Огнена Сиена

1.

Стреснат от внезапното приближаване на хеликоптера, арабският жребец на Сиена рязко се дръпна встрани и едва не я хвърли в потока. Загубила за миг равновесие, тя рефлексивно притисна крака към хълбоците на красивото животно и тъй като то вероятно щеше да хукне надолу по стръмния бряг, отпусна леко десния крак и натисна по-силно с левия, като едновременно с това ръцете й направиха същото движение с юздите. Насочвайки коня встрани от потока, тя го стисна с пети, опъна юздите назад и спря точно когато хеликоптерът с грохот прелетя над тях. Вдигнала глава, тя успя да го мерне за миг, но от него само някой внимателно взиращ се надолу би могъл да я види тук през леко оределите клони на дърветата. Машината отлетя нататък, приближавайки се към хълмовете.

Потупвайки жребеца по шията, Сиена му заговори гальовно и зачака шумът да затихне напълно. Наближаваше осем часът. В имението имаше два хеликоптера и на зазоряване, когато тя отиваше към конюшнята, единият от тях бе излетял. Сега другият го бе последвал. Запита се дали Дерек не е отпътувал с някой от тях. Всъщност се надяваше да е така. Неприятно й бе да се върне обратно в замъка, да го намери там и да се напряга, мъчейки да се нагоди към настроението му в момента. Бе отпътувал нанякъде и го нямаше шест дни, през три от които тя се възстановяваше от леденото му отношение преди тръгване. През последните няколко месеца, колкото и да се опитваше да установи някакви взаимоотношения с него, опитите й пропадаха. Невъзможно й бе да разбере какво мисли.

Понякога се чудеше какво би станало, ако просто продължи нататък с коня през полята и избягвайки пътища и алеи, се насочи към хълмовете. Колко ли далеч щеше да стигне? И какво щеше да прави, след като се отдалечи от имението? Нямаше нито хляб, нито вода. А сигурно щеше да възбуди подозрения, ако започне да товари коня с провизии, преди да предприеме обичайната си всекидневна езда. Не би могла да го докаже, но подозираше, че Дерек е заповядал да я следят отдалеч по време на тези разходки, стигащи границите на имението. Но дори и да го докажеше, Дерек сигурно щеше да вдигне рамене с безразличие и да й отговори, че го прави заради сигурността й. Тя нямаше никакви пари, а също и достъп до тях. Дерек строго следеше за това. Би могла да вземе някои от бижутата си, но как щеше да намери на полето някой, който би платил толкова, колкото струват? Без пари не би могла да отседне в никой хотел, нито да си купи нещо за ядене или пък да си вземе билет за някъде, ако наистина реши да избяга от Дерек. Накъдето и да погледнеше, беше в капан. Може би именно затова хеликоптерът бе прогърмял в тази посока: да й покаже, че никога не е сама, че няма никаква надежда за измъкване.

Обърнала арабския жребец обратно към имението, тя яздеше, потънала в мисли, без да забелязва окъпания в слънце пейзаж наоколо. Даваше си сметка, че след по-малко от час щеше да й се наложи да се справя с това поредно усложнение, което бе измислил Дерек — художника, нает от него да я нарисува. Художник? Тук нещо й убягваше. Дерек никога не правеше нищо под въздействието на моментно желание. Какво ли бе намислил? Търкайки замислено лявата си ръка, която той жестоко бе извил, преди да тръгне миналата седмица, тя си каза, че за съжаление скоро ще научи.

2.

Когато наближи конюшните, тя слезе от коня, свали каската си и разтърси глава, пускайки на воля пищните си коси. Повела жребеца по алеята, обрамчена от високи кипариси, Сиена знаеше, че може да помоли някой от конярите да разходи коня, но за нея бе удоволствие да се грижи за жребеца, така както изпитваше удоволствие и да го язди. Обърна се към животното, потупа го по шията, зашепна му гальовни думи, но когато отново се обърна напред, се стресна, защото видя художника да излиза от конюшните и да се обляга на оградата.

Официалното облекло от снощната вечеря й бе попречило да го прецени точно. Смокингът винаги придава на мъжа по-солиден вид от обичайното. А сега всекидневните му дрехи — маратонки, дънки и синя риза, чиито ръкави бяха навити до лакътя — й помогнаха по-лесно да направи обективна преценка. Бе висок — минимум метър и осемдесет, стегнат и мускулест, явно привикнал към физически упражнения. Загорялото му от слънцето лице бе привлекателно с грубата си мъжка красота. Леко въздлъжка, пясъчнорусата му коса се спускаше назад, извила се над яката на ризата му. Начинът, по който кръстоса ръце на гърдите, излъчваше увереността му в себе си.

— Добро утро — поздрави я той. Усмивката му бе заразителна. — Приятна ли бе ездата?

— Много — излъга го тя. — Но май съм изгубила представа за времето. Трябваше да се видим с вас в солариума в девет. Да не съм закъсняла?

— Не, аз съм подранил. Трябва да ви опозная не само там, където ще работим. И си казах, че няма да е зле да ви видя там, където се чувствате по-свободно.

— Чувствам се свободна навсякъде, господин Малоун.

— Моля ви, наричайте ме Чейс.

— Моят мъж не спомена снощи, но навремето бях модел. Чувствам се свободна, където и да ме помолите да позирам.

— Но аз не искам да позирате.

Сиена го погледна с неразбиране.

— Тогава как ще ме рисувате?

— Заедно ще измислим как.

Изненаданият израз на лицето й бе прекъснат от внезапно смушкване откъм гърба, от което тя едва не падна. Конят.

— Моля да ме извините — каза тя. — Чувства се пренебрегнат.

— Разбира се. Разходете го, докато потта му попие.

— Разбирате от коне? — изненада се тя и веднага след това си спомни. — О, да! Снощи казахте, че като малък сте обичали да яздите.

— Във фермата на дядо. Искате ли да ви донеса оглавник?

— Ъъъ… да. Ще намерите оглавници в…

— В стаята за конска амуниция. Първата врата вдясно. Видях ги преди малко, като оглеждах конюшнята.

Когато той се върна с оглавника, Сиена свали юздата и го сложи, след което отведе коня при оградата. Вдигна лявото стреме и разкопча седлото.

— Какво искахте да кажете с това, че заедно ще измислим как да направите портрета?

— Не съм портретист. Моята специалност са пейзажите.

— Така ли? — изправи се изненадано Сиена. — Тогава защо мъжът ми е наел вас?

— Всъщност той нарича това „поръчка“. Много съм чувствителен към думата наемам. Най-общо казано, вашият съпруг харесва работите ми и е ужасно трудно да му откаже човек.

— Точно такъв е.

— Но аз наистина знам как се рисува, госпожо Беласар.

— Не се и съмнявам. Моля те, наричай ме Сиена.

— Хапна ли вече?

— Само няколко ябълки, които си разделих с този приятел тук.

— Тогава може би ще закусим заедно?

3.

Наблюдавани от пазача, застанал в другия край на терасата, двамата седнаха на масата от ковано желязо с разпънат над нея чадър, скривайки глави от слънцето, което бе доста топло за февруари.

— Чейс? — Тя отпи от кафето си. — Необичайно име.

— Всъщност това е прякор. Името ми е Чарлс, но в едно от училищата, където ходех…

— В едно от училищата?

— В много училища съм ходил. Дълга история. Учителят ни сложи списък с имената на таблото за обяви, за да ни помогне по-лесно да се опознаем един друг. И за да не губи време, беше използвал съкращения. Така Ричард се превърна в Рич. Даниъл — в Дан. Чарлс — в Час. Беше сложил точка отзад, но я бе завъртял така, че приличаше на е2. Това изобщо не ме притесни, даже го сметнах за доста нахакано и така си остана.

— Значи в името ти не се съдържа никакъв намек за предопределението ти да гониш съдбата си или тя да те гони? — попита Сиена, взимайки си кроасана.

— Наистина имаше много моменти в живота ми, в които падаше доста гонитба, особено когато бях военен. Колкото до съдбата ми обаче, мисля, че я намерих, като станах художник. Но не ти ще правиш портрет, а аз. Искам да науча нещо за теб.

— Мислех, че вече сте започнали — прекъсна ги глас.

Сиена се обърна, видя мъжа си до отворената врата на терасата и стомахът й се преобърна. Без да изпитва повече глад, тя остави кроасана.

Обаче Чейс отхапа от своята и спокойно отвърна:

— Вече започнахме.

— Странен похват за рисуване.

— Рисуването е най-лесната работа. Трудна е мисълта, влагана в него. И съм най-ефективен, когато закусвам и изучавам обекта си.

Чейс го каза на шега, но когато вдигна глава към нея с насърчителен поглед, тя с учудване забеляза колко са сини очите му и с какво внимание я наблюдават. Въпреки спокойния начин, по който я гледаше, тя остана с впечатлението, че никога не е била оглеждана толкова основно, дори и когато беше модел.

Тишината внезапно бе раздрана от мощен картечен откос. Трясъкът дойде откъм Манастира. Напрегната, Сиена рязко погледна натам. Възвръщайки спокойствието си, тя отново насочи внимание към мъжа си и забеляза, че нито той, нито Чейс обърнаха внимание на стрелбата.

— Май е 50-и калибър — забеляза Чейс.

— Имате добро ухо.

— Е, доста често са стреляли с такива неща по мен.

— Един от техниците ми работи върху поредна модификация с нов, по-бърз механизъм за подаване на боеприпасите.

— А как ще компенсира нарастващата топлина?

— Точно върху този проблем се мъчи.

Темата на разговора я вбеси. Не, поправи се тя, мислено поклащайки глава. Всъщност я ядоса това, че този мъж — художник, проявил толкова чувство по време на разговора им — говореше за оръжия със същата лекота, с каквато и мъжът й. Между двамата нямаше никаква разлика.

Тя се изправи.

— Ако ме извините, ще отида да си взема един душ, ще си оправя косата и ще се подготвя за сеанса. — Тя си наложи да погледне с безразличие към Чейс. — Какво бихте искали да облека?

— Тези ботуши, бричове и кожено яке са идеални. И ако обичаят ти е да не вземаш душ по това време, моля те да не го правиш. Искам да те видя такава, каквато си, а не каквато искаш да ме накараш да си мисля, че си. Не си оправяй косата и не си слагай грим. Не прави нищо специално. Просто ме остави да те погледам.

Отново я смая всепоглъщащият му поглед. Тя потрепера.

Фют-фют-фют. С постепенно нарастващ шум единият от хеликоптерите си идваше — приличащ на муха в далечината, той бавно се превърна в летящ метален дракон и се настани на площадката за кацане между замъка и Манастира.

— С нетърпение чакам да видя напредъка ви — каза съпругът й със смътна заплаха в гласа.

Но явно вниманието му бе насочено другаде, защото се обърна, излезе навън и бързо закрачи по алеята между розите и фонтанчето, приближавайки се към човека, слязъл от хеликоптера.

4.

Мъжът бе твърде далеч, за да може Малоун да го разгледа по-подробно, но по начина, по който двамата сърдечно си стиснаха ръцете, а след това се прегърнаха, му стана ясно, че се познават добре и че не са се виждали от доста време. По-широк в задника и талията, отколкото в гръдния кош, новодошлият имаше закръглена фигура и сведени напред рамене, което предполагаше дълги часове работа, приведен над бюро. Оттук бе трудно да се определи възрастта му, може би бе някъде към четиридесет и петте. Той се извърна със загрижено лице към няколкото дървени сандъка, които хората тъкмо разтоварваха от хеликоптера. Сандъците явно бяха тежки, защото ги носеха по двама мъже, а когато единият от тях се препъна и замалко да изпусне товара си, новодошлият се дръпна панически назад, после гневно закрещя нещо на носачите.

— Ех, така живеят художниците — обади се язвителен глас.

Малоун с неохота отмести поглед от хеликоптера и го насочи към Потър, току-що влизащ в солариума.

— Приятен и лек разговор на закуска. Няма графици, няма притеснения.

— Вече разговарях на тази тема с шефа ви — каза Малоун.

— Значи няма смисъл да го повтарям. — Потър свали очилата си и започна енергично да ги бърше. — Никога не държа какви са методите на работа, стига само да дават резултати. Добро утро, Сиена.

— Добро утро, Алекс.

— Разходката приятна ли беше? — И без да дочака отговор, продължи: — Разбираш ли се с господин Малоун? Той е малко дръпнат понякога.

— Не съм забелязала.

— Е, значи е такъв само към мен.

Потър отново си сложи очилата и се отдалечи от терасата. Набитата му фигура се отправи към мястото, където Беласар и новодошлият все още оживено разговаряха, присъедини се към тях и тримата заедно влязоха в Манастира.

— Явно никак не ме харесва — забеляза Малоун — и не знам дали само ми се струва, но май се държи резервирано и с теб.

— Той се разбира само с един човек тук и това е съпругът ми.

— Първокласно куче-пазач.

5.

Солариумът миришеше на застоял въздух. Беше едноетажна пристройка, построена върху тераса, а подът бе постлан със същите плочи, с които и алеята, водеща към него. Имаше южно изложение, едната му стена представляваше огромен прозорец, като само няколко стъкла можеха да се отварят.

— Сигурно е с десет градуса по-топло, отколкото отвън — каза Малоун. — Навярно в хладни дни закусваш тук.

— Не, откакто съм тук, стаята не е била използвана.

— С такъв хубав изглед…

— Дерек не я обича.

Бе просторна, с висок таван. С изключение на няколкото дървени маси покрай лявата стена, залата изглеждаше празна, стъпките им ехтяха.

— Сигурен ли си, че не искаш да се преоблека? — попита го Сиена.

— Не искам да правиш нищо, което обикновено не вършиш. — Малоун се надигна на ръце и седна на една от масите, клатейки крака във въздуха. — Разбираш ли, проблемът как да направя портрета се състои в това да те хвана така, че всеки, който те види, да си каже: „Да, това наистина е Сиена. Не само външно изглежда така, но и вътрешно е тя.“

— Каквото и да има там вътре.

Малоун се засмя:

— Явно само сериозните разговори те отпускат.

— Не си длъжен да ме забавляваш.

— А аз толкова години се учих да свиря на банджо…

Сиена се усмихна едва-едва.

Мълчанието помежду им продължи известно време, тъй като Чейс съсредоточено изучаваше извивката на полуотворените й устни и комбинацията от развеселеност и уязвимост, надничаща иззад тази полуусмивка.

— Какво правиш?

— Моля?

— Начинът, по който… Дори и докато бях модел, никой не ме е гледал толкова втренчено.

— Съжалявам. — Малоун усети как по бузите му плъзва топлина. — Извинявай за нахалството, но просто трябва да те гледам по този начин. Когато привърша работата си по този проект, ще познавам лицето ти така, както никое друго на този свят. Може ли да те питам нещо?

Тя се поколеба.

— Казах ти как получих моето. А ти как получи твоето?

— Не те…

— Името си.

— О! — въздъхна тя с облекчение. — Нищо особено. Родителите ми бяха американци от италиански произход. От един малък град в Илинойс. Но техните родители са дошли от Италия — от Сиена, и непрекъснато приказваха колко прекрасна била тази част от Италия, така че когато баща ми и майка ми тръгнали на сватбено пътешествие, отишли там. Не могли да измислят по-добро име за мен и така…

— Бяха от италиански произход?

— Починаха, когато бях на дванадесет години.

— Съжалявам… — каза Малоун.

— Майка ми загина при автомобилна катастрофа. Два месеца по-късно баща ми почина от инфаркт, но мисля, че беше от разбито сърце.

— Обичаше ли ги?

— Много. Да не би да очакваше да кажа „не“?

— Разни хора, разни ситуации.

— А ти не се ли разбираше с родителите ти?

Малоун бе изненадан, че самият той бе започнал темата.

— Никога не съм се карал с баща ми — отвърна и още повече се изненада, като се чу да продължава: — Трудно е да се караш с някого, когото изобщо не си виждал.

Отново прозвуча картечен откос. Малоун извърна поглед към отворената врата на солариума. Накъсаното тракане идваше откъм другата страна на Манастира.

— Това не ти ли действа на нервите?

— По-скоро се притеснявам от паузите — отвърна тя. — Също като едно време, когато живеех в Манхатън. Така бях свикнала с шума от движението, че се чувствах некомфортно, ако отидех на някое тихо място.

— Е, по-спокойно място от този солариум, здраве му кажи.

6.

Малоун донесе един стол от ъгъла и го сложи на светлината. Беше дървен, с леко наклонена назад облегалка.

— Не ми изглежда много удобен. Трябва да донесем един диван от…

— Няма проблем. — Но когато седна на него, наистина пролича, че Сиена се чувства неудобно. — Какво да правя сега?

— Нищо. Просто си седи така.

— Но как ме искаш? Накъде да наклоня глава? Наляво или надясно? Погледът нагоре или надолу?

— Както се чувстваш естествено. — Малоун взе папка с листове и парче въглен. — Това е съвсем предварителна работа.

— Имаш ли нещо против да стана?

— Не, само си дръж лицето обърнато към мен.

Въгленът застърга по хартията.

Тя изпита още по-голямо неудобство.

— Фотографите никак не обичаха да стоя мирно. Трябваше непрекъснато да се движа. Понякога пускаха рок. Когато свършеха филма, даваха фотоапарата на някой помощник, после вземаха друг и пак започваха. Понякога пускаха вентилатор, така че като се завъртя, косата ми да се пръсне като ветрило. И непрекъснато ме караха да прокарвам пръсти през нея.

Стъргането по листа спря.

— Какво има? — попита тя.

— Обаче при мен трябва да стоиш мирно. Но не се престаравай. Все пак трябва да се движиш по-малко от обикновено, за да мога да докарам добра прилика.

— А да говоря поне може ли? Фотографите не обичаха, когато говорех.

— Аз нямам нищо против.

Малоун драсна още няколко щрихи, отщипа листа и го остави на масата.

— Този не стана ли? Да не би да мърдам прекалено много?

— Не, той си свърши работата. — Отново застърга с въглена по следващия лист. — Това беше просто сондаж. Ще направя поне стотина, преди да опитам нещо по-постоянно.

— Стотина?

— За да мога да усетя лицето ти.

— Фотографите, с които работех, понякога изщракваха стотици пози на сеанс.

— Е, тук работата ще трае по-дълго.

Сиена вдигна вежди.

Изразът на лицето й бе прекрасен.

— Добре.

7.

— Мадам, ще обядвате ли?

Стреснат, Малоун се обърна към прислужницата, застанала на вратата.

— Толкова рано?

— Почти два часът е, мосю.

Стреснатото изражение на Чейс се превърна в смаяно, когато погледът му падна на масата зад него. Цялата бе покрита със скици.

— Божичко! — обърна се той към Сиена. — Сигурно си изтощена.

Тя отново бе седнала на стола.

— Малко. Но ти беше толкова погълнат от работата, че не ми се искаше да ти кажа. Освен това ми беше интересно.

Сиена се обърна и благодари на прислужницата.

— Интересно ли? — Той се приближи до нея и очите му бавно свикнаха с ярката светлина. — Да ме гледаш как рисувам?

— Не, да разговарям с теб.

Чейс се напъна да си спомни за какво бяха разговаряли. Бе толкова погълнат от заниманието си и да поглежда от време на време към Манастира и хеликоптера, че темата на разговора им малко се бе замъглила в съзнанието му.

— Отдавна не бях разговаряла толкова дълго. — Сиена седна на масата и се обърна към прислужницата: — Само салата и изстуден чай, моля.

Малоун си поръча същото.

— Предполагам. Съпругът ти е толкова зает, че сигурно доста често си сама.

Сиена не отговори, но нещо в очите й му подсказа, че дори и когато са заедно, Беласар и жена му рядко разговарят.

— Не познаваш ли баща си?

Въпросът го свари неподготвен. Минаха няколко секунди, докато се сети за недовършения отпреди разговор.

С извинителен тон Сиена каза:

— Не ми отговаряй, ако съм засегнала нещо лично.

— Не, всичко е наред. Нямам нищо против да разговарям за това. Майка ми бе алкохоличка. — Малоун се опита да го каже със спокоен тон, но не можа да избегне горчивината, промъкнала се в гласа му. — Имаше цяла серия от приятели, на които трябваше да викам „тате“, но никога не го направих.

— Като бяхме в конюшните, спомена нещо за дядо.

— Бащата на майка ми. Когато майка ми не ме мъкнеше със себе си от щат в щат заедно с поредния си приятел, дядо ми се грижеше за мен във фермата си. Там прекарвах повечето време сам. И именно там започнах да рисувам.

— Понякога от лошото излиза и нещо добро — промълви тя така, сякаш искаше сама да се убеди в това.

— Отлично — каза Беласар, задавайки се откъм солариума. — Вие сте започнали.

Сиена замръзна.

— Видяхте ли скиците? — попита го Малоун.

— Много са обещаващи. Всяка от тях би могла да послужи за основа на прекрасен портрет — каза Беласар.

— Вероятно няма да ми послужат. Още доста работа има.

— Понякога обаче първата реакция е най-точната. По-нататък може да изпуснеш нещо.

— Вярно е.

— Радвам се, че поне за едно нещо постигнахме съгласие. Не всяка задача трябва да е трудна и да отнема много време. Съпругата ми е необикновено хубава жена. От вас се иска само да предадете хубостта й върху платното.

— Но тя е хубава по стотици различни начини — възрази Малоун. — Тъй като няма да й правя стотици портрети, трябва да намеря онзи начин, който най-близо отразява нейната природа.

Сиена сведе поглед към ръцете си.

— Прощавай, скъпа — каза Беласар.

— За какво?

— За това, че говорим за теб така, все едно те няма. Не ти ли беше досадно отново да се занимаваш с подобна работа?

— Ни най-малко. Напротив, беше ми интересно.

— Добре тогава — заключи Беласар. — Да се надяваме, че ще продължи в същия дух.

8.

За Малоун нещата наистина продължиха в същия дух. Поговорката, че всяко зло е за добро, май беше вярна. Дните се занизаха в определен ритъм. Всяка сутрин преди работа правеше гимнастическите си упражнения край басейна. Би предпочел кроса, но трябваше да се навърта наоколо и постоянно да държи под око площадката за кацане на хеликоптерите и Манастира. След като Сиена се връщаше от езда, той започваше работа по портрета й, мъчейки се да крие интереса си към дейността навън. Някъде по средата на следобеда той й предлагаше да приключат по-рано, за да не я изморява, и тя винаги го уверяваше, че иска да продължават. Когато се разделяха в пет, Малоун знаеше, че ще я види отново в седем за аперитива.

Вечерите на Беласар винаги следваха този модел — аперитив (макар че той винаги се придържаше към сока от зеленчуци) и вечеря (облеклото винаги официално). Малоун се надяваше, че Беласар ще покани още някого, например мъжа, който бе пристигнал с хеликоптера и който бе реагирал толкова нервно на невниманието, с което го разтоварваха. Искаше му се да го види по-отблизо. Може би мъжът щеше да разкрие нещо за отношенията си с Беласар. Но доколкото можеше да прецени, той си стоеше в Манастира.

Понякога на нощното си шкафче Чейс намираше някое първо издание на възраст няколко века и на вечеря Беласар анализираше съдържанието му. Едно от тях бе „Левиатан“ на Хобс3, трактат от 1651 година, в който авторът поддържаше тезата, че войната е естествено състояние на хората и единственият начин да се постигне мир е посредством силата на някой диктатор. Намекът на Беласар в този случай беше, че като снабдява с оръжие репресивни режими, не върши такова зло, каквото изглежда на пръв поглед. Като пречи на хората да следват природно вродения си инстинкт да си прегризват гърлата един другиму, диктатурата им спасява живота — от това следваше, че търговците на оръжие правят същото.

След подобни разговори, по време на които Сиена мълчеше, Чейс се качваше по витата стълба в стаята си на втория етаж по-напрегнат, отколкото бе бил през последните десет години, след като се бе уволнил. Въпреки неспокойния сън, той се събуждаше сутрин по-уверен и по-отдаден на опасния баланс, който трябваше да спазва. Ако съсредоточеше вниманието си повече върху Сиена, рискуваше да изпусне нещо важно в Манастира. Но ако не се съсредоточеше върху нея, нямаше да успее да постигне качеството, към което се стремеше, а това също можеше да се окаже много опасно, тъй като Беласар можеше да сметне, че не е бил достатъчно усърден.

9.

— Днес няма да ми позираш.

Сиена го погледна разочаровано.

— Защо?

— Готови сме да минем на следващия етап. Трябва да подготвя повърхността. — Малоун й показа голямата дървена плоскост на една от масите.

— Мислех, че художниците използват платна.

— Видът боя, който смятам да използвам, се нарича темпера. На нея й трябва по-твърда повърхност, отколкото тази на платното. Това парче шперплат е много старо и няма да се изкриви. Химикалите в него вече са се изпарили и няма да навредят на боята. Обаче за всеки случай аз ще го покрия ей с това лепило — посочи й цилиндричния съд с бяла гъста течност, сложен на горещ котлон.

— Мирише на тебешир.

— Защото в него има варовик.

Малоун топна четката в съда и започна да маже дървената плоскост с нея. След като намаза цялата повърхност, той остави четката и започна да търка с пръсти още топлия грунд.

— Защо правиш така?

— За да махна мехурчетата.

Сиена следеше действията му с огромен интерес.

— Искаш ли да опиташ? — попита я той.

— Сериозно ли говориш?

— Ами ако нямаш нищо против да си изцапаш пръстите…

Тя се поколеба. Канелените й очи светнаха, когато пръстите й се плъзнаха по лепилото.

— Напомня ми за едно време, когато в детската градина ни караха да рисуваме с пръсти.

— Само че в този случай не бива да оставяме следи.

С помощта на четката Малоун изглади повърхността.

— Никога не съм си мислила, че рисуването означава нещо повече от нанасяне на контури и цветове.

— Ако искаш портретът да издържи дълго време, трябва да се свършат още много неща. — Малоун й подаде четката. — Защо не нанесеш сама следващия пласт?

— Ами ако сбъркам нещо?

— Аз ще го оправя.

Тя топна четката в съда.

— Не много, нали?

— Точно така.

— И как се прави това сега?

— Избери си един ъгъл.

Тя избра горния десен.

— А сега започни да нанасяш наляво. Може да търкаш наляво и надясно, но когато завършваш, изтегляй само наляво. После слизаш малко по-надолу й пак наляво. Отлично. Гледай да е гладко. Усещаш ли задържане в четката?

— Да, малко като че ли оказва съпротива.

— Добре. Спри за малко. Целта е да започне да засъхва, но да не се втвърди.

— Щом си решил да минаваш на следващия етап, значи вече си решил в каква поза ще ме рисуваш.

Малоун кимна.

— И каква е тя? Как ще изглеждам?

— Виж сама. — Той посочи една от скиците на другата маса.

Тя нерешително се приближи и сведе поглед към скицата. Дълго време не каза нищо — само гледаше.

— Усмихвам се, но изглеждам тъжна.

— И уязвима, но решена да не получаваш повече удари.

Гласът на Сиена спадна почти до шепот:

— Такава ли ме виждаш?

— Това е един от начините, по които те виждам. Не си ли съгласна?

Тя продължаваше да се взира в скицата.

— Съгласна съм.

— Имаш много изражения, но повечето от тях показват какво става зад очите ти. Отначало си помислих, че това ти е навик, придобит, когато си била модел. В края на краищата хората, които са те наели да представяш дрехите, продавани от някоя компания, не ги е интересувало дали се чувстваш добре или зле по време на сеансите. Те просто са искали да представиш проклетата дреха по най-добрия начин. Така че си помислих, че вършейки работата си, ти просто включваш усмивката на лицето си, слагаш малко блясък в очите и поставяш щита зад тях.

— Много пъти е било точно така.

— Обаче от време на време, докато те изучавах…

— Срещу което вече нямам нищо против между другото. Изненадана съм и от това, че свикнах. Докато бях модел, погледите, отправяни към мен, обикновено бяха хищни. Обаче твоите не са заплашителни. Карат ме да се чувствам добре.

— Обикновено не се ли чувстваш добре?

— Човекът, нарисувал тази скица, трябва да знае отговора.

— От време на време, докато те изучавах, щитът зад очите ти като че ли се отместваше и ти ми изглеждаше точно такава. Тъгата и уязвимостта са онези неща, които те правят красива. А може и обратното да е.

— Обратното?

— Питам се дали красотата ти не те кара да се чувстваш тъжна и уязвима.

Гърлото на Сиена като че ли пресъхна.

— На скицата гледам към нещо вдясно от мен. Какво е то?

— Онова, което е важно за теб.

— От тази посока духа ветрец и отмята косата ми. По някакъв начин си успял да внушиш илюзията, че каквото и да е онова, към което гледам, то ме подминава.

— Важните неща подминават всички нас.

10.

Сиена изтича по стълбите на окъпаната в слънце тераса и потисна трепването си, като не видя Чейс на желязната маса, където двамата сядаха всяка сутрин да закусят, преди да започнат работа. „Малко съм подранила — каза си тя. — Той ще дойде всеки момент.“ Но още преди да седне, видя как една прислужница внася голяма кошница с нещо в солариума. Заинтригувана, Сиена я последва.

Прислужницата излезе от солариума точно когато Сиена влизаше. Завари Чейс наведен над кошницата и чак сега видя какво имаше в нея. Яйца.

— Добро утро — усмихна й се той.

— Добро утро. Тук ли ще закусваш?

— Може изобщо да не закусвам. Иска ми се да започна колкото е възможно по-скоро.

Чейс взе едно яйце, счупи го, раздели черупките му на две половини и запрехвърля жълтъка от едната черупка в другата, оставяйки белтъка да изтече в една купа.

Продължавайки да мисли, че той се кани да приготви яйца за закуска, тя го попита:

— И как ще ги готвиш?

— Няма да ги готвя. Ще правя боя от тях.

— Какво?

Чейс изсипа жълтъка от черупката върху една хартиена салфетка и търкаляйки го напред-назад, попи последните остатъци от белтък по него.

— Много внимателно пипаш — забеляза Сиена. — Ако бях аз, досега да съм го спукала.

— Повярвай ми, преди години, докато се учех, ги пуках един след друг. — С помощта на палеца и показалеца Чейс вдигна жълтъка за ципата и го провеси над един чист буркан. — Искаш ли да помогнеш?

— Ама аз ще го спукам.

— Точно това е целта на заниманието в момента. Ей с този нож бодни жълтъка отдолу. Внимателно. Точно така.

Чейс изчака жълтъкът да изтече в буркана, после внимателно изцеди остатъците му от ципата.

— Заповядай — подаде й той едно яйце.

— Какво?

— Помогни ми да събера повече жълтъци.

— Но…

— Вече видя как става. Най-лошото, което може да се случи, е да помолим за още яйца.

Тя се засмя:

— Вчера рисувах с пръсти. Днес пък ще ме караш да си играя с яйца.

Но след като счупи яйцето и отдели жълтъка от белтъка, с изненада разбра колко е приятно да търкаляш здравата топка жълтък по хартията и да попиваш остатъците от белтък по него. Нежната торбичка жълтък бе ужасно уязвима и трябваше да се отнася към нея с огромно внимание. Когато накрая го премести върху дланта си, топчицата жълтък бе изненадващо суха и от лекото му потрепване чувството за уязвимост се засили.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

— Не си спомням откога не съм вършила толкова приятна работа.

— Ако смяташ това за приятна работа… — засмя се на свой ред Чейс.

Смехът му й прозвуча много отпускащо.

— Колко ти трябват?

— Осем. — Той цепна жълтъка, който държеше над буркана.

— И какво ще правиш с тях?

— Снощи след вечеря се върнах тук и стрих цветовете, които виждаш в другите бурканчета.

Сиена впери поглед в тях. Бяло, черно, червено, синьо, зелено, жълто, виолетово и кафяво. С изключение на един, всички бяха обикновени цветове и въпреки това бе готова да се закълне, че никога не ги бе виждала толкова ярки и сияещи.

— Този оттенък на кафявото е малко необичаен.

— Печена сиена.

Нещо сякаш й просветна.

— Цветът на кожата ти — каза Чейс. — Родителите ти са ти дали много удачно име. Освен това той е любимият ми цвят.

Тя премести учуден поглед от бурканчето върху ръката си.

— Отличава се с бляскав, прозрачен и огнен оттенък, особено подходящ за такава бляскава и излъчваща светлина среда като температа — обясни Чейс.

След като добави по един цвят на всеки от жълтъците, той сипа и дестилирана вода и разбърка сместа, докато стана подходяща за нанасяне по твърда повърхност.

— А сега вече е време за рокендрол.

11.

Шперплатът бе сложен на триножник и грундираната му повърхност бе покрита със скицата, избрана от Чейс.

— И сега ще започнеш да оцветяваш скицата, така ли? — попита го Сиена.

— Не, малко по-сложно е. — Той я отведе до стола, който бе сложил срещу триножника. — Скицата е само чертеж.

До този момент тя си бе мислила, че я е гледал така, както никой друг, но сега си даде сметка, че той изобщо не я е наблюдавал толкова втренчено. Силата на концентрацията му, насочена към нея в този момент, бе като магия. От разстояние два метра погледът му като че ли я докосваше. По шията, по устните, по клепачите, по веждите. Усети сякаш невидими пръсти докосват кожата й и я карат да настръхва. Почувства нещо от него да се промъква под кожата й, да я стопля, да се превръща в част от нея.

— Добре ли си?

— Какво? — Тя изправи гръб на стола.

— Стори ми се, сякаш ще заспиш. Ако искаш да си починеш малко, може да започнем по-късно.

— Не — побърза да каже тя. — Добре съм. Карай нататък.

Чейс успяваше да задържи втренчения си поглед върху нея, като в същото време топваше четката в някое от бурканчетата, изстискваше я малко с пръсти и полагаше боята върху твърдата повърхност. Понякога ръката му тръгваше машинално към дървото, като че ли знаеше как изглежда образът, който иска да създаде, без да поглежда към нея.

Запленена, изпитваща нужда да говори, но незнаеща за какво, тя каза първото нещо, което й дойде наум:

— Чувствам как ме рисуваш.

— Ако от това ти е неудобно…

— Не. Нямам нищо против. Колко време ще рисуваш портрета?

— Колкото трябва. Това е едно от предимствата на температа. Седмици наред можеш да полагаш пласт върху пласт, докато накрая жълтъкът стане толкова инертен, че откаже да поеме друго ниво. Но не се притеснявай. Няма да трае чак толкова дълго.

Сиена бе изненадана от мисълта, че няма нищо против да продължи дълго.

Прозорците бяха разтърсени от приглушена експлозия.

— Какво толкова правят там? — попита Чейс.

— Нямам представа. Никога не съм ходила там.

Той се престори на изненадан.

— Когато двамата с Дерек сключихме брак, той ми каза, че там ми е забранено да ходя. Нямах представа, че говори сериозно, докато един ден любопитството не ме накара да се опитам да поогледам. Един от пазачите ме спря още на половината път. Същия ден на вечеря разговорът не беше никак приятен. След това повече никога не се опитах.

— Не знаеше ли от какво си вади хляба, когато се омъжи за него?

Сиена разтърка чело.

— Извинявай. Не биваше да ти задавам въпрос, който не ми влиза в работата.

— Не, не, всичко е наред. — Тя въздъхна. — Трябваше да задавам повече въпроси едно време. Имах смътна представа с какво се занимава, но някак си не направих връзка. Какво казваха хората? Че дяволът се криел в дребните подробности. Когато започнах да разбирам спецификата на работата му, прииска ми се да не съм била толкова наивна.

Чейс изведнъж се озова до стола й и се надвеси загрижено над нея.

— Добре ли си?

По рамото й пробягаха тръпки от докосването му.

— Нищо ми няма. Малко ме боли глава.

— Да спрем тогава и да продължим следобед?

— Не, тъкмо сме подхванали някакъв ритъм.

12.

— Прекрасен е. — Малоун никога не бе виждал Беласар да се усмихва толкова лъчезарно. Усмивката подчертаваше тена на широкото му красиво лице. — По-добър, отколкото смеех да се надявам. По-внушителен, отколкото си представях, че може да бъде един портрет. Нали, Алекс?

— Да — отвърна Потър без ентусиазъм.

Бяха минали осем дни. Намираха се в библиотеката, където Беласар бе настоял да се проведе специално откриване с шампанско за всички, с изключение, разбира се, на него самия.

— Има нещо тъмно и неспокойно в него. И в същото време кипи от живот — продължи Беласар. — Борба на противоположностите. Парадоксът на красотата.

— Точно в това е идеята — обади се Малоун.

— Тогава го разбирам. — Беласар явно бе доволен. — Проумявате ли, каквото и мнение да имате за мен, аз имам усещане за изкуството. Признавам, имаше някои моменти, когато вашето отношение ме караше да си задавам въпроса дали съм избрал подходящия художник.

Потър кимна, насочил очилатата си физиономия не към портрета, а към Малоун.

— А какво мислиш ти, скъпа? — Беласар се извърна към Сиена, застанала отзад като изгонена. — Как се чувства човек, чиято красота е обезсмъртена? Тържеството на красотата! Колко тъжно, че не трае вечно. Но тук, на тази картина, тя ще бъде вечна. — Беласар погледна към Малоун за потвърждение. — Казахте, че сте подбрали материали, които ще издържат необичайно дълго време.

— Масло върху платно проявява тенденция към напукване след неколкостотин години — каза Малоун. — Обаче темпера на дърво… с шестте пласта основа и лака, който положих най-отгоре…

— Да? — подкани го нетърпеливо Беласар.

— Не виждам причина да не изглежда по същия начин и след хиляда години.

— Хиляда години. Представяте ли си! — Беласар бе като омагьосан. — Преходността на красотата се превръща в непреходност. Дантевата Беатриче.

Въпреки че Малоун разбра за кого става въпрос, Беласар реши, че е необходимо да поясни:

— Когато Данте бил на девет години, видял едно момиченце, което било няколко месеца по-малко от него. Красотата му го запленила до такава степен, че от този момент нататък той я издигнал в култ и я боготворил чак до смъртта й шестнадесет години по-късно. Името й било Беатриче и тя вдъхновила Данте да се замисли върху идеалната красота и в резултат на това се появила „Божествена комедия“. Красотата на Сиена ви е вдъхновила по подобен начин. И, разбира се, вдъхновението ще ви сполети с още по-голяма сила, когато започнете работа и по втория портрет.

— Втори портрет ли? — Сиена ги изгледа озадачено. — Но щом като този стана толкова добър, защо…

— Защото вторият портрет ще изобрази красотата на тялото ти, както този изобразява красотата на лицето ти.

— На тялото ми?

— На голото ти тяло.

— На голото ми тяло? — Сиена рязко се обърна към Малоун. — Знаеше ли за това?

Смутен, Чейс неохотно промърмори:

— Да.

Последва същото рязко обръщане — този път към Беласар:

— Няма да стане.

— Разбира се, че ще стане. Ще говорим за това по-късно. — Беласар я стисна за ръката така, че тъмната й кожа побеля, и я поведе навън. На вратата се спря и се обърна към Малоун: — Ако се интересувате от Данте и Беатриче, Росети е превел автобиографията на Данте. — Той посочи със собственически жест към срещуположната стена. — Ще намерите едно издание на „Данте и неговият кръг“ от 1861 година, макар че лично аз предпочитам да го чета в оригинал, на италиански.

След това Беласар и Сиена си отидоха, оставяйки Малоун с Потър и сервитьора, който наливаше шампанското.

Потър премести втренчения си поглед от Малоун и насочи вниманието си към портрета. Едва забележимото му кимване можеше да мине и за одобрение, но иронията в гласа му не можеше да се сбърка:

— Такава работа може да допринесе за голям успех. Колко жалко, че никой няма да я види.

Той махна на сервитьора, който остави бутилката „Дом Периньон“ и покри картината с мек плат.

— Идвате ли? — обърна се Потър към Малоун. — Трябва да се подготвим за вечеря.

— Мисля да остана още малко и да намеря тази книга.

С поглед, от който ставаше ясно, че каквото и да направи Малоун, никога няма да получи одобрението му, Потър излезе от библиотеката.

Чейс се извърна към лавиците, преструвайки се, че търси книгата. Зад себе си чу как прислужникът сваля портрета от триножника и го изнася от библиотеката.

Той изчака още десетина секунди, после също излезе. Стигна до вестибюла тъкмо навреме, за да види как мъжът отнася портрета нагоре по витата стълба. Внимавайки да не се доближава прекалено много, Малоун го последва, преминавайки втория етаж и продължавайки към най-горния.

Килимът на стълбите заглушаваше стъпките му. Прислужникът не би могъл да го чуе. Надничайки иззад ъгъла на най-горната площадка, Малоун го видя да отнася портрета пред една врата по средата на коридора.

Видял, че прислужникът почтително почуква на вратата, Чейс бързо се спусна обратно на втория етаж.