Очите на професор Самберг

Двадесет и първа главаСтранната тишина след битката…

Рано сутринта Луи и Хосе бяха разбудени от силни удари по вратата.

— Отворете-е! — властно настояваше дрезгав глас. — Веднага отворете!

— Хората на професор Самберг! — прошепна Хосе.

— Глупости! — също така тихо възрази Луи и високо попита:

— Кой е?

— Военна полиция! — последва незабавен отговор.

Луи завъртя ключа на вратата и я отвори. В коридора стояха нисък дебел капитан и двама войници.

— Моля, документите ви! — учтиво нареди офицерът, без да влиза в стаята.

Луи се дръпна и след малко му подаде двата паспорта. Капитанът извади от джоба си тъмни очила, сложи ги и едва след това започна да разучава документите.

„Страхува се!“ — помисли си испанецът.

— Господин Хосе Рамонес и господин Луи Пирс? — въпросително ги погледна той.

— Да! — потвърди Луи. — С какво можем да ви бъдем полезни?

— Вика ви командуващият областта, полковник Руфъс! — съобщи със същия служебен тон капитанът. — Пригответе се и да тръгваме.

Луи и Хосе си размениха бързи погледи. В очите им блесна надежда. Може би бяха намерили Ивац! Или пък щяха да ги включат в операцията срещу професор Самберг.

— Добре — кимна испанецът. — Почакайте да си приберем багажа…

Пред хотела стоеше военен джип. Щом се качиха, Луи залепи очи на задното прозорче на колата. Улиците на града бяха пусти, мяркаха се само военни патрули и военни коли. Джипът излезе от града. По криволиците на шосето можеше да се съди, че се изкачват…

— Пътуваме към планината прошепна Луи.

Джипът спря пред някаква сграда. Капитанът слезе и им даде знак да го последват.

— Но това е хижата, в която с професор Самберг донесохме катастрофиралия на шосето! — учудено забеляза Хосе. — Ето там купчинката дърва, които събирах през онази нощ.

До сградата стоеше танк, виждаха се няколко оръдия и една картечница с войници около тях.

Пред вратата на хижата ги спря войник с автомат и каска.

— Полковникът ви чака! — отсечено съобщи той.

Прекосиха тясно преддверие и влязоха в голяма стая, по стените на която висяха различни по големина военни карти.

Сух висок офицер с опулени очи и сърдити, нацупени устни театрално се разхождаше пред група от десетина офицери и един цивилен. Всички послушно го следяха с очи и като че ли не дишаха… Капитанът се изпъна на вратата на стаята и отсечено доложи:

— Господин полковник, заповедта е изпълнена!

Полковникът направи още няколко обиколки на стаята, после се спря и властно повика с ръка Луи и Хосе. — За вас ми докладва полицейският съветник Хавиер — строго им съобщи той. — Разкажете какво знаете за случая Самберг!

… Двамата подробно повториха всичко.

— В такъв случай, господа, ще направим следното — обърна се командуващият към останалите. — Двамата — и той посочи Луи и Хосе — ще…

В този момент в стаята тромаво влезе майор с грамаден ръст. Той се приближи до полковника и съвсем тихо му съобщи нещо.

— Така ли? — изненадано извика Руфъс. — Доведете го! И удвоете охраната около щаба!

В стаята стана тихо. Чу се шум от стъпки и след малко въведоха мрачен човек със сини коси. Висок, широкоплещест, с дълги мускулести ръце, той внимателно опипваше всичко със студените си зелени очи. Беше облечен с кафяво спортно яке и панталон с много цветове и джобчета.

Синекосият спря насред стаята, сложи ръцете си на кръста и със сух, безстрастен глас съобщи:

— Писмо от професор Самберг! Заповядано ми е да го предам, без да чакам за отговор! — Той бръкна в един от джобовете на панталона си, разположен под коленете, извади малък плик и го подаде на командуващия.

Полковникът внимателно започна да го разпечатва.

— Мога ли да си вървя? — обади се пак синекосият.

— Не! — отговори твърдо Руфъс. — Парламентьорите на професор Самберг не се ползуват с имунитет. Арестувайте го!

В стаята нахлуха войници.

Пратеникът посрещна хладнокръвно заповедта. Той дори не направи опит да окаже някаква съпротива. Погледна отвисоко стоящите в стаята, усмихна се с някаква странна крива усмивка и спокойно тръгна пред стражите.

Полковникът отвори писмото. Лицето му потъмня и две бръчки пропълзяха от единия край на челото му към другия. Устните му се нацупиха още повече.

— Хм! — измърмори той. — Професор Самберг знае, че се готвим да го нападнем! Откъде?…

— Това е невъзможно! — не много убедително се обади едрият майор.

— Как невъзможно! Слушайте какво пише в писмото:

Полковникът нервно започна да се разхожда из стаята.

— Иска да ни сплаши! — каза той. — И да ни накара необмислено да го атакуваме. Професор Бинком, вие как мислите?

Цивилният излезе напред. Лицето му беше топчесто, очите живи. Чипият му нос стоеше някак несериозно на голямата му глава, от която безредно се спускаха кичури бяла къдрава коса.

— Според мен… — започна с мек глас професор Бинком — професор Самберг не бива да се подценява. Наистина такъв професор не съществува в нито един университет в света, но някои негови постъпки дават да се разбере, че си имаме работа с човек, добрал се до научни тайни, за които ние все още нямаме реална представа.

— И какво предлагате?

— Мисля, че трябва грижливо да проучим района около бездната Дяволското копито и да не предприемаме нищо, докато не разберем с какви оръжия разполага професор Самберг.

— Да! — обади се Луи. — В тревожното си съобщение българският биолог Ивац Павлинов съобщава за някакви страшни оръжия…

— Вас никой не пита! — сряза го сурово командуващият. — Благодаря ви, професор Бинком. Вашето мнение, майор Джино?

— Цялата планина е блокирана! — съобщи майорът с огромния ръст. — Аз мисля, че трябва да се действува веднага, без да се чака да изтече срокът, даден от професор Самберг! Затова предлагам тези двамата — и Джино посочи с ръка Луи и Хосе — да се спуснат в бездната и да поставят там тротил. Ще го взривим в подходящ момент, когато започнем операцията.

— Това е невъзможно! — извика Луи. — В пропастта има хора! Могат да загинат…

— Срокът, определен в ултиматума, още не е изтекъл — развълнувано напомни Хосе. — Може би професор Самберг ще размисли и ще се оттегли. Ако се преговаря…

— Достатъчно! — прекъсна ги полковник Руфъс. — Аз също смятам, че преговори не трябва и не може да има. Нашата чест не ни позволява да преговаряме с някакъв авантюрист. И така, вие ще се спуснете в пропастта. Разбрахте ли задачата си?

— Ние няма да поставим взрив в пропастта! — отговори твърдо Луи.

— Ние не можем да постъпим така!… — извика побледнял Хосе.

— Знаете ли какво може да ви струва това? — втренчи опулените си очи в тях Руфъс. — В областта действуват специални закони. И за неизпълнение на заповед…

В този момент в стаята връхлетя дебелият капитан, който ги доведе от хотела.

— Господин полковник! — изплашено съобщи той. — Господин полковник, мираж!

— Какви глупости дрънкате, капитан! — сряза го командуващият. — И защо влизате без разрешение?

— Господин полковник, над планината се появи мираж! — доложи задъхано капитанът.

— Миражи има само в пустините… — недоверчиво забеляза Руфъс. — Мираж в тази планина е невъзможен!

— Вижте сам! — виновно каза капитанът.

Всички се хвърлиха към прозореца на стаята. Луи и Хосе също. Наистина, в небето се беше появила картина. По-скоро тя като че ли винаги си беше съществувала там и сега само бе проявена с помощта на неизвестен препарат. Сякаш всички цветове на небесната дъга се бяха разлели във въздуха, образувайки странен, огромен цветен облак, който непрекъснато се движеше и така привличаше погледа, че човек не можеше да се откъсне от него.

— Господин полковник, войниците отказват да се подчиняват! — обади се отново капитанът. — Всички гледат в облака като омагьосани и не чуват никакви заповеди.

— Майор Джино! — извика Руфъс.

— Заповядайте! — прозвуча бодър изпълнителен глас.

— Веднага да се напълни един танк с взрив. Изкарайте го над бездната и без екипаж, по инерция, го пуснете в нея.

— Слушам! — отговори майорът и с невероятна за неговата фигура скорост изхвърча от стаята.

— Изкуствени миражи! Интересно… — говореше си сам професор Бинком и, кой знае защо, доволно се усмихваше. — Много интересно!

… Като избраха удобен момент, Луи и Хосе предпазливо се измъкнаха от стаята. Озъртайки се, двамата бързо тръгнаха към изхода. Последната заповед на полковника носеше сигурна гибел на скритите в пропастта. Смъртна опасност заплашваше Ивац, а може би в Дяволското копито имаше и други пленници на Самберг.

Изведнъж външната врата на хижата с трясък се отвори и вътре връхлетя едрият майор Джино, целият раздърпан, измачкан, без фуражка. Погледът му гореше див и изплашен, като че ли беше преживял нещо много страшно. Той не им обърна никакво внимание и влезе в стаята на командуващия, без да затвори вратата след себе си.

— А, майор Джино! — чу се изненаданият глас на полковника. — Докладвайте!

— Господин… полковник… — накъсано пелтечеше майорът. — Танкът излетя…

— Как излетя? — попита недоверчиво Руфъс. — Искате да кажете, че се е взривил?

— Не! Съгласно… вашата заповед… — продължаваше да заеква едрият майор — напълнихме с взрив… един танк… и го изкарахме над… бездната. И когато се готвехме… да го пуснем… по инерция, духна вятър… и той излетя…

— Вие шегувате ли се? — кипна полковникът. — Това да не е птица?

— Не!… — съобщи майорът. — Нещо забуча и танкът излетя във въздуха.

— А хората? — попита командуващият.

— Хората… също! — доложи майорът. — Всички се… издигнахме… Едва… успяхме да се… приземим на около един километър от пропастта.

Луи и Хосе стояха замръзнали на мястото си, където ги завари връхлетелият майор, и слушаха смаяно разговора.

— Антигравитационно поле! — чу се гласът на професор Бинком. — Невероятно. Този професор Самберг прави чудеса.

— Ясно! — изръмжа полковникът. — А какво стана с миража?

— Изчезна!… — съобщи майорът.

— Добре-е! — процеди Руфъс. — Тогава ще нападнем пропастта от въздуха. Ало! Ало! Свържете ме с командуващия авиацията! Да! Обажда се полковник Руфъс. Незабавно две ескадрили да бомбардират бездната „Дяволското копито“. Да!…

Луи и Хосе тихо продължиха към външната врата. Тя беше отворена. Излязоха предпазливо.

— Гледай! Гледай! — извика смаяно Луи и дръпна Хосе за ръката.

Над планината се беше появило огромно синкаво огнено кълбо. То бавно се носеше към хижата. Ту плавно се спускаше надолу, ту величествено се издигаше нагоре. Изведнъж кълбото се разпадна на десетина по-малки кълба. Те се разпръснаха и бавно започнаха да обкръжават хижата. От време на време облаци дим се издигаха ту на едно, ту на друго място, като че ли отбелязваха пътя им.

Откъм щаба на полковник Руфъс се зачу шум. Изплашени гласове се смесваха в едно или се разплитаха, разчленяваха и блъскаха в дървените стени на старата хижа. Луи и Хосе се скриха зад купчина дървета, струпани на двора.

От хижата излезе командуващият, придружен от няколко офицери.

— Защо не стрелят по тия кълба? — крещеше полковникът. — Какво чака командуващият артилерията?

— Командуващият артилерията докладва, че снарядите отскачат встрани от тях! Заобикалят ги!… — отговаряше му един от офицерите. — Пита какво да правят?

В този момент в двора връхлетя офицер, придружен от трима войници. Лицата им бяха черни. Униформите им още тлееха. Офицерът застана пред Руфъс.

— Едно от кълбата се приближи до моя танк! — запелтечи той с изплашен гъгнив глас. — Стоманата се сгорещи и започна да се топи. Екипажът едва успя да се спаси.

От хижата излезе друг офицер.

— Господин полковник, току-що се обади командуващият пехотата. Автоматите за секунда се нагряват до червено… Щом кълбото премине отгоре, войниците с писъци изпускат оръжието си. Всичко метално се топи. Пита какво да правят…

Руфъс се изпъна, извади пистолета си и патетично извика:

— Предай им да останат по местата си. Ще се сражаваме до последния човек. След мен!…

В този момент се появи майор Джино.

— Господин полковник, вече… нямаме нито един танк, нито… едно оръдие… — съобщи разтревожено той. — Кълбата се приближават насам! Скоростта на движението им е три метра в секунда! Трябва да се оттеглим.

— Войниците бягат! — обади се друг. — Горещината на въздуха е непоносима. На много места гората се запали…

— Оградата на хижата гори!… — извика някой.

Целият щаб на полковник Руфъс заедно със своя командуващ позорно избяга към шосето. На двора остана само професор Бинком. Вперил поглед в кълбата, той мърмореше:

— Управляеми кълбовидни мълнии! Невероятно…

Луи и Хосе се изправиха. Кълбата бавно се люлееха от вятъра и приближаваха към хижата. И изведнъж страшен трясък разлюля планината. Сякаш десетки бомби избухнаха едновременно… Двамата инстинктивно се проснаха на земята. Облаци дим забулиха всичко. Земята се разтресе и огромни камъни със свистене преминаха покрай хижата и полетяха надолу. Покривът на хижата се напука и шумно се срути в единия си край.

И настъпи тишина. Глуха, странна тишина. Когато димът се разсея, кълбата бяха изчезнали. Във въздуха висяха само няколко бели облачета, които невинно се люлееха, като че ли нищо не се беше случило…