Огнена Сиена

1.

— Добро утро.

— Добро утро.

— Липсваше ми на закуска.

Застанала на прага на солариума, Сиена сведе поглед.

— Не бях гладна.

Макар че движенията й не бяха толкова апатични, колкото предната вечер, тя пак като че ли не беше във форма. Лицето й бе подпухнало, кожата — бледа. Под очите й се виждаха леки сенки. И вероятно защото знаеше, че външният й вид не е много за пред хора, непрекъснато държеше главата си леко извита встрани. А може би й бе неприятно да гледа на какво бяха направили лицето му.

— Боли ли те много? — попита го тя, все така гледайки настрани.

— Щях да си вирна носа, за да си помислиш, че не съм чак толкова зле, ама и той пострада малко, та не мога.

Беше слаб опит за разведряване на атмосферата, но в момента, уморен от безсънната нощ и питащ се тревожно как тя щеше да реагира на онова, което имаше намерение да й каже, не можа да измисли нищо по-подходящо. И още нещо — как да й хареса, когато тя не иска дори да го погледне? Шевовете на бузата му стърчаха нагоре като бодли на таралеж. Устните му се бяха подули до такава степен, че едва говореше. Цяло чудо бе, че не побягна ужасена.

— А ти? — попита я той тихо. — Ти как си?

— И по-добре съм била.

— Как беше Истанбул?

— Влажен. Претъпкан.

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Но предпочитам да говорим за нещо друго.

Бе облечена в широка, дълга до петите бежова пола, а на краката си бе обула сандали. Пуловерът й бе в цвят екрю. Пръстите й нервно си играеха с края му, после рязко го пуснаха, тъй като навън прозвучаха стъпки и тя стреснато се обърна натам. Но дори и след като видя минаващия случайно човек от персонала, пак не се успокои.

— Трябва да започваме.

Нещо в нея му напомни за животно, дресирано до такава степен, че духът му вече безвъзвратно е пречупен.

— Дерек промени намерението си — каза тя. — Иска да позирам само полугола.

Внезапната промяна на плана изненада Малоун, но твърде много неща му се бяха струпали на главата, за да седне да мисли какво означава това. Струваше му се, че седмиците, прекарани със Сиена, не ги е имало, че между тях има милиони километри.

— Къде искаш да застана? — попита го тя.

Не така си бе представял той завръщането й. Бе си мислил, че ще се върне по-общителна от всякога и ще му посочи вратичка как да стигне до нея. А вместо това, тя се държеше така, сякаш бяха врагове.

— Ей там. До стената. Там има най-много светлина.

Тя се подчини.

Но нещо в начина, по който вървеше, го накара да се изправи.

— Я чакай малко. Да не би да куцаш?

— Какво? — Гласът й прозвуча така, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

— Ти куцаш.

— Не.

— И още как! Нещо те боли.

— Нищо не ме боли. Краката ми са схванати от дългото седене в самолета вчера.

— Не ти вярвам. Върни се насам. Повърви малко към мен.

— Казвам ти, това просто е…

— Повърви малко към мен.

Тя не помръдна.

Малоун се приближи към нея, оглеждайки я изпитателно.

— Какво е станало?

Тя извърна поглед.

— Какво е направил?

— Нищо. Не разбирам за какво говориш.

Малоун усети непреодолимо желание да действа колкото е възможно по-бързо. Досега винаги внимаваше какво говори в солариума, давайки си сметка, че Беласар може да е монтирал микрофони. На няколко пъти бе пристъпвал близо до позволените граници и затова Беласар веднага се бе появявал, за да защити авторитета си. Но сега, тъй като събитията се бяха развили с главоломна бързина и бяха излезли извън контрол, Малоун си даде сметка, че независимо от старанията на Сиена да се държи предпазливо с него, той трябваше да поеме риска.

— Добре — каза Чейс.

Тя го погледна озадачено, като че ли се бе подготвила за съпротива и не бе очаквала да се откаже.

— Щом ти няма нищо, значи можем да започваме работа. На съпруга ти няма да му хареса, ако си губим времето. Всъщност аз вече съм се спрял на поза. Няма да правим повече скици. Започвам рисуването веднага.

Докато говореше, бе я хванал за ръката и я водеше към другия край на солариума.

— Какво…

Но той я прекъсна:

— Ще отида да взема някои неща от склада. Почакай ме тук. Ще се върна веднага.

Противно на думите си обаче, Чейс не пускаше ръката на Сиена и я водеше със себе си.

Двамата минаха през вратата в другия край и влязоха в склада.

2.

Бе малко, влажно и сумрачно помещение, натъпкано с най-различни неща, необходими за рисуване. Нямаше никакви прозорци.

— Но какво правиш?

— Говори по-тихо.

Малоун затвори вратата, после я поведе покрай триножници и всевъзможен художнически инвентар и спря до една мивка. Не знаеше дали в склада не са монтирани микрофони. Като се има предвид тясното пространство в него, Беласар едва ли го е сметнал за място, където биха могли да се водят разговори. Но просто за успокоение на съвестта той протегна ръка и пусна водата, надявайки се шумът от течащата течност да заглуши гласовете им.

— Опасявам се, че там, където работим, има монтирани микрофони.

— Микрофони? — Осъзнала внезапно истината, Сиена се хвана за мивката.

— Кажи ми какво ти направи!

— Не! Трябва да се махаме оттук. Ако Дерек…

— Мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне.

— Моля те, нека опитам!

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха, без да помръдват. После, вдигайки ръка едва-едва, тя насочи треперещ пръст към нараненото му лице и почти докосна подутите му устни, прокарвайки въображаема линия по шевовете на разкъсаната му буза.

— Толкова съжалявам — прошепна Сиена. — Снощи, когато видях какво е сторил с теб, едва не заплаках.

— А какво е направил на теб?

Очите й се замъглиха. Бавно поклати глава.

— Вече видя какъв може да бъде Дерек. Не се намесвай.

— Трябва.

След най-измъчения поглед, с който някой някога го бе поглеждал, Сиена бавно се наведе. Ръцете й трепереха, докато вдигаше полата над глезените, после над прасците. Малоун зяпна, като видя синините над колената й. Бедрата й представляваха виолетово-черна маса и приличаха на бифтек.

— Исусе Христе! — промърмори той неволно.

С болка в очите тя пусна полата, хвана колана й и леко го отдалечи от тялото си, за да му покаже продължението на синините по корема и горната част на бедрата.

— Какво, по дяволите, е направил…

— Човекът, с когото Дерек имаше среща, едва ме забеляза — потрепера Сиена. — По-точно, нямаше търпение да ми види гърба. Това е първият подобен случай. Когато Дерек се върна в апартамента ни в три часа сутринта, беше бесен. Аз съм била виновна, твърдеше той, че преговорите почти се били провалили. Каза ми, че вече не ставам за нищо, че не може да ме гледа, че…

Малоун я докосна по лакътя.

— Успокой се. Не е нужно да си спомняш всичко това.

— За първи път, откакто го познавам, той ме удари с юмрук. Все едно отново се намирах в Милано преди пет години, когато приятелят ми ме би. — Тя се сви, като че ли отново виждаше насочения към нея юмрук. — После внезапно се стресна, сякаш изведнъж осъзна какво е станало. Мислех си, че единственото нещо, за което мога да разчитам на него, е никога да не ме бие. А ето че след стъписването той започна да ме рита, както се рита футболна топка — с върховете на обувките си. И избираше само места, където синините няма да се виждат. Над ръба на роклята ми. Опитах се да се защитя, криейки се зад масата, но той продължи да ме рита и накрая се оказах просната на пода. Но той и тогава не спря. Ако Алекс не беше поискал да говори за нещо с него, страхувам се, че щеше…

— А къде е Потър? Защо не се върна с теб и мъжа ти?

— Остана в Истанбул. Нещо с преговорите… Дерек го накара да приложи някакъв номер за оказване натиск върху човека, с когото преговаряше. Ще се върне днес следобед.

— Днес следобед?

Сиена присви вежди.

— Казваш го така, сякаш е много важно. Защо?

— Трябва да ти обясня нещо.

— Не. Ако Дерек види, че работата ни не напредва… Знам, че изглеждам ужасно, но не правим снимка, а портрет. Можеш да го направиш така, както си искаш. Moжеш да ме направиш хубава като…

— Чуй ме.

— Моля те! Не искам да ме рита отново. Не искам…

— Не се притеснявай. — Гласът на Малоун се втвърди. — Доколкото зависи от мен, твоят мъж никога повече няма да те рита. И никой на този свят също.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако успея да те изведа оттук, ще дойдеш ли с мен? Готова ли си да поемеш риска да избягаш?

Ето, каза го. Най-сетне изречени, думите увиснаха във въздуха. Връщане назад за него вече нямаше. Той затаи дъх, очаквайки реакцията й със страх. Ако не я бе дооценил правилно, ако бе безвъзвратно попаднала под влиянието на Беласар до степен да не може да си представи, че се опълчва срещу него, току-що бе подписал смъртната си присъда. Щеше да го погледне, смаяна от дързостта му. Щеше да го обвини, че я мисли за каква ли не. И накрая щеше да каже на Беласар.

— Да бягам ли? — Сиена го изгледа така, сякаш бе казал невъобразима глупост. — Ти да не си откачиш?

„Боже господи, май направих погрешен избор — каза си Чейс. — Просто си хвърлих живота на вятъра.“

— Не е възможно да се избяга — продължи тя.

— Какво?

Малоун поклати глава в недоумение. Ако се канеше да се обърне срещу него, не това очакваше да чуе от нея.

— Да не би да мислиш, че не съм го желала? Да не мислиш, че нямаше да съм го направила досега, ако имаше начин?

— Ще дойдеш ли с мен?

— Как? Къде? Дори и да можехме да излезем оттук, Дерек няма да се спре пред нищо, докато не ни намери. Ще използва цялата си мощ и пари — всичко, с което разполага, — за да ни издири.

„Да, но ние няма да сме сами — прииска му се да й каже. — Ако успеем да се измъкнем оттук, ще получим помощ, за каквато може само да се мечтае.“ Но не посмя да го изрече. Ако тя си помислеше, че е шпионин, ако си помислеше само, че е дошъл, за да я използва…

— Трябва да рискуваме — каза само той.

— Нямаме никакъв шанс! Виж какво, не си длъжен да правиш това. Не си длъжен да рискуваш живота си заради мен. Направи си портрета и си тръгвай.

— А ти?

— Аз съм свикнала да се грижа за себе си, откакто навърших дванадесет години. Преживях това, което стори с мен Дерек в Истанбул, ще преживея и още по-лоши неща, стига само да търпя. Но няма да живея и секунда, ако той разбере, че съм го предала.

— Чуй ме сега добре. — Малоун се поколеба. Нямаше как да се каже по заобиколен начин. — Той има намерение да те убие.

— Какво?

— Бил е женен три пъти преди теб.

— Какви глупости приказваш?

— Всичките му жени са били красавици. Но когато са достигали тридесет години и са започвали да показват признаци на остаряване, те са загивали при нещастни случаи.

Сиена отвори уста, но явно бе загубила дар слово, защото не каза нищо.

— И преди всеки нещастен случай твоят съпруг се е обръщал към някой известен художник да направи портрет на всяка една от тях: да я има и след смъртта й, да се сдобие с трофей, да направи красотата й вечна. Е, сега е дошъл и твоят ред.

— Не разби… Откъде, за бога, знаеш всичко това?

— Някои неща чух от други художници — излъга Малоун. — А останалото… Нямаме време, за да ти обясня. На третия етаж има една стая. Някъде към средата на коридора.

Разтърсена от чутото, Сиена опита да се съсредоточи.

— Да, в нея Дерек държи бизнесдокументацията си.

— Ходила ли си в тази стая? Виждала ли си документацията?

— Не, тя винаги е заключена. Когато дойдох тук, го попитах какво има вътре и той ми каза това.

— Точно в нея се намират портретите на другите му съпруги.

— Това не може…

— Има само един начин да ти го докажа.

3.

Опитвайки се да потисне страха си, Сиена се качи до последния етаж. С отмалели крака пое по средния коридор и едва не подскочи, когато вратата към спалнята на Дерек се отвори. Но от нея излезе само една от камериерките. След кратко кимване Сиена продължи към своята стая, влезе и остави вратата открехната. В момента, в който стъпките затихнаха нататък по коридора, тя отвори и огледа безлюдния коридор. Веднага се приближи до вратата, за която й бе казал Чейс, и я пробва. Както очакваше, тя бе заключена, но Сиена трябваше да опита шанса, който едва ли би й се удал друг път. Отиде до вратата, от която камериерката току-що бе излязла, мушна се вътре и я затвори зад себе си.

Бе влизала в спалнята на Дерек само веднъж, преди пет години. Потискайки спомените си от онази нощ, тя огледа стаята и видя, че май нищо не се е променило оттогава. Стаята все още бе декорирана с антики от Италианския ренесанс, включително и леглото с балдахин, спускащ се от фино резбованите дървени колони. При вида на леглото тревогата й нарасна. Тя премести погледа си върху вратата вдясно, водеща към стаята, която я интересуваше. Макар че вероятно и тя бе заключена, Сиена с надежда натисна дръжката, но изпита двойно по-голямо разочарование, когато вратата не помръдна. „Трябва да намеря ключа“, каза си тя.

Дерек бе абсолютен педант. Всичко важно трябваше да бъде дублирано, а понякога дори повече от веднъж. Не беше ли логично да се допусне, че би трябвало да има дубликат на ключа, и то скрит на лесно място, за да му бъде винаги подръка?

Усещайки как надеждата й отново се пробужда, тя се извърна да огледа стаята. Право срещу нея, в другия край на спалнята, петстотингодишното бюро от епохата на Медичите й напомни за единственото й посещение в тази стая преди пет години. За да се ожени за нея, Дерек бе изчакал да й свалят превръзките от лицето. Красотата отново да блесне с цялата си сила, бе казал той. Сватбената церемония се бе състояла в една от розовите градини в имението в много тесен кръг — те двамата, свещеник и Потър като свидетел. Бе толкова благодарна, че са я измъкнали от стария й живот, че не изрази никакво съжаление от липсата на по-пищна церемония. После се бяха преместили в столовата, където струнен квартет тихо свиреше валсове. Двамата с Дерек танцуваха. След това разрязаха сватбената торта и раздадоха парчетата на персонала. Сватбеният й подарък бе диамантена огърлица. Спомни си как изведнъж й бе натежала, когато Дерек я поведе към спалнята си.

И точно оттам бе започнала самотата в брачния й живот. Желаейки повече от всичко друго на света да се отдаде на мъжа, за когото се бе омъжила само преди три часа, тя протегна ръце към него и с разочарование видя как желанието му преминава в колебание, после в раздразнение и накрая в гняв. Бе положила всички усилия да го възбуди. А последният й опит го накара да я блъсне на пода.

— Дерек, всичко е наред — бе се опитала да го успокои. — Случват се подобни работи. Това е от вълнение. Трябва ни само малко време.

— Изчезвай оттук!

Тя помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Махай се! В края на коридора има една стая. Твоя е. Там ще спиш.

— Но няма ли да спим…

— По дяволите, казах ти да се махаш!

След това той хвърли робата й по нея, едва изчаквайки я да я облече, преди да я избута в коридора и да тресне вратата след нея. Отишла в стаята си, тя плака, мъчейки се да разбере къде е сбъркала. Бе се опитала да поспи, но бурята в душата й не й даваше покой, не можа да склопи очи и по някое време стана, отиде до неговата стая, отвори вратата и каза:

— Дерек, ако има някакъв проблем, нека го обсъдим. Какъвто и да е, може би…

Затваряйки с трясък чекмеджето, над което се бе надвесил, той обърна разкривеното си от гняв лице към нея.

— Повече да не съм те видял да стъпваш в тази стая!

Смаяна от силата на избухването му, тя бе отскочила в коридора. Дерек отново тресна вратата след нея, давайки й да разбере, че бе попаднала от един ад в друг. На следващата сутрин, страхувайки се какво ще стане по-нататък, тя дълго бе стояла в стаята си, преди да слезе долу, а когато най-сетне го стори, бе изненадана от любезния поздрав на Дерек. Той се държеше така, сякаш случката от предната нощ не е била нищо друго, освен приказно начало на брачния им живот. Повече никога не бяха говорили за това. Никога не се опитаха да правят любов. И тя никога повече не стъпи в стаята му. Беше далеч по-умно да не го прави: много по-добре се чувстваше, когато Дерек бе доволен.

Но никога не забрави с какъв рязък замах той затръшна чекмеджето.

Като че ли е искал да скрие нещо.

Сиена прекоси стаята и се доближи до старинното бюро. Отвори страничните вратички и дръпна средното чекмедже. Вътре имаше кашмирени пуловери. И нищо друго.

Сбъркала съм.

Обезсърчена, тя се извърна, за да излезе от стаята. Но той изглеждаше така, сякаш наистина крие нещо, настояваше вътрешният й глас. Къде?

Може би това нещо не е било вътре в бюрото.

Може би…

Тя спря, отново се обърна към бюрото, измъкна пак чекмеджето и почука по дъното му. Прозвуча на кухо. Опипа вътрешната му част, опипа и от външната страна и спря рязко, когато откри миниатюрната закопчалка в задната му страна.

С треперещи пръсти я откопча и дъното откъм вътрешната страна на чекмеджето леко се надигна Нагоре. Тя го вдигна докрай. Отдолу имаше куха част, в която се виждаха паспорти за няколко различни страни, пистолет и един ключ на златна верижка.

Протягайки ръка към ключа, Сиена забеляза, че треперенето й се засилва. Потискайки нетърпението си, натисна дъното на мястото му, бутна чекмеджето обратно й затвори страничните вратички на бюрото. После замръзна на място, чула стъпките вън по коридора. Видяла как топката на вратата се завърта, тя клекна зад едно голямо кожено кресло и затаи дъх с разтуптяно от страх сърце. Ако Дерек влезеше… И ако я намереше тук…

Вратата се отвори. Някой прекоси стаята и влезе в банята. Секунди след това излезе оттам, мина покрай креслото и излезе, затваряйки вратата.

Сиена въздъхна с облекчение. Вероятно е била някоя камериерка, минала да сложи хавлия в банята, каза си тя. От клеченето синините по краката й я заболяха още повече. Изправяйки се схванато, тя отново застина и напрегна слух. Убедила се, че откъм коридора не долита никакъв звук, бързо се приближи до вратата, мушна ключа в ключалката и сърцето й се преобърна, когато той плавно се завъртя. С нарастваща убеденост, че това е най-важният миг в живота й, тя отвори вратата, пристъпи вътре, затвори я и се оказа лице В лице с призраци.

4.

Сумракът в стаята подсилваше илюзията. Дебелите пердета пред прозорците пропускаха много малка част от светлината. Лицата на няколкото жени точно срещу нея като че ли се полюляваха леко във въздуха, поддържани от гъстия здрач. И нещо още по-смущаващо — когато Сиена позна портрета, който Чейс й бе направил, изпита чувството, че се гледа в огледало. Приликата й с останалите портрети бе поразителна. Но как би могло да стане това, след като не бе позирала за нито един от тях? Тя щракна ключа вляво от нея, примигна от силната светлина и впери ужасен поглед в портретите.

Бяха общо седем — един неин и още три двойки. Всеки комплект се състоеше от един портрет на лице и един в цял ръст, на който телата бяха голи. И всеки комплект носеше почерка на различни художници. Обаче лицата бяха обезпокоително идентични — с еднаква форма и пропорции. И прическите определено бяха еднакви — това бе същата прическа, за която Дерек винаги бе настоявал. От разстояние или в здрач всяка от другите жени би могла да бъде сбъркана със Сиена — и обратно. Боже господи! Разтреперана, тя се доближи до картините. Някои от тях бяха маслени, други — акварел. Подписите отдолу потвърждаваха, че са правени от различни художници. Бяха известни майстори на четката от втората половина на двадесети век, и то толкова прочути, че дори и онези, които нямат нищо общо с изкуството, са чували имената им.

Датите под подписите навяваха на някои мисли. Първата бе отпреди петнадесет години, втората — отпреди осем, а третата — отпреди пет. Обаче лицата от портретите бяха на една възраст — около тридесетте — и това беше доказателство, че за всеки портрет бе позирала различна жена, макар приликата да бе поразителна. С нарастващо безпокойство Сиена забеляза, че датата на третия комплект е през същата година, когато Дерек я бе спасил в Милано. „Исусе Христе! — помисли си тя. — Жената преди мен му е омръзнала в момента, в който възрастта й е започнала да си личи. Той се е отървал от нея и си е избрал по-млада — някоя, която е приличала на нея, всъщност на предишните… на мен. Но когато Дерек пристигна в хотела — запита се тя, — защо не е бил отблъснат от отвратителния ми външен вид, от синините по лицето ми?“ Тя потрепера, като се сети за пластичния хирург, който я чакаше в имението. Бе й казал, че ще скрие белезите от побоя. След като превръзките бяха свалени, Сиена забеляза, че изглежда малко по-различно — не по-добре или по-зле, а просто едва забележимо по-различно. Скулите й например бяха малко по-подчертани, но тя бе отдала това на неизбежните последици от старанието да се скрият белезите. Чак сега си даде сметка за това. „Мили боже, Дерек е заповядал на хирурга да направи така, че да приличам още повече на тези жени.“ Смаяна от откритието си, тя изведнъж изпита такъв студ, че зъбите й затракаха. Обърна потресена глава и в този момент забеляза снимките на другата стена. Някои от тях бяха черно-бели, а други — цветни. Някои в едър план, други групови. Едни бяха правени навън, други в луксозна вътрешна обстановка. Всички обаче имаха един общ знаменател: изобразяваха една и съща жена. И макар на снимките, запечатали детското й лице, да бе трудно да се познае, на другите, вече като девойка, грешка не можеше да има — чертите й постепенно приемаха позната форма.

„Но тя прилича на мен — помисли си Сиена. — И на всички други жени от портретите. Не, не е точно така. Обратното. Ние приличаме на нея.“

Но коя, за бога, беше тя? В дъното на стаята се виждаха рафтове с дамски обувки. „Нейните обувки“, помисли си Сиена. Дървените манекени до тях бяха облечени с официални рокли. „Нейните рокли“, каза си тя. На малка масичка отстрани се виждаше дебела кожена папка. Тя протегна ръка, разгърна я и потрепера, когато впери поглед в кръщелното свидетелство на името на Кристина Габриела Беласар. Сестра на Дерек?

Родена в Рим на 14 май 1939 година.

Година след раждането на Дерек.

Обърнала глава отново към снимките на стената, Сиена откри още една обща особеност: на никоя от снимките жената не бе възрастна. С разтуптяно сърце тя отгърна към края на папката и откри документа, който бе логично да намери в края на една папка, чието начало представляваше кръщелно свидетелство — смъртен акт. Зад него бяха прикрепени пожълтели изрезки от римски вестници. Родителите й бяха настояли да научи италиански и Сиена без усилие прочете кратката статия.

Кристина Габриела Беласар (фамилното й име означаваше, че тя никога не е била омъжена) бе починала в Рим на 10 юни 1969 година при падане от балкон от двадесетия етаж на един хотел. Сиена пресметна. Кристина е била на тридесет години.

„Колкото мен — каза си тя. — Колкото жените на портретите — поне на толкова изглеждат според мен.“ Със сърце, внезапно започнало да изтръпва от предчувствие, тя бавно завъртя глава към един от ъглите, където малко преди това с периферното си зрение бе мярнала антична масичка с някакво дървено сандъче на нея. Щом го разгледа по-внимателно, видя, че това е урна, която изглеждаше на няколко века, с малко поолющена тук-там боя, изрисувана с девици, излегнали се в сластни пози край поток, на фона на пищна зеленина. Сиена нито за миг не се усъмни чия пепел се съхранява в тази урна, както не се съмняваше ни най-малко какво ще стори с нея Дерек, ако разбере, че е осквернила храма му. Изобщо нямаше да чака вторият портрет да бъде завършен. Щеше да я убие начаса.

5.

Слизайки по стълбите, Сиена бе сигурна, че всяка камериерка и всеки от охраната със сигурност усеща страха й, който тя с усилие се мъчеше да потисне. И макар че краката я боляха от побоя, изпитваше паническа нужда да побегне нанякъде. Никой обаче не я погледна със странен поглед и тялото й като че ли се подчиняваше на събраната с всички сили воля, налагаща й да върви с равна и спокойна крачка.

Когато най-сетне влезе в солариума, видя, че Чейс се е отказал от температа в полза на маслото. Стегнал едно платно в рамка, той бе застанал пред него и скицираше. Оттук обаче не се виждаше какво точно. Но това не я интересуваше. Най-важното нещо за нея в момента беше да го заведе някъде, където можеха да разговарят, без да се страхуват от микрофони.

Чейс вдигна поглед към нея и пресилено равнодушното й изражение го стресна.

— Знаеш ли, хрумна ми да го направим навън — каза Сиена заради някой евентуален подслушвач.

— О?

— Ами първият портрет бе направен вътре. Вторият трябва да е на малко по-друг фон. Има едно място вън на терасата, което според мен е подходящо.

— Защо не ми го покажеш?

Тя го хвана за ръката и треперещата й длан го накара да смръщи вежди.

Двамата излязоха на заляната от слънце тераса и Сиена ГО поведе към далечния й край.

— Ето тук — каза тя и заемайки поза, сниши глас: — Мислиш ли, че оттук могат да ни чуят?

Някъде в далечината прозвуча картечен откос.

— Не. Но ако стоим дълго тук, може да събудим подозрение. Какво откри?

— Ти сериозно ли говореше да ме изведеш оттук?

— Напълно.

— Честно, мислиш ли, че има някакъв шанс?

— В противен случай изобщо не бих се опитал. Но ако останеш тук, нямаш никакъв шанс.

Думите избликнаха съвсем спонтанно:

— Действай тогава!

— Толкова ли е страшно онова, което откри?

— Действай по възможно най-бързия начин.

— Днес следобед — каза Чейс.

От стремителната промяна на събитията й се замая главата.

— Как?

Когато й обясни какво трябва да направи, усещането й за нереалност се усили.

6.

Минутите като че ли никога не бяха текли толкова бавно и в същото време — толкова бързо. Чувстваше се така, сякаш я блъскат ту назад, ту напред. Обедът дойде някак внезапно, но самото ядене като че ли се проточи цяла вечност. Дерек се отби, за да изрази задоволството си от свършената тази сутрин работа и Сиена едва потисна изненадата си. За какво говореше той? Работа? Никаква работа не бе свършена. Но когато двамата с Чейс се върнаха в солариума, тя си даде сметка колко много неща е отхвърлил той, а тя е била толкова потънала в мислите си, че изобщо не е обърнала внимание.

Скицата бе завършена. На нея тя беше изобразена само от кръста нагоре — гола, застанала с изправена глава, с ръце зад гърба, насочила предизвикателен поглед към зрителя. Липсата на фонови детайли създаваше впечатлението, че е толкова ядосана от това, че са я накарали да позира, че се е откъснала от околната обстановка — тялото й е тук, но мислите й са на километри разстояние.

И това не беше преувеличение. Чувстваше се толкова напрегната от онова, което им предстоеше, че всичко около нея като че ли плуваше в мъгла. Дори Чейс й се струваше незначителен, а колкото до това, че стоеше пред него полугола, Сиена изобщо не забелязваше. Единствената реалност в момента бе във въображението й, препускащо напред в бъдещето. Тя потрепера, но не от това, че тялото й не бе облечено.

„Може би изобщо не е добра идея — каза си тя. — Може би въобще не бива да опитваме… Но трябва. Това е единственият ми шанс… Навярно обаче трябва да го обмислим. Сигурно точно сега не е моментът. Може би трябва да почакаме по-добри…“

Откъм полигона долетя нов картечен откос и я върна в действителността. Солариумът като че ли изведнъж се материализира пред нея. Мъглата се разсея. Чейс бе на мястото си, поглеждаше я с изучаващ поглед, после посягаше с четката към платното.

Експлозия разтърси стъклата. Веднага след нея друг мощен звук отново ги накара да прозвъннат — грохотът на приближаващ хеликоптер.

7.

Притискайки очилата към носа си, Потър се взираше надолу към имението. Със спускането на машината стените, дърветата и алеите нарастваха бавно. Тъмните петънца постепенно се превърнаха във фигурите на хората, охраняващи входовете или патрулиращи, градинарите, грижещи се за зеленината, прислугата, изпълняваща задълженията си. Откъм полигона се надигна огненото цвете на експлозия.

Обаче на площадката за кацане не се забелязваше никакво движение. Нямаше охрана, не се мяркаше жив човек. Дерек вероятно отдавна е чул приближаването на хеликоптера и е имал достатъчно време да си остави работата, за да дойде до площадката и да го посрещне. „Това не е в негов стил“, помисли си Потър, изгаряйки от яд. Не, разбира се. Дерек обичаше другите да идват при него. Без значение колко го интересуваше това, което Потър му носи, той никога нямаше да си прекъсне работата и да му даде да разбере по този начин колко е зависим от неговата помощ. С всички се държеше като с нисши същества.

Освен с художника, помисли си с нарастваща злоба Алекс. О, Дерек се отнасяше много добре с Малоун, дума да няма. Потър бе виждал Дерек да заповядва да убиват хора заради половината от това, което бе направил Малоун, и въпреки това се примиряваше с характера му, защото искаше да направи портретите. Обаче защо толкова му трябваха на Дерек тия портрети — Потър и представа си нямаше. Ако е решил да се отърве от жена си, добре. Просто си правиш няколко моментални снимки, така, в името на доброто старо време, след това устройваш някакъв нещастен случай и готово. Тази мания за портретите обаче бе направо плашеща. Сутринта, когато Потър се свърза с него по специално обезопасения телефон, за да направи предварителен доклад за свършената работа, бе разбрал за снощния инцидент, за изчезването на Малоун и за подозренията на Дерек, че художникът се е опитвал да разбере какво става в Манастира. Било фалшива тревога.

Грешка, помисли си Алекс. Инцидентът бе станал в много удобно за Малоун време — когато двамата с Дерек отсъстват. И обяснението му се струваше твърде сложно. Потър възнамеряваше да проведе подробно разследване и да хване Малоун в противоречия. Например, ако художникът е бил споходен от среднощно вдъхновение и е хукнал да работи, трябвало е да светне лампата в стаята си. А дали някой е питал охраната видели ли са в стаята му да свети?

„Ще открия грешки в обясненията му — закани се Потър. — Изобщо не трябваше да се захващаме с него. След като го наказахме за това, че отказа да приеме поръчката, историята трябваше да приключи. Не съм забравил как накара Дерек да се държи с мен на стрелбището. Станах на глупак пред него. Е, това повече няма да се повтори. Сега е мой ред.“

Хеликоптерът се отпусна на площадката, Потър разкопча колана и отвори вратичката, чакайки с нетърпение оборотите на витлата да затихнат, за да може да слезе и да намери Дерек. Писъкът бе оглушителен. Вихрушката, вдигната от машината, хвърли прах в очите му и разроши оредялата му коса. Не беше висок и затова му бе малко трудно да слезе: трябваше да скочи на бетона. Стиснал куфарчето в ръцете си, той го стори и макар че бе нисък, се приведе под въртящите се витла и изтича нататък. Тласнат от струята въздух, се насочи към изпитателния полигон.

Някакъв шум зад него обаче го накара да спре. Вик ли бе това? „Не е възможно“, помисли си той. Беше още съвсем близо и шумът от роторите заглушаваше всякакви звуци наоколо. И въпреки това бе сигурен, че чу приглушен вик. Озадачен, Алекс се извърна назад и ако не бе чул вика, нямаше да повярва на това, което виждаше.

8.

Когато Малоун чу приближаващия се хеликоптер, ръката му с четката замръзна над платното. Част от съзнанието му се запита дали не е получил удар. След това сърцето му изведнъж заби бясно, подтиквайки тялото му към действие. Той вдигна поглед към Сиена, която бе обърнала глава към нарастващия шум от хеликоптера.

— Ето това е.

Тя като че ли не го чу. Машинално навлече блузата си, но продължаваше да гледа разсеяно през прозореца.

— Готова ли си?

Сиена отново не реагира.

С нараснало нетърпение Малоун остави четката и се приближи към нея.

— Потледни ме. — Сложи ръка на бузата й и я обърна към себе си. — Ако изобщо ще го вършим, трябва да го направим сега.

Скритите микрофони вече не го притесняваха. Ако опитът им пропаднеше, подслушвачите щяха да бъдат най-малкият им проблем.

— Не очаквах, че ще се страхувам толкова много.

— Ако останеш тук, ще умреш. Не можем да чакаме повече. Трябва да действаме.

Шумът от хеликоптера приближаваше. Тя впери в него същия изпитателен поглед, с който той я бе изучавал седмици наред. Очите й блеснаха решително.

— Да.

Беше послушала Чейс и бе сменила сандалите си с обувки. Изправи се и двамата се отправиха към вратата. Оттам видяха спускащия се над площадката хеликоптер. Въпреки голямото разстояние, лицето на Потър бе ясно различимо зад страничното стъкло. Май нямаше други пътници. Нямаше никой и на площадката. Някои от охраната хвърлиха бегли погледи към кацащата машина, после пак се заеха с работата си.

Малоун пътем бе грабнал един скицник, за да може излизането им навън да изглежда свързано с работата.

Хеликоптерът кацна.

Двамата пресякоха терасата, слязоха по каменните стъпала и тръгнаха по алеята, водеща към Манастира.

Малоун чу учестеното дишане на Сиена, което му припомни, че не е единственият задъхан от двамата.

Пред тях застана мъж от охраната и ги спря:

— Не можете да ходите около Манастира.

— Трябва да кажем нещо на господин Потър. — Сиена махна към хеликоптера, от който Потър тъкмо слизаше и се насочваше към Манастира. — Алекс!

Шумът от хеликоптера нямаше да позволи на Потър да я чуе, но в същото време охраната щеше да помисли, че тя наистина иска да привлече вниманието му.

— Ще си изгубим само времето, ако не… — Сиена направи крачка напред. — Алекс!

Обаче Потър продължаваше да върви невъзмутимо към Манастира.

— Алекс! — извика тя отново, крачейки нататък.

Малоун забеляза, че пръснатите на различни места хоpa от охраната не им обръщат никакво внимание.

— Алекс!

Сиена вече тичаше, плътно следвана от Чейс. Хеликоптерът беше само на петдесетина метра от тях. Пилотът още не бе загасил двигателите. Витлата продължаваха да се въртят.

Човекът от охраната зад тях извика нещо, но грубият му глас потъна в шума от затихващите двигатели.

Малоун си го представи как се чуди какво да прави зад тях, после сваля автомата от рамото. Обаче дали щеше да се осмели да стреля? Можеше да удари хеликоптера, без да иска. И освен това една от мишените бе съпругата на шефа му. Това би трябвало да го накара доста да се замисли. А междувременно хеликоптерът вече бе само на тридесетина метра и ако Сиена бе мишена, която би накарала пазача да се поколебае, то Малоун бе съвсем друга работа. По гърба му запъпли тръпка, която сякаш се събра в една точка между лопатките и започна да набъбва, очаквайки куршумите.

Без да се обръща назад, той тичаше, стараейки се да мисли, че страховете му са безпочвени. Пазачът нямаше основание да смята, че целта им е хеликоптерът. Дали някой не им е казал, че едно време Малоун е бил пилот на хеликоптер? Охраната трябваше само да ги спира, ако навлязат в забранената за тях зона, нищо повече.

— Алекс! — викна Сиена отново.

Още един от охраната се провикна предупредително.

Двадесет метра.

Невероятно, но въпреки шума от машината, Потър чу суматохата и се извърна.

Въпреки напрегнатостта на момента, Чейс за миг изпита задоволство, като го видя как зяпна. Точно в този миг двамата със Сиена стигнаха до хеликоптера. Срещу тях се спусна един от охраната. Докато Малоун се разправяше с него, просвайки го на земята с добре премерен удар, Сиена направи онова, което й бе казал. Без да се обърне назад и без никакви признаци на колебание, тя се качи в кабината. За миг Малоун я изгуби от полезрението си, защото заобиколи машината, за да се появи от страната на пилота, заварвайки го в гръб, вперил изненадан поглед в Сиена. С едната си ръка той откопча колана на смаяния човек, а с другата го дръпна рязко навън, сваляйки го от седалката на земята. Докато добавяше газ на затихващите двигатели и закопчаваше колана си, без да вдига поглед от уредите, усещаше стичащата се отвсякъде към тях охрана. Виждайки как струята на усилените обороти блъсва Потър назад, карайки го да залитне, Малоун отново изпита мигновено задоволство, но след това чувството му за победа се разколеба, когато, подчинявайки се на командата му, хеликоптерът се вдигна колебливо на около два метра, после отново се тръшна на площадката, след това пак се вдигна непохватно, заклати се застрашително и изведнъж залитна на една страна право към замъка.

9.

— Затегни си колана! — викна Чейс.

С треперещи пръсти Сиена щракна катарамата. Адреналинът и внезапно нарасналият шум я караха да вика:

— Помислих, че ще се разбием!

— Всичко е наред! Няма от какво да се…

— Внимавай! Ще се…

Носейки се на около шест-седем метра над земята право към замъка, стабилизирал машината, Малоун я вкара в стръмно изкачване, от което стомахът му се залепи за гърба.

Сиена изохка.

Мъчейки се да набере височина, Чейс виждаше как горните етажи на замъка се носят стремглаво към тях. После остана само покривът. След това пред погледа му се откри безкрайната синева на небето и в същия миг слаб удар разтърси хеликоптера.

— Какво беше…

— Нещо удари опашното витло!

— Нещо?

— Стрелят!

Последва ново трепване в уредите. Машйната залитна наляво и Сиена едва не увисна навън през все още отворената врата.

— Затвори си вратата! — изкрещя Малоун.

— Опитвам!

Въпреки страха си за нея, не смееше да откъсне поглед от уредите.

— Можеш ли да я стигнеш?

— Май… да!

С периферното си зрение я видя как се мъчи да дръпне вратата и накрая успя. Шумът изведнъж намаля. Със същата внезапност той отново стабилизира полета. Затръшвайки и своята врата, Малоун изпита задоволство от равномерното бръмчене. Двигателите вече се чуваха по-слабо и не им се налагаше да викат, за да се разберат.

Той впери поглед в панела с копчетата, който го бе учудил по време на полета му към имението. Тогава пилотът не бе използвал нито едно от тях, така че Малоун нямаше представа за какво служат, а сега определено не бе време за експерименти: хеликоптерът като че ли отново бе готов да загуби мощност. Минавайки над ниви и каменни стени, Малоун усети как лостът в ръцете му трепва. Право пред тях се виждаше хълм, осеян с острите като копия върхове на кипариси. Той увеличи тягата, за да вдигне машината още по-високо, но тя реагираше много мудно.

— Какво има сега?

Малоун бе заковал поглед в един от уредите.

— Налягането на маслото пада. Някой куршум може да е ударил…

Той насочи машината към най-ниската част на хълма. Едва успял да прелети над него, усети как едната ска закачи върха на кипарис.

— Ще се раз… — извика Сиена ужасено.

— Не! Ако преценя, че сме близо до падането, първо ще кацна!

— Но няма да успеем да се измъкнем достатъчно далеч! Още сме в границите на имението на Дерек! Той ще ни… — Тя извърна рязко глава към вратата. — Дим!

— Ако можем да се задържим във въздуха още малко… — Малоун хвърли поглед на компаса. — Пред нас има писта за излитане.

— Къде е? Не я виждам!

— В следващата долина.

— Откъде знаеш?

Още на Козумел, когато Чейс се бе съгласил да помогне на Джеб, двамата бяха разработили няколко варианта, ако му се удадеше случай да измъкне Сиена от Беласар. Единият бе да се доберат до кафене в Ница, чийто собственик работеше за ЦРУ и който щеше да ги скрие, докато екипът на Джеб пристигне. Според друг от плановете, Малоун и Сиена трябваше да отидат до Кан и да се свържат със собственика на яхта за морски разходки, който понякога помагал на Управлението. Обаче и двата града се намираха в обратна посока. Малоун летеше навътре към сушата, а не към морето, и това означаваше да се спре на третия вариант — малкото летище, за което му бе казал Джеб, чиито координати по компаса Чейс бе запомнил наизуст. Приятелят му бе обещал, че там ще ги чака пилот и малък самолет. „Стигнете ли дотам — бе го уверил той, — смятайте, че сте вън от страната.“

— Нищо не разбирам — каза Сиена. — Откъде знаеш за тази писта?

— Нямам време да ти обяснявам.

— Ти знаеше и за портретите на Дерек, и за другите му жени. — Хеликоптерът рязко пропадна и тя ахна. — Откъде знаеш толкова много неща за…

Малоун се бореше с лоста за управление.

— Ще ти кажа веднага, когато…

— Боже господи, да не си…

— Какво?

— Шпионин?!

10.

Насочил цялото си внимание към мерача, който тъкмо се целеше с поредната ракета към един от танковете в изпитателния полигон, Беласар се стресна от изстрелите, долитащи откъм замъка. Измъквайки пистолета на един от охраната, той се спусна по алеята към Манастира. Уверил се, че никой не напада района, хукна по друга алея, водеща към замъка, но спря като закован, смаяно загледан към хеликоптера, носещ се към сградата, минавайки на косъм от покрива, сподирен от стрелбата на охраната.

— Какво, по дяволите, става?

Виждайки Потър вдясно от себе си, той се втурна към него.

Лицето на дребния мъж бе позеленяло от яд.

— Отвлякоха го!

— Какви глупости дрънкаш бе?

— Малоун и жена ти! Те са в хеликоптера!

— Сиена?

— Изчакаха ме да кацна! Още преди пилотът да загаси двигателите, двамата излъгали охраната, че искат да говорят с мен! И в следващия миг вече бяха във въздуха!

Беласар само го гледаше като ударен и не можеше дума да изговори.

— Предупреждавах те! — задъхано каза Потър. — Казвах ти, че не бива да му вярваш!

Хеликоптерът за миг се скри зад замъка, после отново се появи от дясната му страна и започна да се отдалечава. Двигателят му прекъсваше и машината се люшкаше ту на едната, ту на другата страна. Зад него се точеше черна диря пушек.

— Ударихме го! — извика един от охраната.

— Той те направи на глупак! — продължи Потър с изкривено от гняв лице. — Какво си мислиш, че са правели, докато са били заедно?

— Не ме наричай глупак! — Юмрукът на Беласар изсвистя и се заби в корема на Потър, превивайки го одве.

Борейки се за въздух, Потър изви глава нагоре — очилата се бяха килнали настрана, лицето му бе разкривено от болка.

— Може би е крайно време да се запиташ — успя да каже едва той — кой ти е приятел и кой — враг.

Смалявайки се в далечината, хеликоптерът продължаваше да се клатушка.

Беласар рязко се извърна към охраната. Вторият хеликоптер трябваше да се върне след тридесет минути, натоварен с лабораторно оборудване. Дотогава единственият начин за преследване оставаха колите. Беласар закрещя команди.

Докато охраната се спусна да ги изпълнява, Потър изпъшка. Стиснал корема си с ръце, той опита да се изправи.

— Ако съм прав — с усилие изричайки думите, започна Алекс, — тук не става въпрос само за Малоун и жена ти. Става въпрос за онова, което вероятно е видял снощи в Манастира.

Беласар не откъсваше поглед от пушека, влачещ се зад изчезващия хеликоптер. Повредата явно се отразяваше на скоростта му, така че с коли сигурно щяха да го стигнат. Освен това пушекът щеше да ги води.

— А сега ми помогни да ги хванем!

11.

Уредите за управление вече така заяждаха, че Малоун едва успяваше да ги раздвижи. Хеликоптерът се въртеше и се люшкаше. В един момент пропадна с три метра, и то толкова рязко, че ако не бяха коланите, щяха да си разбият главите в тавана. Употреби цялата си сила, за да спре падането. Но каквото и да правеше, не можеше да го стабилизира. За миг като че ли отново се озова в Панама, борейки се да задържи улучената си машина.

— Стегни се! Гледай за равно място, където да кацнем!

— Не виждам такова!

Вперил поглед надолу, Малоун също не виждаше къде могат да кацнат. Летяха над скалиста местност, осеяна тук-там с храсталаци. Уредите за управление се тресяха като луди. Ако не кацнеше веднага, хеликоптерът сам щеше да го стори. Прилагайки всичките си умения, той с мъка го овладя да не се вреже като свредел, залитна покрай склона на хълма пред долината, за която бяха тръгнали, зърна за миг тясното място между камънака долу и задавайки последна команда на уредите, тежко тръшна машината на земята.

От удара зъбите му изтракаха. Без да обръща внимание на болката от прехапания си език, той припряно изключи двигателите, разкопча колана си и се извърна към Сиена. Главата й клюмаше върху гърдите. Боже господи, да не би…

Но още преди да довърши мисълта си, тя вдигна ръка към врата си, разтри го, пъшкайки от болка, и тръсна глава.

— Добре ли си? — попита уплашено той.

— Главата… боли.

— Трябва да се махаме оттук. — Чейс се закашля от нахлулия в кабината дим. — Това чудо може да експлодира.

Това й подейства. След още едно тръсване на главата тя бързо разкопча колана и хвана дръжката на вратата.

— Заяжда! Не иска…

Малоун отчаяно се вкопчи в своята и изстена от яд, когато разбра, че и тя се е огънала от удара и не иска да се отваря. С лееща се в очите му пот, той я заблъска с всички сили с рамо, докато най-сетне, скърцайки неохотно, вратата се отвори. Едно от витлата висеше, огънато надолу от силата на удара. Бе се ударило в камък и въртенето бе спряло.

„Поне няма да се притеснявам, че някое от тях може да отхвръкне и да ни откъсне главите, докато слизаме“, помисли си Чейс.

И без това имаше много други неща, които да го притесняват. Когато изскочи навън и се извърна, за да помогне на Сиена да се измъкне, видя, че в черния пушек отзад се промъкват и алените езичета на пламъци. Двигателят не бе просто прегрял — бе се запалил. Исусе Христе, ако огънят стигнеше до някой от резервоарите…

Скачайки на земята, Сиена също видя огнените езици и уплашеният израз на лицето й ясно му даде да разбере, че няма нужда да й казва да бяга колкото й държат краката. Втурнаха се напред, заобикаляйки скали, профучавайки покрай храсти, катерейки се нагоре по склона. Гърлото на Малоун, раздразнено от мазния пушек, пресъхна още повече от накъсаното му учестено дишане. Двамата със Сиена напрягаха всичките си сили.

Чувайки тихото буф зад гърба си, Малоун позна характерния звук на пламък, стигнал до разлято гориво. Едва успя да види падинката пред себе си, за да успее да скочи, а не да падне в нея. Хвърли се на земята и се просна по очи, усещайки Сиена да прави същото до него, и в същия миг ударната вълна ги блъсна в тъпанчетата с изненадваща мощ. Като че ли бе избухнал не само един резервоар с гориво. Последвалите вторични експлозии бяха също тъй мощни и между тях се промъкваше отчетливото стакато на стрелба. „Господи, това да не е погреб?“, запита се Малоун след поредната мощна експлозия. Парчета димящ метал чаткаха по околния камънак и се пръскаха на всички страни. После изведнъж настъпи пълна тишина, нарушавана само от тежкото им дишане и приглушения рев на невидимите оттук пламъци.

Двамата впериха загрижени погледи един в друг и във всеки се четеше: „Аз съм добре, а ти?“ Усещайки в устата, си вкус на кръв и прах, Малоун се опита да раздвижи крака и ръце. След като и Сиена направи същото и кимна утвърдително, двамата предпазливо подадоха глави иззад ръба на падинката, взирайки се в пламтящите останки на хеликоптера.

— Далече ли е пистата? — Лицето на Сиена бе почерняло от сажди и прах.

— На не повече от километър.

— В такъв случай губим време. — Тя с мъка изпълзя от падинката. — Но ако успеем да се измъкнем живи и здрави, искам ясно да ми обясниш откъде знаеш за нея.

Той не знаеше какво да й каже. Не че имаше кой знае какво значение в момента. Докато се катереха нагоре по склона, до ушите им достигна и друг звук. Малоун се извърна и усети в устата си бакърен вкус — вкуса на страха.

Далеч под тях се виждаше черен път и по него, криволичейки между дърветата, се носеха три джипа. Точно в този момент те се отклониха от пътя и подскачайки по неравния терен, поеха направо през полето, насочвайки се към тях.

„Да не са хора от близката ферма? — запита се Чейс. — Може да са видели как хеликоптерът пада и сега бързат на помощ.“ Военният им вид и модерната им конструкция изпълниха сърцето му със съмнение, което се подклаждаше и от безразсъдството, с което колите се подмятаха като побеснели из дупките и неравностите.

— Това е Дерек — каза Сиена.

Въпреки болката в пребитите си крака, тя се извърна към билото на хълма и задрапа нагоре.

12.

Седнал в подмятащия се бясно джип, Беласар стискаше волана с всички сили и напрегнато се взираше напред към дима и пламъците, лумнали след катастрофата.

— Някой вижда ли оцелели?

Увеличавайки скоростта въпреки неравния терен, той огледа скалистия склон. През дима беше много трудно да се различат някакви форми. Освен това джипът подскачаше като обезумял по дупките и му пречеше да се съсредоточи. Въпреки това му се стори, че вижда бягащи фигури вдясно от мястото на катастрофата. Натисна педала за газта още по-здраво и се стегна, готвейки се за поредното подскачане.

„Дано, по дяволите, да има оцелели“, помисли си той, свивайки рязко вдясно. Вече нямаше значение, че бе започнал да урежда смъртта на Сиена. Сега повече от всичко друго на света я искаше жива. И Малоун. Искаше да види лицата им. Да види страха в очите им, когато ги накара да си платят.

— Забелязвам движение!

Човекът от охраната, седнал до него, посочи вдясно, накъдето Беласар бе кривнал.

Дори и най-здравите джипове, предназначени за цивилното население, отдавна биха потрошили окачването си: каменистият терен наоколо бе убийствен за тях. Обаче един от инженерите на Беласар бе разработил военна модификация, която бе с граждански външен дизайн, удобна за каране, тежковъоръжена и би издържала почти всички изпитания, на които би я подложил човек. Много наркобарони и диктатори си бяха купили бронирани модели, но преди да поръча, Беласар бе дал спецификацията на завода производител, за да направят подобренията, след което лично бе тествал машината. Днес следобед с огромно задоволство виждаше, че усилията му не са отишли напразно.

„Мислите, че можете да ми избягате — викна наум на двете мярнали се за миг фигури, катерещи се нагоре по склона. — Мислите, че имате някакъв шанс?“

Стигайки до подножието на хълма и без да си дава труда да намалява скоростта, поемайки с пълна газ нагоре, той видя, че димът тук вече се разсейва и пълзящите нагоре фигурки наистина са Сиена и Малоун. Вдигна капачето на една от конзолите до него и отдолу се откри бутон и два малки джойстика. Бутонът, натиснат от Беласар, отвори капаче под всеки от фаровете, откъдето се подадоха цевите на две 30-калиброви картечници, монтирани в калниците. Всяка от тях можеше да се завърта на тридесет градуса вляво и вдясно, нагоре и надолу и да стреля независимо от другата. Беласар не се притесняваше, че стрелбата ще привлече вниманието на полицията. Намираше се все още в собствения си имот и често провеждаше изпитанията си тук. Фермерите наоколо щяха да си помислят, че съседът, както обикновено, си върши работата. Преценявайки машинално разстоянието и ъгъла, той раздвижи десния джойстик, натисна бутончето и чу тррррррт откъм десния калник — куршумите тропосаха земята вдясно от бягащите фигури. Не искаше да ги улучва. Божичко, в никакъв случай! Искаше да ги изплаши и да ги убеди, че повече няма смисъл да бягат. Трябваха му живи, за да ги накара да страдат.

Сиена и Малоун панически промениха посоката, хвърляйки се наляво, но продължиха към билото. Беласар хвана левия джойстйк, мръдна го няколко пъти, натисна бутончето и прати един откос над главите им, разривайки земята и камънака по склона над тях. След това, без да вдига пръст от бутона, мръдна джойстика надясно и надолу, сеейки разрушение сред храсталака, после пак го вдигна нагоре, преграждайки отново посоката, в която двамата бяха поели. Сиена и Малоун снишиха глави и отново свърнаха наляво, насочвайки се обратно към мястото на катастрофата.

Беласар ги проследи с лявата картечница. Но тъкмо да натисне бутона, наложи се да го пусне и да се вкопчи във волана, защото пред джипа изведнъж изникна грамадна скала и трябваше да се свие рязко. Веднага след като избегна опасността и заобиколи скалата, той отново хвана джойстика и съсредоточи поглед в двете бягащи фигури.

Или поне се опита да го направи. През няколкото секунди, докато бе заобикалял скалата, Сиена и Малоун бяха стигнали до пушека, стелещ се ниско над земята от мястото на катастрофата. Виждайки вече по-трудно, Беласар сви вляво и ги последва, форсирайки джипа нагоре по склона. Ала внезапно пред него зина някакъв ров и той натисна спирачките така жестоко, че тялото му политна напред и коланите едва не му откъснаха раменете. Охраната от задната седалка се залепи по облегалките пред тях. С блокирали колела, джипът продължи напред — трапът растеше пред очите им, готов да ги погълне. Беласар не разбра, че е затаил дъх, и чак когато машината спря, колебливо полюлявайки се на ръба, си пое дълбоко въздух и веднага сграбчи радиостанцията от таблото пред него.

— Не спирайте! След тях! Преградете им пътя!

Картечниците от другите два джипа затракаха напосоки в дима.

— По дяволите, не ги убивайте! Искам ги живи! Стреляйте само за да им преградите пътя!

След това веднага промени честотата, свързвайки се с Потър в замъка.

Гласът на Алекс запука по радиостанцията:

— Другият хеликоптер дойде.

— Прати го тук. Открихме ги. — Набързо му обясни къде са. — Пускам радиолокатора. Кажи на пилота да го следва.

Захвърляйки микрофона, Беласар извади пистолета си и изскочи от джипа.

— Пръсни се! — заповяда той на охраната. — Скрили са се горе в пушека! Доколкото знам, Малоун не е въоръжен! Няма нужда да стреляте по тях! Хванете ги и ми ги доведете!

Готвейки се да скочи в рова и да се изкатери от другата му страна, Беласар за миг спря, отправил доволен поглед към другите два джипа, които с лекота се изкачваха след тях по склона, люшкайки се между скалите и храсталака. Моторите им ревяха мощно и равномерно. След пет минути Алекс щеше да пристигне с другия хеликоптер. Беласар щеше да заповяда на пилота да зависне над пушека. Вихрушката от витлата щеше да разпръсне дима и тогава щяха да видят къде са се скрили Малоун и Сиена. „Само въпрос на време е — убедено си каза Беласар. — Скоро ще ги пипна.“ Всъщност някакъв дълбок звук, смесил се с рева на джиповете, го накара да си помисли, че другият хеликоптер пристига по-рано от очакваното. Ала докато шумът нарастваше и се превръщаше в тътен, Беласар разбра колко дълбоко се лъже.

13.

Кашляйки така силно, че едва не повърна, с насълзени от пушека очи, Малоун чу шума от двигателите на джиповете, ръмжащи нагоре по склона към тях. Пламтящият хеликоптер и гъстият черен дим ги скриваха още, но ония нямаше да се откажат и скоро щяха да се появят.

Свила се до него зад скалата, Сиена също кашляше неудържимо.

— Дай да видим дали можем да мръднем това нещо — каза тя, потискайки с мъка кашлицата си.

— Какво?

— Тази скала.

Заслушан в напрегнатото ръмжене на джиповете, изкачващи се по склона, Малоун изведнъж разбра. Въпреки гъстия дим, той видя как в зачервените й очи просветва надежда. Двамата се понадигнаха, прилепиха мишци към скалата и напънаха.

По-силно! Пъшкайки от усилието, Малоун усети как огромният камък помръдва и се обнадежди.

Още по-силно! Скалата неохотно се наклони напред, сякаш за миг застина на място, после тежко се преобърна и вече набрала инерция, загърмя надолу по склона, изчезвайки в дима.

Двамата веднага се спуснаха към друг камък. С нараснали от отчаянието сили Сиена и Малоун този път успяха да се справят по-бързо, бутнаха скалата надолу, завтекоха се към следващата, после към още една, и още една, тичайки бързо по хълма, запращайки камъни и от двете страни на пламтящите останки от хеликоптера.

Грохотът от търкалящите се надолу камъни напомняше на Малоун на тътен от гръмотевица. Обаче този тътен постепенно заглъхваше в далечината. „Сигурно са минали покрай джиповете и са продължили надолу“, помисли си Чейс. И точно в този миг отдолу се разнесе трясък, чу се звук от раздробяващ се метал, счупени стъкла и агонизиращи викове. Вторият трясък бе дори по-силен. И още преди да заглъхнат двигателите, Сиена пак тичаше нагоре, кашляйки и давейки се, мъчейки се да излезе от дима. Трети трясък повдигна духа на Малоун и той се спусна след нея.

Давейки се, плюейки и кашляйки, той излезе от дима, но нямаше никакво време да се наслади на чистия въздух, изведнъж изпълнил дробовете му. Билото на хълма вече бе само на тридесетина метра пред тях, но спокойно можеше да бъде и на километър. Нямаше как да разбере до каква степен са повредени джиповете и не смееше дори да се обърне назад, за да провери. „Ако картечниците не са обезвредени, нямаме никакъв шанс“, помисли си той.

Разбира се, чуваше се стрелба, но това бяха изолирани, единични изстрели — не от автоматично оръжие, и куршумите просвирваха от време на време в камънака около тях. Това означаваше, че стрелящите са долу в ниското. А за да се улучи цел, изкачваща се по нанагорнище, стрелецът трябва да се прицели малко над нея, давайки леко отклонение. Обаче сигурно скоро щяха да си коригират мерника. В това Чейс изобщо не се съмняваше.

Сиена бе тласкана напред от такъв страх, че той едва успяваше да я следва. И билото изглеждаше толкова далеч от тях — сякаш току-що тръгваха от подножието. Единичните изстрели зачаткаха вече по-близо зад него и той с ужас разбра, че стрелящите не грешат. „Нарочно се целят по-ниско — каза си той сломено. — Не искат да ни убиват. Стрелят в краката ни. Искат само да ни осакатят и да ни закарат при Беласар живи.“

В краката му като че ли се разбръмчаха ято супербързи оси. Една от тях разкъса крачола на дънките му и го жилна по прасеца. Това го накара да тича още по-бързо, вперил омагьосан поглед в билото. После изруга наум, мислейки, че очите го лъжат. Сякаш всичко изглеждаше увеличено — билото бе пред тях. Видя как Сиена изчезва зад него и миг след това, сподирен от свирещи наоколо куршуми, той излезе на равно плато, спускащо се надолу към маслиновите дървета в долината. В далечината се виждаше сива бетонна лента с няколко сгради, подредени като кутийки край нея — беше пистата.

14.

Трясъкът от разкъсващия се метал и хрущенето на счупените стъкла надигна у Беласар вълна, от която му се доповръща. Повдигането обаче бързо премина, заменено от пристъп на ярост, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Инженерите му го бяха уверявали, че джиповете можели да устоят на стрелба от автомати, на гранати и дори на пряко попадение от противотанков снаряд. Обаче тези камъни бяха смачкали предниците, бяха пробили противокуршумните предни стъкла и избили почти всички вътре.

От гърдите му се изтръгна яростен рев. С хората от своя джип и оцелелите от другите, измъкващи се като пияни от раздробените купчини метал, той започна да стреля по Сиена и Малоун. Решен повече от всякога да ги хване живи, стреляйки в краката им, изпразни целия пълнител, но още преди да го извади и да го смени с нов, двамата изчезнаха зад билото.

Псувайки невъздържано, Беласар се метна в своя джип. Хората с него едва успяха да се натъпчат вътре, преди да тресне лоста на задна, да се дръпне от рова, да го заобиколи и с яростен рев да поеме нагоре по склона.

Нанагорнището обаче стана по-стръмно и теренът — още по-неравен. Двигателят, напрегнат до крайност, повече не можеше да тласка нагоре тежкото бронирано купе. Колкото повече скоростта намаляваше, толкова по-силно натискаше Беласар газта, докато накрая някакъв трясък отдолу, разтърсил целия джип, не му подсказа, че скоростите са излезли от строя. Джипът спря и запълзя бавно назад. Беласар стъпи на спирачката, завъртя волана и дръпна и ръчната спирачка. Пъхайки припряно нов пълнител в пистолета си, той се измъкна от машината и хукна към билото.

15.

Стигнал прикритието на маслиновите дървета в подножието на склона, Малоун рискува няколко ценни секунди, за да си поеме дъх и да огледа ситуацията зад тях. Но надеждата, че Беласар може да е останал в някой от ударените джипове, се изпари, когато видя мъничките фигури, превалящи точно в този момент билото на хълма. Начело, неможещ да бъде сбъркан в светлия си костюм на фона на камуфлажните гащеризони на охраната, беше Беласар.

Без да губи повече време, Малоун отново се втурна напред. Маслиновите дървета бяха доста нагъсто й Сиена не се виждаше, но по чупенето на спускащите се ниско клони и шума на стъпките й се разбираше, че не е много далеч пред него. Макар че бе в отлична физическа форма, не можа да скъси дистанцията между тях. Само веднъж я мерна през клоните — полата и блузата й като че ли се сливаха с околната зеленина. Успя да я настигне чак когато дърветата се разредиха и пред тях се откри нива, а по-нататък ограда от бодлива тел, зад която се виждаха няколкото сглобяеми бараки и пистата.

През цялото време, докато тичаха през нивата, Малоун чувстваше студената точка между плещите си, където всеки момент очакваше да се забие някой куршум. Сиена стигна първа до оградата, просна се по гръб, повдигна нагоре най-долния ред тел и се промуши под него. Виковете откъм дърветата зад него накараха Малоун да не губи време да се провира отдолу, а да се хване за най-близкия стълб и да прескочи оградата.

Сглобяемите бараки бяха доста ръждясали, забеляза той, когато ги наближиха. От пукнатините на пистата растеше трева. „Господи, тази писта е изоставена — помисли си Чейс. — Джеб, къде си ме изпратил?“ Обаче още щом завиха зад ъгъла на една от бараките, едва не се блъснаха в спрян пикап. До него бяха паркирани старо рено и някакво очукано комби. Встрани от пистата се виждаха три малки самолетчета с по един двигател.

Канейки се да се насочи към най-голямата барака, Малоун се сблъска с брадат мъж, тъкмо излизащ от вратата, облякъл работни дрехи, с мръсен парцал в ръка.

С елементарните си познания по френски Чейс измърмори някакво извинение, добавяйки:

— Търся Хари Локхарт.

Човекът вдигна ръце в недоумение.

— Хари Локхарт — повтори Малоун, забелязвайки с крайчеца на окото си озадачения поглед на Сиена върху себе си. — Познавате ли човек на име…

Недоумението, по лицето на мъжа не се разсея и Малоун се отказа.

— Говорете на английски, мосю. Не разбирам вашия френски. Не познавам никого на име Хари Локхарт.

— Но той трябваше да ме чака тук!

Изпитателният поглед на Сиена не помръдваше от лицето му.

— Сигурен ли сте, че сте дошли именно на летището, което ви трябва? — попита французинът.

— А има ли и други наоколо?

— Не.

— Значи съм точно на това, което ми трябва.

— Тече ви кръв, мосю.

— Какво?

— Лицето ви. Тече ви кръв.

Малоун бе мислил, че е пот. За миг се уплаши да не са го улучили. После разбра, че кръвта тече от шева на бузата и от хваналите тънка коричка рани по устните. Бяха се отворили отново.

От бараката излязоха още двама души. Те също бяха облечени в работни дрехи и макар че единият изглеждаше малко по-едър от другия, си приличаха като братя.

Брадатият се обърна към тях и ги попита нещо на френски.

Чули името Хари Локхарт, те поклатиха отрицателно глави и впериха изненадани погледи в лицето на Малоун.

„По дяволите, Джеб — каза си Чейс, — нали обеща, че ще бъде тук!“

— Какво е станало с вас? — попита брадатият. — Да не идвате откъм тези експлозии, които чухме преди малко?

Сиена непрекъснато обръщаше поглед назад към нивата, откъдето бяха дошли.

— Не можем да чакаме повече. Ако тоя тип Локхарт го няма да ни помогне… — Тя понечи отново да хукне.

Малоун заговори бързо на французина:

— Идвал ли е някой през последните две седмици, който да ви е казвал, че е тук, за да чака Чейс Малоун?

— Не, мосю. Единствените, които идват тук, сме ние тримата и още един-двама души от района, които обичат да карат стари самолети.

„Копеле такова! А уж се закле, че ще ме измъкнеш, Джеб!“

Погледът на французина се вдигна към небето, откъдето долетя отчетливото чаткане на приближаващ се хеликоптер.

О, не!, изпъшка мислено Малоун. Бързо свали златния си ролекс от ръката и го сложи в ръката на брадатия.

— Този часовник струва шест хиляди долара. А сега ми покажи с каква бързина можеш да вдигнеш самолета си във въздуха.

16.

Стигнал до средата на нивата, Беласар се спря, като чу накъсания звук от паленето на малък самолетен двигател, който веднага след това премина в равномерно пърпорене. Двигателят постепенно набра обороти и по всичко личеше, че всеки момент самолетът ще излети. „О, не! — побесня от гняв той, втурвайки се отново напред. — Ако Сиена и Малоун са в този самолет…“

Двигателят достигна пълната си мощност, после шумът започна да се мести по пистата. „Изтървах ги“, помисли си вбесен Беласар и задъхан, се спря. Влажната от пот бяла риза лепнеше по тялото му. Той насочи пистолета си над бараките, хората му последваха примера му и всички зачакаха машината да се появи над покривите на бараките, за да стрелят по нея. Знаеше, че намерението му е безразсъдно, защото на летището сигурно има свидетели. Освен това можеше да убият Сиена или Малоун, вместо да ги принудят да кацнат отново. Но, за бога, трябваше да направи нещо. Не можеше да стои и да гледа как Малоун отлита с жена му.

17.

Потър видя димящите останки от хеликоптера и трите джипа, два от които смачкани, а вратите на третия — отворени, сякаш ония, които са били вътре, са изхвръкнали бързо от него. Сцената му напомни за последиците от една засада на Балканите преди около месец. Къде беше… Тъкмо се канеше да каже на пилота да не се приближава много, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Намирам се в съседната долина! — прогърмя гласът на Беласар. — Тук има писта! Сиена и Малоун са в един самолет и всеки момент ще излетят.

Докато Беласар му нареждаше какво да прави, Потър изпадна в необичайна за него еуфория. Хеликоптерът увеличи скоростта си, мина над билото и пред тях веднага се откри пистата. А също и току-що отделящият се от нея малък самолет. Въпреки че машината бързо набираше скорост, турбодвигателите на хеликоптера бяха по-бързи и Потър почувства мощта им, приятно притиснат в облегалката от ускорението.

Набрал височина, самолетът пое курс към възвишенията на запад. Хеликоптерът се спусна, бързо го настигна и се изравни с него от лявата му страна.

Потър огледа мяркащите се на задната седалка фигури и направи знак на пилота да се приземи.

Пилотът не му обърна внимание и самолетът се спусна стръмно надолу.

Хеликоптерът също.

Самолетът влезе в остър вираж надясно.

Хеликоптерът го последва.

— Изпревари ги — каза Потър. — Продължавай да му преграждаш пътя. Накарай го да се върне на пистата.

Но още преди пилотът на хеликоптера да изпълни заповедта, самолетът вирна нос нагоре.

Хеликоптерът също.

Внезапно малката машина се спусна към земята и зави под хеликоптера, понасяйки се в обратна посока.

Пилотът промърмори някаква псувня, обърна, влизайки в остър вираж, и отново подгони самолета, бързо скъсявайки разстоянието помежду им. Сега вече повтаряше мигновено всяко движение на самолетчето: пикираше, издигаше се, завиваше, отново се издигаше. И с всяка маневра се оказваше малко по-напред, принуждавайки го да завие в противоположна посока. Пилотът на хеликоптера се стараеше да предусети каква маневра ще предприеме самолетът, като заставаше на пътя му и му оставяше само един избор — обратно към пистата.

Приближили се достатъчно, двамата видяха брадатото лице зад изподрасканото стъкло на кабината и паниката, изписана на него. Френският на Потър бе отличен, а също и способността му да разбира по движението на устните. В момента пилотът псуваше.

Видяха как човекът се пресегна и грабна микрофона на радиото. Пилотът на хеликоптера намери честотата, която онзи използваше.

— Какво, по дяволите, искате от мен? — попита ги французинът.

— Върни се на пистата и кацни — отвърна Потър.

— Нямате право!

— Вашите пътници ми дават право.

— За какви пътници ми дрънкаш бе?

Съмнението изведнъж стисна сърцето на Алекс с такава сила, че той трепна.

— На седалката зад теб.

— Това са чували!

— Приближи се! — заповяда Потър на пилота.

Когато пилотът понечи да възрази, че е опасно да се приближават повече, Алекс изкрещя:

— Действай!

Вперил поглед през мътното стъкло на кабината, той напрегна зрение да различи тъмните фигури на задната седалка, които само преди малко бе убеден, че са на Сиена и Малоун. Не, изпъшка, различавайки най-сетне големите колкото човешко тяло очертания на това, което наистина се оказа чували.

— Връщай се! — викна той на пилота.

18.

— Колко ти платиха? — яростно запита Беласар.

Дебелият мъж в работните дрехи го гледаше объркано.

— На мен? Нищо не са ми платили. Нямам представа какво става! Дадоха на Пиер някакъв скъп часовник, за да направи онова, което щеше да стори и бездруго — да излети за Марсилия!

— А те къде са?

Човекът посочи към пътеката, която се виеше между дърветата от другата страна на пистата.

— Откраднаха два велосипеда.

„Точно така — помисли си Беласар. — А може и ти да си им ги продал срещу някоя от гривните на Сиена.“

— Тогава не е късно. Няма да стигнат далеч. — Той измъкна пачка пари от джоба си и отдели няколко едри банкноти. — Дай ми ключа на комбито.

— И това няма да ви помогне.

— Какво искаш да кажеш?

Човекът посочи предната дясна гума.

Бе спукана. Същото бе положението с гумите на реното и на пикапа.

— Преди да си тръгне, оня ги спука.

— Оправете ги.

Бесен от загубата на време, Беласар не дочака връщането на Потър и хукна към пътеката. „Алекс ще види ситуацията отгоре — каза си той. — Няма да е трудно да различат мъж и жена, каращи велосипеди. Продължаваме. Ще ги пипнем. Никакво спиране.“

19.

Въртейки педалите с всички сили, Малоун влезе в следващия завой по виещия се през гората път. Дърветата се разредиха и черният път излезе на асфалтирано шосе. Той натисна спирачките. Отдясно иззад завоя се чу ръмжене на камион.

Сиена закова велосипеда до него.

— Бързо — каза Чейс. — Да отидем от другата страна.

Скочи от велосипеда и бутайки го, притича от другата страна на пътя, оставяйки го на асфалта пред още неизлезлия иззад завоя камион. После, размазвайки кръвта по лицето си, легна до колелото и го дръпна върху себе си.

— Придай си паникьосано изражение — каза на Сиена — и махни на шофьора да спре.

Камионът изскочи от завоя. Проснат на земята, хванал се за крака и е разкривено от въображаема болка лице, Малоун изведнъж се притесни, че камионът се приближава твърде бързо и няма да успее да спре навреме. И с този велосипед върху себе си нямаше да може да се изтърколи встрани, за да го избегне.

— Божичко! — Сиена махаше енергично с ръце. — Тоя ще ни сгази!

Докато се спускаше да дръпне велосипеда от Малоун, спирачките на камиона тежко изскърцаха. Обаче това не промени почти нищо. Огромната машина продължаваше да се носи към тях. Сиена захвърли велосипеда встрани и изтегли Чейс на банкета. Изпод блокиралите гуми на камиона излизаше дим. Поднесла на една страна, машината спря на десетина метра по-нататък от мястото, където Малоун бе легнал.

Камионът бе с дървена каросерия, закрита от голямо платнище. Бе пълна с дървени магарета и други дърводелски инструменти. Шофьорската врата се отвори с трясък, на пътя скочи мъж в работен комбинезон и се развика гневно. Френският му бе твърде бърз, за да успее Малоун да схване нещо, но Сиена отвърна нещо на също тъй бърз френски, сочейки окървавеното лице на Чейс.

Гневът на мъжа бързо се стопи и на лицето му се изписа тревожно изражение. Замрял за миг от изненада, шофьорът бързо се спусна към Малоун, помогна му да стане и го поведе към камиона.

— Рекох, че те е блъснала кола! Каза, че ще ни заведе на лекар — преведе Сиена разговора си с шофьора.

— Питай го дали отзад има място за велосипедите.

Докато мъжът помагаше на Сиена да качат велосипедите отзад и да ги скрият под брезента, Малоун се настани отпред и отметна глава, сякаш страдаше от непоносима болка. Шофьорът бързо се настани зад волана, а Сиена — от другата страна на Малоун. Включвайки на скорост, французинът подкара бързо напред.

— Казва, че най-близката болница е на десетина минути оттук — преведе Сиена.

— Може да се окаже много далеч — изпъшка Чейс с неподправена болка, чул шума от хеликоптер в далечината.

Надявайки се да накара шофьора да кара по-бързо, той усили стоновете и охканията.

Човекът изсипа цял порой френски думи.

Малоун едва надаваше ухо, заслушан в засилващия се рев на хеликоптерните витла. Предположи, че скоро камионът ще привлече вниманието на онези отгоре. В края на краищата на този път още не бе видял други превозни средства. Колко време щеше да мине, преди Беласар да се сети, че двамата със Сиена са стигнали асфалтирания път и са продължили с някоя кола?

Отпред се появиха няколко къщи. А зад следващия завой Малоун видя коли, камиони, велосипеди и хора. Бяха влезли в малко градче и шофьорът намали. Поставяйки се на мястото на онези отгоре, Чейс си представи как се взират надолу и виждат как набелязаният от тях камион се смесва с други автомобили. Спрели на стопа на кръстовище с още по-голям път, Малоун с облекчение видя интензивното движение по него — и двете платна бяха изпълнени с превозни средства от най-различен калибър и вид. Беласар вече нямаше как да ги проследи.

Засега, не забрави да допълни той. Знаеше, че Беласар няма да се откаже така лесно, а и проблемите тепърва започваха. Първо бе нужно да разубеди шофьора да не идва с него до болницата. След това трябваше да намери къде да се измие. Може би някъде около спешното отделение щеше да намери и тоалетна. После трябваше да намери начин да се измъкнат от градчето, преди хората на Беласар да са се събрали в района. При първия възможен случай щеше да се възползва от телефонния номер, който му бе дал Джеб. Това обаче бе друг проблем. Защо Джеб не бе спазил плана, който двамата бяха разработили? А този въпрос породи и следващия, много по-належащ проблем — изпитателните погледи, които му хвърляше от време на време Сиена, му дадоха да разбере, че чака с нетърпение обясненията му откъде знае за пистата и какво, по дяволите, става.