Очите на професор Самберг

Двадесета главаСвободата и слънцето

Ивац включи транзистора. Чуваше се пращене и мъжки глас съобщаваше:

Българинът завъртя копчето на потенциометъра. Няколко радиостанции задъхано и тревожно коментираха случая:

Ивац угаси транзистора. Погледна часовника си.

До изтичането на срока, определен в ултиматума, имаше още 48 часа…

Той не знаеше какво точно да направи. Но трябваше да действува! Приближи се до масата и натисна продължително звънеца.

След няколко минути вратата се отвори и влезе единият от пазачите.

— Какво има? — сопнато попита той с ръце на кръста.

— Вижте това! — помоли го българинът с треперещ от вълнение глас и му подаде страницата от албума.

Мъжът я дръпна сърдито, погледна я и изведнъж от наперения му вид не остана нищо. Олюля се, раменете му увиснаха, погледът му потъмня и стана глупав.

— Къде се намирам? — плахо попита той, като едва-едва изговаряше думите. — Аз съм от Хамбург. Казвам се Ханс.

— Добре… добре — успокои го Ивац. — Седнете малко! Той го настани на креслото и позвъни отново.

На вратата се показа учудената физиономия на втория пазач.

— Какво е станало? — изпитателно попита той, поглеждайки неразбиращо седналия си колега.

— Нищо особено! Извиках ви, за да видите и вие това! — не го остави да се опомни Ивац и подаде и на него страницата от албума. Ефектът беше същият. Само че вторият се казваше Бен и беше от Амстердам.

Българинът стоеше прав и внимателно ги наблюдаваше. От лицата и на двамата постепенно изчезна постоянната напрегнатост, остротата, с която се отличаваха хората от охраната, и чертите им станаха по-меки. Отначало те страхливо се озъртаха на всички страни, а после впиха поглед в земята и се замислиха.

Измина повече от половин час. Първият от тях се надигна и глухо попита:

— Къде се намирам?

— На дъното на пропастта Дяволското копито! — тихо отговори Ивац.

— Но как съм попаднал тук? Последното нещо, което си спомням, е, че ме наеха за работник на една аутострада…

— Аз съм автомонтьор… — обади се и вторият от охраната. — Повикаха ме да поправям един фолксваген на 30 километра от Амстердам. По-нататък всичко ми е мъгла…

— Не разполагаме с време за по-дълги обяснения — предупреди ги българинът. — Ще ви съобщя само, че и аз съм тук против волята си. Но сега от нас зависи съдбата на цялото човечество.

… И той им разказа накратко всичко, което знаеше.

— Но какво можем да направим ние? — възкликна смаяно Ханс от Хамбург. — Щом те са толкова силни!

— Трябва да изчакаме, докато свърши всичко! — предложи смутено Бен от Амстердам.

— Не! — прекъсна ги решително Ивац. — Има друг изход. Трябва да освободим работниците от Института за спасяване на човечеството и света. Съберем ли се заедно, ще станем сила. И ще принудим доктор Харм и професор Самберг да се съобразяват с нас.

— Аз се страхувам! — призна си чистосърдечно Бен. — Предпочитам да остана тук.

— Не ви съветвам! — поклати глава българинът. — След няколко часа в затвора ще дойде доктор Харм. Не вярвам да ви прости нашето бягство.

— Доктор Харм ли?… Да! Да! Съгласен съм с вас! — уплашено промълви Бен и скочи на крака.

Ханс през цялото време мълчаливо слушаше разговора им.

— Нас отдавна ни мислят за загинали! — обади се внезапно той. — Така че, ако се случи нещо, няма да причиним скръб на никого. Аз съм за борба…

Получил тази неочаквана подкрепа, Ивац се ободри:

— Щом излезем оттук, ще се държим така, като че ли аз все още съм арестуван и вие все още ме охранявате. Ако ни спрат, няма да отговаряте на никакви въпроси.

— Вие знаете ли къде са останалите работници? — попита Бен.

— За съжаление зная само посоката… — призна си откровено Ивац. — Но вярвам, че ще ги намерим. Докато доктор Харм ни потърси, имаме още цяла нощ. Наистина, тя тук трае само шест часа, но това е време, напълно достатъчно да пребродим коридорите на целия институт.

Излязоха от затвора и тръгнаха. Бен и Ханс тромаво вървяха след българина, но ръстът и сините коси бяха красноречиво доказателство, че принадлежат към охраната.

Обикаляха повече от два часа. Прекосяваха коридор след коридор, галерия след галерия. Обаче никъде не откриха нищо.

— Какво ще правим? — попита отчаяно Бен. — Да се върнем в затвора.

— В никакъв случай! — отсече Ханс. — Ще си починем малко и ще продължим да търсим.

— Мисля, че сме близо — опита се да ги окуражи Ивац. Но вътре в себе си и той започна да се съмнява в благоприятния изход.

Тръгнаха отново. На няколко пъти покрай тях минаваха патрули, без да им обръщат никакво внимание. Много по-опасно беше, когато най-неочаквано срещнаха доктор Янсен.

Докторът най-напред се изненада, поиска да се върне, но после събра кураж, продължи срещу тях и се опита да ги спре.

— С него е забранено да се говори! — натъртено подчерта Бен. — Моля ви да не ни пречите да изпълняваме задълженията си.

— Къде го водите? — попита Янсен.

— При доктор Харм! — излъга Ханс. — И като се обърна към българина, изръмжа. — Не спирайте!…

Ивац хвърли дълъг поглед на Янсен. Докторът се опита да му направи някакви знаци зад гърба на охраната, но се държеше твърде плахо. Отминаха по-нататък.

— Отървахме се леко! — въздъхна облекчено Ивац. — Все пак трябва да бъдем нащрек. Ако срещнем отец Манчерони или инспектор Карлос, няма да бъде толкова забавно…

В този момент дочуха шум от движението на много хора и се скриха в малка странична галерия.

След малко групата се показа. Четирима гиганти от охраната водеха десетина мъже.

— Тихо! — вдигна предупредително пръст българинът. — Трябва да ги проследим. Охраняваните мъже са работници. Може би се връщат от работа.

Групата навлезе в едно разклонение, добре скрито зад две надвиснали от тавана скали. Тръгнаха след тях и на около двадесетина метра от входа видяха светлините на сгради.

— Ето ги!… — радостно извика Ивац и даде знак да спрат. — Намерихме ги! Там са затворени работниците.

Тримата спряха и проследиха с поглед групата, която се скри в сградите.

— Когато стигнем — обясни българинът, — ще кажете, че карате нов работник. И попитайте охраната на входа как се справят с пазенето на толкова много хора?

— Добре! — кимна с глава Ханс.

Излязоха на светло и прекосиха галерията. На десетина метра от първата сграда се спускаше боядисана в жълто и синьо бариера, пред която се разхождаше висок, мургав мъж с широк напречен белег на челото, облечен в познатата униформа на охраната на института.

— Къде отивате? — спря ги той, втренчвайки заплашително поглед в тях…

— Нов работник! — обясни делово Ханс, сочейки Ивац.

— Документите му? — строго каза мъжът и протегна ръка…

— Някакъв особен работник е… — съобщи Ханс. — Документите му ще пристигнат допълнително!

— Без тях не мога да ви пусна вътре! — рязко обясни пазачът. — Ще трябва да почакате.

— Щом трябва!… — разпери ръце Ханс.

През цялото време Бен мълчеше и нервно хапеше устните си. Ивац с безпокойство следеше как цялото му лице побледня и се покри със ситни капчици пот.

— Много работници ли охранявате тук? — попита спокойно Ханс.

— Двадесет! — с неохота обясни човекът с белега.

— Ами ако се разбунтуват?

— Как!

— Ами ей така, откажат да ходят на работа?

— Такова нещо не е възможно! — обидено каза човекът от пропуска. — По стените на всяка сграда има портрети. Ако някой се опита да не се подчинява, дежурният, или в случая аз, натиска едно копче за съответната стая, портретите в нея светват и човекът се успокоява.

— Умно! — кимна с глава Ханс и се върна при Ивац и Бен.

Българинът му подаде страницата.

— Покажи я вместо моите документи!

Ханс предпазливо хвана страницата с два пръста и отново се върна при бариерата.

— Куриерът се бави! — обясни той. — Може би ето този документ ще бъде достатъчен, за да приемете новия работник? Заповядайте!

Мургавият човек с белега погледна и в миг с него настъпи същата промяна, която Ивац вече беше наблюдавал. Той забрави къде се намира и объркано седна на земята.

— Да вървим! — извика българинът, грабна страницата от ръцете на Ханс, прескочи бариерата и решително тръгна към сградите.

На входа на всяка постройка стоеше пазач.

Ивац дръзко се приближаваше до всеки, сочейки му страницата от албума. След това влязоха вътре. Работниците бяха по един в стая. След половин час в сградите вече имаше само нормални, изморени хора. Квалифицираните работници от Института за спасяване на човечеството и света бяха изчезнали.

Когато свършиха, Ивац се обърна към Ханс:

— Застани на пропуска вместо охраната и не пускай никого! Дори ако дойде доктор Харм! Казвай, че това е заповед на професор Самберг. Бен, ела с мен!

Ивац се върна в сградите и започна да извежда един по един работниците от стаите им. Бен му помагаше, въпреки че изглеждаше много зле…

Когато се събраха всички, българинът влезе в най-голямата сграда и започна да я оглежда. На една врата пишеше: „Вход строго забранен. Опасно за живота!“

Отвори я. Зад нея нямаше стая, а стъпала, които водеха надолу. Отстрани на стъпалата беше закачена стрелка с надпис: „Към електростанцията!“

Той се спря, помисли нещо и се върна при освободените работници.

— Искам да вярвам, че всички сте малко по-добре! — заговори приятелски Ивац. — Знам, че си задавате непрекъснато един и същ въпрос: къде се намирате? Ще ви отговоря. Намирате се на дъното на пропастта Дяволското копито, в Института за спасяване на човечеството и света… — И той им разказа всичко, което знаеше. Накрая завърши:

— Вие всички, против волята си, разбира се, досега сте работили против хората. Против вашите деца, приятели, близки и познати. Против бъдещето!…

Работниците го слушаха мълчаливи и напрегнати.

— Утре изтича срокът на ултиматума на професор Самберг — напомни Ивац, като ги гледаше изпитателно.

— Извинявайте, но откъде можем да бъдем сигурни, че и вие в момента не извършвате някакъв експеримент с нас? — смутено попита нисък мургав мъж с дълбок белег на челото.

— Разбира се, вие сте прави да мислите така! — каза Ивац. — Но за съжаление аз не разполагам с никакви доказателства, с които да ви убедя. Опитах се да известя на хората за този институт, бях осъден и хвърлен в затвора. Това е всичко. Бен и Ханс ме охраняваха.

— Мисля, че всичко е ясно! — изправи се един мъж с бяла коса и красиво благородно лице. Очите му святкаха гневно: — Кажете какво можем да направим.

— В сградата открих входа към електроцентралата, която захранва целия институт. Предлагам да се укрепим там и да отправим ултиматум към интелектуалния елит, начело с професор Самберг да се откаже от войната с човечеството и да ни пусне на свобода.

— Да вървим! — решително завикаха бившите работници на Института за спасяване на човечеството и света.

Но в този момент прогърмя дрезгав глас:

— Сто-о-ойте! Никой да не мърда! Работниците веднага да се върнат в стаите си!… Говори доктор Харм! Говори доктор Харм! Работниците веднага да се върнат в стаите си. При неизпълнение на заповедта ще последват строги наказания! Говори доктор Харм… Говори доктор Харм…

Всички замръзнаха по местата си. Отначало Ивац също се стресна, но след това разбра, че говори високоговорител, монтиран на покрива на една от сградите.

„Значи са подслушвали всичко!“ — помисли си той.

— Не се плашете! — извика бодро българинът. — Доктор Харм е далече. Иска да ни сплаши с гласа си. Да вървим!

Освободените работници го последваха. Тръгнаха по стълбата надолу. Стъпалата не бяха повече от двадесет. След това имаше равна площадка и започваше стълба нагоре. Изкачването продължи повече време. Но галерията беше осветена и това ги улесняваше. Накрая стигнаха до масивна желязна врата, цялата обшита с дълги шипове. Пред нея също стоеше охрана.

— Къде? — заплашително запита пазачът.

— Аз съм от интелектуалния елит! — хладнокръвно отговори Ивац и се приближи към него.

— А тези хора? — недоверчиво попита стражът и се отдръпна.

— Ще започваме ремонт на централата! — обясни високо българинът. — Нима не виждате, че работниците са с охрана.

Човекът, който пазеше вратата, се вгледа и наистина видя, че между работниците, спрели на стъпалата, се мяркаха хора със сини коси.

— Отведете ме при дежурния! — не го оставяше да се опомни Ивац. — Той ме очаква!…

Обърканият страж се обърна и нерешително набра шифър върху шайбата, която се виждаше между шиповете на желязната врата. Чу се пронизителен звън, лампата над главата му тревожно замига и вратата бавно се разтвори.

— Все пак без документи не мога да ви пусна! — твърдо заяви човекът от охраната, който се стресна от шума при отварянето, и застана пред тях разкрачен, с ръце на кръста, решен на всичко…

— Как без документи! — зачуди се Ивац и му подаде страницата от албума. Той я пое, погледна я и после бавно се отпусна върху площадката пред вратата, като смешно люлееше ръцете си около тялото. Пътят беше свободен!…

— Почакай ме с хората тук! — нареди българинът на Ханс, който вървеше непосредствено след него, и продължи сам.

Премина покрай няколко празни, силно осветени стаи и влезе в огромна зала, по стените на която се виждаха прекъсвачи, табла, измервателни уреди и лампички. В нея, с гръб към открехнатата врата, стоеше човек с каскет и бяла престилка и говореше по телефона. Чул шума от влизането, човекът се обърна пребледнял и Ивац го чу да казва изплашено:

— Но те са тук!…

Българинът разбра, че не е нужно да се представя. Доктор Харм вече беше направил това. За щастие късно… Той се усмихна и затвори вратата след себе си. Човекът от залата изтълкува действията му по своему и страхливо започна да отстъпва назад, като се мъчеше да достигне командната маса на залата, разположена покрай едната й стена. Трябваше да се действува.

— Отдалечете се от командната маса! — извика Ивац.

Стреснат, леко подвил колене, човекът се спря и замръзна на мястото си, насред стаята. Каскетът му смешно се беше килнал назад. Острата му брадичка нервно потрепваше.

— Какво искате от мен? — с треперещ глас попита той. — Аз…

— Вие кой сте? — прекъсна го българинът, без да отговори на въпроса му.

— Инженер Валд! — уплашено отговори човекът. — Защо искате да унищожите централата?…

— Да я унищожим?! — опули очи учудено Ивац. — Кой ви е казал тази глупост!

— Доктор Харм!

— И вие, разбира се, веднага му повярвахте?! — поклати глава насмешливо българинът. — Щом Харм е казал, то… Ама че измислица! Елате с мен!

Човекът го погледна недоверчиво и тръгна пред него. Ивац прекоси отново стаите, през които беше минал, и викна:

— Ханс, всички да влязат! Колкото може по-бързо!…

Скупчилите се по стълбата работници се раздвижиха и шумно нахлуха през широко отворената врата. Те вървяха гневни, настръхнали, с пламтящи очи и само облеклото напомняше, че това са бившите безволеви роби от Института за спасяване на човечеството и света. Когато и последният от работниците влезе, той дръпна вратата и тя се заключи сама.

— Настанете се тук, в празните стаи, и чакайте! — разпореди Ивац. — И наблюдавайте вратата. Ако някой се опита да влезе, отбранявайте я! — После се обърна към инженер Валд: — Да се върнем в командната зала!

— Седнете! — покани го българинът, когато влязоха в нея. — Освен вас още колко човека има в централата?

— Още един.

— Къде е той?

— Почива си в стаята, там, в дъното! — обясни Валд и посочи една врата, която се виждаше през прозореца на залата.

— Трябва да изключим централата! — уведоми го Ивац.

— Това е невъзможно! — скочи от мястото си Валд и нервно размаха ръце. — Чувате ли се какво говорите? Това е невъзможно…

— Как да е невъзможно! Всички централи в света могат да се изключват…

— Всички централи, да. Но тази е единствена!

— Не преувеличавате ли?

— Моля ви се, това е единствената биоелектроцентрала в света. Тя добива електроенергия от микроорганизми, които се намират в специални контейнери. Микроорганизмите могат да живеят само когато произвеждат енергия. В това възбудено състояние те се размножават, движат и живеят. Изключим ли централата, те ще умрат и никога вече няма да можем да ги възпроизведем отново. — Валд разпалено ръкомахаше, тресеше се цял от вълнение и мяташе умолителни погледи на всички страни…

Ивац го слушаше с изострено внимание. На науката, разбира се, бяха известни над 500 различни вида риби, които кондензираха в себе си електричество. Съществуваха дори електрически растения. Но зарядите бяха много малки. Микроорганизми с такива свойства? Това беше нещо колосално! Той за момент си представи каква революция може да предизвика подобно откритие, но след това отрезня.

— Съжалявам, но наистина се налага да изключим централата! — опита се да обясни на Валд той. — Иначе доктор Харм ще ни нападне и…

— Централата е неуязвима! — извика инженерът, съзрял в това спасителен изход.

— Как така? — попита недоверчиво Ивац.

— С този шалтер там — посочи Валд с ръка — около нея се включва силово поле. И никакво живо същество не може нито да излезе, нито да влезе в централата.

Българинът стана и включи въпросния шалтер. После се върна на мястото си и признателно погледна инженера:

— Вие откъде сте? — попита той.

— От Париж! — отговори малко поуспокоеният Валд.

— Знаете ли къде работите?

— Разбира се!

— И сте дошли тук сам?

— А как иначе? — повдигна рамене инженерът. — По-интересна работа от тази тук не зная. Не мога да си обясня само какво искате вие?

— Ще разберете… — И българинът търпеливо му разказа всичко.

— Но аз не познавам тези хора, за които ми говорите! — разпери ръце Валд. Той гледаше смутено и глупаво, мъчейки се да осъзнае доколко е истина това, което току-що чу. — Аз зная само доктор Харм. Гениален физик!…

— Колко ви плащат за работата ви тук?

— Заплатата е нормална! — опита се да се оправдае Валд. — Но тя не ме интересува… За мен е важна работата!

— Нима на повърхността не можехте да намерите такава работа?!

— Не, разбира се… Тази централа е уникална…

В този момент телефонът иззвъня.

Инженерът вдигна слушалката.

— Искат да говорят с вас! — услужливо съобщи той.

Ивац взе телефона.

— Слушайте, не правете глупости! — изгърмя сърдитият глас на доктор Харм. — Давам ви двадесет минути, за да се предадете!

— Добре знаете, че не можете да ни направите нищо! — невъзмутимо отговори Ивац. — Включихме силовото поле!

— Значи инженер Валд… — изръмжа Харм. — Предател!

— Доктор Харм — продължи учтиво българинът, — колкото и да ви е неприятно, трябва да изслушате и нашите условия. Ако не прекратите борбата против човечеството, ще изключим захранването на целия институт.

— Това е невъзможно! — мрачно отговори доктор Харм. — Попитайте инженер Валд и той ще ви обясни. Изключите ли централата, тя няма да може да тръгне отново. Тогава силовото поле ще остане неуправляемо и вие ще се окажете затворени завинаги в него.

— А вие?

— Ние ще включим резервната централа…

— Искам да говоря с професор Самберг! — извика Ивац.

— Професорът е зает с Вратата на времето! — присмехулно съобщи доктор Харм.

Ивац замълча.

— Хей, какво ви стана? — обади се отново Харм. — Слушайте! Утре ще свърша с тези, които не изпълняват ултиматума. А след това ще се заема с вас. И няма да бъда милостив като професора. Лека нощ!

Българинът се обърна към инженер Валд:

— Идете да си починете! След четири часа ще ми бъдете нужен. И не се опитвайте да ме мамите. Ханс, уреди дежурство пред стаята му!

— Но някой трябва да следи за уредите! — напомни Валд.

— Събудете колегата си! Тръгвайте…