Огнена Сиена

1.

Приспивното трак-трак-трак на колелетата караше Малоун да се чувства още по-изтощен. Двамата със Сиена се бяха тръшнали на седалките в едно купе, бяха врътнали ключа и сега едва забелязваха светлините на гарите, покрай които минаваше влакът.

Наближаваше полунощ. Бяха се качили на влака преди около час от вашингтонската Юниън Стейшън, докъдето се бяха добрали, след като Малоун реши да постъпи според моментното си хрумване и открадна една кола от паркинга пред горящата къща, докато хората на Ластър претърсваха гората. Надявайки се да прикрие следите си, той я остави пред един ресторант, откъдето двамата със Сиена взеха такси до гарата. След това, с помощта на кредитната карта, взета от трупа, купи два билета до Далас. Въпреки дъжда, изгорялата сграда нямаше да изстине толкова бързо, че хората на Ластър да я претърсят. Щеше да мине доста време, докато намерят тялото. Но дори и тогава имаше вероятност то да е обгорено до такава степен, че да не могат да разберат дали портфейлът му липсва. И тъй като плащанията по кредитната карта щяха да продължат да пристигат, чак тогава Ластър щеше да разбере какво е станало. Но вече щеше да е много късно. Междувременно Малоун и Сиена щяха да бъдат заедно. А това бе най-важното за него.

— Гладна ли си?

Тя обърна глава към плика със сандвичите, които бяха купили, и поклати отрицателно глава.

— По-добре ми кажи какво смяташ да правим оттук нататък.

— Зависи от това какво очакваш. Няма да можем да живеем така, както си свикнала в имението на мъжа ти.

— Не бих и искала.

— Нямам предвид напрежението и нервите. Говоря за липсата на лукс. Имам много пари, и то на различни места, но не мога да измисля начин да се добера до тях, без мъжът ти или ЦРУ да разберат къде сме. На техните компютърни специалисти сигурно им е наредено да следят всяка сделка, извършена по моите сметки. В момента, в който наредя да ми прехвърлят пари, да речем, в някоя банка в Далас, те ще хукнат по петите ни. Летището, гарата, фирми за даване на коли под наем — всичко ще бъде под плътно наблюдение.

— Както го описваш, положението май е безнадеждно.

Дори и в тези мокри дрехи и измачкан блейзер, със сресана с пръсти коса, Сиена му се струваше по-красива от всякога. „Как ще успея да скрия такава поразителна красота“, запита се Чейс.

— Обещавам ти, че ще намеря изход, но ще е далеч от първокласния начин на живот, с който си свикнала.

— Затова ли отиваме в Далас?

— Не отиваме там.

— Но билетите…

— Ще слезем преди Далас. В едно градче, наречено Брадък.

— В случай че Дерек разбере по някакъв начин, че сме се качили на този влак и ни часа в Далас?

Малоун кимна:

— И защото в Брадък има един човек, с когото трябва да се видя.

2.

Тексаското небе бе опънало кобалтовосиния си покров над тях, когато двамата слязоха от влака и огледаха малката гара. Зад нея се виждаха ниски постройки — бензиностанция, сервиз за коли, магазин и до него бар. По улицата минаха няколко пикапа. И това беше. Градчето изглеждаше като запуснато.

— Цяло чудо е, че има гара — забеляза Сиена.

— Клинт има влияние, за да си осигури онова, което му трябва.

— Искаш да кажеш, че не само актьорите имат такива имена, така ли?

— Чейс, стари друже, бая време мина, а? — чу се провлечен и дълбок мъжки глас с най-странния акцент, който Сиена бе чувала.

Тя се извърна към отворената врата на чакалнята. На прага й стоеше мъж в каубойски ботуши, дънки, дънкова риза, кожено яке и каубойска шапка. Катарамата на колана му бе оформена като седло. Той пристъпи напред, прегърна Малоун и го потупа по рамото.

— Защо не поиска да ти изпратя самолета? — попита го мъжът. — На това отгоре се обаждаш за моя сметка. За тия години ти платих толкова, че едва ли си закъсал за пари.

— Нещо такова.

Мъжът го изгледа озадачено.

— Дълга история.

— Е, добре тогава. Надявам се да останеш повечко, за да имаш време да ми я разкажеш. — Без да престава да се усмихва, той се извърна очаквателно към Сиена: — А прекрасната дама с теб е…

— Клинт, това е моята приятелка Беатрис. Беатрис, запознай се с Клинт Брадък.

— Аз съм един от най-големите почитатели на Чейс.

Усмивката на Брадък се разшири още повече.

Сиена бе достатъчно висока, за да не гледа повечето мъже отдолу нагоре, но в този случай, ако искаше да го погледне в очите, трябваше да вдигне глава. А каубойската му шапка го правеше още по-висок. Загорялата му от слънцето кожа бе груба като шкурка и той имаше големи рунтави мустаци.

— Клинт, ти направи онова, за което те помолих, нали? — Тонът на Малоун бе сериозен. — Не си казал на никого за обаждането ми? Не си казал на никого, че пристигам?

— Хей, това съм аз, друже, забрави ли? Кога съм те подвеждал? Ти си мъжко момче. Кажеш ли нещо, то става.

Чейс видимо се успокои.

— Ама какво има? Като ти предложих да ти пратя самолета, ти рече, че не можеш да припариш до летище. Тогава ми дойде наум, че може да си загазил нещо.

— Не си далеч от истината. Къде е колата ти? Не искам да стоим толкова време на открито.

— Зад ъгъла, брат. Къде е багажът ви?

— Нямаме такъв.

Бръчиците около очите на Брадък се сгъстиха.

— Ама ти май наистина си загазил.

Заобиколиха гарата и се озоваха на посипан с чакъл и кажи-речи празен паркинг, на който най-личната кола бе блестящ яркочервен пикап. Докато Брадък заобикаляше автомобила и се настаняваше зад волана, Чейс хвана Сиена за лакътя и я поведе към дясната врата, шепнейки:

— Не се лъжи по провлечения му говор и акцента. Истинското име на Клинт е Питър. Родил се е и е отрасъл във Филаделфия.

— Какво?

Двамата влязоха в кабината.

— Клинт, тъкмо обяснявах на приятелката ми колко си обичал уестърните, като си бил малък.

— И доживях да събера толкова пари, че да живея като в тях — усмихна се Брадък. — Гледай кино, живей като на кино.

3.

Парите май са доста, помисли си Сиена, загледана в нижещото се покрай тях поле. През километър-два се появяваше по някой покрив, но иначе всичко останало бе само небе и земя. И добитък, много добитък. А след това започнаха да се мяркат и петролни помпи — отначало по една-две, докато накрая станаха стотици — и освен клатещите им се нагоре-надолу стрели, нищо друго не се виждаше. Пътуваха около половин час, докато най-сетне спряха пред обширна къща на два етажа и половина. Дългата й, заемаща почти цялата предна част веранда напомни на Сиена, че май вече я бе виждала някъде. После изведнъж се сети.

— Позна ли я? — попита самодоволно Брадък.

— Не е ли същата къща от филма с Джеймс Дийн „Гигантът“?

— Нещо такова — каза Брадък. — Истинската къща е на юг оттук, в имота на някакъв тип. И то дори не е истинска къща. Само външна черупка, която са построили за филма, а след като са свършили снимките, са я изоставили. А аз построих това нейно копие.

Минаха под входна арка, на която бе написано „Риата“ — същото име, каквото имаше ранчото във филма „Гигантът“.

— С тази твоя мания по Запада — каза Малоун, — не мога да разбера защо колекционираш мои работи, вместо тези на Ремингтън или някой друг западен художник.

— За разнообразие.

— А пък аз през цялото време си мислех, че е заради таланта ми.

— Не исках да вдигам акциите ти излишно — изкиска се Брадък. — А истината, моето момиче, е, че още като видях негова работа за първи път, си казах, че трябва да я имам.

Сиена го разбра чак когато прекосиха верандата и влязоха в къщата. Брадък поизостана, за да каже на един от работниците си какво да прави, след което ги последва и със задоволство видя как Сиена гледа картините по стените в захлас.

Бяха поне двадесетина — всичките пейзажи, трептящи от живот и цвят. Тя се приближи, забеляза подписа на Чейс под няколко от тях и се извърна учудено към него:

— Колко от тях са твои?

— Всичките — отвърна Брадък вместо него. — Защо си толкова изненадана?

— Ами… защото… Единствената работа на Чейс, която съм виждала, е един мой портрет, няколко скици и… — Пак се извърна към него: — Нямах никаква представа какви са другите ти работи.

— Твоят портрет е най-доброто нещо, което съм правил — каза Чейс.

Брадък наостри уши.

— Продава ли се?

— Опасявам се, че не.

— Парите не са проблем.

— Не са и за оня, чието притежание е този портрет. Освен това има… — Малоун се поколеба. — …лични причини, поради които иска да го запази за себе си.

— Никога не съм виждала картини, които да събуждат всичките ми сетива — каза Сиена възхитено. — Почти подушвам росата по храстите.

— Трябвало е да станеш критик.

— Не се шегувай.

— Той не се шегува — намеси се Брадък. — Ти моментално улови същественото. Работите на Чейс кипят от живот. Щеше да станеш по-добър критик от ония малоумници, дето не могат да различат перспектива от пикня.

Сиена се засмя.

— Закусвали ли сте? — попита ги Брадък.

— Не.

— Ами тогава ще отида да кажа на готвачката да ви стъкми нещичко.

Стомахът на Сиена изкъркори и тя отново се засмя.

— Но искам да ви предупредя — продължи Брадък. — Готвачката ми не е от ония префърцунени пикли, дето по цял ден се притесняват за холестерина в манджата. Ще ви нагости с истински бекон с яйца, препечени палачинки или пък бурито7 със салца и запържен боб.

— Звучи ми като песен — каза Сиена.

— А дотогава… най-голямата ми гостна е след стълбите вляво. Отидете да се поизмиете. В гардероба има много дрешки с различни размери. Обичам гостите ми да са доволни. Обзалагам се, че ще намерите нещо, което да ви стане.

— Благодаря — каза Сиена.

— А след това ще се захванем за работа — погледът на Брадък се спря на Чейс — и ще видим какво толкова сте загазили.

4.

Сиена хапна от буритото с наденица, яйца и ориз.

— Страхотно е. Особено наденицата. Никога не съм вкусвала такова нещо.

— Викат й коризо. Мексикански специалитет — каза Брадък. — Не ти ли е много люта?

— Не мога да й се наситя — отвърна тя и си сложи още зелено чили.

— Защото и кожата ти е такава огнена. Точно жена по мой вкус.

Малоун извади лъжицата си от купата със запържен боб, залят с червено чили и топено сирене.

— Това, от което имам нужда — каза той, — е постоянен клиент.

Брадък остави кафето си на масата и го зачака да продължи.

— Някой, който да ме субсидира.

— Казвай за какво става въпрос.

— Някой, който да купи картините ми предварително.

Рунтавите вежди на Клинт се свиха.

— Дотам ли си я докарал?

— Ситуацията е доста напечена.

— След всичко онова, което купих от теб? — Брадък обгърна с жест стените на столовата, където висяха още три картини на Малоун. — През тия години съм ти платил… колко? Шест милиона, ако не се лъжа. Какво, за бога, ги направи?

— Нищо. Стоят си в банката, но не мога да се добера до тях. Ако се опитам да го сторя, онзи, който ни търси, ще разбере къде сме.

Брадък изгледа изпитателно Сиена, после погледът му се върна отново на Малоун.

— Онзи сигурно е съпругът, а?

Чейс разпери ръце.

Рунтавите вежди на Клинт се свиха още повече. После главата му се заклати ситно нагоре-надолу и той избухна в смях:

— Брей, момче, защо просто не си кажеш, ами го усукваш? Преди двадесетина години и аз бях изпаднал в такава съпружеска ситуация. Винаги съм си мислил, че двамата с теб си приличаме. Трябва ти някой и друг долар да се пошляеш насам-натам, докато на оня му мине, това ли искаш да ми кажеш?

— Може би малко повече от някой и друг долар. И на онзи май няма да му мине толкова бързо. Всъщност едва ли някога ще му мине.

Брадък отново загледа Сиена преценяващо, после кимна замислено:

— Аха, виждам защо. Този съпруг… Дали няма да успееш да го преметнеш, ако използваш някоя офшорна банка?

— Не смея да пробвам — отвърна Малоун — и никога няма да рискувам и да накарам някой приятел да го направи вместо мен.

— Но нали точно това правиш в момента? Караш приятел да го прави.

— Карам го да ми плати в аванс картините, които ще му нарисувам.

— Ако приемем, че ще оцелееш, за да ги нарисуваш — отбеляза Брадък.

Кръвта се изцеди от лицето на Сиена.

— Работата е сериозна, нали? — попита Брадък. — Мъжът ти е сериозен играч, а?

— Да.

— Който не признава правила.

— Да.

Подсвирквайки си тихичко, Клинт се замисли. После попита:

— Колко ти трябват?

— Един милион.

Брадък дори не мигна.

— В брой. По стотачки — продължи Малоун.

— И какво ще получа срещу тази кръгла сумичка?

— Десет картини.

— Десет?

— Това прави по сто хиляди на парче.

— Никога не съм плащал по-малко от двеста хиляди за твоя работа.

— Наречи го сезонна разпродажба.

— Ако се разчуе… ако го направиш и с още някой от твоите почитатели, ще сринеш пазара.

— Ти си единственият, към когото съм се обърнал — каза Малоун. — И ще останеш единственият.

— И къде смяташ да се скриеш?

— Едва ли ти се иска да узнаеш.

Брадък отново се замисли.

— Прав си. А и ти не искаш да знам. В случай че някой дойде да пита.

Сиена наруши настъпилата тишина:

— А откъде сме сигурни, че никой няма да дойде да пита? — Тя се обърна към Малоун: — Един от най-големите колекционери на твои работи. Не е ли логично мъжът ми да направи връзката и да се запита дали не сме минали оттук да търсим помощ?

— Никой не знае, че съм един от най-големите колекционери на негови работи — отвърна Клинт. — Една от причините да ми върви така добре е, че не давам на хората да разберат с какво се занимавам.

— Тогава ще го направиш ли? — попита Чейс.

Брадък помисли малко.

— При едно условие.

— Казвай.

— Една от работите да бъде портрет на… — Обърна поглед към Сиена. — Имам чувството, че истинското ти име не е Беатрис.

— Не е — вдигна извинително рамене Сиена.

— Бих искал на едно от платната да нарисува теб.

— Не се притеснявай — усмихна се Малоун. — В известен смисъл тя наистина е Беатрис. И отсега нататък ще я рисувам много.

5.

— Благодаря ти — каза Сиена и целуна Брадък по бузата.

Беше десет часът на следващата сутрин. Небето бе синьо, въздухът бе чист. Тримата стояха на верандата.

Той потърка мястото, където тя го бе целунала, и се изчерви.

— Хей, даваш доста повече от мен.

Малоун стискаше куфарчето, което му бе дал Брадък. Десетте хиляди банкноти от по сто долара заемаха доста по-малко място, отколкото бе очаквал. И тежаха по-малко — някъде около десет килограма. За да запълни празното пространство, Брадък бе натъпкал няколко чифта дънки и ризи с размера на Малоун. Куфарчето на Сиена съдържаше горе-долу същото облекло.

— Веднага щом се установим някъде, се захващам за работа — каза Чейс. — След месец-два ще започнеш да получаваш картините.

— Не бързай. Когато те споходи вдъхновението.

— Вдъхновение да искаш — усмихна се Малоун на Сиена. — И между другото, Клинт, откъдето и да ти пращам картините, то няма да е оттам, където ще живеем.

— Така си й мислех. Освен това предполагам, че няма да се видим бая време.

Чейс сви рамене.

— Може би твърде дълго — отвърна и отклони погледа си встрани.

— Внимавай много, приятел — посъветва го Брадък.

— Честна дума, ще се постарая!

Настъпи неловка тишина.

— Време е да се размърдаме — каза накрая Малоун.

Устата му бе пресъхнала от вълнение. Подаде ръка на Клинт и той я стисна силно.

Докато със Сиена влизаха в колата, гърдите му се свиха от съжаление, че се налага да прекъсне тази дружба. „Добре че нямам близки — помисли си Чейс. — Щеше да се наложи да прекъсна връзките си и с тях.“

После се сепна, усещайки, че не е прав — имаше близки. Отправи поглед към Сиена, която тъкмо сядаше в колата, и му се прииска да я скицира, да запечата начина, по който изглеждаше тази сутрин. Не само бялата блуза, намерена в гардероба на Брадък, подчертаваше неописуемия цвят на кожата й и пищността на косата й. Бе нещо по-дълбоко, нещо, което винаги щеше да иска да рисува.

6.

Колата бе осемгодишен форд експлорър, който Брадък бе купил от един от работниците за толкова пари, колкото човечецът не бе виждал нито веднъж накуп. Предният й калник бе охлузен, а ауспухът й бълваше вонящ черен пушек, но иначе щеше да ги откара дотам, докъдето искаха.

В портфейла, който Малоун бе взел от мъртвеца в коридора, имаше документи за самоличност на името на Дейл Пери. В Абилин Малоун спря и с тяхна помощ си извади тексаска книжка на името на Пери. После регистрира и експлоръра на същото име.

Двамата потеглиха на запад.

7.

Юма, Аризона. Преди дванадесет години Малоун бе идвал тук на учение във военновъздушната база на морската пехота, намираща се в края на градчето. През лятото населението му бе малко — около петдесет хиляди души, но през зимата се увеличаваше двойно: слънчевият климат и река Колорадо привличаха гости от снеговитите области, повечето от които пристигаха тук и живееха в каравани и кампери. В края на март градчето все още бъкаше от народ.

Малоун и Сиена наеха малка стаичка — бивш офис — и я натъпкаха със стари маси и бюра в такова плачевно състояние, че всеки, влязъл тук с цел кражба, би им теглил една псувня и би потърсил друго място. В ъгъла обаче бе останал метален шкаф, където Чейс скри куфарчето с милиона. После дръпна падащата надолу вратичка, заключи го, даде на Сиена единия ключ и сложи в джоба си другия.

Взели със себе си двадесет хиляди долара, те обиколиха няколко банки и ги обмениха в песос, без да привличат внимание върху себе си с големи суми — не повече от две хиляди долара. Там, закъдето се бяха запътили, двадесет хиляди долара в песос щяха да им стигнат за доста дълго време.

После натовариха нещата, от които щяха да имат нужда, и поеха на юг, пристигайки на мексиканската граница след около четиридесет минути. Пресякоха я в едно градче, наречено Сан Луис — мексиканските граничари изобщо не си дадоха труда дори да погледнат в експлоръра. Със същото безразличие се бяха отнесли към Малоун, когато преди много години бе минал оттатък, за да прекара отпуската си. Обикновено хората, влизащи в Мексико с кола, трябваше да имат туристическа карта и разрешение за временен внос на автомобил, но крайната точка, закъдето се бе запътил Малоун, се намираше в зона, наречена Зона за свободна търговия „Сонора“, и от такива документи нямаше нужда. Времето за престой бе неограничено. Дори ако граничарите бяха спрели експлоръра и го бяха претърсили, Чейс пак нямаше да се притесни. В него нямаше нищо, уличаващо го в каквото и да било. Пистолетът, задигнат от мъртвия Дейл Пери, отдавна бе заминал в канализацията на Юма.

Градчето остана назад и бе заместено от ферми. После и те започнаха да оредяват, докато накрая пред тях се виждаше вече само пясък, обрасъл тук-там с жилава зелена трева.

— Надушваш ли го? — попита Малоун.

— Кое?

Калифорнийският залив разделя континентално Мексико от западния му полуостров — Баха Калифорния. Когато беше малък, Чейс с голяма изненада бе научил колко близо до Тихия океан се намира Южна Аризона — само на два часа път с кола — и винаги бе използвал възможността да го види.

— Влажния въздух. Соления мирис. Морето трябва да се покаже след следващото хълмче.

Вместо това обаче двамата се натъкнаха на военен пост. Сиена се напрегна.

— Спокойно — каза Малоун. — Тук търсят само дрога, внасяна с лодки и корабчета. Интересуват ги само коли, идващи от морето, а не отиващи към него.

От двете страни на бариерата имаше по трима въоръжени войници. От другата й страна бе спрял очукан пикап, който в момента претърсваха. Командващият поста — мустакат строен капитан — наблюдаваше иззад стъклата на тъмните си очила.

Сиена бе също с тъмни очила. И със сламена шапка с леко увиснала надолу периферия. Бе направила всичко възможно да скрие чертите си, без да изглежда подозрително. Въпреки това Малоун се притесняваше, че граничарите ще усетят колко е хубава и ще поискат да хвърлят един поглед. Притесненията му обаче се оказаха безпочвени. Войниците като че ли се интересуваха само от пикапа, затова му махнаха да минава.

Погледнал в огледалото, Чейс видя, че капитанът гледа замислено подир отдалечаващия се експлорър.

— Видя ли? — обърна се той към Сиена. — Никакви проблеми.

8.

— Виждам го! — възкликна Сиена, сочейки надясно, където синевата изведнъж блесна на слънцето пред тях.

Пътят вървеше успоредно на морето, постепенно приближавайки се до него. След около три километра се появиха и първите сгради, после китки палми — навлизаха в покрайнините на малко градче. Минаха покрай крайпътен магазин и малък сервиз за коли. Двуетажна къща в пясъчен цвят с покрит с керемиди покрив. Къщата до нея пък бе построена от кирпич. После дойде ред на някакво празно място, потънало в боклуци, а след него — паянтова къщурка. Такъв бе стереотипът навсякъде — богаташки къщи редом с бедняшки колиби. Селище, нямащо никакви претенции за морски курорт. Малко по-навътре в градчето асфалтът свърши и широкият път се превърна в тясна пясъчна улица. Вдясно тя преминаваше в открит площад с пейки за сядане под сенките на дървета, обрамчени от двете страни от полицейски участък и малка бакалия. Отляво, зад верижната ограда, се виждаха сградите на училище, като всяка от тях бе в идеално състояние, районът блестеше от чистота, както и децата, играещи в него.

— Това е Санта Клара — обясни Малоун. — Рибарско селище, открито от американците с кампери, търсещи място, където да прекарат ваканцията си евтино. Толкова много американци идват и си отиват, че няма да направим никакво впечатление. Всъщност, ако си гледаме нашата работа и допринасяме за развитието на местната икономика, ние сме добре дошли.

— Точно такава е целта ми: да гледам нашата работа.

Няколко улички свиваха наляво, но повечето водеха надясно — към палмовите горички и откритите барове и ресторанти покрай морето. Малоун обаче подкара право напред, минавайки покрай редица паркинги за каравани, докато накрая пред тях вече нямаше нищо друго освен пясък. И морето.

— Това е краят на пътя — каза той.

— Не трябва ли да се върнем обратно в градчето и да потърсим място, където да отседнем? — попита го Сиена.

— Не съвсем. Дай да излезем да се поразтъпчем.

Озадачена, Сиена го последва, двамата прекосиха пясъчната ивица и се спряха там, където вълните с тих съсък се плъзваха по мокрия пясък и лизваха леко обувките им. Далеч навътре няколко моторни лодки мързеливо се поклащаха на вълните. Небето бе синьо като морето, слънцето печеше безмилостно.

Чейс с наслада пое соления въздух.

— Божичко, колко обичам да живея край вода — въздъхна той и за миг се сети какво направи Беласар с дома му в Козумел. Помълча малко, колкото да се успокои, и продължи: — Тук се намираме най-близо до Баха Калифорния. Ако напрегнеш зрение, може и да видиш отсрещния бряг. В момента има мараня, но може да видиш скалистите зъбери. Те са на около осем километра оттук. Още по на юг заливът става много по-широк — някъде около сто и петдесет километра.

Той се извърна да огледа и северния бряг, където приближили се към водата пикапи закачаха лодките с дълги въжета и ги извличаха на пясъка.

— Градът е станал по-голям, откакто бях тук за последен път — продължи. — Два от паркингите за каравани ги нямаше, а също и онзи ресторант с масите отвън. Но това би могло да се очаква.

Онова, което обаче не бе очаквал, бе запуснатият и опърпан вид на квартала покрай брега. Сенниците, издигнати на греди и подпрени на палмите, се бяха кипнали на една страна, бетонният вълнолом бе пробит на няколко места. Някои паркинги се бяха разцепили и хлътнали към морето. Какво, по дяволите, бе станало? После изведнъж се сети.

— Миналата година ги удари ураган. Спомням си. Вестниците писаха, че бил много силен. И още не могат да се оправят от него.

Обаче Сиена не гледаше натам, където й сочеше той, а право в него.

— Какво искаш да кажеш, че няма да се връщаме в града, за да търсим място, където да отседнем?

— Ще отидем другаде.

— Нали каза, че това бил краят на пътя?

— Да.

— Тогава…

Малоун се поколеба. Бе я подготвил за всичко друго, с изключение на това.

— Съгласихме се, че единственият начин да се измъкнем от мъжа ти и Ластър е да отидем някъде накрай света и да изгорим мостовете зад нас.

Тя кимна.

— На това място американското сезонно население е част от икономиката. Ако някой се поинтересува откъде идваш, можеш да го излъжеш както си искаш и никой няма да те пита втори път или пък да тръгне да проверява. Местните изобщо не се интересуват откъде идват парите ти и никой не те пита за номера на социалната ти осигуровка. Но за още по-голяма сигурност… — Чейс се извърна на юг към разширяващия се нататък залив. — Питам се дали някъде няма още по-добро място от това. Когато бях тук за последен път, един от местните даваше под наем бъгита. С моя приятел си взехме едно и се разходихме покрай брега. Двадесет и пет километра не срещнахме жива душа. После, точно преди да свърши плажът, пред нас се показа малко рибарско селище.

— Искаш да кажеш — село?

— Не, по-малко от село. Може би не повече от дузина каравани. Простичко. Затова пък пейзажът е страхотен. Хората, които живеят там, са самотници. Никой няма да ни се меси или да ни безпокои.

Известно време се чуваше само далечното ръмжене на моторна лодка.

— Там ли искаш да отидем? — попита Сиена.

Малоун не можа да разбере дали в тона й прозвуча разочарование.

— Това е най-доброто място, за което успях да се сетя. А там вече ще обмислим следващия си ход.

Тя изглеждаше съкрушена.

— Няма да е завинаги. При хора с бизнес като на мъжа ти има голяма вероятност властите да го спипат в крачка или някой от конкуренцията да му види сметката. Просто трябва да издържим, докато това се случи.

— Дерек е майстор в оцеляването.

Отново тишина. Сиена го погледна. После погледна към морето. След това към дюните на изток.

— Какво е онова на онзи хълм?

— Фар. Местните разправят, че бил изоставен.

— Може ли да се качим дотам?

— Разбира се, но ще ни отнеме цял ден да отидем и да се върнем.

— Не днес.

Малоун я погледна озадачено.

— Друг път — каза тя. — След като се установим.

— Искаш ли да останем?

— Животът ми твърде дълго беше прекалено сложен. Непрекъснато си казвах, че трябва да го поопростя — отвърна тя и го хвана за ръката.

— Няма да живеем точно като отшелници. — Чейс стисна пръстите й. — Ако ни се прииска малко нощен живот, можем да прескочим до града. Навремето ресторантите бяха добри. В града се провеждат фиести. В края на краищата хората идват тук да си карат отпуската. Защо да не опитаме? Ако не потръгне, ще отидем някъде другаде.

9.

Експлорърът бе с предно предаване и нямаше никакви проблеми по сбития пясък. Прозорците бяха отворени, топлият ветрец рошеше косите й. Сиена се усмихна.

— Чувствам се така, сякаш сме първите хора тук;

— Луис и Кларк8.

— Капитан Кърк9. „Там, където още човешки крак не е стъпвал.“

За да не позволява на гумите да се врежат в пясъка и да затънат, Малоун караше бавно — някъде около тридесет километра в час. Бавното и гладко, кажи-речи, хипнотично каране продължи четиридесетина минути, когато изведнъж след следващата дюна се показа скалист бряг и нататък повече не можеше да се продължи.

Селището не изглеждаше точно така, както си го спомняше Чейс от последното си идване тук. Дузината каравани, които бе видял преди дванадесет години, бяха намалели на две, едната от които бе килната встрани и отчасти заровена в пясъка. Пред другата бе опънат широк сенник, на който бе просната мрежа, избелели дънки, шорти и още някакво пране. Извън сенника, само на няколко метра от него, се виждаше огнище, оградено от няколко почернели от сажди камъка. На пясъка, съвсем близо до водата, лежеше леко наклонена на една страна моторна лодка. Загорял от слънцето мексиканец човъркаше нещо по двигателя й, а двете деца изведнъж спряха да се плискат във вълните, отправили тревожни погледи към Малоун и Сиена, които тъкмо слизаха от експлоръра. На вратата на караваната се появи загрижена жена и преценяващо заразглежда новодошлите.

Малоун й махна успокоително с ръка и поведе Сиена към моторницата.

Лицето на мъжа бе опалено до такава степен от слънцето, че можеше да му се даде всяка възраст от четиридесет до шестдесет години. Ръцете му бяха груби и мазолести от дългите години работа с мрежата.

Обръщайки се към него на испански, Чейс представи себе си и Сиена като Дейл и Беатрис Пери. После протегна ръка.

Мъжът подозрително я изгледа, после я пое и я стисна с мазолеста длан. Казвал се Фернандо, отвърна той.

— Когато идвах тук за последен път, имаше далеч повече хора — рече Малоун. — Какво е станало?

Той изслуша отговора, после го преведе на Сиена:

— Казва, че миналогодишният ураган бил много лош. Американците с караваните се изнесли, преди да дойде. И повече не се върнали. Ураганът убил един рибар и уплашил останалите толкова, че те не посмели да се върнат. И досега не смеят. Сезонът на ураганите скоро щял да започне. И другите рибари не искат да ги завари тук.

— Значи мястото ще си е почти само наше.

— Да, по-добре, отколкото се бях надявал. — Чейс се извърна отново към Фернандо. — Двамата с жена ми мислехме да къмпингуваме тук известно време. Имате ли някакви възражения?

На Фернандо му хареса, че Малоун се обърна към него с учтивата форма usted, тоест на Вие.

— Хората идват и си заминават, когато поискат — отвърна им той.

— Да, но ние искаме да сме добри съседи. Може да ви помогнем с нещо. В замяна на престоя ни тук.

Малоун бръкна в джобчето на ризата си и извади пакет цигари. Макар че не пушеше, знаеше, че няма да е зле да му се намират за подарък.

Фернандо запали и двамата подхванаха разговор за времето, за лодката, за улова и за други всекидневни неща. Когато изпуши цигарата, мексиканецът откъсна огънчето и прибра фаса в джоба си. После махна към полузаровената в пясъка каравана и заобяснява нещо.

— Какво казва? — попита Сиена.

— Разправя, че караваната не била повредена толкова, колкото изглеждало на пръв поглед. Каза, че с нашата кола с предно предаване можем да я изправим, да я пооправим малко вътре и да си живеем.

— Gracias — рече тя на Фернандо.

10.

По-близка представа за рая Малоун май нямаше — по цял ден плуване, риболов, сърф или просто лежане в хамака с книга в ръка. Но повечето време прекарваше в рисуване, опитвайки се да хване онова нещо в очите на Сиена, което се бе зарекъл да изобрази на платното.

Беатрис10 наистина.

Понякога зад него заставаше десетгодишният син на Фернандо и като омагьосан гледаше изображенията на Сиена на платното.

— Искаш ли да те науча? — попита го веднъж Малоун.

Момчето кимна сериозно. И от един, уроците се превърнаха в няколко. Малкият се разхождаше наоколо със скицник в ръка и рисуваше всичко, което му попаднеше пред очите, сякаш изведнъж бе открил как се прави магия.

Една нощ, както си лежаха в леглото, Сиена прошепна:

— Знаеш как да се отнасяш към деца.

— Е, към едно поне… — пошегува се той.

— Дръж се сериозно. Това, което правиш, е чудесно.

— Добро дете е.

— Но това, на което го учиш, никак не е просто. Знаеш как да грабнеш вниманието на дете. Добър баща ще излезе от теб.

— Добър… Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че искаш дете?

— Тази мисъл ми е минавала през ума.

— С всички тези неща на главата…

— Не съм ти казала веднага. Но ако нямахме такива проблеми, какво би казал…

— Да имам дете от теб?

— Да.

— Ако това ще те направи щастлива.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

И в нощта двамата се сгушиха, без да правят нищо — просто лежаха прегърнати, заслушани в тихия шепот на вълните навън.

11.

На масата, сложена на верандата в замъка, с изстинало кафе и недокоснат кроасан, седеше Потър и се вслушваше в картечните откоси. Лицето му се бе издължило, клепачите пареха. Нормално, каза си той. В края на краищата картечницата го бе събудила преди зазоряване, както бе направила и миналата нощ, и нощта преди нея… От време на време откосите спираха, за да бъдат заместени от глухи експлозии и единични изстрели от пистолет, но през повечето време се чуваше само непрестанното й стакато. Цял ден. Всеки ден. И от това страдаха не само нервите на Потър. Охраната също бе напрегната докрай — хората се спираха, обръщаха лица към стрелбището, мръщеха се.

Алекс не можеше да разбере как тялото на Дерек, ръцете и раменете му издържаха на непрестанното напрежение, на което ги подлагаше. Самата картечница във всеки случай не издържаше. Дерек вече бе потрошил един триножник, бе развалил два затвора и бе прегрял дузина цеви. Обаче тялото му не даваше никакви признаци на умора. Яростта му бе толкова голяма, че ако не намираше отдушник в стрелбата, сигурно щеше да експлодира в нещо друго.

Емоциите на Дерек бяха нещо съвсем друго. Потър никога не го бе виждал толкова разсеян. От деня, в който Малоун бе избягал със Сиена, Беласар не можеше да мисли за нищо друго, освен за отмъщение. Чакаха го много важни работи, но той не им обръщаше внимание. Беснееше из стрелбището, стреляйки с всяко оръжие, което му попаднеше в ръцете. Превърнал дървеното селце в трески, той накара хората си да го построят наново, после направи и него на трески, без да остави нито една дъска изправена. Когато картечницата се счупеше от прекаленото натоварване, той започваше да крещи на техниците и инженерите си да я правят по-здрава, заповядвайки им да му донесат друга. Отегчеше ли се от стрелбата, с разкривено от мисъл за отмъщение лице, той се захващаше с гранатите и гранатохвъргачките.

На Потър най-накрая му писна. Той стана от масата и тръгна по алеята към изпитателния полигон. Дерек пак бе приведен над картечницата — дърпаше затвора и не можеше да измъкне заседналата вътре гилза, а псувните му можеха да се чуят чак оттук. На главата му имаше наушници, затова не разбра, че Алекс е дошъл, докато не го видя да застава пред него.

Яростта го изпълваше целия и от това силното му присъствие се усещаше още повече. Огромните му очи бяха потъмнели от гняв.

— Намери ли ги?

— Не. Продължаваме да търсим. Престани вече с тези работи, Дерек. Утре трябва да си в Маями.

— Намери ги, мамка му! — Дерек най-сетне успя да измъкне заседналата гилза и започна да стреля по дървената фигура на човек, правейки я на парчета. — Намери ги!

12.

Ресторантът се наричаше „Ел Делфин“. Намираше се само на няколко пресечки от плажа, на една прашна уличка — избеляла едноетажна постройка с дъсчен покрив, боядисан в оранжево, и климатик, сложен на стойка в един от прозорците. Крайно неугледно място, с това изключение, че в него се сервираше най-добрата храна в Санта Клара.

Малко преди здрачаване Малоун и Сиена отвориха вратата на ресторанта и пристъпиха навътре по изтъркания балатум на пода. Отначало им се стори, че всички маси са заети, но веднага след това Чейс мярна една свободна в дъното от дясната им страна. Забеляза и още нещо — военен с чин капитан, разговарящ с други трима мъже. Лицето на капитана — слабо и изпито, с тънки мустачки — приличаше на хищна птица. Сгънатите му огледални очила висяха от горното джобче на ризата му.

— Зад теб — каза Сиена, докато сядаха един срещу друг на масата.

— Да — отвърна Малоун. — Капитанът от пътния пост. Голяма работа! В края на краищата всеки трябва да яде.

Сервитьорката дойде, двамата си поръчаха бира и заразглеждаха омачканото, написано на един-единствен лист меню.

Чейс се пресегна и стисна ръката й.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад. Тия скариди май ги бива.

— Препоръчвам ви ги — каза нечий глас.

Сиена вдигна глава, а Малоун се извърна. Капитанът бе застанал до масата им.

— Тогава и аз ще си поръчам — каза Чейс.

— Капитан Рамирес — представи се военният и се усмихна любезно, протягайки ръка.

Малоун я пое.

— Дейл Пери.

— Беатрис Пери. — Сиена също стисна ръката му.

— Приятно ми е.

Чейс забеляза, че Рамирес погледна ръката й да види дали има халка. Обаче преди да тръгнат от Юма, те си бяха купили две.

— Моля да ме извините, че се натрапвам, но бих искал да поздравя гостите ни от Съединените щати. Така мога да упражня малко английския си.

— Който е много добър.

Рамирес скромно благодари.

— Седнете при нас — покани го Малоун.

— Може би само за минутка-две — прие той и каза на приближилата се сервитьорка: — Una otra cerveza11. — После придърпа един стол и седна. — Харесва ли ви тук?

— Много.

— Не намирате ли, че е доста горещичко по това време на годината? Повечето от вашите съотечественици вече са си отишли.

— Всъщност ние обичаме да е по-горещо.

— Сигурно имате огън във вените.

— Когато бях тийнейджър — да.

— Дааа, хубаво е човек да се почувства тийнейджър — засмя се Рамирес. — Госпожо Пери, повечето от американките, идващи тук, са пенсионерки. Рядко може да се види толкова млада жена като вас, идваща от север. — Той направи многозначителна пауза. — И толкова хубава.

Тя се почувства неловко.

— Благодаря.

— Явно сте доста млада, за да сте пенсионерка. Да не сте спечелили от лотарията?

— Откъде този късмет? Дейл е комерсиален художник в Абилин, Тексас. — Този сценарий вече го бяха упражнявали. Номерата на колата и книжката му бяха оттам. — Преди два месеца обаче фирмата му бе закрита.

— Жалко — каза Рамирес без съжаление.

— Дейл винаги е искал да бъде истински художник. Когато фирмата я закриха, му казах, че сам Бог го кара да се вслуша в повика на сърцето си. Събрахме спестяванията си и поехме насам, спирайки по пътя, когато Дейл видеше нещо интересно за рисуване. И така стигнахме дотук.

— Вие сте жена, проявяваща разбиране. Да тръгнете след мечтите на мъжа си…

— Само искам той да е щастлив.

— Сигурен съм, че е така.

— Какво?

— Че го правите щастлив.

Сервитьорката донесе бирите.

Тъкмо когато Рамирес вдигна своята, в ресторанта влезе запъхтян войник и му направи знак да излезе.

Рамирес кимна, после се обърна към Сиена:

— Както виждате, трябва да тръгвам.

— Беше ни приятно да си побъбрим — каза Малоун.

Капитанът обаче не сваляше очи от Сиена.

— Удоволствието бе изцяло мое. Nos vemos.

Той тръгна към вратата и Сиена запита:

— Какво каза тоя?

— „Пак ще се видим.“

Вратата се затвори с трясък зад капитана.

Всички в ресторанта се бяха смълчали, следейки какво ще стане, и след като Рамирес излезе, разговорите се възобновиха.

Сиена се наведе към Чейс и преструвайки се, че му шепне нежни слова, каза:

— Мисля, че ще повърна.

— Поеми си дълбоко въздух.

— През цялото време едва се сдържах да не го направя. — По лицето й проблясваха капчици пот. — Личеше ли ми? Какво, по дяволите, иска той?

Тя шепнеше, страхувайки се да не я чуят.

— Нямам представа.

Полагайки всички усилия да изглежда спокоен, Малоун отпи едра глътка от бирата и му се прииска да беше нещо по-силно.

— Добре поне, че не поиска да се легитимираш.

— Което означава, че не го интересуваме чак толкова. Може би просто му се е приискало да подръпне някой гринго за опашката. Обаче наистина зададе доста въпроси. Вече знае почти толкова, колкото ако ми беше видял документите.

— Много хубаво ме успокояваш.

— И себе си не мога да успокоя.

— Не се шегувам. Наистина ми е лошо. Хайде да се махаме оттук!

— Не можем.

— Какво?

— Ами ако види, че излизаме веднага след него? Ще се запита какво ли ни е притеснило, че даже не сме останали да вечеряме.

— Божичко!

— Нямаме избор — каза Чейс.

Сервитьорката се върна и двамата най-сетне си поръчаха скариди. Малоун трябваше да признае, че Сиена положи усилия да изглежда нормално и си изяде цялата порция. На връщане обаче го помоли да спре, слезе от колата и повърна всичко.

13.

Тя не спеше. Лежеше в тъмното, взираше се в тавана и се надяваше тихият плисък на вълните да я успокои, но спокойствието, което обикновено й носеха, този път не идваше. Може би Рамирес наистина просто упражняваше английския си и нищо повече. Районът наоколо в края на краищата разчиташе на туризма. Защо да безпокои двама от малкото туристи, останали в града? Нямаше смисъл. Той просто се опитваше да се държи приятелски.

Ами да, каза си тя.

Обаче не можеше да се отърве от усещането, че случката в ресторанта много приличаше на онова, което ставаше при всяко ревю, при всеки ангажимент като модел, на всяко парти — изобщо навсякъде. Без значение дали беше гримирана или не, дали стоеше с шапка на главата и със сведен поглед. Рамирес бе дошъл на масата им заради външността й.

— Трябва да се махаме оттук — каза тя на Чейс сутринта.

Измъченото изражение на очите й показваше колко малко бе спала тази нощ и въпреки това пак не изглеждаше толкова невзрачна, колкото й се искаше.

Навън, докато товареха експлоръра, приближаващият се шум от двигател ги накара да вдигнат глави. Отначало тя помисли, че е моторница. Но докато оглеждаше вълните, някакво движение малко по-нататък привлече вниманието й. Обаче не от морето, а от брега. Военен джип. Не беше открит и в него имаше само един човек. Мускулите й се схванаха, когато долови двойния отблясък от огледалните слънчеви очила.

14.

Докато Рамирес спираше джипа до експлоръра, жената на Фернандо накара децата да се приберат в караваната им. Очевидната й паника достави видимо удоволствие на капитана, който слезе от джипа, без да бърза, и побутна очилата си с пръст. Униформата му бе изгладена безупречно и подчертаваше стегнатия му корем и изправения му гръб. От дясната му страна висеше кобур с пистолет. Без да се усмихва, той се приближи към караваната.

— Buenos dias — поздрави Малоун, мъчейки се гласът му да звучи дружелюбно.

— Моля ви, на английски. — Контрастът между учтивите думи на Рамирес и строгото му изражение бе очевиден. — Разговорът с вас снощи ми достави такова удоволствие, че съжалих, че се наложи да си тръгна. И сега реших да ви дойда на гости.

Чейс разпери ръце в знак на гостоприемство.

— Трудно може да ви открие човек. — Погледът на Рамирес се спря на Сиена.

Малоун ясно си даваше сметка за ефекта, който тя оказваше върху него. Без шапката, която снощи не бе свалила в ресторанта, красотата й бе поразяваща. И въпреки безсънната нощ, кожата й хвърляше изпепеляващи медни отблясъци.

— Толкова ме впечатлихте със саможертвата, която правите за съпруга си, че реших да намина и да видя картините му — каза капитанът.

— Не са толкова хубави, колкото бих искал да бъдат — рече Малоун, — но…

— Глупости! Сигурен съм, че се отнасяте прекалено критично към тях. — Рамирес се извърна към експлоръра и впери поглед в навития на руло сенник, който Чейс бе подпрял на колата, за да го натовари. — Готвите се да си тръгвате ли?

— Смятаме да пообиколим малко наоколо. Има едно място, което искам да нарисувам.

— Но вие ми казахте, че рисувате пейзажи. А това е портрет на жена ви.

— От време на време й правя по някой портрет.

— Никога не съм виждал нещо по-прекрасно от това. — Откъснал поглед от извивките на бедрата, гърдите и талията на портрета, той се извърна към оригинала. — Учудвам се, че не живеете в града, госпожо Пери. Не се ли чувствате самотна тук?

— Дейл не обича да се разсейва.

— Бих казал, че по-скоро вие ще го разсейвате.

— Харесва ни спокойствието и тишината.

— А и да ви призная — намеси се и Малоун, — опитваме се да спестим някой и друг долар. В Санта Клара ще се наложи да плащаме наем.

Вниманието на Рамирес бе насочено само към Сиена.

— А как се забавлявате, госпожо Пери?

Тя се направи на озадачена.

— Плувам. Чета. Мъча се със сърфа.

— И това ви е достатъчно?

— В Абилин непрекъснато се притеснявахме за работата на Дейл. После, когато се случи най-лошото, вече нямаше за какво да се тревожим. Простичкият живот се оказа много по-приятен.

— За да компенсирам с нещо ранното си тръгване снощи, бих желал да ви поканя на вечеря.

— Разбира се. За Дейл и мен ще бъде чест.

— Всъщност поканата беше само за… — Огледалните очила се насочиха към Малоун. — Мога ли да видя туристическата ви карта?

— Туристическа карта ли? — учуди се Чейс. — Че ние нямаме нужда от туристическа карта. Санта Клара е в Сонорската зона за свободна търговия.

— Това е така. Но тук не е Санта Клара. И вие не живеете в зоната за свободна търговия. Вашата туристическа карта, моля.

И Рамирес протегна ръка.

— Нямаме такава.

— Това е проблем — каза капитанът.

— Вярно. Май ще е по-добре да се върнем до границата и да си извадим карта.

— Няма да е необходимо.

— Но нали току-що казахте…

— И бездруго имам работа там. Ще ви донеса.

Малоун присви вежди.

— Но не се ли дават само лично?

— Ще направят едно изключение.

— О, много любезно от ваша страна.

— Нищо особено. — Рамирес отново впери поглед в Сиена. — Това ще ми даде повод пак да ви дойда на гости. Обаче е необходимо да удостоверя имената ви. Служителят, от когото ще взема картата, трябва да бъде уверен в самоличността ви. Може ли да видя шофьорската ви книжка, господин Пери?

— Разбира се. — Малоун извади портфейла си и му подаде книжката.

Рамирес се вгледа в снимката на Чейс, която тексаският служител бе ламинирал в документа. После прочете името на глас:

— Дейл Пери. Идеална прилика.

И сложи книжката в джобчето на ризата си.

— Почакайте малко! Защо…

— Трябва ми, за да я представя на служителя, който ще ми даде туристическата карта.

— Но…

— Просто формалност. Ще ви я върна веднага след това. Нямате намерение да карате извън района, нали?

— Не, но…

— Значи няма да ви трябва.

15.

— Той иска мен — промълви Сиена.

— Да.

Изтръпнали от страх, двамата гледаха, без да помръдват, понеслия се по посока на Санта Клара джип.

— Ще пусне името Дейл Пери по компютъра, за да види дали няма нещо, което да използва срещу мен. — Сиена не можеше да откъсне погледа си от отдалечаващия се джип. — И да ме принуди да легна с него.

— Да.

— Работодателят на Пери — който и да е той — сигурно вече знае, че портфейла му го няма. А мъжът ми, както и Ластър, е наредил на компютърните си специалисти да следят дали някой няма да си послужи с кредитната му карта или с номера на социалната му осигуровка.

— Да.

— А това означава, че скоро ще имаме гости. — Джипът на Рамирес потъна в маранята и Сиена най-сетне се отърси от унеса. Устата й бе пресъхнала. — И сега какво, за бога, ще правим?

— Вече го каза. Да се махаме.

— Но как? За границата има само един път. И на него има контролен пост. А хората на Рамирес сигурно ще ни чакат.

Чейс се обърна на юг — към скалата, където плажът свършваше.

— Нямах предвид този път.

— Какво, да не би да искаш да заобиколим скалата и да продължим пеш до следващия град? — Сиена имаше предвид Пуерто Пеняско, на сто и шестдесет километра на юг. — Ще вървим с дни. И в тази горещина едва ли ще успеем. Освен това Рамирес ще се сети накъде сме тръгнали. И ще каже на войниците си да ни чакат там, когато пристигнем.

— Нямах предвид пеш.

— Тогава…

Чейс се взираше към водите на залива. Тя разбра.

— Когато Фернандо се върне от риболов, ще му платя да ни закара до Пуерто Пеняско — каза той. — Ще стигнем дотам за два часа. Рамирес няма да има време да се върне дотук и да разбере какво сме направили. Там ще намерим някой американец. Една разкъсваща сърцето история плюс една-две стотачки сигурно ще ни осигурят обратното пътуване до Щатите.

— Ами Фернандо? Рамирес ще разбере, че той ни е помогнал. Така го слагаме на топа на устата.

— Не и ако Фернандо каже, че съм го принудил… Всъщност хрумна ми по-добра идея. Ще му платя да ни продаде лодката. А той ще каже на Рамирес, че сме я откраднали. После ще хване някой приятел да го закара до Пуерто Пеняско и ще си я вземе.

Двамата впериха погледи един в друг.

— Нямаме избор — каза Сиена с треперещ глас.

— Ще се оправим. — Чейс я прегърна. — До довечера ще сме в Щатите. Ще хванем автобуса до Юма, ще си вземем парите от шкафа и ще намерим някое друго място като това.

Тя се притисна силно в него, копнеейки да му повярва.

— Има и други места на края на земята — каза той. — До довечера това вече ще бъде поредният кошмар, останал зад гърба ни.

— Дано.

— Не бъди толкова съкрушена. Обещавам ти, че ще се измъкнем. — Чейс я целуна, мъчейки се да й вдъхне малко от увереността, която сам не чувстваше. — Хайде, давай да си събираме нещата, за да сме готови, когато Фернандо се върне. Не бива да губим време.

Време, помисли си тя.

16.

Оставиха повечето неща и напълниха чантите си само с тоалетни принадлежности и един кат дрехи. Сиена ги остави вътре до вратата. Отправила поглед към караваната, не можа да не изпита натрапчиво чувство за нещо изгубено, за нещо, което няма да се върне. В края на краищата тази барака бе техен дом.

Двамата разделиха мексиканските песос, които им бяха останали — около шестнадесет хиляди долара. Част от тях Сиена натъпка в джинсите, които бе обула вместо шортите, а по-голямата част сложи в чантата. Чейс набута своята половина в предните джобове на рибарското яке, с което бе излизал на риба с Фернандо.

— Някаква следа от него? — попита Сиена.

— Още не.

— Три часът е. Не се ли връща обикновено по това време?

— Фернандо казва, че ранните часове са най-добри за риболов.

— Тогава къде е?

— Днес сигурно му върви повече, отколкото на нас. Спокойно! Всеки момент ще си дойде.

Но три часът мина и замина, стана четири, после пет. Слънцето слизаше все по-ниско и Сиена не можеше да си намери място.

— Рамирес скоро ще се върне. Или пък ще дойде някой, пратен от мъжа ми, или…

— Може да му се е случило нещо.

— Ако не побърза, на нас ще се случи нещо.

Погледът й непрекъснато отскачаше към северния бряг, очаквайки там всеки момент да се появи военният джип.

Шест часът. Седем. Слънцето слезе още по-ниско.

Димът от огнището привлече погледа й. Жената на Фернандо приготвяше вечерята. Изплашена от Рамирес, тя бе стояла вътре дълго след като капитанът си бе тръгнал. Когато най-сетне излезе, забрани на децата да ходят до тяхната каравана, хвърляйки недоволни погледи към нея.

— Мисли си, че сме й донесли неприятности — каза Чейс.

— И още ще й донесем.

— Чувам двигател.

Моторницата най-сетне се появи и започна да нараства. На руля бе седнал Фернандо.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Сиена.

Двамата се спуснаха към брега и го изчакаха да се приближи. Чейс се втурна да му помогне да извлече лодката на пясъка. Сиена вече бе понаучила малко испански и разбра, когато Чейс се обърна към Фернандо с думите:

— Притеснихме се за теб.

Отговорът на мексиканеца обаче бе много бърз и се наложи Чейс да й преведе, че се наложило да се срещне в Санта Клара с фирмата, на която продавал улова си.

Фернандо върза лодката, за да не отплава по време на прилива, и се обърна към намръщената си жена, която се бе приближила към тях.

— Какво е станало? — попита я той.

Като чу за визитата на военния, Фернандо се намръщи. Недоволството му се превърна в слисване, когато Чейс му обясни, че двамата със Сиена искат да наемат лодката му, да идат с нея до Пуерто Пеняско и да я оставят там, откъдето той по-късно да си я вземе.

— Не — вдигна ръце жената на Фернандо.

— Ще ви дам петстотин долара — каза Чейс.

— Не!

— Седемстотин.

— Не! — Жената затегли Фернандо към тяхната каравана.

— Хиляда.

Това вероятно бяха повече пари, отколкото мексиканецът бе виждал в живота си. Избърбори нещо, преди да се остави жена му да го завлече вътре.

— Каза, че ще се опита да поговори с нея — преведе Чейс на Сиена.

— Дано успее.

Тя отново отправи поглед към северния бряг. Макар че се бе смрачило, беше още достатъчно светло, за да се види дали не идва някаква кола.

— Ако не иска да ни я даде под наем, ще му вземем тази проклета лодка. Нямам намерение да прекарам нощта тук.

— Ще ги съблазня с още по-голяма сума — каза Малоун.

— Дай им всичко. Само и само да се махнем оттук!

Двамата отидоха до караваната им. Отвътре се чуваше как Фернандо и жена му се карат. Когато Малоун почука, жената викна отвътре:

— Махай се!

Но Чейс отвори вратата и пристъпи вътре, забелязвайки изплашените лица на децата.

— Превеждай ми! — каза Сиена.

И се опита да обясни колко се страхува, че мъжът й може да ги намери.

Жената закри ушите си с длани.

— Да върви по дяволите! — каза Сиена. — Отвлечи им вниманието с нещо, докато взема чантите и ги натоваря на лодката.

И изхвърча навън. Залезът вече не се виждаше, забулен от облаци. Тя изтича до караваната, затвори вратата и посегна зад нея да вземе чантите.

От сенките се стрелна някаква ръка и я сграбчи за лакътя.

17.

— Добър вечер, госпожо Пери.

Рамирес я издърпа в сумрака на караваната. Колкото и здраво да я бе стиснал за ръката, на Сиена й се стори, че гърлото й сякаш е още по-силно стиснато. От ужас не можеше и дума да продума.

— Или дали не трябва ви наричам вече госпожа Беласар?

— Какви ги приказвате? — успя да изхрипти тя.

Застанал срещу нея, капитанът изви ръката й зад гърба. Карайки я да потръпва, той я дръпна към себе си и се надвеси над нея.

— Не се страхувайте. На никого не съм казал. — Притисна я още по-силно към себе си. — Проведох малко търсене по компютъра. И научих истинските ви имена. Разбрах, че ЦРУ ви търси. Но не се безпокойте. Прекъснах веднага връзката. Вашата тайна е моя. — Рамирес я обгърна с другата си ръка. — Но каква точно е тази тайна? Защо ЦРУ ви търси? Каква награда ще ми дадете за това, че не съм докладвал за вас?

Той се опита да впие устни в нейните, но тя се извърна, мъчейки се да се отскубне. Рамирес затърси устните й още по-настойчиво. Когато Сиена изви глава назад, той я стисна още по-силно. Тя вдигна крак и го стовари върху пръстите на краката му.

Мъжът я удари.

За момент пред очите й затанцуваха черни кръгове. Той я удари още веднъж и този път тя падна на пода. Със замъгленото си от болка зрение видя как онзи дръпва назад кубинката си, за да я ритне, и за миг й се стори, че това е Дерек, че е отново в онзи хотел в Истанбул, че Дерек пак я рита, че…

Нещо се тресна. Покрай нея се стрелна някаква фигура. Замайването от ударите премина и тя в миг разбра, че се е треснала вратата, а стрелналата се фигура е на Чейс, че той се е хвърлил върху Рамирес и вкопчени един в друг, двамата падат върху масата.

Масата с трясък се счупи надве и те се озоваха на пода. С трескав поглед Сиена затърси нещо, с което да удари капитана. В мрака не можеше да се разбере кой е Чейс и кой — Рамирес, тъй като двамата се търкаляха ту на една, ту на друга страна, безмилостно нанасяйки си удари. Някой от тях изстена. Дишаха тежко. Опитаха се да се изправят на крака и се блъснаха в кухненския плот. Издрънчаха чинии и една от тях с трясък се пръсна на пода.

Някой залитна назад от силата на удара в лицето, но се задържа и удари другия в корема, който залитна на свой ред назад. Първият се изправи и силуетът му се очерта на прозореца. Той вдигна дясната си ръка. В нея имаше нещо. Пистолет! Рамирес! Сиена отвори уста да нададе предупредителен вик. Късно! Изстрелът бе оглушителен. С писнали уши тя едва чу собствения си вик.

Куршумът разби прозореца. Чейс вече се бе изправил и стиснал въоръжената ръка на капитана, се опитваше да го обезоръжи. Пистолетът гръмна още веднъж и блясъкът му озари за миг стаята. Замаяна от двата изстрела, Сиена усети как куршумът свирна покрай нея, но тя мислеше само как да стигне до счупената маса и не му обърна внимание. Добра се до нея и измъкна единия й крак. Откъм по-дебелия край дървото се бе счупило и стърчеше като копие. Тя вдигна крака с две ръце над главата си и с все сила го заби в гърба на Рамирес. Онзи изрева от болка. Двамата мъже отново изгубиха равновесие и докато падаха, пистолетът гръмна за трети път.

Сиена измъкна още един крак от масата и отново го вдигна над главата си, готова да го стовари върху черепа на Рамирес, но не можа да познае чий точно е неговият.

— Чейс, къде си?

— Тук!

Дървото в ръцете й се стовари с такава сила върху главата на Рамирес, че се счупи надве. Без да губи време, тя се извърна, измъкна трети крак от масата и отново го удари, усещайки как дървото потъва в нещо меко. Ала от него не последва никаква реакция, сякаш не бе усетил нищо.

18.

Дълго време никой не помръдна. Единственият звук беше тежкото дишане на Малоун. Сърцето му се блъскаше като лудо в гърдите.

— Мъртъв ли е? — Думите с труд излязоха от устата й.

— Да.

Към гърлото й се надигна гореща жлъчка.

— Добре ли си? — попита я той.

— Май… — Тя избърса кръвта от устата си. — Нищо ми няма.

Някъде далеч навън прогърмя гръмотевица — над залива се надигаше буря.

Чейс се хвана за плота и с мъка се изправи.

— Как така не можахме да чуем шума от джипа?

— Няма го отпред. Сигурно го е спрял на плажа и се е промъкнал тихо дотук.

Гръмотевицата този път бе по-близко.

Двамата се прегърнаха.

— Той ме нарече „госпожа Беласар“.

— Исусе Христе!

— Каза, че търсил в компютъра. — Раменете й се тресяха. — Знае, че ЦРУ ни търси.

— Ако е въвел името на Дейл в компютъра, можеш да се обзаложиш, че това е вдигнало Управлението под тревога. И онзи, който е казал на Беласар за конспиративната къща във Вирджиния, вече е предал информацията на когото трябва. Мъжът ти ще дойде. — Над главите им отново се разнесе грохот. Малоун погледна загрижено към прозореца и продължи: — Нямаме много време.

— Ами какво ще правим… — Едва потискайки желанието си да повърне, тя сведе поглед към трупа. — Не можем да го оставим просто така. Мексиканската полиция ще го свърже с нас. И ето че и те ще хукнат подире ни.

Чейс се напрегна да подреди мислите си.

— Ще завържем нещо тежко за тялото му и ще го хвърлим в средата на залива. Джипът му. Трябва да гО намерим. Ще го закарам до Санта Клара, а ти ще караш след мен с експлоръра. — Мисълта му трескаво се носеше напред. — Ще направим да изглежда така, все едно е спрял някъде на края на града. Бурята и приливът ще изтрият всички следи от гуми. Ако внимаваме да не оставяме пръстови отпечатъци, полицията няма да може в никакъв случай да го свърже с нас.

— Ами изстрелите?

— Много сме далеч, за да може някой да чуе. Да, Фернандо ги е чул, но той се страхува от властите и няма да им каже.

Без да обръща внимание на това колко бързо изстива тялото, Малоун претърси джобовете на Рамирес. Намери ключовете, но те не бяха достатъчни. Трябваше му шофьорската книжка на Дейл Пери. Къде беше, по дяволите? Трябваше да я намери.

— Ето я! Слава богу! — Той я измъкна от джоба на панталоните. — Бързо! Помогни ми да го занесем до лодката.

Чейс сграбчи трупа за ръцете, вдигна го, но видя, че Сиена стои и не мърда от мястото си. Поредната гръмотевица обаче я извади от унеса — тя хвана краката, потрепера, но ги вдигна. Двамата повлякоха трупа през караваната. Малоун беше пръв и отстъпваше заднишком към вратата. Стигна до нея и я ритна. Спря за миг, колкото да хване тялото по-добре, после пак тръгна назад, но отново спря, като видя ужасеното изражение на Сиена.

В миг разбра, че не Рамирес я бе ужасил. Зад него имаше нещо.

Извърна се като ужилен.

Поредната светкавица освети Беласар, Потър и още трима телохранители.

— Трябваше да си сигурен, че ще ви намеря — каза търговецът на оръжие.

Сиена високо изохка.

— Какво, изхвърляте боклука, а? — запита спокойно Беласар.

Малоун пусна трупа и започна да се изправя.

Но не достатъчно бързо.

Потър го тресна с цевта на пистолета си по челото.

— Дай първо да се оправим с тоя боклук.

19.

Със стичаща се по лицето му кръв Малоун усети, че го вдигат. Двама от телохранителите го вмъкваха обратно в тъмната каравана. Някъде отдалеч чу, че Беласар пита нещо. Отговорът на Сиена бе неразбираемо мърморене. Чейс бе на границата на припадъка, за да чуе ясно. В момента усети само, че го тръшнаха с все сила на един от столовете и той едва не загуби съзнание.

До него пак достигнаха някакви гласове. Нещо проблесна. Заради замъгленото си зрение отначало помисли, че е светкавица. Последва обаче втори проблясък, а след него и трети и той постепенно разбра, че това всъщност са свещи, които Беласар бе накарал Сиена да извади от едно чекмедже. Тя запали четвърта свещ, а след това и пета.

В караваната стана светло.

— Пак портрети. — Лицето на Беласар се разкриви и той заби юмрука си в едно от изображенията на Сиена, разкъсвайки платното. — Работите ти вече взеха да не ми харесват.

Псувайки невъздържано, той захвърли портрета в ъгъла и рамката му се счупи, отскачайки от стената. С два скока се озова до Малоун и го удари с такава сила в лицето, че столът се преобърна и той се просна по гръб на пода.

— Помниш ли, че ти казах да не пипаш жена ми?

Чейс бе твърде замаян от болка, за да отговори.

Навън изтрещя гръмотевица, разтърсвайки караваната.

— Вдигнете го!

Нечии ръце изправиха Малоун на крака.

— Дръжте го здраво.

Със замъглени очи Чейс видя как Беласар си слага кожени ръкавици.

— Не! — извика Сиена.

Ударът в корема би го превил одве, ако хората на Беласар не го държаха здраво. Следващият удар попадна в носа му, а третият — отново в корема. В устата. И още някъде след това…

Последното нещо, което чу, преди да изгуби съзнание, бе писъкът на Сиена.

20.

— Ще го убиеш!

— Точно това е целта на занятието. — Дерек отново приготви юмрук за удар.

Сиена се отскубна от телохранителя, който я държеше, и увисна на ръката му.

— Моля ти се като на Господ!

— Като дойде и твоят ред, ще има да молиш далеч повече.

— Пет пари не давам какво ще правиш с мен! Остави го да живее! Ако си имал някога чувства към мен.

Дерек я отблъсна назад, тя се блъсна в малката масичка и бутна една от свещите на пода.

Силен порив на вятъра разлюля караваната.

— Бурята наближава — обади се Потър.

Свещта на пода продължи да гори.

Подутото лице на Малоун представляваше кървава маса размазана плът, но Беласар отново го удари.

По ламаринения покрив забарабаниха първите капки дъжд.

— Докарай колата тук! — заповяда Потър на един от телохранителите. После се обърна към Беласар: — Добре че успяхме да проследим тоя с джипа.

Пламъкът от свещта започваше да се пренася на мокета.

— Бързо! — продължи със заповедите Потър. — Преди бурята да се е стоварила отгоре ни, защото тогава няма да можеш да намериш колата. — И докато мъжът хукваше навън да изпълнява, той се обърна към останалите двама: — Угасете огъня.

— Не — обади се Дерек. — Нека си гори. Нека всичко изгори.

После удари Малоун още веднъж, намръщено изгледа изцапаните си с кръв ръкавици и каза на телохранителите да го пуснат.

Чейс се срина на пода.

Сиена се спусна към него, но Дерек я сграбчи за ръката.

Проблесна светкавица. Дъждът забарабани по-силно върху покрива.

— Погледни го за последен път — каза той и я повлече навън.

Сиена запищя. Не можеше да спре. Усещаше, че гласните й струни като че ли всеки момент ще се скъсат, но просто не можеше да спре. Пламъците започнаха да се издигат по-високо, а Дерек не спираше да я влачи към вратата.

С блеснали на дълги фарове и с бясно мятащи се наляво и надясно чистачки пред караваната спря голям джип. Дерек я измъкна навън в дъжда и Чейс изчезна от погледа й.

Захвърлена на задната седалка като парцал, тя се изправи на колене и отправи поглед през задното стъкло към проблясващите през дима пламъци. Колата пое напред и караваната изчезна зад завесата на дъжда. Останаха само пламъците. После и те изчезнаха, потънали в мъглата на пълните й със сълзи очи.