Огнена Сиена

1.

„Содби“ се намираше в онази част на луксозния манхатънски Ъпър Ийст Сайд, където Йорк Авеню пресича Седемдесет и втора улица. Февруарското небе — металносиво, надвиснало над покривите на сградите — бе готово като че ли всеки момент да засипе града с вихрушки сняг. Без да обръща внимание на студения вятър, Малоун стоеше на улицата, мушнал дълбоко ръце в джобовете на коженото си яке, и наблюдаваше главния вход на търговската къща, дълга цяла пресечка. Пред него непрекъснато се нижеше върволица от таксита и лимузини, които спираха за момент, за да слязат добре облечените пътници, които бързо се насочваха към сградата.

Бе малко след десет часа сутринта. Вчера следобед Малоун пристигна на летище „Кенеди“, успя да телефонира в „Содби“, преди да са затворили, и ги попита какъв ще бъде днешният търг и в колко часа започва. Бе му отговорено, че е за експресионисти, а началото е в 10,15. Малоун прекара неспокойна нощ в „Паркър Меридиън“.

Дъг Фенърман му бе казал, че ще се види с Потър и Беласар тази сутрин. Надяваше се да не са променили плановете си, защото неговият собствен план зависеше от това. Тъй като се бе съгласил да помогне на Джеб, двамата се бяха помъчили да измислят някакъв начин да приеме поръчката на Беласар така, че да не събуди подозрението му. В края на краищата той твърде категорично бе отказал да направи портретите. Сега, след като по този начин бе вкарал Беласар в значителни разходи, за да го накаже и да му съсипе живота, дали търговецът на оръжие щеше да се хване, ако Малоун изведнъж вдигнеше примирено ръце, признаеше грешката си и приемеше да направи портретите? Дали нямаше да се усъмни в реакцията му? Нямаше ли да е по-убедително, ако Малоун отвърнеше с някоя по-яростна сцена?

„Да направя това, което се канех да направя, преди Джеб да се появи — реши накрая Малоун и Джеб се съгласи. — Променя се само това, че ще си оправя сметките по малко по-различен начин, а не както си представях.“ Лицето му гореше от гняв и от студ. Отново погледна часовника си — 10,08, пак вдигна поглед към входа на „Содби“ и видя двама яки мъжаги да слизат от поредната лимузина. Късите им прически и стегнатите движения показваха, че са били в армията. А по-широко скроените им костюми осигуряваха идеално прикритие за оръжието, както и свобода на действията им, ако трябваше да се реагира моментално. След като огледаха внимателно улицата, те кимнаха към лимузината в знак, че е чисто и може да се излиза.

Малоун усети как по нервите му сякаш пробяга ток, когато от лимузината се измъкна Потър. Ниският набит мъж бе облечен с траурночерно пардесю, подсилващо бледността на лицето му. Оредяващата му коса леко потрепваше на вятъра, когато спря и се извърна да изчака слизането на следващия пътник. Малоун затаи дъх.

От едно досие, което му бе показал Джеб, знаеше, че вторият мъж е на шестдесет и една години, обаче за негова изненада, той като че ли нямаше и петдесет. Бе висок човек и с явно много силно присъствие. Имаше гъста и къдрава тъмна коса и широки, приятни черти, които Малоун свърза с произход от някоя средиземноморска страна. Физически изглеждаше изключително здрав. Над прекрасно скроения си тъмнокафяв блейзер и светлокафяви панталони бе наметнал бял копринен шал. Нямаше връхна дреха и явно не обръщаше внимание на времето. Всяка една от чертите му произвеждаше силно впечатление, подсилващо се от идеалното взаимодействие между всички тях, от което се получаваше властно физическо присъствие, правещо околните хорица да изглеждат дребни и незначителни.

Дерек Беласар. Потър бе казал, че Беласар не позволява да го снимат, но Джеб бе показал на Малоун няколко снимки, направени скришом и отдалеч. Той беше — нямаше как да го сбърка.

От въртящите се врати на „Содби“ моментално изхвръкна още някакъв човек и ухилен до ушите, протегна ръка да го поздрави с добре дошъл. Това бе представителят на Малоун — Дъг Фенърман, с рижата си коса и вечно зачервеното си лице. Беласар небрежно кимна в отговор. Цялата банда е тук, каза си Малоун и пресече бързо улицата, но не можа да стигне, преди всички да изчезнат във входа на „Содби“.

Стигна до рецепцията петнадесетина секунди след тях. Пробивайки си път през тълпата, успя да мерне как Дъг подава на Беласар каталог за търга, запазвайки за себе си друг, заедно с малък стик с цифри, който се използваше при наддаването. Явно Дъг днес щеше да бъде съветник на Беласар и да наддава вместо него. Може би търговецът на оръжие смяташе, че за него е твърде унизително да си вдига ръката със стика. Цялата група, заедно с телохранителите, се заизкачва по мраморното стълбище с месингови парапети, след което сви вляво към просторната зала за търгове.

Качил се след тях горе, Малоун се приближи към бюрото, където един служител от „Содби“ регистрираше всички, имащи намерение да наддават за картините. Тъй като търгът щеше да започне всеки момент, повечето желаещи да наддават вече се бяха регистрирали, затова Малоун изгуби не повече от минута да си покаже шофьорската книжка, да си даде името и адреса и да се подпише.

— Чейс Малоун? — изненада се служителят. — Не сте ли същият…

Малоун обаче вече влизаше в яркоосветената и постлана с дебел зелен мокет зала за търгове.

2.

Залата бе изпълнена с тихия шум от разговорите на неколкостотин души. Оглеждайки тълпата, Малоун откри Беласар, Потър и Дъг, седнали някъде към средата на централната редица. Двамата телохранители се бяха изправили от двете страни на редицата и зорко оглеждаха всекиго и всичко. Говорът постепенно замря и вече се чуваше само гласът на водещия търга. Малоун се облегна на една от каменните колони и зачака.

Първата картина — нелош Кандински — бе продадена за 600 000 долара. Гледайки как цената се появява на електронното табло в няколко различни валути, Малоун не можа да не си помисли, че само преди десет години неговите работи се оценяваха на не повече от сто долара. А сега вървяха по неколкостотин хиляди. Като се вземе предвид беднотията в света, струваше ли която и да е картина, независимо кой я е нарисувал, тези умопомрачителни суми? Лицемерничеше, знаеше го много добре, защото досега още не бе отказвал пари. И по-голямата част от тях бе в спестявания, които му осигуряваха независимост. Добре че са там, помисли си той, защото ако играта, която се канеше да подхване, пропаднеше, щеше да му потрябва целият му финансов ресурс.

Следващата работа, малко над средното ниво на Клий, замина за 850 000 долара.

Залата обаче се раздвижи чак след като водещият обяви следващата картина — мрачно безрадостен Мънч, но много известно платно — „Потокът“. Минималната цена, посочена в каталога, бе 1,2 милиона долара. Както обикновено, водещият започна от половината — 600 000.

Малоун усети едва забележима промяна в позата на Беласар — моментно напрягане на мускулите, подготовка на вътрешната енергия. Дъг направи лек жест със стика, давайки по този начин знак на водещия, че започва наддаването с обявената сума. Водещият моментално вдигна на 650 000, което веднага бе прието от някакъв друг човек и което Дъг прескочи, след като водещият мина на 700 000. Така се работеше тук. С едва забележимо движение на стика Дъг веднага наддаваше над всяка чужда оферта. Намекът бе ясен. Всички останали в залата можеха да наддават колкото си искат, но Дъг винаги щеше да е малко над тях.

Наддаването спря на 1 милион долара.

— Един милион веднъж — каза водещият. — Един милион втори път.

— Едно и едно — обади се Малоун.

Водещият отправи търсещ поглед към задните редици, очаквайки потвърждение.

— Едно и едно — повтори Малоун.

Изненадан, Дъг се извърна да види кой наддава срещу него и премигна смаяно, като срещна погледа на Чейс. Онова, което каза на Потър и Беласар, навеждайки се към тях, ги накара рязко да погледнат назад.

— Един милион и сто хиляди — каза водещият. — Наддаването стигна до един милион и сто хиляди. Не чувам ли…

— Едно и две — каза Дъг.

— Три — отвърна Малоун.

— Четири.

— Пет.

Макар и застанал толкова далеч от Малоун, виждаше се как водещият полага всички усилия да разбере с кого си има работа, притеснен от дънките, маратонките и коженото яке, опитвайки се да прецени дали има пари.

— Сър, ако нямате…

Един от помощниците се приближи и му прошепна нещо в ухото. Това, което му каза, бе вероятно същото, което някои хора от публиката вече шепнеха помежду си. Бяха познали Малоун и името му вече се носеше от уста на уста.

— Много добре — продължи водещият. — Едно и пет. Не чувам ли…

— Шест.

Гласът този път не бе на Дъг, а на Беласар — добре модулиран баритон, с едва доловим италиански акцент и доста ясно доловимо раздразнение.

— Осем — каза Малоун спокойно.

— Два милиона! — отвърна предизвикателно Беласар.

— Ваша е — сви рамене Малоун. — За вас май „не“ не е отговор.

Яростта в очите на Беласар бе направо осезаема.

— Парите на един търговец на оръжие са същите като на всички останали, не е ли така? — попита Малоун водещия.

Беласар се изправи.

— Е, вярно, че по тях има малко кръв — продължи Малоун. — Но кой може да възрази срещу твърдението, че кръвта и изкуството не си подхождат?

Телохранителите започнаха да се приближават от двете му страни.

Изпреварвайки ги, Малоун тръгна по прохода към Беласар.

— Чейс, какво правиш? — с тревога попита Дъг.

Разтревоженият шепот наоколо се усили.

Лицето на Беласар бе вкаменено от гнева.

— Вие току-що ме накарахте да платя за това платно цял милион повече, отколкото бях възнамерявал.

— Не си спомням да съм ви извивал ръката. Може би Бог иска по този начин да ви подскаже, че имате твърде много пари. Защо не добавите тази сума към онази, която похарчихте, за да разбиете живота ми? Значи се интересувате от моите платна, а? Да, обаче аз реших да променя стила си. Вече ще се занимавам с друго изкуство. Изкуството на представлението.

Бъркайки в двата джоба на якето си, Малоун извади по една туба маслена боя във всяка ръка. Капачките им вече бяха развити и махнати. Стискайки здраво, той изстреля две струи яркочервена боя, разплисквайки я по тъмнокафявия блейзер на Беласар.

Потресен, търговецът на оръжие отскочи назад.

— Цветът на кръвта — каза Малоун. — Можеш спокойно да го наречеш метафора.

Вдигна юмрук да го забие в корема на Беласар, но промени намерението си, защото единият от телохранителите се хвърли към него. Извъртайки се на пета, Малоун сграбчи протегнатата към него ръка, стисната в юмрук, дръпна я към себе си и отмествайки се в последния момент, прехвърли телохранителя през двата най-близки реда, току-що опразнени от панически разбягалата се публика.

— Извикайте полиция! — извиси се нечий глас.

Докато телохранителят се премяташе през столовете, Малоун за втори път се приготви да удари Беласар, но другият бодигард се хвърли към него. Малоун го просна на пода, усети как нещо го убожда във врата и рязко се врътна да види какво е то. С внезапно нараснала тревога забеляза как Беласар отдръпва ръка — беше го боднал с нещо, което бе в пръстена му. Нещо вътре в пръстена. Докато търговецът на оръжие спокойно затваряше капачето на пръстена, Малоун усети как вратът му пламва. Жегата се втурна по цялото му тяло. Имаше време да удари първия телохранител, преди още съзнанието му да се е замъглило. Изпаднал в паника, той замахна, но някой го удари, коленете му се огънаха като гумени и подът се надигна срещу него. Последното, което видя, бе, че една ръка се протегна, сграбчи го и го повлече в бързо сгъстяващата се тъмнина на прохода между редовете. Опита да се съпротивлява, но не можа да помръдне. Последното слухово възприятие бе шумът от влаченето на обувките му по мокета.

3.

Събуди се с адско главоболие и откри, че е вързан на стол в средата на огромна, тъмна и ехтяща зала. Единствената светлина идваше от ярката гола крушка, висяща точно над главата му. Двама непознати мъже играеха карти на близката маса.

— Иска ти се да отидеш до тоалетната ли? — попита го единият.

— Да.

— Лошо. Освен това вече си свършил работата.

Дънките на Малоун наистина бяха влажни. Повръщаше му се. Мястото, където го бе убол Беласар, го болеше.

Някъде далеч се отвори врата и веднага след това се затвори с метално дрънчене. В тъмнината отекнаха приближаващи се стъпки. Без да бързат, Потър и Беласар влязоха в осветения кръг. Този път Беласар бе с тъмносин блейзер и сиви панталони, а Потър изглеждаше по-сериозен от обикновено.

Търговецът на оръжие впери в него изучаващ поглед.

— Вие сте глупак.

— Не аз дадох милион повече, отколкото трябва, за някаква си картина.

Беласар разпери ръце.

— Парите се печелят. Аз говоря за вашия отказ да работите с мен. Ако бяхте приели поръчката, животът ви нямаше да бъде такава бъркотия, каквато е в момента.

— Да, но не я приех и той е.

Беласар се взря още по-изпитателно в него, после поклати глава:

— Какво се надявахте да постигнете с този инцидент в „Содби“?

— Да не съм луд да ви посягам, когато наоколо няма никой! Достатъчно народ ни видя в „Содби“, така че ако тялото ми случайно бъде извадено от Ийст Ривър, полицията ще се обърне най-напред към вас.

Беласар се изкиска тихичко:

— Мога да ви уверя, че ако исках да ви направя нещо, тялото ви нямаше да бъде намерено нито в Ийст Ривър, нито на някое друго място. — Помълча малко, за да даде възможност на заплахата да постигне целта си. — Сам сте си виновен. Аз ви направих честна оферта. Вие обаче решихте да ме обидите с отказа си. Но аз съм разумен човек. Давам ви втора възможност. Ще уредя животът ви да се върне в първоначалния си вид. Дори ще вдигна цената на седемстотин хиляди. Но ви предупреждавам: не съм известен с търпението си. Трета възможност няма да има.

Последвалата пауза бе със същата цел — да се схване заплахата по-ясно.

— Но защо сте се спрели на мен? Мога да ви дам имената на поне още дузина художници с по-добра репутация от моята. Хванете някого от тях да ви свърши работата.

Малоун спомена името на най-известния в момента реалист.

— Вече имам портрет от него. Освен това вие се подценявате. Уверен съм, че един ден вашата репутация ще бъде далеч по-голяма от неговата. Аз съм колекционер. Много добре е известно, че вие не приемате поръчки. Значи ако успея да ви накарам да приемете поръчка от мен, след като сте отхвърлили толкова много преди това, аз ще получа нещо уникално.

Малоун не отговори.

— Гордостта е прекрасно нещо — въздъхна Беласар. — Обаче не забравяйте, че и аз имам гордост, както и вие. Това патово положение не може да продължава вечно. Някой от нас трябва да отстъпи. Този някой обаче не бива да съм аз. В моя бизнес е много важно да не давам никакви признаци на слабост, да получавам всичко, което поискам. Ако вие отстъпите, ще получите честно заплащане на честния си труд. Ако аз отстъпя, ще провокирам действията на опасни личности срещу мен. В дадения случай вие ще спечелите най-много и ще загубите най-малко, ако само за известно време забравите гордостта си.

— Честен труд? Да нарисувам просто портрет на жена ви? Че вие можете да хванете когото си искате от художниците портретисти да ви го направи.

— Не съм казвал „просто портрет“.

— Какво?

— Не бих наел художник от световна класа, за да очаквам от него да работи според общоприетите представи какво е портрет — каза Беласар. — Това е абсурдно. Вашият стил е по-скоро представителен, отколкото абстрактен, затова допуснах, че портретът ви ще бъде в този маниер. Но това съвсем не означава, че непременно искам да стане така. Вдъхновението не бива да се ограничава. Всичко, което искам от вас, е да бъдете абсолютно честен към себе си и към обекта.

Малоун се престори, че води дълбока вътрешна борба със себе си. Че не е искал да приеме поръчката, за да запази свободата си, но Беласар току-що му е дал всичката свобода, която един художник би могъл да пожелае. Освен това му бе дал и причина да приеме, без да възбуди подозренията му.

— Честен към себе си и към обекта?

— Това е всичко, което искам.

— И когато свърша, всичко приключва? Ще ми върнете начина на живот такъв, какъвто беше? Ще си замина и никога повече няма да чуя за вас?

— Имате думата ми. Разбира се, ако решите да приемете предложението ми. Надявам се, че спектакълът, който устроихте в „Содби“, ви е дал достатъчно емоционално удовлетворение, за да се държим един към друг като цивилизовани хора.

Малоун не можа да не си помисли, че спектакълът е бил организиран и от двамата. Беласар не би си уредил среща с Дъг в „Содби“, ако не е бил сигурен, че Дъг ще каже на Малоун. Беласар бе очаквал да се появи.

— Съгласен съм — каза Чейс.

4.

Гълфстриймът на Беласар отлетя от летище „Кенеди“ в полунощ. С екстри като баня и кухня, луксозният реактивен самолет разполагаше с двадесет места, петнадесет от които бяха заети. Освен Беласар, Потър, Малоун и двамата телохранители, които художникът вече бе виждал, в салона имаше още осем пътници, чиито задължения Чейс се опитваше да разгадае. Тримата широкоплещести мъжаги вероятно също бяха телохранители. Четирите привлекателни млади жени прекарваха по-голямата част от времето си, тракайки по клавиатурите на лаптоповете. Последната пътничка — изваяна като статуя блондинка със снежнобяла блузка и скандинавски акцент — се оказа стюардесата.

— Желаете ли нещо?

— Портокалов сок.

— Да ви донеса ли и малко шампанско?

— Не, благодаря.

Транквилантът, който Беласар му бе впръскал, го караше да чувства непрекъсната жажда. Алкохолът щеше да я усили още повече. Освен това мисълта му трябваше да бъде ясна.

Докато самолетът се носеше в нощното небе, Малоун надникна през илюминатора, мъчейки се да различи някакви светлини под тях.

— Лично аз не одобрявам това — каза Потър, който бе застанал до него, и Малоун обърна глава към прохода между седалките. Яркото осветление в салона се отразяваше в очилата на Потър. — Наказаха ви за това, че отказахте да сътрудничите. И с това всичко трябваше да свърши. Повече не бе нужно да се занимаваме с вас.

— Аз също не горя от желание да бъда тук. А вие да не би да сте очаквали, че няма да предприема нищо, след като ония булдозери се появиха пред дома ми?

— Това щеше да бъде умна постъпка.

— Най-умната постъпка щеше да бъде да ме оставите на мира.

— Какво казахте първия път, като се видяхме? Че нося неприятности. — Лицето на Потър прие обидено изражение. — Е, двамата с вас имаме нещо общо.

С тези думи той си тръгна и на негово място се появи стюардесата с портокаловия сок.

— Вечерята е по избор — каза тя. — Какво предпочитате? Лондонска скара, пиле по корнуолски или ризото по милански?

Малоун не бе гладен, но знаеше, че трябва да пази силите си.

— Ризото.

— Освен това имаме прекрасен избор от вина.

— Всякакви удоволствия, а?

— Повече, отколкото можете да си представите.

Красивата стюардеса му отправи дълъг и насърчителен поглед, после отиде при следващия пътник.

— Удобно ли се чувствате?

Беласар се бе спрял до него на пътеката.

— Аз да, но Потър явно не.

— Такава му е работата. Стават ли ви дрехите, които моите хора ви купиха?

Малоун кимна едва.

— Един от тях отиде и до „Паркър Меридиън“, събра багажа ви и плати сметката.

Малоун посегна да извади портфейла си.

— Винаги сам плащам сметките си. Колко беше?

Развеселен, Беласар разпери ръце:

— Докато портретът не бъде завършен, всички ваши разходи са мое задължение. Ще разберете, че съм изключително щедър към онези, които ми сътрудничат. Съвсем сериозно говоря. Надявам се, че вече сме оставили несъгласията зад себе си.

— Повярвайте, най-голямото ми желание е да мина през всичко това с колкото е възможно по-малко търкания. — Малоун хвърли поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Бихте ли ми казали накъде пътуваме?

— Южна Франция. Имам вила край Ница.

— Там ли е жена ви?

— Да. Търпеливо ни очаква. — Тъмнокафявите очи на Беласар се присвиха. — Да не би фактът, че съм в оръжейния бизнес, да ви накара да отхвърлите предложението ми?

— Тогава не знаех с какъв бизнес се занимавате.

— Но в „Содби“ проглушихте ушите на целия свят с него. Откъде разбрахте?

Въпросът прозвуча небрежно, но Малоун изобщо не се заблуждаваше, че го изпитват.

— Един приятел ми дойде на гости в Козумел. Работи в голяма охранителна фирма. Разказах му какво е станало и когато споменах името ви, той ми каза, че е чувал за вас. И ме посъветва да не се захващам. Каза, че сте опасен човек.

— Това сигурно е бил господин Уейнрайт.

— Вие сте ме следили?

— Обичам да съм добре информиран по всяко време. И в момента по всичко личи, че той се наслаждава на отпуската си.

— Искате да кажете, че булдозерите още не са съборили къщата ми?

— Те са изтеглени оттам. Както ви обещах, ще ви върна предишния начин на живот. Имате ли нещо против моя бизнес?

— Сигурно си мисля за всички онези деца, убити от противопехотните мини, които сте продали на някой диктатор от третия свят, имал късмет да е на власт този месец.

— По-голямата част от тях и бездруго са щели да умрат от глад…

Беласар млъкна и насочи вниманието си към приближаващия се Потър.

— Търсят ви по телефона.

— Не може ли да почакат?

Мълчанието на Потър бе красноречив отговор.

Беласар отново се обърна към Малоун:

— Нека следващия път разговаряме за вашия бизнес, вместо за моя.

5.

Малко след десет часа сутринта самолетът на Беласар наближи летището на Ница. Средиземноморската синева напомни на Малоун за Карибите. Палмите също навяваха спомени за дома. Обаче прекалено застроената брегова ивица и смоговата мараня нямаха нищо общо с кристалния въздух и самотата на Козумел. Разочарован, той обърна гръб на гледката. Няколкото глътки шабли, които бе пийнал заедно с вечерята, от която хапна съвсем малко, му помогнаха да се отпусне достатъчно, за да заспи, и макар че сънищата му се нижеха на пресекулки, в тях често се промъкваха образи на разкъсани от противопехотни мини деца и лицата на красиви жени, гниещи в ковчег.

Изобщо не стъпи в залата за пристигащи. Служителите от митницата и емиграционните власти дойдоха до самолета и поговориха с Потър долу на пистата. Той явно се разбираше с тях, защото те само надникнаха в самолета, кимнаха на пътниците и след това подпечатаха паспортите, които Потър им подаде. Вероятно бързината, с която ги обслужиха, щеше да бъде възнаградена при по-дискретни обстоятелства. Оставил Потър да се занимава с подробностите, Беласар се бе оттеглил в кабината в задната част на самолета още преди представителите на властта да дойдат. Не бе дал на Потър паспорта си и така нямаше никакво доказателство, че е влязъл в страната. „А също, че и аз съм влязъл“, помисли си Чейс. Когато Потър бе обиколил пътниците, за да събере паспортите им, Малоун му бе дал своя, но вместо да го покаже на властите, мъжът го бе задържал в джоба си. По този начин му показваха колко лесно е да изчезне от лицето на земята.

Накрая всички слязоха от самолета и се разделиха на две групи, като по-голямата част остана да се разправя с багажа и да го товари в чакащия хеликоптер, а Беласар, Потър, тримата телохранители и Малоун се отправиха към втори хеликоптер. Познатото фют-фют-фют от роторите обаче не бе успокояващо. Чувствайки притисналата го към седалката тежест от излитането и наблюдавайки отдалечаващата се отдолу земя, Малоун си представи, че действието се развива преди десет години и той отново изпълнява възложена задача. Мисли като войник. И по-важно — чувствай се като такъв.

Хвърли поглед към предната част на машината, сравнявайки лостовете, педалите и другите уреди за управление с онези, които познаваше. Имаше някои новости в дизайна, особено в едно табло, което пилотът не използваше и чието предназначение не бе ясно на Малоун, но принципът на управление бе същият и той успя да откъсне вниманието си от напрегнатата обстановка и да си представи, че в момента седи на мястото на пилота и уверено направлява хеликоптера.

Беласар каза нещо.

— Какво? — извърна се към него Малоун. — Не ви чух. Тези ротори вдигат голям шум.

Беласар повиши глас:

— Казах, че изкупих съдържанието на най-добрия магазин в Ница за художнически принадлежности. Материалите са във вилата ми и са на ваше разположение.

— Толкова ли сте били сигурен, че ще приема?

— Въпросът е в това, че по този начин нямате причина да не започнете веднага.

— Аз и бездруго няма да мога да започна веднага.

— Какво искате да кажете?

— Не мога да скачам в тъмното. Първо трябва да проуча обекта.

Беласар помълча.

— Разбира се — каза той накрая.

Потър не откъсваше съсредоточения си поглед от Малоун.

— Но не го изучавайте твърде дълго — добави Беласар.

— Не споменахте нищо за краен срок. Казахте ми, че ще мога да го направя по начина, който сметна за най-добър. Ако знаех, че има условия, нямаше да…

— Няма условия. Но двамата с жена ми скоро трябва да пътуваме. Ако приключите с подготвителната работа дотогава, може би ще можете да продължите без нея. От скиците.

— Не работя така. Искате истински портрет. Да се работи по скица е загубена работа. Ако не мога да го направя както трябва, по-добре да не се захващам. Купувате нещо повече, отколкото само автографа ми на платното.

— Отначало не искахте да приемете поръчката, а сега сте решили да не бързате, само и само да я изпълните както трябва. — Беласар се извърна към Потър: — Впечатляващо.

— Много — отвърна Потър, без да сваля немигащия си поглед от Малоун.

— Вижте — посочи Беласар през стъклото.

Малоун проследи ръката му. Пред тях, малко вдясно от курса, сгушен между скалисти и тук-там обрасли хълмове, се издигаше триетажен замък, построен от огромни каменни блокове, проблясващи на утринното слънце. Ако Малоун го нарисуваше, би се получил импресионистичен пейзаж: имаше безброй корнизи и балкончета, стрехи и комини, обрамчени от изрядно поддържани градини, изваяни като скулптури храсти и пробождащи небето с острите си копия кипариси.

Пилотът каза нещо на френски в микрофона, прикрепен към шлема му — вероятно паролата на охраната долу. Докато хеликоптерът бавно се спускаше към земята, Чейс успя да види конюшни, тенискортове, плувен басейн и още една каменна постройка с камбанария, която му заприлича на църква. Отвъд каменните стени се простираше обработваема земя — лозя, пасбища, овощни градини. Различаваха се дребните фигурки на работещите долу и докато машината меко се отпускаше на земята, фигурите наедряха достатъчно, за да се види, че много от тях носят оръжие.

— Как мислите, може ли да се живее тук? — Тонът на Беласар прозвуча иронично.

— Прекрасно е — призна Малоун, — ако човек не обръща внимание на охраната.

— Това място е принадлежало на баща ми, на дядо ми, на прадядо ми и така чак до Наполеоновите войни.

Благодарение на търговията с оръжие, помисли си Малоун.

Ревът на двигателите постепенно стихна, преминавайки в поносимо свистене.

— Тези хора ще ви отведат в стаята ви — каза Беласар. — Чакам ви в седем часа за аперитив в библиотеката. Сигурен съм, че с нетърпение очаквате да се запознаете с жена ми.

— Да — отвърна Малоун. — Имайки предвид седемстотинте хиляди долара, наистина съм любопитен да видя как изглежда обектът ми.

6.

В средата на просторната спалня с дъбова ламперия имаше легло с балдахин. След душа Малоун намери оставения за него на леглото мек бял халат. Освен това видя, че чантата му е разопакована и е оставена на пода до гардероба. Отваряйки вратите му, той откри, че чорапите и бельото му са прилежно подредени в едно чекмедже, а ризите и панталоните — в друго. Бе си измил зъбите и се бе избръснал от опаковани в целофан четка за зъби и самобръсначка, които бе намерил в шкафчето над мраморната мивка. Сега обаче отнесе личните си тоалетни принадлежности до банята и ги разпредели в същото шкафче, изхвърляйки марковия шампоан и сапуна за бръснене, които му бе оставил Беласар. Малката проява на бунт го накара да се почувства по-добре. Обу един от панталоните и облече убитозелена риза. Търсейки тъмните обувки, които бе сложил в чантата, той ги откри в шкафчето в антрето заедно с маратонките, с които бе днес, и спря учуден поглед на непознатите дрехи — спортни сака, панталони и смокинг, окачени до коженото му яке. И без да пробва някоя от дрехите, знаеше, че ще му станат без грешка. „Дааа — каза си Малоун мрачно, — твърде малко са нещата, които Беласар не знае за мен. И сред тях може би е най-важното — Беласар не знае нищо за уговорката ми с Джеб.“ Това бе абсолютно сигурно, защото ако той знаеше, Малоун досега вече щеше да е мъртъв.

От времето, когато бе военен пилот, Чейс бе разбрал, че независимо колко изморен се чувства след полет, би било грешка да легне да спи. Дрямката само щеше да обърка и бездруго разстроения му биологичен часовник. Номерът бе да изкара на всяка цена деня и да си легне, когато обикновено всички останали си лягат. А на следващата сутрин отново щеше да е на крак.

Отваряйки вратата на спалнята, едва не се сблъска с мъжа, застанал отпред в коридора, който бе въоръжен с 9-милиметрова „Берета“, а в ръката си държеше малко уоки-токи. На перфектен английски с лек френски акцент мъжът каза:

— Господин Беласар ме помоли да бъда на ваше разположение, в случай че искате да разгледате околността.

— Господин Беласар е наистина много внимателен с гостите си.

Вървейки по коридора, Малоун слушаше обясненията на придружителя си за тази или онази картина, за някоя маса или ваза — всички от периода на френското Регентство. Всеки коридор е с определена тематика, разбра той, и всяка вещ в огромната къща е музейна рядкост.

Двамата се спуснаха по вито стълбище и се озоваха в някакво фоайе, над чийто център висеше най-филигранно изработеният кристален полилей, който Малоун бе виждал в живота си.

— На петстотин години е — обясни гидът му. — Донесен е от едно венецианско палацо. Мраморът по пода е от същото палацо.

Малоун кимна. Мдаа, Беласар определено бе колекционер.

Навън слънцето грееше приятно, но Чейс не му обърна внимание, оглеждайки съсредоточено околната обстановка, докато крачеше заедно с придружителя си през градини с чудесно оформени лехи и фонтанчета към плувния басейн.

Внезапно проехтя стрелба и той рязко се извърна.

— От полигона — обясни мъжът, като посочи с глава към място някъде зад овощната градина от едната им страна.

Ако се заслушаше в стрелбата на няколкото автомата, човек би си помислил, че там се води сражение. Придружителят му избягваше да го води в тази посока, както избягваше и да гледа към голямата каменна постройка, чиято камбанария бе напомнила на Малоун за църква и която бе в същата посока.

— Викаме й Манастира — продължи въоръженият мъж до него. — Преди Френската революция тук са живели монаси, но след като собствеността на църквата била конфискувана, един от прадедите на господин Беласар придобил земята. Но не и преди тълпата да разруши всички религиозни символи. Там все още има помещение, което може да познаете, че е било параклис, ако, разбира се, ви бъде позволено да го видите. Но това няма да стане.

Малоун сви рамене, правейки се, че го интересува само онова, което му показва водачът, и нищо от останалото, което избягва да му покаже. Засега интересът му бе насочен най-вече към високите каменни стени, обхващащи комплекса и оборудвани с телевизионни камери. Входовете отпред и отзад бяха преградени от бариери и се охраняваха от охрана, въоръжена с автомати. Излизането оттук не би било никак лесно.

Когато зад овощната градина нещо избухна и експлозията разтърси околността, никой от пазачите дори не трепна. Придружителят на Малоун даже не се обърна натам.

— Ще ви покажа къде са материалите ви. Господин Беласар ви предлага да работите в солариума на терасата. Там светлината е най-добра.

7.

Когато Малоун се върна в стаята си, на тоалетката до спалнята го чакаше дебела книга. Хартията й бе станала кафеникава от годините. Той внимателно я пое и предпазливо заразгръща крехките твърди страници. Текстът бе на английски, авторът се казваше Томас Малтус, а заглавието бе „Есе върху принципите на популацията“. На корицата бе оставена написана на ръка бележка:

За почивка? С такова заглавие, помисли Малоун. На една от вътрешните страници той прочете, че книгата е била публикувана и отпечатана в Лондон през 1798 година. Безценно първо издание. Бележката обаче имаше продължение:

За да се наблегне на важността на посланието, смокингът, който Малоун бе намерил в гардероба, сега бе проснат на леглото заедно със снежнобяла риза, черни перлени копчета за ръкавелите, черен копринен пояс и черна папийонка.

Последния път, когато Малоун бе облякъл смокинг, бе на сватбата на агента му преди осем години. Усещането не бе от приятните — чувстваше се като стегнат в ризница. Но да пукне, ако даде на Беласар да усети неудобството му. Когато два часа по-късно влезе в библиотеката, изглеждаше така, сякаш цял живот смокингът не бе слизал от гърба му.

В огромната стая на две нива и по четирите стени имаше лавици от пода до тавана, с изключение на вратите и прозорците. Всички бяха натъпкани с книги. Специални стълби на колелца осигуряваха достъп до най-високите места. На по-горното ниво бе същото. Меката светлина от глобусите от опушено стъкло хвърляше отблясъци по кожените кресла и идеално полираните плотове на масите за четене.

Застанал до най-голямата маса в средата на библиотеката, Беласар, чувстващ се удобно в смокинг, който подчертаваше тъмната му коса и италианските черти на лицето, тъкмо вдигаше чаша с някаква червена течност към устните си. Зад него се виждаше почтително приведената фигура на прислужник.

— Починахте ли си? — попита го Беласар.

— И то добре. — Малоун вдигна дебелата книга. — Връщам ви това. Страх ме е нещо да не й се случи в стаята ми.

— Само защото е първо издание ли?

— Това е ужасно скъпо четиво за преди сън.

— Всички книги наоколо са редки първи издания. Не бих чел нищо в каквато и да е друга форма. Каква е ползата от колекционирането на разни неща, ако не ги използваш?

— Каква е изобщо ползата от колекционирането?

— Гордостта от притежанието.

Малоун остави книгата на една от масите.

— Вероятно джобният формат подхожда повече на стила ми.

— Успяхте ли да прочетете нещо от нея?

— Това е класическа дискусия за причините за пренаселението и за начините как да се контролира. И преди съм чувал за Малтус. Просто никога не съм чел негови писания.

Беласар отново отпи от червената напитка.

— Какво ще пиете? Казаха ми, че обичате текила.

— Нищо не ви се изплъзва.

— Възпитан съм да смятам неинформираността за грях. Позволете ми да ви препоръчам една марка от частно имение от областта Халиско в Мексико. Сокът от агаве1 е тройно дестилиран и е отлежал двадесет години. Семейството прави ограничени количества, които продава на строго подбрана клиентела. От тази реколта например са произвели само двеста бутилки. Купих ги всичките.

— Интересно ще е да се опита какво губи останалият свят.

Все така оставайки незабележим, сервитьорът наля питието.

— И ми направете още едно от това — каза Беласар.

Сервитьорът кимна.

— Интересно каква водка предпочита познавач като вас към своето „Блъди Мери“? — попита Малоун.

— Водка ли? Боже господи, не! Това не е „Блъди Мери“, а сок от пресни зеленчуци. Аз не вкусвам алкохол. Той уврежда мозъчните и чернодробните клетки.

— И не ви притеснява, че останалите го пием?

— Както би казал Малтус, алкохолът е начин за намаляване на населението.

Не бе ясно дали Беласар не се шегува, но Малоун нямаше време да го попита, защото вратата се отвори и в библиотеката влезе най-красивата жена, която бе виждал в живота си.

8.

Малоун си напомни, че трябва да диша.

Изведнъж му стана ясно защо Беласар бе настоял за аперитива и вечерята да се облекат в официално облекло. Колекционерът е имал нужда от декор и сцена, за да представи поредното си притежание.

Вечерната рокля на жената бе черна, но отразяваше меката светлина от лампите така, че въздухът около нея сякаш трептеше. Дрехата бе без презрамки, които биха нарушили елегантната извивка на бронзовите й рамена. Деколтето бе дълбоко и откриваше гладката стръмнина в горната част на гърдите й. Талията й не оставяше съмнения за твърдината на коремните й мускули. Чувствената линия плавно преминаваше към бедрата и стигаше чак до глезените, подчертавайки дължината и стройността на краката й.

Но най-голям ефект се постигаше, когато човек съсредоточи внимание върху лицето й. На корицата на списанието не можеше да се види цветът на печена сиена на кожата й. Чертите на лицето й имаха съвършени пропорции. Извивката на брадичката бе точно между извивките на веждите й, които пък бяха в точен синхрон с дъгата, образувана от пищната й тъмна коса. Но красотата й се дължеше не само на симетрията. Всичко се съсредоточаваше в очите й — и в запленяващия дух, надничащ през тях.

Запленяващ дори и в притеснението й.

— Другите закъсняват ли?

Гласът й събуди у Малоун представа за натежали от слънцето гроздове и за горещи летни следобеди.

— Други няма да има — каза Беласар.

— Но когато ми каза, че облеклото е официално, си помислих…

— Ще бъдем само тримата. Искам да ти представя Чейс Малоун. Той е художник. Може би си чувала за него.

— Името ми е познато.

Акцентът й бе американски. Гласът й звучеше колебливо.

— Няма причина да сте чували за работите ми — каза Малоун. — Светът на изкуството е твърде зает със себе си.

— Но ще видиш работата му — отбеляза Беласар.

Тя го погледна въпросително.

— Той ще те нарисува. Господин Малоун, позволете ми да ви представя жена си — Сиена.

— Нищо не си ми споменавал за това — каза Сиена.

— От известно време обмислях тази идея. И когато случаят пожела пътищата ни с господин Малоун да се пресекат, аз му възложих поръчката, а той бе достатъчно любезен да я приеме.

— Но защо трябва да…

— За да те обезсмърти, скъпа.

През целия следобед Малоун си бе задавал въпроса дали Джеб му е казал истината за опасността, в която според него се намира Сиена. „В края на краищата Джеб може да си го е измислил, за да ме накара да приема“, казваше си той. Но студът, полъхващ сега от думите на Беласар, го убеди. Самата Сиена обаче сякаш нямаше представа колко близо е до смъртта.

— Можеш ли да започнеш още утре сутринта? — попита я Беласар.

— Щом искаш — объркано отвърна Сиена.

— Ако ти желаеш. Не те насилвам.

Но точно на принудена насила приличаше тя, когато се обърна към Малоун:

— В колко часа?

— Девет рано ли е за вас?

— Не, обикновено ставам към шест.

— Сиена е запалена ездачка — обясни Беласар. — Всяка сутрин излиза на езда.

Гордостта на Беласар от ездата на Сиена май е малко пресилена, помисли си Чейс. От думите му отново полъхна студ и не можа да не си помисли за инцидентите с предишните му три жени. Дали не мислеше да убие по същия начин и Сиена — като инсценира падане от кон например?

Малоун кимна:

— Като малък и аз яздех. Значи в девет часа. В солариума на терасата.

— Чудесно.

Докато се навеждаше да целуне Сиена по дясната буза, вниманието на Беласар бе привлечено от нещо в ъгълчето на окото й.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Той се извърна към Малоун. — Още не сте опитали текилата.

9.

В огромната камина на столовата гореше огън. Масата бе достатъчно дълга да събере четиридесет души и изглеждаше още по-голяма сега, когато бяха само тримата. Беласар седна на края й, а Малоун и Сиена се настаниха от двете му страни, озовавайки се един срещу друг. Свещите потрепваха едва забележимо, тихият шум от движенията на прислугата отекваше в ехото на просторната зала.

— Храна и секс — каза Беласар.

Малоун го погледна с недоумение. Направи му впечатление, че Сиена избягва да повдига глава, гледайки в чинията си. Дали се стараеше да не привлича вниманието на Беласар?

— Храна и секс? — попита той озадачено.

— Две от основните положения в теорията на Малтус. — Беласар вдигна поглед от пушената пъстърва в чинията пред него. — Хората имат нужда от храна. Сексуалният им нагон е силен.

— А другите две кои са?

— Населението расте в геометрична прогресия. Един, двама, четирима, осмина, шестнадесет, тридесет и двама. Да, обаче в същото време количеството храна нараства в аритметична прогресия — едно, две, три, четири, пет, шест. Способността ни да се възпроизвеждаме винаги превъзхожда способността ни да се изхраним. И като последица от това, значителна част от населението е обречена да живее в мизерия. — Беласар млъкна за миг, за да опита с демонстративна наслада от пъстървата. — Разбира се, ние се мъчим да намалим раждаемостта чрез контрацептиви, целомъдрие и ограничаване броя на децата, които една жена ражда. Някои общества препоръчват аборта. Но тъй като сексуалният ни нагон винаги си остава силен, населението на Земята продължава да расте. Само през тази година то е набъбнало с брой, равен на броя на населението в скандинавските страни и Обединеното кралство, взети заедно. С бързи темпове наближаваме шестте милиарда, а до средата на двадесет и първия век учените изчисляват, че ще стигнем десет милиарда. Няма да има… всъщност и не би могло да има храна за всички. Обаче в играта се включват и други фактори, защото в плановете си милостивият Бог така е наредил нещата, че там, където има драстичен дисбаланс между броя на населението и наличието на храна, епидемиите и войните да намаляват многочислеността.

— Това са планове на милостивия Бог? — попита Малоун изумено.

— Според Малтус. Но аз съм съгласен с него. Той е бил англикански свещеник. Вярвал е, че Бог допуска мизерията да бъде част от плана Му с цел да ни изпита, да ни накара да използваме всяка възможност да се издигнем над нея и да закалим личностите си в борба с несгодите. Когато онези, които са се преборили с достатъчно предизвикателства и от това са станали по-закалени и по-добри, умрат, получават за награда вечен живот.

— След като междувременно поради глад, епидемии и войни са преживели ада на земята — каза Сиена.

— Явно не си слушала внимателно, скъпа. В противен случай нямаше да изтървеш главното.

Сиена отново сведе глава към чинията си.

— Значи излиза, че войната е добро нещо — каза Малоун с леден тон. — И покрай нея и търговците на оръжие.

— Много е лесно да заклеймяваш нещо, което не разбираш. Моят прапрадядо и Малтус случайно са били приятели.

— Какво?

— След като първото издание на есето му било публикувано, Малтус предприел пътуване из Европа. Моят прародител имал късмета да попадне на една официална вечеря в Рим, където бил поканен и Малтус, и така двамата се запознали. След това прекарали много вечери заедно, обменяйки идеи. Това есе, което ви дадох да четете, било подарено на прапрадядо ми лично от Малтус.

— Искате да ми кажете, че впечатлен от идеите на Малтус, вашият прапрадядо е станал търговец на оръжие?

— Той го е сметнал за свое призвание. — Беласар погледна загрижено към Сиена. — Скъпа, на теб като че ли пъстървата не ти харесва. Може би заекът, който ще поднесат като второ, ще ти допадне повече.

10.

Малоун лежеше в тъмната спалня и гледаше в тавана. Вечерта бе една от най-странните, които бе прекарвал в живота си, а разговорът бе на такова сюрреалистично ниво, че накрая той бе изгубил връзка с действителността, сякаш бе дрогиран.

Умората от пътуването започна да взема превес. Потрепвайки, клепачите му се затвориха и той засънува как двама мъже с перуки, облечени в дълги наметала, каквито са носели през 1798 година, седнали край камината в опушена таверна, задълбочено обсъждат съдбините на хората. Сънува и Сиена, възседнала кон, препускаща между кипарисите, без да вижда тънката жица, вдигнала се внезапно пред краката на коня — той се препъва и тя пада на земята със счупен врат. Сънува рева на хеликоптер, готвещ се за кацане, видя го в съня си как каца, едва изчаква няколко секунди, преди да излети отново, и шумът му пак заглъхва в далечината. Очите му рязко се отвориха и той разбра, че хеликоптерът не е бил сън.

Ставайки от леглото, Малоун се приближи до огромните прозорци. Надникна навън и се загледа в сенките на дърветата и проблясващите на лунната светлина вирчета. Светлината от прожекторите заливаше алеите и градините. Появи се човек от охраната, метна цигара встрани и прехвърли автомата от едното рамо на другото. Някъде отдалеч долетяха гневните гласове на двама души, но Малоун не можа да чуе какво си крещят. Пазачът не им обърна никакво внимание. Караницата заглъхна и над имението отново се възцари тишина. Чейс прокара длан по умореното си лице, върна се до леглото и тъкмо се накани да се мушне под завивките, когато до ушите му стигна екотът на изстрел. Бе готов да се обзаложи, че пазачът и на него не е обърнал внимание.