Очите на професор Самберг

Двадесет и трета главаКраят на Дяволското копито

Луи и Хосе изплашено вдигнаха очи. Обстановката около хижата беше неузнаваема. Вековни дървета, изтръгнати от корен, се бяха проснали на всички страни. Различни по размери камъни, довлечени от ударната вълна, се търкаляха наоколо. Грамаден скален къс се беше стоварил с всичка сила върху танка, който стоеше пред хижата и се белееше на купола му като странна шапка. Миришеше на озон, разтопена борова смола и стипчив пушек от тлеещи дървета.

— Бързо към пропастта! — извика задъхано Луи. — Може от експлозията да се е открила пукнатина към бездната. — И той хукна по склона.

Испанецът го последва. Прескачаха падналите дървета, заобикаляха скали и храсти и буквално летяха нагоре. Достигнаха площадката, където преди бяха устроили лагера си. В земята още личаха дупките от колчетата за палатките. Но когато стигнаха до пропастта и двамата застанаха в недоумение. Бездната я нямаше! Мястото, където трябваше да се намира, беше равно. Върху него се зеленееше трева, растяха храсти, дървета, цъфтяха цветя, стърчаха обрасли с мъх камъни…

— Не може да бъде! — прехапа нервно устни Хосе. — Ето дървото, на което бяхме закрепили скрипеца. Белезите по него си стоят…

— Много странно! — въртеше се на всички страни Луи. — Нима е възможно да изчезне цяла пропаст.

— Сигурен съм, че мястото е това! Почти толкова съм сигурен, колкото, че половината от хиляда са петстотин — ръкомахаше испанецът и дърпаше храстите, растящи на мястото на Дяволското копито. Но те не се помръдваха. Като че ли някой просто беше преместил част от земната повърхност и беше запълнил с нея пропастта. Не беше възможно да са сбъркали! Около бездната всичко си стоеше непокътнато. Липсваше само тя.

Двамата започнаха внимателно да оглеждат местността, движейки се в кръг, като непрекъснато увеличаваха радиуса на претърсванията. Надзъртаха около всеки камък, оглеждаха всеки храст, спускаха се във всеки ров. Отдалечиха се доста от мястото, където се намираше отворът на бездната. На около сто метра под тях вече просветваше синкавата лента на шосето. Изведнъж Хосе спря, впери поглед в рядката борова горичка, която се простираше пред тях, и замръзна на мястото си.

Луи също се обърна нататък. През горичката вървеше човек. Той залиташе, подпираше се на дърветата, отдъхваше си за момент и пак тръгваше.

Двамата се отправиха към него.

— Ивац! — извика Луи, когато наближиха и вече нямаше никакво съмнение, че това е техният приятел. — Ива-а-ц!

Българинът трепна, вдигна глава и като ги видя, също се втурна към тях.

— Знаех си аз, че ще те срещнем някъде тук! — повтаряше щастливо испанецът и го стискаше в прегръдките си. — Сигурен бях, почти толкова, колкото, че половината от хиляда…

— са петстотин! — прекъсна го весело Луи — Хайде сега, позволи ми и аз да го прегърна.

Хосе пусна българина, Луи го сграбчи на свой ред и здраво го разтърси за раменете.

— Жив! Здрав! Невредим!… — отсечено говореше той. — Не мога да повярвам.

— Трябва да дойдете с мен! — каза Ивац, когато се поуспокоиха от срещата.

— Къде? — попитаха в един глас Луи и Хосе.

— При изхода на пропастта! — … И българинът набързо им разказа какво се беше случило през последните няколко часа. — С мен тръгна и доктор Янсен… — завърши той. — Но беше много изморен… Не можеше да върви! Оставих го близо до изхода. Трябва да го намерим.

— А къде е този изход? — попита испанецът.

— Ще ви го покажа! — промълви Ивац. — Намира се под една скала. Преграден е с желязна врата.

Прекосиха боровата гора, спуснаха се по един сипей и пред тях се ширна закътана долина, обрасла с вековни смърчове.

— Там долу! — посочи Ивац и пръв се спусна по тясна, едва забележима пътека.

Луи и Хосе го последваха. Изведнъж българинът неочаквано спря.

— Не може да бъде! — сбърчи чело той. — Доктор Янсен остана под този смърч. Много добре си спомням… Обеща да ме чака, а го няма!

— Да огледаме наоколо! — предложи испанецът.

Тримата се пръснаха, внимателно оглеждайки гората. Но от Янсен нямаше и следа.

— Може да се е върнал при пропастта! — предположи Луи.

— Но той нямаше сили да върви! — разпери ръце Ивац. — Не мога да повярвам. Преди петнадесет минути се разделихме.

Продължиха да се спускат към дъното на долината. Ивац, който стигна пръв, се втурна към една издадена огромна скала, обрасла с мъхове и лишеи, и се спря като закован.

— Това е невероятно!… — закрещя той изумен. — Вратата беше тук! Ето тук…

Луи и Хосе се приближиха. Там, където сочеше българинът, нямаше нищо. Нито отвор, нито пукнатина, нито каквото и да е друго доказателство за съществуването на изход от пропастта. А той дори споменаваше за врата. В подножието на скалата растеше гъста зелена трева.

— Може би не си спомняш добре мястото!… — промълви испанецът. — Все пак бил си развълнуван, когато си излязъл…

— Не! — поклати глава Ивац. — Спомням си всичко много добре. Тук, под тази скала, доктор Янсен разказа как е попаднал при Самберг. Професорът го измъкнал от приют за подхвърлени деца, издържал го в колеж, после в университета и накрая го довел в своя институт. Ето, вижте тези драскотини. Докато говореше, докторът несъзнателно чукаше в един камък по скалата. Много добре си спомням. Но изхода го няма. Нищо не мога да разбера…

— А ако той се е върнал отново в пропастта! — предположи Луи.

— Това е невъзможно! — възкликна българинът. — Галериите са наводнени. Самберг загина…

— Кой знае! — намръщи се Луи. — Този професор е способен на всичко… — И той разказа на Ивац как е изчезнал и отворът на Дяволското копито, през който той и Пиер-Ален се бяха спуснали в бездната.

Тримата уморено се отпуснаха на тревата.

„Нима са ме измамили! — мислеше напрегнато българинът. — Ами ако «наводнението» и «смъртта на доктор Харм» са били замислени само и само за да се отърват от мен. И да запазят тайната на своя Институт за спасяване на човечеството и света… Не! Това беше невероятно. Но къде беше доктор Янсен? И всичко останало!… Ами ако все пак?!…“.

Ивац се изправи.

— Трябва да предупредим хората! — промълви разтревожен той. — Иначе Самберг един ден отново ще се изправи срещу човечеството и тогава може би ще бъде късно за отпор!…

— Никой няма да ни повярва! — прехапа устни Луи. — Как ще го докажем? Пропастта вече я няма. Дори на мен самия ми се струва, че сме сънували един лош сън…

— Но нали аз преживях всичко това! Бях в този „институт“… — изкрещя българинът.

— Нямаш доказателства!… — продължаваше неумолимо Луи. — Пиер-Ален не помни нищо… Дяволското копито не съществува!

— Почакайте! — спря го Ивац, защото по пътеката се появи стадо овце. Зад тях вървеше възрастен пастир. Изпод черната гугла върху главата му надничаше живо лице, по което при всяко потрепване играеха дълбоки нервни бръчки. Гъсти рунтави вежди обрамчваха очите му.

— Послушай, дядо — извика българинът. — Ти тукашен ли си?

— Да! — отговори дружелюбно овчарят, като се подпря на тоягата си. — Цял живот обикалям тези места.

— А чувал ли си за пропастта Дяволското копито? — продължи Ивац.

— Не, господине! — поклати глава овчарят. — Не съм чувал. Сигурно не е в тези балкани… Иначе щях да я зная…

По околните върхове бавно пълзяха бели мъгли…