Онова, което не ме убива

Глава 1. В ранния ноември

Франс Балдер винаги се бе възприемал като безобразен баща.

Макар че Аугуст вече беше на осем години, съвсем доскоро Франс дори не бе правил опити да се нагърби с бащинската роля, а и сега не можеше да се твърди, че задачата му вдъхва усещане за комфорт. И все пак това беше негов дълг, така гледаше на нещата. Момчето си бе изпатило при бившата му жена и проклетия ѝ мъж, Ласе Вестман.

Ето защо Франс Балдер бе напуснал работата си в Силициевата долина и бе отлетял за дома, та сега стоеше на „Арланда“ едва ли не в шок и чакаше такси. Навън беше ад. Дъждът и бурята го шибаха в лицето и той за стотен път се питаше дали постъпва правилно.

Тъкмо той ли от всички егоцентрични глупаци щеше да стане баща на пълен работен ден, ама че откачена история! Със същия успех можеше да се хване на работа в зоологическа градина. Не знаеше нищо за децата и почти нищо за живота изобщо. Най-чудното бе, че никой не го беше молил за това. Никоя майка или баба не се бе обадила да го умолява и заставя да си поеме отговорността.

Сам беше взел решението, та сега планираше, напук на едно старо съдебно решение за попечителство и без каквото и да било предупреждение, просто да прекрачи прага на бившата си съпруга и да си прибере сина. Сто на сто щеше да си има неприятности. Проклетият Ласе Вестман като нищо щеше да го разпердушини от бой. Е, това беше положението. Така че той се качи в такси с жена зад волана, която с маниакално упорство дъвчеше дъвка и правеше опити да поведе разговор. Нямаше да ѝ се удаде дори и в някой от по-розовите му дни. Франс Балдер не беше привърженик на непринудените беседи.

Просто си седеше на задната седалка, замислен за сина си и всичко случило се в последно време. Аугуст не беше единствената, нито дори основната причина да напусне „Солифон“. Целият му живот се намираше в повратна фаза и за миг се почуди дали наистина ще намери сили да се справи. На влизане във Васастан се почувства така, сякаш кръвта му се е пресушила, та потисна импулса си да тегли една майна на всичко. Вече нямаше право на отстъпление.

Плати за таксито, когато спряха на „Туршгатан“, извади багажа си и го остави от вътрешната страна на входната врата. Единственото, което взе със себе си нагоре по стълбите, беше празната пътна чанта с пъстроцветната карта на света, която бе купил на международното летище в Сан Франсиско. Сетне застана запъхтян на вратата и затвори очи, представи си всички възможни сцени на кавги и безумие, но всъщност, помисли си той, можеше ли да ги укори? Никой не се появява така изневиделица, за да изтръгне едно дете от домашната му среда, още по-малко пък баща, който досега е участвал в оглеждането му само чрез вноски по банкова сметка. И все пак случаят беше спешен, така го възприемаше, ето защо изпъчи гърди и натисна звънеца, колкото и да му се щеше да побегне.

Никой не се показа, не и веднага. После вратата се отвори със замах и отпреде му застана Ласе Вестман със своите наситено сини очи, масивен гръден кош и мощни лапи, сякаш създадени, за да млатят — това беше причината толкова често да играе лошия на широкия екран, макар и никоя от ролите, Франс Балдер бе убеден в това, да не беше лоша колкото онази, която играеше в живота.

— О, божке — поде Ласе Вестман. — Не е зле. Самият гений ни идва на гости.

— Дойдох да взема Аугуст — рече той.

— К’во?

— Смятам да го отведа, Ласе.

— Сигурно се шегуваш.

— Никога не съм бил по-сериозен — направи опит да завърже разговор той и ето че се появи бившата, Хана, от стая косо вляво.

Определено не беше съхранила красотата си от едно време. Твърде много нещастия ѝ се бяха събрали, а навярно и твърде много цигари и чашки. При все това стомахът му се сви от неочаквана нежност, особено след като забеляза една синина на врата ѝ. А и, изглежда, въпреки всичко ѝ се щеше да каже нещо за добре дошъл. Само дето така и не смогна да отвори уста.

— И как така изведнъж ти запука? — попита Ласе Вестман.

— Стига толкова вече. Аугуст се нуждае от безопасен дом.

— И ти би могъл да му го осигуриш, Жиро Конструиро? Кога си вършил друго, освен да се взираш в компютъра?

— Промених се — отвърна той и се изпълни със самосъжаление не само защото се съмняваше да се е променил и на йота.

Освен това потрепери, когато Ласе Вестман пристъпи към него с огромното си туловище, което излъчваше дълго акумулирана ярост. Стана му съкрушително ясно, че няма с какво да се противопостави, ако този побъркан тип го нападне, както и че цялата идея от начало до край беше откачена. Ала странното бе, че не последва изблик, никакви сцени, само сурова усмивка, сподирена от думите:

— Охо, ами че страхотно!

— Какво искаш да кажеш?

— Чисто и просто, че беше крайно време, нали, Хана? Най-сетне малко чувство за отговорност от страна на господин Заетия. Браво, браво! — продължи Ласе Вестман и театрално запляска с ръце, а впоследствие тъкмо това всъщност изплаши Франс Балдер най-много — колко лесно пуснаха момчето.

Позволиха му да отведе малкия със себе си, без да протестират, е, освен чисто символично. Навярно гледаха на Аугуст единствено като на бреме. Не беше лесно да се разбере. Хана отправи към Франс няколко трудни за тълкуване погледа, ръцете ѝ трепереха, челюстите ѝ бяха здраво стиснати, ала зададе твърде малко въпроси. А нали би трябвало да го подложи на кръстосан разпит, да предяви хиляда изисквания, да се обезпокои относно нарушаването на навиците на момчето. Тя каза просто:

— Сигурен ли си? Ще се справиш ли?

— Сигурен съм — отвърна той, а после влязоха в стаята на Аугуст и тогава Франс го видя за първи път от повече от година.

И се засрами.

Как бе могъл да изостави подобно момче? Беше толкова красив със своята къдрава, буйна коса, с жилавото си тяло и сериозните сини очи, потънали в гигантски пъзел с платноход. Сякаш целият му образ крещеше: „Не ми пречете“, така че Франс пристъпи бавно напред, като че ли се приближаваше до чуждоземно, непредсказуемо създание.

Все пак успя да изтръгне момчето от унеса му, да го накара да хване ръката му и да го последва в коридора. Никога нямаше да забрави това. За какво ли мислеше Аугуст? Какво очакваше? Не погледна нито към него, нито към майка си, игнорира и всякакви махания и думи за сбогом. Просто се скри с него в асансьора. Толкова лесно беше.

Аугуст имаше аутизъм. Навярно беше и със забавено развитие, макар по този въпрос да не бяха получили съвсем еднозначни мнения. Всъщност оправдано би било да заподозреш точно обратното, ако го видиш отдалеч. Прелестното му, съсредоточено личице излъчваше царственост и сякаш бе обградено от някаква аура, която ясно сочеше, че не намира за нужно да се интересува от околния свят. Отблизо обаче погледът му беше премрежен, а и откакто се беше родил, не бе изрекъл и дума.

С това бе опровергал всички прогнози, които бяха направени за него на двегодишна възраст. По онова време лекарите твърдяха, че Аугуст вероятно се числи към малцинството деца с аутизъм, чиито заложби не са ограничени, и стига само да се подложеше на интензивна поведенческа терапия, предпоставките за нормално развитие бяха доста добри. Ала надеждите им не се оправдаха в никаква степен. Всъщност Франс Балдер не знаеше какъв бе резултатът от всичките онези усилия за помощ и подкрепа, нито какво бе излязло от училищното образование на момчето. Франс бе живял в свой собствен свят, бе се изселил в САЩ, влизайки в конфликт с всички свои близки.

Беше идиот. Сега обаче щеше да изплати дълга си и да се погрижи за своя син. Затова извади тежката артилерия. Поръча научни списания и се свърза със специалисти и педагози. Веднага му стана ясно най-малкото, че парите, които бе изпращал, не бяха принесли полза на Аугуст, а бяха изтекли другаде, със сигурност в посока на разхищенията и комарджийските борчове на Ласе Вестман. Изглежда, момчето като цяло бе оставено на самотек, замряло в своите компулсивни привички, а навярно и изложено на още по-лоши неща — отчасти и затова Франс се беше прибрал.

Един от психолозите се бе обадил, за да изрази безпокойството си от наличието на мистериозни синини по тялото на момчето, тях ги бе видял и Франс. Бяха навсякъде по ръцете и краката, по гръдния кош и раменете на Аугуст. Според Хана се дължали на собствените му пристъпи, когато се мятал напред-назад из стаята, и Франс Балдер определено стана свидетел на един такъв пристъп още на втория ден. Направо обезумя от страх. И все пак, според него това нямаше нищо общо със синините.

Подозираше насилие и потърси за помощ общопрактикуващ лекар и бивш полицай, когото познаваше лично, и въпреки че те не потвърдиха категорично подозренията му, той продължи да изразява възмущението си, като междувременно се зае да пише жалби. Едва ли не забрави за момчето. Забеляза, че не беше трудно да го забрави. Аугуст през по-голямата част от времето седеше на пода в стаята, която Франс бе обзавел за него в къщата в Салтшобаден, с прозорци към близкото море, и редеше своите пъзели, своите безнадеждно трудни пъзели със стотици парченца, които той виртуозно подреждаше, за да ги пръсне отново и да започне отначало.

Отпървом Франс го бе наблюдавал очарован. Сякаш гледаше велик артист по време на работа. На моменти дори попадаше в плен на илюзията, че детето всеки момент може да вдигне очи и да му каже нещо съвсем като възрастен. Ала Аугуст никога не обелваше и дума, а вдигнеше ли глава от пъзела, отправяше поглед покрай баща си към прозореца и слънчевата светлина, която се отразяваше във водата навън. Накрая Франс го остави на мира. Аугуст спокойно можеше да си седи там в собствената си самота, и честно казано, Франс рядко го и извеждаше, дори в градината.

Чисто формално той изобщо нямаше право да се грижи за момчето, затова не искаше да поема излишни рискове, преди да уреди юридическите въпроси, ето защо остави домашната помощница, Лоти Раск, да се заеме с всички покупки и с цялото готвене и чистене. Хич не го биваше Франс Балдер в тази част от живота. Разбираше си от своите компютри и алгоритми, но това бе почти всичко, и колкото повече време минаваше, толкова повече се занимаваше с тях и с кореспонденцията си с адвокатите, а нощем спеше ужасно, точно както и в САЩ.

Жалби и бури го дебнеха иззад ъгъла, затова всяка вечер сядаше и изпиваше по бутилка червено вино, обикновено „Амароне“, но то като че ли му помагаше само в краткосрочен план. Започна да се чувства все по-зле. Фантазираше си, че си плюе на петите и отива на някакво недостъпно място, далеч от всякаква чест и почтеност. Но ето че в един ноемврийски ден нещо се случи. Беше ветровита, студена вечер, двамата с Аугуст вървяха по „Рингвеген“ в Сьодермалм и мръзнеха.

Бяха вечеряли при Фара Шариф на улица „Синкенс вег“ и Аугуст отдавна трябваше да е заспал. Вечерята обаче се бе проточила и Франс Балдер бе приказвал повече от предостатъчно. Фара Шариф притежаваше това качество. Караше хората да изливат душата си. С Франс се познаваха, откакто бяха следвали компютърни науки в Импириъл Колидж в Лондон, и днес Фара беше една от малцината на неговото ниво в страната, или по-точно една от малцината, които успяваха да следят мисълта му. Беше невероятно облекчение да срещне някой, с когото да си разбират приказката.

Само дето тя го и привличаше, но въпреки неколкократните му опити, така и не му се бе удало да я съблазни. Франс Балдер не го биваше в прелъстяването на жени. Този път обаче се бе уредил за довиждане с прегръдка едва ли не преминала в целувка, та гледаше на това като на голям напредък. За нея именно мислеше, докато двамата с Аугуст вървяха покрай спортното игрище на „Синкенсдам“.

Франс взе решение следващия път да намери детегледачка и тогава може би… Кой знае? Някъде пред тях лаеше куче. Зад него изкрещя жена, тревожно или весело, трудно бе да прецени кое от двете, и той извърна поглед към „Хурншгатан“ и кръстовището, откъдето възнамеряваше да вземат такси или да се качат на метрото до „Слусен“. Въздухът миришеше на дъжд, а когато стигнаха до пешеходната пътека, светна червено. От другата страна на улицата стоеше опърпан мъж на около четирийсет години, който му се стори някак познат. Точно тогава хвана Аугуст за ръка.

Искаше да бъде сигурен, че синът му няма да тръгне да пресича. Обаче усети, че ръката му е напрегната, детето явно реагираше бурно на нещо. Освен това очите му бяха ясни, сякаш някой бе издърпал с магическа пръчка онзи воал пред погледа му. Аугуст като че ли бе открил някакъв по-дълбок, недостъпен за останалите човеци смисъл в пешеходната пътека и кръстовището, и това отклони вниманието на Франс от факта, че светна зелено.

Той просто остави сина си на мястото му, усещайки, че неизвестно защо го обзема силно вълнение. Което му се стори странно. Та нали това беше само един поглед, нищо повече, а и погледът не беше особено светъл или радостен. Въпреки това той напомни на Франс за нещо далечно и забравено, което бе лежало задрямало в паметта му, и за първи път от много време насам се почувства обнадежден.

Глава 2. 20 ноември

Микаел Блумквист бе спал едва два-три часа — беше се зачел в криминален роман от Елизабет Джордж. Не особено разумно от негова страна. Днес преди обед вестникарският гуру Уве Левин от „Сернер Медия“ щеше да изнесе програмна реч за „Милениум“ и Микаел трябваше да бъде отпочинал и готов за бой.

Той обаче нямаше никакво желание да се бие. Беше му криво, стана от леглото с неохота и си направи огромно капучино на своята „Юра Импреса Х7“ — машина, която някога бе пристигнала като доставка по домовете заедно със съпътстващите думи: „Аз, така или иначе, не мога да боравя с нея, както сам казваш, така че ползвай я“, а сега стоеше там в кухнята като паметник на едни по-хубави дни. Днес нямаше никаква връзка с изпращача, нито пък живееше с усещането, че работата му е особено стимулираща.

През изминалия уикенд дори бе размишлявал дали не би трябвало да продължи по пътя си и да намери нещо друго, а това беше доста драстична идея за човек като Микаел Блумквист. „Милениум“ беше неговият живот и неговата страст. Много от най-хубавите и най-драматичните неща, които го бяха сполетявали, имаха връзка с вестника. Само дето нищо не е вечно, може би дори любовта към „Милениум“, а и в тия времена не беше изгодно да притежаваш вестници, специализирани в разследваща журналистика.

Всички издания, които се стремяха към нещо велико и амбициозно, постепенно западаха и той не можеше да се отърве от мисълта, че навярно собствената му представа за бъдещето на „Милениум“, макар и красива и вярна от някаква по-висша гледна точка, не бе задължително да съхрани вестника жив. Влезе в дневната, сръбна от кафето си и погледна навън към залива Ридарфйерден. Там бушуваше истинска буря.

След циганското лято, сгрявало града далеч след началото на октомври и изпълвало с клиенти терасите на кафенетата доста по-дълго от обикновено, бе настъпило съвършено пъклено време с неспирни пориви на вятъра и проливни дъждове, които принуждаваха хората да бързат накъдето са се запътили, превити на две. Микаел не бе излизал целия уикенд, не само заради времето. Беше кроил наистина грандиозни планове за реванш, ала всичко отиде на вятъра, а нито едното, нито другото му беше присъщо.

Не беше редовият загубеняк, дето все иска да си отмъщава, и за разлика от толкова много от останалите колоси на медийна Швеция, не страдаше от раздута представа за собствения си аз, която непрестанно се нуждае от подхранване и утвърждаване. От друга страна обаче, напоследък се бяха заредили трудни години, а само преди месец финансовият репортер Уилям Борг бе публикувал хроника в сернерския вестник „Бизнес лайф“, озаглавена: „Времето на Микаел Блумквист изтече“.

Написването на статията и поместването ѝ на видно място сами по себе си бяха знак, че позицията на Блумквист все още е силна, пък и никой не твърдеше, че хрониката е плод на особено добра осведоменост, нито пък че е много оригинална. Би трябвало да бъде подмината като поредната нападка от завистлив колега. Ала по някаква причина, която така и остана неразгадана, цялата работа се разду неимоверно. Навярно в началото можеше да се изтълкува като дискусия относно професията на репортера — доколко „мъже като Блумквист непрекъснато трябва да търсят грешки в икономиката, вкопчени в остарялата журналистика от 70-те“, или пък човек като самия Уилям Борг „трябва да запрати цялата си завист през борда и да съзре величието на изтъкнатите предприемачи, ускорили развитието на Швеция“.

Само че стъпка по стъпка дебатът излезе от релси и се появиха гневни гласове, които твърдяха, че затъването на Блумквист в блатото през последните години не е било случайно, „понеже той, изглежда, приема по презумпция всички големи предприятия за ръководени от мошеници“ и затова разгръща своите истории „твърде напористо и на сляпо“. Такива неща в даден момент се наказват, заключаваха те. Макар сериозните медии да не се намесваха, в социалните мрежи го плюеха на едро, като нападките не произхождаха единствено от финансови журналисти и представители на икономическите кръгове, които намираха повод да се нахвърлят върху своя враг в момента, когато им се бе сторил слаб. Редица по-млади драскачи също не пропуснаха шанса да се изявят, посочвайки, че Микаел Блумквист дори не мислел модерно, не ползвал нито туитър, нито фейсбук и едва ли не трябвало да се възприема като реликва от отминала епоха, когато е имало пари и време да се ровиш в какви ли не странни престарели томове. Или пък хората просто използваха възможността да се закачат, създавайки забавни хаштагове, например #катоповреметонаблумквист и подобни. Като цяло ставаше въпрос за тюрлюгювеч от глупости и подобни брътвежи го вълнуваха по-малко от всеки друг, поне така се опитваше да си внуши.

От друга страна, не му помагаше особено фактът, че не бе разполагал с добра история от аферата „Залаченко“ насам, както и че „Милениум“ наистина беше в криза. Тиражите все още ги биваше, имаха 21 000 абонати, ала приходите от обяви се топяха драматично, пък и вече не се наливаха допълнителни печалби от успешни книги. Освен това, тъй като съсобственичката Хариет Вангер не можеше да съдейства с повече капитал, бордът на директорите, противно на волята на Микаел, бе допуснал норвежката вестникарска империя „Сернер“ да закупи 30% от акциите. Всъщност не беше чак толкова чудно, колкото изглеждаше в началото — „Сернер“ имаха и седмични, и вечерни печатни издания, а притежаваха и голям сайт за запознанства, два телевизионни канала с платен абонамент и футболен отбор в най-висшата дивизия на Норвегия, та не би трябвало да имат нищо общо с вестник като „Милениум“.

Представителите на „Сернер“ обаче — преди всичко директорът на публицистичния отдел Уве Левин — ги бяха уверили, че групировката се нуждаела от престижен продукт в своята издателска дейност, както и че „всички“ в ръководството се възхищавали на „Милениум“ и не искали нищо повече от това, вестникът да си продължи постарому. „Не сме дошли да печелим пари“, както каза Левин. „Искаме да правим нещо значимо“, след което веднага се погрижи фондовете на вестника да бъдат прилично захранени.

Отначало „Сернер“ не се месеха в редакторската дейност. Беше си най-обикновен бизнес, само че с малко по-добър бюджет, и в редакцията се появи нова надежда, понякога дори и у Микаел Блумквист, който имаше чувството, че веднъж поне се е сдобил с възможност да се посвети на журналистиката, а не да се безпокои за финансите. Ала приблизително по времето, когато бе подета кампанията срещу него — никога нямаше да се отърве от подозрението, че групировката се възползва от ситуацията, — тонът бе сменен и се зададоха първите вълни на натиск.

Разбира се, каза Левин, вестникът ще продължи със задълбочените си анализи, с високия си стил, със социалния си патос и тем подобни. И все пак нямаше нужда във всички статии да се говори за икономически нередности, несправедливости и политически скандали. За бляскавия живот — за звезди и премиери — също бе възможно да се прави висококачествена журналистика, продължи той, говорейки разпалено за „Венити феър“ и „Ескуайър“ в САЩ, за Гей Талезе и неговия класически портрет на Синатра, „Франк Синатра е настинал“, и за Норман Мейлър и Труман Капоти, и Том Улф и бог знае кой още.

Всъщност Микаел Блумквист не разполагаше с нищо съществено, за да възрази, не и тогава. Той самият едва половин година по-рано бе написал дълъг репортаж за бизнеса на папараците и само да намереше добър и сериозен ъгъл, би могъл да създаде портрет на който и да било некадърник. Не темата е показателна за добрата журналистика, и това имаше навика да казва, а отношението. Онова, против което заставаше, се долавяше между редовете: че това бе началото на по-мащабна атака и че групировката „Милениум“ се превръщаше в подобие на всеки друг вестник, т.е. издание, което можеха да променят както, по дяволите, им скимне, докато стане доходоносно — и безлико.

Ето защо, когато в петък следобед подочу, че Уве Левин наел консултант и поръчал цяла поредица проучвания на пазара, които щял да изложи в понеделник, Микаел веднага хукна към дома си и дълго време седя на писалището или лежа в леглото, измисляйки различни яростни доводи относно това, защо „Милениум“ трябва да стои твърдо зад своята визия. В предградията бушуват размирици. В риксдага е влязла откровено ксенофобска партия. Нетърпимостта се разраства. Фашизмът е изнесъл постовете си на предната линия, а навсякъде наоколо бъка от бездомници и просяци. Швеция в много отношения е станала нация на срама. В мечтите си Микаел съчини купища фини и възвишени слова и изживя редица фантастични триумфи, изричайки толкова уместни и убедителни истини, че цялата редакция и цялата групировка „Сернер“ се разделиха със своите илюзии и единодушно решиха да го последват.

Когато обаче слезе на земята, осъзна колко са вятърничави подобни думи, ако нямат икономическа подплата. Money talks, bullshit walks1 и прочее! На първо място вестникът трябваше да свърже двата края. После можеха да променят света. Такъв бе механизмът и вместо да планира ядовити речи, той се зачуди дали не бе възможно да изтръска отнякъде добра история. Надеждата за някое солидно разкритие навярно би могла да породи повече увереност в редакцията и да накара всички да обърнат гръб на проучванията и прогнозите на Левин относно западането на „Милениум“ или каквото там Уве мислеше да извади от ръкава.

Още от голямата сензация на Блумквист насам вестникът беше един вид новинарска агенция. Всеки ден получаваше подсказки за нередности и съмнителни сделки. Вярно, повечето бяха пълна плява. Догматици с твърдо установено мнение, теоретици на конспирацията, лъжци и дървени философи пристигаха с най-безумни истории, които не заслужаваха и най-беглата проверка или най-малкото не бяха достатъчно интересни, за да произведат статия. От друга страна, понякога някоя уникална история се криеше зад нещо съвсем банално или тривиално. В най-обикновен застрахователен случай или прозаична обява за изчезването на човек можеше да се побере голям разказ с общочовешко значение. Човек никога не може да бъде сигурен. Номерът бе да се подходи методично и всичко да бъде прегледано без предразсъдъци, ето защо в събота сутринта той седна с лаптопа и бележниците си и прегледа онова, с което разполагаше.

Продължи до пет следобед и определено откри едно-друго, което преди десет години щеше да го накара да се размърда, ала сега не пробуди кой знае какъв ентусиазъм, а това си беше класически проблем, поне дотолкова му беше ясно. След няколко десетилетия в професията повечето неща изглеждат познати и макар на теория да разбираш, че „от това ще излезе добра история“, пак не се разпалваш. Накрая, когато поредният шибащ, леденостуден дъжд се изля върху покрива, Микаел прекъсна работата си и се задълбочи в Елизабет Джордж.

Не беше просто опит да избяга от проблема, внушаваше си той. Понякога най-добрите идеи се раждат в покой — опитът му го подсказваше. Когато се занимаваш с нещо коренно различно, парченцата на пъзела ненадейно може да се наместят. Само дето не го осени никаква друга конструктивна мисъл, освен че би трябвало малко по-често да си лежи ей така, зачетен в добри романи. Така че когато утрото в понеделник му сервира още противно време, той бе отхвърлил един и половина криминални романа на Джордж, плюс три стари броя на списание „Ню Йоркър“, които събираха прах на нощното шкафче.

И ето че сега седеше на дивана в дневната със своето капучино, загледан в бурята отвъд прозореца. Чувстваше се уморен и занулен чак докато не се сепна — сякаш изведнъж бе взел решение отново да стане деен. Изправи се и нахлузи ботушите и палтото си, след което излезе.

Беше прекалено неприятно, за да го приеме на сериозно. Вледеняващи, натежали от дъжд пориви на вятъра го пронизваха до мозъка на костите и го принуждаваха почти да тича към „Хурншгатан“, която се стелеше пред очите му необичайно сива. Сякаш някой бе ограбил целия Сьодер, лишавайки го от цветовете му. Из въздуха не се вихреше нито едно лъскаво есенно листо. Свел глава, скръстил ръце на гърдите си, Микаел продължи покрай църквата „Мария Магдалена“ надолу към Слусен чак докато не свърна надясно по възвишението по „Йотгатан“ и не се шмугна, както обикновено, между бутика „Монки“ и кръчмата „Индиго“. След това се качи в редакцията на вестника, която се помещаваше на четвъртия етаж, точно над офиса на Грийнпийс, и още на стълбищната площадка дочу жуженето.

Вътре имаше необичайно много хора. Цялата редакция и най-важните сътрудници на свободна практика, плюс трима души от „Сернер“, двама консултанти и Уве Девин, Уве, който в чест на днешния ден се бе изтупал малко по-малко. Вече не изглеждаше като директор, а очевидно се бе въоръжил и с няколко нови израза, сред които и фамилиарното „здрасти, братле“.

— Здрасти, братле, как е?

— От теб зависи — отвърна Микаел, без да влага нищо лошо.

Забеляза обаче, че думите му бяха възприети като обявяване на война, кимна стегнато и продължи навътре, където седна на един от столовете в редакцията, подредени като в малка аудитория.

Уве Девин се прокашля и погледна нервно към Микаел Блумквист. Прочутият репортер, който имаше толкова борбен вид на входната врата, сега изглеждаше учтиво заинтригуван и не проявяваше признаци на желание за свади или спорове. Това обаче ни най-малко не успокои Уве. Някога двамата с Блумквист бяха заместващи репортери в „Експресен“. По онова време пишеха най-вече кратки новини и колкото си щеш плява. После обаче, в кръчмата, мечтаеха за мащабните репортажи и разкрития и часове наред разговаряха за това, как никога нямало да се задоволят с шаблонното или изтърканото, а винаги щели да дълбаят все по-навътре. Бяха млади и амбициозни и искаха всичко наведнъж. На Уве понякога му липсваха ония времена — разбира се, не заплатата, нито работното време, нито дори волният живот по баровете, нито мацките, а мечтите — случваше се да му липсва техният заряд. Случваше се да копнее за онази пулсираща воля да промени обществото и журналистиката и да пише така, че светът да застине, а властта да коленичи, и разбира се — това бе неизбежно дори и за човек практичен като него, — на моменти се чудеше: какво се случи с всичко онова? Къде се дянаха бляновете?

Мике Блумквист ги бе осъществил всичките. Не само защото беше в основата на няколко от най-разобличаващите журналистически разследвания в наши дни. А и защото пишеше с онази сила и онзи патос, за които си бяха фантазирали, и никога не превиваше врат пред натиска, упражняван от началството, нито правеше компромиси със своите идеали, докато Уве… Е да, но нали всъщност тъкмо Уве бе направил добра кариера? Днес със сигурност печелеше десет пъти повече от Блумквист и това му доставяше неимоверна радост. Каква полза имаше Мике от своите сензационни новини, когато дори не бе в състояние да купи в провинцията нещо по-свястно от барачката в Сандхамн? Божичко, какво представляваше онази колиба в сравнение с новата къща на Уве в Кан? Нищо и половина! Не, тъкмо той бе избрал правилния път.

Вместо да плещи из ежедневниците, Уве бе приел назначение като медиен анализатор в „Сернер“ и се бе сближил със самия Хокон Сернер, а това промени живота му и напълни джобовете му. Понастоящем отговаряше за публицистиката в ред вестници и канали и обожаваше работата си. Обичаше властта, парите и всичко, което вървеше с тях, и въпреки това… достатъчно честен бе да признае, че понякога си мечтае и за онова другото, определено в ограничени дози, но все пак. И на него му се щеше да го смятат за публицист от висока класа, точно като Блумквист, и сто на сто затова бе предлагал толкова настойчиво групировката да закупи дял от „Милениум“. Едно птиченце му бе подшушнало, че вестникът се намира във финансова криза, както и че главната редакторка Ерика Бергер, по която някога тайно бе точил лиги, искаше да задържи последните си две назначения — Софи Мелкер и Емил Гранден, а това едва ли щеше да ѝ се удаде, ако вестникът не се сдобиеше със свеж капитал.

Накратко, Уве най-неочаквано бе съзрял възможност за закупуването на дял от един от най-престижните продукти на медийна Швеция. Не можеше да се твърди обаче, че ръководството на „Сернер“ бе особено въодушевено. Напротив, мърмореха, че „Милениум“ е старомоден и ляв, както и че има навик да се спречква с важни рекламодатели и сътрудници, и ако Уве не се бе заинатил и не се бе обосновал така пламенно, работата със сигурност щеше да се закучи. За групата една инвестиция в „Милениум“ би била като ухапване от бълха, бе казал той, незначително вложение, което може би нямаше да донесе кой знае какви печалби, но пък имаше потенциала да създаде нещо значително по-голямо, а именно — доверие. Защото след всичките съкращения и кървави бани в „Сернер“ почтеността не беше точно най-големият актив на предприятието и инвестицията в „Милениум“ би била знак, че групировката въпреки всичко я е грижа за журналистиката и свободата на словото. Бордът на „Сернер“ определено не беше страстен привърженик нито на свободата на словото, нито на разследващата журналистика а ла „Милениум“. От друга страна обаче, малко повече доверие нямаше да навреди. Това в ръководството все пак го разбираха, та Уве успя да прокара предложението си и покупката дълго време изглеждаше като погалване от съдбата за всички заинтересовани страни.

„Сернер“ се издигна в очите на общественото мнение, „Милениум“ съумя да задържи своя персонал и да наблегне на онова, в което вестникът го биваше: сондиране надълбоко, добре написани репортажи, а самият Уве грееше като слънце и дори се включи в дебат в Клуба на публицистите, където с цялата си скромност заяви:

— Вярвам в добрата сделка. Винаги съм се борил за разследващата журналистика.

Ала после… не искаше и да мисли за това. Хайката против Блумквист се задейства и всъщност той не съжаляваше кой знае колко, не и отначало. Откакто Микаел бе изгрял като голямата звезда на репортерския небосвод, той не можеше да не се радва тайно, когато в медиите го осмееха. Този път обаче задоволството му не трая дълго. Младият син на Сернер, Турвал, долови шумотевицата в социалните медии и направи от това голям въпрос. Не че му пукаше, разбира се. Турвал не се интересуваше от възгледите на журналистите. Ала харесваше властта.

Обожаваше да плете интриги и тук видя шанс да спечели някоя и друга точка или просто да натрие носа на по-старата генерация в борда на директорите, като за нула време успя да накара изпълнителния директор Стиг Шмит — който дотогава не бе имал време за подобни дреболии — да декларира, че „Милениум“ няма да бъде хранен със сребърна лъжичка, а ще бъде принуден да се нагажда към новото време, точно както и всички останали продукти на групировката.

Уве, който най-тържествено бе обещал на Ерика Бергер да не се меси в делата на редакцията, освен като „приятел и съветник“, мигом усети крилата си прекършени и се принуди да заиграе засукана задкулисна игра. Всячески се мъчеше да привлече Ерика, Малин и Кристер на своя страна и да ги накара да подкрепят новата цел, която си бе поставил панически бързо, та все още не бе ясно формулирана, но общата идея беше „Милениум“ да се подмлади и комерсиализира.

Естествено, Уве час по час изтъкваше, че не става въпрос за компромиси с душата на вестника и с твърдата му позиция, макар че в действителност не беше съвсем сигурен какво искаше да каже с това. Знаеше само, че бе наложително да придаде повече блясък на изданието, за да зарадва борда, и че пространните икономически разследвания трябваше да намалеят, за да не дразнят рекламодателите и да не навлекат на борда врагове — това, разбира се, не го каза на Ерика.

Уве не желаеше излишни конфликти, затова за срещата в редакцията за всеки случай се бе облякъл по-небрежно от обичайното. Не искаше да провокира никого с лъскави костюми и вратовръзки, които се бяха превърнали в същинска мода в главния офис. Вместо това носеше дънки и обикновена бяла риза, както и тъмносин пуловер с шпиц деколте, който дори не беше кашмирен, а дългата си къдрава коса — тя открай време си беше неговият малък бунтарски ефектен трик — бе прибрал на конска опашка, точно като на най-готините журналисти по телевизията. Като начало заговори с цялото смирение, на което го бяха учили на курсовете по мениджмънт:

— Здравейте всички — рече. — Ама че отчайващо време! Вече на няколко пъти съм казвал, но с радост ще повторя: ние от „Сернер“ сме страхотно горди от възможността да участваме в това приключение, а лично за мен то означава и много повече. Отдадеността на журналистическото призвание във вестници като „Милениум“ е онова, което придава значение на работата ми, което ми припомня защо някога се насочих към тази професия. Спомняш ли си, Мике, как седяхме в „Бара на операта“ и мечтаехме за всичко, което ще извършим заедно? Макар че оттогава поизтрезняхме, хе-хе!

Микаел Блумквист нямаше вид да си спомня, ала Уве Левин не се остави да го обезсърчат.

— Не, не, нямам намерение да изпадам в носталгия — продължи той, — а и на практика няма повод за това. По онова време в бранша имаше колкото си щеш пари. Дори и да беше някое мизерно убийство в Крокемола, наемахме хеликоптер, резервирахме цял етаж в най-страхотния хотел и поръчвахме шампанско за афтърпартито. Когато се канех за първото си пътуване в чужбина, попитах международния кореспондент Улф Нилсон какъв е курсът на германската марка. Понятие си нямам, отвърна той, валутните курсове аз ги определям. Хе-хе! Т.е. подправяхме фактурите от пътуванията по онова време, помниш ли, Мике? Може би тъкмо тогава сме били най-изобретателни. Иначе си пишехме материалите и продавахме несметни броеве. Оттогава обаче се промениха много неща — всички го знаем. Конкуренцията стана убийствена и понастоящем не е лесно да печелиш пари от журналистика, дори и да разполагаш с най-добрата редакция в Швеция като вас, та си мислех днес да си поговорим за предизвикателствата на бъдещето. Не че и за миг си въобразявам, че мога да ви науча на нещо. Просто ще ви дам малко храна за размисъл. Ние в „Сернер“ поръчахме някои проучвания относно читателската ви аудитория и отношението на обществеността към „Милениум“. Част от тях може би ще ви постреснат. Ала вместо да провесвате нос, приемете това като предизвикателство и имайте предвид, че там навън се е задействал суперяк процес на промяна.

Уве направи кратка пауза и се замисли дали думата „суперяк“ не беше грешка, пресилен опит да възприеме младежки маниер, и дали изобщо не бе започнал твърде задушевно и шеговито. „Човек никога не може да подцени достатъчно липсата на чувство за хумор у зле платените моралисти“, както обичаше да казва Хокон Сернер. Но не, реши той, ще се справя.

Ще ги привлека на моя страна!

Микаел Блумквист беше спрял да слуша горе-долу когато Уве обясняваше, че всички трябвало да се замислят за своята „дигитална зрялост“, та затова и не нададе ухо, докато ораторът уточняваше, че младото поколение не познавало нито „Милениум“, нито Микаел Блумквист. А точно в мига, когато му втръсна и излезе от стаята, за да си вземе кафе, норвежкият консултант Арон Улман най-открито заяви:

— Жалка история. Толкова ли се бои да не го забравят?

Факт бе обаче, че в този момент нищо не би могло да разтревожи Микаел по-малко. Беше бесен, задето Уве Левин явно си въобразяваше, че анкетите ще ги спасят. Вестникът не бе създаден от някакви си шибани анализи на пазара, а от патос и плам. „Милениум“ бе достигнал позицията си, понеже всички бяха полагали усилия за онова, което усещаха като правилно и важно, без да се ръководят от посоката на вятъра. Микаел дълго просто си стоя там, в стаичката за кафе и отдих, чудейки се колко ли време ще се мине, преди Ерика да излезе.

Отговорът бе — приблизително две минути. По звука от токчетата ѝ се опита да определи колко бе ядосана. Когато обаче застана пред него, тя само се усмихна примирено.

— Как си? — попита го.

— Просто нямах сили да слушам.

— Нали схващаш, че хората няма да ти ръкопляскат, като се държиш така.

— Схващам го.

— Освен това схващаш, допускам, че „Сернер“ не може и пръста си да мръднат без наше позволение. Все още държим юздите.

— И помен от юзди не държим. Ние сме техни заложници, Рики! Не разбираш ли? Ако не правим каквото казват, ще изтеглят подкрепата си и ще се окажем притиснати в ъгъла — отвърна той прекалено високо и яростно, а когато Ерика му изшътка и поклати глава, добави малко по-предпазливо:

— Съжалявам. Като децата съм. Сега обаче се връщам у дома. Нуждая се от размисъл.

— Работните ти дни страшно са се скъсили.

— Струва ми се, че имам стари извънредни часове за приспадане.

— Може и така да е. Искаш ли посещение довечера?

— Не знам. Наистина не знам, Ерика — рече той, после напусна редакцията и излезе на „Йотгатан“.

Вятърът и дъждът го шибаха, той зъзнеше и ругаеше, за миг се замисли дали да не влезе в „Покет шоп“ и да си купи поредната английска кримка, в която да се забрави. Вместо това обаче пое по „Санкт Паулсгатан“ и точно до ресторанта за суши на десния тротоар иззвъня телефонът му. Убеден бе, че го търси Ерика. Беше Пернила, дъщеря му, избрала най-неподходящия момент да се чуе с баща, който поначало страдаше от угризения на съвестта, задето вършеше за нея твърде малко.

— Здрасти, съкровище — каза той.

— Какво се чува там?

— Бурята, предполагам.

— Окей, окей, ще бъда кратка. Приеха ме в специалност творческо писане в „Бископс Арньо“.

— Значи, сега искаш да пишеш — отбеляза той язвително, което, разбира се, бе несправедливо откъдето и да го погледнеш.

Трябваше просто да я поздрави и да ѝ пожелае на добър час. Пернила обаче бе минала през толкова много години на неприятности, следвайки ту едно, ту друго, без изобщо да завърши каквото и да било, че той изпита главно досада сега, когато бе заявила поредната насока.

— Май не долавям ликуване.

— Сори, Пернила. Днес не съм на себе си.

— А кога си?

— Просто искам да си намериш нещо, което наистина да сработи. Не знам дали писането е особено добра идея с оглед на състоянието на бранша.

— Няма да пиша някаква си скучна журналистика като теб.

— А какво ще правиш?

— Ще пиша не на шега.

— Окей — отвърна той, без да я попита какво точно има предвид. — Стигат ли ти парите?

— Работя допълнително в „Кафе Уейнс“.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря довечера и да го обсъдим?

— Няма да смогна, тате. Просто исках да споделя — отвърна тя и затвори, и макар да му се щеше да съзре позитивното в нейния ентусиазъм, настроението му само се влоши още повече, та побърза да мине напряко през площад „Марияторет“ и нагоре по „Хурншгатан“ към таванското си апартаментче на „Белмансгатан“.

Сякаш бе излязъл оттам едва преди миг. Изпита странното усещане, че вече няма работа и е поел към ново битие, в което вместо да се съсипва от бачкане, ще разполага с океани от време, та за кратко се зачуди дали да не поразтреби малко. Навсякъде се въргаляха вестници, книги и дрехи. Вместо това обаче грабна две „Пилзнер Урквел“ от хладилника, настани се на дивана в гостната и се опита да премисли всичко по-трезво или поне толкова трезво, колкото човек гледа на живота с мъничко бира в кръвта. Какво да прави?

Представа си нямаше, а може би най-обезпокоителното беше, че вече не изпитваше никакъв боен хъс. Напротив, чувстваше се странно сломен, сякаш „Милениум“ бе тръгнал да се изплъзва от сферата на интересите му, и отново се замисли: не е ли време да се захвана с нещо ново? Разбира се, това би било нечувана измяна спрямо Ерика и останалите. Но наистина ли той бе точният човек за управлението на вестник, препитаващ се от обяви и абонаменти? Може би мястото му беше другаде, където и да бе това?

Понастоящем дори на големите ежедневници им изтичаше кръвта, а единственият терен, където наистина имаше ресурс и пари за разследващи репортажи, бе в сферата на обществените услуги или в разследващия екип на „Екот“, или в Шведската национална телевизия… е, защо не? Сети се за Кайса Окерщам, като цяло истински обаятелна личност, с която от време на време сядаше на по чашка. Кайса беше шефка на „Мисия разследване“ по ШНТ и години наред се бе опитвала да го вербува. Никога не бе мислил да приеме.

Нямаше значение какво му бе предлагала и колко тържествено му бе обещавала подкрепа и тотална почтеност. „Милениум“ беше домът му, там бе сърцето му. Но сега… навярно би могъл да захапе, при положение че предложението все още бе актуално след всичката помия, изписана по негов адрес. Та нали се бе занимавал с какво ли не в тази професия, но никога с телевизия, с изключение на участията в стотици телевизионни дебати и сутрешни блокове. Службата в „Мисия разследване“ може би щеше да влее малко нова жар в жилите му.

Телефонът звънна и това за миг го зарадва. Независимо дали беше Ерика, или Пернила, щеше да се държи дружелюбно и наистина да ги изслуша. Но не, беше някакъв необявен номер.

— Микаел Блумквист ли е? — попита глас, който звучеше младежки.

— Да — рече той.

— Имаш ли време за разговор?

— Ако се представиш, да, може би.

— Името ми е Линус Брандел.

— Окей, Линус, какво искаш?

— Имам история за теб.

— Да чуем!

— Ще я изплюя, ако се довлечеш до „Бишопс Армс“, косо през улицата, за да се срещнем там.

Микаел се подразни. Не само заради наставническия тон. Смущаваше го неканеното присъствие на непознатия в собствения му квартал.

— Мисля, че може и по телефона.

— Не става за обсъждане по открита линия.

— Защо се уморявам толкова, разговаряйки с теб, Линус?

— Може би си имал кофти ден.

— Денят ми беше лош, точка за теб.

— Виждаш ли. Сега отскочи до „Бишопс“, та да те черпя една бира и да ти разкажа нещо страхотно.

Всъщност на Микаел му се щеше просто да изсъска: спри да ми нареждаш какво да правя! Въпреки това отвърна, без съвсем да проумява защо, а може би защото нямаше нищо по-смислено за вършене, освен да седи така, потънал в размисли за бъдещето си:

— Сам си плащам бирите, но добре, слизам.

— Умна постъпка.

— Но виж, Линус.

— Да?

— Ако станеш многословен или вземеш да ме занимаваш с налудничави теории на конспирацията, как Елвис бил жив и как знаеш кой е застрелял Улоф Палме, и не минеш по същество, мисля директно да се прибирам вкъщи.

— Става — отвърна Линус Брандел.

Глава 3. 20 ноември

Хана Балдер стоеше в кухнята на апартамента на „Туршгатан“ и пушеше „Камел“ без филтър. Беше облечена в син халат и износени сиви пантофи и макар косата ѝ да бе гъста и хубава, а тя самата все още да беше красавица, имаше изтормозен вид. Устната ѝ бе подута, а обилният грим около очите нямаше само естетическа функция. Хана Балдер отново бе яла пердах.

Хана Балдер често ядеше бой. Разбира се, би било лъжа да се каже, че е привикнала. Никой не свиква с подобен вид малтретиране. Това обаче бе част от ежедневието и тя вече почти не си спомняше какъв жизнерадостен човек е била някога. Понастоящем страхът бе неизменна част от личността ѝ и от известно време насам пушеше по 60 цигари на ден и взимаше успокоителни.

Ласе Вестман се бе усамотил в гостната и лошото му настроение далеч не я учудваше. Отдавна знаеше, че той се бе разкаял за щедрия си жест към Франс. Жест, който я бе озадачил още от първия миг. Ласе доста зависеше от парите, които Франс им изпращаше по сметката на Аугуст. През дълги периоди от време Ласе живееше главно от тях и Хана многократно бе писала имейли на тема извънредни разходи за педагог или специализирани упражнения, каквито, разбира се, изобщо не се предвиждаха, та затова и си беше толкова странно.

Защо се бе отказал от всичко това и бе оставил Франс да отведе момчето?

Дълбоко в себе си Хана все пак знаеше отговора. Високомерието на алкохола. Обещанието за роля в нов полицейски сериал по ТВ4, което го бе напомпало още мъничко. Ала преди всичко самият Аугуст. Ласе намираше момчето за зловещо и тайнствено и това бе най-непонятното от всичко. Как можеше някой да не харесва Аугуст?

Та нали той само си седеше на пода със своите пъзели и не пречеше никому. Ала Ласе явно го мразеше и това навярно имаше някаква връзка с погледа на детето. Странен поглед, отправен по-скоро навътре, отколкото навън, който караше другите да се усмихват и да казват, че момчето сигурно има богат духовен живот, но който по някакъв начин се промъкваше под кожата на Ласе.

— Мамка му, Хана! Той сякаш вижда вътре в мен — случваше се да избухне.

— Та нали е идиот, ти така казваш.

— Идиот е, но във всеки случай има нещо подозрително в него. Сякаш ми желае злото.

Пълни глупости. Аугуст дори не поглеждаше към Ласе, нито пък към някой друг, и не желаеше злото никому. Само дето светът навън го смущаваше и се чувстваше най-щастлив, когато бе затворен в своя собствен мехур. В пиянския си делириум обаче Ласе си въобразяваше, че момчето замисля някакъв вид отмъщение, и със сигурност това бе причината да остави Аугуст и парите да се изпарят от живота им. Жалка история. Поне Хана бе изтълкувала нещата така. Сега обаче, застанала край кухненската мивка, докато пушеше цигарата си толкова нервно и напористо, че по езика ѝ оставаха парченца тютюн, тя се чудеше дали в това все пак нямаше капчица истина. Може би и Аугуст ненавиждаше Ласе. Може би наистина му се щеше да го накаже за всичкия изяден пердах, а може би… Хана затвори очи и прехапа устна… момчето не харесваше и нея.

Мислите ѝ бяха започнали да кръжат в подобни самообвинителни орбити, откакто вечер я обземаше едва ли не непоносимо усещане за липса. Понякога се питаше дали двамата с Ласе направо не бяха навредили на Аугуст. „Бях лош човек“, промърмори тя, а ето че и Ласе на всичкото отгоре ѝ кресна нещо. Не го чу.

— Какво? — попита.

— Къде, по дяволите, е съдебното решение за попечителството?

— Какво ще правиш с него?

— Ще докажа, че онзи няма право да го държи при себе си.

— Та нали само преди миг така се радваше да се отървеш от него.

— Тогава бях пиян и глупав.

— А сега ненадейно си трезвен и умен?

— Адски умен — изсъска той и се завтече към нея едновременно ядосан и решителен, а тя отново затвори очи и за хиляден път се зачуди защо всичко толкова се бе объркало.

Франс Балдер вече не приличаше на спретнатия служител, който се бе появил при бившата си жена. Сега косата му стърчеше, а горната устна лъщеше от пот. Бяха изминали поне три дни, откакто се бе бръснал или вземал душ. Въпреки всичките си намерения да стане татко на пълен работен ден и въпреки изпълнения с надежда и силно вълнение миг на „Хурншгатан“, той отново бе изпаднал в състояние на дълбоката съсредоточеност, която можеше да се сбърка с гняв. Дори зъбите му проскърцваха.

Вече от часове светът и бурята навън бяха спрели да съществуват за него, затова дори не забелязваше какво се случва в краката му. Бяха маломерни, тромави движения като на котка или друго животно и едва след известно време осъзна, че Аугуст бе пропълзял под писалището му. Франс го изгледа сънено, сякаш потокът от програмни кодове още премрежваше очите му.

— Какво искаш?

Аугуст вдигна към него умоляващи, ясни очи.

— Какво? — продължи Франс. — Какво?

И тогава се случи нещо.

Момчето вдигна от пода лист, изпълнен с квантови алгоритми, и трескаво запрокарва ръка напред-назад по хартията, та за миг Франс си помисли, че е на път да получи нов пристъп. Но не, Аугуст сякаш припряно пишеше нещо. Тогава тялото на Франс се напрегна и в паметта му отново изплува нещо важно и далечно, точно както на кръстовището на „Хурншгатан“. Сега обаче, за разлика от тогава, разбра какво беше то.

Спомни си за собственото си детство, когато цифрите и уравненията му се струваха по-важни от самия живот, затова грейна и възкликна:

— Искаш да смяташ, нали? Разбира се, че искаш да смяташ!

В следващия миг изтърча да вземе химикалки и листа А4 с редове, които разположи на пода пред Аугуст.

След това записа най-простата числова редица, за която можеше да се сети, тази на Фибоначи, в която всяко число е сумата от двете предходни, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, после остави място за следващата сума, която беше 34. Сетне обаче реши, че това най-вероятно е твърде просто, затова изписа и геометрична поредица: 2, 6, 18, 54…, в която всяко число е умножено по 3, следователно изпуснатото число е 162, а за подобна задача едно надарено дете, смяташе той, не се нуждае от някакви предварителни познания. Истината е, че схващането на Франс за простота в математиката бе доста специално. После той захвана да си мечтае как момчето далеч не е бавноразвиващо се, а по-скоро е някакво подобрено копие на него самия, който също беше позакъснял с езика и социалното общуване, ала бе разбирал математическите взаимовръзки далеч, преди да произнесе първата си дума.

Дълго седя до детето. Чакаше. Нищо не се случи. Аугуст просто фиксираше цифрите със своя стъклоподобен поглед, сякаш се надяваше отговорът сам да изскочи от хартията, накрая Франс го остави и се качи на горния етаж да пие газирана вода, като продължи работата си на кухненската маса с лист и химикалка. Но не можа да се съсредоточи и заразлиства разсеяно новия брой на „Ню Сайънтист“. Така навярно измина около половин час.

После стана и пак слезе при Аугуст. Отначало изглеждаше, че няма никаква промяна. Аугуст клечеше в същата неподвижна поза, в която го бе оставил. Сетне Франс забеляза нещо и отначало то пробуди в него само известно любопитство.

В следващия миг реши, че стои пред нещо абсолютно необяснимо.

В „Бишопс Армс“ нямаше кой знае колко посетители. Бе едва ранният следобед, пък и времето не предразполагаше към излети, дори до кварталната кръчма. При все това Микаел бе посрещнат с възгласи и смях, и дрезгав глас, който изрева:

— Кале Блумквист2!

Беше червендалест мъж с пищна, чорлава коса и тъничък засукан мустак, когото Микаел многократно бе засичал из квартала и който, доколкото знаеше, се казваше Арне. Точен като секундарник, мъжът имаше навика да пристига в кръчмата в 14,00 ч. всеки следобед, ала днес очевидно се бе появил по-рано и бе седнал на една маса вляво от бара заедно с трима събратя по чашка.

— Микаел — поправи го Микаел с усмивка.

Арне, или както там се казваше, и другарите му се разсмяха, сякаш истинското име на Микаел бе най-забавното нещо, което бяха чували.

— Захапал ли си някоя сензационна новина? — продължи Арне.

— Обмислям да разкрия всички тайни на „Бишопс Армс“.

— Мислиш ли, че Швеция е узряла за подобна история?

— Не, навярно не е.

Микаел всъщност харесваше тази банда, не че някога разменяше с тях нещо повече от незначителни фрази и насърчителни викове. И все пак старчетата си бяха част от онова ежедневие, което го караше да се чувства толкова добре в квартала, та затова ни най-малко не се докачи, когато единият изтърси:

— Подочух, че ти били подрязали крилцата.

Думите сякаш смъкнаха всичките му неприятности до ниското, едва ли не комично ниво, където им беше мястото.

— Какво да се прави, привет, бутилко, сестро, нищо хубаво не е навеки — отвърна той с цитат от Фрьодинг, оглеждайки помещението за човек, достатъчно нахакан на вид, та да привиква уморени журналисти в кръчмата. Само че освен Арне и неговата банда не се виждаше абсолютно никой, та се отправи към Амир на бара.

Амир беше едър, дебел и приветлив, баща на четири деца, който се скъсваше от работа и въртеше кръчмата от няколко години насам. Двамата с Микаел доста се бяха сприятелили. Не че Микаел беше кой знае какъв редовен клиент, ала на два пъти си бяха помагали един-другиму — когато Блумквист не бе успял да стигне до магазина за алкохол, а очакваше да го посети дама, Амир му изпрати няколко бутилки червено вино, а Микаел на свой ред бе съдействал на негов приятел без лични документи, като изложи случая му в писмо до властите.

— По какъв повод ни е оказана тази чест? — рече Амир.

— Имам среща с едно лице.

— Вълнуваща?

— Не ми се вярва. Как е Сара?

Сара бе съпругата на Амир, претърпяла операция на тазобедрената става.

— Хленчи и пие болкоуспокояващи.

— Звучи сериозно. Предай ѝ поздрави.

— Дадено — отвърна Амир и двамата продължиха да си приказват за това и онова.

Обаче все още не се виждаше никакъв Линус Брандел и Микаел реши, че ще да е била някоя лоша шега. От друга страна, съществуваха и по-кофти номера от това да те подмамят в махленската кръчма, ето защо поседя петнайсетина минути, разисквайки с бармана различни финансови и здравословни проблеми, преди най-накрая да стане и да поеме към вратата. Тъкмо тогава се появи човекът.

Аугуст не просто бе написал верните цифри в числовите редици. Такива неща не впечатляваха особено човек като Франс Балдер. Затова пък вниманието му бе приковано от онова, което се виждаше встрани от цифрите и на пръв поглед приличаше на фотография или рисунка, ала бе по-скоро чертеж, точно възпроизвеждащ светофара на „Хурншгатан“, откъдето бяха минали преди някоя и друга вечер.

Светофарът не само бе изобразен по уникален начин, до най-дребния детайл с математическа прецизност, ами буквално светеше. Без някой да го е учил на каквото и да било из областта на триизмерната графика или как да работи със светлосенки, Аугуст бе овладял техниката на рисуването до съвършенство. Червеното око на светофара святкаше насреща им, а наоколо се спускаше есенният мрак на „Хурншгатан“, който също сякаш грееше, насред улицата пък се виждаше мъжът, когото Франс бе зърнал и бегло разпознал. Лицето на човека бе изобразено до веждите. Изглеждаше изплашен или най-малкото смутен, сякаш Аугуст го бе изкарал от равновесие, и вървеше леко нестабилно, както и, по дяволите, момчето да бе успяло да предаде това.

— Боже милостиви — възкликна Франс. — Ти ли направи това?

Аугуст нито кимна, нито поклати глава, просто гледаше косо към прозореца, а Франс Балдер доби странното усещане, че в този момент животът му коренно се променя.

Всъщност Микаел не знаеше какво бе очаквал, навярно момче от „Стюреплан“, някой млад сноб. Ала появилият се беше някакъв мърльо, дребно момче с опърпани джинси, с дълга, немита тъмна коса и нещо сънливо, убягващо в погледа. Трябва да беше на двайсет и пет или по-млад, имаше кофти кожа и бретон, който закриваше очите, както и доста грозна рана на устата. Линус Брандел не приличаше на младеж, готов да измъти сензационна новина.

— Линус Брандел, предполагам.

— Точно. Съжалявам за закъснението. Случайно се натъкнах на една позната. Бяхме в същата паралелка в девети клас и тя…

— Дай да приключваме с това — прекъсна го Микаел и го поведе към маса по-навътре в кръчмата.

Появи се Амир с дискретна усмивка, двамата си поръчаха по една „Гинес“, после помълчаха няколко секунди. Микаел недоумяваше защо бе толкова раздразнен. Не му беше присъщо, може би въпреки всичко причината бе в цялата тази драма със „Сернер“. Усмихна се на Арне и другарчетата му, които ги изучаваха зорко.

— Ще говоря по същество — поде Линус.

— Добре звучи.

— Известна ли ти е играта „Суперкрафт“?

Микаел Блумквист не знаеше много за компютърните игри. Ала дори той беше чувал да се говори за „Суперкрафт“.

— По име, да.

— Нищо повече?

— Не.

— В такъв случай не знаеш, че онова, което отличава играта или я прави толкова специална, е наличието на особена AI функция3, която позволява да обсъждаш с някой сражаващ се военната стратегия, без да си напълно сигурен, поне в началото, дали разговаряш с действителен човек, или с дигитално творение.

— Я виж ти — рече Микаел.

Едва ли нещо го интересуваше по-малко от тънкостите в някаква си тъпа игра.

— Това си е малка революцийка в бранша и аз всъщност участвах в разработването ѝ — продължи Линус Брандел.

— Поздравления. В такъв случай си натрупал яки мангизи.

— Там е работата, че не съм.

— И защо така?

— Откраднаха ни технологията и сега „Тругеймс“ печелят милиарди от това, без ние да получим и йоре.

Тази песен Микаел я бе слушал и преди. Дори беше говорил с една възрастна жена, която настояваше, че всъщност тя била написала книгите за Хари Потър, а Дж. К. Роулинг отмъкнала всичко чрез телепатия.

— И как точно се случи? — попита той.

— Хакнаха ни.

— А откъде знаете?

— Установиха го експерти от ИРР, Института по радиоелектронно разузнаване на Департамента по държавната отбрана, ако искаш, мога да ти дам едно тамошно име, а също и на…

Линус замълча.

— Да?

— Нищо. Но и тайната полиция беше замесена, там можеш да говориш с Габриела Гране, аналитичка, която, сигурен съм, ще потвърди думите ми. Тя споменава случилото се в доклад, който публикува миналата година. Тук имам един регистрационен номер…

— С други думи, не е някаква новина — прекъсна го Микаел.

— Не и в този смисъл. „Нова техника“ и „Компютър Швеция“ писаха по темата. Но тъй като Франс не желаеше да говори за това, дори на два пъти отрече изобщо да е ставал някакъв пробив в системата, историята така и не доби особено разпространение.

— И все пак това е стара новина.

— Сама по себе си.

— Защо тогава да те слушам, Линус?

— Понеже Франс сега се прибра от Сан Франсиско и, изглежда, е разбрал точно какво е станало. Мисля си, че седи върху чист динамит. Съвсем се е вманиачил на тема сигурност. Използва защити от хакери на телефона и електронната поща, а наскоро се сдоби и с нова аларма против крадци с камери и сензори и всичко останало. Мисля си, че би трябвало да говориш с него, тъкмо затова те потърсих. Човек като теб навярно може да го накара да се разприказва. Мене не ме слуша.

— Значи, ме накара да сляза тук, защото, изглежда, някой на име Франс седи върху динамит.

— Не някой на име Франс, Блумквист, а Франс Балдер, самият той, не го ли споменах? Бях един от неговите асистенти.

Микаел зарови в паметта си. Единствено Хана, актрисата, каквото и да се беше случило с нея, отговаряше на името Балдер.

— И кой е той? — попита.

Бе измерен с поглед, изпълнен с такова очевадно презрение, че направо се сепна.

— Да не си живял на Марс? Франс Балдер е легенда. Величина.

— Наистина?

— Божке, да! — продължи Линус. — Потърси го в Гугъл и ще видиш. Станал професор по компютърни науки едва на 27 години и вече две десетилетия е световен авторитет в научните изследвания на изкуствения интелект. Едва ли има човек, толкова напреднал в разработването на квантови компютри и неутрални мрежи. Непрестанно намира изчанчени решения, в разрез с общоприетите. Притежава брутален, обърнат наопаки мозък. Мисли изцяло иновативно, пионерски и както можеш да се досетиш, компютърната индустрия от години се мъчи да го прикотка. Балдер обаче не се оставяше да го вербуват. Искаше да работи сам. Или… с различни асистенти, на които им вадеше душата. Балдер изисква резултати, нищо друго, и си знае своето: „Няма невъзможни неща. Нашата работа е да разтягаме границите, бла бла бла“. Ала хората го слушат. Правят за него какво ли не. Направо си умират за него. Сред нас, нърдовете4, той е чисто и просто бог.

— Чисто и просто.

— Не си мисли обаче, че съм някой безкритичен поклонник изобщо. Всичко си има цена, аз ли не го знам. С него човек постига грандиозни неща. Ала може и да се съсипе. Самият Франс дори няма право да се грижи за сина си. Оплескал е нещата по някакъв непростим начин, много такива истории има. Асистенти, здравата загазили и опропастили живота си, и какво ли не още. Но макар и винаги да е бил обсебен и безнадеждно отнесен, никога досега не се е държал така. Никога не е бил толкова истерично вманиачен по сигурността и тъкмо затова се намирам тук. Искам да приказваш с него. Просто си знам, че е по следите на нещо велико.

— Просто си знаеш.

— Разбираш ли, той по принцип не е някакъв параноик. Напротив — даже беше прекалено непредпазлив предвид нивото на онова, с което се занимава. Сега обаче се е заключил вкъщи и почти не излиза. Изглежда уплашен, а преди не съм забелязвал да го хваща шубето. По-скоро беше безумец, дето просто фучи напред, без да се обръща.

— И се е занимавал с компютърни игри? — отбеляза Микаел, без да прикрива скептицизма си.

— Значи… Франс знаеше, че ние всички бяхме изтрещели по игрите, затова трябва да си е мислел, че е добре да поработим над нещо, което ни доставя удоволствие. Неговата AI програма обаче пасваше и на този бранш. Това беше перфектната работилница за експерименти и ние постигнахме фантастични резултати. Разчистихме нова територия. Само дето…

— Изплюй камъчето, Линус.

— Работата е в това, че Балдер и неговите юристи по патентно право изготвиха молба за патентоване на най-новаторските дялове от технологията и тогава дойде първият шок. Оказа се, че малко преди нас един руски инженер от „Тругеймс“ е подал молба за патент, която обезсилваше нашата, и това едва ли е било случайно. Но интересното беше как, по дяволите, бяха надушили какви ги вършим, и тъй като всички ние бяхме предани до смърт на Франс, на практика имаше само една алтернатива: трябва да сме били хакнати въпреки всичките ни мерки за сигурност.

— Тогава ли се свързахте с ИРР и тайната полиция?

— Отначало не. Франс недолюбва хората, дето си слагат вратовръзка и работят от девет до пет. Предпочита обсебени идиоти, които висят пред компютъра по цели нощи, ето защо издири някаква загадъчна хакерка, която срещнал кой знае къде, а тя от раз заяви, че сме били жертва на пробив. Не че онази правеше особено надеждно впечатление. Не бих я назначил във фирмата си, ако разбираш накъде бия, а може и просто да си е плямпала. Ала така или иначе, най-важното в нейните заключения по-късно бе потвърдено от хората в ИРР.

— Но никой не разбра кой ви е хакнал?

— Не, проследяването на хакерски посегателства често е безнадеждно. Поне ни е ясно, че трябва да е бил професионалист. Доста се бяхме бъхтили над нашата ИТ сигурност.

— Обаче сега мислиш, че Франс Балдер е научил нещо по въпроса?

— Категорично. Иначе нямаше да се държи толкова потайно. Убеден съм, че е надушил нещо в „Солифон“.

— Значи, там е работел?

— Да, колкото и да е странно. Преди това отказваше да се обвързва с големите компютърни великани, както ти казах. Никой на земята не е плещил толкова за уединение, колкото него, за това колко е важно да си свободен, а не роб на комерсиалните стихии, и все от тоя сорт. Но ето че изведнъж, както ни бяха отмъкнали технологията и стояхме със смъкнати гащи, от всички възможни компании той избра „Солифон“ и никой не загряваше нищо. Окей, обещаха му чудовищна заплата, отпуснати юзди и там, прави си каквото щеш, да речем, но бачкай за нас, и сигурно е звучало страхотно. Определено би било страхотно за когото и да е, стига да не е Франс Балдер. Ала подобни предложения бе получавал на поразия от „Гугъл“, „Епъл“ и кой ли не още. Защо изведнъж прояви интерес? Той така и не даде обяснение. Просто си събра партакешите и се омете, и доколкото знам, отначало нещата вървели по мед и масло. Франс доразработил технологията ни и мисля, че собственикът Никълъс Грант бе започнал да си фантазира за нови милиардни приходи. Цареше голямо оживление. После обаче стана нещо.

— Нещо, за което всъщност не знаеш много.

— Не, защото загубихме връзка. Общо взето, Франс изгуби връзка с целия свят. Но трябва да е заради нещо сериозно, поне дотолкова съм в състояние да се досетя. Та нали Франс все проповядваше откритост и говореше с увлечение за „мъдростта на тълпите“ и прочее; колко е важно да използваш познанията на мнозина, тъй де, цялата идея на „Линукс“. В „Солифон“ обаче явно е пазел в тайна всяка запетайка, дори и от най-близките си, и праас, най-ненадейно напуска и се прибира у дома, та сега си седи в своята къща в Салтшобаден и дори не излиза в градината, а и не му пука за външния му вид.

— Значи, това, с което разполагаш, Линус, е история за професор, който привидно е притиснат и не му пука как изглежда — както и изобщо съседите да са го забелязали, при положение че не си подава носа навън.

— Да, но си мисля…

— Линус, и аз си мисля, че това може и да е интересна тема. За съжаление обаче, не е за мен. Не съм някакъв си ИТ репортер — аз съм праисторически човек, както някой така остроумно написа онзи ден. Бих ти препоръчал да се свържеш с Раул Сигвардсон от „Свенска Моронпостен“. Той знае всичко за този свят.

— Не, не, Сигвардсон е твърде лека категория. Това е над неговото ниво.

— Струва ми се, че го подценяваш.

— Хайде де, не се измъквай сега! Това може да се превърне в завръщането ти, Блумквист.

Микаел направи уморен жест по посока на Амир, който бършеше маса недалеч от тях.

— Може ли да ти дам един съвет? — отвърна Микаел.

— А… да-а… естествено.

— Следващия път, когато ще продаваш история, не се мъчи да обясняваш на репортера какво значение ще има за него. Знаеш ли колко пъти хората са ми ги пробутвали тия? „Това ще бъде най-великото нещо в живота ти. По-голямо е и от Уотъргейт!“ Ще стигнеш по-далеч с малко от най-обикновената деловитост, Линус.

— Само исках да кажа…

— Какво искаше да кажеш всъщност?

— Че трябва да поговориш с него. Мисля си, че би те харесал. От едно тесто сте, безкомпромисни типове.

За миг Линус сякаш бе загубил своята самоувереност и Микаел се запита дали не бе подходил ненужно грубо. По принцип винаги се държеше дружелюбно и насърчително с „подсказвачите“, колкото и налудничаво да звучаха, не просто защото добрата история може да се крие дори в онова, което изглежда безумно, а защото знаеше, че нерядко той бе последната им сламка. Мнозина се обръщаха към него, когато всички останали бяха запушили уши. Често беше дори последната им надежда и нямаше право да им се надсмива.

— Виж — рече той. — Имах крайно шибан ден, но намерението ми не беше да прозвуча саркастично.

— Няма проблем.

— И всъщност имаш право — продължи Микаел. — В тази история наистина има нещо, което ме заинтригува. Спомена, че ви е посетила жена хакер.

— Да, но всъщност това няма нищо общо с цялата случка. Тя трябва да е била най-вече социалният проект на Балдер.

— Но изглежда си е знаела работата?

— Или пък направо е извадила късмет. Приказваше доста глупости.

— Значи си я срещал?

— Да, точно след като Балдер замина за Силициевата долина.

— Преди колко време стана това?

— Преди единайсет месеца. Бях преместил компютрите ни в моя апартамент на „Брантингсгатан“. Не може да се каже, че животът ми беше на върха на приливната вълна. Бях необвързан, банкрутирал и с махмурлук, а у дома беше пълна кочина, тъкмо бях говорил с Франс по телефона и той бе продължил да ми натяква като досаден дърт баща. Много ми дойде: не я съди по външния вид и прочее, дрехите лъжат, бла бла, и какво, по дяволите, това ми го казва на мен! Аз самият не съм мечтата на тъщите. Никога през живота си не съм притежавал сако и вратовръзка, аз ли не знам как изглеждат хората в хакерските среди. Както и да е, седнах и я зачаках оная мацка. Мислех си, че поне ще почука. Само че тя просто отвори вратата и влезе вътре.

— Как изглеждаше?

— Твърде ужасяващо… или по-точно, беше си и секси по някакъв злокобен начин. Но твърде ужасяващо!

— Линус, нямах предвид да оценяваш външния ѝ вид. Искам само да знам как бе облечена и дали евентуално е казала името си.

— Нямам представа коя беше — продължи Линус, — макар че като че ли я познавах отнякъде. И като че ли я свързвах с нещо лошо. Беше с татуировки, пиърсинги и цялата там ужасия и изглеждаше като хардрокерка или готическа метълка, или пънкарка, пък и беше кльощава като скелет.

Почти без да го осъзнава, Микаел направи знак на Амир да му налее още една „Гинес“.

— И какво стана? — попита той.

— Ами какво да ти кажа. Мина ми през ума, че нямаше нужда да се хващаме за работа на секундата, така че седнах на леглото — нямаше кой знае какво друго за сядане — и предложих най-напред да пийнем по едно или нещо подобно. Ала знаеш ли какво направи тя тогава? Помоли ме да изляза. Нареди ми да напусна собствения си дом, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и аз, разбира се, отказах. Тъй де, пробвах с: „Всъщност аз живея тук“. Тя обаче каза само: „Марш, изчезни“, и тогава не видях друг изход, освен да си вдигна чукалата. Останах навън доста дълго време. Когато се върнах, тя лежеше на леглото ми и пушеше, ама че шантава работа, зачела се бе в книга по теория на струните или нещо от сорта, а аз ще да съм се втренчил в нея по някакъв съмнителен начин, знам ли, защото ми обясни, че нямала намерение да спи с мен, дори малко. „Дори малко“, рече и си мисля, че не ме погледна в очите ни веднъж. Само изтърси, че сме имали троянец в компютрите, RAT5, както и че познавала модела на проникването, самото ниво на програмирането. Сгащили са ви, каза. После се чупи.

— Без да каже чао?

— Без да обели шибана дума.

— Божке — изтърва се Микаел.

— Макар че, честно казано, струва ми се, че се фукаше. Пичът от ИРР, който направи същата проверка след известно време и който очевидно беше далеч по-просветен относно този тип атаки, каза категорично, че нямало как да се извадят подобни заключения, и както и да преравяше компютъра, не откри никакъв стар шпионски вирус. И все пак той също — впрочем казва се Молде, Стефан Молде — клонеше към тезата, че сме били подложени на пробив.

— Онова момиче изобщо ли не се представи по някакъв начин?

— Всъщност настоявах да се представи, но единственото, което каза, и то навъсено, бе, че можело да ѝ викам Пипи, и това не беше точно истинското ѝ име, поне дотолкова си беше ясно, но все пак…

— Какво?

— Реших, че по някакъв начин ѝ пасваше.

— Виж — рече Микаел. — Току-що бях на път да си тръгна.

— Да, забелязах.

— Сега обаче положението коренно се промени. Не каза ли, че Франс Балдер познавал това момиче?

— О, да.

— Значи, искам да се свържа с него час по-скоро.

— Заради момичето?

— Нещо такова.

— Окей, добре — отвърна Линус замислено. — Но няма да откриеш никакви данни за връзка с него. Както казах, станал е ужасяващо потаен. Имаш ли айфон?

— Имам.

— Забрави тогава. Франс смята, че „Епъл“ повече или по-малко са се продали на АНС. За да говориш с него, трябва да си купиш блекфон или поне да заемеш андроид и да си свалиш специална програма за зашифроване. Аз обаче ще се опитам да го накарам да ти се обади, така ще можете да си уговорите среща на някое сигурно място.

— Върхът, Линус, мерси.

Микаел поостана известно време, след като Линус си тръгна. Допи си „Гинес“-а, загледан в бурята навън. Зад гърба му Арне и неговата банда се смееха на нещо. Микаел обаче беше толкова потънал в мислите си, че не чуваше и дума. Не забеляза и как Амир седна при него и разгърна вестника на прогнозата за времето.

Очевидно се очакваше съвършено безобразно време. Температурата щеше да падне до –10 и щеше да завали първият сняг за годината. Щеше да се разрази най-ужасната буря в страната от години насам.

— Може да извият ураганни ветрове — рече Амир, а Микаел, който все още не го слушаше, само отсече:

— Супер.

— Супер?

— Да… какво… във всеки случай по-добре от никакво време изобщо.

— Вярно е. Но какво става с теб? Изглеждаш съвсем шокиран. Срещата не мина ли добре?

— О, напротив, адски добре.

— Но си чул нещо потресаващо, нали?

— Не знам точно, но в момента нещата са малко объркани. Обмислям да напусна „Милениум“.

— Мислех си, че с този вестник сте едно цяло.

— Аз също. Но подозирам, че всичко е с времето си.

— Така ще да е — отвърна Амир. — Старият ми баща имаше обичая да казва, че дори вечното си имало край.

— И какво имаше предвид?

— Струва ми се, че мислеше за вечната любов. Случи се точно преди да напусне мама.

Микаел се подсмихна.

— Е, да. Мен самия също не ме бива особено във вечната любов. Затова пък…

— Да, Микаел?

— Има една жена, която познавах и която от дълго време е изчезнала от живота ми.

— Лошо.

— Да, малко особена работа. Сега обаче ненадейно получих знак, че е жива, поне така си мисля, и може би тъкмо заради това изглеждам странно.

— Разбирам.

— Е, предполагам, че трябва да се прибирам у дома. Какво ти дължа?

— Ще се оправим друг път.

— Хубаво, пази се, Амир — каза той и мина покрай редовните клиенти, които подхвърлиха нещо по негов адрес, сетне излезе в бурята.

Изживяването бе направо убийствено. Острият вятър пронизваше тялото му, но той все пак постоя неподвижно в стихията, потънал в стари спомени. Отправи се към дома съвсем бавно и по някаква причина се затрудни да отвори вратата. Наложи се да си поиграе с ключа, след което изрита обувките си, седна на компютъра и потърси сведения за професор Франс Балдер.

Но не успя да се съсредоточи. Зачуди се, както толкова много пъти преди: къде се беше дянала? Освен един доклад от стария ѝ работодател Драган Армански не беше чувал и дума за нея. Сякаш бе потънала вдън земя и макар да живееха в един квартал, нито веднъж не я бе виждал, та сигурно затова думите на Линус толкова го бяха разтърсили.

Всъщност можеше и друга да се бе появила в дома на Линус. Възможно бе, но не особено вероятно. Кой освен Лисбет Саландер се натриса така, без дори да погледне хората в очите, и ги гони от домовете им, прониква в най-съкровените тайни на техните компютри и изплюва неща от типа на: „Нямам намерение да спя с теб, дори малко“? Трябва да е била Лисбет, а да се нарече Пипи — нима не беше типично за нея?

На вратата ѝ на „Фискаргатан“ пишеше В. Кула и той много добре разбираше защо не използва истинското си име. То беше твърде лесно за намиране и свързано с големи драми и истински безумия. Къде ли пребиваваше понастоящем? Иначе това не беше първият път, когато момичето изчезваше от хоризонта. Ала от онзи ден, в който бе почукал на вратата ѝ на „Лундагатан“ и я бе нахокал, задето го бе проучила толкова обстойно, никога не се бяха откъсвали един от друг за толкова дълго време и усещането беше малко странно. Все пак Лисбет бе неговата… хм, каква, по дяволите, му беше?

Едва ли приятелка. С приятелите си човек се среща. Приятелите не се изпаряват просто така. Приятелите не се обаждат единствено като хакват компютрите ни. При все това той си остана привързан към Лисбет, а и, неизбежно бе, безпокоеше се за нея. Старият ѝ попечител Холгер Палмгрен имаше навика да казва, че Лисбет винаги се оправя. Въпреки ужасяващото ѝ детство или може би благодарение на него, тя си бе останала дяволски добра в оцеляването и това със сигурност не беше без значение.

Само че нямаше никакви гаранции, не и за момиче с подобно минало и с подобна способност да си спечелва врагове. Може и наистина да бе излязла от релси, както бе намекнал Драган Армански, когато двамата с Микаел се срещнаха на обяд в „Гондолата“ преди около половин година. Беше пролетен ден, събота, а Драган бе настоял да почерпи и с бира, и с ракия, и с всичко, както си му е редът. Микаел имаше усещането, че той изпитва нужда да се наприказва, и макар официално да се срещаха просто като стари приятели, нямаше съмнение, че Драган иска да говори за Лисбет. След няколко чашки дори стана сантиментален.

Драган разказа, между другото, че неговото предприятие, „Милтън Секюрити“, било доставило голям брой аларми на един старчески дом в Хьогдален, хубави аларми, додаде.

Само дето не помагат, ако токът спре, и на никого не му се занимава с проблема, а тъкмо това се беше случило. Късно вечерта в старческия дом токът спрял и през последвалата нощ една от стариците, дама на име Рут Окерман, паднала, счупвайки главата на бедрената си кост, след което лежала часове наред и натискала алармата без никаква полза. На сутринта състоянието ѝ било направо критично и тъй като вестниците точно в онзи момент се били захванали здравата с проблемите в сферата на грижите за възрастни хора, случката била отразена като сензация.

Сега Рут се справяше доста добре. Ала за лош късмет тя бе майка на един от лидерите на Шведските демократи, та когато на партийния уебсайт „Разкрития“ излязла новината, че Армански е арабин — какъвто той впрочем изобщо не беше, но поне беше вярно, че от време на време му викаха Арабина, — полето за коментари се взриви. Стотици анонимни писачи отбелязаха, че така ставало, когато „чернилките ни доставят техника“, и Драган се докачи, най-вече защото старата му майка също бе подложена на груби обиди.

Ала внезапно, като с магическа пръчка, всичките ония писачи престанаха да бъдат анонимни. В мрежата се появи информация за това точно как се наричаха, къде живееха и какво работеха, както и на каква възраст бяха. Много прегледно поднесена — сякаш до един бяха попълнили някакъв формуляр. Може да се каже, че целият сайт бе разконспириран, и, естествено, оказа се, че бяха писали далеч не само аутсайдери и крайни националисти, а множество утвърдени в обществото граждани, дори няколко конкуренти на Армански в сферата на сигурността. Всички те дълго време само си скубеха косите, докато накрая не успяха да затворят страницата и се заклеха да отмъстят на виновниците. Разбира се, не успяха да направят нищо повече. Никой не знаеше кой стои зад атаката, никой освен самия Драган Армански.

— Това си беше класически трик а ла Лисбет — рече той — и е пределно ясно, нали аз бях страна по делото. Не бях достатъчно широко скроен, та да ми дожалее за всички изловени, колкото и да браня ИТ сигурността в своята професия. Нали знаеш, с нея не бяхме се чували цяла вечност и бях категорично убеден, че не дава и пет пари за мен, да, че не дава пет пари и за всички останали. Но ето че се случи това, толкова хубаво беше. Тя застана на моя страна, а аз ѝ изпратих многословни благодарности по електронната поща и за мое удивление пристигна отговор. Знаеш ли какво бе написала?

— Не.

— Само едно-единствено изречение: „Как, по дяволите, може да охранявате онази гад Сандвал в клиниката на Йостермалм?“.

— И кой е Сандвал?

— Пластичен хирург, на когото осигурихме лична охрана, понеже получаваше заплахи, откакто опипвал млада естонка, на която правил операция на гърдите. Оказало се, че момичето е приятелка на известен криминално проявен.

— Олеле.

— Точно. Отговорих на Лисбет, че и аз не мисля Сандвал за най-хрисимото Божие чадо. Дори знаех, че не е такова, обаче се опитах да обясня, че ние не можем да съдим по този начин. Не можем да защитаваме само морално безупречните. Дори шовинистичните нерези имат право на определена безопасност, а тъй като Сандвал бе сериозно заплашван и помоли за нашата помощ, ние му я предоставихме — на двойна цена. Толкова беше просто.

— Но Лисбет не се върза на аргументацията?

— Във всеки случай не отговори, поне не по имейла. Но го направи по друг начин.

— Как?

— Тропнала се пред нашите охранители в клиниката и им наредила да запазят спокойствие. Дори си мисля, че им е предала поздрави от мен. После минала покрай всички пациенти, медицински сестри и лекари и влязла в кабинета на Сандвал, счупила му три пръста и го заплашила най-брутално.

— Божичко!

— Това е най-малкото, което може да се каже. Луда жена. Да се държи по подобен начин пред толкова много свидетели, на всичкото отгоре и в лекарски кабинет.

— Да, доста откачено.

— И, естествено, настана страхотно оживление, призиви за намеса на съда, завеждане на дела и какво ли не още. Сам схващаш: да счупи пръстите на хирург, извършил маса безценни лифтинги, разрези и прочее. От такива неща на звездните адвокати навсякъде им се привиждат долари.

— Какво стана после?

— Нищо. Нищичко, и това може би е най-странното от всичко. Цялата работа някак отшумя, очевидно самият хирург не е искал да задълбава в случая. И все пак, Микаел, беше безумно. Никой нормален човек не нахълтва в лекарски кабинет посред бял ден, за да счупи пръстите на лекаря. Дори неуравновесената Лисбет Саландер не върши такива неща.

Микаел Блумквист не беше съвсем убеден в този анализ. По-скоро си мислеше, че звучи доста логично, по лисбетски логично, а в тази област той беше повече или по-малко експерт. Кой, ако не той самият знаеше колко рационално разсъждава тази жена, не рационално като обикновените хора, а от гледна точка на заявените от нея базисни предпоставки, и дори за секунда не се съмняваше, че онзи лекар бе вършил далеч по-лоши неща от опипването на погрешното гадже. При все това не можеше да не се зачуди дали нещо не се бе прекършило у Лисбет, дали не бе сбъркала, ако не в друго, то поне в анализа на рисковете.

Дори му мина през ума, че на нея ѝ се иска пак да го закъса, може би с надеждата, че това ще я накара отново да живне. А може и да не беше така. Той не знаеше нищо за мотивите ѝ. Понастоящем не знаеше абсолютно нищо за нейния живот и докато си седеше на компютъра и търсеше в Гугъл данни за Франс Балдер, а бурята плющеше по прозорците, Микаел се помъчи поне да види хубавото в това, че се бяха натъкнали един на друг ей така, индиректно. Във всеки случай беше по-добре от нищо и той допусна, че трябва да се радва, задето не се беше променила. Лисбет, изглежда, си беше каквато винаги е била, а може би, кой знае, може би го бе снабдила с история. По някаква причина Линус го дразнеше и навярно щеше да подмине случая, дори момчето да му бе подхвърлило нещо наполовина сензационно, ала щом Лисбет се появи в разказа, започна да гледа на всичко с нови очи.

Никога не се бе съмнявал в интелекта ѝ и ако бе отделила време да се ангажира със станалото, значи, може би и за него имаше причина да се задълбочи в него. Поне можеше да провери нещата по-отблизо, а с мъничко късмет — да разбере и нещо повече за Лисбет, защото още в малкото, което знаеше, имаше един въпрос за милиони, нали?

Защо изобщо се бе намесила?

Та нали не беше някакъв амбулантен ИТ консултант и определено умееше да се вбесява на несправедливостите в живота. Умееше да излезе и да раздаде собственото си правосъдие. Но тъкмо жената, която не се свени да хакне какво ли не, тъкмо тя да се възмути от пробив в компютърна система, беше все пак малко учудващо. Да счупи пръстите на хирург, добре! Ала да се ангажира в борбата с незаконни хакерски атаки, това май беше твърде голям слон в стъкларския магазин.

От друга страна, той все още не знаеше нищо. Тук сигурно имаше и предистория. Може тя и Балдер да бяха приятели или партньори. Не беше изключено и за проба написа в Гугъл имената на двамата едновременно, ала без да получи резултати, във всеки случай нищо смислено. Постоя малко, загледан в бурята навън, мислейки си за татуиран дракон върху мършав блед гръб, за студ, сковал Хедестад, и за изровен гроб в Госеберя.

После продължи да търси информация за Франс Балдер. Такава далеч не липсваше. Имаше два милиона резултата за професора и въпреки това не беше лесно да получи истинска биографична справка. Повечето неща бяха научни статии и коментари, а, изглежда, Франс Балдер не даваше интервюта. Ето защо всички подробности от живота му бяха обгърнати от някаква митология — сякаш студенти почитатели им бяха придали романтична окраска.

Пишеше, че като дете Франс бил възприеман за повече или по-малко бавноразвиващ се чак докато един ден не влязъл в кабинета на директора в училището си в Екерьо и не посочил грешка в учебника по математика за девети клас, отнасяща се до т. нар. имагинерни числа. По-късно поправката била нанесена в новите издания, а на следващата пролет Франс спечелил международно състезание по математика. Твърдеше се, че умеел да говори отзад-напред и да съставя собствени дълги палиндроми. Едно негово ранно ученическо съчинение, публикувано в интернет, съдържаше критични бележки към романа на Хърбърт Уелс „Война на световете“ — как било възможно превъзхождащи ни същества изобщо да не загреят нещо толкова фундаментално като разликите в бактериалната флора на Марс и на Земята.

След гимназията изучавал компютърни науки в Импириъл Колидж в Лондон и защитил докторска дисертация за алгоритми в неутрални мрежи, която беше смятана за епохална. Станал рекордно млад професор в Техническия институт на Стокхолм и го избрали в Кралската академия по инженерни науки. Понастоящем го смятаха за водещ световен авторитет в областта на „технологичната сингулярност“ — понятие, сочещо хипотетичното състояние, при което интелигентността на компютрите ще е надминала нашата собствена.

Не беше някакъв впечатляващ или обаятелен тип. На снимките изглеждаше като занемарен трол с малки очички и щръкнала във всички посоки коса. При все това се оженил за пленителната актриса Хана Линд, по-късно Балдер. Двойката се сдобила със син, който според репортаж в един вечерен вестник под заглавие „Голямата мъка на Хана“, бил силно увреден умствено, макар на практика момчето — поне на снимката в статията — да не изглеждаше ни най-малко недоразвито.

Бракът се пропукал и в драмата на разбушувалия се съдебен спор за попечителството в районния съд на Нака се изявил артистичният enfant terrible Ласе Вестман, който агресивно обяснил, че Балдер изобщо не бивало да се грижи за сина си, понеже повече го било грижа за „интелекта на компютрите, отколкото за този на децата“. Микаел не навлезе по-надълбоко в проблематиката на развода, а се съсредоточи върху опита да проумее научноизследователската дейност на Балдер и съдебните спорове, в които бе замесен, ето защо прекара дълго време вглъбен в засукана дискусия относно квантовия процес в компютрите.

След това влезе в собствените си документи и отвори файл, който бе създал преди някоя и друга година. Той се наричаше „Кутията на Лисбет“. Нямаше представа дали тя все още прониква в компютъра му, нито дали изобщо проявява интерес към неговата журналистика. Но не можеше да спре да се надява на това, та сега се зачуди дали да не ѝ напише едно кратко поздравче въпреки всичко. Разбира се, проблемът беше само един: какво да напише?

Дългите лични писма не бяха лъжица за нейната уста — само щеше да се затормози. По-скоро трябваше да се пробва с нещо кратко и загадъчно. Опита с въпроса: Какво да мислим за изкуствения интелект на Франс Балдер?

След това се изправи и пак се загледа в снежната виелица навън.

Глава 4. 20 ноември

Едуин Нийдъм, или Ед Неда, както го наричаха понякога, не беше най-високо платеният специалист по ИТ сигурност в САЩ. Може би обаче беше най-добрият и най-гордият. Баща му Сами за нищо не го бивало, бил напълно впиянчен, от време на време се хващал на някоя случайна работа из пристанището, ала най-често се омитал от къщи и извършвал безпаметни обиколки по кръчмите, нерядко завършващи зад решетките или в спешното, и, разбира се, това не било забавно на никого.

При все това запоите на Сами били най-хубавото време в семейството. Докато отсъствал, за да порка, настъпвали мигове на отдих, когато майката Рита можела да притисне двете си деца в обятията си и да им каже, че някой ден всичко ще се нареди. Но не се нареждало. Семейството живеело в Дорчестър, Бостън, и когато снизходял да си остане у дома, бащата често пребивал Рита и тя часове или цели дни наред живеела заключена в тоалетната и плачела.

През най-лошите периоди повръщала кръв, та никой не се учудил особено, когато починала едва на 46 години от вътрешни кръвоизливи, нито когато по-голямата сестра на Ед се пристрастила към крека, а още по-малко пък когато бащата и децата най-накрая забалансирали на ръба на пълната нищета.

Годините на израстване на Ед предвещаваха живот, пълен с неприятности. В юношеската си възраст той вече се числеше към банда на име „Чуканите“, същински ужас за Дорчестър, която се занимаваше с нападения и обири на магазини за хранителни стоки и често влизаше в кървави сблъсъци с други подобни банди. Най-близкият приятел на Ед, момче на име Даниел Готфрид, бе убит по най-жесток начин — бяха го провесили на кука за месо и заклали с мачете. Като юноша Ед стоеше на ръба на бездната и безнадеждно се взираше надолу.

Външният вид на Ед отрано излъчваше нещо безкомпромисно и брутално, което не се смекчаваше от факта, че той никога не се усмихваше и че му липсваха два зъба на горната челюст. Беше силен, висок и безстрашен, а лицето му по правило носеше следи от побоища, независимо дали от крошетата на баща му, или като последица от сбивания с други банди. Повечето преподаватели в училището се бояха до смърт от Ед. Всички бяха убедени, че момчето ще свърши в затвора или с дупка от куршум в главата. Ала имаше и възрастни, които започнаха да се занимават активно с него, навярно защото бяха открили, че пламналите му сини очи излъчваха не само агресия и насилие.

У Ед имаше необуздано влечение към знанието, енергия, която го караше да поглъща книгите със същата жар, с която бе способен да потроши интериора на общински автобус, и той често се въздържаше да се прибира у дома през деня. С удоволствие се заседаваше в т. нар. технологична стая в училище, където имаше два персонални компютъра, на които прекарваше часове наред. Един учител по физика с шведското по звучене име Ларсен забеляза интереса му към механиката и след намесата и на социалните служби му бе отпусната стипендия, като така получи възможността да се премести в училище с по-мотивирани ученици.

Ед се оказа блестящ ученик и започна да получава още стипендии и отличия, а накрая, което си беше немалко чудо, като се има предвид откъде бе тръгнал, се записа да следва електроинженерство и компютърни науки в Масачузетския технологичен институт. Написа докторска дисертация по някои специфични въпроси, засягащи новите асиметрични криптосистеми, като алгоритъма за криптиране RSA, известно време заемаше високи постове в „Майкрософт“ и „Сиско“, преди най-сетне да го вербуват от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд.

Впрочем за работа в такава институция биографията му никак не беше безупречна, и то не само заради криминалните прояви от юношеските години. В колежа бе изпушил маса трева и проявявал уклон към социалистически или дори анархистични идеи, а по-късно, вече в зряла възраст, на два пъти бе задържан за нанасяне на телесна повреда — нищо особено впрочем, кръчмарски сбивания. Нравът му си остана избухлив и всички, които го познаваха, гледаха да не се спречкват с него.

В АНС обаче виждаха другите му заложби, а, между другото, беше есента на 2001 г. Службите на американското разузнаване бяха изпаднали в толкова отчаяна нужда от компютърни специалисти, че на практика назначаваха кого ли не, а в последвалите години никой не постави под въпрос лоялността и патриотизма на Ед. Ако пък някой все пак го стореше, предимствата винаги надделяваха.

Ед не просто беше блестящ талант. Той се отличаваше с някаква обсебеност, с маниакална прецизност и бясна ефективност, отлични качества за човек, назначен да брани ИТ сигурността в най-секретната сред американските служби. Ед не би допуснал някой келеш да пробие системите му. За него това беше личен въпрос. Така че той бързо стана незаменим във Форт Мийд, хората се редяха на опашка, за да му поискат съвет. Само че често навикваше колегите си с повод и без повод, та мнозина се бояха до смърт от него. Веднъж дори самият директор на АНС, легендарният адмирал Чарлс О’Конър, бе помолен да върви по дяволите.

— Посвети шибаната си глава на това, дето го разбираш — изревал Ед, когато адмиралът опитал да изрази мнение за работата му.

И все пак Чарлс О’Конър и всички останали не обелваха и дума. Те знаеха, че Ед крещи и се пали не съвсем без основание — правеше го, понеже някой бе проявил небрежност, не бе спазил предписанията за безопасност, или се изказваше за неща, които не разбираше. Иначе никога не се намесваше в дейността на шпионската организация, макар по силата на правомощията си да имаше едва ли не пълен достъп до всичко и макар на по-късен етап службата да се бе оказала на прицела на общественото мнение, като представители и отдясно, и отляво гледаха на нея като на самия дявол, като въплъщение на Големия брат на Оруел. Що се отнасяше до Ед, организацията можеше да си прави каквото, мамка ѝ, си ще, стига само неговите системи за сигурност да си останат точни и непокътнати, и тъй като още не си бе създал семейство, той повече или по-малко живееше в офиса.

Ед беше сила, на която имаха доверие, и въпреки че той, разбира се, бе ставал обект на редица проверки, никога не се бе намерило нещо, срещу което да възразят, е, с изключение на няколко стабилни напивания, по време на които в последно време проявяваше леко обезпокоителна сантименталност — раздрънкваше се и започваше да си разказва живота. И все пак нямаше абсолютно никакви знаци, че дори в такива случаи бе споделял с външни лица над какво работи. Навън, в другия свят, мълчеше като гроб, а ако случайно някой го притиснеше, Ед неизменно се придържаше към отработените си лъжи, които интернет и базите данни потвърждаваха.

Не беше случайност, нито резултат от интриги или машинации, че той напредна в йерархията и стана най-висшият отговорен шеф по сигурността в главния щаб, след което не остави камък непреобърнат, само и само „да не се пръкне някой издайник и да ни заварят по бели гащи“. Ед и екипът му подсилиха вътрешния надзор по всеки един параграф и в хода на безкрайни безсънни нощи създадоха нещо, което той наричаше ту „непробиваема стена“, ту „бясна хрътка“.

„Никой не може да се намъкне и да ровичка там вътре без разрешение“, казваше той гордо.

Гордо, чак до тази проклета ноемврийска утрин. Беше хубав, ясен ден. В Мериленд нямаше и помен от извилите се над Европа адски бури. Хората бяха облечени в ризи и тънки анораци, а Ед, който с годините доста бе позакръглил шкембето, се зададе с характерната си поклащаща се походка откъм автомата за кафе.

Високият пост му позволяваше да не дава и пет пари за дрескодовете. Носеше джинси и раздърпана червена карирана риза, а когато се намести пред компютъра си, дълбоко въздъхна. Не се чувстваше особено добре. Имаше болки в гърба и дясното коляно и проклинаше своята колежка, старото ченге от ФБР, прямата и истински пленителна лесбийка Алона Касалес, задето бе успяла да го подмами навън за малко джогинг предишния ден, навярно от чист садизъм.

За щастие, поне нямаше някакъв крайно спешен случай, с който да е наложително да се заеме. Просто щеше да изпрати ново лично съобщение с нов поведенчески код до отговорниците по COST, програма за сътрудничество с големите ИТ компании. Ала не напредна кой знае колко. Успя само да напише в обичайния си грубоват стил:

С цел никой да не се изкушава отново да се прави на идиот, а да продължи да си бъде добър параноичен кибер-агент, бих желал да изтъкна… когато го прекъсна един от неговите предупредителни сигнали.

Не се обезпокои особено. Системите му за алармиране бяха толкова чувствителни, че реагираха на най-беглото отклонение в информационния поток. Сто на сто беше само някоя аномалийка, навярно знак, че някой се мъчи да превиши правомощията си.

Но не смогна да провери. В следващия миг се случи нещо толкова свръхестествено, че в продължение на няколко секунди Ед отказваше да повярва. Просто си седеше на мястото, втренчен в монитора. И все пак знаеше точно какво става. Във всеки случай, знаеше го с онази част от мозъка си, която още мислеше трезво. В интранета, NSANet6, имаше RAT, и на всяко друго място би си помислил: копеленцата му ниедни, ще ги смачкам. Ала тук, в най-затворената и контролирана от всички мрежи, онази, която той и екипът му бяха овършали безчет пъти само през последната година, за да проследят всяка една мижава уязвимост, тук, не, не, невъзможно, нямаше начин.

Без да си дава сметка, той затвори очи, сякаш се надяваше всичко това да изчезне, стига само да мижи достатъчно дълго. Ала когато погледна монитора за пореден път, наченатото изречение бе довършено. Неговото … бих желал да изтъкна… сега продължаваше с думите: …че от този момент спирате да вършите незаконни дела. Всъщност то си е много просто. Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него. В това се съдържа фундаментална демократична логика.

— По дяволите, по дяволите — промърмори той, което поне беше признак на известно съвземане.

Тогава обаче текстът продължи: Не се коси, Ед. Я вземи ме придружи на една обиколка, Root е мой, при което той нададе силен рев. Думата Root7 накара цялото му същество да потръпне и в продължение на няколко минути, докато компютърът светкавично се носеше из най-секретните дялове на системата, той съвсем сериозно си мислеше, че ще получи инфаркт. После забеляза като в мъгла, че наоколо му са започнали да се събират хора.

Хана Балдер би трябвало да излезе да напазарува. В хладилника нямаше бира, нито нещо сносно за ядене. А Ласе можеше да се прибере всеки момент и едва ли щеше да се зарадва, ако не получеше поне една „Пилзнер“. Само дето времето навън изглеждаше съвършено отчайващо и тя заотлага излизането, седна в кухнята и запали цигара, макар че това нямаше да се отрази добре на кожата ѝ, а и на всичко останало. Заигра се с телефона си.

На два или три пъти прехвърли списъка си с контакти с надеждата да изскочи някое ново име. Естествено, нищо не изскочи. Същите стари лица, на които им бе втръснало от нея, и като нямаше на кого, реши да се обади на Мия. Мия беше нейният агент. Навремето бяха най-добри приятелки и мечтаеха заедно да завладеят света. Сега Хана бе преди всичко угризението на Мия и напоследък бе изслушала кой знае колко извинения и нищо незначещи думи. „Не е лесно да остаряваш като актриса, бла бла.“ Защо не вземе да си го каже направо: „Ти си свършена, Хана. Публиката вече не те обича“.

Мия, разбира се, не вдигна, и май добре направи — разговорът нямаше да е приятен за никоя от двете. Хана надзърна в стаята на Аугуст само за да почувства онази пронизваща липса, която я караше да си мисли, че е загубила последната си значима задача в живота, своето майчинство, и, парадоксално, това ѝ вдъхна мъничко нови сили. По някакъв перверзен начин самосъжалението я утешаваше. Тъкмо се чудеше дали все пак да не излезе за малко „Пилзнер“, когато телефонът звънна.

Беше Франс. Хана направи гримаса. Цял ден се бе канила — но не бе посмяла да го направи — да му се обади с известието, че си иска Аугуст обратно не само защото момчето ѝ липсваше и съвсем не защото си въобразяваше, че то ще се чувства по-добре тук, при тях, а за да избегне поредната катастрофа.

Ласе искаше да прибере детето у дома, за да си получава отново вноските, и бог знае какво ще се случи, мислеше си тя, ако Ласе отиде в Салтшобаден и започне да настоява на правото си. Може би ще измъкне Аугуст насила и ще го изплаши до смърт, или ще пребие Франс. Трябваше да накара Франс да разбере това. Когато обаче вдигна и понечи да изложи проблема си, разбра, че с него изобщо не е възможно да се разговаря. Той заизлива някаква чудновата история, която била „просто фантастична и съвършено уникална“ и какво ли още не.

— Извинявай, Франс, не разбирам. За какво говориш? — попита тя.

— Аугуст е савант8. Той е гений.

— Да не си полудял?

— Напротив, драга моя, най-сетне поумнях. Трябва да дойдеш тук, да, всъщност на мига! Това е единственият начин, мисля. Иначе не е възможно да се проумее. Ще ти платя таксито. Вярвай ми, ще се побъркаш. Разбираш ли, сигурно има фотографска памет и по някакъв непонятен начин е усвоил всички тайни на рисуването в перспектива, съвсем от само себе си. Толкова е красиво, Хана, толкова точно. Грее, сякаш от друг свят.

— Какво е това, дето грее?

— Неговият светофар. Не ме ли слушаш, този, на който не минахме миналата вечер, та сега е направил цяла поредица перфектни илюстрации, о, повече от перфектни…

— Повече от…

— Ами какво да кажа? Не просто го е нарисувал, Хана, не само го е уловил точно, а е и добавил нещо, някакво художествено измерение. Рисунката му съдържа един такъв особен заряд, а и нещо математическо, колкото и да е парадоксално, сякаш дори има познания по аксонометрия.

— Аксо…?

— Все едно, Хана! Трябва да дойдеш тук и да видиш настояваше той и тя постепенно започна да схваща.

Внезапно и без предупреждение Аугуст бе започнал да рисува като виртуоз, или поне Франс го твърдеше, и, разбира се, щеше да е фантастично, ако беше вярно. Печалното обаче бе, че Хана не се зарадва и отпърво не разбираше защо. После предположи. Защото бе станало у Франс. Момчето бе живяло тук при нея и Ласе години наред, без да се случи каквото и да било. Тук само си бе седял над своите пъзели и кубчета, без да отрони и дума, само бе получавал неприятните си пристъпи, по време на които крещеше с пронизителен, болезнен глас и мяташе тяло напред-назад, а после хоп — няколко седмици при татко, и ето че вече го наричаха гений.

Това чисто и просто ѝ дойде в повече. Не че не се радваше за момчето. И все пак я болеше. А най-ужасното бе, че не беше чак толкова изумена, колкото би следвало. Не клатеше глава и не повтаряше: „Невъзможно, невъзможно“. Напротив, имаше усещането, че го е подозирала, не точно че синът ѝ може да рисува светофари, а че под повърхността се крие нещо повече.

Беше го долавяла в очите му, в онзи поглед, който понякога, в по-напрегнати мигове, сякаш регистрираше и най-дребния детайл в обкръжението си. Беше го долавяла в начина, по който момчето слушаше учителите, и в нервното прелистване на учебниците по математика, които беше купила, и преди всичко беше го долавяла в неговите цифри. Нямаше нищо по-чудато от цифрите му. Беше способен часове наред да изписва безкрайни редици от непонятно големи числа и Хана действително бе правила опити да ги проумее или най-малкото да схване за какво става дума. Ала колкото и да се напрягаше, не бе успяла да намери разковничето, та сега подозираше, че е пропуснала нещо съществено в онези числа. Беше твърде нещастна и обсебена от собствения си аз, за да разбере какво се случва в мислите на сина ѝ.

— Не знам… — каза тя.

— Какво не знаеш? — подразни се Франс.

— Не знам дали мога да дойда — продължи тя и в същия миг чу врява на входната врата.

Беше Ласе със стария си приятел по чашка Рогер Винтер. Хана подскочи от уплаха, смотолеви някакво извинение, затвори телефона и за хиляден път ѝ мина през ума, че е лоша майка.

Франс остана с телефона в ръка на шахматния под в спалнята и изруга. Бе поръчал шахматна подредба, понеже задоволяваше чувството му за математически ред и понеже квадратите се умножаваха до безкрай в огледалата на гардеробите, поставени от двете страни на леглото. Имаше дни, в които виждаше множеството квадрати в огледалата като гъмжаща загадка, като нещо едва ли не живо, което изскачаше от еднообразното и равномерното точно както мислите и бляновете изникват от мозъчните неврони или компютърните програми от бинарните кодове. В този миг обаче го занимаваха съвсем друг вид мисли.

— Малкото ми. Какво се е случило с майка ти? — рече.

Аугуст, който седеше на пода до него и похапваше сандвич с кисели краставички и сирене, вдигна съсредоточен поглед и тогава Франс бе обзет от обсебващото предчувствие, че синът му ще изрече нещо зряло и умно. Ала това, естествено, не се случи. Аугуст говореше в същата минимална степен като преди и не знаеше нищо за нещастната си и затормозена майка, а че на Франс изобщо му бе хрумнало нещо подобно, се дължеше, разбира се, на скиците.

Скиците — до този момент бяха станали три — на моменти му се струваха доказателство не само за художествено и математическо дарование, но и за някакъв вид мъдрост. Изглеждаха толкова зрели и изкусни в своята геометрична прецизност, че Франс не можеше да ги свърже с представата за Аугуст като за бавноразвиващ се. Или по-точно, не желаеше да ги свърже, защото Франс отдавна се бе досетил за какво ставаше въпрос, и то не само защото навремето беше гледал „Рейнман“ като всички останали.

В качеството си на баща на момче с аутизъм, той отрано се бе натъкнал на понятието савант, описващо хора с тежки когнитивни недъзи, ала все пак притежаващи брилянтни способности в ограничени сфери, таланти, които често са надарени с фантастична памет и усет към детайла. Още от самото начало Франс бе подозирал, че много родители се надяват на това като на утешителна награда след диагнозата. Ала жребият рядко бе в тяхна полза.

Според статистиката едва едно на десет деца с аутизъм притежаваше някаква форма на дарование и най-често не се касаеше за чак такива страхотни таланти като на Рейнман във филма.

Така например съществуваха аутисти, които можеха да определят на кои дни от седмицата се пада определена дата в хронорамките на няколкостотин години — в екстремните случаи в рамките на 40 000 години. Други притежаваха енциклопедични познания в силно стеснена област от рода на автобусни разписания или телефонни номера. Единици умееха да смятат наум с гигантски числа или си спомняха точно какво е било времето във всеки един ден от живота им, или пък бяха способни с точност до секундата да кажат колко е часът, без да поглеждат часовника. Съществуваше цяла поредица повече или по-малко чудновати таланти и доколкото Франс знаеше, лицата, притежаващи подобни дарби, се наричаха надарени саванти — хора, владеещи нещо уникално на фона на своя недъг.

Съществуваше и друга група, далеч по-рядко срещана, и тъкмо към нея спадаше Аугуст, поне така му се щеше да вярва на Франс. Това бяха т. нар. гениални саванти, онези индивиди, чиито таланти бяха сензационни, както и да погледне човек на тях. Такъв например беше Ким Пик, който наскоро бе починал от инфаркт. Ким не умеел да се облича сам и имал тежки интелектуални недъзи. При все това наизустил 12 000 книги и умеел светкавично да отговаря на какъвто и да било фактологичен въпрос. Бил като жива база данни. Наричаха го Кимпютър.

Освен това съществуваха и музиканти като Лесли Лемке, сляп и бавноразвиващ се мъж, който веднъж, на шестнайсетгодишна възраст, станал през нощта и без обучение и репетиции изсвирил първия концерт за пиано на Чайковски най-безупречно, след като само бил чул произведението един-единствен път по телевизията. Преди всичко обаче имаше момчета като Стивън Уилтшър, англичанче с аутизъм, което като дете било изключително свито и произнесло първата си дума чак на шест годинки — дума, която „случайно“ била „хартия“.

На девет-десетгодишна възраст Стивън бил способен да прерисува големи комплекси от сгради безпогрешно и до най-малкия детайл, след като само им бил хвърлил един-единствен мимолетен поглед. Веднъж прелетял с хеликоптер над Лондон и от високо огледал къщите и улиците. Когато слязъл, нарисувал целия град. Било фантастична панорама на гъсто застроения град. При все това далеч не бил просто машина за копиране. Творбите му отрано се отличавали със забележителна оригиналност, та понастоящем го възприемаха като велик човек на изкуството във всяко отношение. Такива момчета бяха савантите. Именно момчета.

Едва един на шест саванти бе момиче и навярно това беше свързано с една от основните причини за аутизма — повишеното ниво на тестостерон, което циркулира в матката и което, разбира се, засяга преди всичко момчетата. Тестостеронът може да увреди мозъчната тъкан на зародиша, като на практика винаги е засегнато лявото мозъчно полукълбо, тъй като то се развива по-бавно и е по-уязвимо. При савант синдрома дясното полукълбо компенсира уврежданията на лявото.

Тъй като обаче двете страни се различават една от друга — в лявото полукълбо се помещават абстрактното мислене и способността за установяване на по-мащабни взаимовръзки, — резултатът все пак е доста особен. Възникват нов вид перспективи, особен тип фиксиране върху детайлите, и ако Франс схващаше нещата правилно, двамата с Аугуст трябва да бяха наблюдавали онзи светофар по съвсем различни начини. Не само защото момчето очевидно бе много по-съсредоточено, а и защото мозъкът на Франс светкавично бе отсял всичко несъществено и се бе концентрирал върху основното — естествено, безопасността и самото послание на светофара, стой или пресичай. Най-вероятно неговият поглед бе замъглен и от толкова много странични неща. Например от Фара Шариф. За него пешеходната пътека се сливаше с потока от спомени и надежди, свързани с нея, докато за Аугуст пътеката трябва да е изглеждала точно такава, каквато си беше.

Той бе зафиксирал до най-дребния детайл както светофара, така и бегло познатия на Франс мъж, който точно в онзи момент пресичаше улицата. След това бе отнесъл със себе си картината като прецизен офорт, запечатан в мислите му, и едва две седмици по-късно бе изпитал потребност да я излее навън. При това най-странното беше, че не просто бе възпроизвел светофара и мъжа, ами ги бе заредил с обезпокоителни нюанси и Франс не можеше да се отърве от мисълта, че Аугуст иска да му каже нещо повече от „виж какво мога“! За стотен път се взираше в скиците и сякаш в сърцето му се забиваше игла.

Боеше се. Не можеше точно да го определи, ала имаше нещо особено в онзи мъж на рисунката. Изцъклените му очи блестяха. Челюстта му бе напрегната, а устните чудновато тънки, почти несъществуващи, макар че точно този детайл едва ли бе от особено значение за общото страховито впечатление. Колкото повече Франс се взираше в него, толкова по-ужасяващ му изглеждаше, докато накрая почувства, че го обзема вледеняващ страх, точно като че ли го бе застигнало някакво предупреждение.

— Обичам те, момчето ми — смотолеви той, без изобщо да е наясно какво изрича, и навярно бе повторил изречението два-три пъти, понеже думите започнаха да му се струват все по-чужди.

Осъзна с нов вид болка, че никога досега не ги бе изричал, и когато се свести от първия шок, го порази мисълта, че в това имаше нещо дълбоко позорно. Нима се изискваше уникално дарование, за да обича собственото си дете? Впрочем типично за него. През целия си живот се бе стремил единствено към успеха.

Онова, което не беше авангардно или с висок коефициент на полезно действие, не влизаше в сферата му на интереси и когато напусна Швеция и замина за Силициевата долина, въобще не се замисли за Аугуст. Като цяло синът му беше просто досаден дразнител на фона на епохалните неща, които Франс се бе заел да открива.

Сега обаче щеше да настъпи промяна, обеща си той. Щеше да забрави за научноизследователската си дейност и за всичко онова, което го бе терзало и преследвало през последните месеци, и да се посвети изцяло на момчето.

Щеше да стане нов човек.

Глава 5. 20 ноември

Никой не разбираше как Габриела Гране бе попаднала в тайната полиция, най-малко тя самата. Беше от онзи тип момичета, на които всички предсказваха бляскаво бъдеще. Затова фактът, че на 33 години не беше нито известна, нито заможна, нито дори омъжена — независимо дали богато, или не, — безпокоеше старите ѝ приятелки от Юршхолм.

— Какво е станало с теб, Габриела? Цял живот ли ще бъдеш ченге?

В повечето случаи тя нямаше сили да се оправдава, нито да изтъква, че далеч не е ченге, а аналитичка, както и че понастоящем пише доста по-квалифицирани текстове, отколкото когато и да било във Външно министерство или по време на летата си като водещ журналист във в. „Свенска Дагбладет“. Пък и, тъй или иначе, не ѝ бе разрешено да говори по повечето теми. Така че гледаше да си мълчи и да не ѝ пука за всичките тъпи предразсъдъци, свързани с професията ѝ, да се примири с факта, че работата в тайната полиция се възприема като абсолютното падение — както сред нейните познати от висшата класа, така и, разбира се, в по-голяма степен сред приятелите ѝ интелектуалци.

В техните очи онези от тайната полиция бяха некадърни десни задници, които гонят кюрди и араби по прикрито расистки подбуди и не се свенят да извършват тежки престъпления и злоупотреби с правомощията си, за да защитят стари съветски топшпиони, и да, на моменти тя беше съгласна. В организацията имаше и некомпетентност, и нездрави ценности, а аферата „Залаченко“ си остана голямо позорно петно. Това обаче не беше цялата истина. Тук се вършеше и интересна, че и важна работа, особено сега, след всички чистки, и понякога си мислеше, че тъкмо в тайната полиция се раждаха интересните идеи, или във всеки случай, че тъкмо тук, а не в някакви си водещи статии или пред академични аудитории, разбираха най-добре онази революция, която протичаше в света. И все пак и тя често се чудеше: как попаднах тук и защо не се махам?

Навярно до голяма степен се бе почувствала поласкана. Лично заемащата тогава длъжността началник на тайната полиция Хелена Крафт се бе свързала с нея с думите, че след всички катастрофи и хулителни статии службата трябвало да започне да назначава хора по нов начин. Трябва да мислим повече като британците, рече тя, и „да привлечем истинските таланти от университетите, като, честно казано, Габриела, не виждам по-добър кандидат от теб“. Повече не ѝ и трябваше.

Назначиха я на длъжността аналитик на контрашпионажа, а по-късно и в отдела по промишлената сигурност, и макар в някои отношения да не бе подходяща за задачата, в смисъл че беше млада и беше жена, а на всичкото отгоре и красива, тя пасваше по всички други параметри. Викаха ѝ впрочем „татковото момиче“ и „кифла от висшата класа“, което създаваше някои излишни търкания. Иначе си беше страхотна находка, бърза и възприемчива, способна да мисли нестандартно. При това владееше руски.

Беше го научила, докато следваше във Висшето търговско училище в Стокхолм, където бе образцова, но не особено въодушевена студентка. Мечтаеше за нещо повече от живот в света на бизнеса и след дипломирането си кандидатства във Външно министерство, където веднага я приеха. И там обаче не се чувстваше прекомерно стимулирана. Намираше дипломатите за твърде задръстени и претенциозни. Тъкмо тогава я издири Хелена Крафт, та понастоящем вече бе прекарала пет години в тайната полиция, като малко по малко я бяха приели заради способностите ѝ, макар, разбира се, невинаги да ѝ беше леко.

И днес не беше лесно, не само с оглед на проклетото време. В стаята ѝ се появи началникът Рагнар Улуфсон, очевидно кисел и без настроение, и ѝ заяви, че тя, по дяволите, нямало да му флиртува, докато е навън по задачи.

— Да флиртувам? — отвърна тя.

— Тук пристигнаха цветя.

— Значи, грешката е моя?

— Мисля, че носиш известна отговорност, да. Трябва да се държим коректно и стегнато, когато сме на терен. Представляваме във висша степен централна институция.

— Чудесно, скъпи ми Рагнар! От теб човек винаги научава по нещо. Най-сетне ми просветна, че аз съм виновна, задето началникът по научноизследователската дейност в „Ериксон“ не прави разлика между обикновено приветливо отношение и флирт. Най-сетне разбирам, че нося отговорност, когато някои мъже имат такава развинтена фантазия, че виждат сексуална покана в една проста усмивка.

— Не говори глупости — каза Рагнар и изчезна, а тя впоследствие се разкая за избухването си.

Подобни реакции рядко водеха до нещо. От друга страна обаче, прекалено дълго бе търпяла.

Беше време да защити позицията си. Набързо разтреби бюрото си и извади анализа на Британската агенция за електронно разузнаване относно руския промишлен шпионаж в някои европейски софтуерни компании, който още не бе смогнала да изчете. Тогава звънна телефонът. Беше Хелена Крафт и Габриела се зарадва. Досега Хелена не я бе търсила, за да се оплаква или да ѝ натяква за нещо, напротив.

— Ще карам по същество — поде Хелена. — Получих обаждане от САЩ, което навярно е спешно. Можеш ли да го поемеш на твоя телефон от „Сиско“? Осигурихме безопасна линия.

— Разбира се.

— Хубаво, искам да ми разтълкуваш информацията, да прецениш дали в това има нещо. Звучи сериозно, но има нещо странно в интонацията на информаторката, която впрочем твърди, че те познавала.

— Свържи ме.

Обаждаше се Алона Касалес от АНС в Мериленд, макар Габриела за миг да се зачуди дали наистина беше тя. Последния път, когато се бяха засекли на конференция във Вашингтон, Алона беше самоуверена и харизматична лекторка в сферата на онова, което евфемистично наричаше активно проследяване на сигнали — т.е. хакерство, — след това двете с Габриела бяха седнали на по чаша. Габриела се бе почувствала запленена едва ли не против волята си. Алона пушеше цигарилос и притежаваше дълбок, чувствен глас, който охотно сипеше забавни афоризми и често намекваше за секс. Сега по телефона обаче тя звучеше съвсем объркана, а на моменти губеше нишката на мисълта си.

Отначало Алона не се притесни, още повече че темата ѝ беше близка. Беше на 48 години, едра на ръст, с преливащ бюст и две малки интелигентни очички, които можеха да накарат всекиго да загуби увереност. Често сякаш гледаше право през хората и никой не би казал, че страда от някакъв особен респект към висшестоящите. Можеше да нахока когото и да било, дори на посещение да бе министърът на правосъдието — и това също беше една от причините Ед Неда да се чувства добре в компанията ѝ. Никого от двамата не го беше особено грижа за постовете. Интересуваше ги дарованието и нищо друго, ето защо шефката на тайната полиция в държавичка като Швеция за Алона беше просто дребна риба.

При все това, след извършването на обичайните контролни проверки на разговора съвсем се бе шашардисала. Това обаче нямаше нищо общо с Хелена Крафт, а с драмата в офиса зад гърба ѝ, която тъкмо в този момент се бе разразила. Всички бяха свикнали с гневните изблици на Ед. Той бе способен да врещи, да реве и да думка с юмрук по масата без никаква причина. Ала този път нещо ѝ подсказа, че нещата стоят съвсем различно.

Мъжът изглеждаше тотално парализиран и докато Алона си седеше там и пелтечеше някакви объркани думи по телефона, наоколо му се насъбра народ и мнозина наизвадиха телефоните си, като всички без изключение изглеждаха възмутени или изплашени. Може би защото беше твърде шокирана, Алона не затвори слушалката, нито помоли да се обади по-късно. Просто се остави да я прехвърлят и тогава, точно както и искаше, попадна на Габриела Гране, онази очарователна млада аналитичка, която бе срещнала във Вашингтон и тозчас пробвала да свали, и макар да не ѝ се беше удало, Алона бе оставила у нея усещането за нещо много приятно.

— Здрасти, дружке — поде тя. — Как си?

— О, добре — отвърна Габриела. — При нас се вихри ужасяваща буря, но иначе всичко е окей.

— Последния път си прекарахме хубаво, нали?

— Абсолютно, много приятно беше. После цял ден имах махмурлук. Но допускам, че не се обаждаш, за да ме поканиш на среща.

— Не, за съжаление, колкото и да е печално. Звъня, защото прихванахме сериозна заплаха срещу шведски изследовател.

— Кой?

— Дълго време се затруднявахме да разтълкуваме информацията или дори да разберем за коя държава става дума. Използваха се само бегли кодови думи и голяма част от комуникацията бе криптирана и невъзможна за хакване, но все пак, както често се случва, с помощта на дребни парченца от пъзела… какво, по дяволите…

— Моля?

— Чакай малко!

Компютърът на Алона премигна. После угасна, а доколкото разбираше, същото се случи в целия офис, та за миг се почуди какво да стори. Реши да си продължи разговора, поне за момента; може да е просто токов удар, въпреки че осветлението иначе си работеше.

— Чакам — отвърна Габриела.

— Благодаря, много мило от твоя страна. Моля да ме извиниш. Тук е пълна лудница. Докъде бях стигнала?

— Говореше за парченца от пъзел.

— Точно, точно, свързахме едно-друго, все се намира някой непредпазлив, колкото и професионално да им се ще да подхождат, всъщност…

— Да?

— … плямпат, споменават адрес или нещо подобно, в този случай по-скоро…

Алона пак замлъкна. Самият командир Джони Инграм, един от истински висшестоящите в организацията с контакти далеч нагоре из Белия дом, беше влязъл в големия офис. Джони Инграм определено се мъчеше да изглежда хладнокръвен и изискан както винаги. Дори пусна някоя и друга шегичка по адрес на групичката в дъното на залата. Ала не можеше да преметне никого. Под ошлайфаната му и загоряла от слънцето външност — още от времето си в криптоложкия център на АНС на Оаху той имаше целогодишен слънчев тен — се долавяше нещо невротично и определено прозираше желанието да прикове вниманието на всички.

— Ало, там ли си? — обади се Габриела в другия край.

— За съжаление, трябва да прекъсна разговора. Пак ще се чуем — каза Алона и затвори, като в този миг сериозно се разтревожи.

Във въздуха се надушваше, че се е случило нещо ужасяващо, може би нов голям терористичен атентат. Джони Инграм обаче продължи своята успокоителна театрална игра и макар да кършеше ръце, а на челото и горната му устна да бе избила пот, той отново и отново натъртваше, че нищо сериозно не се било случило. По-скоро ставало въпрос за вирус, обясни той, който заразил интранета въпреки всички защитни мерки.

— За по-сигурно изключихме сървърите — оповести той и за миг действително внесе успокоение.

Ама че работа, вирус, явно си казваха хората, едва ли е чак толкова страшно.

После обаче Джони Инграм стана многословен, изразяваше се неясно и Алона не се сдържа и извика раздразнено:

— Говори като човек!

— Още не сме разбрали кой знае колко, нали се случи току-що. Възможно е обаче да са ни хакнали системата. Ще ви осведомим веднага щом научим нещо повече — отвърна Джони Инграм, отново видимо обезпокоен, и тогава из помещението се разнесе шушукане.

— Пак ли иранците — почуди се някой.

— Мислим, че… — продължи Инграм.

Не стигна по-далеч. Човекът, който очевидно трябваше да застане там от самото начало и да обясни какво се е случило, го прекъсна безцеремонно и се изправи с цялото си мечешко туловище, и в онзи миг наистина представляваше внушителна гледка. Ако Ед Нийдъм до преди малко бе смачкан и шокиран, сега излъчваше чудовищна решимост.

— Не — изсъска той. — Това е хакер, гаден шибан суперхакер, комуто ще отрежа топките, и точка.

Габриела Гране тъкмо бе надянала палтото си, за да си ходи у дома, когато Алона Касалес отново се обади, и най-напред Габриела се подразни не само заради объркването последния път, и защото искаше да тръгне, преди да се е разразила очакваната виелица. Според новините по радиото вятърът щеше да фучи с до 30 м/сек, очакваше се температурата да падне до –10 градуса, а тя беше прекалено тънко облечена.

— Извинявай, че се забавих — поде Алона Касалес. Имахме съвсем откачен предиобед. Пълен хаос.

— И при нас е така — отвърна Габриела учтиво и погледна часовника си.

— Както казах обаче, имам важни сведения, поне така си мисля. Не е съвсем лесно да се прецени. Тъкмо се заех с проучването на група руснаци, споменах ли го? — продължи Алона.

— Не.

— Е, навярно там има и немци, и американци, а може би и някой и друг швед.

— За какъв тип група става въпрос?

— Криминално проявени, много опитни. Вече не обират банки, нито продават дрога, а крадат корпоративни тайни и конфиденциална бизнес информация.

— Черни шапки9.

— Не са просто хакери. Изнудват хората и раздават подкупи. Навярно се занимават и с нещо толкова демоде като убийствата. Честно казано обаче, още не разполагам с кой знае какво за тях, само с известно количество кодови думи и непотвърдени връзки, както и с две действителни имена, плюс няколко млади компютърни инженери на по-ниски позиции. Групировката се е посветила на квалифициран промишлен шпионаж и тъкмо затова случаят се озова на моето бюро. Опасяваме се, че върхова американска технология е попаднала в руски ръце.

— Разбирам.

— Само че не е лесно да се доберем до тях. Добре се криптират и колкото и да се напрягам, не успявам да се доближа до ръководното ниво. Прихванах единствено това, че лидерът им се нарича Танос.

— Танос?

— Да, от Танатос, богът на смъртта в древногръцката митология, онзи, дето е син на Никта, нощта, и близнак на Хипнос, съня.

— Ужасно драматично.

— По-скоро детинско. Танос е злодей от „Марвъл Комикс“, нали знаеш, онези серийни албуми с герои като Хълк, Железния човек и Капитан Америка, и това не е кой знае колко руско, а преди всичко е… как да кажа…

— Хем забавно, хем нахално?

— Да, сякаш са банда нахакани колежанчета, които са ни взели на подбив, и това ме дразни. Честно казано, в тази история има куп неща, които ме смущават, затова и страшно се заинтригувах, когато чрез радиоелектронното разузнаване установихме, че във въпросната мрежа може да има дезертьор, човек, който навярно би могъл да ни помогне да разберем за какво става дума, стига да го пипнем, преди те самите да го сторят. Сега обаче, като разгледахме нещата по-отблизо, осъзнахме, че изобщо не е било каквото си мислим.

— В какъв смисъл?

— Дезертиралият не е престъпник, а тъкмо обратното — почтен човек, напуснал предприятие, в което въпросната организация има къртици. Някой, който навярно по чиста случайност е научил нещо от решаващо значение.

— Продължавай.

— И според нашата преценка сигурността на това лице понастоящем е сериозно застрашена. Човекът се нуждае от охрана. До съвсем скоро обаче нямахме представа къде да го търсим. Не знаехме дори в коя компания е работил. Сега обаче мислим, че сме стеснили периметъра — продължи Алона. — Нали разбираш, през изминалите дни една от онези фигури случайно намекна нещо за въпросния човек с думите, че „с него са офейкали всичките проклети Т-та“.

— Проклети Т-та?

— Ами да, звучеше странно и криптирано, но имаше предимството, че беше твърде специфично и се поддаваше на проучване, е, точно „проклети Т-та“ не ни доведе доникъде, но Т-то в най-общ план, думи с Т във връзка с предприятия имаше, потърсихме високотехнологични предприятия и през цялото време стигахме до едно и също — до Никълъс Грант и неговата максима: Толерантност, Талант, Топлота.

— Говорим за „Солифон“ — вметна Габриела.

— Така си мислим. Най-малкото изпитахме усещането, че нещата си идват на мястото, ето защо се заехме да проучим кой се е махнал от „Солифон“ напоследък. Най-напред я закъсахме, нали във въпросното предприятие текучеството е голямо. Дори си мисля, че това е една от основните им идеи. Дарованията да се вливат и изливат. После обаче се съсредоточихме върху ония Т-та. Знаеш ли какво има предвид Грант с това?

— Не точно.

— Това е неговата рецепта за творческа сила. С първото Т иска да каже, че се изисква толерантност както към причудливи идеи, така и към странни птици. Колкото са по-отворени към нестандартни хора и към малцинства изобщо, толкова са по-възприемчиви и за напредничави идеи. Малко като Ричард Флорида, нали знаеш, и неговия гей индекс. Където съществува толерантност към такива като мен, има и по-голяма отвореност и креативност.

— Твърде хомогенните организации със строги правила на поведение не постигат нищо.

— Именно. А талантът — е, талантите, твърди той, не само постигат добри резултати. Те привличат и други дарования. Създават среда, в която хората искат да пребивават, затова още от самото начало Грант се опитва да привлече по-скоро гениите в бранша, отколкото предварително определения тип специалисти. Остави талантите да ти посочат насоката на развитие, казва той.

— Ами топлота?

— Топли отношения между въпросните таланти. Да не се прибягва до бюрократични правила, до уреждане на срещи и преминаване през секретарки. Да се оставят да общуват свободно, за да се сближат и да обсъждат идеите си без търкания. И както със сигурност ти е известно, „Солифон“ се превърна в невиждана приказка за успех. Доставяха пионерска технология в ред сфери, дори и в АНС, да си остане между нас. После обаче изскочи едно ново генийче, твой сънародник, а с него…

— … офейкаха всичките проклети Т-та.

— Точно.

— И това е Балдер.

— Съвсем вярно, и не мисля, че по принцип има проблеми с толерантността или с топлотата. Но още от самото начало се държал дръпнато, отказвал да споделя каквото и да било. За нула време успял да развали хубавата атмосфера между елитните изследователи в компанията, особено след като взел да обвинява хората, че били крадци и епигони. Освен това се разиграла неприятна сцена между него и собственика, Никълъс Грант. Грант обаче отказва да сподели за какво става въпрос — само, че било нещо лично. Малко след това Балдер напуснал.

— Знам.

— Да, и повечето сигурно са се зарадвали, задето се е махнал. В предприятието станало по-леко да се диша, а хората отново започнали да проявяват доверие един към друг, поне до известна степен. Никълъс Грант обаче не скачал от радост, нито адвокатите му. Балдер бил подбрал и отнесъл онова, което разработил в „Солифон“, а всички смятали — може би тъкмо защото нищо не знаели и се разпространявали какви ли не слухове, — че мъти нещо сензационно, способно да предизвика революция в областта на квантовите компютри, над което работел „Солифон“.

— И чисто юридически изготвеното от него принадлежи на компанията, не лично нему.

— Именно. И тъй, макар Балдер да говорел за кражба, в края на краищата тъкмо той самият бил крадецът и историята скоро ще се взриви в съда, както знаеш, стига Балдер да не успее да сплаши въпросните топадвокати с онова, което понастоящем знае. Информацията е неговата застраховка живот, както твърди той, и може би е така. Ала в най-лошия случай може да се превърне и в…

— Неговата смърт.

— Поне мен това ме безпокои — продължи Алона. — Получаваме все по-силни индикации, че се крои нещо сериозно, а сега разбрах и от шефката ти, че можеш да ни помогнеш с някои от парченцата на пъзела.

Габриела хвърли поглед на бурята навън, копнееше да се махне от всичко това и да се прибере вкъщи. И все пак свали палтото си и отново седна на своя стол. Настроението ѝ съвсем се бе развалило.

— С какво желаете да ви помогна?

— Какво според теб е узнал?

— Да разбирам ли, че нито сте успели да го подслушате, нито да го хакнете?

— На това няма да отговоря, скъпа. Но ти какво мислиш?

Габриела си спомняше как Франс Балдер бе застанал тук, на прага на кабинета ѝ, не много отдавна, и бе смотолевил, че мечтае за „нов живот“ — каквото и да е имал предвид с това.

— Известно ти е, допускам — рече тя, — че Балдер още тук, в Швеция, смяташе, че ограбват научноизследователската му дейност. Институтът по радиоелектронно разузнаване проведе доста щателно проучване и донякъде му даде право, макар да не напреднаха кой знае колко по случая. По същото време се срещнах с Балдер за първи път и той не ми допадна особено. Наду ми главата от приказки. Бе ослепял за всичко, което не касаеше него и научната му дейност. Помня как си помислих, че никой успех на този свят не заслужава да си толкова тесногръд. Ако тъкмо това се изисква, за да станеш световен капацитет, не бих искала да ми се случва, дори в мечтите ми. Но може и да съм се повлияла от съдебното решение за сина му.

— За попечителството?

— Да, тъкмо бе загубил всякакво право да се грижи за сина си — който, както знаеш, е аутист, — понеже не давал пет пари за него и дори не забелязал, че момчето почти е наизустило библиотеката му, затова когато чух, че всички до един са се настроили против него, изобщо не се учудих. Пада му се, нещо такова ми мина през ума.

— А после?

— После се прибра у дома и колегите коментираха, че трябвало да получи някаква защита, та тогава се срещнах с него отново. Случи се само преди няколко седмици и всъщност беше просто невероятно. Беше съвършено променен. Не само че бе обръснал брадата си, оправил прическата си и отслабнал. Беше и по-сдържан, дори малко неуверен. Нямаше и помен от онази обсебеност и си спомням, че го попитах дали не се тревожи по повод на процесите, които му предстояха. Знаеш ли какво ми отговори?

— Не.

— Обясни ми със саркастичен тон, че не се безпокоял, понеже всички сме равни пред закона.

— И какво е искал да каже?

— Че сме равни, ако плащаме еднакво. В неговия свят, спомена той, законът не бил нищо повече от меч, с който пронизвали такива като него. Та да, тревожеше се. Освен това се притесняваше, защото знаеше неща, които му тежаха, макар и да можеха да го спасят.

— Но не каза какви точно?

— Каза, че не искал да губи единствения си коз. Искал да изчака, за да види колко далеч бил готов да стигне противникът. Личеше му обаче, че е потресен, а в един момент дори изтърси, че явно имало хора, които искали да му навредят.

— Как точно?

— Не чисто физически, смяташе той. Очевидно се целели в изследванията и в честта му, така каза. Но едва ли наистина е вярвал, че нещата могат да останат така, ето защо му предложих да си набави куче пазач. Изобщо, мислех си, че едно куче би било отлична компания за мъж, който живее в предградията в прекалено голяма къща. Той обаче махна с ръка. Сега не мога да гледам куче, отсече.

— И защо според теб?

— Всъщност не знам, но останах с усещането, че нещо го потиска, а и той не се възпротиви особено, когато се погрижих да се сдобие с нова, модерна алармена система в дома си.

— Кой я инсталира?

— Една охранителна фирма, с която обикновено работим, „Милтън Секюрити“.

— Добре, много добре. И все пак бих предложила да го преместите на сигурно място.

— Толкова ли е лошо?

— Най-малкото има такъв риск и това стига, нали?

— О, да — отвърна Габриела. — Можеш ли да ми препратиш някаква документация, за да мога да говоря с началника си веднага?

— Ще видя, но всъщност не знам какво мога да направя точно сега. Имахме… доста сериозни компютърни проблеми.

— Наистина ли сте институция, която може да си позволи да има такива проблеми?

— Не сме, права си. Ще ти звънна, скъпа — каза тя и затвори, а Габриела остана застинала на мястото си за няколко секунди, загледана в бурята, която шибаше все по-яростно по прозореца.

После взе своя блекфон и набра номера на Франс Балдер. Звъня отново и отново. Не само за да го предупреди и да се погрижи веднага да бъде преместен на сигурно място, а и защото внезапно ѝ се прищя да поговори с него и да разбере какво бе имал предвид с думите: „През последните дни мечтая за нов живот“.

Никой не знаеше и едва ли би повярвал, ако научеше, че Франс Балдер бе изцяло посветен на задачата да накара своя син да нарисува още една скица, която да грее с онова чудно сияние, сякаш дошло от друг свят.

Глава 6. 20 ноември

На компютъра проблеснаха думите:

Мисията изпълнена!

Чумата тозчас нададе рев с дрезгав, почти безумен глас, което навярно беше непредпазливо от негова страна. Съседите обаче, ако изобщо го чуеха, едва ли биха заподозрели за какво ставаше дума. На пръв поглед домът на Чумата не приличаше на място, където се кроят планове, застрашаващи националната сигурност. По-скоро имаше вид на свърталище, което би пробудило интереса на социалните служби.

Чумата живееше на улица „Хьогклинтавеген“ в Сундбиберг, крайно непривлекателен район с потискащи четириетажни блокове от избелели тухли, а и за самия апартамент нямаше какво положително да се каже. Вътре смърдеше на кисело и спарено. На писалището му се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковки от сандвичи на „Макдоналдс“ и кенове от кока-кола, смачкани листа със записки, трохи от сладкиш, неизмити чаши от кафе и празни пликчета от бонбони, и макар част от всичко това да бе попаднало в кошчето за боклук, то, от своя страна, не беше изпразвано седмици наред, пък и нямаше начин да се измине и метър навътре в стаята, без по ходилата да полепнат хлебни трохи и пясък. И все пак никой от познатите му не би се удивил.

Чумата поначало беше момче, което не се къпеше, нито сменяше дрехите си без истински наложителна причина. Живееше изцяло пред компютъра и дори през по-малко напрегнати работни периоди изглеждаше окаяно: с наднормено тегло, занемарен въпреки опита да поддържа стилна козя брадичка, която отдавна се бе превърнала в безформен храсталак. Чумата беше едър, прегърбен и силно пъхтеше, когато се движеше. Но в някои неща много го биваше.

Беше виртуозен хакер, който летеше безпрепятствено през киберпространството, и навярно само един в областта го превъзхождаше, или май в неговия случай е по-точно да се каже „само една“. Танцът на пръстите му по клавиатурата беше радост за окото. В интернет беше толкова лек и гъвкав, колкото тежък и тромав бе в другия, осезаемия свят, и докато един съсед някъде отгоре, навярно г-н Янсон, в момента блъскаше по пода, той отговори на съобщението, което бе получил:

Оса, да ти имам гения. Трябва да ти издигнат статуя!

После се облегна назад с блажена усмивка и опита да обобщи целия ход на събитията или просто да отдъхне, да изживее кратък миг на триумф, преди да осъществи замисъла си и да изпомпа от Осата всеки отделен детайл, а може би и да се увери, че е разчистила следите след себе си. Никой не трябваше да ги проследи, никой!

И преди бяха тероризирали могъщи организации. Това тук обаче бе на ново ниво и мнозина в отбраната компания, към която се числеше, т.нар. Република на хакерите, се бяха противопоставили на идеята, преди всичко самата Оса. Тя бе способна да се дърли с абсолютно всяка институция или личност, стига да се налагаше. Ала не обичаше да създава проблеми ей така, за идеята.

Недолюбваше подобни детински хакерски глупотевини. Не беше от хората, които се намъкват в суперкомпютри само за да се направят на много важни. Осата вечно искаше да има по-конкретна цел и винаги извършваше своите проклети анализи на последствията. Претегляше дългосрочните рискове на фона на краткосрочното задоволяване на потребностите и никой не можеше да твърди, че в този смисъл бе особено разумно да хакнеш АНС. И все пак тя се остави да я убедят, защо — на практика никой не разбираше.

Навярно се нуждаеше от стимулиране. Навярно умираше от скука и ѝ се щеше да въдвори малко хаос, та да не издъхне от отегчение. Или пък, както твърдяха неколцина от групата, вече бе влязла в конфликт с АНС, та затова пробивът не бе нищо повече от лично отмъщение. Други в групата обаче подлагаха на съмнение и това мнение, настоявайки, че всъщност дирела информация, че била на лов за нещо още откакто баща ѝ, Александър Залаченко, бе убит в болница „Салгренска“ в Гьотеборг.

Никой обаче не знаеше със сигурност. Осата открай време пазеше своите тайни, а и нали мотивът всъщност нямаше значение, във всеки случай това се опитваха да си втълпят. Щом желаеше да помогне, оставаше им само да приемат с благодарност, без да се дразнят, че в началото не е проявила кой знае какъв ентусиазъм, или въобще някакви чувства. Поне вече не се инатеше и това бе предостатъчно.

С Осата на борда проектът изглеждаше доста по-надежден, а и всички те знаеха по-добре от повечето хора, че през последните години АНС бе престъпвала правомощията си по най-грубия начин. Днес организацията подслушваше не само терористи и потенциални застрашаващи сигурността лица, нито дори важни особи, като например глави на чужди държави и властимащи, а всеки и всичко, почти всичко. Милиони, милиарди разговори, кореспонденции и всякакви действия в интернет биваха проследявани и архивирани и с всеки изминал ден АНС дълбаеше и проникваше все по-навътре в личния живот на всички нас, превръщайки се в едно голямо, бдящо зло око.

Вярно, никой в Републиката на хакерите не беше цвете за мирисане в това отношение. Всички без изключение бяха прониквали в дигитални пространства, където нямаха абсолютно никаква работа. Такива бяха правилата на играта, тъй да се каже. Хакерите прекосяваха границите за добро или лошо. Те бяха личности, които по силата на самото си занимание нарушаваха правилата и разширявайки пределите на своето познание, невинаги ги беше еня за някакви си разлики между частно и публично.

Не им липсваше морал обаче и преди всичко знаеха, включително и от личен опит, как корумпира властта, особено когато няма прозрачност, при това на никого от тях не допадаше мисълта, че най-ужасните и безскрупулни хакерски атаки вече не се извършваха от отделни бунтари и хора извън закона, а от държавни колоси, които искаха да контролират своето население. Ето защо Чумата и Троицата, и Боб Песа, и Лапата, и Зод, и Маца, и цялата банда в Републиката на хакерите бяха взели решение да отвърнат на удара посредством хакване на АНС и правене на всякакви номерца.

Не беше лека задача. Малко като да отмъкнеш златото от Форт Нокс, а и каквито си бяха самонадеяни идиоти, те не желаеха просто да се промъкнат в системата. Искаха и да я притежават. Искаха да се сдобият със статут на суперпотребители, или Root, ако говорим на езика на „Линукс“, а за да успеят в начинанието си, необходимо бе да открият неизвестни дупки в сигурността, т.нар. нулеви дни — най-напред на платформата със сървърите на АНС, а сетне и навътре в интранета на организацията, NSANet, откъдето се провеждаше радиоелектронното разузнаване на институцията по целия свят.

Както обикновено, бяха започнали с малко социално инженерство. Трябваха им имената на системни администратори и инфраструктурни анализатори, охраняващи сложните пароли за интранета, пък и нямаше да навреди, ако откриеха някой „доносник“, който евентуално да прояви небрежност по отношение на рутинните процедури за безопасност. Чрез собствените си канали успяха да се доберат до четири, пет, шест имена, сред тях и момче на име Ричард Фулър.

Ричард Фулър работеше в NISIRT, Екипа за бързо реагиране по време на инциденти в информационните системи на АНС, който надзираваше интранета на службата и непрекъснато бе на лов за изтичания и инфилтратори. Ричард Фулър си беше почтен пичага — дипломирал се по право в Харвард, републиканец, стар куотърбек, патриотична мечта, ако можеше да се вярва на биографията му. Боб Песа обаче успя посредством една отдавнашна любовница да узнае, че страдал от биполярно разстройство, а навярно и смъркаше кока.

Когато беше превъзбуден, вършеше всевъзможни глупости, като например да избере файлове и документи, без най-напред да ги сложи в пясъчник10. Иначе на вид беше спретнат, може би малко мазничък, повече приличаше на финансист, на някой Гордън Геко, отколкото на таен агент, и някой, навярно самият Боб Песа, подхвърли идеята Осата да замине за родния му град Балтимор, да преспи с него и да го залиса с някое гърненце с мед11.

Осата им предложи да вървят по дяволите.

После зачеркна и втората им идея — да напишат документ с фалшиви данни за инфилтраторите и изтичанията на информация от главния щаб във Форт Мийд и да го заразят с шпионски софтуер, троянец последен писък с високо ниво на въздействие, който Чумата и Осата щяха да разработят. Намерението бе след това да наслагат ръководни нишки из интернет, които да примамят Фулър към файла и в най-добрия случай така да го разгорещят, че да загърби сигурността. Планът не беше лош, съвсем не — преди всичко би могъл да ги въведе в компютърните системи на АНС, без да им се налага да извършват активен пробив, който най-вероятно бе проследим.

Осата обаче нямаше намерение, по думите ѝ, да кибичи в очакване дръвникът Фулър да се изложи. Не желаеше да бъде зависима от чуждите грешки и като цяло си беше опака и проклета, ето защо никой не се изуми, когато най-ненадейно изяви желание сама да поеме цялата операция, и макар това да предизвика известни спорове и протести, в крайна сметка отстъпиха, при условие че все пак ще поддържат някакво сътрудничество и тя ще спазва някои правила на поведение. Така че Осата старателно си записа имената и данните на системните администратори, които бяха открили, и помоли за помощ в т.нар. операция по събиране на идентификационните сведения: обследването на сървърната платформа и операционната система. После обаче затръшна вратата пред Републиката на хакерите и пред света и Чумата нямаше усещането, че тя се вслушва особено в неговите съвети, например, че не бива да използва своя handle12, както и че не бива да работи у дома, а по-скоро в някой отдалечен хотел под фалшива самоличност, в случай че хрътките на АНС я проследят през засуканите лабиринти на мрежата Тор13. Очевидно обаче тя бе свършила всичко по своя си начин, а Чумата нямаше какво друго да стори, освен да кисне на масата си тук, в Сундбиберг, и да чака с опънати до краен предел нерви, като все още си нямаше и представа как бе процедирала тя.

Само едно знаеше със сигурност: постигнатото от нея бе велико и легендарно, и докато виелицата навън фучеше, той понасмете малко от боклука на писалището, наведе се към компютъра и написа:

Разправяй. Какво е усещането?

Празно, отвърна тя.

Празно.

Ето какво ѝ беше. Лисбет Саландер почти не бе мигвала в продължение на седмица, а навярно и бе пила и яла прекалено малко, та сега я цепеше главата, очите ѝ бяха кървясали, ръцете ѝ трепереха и най-много от всичко ѝ се искаше да запрати цялото си оборудване на пода. Някъде дълбоко в себе си обаче беше доволна, макар и съвсем не по повода, за който предполагаше Чумата или който и да било от Републиката на хакерите. Беше доволна, защото ѝ се бе удало да научи нещо ново за престъпната групировка, която изследваше, както и защото вече можеше да се позове на връзка, за която преди само бе подозирала или гадаела. Това обаче го запази за себе си. А как останалите изобщо бяха повярвали, че е хакнала системата в името на каузата, бе нещо, което не спираше да я удивява.

Та тя не беше някакво ударено от хормона тийнейджърче, някакъв самодоволен идиот, ламтящ за слава. Хвърлеше ли се с главата надолу в подобна дързост, Лисбет желаеше да постигне нещо съвършено конкретно, макар да беше вярно, че навремето за нея хакването беше нещо повече от просто средство. В най-лошите моменти от детството ѝ то бе нейният начин да избяга от действителността и да не се чувства толкова самотна. С помощта на компютрите успяваше да срине издигнатите отпреде ѝ стени и бариери и да изживее мигове на истинска свобода. Може би имаше елементи от всичко това и в сегашната ситуация.

Преди всичко обаче бе излязла на лов, и то още откакто се беше събудила на зазоряване след онзи свой сън за юмрука, който ритмично и настоятелно удряше по матрака на „Лундагатан“, а не може да се каже, че ловът е лесна игра. Противниците се укриваха зад димни завеси и може би затова Лисбет Саландер напоследък бе изглеждала необичайно чепата и мъчна. Сякаш от нея се излъчваше някакъв мрак и като изключим един як и гръмогласен треньор по бокс на име Обинзе, и двама-трима любовници от двата пола, тя на практика не се срещаше с никого и повече от всякога имаше вид на истинско бедствие. Косата ѝ стърчеше, погледът ѝ бе помръкнал и макар на моменти да полагаше усилия, не бе напреднала особено в употребата на вежливи фрази.

Говореше или истината, или нищо, а жилището ѝ тук на „Фискаргатан“… е, това бе отделна история. Беше голямо като за семейство със седем деца и при все че годините си минаваха, не беше нито обзаведено, нито уютно. Тук и там имаше някакви мебели от ИКЕА, пръснати сякаш безразборно, липсваше дори стереоуредба, отчасти може би защото Лисбет нищо не разбираше от музика. Виждаше повече музика в едно диференциално уравнение, отколкото в произведение на Бетовен. При все това беше червива от пари. Кинтите, които някога бе отмъкнала от мошеника Ханс-Ерик Венерстрьом, бяха набъбнали до повече от пет милиарда крони. По някакъв начин обаче — типичен за нея — богатството не бе оставило следи в личността ѝ, може би като изключим това, че съзнанието за парите я бе направило още по-неустрашима. Най-малкото напоследък измисляше все по-драстични неща, като например да счупи пръстите на изнасилвач и да се лута из интранета на АНС.

Никак не беше изключено в последната си акция да бе престъпила границата, ала бе гледала на това като на необходимост и дни и нощи бе работила съвършено вглъбена, забравяйки за всичко останало. Сега, впоследствие, насочи уморените си, примижали очи към своите две писалища, поставени под Г-образен ъгъл. Отгоре им стоеше оборудването ѝ, собственият ѝ, обикновен компютър и машината за тестване, която бе закупила и на която бе инсталирала копие на сървъра и операционната система на АНС.

След това бе качила в тестмашината специално написаната си програма, която търсеше грешки и пролуки в платформата. Впоследствие я допълни с програми за дебъгване, поведенческо тестване тип черна кутия и бетаатаки. Резултатът, който получи, бе в основата на шпионския ѝ вирус, на нейния RAT, така че не можеше да си позволи да прояви небрежност по нито една точка. Анализира системата от горе до долу и, разбира се, тъкмо затова бе инсталирала копие на сървъра тук, у дома. Ако се беше нахвърлила на истинската платформа, техниците на АНС щяха тозчас да забележат и да наострят уши, а тогава веселбата набързо щеше да приключи.

Сега можеше да продължава необезпокоявано, ден след ден, без много сън или храна, а ако все пак се случеше да стане от компютъра, то бе, за да подремне на дивана или да си претопли малко пица в микровълновата. Иначе се бъхтеше, докато очите ѝ кървясаха, не на последно място със своя Zeroday Exploit, софтуера, който търсеше неизвестни пролуки в сигурността и щеше да ъпдейтне статуса ѝ, щом веднъж се промъкнеше вътре. Честно казано, беше си пълно безумие.

Лисбет написа програма, която не просто ѝ предостави контрол върху системата, а ѝ осигури възможност да управлява дистанционно каквото пожелае в интранет. А за интранет притежаваше повърхностни познания и всъщност това бе най-абсурдното.

Не просто щеше да проникне. Щеше и да продължи навътре в NSANet, в тази самостоятелна вселена, в минимална степен свързана с обичайния интернет. Може и да изглеждаше като тийнейджърка, скъсана по всички предмети, ала станеше ли дума за изходни кодове в компютърни програми и за логически връзки изобщо, нямаше равна на себе си. И сега мозъкът ѝ каза само „щрак-щрак“ и създаде съвършено нова рафинирана шпионска програма, супервирус, който водеше самостоен живот. Когато най-сетне се почувства доволна от него, настъпи следващата фаза в работата ѝ — щеше да спре с игрите в собствената си работилница и да премине към истинската атака.

Ето защо извади предплатената карта, която бе закупила в Берлин от оператора Т-Мобайл, и я пъхна в телефона си. После се свърза чрез нея с мишената си и може би наистина би трябвало да седи на някое друго място, далече, в друго кътче на света, навярно с другата си самоличност, Ирене Несер.

Сега момчетата по сигурността от АНС, ако бяха наистина усърдни и кадърни, навярно биха могли да я проследят до базовата станция на „Теленор“ в квартала. Със сигурност нямаше да стигнат чак до крайната цел, не и по технически път. И все пак щяха да са достатъчно близо и по някакъв начин това не би било хубаво. Лисбет смяташе, че предимствата на това да си седи у дома надделяваха над недостатъците, но все пак взе всички възможни предпазни мерки. Като толкова много други хакери и тя използваше Тор, мрежа, чрез която нейният трафик рикошираше в хиляди потребители. Знаеше обаче, че в случая дори Тор не беше безопасен — АНС използваше програма, наречена „Егоистичният Жираф“, за да пробие системата, затова работи дълго време над по-нататъшното подсилване на личната си защита и едва тогава премина в нападение.

Разряза платформата като лист хартия, ала нямаше причина да се пъчи от гордост. Сега трябваше по най-бързия начин да изнамери ония системни администратори, чиито имена бе получила, и да инжектира своята шпионска програма в някой от техните файлове, за да прокара мост между мрежата на сървърите и интранета, а това не беше проста операция, по никакъв начин. Не биваше да се задействат никакви предупредителни аларми, никакви антивирусни програми. Накрая избра мъж на име Том Брекинридж и се промъкна в NSANet с неговата самоличност, а после… всяко мускулче в тялото ѝ се напрегна. Пред очите ѝ, пред измъчените ѝ, отмалели от бодърстване очи магията най-после проработи.

Шпионската ѝ програма я отвеждаше все по-навътре в това най-тайно от тайните места и тя очевидно знаеше точно накъде се е запътила. Беше се насочила към активната директория или нейното съответствие, за да ъпгрейдне статуса си. От дребно посетителче, което не беше добре дошло, щеше да се превърне в суперпотребител в тази гъмжаща от информация вселена и едва след това да се опита да добие общ поглед върху системата, а това не беше лесно. Бе почти немислимо, пък и тя не разполагаше с много време.

Трябваше да бърза, да бърза, да хване цаката на търсачката и да проумее всички кодови думи и изрази, и указания, и тъкмо бе на път да се откаже, когато най-сетне откри документ, отбелязан със Строго секретно, „НОРОФОН — Без международно разпространение“ — сам по себе си нищо забележително. Ала в комбинация с две комуникационни връзки между Зигмунд Екервалд от „Солифон“ и киберагенти от отдела за Надзор над стратегическите технологии в АНС, все пак ставаше взривоопасен. Тогава се усмихна и запамети и най-дребния детайл, макар в следващия миг да изруга на висок глас, понеже съзря още един документ, който явно имаше нещо общо със случая. Той бе зашифрован, затова нямаше друг изход, освен да го копира, а допускаше, че във Форт Мийд това щеше да активира някоя аларма.

Положението започваше да става напечено. Освен това налагаше се да се заеме и с официалната си задача, ако изобщо официална беше точната дума. Тя обаче бе дала тържествено обещание на Чумата и останалите в Републиката на хакерите да смъкне гащите на АНС и да изкара с бой малко от високомерието на организацията, ето защо се зачуди с кого да се свърже. Кой да получи посланието ѝ?

Избра Едуин Нийдъм, Ед Неда. Що се отнасяше до ИТ сигурността, неговото име изникваше през цялото време и когато набързо го проучи в интранета, изпита неволен респект. Ед Неда беше звезда. Сега обаче тя го бе надхитрила и за миг ѝ стана неудобно от това, което смяташе да направи.

Атаката ѝ щеше да предизвика пълен хаос. Но това беше точно каквото се искаше, така че премина в нападение. Нямаше представа колко е часът. Можеше да е нощ или ден, есен или пролет, и само смътно, с дъното на съзнанието си долавяше, че навън се вихри буря, сякаш и времето бе солидарно с нападението ѝ, а далече в Мериленд, досами известното кръстовище „Балтимор Паркуей“ и „Мериленд Рут 32“, Ед Неда започваше да пише имейл.

Не стигна особено далеч, защото в следващата секунда тя пое юздите и продължи изречението му с думите: Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него. В това се съдържа фундаментална демократична логика, и за кратък миг ѝ се стори, че е улучила десетката, че е имала гениално хрумване. Усещаше горещата сладост на реванша, а после пое заедно с Ед Неда на пътешествие из системата. Двамата танцуваха и фучаха покрай святкащ свят от неща, които на всяка цена трябваше да останат скрити.

Несъмнено преживяването беше спиращо дъха, и все пак, и все пак… Когато се откачи и всичките ѝ логови файлове автоматично бяха изтрити, дойде махмурлукът. Като след оргазъм с погрешен партньор. Онези изречения, които само допреди миг ѝ се бяха стрували толкова точно попадение, сега ѝ звучаха съвсем детински, като хакерско бръщолевене. Внезапно закопня да се напие до козирката, минимум. С уморени провлечени стъпки стигна до кухнята, грабна бутилка „Тъламор Дю“ и две-три бири, с които да изплакне уста, сетне седна пред своите компютри и започна да пие. Не за да празнува, съвсем не. В тялото ѝ не бяха останали никакви усещания на победител. По-скоро… защо? От чувство за противоречие може би.

Пиеше ли, пиеше, а бурята навън фучеше, радостните възгласи откъм Републиката на хакерите се множаха. Нищо от това обаче вече не я засягаше. Едва се държеше изправена и с бързо, помитащо движение прекара ръка по масата, наблюдавайки как бутилки и пепелници политат към пода. После се сети за Микаел Блумквист.

Сто на сто беше от алкохола. Блумквист имаше навика да изскача в мислите ѝ, когато беше пияна, точно както се случва с напоркани бивши любовници, и без изобщо да го съзнава, тя хакна неговия компютър, а това далеч не беше АНС. Отдавна си пазеше пряка пътека към него и първоначално се зачуди каква ли работа имаше там.

Не ѝ пукаше за него, нали така? Той беше история, просто привлекателен идиот, в когото навремето случайно се бе влюбила, и нямаше намерение да повтаря тази грешка. Не, всъщност би трябвало просто да се откачи от интернет и да не поглежда компютър седмици наред. При все това остана на неговия сървър и в следващия миг изражението ѝ се смекчи. Шибаният Кале Блумквист бе създал файл на име „Кутията на Лисбет“ и в този документ се криеше въпрос към нея:

Какво да мислим за изкуствения интелект на Франс Балдер?

Лисбет се поусмихна и може би това донякъде се дължеше на Франс Балдер.

Той беше нейният тип компютърен маниак, обсебен от изходни кодове, от квантови процеси и от възможностите на логиката. Но най-вече се развесели от факта, че Микаел Блумквист се бе натресъл в същата сфера като нея самата, и макар да се чудеше дали просто да не изключи компютъра и да си легне, тя отговори:

Интелектът на Балдер ни най-малко не е изкуствен. Как е твоят собствен понастоящем?

И какво ще стане, Блумквист, ако създадем машина, която е малко по-умна от нас самите?

После отиде в една от своите спални и както си беше с дрехите, изпадна в безпаметен сън.

Глава 7. 20 ноември

Още нещо се беше случило в редакцията, явно нещо не много хубаво. Ерика обаче отказваше да сподели подробности по телефона. Настоя за разрешение да го посети в дома му. Микаел се бе опитал да я разубеди.

— Красивото ти дупе ще стане на шушулка!

Ерика не го послуша и ако не беше интонацията ѝ, той просто щеше да се зарадва на нейното упорство. Още откакто бе напуснал редакцията, Микаел копнееше за възможност да поговори с нея, а може би и да я вкара в спалнята си и да ѝ свали дрехите. Нещо обаче му подсказваше, че сега няма да стане и дума за това. Ерика изглеждаше обезпокоена и промълви едно „извинявай“, което само го разтревожи още повече.

— Веднага ще хвана такси — каза тя.

Във всеки случай се позабави и като нямаше какво друго да прави, той влезе в банята и се погледна в огледалото. Бе имал и по-добри дни. Косата му беше чорлава и неподстригана, а под очите му имаше сенки и торбички. Като цяло грешката бе на Елизабет Джордж. Микаел изруга, излезе от банята и поразтреби още малко апартамента.

Ерика нямаше да може да се оплаче поне от това. Колкото и отдавна да се познаваха и колкото и да бяха преплетени житейските им пътища, в него все още вирееше слаб комплекс. Той беше нежененият син на работник, тя беше омъжената госпожа от висшата класа с перфектен дом в Салтшобаден и при всички положения нямаше да навреди, ако обстановката вкъщи изглежда прилично. Напълни миялната машина, изчисти мивката и хукна навън с боклука.

Дори успя да пусне прахосмукачката в гостната и да полее цветята на прозореца, както и да въдвори малко ред по библиотечката и поставката за вестници, преди най-сетне на вратата да се позвъни, като едновременно се и почука. Гостенката нямаше търпение да влезе. Когато отвори, Микаел остана потресен. Ерика бе вкочанена.

Тресеше се като лист от трепетлика и това не се дължеше единствено на времето. Облеклото ѝ също си бе казало думата. Дори не носеше шапка. От старателно оформената сутринта прическа нямаше и помен, а на дясната ѝ буза личеше нещо, наподобяващо драскотина.

— Рики — каза той. — Какво ти е?

— Красивото ми дупе стана на шушулка. Не можах да хвана такси.

— Какво ти е на бузата?

— Подхлъзнах се. Три пъти, мисля.

Той сведе очи към червеникавокафявите ѝ италиански боти на високи токчета.

— Ботушките ти са само за сняг.

— Идеални са за сняг. Да не говорим за гениалното ми решение да пренебрегна дългия клин.

— Влез и ще те стопля.

Тя се свлече в ръцете му и се разтресе още повече, а той я прегърна силно.

— Извинявай — повтори тя.

— За какво?

— За всичко. За „Сернер“. Бях идиотка.

— Хайде, Рики, не преувеличавай.

Той избърса снежинките от косата и челото ѝ и внимателно прегледа раната на бузата.

— Не, не, ще ти разкажа — обяви тя.

— Първо обаче ще ти сваля дрехите и ще те настаня в една гореща вана. Искаш ли и чаша червено?

Искаше и дълго остана във ваната със своята чаша, която той допълни на два или три пъти. Седеше до нея върху тоалетната чиния и слушаше разказа ѝ, и въпреки всичките знаменателни новини, в разговора се долавяше и нещо помирително, сякаш пробиваха зида, който напоследък бяха издигнали помежду си.

— Знам, че според теб бях идиотка от самото начало — каза тя. — Не, не възразявай, твърде добре те познавам. Но трябва да разбереш, че аз, Кристер и Малин не виждахме друго решение. Бяхме вербували Емил и Софи и толкова се гордеехме с това. По онова време едва ли имаше по-горещи репортери. За нас това беше невероятно престижно. Показваше, че сме в стихията си, и около нас отново се вдигна шум, излязоха положителни репортажи в „Резюме“ и „Дагенс Медия“. Като в добрите стари времена, и честно казано, лично за мен обещанието, което бях дала на Софи и на Емил, че могат да се чувстват на сигурно място във вестника, означаваше много. Финансите ни са стабилни, така им казах. Хариет Вангер ни пази гърба. Ще разполагаме с пари и ще правим фантастични репортажи. Е, предполагам разбираш, че наистина вярвах в това. После обаче…

— После небето малко се посрути.

— Именно, и то не само заради кризата в пресата и заради пазара на обяви, който претърпя крах. Беше и заради цялата бъркотия в групата Вангер. Не знам дали наистина си схванал какъв хаос бе настъпил. На моменти гледам на това почти като на държавен преврат. Всичките стари консервативни мъже с дясна ориентация в семейството, и консервативни жени, разбира се, как иначе, е, ти поне ги познаваш, всичките дърти расисти и назадничави типове се съюзиха и забиха нож в гърба на Хариет. Никога няма да забравя онова нейно обаждане. Като прегазена съм, каза ми. Беше съсипана. Бяха се раздразнили най-вече от опитите ѝ да обнови и модернизира групата, а после, естествено, и от решението ѝ да избере Давид Голдман в борда, онзи, дето е син на равина Виктор Голдман. Ала и ние бяхме част от картинката, както знаеш. Андрей тъкмо бе написал своя репортаж за просяците в Стокхолм и всички го намирахме за най-доброто му постижение, цитираха го навсякъде, дори в чужбина. Хората на Вангер обаче…

— Го класифицираха като левичарски блудкаж.

— Още по-лошо, Микаел, като пропаганда „за лениви копелета, дето дори не могат да си намерят работа“.

— Така ли казаха?

— Нещо подобно, но подозирам, че репортажът на практика не е бил от значение. Той беше само тяхното оправдание, за да подкопаят допълнително ролята на Хариет в групата. Искаха да се дистанцират от всичко, което Хенрик и Хариет бяха защитавали.

— Идиоти.

— Божичко, да, но това не ни помогна особено. Спомням си ония дни. Сякаш земята се продънваше под краката ми, и разбира се, знам, знам, трябваше да те включвам повече, ала си мислех, че всички ще спечелим, ако ти имаш възможност да се съсредоточиш върху историите си.

— И въпреки това не направих нищо смислено.

— Опита се, Микаел, наистина се опита. Но това, до което исках да стигна, беше, че тъкмо тогава, когато всичко изглеждаше сринато до основи, позвъни Уве Левин.

— Сигурно някой му е подшушнал за случващото се.

— Положително, и едва ли има нужда да ти казвам, че отначало бях скептична. „Сернер“ е известен с таблоидите си. Уве обаче продължи с цялата си словоохотливост и ме покани в голямата си нова къща в Кан.

— Какво?

— Да, извинявай, и това не ти казах. Предполагам, че съм се срамувала. Но така или иначе, щях да ходя на филмовия фестивал, за да направя портрет на онази иранска режисьорка. Знаеш я, дето я преследвали заради документалния филм за деветнайсетгодишната Сара, която била убита с камъни, и сметнах, че нямаше да има нищо лошо в това „Сернер“ да ни помогне с пътните разноски. Както и да е, двамата с Уве будувахме цяла нощ, разговаряхме и си останах доста скептично настроена. Толкова се фукаше, че беше направо смешен. А и всичките му приказки за продажби и печалби. Накрая обаче все пак се заслушах, и знаеш ли защо?

— Беше фантастичен в леглото.

— Ха, не, заради отношението му към теб.

— С мен ли искаше да спи?

— Безкрайно ти се възхищава.

— Бабини деветини.

— Не, Микаел, тук грешиш. Той обожава властта и парите си, и къщата си в Кан, но го гложди това, че не го смятат за страхотен като теб. Става ли въпрос за популярност, Микаел, той е бедняк, а ти се къпеш в злато. Дълбоко в себе си той иска да е като теб, веднага го усетих, и да, трябваше да прозра, че подобна завист може да се окаже и опасна. Та нали цялото това лаене срещу теб се дължеше точно на тази завист, би трябвало да си го схванал. Твоята безкомпромисност кара хората да се чувстват нищожни. Със самото си съществуване ти им напомняш до каква степен са се продали и колкото повече се прославяш, толкова по-мизерни изглеждат те самите, а в такива случаи има само един начин да се защитят: като те повалят в калта. Ако ти паднеш, на тях им става по-добре. Злословията им връщат частица от достойнството, поне те така си въобразяват.

— Мерси, Ерика, но наистина не ме е грижа за тия глупости.

— Да, знам, във всеки случай се надявам да е така. Онова, което осъзнах обаче, бе, че Уве наистина искаше да участва и да се чувства като един от нас. Искаше малко да се позарази с нашето реноме и това ми се стори добър стимул. Ако се е стремял да стане добър като теб, за него би било съкрушително да превърне „Милениум“ в най-обикновен комерсиален продукт на „Сернер“. Ако стане известен като човека, съсипал един от най-легендарните вестници в Швеция, последните останки от почтеността му завинаги биха затънали в тинята. Ето защо всъщност му повярвах, когато каза, че и той, и групировката се нуждаели от престижно издание, от алиби, ако щеш, и че само щял да ни помага да правим онази журналистика, в която вярваме. Положително е искал и да участва по-активно във вестника, ала според мен това беше само от суета. Малко да се поизпъчи и да може да каже на своите другарчета, дето се носят по течението, че е нашият спин-доктор14 или нещо подобно. Никога не съм си представяла, че би дръзнал да посегне на душата на вестника.

— И все пак явно тъкмо това прави в момента.

— Да, за съжаление.

— И какво се случва тогава с изпипаната ти психологическа теория?

— Подцених мощта на опортюнизма. Както и ти забеляза, Уве и „Сернер“ се държаха образцово, преди да се излее целият този поток от хули срещу теб, ала сетне…

— Той се е възползвал.

— Не, не, някой друг го е сторил. Някой, който се е целел в него. Едва впоследствие осъзнах, че на Уве не му е било лесно да спечели останалите на своя страна, що се отнася до решението да закупят дял от нас. Както разбираш, не всички в „Сернер“ страдат от журналистически комплекс за малоценност. Повечето са просто най-обикновени бизнесмени, които презират всички тия приказки за важните теми и тем подобни. Подразнили са се от „фалшивия идеализъм“ на Уве, както го нарекли, а в обвиненията към теб са видели шанс да го насолят.

— Олеле.

— Дори не подозирах какво ще стане. Отначало нещата изглеждаха съвсем окей. Бяха поставени само няколко изисквания за определено нагаждане към пазара и както знаеш, аз реших, че голяма част от тях звучат по-скоро добре. Самата аз доста съм размишлявала как бихме могли да привлечем по-младата аудитория. Всъщност въобразявах си, че аз и Уве сме провели смислен диалог по темата, затова и не се безпокоях прекомерно за днешната му презентация.

— Не, забелязах това.

— Тогава обаче бурята още не се бе разразила.

— И за каква буря говорим всъщност?

— Онази, дето настана, след като ти саботира изложението на Уве.

— Нищо не съм саботирал, Ерика. Просто си излязох.

Тя отпи глътка от виното си там, във ваната, после се засмя с известна тъга.

— Кога ще се научиш, че си Микаел Блумквист? — рече.

— Мислех си, че започвам да се справям с това донякъде.

— Не изглежда така, иначе щеше да си осъзнал, че когато Микаел Блумквист излезе по средата на презентация за собствения му вестник, положението става напечено, независимо дали Микаел Блумквист желае това, или не.

— В такъв случай моля да извините саботажа ми.

— Не, не, не те укорявам, вече не. Сега аз съм тази, която се извинява, както виждаш. Тъкмо заради мен се насадихме на тези пачи яйца. И със сигурност щеше да стане голяма разправия, независимо дали ти бе излязъл, или не. Само чакаха повод да ни се нахвърлят.

— Какво точно се случи?

— След като ти напусна стаята, всички ние се оклюмахме, а Уве, чието самоуважение бе получило поредния гвоздей в ковчега си, заряза речите си. Няма смисъл, така рече. После отишъл в главния щаб и им изпял всичко. Изобщо не бих се учудила, ако е направил същинска драма от случилото се. Онази завист, на която се бях надявала, навярно се бе преобразила в нещо съвършено дребнаво и злостно. След някой и друг час се върна с известието, че групировката била готова да инвестира чутовни суми в „Милениум“ и да използва всичките си канали, за да пласира вестника на пазара.

— И очевидно това е било лошо.

— Да, и си го знаех, още отпреди да обели и дума по въпроса. Четеше се по цялото му лице. Излъчваше някаква смесица от страх и триумф, като отначало трудно намираше точните думи. Мънкаше нещо, групировката искала да има по-ясна представа за дейността ни, съдържанието трябвало да се подмлади, да сме използвали повече звезди. Ала после…

Ерика затвори очи и прокара ръка по мократа си коса, после изгълта остатъка от виното.

— Слушам, Ерика.

— После каза, че искат да те разкарат от редакцията.

— Моля?

— Очевидно нито той, нито групировката бяха способни да го изрекат направо, още по-малко да пуснат заглавия от типа на „«Сернер» изритва Блумквист“, така че Уве го формулира страшно сладкодумно, оповестявайки как искал да ти отпуснем юздите, та да се съсредоточиш върху онова, което умееш най-добре: да пишеш репортажи. Предложи стратегическо позициониране в Лондон и щедър договор за международен кореспондент на свободна практика.

— Лондон?

— Заяви, че Швеция била твърде малка за тип от твоя калибър, но ти схващаш за какво иде реч.

— Смятат, че няма да могат да прокарат промените си, ако остана в редакцията?

— Нещо подобно. Същевременно си мисля, че никой от тях не се учуди, когато аз, Кристер и Малин ги отрязахме, като казахме, че не може и дума да става за такова нещо, да не говорим пък за реакцията на Андрей.

— Той пък какво направи?

— Почти ми е неудобно да го цитирам. Андрей се изправи и заяви, че това било най-срамното нещо, което бил чувал в целия си живот. Каза, че ти си бил едно от най-добрите неща, с които разполагаме в тази страна, гордост за демокрацията и журналистиката, и че цялата групировка „Сернер“ трябвало да се свие в ъгъла и да се засрами. Каза, че си бил велик човек.

— Не си поплюва.

— Но иначе е добро момче.

— Наистина е така. И какво направиха хората на „Сернер“?

— Разбира се, Уве бе подготвен за това. Естествено, можете да си откупите нашия дял, рече. Само дето…

— Цената се е повишила — допълни Микаел.

— Именно, финансовият анализ би показал, обясни той, че делът на „Сернер“ трябва най-малкото да се е удвоил, откакто групировката се включи, предвид добавената стойност и репутацията, която са създали.

— Репутация! Май че не са с всичкия си!

— Изобщо не са, очевидно, но са хитри и искат да ни правят мръсно. При това се чудя дали не се стремят с един удар да убият два заека: да направят добра сделка и да се отърват от един конкурент, като ни смачкат финансово.

— Какво ще правим, по дяволите?

— Това, в което сме най-добри, Микаел — ще се бием. Ще изтегля от собствените си пари и ще им откупим дела, после ще се борим, за да станем най-добрият вестник в Северна Европа.

— О, разбира се, Ерика, върхът, ами после? Ще разполагаме с мизерни финанси и дори ти няма да можеш да помогнеш.

— Знам, но все ще потръгне. И преди сме излизали от тежки ситуации. Аз и ти можем да се откажем от заплати за известно време. Нали, така или иначе, се оправяме?

— Всичко си има край, Ерика.

— Не говори така! Никога!

— Дори и да е вярно?

— Особено тогава.

— Окей.

— С нищо ли не си се захванал? — продължи тя. — Каквото и да е, нещо, с което да цапардосаме медийна Швеция?

Микаел закри лице с ръцете си и по някаква причина се сети за Пернила, дъщеря си, която бе заявила, че за разлика от него, тя щяла да пише „не на шега“, каквото и да бе онова, което беше „на шега“ в неговото писане.

— Като че ли не съм — отвърна той.

Ерика плясна с ръка във водата и опръска чорапите му.

— По дяволите, все трябва да имаш нещо. Не познавам човек в страната, който да получава толкова много информация!

— Повечето е неизползваема — отвърна той. — Но може би… току-що открих нещо.

Ерика се надигна във ваната.

— Какво?

— Не, нищо — поправи се той. — Просто пожелателно мислене.

— В нашето положение се налага да мислим пожелателно.

— Да, но няма нищо определено, само малко дим и нищо доказуемо.

— И все пак дълбоко в себе си вярваш, че има, нали?

— Да, но заради един-единствен факт, който няма нищо общо със самата история.

— Какъв?

— Че старият ми оръженосец също е замесен.

— Онази с голямото О?

— Тъкмо тя.

— Като че ли звучи обещаващо — завърши Ерика и се изправи във ваната, гола и красива.

Глава 8. Вечерта на 20 ноември

Аугуст бе коленичил върху шахматния под в спалнята пред аранжирания от баща му натюрморт със стеаринова свещ върху синя чиния, две зелени ябълки и портокал. Ала нищо не се случваше. Момчето просто се взираше с празен поглед във виелицата навън, а Франс се чудеше: може би е глупаво да се опитвам да го мотивирам по този начин?

Та нали само да мернеше нещо, и то си оставаше запечатано в паметта му? Защо трябваше баща му да подбира какво да рисува? Очевидно Аугуст разполагаше с хиляди собствени картини в главата си и може би една чиния и няколко плода му се струваха банални и не заслужаващи внимание. Може би Аугуст се интересуваше от съвършено различни неща и Франс се запита за пореден път: дали момчето искаше да му каже нещо особено със своя светофар? Скицата не оставяше точно приятно впечатление. Напротив, червената светлина грееше като зло, втренчено око и нищо чудно Аугуст да се бе почувствал заплашен от онзи мъж на пешеходната пътека.

Франс погледна към сина си за стотен път днес. Беше си голям срам, тъй или инак. По-рано бе възприемал Аугуст единствено като странен и неразбираем. Сега за кой ли път се питаше дали той и синът му всъщност не си приличаха. В детството на Франс лекарите не ги биваше много в диагнозите. Тогава отписваха хората като странни и слабоумни, без да им мигне окото. Той самият определено бе различен, твърде сериозен, с безизразна физиономия, и никой в училищния двор не го намираше за особено готин. От друга страна, и той не смяташе, че останалите деца са кой знае колко забавни — бягаше при своите цифри и уравнения и не произнасяше много думи нахалост.

Едва ли биха му лепнали етикета аутист, като на Аугуст. Със сигурност обаче в днешно време биха му приписали синдрома на Аспергер и това можеше да се окаже за добро или за лошо, нямаше никакво значение. По-същественото беше друго — двамата с Хана си бяха въобразявали, че рано поставената диагноза на Аугуст ще му помогне да излезе от състоянието си. Но това не се бе случило и едва сега, когато момчето бе на осем години, Франс осъзнаваше, че синът им притежава особена дарба, очевидно както пространствена, така и математическа. Защо Хана и Ласе не бяха доловили нищо?

Ласе беше копеле, но Хана беше чувствителен и фин човек. Франс никога нямаше да забрави първата им среща. Беше вечер в кметството с представители на Кралската академия по инженерни науки, той бе получил някаква награда, за която не го беше грижа, през цялото време умираше от скука и копнееше по дома и компютъра си, когато някаква жена, която му се стори бегло позната — познанията на Франс за света на звездите бяха крайно ограничени, — дойде при него и го заговори. В представите си Франс все още беше зубрачът от училище „Тапстрьом“, когото момичетата поглеждаха само с презрение.

Недоумяваше какво би могла да види в него жена като Хана, а по онова време — той скоро научи това — тя бе на върха на славата си. Хана обаче го съблазни и в онази нощ го люби както никоя друга жена дотогава. Сетне последва може би най-щастливият период в живота на Франс, а после… бинарните кодове надделяха над любовта.

Съсипа брака си с работа, след което всичко излезе от релси. Ласе Вестман пое юздите, Хана повехна, а навярно и Аугуст, та затова Франс, разбира се, би трябвало да е бесен. Той обаче знаеше, че и сам носи вина. Бе откупил свободата си и бе загърбил сина си, и може би беше вярно казаното по време на делото за попечителските права, че бе предпочел мечтата за изкуствен живот пред собственото си дете. Кръгъл идиот.

Извади лаптопа си и потърси в Гугъл още информация за савантското дарование. Вече бе поръчал много книги, сред които и големия справочник „Острови на гениалност“ от проф. Дарълд А. Трефърд. Възнамеряваше да научи всичко достъпно по темата, та никой проклет психолог или педагог да не може да го перне през пръстите и да му каже от какво се нуждае Аугуст. Щеше да знае това много по-добре от всички тях, ето защо продължи да се информира и този път вниманието му бе приковано от разказ за момичето с аутизъм Надя.

Нейната съдба бе отразена в книгата на Лорна Селф „Надя: случай на изключителна рисувателна способност у дете с аутизъм“, както и в тази на Оливър Сакс „Мъжът, който взе жена си за шапка“, и Франс се зачете с увлечение. Това бе затрогваща история и в много аспекти подобна на тази на Аугуст. Точно като него Надя изглеждала съвършено здрава при раждането си, после родителите ѝ малко по малко разбрали, че нещо не е наред.

Момичето не говорело. Не гледало хората в очите. Избягвало телесния контакт и не реагирало на усмивките или на действията на майка си. През по-голямата част от времето била мълчалива и необщителна, компулсивно кълцала листа хартия на неописуемо тънки ивици. На шест години още не била изрекла нито една дума.

При все това рисувала като истински Да Винчи. Още на три годинки внезапно се заловила да скицира коне и за разлика от другите деца, не очертавала първо контурите, а започвала от някой дребен детайл: копито, ботуш на ездач, опашка, и най-забележителното от всичко — рисувала бързо. Свързвала частите с бясна скорост, една тук, една там, в съвършено цяло, в кон, който галопирал или просто вървял напред. От собствените си юношески опити Франс знаеше, че няма нищо по-трудно от това да нарисуваш животно в движение. Както и да се мъчим, изображението е неестествено или сковано. Изисква се голямо майсторство, за да се изрази лекотата на скока. Надя била майстор още на тригодишна възраст.

Нейните коне били като истински снимки, нахвърляла ги с лека ръка и това очевидно не било в резултат на продължителни упражнения. Дарбата ѝ се изливала като от спукан бент и това очаровало съвременниците ѝ. Как бе могла? Как било възможно само с няколко бързи движения на ръката да прескочи векове в развитието на историята на изкуството? Австралийските учени Алън Снайдър и Джон Мичъл изследвали скиците и през 1999 г. изложили теория, която малко по малко се наложила: ние всички притежаваме унаследена способност за този вид виртуозност, ала при повечето от нас тя е блокирана.

Видим ли футболна топка или каквото и да било друго, ние не разбираме веднага, че това е триизмерен обект. Мозъкът ни първо отчита различните детайли, падащи сенки, разлики в дълбочината, нюанси и от тях си вади заключения за формата. Ние не съзнаваме това, ала е необходим предварителен анализ на отделните части, за да схванем нещо толкова просто — че ей там има топка, а не окръжност.

Мозъкът сам създава крайната форма и когато го направи, вече не виждаме всички детайли, които сме доловили първоначално. Гората, така да се каже, затуля дърветата. Мичъл и Снайдър били поразени от налагащото се предположение, че ако само успеем да извадим изначалната картина от своя мозък, бихме могли да гледаме на света по съвсем нов начин, а може би и да го пресъздадем по-лесно, точно както го правела Надя без каквато и да било практика.

С други думи, идеята била, че Надя имала достъп тъкмо до изначалната картина, до самия суров материал, с който борави мозъкът. Тя съзирала множеството подробности, преди да са обработени, и именно затова винаги започвала от някоя отделна част като копито, муцуна, а не от цялото, понеже цялото в смисъла, в който го разбираме ние, още не било създадено. Макар Франс Балдер да съзираше редица пробойни в теорията, или, както винаги, да имаше немалко критически въпроси, идеята му допадаше.

В много отношения това бе начин на мислене, към какъвто винаги се бе стремил в своята изследователска работа; гледна точка, която не приемаше нещата за даденост, а надскачаше очевидното и задълбаваше в дребните детайли. Чувстваше се все по-обсебен от темата и четеше с нарастващо удивление чак докато не попадна на нещо, което го накара да изтръпне. Дори изруга на висок глас и се втренчи в сина си, пронизан от страх. Но не някой от научните резултати бе накарал Франс да се сепне, а описанието на първата учебна година на Надя.

Надя била включена в клас за деца с аутизъм и обучението било съсредоточено върху това да я накарат да проговори, пък и момичето отбелязвало напредък. Думите започнали да идват една подир друга. Цената обаче била висока. Когато започнала да говори, рисувалната ѝ дарба изчезнала и според авторката Лорна Селф един език бил заменен с друг. От гениална художничка Надя се превърнала в най-обикновено, тежко увредено момиче с аутизъм, което не стига че говорело съвсем малко, ами и било загубило онова, което изумило света. Струваше ли си да изгуби дарбата си? За да може да изрече няколко думи?

Не, идеше му на Франс да изкрещи, може би защото той самият беше готов да плати каквато и да било цена, за да стане гений в своята сфера. По-добре гений, неспособен да проведе и един смислен разговор по време на обяд, отколкото светски човек с посредствен ум. Каквото и да е, само не обичайното! Това беше неговата цел, открай време… и все пак, не беше чак толкова самовлюбен, та да не разбере: собствените му елитарни принципи не бяха непременно най-подходящи за случая. Навярно няколко фантастични скици не струваха нищо пред това, момчето само да може да помоли за чаша мляко или да размени няколко думи с приятел, с баща…

И все пак отказваше да се изправи пред подобен избор. Нямаше да го преживее, ако се принудеше да се отрече от най-фантастичното нещо, случило се в живота на Аугуст. Не, не… не биваше да съществува подобен въпрос. Никой родител не бива да изпитва необходимостта да избира между алтернативите гений или не гений. Та нали никой не може да знае предварително кое е най-доброто за детето.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-нелеп му се виждаше той и го порази мисълта, че не вярва или по-скоро не иска да повярва, че единият език може да убие другия. Въпреки всичко Надя беше само един случай, а един случай не можеше да е основа за научни обобщения.

Трябваше да узнае повече, ето защо продължи да търси в интернет. Тогава звънна телефонът му. Беше звънял непрекъснато през последните часове. Сред номерата имаше един таен, а също и този на Линус, стария му асистент, с когото му бе все по-трудно да общува, може би дори бе изгубил доверие в него. Във всеки случай нямаше желание да разговаря с Линус в момента. Искаше да продължи с проучването на съдбата на Надя, нищо повече.

При все това вдигна — може би от нервност. Беше Габриела Гране, очарователната аналитичка от тайната полиция, и Франс се поусмихна — ако най-много му се искаше да бъде с Фара Шариф, Габриела ставаше за номер две. Тя имаше блестящи, красиви очи, а и притежаваше пъргав ум. А Франс харесваше интелигентните жени.

— Габриела — каза ѝ, — с огромно удоволствие бих разговарял с теб. Но нямам никакво време. Заровил съм се в нещо важно.

— За това тук категорично имаш време — отвърна тя с необичайна строгост. — Намираш се в опасност.

— Глупости, Габриела! Нали ти казах. Може би ще се опитат да ме съсипят в съда. Но това е всичко.

— Франс, опасявам се, че получихме нови сведения, при това от крайно квалифициран източник. Явно наистина има заплаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, не съвсем съсредоточен.

Бе прихванал телефона между ухото и рамото си и продължаваше да търси информация за загубената дарба на Надя.

— Определено ми е трудно да оценя сведенията, но те ме безпокоят, Франс. Мисля, че си струва да се вземат на сериозно.

— Значи така и ще сторя. Обещавам да бъда още по-предпазлив. Няма да си подавам носа навън, ала в момента съм малко зает, както ти казах, при това съм до голяма степен убеден, че грешиш. В „Солифон“…

— Да, да, може и да греша — прекъсна го тя. — Съвършено възможно е, но само си представи, че съм права, представи си, че съществува мъъъничка възможност да съм права.

— Да, но…

— Никакво но, Франс, абсолютно никакво но. Просто ме изслушай. Мисля, че анализът ти е верен. Никой в „Солифон“ не ти желае злото чисто физически. Те са цивилизована компания все пак. Ала, изглежда, някой или някои в групировката подвържат връзка с криминална организация, изключително опасна, с разклонения и в Русия, и в Швеция. Тъкмо оттам идва заплахата.

За първи път Франс откъсна очи от монитора на компютъра. Знаеше, че Зигмунд Екервадц от „Солифон“ сътрудничи с престъпна организация. Дори бе прихванал няколко кодови думи за лидера, ала не можеше да разбере защо биха се нахвърлили върху му — или пък можеше?

— Криминална организация? — промърмори той.

— Точно — продължи Габриела. — И не е ли това в известен смисъл логично? Нали и ти самият мислеше в същата насока? Започнел ли човек да краде чужди идеи и да печели пари от тях, значи, е преминал границата и върви само по нанадолнището. Не казваше ли ти това?

— По-скоро казах, че ми стигат и банда адвокати. С хайка ошлайфани юристи човек безопасно може да открадне каквото си ще. Адвокатите са биячите на нашето време.

— Окей, може и така да е, но слушай сега, още не съм получила разрешение за лична охрана. Ето защо искам да те настаня на тайно място. Смятам да дойда да те взема на мига.

— Какво?

— Мисля, че се налага да действаме моментално.

— Никога — отвърна той. — Аз и…

Поколеба се.

— Има ли още някой при теб? — попита тя.

— Не, не, но точно в момента не ми е възможно да пътувам.

— Не чуваш ли какво ти говоря?

— Много добре чувам. При цялото ми уважение обаче намирам, че звучиш така, сякаш гадаеш.

— Гадаенето е част от профила на заплашения, Франс. Ала онзи, който се обади… е, всъщност не би трябвало да го казвам… беше агент от АНС, който работи по проучването на тази организация.

— АНС — изсумтя той.

— Знам, че си скептичен към тях.

— Скептичен е меко казано.

— Окей, окей, но този път са на твоя страна, поне агентът, който се обади. Тя е добър човек. Чрез електронно проследяване е прихванала нещо, което е твърде вероятно да се окаже план за убийство.

— Искат да ме убият? Мен?

— Много неща сочат натам.

— Твърде вероятно и сочат… това звучи наистина съшито с бели конци.

На пода Аугуст се протегна към моливите си и по някакъв начин Франс съумя изцяло да се съсредоточи върху това.

— Оставам — продължи той.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, не. С радост ще се преместя, ако получите още сведения, но не точно сега. Освен това алармата, която ми инсталираха от „Милтън“, е просто отлична. Имам камери и сензори навсякъде.

— Сериозно ли говориш?

— Да, а ти знаеш, че съм голям инат.

— Имаш ли някакво оръжие?

— Какво те е прихванало, Габриела? Аз и оръжие! Най-опасното, с което разполагам, е новият ми нож за сирене.

— Слушай… — поде тя колебливо.

— Да.

— Ще ти уредя охрана, независимо дали искаш, или не. Няма защо да се притесняваш за това. Дори няма да забележиш, предполагам. Ако обаче си чак толкова дяволски упорит, имам друг съвет към теб.

— Какъв?

— Публичност, това би било един вид застраховка живот. Разкажи на медиите какво знаеш — тогава може би ще стане безсмислено да те очистват.

— Ще помисля по въпроса.

Франс долови, че нещо сякаш разсея Габриела.

— Да? — каза той.

— Чакай малко — отвърна тя. — Някой друг е на линията. Трябва…

Тя изчезна, а Франс, който положително би трябвало да има други неща за размисъл, в този момент мислеше само за едно: ще загуби ли Аугуст способността си да рисува, ако го научи да говори?

— Там ли си? — попита Габриела след кратък миг.

— Разбира се.

— За съжаление, налага се да прекъсна разговора. Заклевам се обаче, ще се погрижа да ти уредя някакъв вид охрана по най-бързия начин. Ще се чуем. Пази се!

Той затвори с въздишка и отново се замисли за Хана и за Аугуст, и за шахматния под, който се отразяваше в гардеробите, и за всевъзможни, незначителни неща, и само някак разсеяно промълви:

— По петите ми са.

Дълбоко в себе си съзнаваше, че не е невероятно, далеч не, макар през цялото време да бе отказвал да повярва, че би се стигнало чак до насилие. Ала какво знаеше той всъщност? Нищо. Сега обаче нямаше сили да се заеме с това. Ето защо продължи да търси още информация за съдбата на Надя и да се пита какво би могла да означава тя за неговия син, и всъщност цялата работа бе налудничава. Преструваше се, че няма нищо. Въпреки заплахата продължи да сърфира и скоро се натъкна на някакъв професор по неврология, водещ експерт по савант синдрома, мъж на име Чарлс Еделман, и вместо да продължи с четенето, както правеше обикновено — Балдер винаги предпочиташе литературата пред хората, — той позвъни на централата в Каролинския институт.

После си даде сметка, че е доста късно. Еделман едва ли се бе задържал на работното си място, а личният му номер се пазеше в тайна. Но чакай малко… той ръководеше и нещо на име „Еклиден“, учреждение за деца с аутизъм с особени способности, и Франс опита там. Изредиха се няколко сигнала. После вдигна дама, която се представи за сестра Линдрус.

— Извинявам се за безпокойството толкова късно вечерта — каза Франс Балдер. — Търся професор Еделман. Дали случайно не е там?

— Всъщност, да. Никой не може да се прибере в тази буря. За кого да предам?

— Франс Балдер — отвърна той и добави, в случай че би било от полза: — Професор Франс Балдер.

— Изчакайте малко — рече сестра Линдрус. — Ще проверя дали може да се обади.

Франс се втренчи в Аугуст, който отново хвана молива си и се поколеба, и по някакъв начин това го обезпокои, сякаш беше предзнаменование. Криминална организация, пак промърмори.

— Чарлс Еделман — обади се някакъв глас. — Действително ли говоря с професор Балдер?

— Точно с него. Имам малък…

— Нямаш представа каква чест е за мен — продължи Еделман. — Тъкмо се връщам от конференция в Станфорд и там всъщност говорихме за твоите изследвания на неутралните мрежи, да, дори си зададохме въпроса дали ние, невролозите, не бихме могли да научим това-онова за мозъка по обратния път, посредством изследванията, свързани със създаването на AI. Чудехме се…

— Много съм поласкан — прекъсна го Франс. — Но виж сега, имам едно въпросче.

— О, наистина! Да не би да се нуждаеш от нещо за своите изследвания?

— Не, но имам син с аутизъм. На осем години е и все още не е изрекъл първата си дума, но преди няколко дни минахме покрай едно кръстовище със светофар на „Хурншгатан“, а после…

— Да?

— После седна и го прерисува с бясна скорост, съвършено перфектно. Просто е стъписващо!

— И сега искаш да дойда и да погледна какво е направил?

— Би било чудесно, но не затова звъня. Всъщност безпокоя се. Прочетох, че може би рисунките са неговият език и че може да изгуби дарбата си, ако се научи да говори. Че един начин на изразяване може да бъде заменен с друг.

— Разбира се, чел си за Надя.

— Откъде знаеш?

— Понеже винаги я посочват за пример по темата. Но спокойно, спокойно, може ли да ти викам Франс?

— Естествено.

— Много добре, Франс, извънредно щастлив съм, че се обади, и мога веднага да те уверя, че няма защо да се притесняваш, напротив. Надя е изключението, което потвърждава правилото, нищо повече. Всички изследвания сочат, че езиковото развитие по-скоро засилва таланта на савантите. Погледни само Стивън Уилтшър, чел си за него, нали?

— Онзи, дето изрисувал едва ли не целия Лондон.

— Точно. Той се е развивал по всички точки, и по отношение на изкуството, и на интелекта, ѝ на езика. Днес го смятат за велик художник. Така че не се безпокой, Франс. Определено се случва деца да загубят своето савантско умение, но най-често това се дължи на други неща. Втръсва им или ги сполита нещо. Сигурно си прочел, че Надя изгубила майка си по същото време.

— Да.

— Навярно това е била действителната причина. Е, очевидно нито аз, нито някой друг знае със сигурност. Но едва ли е станало така, защото се е научила да говори. На практика не съществува друг документиран пример за подобно развитие и не го заявявам просто ей така, нито защото по една случайност такава е собствената ми научна хипотеза. Днес съществува мащабен консенсус, че савантите могат само да печелят от доразвиването на своите интелектуални способности на всички нива.

— Смяташ ли?

— Да, категорично.

— Той е добър и с цифрите.

— Наистина? — почуди се Чарлс Еделман.

— Защо го казваш?

— Защото умение в областта на изкуството у един савант изключително рядко се комбинира с математически талант. Става въпрос за две различни дарования, които изобщо не са сродни, и дори на моменти се смята, че се блокират взаимно.

— И все пак е така. В рисунките му има някаква геометрична точност, сякаш е изчислил пропорциите.

— Изключително интересно. Кога мога да се срещна с него?

— Всъщност не знам. На първо време исках само да помоля за съвет.

— В такъв случай съветът ми е само един: инвестирай в момчето. Стимулирай го. Остави го да развие уменията си по всевъзможни начини.

— Аз…

Франс усети особено напрежение в гърдите и изведнъж му стана трудно да говори.

— Исках само да благодаря — каза все пак той. — Наистина благодаря. Сега трябва…

— Такава чест е да разговарям с теб и би било чудесно, ако можем да се срещнем с теб и сина ти. Разработил съм доста напредничава теза за савантите, ако може да се похваля малко. Заедно бихме могли да опознаем момчето по-добре.

— О, да, разбира се, хубаво би било. Но сега трябва… — смотолеви Франс, без всъщност да знае какво иска да каже. — Дочуване и благодаря.

— Аха, да, естествено. Надявам се скоро да се чуем пак.

Франс затвори и за миг остана неподвижен, скръстил ръце на гърдите си и загледан в Аугуст, който все още държеше жълтия си молив разколебан и втренчен в горящата стеаринова свещ. После по раменете на Франс Балдер премина конвулсия и от очите му бликнаха сълзи. Много неща можеха да се кажат за професор Балдер, ала не и че плаче без повод.

Не си спомняше кога му се бе случило за последен път. Не беше при смъртта на майка му и определено не след като прочетеше или видеше нещо затрогващо — смяташе се за каменна статуя. Сега обаче, пред своя син и неговите моливи и пастели, професорът ридаеше като дете и това, разбира се, беше заради думите на Чарлс Еделман, че Аугуст може да се учи и да говори, и да рисува по-добре, а това бе велико. Но Франс не плачеше само по тази причина. Имаше я и драмата в „Солифон“. Имаше я и заплахата с убийство. Имаше ги и тайните, които къташе, и отсъствието на Хана или Фара, или на който и да е човек, способен да запълни празнината в гърдите му.

— Момченцето ми! — пророни той, толкова трогнат и развълнуван, че не забеляза как лаптопът му се включи и показа снимки на една от камерите за наблюдение на неговия парцел.

Навън в градината, в брулещата виелица, крачеше длъгнест мъж в подплатено кожено яке и сив каскет, нахлупен толкова ниско, че напълно закриваше лицето му. Който и да беше, той знаеше, че го снимат, и макар на вид да бе мършав и слабоват, нещо в неговата залитаща, леко театрална походка напомняше на боксьор тежка категория, поел към ринга.

Габриела Гране остана в кабинета си в тайната полиция и продължи да сърфира из интернет и из регистъра на държавните институции. Но не успя да напредне много, защото всъщност не бе съвсем наясно какво търси. А и я глождеше нещо ново и обезпокоително, макар и съвсем мъгляво.

Разговорът ѝ с Балдер беше прекъснат от Хелена Крафт, шефката на тайната полиция, която я търсеше по същия въпрос като последния път. Алона Касалес от АНС искала да говори с нея. Този път Алона звучеше значително по-спокойно и отново малко флиртаджийски.

— Оправихте ли се с компютрите? — попита я Габриела.

— Ха… да, голям цирк беше, но мисля, че няма опасност, и моля за извинение, задето последния път говорех леко закодирано. Навярно и сега се налага да подходя така. Само че ми се ще да ти дам повече, като отново искам да подчертая, че схващам заплахата срещу професор Балдер като реална и сериозна, макар да не знаем нищо със сигурност. Вие успяхте ли да се заемете с това?

— Говорих с него. Отказва да напусне дома си. Твърди, че бил започнал нещо. Ще му уредя охрана.

— Отлично. Както може би подозираш, свърших нещо повече от това, да плакна очи по теб. Страшно съм впечатлена, госпожице Гране. Не би ли трябвало такава като теб да работи в „Голдман Сакс“ и да печели милиони?

— Не е в моя стил.

— Нито пък в моя. Не бих отказала парите, но това зле платено тършуване ми пасва по-добре. Е, съкровище, ето как стоят нещата. Що се отнася до нас, тук смятат, че не сме застрашени. И според мен грешат. Не само защото съм убедена, че тази организация представлява заплаха за националните икономически интереси. А и защото си мисля, че е свързана с някои политически кръгове. Един от тези руски компютърни инженери, за които ти споменах, лице на име Анатоли Чабаров, си има вземане-даване с един прословут член на руската Дума, който се казва Иван Грибанов и е голям акционер в „Газпром“.

— Разбирам.

— Само че засега разполагам предимно с отделни нишки и изгубих много време в опити да установя идентичността на лидера.

— Онзи на име Танос.

— Или онази.

— Онази?

— Да, макар че навярно греша. Въпросният тип криминални организации имат навика да използват жени, а не да ги издигат на ръководни постове. Освен това лидерът се упоменава като той.

— Какво те кара да мислиш, че все пак може да е жена?

— Един вид уважение, би могло да се каже. За това лице се говори така, както открай време са се отнасяли към жените, за които копнеят и на които се възхищават.

— Значи, хубавица.

— Така изглежда, но може би просто съм надушила малко хомоеротика и никой не би се зарадвал повече от мен, ако руските гангстери или руснаците, определящи държавната политика, се посветят повече на тази дисциплина.

— Ха, вярно!

— Всъщност обаче споменавам това само за да подходиш непредубедено, в случай че този миш-маш попадне на твоето бюро. Нали разбираш, замесени са неколцина адвокати. Винаги има замесени адвокати, нали така? С хакерите човек може да краде, а с адвокатите — да легитимира кражбите. Впрочем какво каза самият Балдер?

— Равни сме пред закона, ако плащаме еднакво.

— Понастоящем тъкмо онзи, който може да си позволи силна защита, е способен да се сдобие с каквото пожелае. Разбира се, познаваш юридическия опонент на Балдер, Вашингтонското бюро „Дакстоун & Партньори“.

— О, да.

— В такъв случай си наясно, че бюрото и по други поводи оказва услуги на големи технологични компании, които искат да съдят до дупка изобретатели и новатори, надявали се да получат някаква компенсация за своите творения.

— Няма спор, това го научих още по време на процесите на откривателя Хокан Ланс.

— И от тази история те побиват тръпки, нали? Интересното тук обаче е това, че „Дакстоун & Партньори“ се споменават и в един от малкото разговори, които ни се удаде да прихванем и разчетем от тази криминална мрежа, макар бюрото да се споменава само като ДП., или дори Д.

— Значи „Солифон“ и тия бандити имат едни и същи юристи.

— Така изглежда и това не е всичко. Сега „Дакстоун & Партньори“ ще отваря офис в Стокхолм и знаеш ли как узнахме това?

— Не — отвърна Габриела, която изпитваше все по-голямо безпокойство.

Искаше да прекрати разговора час по-скоро и да се погрижи Балдер да получи полицейска охрана.

— Докато следяхме онази група — продължи Алона, — Чабаров случайно го спомена в едно подчинено изречение, от което се разбра, че имат тесни връзки с бюрото. Групата е знаела за установяването им в Стокхолм, преди да го съобщят официално.

— Охо?

— Да, а в Стокхолм „Дакстоун & Партньори“ ще работят с шведски адвокат на име Кени Бродин, а той от своя страна в миналото е бил юрист по углавни дела, при това известен с навика си да се сближава със своите клиенти.

— Точно. Съществува една класическа снимка, появила се и в пресата, на която Кени Бродин купонясва със своите гангстери и пуска ръце на някакво момиче на повикване — каза Габриела.

— Виждала съм я и подозирам, че за начало господин Бродин е подходящ човек, в случай че и вие искате да хвърлите поглед на тази история. Кой знае, навярно той би могъл да се окаже връзката между големите пари и въпросната организация.

— Ще погледна — отвърна Габриела. — Сега обаче си имам някои други неща за вършене. Сигурно пак ще се чуем.

След това се обади на дежурния в отдел Лична охрана на тайната полиция, тази вечер това бе самият Стиг Ютергрен, което не правеше задачата ѝ по-лека. Стиг Ютергрен беше шейсетгодишен, затлъстял и порядъчно алкохолизиран. Най-много обичаше да играе на карти и да реди пасианси по интернет. Понякога му викаха „Г-н Нищо не е възможно“, ето защо тя изложи проблема с най-авторитарния си тон и настоя професор Франс Балдер от Салтшобаден да се сдобие с охранител колкото се може по-скоро. Стиг Ютергрен по стар обичай отвърна, че щяло да се окаже адски трудно и навярно нямало да стане, а когато тя го контрира с думите, че това е заповед, издадена от самата шефка на тайната полиция, той смотолеви нещо като „оная вкисната кранта“.

— Това не го чух — рече му тя. — Но се погрижи да стане бързо.

И, разбира се, не стана бързо. Докато чакаше, реши, вместо да барабани нервно с пръсти по писалището, да потърси информация за „Дакстоун & Партньори“ и да издири всичко, което можеше да е свързано с разказаното от Алона. Тъкмо тогава я налегна усещането за нещо обезпокоително познато.

Но всичко оставаше някак неясно и преди да успее да установи каквото и да било, Стиг Ютергрен се обади отново и, разбира се, никой от Лична охрана не бил на линия. Тази вечер имали необичайно много работа покрай кралското семейство, каза той, имало дребен инцидент с норвежкия престолонаследник и жена му, а сетне и лидерът на Шведските демократи отнесъл една фунийка сладолед в косата, без охранителите да успеят да се намесят, което ги принудило да подсилят охраната на късната му реч в Сьодертелйе.

Затова пък Ютергрен бе разпоредил да се заемат „две фантастични момчета от редовите ченгета“, които се наричаха Петер Блум и Дан Флинк, та Габриела бе принудена да се задоволи с това, макар имената Блум и Флинк да навяваха асоциации с Клинг и Кланг от „Пипи Дългото чорапче“, та за момент бе обзета от лоши предчувствия. После се ядоса на себе си.

Типично за снобарския ѝ произход — да съди за хората по имената им. По-скоро трябваше да се обезпокои, ако се казваха Юлентофс или нещо подобно. Тогава със сигурност щяха да бъдат негодни за нищо. Нещата все някак ще се наредят, помисли си и пропъди опасенията си.

После продължи с работата си. Очертаваше се дълга нощ.

Глава 9. Нощта срещу 21 ноември

Когато се събуди, Лисбет лежеше косо върху голямото двойно легло. Осъзна, че току-що бе сънувала баща си. Усещането за някаква заплаха я обгърна като наметало. После обаче си спомни за вчерашната вечер и си каза, че със същия успех това можеше да е химична реакция в тялото ѝ — бе я налегнал тежък махмурлук. Изправи се с мъка и се заклатушка към голямата баня с мрамора и джакузито, и целия идиотски лукс. Опита се да повърне, но не успя. Свлече се на плочките и задиша тежко.

Сетне стана и се погледна в огледалото, но и това не беше особено ободряващо. Очите ѝ бяха кървавочервени. Часовникът показваше малко след полунощ, така че не можеше да е спала повече от няколко часа. Извади една чаша от шкафчето в банята и я напълни с вода. В същия миг се върнаха спомените от съня. Лисбет строши чашата и нарани дланта си. По плочките закапа кръв и тя изруга. Знаеше, че едва ли ще успее да заспи отново.

Дали да не се опита да хакне криптирания файл, който бе свалила вчера? Не, би било безсмислено, най-малкото сега, затова омота една кърпа около ръката си, отиде до библиотечката и извади едно ново изследване на физичката от Принстън Джули Тамет, описващо как голяма звезда колабира в черна дупка. Излегна се с книгата в ръка на червения диван до прозореца, който гледаше към Слусен и Ридарфйерден.

Щом се зачете, се почувства по-добре. От кърпата капеше кръв по страниците, а главата не спря да я боли, но потъваше в книгата все повече, на моменти дори си водеше записки в полетата. Всъщност за нея това не беше нещо ново. Знаеше по-добре от повечето хора, че дадена звезда бива поддържана жива от две противодействащи си сили — от ядрените взривове във вътрешността ѝ, които се стремят да я накарат да се разшири, и от гравитацията, която я крепи цяла. Възприемаше това като дърпане на въже, при което състезателите дълго време остават равностойни, докато накрая, когато ядреното гориво привърши, а експлозиите отслабят силата си, единият неизбежно побеждава.

Когато силата на тежестта вземе надмощие, небесното тяло се свива подобно на балон, който издиша и се смалява все повече. По този начин една звезда може да изчезне в нищото. С нечувана елегантност, изразена във формулата

където G е гравитационната константа. Карл Шварцшилд още през Първата световна война бе описал онзи стадий, в който дадена звезда се свива до такава степен, че дори светлината не може да я напусне, а при такова положение няма връщане назад. В подобна ситуация небесното тяло е обречено на срив. Тогава всеки отделен атом в него се устремява навътре към точката на сингулярност, пространството се свършва, а навярно се случват и още по-странни неща, елементи на чиста ирационалност насред закономерната вселена.

Тази сингулярност, която може би не е точка, а някакво събитие, последната спирка на всички известни физични закони, е обрамчена от хоризонт на събитията и заедно с него формира т.нар. черна дупка. Лисбет харесваше черните дупки. Чувстваше ги близки.

При все това и тя, точно както и Джули Тамет, не се интересуваше толкова от черните дупки сами по себе си, колкото от процеса, който ги създаваше, и то най-вече от факта, че звездният колапс се начева в широкия, разтеглен край на вселената, който имаме навика да обясняваме посредством теорията на вероятностите на Айнщайн, ала завършва в малкия донемайкъде свят, подчинен на принципите на квантовата механика.

Лисбет беше и си оставаше убедена, че ако съумее да опише този процес, би могла да обедини двата несъвместими езика на вселената — квантовата физика и теорията на вероятностите. Със сигурност обаче това надвишаваше способностите ѝ, точно както проклетото криптиране, така че в крайна сметка се върна на размислите за баща си.

В детството ѝ онази гад бе изнасилвал майка ѝ отново и отново. Това бе продължило чак докато майка ѝ издъхна, след което Лисбет, тогава на 12 години, отвърна на удара с ужасяваща сила. По онова време дори не подозираше, че баща ѝ е дезертирал топшпионин от съветската служба за военно разузнаване ГРУ, още по-малко пък, че един специален отдел в тайната полиция, т.нар. Секция, го защитава със зъби и нокти. При все това още тогава осъзнаваше, че около баща ѝ витае някаква загадка, мрак, до който никой не биваше да се приближава, нито дори да отбелязва съществуването му. Това се отнасяше и до нещо толкова тривиално като името му.

Във всички писма и писмени документи пишеше Карл Аксел Будин и от всички външни лица се очакваше да го наричат Карл. Семейството на „Лундагатан“ обаче знаеше, че това е фалшификат, както и че истинското му име е Зала, или по-точно Александър Залаченко. Той беше човек, способен с оскъдни средства да сплаши хората до смърт, а и беше неуязвим, поне така се струваше на Лисбет.

Макар тогава още да не знаеше неговата тайна, тя все пак разбираше, че баща ѝ може да върши каквото си ще и накрая да се измъкне. Това бе една от причините да изглежда така противно недосегаем. Беше човек, до когото не бе възможно да се добереш по обичайния път и прекрасно го съзнаваше. От другите бащи човек можеше да се оплаче на социалните служби и на полицията. Докато Зала имаше зад гърба си сили, които стояха над всичко. И онова, което Лисбет си бе припомнила току-що насън, бе денят, когато намери майка си безжизнена на пода и реши сама да обезвреди баща си.

Това и още едно нещо бяха нейните действителни черни дупки.

Алармата се задейства в 1,18 ч. и Франс Балдер се събуди рязко. Имаше ли някой в къщата? Изпита необясним страх и протегна ръка към Аугуст, който лежеше до него. Детето трябва да се бе промъкнало в леглото му и сега стенеше неспокойно, сякаш воят се бе намърдал в сънищата му. Момченцето ми, помисли си Франс. После застина. Това стъпки ли бяха?

Не, сигурно просто си внушаваше. Във всеки случай бе невъзможно да чуе друго освен алармата. Хвърли обезпокоен поглед на бурята навън. Като че ли се бе разразила още повече. Морските вълни се разбиваха в кея и заливаха пясъчната ивица. Стъклата на прозорците се тресяха и сякаш се огъваха от виелицата. Възможно ли бе поривите на вятъра да са задействали алармата? Може и да беше толкова просто.

И все пак той очевидно трябваше да провери и да се обади за помощ в случай на нужда, както и да погледне дали онази охрана, която Габриела Гране му бе издействала, най-сетне е пристигнала. Двама мъже от обикновената полиция пътуваха към него вече часове наред. Пълна пародия. През цялото време бяха възпрепятствани ту от стихията, ту от някоя контразаповед: елате еди-къде си да ударите едно рамо! Ту едно, ту друго, и той бе съгласен с Габриела — изглеждаха безнадеждно некомпетентни.

С това обаче щеше да се заеме впоследствие. Сега трябваше да се обади. Само дето Аугуст се събуди или тъкмо се разбуждаше, затова се налагаше Франс да действа бързо. Най-малко от всичко се нуждаеше от истеричен Аугуст, който се блъска в лицевата дъска на кревата. Тапите за уши, хрумна му, старите зелени тапи за уши, които бе купил на летище Франкфурт.

Извади ги от нощното шкафче и внимателно ги напъха в ушите на сина си. После го зави отново и го целуна по бузата, погали го по къдравата, избуяла коса. Погрижи се яката на пижамата да е наместена правилно, а главата да почива красиво на възглавницата. Странно наистина Франс бе уплашен и очевидно бързаше, или най-малкото трябваше да е така.

При все това забавяше движенията си и се мотаеше около сина си. Навярно от сантименталност, обзела го в кризисен миг. Или пък от желание да отложи срещата с онова, което сега го чакаше навън. За момент наистина му се прищя да има оръжие. Не че би знаел как да борави с него.

Той беше обикновен програмист, налегнат от малко бащински чувства на стари години, това бе всичко. Не би трябвало изобщо да попада в такава каша. Дявол да ги вземе „Солифон“ и АНС, и всичките престъпни организации! Сега обаче бе принуден да стисне зъби и да се прокрадне в коридора с несигурни стъпки. Преди да предприеме нещо, преди дори да погледне към стената навън, Франс спря алармата. Врявата бе извадила от релси цялата му нервна система и в последвалата внезапна тишина остана застинал в коридора, неспособен на каквото и да било действие. Тогава иззвъня мобилният му телефон и макар да подскочи стреснато, все пак бе благодарен за разсейването.

— Да — отзова се той.

— Здрасти, обажда се Юнас Андерберг, дежурен в „Милтън Секюрити“. Всичко наред ли е?

— А, да… май да. Алармата ми се е задействала.

— Знам това. Според указанията ни в такива ситуации трябва да слезете в специалното помещение в мазето и да заключите вратата. Там ли сте?

— Да — излъга той.

— Добре, много добре. Знаете ли какво се е случило?

— Ни най-малко. Алармата ме събуди. Нямам представа какво я е задействало. Не е ли възможно да е бурята?

— Едва ли… чакайте малко!

Гласът на Юнас Андерберг прозвуча някак особено.

— Какво има? — попита нервно Франс.

— Изглежда…

— По дяволите, изплюй камъчето. Шубе ме е.

— Прощавайте, спокойно, спокойно… тъкмо преглеждам кадрите от вашите камери и положението е такова, че…

— Че какво?

— Че сте имали посетител. Мъж, е, и сам можете да видите после, висок мъж с тъмни очила и каскет е душил из имота ви. Бил е там на два пъти, доколкото разбирам, но както казах… току-що установих това. Трябва да го проуча по-щателно, за да мога да кажа нещо повече.

— Що за тип е?

— Вижте, не е толкова лесно да се каже.

Юнас Андерберг изглежда изучаваше повторно кадрите.

— Но може би… не знам… не, не бива да гадая на такъв ранен етап — продължи той.

— Напротив, моля, направи го. Нуждая се от нещо конкретно. Като чиста проба терапия.

— Окей, тогава би могло да се каже, че има поне едно обстоятелство, което е успокоително.

— И какво е то?

— Походката му. Мъжът върви като наркоман, като момче, което току-що се е надрусало. Има нещо прекалено нахакано в начина, по който се движи, и това действително би могло да сочи, че е най-обикновен наркоман и крадец на дребно. От друга страна…

— Да?

— Прикрива лицето си и това е обезпокоително, а и…

Юнас пак замълча.

— Продължавай!

— Чакайте малко.

— Изнервяш ме, ясно ли ти е?

— Не е нарочно. Но знаете ли…

Тялото на Балдер се смрази. Откъм входа за гаража му се чу шум на двигател.

— … имате посещение.

— Какво да правя?

— Стойте където сте.

— Окей — отвърна Франс и остана там, повече или по-малко парализиран, на съвършено различно място от онова, на което Юнас Андерберг си мислеше, че се намира.

Когато телефонът звънна в 1,58 ч., Микаел Блумквист все още беше буден, но тъй като мобилният бе останал в джинсите му на пода, не успя да вдигне навреме. Оказа се таен номер и той изруга, пропълзя пак в леглото и затвори очи.

Не биваше и тази нощ да будува. Откакто Ерика бе заспала малко преди полунощ, той се бе въртял в леглото, размишлявайки за живота си, като никоя част от този живот като че ли не му се струваше добра, дори връзката с Ерика. Обичаше я вече десетилетия и по всичко личеше, че тя изпитва същото към него.

Само че вече не беше чак толкова просто и може би Микаел бе започнал да изпитва симпатия към Грегер. Грегер Бекман беше човек на изкуството и съпруг на Ерика, и никой не можеше да го нарече завистлив или дребнав. Напротив, когато Грегер схвана, че Ерика никога няма да преодолее Микаел или че поне няма да престане да му смъква дрехите със замах, той не подскочи до тавана, нито заплаши да се изсели в Китай заедно с жена си. Предложи споразумение. „Можеш да бъдеш с него — стига винаги да се връщаш при мен.“ Така и стана.

Създадоха си тройка, неконвенционално съзвездие, в което Ерика най-често си спеше у дома в Салтшобаден с Трегер, но понякога оставаше и тук, при Микаел, на „Белмансгатан“, и през годините Блумквист си беше мислил, че това действително е фантастично решение, до каквото би трябвало да прибягват всички двойки, живущи под диктатурата на усамотението на четири очи. Всеки път, когато Ерика заявяваше „Обичам съпруга си повече, когато мога да бъда и с теб“, или когато Грегер на някой коктейл обгръщаше раменете му в братска прегръдка, Микаел благодареше на своята щастлива звезда.

При все това напоследък бе започнал да изпитва съмнения, навярно защото се бе сдобил с повече време за размисъл над живота си, та го бе осенила идеята, че не всичко наречено споразумение е обезателно такова.

Напротив, едната страна може съвсем самостоятелно да прокара нещо уж под формата на общо решение, а в дългосрочен план да се окаже, че някой все пак е страдал въпреки всичките уверения в противното. И, честно казано, разговорът на Ерика с Грегер късно снощи не бе приет точно с аплодисменти. Кой знае, може би и Грегер будуваше точно в този момент.

Микаел положи усилия да мисли за нещо друго. За малко дори се опита да помечтае. Това обаче не помогна особено и в крайна сметка стана, твърдо решен да свърши нещо смислено. Защо да не вземе да се информира за промишления шпионаж или още по-добре — да нахвърля алтернативен план за финансирането на „Милениум“? Облече се и седна на компютъра, провери пощата си.

Нищо интересно, макар че няколко имейла му вляха малко сили. Окуражителни възгласи от Кристер и Малин, от Андрей Зандер и Хариет Вангер с оглед на предстоящата битка срещу „Сернер“. Той им отговори с попреувеличен боен плам в сравнение с онова, което изпитваше в действителност. После провери документа на Лисбет, без да очаква нещо. Ала ето че грейна. Тя бе отговорила. За пръв път от цяла вечност бе дала знак, че е жива.

Интелектът на Балдер ни най-малко не е изкуствен. Как е твоят собствен понастоящем?

И какво ще стане, Блумквист, ако създадем машина, която е малко по-умна от нас самите?

Микаел се усмихна и си припомни последната им среща на по чаша в „Кафе-бар“ на улица „Санкт Паулсгатан“, затова мина известно време, преди да схване, че поздравът ѝ съдържа два въпроса, първият — кратка приятелска подигравка, в която, за съжаление, май имаше капка истина. Това, което бе писал за вестника напоследък, не блестеше с интелигентност и бе лишено от оригинална новинарска стойност. Като толкова много други журналисти просто си бе вършил работата, прилагайки изпробвани похвати и формулировки. Е, както и да е, по-забавно беше да поразмишлява над втория въпрос на Лисбет, над малката ѝ гатанка, не защото му се стори чак толкова интересен, а защото искаше да ѝ напише нещо остроумно в отговор.

Ако създадем машина, по-умна от нас самите, помисли си той, какво ли ще се случи? Отиде в кухнята и отвори бутилка минерална вода „Рамльоса“, после седна на кухненската си маса. Отдолу госпожа Гернер кашляше доста лошо, а някъде далеч навън в бурята виеше линейка. Ами да, отговори си, тогава ще се сдобием с машина, способна на всички хитроумни нещица, за които ни бива нас самите, плюс още някои… Изсмя се високо и проумя накъде води въпросът. Една такава машина би трябвало да може да произведе нещо по-интелигентно от себе си, след като ние, нали, сме я направили по-умна от нас. И какво после?

Очевидно това, че новата машина по аналогия също ще бъде способна на нещо по-умно, и абсолютно същото важеше и за следващата машина и за следващата, и за следващата, и скоро първоизточникът на всичко това, самият човек, нямаше да е по-интересен за най-новия компютър от малка бяла мишка. Ще постигнем интелектуален взрив извън всякакъв контрол, ще стане като в „Матрицата“. Микаел се усмихна, върна се на компютъра си и написа:

Ако създадем подобна машина, ще получим свят, където дори Лисбет Саландер няма да е чак толкова самонадеяна.

След това поседя неподвижно, загледан през прозореца, доколкото изобщо бе възможно да види нещо през фъртуната, а от време на време хвърляше по някой поглед през отворената врата към Ерика, която спеше дълбоко и не подозираше за машините, които ще станат по-интелигентни от човека, или във всеки случай не я беше грижа за тях точно в този момент. После грабна телефона си.

Бе му се сторило, че е изпиукал и не се лъжеше: имаше ново съобщение и тогава се поразтревожи, защо — не знаеше точно. Като изключим бившите любовници, които звънят, когато се напият, и настояват за секс, нощем имат навика да пристигат само лошите новини, затова прослуша съобщението на мига. Гласът по гласовата поща звучеше припряно:

Казвам се Франс Балдер. Безсрамно е, разбира се, да звъня по това време. Моля за извинение. Само че положението ми стана леко критично, поне аз така го възприемам, и тъкмо научих, че си ме търсел, а това всъщност е чудно съвпадение. Имам някои неща, които от известно време ми се иска да споделя с някого, и мисля, че биха те заинтригували. Ще се радвам да се обадиш час по-скоро. Имам усещането, че е спешно.

После Франс Балдер остави телефонен номер и имейл адрес, а Микаел си ги записа и постоя неподвижен, барабанейки с пръсти по кухненската маса. Сетне набра номера.

Франс Балдер лежеше в леглото, все още изплашен и разтревожен. Въпреки това сега беше малко по-спокоен. Колата, която бе минала през входа за гаража му, беше на полицейската охрана, най-сетне. Бяха двама мъже на по четирийсетина години, един изключително висок и един доста нисък, като и двамата изглеждаха самоуверени, дори леко наперени и имаха сходни, късо подстригани прически, ала иначе се държаха вежливо и с целия подобаващ респект помолиха да бъдат извинени за закъснението.

— Бяхме информирани за положението от „Милтън Секюрити“ и Габриела Гране от тайната полиция — обясниха те.

И така, знаеха, че мъж с каскет и тъмни очила беше душил из двора и че трябваше да си отварят очите на четири. Ето защо отклониха поканата за чаша горещ чай в кухнята. Искаха да държат къщата под наблюдение и Франс намери, че това звучи умно и професионално. Не остана с много положително впечатление от тях, но не остана и с твърде лошо. Взе им телефонните номера и се върна в леглото при Аугуст, който още спеше, свит на кълбо, със зелените си тапи за уши.

Франс обаче не успя да заспи повече. Ослушваше се за звуци в бурята навън и накрая седна в леглото. Трябваше да предприеме нещо. Иначе щеше да се побърка. Прослуша телефона си. Имаше две съобщения от Линус Брандел, който звучеше едновременно пламенно и отбранително, и отначало на Франс му се прищя просто да затвори. Нямаше сили да слуша натякванията на Линус.

Успя все пак да прихване две интересни неща. Линус бе разговарял с Микаел Блумквист от вестник „Милениум“ и ето че Блумквист искаше да се свърже с него. Тогава Франс потъна в размисъл. Микаел Блумквист, промърмори си.

Дали той ще се превърне във връзката ми със света?

Франс Балдер не познаваше добре шведската журналистика. И все пак бе чувал за Микаел Блумквист, а доколкото му бе известно, това беше човек, който винаги проучваше задълбочено случаите, с които се занимаваше, и никога не се поддаваше на натиск. Това само по себе си не го правеше точния човек за историята, с която искаше да го запознае, и Франс смътно си припомни, че бе чувал и други, по-малко ласкателни неща за него. Затова се изправи и пак позвъни на Габриела Гране — Габриела, която бе наясно с повечето свързани с медиите неща, бе казала, че тази нощ ще будува.

— Ало — вдигна тя на мига. — Канех се да ти се обадя. Тъкмо гледам този мъж от охранителната камера. Май ще се наложи да те преместим веднага, въпреки всичко.

— О, боже мой, Габриела, полицаите най-сетне пристигнаха. Седят точно пред вратата.

— Е, не е необходимо мъжът да се връща през главния вход.

— Че защо му е изобщо да се връща? Онези от „Милтън“ казаха, че приличал на наркоман.

— Не съм толкова сигурна. Държи някаква кутия, нещо техническо. По-добре ще е да заложим на сигурното.

Франс хвърли поглед на Аугуст.

— На драго сърце ще се преместя утре. Може би ще се отрази добре на нервите ми. Тази нощ обаче няма да предприемам нищо — твоите полицаи изглеждат професионалисти, във всеки случай ми се струват достатъчно опитни.

— Пак ли си намислил да се инатиш?

— Намислил съм.

— Окей, тогава ще се погрижа Флинк и Блум да станат и да се размърдат, да държат парцела ти под око.

— Добре, добре, но не затова се обаждам. Посъветва ме да заложа на „публичността“, помниш ли?

— Да… е… не беше най-типичният съвет, който би ти дала тайната полиция, нали, но като цяло все още съм на мнение, че би било добра идея. Първо обаче бих искала да ни разкажеш каквото знаеш. От тази история започват да ме спохождат лоши предчувствия.

— В такъв случай ще говорим утре рано, след като се наспим. Но слушай, какво мислиш за Микаел Блумквист от „Милениум“? Дали би било удачно да поговоря с него?

Габриела прихна.

— Ако искаш на колегите ми да им се изправят косите, определено трябва да разговаряш с него.

— Толкова ли е зле?

— Тук, в тайната полиция, се боим от него горе-долу колкото от чумата. Ако Микаел Блумквист застане на стълбището ти, знаеш, че годината ти е съсипана, както обичаме да казваме. Всички тук, включително Хелена Крафт, биха те разубедили по най-категоричен начин.

— Сега обаче питам теб.

— И аз отговарям, че хубаво си го намислил. Той е дяволски добър журналист.

— Но не са ли го и критикували?

— Абсолютно, напоследък се говори, че бил демоде и не пишел достатъчно весело и позитивно, или каквото е там. Той е старомоден ровещ се репортер от най-висока класа. Имаш ли данните му?

— Старият ми асистент ми ги предостави.

— Хубаво, върхът. Ала преди да се свържеш с него, трябва най-напред да разкажеш на нас. Обещаваш ли?

— Обещавам, Габриела. Сега ще поспя няколко часа.

— Така да бъде, аз пък ще поддържам връзка с Флинк и Блум, а утре ще ти уредя сигурен адрес.

Когато затвори телефона, отново опита да се успокои. Но и сега не успя, а бурята му внушаваше тревожни мисли. Имаше обсебващото усещане, че нещо зло се носи по снега навън и вече е поело към него. Пряко волята си се заслушваше напрегнато във всяко отклонение от звуковия фон наоколо му, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокоен.

Вярно, бе обещал на Габриела най-напред да разговаря с нея, ала след известно време взе да му се струва, че не можеше повече да чака. Всичко, което бе таял толкова дълго време, напираше да излезе, макар да разбираше, че в нетърпението му има нещо ирационално. Нищо не можеше да бъде толкова спешно. Беше посред нощ и независимо какво бе казала Габриела, сега навярно бе в по-голяма безопасност от когато и да било. Имаше си полицейска охрана и първокласна алармена инсталация. Ала това не помагаше. Бе все така разтревожен. Накрая набра номера, който Линус му бе дал, но Блумквист, разбира се, не вдигна.

Че защо би го сторил в този късен час? Франс записа съобщение на гласовата поща с леко променен, шептящ глас, за да не буди Аугуст, после стана и запали нощната лампа от своята страна. Поогледа библиотечката вдясно от леглото — там бе подредил книги, които нямаха нищо общо с работата му. Разсеяно запрелиства стар роман от Стивън Кинг, „Гробище за домашни любимци“, който обаче породи в съзнанието му още зли образи, пътуващи в нощта и тъмата. Дълго стоя така, с книгата в ръка, и в този момент нещо се случи с него. Хрумна му една мисъл, едно натрапчиво опасение, което на дневна светлина навярно щеше да заклейми като глупост, ала в този момент му се виждаше във висша степен реално. Обзе го внезапно желание да говори с Фара Шариф или може би по-скоро със Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис, който сто процента беше буден. Обмисляше въпроса и си представяше всевъзможни противни сценарии, загледан навън към морето и нощта, към неспокойните облаци, които фучаха по небето. В този момент телефонът звънна, точно като да бе чул молитвата му. Но не беше нито Фара, нито Стивън.

— Казвам се Микаел Блумквист — обясни някакъв глас. — Търсил си ме.

— Точно. Моля за извинение, задето се обадих толкова късно.

— Няма проблем. Бях буден.

— И аз така. Можеш ли да говориш сега?

— Абсолютно. Всъщност току-що отговорих на съобщение от една личност, която и двамата познаваме, мисля. Казва се Саландер.

— Коя?

— Извинявай, може би съм разбрал всичко съвсем погрешно. И все пак бях останал с впечатлението, че си я наел, за да прегледа компютрите ви и да проследи проникване, за което сте подозирали.

Франс прихна.

— Да, божичко, онова специално момиче — рече той. — Само че така и не разкри фамилното си име, макар да контактувахме особено оживено по едно време. Допуснах, че си има причини за това, затова не я притисках. Запознах се с нея на една от лекциите ми в Кралския технически институт. С радост ще ти разкажа — беше просто стъписващо. Ала това, което мислех да попитам, бе… ами сигурно ще решиш, че идеята е налудничава.

— Понякога харесвам налудничави идеи.

— Искаш ли да дойдеш тук? Сега веднага? Това би означавало много за мен. Разполагам с история, която според мен е взривоопасна. Мога да ти платя таксито дотук и обратно.

— Много мило, но ние винаги си поемаме собствените разноски. Защо трябва да говорим сега посред нощ?

— Защото… — Франс се поколеба. — Защото имам усещането, че времето ми е на привършване, всъщност е повече от усещане. Току-що ми съобщиха, че ми е изготвен профил на човек със застрашена сигурност, а само преди някой и друг час някакъв тип душеше из двора ми. Да си кажа съвсем честно, страх ме е и искам да извадя тази информация от главата си. Повече не желая да я имам само аз.

— Окей.

— Какво окей?

— Идвам. Ако успея да хвана някое такси.

Франс му даде адреса и затвори, след което се обади на професор Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис и разговаря с него близо половин час по криптирана линия. После стана и нахлузи чифт дънки и черно кашмирено поло, извади бутилка „Амароне“, в случай че Микаел Блумквист има желание да пийне. Но не стигна по-далеч от вратата. Подскочи от страх.

Стори му се, че долавя движение, че нещо прелита покрай него, и погледна нервно навън към кея и морето. Не видя нищо. Същият пуст, брулен от бурята пейзаж като преди. Реши, че си е внушил, че всичко е продукт на нервното състояние на духа му, поне се опита да се убеди, че е така. После излезе от спалнята и продължи покрай големия прозорец на път към горния етаж. Ала ето че го обзе ново обезпокоително чувство, бързо се извърна и този път действително мерна нещо край къщата на съседите.

Някаква фигура търчеше под прикритието на дърветата и макар Франс да го видя за кратко, все пак си отбеляза, че беше мощен мъжага с раница и тъмни дрехи. Тичаше приведен и нещо в движенията му оставяше впечатление за професионализъм, сякаш беше бягал така много пъти, може би в далечна война. Изглеждаше трениран, което будеше у Франс асоциации с нещо от филмите, нещо плашещо, и сигурно затова се забави няколко секунди, преди да измъкне телефона от джоба си и да опита да разбере кой от номерата принадлежи на полицаите отвън.

Не ги беше вписал сред контактите си, само им бе прозвънил, за да има номерата им на дисплея си, и ето че сега загуби увереност. Кои бяха техните? Не знаеше и с разтреперана ръка изпробва един, предполагайки, че е верният. Никой не вдигна, не и отначало. Три, четири, пет сигнала прозвучаха, преди някакъв глас да изпъхти:

— Тук Блум, какво става?

— Видях мъж да тича покрай дърветата край съседната къща. Не знам къде е сега. Но е твърде вероятно да е горе на пътя при вас.

— Окей, ще погледнем.

— Изглеждаше… — продължи Франс.

— Какъв?

— Не знам, бърз.

Дан Флинк и Петер Блум седяха в полицейската кола и си бъбреха за младата си колежка Ана Берселиус, по-специално за размера на задника ѝ. И Петер, и Дан бяха прясно разведени.

Разводите им бяха особено драматични. И двамата имаха малки деца и жени, които се чувстваха предадени, а и тъщи и тъстове, които използваха разнообразни формулировки, за да ги определят като безотговорни кретени. Ала след като всичко се уталожи и се сдобиха със споделено попечителство над децата и нови, макар и скромни домове, и двамата бяха осенени от едно и също прозрение: беше им липсвал ергенският живот. Така че напоследък, през свободните от деца седмици, го бяха ударили на живот както никога преди. А после, след партитата, точно като в юношеските години, преговаряха всички детайли, а когато бяха инспектирали срещнатите жени от горе до долу, прилежно рецензираха телата и уменията им в леглото. Този път обаче не смогнаха да задълбаят в прелестите на Ана Берселиус колкото им се искаше.

Телефонът на Петер иззвъня и тогава и двамата подскочиха, отчасти защото той бе сменил мелодията си с един доста екстремен вариант на Satisfaction, ала най-вече, разбира се, защото нощта и бурята, и самотата тук навън ги караха да се чувстват като на тръни. При това Петер държеше телефона си в джоба на панталона, а тъй като панталоните му бяха отеснели — от купонджийския живот шкембето му бе наедряло, — той се забави, докато го извади. Когато затвори, имаше угрижен вид.

— Какво има? — попита Дан.

— Балдер е видял мъж, някакъв бързак.

— Къде?

— Долу при дърветата край съседската къща. Но навярно е поел нагоре към нас.

Петер и Дан слязоха от колата и за пореден път останаха шокирани от студа. Многократно бяха излизали през тази дълга вечер и нощ, ала никога не се бяха тресли чак до мозъка на костите си, та за момент просто останаха на място и се заоглеждаха неуверено наляво и надясно. После Петер пое командването и каза на Дан да остане горе на пътя, докато той самият щял да се спусне до водата.

Там имаше полегато възвишение, покрай което се точеше дървена ограда и алейка с новозасадени дървета. Беше навалял немалко сняг, та се хлъзгаше, а долу се ширеше морето, Багенсфйерден, мислеше Петер, и всъщност, мина му през ума, беше странно, че водата не е замръзнала. Може би вълните шибаха прекалено силно. Петер изруга, раздразнен и от безумната буря, и от нощната смяна. При все това се опита да си свърши работата, може би не чак толкова сърцато, но все пак.

Ослуша се за шумове и се огледа наоколо, но отначало не видя нищо. Наоколо цареше мрак. Само една самотна лампа на стълб осветяваше парцела точно пред кея и той пое надолу, мина покрай сив или зелен градински стол, който бурята бе разнасяла наоколо, а в следващия миг съзря Франс Балдер през големите стъкла на прозореца.

Балдер стоеше навътре в къщата, наведен над голямо легло, в напрегната поза. Може би оправяше завивката, не беше лесно да се каже. Изглежда бе зает с някакъв дребен детайл в леглото и Петер не би трябвало да обръща внимание на това. Би следвало да наглежда парцела. Ала имаше нещо в езика на тялото на Балдер, което го запленяваше, та вниманието му се разсея за секунда-две. После отново бе привлечено от действителността.

Изпита вледеняващото усещане, че някой го наблюдава, извърна се мигновено и диво се заоглежда. Но не видя нищо, не и веднага, и тъкмо бе започнал да се успокоява, когато възприе две неща наведнъж — внезапно движение при лъскавите стоманени кофи за боклук до оградата и шум на автомобил горе на пътя. Колата спря и се отвори врата.

Нищо от тия неща не бе забележително само по себе си. Шаването край кофите за боклук спокойно можеше да бъде и на животно, а и разбира се, тук можеха да идват коли, дори късно през нощта. При все това тялото на Петер се напрегна до краен предел и за миг той просто остана така, несигурен как точно да постъпи. Тогава се чу гласът на Дан.

— Някой идва!

Петер не помръдна. Все още му се струваше, че го наблюдават, и несъзнателно попипа служебното си оръжие на бедрото, като изведнъж се сети за майка си, за бившата си жена и за децата си, сякаш очакваше да се случи нещо сериозно. Но не стигна много надалеч в мислите си. Дан отново извика, този път настоятелно:

— Полиция, спри, по дяволите!

И тогава Петер се втурна нагоре към пътя, макар дори на този етап това да не му се струваше правилното решение. Не можеше да се освободи от чувството, че долу край кофите за боклук е оставил нещо заплашително и неприятно. Но щом колегата му викаше по този начин, той нямаше никакъв избор. Тайничко изпита облекчение. Беше по-уплашен, отколкото му се искаше да признае, и бързо се запрепъва нагоре към пътя.

В далечината видя Дан да гони висок широкоплещест мъж, прекалено леко облечен, и макар Петер да си помисли, че въпросната фигура едва ли можеше да се определи като „бързак“, той се затича подире им, а когато ги настигна, двамата с Дан успяха да повалят мъжа край пътната канавка, досами две пощенски кутии и малък фенер, обливащ сцената с матово сияние.

— Кой, по дяволите, си ти — изрева с все сила Дан, който може би също се беше страхувал, и в този момент мъжът вдигна към тях объркан и ужасѐн поглед.

Нямаше шапка, а наболата му брада и косата бяха заскрежени, личеше си, че замръзва и се чувства отвратително. Преди всичко обаче в лицето му имаше нещо невероятно познато.

За миг Петер реши, че са заловили известен и издирван мошеник, та изпита няколкосекундна гордост.

Франс Балдер се беше върнал в спалнята и бе завил Аугуст, навярно за да го скрие под одеялото, ако предстоеше да се случи нещо. После му хрумна безразсъдна идея, която се коренеше в току-що изпитаното опасение и бе подсилена от разговора със Стивън Уорбъртън и която в първия момент прогони като грандиозна глупост, като нещо, способно да изникне само посред нощ, когато мозъкът е замъглен от вълнение и страх.

След това си даде сметка, че идеята всъщност не беше нова, а напротив — беше съзрявала в подсъзнанието му в хода на безконечните безсънни нощи в САЩ. Затова отвори лаптопа си, своя собствен малък суперкомпютър, свързан с цяла поредица други машини, за да се сдобие с достатъчно капацитет, отвори и своята AI програма, на която бе посветил целия си живот, и… не е ли странно?

Дори не го премисли. Просто изтри файла и всичките бекъпи и се почувства като зъл бог, който бе затрил един живот, а може би и тъкмо това бе направил. Никой не знаеше, дори самият той. За кратък миг поседя така, зачуден дали не следва да се тръшне на пода, разкаян и омерзен от себе си. Делото на живота му изчезна само с няколко натискания на клавишите.

Колкото и да е чудно обаче, това го поуспокои, сякаш се бе защитил поне по един параграф. Стана и отново хвърли поглед на нощта и виелицата навън. Тогава звънна телефонът. Беше Дан Флинк, другият полицай.

— Само исках да ти кажа, че заловихме лицето, което си видял — оповести ченгето. — С други думи, можеш да бъдеш спокоен. Положението е под контрол.

— Кого сте заловили? — попита Франс Балдер.

— Не мога да кажа. Страшно е поркан и се налага да го усмирим. Само исках да те уведомя. Пак ще се чуем.

Франс остави телефона на нощното шкафче точно до лаптопа си и направи опит да си честити. Ето че мъжът бе задържан и изследванията му не можеха да попаднат в неподходящи ръце. Но не стана по-спокоен. Отначало не разбираше защо. После осъзна: онова с пиянството не пасваше. Онзи, който бе тичал покрай дърветата, беше всичко друго, но не и пиян.

Измина някоя и друга минута, преди Петер Блум да осъзнае, че изобщо не бяха заловили известен и издирван престъпник, ами актьора Ласе Вестман, който определено често влизаше в ролите на бандит и горила по телевизията, но далеч не бе обявяван за издирване, и не може да се каже, че това прозрение успокои полицая. Не само защото отново заподозря, че беше грешка да се отдалечава от дърветата и кофите за боклук там долу, а и защото тозчас се досети, че интермецото можеше да доведе до скандали и заглавия в пресата.

За Ласе Вестман знаеше най-малкото това, че каквото и да стореше, твърде често попадаше във вечерната преса, а не можеше да се каже, че в момента актьорът изглежда особено щастлив. Пъхтеше и псуваше, мъчеше се да се изправи на крака, Петер пък се опитваше да схване каква работа, за бога, имаше той тук посред нощ.

— Тук ли живееш? — попита го.

— Нямам никаква причина да ти казвам и една шибана дума — изсъска Ласе Вестман и тогава Петер се обърна към Дан, за да разбере как бе започнала цялата драма.

Дан обаче вече се бе поотдалечил и говореше по телефона, очевидно с Балдер. Сигурно искаше да покаже колко е съвестен и да съобщи, че са заловили заподозрения, в случай че изобщо бе такъв.

— Защо се промъкваш в собствеността на професор Балдер? — продължи Петер.

— Не чу ли какво казах? Няма да ви кажа и една шибана думичка. Какво, по дяволите, разхождам си се тук най-миролюбиво, а онзи глупак идва и почва да размахва пистолета. И това ако не е шибан скандал. Знаете ли кой съм аз?

— Знам кой си и в случай че сме се държали зле, моля за извинение. Със сигурност ще имаме повод да поговорим за това отново. Точно сега обаче се намираме в страшно напрегната ситуация и настоявам начаса да ми разкажеш каква работа си имал при професор Балдер, не, не, не се мъчи да се изплъзнеш!

Ласе Вестман най-сетне се изправи и навярно изобщо не се опитваше да се изплъзне. Просто му беше трудно да запази равновесие. После се прокашля леко мелодраматично и плю право във въздуха. Плюнката не стигна доникъде, а полетя назад като бумеранг и замръзна на бузата му.

— Знаеш ли какво? — рече той и си избърса лицето.

— Не.

— Не аз съм лошият в тази история.

Петер погледна обезпокоено към водата и алеята от дръвчета и за пореден път се зачуди какво бе видял там долу. Но не мръдна от мястото си, парализиран от нелепата ситуация.

— Кой е тогава? — попита.

— Балдер.

— Защо?

— Взе сина на гаджето ми.

— Че защо му е да го прави?

— Няма да питате мен, по дяволите. Питайте компютърния гений там вътре! Тоя дивак няма абсолютно никакво право да го държи при себе си — оповести Ласе Вестман и бръкна във вътрешния си джоб, сякаш търсеше нещо.

— Там няма никакво дете, ако така си решил — каза Петер.

— О, има и още как, по дяволите.

— Наистина?

— Наистина!

— Значи, ти си решил да дойдеш тук посред нощ, пиян като талпа, и да вземеш детето — продължи Петер и тъкмо бе на път да направи още някакъв ироничен коментар, когато бе прекъснат от слаб, звънтящ звук, който стигна до него откъм водата.

— Какво беше това? — попита той.

— Кое? — отвърна Дан, който отново стоеше до него и явно не беше чул нищо, а и звукът действително не беше особено висок.

Петер си припомни какво бе изпитал край дърветата и боклукчийските кофи и почувства, че отново го побиват тръпки. Тъкмо се канеше да слезе и да провери какво се е случило, когато пак се поколеба. Може да беше изплашен или просто нерешителен, или направо некадърен, не беше лесно да се определи. Ала той се огледа тревожно и тогава чу да се приближава още една кола.

Беше такси, което ги подмина и спря пред портата на Франс Балдер, а това послужи на Петер за оправдание да си остане горе на пътя, та докато шофьорът и пътникът се разплащаха, да хвърли поредния обезпокоен поглед надолу към водата. Отново му се стори, че чува нещо, и това не беше успокоителен звук.

Но не можеше да е сигурен, а и сега вратата на колата се отвори и оттам слезе мъж, когото Петер след секунда на объркване разпозна като журналиста Микаел Блумквист, и се запита по каква причина, по дяволите, всички знаменитости трябваше да се нагъчкат точно тук посред нощ.

Глава 10. Ранното утро на 21 ноември

Франс Балдер стоеше до компютъра и телефона си в спалнята и гледаше Аугуст, който скимтеше неспокойно в леглото. Чудеше се какво сънува момчето. Дали изобщо живее в свят, който той би разбрал? Усети, че иска да знае. Усети, че иска да започне да живее истински и повече да не се погребва в квантови алгоритми и изходни кодове, а още по-малко пък да се чувства уплашен и параноичен.

Искаше да бъде щастлив, да не го измъчва онази вечна тежест в душата, да се впусне в нещо диво и грандиозно, може би романс, любовна връзка, и за няколко наситени секунди през ума му минаха цяла редица от жени, които го бяха очаровали: Габриела, Фара и всевъзможни други.

Помисли и за жената, която явно се казваше Саландер. Като че ли го бе омагьосала, а сега, когато си я спомни за пореден път, сякаш видя в нея нещо ново, нещо едновременно познато и чуждо, и внезапно остана поразен: тя напомняше на Аугуст. Разбира се, това бе налудничаво. Вярно, Аугуст беше момченце с аутизъм, Лисбет също не бе чак толкова стара и може би излъчваше нещо момчешко. Но иначе нямаха нищо общо. Лисбет носеше само пънкарско черно и беше съвършено безкомпромисна. И все пак сега си спомни, че в погледа ѝ бе видял същия особен блясък като този в очите на Аугуст, докато се взираше в светофара на „Хурншгатан“.

Франс беше срещнал Лисбет на една лекция в Кралския технически институт в Стокхолм, когато бе говорил за хипотетичното състояние на технологична сингулярност, при която компютрите ще бъдат по-интелигентни от човека. Тъкмо бе подел въведението си, в което обясняваше понятието сингулярност в математически и физически аспект, когато вратата се отвори и в аудиторията влезе мършаво момиче, облечено в черно. Първата му мисъл бе, че е наистина печално наркоманите да нямат къде другаде да се дянат. После се зачуди дали момичето наистина се дрогираше. Не изглеждаше изтерзана в този смисъл. Просто имаше уморен и кисел вид, а той остана с явното впечатление, че тя изобщо не слуша изложението му. Седеше си там, отпусната на банката, и накрая, след поредица от разсъждения относно сингулярната точка в комплексния математически анализ, където граничните стойности стават безкрайни, той я попита открито какво мисли за всичко това. Беше злобно от негова страна. Беше снобарско. Защо му бе да я изпитва? Но какво се случи?

Момичето вдигна поглед и заяви, че вместо да ръси наоколо си неясни понятия, би трябвало да прояви повече скептицизъм, понеже изчислителната му база се разпадала. Не било някакъв физически срив в реалния свят, а по-скоро знак, че собствената му математика куца, та затова като цяло било просто популистко от негова страна да мистифицира аудиторията с приказки за сингулярностите в черните дупки, когато големият проблем съвсем очевидно се състоял в липсата на квантовомеханичен начин за изчисляване на гравитацията.

След това, с вледеняваща яснота — която породи шушукане в залата — тя подложи на унищожителна критика теоретиците на сингулярността, които той бе цитирал, а той не съумя да отговори с друго, освен с едно поразено:

— Коя, по дяволите, си ти?

По този начин бяха установили контакт, а по-късно Лисбет го изненада още на няколко пъти. Тя светкавично разбираше с какво се занимава той и му го показваше само с един блеснал поглед, а когато той най-накрая схвана, че са му заграбили технологията, молбата му за помощ ги сближи. Оттогава ги свързваше споделената тайна и ето че сега той стоеше в спалнята и мислеше за нея. После обаче нещо рязко прекъсна разсъжденията му. Отново бе сполетян от вледеняващо неприятно усещане и отново погледна през отворената врата към големия прозорец.

Пред него стоеше снажна фигура с тъмни дрехи и стегната, черна шапка с малко фенерче на челото. Фигурата правеше нещо с прозореца. Замахна по него с бързо и мощно движение, горе-долу като художник, който начева картина, и преди Франс да успее дори да изкрещи, целият прозорец се срути, а фигурата премина в настъпление.

Фигурата се наричаше Ян Холстер и най-често твърдеше, че работел по въпросите на сигурността в промишлеността. На практика беше стар руски елитен войник, който не търсеше решения за сигурност, а по-скоро ги разбиваше. Провеждаше операции като тази тук и по правило подготвителната работа бе толкова щателна, че рисковете не бяха чак толкова големи, колкото човек би допуснал.

Разполагаше с маломерен щаб от изкусни хора и определено вече не беше младеж. Беше на петдесет и една, но се поддържаше във форма със здрави тренировки и беше известен със своята ефективност и способност да импровизира. Изникнеха ли нови обстоятелства, той ги вземаше предвид и изменяше заплануваното.

Изобщо компенсираше с опитност онова, което бе загубил откъм младежка сила, а понякога — в ограничената група, където можеше да говори открито — споменаваше за един вид шесто чувство, за придобит инстинкт. Годините го бяха научили кога да изчака и кога да удари, и макар преди около две години да беше изпаднал в дълбока бездна и проявил признаци на слабост — човечност, би казала дъщеря му, — понастоящем се чувстваше по-умел от всякога.

Беше си възвърнал радостта от работата, старото усещане за динамизъм и напрежение, и определено продължаваше да се подкрепя с по десет милиграма стезолид преди операция, ала това беше само защото медикаментът изостряше прецизността му, когато боравеше с оръжия, а съзнанието му оставаше кристално бистро и нащрек в критични моменти, така че винаги изпълняваше възложеното. Ян Холстер не беше човек, който изменя или дезертира. Така поне гледаше той на себе си.

И все пак тази нощ, макар възложителят му да бе подчертал, че бързат, бе обмислял да прекрати операцията. Разбира се, виелицата беше един от факторите. Условията за работа не подлежаха на контрол. Ала сама по себе си бурята никога нямаше да бъде достатъчна, за да го накара дори да си помисли за прекратяване. Той беше руснак и войник и се бе борил при по-лоши обстоятелства от сегашните, при това ненавиждаше хората, които хленчат за дреболии.

Онова, което го безпокоеше, беше полицейската охрана, появила се изневиделица и без предупреждение. Не че му пукаше за ченгетата на мястото. Беше ги изучавал от прикритието си и бе видял как душат наоколо из парцела с разсеяна неохота подобно на войничета на наряд в лошо време. Най-много им се щеше да си седят в колата и да плямпат простотии, пък и лесно се плашеха, особено по-дългия от двамата определено го беше шубе. Изглежда, не му допадаха мракът и бурята, и черната вода. До преди малко момчето беше стояло там, явно сковано от страх, втренчено в дърветата, навярно защото бе доловило чуждото присъствие, ала това не беше нещо, което само по себе си би притеснило Ян. Знаеше, че би могъл да му пререже гръкляна безшумно и светкавично.

И все пак присъствието на ченгетата не беше на добро. Макар да бяха зелени, самият факт на полицейската охрана силно увеличаваше рисковете, а и преди всичко сочеше, че нещо от планировката бе изтекло, както и че се бе появила ситуация с повишена степен на тревога. Може би професорът се бе разприказвал, тогава операцията би била безсмислена или би влошила положението им, а Ян не желаеше и за секунда да излага своя възложител на ненужни рискове. На това гледаше като на част от силата си. Винаги взимаше предвид по-мащабния контекст и въпреки професията си най-често той самият призоваваше към предпазливост.

Знаеше колко много престъпни организации в родината му бяха смачкани и изличени от лицето на земята, понеже проявяваха твърде явна склонност към насилие. Насилието може да буди респект. Насилието може да запуши устата и да отстрани рискове и заплахи. Насилието обаче може да причини хаос и цяла верига нежелани ефекти, и за всичко това той бе размишлявал, както си седеше скрит зад дърветата и боклукчийските кофи. За няколко секунди дори бе съвършено убеден, че ще прекъсне операцията и ще се върне в хотелската си стая. И все пак не стана така.

Някой пристигна с кола там горе и ангажира вниманието на полицаите, а в това той съзря възможност, пролука, и без да е съвсем наясно с подбудите си, пристегна челника на главата си. Извади диамантената резачка и оръжието, 1911 R1 Кери със специално изготвен заглушител, и ги претегли в ръка. После си каза както винаги:

— Да бъде Твоята воля, амин.

И все пак остана неподвижен. Неувереността не го напускаше. Наистина ли трябваше да го направи? Щеше да се наложи да действа светкавично. От друга страна, познаваше къщата из основи, а Юрий беше идвал на два пъти и бе хакнал алармената система. Отгоре на всичко полицаите бяха безнадеждни аматьори. Дори и нещо да го забавеше там вътре — например, ако професорът не държеше компютъра до леглото, както твърдяха всички, а полицията съумееше да му се притече на помощ, — Ян без проблем щеше да ликвидира и ченгетата. Дори очакваше това с нетърпение, ето защо промърмори за втори път:

— Да бъде Твоята воля, амин.

След това освободи предпазителя, бързо се премести до големия прозорец към водата и се загледа в къщата, и може би заради цялата несигурност на ситуацията силно се напрегна, когато съзря Франс Балдер застанал вътре в спалнята, дълбоко вглъбен в нещо. Така беше много добре, каза си. Мишената се виждаше ясно. И въпреки това отново бе споходен от лошо предчувствие и направи ново грубо пресмятане: дали да не прекрати?

Не го стори. Затова пък протегна дясната си ръка, прокара диамантената резачка по стъклото, оказа необходимия натиск. Прозорецът се срина с обезпокоителен трясък, а той се втурна напред и насочи оръжието към Франс Балдер, който се втренчи в него като омагьосан и махна с ръка сякаш за отчаян поздрав. После професорът започна да каканиже нещо като в транс, объркано и тържествено, приличаше на молитва, на литания. Ала вместо „Бог“ или „Исус“, Ян долови думата „идиот“. Повече не разбра, и във всеки случай това нямаше никакво значение. Бяха му казвали какво ли не, за да го умилостивят.

Никога не успяваха.

Бързо и почти безшумно фигурата прекоси коридора и влезе в спалнята. Франс успя да се удиви, че алармата не се е активирала, и да забележи изрисувания сив паяк върху блузата на мъжа, точно под рамото, а също и тесния, продълговат белег по бледото чело под шапката и челника.

После съзря оръжието — мъжът бе насочил срещу него пистолет. Франс се сети за Аугуст и вдигна ръка в напразна защита. Да, въпреки че животът му бе заплашен толкова очевидно и страхът впиваше ноктите си в него, той мислеше за сина си и за нищо друго. Да става каквото ще! Той да умира, но не и Аугуст. Затова възкликна:

— Не убивай детето ми! Той е идиот, нищо не разбира.

Франс Балдер така и не разбра успял ли е да защити детето си. Светът замръзна, а нощта и стихията навън сякаш поеха към него. После всичко почерня.

Ян Холстер стреля и точно както бе очаквал, прецизността му беше безупречна. Улучи Франс Балдер два пъти в главата и професорът се свлече на земята. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. При все това нещо не беше наред. Лек повей откъм морето докосна тила на Ян като студено, живо създание, та за секунда или две той сякаш изгуби ориентация.

Всичко бе протекло по план, ей там беше компютърът на Балдер, точно както му беше казано. Трябваше само да го сграбчи и да побегне навън. Трябваше да действа незабавно. И все пак не можеше да помръдне от мястото си и със странно забавяне осъзна защо.

В голямото двойно легло, почти напълно скрито под пухена завивка, лежеше момченце с буйна, рошава коса и се взираше в него със стъклен поглед. В този поглед, който сякаш минаваше през Ян, се четеше ужасно напрежение, но и нещо друго, нещо различно. Сега обаче то нямаше значение.

Налагаше се да изпълни мисията си. Нищо не биваше да застраши операцията и да изложи всички им на рискове. Тук имаше кристално ясен свидетел, а свидетели не биваше да има, особено сега, когато бе разкрил лицето си, затова насочи своето оръжие към момчето и се вгледа в чудно блесналите му очи, промърморвайки за трети път:

— Да бъде Твоята воля, амин.

Микаел Блумквист слезе от таксито. Носеше чифт черни боти и бяло кожено палто с широка яка от овча кожа, което бе изнамерил в гардероба, както и стара кожена шапка, наследство от баща му.

Когато тръгна, часът беше три без двайсет посред нощ. По новините „Екот“ бяха съобщили за сериозен инцидент с ТИР, който по данните им блокирал шосето „Вермдьоледен“. Само че Микаел и таксиджията не минаха оттам, а се понесоха през тъмните и брулени от бурята предградия. На Микаел му призляваше от умора и най-горещото му желание бе да се върне у дома, да се мушне отново при Ерика и да заспи.

Не можеше обаче да откаже на Балдер. Не разбираше съвсем защо. Може и да е било нещо като дълг, усещане, че не бива да мисли за удобства сега, когато вестникът е в криза, или пък защото гласът на Балдер звучеше уплашено и Микаел изпита както симпатия, така и любопитство. Не вярваше да чуе нещо сензационно. По-скоро очакваше, че ще се разочарова. Сигурно най-вече ще поседи там като някой терапевт, като нощен страж в бурята. От друга страна, човек никога не знае, и ето че отново се сети за Лисбет. Лисбет рядко вършеше нещо, без да има основателни причини. Освен това Франс Балдер несъмнено беше любопитен тип, който никога не се бе оставял да го интервюират. Като нищо може да стане интересно, помисли си Микаел и се огледа в мрака.

Улична лампа със синкава светлина осветяваше къщата, пък и, добре де, къщата никак не беше лоша, проектирана от способен архитект, с големи стъклени прозорци. До пощенската кутия стоеше висок полицай на около четирийсет години със слаб слънчев загар и нещо напрегнато, нервно в изражението на лицето. По-нататък на пътя се виждаше негов по-нисък колега, разправяше се с някакъв пияница, който махаше с ръце. Нямаше спор, тук цареше по-голямо оживление, отколкото Микаел бе очаквал.

— Какво става? — попита той по-високия полицай.

Така и не получи отговор. Телефонът на ченгето звънна и Микаел веднага разбра, че нещо се беше случило. Алармената система явно не се държеше както подобава. Той обаче не остана да изслуша продължението. Дочу шум откъм двора, скърцащ, обезпокоителен звук, и инстинктивно го свърза с телефонния разговор. Направи две крачки надясно и погледна надолу по баира, който се спускаше към кея и към морето, и към още една лампа, която излъчваше матово, синкаво зарево. В този миг се зададе някаква фигура, изскочила сякаш отникъде, и Микаел осъзна, че нещо здравата се бе объркало.

Ян Холстер сложи пръст на спусъка на оръжието си и тъкмо се канеше да застреля момчето, когато горе на пътя се чу шум от автомобил. Тогава той се поколеба, но всъщност не заради колата. Думата „идиот“ отново бе изплувала в мислите му и макар да съзнаваше, че професорът би имал всички причини на света да излъже в сетния миг на живота си, сега, докато се взираше в детето, се зачуди дали все пак не беше вярно.

Момченцето лежеше прекалено неподвижно, погледът му бе твърде празен и стъкловиден, а по лицето му се четеше по-скоро учудване, отколкото страх, сякаш действително не схващаше нищо от случващото се.

То цялото излъчваше неразбиране и това не беше просто моментно хрумване на Ян. Той си спомни нещо, което беше чел по време на подготовката на операцията. Балдер действително имаше син със силно забавено развитие и макар и във вестниците, и в съдебните документи да пишеше, че професорът няма право да се грижи за момчето, то явно беше тук, а Ян нито можеше, нито се налагаше да го застрелва. Би било безсмислено, би било престъпление срещу професионалната му етика и това прозрение го връхлетя като голямо и ненадейно облекчение, което би събудило подозренията му, ако се беше замислил.

В момента той просто свали оръжието, вдигна компютъра и телефона от нощното шкафче и ги пъхна в раницата си. После изтърча навън в бурята и нощта, към пътя за бягство, който си бе набелязал. Само че не стигна далеч. Чу глас зад гърба си и се извърна. Там горе на пътя стоеше мъж, който не беше нито дългият, нито ниският полицай, а някакъв нов, облечен в кожено палто, с кожена шапка на главата и със съвсем различно излъчване, и може би тъкмо затова Ян Холстер пак вдигна оръжието. Миришеше му на опасност.

Мъжът, който профуча покрай тях, бе облечен в черно и добре трениран, на шапката си имаше челник, и по някаква причина, която Микаел не можеше да определи точно, му се стори, че фигурата е част от по-мащабно упражнение, от съгласувана операция. Микаел почти очакваше още подобни образи да изникнат от мрака и това засили тревогата му. Извика:

— Ей, стой на място!

Беше грешка. Разбра го в мига, в който тялото на мъжа застина, точно като на войник в бой, и със сигурност това бе причината Микаел да реагира толкова бързо. Когато мъжът извади оръжие и стреля, все едно правеше най-естественото нещо на света, Микаел вече се бе хвърлил зад ъгъла на къщата. Изстрелът въобще не се чу. Но тъй като пощенската кутия на Балдер издрънча, нямаше никакво съмнение какво се бе случило и по-високият от полицаите рязко прекъсна разговора си. Въпреки това не се помръдна. Просто стоеше там като парализиран и единственият, който изрече нещо в онзи миг, беше пияният мъж:

— Що за цирк е това, по дяволите? Какво става? — кресна той с мощен глас, който звучеше чудно познато, и едва тогава полицаите се заприказваха помежду си с изнервени, съскащи гласове.

— Стреля ли някой?

— Така мисля.

— Какво ще правим?

— Трябва да извикаме подкрепление.

— Ама онзи там долу ще се изплъзне.

— Да идем да видим — отвърна дългият и със забавени, колебливи движения, сякаш им се искаше стрелецът да се измъкне, двамата извадиха оръжията си и се спуснаха към водата.

В зимния мрак лаеше куче, дребно, разярено кученце, а откъм морето духаше силен вятър. Снежната буря се вихреше, земята бе станала на пързалка. По-ниският полицай се подхлъзна и замаха с ръце като палячо. С малко късмет нямаше да им се налага да се изправят срещу мъжа там долу. Нещо подсказваше на Микаел, че той щеше да отстрани момчетата от пътя си с неимоверна лекота. Бързината, с която се бе обърнал и извадил оръжието си, подсказваше, че бе трениран за ситуации като тази, та Микаел се зачуди дали и той самият не следва да направи нещо.

Нямаше нищо за самозащита. И все пак се изправи, отръска снега от дрехите си и предпазливо погледна надолу към морето. Доколкото разбираше, не се случваше нищо драматично. Полицаите вървяха покрай водата към съседската къща. Облеченият в черно стрелец никъде не се виждаше. Тогава Микаел също тръгна да слиза, но не измина много път, преди да забележи, че един прозорец е счупен.

В къщата зееше голяма дупка, а право пред него във вътрешността имаше отворена врата. Зачуди се дали не би трябвало да повика полицаите. Не го направи. Долови нещо, някакво тихичко, причудливо стенание, прекрачи през разбития прозорец и се озова в коридор с фин дъбов под, който леко проблясваше в мрака. Бавно пое към отворената врата. Звукът съвсем очевидно идваше оттам.

— Балдер — викна той. — Аз съм, Микаел Блумквист. Случило ли се е нещо?

Не получи отговор. Скимтящият звук обаче се усили. Микаел си пое дълбоко дъх и влезе вътре. Впоследствие не знаеше какво бе забелязал най-напред, нито дори какво го бе изплашило най-много. Със сигурност не фактът, че на пода имаше труп, въпреки кръвта, въпреки изражението на лицето и безжизнения, втренчен поглед.

По-скоро това, което видя върху голямото двойно легло точно до него. Там имаше малко дете, може би на седем-осем годинки, облечено в синя карирана пижама момченце с изписани черти на лицето и буйна, тъмноруса коса, което методично и силно блъскаше тялото си в таблата на леглото и стената. Момчето явно всячески се опитваше да се нарани, а когато стенеше, не звучеше като дете, което страда или плаче, а по-скоро като някой, който се мъчи да удря колкото се може по-силно, и преди през ума му да бе минала и една ясна мисъл, Микаел се втурна към него. Това обаче не подобри нещата. Момчето бясно зарита.

— Спокойно — каза Микаел и го обгърна с ръце. — Спокойно.

Момчето обаче се изви, задърпа се със смайваща сила и успя светкавично — може би защото и Микаел гледаше да не го стиска много — да се изтръгне от хватката му и да изтича през вратата на коридора към счупения прозорец, тъпчейки с босите си крака натрошените стъкла, и тогава Микаел хукна подире му и завика „не, не“, и в този миг налетя на полицаите.

Стояха навън на снега с изражение на съвършено объркване.

Глава 11. 21 ноември

Впоследствие за пореден път бе установено, че полицията не е в състояние да извърши свястно и най-рутинното действие и че абсолютно никакво отцепване на района не бе осъществено, преди да стане твърде късно. Мъжът, застрелял професор Франс Балдер, най-спокойно бе успял да напусне местопрестъплението, а полицаите, пристигнали първи, Петер Блум и Дан Флинк, които колегите им с известна насмешка наричаха Казановите, се бяха забавили да бият тревога или поне не го бяха сторили с необходимата убедителност.

Чак в четири без двайсет сутринта пристигнаха криминалист и следовател от Криминална полиция, както и млада дама, която се представи за Габриела Гране и която повечето взеха за близка на загиналия предвид състоянието ѝ на силна възбуда. По-късно се разбра, че била аналитичка от тайната полиция, изпратена от самата шефка. Не че Габриела имаше какво да прави тук. Но по силата на общите предразсъдъци в екипа или евентуално за да покажат, че я възприемат като външно лице, възложиха ѝ за задача да отговаря за детето.

— Изглеждаш като човек с правилния подход — заяви временно водещият разследването Ерик Сетерлунд, когато видя вниманието, с което Габриела се наведе, за да прегледа наранените крака на момчето.

Тя изсумтя и заобяснява, че си имала друга работа, но отстъпи, щом се вгледа в очите на малкия.

Аугуст — така се казвал — беше просто вцепенен от ужас и дълго седя на пода на горния етаж, движейки механично ръка напред-назад по червения персийски килим. Петер Блум, който иначе не беше особено инициативен, изнамери чифт чорапи и сложи лепенки по краката му. Същевременно бе установено, че детето има синини по цялото тяло и сцепена устна. Според журналиста Микаел Блумквист — чието присъствие създаваше осезаема нервност в къщата — момчето си блъскало главата в леглото и стената там долу, после хукнало босо по натрошените стъкла в коридора на приземния етаж.

Разбира се, Габриела Гране, която по някаква причина се въздържа да се представи на Блумквист, осъзна на мига, че Аугуст е свидетел. Не успя обаче да установи никакъв контакт с него, нито да му даде някаква утеха. Очевидно прегръдките и нежността в традиционния им смисъл не бяха правилният подход. Аугуст се поуспокои чак когато Габриела седна отстрани, на известно разстояние, да си гледа собствената работа, и само един-единствен път сякаш се заслуша. Случи се, когато Габриела по време на разговор с Хелена Крафт спомена номера на улицата, 79, но тогава тя не обърна кой знае какво внимание на това, а малко по-късно се свърза с една развълнувана Хана Балдер.

Хана настояваше да си прибере сина на секундата и обясни, с което леко озадачи Габриела, че трябвало веднага да извадят пъзел, за предпочитане онзи с грандиозния кралски кораб „Васа“, който Франс, логично, трябва да бил оставил на видно място. Затова пък не обвини бившия си съпруг, задето неправомерно си е присвоил момчето, а и нямаше отговор на въпроса защо годеникът ѝ бе идвал тук с изискването да си го вземе обратно. Във всеки случай не изглеждаше Ласе Вестман да е бил воден от загриженост към детето.

Като цяло момчето хвърли известна светлина върху старите въпросителни на Габриела. Разбра се защо Франс Балдер не искаше да се мести, както и защо отказваше да си вземе куче пазач. В сутрешните часове Габриела се погрижи да пристигнат психолог и лекар, за да отведат Аугуст при майка му във Васастан, стига само да не се окажеше, че се нуждае от по-спешни грижи. После я налегнаха коренно различни мисли.

Мина ѝ през ума, че не беше задължително мотивът за убийството да е запушването на устата на Балдер. Извършителите може да са искали да го оберат — да откраднат не нещо толкова банално като пари, разбира се, а нещо, свързано с научноизследователската му дейност. С какво се бе занимавал Франс Балдер през последната година от живота си, Габриела не знаеше. Навярно никой освен той самият не бе запознат. Не беше трудно обаче да се досети какво бе то — по всяка вероятност доразвиваше своята AI програма, която още при първата ѝ кражба бе смятана за революционна.

Колегите от „Солифон“ бяха сторили всичко възможно, за да надникнат в нея, и според това, което веднъж се изплъзна от устата на Франс, той бдеше над програмата като майка над бебето си, което би следвало да означава, мислеше си Габриела, че е имал навика и да спи с нея или най-малкото да я държи до леглото си. Затова се изправи, заръча на Петер Блум да държи Аугуст под око и слезе в спалнята на приземния етаж, където работеха криминалистите.

— Тук вътре имаше ли компютър? — попита тя.

Те поклатиха глава, а Габриела извади телефона си и отново се обади на Хелена Крафт.

Скоро установиха, че Ласе Вестман е изчезнал. В общата неразбория трябва незабелязано да бе напуснал мястото, което накара временно водещият разследването Ерик Сетерлунд да заругае, особено след като се оказа, че Вестман не си бе и у дома, на ул. „Туршгатан“.

Ерик Сетерлунд дори се замисли дали да не го обяви за издирване, което накара младия му колега Аксел Андершон да попита дали Ласе Вестман би трябвало да се смята за опасен. Навярно Аксел Андершон не правеше разлика между Вестман и ролите му. В негова защита обаче може да се каже, че ситуацията ставаше все по-заплетена.

Очевидно убийството не беше някакво старо разчистване на сметки в семейството, някакъв излязъл от релси запой, или деяние, извършено в състояние на афект, а хладнокръвна, добре планирана атака срещу виден шведски учен. Положението не се подобри и когато областният полицейски началник Ян-Хенрик Ролф се обади с думите, че трябвало да схващат убийството като сериозен удар по шведските промишлени интереси. Ненадейно Ерик Сетерлунд бе нагазил във вътрешнополитическо събитие от голяма величина и макар да не притежаваше най-острия ум в полицейския корпус, все пак осъзна, че свършеното от него сега ще има решаващо значение за по-нататъшното разследване.

Ерик Сетерлунд, който бе чукнал 41 само два дни по-рано и още си носеше последиците от партито за рождения ден, не се бе дори доближавал до шанса да отговаря за разследване на това ниво. Че изобщо се бе заел с него, па макар и за няколко часа, се дължеше, разбира се, на факта, че през нощта нямаше на разположение кой знае колко компетентни хора, а началникът му бе решил да не буди господата от Кралската криминална комисия по убийствата или пък някой друг от по-опитните разследващи убийства в полицията на Стокхолм.

Макар да крещеше заповед след заповед, в настъпилия хаос Ерик Сетерлунд изпитваше усилващо се усещане на неувереност. Опитваше се все пак като начало да задвижи операция по чукане на хорските врати. Искаше набързо да събере колкото се може повече свидетелски показания, макар на практика да не хранеше големи надежди. Беше нощ, цареше мрак и вилнееше буря. Съседите навярно не бяха видели много. От друга страна, никога не се знаеше, а беше и разпитал Микаел Блумквист, независимо каква работа, по дяволите, имаше Блумквист тук.

Присъствието на един от най-прочутите шведски журналисти изобщо не го улесняваше и за миг на Ерик Сетерлунд му хрумна, че Блумквист го гледа с критично око и че като нищо ще напише някоя разобличителна статия. Със сигурност обаче това бяха само собствените му демони. Очевидно самият Блумквист бе разтърсен и по време на разпита се държа учтиво и загрижено питаше дали може да помогне. Но не можеше. Всичко се беше развило твърде бързо и това само по себе си беше забележително, смяташе журналистът.

В поведението на заподозрения имаше нещо професионално и според Блумквист не би било дръзко да се предположи, че мъжът беше или е бил военен, дори може би от елитните части. Начинът, по който се бе обърнал и стрелял, сякаш бе усвоен с продължителна практика, и макар да имаше челник, закрепен за плътно прилепваща черна шапка, Блумквист бе доловил нещо от чертите на лицето му.

Разстоянието беше твърде голямо, а Микаел бе залегнал в мига, в който фигурата се бе обърнала — навярно трябваше да се радва, че е жив. Така че можеше да опише само тялото и дрехите и с това се справи много добре. Според журналиста мъжът не беше съвсем млад, може би дори бе прехвърлил четирийсетте. Трениран, с по-висок от средния ръст, между 185 и 195 см, с мощно телосложение, тесен в талията и широкоплещест, носеше ботуши и черно облекло подобно на военното. Имаше раница, а навярно и нож, затъкнат здраво на десния крак.

Микаел Блумквист смяташе, че мъжът бе побягнал надолу по брега, край къщите на съседите, а това съвпадаше и с показанията на Петер Блум и Дан Флинк. На практика полицаите изобщо не бяха зърнали мъжа, само чули стъпките му да се изгубват по морския бряг и се втурнали подире му, но напразно, поне така твърдяха. Ерик Сетерлунд не беше съвсем убеден, че е станало по този начин.

Навярно Блум и Флинк ги бе хванало шубето, допускаше той, и просто бяха стърчали разтреперани в нощта, без да си мръднат пръста. Във всеки случай точно на този етап бе допусната най-голямата грешка. Трябвало е да се организира полицейска акция и да се установят изходите от района, както и да се отцепят определени места, но нищо от това не бе направено. Е, да, на онзи етап Флинк и Блум още не знаели, че е станало убийство, а веднага след това цялото им внимание било ангажирано от едно малко момченце, което истерично излетяло от къщата, та положително не им било лесно да запазят присъствие на духа. А времето продължавало да лети и макар Микаел Блумквист да прояви сдържаност в показанията си, не беше трудно да предположат, че и той се отнасяше критично към двамата полицаи. На два пъти ги попитал дали са били тревога и в отговор получил кимване.

По-късно, когато дочул разговор, воден от Флинк с централата за свръзка, Микаел осъзнал, че въпросното кимване най-вероятно е означавало „не“ или в най-добрия случай е изразявало недоумение. При всички обстоятелства тревога била вдигната със закъснение и дори тогава нещата не се развили според правилника, навярно защото изложението на Флинк било твърде мъгляво.

Бездействието продължило и Ерик Сетерлунд беше безкрайно щастлив, задето не него можеха да укорят за това. По онова време той още не бе включен в разследването. От друга страна, сега, когато беше на мястото, не биваше да влошава нещата. Списъкът със заслугите му напоследък не можеше да се определи като блестящ, налагаше се да се възползва от случая и да се прояви или най-малкото да не се изложи.

Стоеше на прага на дневната и тъкмо бе приключил разговора си с „Милтън Секюрити“ относно фигурата, която по-рано същата нощ била отразена на кадрите от наблюдението. Беше мъж, който изобщо не съвпадаше с описанието на предполагаемия убиец, дадено от Микаел Блумквист, изглеждаше по-скоро като някой стар мършав наркоман, ала все пак се предполагаше, че притежава висока технологична компетентност. В „Милтън Секюрити“ допускаха, че въпросният тип бе хакнал алармената инсталация и извадил от строя всички камери и сензори, от което цялата история не ставаше по-малко неприятна.

Проблемът не беше само в професионалното планиране, а в самата идея да се извърши убийство въпреки полицейската охрана и модерната аларма против крадци. За каква само самоувереност говореше това! Всъщност Ерик беше тръгнал да слиза при криминалистите, които правеха оглед на долния етаж. Но се застоя тук горе, дълбоко угрижен, зареял празен поглед в пространството, преди да го прикове върху сина на Балдер, който определено беше техният ключов свидетел, ала изобщо не разбираше какво става, както можеше и да се очаква в цялата тази каша.

Ерик видя, че момчето държи малко парченце от твърде голям пъзел, сетне се запъти към извитата стълба за долния етаж. В следващия миг застина. Замисли се за първото си впечатление от детето. Тъкмо беше пристъпил в къщата с тежка крачка, без да е още съвсем наясно със случилото се, и момчето го бе оставило с усещането, че си е като всяко друго дете. В него нямаше нищо особено, мислеше си той, нищо освен развълнувания поглед и напрегнатите рамене. Ерик дори би го описал като необичайно сладко хлапе с големи очи и къдрава, буйна коса. Едва впоследствие научи, че имало аутизъм и било силно изостанало в развитието си. Значи, това беше нещо, което не бе видял лично, а му беше разказано, и то означаваше, мислеше си той, че убиецът или е познавал момчето отпреди, или е знаел точно какво е състоянието му. Иначе едва ли би го оставил живо, рискувайки да бъде разпознат при някоя очна ставка, нали така? Ерик не доразви мисълта си, но това прозрение го разпали и той направи няколко бързи крачки към момчето.

— Трябва да го разпитаме сега, на мига — заяви с глас, който неволно прозвуча твърде високо и разгневено.

— Боже мой, бъди по-внимателен с него — каза Микаел Блумквист, който бе застанал до момчето.

— Ти не се меси — изсъска Ерик. — Може да е познавал извършителя. Трябва да извадим албум със снимки и да му ги покажем. Трябва по някакъв начин…

Момчето го прекъсна, като помете пъзела си с ненадейно рязко движение на ръката, и Ерик Сетерлунд не видя какво друго да направи, освен да измърмори едно извинение и да слезе при своите криминалисти.

Когато Ерик Сетерлунд изчезна надолу към приземния етаж, Микаел Блумквист остана загледан в момчето. Сякаш още нещо бе на път да се случи с него, може би друг пристъп, а последното, което Микаел желаеше, бе детето да се нарани отново. Вместо това обаче то застина и започна с бясна скорост да търка дясната си ръка в килима.

После спря неочаквано и погледна нагоре умолително, и Микаел за част от секундата се зачуди какво може да означава това. В това време по-високият полицай, за когото бе научил, че се казва Петер Блум, седна при детето и се опита да го накара пак да реди пъзела. Микаел пък отиде в кухнята, за да потърси малко спокойствие. Беше уморен до смърт и искаше да се прибере у дома. Очевидно обаче най-напред трябваше да прегледа няколко снимки от охранителната камера. Не знаеше кога ще стане това. Всичко някак се проточваше във времето и изглеждаше безразборно и неорганизирано, а Микаел най-отчаяно копнееше за леглото си.

По това време вече бе говорил на два пъти с Ерика, беше я осведомил за случилото се и макар засега да знаеха съвсем малко за убийството, и двамата бяха на мнението, че Микаел трябва да напише по-дълга статия по темата за следващия брой. Не само защото деянието само по себе си явно бе голяма драма, а и защото животът на Франс Балдер изглеждаше достоен за отразяване. При това Микаел имаше лично участие в историята, което щеше да обогати репортажа и да му осигури предимство пред конкурентите. Само драматичният разговор от тази нощ, заради който бе пристигнал тук, щеше да придаде на статията му сензационност.

Никой от двамата не се нуждаеше от много приказки за положението със „Сернер“ и кризата във вестника. В разговора им това се подразбираше, а Ерика вече беше планирала неизменният заместник Андрей Зандер да извърши подготвителната работа по проучването, докато Микаел си отспива. Доста решително — като нещо средно между любяща майка и авторитарен главен редактор — бе заявила, че отказва звездният ѝ репортер да се съсипе, преди дори да е започнал работа.

Микаел прие без проблеми. Андрей беше амбициозен и симпатичен, би било хубаво да се събуди и цялото базисно проучване да е извършено, най-добре с изготвени списъци кои приближени на Балдер си струва да интервюира. За кратък миг, сякаш за да наведе ума си на други мисли, той си припомни непрестанните проблеми на Андрей с жените, в които Микаел бе посветен по време на няколко вечерни заседавания в ресторант „Мелницата“. Андрей беше млад и интелигентен, и чаровен. Би следвало да е страхотно завоевание за кое да е момиче, ала поради нещо твърде слабо и нежно в характера му вечно го зарязваха и той го изживяваше тежко. Андрей бе непоправим романтик. През цялото време мечтаеше за голямата любов и голямата сензация.

Микаел седна край кухненската маса на Балдер и се взря в мрака навън. На масата пред него, до кибритена кутийка, брой на списание „Ню Сайънтист“ и тефтер с някакви непонятни уравнения, бе оставена красива, малко заплашителна скица на пешеходна пътека. До светофара се виждаше мъж с воднисти, присвити очички и тънки устни. Беше уловен как бяга, при все това бе възможно да се види всяка бръчица по лицето му, дори гънките на ватенката и панталона. Не изглеждаше особено приятен. На брадичката си имаше родилно петно с формата на сърце.

Тъкмо светофарът обаче придаваше облика на рисунката. Грееше с наситена, обезпокоителна светлина и беше умело възпроизведен в съответствие с някаква математическа техника. Почти бе възможно да се доловят геометричните линии отвъд. Навярно Франс Балдер и рисуваше покрай всичко останало и Микаел се позамисли над сюжета на рисунката. Не беше особено традиционен.

От друга страна, защо пък човек като Балдер да рисува залези и кораби? Светофарът със сигурност беше интересен точно колкото и всичко останало. Микаел остана смаян от усещането, че вижда моментна снимка. Та нали дори и Франс Балдер да бе седял и изучавал светофара, едва ли би могъл да помоли мъжа да минава по улицата отново и отново. Навярно човекът беше просто измислена добавка, или пък Франс Балдер имаше фотографски поглед, точно като… Микаел потъна в мисли. После грабна телефона си и се обади на Ерика за трети път.

— Пътуваш ли вече към дома? — попита тя.

— Още не, за жалост. Първо трябва да прегледам две-три неща. Но бих искал да ми направиш една услуга.

— Че за какво друго съм тук?

— Би ли отишла на компютъра ми. Логни се, нали знаеш паролата ми?

— Знам всичко за теб.

— Добре, добре. Влез в моите документи и намери файл на име „Кутията на Лисбет“.

— Май че се досещам накъде отива работата.

— Наистина ли? Искам да напишеш ето това в документа…

— Чакай малко, трябва и да го отворя. Окей, сега… чакай, тук вече пише доста неща.

— Не им обръщай внимание. Ето какво искам, над всичко останало, схващаш ли?

— Да, схващам.

— Пиши: Лисбет, може би вече си узнала, но Франс Балдер е мъртъв, застрелян с два куршума в главата. Можеш ли да се опиташ да установиш защо някой ще иска да го убие?

— Това ли е всичко?

— Не е чак толкова малко, не и предвид факта, че не сме се чували дълго време. Сигурно ще намери за нагло, дето я питам. Но не мисля, че би ни навредило, ако тя ни помогне.

— Малко незаконно хакване не би навредило, искаш да кажеш.

— Това не го чух. Надявам се скоро да се видим.

— Дано.

Лисбет бе успяла да заспи за втори път и се събуди отново в седем и половина сутринта. Не беше в най-добрата си форма. Главата я болеше, гадеше ѝ се. И все пак се чувстваше по-добре, облече се пъргаво и закуси набързо с два пирога с месо, затоплени в микровълновата, и голяма чаша кока-кола. После натъпка малко спортни дрехи в черен сак и излезе. Бурята бе утихнала, но навсякъде се въргаляха боклуци и вестници, които вятърът бе разнасял из града. Тя се спусна по площад „Мусебаке“ и продължи по „Йотгатан“, като си мърмореше нещо.

Изглеждаше разгневена и най-малко двама души поуплашено отстъпиха встрани. Лисбет всъщност съвсем не бе ядосана, само окопитена и целеустремена. Ни най-малко не ѝ се тренираше. Искаше просто да се придържа към рутинните си занимания и да прогони отровите от тялото си. Ето защо продължи надолу към „Хурншгатан“ и точно преди гърбицата на улицата свърна надясно, към клуба по бокс „Зиро“, който се помещаваше един етаж надолу в мазето и тъкмо тази сутрин изглеждаше по-западнал от всякога.

На мястото щяха да му се отразят добре една ръка блажна боя и малко всеобщо освежаване. Там вътре, изглежда, нищо не беше пипвано от 70-те, нито обзавеждането, нито афишите. По стените все още стояха Али и Форман. Все още всичко изглеждаше като в деня след легендарния мач в Киншаса, което може би се дължеше на факта, че Обинзе, отговарящият за помещението, като малко момченце бе изживял битката на място, а сетне бе търчал в мусонния дъжд и бе крещял: „Али, убий го!“. Това тичане не само беше най-щастливият му спомен, ами представляваше и това, което той наричаше „последни дни на невинност“.

Не след дълго се принудил да избяга заедно със семейството си от терора на Мобуту, а след това нищо не било същото, та може би далеч не бе чак толкова странно желанието му да съхрани въпросния миг в историята, или по някакъв начин да го пренесе в тази забравена от бога зала за боксиране в Сьодермалм, Стокхолм. Обинзе и досега не спираше да говори за мача. На практика не спираше да говори за какво ли не.

Беше висок и едър, и плешив, и бъбривец от класа, и един от многото там вътре, които бяха хвърлили око на Лисбет, макар по примера на мнозина други да я смяташе за повече или по-малко луда. На периоди тя тренираше по-здраво от когото и да било и налиташе буйно на боксови круши, чували и спаринг-партньори. В нея имаше някаква примитивна, необуздана енергия, на каквато Обинзе не се бе натъквал по-рано, и веднъж, преди да я опознае, ѝ беше предложил да започне да се състезава.

Изсумтяването, което получи в отговор, го възпря да повтори предложението си, а защо тренираше с такъв хъс, така и не бе разбрал, не че всъщност се нуждаеше от отговор на този въпрос. Човек можеше да се бъхти на тренировките без каквато и да било причина. По-добре, отколкото да порка на поразия. По-добре от какво ли не, а може би и направо си беше вярно споделеното от нея в една късна вечер преди някоя и друга година, че искала да бъде физически подготвена, в случай че пак си навлече неприятности.

Той знаеше, че животът ѝ не е бил лек. Беше го научил от Гугъл. Бе изчел всяка думичка за нея в интернет, та много добре разбираше желанието ѝ да бъде във форма, в случай че изникнеше още някоя зла сянка от миналото ѝ. Никой не можеше да я разбере по-добре от него. Той самият бе загубил и двамата си родители, убити от горилите на Мобуту.

Онова, което го озадачаваше, беше защо Лисбет на равни интервали от време съвършено занемаряваше тренировките и, изглежда, изобщо не мръдваше от къщи, при това упорито продължаваше да яде само джънк фуд. Подобни резки мятания от крайност в крайност му бяха непонятни, а когато онази сутрин тя прекрачи прага на залата, демонстративно облечена в черно и надупчена с пиърсинги както винаги, той не беше я виждал от две седмици.

— Здравей, красавице моя. Къде беше? — поде той.

— Върших нещо адски незаконно.

— Мога да си представя. Набъхтила си някоя банда мотористи или нещо от сорта.

На тази закачка обаче тя дори не отвърна. Просто продължи кисело към съблекалнята и тогава той направи нещо, за което си знаеше, че няма да ѝ допадне. Застана пред нея и се вгледа право в лицето ѝ.

— Очите ти са кървясали.

— Налегнал ме е нечовешки махмурлук. Дръпни се!

— В такъв случай не ща да те виждам тук, знаеш го.

— Спести си глупостите. Искам да ми смъкнеш кожата от бой — изсъска тя, влезе и се преоблече, после излезе, надянала прекомерно големите си шорти за боксиране и белия си потник с черния череп на гърдите, и той нямаше друг избор, освен наистина да я смаже от бой.

Бъхти я, докато не се изповръща три пъти в кошчето му за боклук, сетне я нахока, както си знаеше. Тя му отвръщаше подобаващо. После се преоблече и напусна помещението, без да отрони и едно „чао“, а Обинзе, както често се случваше в такива мигове, бе обзет от усещане за празнота. Може би дори беше малко влюбен. Поне беше трогнат — ако изобщо можеше да се почувстваш другояче при вида на момиче, което се боксира така.

Последното, което зърна от нея, бяха прасците ѝ, изчезващи нагоре по стъпалата, ето защо си нямаше и представа, че когато излезе на „Хурншгатан“, светът се въртеше пред очите ѝ. Лисбет се подпря на стената на сградата и задиша тежко. След това продължи към жилището си на „Фискаргатан“ и вече у дома, изпи още една голяма чаша кока-кола и половин литър сок. После се срина в леглото и зяпа тавана някъде десет, петнайсет минути, мислейки си за едно-друго, за сингулярности и хоризонти на събитията, както и за определени специфични аспекти на уравнението на Шрьодингер, и за Ед Неда, и за какво ли не.

Едва когато светът си възвърна стандартните цветове, тя се изправи и отиде на компютъра си. Колкото и да се противеше, той вечно я теглеше към себе си със сила, която не бе намаляла от детството ѝ. Този преди обед обаче нямаше ищах за никакви по-трудни лудории. Просто хакна компютъра на Микаел Блумквист и миг по-късно изтръпна. Отказваше да проумее. Преди не много отдавна се бяха шегували по адрес на Балдер. Сега Микаел пишеше, че Балдер е убит, застрелян с два куршума в главата.

— По дяволите — промърмори тя и прегледа вечерните вестници в интернет.

Още не разполагаха с нищо определено. Не се изискваше обаче много, за да се досети, че тъкмо Балдер се криеше зад сведенията относно „шведски учен, застрелян в дома си в Салтшобаден“. Очевидно полицията щеше да пази мълчание до второ нареждане, а журналистите досега не се бяха оказали кой знае колко умели хрътки, навярно защото още не бяха проумели значимостта на историята или не бяха вложили достатъчно усилия. Явно имаше по-важни събития от тази нощ: бурята и токовите удари из цялата страна и безумните закъснения на влаковете, както и новини за знаменитости, които Лисбет нямаше сили дори да се опита да прочете.

За убийството пишеше само, че се случило към 3 ч. сутринта и че полицията разпитвала обитателите на съседните къщи. Засега не разполагаха със заподозрян, но, както изглежда, очевидци били забелязали непознати и съмнителни лица из имота. Полицията се опитвала да получи повече информация за тях. В края на статиите оповестяваха, че по-късно през деня щяла да се състои пресконференция под ръководството на криминален комисар Ян Бублански. На това Лисбет се усмихна с известно униние. Беше си имала немалко работа с Бублански — или Бубла15, както му викаха понякога — и бе на мнение, че ако в работната му група не бяха разпределени някакви кретени, разследването би трябвало бързо да доведе до резултат.

После изчете съобщението на Микаел Блумквист още веднъж. Микаел търсеше помощ и без дори да се замисли, тя написа „окей“. Не само защото той я молеше. А и защото самата тя приемаше нещата лично. Скръбта не ѝ бе присъща, не и по традиционния начин. За сметка на яростта, на хладния, пулсиращ гняв — и макар да питаеше известно уважение към Ян Бублански, не се предоверяваше на силите на реда.

Беше свикнала да поема нещата в свои ръце и разполагаше с какви ли не причини да проучи защо Франс Балдер бе убит. Та нали не бе случайност, че го беше издирила и бе влязла в положението му. Навярно неговите врагове бяха и нейни.

Всичко бе започнало със стария въпрос дали баща ѝ в някакъв смисъл не продължава да живее. Александър Залаченко, Зала, не само бе убил майка ѝ и съсипал детството ѝ. Той бе и ръководил престъпна мрежа, продавайки дрога и оръжие, бе живял от използването и унижаването на жени, а тя вярваше, че такава злост не изчезва. Просто преминава в други форми на живот и още от онзи ден преди малко повече от година, когато се бе събудила призори в хотел „Шлос Елмау“ в Баварските Алпи, Лисбет провеждаше собствено проучване с цел да разбере какво ставаше с тези, които го бяха наследили.

Впрочем оказа се, че повечето от старите му друзя бяха съвсем изпаднали или пък бяха станали жалки сутеньори или дребни бандити. Никой измежду тях не беше гангстер от ранга на баща ѝ и дълго време Лисбет си остана убедена, че организацията бе отслабнала и изтляла след смъртта на Залаченко. Но не се предаде и накрая се натъкна на нещо, което сочеше в коренно различна посока. Не друго, а следите на един от по-младите специалисти на Зала, някой си Зигфрид Грубер, я бяха повели напред.

Още докато Зала беше жив, Грубер бе един от по-интелигентните в мрежата и за разлика от останалите партньори, той се бе сдобил с университетско образование както по компютърни науки, така и по бизнес администрация, които очевидно го бяха въвели в по-знатни среди. Понастоящем името му се срещаше в две разследвания на тежки престъпления срещу високотехнологични предприятия: кражби на нови технологии, изнудвания, вътрешни афери, хакерски атаки.

В други случаи Лисбет не би продължила по следата повече от това. Не само защото, като изключим случая с Грубер, работата не изглеждаше да има нещо общо с отколешната дейност на баща ѝ. Нито пък я безпокоеше факта, че два богати концерна са изгубили част от своите нововъведения. После обаче всичко се бе променило.

В засекретен доклад на Британската агенция за електронно разузнаване в Челтнъм се бе натъкнала на няколко кодови думи, свързани с бандата, за чийто член понастоящем се смяташе Грубер, и въпросните думи я бяха изумили, а сетне просто не можеше да се откъсне от историята. Осведоми се за всичко относно групата, доколкото ѝ бе по силите, и накрая, в нещо толкова аматьорско като наполовина отворен хакерски сайт попадна на повтарящ се слух, че организацията отмъкнала AI технологията на Франс Балдер и я продала на руско-американското предприятие за компютърни игри „Тругеймс“.

Тъкмо заради тези сведения се бе появила на лекцията на професора в Кралския технически институт и му беше вадила душата относно сингулярностите в черните дупки, поне това бе част от причината.