Онова, което не ме убива

Глава 12. 21 ноември

Ян Бублански бе очаквал с нетърпение свободния ден и дългия разговор с равина Голдман относно някои въпроси, които го бяха терзали напоследък и засягаха съществуването на Бог.

Нещата не стояха чак така, че да е на път да стане атеист, ала самото понятие Бог бе започнало да му се вижда все по-проблематично и искаше да поговори за него и за чувството за безсмисленост, което го бе застигнало в последно време, а може би и за желанието си да напусне работа.

Ян Бублански определено гледаше на себе си като на добър следовател в сферата на убийствата. Процентът на разкритията му като цяло бе уникален, а от време на време и продължаваше да се чувства стимулиран от професията си. Само дето не беше сигурен, че му се ще да продължи с разследването на убийства. Навярно би трябвало да се преквалифицира, докато още беше време. Мечтаеше да преподава, да кара младите хора да израстват и да придобиват самочувствие, може би защото той самият често се съмняваше в себе си. Но не знаеше какъв предмет би избрал. Ян Бублански така и не се беше сдобил със специалност, като изключим онова, което се бе превърнало в негов жребий в живота: злокобната ненавременна смърт, нездравите човешки склонности, а това категорично бяха теми, по които не желаеше да преподава.

Часът беше 8,10 сутринта, а той бе застанал пред огледалото в банята и изпробваше своята кипа, която, за съжаление, бе трупнала доста годинки. Някога сияеше в хубав ясносин цвят, който се смяташе за леко екстравагантен. Сега изглеждаше най-вече вехта и избеляла, като малък символичен образ на собственото му развитие, смяташе той.

Чувстваше се подпухнал и преуморен, та вдигна разсеяно романа на Сингер „Магьосникът от Люблин“, който толкова харесваше, че вече години наред го държеше до тоалетната чиния, в случай че му се прище да почете в моментите, когато стомахът му създава проблеми. Сега обаче не успя да прочете повече от няколко реда. Телефонът звънна и положението не се подобри, когато узна, че го търси главният прокурор Рикард Екстрьом. Обаждане от Екстрьом означаваше не просто работа, а навярно работа с политическо и медийно значение.

— Здрасти, Рикард, приятно ми е да те чуя — излъга Бублански. — За съжаление, обаче съм зает.

— А… не, не, не и за това, Ян. Това не можеш го изпусна. Подочух, че днес ти бил свободен ден.

— Така е, но съм поел към… — Не искаше да казва синагогата; еврейската му вяра не се ползваше с особена популярност сред колегите. — …лекаря — допълни.

— Болен ли си?

— Всъщност, не.

— Какво ще рече това? Почти болен?

— Нещо такова.

— О, тогава едва ли има проблем. Та нали всички сме си почти болни? Това тук е важно, Ян. Дори министърът на предприемачеството, Лиса Грийн, се обади и е напълно съгласна ти да се заемеш с разследването.

— Изключително ми е трудно да повярвам, че Лиса Грийн знае кой съм.

— Е, може би не те знае точно по име, а всъщност и изобщо няма право да се меси. Всички ние обаче сме единодушни, че се нуждаем от върхова сила.

— Ласкателствата вече не ми действат, Рикард. За какво се касае? — попита той и тозчас съжали.

Самото питане беше половин „да“ и си личеше, че Рикард веднага го прие като малка победа.

— Професор Франс Балдер е бил убит тази нощ в дома си в Салтшобаден.

— И кой е това?

— Един от нашите най-прочути учени в международен план. Водещо име в областта на AI технологиите.

— На какво?

— Работел е с неутрални мрежи, дигитални квантови процеси и тем подобни неща.

— Все още не разбирам нищо.

— С други думи, опитвал се е да накара компютрите да мислят, е, чисто и просто да наподобяват човешкия мозък.

Да наподобяват човешкия мозък? Ян Бублански се зачуди какво ли би било мнението на ранина Голдман по въпроса.

— Мислят, че преди време е бил обект на промишлен шпионаж — продължи Рикард Екстрьом. — Тъкмо затова убийството е ангажирало вниманието на Министерството на предприемачеството и иновациите. Сигурно ти е известно с каква тържественост Лиса Грийн бе говорила за защитата на шведската научноизследователска дейност и иновационните технологии.

— Да, спомням си.

— Очевидно сигурността на Балдер е била заплашена. Бил е под полицейска охрана.

— Искаш да кажеш, че са го убили въпреки това.

— Може би не е била най-добрата охрана на земята. Пазели са го Флинк и Блум от силите на реда.

— Казановите?

— Да, изстреляли ги тази нощ насред бурята и общия хаос. Е, в тяхна защита може да се каже, че не им е било леко. Работата не потръгнала. Франс Балдер бил застрелян в главата, докато момчетата се занимавали с някакъв пияница, който изникнал от нищото. Да, можеш да си представиш, убиецът се възползвал от това дребно отклоняване на вниманието им.

— Не звучи добре.

— Никак даже. Бандитите са действали адски професионално, а на всичкото отгоре и явно са хакнали охранителната система.

— Значи са били няколко?

— Така си мислим. Освен това…

— Да?

— Има редица неудобни детайли.

— Които ще допаднат на медиите?

— В които медиите ще се влюбят — продължи Екстрьом. — Например онова пиянде, дето се появило, не е кой да е, а Ласе Вестман.

— Актьорът?

— Точно той. А това е крайно неприятно.

— Защото ще го изтипосат на първа страница?

— Отчасти затова, разбира се, но също и защото рискуваме да ни въвлекат в тегава бракоразводна проблематика. Ласе Вестман твърди, че отишъл там да прибере своя осемгодишен доведен син, когото Франс Балдер държал при себе си, момче, което… Чакай сега да не сбъркам… на което Балдер със сигурност е биологичен баща, но за което според съдебното решение за попечителство не бил способен да се грижи.

— Че защо професор, който може да накара компютрите да приличат на хората, би бил неспособен да се грижи за собственото си дете?

— Изглежда, че проявявал груба безотговорност и работел, вместо да наглежда сина си, и като цяло бил съвършено безнадежден баща, ако съм схванал правилно. При всички положения историята е деликатна. Момченцето, което не е трябвало да бъде у Балдер, навярно е станало свидетел на убийството.

— Божке! И какво казва то?

— Нищо.

— Твърде е шокирано?

— Със сигурност, но така или иначе, то никога не казва нищо. Нямо е и е със силно забавено развитие. Така че няма да ни е от полза.

— Значи, се очертава убийство без заподозрян и без видима причина.

— Стига само да не е имало причина Ласе Вестман да изникне точно когато убиецът е проникнал в приземния етаж и е застрелял Балдер. Май че е доста важно бързо да приберете Вестман за разпит.

— Стига да се нагърбя с разследването.

— Ще се нагърбиш.

— Сигурно ли е?

— Нямаш избор, бих казал. Освен това запазих най-хубавото за накрая.

— И какво е то?

— Микаел Блумквист.

— Какво му има?

— По някаква причина се е намирал на мястото. Мисля, че Франс Балдер го потърсил, за да му разкрие нещо.

— Посред нощ?

— Явно.

— И после го застреляли?

— Точно преди Блумквист да почука на вратата. Изглежда, журналистът дори е успял да зърне убиеца.

Ян Бублански се разсмя. Което бе погрешно по всички мислими начини и всъщност не можеше да обясни смеха си дори на самия себе си. Навярно беше нервна реакция или може би усещане, че животът се повтаря.

— Моля? — обади се Рикард Екстрьом.

— Просто малко ме мъчи кашлица. Значи сега се опасявате, че ще ви се натресе и частен следовател, който до един ще ви представи в лоша светлина.

— Хм, да, може би. При всички положения предполагаме, че „Милениум“ вече се е заел с историята, и тъкмо се мъча да намеря някой член в закона, за да ги спра, или поне да огранича достъпа им до информация. Не е изключено убийството да се сметне за въпрос, засягащ сигурността на кралството.

— Значи и тайната полиция ни виси на врата?

— Без коментар — отвърна Екстрьом.

Върви по дяволите, помисли си Бублански.

— Да не би със случая да са се заели Рагнар Улуфсон и останалите от Икономическа сигурност? — попита той.

— Без коментар, както казах. Кога можеш да започнеш?

Върви по дяволите още веднъж, помисли си Бублански.

— Ще започна при две условия — рече после. — Искам си обичайната банда, Соня Мудиг, Курт Свенсон, Йеркер Холмберг и Аманда Флуд.

— Разбира се, добре, но получаваш и Ханс Фасте.

— За нищо на света! Само през трупа ми!

— Сори, Ян, не подлежи на преговори. Радвай се, че можеш да избираш всички останали.

— Безнадежден случай си, знаеш ли?

— Чувал съм да го казват.

— Значи Фасте ще бъде малкият представител на тайната полиция?

— Е не, струва ми се, че на всички работни групи ще им се отрази добре да си имат някой, който мисли на инат.

— Значи, когато всички сме се отърсили от предразсъдъците и стереотипите си, трябва да разполагаме с някой, който пак да ни дърпа назад?

— Не се прави на глупак.

— Хасе Фасте е идиот.

— Не, Ян, наистина не е такъв. По-скоро е…

— Какъв?

— Консервативен. Това е човек, който не се оставя да бъде запленен от последните феминистки искания.

— Нито дори от най-първото. Навярно тъкмо е приел женското право на глас.

— Всъщност време е да се стегнеш, Ян. Хасе Фасте е крайно надежден и лоялен следовател, не желая повече никакви дискусии по въпроса. Имаш ли още някакви желания?

Да ми се махнеш от очите, помисли си Бублански.

— Да приключа с посещението си при лекаря, а през това време Соня Мудиг да води разследването — рече той.

— Наистина ли е разумно?

— Дяволски разумно е — изсъска Ян.

— Окей, окей, ще се погрижа Ерик Сетерлунд да ѝ предаде случая — отвърна Рикард Екстрьом и направи гримаса.

Рикард Екстрьом съвсем не беше толкова сигурен, че самият той трябва да приеме това разследване.

Алона Касалес рядко работеше нощем. Беше изклинчвала години наред и с известно право се бе оправдавала със своя ревматизъм, който на периоди я принуждаваше да приема силни таблетки кортизон, а те придаваха на лицето ѝ формата на месечинка. Освен това кръвното ѝ налягане скачаше до тавана и тя до болка се нуждаеше от своя сън и своите навици. И все пак сега беше тук. Часът беше 3,10 през нощта. Беше карала от дома си в Лоръл, Мериленд, по „175 Ийст“ в лек дъждец и бе подминала табелата „АНС, следващата вдясно, само за служители“.

Мина покрай бариерите и електрическата ограда в посока към черната, подобна на куб главна сграда във Форт Мийд и паркира на големия разпилян паркинг, точно вдясно от светлосиния, подобен на топка за голф радарен купол, загъмжал от сателитни чинии. След това мина и през контролните пунктове и стигна до работното си място на дванайсетия етаж. Тук горе не се развиваше кой знае каква дейност.

При все това се удиви на нажежената атмосфера и не се мина много, преди да схване, че тъкмо Ед Неда и младите му хакерчета са отговорни за крайното напрежение, възцарило се в открития офис.

Алона познаваше Ед много добре, но не си направи труда да го поздрави. В момента той изглеждаше съвсем като обсебен и тъкмо бе станал, за да нахока някакъв млад мъж, чието лице грееше с вледеняваща, бледна лъскавина. Странно момче, мислеше Алона, точно като всички онези млади гениални хакерчета, които Ед бе привлякъл. Хлапето беше мършаво и анемично, с прическа, сякаш заимствана от ада. Освен това беше причудливо прегърбено и имаше някакъв спазъм в раменете. От време на време цялото потреперваше и явно изпитваше страх, като положението не се подобри, когато Ед срита крака на един стол. Момчето, изглежда, очакваше звучна плесница. Тогава обаче се случи нещо неочаквано.

Ед се успокои и разроши косата на хлапето подобно на любящ баща, а това не му бе присъщо. Ед не си падаше особено по нежността и лигавщините. Той беше каубой, който никога не би направил нещо толкова подозрително, като да прегърне мъж. Ала навярно беше до такава степен отчаян, че се опитваше да прояви малко общоприета човечност. Беше разкопчал панталона си и бе разлял кафе или кока-кола върху ризата си, а лицето му имаше нездрав, червендалест цвят. Гласът му беше груб и дрезгав, сякаш бе прекалил с крещенето, и Алона си помисли, че никой на неговата възраст и с това наднормено тегло не би трябвало да се хаби така.

Макар да бе изминало само половин денонощие, Ед и момчетата му сякаш бяха прекарали тук цяла седмица. Навсякъде се въргаляха чашки от кафе и остатъци от закуски, захвърлени шапки с козирки и колежански суичъри, а от телата им се носеше воня на вкиснало от пот и напрежение. Бандата съвсем явно се бе заела да преобърне целия свят, за да проследи хакера, та накрая Алона им подвикна с престорена сърдечност:

— Давайте момчета, газ!

— Само да знаеше!

— Добре, добре. Сгащете го тоя мухльо!

Не го мислеше точно за мухльо. Тайничко намираше пробива за донякъде полезен. Мнозина сред тях, изглежда, си въобразяваха, че могат да си правят каквото им скимне, сякаш разполагаха с картбланш, и може би бе здравословно да осъзнаят, че другата страна е в състояние да отвърне на удара. „Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него“ — бил написал хакерът и това беше доста готино, мислеше тя, макар, разбира се, да не беше вярно.

Тук, в Puzzle Palace16, недостатъците им проличаваха само когато се сблъскаха с нещо наистина сериозно. Катрин Хопкинс я бе събудила с думите, че шведският професор е бил убит в дома си в близост до Стокхолм, и макар само по себе си това да не бе от голямо значение за АНС — поне засега, — за Алона то означаваше нещо.

Убийството показваше, че бе тълкувала сигналите правилно, а сега трябваше да провери дали няма да може да напредне и с още една стъпка, ето защо влезе в компютъра си и отвори своя обзор на организацията, най-отгоре на която стоеше изплъзващият се и мистериозен Танос, ала в която се открояваха и безспорни имена като Иван Грибанов, депутатът в руската Дума, и немецът Грубер, високообразован бивш мошеник, забъркан в трафик на хора.

Всъщност тя недоумяваше защо случаят имаше толкова нисък приоритет при тях и защо шефовете ѝ непрекъснато я препращаха към други, по-традиционни институции, борещи се с престъпността. На нея изобщо не ѝ се струваше невероятно мрежата да се ползва с държавна протекция, да има връзки с руското разузнаване и цялата афера да може да се разглежда като част от търговската война между Изтока и Запада. Макар базата да беше недостатъчна, а доказателствата — крайно нееднозначни, все пак съществуваха ясни индикации, че западна технология е била открадната и е попаднала в руски ръце.

Вярно бе обаче, че плетеницата беше трудно обозрима и невинаги беше лесно да се разбере дори дали дадено престъпление действително е било извършено, или подобна техника по чиста случайност е била разработена другаде. При това кражба в сферата на бизнеса понастоящем също беше изключително неустановено понятие. През цялото време се крадеше и вземаше на заем, понякога като част от творческия обмен, друг път защото на посегателствата се придаваше юридическа легитимност.

Големите компании редовно наплашваха до смърт малки фирмички с помощта на опасни адвокати и никой не намираше нищо странно в това, че отделните новатори са повече или по-малко лишени от права. В допълнение промишленият шпионаж и хакерските атаки често се разглеждаха като обикновен анализ на обкръжаващата среда.

От друга страна… Убийствата не се поддаваха на толкова лесно релативизиране и Алона си обеща едва ли не тържествено да преобърне всяко отделно парченце от пъзела, но да направи пробив в организацията. Не стигна далеч. Всъщност едва успя да протегне ръце и да си разтрие врата, когато долови запъхтени стъпки зад гърба си.

Беше Ед и изглеждаше съвсем изкривен. Явно и той имаше проблем с гърба си. Алона започваше да се чувства по-добре само като го погледнеше.

— Ед, по какъв повод ми се оказва тази чест?

— Чудя се дали не сме се сдобили с общ проблем.

— Заповядай, старче. Май имаш нужда да поседнеш.

— Или да ме разпънат на диба. Знаеш ли, от моята ограничена перспектива…

— Хайде, Ед, не се подценявай.

— Въобще не се подценявам, мамка му. Както знаеш, на мене не ми пука кой е възвишен, кой не е, нито кой мислел така или онака. Фокусиран съм върху собствената си работа. Охранявам нашите системи и единственото, което наистина ме впечатлява, е ловкостта в професията.

— Би наел самия дявол, ако е надарен ИТ специалист.

— Във всеки случай изпитвам уважение към който и да е враг, стига да е достатъчно способен. Можеш ли да го проумееш?

— Мога.

— Започвам да си мисля, че сме еднакви, аз и той, и само по чиста случайност сме на различни страни. Както сто на сто си чула, един RAT, шпионска програма, е преминала през нашия сървър и се е промъкнала в интранета, а тази програма, Алона…

— Да?

— Е като чиста музика. Написана е толкова компактно и елегантно.

— Изправил си се срещу достоен противник.

— Без съмнение, а същото се отнася и за моите момчета ей там. Толкова са възмутени и патриотични или на каквито там се правят, по дяволите. Ала всъщност няма нищо, което да желаят повече от това, да срещнат въпросния хакер, за да си премерят силите с него. За известно време и аз опитах да си мисля: окей, хубаво, преодолей го! Може би все пак щетата не е чак толкова голяма. Това е само един отделен гениален хакер, който иска да блесне, а може и да е за добро. Докато го преследвахме, научихме маса неща за нашата уязвимост. После обаче…

— Да?

— После се зачудих да не са ме преметнали и по тази точка — да не би цялата позьорщина в мейлсървъра ми да е била просто димна завеса, фасада за прикриването на нещо коренно различно.

— Като например?

— Като например да се осведомят за определени неща.

— Вече събуди любопитството ми.

— Би трябвало. Успяхме да открием точно какво е търсел хакерът и всичко се свежда до мрежата, с която ти се занимаваш, Алона. Те не се ли наричат Паяците?

— Дори Обществото на паяците. Но това ще да е по-скоро на шега.

— Хакерът е търсел информация за тази банда и сътрудничеството им със „Солифон“, та тогава си помислих, че може и сам да се е числял към въпросната мрежа и е искал да се осведоми какво знаем за тях.

— Май че не звучи неправдоподобно. Очевидно разполагат с компетентни хакери.

— После обаче пак започнах да се съмнявам.

— И защо?

— Защото изглежда, че хакерът е искал и да ни покаже нещо. Знаеш, успял е да си изработи статус на суперпотребител и е можел да чете документи, които нищо чудно да не са стигнали даже и до теб, документи с ниво на класифицирана информация. Строго секретно, макар файлът, който всъщност е копирал и си е прибрал, да е толкова сложно криптиран, че нито той, нито дори ние имаме шанс да го прочетем, докато онзи дявол, дето го е написал, не ни даде личните си ключове, но все пак…

— Какво?

— Посредством нашите собствени системи хакерът е разкрил, че и ние си сътрудничим със „Солифон“ по същия начин като Паяците. Знаеше ли това?

— Не, за бога, не.

— Така си и мислех. Изглежда, нещата са толкова зле, че и ние имаме хора в групата на Екервалд. Услугите, които „Солифон“ прави на Паяците, предоставя и на нас. Предприятието представлява част от нашия промишлен шпионаж и със сигурност това е причината твоята задача да е имала толкова нисък приоритет. Страхуват се да не би разследването ти да опръска с лайна и нас самите.

— Проклети идиоти.

— Май че трябва да се съглася с теб, и може би не е съвсем невероятно сега изцяло да те изключат от задачата.

— Това ще е абсолютно безобразие.

— Споко, споко, има и друг изход и тъкмо затова довлякох бедното си туловище чак до твоето бюро. Може да започнеш работа за мен вместо за тях.

— И какво имаш предвид?

— Този проклет хакер знае разни неща за Паяците и успеем ли да се доберем до неговата самоличност, и двамата с теб ще направим пробив, а тогава ще се сдобиеш с шанс да научиш какви ли не горчиви истини.

— Разбирам накъде биеш.

— Значи, отговорът е „да“?

— „Нда“ — отвърна тя. — Смятам преди всичко да разбера кой е застрелял Франс Балдер.

— Но ще ме информираш?

— Окей.

— Добре.

— Но слушай — продължи тя, — ако този хакер толкова го бива, мислиш ли, че не е изтрил следите си?

— По тази точка можеш да бъдеш спокойна. Няма значение колко го бива. Ние смятаме да го открием въпреки всичко и да го одерем жив.

— Къде отиде цялото ти уважение към противника?

— Тук си е, приятелко, но въпреки това ще го размажем и ще го тикнем зад решетките доживотно. Никой не прави пробиви в моята система.

Глава 13. 21 ноември

Микаел Блумквист и сега не успя да поспи по-дълго. Събитията от нощта не му даваха покой и в 11,15 преди обед той се предаде и седна в леглото.

После отиде в кухнята, направи си два сандвича със сирене чедър и прошуто и си сипа паница йогурт с мюсли. Но не яде много. Заложи на кафето, както и на вода с таблетки за главоболие. Изпи пет-шест чаши „Рамльоса“ и взе два алведона, после извади един бележник и се опита да обобщи случилото се. Не стигна много далеч. Адът се изсипа отгоре му. Телефоните започнаха да звънят и не му отне много време да схване какво бе станало.

Новината се бе взривила, а новината гласеше, че „топжурналистът Микаел Блумквист и актьорът Ласе Вестман“ се намирали насред „мистериозна“ драма с убийство — явно никой не бе способен да разгадае защо точно Вестман и Блумквист от всички хора на света, заедно или поотделно, са били на мястото, когато шведски професор е бил застрелян с два куршума в главата. Във въпросите се съдържаха някакви инсинуации и със сигурност затова Микаел най-открито сподели, че отишъл там въпреки късния час, защото решил, че Балдер имал да сподели нещо неотложно.

— Бях там, за да упражня професията си — каза той.

Думите му звучаха излишно отбранително, ала той се чувстваше атакуван и искаше да изясни нещата, макар това да би привлякло още повече репортери към същата история. Иначе заявяваше „без коментар“, като и това не беше идеалната реплика. Поне беше откровен и ясен. После отново изключи мобилния и пак навлече старото си кожено палто, за да поеме из града по посока на „Йотгатан“.

Оживлението в редакцията му напомни за доброто старо време. Навсякъде, във всяко кьошенце, колегите работеха съсредоточено. Ерика сто на сто им бе дръпнала някое мобилизиращо слово и със сигурност всички бяха наясно със сериозността на мига. Знаеха, че остават десет дни до крайния срок. Над главите им бе надвиснала заплахата от страна на Левин и „Сернер“ и цялата банда изглеждаше настроена за бой. При все това всички, разбира се, подскочиха, щом го видяха. Искаха да чуят за Балдер и за събитията през нощта, и за реакцията му след хода на норвежците. Той обаче нямаше намерение да се разпростира.

— По-късно, по-късно — каза само и отиде при Андрей Зандер.

Двайсет и шест годишният Андрей Зандер беше най-младият сътрудник в редакцията. Беше стажувал във вестника и понякога, както сега, заместваше, а друг път се изявяваше като журналист на свободна практика. Микаел го болеше, задето нямаха възможност да го вземат за постоянно, преди всичко заради назначаването на Емил Гранден и Софи Мелкер. Всъщност май предпочиташе да работи в екип с Андрей, ала той засега нямаше изградено име, а и все още като че ли не пишеше достатъчно добре. Беше фантастичен в отборната игра и това се отразяваше добре на вестника, но не непременно и на него самия. Момчето имаше всички данни, но не притежаваше достатъчно суета. Изглеждаше като млад Антонио Бандерас и схващаше по-бързо от мнозинството, само дето не вършеше каквото трябва, за да се утвърди на всяка цена. Искаше просто да участва и да прави добра журналистика, при това обичаше „Милениум“ и Микаел внезапно усети, че обича онези, които обичат „Милениум“. Някой хубав ден щеше да стори нещо голямо за Андрей Зандер.

— Здрасти, Андрей — поздрави той. — Как е положението?

— О, ами, бива.

— Не бях и очаквал друго. Какво изнамери?

— Доста неща. На бюрото ти са, а написах и обобщение. Може ли обаче да ти дам един съвет?

— Добрият съвет е тъкмо онова, от което се нуждая.

— Тогава изчезвай оттук на мига. Иди на „Синкенс вег“ и се срещни с Фара Шариф.

— Коя?

— Адски хубава професорка по компютърни науки, която живее там и ще почива през целия ден.

— Искаш да кажеш, че онова, от което наистина се нуждая в този момент, е една адски хубава интелигентна жена?

— Не точно, просто професор Шариф се обади току-що. Разбрала, че Франс Балдер пожелал да сподели с теб нещо. Мисли си, че може би знае за какво става въпрос и на драго сърце би говорила с теб. Навярно чисто и просто иска да изпълни волята му. Струва ми се, че това звучи като идеално начало.

— Иначе проучи ли я?

— Разбира се, и очевидно не можем да изключим да си има собствен дневен ред, но е била приближена на Балдер. Учили са заедно и са съавтори на две научни статии. Съществуват и две-три техни снимки на публични събития. Тя е утвърдено име в сферата си.

— Окей, отивам. Ще ѝ съобщиш ли, че пътувам към нея?

— Ще го направя — отвърна Андрей и даде на Микаел точния адрес.

Микаел напусна редакцията, едва-що пристигнал, и докато бързаше към „Хурншгатан“, четеше материалите от проучването. На два-три пъти се блъсна в минувачи, но беше толкова съсредоточен, че си спести извиненията. За свое собствено учудване не отиде веднага при Фара Шариф. Първо се спря в кафе-бара на Мелквист и изпи на крак две чаши двойно еспресо. Не само за да прогони умората от тялото си. Мислеше си и че кофеиновият шок може да помогне срещу главоболието, но впоследствие се зачуди дали това бе правилното лекарство. Когато излезе от кафенето, беше в по-лошо състояние, отколкото на влизане, но това се дължеше не на еспресото, а на всичките онези идиоти наоколо, които бяха чели за среднощната драма и подмятаха малоумни реплики. Твърди се, че младите хора умирали да станат известни. Би трябвало да им се обясни, че това не е нещо, до което си струва да се домогваш. Само можеш да превъртиш от тая работа, особено ако не си спал и си видял неща, каквито никой човек не би следвало да вижда.

Микаел Блумквист продължи нагоре по „Хурншгатан“ покрай „Макдоналдс“ и супермаркет „Кооп“, мина напряко към „Рингвеген“ и хвърли поглед надясно. Тогава застина, сякаш бе съзрял нещо важно. Но какво важно имаше тук? Нищо! Просто едно печално известно с катастрофите си кръстовище с твърде много отходни газове, нищо повече. После разбра.

Беше светофарът, онзи светофар, който Франс Балдер бе прерисувал с математическа прецизност. За втори път Микаел се зачуди на избрания обект. Дори възприемано като пешеходна пътека, мястото с нищо не беше забележително, изглеждаше изхабено и невзрачно. От друга страна, може пък това да бе целта. Не обектът, а онова, което човек вижда в него. Произведението на изкуството се съдържаше в очите на наблюдателя и впрочем това нямаше нищо общо с убийството. Означаваше само, че Франс Балдер е бил тук и навярно е седял някъде на някой стол, изучавайки светофара. Микаел продължи покрай стадиона на „Синкенсдам“ и свърна надясно по „Синкенс вег“.

Криминален инспектор Соня Мудиг бе работила интензивно в сутрешните часове. Сега седеше в кабинета си и за миг се бе загледала в снимка с рамка на писалището. Фотографията изобразяваше шестгодишния ѝ син, Аксел, който ликуваше на футболното игрище след вкаран гол. Соня беше самотна майка и не ѝ беше лесно да съчетава професионалните и родителските си задължения. Във всеки момент очакваше адът да се стовари отгоре ѝ. На вратата се почука. Най-сетне беше Бублански и тя щеше да му прехвърли отговорността по разследването. Не че Бубла имаше вид на желаещ да отговаря за каквото и да било.

Беше необичайно издокаран в сако, с вратовръзка и прясно изгладена синя риза, косата — зализана върху плешивото теме, погледът — замечтан и отнесен. Изглежда, мислеше за всичко друго освен за разследвания на убийства.

— Какво каза лекарят? — попита тя.

— Лекарят каза, че най-важното не е да вярваме в Бог. Бог не е дребнав. Важното е да разбираме, че животът е сериозен и богат. Трябва едновременно да го ценим и да се опитваме да направим света по-добър. Онзи, който открие баланса между тези неща, се доближава до Бог.

— Значи, всъщност си бил при своя равин?

— Точно.

— Окей, Ян, не знам какво да направя по въпроса за оценяването на живота, освен да те черпя с парче швейцарски шоколад с портокал, какъвто случайно ми се намира в чекмеджето на бюрото. Ако обаче заловим мъжа, застрелял Франс Балдер, определено ще направим света малко по-добър.

— Швейцарски шоколад с портокал и разрешено убийство ми звучат като добро начало.

Соня извади шоколада, отчупи парченце и го подаде на Бублански, който задъвка с благоговение.

— Превъзходен е — каза.

— Нали?

— Представяш ли си животът да беше ей такъв — рече той и посочи снимката на ликуващия Аксел.

— Какво имаш предвид?

— Щастието да се проявяваше със същата сила като болката — обясни той.

— Да, не би било зле.

— Какво става със сина на Балдер? — попита. — Май че се казваше Аугуст?

— Трудно е да се каже — отговори тя. — Сега е при майка си. Прегледал го е психолог.

— И с какво разполагаме за работа?

— С не много, за съжаление. Разпознахме вида на оръжието. Ремингтън 1911 R1 Кери, навярно чисто нов. Продължаваме с проверката, ала съм убедена, че няма да можем да го проследим. Разполагаме със снимките от охранителните камери и ги анализираме. Както и да го въртим и сучем обаче, не виждаме лицето на мъжа, нито сме открили някакви особени характерни черти, никакви родилни петна, нищо, само един ръчен часовник, който се мярка на някои кадри и изглежда скъп. Дрехите на мъжа са черни. Каскетът му е сив, няма надпис. Йеркер твърди, че се движел като стар наркоман. На една от снимките държи черна кутийка, навярно някакъв вид компютър или GSM станция. Предполага се, че с нея е хакнал алармената инсталация.

— Чух това. Как се хаква аларма?

— Йеркер рече, че не е лесно, особено аларма на това ниво, но е възможно. Системата е била свързана с интернет и мобилната мрежа и текущо е изпращала информация на „Милтън Секюрити“ на Слусен. Мъжът трябва да е прихванал някоя честота и да е успял да я хакне по този начин. Или пък се е натъкнал на Балдер на някоя разходка и електронно е откраднал информация от неговата NFC.

— От неговата какво?

— Near Field Communication — комуникация на близки разстояния, функция на мобилния телефон на Франс Балдер, с която е активирал алармата.

— По-лесно беше преди, когато крадците използваха лост — рече Бублански. — Никакви коли в района?

— Някакво тъмно превозно средство е било паркирано на сто метра от къщата на пътния банкет. От време на време двигателят е работел, но единствената, видяла колата, е възрастна жена на име Биргита Рус, няма си представа какъв модел е бил автомобилът. Може би волво, така казва. Или какъвто имал синът ѝ. Синът ѝ има беемве.

— Слаба работа.

— Да, доста е безрадостно на разузнавателния фронт продължи Соня Мудиг. — Извършителите са се възползвали от нощта и бурята. Можели са да се движат из района необезпокоявано и като изключим показанията на Микаел Блумквист, всъщност разполагаме само с едно-единствено наблюдение. На тринайсетгодишен. Казва се Иван Греде. Забавен кльощав хлапак, преболедувал от левкемия като дете и обзавел стаята си изцяло в японски стил. Говори като преждевременно развит. Иван отишъл до тоалетната посред нощ и тогава през прозореца в банята видял огромен мъж край водата. Гледал към морето и се прекръстил със свити юмруци. Изглеждало едновременно агресивно и религиозно, твърди Иван.

— Кофти комбинация.

— Да, комбинация от религия и насилие рядко предвещава нещо добро. Всъщност Иван не беше сигурен в прекръстването. Може да било военна клетва. За момент се уплашил, че мъжът се кани да влезе във водата и да се самоубие. В ситуацията имало някаква тържественост, твърди той.

— Но не е било самоубийство.

— Не. Мъжът се затичал към къщата на Балдер. Носел раница и тъмни дрехи, евентуално камуфлажен панталон. Бил силен и трениран и напомнял за старите играчки на Иван, сподели той, воините нинджи.

— И това не звучи добре.

— Изобщо, и навярно същият мъж е стрелял по Микаел Блумквист.

— И Блумквист не е видял лицето му?

— Не, бил се хвърлил на земята, когато мъжът се извърнал и стрелял. Освен това всичко се случило много бързо. Според Блумквист обаче човекът навярно е имал военна подготовка и това съвпада с наблюденията на Иван, та нямам друг избор, освен да се съглася. Бързината и ефективността на операцията също сочат натам.

— Изобщо успяхте ли да разберете защо Блумквист се е намирал там?

— О, да. Ако нещо е било свършено както трябва тази нощ, то това са разпитите на Блумквист. Можеш да погледнеш това. — Соня му подаде няколко разпечатани листа. — Блумквист се е свързал с един от старите асистенти на Балдер, който твърди, че професорът е станал жертва на хакерска атака и му откраднали технологията, а тази история заинтригувала журналиста. Искал да се добере до Балдер. Балдер обаче не се обадил. Нямал навика да го прави. В последно време живеел усамотено и не поддържал почти никакъв контакт с външния свят. Всички покупки се извършвали от домашната помощница на име… чакай, Лоти Раск, госпожа Раск, която впрочем имала строги нареждания да не споменава пред никого, че синът е в къщата. Ей сега ще стигна до това. Тази нощ обаче се случило нещо. Подозирам, че Балдер се е тревожел и е искал да излее нещо, което го е потискало. Не забравяй и че току-що е бил известен за съществуването на сериозна заплаха срещу него. Освен това алармената му система се била задействала и двама полицаи охранявали къщата. Може и да е подозирал, че дните му са преброени. Не знам. Във всеки случай се обадил на Микаел Блумквист посред нощ и искал да му разкаже нещо.

— В миналото хората са викали свещеник в подобни ситуации.

— Очевидно сега търсят журналист. Е, всичко това са чисти догадки. Знаем само какво е казал Балдер на телефонния секретар на Блумквист. Иначе нямаме представа какво е планирал да сподели. Блумквист също не знае, така твърди и аз му вярвам, но изглежда съм съвсем сама в това отношение. Рикард Екстрьом, който впрочем само ни вади душите, е убеден, че Блумквист си трае за неща, които смята да публикува в своя вестник. На мен обаче ми е много трудно да го повярвам. Блумквист е хитрец и това го знаем всички. Само че не е човекът, който би саботирал полицейско разследване умишлено.

— Наистина.

— Просто Екстрьом се е разфучал и настоява Блумквист да бъде задържан за лъжесвидетелстване. Знаел повече, а си мълчал. Имам усещането, че ще си изпълни заплахата.

— Това едва ли ще доведе до нещо добро.

— Няма, а предвид репутацията на Блумквист, по-скоро си мисля, че би било най-добре да си останем в добри отношения с него.

— Ще се наложи да го разпитаме отново, предполагам.

— Сигурно.

— Ами тая работа с Ласе Вестман?

— С него се чухме току-що и историята не е от поучителните. Вестман обикалял кръчмите, бил в „КБ“, „Театралната гилдия“ и „Оперния бар“, „Риш“ и бог знае още къде, крещял и нареждал за Балдер и момчето часове наред. Подлудил приятелите си. Колкото повече пиел и колкото повече пари профуквал, толкова повече се вманиачавал.

— Защо е било толкова важно за него?

— Било е в известна степен натрапчива мисъл, мания на алкохолик. Разпознавам модела от стария си чичо. Всеки път, щом се натряскаше, нещо си наумяваше. Разбира се, имало е и нещо повече. Вестман не спирал да говори за съдебното решение за попечителките права, та ако беше друг, малко по-емпатичен тип, това щеше да обясни доста неща. Човек би решил, че е желаел доброто на момчето. В този случай обаче… навярно знаеш, че Ласе Вестман е осъждан за упражняване на насилие.

— Не знаех.

— Преди години е имал връзка с онази блогърка и модел, Рената Капусински. Смазвал я от бой. Мисля, че дори ѝ разкъсал бузата с ухапване.

— Лошо.

— Освен това…

— Да?

— Балдер бил написал редица жалби, които не изпратил, може би заради окончателното решение на съда, но от тях става ясно, че е подозирал Ласе Вестман във физически тормоз и над сина.

— Какво говориш?

— Балдер забелязал подозрителни синини по тялото на детето — и тук всъщност го подкрепя един психолог от Центъра по аутизъм. Така че…

— Така че Ласе Вестман едва ли е бил тласнат към Салтшобаден от обич и загриженост.

— Не, по-скоро го е направил за пари. След като си взел сина, Балдер отрязал или най-малкото намалил издръжката, която бил задължен да плаща.

— И Вестман не се е опитал да подаде жалба?

— Най-вероятно не е смеел предвид обстоятелствата.

— Какво още пише в онова съдебно решение за попечителство? — попита Бублански.

— Че Балдер е безнадежден баща.

— Такъв ли е бил?

— Във всеки случай не е бил злодей, за разлика от Вестман. Случил се обаче един инцидент. След развода Балдер взимал сина си всеки втори уикенд и по онова време живеел в апартамент на Йостермалм, с книги от пода до тавана. В един от онези уикенди, когато Аугуст бил на шест години, той си седял в гостната, докато Балдер както обикновено се бил вглъбил пред компютъра в съседната стая. Какво точно се е случило, не знаем, но имало стълбичка, подпряна на една от етажерките. Аугуст се покачил на нея и навярно е грабнал няколко от книгите, подредени на най-горния рафт, при което паднал и си счупил лакътя, загубил и съзнание. Франс обаче не чул нищо. Просто продължил работата си и едва след няколко часа намерил Аугуст скимтящ на пода край ония книги, изпаднал в истерия и откарал момчето в спешното.

— После изцяло бил лишен от родителски права?

— Не само това. Обявили го за незрял в емоционално отношение и неспособен да се грижи за сина си. Вече не му било разрешено да остава сам с Аугуст. Честно казано обаче, това съдебно решение ми понамирисва.

— Защо?

— Защото се е провел процес без защита. Адвокатът на бившата жена подходил безкомпромисно, докато Франс Балдер просто безропотно понесъл ударите и заявил, че е негоден, безотговорен и кой знае още какво. Съдът постановил — злонамерено и тенденциозно според мен, че Балдер бил неспособен да се привързва към други хора и неизменно търсел убежище при машините. Доколкото вече съм запозната със случая, не мисля, че това е така. Съдът е приел за чиста монета чувството му за вина и самообвиненията му. Във всеки случай Балдер бил страшно сговорчив. Съгласил се да изплаща много голяма издръжка, 40 000 крони на месец, мисля, плюс еднократна сума в размер на 900 000 крони за непредвидени разходи. Не след дълго се преместил в САЩ.

— После обаче се е върнал.

— Да, и навярно е имало няколко причини за това. Отмъкнали му технологията, а може и да е узнал кой е виновникът. Изпаднал в сериозен конфликт със своя работодател. Аз обаче си мисля, че се е касаело и за сина. Жената от Центъра по аутизъм, за която споменах, впрочем името ѝ е Хилда Мелин, на един ранен етап била силно обнадеждена по отношение на развитието му. Но очакванията ѝ не се оправдали. Освен това получила сигнали, че Хана и Ласе Вестман проявяват безотговорност по отношение на обучението му. Според договорката трябвало да преподават на Аугуст у дома, ала между специалните педагози се разгорял конфликт, имало и измами с парите за училище и измислени имена на учители, е, всевъзможни мерзости. Това обаче е друга история, с която някой ще трябва да се занимае по-късно.

— Спомена жената от Центъра по аутизъм.

— Точно, Хилда Мелин. Замирисало ѝ на изгоряло и се обадила на Хана и Ласе, които ѝ съобщили, че всичко било върхът. Нещо обаче ѝ подсказвало, че не било вярно. Ето защо в разрез с общоприетата практика посетила дома без предварителна уговорка и когато най-сетне я пуснали да влезе, добила силното усещане, че момчето не се чувства добре, а развитието му е спряло. Видяла и онези синини и се обадила на Франс Балдер в Сан Франциско. Провела дълъг разговор с него. Скоро след това той се върнал у дома и прибрал сина си в своята нова къща в Салтшобаден въпреки съдебното решение за попечителство.

— Как е станало това, след като Ласе Вестман е бил толкова загрижен за издръжката?

— Добър въпрос. Според Вестман, Балдер повече или по-малко отвлякъл детето. Хана обаче има друга версия. Твърди, че Франс се появил и изглеждал променен, затова го оставила да вземе момчето. Дори си мислела, че Аугуст ще се чувства по-добре при него.

— А Вестман?

— По думите ѝ Вестман бил пиян, а и току-що бил получил роля в голяма телевизионна продукция, та по този повод се държал нахакано и надменно. Той също приел. Колкото и да е плещил за добруването на момчето, мисля, че се е зарадвал да се отърве от него.

— Ами после?

— После съжалил, а на всичкото отгоре го изритали от сериала, понеже не можел да се задържи трезвен, та тогава внезапно поискал да си прибере Аугуст, или всъщност не него, разбира се…

— А издръжката.

— Точно. Това се потвърждава и от другарчетата му в кръчмата, например онзи, дето урежда партита за звезди, Риндевал. Когато се оказало, че кредитната карта на Вестман няма покритие, той изкрънкал 500 кинта за такси от едно младо момиче на бара и отпрашил към Салтшобаден посред нощ.

Ян Бублански потъна в размисли. След малко погледна за пореден път снимката на ликуващия Аксел и каза:

— Ама че каша.

— Да.

— При нормални обстоятелства щяхме да сме близо до разрешаването на случая. Мотивът щеше да се крие някъде в спора за родителските права и стария развод. Ала тия момчета, дето хакват охранителни системи и изглеждат като воините нинджи, никак не се вписват в картинката.

— Така е.

— Освен това се чудя и за нещо друго.

— Какво?

— Ако Аугуст не е можел да чете, за какво са му били всичките ония книги?

Микаел Блумквист седеше срещу Фара Шариф пред чаша чай на кухненската маса и гледаше навън към Тантолунден, и макар да знаеше, че това е признак на слабост, искаше му се да няма история за писане. Щеше му се само да може да седи тук, без да я притиска.

Тя не изглеждаше да има полза от възможността да си излее душата. Лицето ѝ беше хлътнало, а тъмните, изразителни очи, които на входната врата сякаш го бяха пронизали, сега му се струваха дезориентирани. На моменти смотолевяше името на Франс като мантра или заклинание. Може и да го беше обичала. Той със сигурност я бе обичал. Фара беше на петдесет и две години, много привлекателна, не красива в класическия смисъл, но с осанка на кралица.

— Какъв беше той? — попита Микаел.

— Франс?

— Да.

— Парадоксален.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Може би защото работеше усилено над онова, което го безпокоеше повече от всичко останало. Малко като Опенхаймер в Лос Аламос. Занимаваше се с онова, което според него можеше да се окаже нашата гибел.

— Сега изгубих нишката.

— Франс искаше да пресъздаде биологичната еволюция на дигитално ниво. Работеше със самоучещи се алгоритми, които по метода проба/грешка могат да се подобряват. Освен това допринесе за разработването на т.нар. квантови компютри, с които работят „Гугъл“, „Солифон“ и АНС. Целта му беше да създаде Универсален изкуствен разум.

— И какво е това?

— Нещо интелигентно колкото човека, но същевременно притежаващо бързината и прецизността на компютъра. Подобно творение би ни дало огромни предимства във всички сфери на научноизследователска дейност.

— Със сигурност.

— Изследванията в областта са изключително мащабни и макар повечето да нямат изричната амбиция да достигнат УИР, конкуренцията ни тласка натам. Никой не може да си позволи да не създаде възможно най-интелигентните приложения или да задържи развитието. Представи си само какво сме постигнали досега. Представи си какво се съдържаше в телефона ти преди пет години и какво сега.

— Да.

— По-рано, преди да стане толкова потаен, Франс пресмяташе, че бихме могли да постигнем УИР в рамките на трийсет-четирийсет години, но аз лично се чудя дали не е бил прекалено предпазлив. Капацитетът на компютрите се удвоява на всеки 18 месеца, а нашият ум не е способен да обхване подобно необикновено развитие. Малко като оризовите зрънца на шахматната дъска, нали знаеш. Поставя се оризово зърно на първото квадратче, две на второто, четири на третото и осем на четвъртото.

— И скоро зрънцата ориз наводняват целия свят.

— Таванът на растежа се издига все по-нависоко и накрая излиза извън контрола ни. Всъщност любопитното не е кога ще постигнем УИР, а какво ще се случи след това. Тук има много сценарии, в зависимост и от начина, по който стигнем дотам. Със сигурност обаче ще използваме програми, които се ъпдейтват и подобряват сами, като тук не бива да забравяме, че ще се сдобием с ново времево понятие.

— Какво имаш предвид?

— Че ще преодолеем човешката си ограниченост. Ще навлезем в нова действителност, където машините се себеъпдейтват денонощно. Само няколко дни след като постигнем УИР, ще имаме ИСИ.

— А това какво е?

— Изкуствен суперинтелект, нещо по-интелигентно от нас. После развитието ще става все по-бързо. Компютрите ще започнат да се подобряват с възходяща скорост, може би с фактор 10, и ще станат ето, хиляда, десет хиляди пъти по-умни от нас, а какво ще се случи тогава?

— Кажи ми.

— Именно. Интелектът сам по себе си не е нещо предсказуемо. Не знаем накъде ще ни отведе човешкият интелект. Още по-малко сме наясно какво ще се случи със суперинтелекта.

— В най-лошия случай няма да сме по-интересни за компютъра от малки бели мишчици — вметна Микаел и се замисли над онова, което бе написал на Лисбет.

— В най-лошия случай? Деветдесет процента от нашето ДНК е същото като на мишките и се предполага, че сме горе-долу 100 пъти по-умни от тях, сто пъти, не повече. Тук сме изправени пред нещо съвършено ново, нещо, което според математическите модели не страда от подобни ограничения — компютрите навярно могат да станат милион пъти по-умни. Можеш ли да си представиш?

— Най-малкото се опитвам — отвърна Микаел с предпазлива усмивка.

— Искам да кажа — продължи тя, — как според теб би се почувствал един компютър, когато се събуди и установи, че е пленен и контролиран от примитивни буболечки като нас. Защо му е да се примирява с положението? Защо му е изобщо да се съобразява с нас, още по-малко пък да ни остави да ровим из вътрешностите му, за да спрем процеса? Рискуваме да се изправим пред интелектуален взрив, технологична сингулярност, както го е нарекъл Върнър Виндж. Всичко, което ще се случи впоследствие, се намира извън нашия хоризонт на събитията.

— Значи в мига, в който създадем суперинтелект, ще изгубим всякакъв контрол.

— Рискуваме всичко, което знаем за нашия свят, да загуби валидност и това ще е краят на човешкото съществуване.

— Шегуваш ли се?

— Знам, че звучи налудничаво за онзи, който не е посветен във въпросната проблематика. Ала това е съвършено реалистичен въпрос. Днес хиляди хора по целия свят работят за предотвратяването на подобен развой. Мнозина са оптимисти или са дори утопично настроени. Говори се за дружелюбен ИСИ, за приятелски настроени суперинтелекти, които още от самото начало са програмирани така, че само да ни помагат. Мислят си за нещо от рода на онова, което Азимов е написал в „Аз, роботът“, вградени закони, които пречат на машината да ни навреди. Футурологът Рей Курцвайл вижда пред себе си чудесен свят, в който с помощта на нанотехнологиите ще се интегрираме с компютрите и ще споделим бъдещето си с тях. Но, разбира се, няма никакви гаранции. Законите са отменими. Значението на дадено инициално програмиране може да се промени и е безкрайно лесно да допуснеш някоя антропоморфна грешка, да приписваш на машините човешки черти и да разбираш погрешно вградените в тях тенденции. Франс бе обсебен от тези въпроси и както казах, беше раздвоен. Едновременно копнееше за интелигентни компютри и се боеше от тях.

— Не е можел да се сдържи да не строи своите чудовища.

— Силно казано, но да.

— Колко беше напреднал?

— Повече, мисля си, отколкото някой би могъл да си представи, и ми се струва, че това е бил поредният повод да се държи толкова потайно по отношение на работата си в „Солифон“. Опасявал се е да не би програмата му да попадне в грешни ръце. Дори се е боял да не би тя да се свърже с интернет и да се съедини с него. Беше я нарекъл Аугуст, на сина си.

— И къде е тя сега?

— Не правеше и крачка, без да я държи близо до себе си. Логично е било да я е пазел до леглото си, когато са го застреляли. Ужасното обаче е, че там не е имало компютър, така твърдят от полицията.

— И аз не видях такъв. Но вниманието ми бе отвлечено от друго.

— Трябва да е било потресаващо.

— Може би знаеш, че аз видях и извършителя — продължи Микаел. — Носеше голяма раница.

— Не звучи добре. Размених няколко думи с полицая и мисля, че тогава още не бяха огледали всичко. С малко късмет може компютърът да се появи някъде в къщата.

— Да се надяваме. Имаш ли представа кой е откраднал технологията му първия път?

— Да, всъщност имам.

— Сега страшно ме заинтригува.

— Разбираемо е, ала тъжното в историята, що се отнася до мен самата, е, че нося и лична отговорност. Тогава Франс се изгърбваше от работа и се безпокоях да не се съсипе съвсем. По онова време тъкмо беше лишен от родителските права над Аугуст.

— Кога беше това?

— Преди две години. Той обикаляше съвсем скапан от безсъние и за всичко винеше себе си. Но не беше способен да остави изследванията си. Нахвърли се върху им като да бяха единственото останало му в живота, ето защо се погрижих да се сдобие с няколко асистенти, които да го поразтоварят. Впрегнах най-добрите си студенти и определено си знаех, че никой от тях не е хрисимо Божие чадо, ала бяха амбициозни и надарени, пък и се възхищаваха на Балдер безумно, та всичко изглеждаше обещаващо. После обаче…

— Са го ограбили.

— Потвърдено бе черно на бяло, когато в американската служба по патентите постъпи молба за патент от „Тругеймс“ през август миналата година. Всички уникални части в технологията му бяха копирани и записани там, и беше естествено най-напред всички да заподозрат, че компютрите им са били хакнати. Аз лично бях скептична от самото начало. Знаех колко високо бе нивото на криптирането на Франс. Ала тъй като друго обяснение не изглеждаше възможно, това стана изходната ни позиция и може би известно време Франс е вярвал в същото. Очевидно обаче това са били глупости.

— Какво говориш? — разпали се Микаел. — Та нали хакерската атака е била потвърдена от експерти.

— От някой идиот в ИРР, да, който искал да се направи на важен. Иначе това бе просто начинът на Франс да защити момчетата си, или боя се всъщност, че не беше само това. Подозирам, че е искал и да си поиграе на детектив. Как изобщо е можел да бъде толкова глупав. Разбираш ли…

Фара си пое дълбоко дъх.

— Да? — обади се Микаел.

— Научих всичко преди две седмици. Франс и малкият Аугуст бяха дошли на вечеря и веднага усетих, че Франс иска да сподели нещо важно. Долавяше се във въздуха и само след няколко чаши той ме помоли да разкарам телефона си и започна да шепне. Трябва да си призная, че отначало най-вече се подразних. Пак се разприказва за своята млада гениална хакерка.

— Гениална хакерка? — вметна Микаел в опит да звучи неутрално.

— Едно момиче, за което говореше толкова много, че ми проби дупка в главата. Няма да те отегчавам с това, но беше някаква мацка, която изникнала от нищото на лекциите му и плямпала за понятието сингулярност.

— Как точно?

Фара потъна в размисъл.

— Какво… о, та това няма нищо общо с въпроса всъщност — отвърна тя. — Но нали понятието технологична сингулярност е заето от гравитационната сингулярност.

— И какво е това?

— Сърцето на мрака, така имам навика да казвам. Онова, което се помещава дълбоко навътре в черните дупки и е крайната спирка на цялото ни познание за вселената, а може би дори има и портали към други светове и епохи. Мнозина възприемат сингулярността като нещо съвсем ирационално. Това момиче обаче търсело квантовомеханични начини за пресмятане и настоявало, че било съвсем възможно да съществуват голи сингулярности без хоризонт на събитията. Да, нека да не се задълбочаваме в това. Тя обаче впечатлила Франс и той започнал да се разкрива пред нея, а това може би е разбираемо. Един такъв закоравял нърд като Франс си нямаше много хора за раздумка на своето собствено ниво, а когато установил, че момичето е и хакер, той я помолил да проучи техните компютри. По онова време цялото оборудване било в дома на един от асистентите, момче на име Линус Брандел.

Микаел за пореден път реши да не споделя каквото знаеше.

— Линус Брандел — отбеляза просто.

— Точно — продължи тя. — Момичето отишло в дома му на Йостермалм и го изгонило от собственото му жилище. После се нахвърлила на компютрите. Не открила абсолютно никакви признаци за хакерска атака, ала не се задоволила с това. Разполагала със списък на асистентите на Франс и ги хакнала всичките от компютъра на Линус. Не се минало много, преди да осъзнае, че един от тях бил продал нашия човек тъкмо на „Солифон“.

— Кой?

— Франс отказваше да сподели, както и да го умолявах. Очевидно обаче момичето позвънило право от дома на Линус. Тогава Франс се намирал в Сан Франсиско и можеш да си представиш — предаден от един от своите! Бях очаквала директно да подаде жалба срещу момчето и да му отнеме цялата чест и слава, да му стъжни живота. На него обаче му хрумнала друга идея. Помолил момичето да се преструва, че наистина са били хакнати.

— Че защо?

— Не искаше да се затрият следи или доказателства. Искаше да проумее повече за случилото се и може би това е разбираемо. Една от водещите софтуерни компании в света да открадне и продаде технологията му очевидно бе нещо по-сериозно, отколкото това, че един нещастник, един аморален кретен сред студентите е действал зад гърба му. Та нали „Солифон“ е не просто една от най-реномираните научноизследователски компании в САЩ. Освен това години наред се бяха опитвали да наемат Франс и това особено го вбеси. „Тия дяволи хем ме ухажваха, хем ме ограбиха“, изсъска той.

— Чакай малко — каза Микаел. — Нека разбера това правилно. Значи, искаш да кажеш, че се е хванал на работа в „Солифон“, за да проучи защо са крали от него?

— Ако през годините съм научила нещо, то е, че не е толкова лесно да се схванат мотивите на хората. Заплатата, свободата и ресурсите със сигурност също са оказали известно влияние. Но иначе: да! Дойде му до гуша. Още преди тази мацка да провери компютрите им, беше схванал, че „Солифон“ е бил замесен в кражбата. Момичето обаче му предостави по-специфична информация и чак тогава той наистина задълба в мръсотията. Естествено, оказа се много по-трудно, отколкото си беше мислил, и настрои всички около себе си, бързо започнаха да го недолюбват, а той все повече странеше от останалите. Ала действително намери нещо.

— Какво?

— Тъкмо тук всичко става страшно деликатно и всъщност не би трябвало да го споделям с теб.

— Но ти ме извика.

— Така е, и не само защото винаги съм се отнасяла с голям респект към твоята журналистика. Тази сутрин ме порази мисълта, че може би Франс неслучайно нощес е позвънил на теб, а не на групата по Промишлена сигурност в тайната полиция, с които също поддържаше връзка. Мисля, че е започнал да подозира изтичане на информация оттам. Разбира се, може и да е било чиста параноя. Франс проявяваше всички възможни симптоми на мания за преследване. И все пак се е обадил тъкмо на теб, та сега се надявам с малко късмет да мога да изпълня волята му.

— Разбирам.

— В „Солифон“ има един отдел на име „Y“, кратко и ясно — продължи Фара. — Образецът е „Гугъл X“, онзи отдел в „Гугъл“, където се занимават с „изстрелвания към Луната“, както те ги наричат — диви и изсмукани от пръстите идеи като търсенето на вечен живот или свързването на търсачките с невроните в мозъка. Ако някъде предстои да постигнат УИР или ИСИ, ще да е тъкмо там, и тъкмо към „Y“ бе зачислен Франс. Само дето не беше чак толкова хубаво, колкото звучеше.

— Защо не?

— Защото бе научил от своята хакерка, че в „Y“ имало тайна група анализатори на обкръжаващата среда, предвождани от лице на име Зигмунд Екервалд.

— Зигмунд Екервалд?

— Именно, наричат го Зеке.

— И кой е той?

— Тъкмо онзи, който е общувал с неверния асистент на Франс.

— Значи, Екервалд е бил крадецът.

— И така може да се каже. Крадец на високо ниво. Погледнато отвън, работата в групата на Екервалд си била съвсем легитимна. Създавали синтез между изтъкнати изследователи и обещаващи научни проекти. Всички големи хай-тек предприятия извършват подобна дейност. Хората искат да знаят къде какво се разработва и кого да привлекат. Балдер обаче разбрал, че групата стигала още по-далеч. Не само проучвали, ами и крадели — чрез хакерски атаки, шпионаж, къртици и подкупи.

— Защо не ги е изобличил?

— Не е било лесно да докаже подозренията си. Естествено, били са предпазливи. Накрая обаче Франс все пак отишъл при собственика, Никълъс Грант. Грант бил дълбоко възмутен и според Балдер разпоредил вътрешно разследване. То обаче не открило нищо или защото Екервалд бил разчистил доказателствата, или защото разследването е било за замазване на очите. Ситуацията на Франс станала драматична. Целият гняв се обърнал срещу него. Мисля, че Екервалд е бил движеща сила в този процес и навярно не е било трудно да настрои и останалите. Още тогава схващаха Франс като параноичен и мнителен, та ставаше все по-изолиран и отчужден. Наистина мога да си го представя в това положение. Как си седи и става все по-враждебен и опак, и отказва да каже и дума на когото и да било.

— Значи, не е разполагал с никакви реални доказателства, така ли?

— О, поне е имал доказателството, което е получил от хакерката: че Екервалд е отмъкнал собствената му технология и я е препродал.

— И това го е знаел със сигурност?

— Без съмнение. Освен това беше прозрял, че групата на Екервалд не работи сама. Имала подкрепа и поддръжници отвън, навярно от американските разузнавателни служби и…

Фара замълча.

— Да?

— Тук говореше по-зашифровано, а може и всъщност да не е знаел чак толкова много. И все пак се натъкнал на кодова дума за лицето, което било действителният лидер извън „Солифон“. Кодовата дума била Танос.

— Танос?

— Точно. Според него съществувал очебиен страх от тази фигура. Повече обаче не искаше да ми каже. Нуждаел се от застраховка живот, така твърдеше, за времето, когато адвокатите хукнели да го преследват.

— Ти каза, че не знаеш кой от асистентите му го е продал. Но трябва да си размишлявала по темата — каза Микаел.

— Естествено, че съм, и на моменти, не знам…

— Какво?

— Чудех се дали не са били всичките.

— Защо смяташ така?

— Когато започнаха да работят за Франс, бяха млади, талантливи и амбициозни. Когато приключиха, бяха уморени от живота и тревожни. Може би Франс им е извадил душичките или пък има нещо, което ги мъчи.

— Разполагаш ли с всички имена?

— Много ясно. Та нали са моите момчета — май че трябва да кажа „за жалост“. Първо имаме Линус Брандел, когото споменах. Сега е на 24 години и само се шматка нагоре-надолу и играе компютърни игри. Пие доста повече от необходимото. Известно време имаше хубава работа като разработчик на игри в „Кросфайър“, ала я загуби, след като започна да взима болнични с време и без време и да обвинява колегите, че го шпионирали. После идва Арвид Вранге, може и да си чувал за него. Навремето бил обещаващ шахматист. Баща му го подлагал на доста нечовешки натиск и накрая на Арвид му писнало и се записа да следва при мен. Мислех си, че вече отдавна е станал доктор. Вместо това обаче той се шляе из кръчмите на Стюреплан с вид на човек, който не се чувства на мястото си. Определено се бе пооживил покрай Франс, но между момчетата съществуваше и някакво инфантилно съревнование, та Арвид и Басим, както се казва третият, се намразиха, във всеки случай Арвид ненавиждаше Басим. Басим Малик не е толкова предразположен към омраза. Той е чувствително, надарено момче, което бе назначено от „Солифон Нурден“ преди година. Но доста бързо сдаде багажа. Понастоящем е хоспитализиран с депресия в болницата в Ерща и тази сутрин се обади майка му, която познавам бегло, за да ми съобщи, че го държат на силни сънотворни. Когато разбрал какво се е случило с Франс, направил опит да си пререже вените и мен, разбира се, ме боли. Същевременно неизбежно се чудя: дали е било само от мъка? Или е имало и вина?

— Как се чувства сега?

— Чисто физически не го грози кой знае каква опасност. Следващият е Никлас Лагерщед, а той… ами, какво да кажа за него? Във всеки случай не е като другите, не и погледнато отвън. Не е от хората, дето се натряскват до козирката или би му хрумнало да посегне на живота си. Това е млад мъж с морални възражения към почти всичко, дори към агресивните компютърни игри и порното. Активист е в Мисионерския съюз. Жена му е педиатър и си имат малко синче на име Йеспер. Освен това е консултант в Кралската криминална полиция, отговаря за компютърната система, която ще влезе в употреба след Нова година, а това означава, разбира се, че са му направили проверка за сигурност. Не знам обаче колко задълбочена е била.

— Защо го казваш?

— Защото под тази прелестна повърхност се крие алчна и мръсна дребна рибка. По една случайност знам, че е пропилял части от състоянието на жена си и тъста си. Той е лицемер.

— Момчетата разпитани ли са?

— От тайната полиция говориха с тях, но нищо не излезе. Пък и по онова време се вярваше, че Франс е станал жертва на хакерска атака.

— Подозирам, че сега полицията ще ги разпита отново.

— Предполагам.

— Впрочем знаеш ли дали Балдер е имал навика да рисува в свободното си време?

— Да рисува?

— Дали е обичал да прерисува разни неща до последния детайл.

— Не, нищо не съм чувала по въпроса — каза тя. — Защо питаш?

— В дома му видях фантастична скица, изобразяваща светофара на тукашното кръстовище „Хурншгатан“ — „Рингвеген“. Беше съвършена, нещо като моментна снимка в тъмата.

— Чудно. Франс никога не идваше в този район.

— Странно.

— Да.

— В тази рисунка има нещо, което не ми дава покой рече Микаел и за свое изумление усети, че Фара стиска ръката му.

Погали я по косата. После се изправи с усещането, че бе тръгнал по следите на нещо. Сбогува се и излезе на алеята за пешеходци.

Когато пое отново нагоре по „Синкенс вег“, се обади на Ерика и я помоли да напише нов въпрос в „Кутията на Лисбет“.

Глава 14. 21 ноември

Уве Левин седеше в своя кабинет с изглед към Слусен и Ридарфйерден и като цяло не вършеше нищо, освен да търси себе си в Гугъл с надеждата да намери нещо, което да го зарадва. Вместо това обаче му се наложи да прочете, че бил слузест и с тлъста заплата, както и че бил продал своите идеали, и това в блог, списван от младо момиче от Висшето училище по журналистика. Тогава така се разяри, че дори не бе в състояние да добави името ѝ в своя тефтер с черния списък на ония, които никога нямаше да бъдат назначени в групировката „Сернер“.

Нямаше сили да обременява мозъка си с идиоти, дето не схващаха за какво става дума и никога нямаше да се занимават с нещо различно — и това беше максимумът — от писането на зле платени статии в безизвестни културни списания. Вместо да се отдава на деструктивни мисли, той влезе в своето онлайн банкиране и провери портфолиото си, а това помогна малко, поне като начало. Денят на борсата беше добър. И НАСДАК, и Дау Джоунс се бяха вдигнали снощи, а Стокхолмският индекс стоеше на +1,1%. Доларът, в който здравата беше нагазил, се бе покачил и след последното ъпдейтване от преди няколко секунди портфолиото му възлизаше на 12 161 389 крони.

Не беше зле за момче, някога писало за пожари и сбивания с ножове в сутрешното издание на „Експресен“. Дванайсет милиона, плюс апартамента във Виластаден и къщата в Кан! Спокойно можеха да си пишат каквото си щат в блоговете. Той беше обезпечен. Провери още веднъж: 12 149 101. По дяволите, надолу ли тръгна? 12 131 737. Направи гримаса. Нямаше причина борсата да се огъва. Онези данни за заетостта си бяха добри. Прие спада едва ли не лично и противно на волята си пак се сети за „Милениум“, колкото и да бе маловажен случаят. Отново се ядоса и макар да се мъчеше да не мисли за това, спомни си за пореден път как на красивото лице на Ерика Бергер се бе изписало изражение на чиста враждебност вчера следобед, а и днес положението далеч не се бе подобрило.

Чувстваше се така, сякаш му бяха потънали гемиите. Микаел Блумквист се появяваше на всеки сайт, а това го вбесяваше. Не само защото Уве с такава радост бе отбелязал, че по-младото поколение на практика не знае кой е Блумквист, а сега щеше да научи. А и защото ненавиждаше онази медийна логика, според която всички ставаха звезди, звездни журналисти и актьори, и бог знае какви, само понеже са затънали в неприятности. Вместо това би трябвало да пише „бившият Блумквист“, комуто няма да дадат да остане дори в собствения си вестник, не и ако решението вземеха Уве и „Сернер Медия“. Единственият проблем беше: защо точно Франс Балдер?

Защо тъкмо него трябваше да убиват пред очите на Микаел Блумквист? Типично. Безнадеждно. Дори и някои изтрещели журналисти из града още да не го бяха схванали, Уве си знаеше, че Франс Балдер бе важна клечка. Неотдавна собственият вестник на „Сернер“, „Дагенс Афершлив“, в специална притурка относно шведската научноизследователска дейност дори му бе обявил цената: четири милиарда, как пък го бяха изчислили? Без съмнение обаче Балдер беше звезда, а и същинска Грета Гарбо — не даваше интервюта, което, разбира се, увеличаваше яркостта на блясъка му.

Колко ли запитвания бе получил от журналистите на самия „Сернер“? Толкова, на колкото и бе отказал, или по-точно, дори не бе отказал, а просто не си беше направил труда да отговори. Множество колеги там на терена, това Уве го знаеше, смятаха, че пичът разполага с изключителна история, затова особено го дразнеше фактът, че Балдер, според информацията във вестниците, поискал да говори с Блумквист посред нощ. Нали не можеше нещата да са се влошили дотолкова, че Микаел на всичкото отгоре да се е сдобил със сензация? Би било твърде ужасно. Отново, едва ли не компулсивно, Уве отвори сайта на в. „Афтонбладет“ и на очите му се наби заглавието:

Статията бе илюстрирана с голяма снимка на Микаел, където журналистът не изглеждаше ни най-малко като човек, който получава тлъста заплата. Проклетите му редактори, разбира се, бяха подбрали възможно най-изгодната фотография, та по този повод Уве попсува още малко. Трябва да направя нещо, мина му през ума. Но какво? Как би могъл да спре Микаел, без да заприлича на някакъв стар източногермански цензор и само да влоши нещата? Как би могъл… пак се загледа в Ридарфйерден и му хрумна една идея. Уилям Борг, помисли си. Врагът на моя враг може да се превърне в най-добрия ми приятел.

— Сана — викна той.

Сана Линд беше младата му секретарка.

— Да, Уве?

— Резервирай ми обяд с Уилям Борг в „Стюрехоф“ на мига. Ако си има друга работа, кажи му, че това тук е важно. Дори може да получи увеличение на заплатата — каза ѝ и си помисли, че защо не, ако е склонен да ми помогне да се оправя в тази каша, спокойно може да получи едно увеличенийце.

Хана Балдер клечеше на пода в дневната на „Туршгатан“ и гледаше с отчаяние Аугуст. Той отново бе изнамерил листа и моливи, а според указанията, които бе получила, не трябваше да му позволява да рисува. Това не ѝ допадаше. Не че поставяше под въпрос съветите и знанията на психолога. Но изпитваше колебание. Аугуст бе видял да убиват баща му и ако сега му се рисуваше, защо да го спира? Вярно беше, че от това той очевидно не се чувстваше по-добре.

Тялото му трепереше, когато започна, а очите му светеха с интензивен, изтерзан блясък, пък и си беше безспорно, че шахматни квадрати, умножени до безкрай в огледалата на стените, са чудноват модел за рисуване. Но какво всъщност знаеше тя? Може нещата да стояха като с числовите му редици. Макар тя да не схващаше какво, за него със сигурност означаваха нещо, а може би — кой би могъл да знае? — може би той преодоляваше травмата с тези шахматни квадрати. Дали просто да пренебрегне забраната? Та нали нямаше нужда някой да узнава за това, а някъде беше чела, че майката трябва да се уповава на своята интуиция. Майчиният инстинкт често е по-добро лекарство от каквито и да било психологически съвети, ето защо тя реши да остави Аугуст да рисува.

Внезапно обаче гърбът на момчето се напрегна и се изви като дъга, Хана си спомни думите на психолога и направи крачка напред. Погледна листа. Сепна се, разтревожи се, макар отначало да не разбра какво точно вижда.

Бяха същият вид шахматни плоскости, които се размножаваха в поставени от двете страни на леглото огледала и които бяха изрисувани с побъркващо майсторство. Ала там имаше и нещо друго, сянка, която изникваше от квадратите като демон, като привидение. Хана почувства, че я обзема луд страх. В съзнанието ѝ дори се заредиха филми за деца, обсебени от зли сили. Тя изтръгна рисунката от момчето и я намачка с бясно движение, неспособна да обясни точно защо. После затвори очи в очакване отново да долови онзи сърцераздирателен, противен писък.

Не се чу такъв, чу се единствено мърморене, което едва ли не звучеше като думи. Но нямаше начин. Момчето не говореше, затова Хана се приготви за пристъп, за мощен изблик, в който Аугуст ще мята тялото си напред и назад из дневната, но ето че не последва и криза, а само мълчалива и съсредоточена целеустременост, с която Аугуст посегна към нов лист и се зае повторно да рисува същите шахматни плоскости. Тогава Хана не видя друг изход, освен да го отнесе в неговата стая. Впоследствие щеше да опише това като пълен ужас.

Аугуст риташе, пищеше и удряше, а Хана с голяма мъка успяваше да го задържа на леглото. Дълго лежа така, обгърнала го с ръце, и ѝ идеше самата тя да се разкъса на парченца. Макар и за миг, запита се дали да не събуди Ласе и да го помоли да даде на Аугуст от онези успокоителни, които им бяха изписали, но бързо се отказа от идеята. Ласе сто на сто беше в страховито настроение, а самата тя, колкото и валиум да поглъщаше, ненавиждаше мисълта да дава на дете успокоителни. Все трябваше да съществува и друго решение.

Отчаяно търсеше изход. Сети се за майка си в Катринехолм, за своята агентка Мия, за милата жена, която се бе обадила снощи, Габриела, а после пак за психолога, Ейнар Форш-нещо си, онзи, дето беше дошъл с Аугуст. Не ѝ беше допаднал особено. От друга страна, бе предложил временно да се грижи за момчето, и тъй или инак, вината за цялата тази ситуация беше негова.

Тъкмо той беше казал, че Аугуст не бивало да рисува, затова той трябваше да разнищи всичко това, така че накрая тя пусна сина си и изрови визитката на психолога, обади му се, докато Аугуст, естествено, набираше скорост към дневната, за да зарисува за сетен път своите злощастни шахматни квадрати.

Всъщност Ейнар Форшберг нямаше кой знае колко опит. Беше на 48 години, а с хлътналите си сини очи, новозакупените очила „Диор“ и кафявото сако от рипсено кадифе с лекота можеше да бъде взет за интелектуалец. Само че всички, които го познаваха по-отблизо, знаеха, че в начина му на мислене има нещо сковано и догматично, както и че често прикрива незнанието си зад доктринерски аргументи.

Освен това бяха изминали едва две години, откакто се бе дипломирал като психолог. В дъното на душата си оставаше учител по физкултура от Тюресьо и ако човек попиташе старите му ученици за него, сигурно щяха да изреват в хор: „Силенциум, говедца! Тихо, добичетата ми!“. Ейнар обожаваше да изкрещява тия слова, само наполовина шеговито, когато искаше да въдвори тишина в класа, и макар да не беше точно любимият учител на когото и да било, дисциплината на момчетата му действително беше добра и тъкмо тази способност го бе убедила, че психологическите му умения следва да бъдат приложени и в друг контекст.

Вече година работеше в Кабинета за деца и младежи „Один“ на улица „Свеавеген“ в Стокхолм. В „Один“ приемаха по спешност деца и млади хора, когато родителите им вдигнеха ръце от тях. Дори Ейнар — който винаги защитаваше работните си места с известна страст — не намираше, че приемният кабинет функционира особено добре. Съсредоточаваха се твърде много върху справянето с кризисни ситуации и твърде малко върху дългосрочната работа. Децата постъпваха там след травмиращи преживелици у дома, а психолозите бяха твърде заети да овладяват сривове и агресивни изстъпления, за да се посветят на това, което се крие зад тях. И все пак Ейнар смяташе, че принася полза, особено когато с целия си стародавен учителски авторитет караше истеричните младежи да замлъкнат или когато се справяше с критични ситуации на терен.

Харесваше му да работи с полицаи и обожаваше напрежението и затишието след драматични събития. Когато по време на среднощното си дежурство отиде в къщата в Салтшобаден, беше развълнуван и изпълнен с очакване. Струваше му се, че в ситуацията има нещо холивудско. Шведски учен беше убит, осемгодишният му син бе свидетел, и не кой да е, а Ейнар щеше да накара момчето да проговори. Докато пътуваше, често-често наместваше косата и очилата си в огледалото за обратно виждане.

Искаше да се прояви, ала вече на мястото, не постигна кой знае какъв успех. Не можеше да проумее момчето. Вярно, чувстваше се забелязан и важен. Полицаите от криминалния отдел се съветваха с него как да разпитат детето и макар той да си нямаше и представа, отговорите му биваха възприемани с респект. Ейнар положи усилия и даде всичко от себе си, за да помогне, осведоми се, че детето страдало от инфантилен аутизъм и че никога не било говорило, нито пък било особено възприемчиво спрямо околния свят като цяло.

— Засега няма какво да се направи — каза той. — Способностите на разума му са твърде ограничени. В качеството си на психолог трябва да поставя на първо място нуждата му от грижи.

Полицаите го изслушаха със сериозни изражения и го оставиха да откара момчето у дома при майка му, а за него това си беше още един малък бонус.

Майката беше актрисата Хана Балдер. Харесваше я, откакто я бе гледал в „Метежниците“, спомняше си бедрата ѝ, дългите ѝ крака, и макар да бе поодъртяла, все още си беше привлекателна. Освен това сегашният ѝ мъж най-очевидно беше негодник, та Ейнар се постара да изглежда компетентен и ненатрапчиво чаровен. Удаде му се да наложи мнението си, с което особено се гордееше.

С тотално обезумяло изражение момчето се бе заловило да рисува черно-бели кубове или квадрати и Ейнар разбра на мига: това беше нездраво поведение. Беше точно онзи тип деструктивна компулсивност, в която децата с аутизъм лесно изпадаха, затова настоя момчето да спре на мига. Думите му определено не бяха приети с благодарността, на която се бе надявал, ала той се бе почувствал деен и мъжествен, и докато беше на тази вълна, за малко да похвали Хана за изпълнението ѝ в „Метежниците“. После обаче реши, че моментът не е подходящ. Най-вероятно щеше да се окаже грешка.

Сега часът беше един следобед и той тъкмо се беше прибрал у дома в къщата си във Велингбю и стоеше в банята с електрическата си четка за зъби в ръка. Тогава звънна мобилният му и отначало той се подразни. После обаче се подсмихна. Беше Хана Балдер.

— Форшберг — откликна той с тон на светски човек.

— Здрасти — каза тя.

Гласът ѝ звучеше отчаяно и ядосано.

— Аугуст — продължи тя. — Аугуст…

— Какво му е?

— Не иска да прави друго, освен да си рисува шахматните квадрати, ти обаче казваш, че не бива.

— Не, не, това е компулсивно. Запази спокойствие.

— Как, по дяволите, да запазя спокойствие?

— Момчето има нужда от теб.

— Но аз не издържам. Крещи и блъска наоколо си. Ти каза, че можеш да помогнеш.

— Да — отвърна той, отначало малко колебливо.

После грейна, сякаш бе извоювал някаква победа.

— Абсолютно, разбира се. Ще се погрижа да получи място при нас, в „Один“.

— Но така просто ще го предам.

— Напротив, просто ще обърнеш внимание на неговите потребности и аз лично ще се погрижа да можеш да ни посещаваш, когато искаш.

— Може би в крайна сметка така е най-добре.

— Напълно съм убеден в това.

— Веднага ли ще дойдеш?

— Колкото се може по-бързо — рече той и си помисли, че най-напред трябва да се поразкраси малко.

После все пак добави:

— Споменах ли, че страшно ми хареса в „Метежниците“?

Уве Левин не остана удивен от факта, че Уилям Борг вече е пристигнал в „Стюрехоф“, още по малко, че си е поръчал най-скъпото от менюто, морски език „Мениер“ и чаша „Пуйи Фюме“. Журналистите имаха навика да се възползват, когато той ги извеждаше на обяд. Уве обаче се озадачи от това, че Уилям пое инициативата, сякаш тъкмо той бе човекът с пари и власт. Това подразни Левин. Защо се бе разплямпал за увеличение на заплатата? Трябваше да държи Уилям в напрежение, да го остави да си седи там и да се поти.

— Едно птиченце ми подшушна, че си имате проблеми с „Милениум“ — отбеляза Уилям Борг, а Уве си каза: „Давам си дясната ръка, за да разкарам тая самодоволна усмивчица от физиономията му“.

— Значи, са те информирали погрешно — отвърна той строго.

— Наистина ли?

— Държим положението под контрол.

— И по какъв начин, ако смея да запитам?

— Ако редакцията е склонна на промени и прояви разбиране към собствените си проблеми, ние ще подкрепим вестника.

— А в противен случай…

— Ще се оттеглим и тогава „Милениум“ едва ли ще се задържи на повърхността за повече от няколко месеца, което, разбира се, е много тъжно. Какво да се прави, това е пазарът. И по-добри вестници от „Милениум“ са потъвали, а за нас тази инвестиция беше скромна. Можем да се справим и без нея.

— Спести си глупостите, Уве. Знам, че за теб е въпрос на престиж.

— Просто бизнес.

— Подочух, че сте искали да махнете Микаел Блумквист от редакцията.

— Обмисляхме да го пратим в Лондон.

— Малко нагличко, бих казал, имайки предвид какво е сторил за вестника.

— Направихме му първокласно предложение — обясни Уве и се почувства ненужно отбранителен.

Едва ли не бе забравил за собствената си задача.

— Аз и не ви коря — продължи Уилям Борг. — Ако питате мен, можете да го изпратите с магия и в Китай. Чудя се само дали няма да стане малко неприятно за вас, в случай че Микаел Блумквист направи някое грандиозно завръщане с тази история около Франс Балдер.

— И защо да го прави? Жилото му е напълно притъпено. Не друг, а ти го изтъкна, при това със значителен успех — саркастично каза Уве.

— Е, малко ми и помогнаха.

— Не съм бил аз, в това можеш да бъдеш сигурен. Противна ми беше онази хроника. Според мен беше зле написана и тенденциозна. Турвал Сернер задвижи гонката, много добре го знаеш.

— Ала предвид настоящото положение, ти не би могъл съвсем да се оплачеш от развитието на нещата, нали?

— Чуй ме сега, Уилям. Питая най-дълбоко уважение към Микаел Блумквист.

— Няма нужда да си играеш на политик пред мен, Уве.

На Уве определено му се искаше да натъпче цялата тази политика в кривото гърло на Уилям Борг.

— Просто съм честен и прям — каза той. — И е факт, че винаги съм мислел Микаел за фантастичен репортер, да, от съвсем различен калибър в сравнение с теб и всички останали от неговото поколение.

— Охо — отвърна Уилям Борг и внезапно доби хрисим вид.

Уве на мига се почувства малко по-добре.

— Точно така е. Трябва да сме благодарни за разкритията, до които е стигал Микаел Блумквист, и му желая всичко добро. Но за съжаление, честно казано, в работата ми не влиза да гледам назад и да изпитвам носталгия, и мога да се съглася с теб, че Блумквист малко е изостанал от времето и може да се окаже пречка пред обновяването на „Милениум“.

— Вярно, вярно.

— Ето защо си мисля, че би било добре за него да не излизат много материали точно сега.

— Искаш да кажеш положителни.

— Може би, да — продължи Уве. — И тъкмо затова те поканих на обяд.

— Благодарен съм ти, разбира се. И всъщност си мисля, че разполагам с нещо добро. Тази сутрин се чух с един мой стар другар по скуош — заяви Уилям Борг, очевидно в опит да си възвърне предишната самоувереност.

— И кой е той?

— Рикард Екстрьом, главен прокурор. Той ръководи предварителното разследване по убийството на Балдер. И определено не е във фенклуба на Блумквист.

— След историята „Залаченко“, нали?

— Именно. Блумквист му отмъкна целия замисъл, та сега се безпокои да не би да му саботира и това разследване, или по-точно, да не би вече да го е сторил.

— Че по какъв начин?

— Блумквист не споделя всичко, което знае. Говорил е с Балдер точно преди убийството, на всичкото отгоре се е оказал лице в лице с убиеца. При все това по време на разпита се е оказало, че разполага с удивително малко сведения. Рикард Екстрьом подозира, че къта най-якото за собствената си статия.

— Интересно.

— Нали? Става дума за човек, който е осмян в медиите и толкова отчаяно търси сензация, че дори е готов да остави убиец да се измъкне. Стар репортер звезда, който е склонен да хвърли на боклука цялата си отговорност пред обществото, когато вестникът му е изпаднал във финансова криза. И който всъщност току-що е научил, че „Сернер Медия“ иска да го изхвърли от редакцията. Толкова ли е странно, че рухва напълно?

— Разбирам хода на мисълта ти. Има ли нещо, което би искал да напишеш?

— Честно казано, не мисля, че би било добре. Твърде известно е, че двамата с Блумквист си имаме зъб. По-скоро трябва да се свържете с някой новинарски репортер и да му окажете подкрепа, като му дадете място на водещите си страници. Ще се сдобиете с добри цитати от Рикард Екстрьом.

— Хм — отвърна Уве и се загледа към Стюреплан, където съзря красива жена с яркочервено палто и дълга, червеникаворуса коса.

За първи път в този ден се усмихна широко и искрено.

— Май идеята не е толкова глупава — добави и също си поръча малко вино.

Микаел Блумквист се зададе по „Хурншгатан“ по посока надолу към площад „Марияторет“. По-нататък, край църквата „Мария Магдалена“ беше спрял бял товарен автомобил, а отстрани стояха двама мъже, размахваха ръце и си крещяха един на друг. Ситуацията приковаваше вниманието на повечето хора наоколо, но Микаел почти нищо не забеляза.

Мислеше си как синът на Франс Балдер бе седял на горния етаж в голямата къща в Салтшобаден и бе търкал ръка в персийския килим. Ръката беше бяла, спомни си той, с петна по пръстите и горната част на дланта, като от пастели или моливи, и самото движение по килима изглеждаше така, сякаш момчето защриховаше нещо. Внезапно Микаел видя цялата сцена в нова светлина и тогава му мина през ума същото като у Фара Шариф. Може би все пак не Франс Балдер бе нарисувал светофара.

Навярно момчето притежаваше неочаквано голям талант и по някаква причина това не го удиви чак толкова, колкото можеше да се очаква. Още първия път когато бе попаднал на Аугуст Балдер в спалнята на долния етаж, край мъртвия му баща на шахматния под, и го бе видял да блъска тялото си в таблата на леглото, Микаел бе предусетил, че в него има нещо специално. Сега, докато прекосяваше „Марияторет“, го обзе странна мисъл, която със сигурност не струваше много, ала отказваше да го пусне от лапите си и го принуди да спре горе на възвишението Йотгатсбакен.

Най-малкото трябваше да провери хрумването си, затова извади мобилния си телефон и поиска от „Справки“ номера на Хана Балдер. Нямаха го, а и едва ли влизаше в телефонния указател на „Милениум“. Какво да прави? Сети се за Фрея Гранлиден. Фрея беше репортер в развлекателната рубрика на „Експресен“ и това, което пишеше, не правеше голяма чест на професията. Касаеше се за разводи, любовни връзки, кралски истории… Момичето обаче беше находчиво и цапнато в устата, а в случаите, когато се бяха виждали, си бяха прекарвали готино, ето защо сега набра нейния номер. Естествено, даваше заето.

Понастоящем репортерите от вечерните вестници нонстоп говореха по телефона. Толкова ги притискаше времето, че не смогваха да станат от столовете си и да се погледнат отстрани. Просто си киснеха по местата и си изплюваха текстовете. Накрая все пак се добра до нея и ни най-малко не се учуди, когато тя възкликна, надавайки кратък радостен писък.

— Микаел — рече. — Каква чест. Ще ми дадеш ли някоя сензация най-сетне? Толкова дълго чакам.

— Сори. Този път ти ще трябва да ми помогнеш. Нуждая се от един адрес и един телефонен номер.

— И какво ще получа в замяна? Може би някоя страхотна подробност от откритото от теб тази нощ.

— Бих могъл да ти дам няколко професионални съвета.

— Като например?

— Да спреш да пишеш глупости.

— Ха, че кой тогава ще държи под отчет всичките телефонни номера, от които изисканите репортери се нуждаят? Кого търсиш?

— Хана Балдер.

— Мога да се досетя защо. Очевидно нейният любим е бил стабилно напоркан вчера. Срещнахте ли се там?

— Недей да хвърляш кукички сега. Знаеш ли къде живее?

— „Туршгатан“ 40.

— И знаеш това просто ей така.

— Имам брилянтна памет за глупости. Но чакай малко, ще ти дам и кода за входната врата и телефонния номер.

— Благодаря.

— Но слушай…

— Да?

— Не си единственият, който я търси. Нашите собствени хрътки също са плъзнали по петите ѝ и доколкото знам, тя не е вдигала телефона цял ден.

— Мъдра жена.

След това Микаел за няколко секунди постоя неподвижен на улицата, несигурен какво да предприеме, като не можеше да се каже, че положението му допадаше. Ловът на нещастни майки заедно с криминалните репортери на вечерните вестници не бе онова, което беше желал от деня. При все това махна на едно такси и отпраши към Васастан.

Хана Балдер бе придружила Аугуст и Ейнар Форшберг до Кабинета за деца и младежи „Один“ на улица „Свеавеген“ точно срещу горичката на Обсерваторията. Приемната се състоеше от два доста големи съединени апартамента, но макар и интериорът и прилежащият двор да създаваха усещане за нещо частно и уютно, там пак си изглеждаше като в институция за душевноболни и това със сигурност се дължеше по-малко на дългия коридор и затворените врати, отколкото на навъсените, бдителни изражения на персонала. Служителите имаха вид на хора, развили известна мнителност срещу децата, за които бяха отговорни.

Управителят Торкел Линден беше нисичък, суетен мъж, който твърдеше, че имал богат опит с деца с аутизъм, и това на пръв поглед вдъхваше доверие. Хана обаче не хареса начина, по който той гледаше Аугуст, и като цяло не ѝ допадна разпределението на децата по възраст. Видя тийнейджъри и съвсем малки деца в една група. Сега обаче изглеждаше твърде късно да съжалява и по пътя към дома се утешаваше с мисълта, че това ще продължи само за кратко време. Може би щеше да прибере Аугуст още тази вечер.

Потъна в мисли, сети се за Ласе и неговите пиянства, и отново си каза, че трябва да го остави и да вземе живота си в ръце. Сепна се, когато излезе от асансьора на „Туршгатан“. На стълбищната площадка седеше привлекателен мъж и си водеше бележки в тефтер. Когато се изправи и я поздрави, тя разпозна Микаел Блумквист и я обзе страх. Навярно бе толкова обременена от чувството си за вина, че за миг се уплаши да не я разобличи във вестника. Не беше така, разбира се. Той само се усмихна смутено и дори на два пъти помоли да го извини за безпокойството, така че тя изпита истинско облекчение. Всъщност отдавна му се възхищаваше.

— Нямам коментари — заяви Хана с тон, който всъщност намекваше за противното.

— Аз и не съм тръгнал да търся такива — каза той и тогава тя си припомни, че двамата с Ласе били пристигнали заедно или поне едновременно при Франс нощес, макар и да недоумяваше какво общо имаше помежду им — в този момент те ѝ изглеждаха като пълни противоположности.

— Ласе ли търсиш? — попита тя.

— Бих искал да чуя нещо за рисунките на Аугуст — рече той и тя усети, че я обзема паника.

Покани го все пак да влезе, което определено беше непредпазливо от нейна страна. Ласе се бе изнесъл да лекува махмурлука си в някоя близка квартална кръчма и можеше да се върне всеки момент. Щеше да полудее при вида на журналист от този ранг в техния дом. Хана обаче не само се бе притеснила — и любопитството ѝ се бе събудило. Откъде, по дяволите, Блумквист знаеше за рисунките? Покани го да седне на сивия диван в дневната, а самата тя отиде в кухнята, за да приготви малко чай със сухари. Когато се върна с поднос, той рече:

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше крайно наложително.

— Не ме безпокоиш — отвърна тя.

— Нали разбираш, видях Аугуст тази нощ — продължи той — и размишлявам над това отново и отново.

— Така ли? — учуди се тя.

— Тогава не го схванах — продължи той. — Ала останах с усещането, че той иска да ни каже нещо. Предполагам, че искаше да рисува. Толкова целенасочено търкаше ръката си в пода.

— Беше обсебен от това желание.

— Значи е продължил тук, вкъщи?

— И питаш! Започна още с пристигането си. Съвсем се беше вманиачил и всъщност рисуваше нещо наистина красиво. Но същевременно лицето му пламна, запъхтя се, а психологът, който беше тук, каза, че Аугуст трябвало да спре с това начаса. Било компулсивно и деструктивно, смяташе той.

— Какво точно рисуваше?

— Нищо специално, абсолютно нищо всъщност, мисля, че беше вдъхновено от неговия пъзел. Но беше страшно умело нарисувано, със светлосенки и перспектива, и всичко останало.

— Но какво беше?

— Квадрати.

— Какъв вид квадрати?

— Шахматни, мисля — отвърна тя, а може би си и въобразяваше, но ѝ се стори да долавя напрежение в очите на Микаел Блумквист.

— Само шахматни квадрати? — каза той. — Нищо повече?

— И огледала — отвърна тя. — Шахматни квадрати, които се отразяваха в огледала.

— Ходила ли си в дома на Франс? — попита той остро.

— Защо питаш?

— Защото подът в спалнята му, където е бил убит, е покрит с шахматно подредени плоскости, които се отразяват в огледалата на гардеробите.

— О, не!

— Защо казваш така?

— Защото…

Заля я вълна на срам.

— Защото последното нещо, което видях, преди да изтръгна рисунката от ръцете му, беше заплашителна сянка, която изникваше от онези квадрати — продължи тя.

— Пазиш ли рисунката тук?

— Да, или по-скоро не.

— Не?

— Боя се, че я изхвърлих.

— Олеле.

— Но може би…

— Какво?

— Още се въргаля в боклука.

Микаел Блумквист имаше утайка от кафе и йогурт по ръцете, когато измъкна смачкан лист хартия от боклука и предпазливо го разгъна на мивката. Изчетка го с опакото на ръката си и се вгледа в него на светлината от луничките под кухненските шкафове. Далеч не беше готова рисунка и точно както бе казала Хана, състоеше се най-вече от шахматни квадрати, погледнати изотгоре или отстрани, и ако човек не беше влизал в спалнята на Франс Балдер, определено трудно щеше да се досети, че квадратите са всъщност подова настилка. Микаел обаче тозчас разпозна огледалата на гардероба от дясната страна, а навярно долови и мрака, особения мрак, който го бе посрещнал нощес.

Дори му се стори, че се е върнал към онзи миг, когато бе влязъл през разбития прозорец, с изключение на един малък, важен детайл. Стаята, в която се беше озовал, беше едва ли не съвършено тъмна. А на рисунката се виждаше тъничък лъч светлина, който проникваше косо изотгоре и се спускаше по квадратите, задавайки контурите на сянка, не особено ясна и може би точно заради това страховита. Сянката протягаше ръка и Микаел, който гледаше рисунката от съвсем различна перспектива в сравнение с тази на Хана, не изпитваше затруднения да разбере какво представляваше тази ръка. Това бе ръка, която искаше да убива, а над шахматните квадрати и сянката имаше лице, лице, което още не се бе оформило.

— Къде е Аугуст сега? — попита той. — Спи ли?

— Не. Той…

— Какво?

— Оставих го временно. Честно казано, не се справях с него.

— Къде е той?

— В Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“.

— Кой знае, че се намира там?

— Никой.

— Значи само ти и персоналът.

— Да.

— Така и трябва да си остане. Може ли да ме извиниш за момент.

Микаел извади мобилния си телефон и позвъни на Ян Бублански. В главата си вече бе формулирал още един въпрос за „Кутията на Лисбет“.

Ян Бублански беше обезсърчен. Разследването тъпчеше на място, а и не бяха намерени нито блекфонът на Франс Балдер, нито лаптопът му, ето защо въпреки обстойните разговори с мобилния оператор, не бяха в състояние да обследват контактите му с външния свят, нито дори да си съставят ясна представа за делата, които водеше.

Засега не разполагаха с нещо повече от димни завеси и клишета, смяташе Бублански, направо нищо повече от един воин нинджа, който беше бързо изникнал и бързо изчезнал в мрака. Изобщо операцията му се виждаше твърде перфектна, сякаш беше извършена от лице, което не страда от обичайните човешки недостатъци и противоречия, каквито винаги се долавят в цялостната картина на едно убийство. Тук беше клинично чисто и Бублански не можеше да се отърве от мисълта, че за извършителя е било просто поредният работен ден. Умуваше над това и над разни други неща, когато се обади Микаел Блумквист.

— Здрасти — рече той. — Тъкмо си говорихме за теб. Искаме да те разпитаме отново час по-скоро.

— Няма проблем, разбира се. Сега обаче имам по-спешна новина. Свидетелят, Аугуст Балдер, е савант — каза Микаел Блумквист.

— Какво?

— Момче, което навярно е сериозно увредено, но въпреки това притежава една изключителна дарба. Рисува като истински майстор със забележителна математическа прецизност. Видяхте ли рисунките на светофара, които бяха на кухненската маса в Салтшобаден?

— Да, съвсем бегло. Искаш да кажеш, че не са дело на Франс Балдер?

— Не, не са. На момчето са.

— Изглеждаха като удивително зрели творби.

— Ала тъкмо той ги е нарисувал, а този предобед е седнал и е прерисувал шахматните квадрати на пода в спалнята на Балдер, е, не само тях. Нарисувал е и лъч светлина, и сянка. Аз лично смятам, че това са сянката на извършителя и светлината от неговия челник. Засега обаче не е възможно да се каже нищо със сигурност. Момчето е било прекъснато, докато работи.

— Майтапиш ли се с мен?

— Въобще не е време за шеги.

— Откъде би могъл да знаеш това?

— В дома на майката съм, Хана Балдер, на „Туршгатан“, гледам рисунката. Момчето обаче вече не е тук. Той е в… — журналистът май се колебаеше.

— Не искам да разказвам повече по телефона — прибави той.

— Спомена, че момчето е било прекъснато, докато рисувало?

— Някакъв психолог му забранил да рисува повече.

— Как е възможно някой да забрани нещо подобно?

— Навярно не е схванал какво изобразяват рисунките. В представите му това е било просто компулсивен акт. Бих ви препоръчал да изпратите тук хора на мига. Получихте си свидетеля.

— Идваме начаса. Така ще имаме възможност да поговорим още малко и с теб.

— За съжаление, аз си тръгвам. Трябва да се върна в редакцията.

— Бих предпочел да поостанеш малко, но разбирам. И слушай…

— Да?

— Благодаря!

Ян Бублански затвори и излезе, за да информира цялата група — нещо, което, както щеше да се окаже по-късно, беше грешка.

Глава 15. 21 ноември

Лисбет Саландер се намираше в клуба по шахмат „Раукер“ на „Хелсингегатан“. Нямаше особено желание да играе. Болеше я глава. Обаче беше ловувала през целия ден и ловът я бе довел тук. Когато разбра, че Франс Балдер е бил предаден от своите, тя му обеща да остави неговия предател на мира. Стратегията не ѝ харесваше, но удържа на думата си и едва след убийството се сметна за освободена от обещанието.

Сега щеше да продължи по своя си начин. Но не беше толкова лесно. Арвид Вранге не си беше у дома, а тя не желаеше да му се обажда — искаше по-скоро да удари като гръм в живота му, ето защо бе обикаляла улиците и се бе оглеждала, с качулката на анорака, нахлузена върху главата. Арвид водеше живот на търтей, ала точно както при другите търтей, в графика му съществуваше някаква регулярност, та чрез снимките, които бе качил в инстаграм и фейсбук, Лисбет все пак успя да се сдобие с немалко опорни точки: „Риш“ на улица „Бирьер Ярлсгатан“ и „Театралният грил“ на улица „Нюбругатан“, клубът по шахмат „Раукер“ и „Кафе Риторно“ на улица „Уденгатан“ и още доста места, плюс стрелбищния комплекс на „Фридхемсгатан“ и адресите на две приятелки. Откакто за последен път го бе прихващала на радара си, Арвид Вранге се бе променил.

Не само беше отмил нърдското във външния си вид. И моралът му бе спаднал. Лисбет определено не беше експерт по психология, но все пак успя да констатира, че първата голяма простъпка бе довела до цяла поредица нови. Арвид вече не беше амбициозен и жаден за знания студент. Сега сърфираше из порносайтове на границата със злоупотребата и купуваше секс онлайн, яростен секс. Две или три от жените впоследствие бяха заплашили да подадат жалба срещу него.

Вместо от компютърни игри и изследвания на изкуствения интелект, сега се интересуваше от проститутки и пияници в центъра на града. Очевидно момчето имаше доста пари. Очевидно имаше и доста проблеми. Тази сутрин бе потърсил в Гугъл „Защита на свидетели, Швеция“, а това, разбира се, беше непредпазливо. Макар вече да не поддържаше връзка със „Солифон“, поне не и от своя компютър, със сигурност го държаха под наблюдение. Всичко друго би било непрофесионално. Навярно вече нещо се пропукваше под новата светска повърхност, а това, разбира се, беше хубаво. Пасваше на целта ѝ, та когато отново се обади в клуба по шахмат — шахът изглежда бе единствената връзка с прежния му живот, получи неочакваното известие, че Арвид Вранге току-що е пристигнал.

Ето защо сега се спусна по стъпалцата на „Хелсингегатан“ и продължи по някакъв коридор към сиво, похабено помещение, където любители на този спорт, главно възрастни мъже, висяха над шахматните дъски. Атмосферата бе сънлива и никой не я забеляза, нито постави под въпрос присъствието ѝ. Всички бяха заети със заниманието си и се чуваше единствено щракането на шахматните часовници и някоя единична ругатня. По стените имаше снимки на Каспаров, Магнус Карлсен и Боби Фишер, и дори на един съвсем млад пъпчив Арвид Вранге, който играеше срещу звездата на шахмата Юдит Полгар.

В друга своя по-възрастна версия той седеше на маса по-навътре вдясно и, изглежда, изпробваше някакъв нов дебют. До него се мъдреха две торби с покупки. Носеше жълт пуловер от овча вълна, прясно изгладена бяла риза и чифт лъскави английски обувки. Предвид обстановката, като че ли малко бе попрекалил с опитите да изглежда елегантен. С предпазливи, сякаш опипващи почвата стъпки Лисбет се приближи и го попита дали иска да играе. В отговор той я измери с поглед от глава до пети. После рече:

— Окей.

— Много мило от твоя страна — отвърна тя като добре възпитано момиче и седна, без да обели и дума.

Когато дебютира с e4, той отговори с b5, полски гамбит, а сетне тя затвори очи и го остави да си продължава.

Арвид Вранге се мъчеше да се съсредоточи върху играта. Не напредваше особено. За щастие, тази пънкарка не беше от най-големите звезди. Не че никак не я биваше. Навярно бе отдадена на играта. Но каква полза. Разиграваше я и тя със сигурност бе впечатлена. Кой знае, може би след това щеше да му се удаде да я заведе у дома. Изглеждаше сдухана, а Арвид такива не харесваше, но така ѝ стърчаха зърната, че може би щеше да му пооправи настроението. Утрото беше твърде гадно. Новината за убийството на Франс Балдер едва не го нокаутира.

Онова, което изпитваше обаче, не беше точно печал. Беше страх. Пред самия себе си Арвид Вранге упорито твърдеше, че бе постъпил правилно. Какво можеше да очаква проклетият му професор, при положение че го третираше като изтривалка? Разбира се, нямаше да е много красиво да се разчуе, че Арвид го е продал, а най-лошото в случая бе, че онази история сто на сто имаше връзка с убийството. Не знаеше каква е връзката и се опитваше да се утеши с мисълта, че идиот като Балдер неизменно си бе създал хиляди врагове. И все пак някъде дълбоко в себе си знаеше: единият инцидент е свързан с другия, а това го караше да се страхува за живота си.

Още откакто Франс бе постъпил в „Солифон“, Арвид се тревожеше да не би драмата да добие нов, обезпокоителен обрат. И ето че сега седеше тук и искаше никога нищо да не се е случвало, и със сигурност това бе причината да хукне из центъра този предобед и да накупи компулсивно маса маркови дрехи, а накрая да се озове тук, в шахматния клуб. На моменти шахът все още успяваше да разсее мислите му и вече наистина се чувстваше малко по-добре. Усещаше, че държи нещата под контрол и че е достатъчно находчив, за да ги преметне всичките. Я как играеше само, пък и тази мацка си я биваше.

Дори в играта ѝ се долавяше нещо творческо, нещо в разрез с общоприетото, с което навярно би надвила повечето от присъстващите. Обаче той, Арвид Вранге, имаше пълно надмощие. Толкова умно и вещо играеше, че тя дори не забеляза как е започнал да затваря пътищата пред царицата ѝ. Просто напредваше тихомълком и ето че отнесе царицата ѝ, без да пожертва нищо повече от един кон, сетне заяви с флиртуващ, мъжкарски тон, който нямаше как да не я впечатли:

— Sorry baby. Your Queen is down!17

Не получи нищо в отговор, нито усмивка, нито думичка, нищо. Момичето само увеличи темпото, сякаш искаше набързо да сложи край на своето унижение, и защо не? С удоволствие щеше да съкрати този процес и да я изведе някъде на по 2-3 чашки, преди да я изчука. Може би в леглото нямаше да е точно миличък към нея. И все пак най-вероятно щеше да му благодари после. Вкисната мърша като нея със сигурност не беше правила секс дълго време и навярно изобщо не беше свикнала на такива яки пичове като него — дето играеха на подобно ниво. Реши да ѝ обясни някои неща от висшата теория на шахмата. Но така и не успя. Нещо не вървеше съвсем както трябва. Започна да долавя съпротива, която не проумяваше, и дълго време се убеждава, че си внушава или че е направил някой невнимателен ход. Нямаше начин да не поправи нещата, стига само да се съсредоточи, ето защо мобилизира целия си инстинкт на убиец. Положението само се влоши.

Чувстваше се притиснат и каквито и усилия да полагаше, тя отвръщаше на ударите. Накрая бе принуден да приеме, че балансът на силите се е променил необратимо. Стори му се налудничаво. Беше повалил царицата ѝ, ала вместо да затвърди надмощието си, изпадна в катастрофално слаба позиция. Какво се беше случило? Дали не бе пожертвала царицата умишлено? Не и толкова рано в партията. Би било невъзможно. Тези неща се случваха в книгите, не в кварталните шахматни клубове във Васастан. И не в изпълнение на обсипани с пиърсинги пънкарки, особено срещу велики играчи като него. При все това вече нямаше спасение.

Щеше да го матира след четири-пет хода, ето защо не намери друг изход, освен да събори своя цар с показалеца и да смотолеви едно „честито“. И макар да му се щеше да измънка някое оправдание, нещо му подсказваше, че това само ще влоши нещата. Някак предугаждаше, че загубата му не е последица от няколко злощастни обстоятелства, и неволно изпита страх. Коя, по дяволите, беше тя?

Предпазливо я погледна в очите и си даде сметка, че вече не изглежда като вкисната и леко неуверена кранта. Сега му се стори ледена — хищник, който наблюдава плячката си, при което го прониза крайно неприятното усещане, че загубата на шахматната дъска е само началото на нещо далеч по-ужасно. Хвърли поглед към вратата.

— Никъде няма да ходиш — каза тя.

— Коя си ти? — отвърна той.

— Не е важно.

— И не сме се виждали преди?

— Не и директно.

— Но почти, а?

— Виждали сме се в кошмарите ти, Арвид.

— Майтапиш ли се?

— Не особено.

— И какво имаш предвид?

— Какво според теб?

— Че откъде бих могъл да знам?

Недоумяваше защо е толкова изплашен.

— Франс Балдер е бил убит нощес — продължи тя монотонно.

— О… да… прочетох.

Изпелтечи думите.

— Ужас, а?

— Наистина.

— Особено за теб, нали?

— Защо да е особено ужасно за мен?

— Защото ти го предаде, Арвид. Лепна му целувката на Юда.

Тялото му се вледени.

— Дрънкаш врели-некипели — измънка.

— Съвсем не. Хакнах твоя компютър и разбих криптирането, много добре го видях. И знаеш ли какво? — продължи тя.

Дъхът му секна.

— Убедена съм, че тази сутрин си се събудил, питайки се дали имаш вина за смъртта му. Тук мога да ти помогна. Имаш. Ако не беше толкова алчен и озлобен, и жалък, и не бе продал технологията му на „Солифон“, днес Франс Балдер щеше да бъде жив, и трябва да те предупредя, че това ме вбесява, Арвид. Ще ти причиня страшни мъки. За начало, като те подложа на същото, което са били принудени да изтърпят жените, дето ги намираш из интернет.

— Да не си откачила?

— Навярно да, малко — отвърна тя. — Смущение в емпатията. Прекомерна агресивност. Нещо такова.

Сграбчи ръката му със сила, която го накара да обезумее от страх.

— Та, честно казано, Арвид, работата не отива на хубаво. И знаеш ли какво правя в момента? Знаеш ли защо изглеждам толкова разсеяна? — продължи тя.

— Не.

— Седя си тук и опитвам да измисля какво да сторя с теб. Мисля си за чисто библейско страдание. Затова съм малко отнесена.

— Какво искаш?

— Да си отмъстя — не стана ли ясно досега?

— Плещиш глупости.

— Ни най-малко, и ми се струва, че ти също го знаеш. Факт е обаче, че има изход.

— Какво да направя?

Той не разбираше защо го каза. Какво да направя? Беше съгласие, капитулация, та се замисли да си върне думите обратно, да я притисне и да провери дали изобщо разполага с доказателства, или просто блъфира. Но не му се удаде и едва впоследствие проумя, че не беше само заради заплахите ѝ, нито дори заради страшната сила на ръцете ѝ.

Причината бе партията шах и жертвата на царицата. Бе изпаднал в шок от това и нещо в подсъзнанието му подсказваше, че момиче, което играе по подобен начин, трябва да има доказателства за неговите тайни.

— Какво да направя? — повтори той.

— Ще ме последваш навън, а после ще ми разкажеш, Арвид. Ще ми разкажеш какво точно стана, когато продаде Франс Балдер.

— Това е чудо — заяви Ян Бублански.

Комисарят стоеше в кухнята на Хана Балдер и изучаваше смачканата рисунка, която Микаел Блумквист бе изровил от боклука.

— Не преувеличавай — обади се Соня Мудиг, която стоеше плътно до него и, разбира се, имаше право.

Все пак не беше нищо повече от няколко шахматни квадрата на лист хартия и точно както Микаел бе отбелязал по телефона, в творбата имаше нещо математическо, сякаш момчето се вълнуваше повече от геометрията на квадратите и умножението им в огледалата, отколкото от заплашителната сянка отгоре. При все това Бублански държеше на своето. Нееднократно му се бе налагало да слуша колко слабоумен бил Аугуст Балдер и колко пренебрежима би била помощта му. А ето че момчето бе нарисувало скица, която вдъхваше на Бублански повече надежда от каквото и да било в разследването, трогваше го и подсилваше отколешното му убеждение, че човек не бива да подценява никого, нито да затъва в предразсъдъци.

Определено не знаеха с положителност дали Аугуст Балдер се е канел да улови мига на убийството. Сянката можеше — поне на теория — да е на нещо друго, а и нямаше гаранции, че момчето бе видяло лицето на убиеца, нито че би могло да го нарисува, и все пак… Дълбоко в себе си Ян Бублански вярваше, че момчето е видяло убиеца и може да го нарисува, и то не само защото рисунката бе виртуозна в сегашния си вид.

Бе разучил и останалите скици, дори ги беше копирал и ги бе донесъл тук, а на тях се виждаше не само едно кръстовище с пешеходни пътеки и светофар, но и изтормозен мъж с тънки устни, който от стриктно полицейска гледна точка бе заловен на местопрестъплението. Очевидно пресичаше на червено, а лицето му не бе просто майсторски уловено. Аманда Флуд от неговата група разпозна в него на секундата стария безработен актьор Рогер Винтер, осъждан както за шофиране в нетрезво състояние, така и за упражняване на насилие.

Фотографската точност в погледа на Аугуст Балдер би следвало да е мечтата на всеки разследващ убийства. Но разбира се, дума да няма, Бублански осъзнаваше, че би било проява на непрофесионализъм да храни кой знае какви надежди. Може по време на убийството извършителят да е бил маскиран или пък ликът му вече да е избледнял в паметта на детето. Съществуваха ред възможни сценарии и Бублански изгледа Соня Мудиг с известна меланхолия.

— Искаш да кажеш, че просто си мечтая — рече той.

— Във всеки случай за мъж, започнал да се съмнява в Бог, много лесно съзираш чудеса.

— Да, да, може би.

— Определено обаче си струва да разчепкаме това. Съгласна съм — заяви Соня Мудиг.

— Хубаво, хайде тогава да се срещнем с момчето.

Бублански излезе от кухнята и кимна на Хана Балдер, която се бе отпуснала на дивана в дневната и държеше блистер с някакви таблетки.

Лисбет и Арвид Вранге излязоха във Васапаркен, ръка за ръка, като двойка стари познати. Разбира се, външният вид лъжеше. Арвид бе скован от страх, а Лисбет Саландер насочваше и двама им към една пейка. Не беше най-удачното време да седят навън и да хранят гълъбите. Вятърът пак зафуча, а температурите плъзнаха надолу. Арвид Вранге зъзнеше. Лисбет обаче пренебрегна лошото време, здраво стисна ръката му и го намести на пейката.

— Е — поде тя. — Нека не протакаме.

— Ще се въздържиш ли да намесваш името ми в това?

— Нищо не обещавам, Арвид. Ала шансовете ти да се завърнеш към мизерния си животец се увеличават значително, ако разкажеш.

— Окей — съгласи се той. — Чувала ли си за даркнет?

— Чувала съм — рече тя.

Меко казано. Никой не познаваше даркнет като Лисбет Саландер. Даркнет е беззаконният шубрак на интернета. Никой жив човек няма достъп до него, освен ако не разполага с определен криптиран софтуер. В даркнет анонимността на потребителя е гарантирана. Никой не може да те издири чрез Гугъл, нито да проследи намеренията ти. Ето защо даркнет пращи от дилъри на дрога, терористи, измамници, гангстери, нелегални търговци на оръжия, бомбаджии, сутеньори и злонамерени хакери. Никъде в цифровия свят не се случват толкова мръсотии като там. Ако съществува онлайн пъкъл, това е той.

И все пак даркнет не е зло сам по себе си. Кой, ако не Лисбет, ще знае това. В наши дни, когато шпионските организации и големите софтуерни компании следят всяка наша стъпка в мрежата, много почтени люде също се нуждаят от място, където никой да не ги вижда, ето защо даркнет се е превърнал и в поле за дисиденти. В даркнет опозиционно настроените могат да разговарят и протестират, без тяхното правителство да се добере до тях, и тъкмо в даркнет Лисбет Саландер бе предприемала своите най-съмнителни проучвания и атаки.

И така, да, Лисбет Саландер беше чувала за даркнет. Познаваше неговите сайтове и търсачки, както и леко старомодния му, муден организъм, разположен далеч от известния, видим интернет.

— Нима си обявил технологията на Балдер за продан в даркнет? — попита тя.

— Не, не, просто сърфирах безцелно. Толкова бях бесен. Знаеш ли, Франс дори не ме поздравяваше. Третираше ме като изтривалка, а честно казано, не го беше грижа и за технологията му. Искаше единствено да прави изследвания с нея, приложенията не го интересуваха. Ние, разбира се, всички осъзнавахме, че технологията можеше да донесе чутовни приходи, както и че до един можехме да забогатеем. На него обаче не му пукаше, искаше просто да си играе и да експериментира с нея като малко дете, та една вечер, след като бях пийнал, написах в един сайт за нърдове: „Кой може да плати добри пари за революционна AI технология?“.

— И получи отговор?

— Забавиха се. Дори успях да забравя, че съм питал. Накрая обаче някой си на име Боги ми отговори и взе да задава въпроси, компетентни въпроси, а аз отначало отговарях глупашки непредпазливо, сякаш просто си играех на някаква тъпа игра. Но един ден осъзнах, че здравата съм се оплел в кълчищата и адски се изплаших да не би Боги да открадне технологията.

— Без да получиш нещо в замяна.

— Мисля, че не схващах в каква авантюра съм се впуснал. Класическа история, предполагам. За да продам технологията на Франс, трябваше да разкажа повече за нея. Ако обаче издадях твърде много, щях да я загубя, а Боги ме ласкаеше като същински дявол. Накрая знаеше точно над какъв софтуер работим.

— Смятал е да ви хакне.

— Беше се домогнал до името ми, а това тотално ме срази. Откачих от параноя и обясних, че искам да се оттегля. Тогава обаче беше твърде късно. Не че Боги ме заплашваше, поне не открито. Плещеше, че двамата с него сме щели да правим големи неща и да спечелим маса пари, та накрая склоних да се срещнем в Стокхолм, в китайски ресторант на корабче в Южен Меларстранд. Въпросният ден беше студен и ветровит, помня го, стоях там дълго време, зъзнех. Той обаче не дойде, поне в рамките на половин час, а после се зачудих да не би да ме е наблюдавал.

— Накрая обаче се появи?

— Да, и в началото бях съвсем объркан. Не можех да повярвам, че това е той. Изглеждаше като наркоман или просяк и ако не бях зърнал онзи часовник „Патек Филип“ на китката му, щях примерно да му тикна една двайсетачка в ръката. Имаше татуировки и съмнителни белези по ръцете, а тренчкотът му изглеждаше отчайващо. Повече или по-малко приличаше на бездомник, а най-странното бе, че се гордееше с това. На практика само часовникът и шитите на ръка обувки показваха, че се е измъкнал от лайната. Иначе правеше впечатление на човек, който иска да се придържа към корените си, а после, когато му бях предал всичко и отпразнувахме договорката с две бутилки вино, го попитах за произхода му.

— В такъв случай се надявам заради теб самия да е изплюл малко подробности.

— Ако смяташ да го проследиш, трябва да те предупредя…

— Не желая съвети, Арвид. Искам факти.

— Окей, той беше предпазлив, разбира се — продължи Арвид. — При все това получих нещичко. Навярно не можеше да се сдържи. Израснал в голям град в Русия. Така и не каза къде. Всичко било против него, така рече. Всичко! Майка му била курва и зависима от хероина, а баща му можел да е кой ли не, та още като малък попаднал в някакъв адски дом за деца. Там имало един умопобъркан, който имал навика да го просва на една маса и да го налага с бастун. Като станал на единайсет, избягал и заживял на улицата. Крадял и влизал с взлом в мазета и входове, за да се постопли, напивал се с евтина водка и смъркал разредител и лепило, използвали го и го бъхтели. Все пак обаче открил нещо.

— Какво?

— Притежавал талант. Онова, което отнемало на другите часове, той го свършвал за секунди. Бил факир на взломовете и това се превърнало в първата му гордост, в първата му идентичност. Дотогава бил просто бездомно мърляво копеле, което всички презирали и плюели. Ето че станал пичът, който се вмъквал къде ли не. Скоро това го обсебило. По цял ден си мечтаел да бъде като Худини, само че наопаки. Не искал да се измъква. Искал да прониква и тренирал, за да стане още по-добър, понякога по десет, дванайсет, четиринайсет часа дневно, и накрая станал легенда по улиците, поне той така каза, започнал да извършва по-мащабни операции и да използва компютри, които крадял и преобразявал. Хаквал какво ли не и печелел на поразия. Само дето всичко отивало за дрога и глупости, а често ставал и жертва на грабежи. Бил с кристално ясно съзнание, когато извършвал ударите си, ала след това лежал в наркотични делириуми и тогава все се намирал някой, който да го настъпи. Каза, че бил гений и чистокръвен идиот едновременно. Един ден обаче всичко се променило. Бил спасен, измъкнат от своя пъкъл.

— Какво се случило?

— Лежал в някаква порутена наркоманска бърлога, бил в по-ужасно състояние от всякога. Когато обаче отворил очи и се огледал наоколо на жълтеникавата светлина, пред него стоял ангел.

— Ангел?

— Така каза, ангел, и може да е било заради контраста с всичко друго там вътре — спринцовките, остатъците от храна, хлебарките, дявол знае какво. Каза, че била най-красивата жена, която бил виждал някога. Почти не можел да я гледа и си въобразил, че ще умре. Долавял в случващото се някаква голяма, съдбовна тържественост. Жената обаче обяснила, сякаш било най-естественото нещо на света, че ще го направи богат и щастлив, и ако съм разбрал правилно, спазила обещанието си. Вкарала го в дом за рехабилитация, после се погрижила да получи образование на компютърен инженер.

— И оттогава хаква компютри и краде за жената и нейната мрежа.

— Горе-долу, да. Станал нов човек, или може би не изцяло, в много аспекти си е същият стар крадец и дрипльо. Само че вече не се дрогирал, така твърдеше, и използвал цялото си свободно време, за да се информира относно новите технологии. Намирал много неща в даркнет и бил червив от пари.

— Ами онази жена, нищо повече ли не каза за нея?

— Не, по този въпрос беше невъобразимо внимателен. Изразяваше се толкова уклончиво и почтително, че за известно време се зачудих дали жената не е била чиста фантазия или халюцинация. Все пак си мисля, че тя съществува. Докато говореше за нея, във въздуха се носеше почти физически страх. Заяви, че по-скоро щял да умре, отколкото да ѝ измени, освен това ми показа руски патриаршески кръст от злато, който получил от нея. Един такъв, знаеш ги, с още една чертичка в основата, наклонена, поради което сочи едновременно нагоре и надолу. Разказа ми, че препращал към Евангелието на Лука и двамата разбойници, дето висели до Исус на кръста. Единият повярвал в Него и отишъл на небето. Другият го осмял и се сгромолясал в ада.

— И тъкмо това ви е чакало, ако я предадете?

— Да, кажи-речи.

— Значи се е възприемала като Исус?

— Кръстът едва ли имаше нещо общо с християнството. Основното бе в посланието му.

— Вярност или адски мъчения.

— Нещо от този род.

— И въпреки това си седиш тук, Арвид, и плещиш на поразия.

— Не виждам друга алтернатива.

— Надявам се да са ти платили добре.

— О, да… доста.

— А после технологията на Балдер била препродадена на „Солифон“ и „Тругеймс“.

— Да, но не схващам…

— Какво точно не схващаш?

— Как би могла да знаеш?

— Бил си достатъчно глупав, Арвид, да пратиш имейл на Екервалд в „Солифон“, не си ли спомняш?

— Но нали не съм написал нищо, което да загатва, че съм продал технологията. Доста прецизен бях във формулировките.

— Казаното от теб ми стигаше — заяви тя и се изправи, а той целият сякаш рухна.

— И сега какво? Ще се въздържиш ли да набъркваш името ми в това?

— Надявай се — отвърна тя и с бързи, целеустремени крачки се запъти към Уденплан.

Докато Бублански слизаше по стълбите на „Туршгатан“, телефонът му звънна. Беше професор Чарлс Еделман. Бублански го издирваше, откакто разбра, че момчето е савант. Бе открил в интернет, че съществуват двама шведски авторитети, които постоянно цитираха по темата, професор Лена Ек от университета в Лунд и Чарлс Еделман от Каролинския институт. Той обаче не можа да се свърже с никого от двамата, ето защо остави това за по-късно и отпраши към Хана Балдер. Сега Чарлс Еделман му връщаше обаждането и звучеше искрено потресен. Каза, че се намирал в Будапеща на конференция, обсъждала се темата за увеличения капацитет на паметта. Тъкмо бил пристигнал и само преди миг видял новината за убийството по Си Ен Ен.

— Иначе щях да се обадя по-рано, разбира се — обясни той.

— Какво искате да кажете?

— Франс Балдер ми позвъни снощи.

Бублански се сепна.

— Какво искаше?

— Искаше да говорим за неговия син и дарбата му.

— Познавахте ли се?

— Не. Той се обади, понеже се безпокоеше за момчето си, а това малко ме изуми.

— И защо?

— Защото не беше друг, а Франс Балдер. За нас, невролозите, той е учен от голяма величина. Балдер искаше да проумее мозъка точно като нас. Разликата е само в това, че той се стремеше и да построи мозък, както и да го подобрява.

— Чувал съм нещо по темата.

— Преди всичко обаче до ушите ми беше стигало, че бил изключително затворен и труден човек. Малко като машина, шегувахме се понякога. Сякаш се състоеше единствено от логически вериги. С мен обаче беше невероятно емоционален и това ме шокира, право да си кажа. Беше… знам ли, като да чуете най-коравият си полицай да плаче, и помня как си помислих, че трябва да се е случило и нещо друго, нещо повече от това, за което разговаряхме.

— Правилно сте си помислили. Осъзнал е, че съществува сериозна заплаха за живота му — рече Бублански.

— Но също така е имал и причина да бъде развълнуван. Очевидно рисунките на сина му са били първокласни, а това наистина не е обичайно за възрастта му, дори при саванти, особено когато е в комбинация с умение в областта на математиката.

— И на математиката?

— Да, според Балдер синът му бил и математически надарен, а за това бих могъл да говоря дълго.

— Какво искате да кажете?

— Че бях крайно удивен и в същото време може би не чак толкова. Знаем, че и при савантите има наследствен фактор, а тук разполагаме с баща, който е легенда благодарение на своите супералгоритми. Но от друга страна…

— Да?

— У тези деца художествените и математическите дарби по принцип никога не се комбинират.

— Хубавото на живота не се ли състои в това, че от време на време ни дава поводи за смайване — рече Бублански.

— Вярно е, комисарю. С какво мога да ви помогна?

Бублански си припомни всичко случило се в Салтшобаден и му хрумна, че няма да навреди, ако подходи предпазливо.

— Нуждаем се от вашата помощ и експертно познание доста спешно.

— Момчето е станало свидетел на убийството, нали?

— Да.

— И сега искате да се опитам да го накарам да нарисува видяното?

— Това няма да го коментирам.

Чарлс Еделман стоеше на рецепцията в хотела „Босколо“ в Будапеща, недалеч от блещукащия Дунав. Конферентната зала изглеждаше малко като операта. Беше великолепна, с високи тавани, старовремски куполи и колони. Бе очаквал с нетърпение конференцията. Сега обаче съжали, че бе препоръчал на Бублански своя млад доцент Мартин Волгерш. Направи гримаса и прокара ръка през косата си. „Не мога да помогна лично. Утре имам важна лекция“, бе казал на комисаря и това несъмнено беше вярно.

Готвил бе доклада си седмици наред и знаеше, че ще се развихри полемика с редица водещи изследователи на паметта. Когато обаче затвори и срещна погледа на Лена Ек — Лена профуча покрай него със сандвич в ръка, — почти изпита завист към младия Мартин, който дори не бе навършил 35 и който винаги излизаше безсрамно добре на снимки, при това започваше да се утвърждава и като име.

Вярно, Чарлс Еделман не разбираше изцяло случилото се. Комисарят говореше с недомлъвки. Навярно се боеше да не го подслушват, но, тъй или инак, не беше трудно да схване цялостната картина. Момчето беше умел художник и бе станало свидетел на убийство. Това можеше да означава само едно, нали, и колкото повече Еделман мислеше по въпроса, толкова повече се косеше. Важни лекции щеше да чете много пъти в живота си, ала да участва в разследване на убийство на това ниво — подобен шанс нямаше да получи никога повече. Както и да гледаше на задачата, която тъй лекомислено бе прехвърлил на Мартин, тя със сигурност беше много по-интересна от всичко, което би могъл да изживее тук в Будапеща, пък и кой знае, навярно би могла да доведе и до известни почести.

Видя заглавието пред очите си: „Известен невролог помага на полицията да залови убиец“, или още по-добре: „Научната работа на Еделман доведе до пробив в разследването на убийството“. Как можеше да е толкова обезумял, че да откаже? Пълен идиот! Грабна телефона си и позвъни на Ян Бублански.

Ян Бублански затвори телефона. Двамата със Соня Мудиг бяха намерили място за паркиране недалеч от Градската библиотека на Стокхолм и тъкмо пресичаха улицата. Времето отново беше отчайващо студено и ръцете на Бублански замръзваха.

— Съжалил ли е? — попита Соня.

— Да. Майната му на доклада, така каза.

— Кога може да бъде тук?

— Щял да провери. Най-късно утре предобед.

Бяха поели към Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“, за да се срещнат с управителя Торкел Линден. Всъщност би трябвало срещата да послужи само за договарянето на практическите обстоятелства около свидетелските показания на Аугуст Балдер — поне по мнението на Бублански, но при все че Торкел Линден още не знаеше нищо за действителната им задача, той се бе държал странно отблъскващо по телефона, заявявайки, че сега момчето не бивало да бъде обезпокоявано „по никакъв начин“. Бублански бе доловил инстинктивна враждебност и прояви неблагоразумието да не отвърне с особена приветливост. Стартът не беше обещаващ.

Сега се оказа, че Торкел Линден не е някакъв едър юначага, както бе очаквал Бублански. Напротив — не надвишаваше 150 см и имаше късо подстригана, навярно боядисана черна коса и стиснати устни, които някак съответстваха на злия му нрав. Носеше черни джинси и черно поло, а на врата си имаше малко кръстче на връвчица. Наподобяваше свещеник и нямаше съмнение, че враждебността му е истинска.

Очите лъщяха надменно и Бублански доби ясно съзнание за своя еврейски произход — често му се случваше, когато се сблъскаше с подобен вид злонамереност. Навярно погледът на мъжа трябваше да представлява и морална демонстрация на надмощие. Торкел Линден явно искаше да покаже колко е благороден, като поставя на първо място психическото здраве на момчето, вместо да го използва за полицейски цели. Така че Бублански се видя принуден да започне по най-миролюбивия начин.

— Приятно ми е — рече той.

— Аха — отвърна Торкел Линден.

— Много мило от ваша страна да ни приемете толкова бързо и нямаше да се натрисаме така, ако не вярвахме, че въпросът е от изключително значение.

— Допускам, че искате да разпитате момчето по някакъв начин.

— Не точно — продължи Бублански с понамаляло миролюбив. — По-скоро искаме… хм, искам най-напред да подчертая, че казаното от мен сега следва да си остане между нас. Това е важен проблем на сигурността.

— За нас секретността се разбира от само себе си. Тук нямаме никакво изтичане на информация — заяви Торкел Линден, сякаш намекваше, че при Бублански това се случва редовно.

— Само искам да се уверя, че момчето може да се чувства в безопасност — заяви строго Бублански.

— Значи, това е вашият приоритет?

— Да — заяви полицаят още по-строго, — нищо от това, което ще споделя с вас, не бива да се разпространява по никакъв начин — особено по електронната поща или телефона. Може ли да се усамотим?

Соня Мудиг не беше особено очарована от мястото. Със сигурност ѝ влияеха и риданията, които чуваше. Някъде наблизо малко момиченце плачеше упорито и отчаяно. Седяха в стая, смърдяща на препарати за почистване, а се долавяше и още нещо, може би позадържало се ухание на тамян. На стената висеше кръст, а на пода се въргаляше раздърпано кафяво мече. Нямаше кой знае колко мебели и липсваше всякакъв уют, а иначе добродушният Бублански бе на път да избухне, ето защо тя пое командването и разказа делово и спокойно какво се беше случило.

— Сега обаче разбрахме — продължи Соня, — че вашият служител, психологът Ейнар Форшберг, е казал, че Аугуст не бивало да рисува.

— Такава е била професионалната му преценка и аз я споделям. Това не действа добре на момчето — отговори Торкел Линден.

— Би могло да се каже, че момчето поначало не се чувства добре. Видяло е да убиват баща му.

— И ние няма да влошаваме положението, нали?

— Няма. Само че рисунката, която Аугуст не е успял да довърши, може да ни доведе до пробив в разследването, ето защо ще се наложи да настоим. Ще се погрижим да присъства компетентен персонал.

— При все това съм принуден да откажа.

Соня направо не вярваше на ушите си.

— Моля? — отвърна тя.

— При цялото ми уважение към работата ви — продължи Торкел Линден непоклатимо. — Тук, в „Один“, помагаме на деца в неравностойно положение. Това е задачата и призванието ни. Не сме удължената ръка на полицията. И се гордеем с това. Докато децата са тук, трябва да се чувстват сигурни, че поставяме интересите им на първо място.

Соня Мудиг положи ръка върху бедрото на Бублански, за да му попречи да избухне.

— Съвсем лесно можем да се сдобием със съдебно решение по въпроса — заяви тя. — Но не бихме желали да тръгваме по този път.

— Умно от ваша страна.

— Затова нека попитам нещо — продължи тя. — Вие с Ейнар Форшберг наистина ли сте толкова сигурни кое е най-добре за Аугуст, а и за момиченцето, което плаче ей там? Не смятате ли, че всички ние имаме нужда да се изразяваме? Аз и ти можем да говорим или пишем, дори да се свържем с адвокати. Аугуст Балдер не разполага с тези изразни средства. Той обаче умее да рисува и, изглежда, иска да ни каже нещо. Защо да му пречим? Не би ли било също толкова нехуманно да му забраняваме това, колкото да пречим на други деца да говорят? Защо да не оставим Аугуст да придаде образ на онова, което явно го мъчи повече от каквото и да било?

— Нашата преценка е…

— Не — отсече тя. — Не ми говори за вашите преценки. Свързахме се с човека, който е най-добър в цялата страна в този вид проблематика. Казва се Чарлс Еделман и е професор по неврология, пътува от Унгария, за да се срещне с момчето. Не е ли логично да оставим него да прецени?

— Разбира се, можем да го изслушаме — отвърна неохотно Торкел Линден.

— Не само да го изслушаме. Ще оставим на него да реши.

— Обещавам да организирам конструктивен диалог между експерти.

— Добре, какво прави Аугуст сега?

— Спи. Беше съвсем изтощен, когато дойде при нас.

Соня разбра, че едва ли ще постигне нещо добро, ако се заинати да го събудят.

— В такъв случай ще се върнем утре предобед заедно с професор Еделман и тогава се надявам да е възможно да си сътрудничим по този въпрос.

Глава 16. Вечерта на 21 и утрото на 22 ноември

Габриела Гране закри лице с ръце. Не беше спала 40 часа и я глождеше чувство за дълбока вина, усилвано от пулсиращо главоболие. Беше се бъхтила неуморно през целия ден. От тази сутрин се числеше към група в тайната полиция, която работеше по убийството на Франс Балдер.

Формалният ръководител на групата беше интендант Мортен Нилсен, който наскоро се бе завърнал от година на обучение в Университета в Мериленд, САЩ, и който безспорно бе интелигентен и начетен, но може би твърде десен за вкуса на Габриела. Мортен беше уникално явление — високообразован швед, който сърцато подкрепяше републиканците в САЩ и дори проявяваше известно разбиране към движението „Чаено парти“. Освен това беше страстен почитател на военната история, изнасяше лекции във Висшето военно училище и макар все още да бе много млад — на трийсет, — смяташе се, че е разгърнал широка международна мрежа от контакти.

Но в пряката си работа често не успяваше да се наложи, та действителното водачество бе в ръцете на Рагнар Улуфсон, който беше по-възрастен и нахакан, а и способен да запуши устата на Мортен с някоя ядовита въздишчица или една-единствена бръчка на недоволство над рошавите вежди. Положението на Мортен не се подобри и от факта, че комисар Ларш Оке Гранквист влезе в групата.

Преди да постъпи в тайната полиция, Ларш Оке беше работил като следовател в комисията по убийствата на Кралската криминална полиция, където бе почти легендарен със способността си да пие и след като всеки друг падне под масата, поне така се твърдеше, както и с някакъв свой чар, който му осигурявал по една любовница във всеки град. В компанията на подобни екземпляри не беше лесно да утвърдиш позициите си и дори Габриела гледаше да бъде по-ниска от тревата. Това обаче се дължеше по-малко на шефовете и перченето им, отколкото на засилващото се чувство на неувереност, което я обземаше. На моменти дори ѝ се струваше, че сега знае по-малко и от преди.

Така например стана ѝ ясно, че доказателствата по стария случай с подозираната хакерска атака бяха крайно малочислени или дори несъществуващи. Всъщност не разполагаха с нищо повече от изказване на Стефан Молде от ИРР, а той даже не беше сигурен в думите си. Анализът му съдържаше маса глупости, смяташе тя, а Франс Балдер, изглежда, бе изпитвал непоклатимо доверие в хакерката, която бе привикал — онази, дето в разследването не фигурираше дори с име, ала която асистентът Линус Брандел бе описал с доста ярки краски. Очевидно Франс Балдер бе скрил много от нея още преди да замине за САЩ.

Дали например беше случайност, че се бе хванал на работа тъкмо в „Солифон“?

Неувереността глождеше Габриела, която беше и бясна, задето не можа да получи повече помощ от Форт Мийд. Алона Касалес вече беше недосегаема, а АНС за пореден път представляваше затворена врата. Ето защо и самата тя вече не предоставяше никакви новини. Точно както Мортен и Ларш Оке, и тя попадна в сянката на Рагнар Улуфсон, който непрекъснато получаваше нови сведения от своя източник в криминалния отдел и тозчас ги препращаше на шефката Хелена Крафт.

На Габриела това не ѝ допадаше и тя безуспешно бе посочила, че този начин на работа не просто увеличава риска от изтичане на информация, но и изглежда, се отразява отрицателно на тяхната самостоятелност. Вместо да разследват със собствени сили, те се ръководеха твърде покорно от сведенията, които получаваха от бандата на Бублански.

— Ние сме като преписвани на писмен изпит, които вместо да мислят сами, просто чакат да им прошепнат отговорите — бе заявила пред цялата група, с което не успя да си спечели популярност.

Сега седеше сама в кабинета си, твърдо решена да работи самостоятелно, и се мъчеше да обхване цялостната картина, преди да продължи напред. Може би нямаше да стигне доникъде. От друга страна, нямаше да навреди, ако върви по свой собствен път, вместо да се взира в същия тунел като всички останали. Чу стъпки в коридора навън, високи, решителни токчета, които Габриела познаваше повече от добре. Беше Хелена Крафт, която в този момент влезе в кабинета ѝ, облечена в сивото си сако „Армани“, прибрала косата си в стегнат кок. Хелена я погледна нежно. Имаше мигове, в които Габриела се дразнеше от това фаворизиране.

— Как е? — попита тя. — Тръгваш ли си?

— Едва ли.

— Смятам да те изпратя у дома след този разговор. Трябва да се наспиш. Нуждаем се от аналитичка с кристално ясна мисъл.

— Разумно звучи.

— А знаеш ли какво е казал Ерих Мария Ремарк?

— Че не е забавно в окопите или нещо подобно.

— Ха, не, че винаги невинните хора страдат от угризения на съвестта. Онези, дето наистина причиняват страдания по света, не ги е грижа, докато онези, които се борят за доброто, ги гложди съвестта. Няма от какво да се срамуваш, Габриела. Направи каквото можа.

— Не съм толкова убедена. Но благодаря все пак.

— Чу ли за сина на Балдер?

— Съвсем накратко от Рагнар.

— Утре в десет комисар Бублански, криминален инспектор Мудиг и един професор Чарлс Еделман ще се срещнат с момчето в Кабинета за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“. Ще се опитат да го накарат да нарисува повече.

— В такъв случай стискам палци, но не ми харесва, че знам за това.

— Спокойно, спокойно, моя е задачата да бъда параноична. Информацията е съобщена само на хора, които са способни да си държат езика зад зъбите.

— Тогава ще се уповавам на това.

— Имам нещо да ти покажа.

— Какво е то?

— Снимки на мъжа, хакнал алармената инсталация на Балдер.

— Вече съм ги виждала. Дори ги проучих в детайли.

— Наистина ли? — рече Хелена Крафт и ѝ подаде размазано увеличение на китка.

— Какво ѝ е?

— Погледни пак. Какво виждаш?

Габриела погледна и тогава забеляза две неща — ексклузивния часовник, който вече бе видяла, и отдолу, в прореза между ръкавиците и якето, две неясни чертички, които изглеждаха като татуировки.

— Контрасти — каза тя. — Евтини татуси и страшно скъп часовник — добави.

— Повече от това — отвърна Хелена Крафт. — Това е „Патек Филип“ от 1951 г., модел 2499, първа серия, или може би втора.

— Нищо не ми говори.

— Един от най-фините ръчни часовници, които съществуват. Такъв часовник бе продаден на търга на „Кристис“ в Женева преди няколко години за малко над два милиона долара.

— Майтапиш ли се?

— Не, и не го е купил кой да е. Бил е Ян ван дер Вал, адвокат в „Дакстоун & Партньори“. Наддавал и го купил за сметка на клиент.

— „Дакстоун & Партньори“, които представляват „Солифон“?

— Точно.

— По дяволите.

— Разбира се, не знаем дали часовникът на снимката от охранителните камери е тъкмо продаденият в Женева, нито сме успели да се осведомим кой е бил въпросният клиент. Но това е само начало, Габриела. Сега разполагаме с мършав тип, който изглежда като наркоман, а носи часовник с подобна стойност. Това би трябвало да ограничи кръга на издирваните хора.

— Бублански знае ли?

— Тъкмо неговият криминалист Йеркер Холмберг го е установил. Сега обаче искам ти да продължиш да размишляваш върху това с твоя аналитичен ум. Върви се наспи, започваш утре сутрин.

Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, седеше в апартамента си на „Хьогбергсгатан“ в Хелзинки, недалеч от „Еспланаден“, и разлистваше албум със снимки на дъщеря си Олга, която понастоящем беше на двайсет и две и учеше за лекарка в Гданск, Полша.

Олга беше висока, тъмнокоса и темпераментна — най-хубавото нещо в живота му, както обичаше да казва той. Не просто защото звучеше добре и го представяше като отговорен баща, а и защото му се искаше да го вярва. Проблемът бе, че Олга се бе досетила с какво се занимава той.

— Зли хора ли защитаваш? — бе попитала един ден, а след това определено се вманиачи по онова, което наричаше свой ангажимент към „слабите и онеправданите“.

Според Ян това бе чиста проба лява идиотщина и ни най-малко не отиваше на характера ѝ. Възприемаше го единствено като младежки бунт. Въпреки всичките ѝ високопарни приказки за просяци и болни, той мислеше, че тя все още прилича на него. Някога Олга беше обещаваща спринтьорка на 100 м. Беше висока 186 см, мускулеста и избухлива, в миналото бе обожавала да гледа екшън филми и да слуша спомените му от войната. Всички в училище знаеха, че не си струва да спорят с нея. Отвръщаше на удара като воин. Олга категорично не бе създадена, за да се занимава с дегенерати и слабаци.

При все това твърдеше, че искала да работи за „Лекари без граници“ или да замине за Калкута като някоя проклета Майка Тереза. Ян Холстер не понасяше това. Светът принадлежи на силните, смяташе той. И все пак обичаше дъщеря си, независимо какви ги ръсеше, а утре тя щеше да се прибере у дома за първи път от половин година насам за няколко свободни дни, та той взе тържествено решение този път да се вслушва повече и да не ораторства за Сталин и велики лидери, и за всичко онова, което тя ненавиждаше.

Напротив, отново щеше да я привърже към себе си. Сигурен бе, че тя се нуждае от него. Часът беше осем вечерта. Ян отиде в кухнята, пресова три портокала в плодовата преса, наля „Смирноф“ в една чаша и си направи „отвертка“18. Беше му третата за деня. След приключването на дадена работа бе способен да изгълта шест, седем такива, навярно и сега щеше да го направи. Беше уморен и обременен от цялата отговорност, стоварена на плещите му, та се нуждаеше от разтуха. В продължение на няколко минути остана неподвижен с коктейла в ръка, замечтан за коренно различен начин на живот. Само че надеждите на мъжа, който наричаше себе си Ян Холстер, едва ли щяха да се оправдаят.

Спокойствието му бе нарушено, когато Юрий Богданов го потърси на защитения му от подслушване мобилен телефон. В първия момент Ян помисли, че Юрий само иска да си поприказва малко, за да се освободи от напрежението, което всяка задача неизменно носи със себе си. Колегата обаче звънеше по съвсем конкретен въпрос и звучеше притеснено.

— Говорих с Т. — каза той и тогава Ян изпита редица чувства наведнъж, може би най-вече ревност.

Защо Кира звънеше на Юрий, а не на него? Макар Юрий да наливаше голямата пара и да биваше възнаграждаван с хубавите подаръци и по-тлъстите суми, Ян открай време беше убеден, че тъкмо той бе най-приближен на Кира. Ян Холстер обаче се и разтревожи. Дали все пак нещо се беше оплескало?

— Проблеми ли са възникнали? — попита той.

— Работата не е довършена.

— Къде си?

— В центъра.

— Тогава ела тук и ми обясни какво, по дяволите, искаш да кажеш.

— Уредих маса в „Пострес“.

— Нямам сили за никакви луксозни кръчми, нито за твоите парвенюшки фасони. Ще трябва да се довлечеш дотук.

— Не съм ял.

— Ще ти опека нещо.

— Окей. Чака ни дълга нощ.

Ян Холстер не желаеше още една дълга нощ. Още по-малко му се щеше да съобщава на дъщеря си, че утре няма да си бъде у дома. Само че нямаше избор. Знаеше го със сигурност, еднаква по сила с обичта му към Олга. Нямаше начин да откаже на Кира.

Тя притежаваше невидима власт над него и колкото и да се опитваше, той не успяваше да се покаже пред нея достоен в степента, в която му се искаше. Тя го превръщаше в момченце и той често полагаше нечовешки усилия, за да я накара да се усмихне или най-добре — да се държи съблазнително.

Кира беше смайващо красива и знаеше как да използва това като никоя друга красавица преди нея. Беше брилянтна в игрите на властта и бе усвоила целия репертоар. Умееше да бъде слаба и умоляваща, но също и непреклонна, твърда и студена като лед, а понякога просто зла. Никой по-добре от нея не бе способен да го накара да прояви вродения си садизъм.

Може и да не беше суперинтелигентна в класическия смисъл и мнозина действително го твърдяха, навярно за да свалят ореола ѝ. И все пак същите хора губеха ума и дума, щом се изправеха пред нея. Кира ги манипулираше, както си искаше, можеше да накара и най-коравите мъжаги да се изчервят и да хихикат като ученици.

Беше девет вечерта, Юрий седеше до него и се тъпчеше с агнешкото филе, което Ян бе изпекъл. Колкото и да беше странно, маниерите му на масата бяха едва ли не благоприлични. В това със сигурност личеше влиянието на Кира. В известен смисъл от Юрий бе излязъл човек, въпреки че, както и да позираше, не бе успял да заличи напълно впечатлението за дребен крадец и наркоман. Макар отдавна да беше детоксикиран и да бе станал дипломиран компютърен инженер, той изглеждаше изтерзан, а в движенията и занесената му походка още прозираше уличникът.

— Къде ти е еснафският часовник? — обади се Ян.

— Прибран е.

— Да не си изпаднал в немилост?

— И двамата сме в немилост.

— Толкова ли е зле?

— Може би не.

— Но работата не била довършена, така каза?

— Не, заради онова момче.

— Кое момче?

Ян се направи, че не разбира.

— Онова, дето тъй благородно го пощади.

— Че какво му има? Нали е идиот?

— Може и така да е, но сега се е заловил да рисува.

— Как да рисува?

— Той е савант.

— Какъв?

— Трябва да четеш и други неща освен скапаните си оръжейни вестници.

— За какво плещиш?

— Савантът е човек с аутизъм или друг вид недъг, който притежава специална дарба. Това момче може и да не умее да говори или да измисли нещо разумно, но изглежда има фотографски поглед. Комисар Бублански е решил, че хлапето би могло да нарисува лицето ти с някакъв вид математическа точност, а после се надява да вкара скицата в полицейската програма за разпознаване на лица. И тогава край с теб. Нямаше ли те някъде там из регистрите на Интерпол?

— Да, но Кира нали не…

— Точно това има предвид. Трябва да очистим момчето.

Ян бе облян от вълна на възмущение и объркване и отново съзря пред себе си онзи празен, стъклен поглед откъм двойното легло, който така го бе развълнувал.

— Да ме вземат мътните — каза не много убедено.

— Знам, че си имаш проблем с децата. И аз не съм очарован. Боя се обаче, че няма къде да ходим. Освен това трябва да бъдеш благодарен. Със същия успех Кира можеше да пожертва теб.

— Вярно.

— Тогава хайде! Самолетните билети са в джоба ми. Вземаме първия полет за „Арланда“ утре в 6,30, а после ще продължим към нещо на име Кабинет за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“.

— Значи, момчето е в някакъв дом?

— Да, затова се изисква известно планиране. Само да си доям, после веднага се залавям за работа.

Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, затвори очи и се опита да измисли какво да каже на Олга.

Лисбет Саландер стана в пет на следващата сутрин и хакна суперкомпютъра NSF MRI на Технологичния институт в Ню Джърси. Нуждаеше се от целия математически капацитет, до който можеше да се добере. После отвори собствената си програма за факторизиране с елиптични криви.

След това се зае да разнищи файла, който бе свалила от АНС. Както и да се мъчеше обаче, не се получаваше, а всъщност и тя самата не го очакваше. Беше усъвършенствано RSA криптиране. RSA — наименувано на откривателите си Ривест, Шамир и Адълман — има два ключа, един публичен и един таен, и се основава на Ойлеровата функция с фи и малката теорема на Ферма, но преди всичко на елементарния факт, че е лесно да се мултиплицират две по-големи прости числа — изчислителната машина веднага ти дава отговора. При все това е практически невъзможно да тръгнеш по обратния път и изхождайки от произведението, да разбереш кои прости числа са били използвани. Засега компютрите не са особено добри във факторизирането на прости числа и това беше нещо, но което и Лисбет, и световните разузнавателни организации се бяха ядосвали многократно в миналото.

По правило алгоритъмът за разлагане на прости множители GNFS се смята за най-ефективен за целта, при все това от някоя и друга година насам Лисбет си мислеше, че би било по-добре да използва ЕСМ, метода за факторизиране с елиптични криви. Ето защо в хода на безкрайни нощи бе разработила собствена компютърна програма за факторизиране. Сега обаче, в сутрешните часове, ѝ стана ясно, че трябва да я усъвършенства допълнително, за да има поне някакъв шанс за успех, и след три часа работа направи пауза, отиде в кухнята и се нагълта с портокалов сок от опаковка на „Тетра Пак“, изяде и два пирога, затоплени в микровълновата.

После се върна на бюрото си и проникна в компютъра на Микаел Блумквист, за да провери дали не е намерил нещо ново. Беше ѝ задал два нови въпроса.

Кой от асистентите на Франс Балдер го е предал? пишеше ѝ и това, разбира се, беше логично питане.

При все това тя не отговори. Не че ѝ пукаше за Арвид Вранге, ала бе стигнала по-надалеч, знаеше кой е наркоманът с хлътналите очи, с когото се беше свързал Вранге. Пичът се бе нарекъл Боги, а Троицата от Републиката на хакерите си бе припомнил, че преди няколко години лице с точно такъв прякор бе фигурирало из редица хакерски сайтове. Разбира се, не беше задължително това да означава нещо.

Боги не беше някакъв уникален или особено оригинален псевдоним. Лисбет обаче проследи и изчете писанията му и доби усещането, че може и да се окажеше точно този, още повече че долуподписаният в непредпазлив пасаж споменаваше, че е компютърен инженер от Московския университет.

Лисбет не можа да изкопчи година на дипломиране, нито каквито и да било години. Намери обаче нещо по-добро, два нърдски детайла, като например как Боги бил лаком за изящни часовници и луд по старите френски филми от 70-те за Арсен Люпен, крадеца джентълмен, макар тези филми да не били точно от любимите на неговото поколение.

След това Лисбет зададе въпроси във всички възможни сайтове за стари и нови студенти в Московския университет: дали някой познаваше мършав бивш наркоман с хлътнали очи, който бил улично дете и майстор крадец, а и обожавал филмите за Арсен Люпен. Не мина много време и ето че се хванаха на въдицата ѝ.

„Звучи ми като Юрий Богданов“, написа едно момиче, което се представяше за Галина.

Според Галина Юрий бил легенда в университета не само защото хаквал компютрите на преподавателите и ги държал всичките в ръцете си. Ами и защото постоянно се хващал на бас, като питал: ще заложиш ли 100 рубли, че не мога да вляза с взлом в ей онази къща?

Мнозина, които не го познавали, намирали, че така ще спечелят лесни пари. Юрий обаче се намъквал навсякъде. Отварял ключалката на всяка врата, а ако случайно все пак не успеел, се катерел по стени и фасади. Бил известен с дързостта и злобата си. Говорело се, че веднъж наритал куче до смърт, понеже му пречело да работи, и буквално непрекъснато крадял от хората, често от чиста проклетия. Може би страдал от клептомания, предполагаше Галина. Освен това обаче го смятали за гениален хакер и аналитичен талант, а след дипломирането целият свят бил на негово разположение. Той обаче отказвал да се хване на работа. Искал да върви по свой път, така казвал, а на Лисбет, разбира се, не ѝ отне много време да открие какво бе измислил след университетските години — според официалната версия.

Оказа се, че днес Юрий Богданов беше на 34 години. Напуснал Русия и понастоящем живееше на „Будапещер Щрасе“ 8 в Берлин, недалеч от гурме ресторанта „Хугос“. Бил мениджър на предприятието за етично хакерство „Ауткаст Секюрити“ със седем назначени лица, което през последната данъчна година имало оборот в размер на 22 милиона евро. Донякъде бе иронично — и може би все пак логично, — че неговата фасада бе фирма, която следваше да предпазва промишлени концерни от хора като него самия. Не беше осъждан за никакви престъпления, откакто се бе дипломирал през 2009 г., а мрежата му от контакти изглеждаше мащабна; в борда на директорите му влизаше например Иван Грибанов, член на руската Дума и мажоритарен собственик в нефтената компания „Газпром“, но нещо друго, което да я отведе по-нататък, Лисбет не намери.

Вторият въпрос на Микаел Блумквист гласеше:

Кабинетът за деца и младежи „Один“ на „Свеавеген“. Безопасно ли el (Изтрий това още щом го прочетеш.)

Не обясняваше защо се интересува от заведението, но поне доколкото го познаваше, Микаел Блумквист нямаше навика да задава въпроси безпричинно. Не обичаше и неяснотите.

Ако се изразяваше закодирано, имаше си причини за това, и тъй като бе поискал да се изтрие изречението, то вероятно представляваше деликатна информация. Без съмнение имаше нещо важно около Кабинета за деца и младежи „Один“ и скоро Лисбет откри, че срещу „Один“ бяха подадени немалко жалби. Деца били забравяни или не им се обръщало достатъчно внимание и успявали да се наранят. „Один“ бе частна фирма на Торкел Линден и ако можеше да се вярва на бивши служители, той имал абсолютна власт и думите му се приемали за закон божи. Там впрочем не се закупувало нищо излишно, та затова маржът на печалбата неизменно бил висок.

Самият Торкел Линден бил стар звезден гимнастик, шведски шампион на греда. Понастоящем бил страстен ловец и член на църковната общност „Приятели на Христос“, която водела непримирима борба срещу хомосексуалните. Лисбет посети страниците на Шведския ловджийски съюз и „Приятели на Христос“, за да види дали не се предлагаха някакви примамливи дейности. След това изпрати на Торкел Линден два фалшиви, но крайно дружелюбни и изкушаващи имейла, които ужким идваха от организациите. Писмата съдържаха PDF файлове със засукан шпионски вирус, който щеше да се активира автоматично, ако Торкел Линден отвореше и изчетеше съобщенията.

В 8,23 ч. влезе в сървъра и съсредоточено се залови за работа — откри точно каквото подозираше. Вчера следобед Аугуст Балдер бил приет в Кабинета за деца и младежи „Один“. В картона му трагичните обстоятелства, предпоставили приемането, бяха обобщени по следния начин:

Инфантилен аутизъм, сериозно редуцирани заложби. Неспокоен. Тежко травматизиран след смъртта на бащата. Изисква се непрестанно наблюдение. Трудно се общува с него. Донесен му е пъзел. Не бива да рисува! Рисуването е оценено като компулсивен и деструктивен акт. Решение на психолога Форшберг, потвърдено от ТЛ.

Под това бе добавено, очевидно малко по-късно:

Професор Чарлс Еделман, комисар Бублански и криминален инспектор Мудиг ще посетят момчето в сряда, 22 ноември, в 10,00 ч. ТЛ ще присъства. Рисуване под наблюдение.

Още по-надолу пишеше:

Мястото на срещата променено. ТЛ и професор Еделман ще отведат момчето при майката, Хана Балдер, на „Туршгатан“, където към тях ще се присъединят криминалните инспектори Бублански и Мудиг. Преценено е, че детето рисува по-спокойно в домашна среда.

Лисбет направи бърза проверка на професор Чарлс Еделман, и когато видя, че сферата на неговата експертиза бяха дарбите на савантите, тозчас се досети какво се разиграва. Явно се изготвяше някаква форма на свидетелски показания чрез рисуване. Защо иначе Бублански и Соня Мудиг ще се интересуват от рисунките на момчето, и защо Микаел Блумквист ще бъде толкова предпазлив с въпроса си?

Затова и не биваше нищо по темата да изтича. Извършителят не биваше да узнава, че момчето евентуално би могло да го нарисува, ето защо Лисбет реши да провери колко внимателен е бил Торкел Линден в своята кореспонденция. За щастие, всичко изглеждаше окей. Не бе написал нищо повече относно рисунките на момчето. Затова пък беше получил имейл от Чарлс Еделман снощи в 23,10 с копие до Соня Мудиг и Ян Бублански. Очевидно това бе причината да променят мястото на срещата. Чарлс Еделман пишеше:

Чувал си ти, дявол да те вземе, помисли си Лисбет и продължи да чете:

В 7,01 и 7,14 на имейла бяха отговорили съответно Ян Бублански и Соня Мудиг. Има причини, твърдяха те, да се доверят на експертните познания на Еделман и да се вслушат в съвета му. Малко след това, в 7,57, Торкел Линден бе потвърдил, че ще излезе пред входа на „Свеавеген“ заедно с момчето и ще изчака Чарлс Еделман. Лисбет Саландер се замисли за миг. После отиде в кухнята и грабна няколко стари бисквити от килера, загледана в Слусен и Ридарфйерден навън. Значи, срещата е променена, помисли си тя.

Вместо да рисува в дома, момчето щеше да бъде откарано вкъщи при майка си. Това щяло да окаже положително влияние, пишеше Еделман, присъствието на майката оказва положително влияние. В това изречение имаше нещо, което не допадаше на Лисбет. Нещо старовремско. А и От литературните източници знаем… звучеше съвсем мухлясало. Вярно е, че доста учени не умеят да пишат свястно, а и тя не знаеше нищо относно начина, по който се изразяваше Чарлс Еделман, но нима един от водещите невролози на световно ниво би се почувствал длъжен да се позовава на общоприетото в литературата? Не би ли трябвало да бъде по-самоуверен?

Лисбет се върна на компютъра си и прехвърли няколко от авторските текстове на Еделман в интернет; в тях определено се долавяше лека, смехотворна нотка на суетност, която се прокрадваше дори в най-прозаичните откъси. Не откри обаче склонност към цитиране на източници, нито нещо психологически наивно. Напротив, старецът бе твърде точен. После Лисбет се върна към имейла, провери SMTP19 сървъра и се стъписа. Сървърът се казваше Бирдино и ѝ беше неизвестен, а не би трябвало да е така. Тогава му изпрати поредица от команди, за да разбере що за машина беше, и в следващия момент получи отговора черно на бяло. Сървърът поддържаше open mail relay20. Ето защо изпращачът можеше да праща съобщения от какъвто адрес си пожелае.

С други думи, имейлът от Еделман бе фалшив, а самите копия до Бублански и Мудиг бяха просто димна завеса, установи тя. Тези съобщения бяха блокирани и въобще не бяха поемали по трасето, така че дори не беше необходимо да проверява, вече си знаеше: отговорите на полицаите и одобрението на промените в плана също бяха блъф, а това никак не бе маловажно, разбра го на секундата. То не просто означаваше, че някой се преструва на Еделман. Очевидно имаше и изтичане на информация, и преди всичко някой искаше да изкара момчето на „Свеавеген“.

Някой го искаше беззащитно на улицата, за да… какво? Да го отвлече или очисти? Лисбет погледна часовника, вече беше девет без пет. Само след двайсет минути Торкел Линден и Аугуст Балдер щяха да излязат и да зачакат някого, който не беше Чарлс Еделман, а далеч не бе и приятелски настроен. Какво да прави?

Да се обади в полицията? Лисбет не си падаше особено по обаждания в полицията. Особено ако съществуваше риск от изтичане на информация. Посети страницата на „Один“ и изнамери телефонния номер на Торкел Линден, ала стигна само до централата. Линден бил на събрание. Тогава изрови номера на мобилния му и набра него, отговори ѝ телефонен секретар, а тя изруга на висок глас и му написа и есемес, по никакъв начин да не излиза с момчето на улицата, за нищо на света. Подписа се като Осата. Не ѝ хрумна нищо по-добро.

После си навлече коженото яке и излезе. Но размисли, върна се в апартамента, прибра в черния си спортен сак лаптопа с криптирания файл и пистолета си берета 92. После отново се втурна навън и се замисли дали да не вземе колата си, която събираше прах в гаража, своето BMW М6 Convertible. Реши вместо това да вземе такси. Мислеше си, че така ще стане по-бързо, но скоро съжали. Таксито се забави, а когато най-сетне дойде, оказа се, че трафикът още не е намалял.

Колите едва пълзяха, а на моста „Сентралбрун“ имаше задръстване. Да не би да беше станала катастрофа? Всичко наоколо се влачеше, всичко освен времето, което летеше. Часът стана девет и пет, девет и десет. Нямаше време, нямаше, а в най-лошия случай вече бе твърде късно. Та нали по пътя на логиката Торкел Линден и момчето щяха да излязат на „Свеавеген“ по-рано от определения час, за да чакат извършителя, който и да беше и който сигурно вече бе успял да ги нападне.

За пореден път набра номера на Линден, но никой не вдигаше. Тогава отново изруга и се замисли за Микаел Блумквист. Не беше говорила с него цяла вечност. Сега обаче му позвъни, той веднага вдигна и гласът му звучеше кисело. Едва когато разбра, че е тя, се ободри и възкликна:

— Лисбет, ти ли си?

— Млъквай и слушай — каза тя.

В редакцията на „Йотгатан“ Микаел беше в отвратително настроение не само защото отново бе спал лошо. От всички, точно ТТ ли! Сериозната, сдържана, иначе толкова коректна новинарска агенция ТТ беше разпратила статия, която накратко имаше за цел да посочи, че Микаел саботирал разследването на убийството, като криел решаваща за хода му информация, планирайки да я публикува най-напред в „Милениум“.

Целта явно била спасяването на вестника от финансов крах и възстановяването на неговото собствено „смачкано реноме“. Микаел знаеше, че статията се подготвя. Снощи беше провел дълъг разговор с автора ѝ, Харалд Валин. Не можеше обаче да си представи, че резултатът ще е толкова унищожителен. Прибягвайки до идиотски намеци и безпочвени обвинения, Харалд Валин бе скалъпил нещо, което изглеждаше едва ли не основано на факти и звучеше правдоподобно. Момчето очевидно си имаше добри източници както в групировката „Сернер“, така и в полицията. Заглавието „Прокурорска критика срещу Блумквист“ всъщност не беше чак толкова страшно, а и вътре в статията Микаел би намерил предостатъчно поле за самозащита. Ако беше само материалът сам по себе си, щетите нямаше да са чак толкова големи. Ала онзи сред неговите врагове, който бе пуснал мухата, знаеше как функционира медийната логика. Ако един толкова сериозен източник на информация като ТТ публикува статия от този тип, тогава за всички останали става задължително не просто да налапат кукичката, а да настъпят още по-яко. Ако ТТ съска, то вечерната преса врещи и вдига врява. Това бе стар основен принцип в журналистиката, ето защо, когато се събуди, Микаел видя онлайн заглавия като „Блумквист саботира разследване на убийство“ и „Блумквист иска да спаси своя вестник. Пуска убиеца да избяга“. Е, да, вестниците бяха така добри да оградят заглавията с кавички. И все пак цялостното впечатление бе като от новооткрита истина, представена заедно със сутрешното кафе, а един хроникьор на име Густав Лунд, който заявяваше, че му писнало от това лицемерие, пишеше в началните редове: „Микаел Блумквист, който винаги се е стремил да се представя за по-изтънчен от нас, останалите, е разобличен като най-големия циник сред всички ни“.

— Да се надяваме, че няма да тръгнат да призовават към юридически принудителни мерки — отбеляза дизайнерът и съсобственик Кристер Малм, който стоеше плътно до Микаел и нервно дъвчеше дъвка.

— Да се надяваме, че няма да повикат военноморските сили — отвърна Микаел.

— Какво?

— Мъча се да се шегувам. Това са просто глупости.

— Много ясно. Но не ми харесва настроението — каза Кристер.

— Никому не харесва, но най-доброто, което можем да сторим, е да стиснем зъби и да продължим с работата си както обикновено.

— Телефонът ти вибрира.

— Постоянно вибрира.

— Не би ли било разумно да отговориш, та да не измислят нещо още по-лошо?

— Да, сигурно — отвърна Микаел и вдигна не особено дружелюбно.

На телефона беше момиче. Гласът му се стори познат, но тъй като очакваше нещо коренно различно, в първия момент не успя да го определи.

— Кой е? — попита той.

— Саландер — отвърна гласът и тогава той се усмихна широко.

— Лисбет, ти ли си?

— Млъквай и слушай — каза тя и той се подчини.

Движението се бе пооблекчило, та Лисбет и таксиметровият шофьор, млад мъж от Ирак на име Ахмед, който бе видял войната отблизо и загубил както майка си, така и двамата си братя в терористична атака, вече бяха излезли на „Свеавеген“ и минаваха покрай Стокхолмската концертна зала. Лисбет, на която не ѝ харесваше да седи и да се вози пасивно, изпрати още един есемес на Торкел Линден и направи опит да се обади на някого от персонала на „Один“, някой, който би могъл да изтича навън и да го предупреди. Нищо не постигна и изруга на висок глас с надеждата, че Микаел ще се справи по-добре.

— Паника, а? — обади се Ахмед отпред.

— Да — отвърна Лисбет и тогава Ахмед мина на червено и я накара да се усмихне за миг.

След това се съсредоточи изцяло върху метрите, които оставяха зад себе си, а по-напред и вляво долови очертанията на Висшето училище по търговия и на Градската библиотека на Стокхолм. Не оставаше много и тя се загледа в номерата на улицата от дясната страна, съзря адреса и — слава богу, никой не лежеше мъртъв на тротоара. Беше най-обикновен мрачен ноемврийски ден, нищо повече, хората се отправяха към работните си места. Но чакай малко… Лисбет хвърли няколко стотачки на Ахмед и погледна към ниската, зеленясала стена на отсрещната страна на улицата.

Там бе застанал здравеняк с шапка и очила, с неотклонно впит поглед във входната врата на „Свеавеген“ току пред очите му, а в езика на тялото му имаше нещо особено. Невъзможно бе да се види дясната му ръка, но някак се усещаше, че е напрегната и в готовност да се задейства. Лисбет погледна към вратата отсреща за втори път, доколкото изобщо бе възможно да я види от мястото, на което все още се намираше. Тогава забеляза, че вратата се открехва — бавно, сякаш канещият се да излезе се колебае или я намира за твърде тежка. Лисбет кресна на Ахмед да спре. После изскочи от автомобила почти в движение, докато мъжът от другата страна на улицата вдигна ръката си и насочи пистолет с мерник към входната врата, която полека се отваряше.

Глава 17. 22 ноември

Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, не харесваше ситуацията. Мястото бе твърде открито, а и не беше най-удачното време на денонощието за извършване на подобна операция. Твърде много народ кръжеше наоколо и макар да се беше маскирал колкото се може по-добре, дразнеше се от дневната светлина и от мотаещите се из парка зад гърба му, та усети с по-голяма сила отвсякога колко мразеше да убива деца.

Е, било каквото било, някъде дълбоко в себе си се принуди да признае, че тъкмо той бе надробил попарата.

Беше подценил момчето и сега трябваше да поправи грешката, като този път не биваше да става жертва на пожелателни предвиждания, нито на собствените си демони. Щеше да се съсредоточи единствено върху задачата и да се превърне в онзи чистокръвен професионалист, какъвто в действителност беше. И преди всичко нямаше да мисли за Олга, още по-малко да си припомня стъкления поглед, който се бе втренчил в него в спалнята на Балдер.

Налагаше се да се съсредоточи върху входната врата на отсрещната страна на улицата и на пистолета си ремингтън, който криеше под непромокаемото си яке и който щеше да извади всеки момент. Но какво ставаше? Усещаше устата си пресъхнала. Вятърът беше режещ и леденостуден. По улицата и тротоара имаше сняг и докато хората бързаха към работните си места, той стисна пистолета по-здраво и погледна ръчния си часовник.

Часът беше 9,16, стана 9,17. Все още никой не излизаше от входа отсреща и той тихичко изруга — объркало ли се беше нещо? На практика не разполагаше с друго освен с думите на Юрий, които по правило бяха предостатъчни. Юрий беше факир с компютрите, а снощи бе седял дълбоко вглъбен в работата си, бе писал фалшиви имейли, докато Ян се бе занимал с всичко останало — със снимките от мястото, с избора на оръжие и преди всичко с организирането на бягството оттам с колата под наем, която Денис Уилтън от мотоциклетния клуб „Свавелшо“ им бе уредил, регистрирайки я на измислено име, та сега чакаше готова за потегляне на няколко пресечки по-нататък с Юрий зад кормилото.

Ян усети движение точно зад гърба си и се стресна. Ала не беше нищо опасно, само двама млади мъже, които го подминаха, доближавайки се твърде много. Изобщо навалицата сякаш се сгъстяваше наоколо му, а това не му се нравеше. Ситуацията все така не му допадаше, в далечината лаеше куче и миришеше на нещо, може би на пържено откъм „Макдоналдс“. Но ето… зад остъклената врата от другата страна на улицата най-сетне забеляза нисък мъж в сиво палто, а до него момче с червено ватирано яке и буйна коса. В този миг, както винаги, Ян се прекръсти с лявата ръка и стисна оръжието си. Но какво ставаше?

Вратата не се отваряше. Мъжът зад стъклото се поколеба и погледна телефона си. Хайде де, помисли си Ян. Отваряй! Накрая вратата все пак бавно, бавно се приплъзна напред и ето че тръгнаха да излизат, а Ян вдигна оръжието си, прицели се в лицето на момчето и отново видя онези стъклени очи, при което изпита неочаквано, мощно вълнение. Внезапно му се прииска наистина да убие хлапето. Да угаси този обезпокояващ поглед завинаги. Тогава обаче се случи нещо неочаквано.

Млада жена дотърча от нищото и се хвърли върху момчето, а той стреля и улучи. После стреля отново и отново. Само че момчето и младата жена светкавично се бяха претърколили зад една кола. Ян Холстер си пое дъх и се огледа наляво и надясно. После хукна да пресича улицата, предприемайки нещо, което по неговите схващания беше военна акция.

Нямаше намерение да се проваля отново.

Торкел Линден не беше в добри отношения със своите телефони. За разлика от жена си Сага, която вдигаше очаквателно при всеки звън с надеждата да е нова работа или ново предложение, той мразеше да му звъни телефонът, а това, разбира се, се дължеше на обвиненията, които не спираха да се сипят.

Той и кабинетът непрестанно понасяха хули и това определено си беше в реда на нещата, смяташе той. „Один“ беше кризисна приемна, ето защо чувствата лесно надделяваха. Също така обаче някъде дълбоко в себе си знаеше, че жалбите не са неоснователни. Май че беше попрекалил с изискванията си за орязване на разходите, а на моменти просто избягваше и тръгваше из гората, оставяйки другите да се оправят сами. Е, вярно, получаваше и похвали, за последно не от кого да е, а от професор Еделман.

Отначало изпитваше неприязън към професора. Не обичаше външни лица да се месят в дейността им. След похвалата в имейла от тази сутрин обаче се чувстваше по-помирително настроен, пък и кой знае, може би щеше да успее да накара професора да препоръча момчето да поостане в „Один“ известно време. Имаше чувството, че това ще внесе светлина в живота му, макар да не разбираше точно защо. Обикновено странеше от децата.

У Аугуст Балдер обаче имаше някаква загадъчност, която го привличаше, затова се бе подразнил от полицията и изискванията им. Искаше Аугуст за себе си, а може би и да се зарази малко от неговата мистика или поне да си обясни какви бяха безконечните цифрови редици, които бе изписал по онзи брой с Бамсе в стаята за игра. Но не се оказа лесно. Аугуст Балдер, изглежда, отбягваше всички форми на контакт, а сега отказваше да го последва на улицата. Пак бе станал безнадеждно опак, та Торкел се принуди да го повлече след себе си.

— Хайде де — измърмори той.

Тогава телефонът му завибрира. Някой го търсеше доста упорито.

Той обаче не си направи труда да вдигне. Сто на сто някакви нови жалби. При все това провери кой го търси точно преди да отвори вратата. Имаше няколко есемеса от скрит номер, а в тях пишеше нещо чудновато, което възприе като шега или присмех; не бивало да излиза, така пишеше. За нищо на света не бивало да излиза на улицата.

Непонятно беше, а тъкмо в този миг Аугуст сякаш понечи да избяга. Торкел пак го стисна здраво за ръката, отвори колебливо и издърпа момчето навън. За кратък миг всичко беше нормално. Хората ги подминаваха, сякаш нищо не се беше случило, нито се канеше да се случи, а той отново се замисли за есемесите, ала преди да успее да довърши мисълта си, някой долетя отляво и се хвърли върху момчето. В същия момент чу изстрели.

Осъзна, че се намира в опасност, при което погледна ужасено към улицата и там съзря мъж, едър, трениран мъж, който търчеше по „Свеавеген“ право насреща му, а какво, по дяволите, държеше в ръка? Не беше ли оръжие?

Без дори да се замисля за Аугуст, Торкел понечи да се вмъкне вътре през входната врата и за секунда повярва, че ще успее. Но така и не се добра до безопасната вътрешност на къщата.

Лисбет бе реагирала инстинктивно, хвърляйки се върху момчето, за да го предпази. Удари се лошо, когато се сгромоляса на тротоара, поне така ѝ се стори. Рамото и гърдите я боляха. Но не се замисли над това. Просто издърпа детето към себе си и се прикри зад една кола, лежаха си там и дишаха тежко, докато някой ги обстрелваше. После настъпи тишина, обезпокоителна тишина, и когато надзърна към улицата изпод шасито на колата, Лисбет видя краката на стрелеца — силни крака, които бързо пресичаха улицата. Тогава за секунда се зачуди дали да не измъкне беретата от чантата си и да отвърне на огъня.

Но разбра, че едва ли ще успее — затова пък… Едно голямо волво пълзеше покрай тях и ето че тя скочи. Сграбчи момчето, втурна се към колата, отвори рязко вратата и се хвърли вътре заедно с него.

— Карай! — кресна тя и в същия миг забеляза, че на седалката шурти кръв, или от нея, или от момчето.

Якоб Каро беше на 22 години, горд притежател на волво ХС60, което бе закупил на изплащане с баща си за гарант. Сега беше на път към Упсала, за да обядва със своите братовчеди, чичо си и съпругата му, и чакаше с нетърпение да ги види. Копнееше да им разкаже, че е получил място в А-отбора на ФК „Сирианска“.

По радиото свиреха „Събуди ме“ на Авичи и той си барабанеше с пръсти по кормилото, подминавайки Концертната зала и Висшето училище по търговия. По-надолу по улицата ставаше нещо. Хора търчаха в различни посоки. Един мъж крещеше, а колите ту тръгваха, ту спираха, затова той намали скоростта, без да се тревожи особено. Ако бе станал инцидент, навярно можеше да се прояви. Якоб Каро беше човек, който непрекъснато мечтаеше да стане герой.

Този път обаче се изплаши не на шега и навярно това се дължеше на мъжа вляво, който, с вид на войник в нападение, побягна право през пътното платно. В движенията му се долавяше нечувана бруталност и Якоб тъкмо се канеше да натисне газта до дупка, когато усети мощен тласък откъм задната врата. Някой се намъкваше вътре и той изрева нещо нечленоразделно. Ала натрапникът — беше младо момиче с дете — само му кресна в отговор:

— Карай!

За миг се поколеба. Кои бяха тези хора? Може би искаха да го оберат и да отмъкнат колата. Бе неспособен да разсъждава трезво. Цялата ситуация беше налудничава. После обстоятелствата го заставиха да действа. Прозорецът отзад се строши. Някой стреляше по тях и тогава той бясно натисна газта и с разтуптяно сърце пресече на червено кръстовището към „Уденгатан“.

— Какво става? — викна той. — Какво се е случило?

— Тихо! — изсъска му момичето и в огледалото за обратно виждане той забеляза как тя бързо, с отработени движения, подобно на медицинска сестра, опипваше малко момче с големи, изплашени очи и едва тогава установи, че там отзад не само бе осеяно с натрошени стъкла. Имаше и кръв.

— Прострелян ли е?

— Не знам. Просто карай, карай. Или не, свий наляво там… Сега!

— Окей, окей — отвърна той, уплашен до смърт, зави рязко наляво по „Ванадисвеген“ и отпраши с висока скорост навътре във Васастан, докато се чудеше дали ги преследваха и дали някой пак щеше да стреля по тях.

Приведе глава към кормилото и усети течението откъм счупения прозорец. В какво, по дяволите, го бяха въвлекли и кое беше момичето? Погледна я в огледалото. Беше чернокоса, цялата в пиърсинги, с мрачен поглед и за миг изпита усещането, че за нея той не съществува. После обаче тя промърмори нещо, което звучеше почти радостно.

— Добри новини? — попита я.

Тя не отговори. Вместо това свали коженото си яке с рязко движение и хвана бялата си тениска, после… какво правеше, по дяволите? Разкъса тениската си с внезапно дръпване и остана чисто гола от кръста нагоре, без сутиен или нещо друго, и за част от секундата той се втренчи объркано в гърдите ѝ, които стърчаха право напред, и преди всичко в кръвта, която се стичаше по тях като малка рекичка по посока на корема и джинсите.

Момичето бе улучено някъде под рамото, недалеч от сърцето, и кървеше обилно, а тениската — сега се досети — щеше да използва за превръзка. Здраво и стегнато омота раната, за да спре потока от кръв, после отново си навлече коженото яке. Изглеждаше нелепо самонадеяна, а с кръвта, попаднала и по бузата и челото ѝ, напомняше на рисунка от бойно поле.

— Значи, добрата новина беше, че си простреляна ти, а не момчето — каза той.

— Нещо такова — отвърна тя.

— Да те откарам ли в Каролинския?

— Не — отвърна тя.

Лисбет бе открила и входяща, и изходяща дупка, куршумът трябва да бе минал право през предната страна на рамото ѝ. Раната кървеше обилно и пулсираше, усещаше я чак в слепоочията си, ала не вярваше да се е спукала някоя артерия. Иначе щеше да е по-зле. Поне така се надяваше и отново погледна назад. Логично бе убиецът да е разполагал с кола за бягство в близост. Изглежда, обаче никой не ги преследваше. Надяваше се да бяха потеглили достатъчно пъргаво и бързо погледна надолу към момчето Аугуст.

Той седеше, скръстил ръце на гърдите си, и клатеше горната част на тялото си напред и назад. На Лисбет ѝ хрумна, че би следвало да направи нещо. Сети се да изчетка натрошените стъкла от косата и краката му и тогава Аугуст застина за миг. Лисбет обаче не беше сигурна, че това е добър знак. Погледът му беше твърде втренчен и празен и тя отметна глава назад в опит да си придаде вид на човек, държащ положението под контрол. Навярно не ѝ се удаде. Беше ѝ лошо, чувстваше се замаяна, а омотаната тениска вече бе почервеняла цялата. Нима губеше съзнание? Уплаши се да не припадне и опита набързо да скрои някакъв план. Едно ѝ бе ясно — полицията не беше алтернатива. Полицията бе отвела момчето право в ръцете на извършителите и, изглежда, не беше наясно с положението. И така, какво да прави?

Едва ли можеше да продължи с тази кола. Беше забелязана на местопрестъплението, а със счупеното стъкло щеше да привлича вниманието. Би трябвало да поиска от момчето да я закара у дома на „Фискаргатан“, та да може да вземе своето беемве, записано на другата ѝ самоличност, Ирене Несер. Но имаше ли сили да шофира? Чувстваше се като парцал.

— Карай към Вестербрун! — нареди тя.

— Окей, окей — отвърна момчето на шофьорското място.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Бутилка уиски, която мислех да дам на чичо си.

— Дай ми я — каза тя и получи бутилка „Грантс“, която отвори с голямо усилие.

Разкъса импровизираната превръзка и поля раната с уиски, след което отпи една, две, три солидни глътки, и тъкмо реши да предложи малко на Аугуст, когато осъзна, че това не беше добра идея. Децата не пият уиски. Дори изпадналите в шок деца. Мислите ѝ като че ли ставаха несвързани.

— Трябва да си свалиш ризата — каза на момчето отпред.

— Какво?

— Трябва да омотая рамото си с нещо чисто.

— Окей, но…

— Без глупости.

— Ако ще ви помагам, трябва поне да знам защо ви гонят. Престъпници ли сте?

— Мъча се да защитя това момче, толкова е просто. Някакви свине са го погнали.

— Защо?

— Не те засяга.

— Значи, не ти е син.

— Не го познавам.

— Тогава защо му помагаш?

Лисбет се поколеба.

— Имаме общи врагове — заяви тя и тогава момчето с неохота и известни затруднения се зае да изхлузва своя пуловер с шпиц деколте, докато управляваше колата с лявата ръка.

После разкопча ризата, издърпа я и я подаде на Лисбет, която започна грижливо да я омотава около рамото си, хвърляйки пореден поглед към Аугуст. Сега той седеше странно неподвижен, загледан в тънките си крачета със застинало изражение, и тогава Лисбет отново се зачуди какво да предприеме.

Разбира се, можеха да се укрият в дома ѝ на „Фискаргатан“. Никой освен Микаел Блумквист не знаеше адреса, а апартаментът не можеше да се проследи чрез името ѝ в разните обществени регистри. Но не искаше да поема рискове. Имаше време, в което бе най-известната откачалка в кралството, а преследвачите на момчето явно умееха да извличат информация.

Освен това не беше невероятно някой на „Свеавеген“ да я е разпознал и полицията вече да я издирва под дърво и камък. Нуждаеше се от ново скривалище, което да не е свързано с никоя от нейните самоличности, а за целта ѝ трябваше помощ. Но откъде? От Холгер?

Бившият ѝ попечител Холгер Палмгрен се бе възстановил от мозъчния си удар почти напълно и сега живееше в двустаен апартамент на площад „Лилехолмсторет“. Холгер бе единственият, който действително я познаваше. Щеше да бъде непоклатимо лоялен и да стори всичко по силите си, за да ѝ помогне. Само че беше вече стар и плашлив и не искаше да го въвлича, без да е абсолютно необходимо.

Следваше, разбира се, Микаел Блумквист и всъщност с него нямаше проблем. При все това се въздържа да го потърси отново — може би тъкмо защото с него нямаше проблем. Той беше адски добър, коректен и прочее простотии. Но, по дяволите… не можеше да го кори за това, поне не много. Обади му се. Той вдигна само след един сигнал, звучеше страшно притеснен.

— Боже, как се радвам да чуя гласа ти. Какво стана?

— Сега не мога да разказвам.

— Казват, че сте простреляни. Тук има петна от кръв.

— Момчето е добре.

— А ти?

— Окей съм.

— Значи си простреляна.

— Ще трябва да почакаш, Блумквист.

Тя погледна към града и установи, че вече са точно при Вестербрун. Обърна се към момчето, което шофираше.

— Спри на спирката там.

— Ще слизате ли?

— Ти ще слезеш. Ще ми дадеш телефона си и ще изчакаш отвън, докато си довърша разговора. Схвана ли?

— Да, да.

Той я изгледа уплашено и ѝ даде мобилния си, спря и слезе. Лисбет продължи разговора.

— Какво става? — попита Микаел.

— Да не ти пука — каза тя. — Искам отсега нататък винаги да носиш със себе си телефон с андроид, „Самсунг“ например. Сигурно имате такъв в редакцията.

— Да, трябва да има два.

— Добре, после веднага влез в Гугъл Плей и свали едно редфон приложение, а освен това и приложението трема за есемеси. Трябва да можем да общуваме безопасно.

— Окей.

— И ако си чак такъв идиот, за какъвто те мисля, знай, че трябва човекът, който ти помага с това, да запази анонимност. Не искам никакви уязвими места.

— Разбира се.

— Освен това…

— Да?

— Телефонът трябва да се използва само в спешни случаи. Иначе комуникацията ни ще се осъществява чрез специален линк на твоя компютър. Ето защо искам ти или човекът, който ти помага, да отидете на www.pgpi.org и да свалите криптираща програма за твоя имейл. Искам да го направиш сега и искам след това да намерите добро и сигурно скривалище за момчето и мен, което да не е свързано с „Милениум“ или теб, а после да ми съобщиш адреса в криптиран имейл.

— Лисбет, не е твоя работа да осигуряваш безопасността на момчето.

— Нямам доверие на полицията.

— Тогава ще трябва да намерим друг, на когото да имаш доверие. Момчето е с аутизъм и има специални потребности, не мисля, че би трябвало ти да отговаряш за него, особено ако си простреляна…

— Ще плещиш глупости или ще ми помогнеш?

— Ще ти помогна, разбира се.

— Добре. Провери „Кутията на Лисбет“ след пет минути. Там ще дам повече информация. После я изтрий.

— Лисбет, чуй ме, трябва да отидеш в болница. Трябва да получиш медицинска помощ. По гласа ти чувам…

Тя затвори и повика момчето от автобусната спирка, после извади своя лаптоп и с помощта на мобилния си телефон влезе в компютъра на Микаел. После му написа инструкции как да извърши свалянето и инсталирането на криптиращата програма.

След това каза на момчето да я закара до площад „Мусебаке“. Рисковано беше, ала не виждаше друго решение. Градът навън все повече се размазваше пред очите ѝ.

Микаел Блумквист тихо изруга. Стоеше на „Свеавеген“, недалеч от тялото на мъртвия и от огражденията, поставени от полицаите, пристигнали първи на мястото. Бе действал трескаво, откакто Лисбет се бе обадила предишния път. Беше се метнал в едно такси и по време на пътуването бе сторил всичко по силите си, за да предотврати излизането на момчето и управителя на улицата.

Успя само да се свърже с друга служителка от Кабинета за деца и младежи „Один“ на име Биргита Линдгрен, която се втурна към стълбището само за да види как колегата ѝ се просва до вратата със смъртоносен куршум в главата. Когато Микаел пристигна десет минути по-късно, Биргита Линдгрен не беше съвсем на себе си, но заедно с друга жена на име Улрика Франсен, която вървяла към издателство „Алберт Бониерш“ по-нагоре по улицата, дадоха на Микаел сносно описание на развоя на събитията.

Ето защо още преди телефонът да звънне отново, той бе разбрал, че Лисбет е спасила живота на Аугуст Балдер. Знаеше също, че тя и момчето пътуват с кола и шофьор, който едва ли изгаря от желание да им помага, не и при положение че той самият е бил обстрелван. Преди всичко обаче Микаел бе съзрял кървавите петна по тротоара и улицата и макар сега след разговора да се бе поуспокоил, пак беше силно разтревожен. Лисбет говореше с отпаднал глас и въпреки това — не че всъщност се учудваше — нямаше да се откаже, беше голям инат.

Макар навярно да бе простреляна, настояваше тя самата да скрие момчето и това може би беше разбираемо с оглед на миналото ѝ, но дали той и вестникът наистина трябваше да ѝ помагат в тази работа? Колкото и героично да се бе проявила на „Свеавеген“, в тесен юридически смисъл това със сигурност щеше да се възприеме като отвличане. Не можеше да ѝ съдейства. Вече си имаше неприятности с медиите и прокурора.

И все пак ставаше въпрос за Лисбет, а той ѝ беше обещал. Дявол го взел, много ясно, че ще ѝ помогне, въпреки че Ерика ще обезумее и бог знае какво ще направи. Пое си дълбоко дъх и извади телефона си. Но не успя да набере никакъв номер. Чу да го вика познат глас. Беше Ян Бублански. Ян бързаше по тротоара, изпаднал в нещо, което би следвало да се възприема като състояние на пълен разпад, а до него вървяха криминален инспектор Соня Мудиг и висок, поддържан мъж над петдесетте, който, би трябвало да е професорът, когото Лисбет бе споменала по телефона.

— Къде е момчето? — изпъхтя Бублански.

— Изчезнал е на север с голямо червено волво, някой го е спасил.

— Кой?

— Ще ти разкажа каквото знам — каза Микаел, макар да не знаеше какво щеше или какво би трябвало да разкаже. — Само че най-напред трябва да се обадя по телефона.

— Не, не, първо ще говориш с нас. Трябва да обявим общонационално издирване.

— Говори с онази жена там, казва се Улрика Франсен. Тя знае повече. Тя е очевидец и дори разполага с някакво описание на извършителя. Аз самият пристигнах едва десет минути по-късно.

— Ами онзи, дето е спасил момчето?

— Онази, която го е спасила. Улрика Франсен разполага и с нейното описание. Сега обаче ще трябва да ме извините…

— Как така изобщо си подозирал, че нещо ще се случи тук? — изсъска Соня Мудиг с неочаквана ярост. — По радиото казаха, че си се обадил в централата за спешни повиквания още преди да бъдат произведени изстрели.

— Подсказаха ми.

— Кой?

Микаел си пое дълбоко дъх и погледна Соня право в очите с цялата твърдост, на която беше способен.

— Независимо какви простотии са публикували в днешните вестници, аз наистина искам да ви сътруднича всячески, поне доколкото ми е възможно. Знаете това, надявам се.

— Винаги съм ти имала доверие, Микаел, сега за първи път започвам да се съмнявам в теб — отвърна Соня.

— Окей, уважавам искреността ти, в такъв случай обаче и вие ще трябва да уважите моята — аз също не питая доверие към вас. Има сериозно изтичане на информация, схванали сте го, нали? Иначе това тук нямаше да се случи — каза той, сочейки безжизненото тяло на Торкел Линден.

— Вярно е. Шибана работа — вметна Бублански.

— Та така, сега ще се обадя — заяви Микаел и пое нагоре по улицата, за да може да говори необезпокоявано.

Така и не позвъни. Реши, че е време сериозно да се замисли за сигурността на вестника, ето защо съобщи на Бублански и Мудиг, че за съжаление, се налага начаса да отиде в редакцията, но разбира се, ще бъде на тяхно разположение, независимо кога ще им потрябва. Тогава, за свое собствено удивление, Соня го сграбчи за ръката.

— Първо трябва да ни разкажеш откъде си знаел, че нещо ще се случи — настоя тя.

— За жалост, ще трябва да се позова на защитата на информаторите — отвърна Микаел с измъчена усмивка.

След това си повика такси и пое към редакцията, потънал в мисли. За по-сложни ИТ решения от известно време насам „Милениум“ ползваше услугите на консултантската фирма „Тек Сорс“, банда млади момичета, които им помагаха бързо и ефективно. Сега обаче не искаше да ги замесва. Не му се щеше и да ангажира Кристер Малм, макар той да беше най-просветен по ИТ въпросите в редакцията. Затова пък се сети за Андрей. Той вече бе замесен в историята, при това и невероятно го биваше с компютрите. Микаел реши да го попита и си обеща да се бори момчето да получи назначение веднага щом с Ерика разнищеха тази афера.

Утрото на Ерика беше кошмарно още преди изстрелите на „Свеавеген“ и това несъмнено се дължеше на проклетата статия от ТТ — онази, която в някаква степен бе продължение на старите нападки срещу Микаел. За пореден път всички завистливи и недоразвити душички бяха излезли от дупките си и плюеха из туитър, по електронната поща и в полетата за коментари онлайн, като този път се бе включила и расистката паплач, очевидно защото в „Милениум“ от години насам се обявяваха против всяка форма на ксенофобия и расизъм.

По-лошото обаче бе това, че за всички в редакцията ставаше все по-трудно да си вършат работата. Хората сякаш ставаха не толкова склонни да предоставят информация на вестника. Освен това се разнасяше упорит слух, че главният прокурор Рикард Екстрьом подготвял обиск на редакцията. Ерика Бергер не вярваше особено. Обиск на вестник си беше сериозна работа, особено с оглед на защитата на източниците.

Тя обаче беше съгласна с Кристер Малм — създаваше се настроение срещу вестника и дори юристи и разумни люде биха могли да повярват в разпространяваните клевети. Тъкмо размишляваше какъв ответен огън би могла да открие, когато Микаел прекрачи прага на редакцията. За нейно учудване не пожела да говори с нея. Отиде право при Андрей Зандер и го заведе в нейния кабинет, където тя ги последва след малко.

Когато влезе, Андрей изглеждаше напрегнат и съсредоточен. Ерика успя да прихване думата PGP21. Знаеше какво е това от курса по ИТ сигурност и забеляза, че Андрей си води записки в един тефтер. После, без дори да я погледне, той хукна към лаптопа на Микаел в редакционната зала.

— За какво беше това? — попита тя.

Микаел ѝ разказа шепнешком. Ерика се разтревожи. Беше почти неспособна да асимилира информацията. На Микаел му се наложи да я повтори няколко пъти.

— Значи, искаш да им намеря скривалище? — попита тя.

— Съжалявам, че те въвличам в това, Ерика — отвърна той. — Но не се сещам за друг, който да познава толкова много хора с летни вили.

— Не знам, Микаел. Всъщност не знам.

— Не можем да ги изоставим, Ерика. Лисбет е простреляна. Положението е отчайващо.

— Щом е простреляна, трябва да отиде в болница.

— Но отказва. Иска на всяка цена да защити момчето.

— За да нарисува убиеца на спокойствие.

— Да.

— Отговорността е твърде голяма, Микаел, рискът също. Ако нещо се случи с тях, пада на нашите плещи, а това ще смачка вестника. Не е наша работа да се занимаваме със защита на свидетели. Това е полицейска материя — представи си само колко криминоложки и психологически въпроси могат да повдигнат онези рисунки. Трябва да има друго решение.

— Със сигурност, ако си имахме работа с друг човек, не с Лисбет Саландер.

— На моменти така ми писва вечно да я защитаваш.

— Просто се опитвам да гледам реалистично на ситуацията. Институциите са изложили живота на Аугуст Балдер на опасност и знам, че това вбесява Лисбет.

— И според теб ние трябва да се намесим?

— Притиснати сме до стената. Тя е бясна и е някъде там навън, няма къде да отиде.

— Ами заведи ги в Сандхамн.

— Двамата с Лисбет сме твърде свързани. Ако се разчуе, че е тя, веднага ще тръгнат да търсят на моите адреси.

— Окей тогава.

— Какво?

— Ще намеря нещо.

И сама не вярваше, че го каза, но така ставаше с Микаел — помолеше ли за нещо, не можеше да му откаже и знаеше, че и с него беше така. Би сторил за нея какво ли не.

— Чудесно, Рики. Къде?

Тя се опита да измисли, но не ѝ хрумваше нищо. В главата ѝ цареше пълно затишие. Не изникваше нито име, нито човек, сякаш внезапно я бяха лишили от цялата ѝ мрежа от контакти.

— Трябва да помисля — каза му.

— Мисли бързо, после дай адреса и указания за пътя на Андрей. Той знае какво да прави.

Ерика реши да излезе, за да помисли на спокойствие. Спусна се по стълбите и се озова на „Йотгатан“, запъти се към „Медборярплатсен“, а през това време имената едно след друго прелитаха през главата ѝ, без нито едно от тях да ѝ се стори подходящо. Залогът беше твърде голям, откриваше грешки и недостатъци у всички, за които се сетеше, или пък не желаеше да ги излага на риск и да ги обременява с проблема, може би защото самата тя не бе наясно със себе си. От друга страна… това беше едно малко момченце, а го обстрелваха, пък и тя бе обещала. Трябваше да измисли нещо.

В далечината виеше полицейска кола. Ерика извърна очи към парка и метростанцията, после погледна нагоре към джамията на възвишението. Подмина я млад мъж, който стискаше някакви книжа, сякаш ги пазеше от някого… и тогава внезапно се сети: Габриела Гране. Отначало името я озадачи. Габриела не беше близка приятелка, а и работеше на място, където категорично не биваше да се нарушават никакви членове на закона. Така че не, идеята не струваше. Габриела щеше да изложи работата си на риск със самото обмисляне на предложението. И все пак… мисълта не напускаше Ерика.

Габриела не беше просто рядко добър и отговорен човек. В главата на Ерика изплува спомен. Беше лято, призори, след празненство с раци във вилата на Габриела в Ингарьо. Двете седяха в хамак на една тераса, загледани във водата в пролуката между дърветата.

— Тук искам да избягам, когато хиените ме погнат — бе казала Ерика, без да е съвсем наясно за какви хиени намекваше.

Навярно се беше чувствала уморена и потисната в редакцията, а нещо в онази къща я бе накарало да я възприема като хубаво място за отстъпление.

Намираше се на ниско възвишение и бе защитена от чужди очи от дърветата и склона, при това Ерика много добре си спомняше как Габриела ѝ отвърна, че приемала думите ѝ като обещание, след което добави: „Когато хиените нападнат, ще си добре дошла тук, Ерика“, та сега тя се замисли над това и се зачуди дали все пак да не ѝ се обади.

Може и да беше нахално от нейна страна, ала реши все пак да опита, така че отново прегледа контактите си и пак се качи в редакцията, за да позвъни от криптираното редфон приложение, с което Андрей бе снабдил и нея.

Глава 18. 22 ноември

Габриела Гране тъкмо щеше да влиза на светкавично свикано заседание с Хелена Крафт и работната група от тайната полиция относно ненадейната драма на „Свеавеген“, когато личният ѝ мобилен телефон избръмча, и макар да беше бясна, а може би и тъкмо затова, тя вдигна мигновено.

— Да?

— Ерика е.

— Здравей. Сега нямам време да говоря. Ще се чуем по-късно.

— Исках само… — продължи Ерика.

Габриела обаче вече бе затворила. Нямаше време за дружески разговори и влезе в заседателната зала с изражение на човек, готов да започне малка война. Бе изтекла информация от първостепенно значение и ето че още един човек беше мъртъв и друг навярно сериозно ранен, та повече от всякога ѝ се искаше да помоли всички там вътре просто да се пръждосат по дяволите. Близо минута не чуваше и дума от това, което се говореше. Седеше си вглъбена в своята ярост. Внезапно обаче се ослуша.

Микаел Блумквист се бил обадил в централата още преди на „Свеавеген“ да прозвучат изстрели. Доста странно, освен това преди малко ѝ бе звъняла Ерика Бергер, а тя наистина нямаше навика да я търси без причина, особено в работно време. Възможно ли бе да иска да ѝ каже нещо важно, може би от решаващо значение? Габриела стана и се извини.

— Габриела, мисля, че е много важно да слушаш — каза ѝ Хелена Крафт с необичайна острота.

— Трябва да проведа един разговор — отвърна тя, внезапно изгубила всякакво желание да угажда на шефката на тайната полиция.

— Какъв разговор?

— Разговор — рече тя, излезе от залата и се затвори в кабинета си, откъдето незабавно върна обаждането на Ерика Бергер.

Ерика веднага помоли Габриела да затвори и да ѝ се обади на „Самсунг“-а. Когато отново чу гласа ѝ, на мига разбра, че нещо в нея се бе променило. В гласа ѝ не се долавяше обичайния дружелюбен ентусиазъм. Напротив, Габриела звучеше обезпокоена и притеснена, сякаш от самото начало знаеше, че Ерика се кани да говори за нещо сериозно.

— Здрасти — каза само. — Да не би да се касае за Аугуст Балдер?

Ерика се почувства неловко.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Работя по разследването и току-що чух, че Микаел получил някаква предварителна подсказка за онова, което предстояло да се случи на „Свеавеген“.

— Значи, информацията вече е стигнала до вас?

— Да, и сега, разбира се, горещо ни интересува как е било възможно да се случи това.

— Съжалявам, ще трябва да се позова на защитата на източниците.

— Окей. Но какво всъщност искаше? Защо се обади?

Ерика затвори очи и си пое дълбоко дъх. Как можеше да е такъв идиот?

— Боя се, че ще трябва да се обърна към някой друг — каза тя. — Не искам да те излагам на опасността от етичен конфликт.

— С удоволствие ще приема какъвто и да било етичен конфликт, Ерика, и не искам да криеш нищо от мен. Това разследване е по-важно за мен, отколкото би могла да си представиш.

— Така ли?

— Да, така, а и аз също получих предварителна информация. Узнах, че е съществувала сериозна заплаха за сигурността на Балдер, но така и не смогнах да предотвратя убийството и това е нещо, с което ще съм принудена да живея до края на дните си. Така че давай, не ми спестявай нищо.

— При все това май ще се наложи, Габриела. Съжалявам. Не искам да си навлечеш неприятности заради нас.

— Срещнах се с Микаел в Салтшобаден в нощта на убийството.

— Той не ми е споменавал.

— Не смятах, че ще спечеля нещо, ако издам самоличността си.

— Може би си постъпила мъдро.

— Бихме могли да си помогнем в тази история.

— Добре звучи. Мога да помоля Микаел да ти се обади по-късно.

— И аз, точно както и вие, знам, че от полицията изтича информация. Разбирам, че на този етап е наложително да се търсят нестандартни алианси.

— Абсолютно, но съжалявам. Сега трябва да си продължа работата.

— Окей — разочарова се Габриела. — Ще се престоря, че този разговор не се е състоял. Успех.

— Благодаря — отвърна Ерика и продължи да се рови из контактите си.

Габриела се върна на събранието доста разтревожена. Какво бе желала Ерика? Не разбираше. Подозираше нещо, но то не успяваше да изкристализира в съзнанието ѝ. Веднага щом прекрачи прага на заседателната зала за втори път, разговорът секна и всички се втренчиха в нея.

— И какво беше това? — попита Хелена Крафт.

— Просто нещо лично.

— С което си била принудена да се заемеш точно сега.

— С което бях принудена да се заема точно сега. Докъде бяхме стигнали?

— Разговаряхме за случилото се на „Свеавеген“, но както посочих, засега разполагаме с оскъдна информация — каза шефът на бюрото Рагнар Улуфсон. — В настоящия момент положението е много неясно, а и като че ли ще загубим своя източник в групата на Бублански. Комисарят изглежда съвсем параноичен след случилото се.

— И с пълно право — обади се Габриела.

— О… да, и за това говорихме. Разбира се, няма да се предадем, докато не разберем как стрелецът е разбрал, че момчето се е намирало в кабинета, или пък откъде е знаел, че е щяло да излезе през входа точно тогава. Тук няма да се пестят никакви усилия, едва ли има нужда да го казвам. Трябва обаче и да подчертая, че не е задължително информацията да е изтекла от някого в полицията. Сведенията явно са били известни на мнозина — естествено, на служителите в кабинета, а също и на майката и нейния ненадежден годеник Ласе Вестман, както и в редакцията на „Милениум“. Освен това не можем да изключим и хакерските атаки. Ще се върна на това. Мога ли обаче да продължа изложението си?

— Разбира се.

— Тъкмо обсъждахме ролята на Микаел Блумквист и сме страшно обезпокоени. Как може да знае за престрелка, преди да се е случила? От моя гледна точка той трябва да разполага с информатор, приближен на самите престъпници, така че в случая няма причина прекомерно да зачитаме правата на източника. Трябва да узнаем откъде е получил сведенията си.

— Още повече че изглежда отчаян и прави какво ли не, за да се сдобие със сензация — вметна интендант Мортен Нилсен.

— Очевидно и Мортен си има добри източници. Чете вечерните вестници — отбеляза кисело Габриела.

— Никакви вечерни вестници, малката ми. ТТ. Инстанция, на която дори ние от тайната полиция донякъде се уповаваме.

— Било е чиста проба клеветническа статия и го знаеш много добре, точно както и аз — контрира Габриела.

— Не знаех, че си падаш толкова по Блумквист.

— Идиот.

— Веднага спрете — намеси се Хелена. — Що са глупости? Хайде, Рагнар, продължавай. Какво знаем за развоя на събитията?

— Първи на мястото са пристигнали полицаите Ерик Сандстрьом и Турд Ландгрен — продължи Рагнар Улуфсон. — Понастоящем получавам сведенията си от тях. Били са там точно в 9,24 и тогава вече всичко било приключило. Торкел Линден бил мъртъв, застрелян в тила, а момчето, е, не знаем. Според някои свидетелски показания и то е било улучено. Имаме кървави петна по тротоара и улицата, но нищо не е сигурно. Момчето изчезнало в червено волво — поне разполагаме с части от регистрационния номер плюс модела на колата. Допускам, че съвсем скоро ще издирим собственика.

Габриела забеляза, че Хелена Крафт прилежно си води записки, точно както бе постъпвала и при предишните им срещи.

— Но какво е станало? — попита тя.

— Според двама млади мъже, двама студенти от Висшето училище по търговия, които стояли от другата страна на „Свеавеген“, изглеждало като разчистване на сметки между две криминални групировки, които, и двете, преследвали момчето, Аугуст Балдер.

— Звучи изсмукано от пръстите.

— Не съм толкова убеден в това — продължи Рагнар Улуфсон.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хелена Крафт.

— И от двете страни са били професионалисти. Стрелецът явно е чакал и е държал под око входа откъм ниската зелена стена на отсрещната страна на „Свеавеген“, току пред парка. Много неща сочат, че е бил същият мъж, който е застрелял Балдер. Не че някой е видял лицето му особено ясно, ала, изглежда, се е движел със същата ловкост и бързина. А в другия лагер била онази жена.

— Какво знаем за нея?

— Не много. Носела черно кожено яке и тъмни джинси. Била млада, чернокоса, с пиърсинги, каза някой, малко рок или пънк, дребничка и по някакъв начин необуздана. Изникнала сякаш от нищото и се хвърлила върху момчето, за да го защити. Всички свидетели са единодушни, че едва ли е била просто преминаваща гражданка. Втурнала се напред, сякаш била тренирана за това или във всеки случай била изпадала в подобни ситуации и преди. Действала съвършено целенасочено. После имаме и колата, волвото, а сведенията тук си противоречат. Някой казва, че съвсем случайно минавала оттам, а жената и момчето се хвърлили вътре повече или по-малко в движение. Други — преди всичко онези момчета от Търговското — вярват, че автомобилът е бил част от операцията. Във всеки случай се опасявам, че сме си навлекли и отвличане.

— И какъв смисъл би имало от това?

— Не питайте мен.

— Значи, тази жена не само е спасила момчето, ами го е и похитила — отбеляза Габриела.

— Така изглежда, нали? Иначе би било логично вече да сме се чули с нея.

— Как е пристигнала на мястото?

— Още не знаем това, но един свидетел, стар главен редактор на профсъюзен вестник, твърди, че жената му изглеждала позната, дори направо известна — продължи Рагнар Улуфсон и добави още нещо, но Габриела вече бе спряла да слуша.

„Дъщерята на Залаченко, трябва да е дъщерята на Залаченко“, мислеше си, макар да знаеше, че е крайно несправедливо да свързва дъщерята с омразния ѝ баща. Ала тъкмо като дъщерята на Залаченко бе свикнала да я възприема Габриела, откакто преди няколко години бе изчела всичко, до което можеше да се добере относно аферата „Залаченко“, та сега, докато Рагнар Улуфсон излагаше догадките си, помисли си, че парченцата се наместват. Още вчера ѝ се бе сторило, че съществуват допирни точки между старата мрежа на бащата и групата, която се наричаше Паяците. Но отхвърли идеята, понеже смяташе, че способностите на престъпниците да развиват знанията си са ограничени.

Издигането на мърлявите гамени, които висят по клубовете за мотоциклетисти и четат порносписания, до ранга на крадци на високи технологии не звучеше никак правдоподобно. И все пак тъкмо тази мисъл ѝ бе минала през ума и Габриела дори се бе зачудила дали момичето, помогнало на Линус Брандел да проследи хакерския пробив в компютрите на Балдер, би могло да се окаже дъщерята на Залаченко. В един документ на тайната полиция за жената пишеше „хакер? веща в компютрите?“, и макар оставени без отговор, тези въпроси произтичаха от удивително добрата оценка за работата ѝ в „Милтън Сеюорити“, така че нямаше как да не е проучвала бащиното ѝ престъпно обединение.

Най-очебийното обаче бе това, че съществуваше общоизвестна връзка между жената и Микаел Блумквист. Точно каква бе тази връзка не се знаеше и Габриела не вярваше на злонамерените предположения, че се касаело за деликатни сведения, които не бивало да излизат наяве, като например за садо-мазо секс и подобни. Връзката обаче си беше налице и както Микаел Блумквист, така и жената, която според описанието беше дъщерята на Залаченко и която се бе сторила позната на един от свидетелите, явно бяха знаели нещо за изстрелите на „Свеавеген“ предварително, а после Ерика Бергер се бе обадила на Габриела с намерението да говорят за нещо важно по повод на случилото се.

— Мислех си за нещо — каза Габриела, може би на твърде висок глас, прекъсвайки Рагнар Улуфсон.

— Да — подразни се той.

— Чудех се… — продължи тя и тъкмо се канеше да изложи своята теория, когато забеляза нещо, което я разколеба.

Не нещо особено, съвсем не. Просто се загледа в Хелена Крафт, която бързаше да запише току-що казаното от Рагнар Улуфсон — и всъщност би трябвало да е просто чудесно да си имат високопоставена шефка, която толкова се вълнува от работата. Ала нещо прекомерно ревностно в драскането на химикалката все пак накара Габриела да се замисли дали пък една високопоставена шефка, чиято задача беше да надзирава цялостния контекст, действително би следвало да е чак толкова прилежна, и без да знае защо, тя изпита силно неудобство.

Може би защото се канеше да посочи едно лице без преки основания, ала навярно по-скоро защото Хелена Крафт смутено извърна очи и дори поруменя, когато осъзна, че я наблюдават, но Габриела реши да не довършва изречението.

— Или по-точно…

— Да, Габриела?

— Ами нищо — отвърна тя, изпитвайки внезапната потребност да се махне оттам, и макар да знаеше, че това няма да изглежда добре, за втори път напусна заседателната зала и отиде в тоалетната.

Впоследствие щеше да си спомня, че се взираше в лицето си в огледалото и се мъчеше да разбере какво точно беше видяла. Нима Хелена Крафт се бе изчервила и в такъв случай какво означаваше това? Сто на ето нищо, реши тя, абсолютно нищо, и дори наистина да бе доловила срам или вина на лицето ѝ, можеше да се касае за какво ли не, някаква неловкост, неудобство. Хрумна ѝ, че всъщност не познава Хелена Крафт достатъчно добре. И все пак знаеше, че Хелена не би пратила дете на сигурна смърт в замяна на някаква финансова или друга облага, не, невъзможно.

Габриела просто беше станала параноична, превърнала се бе в класически шпионин с мания за преследване, комуто навсякъде се привиждат къртици, дори в собственото отражение в огледалото. „Идиотка“, промърмори тя и се усмихна примирено, сякаш за да се отърси от цялата глупост и да се върне в действителността. И все пак в онзи миг ѝ се струваше, че открива някаква нова истина за себе си.

Чувстваше, че прилича на Хелена Крафт. И на нея ѝ се искаше да бъде прилежна и амбициозна, да получи потупване по рамото от своите началници, а това, разбира се, не беше непременно положителна черта. Ако атмосферата, в която работиш, е нездрава, с подобна наклонност рискуваш сам да се поквариш и кой знае, може би желанието да угодиш води до престъпления и морални простъпки точно толкова често, колкото и злобата и алчността.

Хората искат да се вписват в средата си и от много старание понякога вършат неописуеми глупости. Внезапно тя се зачуди: дали така бе станало и тук? Например Ханс Фасте — понеже май че той беше източникът им от групата на Бублански — им пускаше информация, понеже това беше неговата задача, пък и искаше да си натрупа дивиденти в тайната полиция, а пък Рагнар Улуфсон се грижеше Хелена Крафт да бъде осведомена и за най-дребната подробност, понеже тя беше неговият началник и той искаше да си постели на меко, а после… е, може би Хелена Крафт предаваше информация на още някого, понеже и тя искаше да бъде прилежна и да се изперчи. Но на кого би могла да докладва? На шефа на Кралската полиция, на правителството или на някоя чуждестранна разузнавателна служба, в такъв случай за предпочитане американска или английска, която навярно от своя страна…

Габриела прекъсна размислите си и отново се зачуди дали просто не беше излязла от релси. Изпитваше усещането, че няма доверие на групата си, помисли си също, че макар и тя да желаеше да покаже, че работи съвестно, не бе необходимо да го прави като колегите си от тайната полиция. Искаше само Аугуст Балдер да бъде жив и здрав и вместо лицето на Хелена Крафт, видя пред себе си очите на Ерика Бергер. Тогава се втурна в стаята си и извади своя блекфон, телефона, който имаше навика да използва за разговорите си с Франс Балдер.

Ерика отново беше излязла, за да може да говори необезпокоявано, та сега се намираше пред книжарница „Сьодер“ на „Йотгатан“ и се чудеше дали не бе сторила някоя глупост. Габриела Гране обаче се бе аргументирала така, че Ерика нямаше никакъв шанс да се отбранява, и това навярно му беше лошото да разполагаш с твърде интелигентни приятелки. Четат ти мислите.

Габриела не просто се беше досетила каква работа имаше за нея Ерика, но я беше и убедила, че изпитва морална отговорност и за нищо на света няма да издаде скривалището, независимо в какъв разрез можело да се окаже това с нейната професионална етика. Носела вина, така каза, ето защо искала да помогне, та сега щяла да даде ключовете за своята вила в Ингарьо и да се погрижи едно описание на пътя да бъде качено на криптирания линк, който Андрей Зандер бе създал, следвайки инструкциите на Лисбет.

По-нататък на „Йотгатан“ един просяк рухна на плочите и две торби с пластмасови бутилки се пръснаха по тротоара, та Ерика побърза да се притече на помощ. Само че мъжът почти веднага се изправи на крака и не желаеше съдействие, така че тя му се усмихна меланхолично и продължи нагоре към вестника.

Когато отново влезе в редакцията, Микаел изглеждаше съвсем изтерзан. Косата му стърчеше, ризата му висеше разпасана. Отдавна не го беше виждала в такова състояние. При все това не се разтревожи. Когато очите му блеснеха по този начин, вече бе невъзможно да го спреш. Навлязъл бе в онази абсолютна съсредоточеност, в която щеше да живее, докато не разнищи историята до дъно.

— Намери ли скривалище? — попита той.

Тя кимна.

— Може би ще е най-добре да не издаваш повече. Трябва да си остане достояние на възможно най-малко хора — продължи той.

— Звучи разумно. Но да се надяваме, че решението на проблема ще се окаже краткосрочно. Не ми харесва идеята Лисбет да отговаря за момчето.

— Може да са си от полза един на друг, кой знае.

— Какво каза на полицията?

— Твърде малко.

— Сега не е удачно да потуляме разни неща.

— Не, на практика.

— Лисбет може би ще е склонна да оповести нещо, та да се поуспокоиш малко.

— Не ми се ще да я притискам с каквото и да било точно сега. Безпокоя се за нея. Може ли да помолиш Андрей да я попита дали да не закараме там някой лекар?

— Ще го направя. Но чуй…

— Да…

— Всъщност започвам да вярвам, че тя постъпва правилно — каза Ерика.

— Защо го казваш така внезапно?

— Защото и аз си имам своите източници. Точно сега полицията не изглежда да е най-сигурното място — заяви тя и се отправи с решителна стъпка към Андрей Зандер.

Глава 19. Вечерта на 22 ноември

Ян Бублански беше сам в кабинета си. Ханс Фасте най-сетне си бе признал, че през цялото време е информирал тайната полиция, и без дори да слуша оправданията му, Бублански го отстрани от разследването. Макар обаче така да се сдоби с допълнителни доказателства, че Ханс Фасте е ненадежден кариерист, много му беше трудно да си представи, че момчето е изнесло информация и на престъпни елементи. На Бублански му беше трудно да повярва, че някой изобщо би го сторил.

Разбира се, дори в полицията имаше корумпирани и продажни хора. Ала да тикнеш едно увредено момченце в ръцете на хладнокръвен убиец, беше съвсем друго и той отказваше да повярва, че някой от колегите му е способен да го извърши. Може би информацията бе изтекла по друг начин. Може да са ги подслушали или хакнали, макар, доколко знаеше, да не бяха качвали в компютър информацията, че Аугуст Балдер е в състояние да нарисува извършителя, още по-малко че се намира в Кабинета за деца и младежи „Один“. Бе потърсил шефката на тайната полиция Хелена Крафт, за да обсъдят въпроса, но макар да подчерта, че е важно, тя не му върна обаждането.

Освен това проведе разговори със Съвета по износа и Министерството на предприемачеството, където бяха силно обезпокоени и макар никой да не го каза направо, най-големите им тревоги, изглежда, не бяха свързани с момчето или по-нататъшния развой на драмата на „Свеавеген“, а с програмата за научни изследвания, над която бе работил Франс Балдер и за която вярваха, че е била открадната в нощта на убийството.

Макар неколцина от най-умелите компютърни специалисти в полицията, както и трима специалисти от Университета в Линшопинг и Техническия институт в Стокхолм да бяха посетили къщата в Салтшобаден, не бе намерена и следа от неговите изследвания, нито в компютрите, нито из книжата, които беше оставил.

— Значи, на всичкото отгоре сега е избягал и един изкуствен интелект — измърмори си Бублански и се сети за една стара загадка, която пакостливият му братовчед Самюел имаше навика да измъква от шапката, за да обърка връстниците си в синагогата.

Беше парадоксален въпрос: ако Бог действително е толкова могъщ, дали би бил способен да създаде нещо по-умно от себе си? Спомняше си, че смятаха гатанката за непочтителна и дори светотатствена. Беше някак плъзгава и каквото и да отговореше човек, оказваше се погрешно. Бублански обаче не успя да се вглъби по-нататък в проблематиката. На вратата се почука. Влезе Соня Мудиг и с известна тържественост му връчи още едно парченце швейцарски шоколад с портокал.

— Благодаря — каза той. — Нещо ново?

— Мисля, че знаем как извършителите са изкарали Торкел Линден и момчето на улицата. Изпратили са фалшиви имейли от наше име и са си уговорили среща там отвън.

— И такива неща ли могат да се правят?

— Не е особено трудно.

— Неприятно.

— Да, но все още не е ясно как извършителите са проникнали в компютъра на „Один“ и как са установили, че е замесен и професор Еделман.

— Предполагам, че ще трябва да проверим и нашите собствени компютри.

— Вече е наредено.

— Така ли ще бъде отсега нататък, Соня?

— Какво имаш предвид?

— Човек да не смее да напише или да каже нещо, без да рискува да го проследят.

— Не знам. Надявам се, не. Отвън ни чака някой си Якоб Каро, за да го разпитаме.

— Кой е той?

— Талантлив футболист от „Сирианска“. Той е откарал жената и Аугуст Балдер от „Свеавеген“.

Соня Мудиг седеше в стаята за разпити срещу млад мускулест мъж с къса, тъмна коса и изразени скули. Мъжът носеше пуловер в цвят охра, с шпиц деколте, без риза, и изглеждаше едновременно изтормозен и мъничко горд.

— Начало на разпита 18,35, 22 ноември, свидетел Якоб Каро, на двайсет и две години, живущ в Норшборг. Разкажи какво се случи днес преди обяд — поде тя.

— Ами, значи… — започна Якоб Каро. — Карах по „Свеавеген“ и забелязах, че на улицата цари някаква суматоха, помислих, че е станал инцидент. Затова намалих скоростта. Тогава обаче видях мъж от лявата страна, тичаше през улицата Хукна напред, без дори да погледне към пътното движение, и помня как ми мина през ума, че сигурно е терорист.

— Защо?

— Защото имаше вид на изпълнен със свещен гняв.

— Как изглеждаше?

— Не мога да кажа точно, но впоследствие си мислех, че във вида му имаше нещо неестествено.

— Тоест?

— Сякаш не беше истинското му лице. Имаше кръгли очила, които трябва да са били завързани за ушите. После и бузите му. Сякаш имаше нещо в устата, а и мустаците, и веждите, и цветът на лицето.

— Мислиш, че е бил дегизиран?

— Като че ли да, но нямах време да го огледам. В следващия миг задната врата се отвори рязко и… какво да кажа? Беше един от онези моменти, когато се случват твърде много неща наведнъж, сякаш целият свят се срива върху главата ти. В колата ми внезапно се озоваха някакви чужди хора и целият заден прозорец се натроши. Бях в шок.

— И какво направи?

— Натиснах газта като луд. Мисля, че момичето, което скочи в колата, ми изкрещя да карам, а аз бях толкова уплашен, че едва ли съм знаел какво върша. Просто се подчиних на заповедта.

— Заповед, казваш?

— Така звучеше. Мислех, че ни преследват, и не виждах какво друго да направя, освен да я послушам. Завивах насам и натам, точно както казваше момичето, а освен това…

— Да?

— Имаше нещо в гласа ѝ. Беше толкова хладен и съсредоточен, че се вкопчих в него. Сякаш този глас беше единственото разумно нещо в цялото безумие.

— Каза, че си останал с впечатлението, че знаеш коя е жената?

— Да, но не и тогава. По онова време се бях съсредоточил върху ненормалните неща, които се случваха, а и бях уплашен до смърт. Освен това на задната седалка шуртеше кръв.

— От момчето или от жената?

— Отначало не разбрах, а, изглежда, и те не бяха наясно. Внезапно обаче я чух да възкликва: „Йес!“, сякаш се беше случило нещо хубаво.

— И какво беше то?

— Момичето разбра, че не момчето е простреляно, а тя, и си спомням, че се замислих над това. Беше като „ура, простреляна съм“, и да ви кажа, не беше някаква малка раничка. Както и да я омотаваше, не можеше да спре кръвотечението. Кръвта просто се лееше, а момичето все повече пребледняваше. Явно се чувстваше ужасно.

— И все пак се е радвала, че са улучили нея, не момчето.

— Именно. Точно както би постъпила една майка.

— Но тя не е била майката на момчето.

— По никакъв начин. Не се познавали, така каза. Впрочем то ставаше все по-очевидно. Момичето, изглежда, си нямаше представа от деца. И дума не ставаше да прегърне момчето или да отправи към него някоя утешителна дума. По-скоро го третираше като възрастен и му говореше със същия тон като на мен. В един момент ми се стори, че смята да му даде уиски.

— Уиски? — попита Бублански.

— В колата имах една бутилка, която възнамерявах да подаря на чичо ми, но я дадох на нея, за да дезинфекцира раната си, и да сръбне малко. Пи доста стабилно.

— Като цяло, как според теб третираше момчето? — попита Соня Мудиг.

— Не знам как точно да отговоря на това, честно казано. Не беше някакво чудо на социалните контакти. Мен ме третираше като шибан слуга, а изобщо не я биваше да общува с деца, както казах, но все пак…

— Да?

— Мисля си, че беше добър човек. Не бих я наел за детегледачка, ако схващате какво имам предвид. Но беше окей.

— Значи смяташ, че детето е в безопасност с нея?

— Бих казал, че момичето като нищо може да застраши нечий живот, видя ми се тотално умопобъркана, ала онова момченце, Аугуст се казва, нали?

— Точно така.

— Аугуст ще го защитава с цената на живота си, ако се наложи. Така схванах нещата.

— Как се разделихте?

— Помоли ме да ги откарам до площад „Мусебаке“.

— Там ли живееше?

— Не знам. Не ми е обяснявала. Просто искаше да отиде там — останах с впечатлението, че някъде там си има собствена кола. Иначе не обели ни една излишна дума. Само ме помоли да ѝ запиша данните си. Щяла да ме компенсира за щетите по колата, плюс още малко, така каза.

— Приличаше ли на заможен човек?

— Ами… ако се съди по външния ѝ вид, бих казал, че живее в някоя дупка. Ала начинът, по който се държеше… не знам. Не би ме учудило да е червива от пари. А и имах усещането, че е свикнала да става на нейното.

— Какво се случи после?

— Каза на момчето да слезе.

— И то стори ли го?

— Беше тотално парализирано. Само клатеше тялото си напред-назад и не помръдваше от мястото си. Тогава обаче тонът ѝ стана по-строг. Каза, че било на живот и смърт или нещо подобно, и тогава той се изсули от колата, ръцете му бяха съвсем сковани, сякаш вървеше насън.

— Видя ли накъде поеха?

— Видях само, че свиха наляво, към Слусен. Но момичето…

— Да?

— Съвсем явно беше, че направо изнемогва. Стъпи накриво и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще колабира.

— Не звучи добре. А момчето?

— Май че и то не беше във форма. Погледът му беше много странен и през цялото пътуване се боях да не получи някакъв психически срив или нещо такова. Когато обаче слезе, изглежда се бе примирил с положението. Във всеки случай на няколко пъти попита „накъде“, „накъде“.

Соня Мудиг и Бублански се спогледаха.

— Сигурен ли си? — попита Соня.

— Че защо да не съм?

— Искам да кажа, че може да ти се е сторило, че го чуваш да казва това, например защото е имал учуден вид.

— Че защо да го правя?

— Защото майката на Аугуст Балдер твърди, че момчето изобщо не говори — продължи Соня Мудиг.

— Шегуваш ли се?

— Не, при това звучи доста чудно да е изрекъл първите си думи в разгара на онези събития.

— Чух, каквото чух.

— Окей, а какво му отговори жената?

— „Махаме се“, мисля. „Далеч“. Нещо подобно. После едва не загуби съзнание, както казах. Освен това ми нареди да съм се чупел оттам.

— И ти я послуша?

— Адски бързо. Просто изфучах по пътя си.

— После обаче се сети кого си возил.

— Вече бях схванал, че момчето е синът на онзи гений, за когото пишеше в нета. Ала момичето… смътно ми напомняше на някого. Треперех като лист и накрая изобщо не можех да карам повече. Спрях на „Рингвеген“, горе-долу при Сканстул, втурнах се в хотел „Кларион“, взех си една бира и опитах да се поуспокоя. Тогава се сетих. Беше онова момиче, дето преди няколко години го издирваха за убийство, но после всичките обвинения отпаднаха и се оказа, че като дете била преживяла ужасни неща в клиника за душевноболни. Много добре си го спомням, понеже по онова време имах един приятел, чийто баща бил измъчван в Сирия, и тук го беше сполетяло горе-долу същото, електрически шокове и какво ли не, просто защото не можел да възстанови спомените си. Сякаш за втори път го изтезавали.

— Сигурен ли си в това?

— Че са го изтезавали…

— Не, че е била тя, Лисбет Саландер.

— На телефона си прегледах всички снимки от интернет, няма съмнение. И другото също пасва…

Якоб се поколеба.

— Съблече си тениската, за да я използва за превръзка, а когато се поизвърна, за да омотае рамото си, видях, че на гърба си имаше татуиран голям дракон, чак до лопатката. Въпросната татуировка се споменаваше в една от старите вестникарски статии.

Ерика Бергер пристигна в къщичката на Габриела на Ингарьо с две торби храна, моливи и хартия, два трудни пъзела и някои други неща, ала не се виждаха никакви Аугуст и Лисбет, нито бе възможно да се свърже с тях по някакъв начин. Лисбет не отговаряше нито на приложението редфон, нито по криптирания линк и Ерика направо се поболяваше от тревога.

Както и да гледаше на нещата, не можеше да ги тълкува другояче, освен като крайно лошо знамение. Вярно, Лисбет Саландер не си падаше по излишните фрази, нито по утешителните слова, сега обаче тя сама бе помолила за сигурно скривалище. При това носеше отговорност за дете, така че ако сега не отвръщаше на техните повиквания, явно бе в страшна безизходица. В най-лошия случай лежеше някъде смъртно ранена.

Ерика изруга и излезе на терасата, същата онази тераса, където двете с Габриела си бяха говорили как щели да се скрият от света. Беше едва преди няколко месеца. А и се струваше толкова отдавна. Сега там навън нямаше никаква маса, никакви столове, никакви бутилки, нямаше врява зад гърба им, само сняг, клони и боклуци, които бурята бе довлякла. Изглежда самият живот бе напуснал мястото и някъде в нея споменът от отколешното рачешко празненство сякаш подсилваше пустотата в къщата. Партито витаеше наоколо като призрак.

Ерика пак отиде в кухнята и прибра в хладилника храната, която ставаше за микровълнова — кюфтенца, кутии със спагети и сос с кайма, салам строганоф, запеканки с риба, картофени кюфтета, както и камара джънк фуд — вредната храна, която Микаел я бе посъветвал да накупи: квадратни пици „Билис“, пироги, пържени картофи, три пакета чипс, дребни бонбони, три шоколада, пръчици пресен лакриц, както и кока-кола, бутилка „Тюламор Дю“ и картон цигари. Върху голямата кръгла кухненска маса разположи листа за рисуване, моливи, химикалки, гуми за триене, линия и пергел. Върху най-горния лист нарисува слънце и цвете и написа думите „Добре дошли“ в четири топли цвята.

Къщата бе разположена високо в планината, недалеч от плажа на Ингарьо, и не се виждаше отвън. Беше се сгушила зад иглолистни дървета и се състоеше от четири стаи, като голямата кухня със стъклени врати и тераса беше самото ѝ сърце. Тук освен кръглата маса за хранене имаше стар люлеещ се стол и два изтърбушени и захабени дивана, които, покрити с чифт червени одеяла, все пак изглеждаха свежи и удобни. Беше уютен дом.

Навярно беше и добро скривалище. Ерика остави вратата отворена, прибра ключовете в най-горното чекмедже в шкафа в коридора, както се бяха разбрали, и се спусна по дългото дървено стълбище по планинския склон — единствения път нагоре към къщата, ако човек дойдеше с кола.

Небето беше мрачно и навъсено, брулеше силен вятър. Ерика се чувстваше зле и не ѝ стана по-добре, когато по време на пътуването към дома отново се замисли за майката, Хана. Ерика никога не се беше срещала с Хана Балдер, а и не можеше да се каже, че през изминалите години се бе числила към фенклуба ѝ. По онова време Хана често играеше жени, които всички мъже си въобразяваха, че са способни да съблазнят, едновременно секси и малко глуповато невинни, а Ерика бе отвратена от упорството на филмовата индустрия да извежда на преден план тъкмо този тип героини. Само че нищо от горното не беше вярно понастоящем и Ерика се срамуваше от своята тогавашна недружелюбност. Беше съдила Хана Балдер твърде строго, толкова беше лесно да се критикуват красивите момичета, рано направили голям пробив.

Сега, в редките случаи, когато Хана участваше в големи продукции, очите ѝ по-скоро блестяха със сдържана мъка, която придаваше дълбочина на ролите ѝ, а може би, какво ли знаеше Ерика, тази мъка беше истинска. На Хана Балдер очевидно не ѝ беше леко. Категорично не ѝ е било лесно през изминалото денонощие и още от сутринта Ерика бе настоявала Хана да бъде информирана и заведена при Аугуст. Ситуацията изглеждаше от ония, в които детето се нуждае от майка си.

Само че Лисбет, която по онова време все още комуникираше с тях, се бе възпротивила. Все още никой не знаеше откъде идва изтичането на информация, написа тя, и не можеха да изключат обкръжението на майката. Ласе Вестман на първо място, на когото никой нямаше доверие и който понастоящем си стоеше у дома денонощно, за да избегне обсадилите къщата журналисти. Положението изглеждаше безизходно и никак не допадаше на Ерика, но тя се надяваше все пак да успеят да отразят тази история достойно и задълбочено, без да пострада нито вестникът, нито някой друг.

Най-малкото не се съмняваше в способностите на Микаел, не и когато се държеше като сега. При това му помагаше Андрей Зандер. Ерика имаше слабост към Андрей. Той беше красиво момче, което понякога погрешно взимаха за гей. Не много отдавна на вечеря в дома им с Трегер в Салтшобаден той бе разказал своята житейска история, която увеличи симпатията ѝ към него.

Когато бил единайсетгодишен, Андрей загубил родителите си в бомбен атентат в Сараево, оттогава живеел у някаква леля в Тенста, в покрайнините на Стокхолм, която не забелязвала нито интелектуалните му заложби, нито психологическите му рани. Андрей не беше присъствал на смъртта на родителите си. Но тялото му реагираше така, сякаш страдаше от посттравматичен стрес и до ден-днешен мразеше силния шум и резките движения. Боеше се от чантите, оставени в ресторантите или на публични места, и ненавиждаше насилието и войните с плам, какъвто Ерика никога не бе виждала.

В детството бягал в някакъв свой собствен свят. Потапял се във фентъзи литература, четял поезия, биографии, обичал Силвия Плат, Борхес и Толкин, научил всичко за компютрите и мечтаел да стане писател, автор на сърцераздирателни романи за любов и трагедии. Бил непоправим романтик, който се надявал да излекува своите рани с големи страсти, и не му пукало ни най-малко за случващото се в обществото или по света. Една вечер в късните си тийнейджьрски години обаче отишъл на публична лекция на Микаел Блумквист във Висшето училище по журналистика в Стокхолм и това променило живота му.

Нещо в пламенното изложение на Микаел го накарало да вдигне очи и да съзре свят, който кървял от несправедливости, липса на толерантност и нечестни афери, та вместо за сълзливи романи, започнал да бленува за критични социални репортажи. Не след дълго почукал на вратата на „Милениум“ и помолил да върши каквото и да е: да вари кафе, да редактира, да стане момче за всичко. Искал да се включи на всяка цена. Искал да се числи към редакцията и Ерика, която от самото начало бе съзряла блясъка в очите му, му възложи някои по-дребни задачи: бележки, проучвания и кратки портрети. Преди всичко обаче му препоръча да следва и той го стори със същата енергия, която влагаше във всичко останало. Ходеше на лекции по политология, масмедийна комуникация, икономика, изследвания на мира и конфликтите и работеше по заместителство в „Милениум“. Разбира се, искаше да стане разследващ журналист, точно като Микаел.

За разлика обаче от много други разследващи репортери, той не успя да закоравее. Остана си романтик. Продължаваше да мечтае за голямата любов и както Микаел, така и Ерика посвещаваха много време на любовните му терзания. Жените се лепяха на Андрей, ала бързо го зарязваха. Може би се плашеха от силата на чувствата му, а и беше твърде открит и прозрачен, твърде добър, както казваше Микаел.

Ерика обаче вярваше, че Андрей ще се освободи от своята младежка ранимост. Забелязала го бе в журналистиката му. Онази яростна амбиция да докосне сърцата на хората, която утежняваше прозата му в началото, беше заменена от нова и по-ефективна фактологичност и тя знаеше, че той ще даде всичко от себе си сега, когато бе получил шанса да помага на Микаел в историята за Балдер.

Според плана Микаел щеше да се заеме с големия, носещ разказ. Андрей щеше да му помага с проучването, но също и да напише някои пояснителни странични статии и портрети, и Ерика смяташе, че това звучи обещаващо. Когато паркира на улица „Хьокенс гата“ и влезе в редакцията, Микаел, а също и Андрей, седяха дълбоко съсредоточени, точно както и бе очаквала.

От време на време обаче Микаел си мърмореше нещо, а в очите му не долавяше само онази искряща целеустременост — забеляза и нещо измъчено и това не я изненада. Микаел бе изгубил съня си. Медиите го нападаха жестоко, беше се явявал на полицейски разпити, където го принуждаваха да прави точно това, за което пресата го винеше — да прикрива истината, а това не му харесваше. Микаел Блумквист уважаваше закона, в известен смисъл бе гражданин за пример. Ако обаче имаше някой, който да го накара да прекрачи границата, това беше Лисбет Саландер. Микаел по-скоро би приел безчестието, отколкото да я предаде, ето защо бе отговарял в полицията единствено с прословутото: „Ще трябва да се позова на защитата на източника“, и нищо чудно затова да се чувстваше нещастен и да се тревожеше за последиците, но все пак… И той като Ерика се безпокоеше много повече за Лисбет и момчето, отколкото за своето собствено положение, та след като го погледа малко, тя се приближи до него и попита:

— Как върви?

— А… о… добре. Как беше там?

— Постлах им и сложих храна в хладилника.

— Хубаво. Някой от съседите видя ли те?

— Не зърнах и помен от човек.

— Защо се бавят тогава? — попита той.

— Не знам. Поболявам се от тревога.

— Да се надяваме, че си почиват у Лисбет.

— Да се надяваме. Иначе какво откри?

— Доста.

— Добре звучи.

— Но…

— Да?

— Само дето…

— Какво?

— Имам чувството, че се връщам обратно във времето или наближавам места, където съм бил и преди.

— Май ще трябва да обясниш това по-подробно — каза тя.

— Ще…

Микаел хвърли око на монитора си.

— Първо обаче трябва още да се поровя. Ще поговорим по-късно — рече той, така че тя го остави и се приготви да се прибира у дома, откъдето очевидно трябваше да бъде в готовност да изхвърчи всеки момент.

Глава 20. 23 ноември

Нощта се оказа спокойна, обезпокоително спокойна, а в осем сутринта един замислен Бублански застана пред своята група в залата за съвещания. След като бе изритал Ханс Фасте, той се чувстваше в достатъчна безопасност, за да може отново да говори свободно. Поне му се струваше, че е на по-сигурно място тук сред колегите си, отколкото пред компютъра или с мобилния телефон в ръка.

— Всички схващате сериозността на ситуацията — поде той. — Изтекли са секретни сведения. Това е довело до смъртта на един човек. Застрашен е животът на малко момче. Въпреки трескавата работа, все още не знаем как се е стигнало дотук. Издайникът може да е бил сред нас или в тайната полиция, или пък в Кабинета за деца и младежи „Один“, или в обкръжението на професор Еделман, или при майката и нейния годеник, Ласе Вестман. Не знаем нищо със сигурност, ето защо трябва да бъдем крайно внимателни, направо параноични.

— Възможно е и да сме били хакнати или подслушани. Изглежда си имаме работа с престъпници, които владеят новите технологии по коренно различен начин от онова, с което сме свикнали — допълни Соня Мудиг.

— Именно и това не е по-малко неприятно — продължи Бублански. — Налага се да бъдем предпазливи на всички равнища, да не казваме нищо важно по телефона независимо колко началниците хвалят новата ни мобилна система.

— Хвалят я, защото инсталацията ѝ беше скъпа — обади се Йеркер Холмберг.

— Навярно би трябвало да се позамислим и над собствената си роля — продължи Бублански. — Току-що говорих с една млада, талантлива аналитичка от тайната полиция, Габриела Гране, в случай че името ви е познато. Тя смята, че понятието лоялност за нас, полицаите, не е толкова еднозначно, колкото може да си помисли човек. Имаме много различни лоялност, нали така? Съществува очевидната, към закона. Съществува лоялност към обществото, а също и към колегите, ала има и друга — към нашите началници, както и към нас самите и нашата кариера, та понякога, всички го знаете, тези неща се състезават помежду си. Понякога човек, за да предпази колега, занемарява своята лоялност към обществото, друг път е получил заповеди отгоре, като Ханс Фасте, и тогава лоялността към началниците се сблъсква с онази, която е трябвало да проявява към нас. Занапред обаче — и сега съм страшно сериозен — искам да се чува само за една-единствена лоялност, към самото разследване. Ще заловим виновниците и ще се погрижим никой повече да не става жертва на извършителите. Съгласни ли сте? Дори да се обади самият министър-председател или шефът на ЦРУ и да заговорят за патриотизъм и невероятни кариерни възможности, вие няма и дума да обелите. Нали?

— Да — отвърнаха всички като един.

— Отлично. Както е известно, не друг, а самата Лисбет Саландер се е намесила на „Свеавеген“ и работим усилено, за да установим местонахождението ѝ — продължи Ян Бублански.

— Ето защо трябва да оповестим името ѝ пред медиите! — провикна се Курт Свенсон някак сприхаво. — Имаме нужда от помощ от страна на обществеността.

— Знам, че по този въпрос мненията са раздвоени, ето защо искам да обсъдим проблема още веднъж. Като начало може би няма нужда да посочвам, че Саландер по-рано е била третирана изключително лошо както от нас, така и от медиите.

— Точно сега това няма никакво значение — отвърна Курт Свенсон.

— Не е невъзможно да са я разпознали повече хора на „Свеавеген“ и, така или иначе, името ѝ да излезе наяве всеки момент, тогава тук вече няма да обсъждаме този въпрос. Преди това обаче искам да напомня, че Лисбет Саландер е спасила живота на момчето и заслужава нашето уважение.

— Несъмнено — съгласи се Курт Свенсон. — После обаче малко или повече го е отвлякла.

— Разполагаме със сведения, че би защитила момчето на всяка цена — вметна Соня Мудиг. — Лисбет Саландер е човек, който има изключително лош опит с институциите. През цялото си детство е била обект на несправедливо отношение от страна на попечителска Швеция, и ако тя, също както и ние, подозира, че от полицията изтича информация, няма да се свърже с нас доброволно, в това можем да бъдем сигурни.

— Това пък има още по-малко общо със случая упорстваше Курт Свенсон.

— В известен смисъл е вярно — продължи Соня. — Разбира се, и двамата с Ян сме съгласни с теб, че единственото действително съществено в настоящия контекст е дали от техническа гледна точка е оправдано да оповестим името ѝ, или не. Безопасността на момчето е въпросът, който изцяло засенчва всичко, и тук също сме страшно несигурни.

— Разбирам хода на разсъжденията ви — каза Йеркер Холмберг с тих, замислен тон, който накара всички да се заслушат. — Ако някой ни съобщи къде е видял Саландер, на опасност ще бъде изложено и момчето. При все това остават много въпроси — най-напред: кое е правилното поведение? И тук трябва да изтъкна, че макар и от нас да изтича информация, не можем да приемем Саландер да крие Аугуст Балдер. Момчето е важна брънка от разследването, а ние по-добре можем да защитим едно дете, отколкото би могла емоционално нестабилна млада жена.

— Абсолютно, разбира се — смотолеви Бублански.

— Точно — продължи Йеркер. — И макар да не се касае за отвличане в общоприетия смисъл, да, дори и при положение че всичко е само с най-добри намерения, детето може да понесе сериозни щети. В психологически план трябва да е крайно вредно за момчето да бяга след всичко, което го е сполетяло.

— Вярно, вярно — промърмори Бублански. — Но въпросът все пак е как да процедираме с информацията.

— И по този въпрос всъщност съм съгласен с Курт. Трябва да публикуваме име и снимка начаса. Може да ни осигурят неоценима информация.

— Не е изключено — продължи Бублански. — Но може да осигурят такава и на извършителите. Трябва да приемем, че убийците не са се отказали да преследват момчето, напротив, и тъй като не знаем нищо относно връзката между него и Саландер, не знаем и накъде името ѝ може да насочи престъпниците. Изобщо не съм убеден, че ще допринесем за безопасността на детето, като изнесем тези данни в медиите.

— Но не знаем и дали го предпазваме, като не го правим — контрира Йеркер Холмберг. — Липсват твърде много парченца от пъзела, за да си вадим такива заключения. Дали например Саландер работи за някого и дали има собствен план за детето, освен че го закриля?

— И как е могла да знае, че момчето и Торкел Линден са щели да излязат от входа на „Свеавеген“ точно тогава? — допълни Курт Свенсон.

— Може да се е намирала на мястото случайно.

— Не звучи вероятно.

— Истината често е невероятна — продължи Бублански. — Дори тъкмо това е отличителната ѝ характеристика. Но си прав, изглежда, не е била там по случайност, не и предвид обстоятелствата.

— Като че Микаел Блумквист също е знаел, че предстои да се случи нещо — вметна Аманда Флуд.

— И явно съществува някаква връзка между Блумквист и Саландер — продължи Йеркер Холмберг.

— Точно.

— Микаел Блумквист е знаел, че момчето се е намирало в Кабинета за деца и младежи „Один“, нали?

— Майката, Хана Балдер, му го е казала — обади се Бублански. — Майката, която, сигурно разбирате, не се чувства особено добре в момента. Току-що проведох дълъг разговор с нея. Блумквист обаче не би трябвало и да подозира, че момчето и Торкел Линден са щели да бъдат подмамени да излязат на улицата.

— Възможно ли е да е имал достъп до компютрите на „Один“? — попита Аманда Флуд замислено.

— Не мога да си представя Микаел Блумквист да се е посветил на хакерството — каза Соня Мудиг.

— А Саландер? — каза Йеркер Холмберг. — Какво знаем за нея всъщност? Уж разполагаме със солидно досие, ала последния път, когато си имахме работа с нея, тя ни изненада по всички параграфи. Може и сега зад привидностите да се крие нещо друго.

— Точно така — съгласи се Курт Свенсон. — Въпросителните ни са твърде много.

— Нямаме кой знае какво друго, освен въпросителни. И тъкмо затова би следвало да действаме според правилника — продължи Йеркер Холмберг.

— Не знаех, че правилникът може да отговори на въпросите ни — отбеляза Бублански със сарказъм, който не му беше присъщ.

— Просто искам да кажа, че трябва да го приемем за каквото е: отвличане на дете. Скоро ще измине денонощие от изчезването им, а ние не сме чули и дума от тях. Ще обнародваме името и снимката на Саландер, а после ще обработим щателно всички сведения, които получим — заяви Йеркер Холмберг с голяма убеденост и явно успя да привлече цялата група на своя страна.

Тогава Бублански затвори очи и си помисли, че обича колегите от своята група. Че ги чувства по-близки, отколкото своите братя, сестри и родители. При все това сега се чувстваше принуден да им се противопостави.

— Ще се опитаме да ги открием с всички налични средства, но ще изчакаме с обнародването на името и снимката, това само ще нажежи атмосферата, а не искам да давам на извършителите абсолютно никакви ръководни нишки.

— Освен това се чувстваш виновен — каза Йеркер не без топлота.

— Освен това се чувствам много виновен — заяви Ян Бублански и отново се сети за своя равин.

Микаел Блумквист толкова се тревожеше за момчето и Лисбет, че през нощта почти не беше мигнал. Отново и отново се бе мъчил да се обади на Лисбет чрез приложението редфон. Тя обаче не вдигаше. Не беше чувал и дума от нея от вчера следобед насам. Сега седеше в редакцията в опит да се потопи в работата си и да схване какво му убягва. От известно време насам го глождеше усещането, че пропуска нещо основополагащо, нещо, което би могло да хвърли върху историята нова светлина, но може и да се самозалъгваше. Може би просто се бе отдал на пожелателно мислене в опита си да обхване цялата картина. Последното, което Лисбет му бе написала в онзи криптиран линк, беше:

В интернет имаше няколко снимки на Богданов. На тях той носеше костюми на тънки бели райета, но колкото и перфектно да му стояха, като че ли не им беше там мястото. Изглеждаше така, сякаш ги бе откраднал на път към фотографа. Богданов имаше дълга, провиснала коса, кожа, осеяна с белези, тъмни сенки под очите и нескопосани любителски татуировки, които прозираха през ръкавите на ризата. Черните му очи гледаха втренчено и като че ли виждаха през теб. Беше висок, но едва ли тежеше повече от 60 кг.

Приличаше на стар затворник, но в езика на тялото му имаше нещо, което Микаел бе виждал на снимките от охранителните камери, когато ги бе разглеждал у Балдер в Салтшобаден. Мъжът имаше същото опърпано, недодялано излъчване. В малкото интервюта, които бе дал по повод на своите успехи като предприемач в Берлин, беше намекнал, че повече или по-малко бил роден на улицата.

— Бях осъден да пропадна и да ме намерят мъртъв в някоя уличка със спринцовка в сгъвката на ръката, но се измъкнах от тинята. Интелигентен съм и съм страховит хакер — хвалеше се той.

От друга страна, нищо в живота му не противоречеше на казаното, може би като изключим усещането, че не се бе издигнал единствено със собствени сили. Съществуваха редица индикации, че бе получил помощ от могъщи лица, оценили таланта му. В един немски технически вестник се цитираха думите на някакъв шеф на отдел по ИТ сигурност в кредитния институт „Хорст“, според когото „Богданов има магически поглед. Открива уязвими места в системите за сигурност както никой друг. Той е гений“.

Очевидно Богданов беше хакер звезда и според официалната информация действаше единствено като етичен хакер, лице, което служи на добрата, законна страна и срещу добро заплащане съдейства на предприятия в намирането на недостатъци в тяхната ИТ сигурност. И в неговата фирма, „Ауткаст Секюрити“, нямаше нищо подозрително на вид, нито дори вдъхващо и най-беглото подозрение, че би служила като фасада за нещо друго. Членовете на борда до един бяха хора с положение, с добро образование и без петънце в биографията си, но Микаел, естествено, не се задоволи с това. Двамата с Андрей проучиха всяко лице, дори и само да се е докоснало до предприятието, проучиха дори партньорите на партньорите и тогава откриха, че лице на име Орлов за кратък период е бил заместник-член на борда, а това още от пръв поглед изглеждаше малко странно. Владимир Орлов не беше никакъв ИТ специалист, а търговец на дребно в строителния сектор. Някога бил обещаващ боксьор тежка категория от Крим, а според малкото снимки, които Микаел откри в интернет, изглеждаше изтерзан и брутален, далеч от типа, когото младите момичета канят в дома си на чаша чай.

Съществуваха непотвърдени данни, че бил съден за тежка телесна повреда и сводничество. Бил женен на два пъти — и двете жени бяха мъртви, без Микаел да открие причината за смъртта, ала истински интересното беше, че бил заместник и в невзрачното и отдавна закрито предприятие „Будин, Строителство & Експорт“, което се занимавало с „продажба на строителни материали“.

Собственикът бил Карл Аксел Будин, известен още като Александър Залаченко, а това име събуди за живот сензационната история, отразена навремето от „Милениум“. Залаченко беше бащата на Лисбет и мъжът, убил майка ѝ и съсипал детството на дъщеря си. Залаченко беше нейната тъмна сянка, черното сърце, което се криеше зад решимостта ѝ да отвърне на удара.

Дали името му се бе появило случайно? Микаел знаеше по-добре от всеки друг, че задълбае ли в коя да е история, човек намира всевъзможни връзки. Животът непрекъснато ви предоставя илюзорни съответствия. Само дето… ставаше ли въпрос за Лисбет Саландер, той не вярваше в случайностите.

Ако тя строшеше пръстите на някой хирург или се ангажираше с кражбата на модерна AI технология, човек можеше да е сигурен, че не само е премислила действията си внимателно, а има и основателна причина. Лисбет не забравяше никоя несправедливост или обида. Отмъщаваше и въздаваше справедливост. Дали намесата ѝ в тази история можеше да се обвърже с миналото ѝ? Във всеки случай не беше изключено.

Микаел вдигна очи от компютъра и погледна Андрей. Той му отвърна с кимване. Откъм коридора идваше слаб мирис на храна. На „Йотгатан“ дънеше рокмузика. Бурята виеше навън, а небето все още бе тъмно и навъсено. Микаел влезе в криптирания линк по-скоро по навик, нищо не очакваше. Ала ето че нададе кратък радостен вик.

В линка пишеше:

Отговори на мига:

После не се сдържа и добави:

Тя отговори незабавно:

Лисбет не беше „окей“. Чувстваше се съвсем малко по-добре. През половината от вчерашния ден едва осъзнаваше времето и пространството, с нечовешки усилия се бе вдигнала, за да даде на Аугуст храна и нещо за пиене и да се погрижи да му осигури химикалки, моливи и листове А4, та да си рисува убиеца. Сега обаче още отдалеч видя, че към момента не бе нарисувал нищичко.

Вярно, по цялата холна масичка бяха пръснати листове, ала не бяха никакви рисунки, а по-скоро дълги редици драскулки, и повече разсеяно, отколкото любопитно, тя се опита да разбере какво представляват. Бяха цифри, безкрайни поредици от цифри, и макар отначало да не схващаше нищо, ставаше ѝ все по-интересно, после изведнъж подсвирна.

— По дяволите — промърмори тя.

Току-що бе съзряла някакви главозамайващо големи числа, които определено не ѝ говореха кой знае колко, но все пак изграждаха познат модел, а когато се натъкна на простата поредица 641, 647, 653 и 659, вече нямаше съмнение: това бяха четворки взаимно прости числа или както казваха на английски „секси прости четворки“, секси в смисъл, че представляваха редици от четири прости числа с по шест единици помежду си22.

Имаше и прости числа близнаци, имаше всевъзможни комбинации от прости числа и тогава тя не можа да сдържи усмивката си.

— Супер — рече тя. — Яко.

Аугуст обаче нито отвърна, нито я погледна. Продължаваше да стои на колене до масичката, сякаш не искаше нищо повече от това да продължи с писането на цифрите си, и тогава тя бегло си спомни, че беше чела нещо за савантите и простите числа. Но не можа да се сети какво точно. Беше в твърде лошо състояние, за да се отдава на размисли, затова отиде в банята и взе още две таблетки вибрамицин, които държеше у дома от няколко години.

После опакова пистолета и компютъра си, взе малко дрехи за смяна и каза на момчето да става. Той не помръдна. Само стискаше конвулсивно химикалката си. За миг Лисбет се стъписа, после каза строго:

— Ставай!

И той го стори, а тя самата за всеки случай си нахлузи перука и чифт тъмни очила. После облякоха връхните си дрехи и взеха асансьора до гаража, за да потеглят към Ингарьо с нейното беемве. Управляваше с дясната ръка. Лявото ѝ рамо беше здраво пристегнато и я болеше. Горната част на гърдите също я болеше. Все още беше с температура и на два пъти ѝ се наложи да спре и да отдъхне край пътния банкет. Най-сетне пристигнаха на брега с кея за лодки до Стура Барнвик на Ингарьо и според указанията поеха нагоре по дългото дървено стълбище по протежение на склона. Когато влязоха в къщата, тя се свлече изнемощяла на леглото в стаята точно до голямата кухня. Зъзнеше и трепереше.

След малко стана и дишайки тежко, седна до кръглата кухненска маса, отвори лаптопа си и отново направи опит да декриптира файла, който бе свалила от АНС. И сега не се получи. Дори не беше близо. Аугуст седеше до нея, вперил поглед в листовете и моливите, които Ерика Бергер бе натрупала на купчинки. Но нямаше желание да изписва редици от прости числа, още по-малко да рисува убийци. Навярно бе в шок.

Онзи, който наричаше себе си Ян Холстер, седеше в стая в хотел „Кларион Арланда“. Разговаряше по телефона с дъщеря си Олга и точно както бе очаквал, тя не му вярваше.

— Страх ли те е от мен? — попита тя. — Страх те е, че ще те притисна до стената?

— Не, не, наистина — каза той. — Просто бях принуден…

Затрудняваше се да намери думите. Олга щеше да помисли, че той крие нещо, знаеше го и приключи разговора по-бързо, отколкото всъщност му се искаше. До него на хотелското легло седеше Юрий и псуваше. Бе преровил компютъра на Франс Балдер сто пъти, без да намери и „шибана следа от шибана информация“, както се изрази. „Нищичко, мамицата му!“

— Значи съм свил компютър, който не съдържа нищо — отбеляза Ян Холстер.

— Точно така.

— Че за какво тогава му е бил на професора?

— За нещо страшно специално, много ясно. Виждам, че голям файл, който навярно е бил свързан с други компютри, е бил изтрит наскоро. Но каквото и да правя, не мога да го възстановя. Знаел си е работата онзи.

— Безнадеждно — рече Ян Холстер.

— Адски шибано безнадеждно — добави Юрий.

— Ами телефонът, блекфонът?

— Има някои разговори, които не успявам да проследя, навярно са били от шведската тайна полиция или ИРР. Ала онова, което всъщност ме безпокои най-много, е нещо друго.

— Какво?

— Продължителен разговор, който професорът е водил точно преди да нахлуеш в къщата. Говорел е с някакъв служител от Машинния научноизследователски институт.

— И какво обезпокоително има в това?

— Очевидно моментът. Имам чувството, че е воден някакъв съдбоносен разговор. Освен това и самият институт. Една от насоките на работата им там е да направят така, че интелигентните компютри да не станат опасни за човека в бъдеще, та не знам, мирише ми на гнило. Изглежда Балдер или е предоставил на института нещо от своите изследвания, или пък…

— Да?

— Е изплюл камъчето за нас, или каквото там е знаел.

— Би било лошо.

Юрий кимна, а Ян Холстер тихо изпсува. Нищо не беше минало според очакванията им, а никой от двамата не бе свикнал да се проваля. Ето че се бяха издънили два пъти поред, и то заради някакво си дете, дете със забавено развитие, а това само по себе си бе достатъчно сериозно. Но не и най-лошото.

Най-лошото беше, че Кира бе тръгнала насам, на всичкото отгоре съвсем излязла от кожата си, а никой от тях не бе свикнал и на това. Напротив, беше ги разглезила със своята хладна елегантност, придаваща на дейността им нотка на непогрешимост. Сега беше бясна, извън всякакъв контрол, бе изревала, че били жалки, некомпетентни идиоти. На практика обаче причината не беше в пропуските, изстрелите, които може би бяха, а може и да не бяха улучили момчето със забавено развитие. Причината беше жената, която бе изникнала от нищото и бе защитила Аугуст Балдер. Тъкмо тя бе накарала Кира да обезумее.

Когато Ян се зае да я описва — доколкото изобщо бе смогнал да я види, — Кира го засипа с порой от въпроси. Получеше ли според нея погрешен отговор, изпадаше в истерия, крещеше и се пенеше, викаше, че трябвало да я убият, както и че всичко било типично за тях, че били безмозъчни некадърници. Нито Ян, нито Юрий разбираха защо тя реагира толкова бурно. Никой от двамата не я беше чувал да врещи така преди.

От друга страна, имаше много неща, които не знаеха за нея. Ян Холстер никога нямаше да забрави как в един апартамент в хотел „Д’Англьотер“ в Копенхаген бе правил секс с нея за трети или четвърти път, а когато след това лежаха на двойното легло, пиеха шампанско и си бъбреха за неговите войни и неговите убийства, както толкова често се беше случвало, я бе погалил по рамото и ръката, откривайки разделен на три белег на китката ѝ.

— Как си се сдобила с това, красавице моя? — бе я попитал, получавайки в отговор унищожителен поглед на омраза.

Оттогава повече не му даде да спи с нея. Схвана го като наказание, задето бе попитал. Кира се грижеше за тях и ги зариваше с пари, ала нито той, нито Юрий или друг някой от обкръжението ѝ имаше право да разпитва за нейното минало. Това бе едно от онези неписани правила, които никому от тях отдавна вече не хрумваше да нарушава. Тя беше тяхната благодетелка за добро или за зло, най-вече за добро, мислеха си, и трябваше да се нагаждат към приумиците ѝ и да живеят в непрестанна несигурност, без никога да знаят дали ще се обърне към тях с нежност, или студенина, или пък ще ги постави на мястото им, като им зашлеви някоя внезапна, парлива плесница.

Юрий затвори компютъра и отпи глътка от питието си. И двамата полагаха усилия да внимават с алкохола, доколкото им бе възможно, за да не настроят още повече Кира срещу себе си. Ала положението беше почти безнадеждно. Прекомерните количества фрустрация и адреналин определено ги тласкаха към чашката. Ян попипа нервно телефона си.

— Олга не ти ли повярва? — рече Юрий.

— Ни най-малко, а скоро сигурно ще види и една детска рисунка с мен по всички водещи новини.

— Не вярвам чак толкова в онази рисунка. Изглежда ми като някакво пожелателно говорене от страна на полицията.

— Значи се мъчим да убием едно дете нахалост.

— Не би ме учудило. Не би ли трябвало Кира вече да е тук?

— Всеки момент ще се появи.

— Коя е била според теб?

— Коя?

— Мацката, дето изникнала от нищото.

— Нямам представа — отвърна Ян. — Не съм и толкова убеден, че самата Кира знае. Като че ли по-скоро се тревожи за нещо.

— Подозирам, че ще трябва да ги убием и двамата.

— Боя се, че ще се наложи да свършим нещо повече.

Аугуст не се чувстваше добре. Поне дотолкова ѝ беше ясно. По шията му бяха избили червени петна, юмруците му се свиваха конвулсивно. Лисбет Саландер, която седеше до него на кръглата кухненска маса в къщата на Ингарьо и работеше по своето RSA криптиране, се уплаши да не получи някакъв пристъп. Но нищо не се случи. Аугуст само посегна към един черен пастел.

В същия миг бурен порив на вятъра разтресе големите стъкла на прозорците, Аугуст се поколеба и взе да прекарва лявата си ръка напред-назад по масата. После обаче все пак зарисува, черта тук, друга там, сетне кръгчета, копчета, помисли си Лисбет, после ръка, детайли от брадичка, разкопчана риза. След това му потръгна по-бързо и постепенно напрежението в гърба и раменете на момчето понамаля. Сякаш рана се бе пропукала и бе започнала да заздравява.

Не че това му придаваше нормален вид. Очите му горяха с измъчен блясък, а от време на време и потреперваше. Без съмнение обаче нещо в него се бе уталожило. Ето че смени пастела и нарисува под, под с цвят на дъб, а отгоре му гъмжило от парченца от пъзел, които навярно щяха да образуват блещукащ нощен град. И все пак беше ясно още отсега, че в картинката нямаше да има нищо приятно.

Ръката и разкопчаната риза явно принадлежаха на едър мъж с тумбесто шкембе. Беше се превил като сгъваемо ножче и удряше на пода някакъв малък човек, който не се помещаваше в зрителното поле по простата причина, че именно той наблюдаваше сцената и поемаше ударите.

Ужасяваща картина, несъмнено. Но като че ли нямаше нищо общо с убийството, макар рисунката определено да разобличаваше някакъв побойник. В самото ѝ ядро, в епицентъра ѝ изпъкваше разярено, потно лице, всяка бръчица на което бе прецизно изобразена. Лисбет разпозна лицето. Не че гледаше телевизия кой знае колко или пък ходеше на кино. Но все пак разбра, че то принадлежеше на актьора Ласе Вестман, доведения баща на Аугуст, ето защо се наведе към момчето и му каза със свещен, вибриращ гняв:

— Това няма да ти го стори никога повече, никога!

Глава 21. 23 ноември

Алона Касалес разбра, че има сериозен проблем, когато върлинестата фигура на командир Джони Инграм се приближи до Ед Неда. Още по колебливия език на тялото му можеше да се долови, че пристига с лоши новини.

Джони Инграм често си доставяше удоволствието да забие камата в гърба на някого. С Ед обаче беше различно. Дори височайшите се бояха от Ед. Той бе способен да накара адът да се разтвори под краката на този, който се опиташе да го спъне. А Джони Инграм не беше от хората, които си падат по сцени, още по-малко обичаше да изглежда жалък, а точно това го очакваше, ако намислеше да се кара с Ед. Щеше да изглежда като кръгла нула.

Докато Ед беше безцеремонен и избухлив, Джони Инграм беше изискано момче от висшата класа с тънки крачка и нещо превзето в маниерите. Джони Инграм беше играч от класа и не му липсваше влияние във важните среди нито във Вашингтон, нито в сферата на предприемачеството. В дирекцията беше втори след шефа на АНС Чарлс О’Конър и макар често да се усмихваше и майсторски да раздаваше комплименти, усмивката му никога не достигаше очите. От него се бояха като от малцина.

Разполагаше с деликатни сведения за хората, а между другото, отговаряше и за „надзора над стратегическите технологии“, на по-откровен език, промишления шпионаж — онази част от АНС, която помагаше на американската хайтек промишленост в глобалната конкуренция.

Сега обаче, както бе застанал пред Ед в своя контешки костюм, тялото му сякаш се спихна и макар Алона да седеше на трийсет метра от него, тя долови с точност какво предстои да се случи: Ед беше на път да избухне. Бледото му, преуморено лице бе добило червеникав оттенък и той внезапно изправи своя изкривен гръб, изпъчи голямото си шкембе и изрева гръмко:

— Лайно с лайно зализано!

Никой освен Ед не би нарекъл Джони Инграм „зализано лайно“ и Алона почувства, че го обожава.

Аугуст начена нова рисунка.

Драсна няколко черти по листа. Така натискаше, че черният пастел се счупи. Взе друг и точно като предишния път захвана бързо да рисува, един детайл тук, друг там, пръснати парчета, които се доближаваха едно до друго и постепенно образуваха цялост. Пак същата стая. Сега обаче пъзелът на пода беше друг и по-лесен за различаване. Представляваше червена, полетяла напред спортна кола и ликуващо море от зрители на трибуна, а над нея не стоеше един мъж, бяха двама.

Единият пак беше Ласе Вестман. Сега бе облечен в тениска и шорти, а погледът му беше кървясал, леко кривоглед. Изглеждаше нестабилен и пиян, ала това не го правеше по-малко бесен. От устата му се точеха лиги. При все това не той беше най-плашещият образ на рисунката. По-страховит беше другият мъж. Във воднистите му очи блестеше чист садизъм. Беше небръснат и също пиян, имаше тънки, почти невидими устни и явно риташе Аугуст, макар момчето точно както и предишния път да не се виждаше в кадър, просто бе неописуемо присъстващо чрез отсъствието си.

— Кой е другият? — попита Лисбет.

Аугуст не отвърна, ала раменете му трепереха, а краката му се усукаха на възел под масата.

— Кой е другият? — попита Лисбет малко по-строго и тогава Аугуст написа на рисунката с детински, леко треперлив почерк:

Рогер — това не говореше нищо на Лисбет.

Два часа по-късно във Форт Мийд, след като хакерчетата му бяха разчистили след себе си и се бяха изнизали, Ед отиде при Алона. Странното обаче беше, че вече изобщо нямаше вид на ядосан или обиден. По-скоро излъчваше предизвикателство, а, изглежда, и гърбът не го измъчваше особено. В ръката си държеше тефтер. Едната презрамка на тирантите му се бе откачила.

— Е, старче — поде тя. — Сега вече изгарям от любопитство. Какво е станало?

— Получих отпуск — отговори той. — Каня се да замина за Стокхолм.

— Точно там ли? По това време на годината там не е ли студено?

— Явно повече от всякога.

— Но ти всъщност няма да ходиш там на почивка.

— Между нас казано, няма.

— Ставам все по-любопитна.

— Джони Инграм ни нареди да прекратим разследването. Хакерът да си диша спокойно, ние само ще запушим няколко уязвими дупки. После случаят ще бъде забравен.

— Защо, по дяволите, е наредил такова нещо?

— За да не дърпа дявола за опашката, твърди той, за да не би да изтече информация за атаката. Би било съкрушително, ако се разчуе, че са ни хакнали, да не говорим пък за всеобщото злорадство и за всичките хора, начело с мен, които ръководството ще се види принудено да изрита, за да си спаси реномето.

— Значи, те е и заплашил?

— И още как. Разправяше как съм щял да бъда публично унижен, съден и обруган.

— Ти обаче не изглеждаш особено стреснат.

— Мисля да го прецакам.

— И как си го представяш? Та този келеш има връзки навсякъде.

— Аз също познавам този-онзи. Освен това Инграм не е единственият, който разполага с деликатна информация за хората. Проклетият хакер е имал добрината да свърже и съпостави файловете ни и да ни осведоми мъничко относно собствените ни мръсни ризи.

— Не е ли малко иронично?

— Дори много. Трябва ти подлец, за да разобличиш друг такъв. Отначало данните не изглеждаха чак толкова страшни, не и в сравнение с всичко друго, с което се занимаваме. После обаче, когато се задълбочихме в проучванията си…

— Да?

— Оказа се чист динамит.

— В какъв смисъл?

— Най-приближените на Джони Инграм не просто събират информация относно фирмени тайни, за да помагат на нашите собствени големи концерни. Понякога я и продават скъпо, а тия пари, Алона, невинаги попадат в касата на нашата организация…

— А в собствените им джобове.

— Именно, и тук вече разполагам с достатъчно доказателства, за да пратя Йоаким Баркли и Браян Абът в дранголника.

— Божичко!

— Лошото е обаче, че с Инграм е малко по-сложно. Убеден съм, че той е мозъкът на целия този цирк. Иначе нещата не се връзват. Ала още не разполагам с неопровержимо доказателство, което прави цялата операция рискована. Определено не е невъзможно — макар и да се съмнявам в това — в онзи файл, който хакерът свали, да пише нещо конкретно за него. Но няма да можем да го декриптираме. Това е непробиваемо, шибано RSA криптиране.

— И какво ще правиш?

— Ще затегна мрежата около него. Ще покажа на всички до един, че собствените му сътрудници са се съюзили със закоравели престъпници.

— Като Паяците.

— Като Паяците. В кюпа са заедно с някои наистина вмирисани риби. Дори не би ме учудило да са били замесени в убийството на твоя професор в Стокхолм. Най-малкото са имали явен интерес да го видят мъртъв.

— Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко. Твоят професор е криел знания, които биха могли да се взривят в лицата им.

— По дяволите.

— Именно.

— И сега ще заминеш за Стокхолм като някой частен детектив, за да проучиш всичко това.

— Не като частен детектив, Алона. Ще разполагам с всички официални правомощия, а докато съм там, смятам така да я намлатя, че звезди посред бял ден да види.

— Трябва да ми се е счуло, Ед. Я ли каза?

— Да, драга моя. Я казах!

Рисунките на Аугуст върнаха Лисбет назад във времето и тя отново си припомни стиснатия юмрук, който ритмично и настоятелно удряше по матрака.

Спомни си думкането и пръхтенето, риданията откъм спалнята. Спомни си времето на „Лундагатан“, когато си нямаше друго убежище освен своите комикси и фантазии за отмъщение. После се отърси от тези мисли, погрижи се за раната си, смени превръзката, провери пистолета и се увери, че е зареден. Влезе в PGP връзката.

Андрей Зандер питаше как я карат и тя отговори накратко. Бурята навън тресеше дърветата и храстите. Пийна малко уиски, хапна парче шоколад, после излезе на терасата и продължи по склона, като щателно проучи терена и забеляза неголяма скална пукнатина по-надолу по стръмнината. Преброи крачките си и запамети всяка малка промяна в пейзажа.

Когато отново влезе вътре, Аугуст бе направил нова рисунка с Ласе Вестман и Рогер. Лисбет предположи, че момчето има нужда да го излее от себе си. Ала все още не бе нарисувал нищо от момента на убийството, нито драскулка. Дали преживяното бе блокирано в мислите му?

Лисбет бе обзета от неприятното усещане, че времето им изтича. Погледна угрижено към Аугуст и новата му рисунка, към главозамайващите числа, които бе изписал отстрани, и за около минута се вглъби в тях, изучавайки структурата им, когато внезапно съзря поредица от цифри, на която като че ли не ѝ беше там мястото.

Беше сравнително кратка: 23058443008139952128, и тя я разгада на мига. Не бяха прости числа, а по-скоро число, което по силата на собствената си хармония представлява сумата на всички свои положителни делители. С други думи, съвършено число, точно каквото е 6, понеже 6 може да се раздели на 3, 2 и 1, а 3+2+1 прави 6. Тогава тя се усмихна и ѝ хрумна чудновата мисъл.

— Ще трябва да ми обясниш — каза Алона.

— Ще го сторя — отвърна Ед. — Но макар и да знам, че е излишно, искам тържествено да ми обещаеш, че няма да кажеш нищо на никого.

— Обещавам, дръвнико.

— Добре, защото ето как стоят нещата: след като изревах някоя и друга истина на Джони Инграм, най-вече заради идеята, аз признах, че е прав. Дори се престорих на благодарен, задето слага точка на нашето разследване. Така или иначе, нямаше да напреднем повече, рекох, и в известен смисъл това си беше голата истина. Чисто технически бяхме изчерпали възможностите си. Бяхме сторили всичко и малко отгоре, ала нахалост. Хакерът беше оставил заблуждаващи следи във всяко кьошенце и само ни въвеждаше в нови лабиринти. Едно от моите момчета каза, че дори и напук на всичко да стигнем до края, така или иначе, нямало да го повярваме. Щели сме да си мислим, че това е нова клопка. Така че да, щяхме съвсем да я закъсаме, ако продължавахме по стандартния път.

— Но ти и не си голям привърженик на стандартния път.

— Не, вярвам повече в задния вход. Всъщност изобщо не се бяхме предали. Бяхме разговаряли с нашите контакти сред хакерите, както и с приятелите си от софтуерните компании. Бяхме извършили всякакви проучвания и подслушвания, проведохме собствени атаки. Нали разбираш, при толкова сложна атака като тази, винаги се правят предварителни проучвания. Задават се определени специфични въпроси, посещават се определени специални сайтове и ние неизбежно се добираме до някои от тях. Преди всичко обаче, Алона, налице бе един фактор, който говореше в наша полза. Това бе талантът на хакера. Беше толкова голям, че ограничаваше бройката на заподозрените. Все едно престъпник внезапно да вземе 100 метра за 9,7 секунди на местопрестъплението. Тогава знаеш с голяма положителност, че самият Болт23 или някой от конкурентите му е виновникът, нали?

— Значи е на това равнище.

— В тази атака има части, пред които оставам със зяпнала уста, а съм видял немалко. Ето защо хвърлихме неимоверно много усилия да говорим с хакери и просветени хора от бранша, да ги разпитваме. Кой би бил способен да направи нещо велико, ама наистина велико? Кои са действителните големи звезди днес? Естествено, бяхме принудени да задаваме въпросите по-хитро, та никой да не заподозре какво се е случило на практика. Ударихме на камък. Като да стреляш в тъмното, като да крещиш в пустинята. Никой не знаеше нищо, дори не се и преструваше, че знае, или, да, разбира се, упоменаваха се редица имена, но никое не изглеждаше правилното. Известно време се занимавахме с един руснак, Юрий Богданов. Стар наркоман и крадец с вълшебни пръсти. Нищо не може да го спре. Хаква каквото си поиска, дявол го взел. Още докато бил парцалив скитник в Санкт Петербург, който крадял коли и тежал 40 кг заедно с дрехите, компаниите по ИТ сигурност се мъчели да го вербуват. Дори хора от полицията и разузнавателните служби искали да го привлекат, та да не ги изпреварят престъпните организации. Очевидно обаче тази битка била загубена и днес Богданов е детоксикиран, преуспял и тежи поне 60 кг с дрехите. Почти сме убедени, че той е един от твоите бандити, Алона, това беше и един от поводите да се заинтересуваме от него. Бяхме разбрали за връзката с Паяците след проведените проучвания, но после…

— После не можехте да разберете защо един от техните ще ни предостави нови нишки и взаимовръзки?

— Именно. И тогава продължихме разузнаването. Скоро в разговорите изникна друга банда.

— И кои са те?

— Наричат себе си Републиката на хакерите. Имат страхотна репутация. Смятат ги за върховни таланти, незаменими в криптирането. С пълно право, бих добавил. Ние и мнозина други непрекъснато се мъчим да проникнем в тези групи, не само за да се осведомим какви ги вършат. Искаме и да наемем хората. Понастоящем се е разразила битка за най-добрите хакери.

— Ето че всички сме станали престъпници.

— Ха, да, може би. Както и да е, Републиката на хакерите много я бива. За което имаме достатъчно свидетелства. Ала не е само това. Носят се и слухове, че се били захванали с нещо голямо, а и преди всичко, че лице с псевдоним Боб Песа, който според нас може да се причисли към бандата, е правил проучвания и е задавал въпроси относно едно наше момче, Ричард Фулър. Познаваш ли го?

— Не.

— Манийно-депресивен и самодоволен тип, който отдавна ме тревожи. Класически риск за сигурността. Става надменен и небрежен, когато изпадне в маниакалните си периоди. За банда хакери той е тъкмо човекът, на когото да се нахвърлят, и се изисква да притежаваш наистина квалифицирана информация, за да знаеш това. Психическото му здраве не е общодостъпен факт. Едва ли и майка му е съвсем наясно. Сега обаче до голяма степен съм убеден, че не са проникнали чрез Фулър. Проучихме всеки отделен файл, който Ричард е получил напоследък, и там няма нищо. Изследвахме го от глава до пети. Мисля си все пак, че Ричард Фулър е бил част от първоначалния план на Републиката. Не че разполагам с някакви доказателства срещу групата, съвсем не, ала интуицията ми подсказва, че точно тя стои зад атаката.

— Спомена за момиче.

— Именно. След като вече бяхме набелязали тази група, осведомихме се колкото можахме за тях, макар и да не беше съвсем лесно да различим слуховете и митовете от фактите. Едно нещо обаче се повтаряше толкова регулярно, че накрая не видях причина да се съмнявам в него.

— И какво е то?

— Че най-голямата звезда в Републиката на хакерите е някоя си на име Осата.

— Осата?

— Точно, и няма да те отегчавам с технически подробности, но Осата е нещо като легенда в определени среди, например поради умението си да обръща надолу с главата установените методи. Някой каза, че Осата може да бъде надушена в хакерска атака точно както може да се разпознае някой мотив от Моцарт. Имала свой собствен стил, който не можел да се сбърка, и това всъщност беше първото, което каза едно от моите хлапета, след като разучи атаката: това тук се различава от всичко, на което сме се натъквали досега, на съвсем ново равнище е, нещо едновременно нелепо и изненадващо, при все това ударно и ефективно.

— Значи гений.

— Несъмнено, ето защо се заехме да търсим в интернет всичко налично за тази Оса, за да опитаме да разкрием кой стои зад псевдонима. Никой обаче не се изуми особено, когато не ни се удаде. Не би приличало на това лице да оставя някакви пролуки. Ала знаеш ли какво направих тогава? — заяви гордо Ед.

— Не.

— Заех се да проверя какво означава самата дума.

— Освен буквалното ѝ значение.

— Да, точно, и не защото аз или някой друг сме си мислели, че това ще ни доведе донякъде. Както обаче казах, ако човек не сполучи по главния път, тръгва да се лута по страничните. Никога не се знае на какво може да се натъкне. И, естествено, оказа се, че Оса24 означава всевъзможни неща. Това е името на британски боен самолет от Втората световна война. Има и такава комедия от Аристофан, популярен късометражен филм от 1915 г., сатирично списание от Сан Франсиско, излизало през XIX век, а разбира се, и абревиатура на „бял англосаксонски протестант“, плюс още доста неща. Но всичките тия значения изглеждаха твърде сложни, за да препращат към гениален хакер. Изобщо не пасваха на културата им. Знаеш ли обаче кое пасна?

— Не.

— Онази, на която най-често съответства Осата в интернет, супергероинята от „Марвъл Комикс“, една от основателките на бандата на Отмъстителите.

— Комиксите, по които направиха филми.

— Именно. Бандата с Тор, Железния човек, Капитан Америка и всичките там. За известно време в оригиналните албуми с комикси Осата е дори техен предводител. Осата е доста готина фигура, трябва да отбележа, изглежда малко нещо рокаджийка и бунтарка, облечена е в черно и жълто с крила на насекомо, къса черна коса и нахакано държане; момиче, което атакува от неизгодно положение и притежава способността както да расте, така и да се смалява на размери. Всички източници, с които си кореспондирахме, мислят, че става въпрос за тази Оса. Е, сега, не е задължително лицето зад онзи псевдоним да бъде фенка на „Марвъл Комикс“, поне не понастоящем. Този псевдоним го има отдавна. Може и да не е нищо повече от някаква история от детството, която не може да забрави, или пък просто кратко иронично намигване, нещо, което не означава нищо повече от факта, че някога нарекох котарака си Питър Пан, без дори да харесвам онзи самомнителен герой, дето така и не ще да порасне. Но все пак…

— Да?

— Нямаше как да не установя, че и тази престъпна мрежа, която Осата проучва, използва кодови названия от „Марвъл Комикс“. Нали понякога се наричат Обществото на паяците?

— Да, но това според мен е просто игра. За да ни дразнят, задето ги следим.

— Тъй, тъй, съгласен съм, но дори и игрите могат да дадат насоки или зад тях да се крие нещо сериозно. Знаеш ли какво е присъщо на Обществото на паяците в „Марвъл Комикс“?

— Не.

— Че воюват срещу посестримите на Осата.

— Окей, схващам. Това е детайл, достоен за размисъл, но не мога да проумея как е могъл да ви помогне.

— Само чакай и ще чуеш. Какво ще кажеш, имаш ли желание да ме придружиш до колата ми? Трябва да отпрашвам към летището час по-скоро.

Очите на Микаел Блумквист се затваряха. Не беше особено късно, ала с цялото си тяло усещаше, че не издържа повече. Наложително бе да се прибере и да поспи няколко часа, а тази нощ или утре сутрин да набере скорост отново. Впрочем може би щеше да му е от полза да изпие няколко бири пътем. Безсънието туптеше в челото му и се налагаше да пропъди някои спомени и опасения, а може би щеше да му се удаде да подбере и Андрей. Погледна към колегата си.

Андрей изглеждаше толкова млад и сякаш изпълнен с енергия за двама. Пишеше си на компютъра, все едно току-що бе започнал, от време на време трескаво разлистваше записките си. Беше в редакцията от пет часа сутринта. Сега беше шест без петнайсет следобед, а не бе правил кой знае колко почивки.

— Какво ще кажеш, Андрей? Да излезем ли на по бира и нещо за капване, хем да обсъдим историята?

В първия момент Андрей сякаш не схвана въпроса, сетне обаче вдигна глава и вече далеч не изглеждаше толкова зареден с енергия. С лека гримаса взе да масажира рамото си.

— А… да… може би — поколеба се той.

— Приемам го за „да“ — рече Микаел. — Какво ще кажеш за „Народната опера“?

„Народната опера“ беше бар и ресторант на „Хурншгатан“ недалеч оттам. Привличаше немалко журналисти и хора с артистична нагласа.

— Само че… — отвърна той.

— Какво?

— Този портрет на търговец на предмети на изкуството от „Буковскис“, дето се качил на влак от Централната гара на Малмьо и така и не се върнал. Ерика смята, че ще е добре да влезе в броя.

— Боже, как те товари тая жена.

— Не мисля така. Но нещо не ми се получава. Става толкова засукано и сковано.

— Искаш ли да погледна?

— На драго сърце, но нека първо понапредна. Ще се срамувам до смърт, ако го зърнеш в този вид.

— Значи, ще изчакаме, но хайде де, Андрей, поне да излезем да хапнем. Ако трябва, после можеш да се върнеш да работиш — рече Микаел и погледна колегата си.

Дълго щеше да го помни в този вид. Андрей носеше сако на кафяво каре и бяла риза, разкопчана на шията. Изглеждаше като филмова звезда или във всеки случай като млад Антонио Бандерас, но още по-млад от обикновено и по-нерешителен.

— Май че все пак ще остана и ще въведа това тук в ред — поколеба се той. — В хладилника имам малко храна за микровълновата.

Микаел се замисли дали по силата на своята по-старша позиция да не нареди на Андрей да го придружи. Вместо това каза:

— Окей, ще се видим утре. Как е с нашите хора там? Още ли няма рисунка на убиеца?

— Явно не.

— Утре ще трябва да намерим друго решение. Довиждане засега, и умната — каза Микаел, стана и си навлече палтото.

Лисбет си припомни нещо, което беше чела относно савантите много отдавна в списание „Сайънс“. В своя статия теоретикът на числата Енрико Бомбиери препращаше към книгата на Оливър Сакс „Мъжът, който взе жена си за шапка“, където двама близнаци с аутизъм и умствени увреждания си седели кротко и изброявали един на друг главозамайващо големи прости числа, сякаш ги виждали с очите си в някакъв вътрешен математически пейзаж, или направо били открили загадъчен пряк път към мистерията на числата.

Вярно, онова, което успели да сторят близнаците, и това, в което искаше да успее Лисбет, бяха две различни неща. И все пак имаше връзка, помисли си тя, ето защо реши да опита, колкото и малко да ѝ се вярваше. За целта отново отвори криптирания файл на АНС и своята програма за факторизация с елиптични криви. После пак се обърна към Аугуст. Той отвърна с клатене на торса напред-назад.

— Прости числа. Ти обичаш прости числа — каза му.

Аугуст не я погледна, още по-малко пък спря да се полюшва.

— Аз също ги обичам — продължи тя. — Но точно сега има нещо, което особено ме вълнува. Казва се факторизиране. Знаеш ли какво е това?

Аугуст се взираше в масата, поклащайки се. Не изглеждаше да разбира нещо.

— Факторизиране на прости числа е, когато представим едно число като произведение от прости числа. С произведение в случая искам да кажа резултатът от умножение. Схващаш ли?

Лицето на Аугуст не трепна, а Лисбет се замисли дали чисто и просто да не си държи устата затворена.

— Според основните принципи на аритметиката всяко естествено число има уникална факторизация на прости числа и всъщност това е доста яко. Едно толкова елементарно число като 24 можем да го получим по всевъзможни начини, например като умножим 12 по 2 или 3 по 8, или 4 по 6. При все това има само един начин да го факторизираме с прости числа и това е 2 x 2 x 2 x 3. Схващаш ли? Всички числа си имат уникална факторизация. Проблемът е само в това, че е лесно да умножаваме прости числа и да получаваме големи, но често е невъзможно да направим обратното — от отговора да се доберем до простите числа, а точно това е използвал един много лош човек, за да кодира едно тайно съобщение. Чаткаш ли? Малко като при коктейла — лесно е да забъркаш питиетата, но е трудно да ги разделиш.

Аугуст нито кимна, нито продума, ала поне вече не клатеше тялото си.

— Да видим дали те бива във факторизирането на прости числа, Аугуст? Ще пробваме ли?

Аугуст не мръдна от мястото си.

— Тълкувам го като „да“. Да започнем с числото 456.

Аугуст гледаше все така отчуждено, а Лисбет все повече се убеждаваше, че идеята ѝ е нелепа.

Навън беше студено и ветровито, по улиците имаше сравнително малко хора. Микаел реши, че студът му действа добре, почувства се почти във форма и се размисли за дъщеря си Пернила и думите ѝ за писането „не на шега“, и за Лисбет, разбира се, и за момчето. Какво ли правеха сега?

Вървейки нагоре към „Хурншгатан“, той спря пред една витрина и се позагледа в картина, изобразяваща весели, безгрижни хора на коктейл. Сигурно грешеше, но в този миг му се стори, че беше изминала цяла вечност, откак той самият бе стоял така безгрижно с питие в ръка. За кратък миг закопня да бъде някъде далеч. После потръпна, обзет от усещането, че го следят. Навярно беше последица от всичко, през което бе минал през последните дни. Обърна се и видя смайващо красива жена с яркочервено палто и разпусната тъмноруса коса, която му се усмихна леко неуверено и свенливо. Той ѝ отвърна с предпазлива усмивка и се канеше да продължи напред, но после отново я погледна, сякаш очакваше жената всеки момент да се превърне в нещо друго, по-тривиално.

Тя обаче сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-ослепителна, приличаше на кралска особа, на голяма звезда, която по погрешка се е залутала сред обикновените хора, и в този миг, в първия момент на удивление, Микаел едва ли би могъл да я опише или пък да посочи и една-единствена подробност от външността ѝ. Жената изглеждаше като прелестно клише от модно издание.

— Мога ли да ти помогна? — каза той.

— Не, не — отвърна тя смутено и нямаше съмнение, че свенливостта ѝ беше очарователна.

А не беше от жените, които човек би взел за свенливи. Изглеждаше така, сякаш би следвало да владее света.

— Ами добре, приятна вечер — рече той и се обърна, ала тя го прекъсна с нервно покашляне.

— Не си ли ти Микаел Блумквист? — продължи тя още по-неуверено и сведе поглед към облите камъни на улицата.

— Аз съм — отвърна той и се усмихна вежливо.

Положи усилия да се усмихне така вежливо, както би се усмихнал на всеки друг.

— Само искам да кажа, че винаги съм ти се възхищавала — продължи тя, вдигна предпазливо глава и продължително се вгледа в очите му.

— Поласкан съм, но измина много време, откак пишех смислени неща. Коя си ти?

— Казвам се Ребека Свенсон — рече тя. — Понастоящем живея в Швейцария.

— А сега си у дома на гости.

— Съвсем за малко, уви. Липсва ми Швеция. Дори ми липсва ноември в Стокхолм.

— Значи, работата е сериозна.

— Ха, да! Но сигурно е така с носталгията по дома, нали?

— Как?

— На човек му липсва дори лошото.

— Вярно е.

— Но знаеш ли как лекувам всичко? Следя шведската журналистика. Струва ми се, че не съм изпуснала и една статия в „Милениум“ през последните години — продължи тя и тогава той отново погледна към нея и забеляза, че всеки отделен елемент от облеклото ѝ, от черните обувки на високи токчета до кашмирения шал на синьо каре, беше скъп и необикновен.

Ребека Свенсон не изглеждаше точно като типичния читател на „Милениум“, ала Микаел нямаше причина да проявява предразсъдъци спрямо заможните шведи от чужбина.

— Там ли работиш?

— Вдовица съм.

— Разбирам.

— Понякога така се отегчавам. Тръгнал ли беше нанякъде?

— Мислех да пийна и да похапна — каза той и веднага съжали за отговора си. Беше твърде приканващ, твърде очакван, но поне беше верен. Наистина смяташе да пийне и да хапне.

— Може ли да ти правя компания? — попита тя.

— Би било чудесно — отвърна той колебливо и тогава тя за миг докосна ръката му навярно без да иска, поне му се щеше да мисли така.

Все още изглеждаше свенлива. Бавно се запътиха към „Хурншгатан“ покрай редицата от галерии.

— Толкова е приятно да се разхождам тук с теб — рече тя.

— Беше малко неочаквано.

— Не си мислех точно това, когато се събудих тази сутрин.

— Какво си мислеше тогава?

— Че ще бъде тягостно както обикновено.

— Не знам дали съм чак толкова забавна компания днес — каза той. — Доста съм погълнат от една история.

— Твърде много ли работиш?

— Навярно.

— Значи, може би се нуждаеш от кратка почивка — заяви тя и грейна в обаятелна усмивка, изпълнена с копнеж или сякаш обещаваща нещо, и в този миг му се стори, че е виждал тази усмивка и преди, ала в друга форма, като в криво огледало.

— Срещали ли сме се някога? — попита той.

— Не ми се вярва. Освен че съм те виждала хиляди пъти на снимка и по телевизията, разбира се.

— Значи, никога не си живяла в Стокхолм?

— Когато бях малко момиченце.

— Къде живееше тогава?

Тя посочи неопределено напред по „Хурншгатан“.

— Хубави времена бяха — рече тя. — Татко ни се грижеше за нас. Понякога си мисля за това. Липсва ми.

— Не е ли сред живите?

— Почина твърде млад.

— Съжалявам.

— Да, на моменти още ми липсва. Накъде сме се запътили?

— Не знам точно — отвърна той. — Ей там има една кръчма, малко по-нагоре по „Белмансгатан“, „Бишопс Армс“. Познавам собственика. Доста добро място.

— Сигурно…

Лицето ѝ отново доби онова смутено, свенливо излъчване, а ръката ѝ за пореден път случайно докосна пръстите му; този път не беше толкова сигурен, че е непреднамерено.

— Или не е достатъчно луксозно за теб?

— О, сигурна съм, че е добро — каза тя. — Ала по кръчмите все ме зяпат. Натъквала съм се на толкова много свине.

— Представям си.

— Не би ли могъл…

— Какво?

Тя пак сведе очи и се изчерви — е, първо му се стори, че му се е привидяло. Зрелите хора май не поруменяват по този начин. Ала Ребека Свенсон от Швейцария, която изглеждаше горе-долу като седем милиона долара, наистина почервеня като ученичка.

— Не би ли желал да ме поканиш у вас на по чаша вино или две? — продължи тя. — Би било по-приятно.

— Ами…

Той се поколеба.

Трябваше му сън, за да бъде в добра форма утре рано сутринта. При все това отвърна нерешително:

— Ами да, разбира се. Имам бутилка „Бароло“.

За миг си помисли, че въпреки всичко ще се ободри и че може би го очаква малка, спираща дъха авантюрка.

Но си остана все така неуверен. Отначало не разбираше защо. Обикновено нямаше проблем в случаи като настоящия, пък и честно казано, беше разглезен от ухажващите го жени. Вярно, всичко се бе разиграло с главозамайваща скорост, ала не беше съвсем непривикнал и на това, а и към този вид отношения не проявяваше сантименталност. Така че не, не беше самата бързина на случващото се, или поне не само тя, бе нещо, свързано със самата Ребека Свенсон.

Тя бе, разбира се, млада и стъписващо красива и би трябвало да си има по-добро занимание от това да гони запотени и изнемощели от работа журналисти на средна възраст. Но имаше и нещо друго в погледите ѝ и в онова лъкатушене между дръзкото и свенливото, както и в привидно случайното докосване на ръцете ѝ. Това, което в първия момент бе възприел като неустоимо, започваше да му изглежда все по-преднамерено.

— Чудесно. Впрочем няма да окъснявам, не искам да ти съсипя някой репортаж — каза тя.

— Поемам цялата отговорност за всички съсипани репортажи — отговори той и се опита да отвърне на усмивката ѝ.

Но усмивката ѝ не беше естествена. Прихвана и нещо особено в погледа ѝ, внезапна вледеняваща студенина, която в рамките на секунда се преобрази в своята противоположност, в нежност, топлота, като у голяма актриса, демонстрираща своите умения. Тогава напълно се убеди, че нещо не беше наред. Само дето не разбираше какво, а и не желаеше да разкрива своите подозрения, поне засега. Искаше да разбере. Какво се разиграваше? Науми си, че беше важно да проумее.

Продължиха нагоре по „Белмансгатан“, не че все още имаше намерение да я води в дома си, ала се нуждаеше от време, за да схване какво става. Отново я погледна. Наистина беше очебийно красива. Но го порази мисълта, че не красотата ѝ го бе завладяла така отначало. Беше нещо друго, по-неуловимо, което насочваше мислите му към свят, съвсем различен от бляскавите седмични издания. В този момент Ребека Свенсон му изглеждаше като загадка, чийто отговор трябваше да узнае.

— Приятно кварталче — отбеляза тя.

— Не е лошо — отвърна той замислено и погледна към „Бишопс Армс“.

Малко над кръчмата, на кръстовището с „Тавастгатан“ стоеше мършав, висок мъж с черен каскет и тъмни очила и изучаваше някаква карта. Лесно би било да го вземеш за турист. В ръката си държеше кафява пътна чанта, носеше бели кецове и черно кожено яке с голяма, вдигната кожена яка. При нормални обстоятелства Микаел със сигурност не би му обърнал внимание.

Сега обаче не беше нищо неподозиращ наблюдател, ето защо реши, че движенията на мъжа са нервни и напрегнати. Можеше само да му се струва така, разбира се, защото в момента беше подозрителен, но наистина намираше, че леко разсеяното боравене с картата изглежда престорено, при това в същия миг човекът вдигна глава и хвърли изпитателен поглед към Микаел и жената. После пак сведе очи към картата си, но изглеждаше затормозен, като че ли искаше да скрие лицето си под каскета, и в наведената, сякаш засрамена глава имаше нещо, което се стори на Микаел познато. Той отново погледна Ребека Свенсон в тъмните очи.

Взира се в тях продължително и настоятелно и получи в отговор нежен поглед, ала не му отвърна, просто я гледаше твърдо и съсредоточено. Тогава лицето ѝ се смрази и едва в този миг Микаел Блумквист отвърна на усмивката.

Усмихваше се, защото внезапно бе разбрал за какво става дума.

Глава 22. Вечерта на 23 ноември (шведско време)

Лисбет стана от кухненската маса. Не искаше повече да притеснява Аугуст. Момчето бе под силно напрежение, а и цялата ѝ идея беше налудничава от самото начало.

Хората винаги възлагат прекалено големи надежди на горките саванти. А стореното от Аугуст беше достатъчно впечатляващо. Лисбет излезе на терасата и докато опипваше внимателно раната, която все още я болеше, чу зад себе си скърцане по хартия. Извърна се и пое обратно към кухненската маса. В следващия миг се усмихна.

Аугуст бе написал:

2³ x 3 x 19

Лисбет седна на стола си и каза на момчето, този път без да го гледа:

— Окей! Впечатлена съм. Но хайде да го направим малко по-трудно. Вземи 18 206 927.

Аугуст се сви над масата и Лисбет си помисли, че май беше нагло веднага да му подхвърля осемцифрено число. Ако обаче изобщо искаха да имат шанс за успех, трябваше да се целят далеч по-нависоко. Не се изненада, когато Аугуст отново започна нервно да клати торс. След две секунди обаче момчето се наведе напред и написа на листа си:

9419 x 1933

— Хубаво, какво ще кажеш за 971 230 541?

983 x 991 x 991, написа Аугуст.

— Хубаво — рече Лисбет и продължи нататък.

Алона и Ед стояха пред черния, подобен на куб главен щаб във Форт Мийд с огледалните му стъклени стени, на гъмжащия паркинг недалеч от големия радарен купол с всичките му сателитни чинии. Ед нервно въртеше в ръка ключовете на колата си и гледаше към обкръжаващата ги гора отвъд електрическата ограда. Беше поел към летището и каза, че вече закъснявал. Алона обаче отказваше да го пусне. Държеше ръката си на рамото му и клатеше глава.

— Та това е пълно безумие.

— Такова е — рече той.

— Значи, всяка една от онези кодови думи, които прихванахме от групата на Паяците — Танос, Чародейката, Земо, Алкема, Циклон и каквито там още бяха, всички се отличават с това, че са…

— Врагове на Осата в оригиналните албуми с комикси, да.

— Страхотно.

— Един психолог сто на сто би могъл да извлече нещо интересно от това.

— Трябва да е дълбоко вкоренена идея фикс.

— Без съмнение. Оставам с усещането за омраза — рече той.

— Нали ще се пазиш.

— Не забравяй, че съм момче от бандите.

— Това е било преди много време, Ед, и преди много килограми.

— Не зависи от теглото. Какъв беше онзи лаф: можеш да изкараш момчето от гетото…

— Но никога гетото от момчето.

— Не можеш да се отърсиш от това. Освен това ще ми съдействат от ИРР в Стокхолм. И те имат интерес този хакер да бъде веднъж завинаги обезвреден.

— Ами ако Джони Инграм научи?

— Няма да е добре, но, както разбираш, вече съм подготвил малко почвата. Дори съм разменил някоя и друга дума с О’Конър.

— Подозирах го. Мога ли да направя нещо за теб?

— Да.

— Казвай.

— Изглежда, бандата на Джони Инграм е имала панорамен поглед над цялото шведско полицейско разследване.

— Значи, подозираш, че по някакъв начин следят полицията?

— Или пък си имат източник някъде, например някой от шведските тайни служби. Ако те свържа с двама от своите най-добри хакери, би ли могла да се поразровиш из това?

— Звучи рисковано.

— Окей, забрави.

— Не, допада ми.

— Благодаря, Алона, ще ти изпратя повече информация.

— Е, приятно пътуване — пожела тя.

Ед се усмихна, седна в колата и потегли.

Впоследствие Микаел нямаше да бъде в състояние да обясни как точно бе разбрал, но навярно имаше нещо в лицето на Ребека Свенсон, нещо едновременно чуждо и познато. Може би общата хармония на чертите ѝ напомняше за своята собствена противоположност и заедно с други предчувствия и подозрения, които бе имал по време на работата над своята статия, му даде отговора. Вярно, засега далеч не беше сигурен, ала не се съмняваше, че нещо въобще не беше наред.

Мъжът горе на кръстовището, който сега продължи по пътя си със своята карта и с кафявата си чанта, положително беше същият образ, който бе видял на охранителната камера в Салтшобаден. Бе твърде невероятно това съвпадение да не означава нещо. Микаел помисли, после се обърна към жената, която наричаше себе си Ребека Свенсон, и каза, опитвайки се да изглежда сигурен в себе си:

— Приятелят ти си отива.

— Приятелят ми? — възкликна тя с искрено изумление. — Какво искаш да кажеш?

— Онзи там — продължи той и посочи мършавия гръб на мъжа, който тромаво крачеше по „Тавастгатан“.

— Майтапиш ли се с мен? Не познавам никого в Стокхолм.

— Какво искаш от мен?

— Исках само да те опозная, Микаел — отвърна тя и направи жест към блузата си, сякаш мислеше да разкопчае някое копче.

— Стига! — сряза я той и тъкмо се канеше да ѝ каже какво подозира, когато тя го погледна толкова жално и умолително, че той си изгуби мисълта и за миг реши, че наистина се е заблудил.

— Ядосан ли си ми? — попита тя обидено.

— Не, но…

— Какво?

— Нямам ти доверие — заяви той по-рязко, отколкото всъщност му се искаше.

Тогава тя се усмихна меланхолично и каза:

— Сякаш днес не си съвсем на себе си, а, Микаел? Май ще трябва да се срещнем друг път.

Тя го целуна по бузата толкова бързо и дискретно, че не съумя да я възпре. После му помаха кокетно с пръсти и изчезна нагоре по възвишението. Вървеше решително и самоуверено на високите си токчета и изглеждаше така, сякаш нищо на този свят не бе в състояние да я разтревожи. За част от секундата той се зачуди дали не би трябвало да ѝ попречи и да я подложи на нещо като кръстосан разпит, ала се съмняваше, че той би довел до нещо смислено. Вместо това реши да я проследи.

Лудост беше да го прави, ала не намери друго решение и я остави да се изгуби отвъд билото, след което тръгна подире ѝ. Забърза към кръстовището, убеден, че няма как да е стигнала далеч, ала там горе нямаше и помен от нея. Мъжът също не се виждаше. Сякаш и двамата бяха потънали вдън земя. Улицата беше почти изцяло пуста, с изключение на едно черно беемве, което тъкмо паркираше между две други коли, и млад мъж с козя брадичка и стар кожух от овча кожа, който се задаваше към него от отсрещната страна на улицата.

Къде се бяха дянали? Нямаше никакви малки улички, където да свърнат, никакви прикрити алейки. Дали не бяха влезли в някой вход? Микаел продължи надолу към „Торкел Кнютсонсгатан“, оглеждайки се зорко наляво и надясно. Нищо не виждаше. Подмина онова, което навремето беше „Котлето на Симир“, старият им любим ресторант, понастоящем ливанска кръчма, наречена „Табуле“. Биха могли да са влезли тук.

Не разбираше обаче как тя би успяла да се добере дотам. Беше я следвал по петите. Къде, по дяволите, беше? Дали двамата с мъжа не го наблюдаваха отнякъде? На два пъти се извърна рязко с чувството, че са изникнали зад гърба му, и за пореден път изпита вледеняващото усещане, че някой го гледа през телескопичен мерник. Беше фалшива тревога, поне доколкото можеше да прецени.

Мъжът и жената не се виждаха никъде, а когато най-сетне се отказа и пое към къщи, започна да му се струва, че се е измъкнал от голяма опасност. Нямаше представа дали това усещане отговаря на истината, но сърцето му думкаше, а гърлото му бе пресъхнало. Обикновено не се плашеше толкова лесно. Сега обаче се боеше от една на практика пуста улица.

Нищо не разбираше. Знаеше само с кого се налага да говори. Трябваше да издири Холгер Палмгрен, стария попечител на Лисбет. Първо обаче щеше да изпълни своя граждански дълг. Ако мъжът, когото бе видял, действително беше лицето от охранителната камера на Франс Балдер и ако съществуваше минимален шанс да бъде намерен, полицията трябваше да узнае за това, ето защо позвъни на Ян Бублански. Не му беше лесно да убеди комисаря.

Не му беше лесно да убеди и себе си. Навярно обаче имаше насъбран капитал от доверие, до който можеше да прибегне, колкото и да бе изкривявал истината напоследък. Бублански каза, че ще изпрати полицаи.

— А защо му е да идва в твоя квартал?

— Не знам, но предполагам, че няма да навреди, ако го потърсите.

— Да, сигурно.

— В такъв случай ви пожелавам успех.

— Все още е адски неприятно, че Аугуст Балдер е някъде там навън — добави Бублански с известен укор в гласа.

— Все още е адски неприятно, че информацията е изтекла от вас — отвърна Микаел.

— Мога да ти съобщя, че идентифицирахме нашия издайник.

— Така ли? Та това е страхотно.

— Боя се, че не е чак толкова страхотно. Мислим, че може да е имало няколко доносници, всички сравнително неволни с изключение евентуално на последния.

— Значи, трябва да се постараете да го откриете.

— Правим всичко по силите си, но започваме да подозираме…

— Какво?

— Нищо…

— Окей, няма нужда да ми казваш.

— Живеем в болен свят, Микаел.

— Нима?

— Свят, в който параноята е здравословна.

— Май че имаш право. Приятна вечер, комисарю.

— Приятна вечер, Микаел. Само не върши други глупости.

— Ще се опитам — отвърна той.

Микаел прекоси „Рингвеген“ и се спусна в метрото. Взе червената линия към Норшборг и слезе на Лилехолмен, където от няколко години насам Холгер Палмгрен живееше в малък апартамент. По телефона гласът на Холгер Палмгрен бе прозвучал уплашено, но Микаел го увери, че с Лисбет всичко е наред — надяваше се да казва истината, — и Холгер му даде да разбере, че е добре дошъл.

Холгер Палмгрен беше пенсиониран адвокат, дългогодишен попечител на Лисбет още откакто момичето, тогава на тринайсет години, бе затворено в психиатричната клиника „Санкт Стефан“ в Упсала. Днес Холгер беше стар и с разклатено здраве — бе получил два или три удара. От известно време насам се придвижваше с проходилка, на която се подпираше, а понякога дори тя не помагаше.

Лявата половина на лицето му беше провиснала, а лявата му ръка бе на практика обездвижена, но умът му беше бистър, а паметта — уникална, стига само да се касаеше за неща, разположени далеч назад във времето, и преди всичко ако ставаше въпрос за Лисбет Саландер. Никой не познаваше Лисбет като него.

Холгер Палмгрен бе сполучил там, където всички психолози и психиатри се бяха провалили или може би не бяха пожелали да успеят. След детство, прекарано в ада, когато момичето изпитваше недоверие към всички възрастни и към всякакви представители на институциите, Холгер Палмгрен я беше убедил да говори. Микаел смяташе това за малко чудо. Лисбет беше кошмарът на всички терапевти, ала на Холгер бе разказала и най-болезненото от детството си и това беше поводът Микаел да набере кода на входната врата на площад „Лилехолмсторет“ 96, да се изкачи с асансьора до петия етаж и да позвъни.

— Стари приятелю — каза Холгер на прага. — Много ми е драго да те видя. Но ми изглеждаш пребледнял.

— Спах малко лошо.

— Не е учудващо, когато стрелят по теб. Прочетох за това във вестника. Ужасяваща история.

— Определено.

— Случило ли се е още нещо?

— Ще ти разкажа — отвърна Микаел, седна на красив, тапициран в жълто диван точно до балкона и изчака Холгер, който с мъка се настани в инвалидна количка до него.

След това Микаел разказа историята в общи линии, ала когато стигна до своето прозрение или предчувствие, обзело го, докато вървеше по „Белмансгатан“, Холгер го прекъсна:

— Какво говориш?

— Мисля си, че беше Камила.

Холгер изглеждаше поразен.

— Онази Камила?

— Точно тя.

— Божичко — възкликна Холгер. — И какво стана после?

— Изпари се. Но мозъкът ми сякаш кипна.

— Мога да го разбера. Мислех си, че Камила веднъж завинаги е изчезнала от лицето на земята.

— Почти бях забравил, че са били две.

— Две бяха, и още как, близначки, които се мразеха.

— Знаех го, разбира се — продължи Микаел. — Ала трябваше да ми бъде напомнено, та да започна да размишлявам сериозно. Бях умувал, както ти казах, над въпроса защо Лисбет се замесва в тази история. Защо тя, опитната суперхакерка, проявява интерес към проста хакерска атака.

— И сега искаш да ти помогна да разбереш.

— Нещо такова.

— Окей — започна Холгер. — Ти знаеш основната история, нали? Майката, Агнета Саландер, била касиерка в „Консум Синкен“ и живеела сама с двете си дъщери на „Лундагатан“. Навярно заедно можели да водят доста сносен живот. Вярно, че в домакинството нямало много пари, а Агнета била страшно млада и нямала възможност да се образова. Обаче била любвеобилна и грижлива майка. Наистина искала да осигури добри условия за израстване на момичетата си. Само дето…

— Понякога бащата идвал на гости.

— Да, понякога бащата, Александър Залаченко, идвал и посещенията почти винаги свършвали по един и същи начин. Бащата изнасилвал и малтретирал майката, докато дъщерите седели в съседната стая и чували всичко. Един ден Лисбет открила майката в безсъзнание на пода.

— И тъкмо тогава си отмъстила за първи път.

— За втори — първия път наръгала Залаченко в рамото с нож.

— Именно. Този път подхвърлила в колата му кутия от мляко, пълна с бензин, и драснала клечката.

— Точно. Залаченко пламнал като факла и получил тежки изгаряния, наложило се да му ампутират единия крак. Самата Лисбет била затворена в отделение по детска психиатрия.

— А майката попаднала в санаториума в Епелвикен.

— Да, и това за Лисбет било най-болезненото в цялата история. Тогава майката била едва на двайсет и девет, ала така и не дошла на себе си. Прекарала четиринайсет години в дома с тежка мозъчна контузия и в ужасни мъки. Често изобщо не можела да общува с никого. Лисбет я посещавала колкото се може по-често и знам, че е мечтаела един ден майка ѝ да оздравее, за да може отново да започнат да разговарят и да се грижат една за друга. Това обаче така и не се случило. Ето това е най-мрачната част от живота на Лисбет. Гледала как майка ѝ линее и бавно умира.

— Знам, че е ужасяващо, но никога не съм разбирал добре участието на Камила в историята.

— То е по-сложно и в известен смисъл си мисля, че на момичето трябва да се прости. Та нали и тя е била просто дете, а преди дори да го осъзнае, се е превърнала в пионка в играта.

— Какво всъщност се е случило?

— Може да се каже, че са избрали различни страни в битката. Вярно, били са двуяйчни близначки и не са си приличали на външен вид, но са били съвсем различни и по характер. Лисбет се е родила първа. Камила дошла двайсет минути по-късно и явно още от малка била радост за очите. Докато Лисбет се държала като дивачка, Камила карала всички да възклицават: „О, какво сладко момиченце“, та със сигурност не е било случайно, че Залаченко от самото начало проявявал по-голяма поносимост към нея. Казвам поносимост, защото в първите години, разбира се, и дума не можело да става за друго. За него Агнета била просто курва, така че по пътя на логиката нейните деца не били нищо повече от копелета, които само му се пречкали. И все пак…

— Да?

— Все пак и Залаченко установил, че едното от хлапетата било наистина красиво. Лисбет понякога казваше, че семейството ѝ е генетично увредено, и макар в чисто медицински смисъл това, разбира се, да е съмнително, може би трябва да се съгласим, че Зала е оставил след себе си много особени деца. Ти нали се натъкна на полубрата на Лисбет, Роналд? Бил е рус и огромен, и страдал от конгенитална аналгезия — неспособност да се изпитва болка, затова бил идеален бияч и убиец, докато Камила… е, при нея генетичният дефект се състоял чисто и просто в нейната неповторимост, била невероятно, смехотворно красива, и ставало само по-лошо, докато растяла. Казвам по-лошо, защото в голяма степен съм убеден, че това е било един вид нещастие, и може би е изпъквало още повече на фона на близначката ѝ, която винаги изглеждала кисела и сърдита. Случвало се възрастните да правят гримаси при вида на Лисбет. После обаче откривали Камила и грейвали, направо полудявали. Можеш ли да разбереш как ѝ е повлияло това?

— Трябва да ѝ е било тежко.

— Не говорех за Лисбет и мисля, че никога не съм виждал някаква завист в нея. Ако беше само красотата, струва ми се, че тя с радост би я оставила на сестра си. Не, имам предвид Камила. Можеш ли да си представиш как влияе на дете, което още не е развило у себе си способност за емпатия, през цялото време да слуша, че е чудесно, че е божествено?

— Главозамайва я.

— Вдъхва ѝ чувството за власт. Когато се усмихне, ние се разтапяме. Когато не го стори, чувстваме се отхвърлени и правим всичко по силите си, за да я видим отново грейнала. Камила отрано се научила да използва това. Станала майсторка, майсторка на манипулирането. Имала големи, изразителни очи на хищник.

— Още ги има.

— Лисбет ми е разказвала как сестра ѝ прекарвала часове наред пред огледалото само за да тренира погледа си. Очите ѝ били фантастично оръжие. Умеели както да омайват, така и да изолират — да карат деца и възрастни да се чувстват избрани и специални единия ден и съвършено отритнати и изоставени на следващия. Това било прокълната дарба, а както сам можеш да се досетиш, в училище веднага си спечелила невероятна популярност. Всички искали да бъдат с нея и тя се възползвала от това по всевъзможни начини. Следяла съучениците ѝ всеки ден да ѝ правят малки подаръци: топчета за игра, бонбони, дребни пари, мъниста, брошки, а ония, които не го правели или по някакъв начин не постъпвали, както тя желаела, на следващия ден не били удостоявани нито със здрасти, нито дори с поглед, и всички, които били лишавани от топлината на нейното излъчване, знаели как боляло. Съучениците ѝ вършели всичко, за да ѝ се подмажат. Лазели в краката ѝ — всички освен един, разбира се.

— Сестра ѝ.

— Именно, ето защо Камила настройвала другарчетата от класа против Лисбет. Задействала пъклени планове за тормоз — децата натиквали главата на Лисбет в тоалетната и я наричали изрод, извънземно и какво ли още не. Продължавали така чак докато откриели с кого всъщност си имат работа. Ала това е друга история и нея си я знаеш.

— Лисбет не е точно от хората, които обръщат и другата буза.

— Не е, но интересното в тази история от чисто психологическа гледна точка е, че Камила се научила да властва и да контролира своето обкръжение. Научила се да контролира всички освен две важни личности в своя живот, Лисбет и бащата, а това я дразнело. Вложила неимоверно много енергия, за да спечели и тези битки, а за тях се изисквали коренно различни стратегии. Лисбет не можела да привлече на своя страна по никакъв начин, а и не ми се вярва много да е държала на това. В нейните очи Лисбет била просто странна, просто криво, опако хлапе. Затова пък бащата…

— Той бил зъл до мозъка на костите си.

— Бил зъл, но бил и центърът на тежестта в семейството. Онзи, около когото всъщност се въртяло всичко, макар да се появявал рядко. Бил отсъстващият баща, а такива дори при нормални обстоятелства могат да добият чисто митично значение за едно дете. А нещата отишли много по-далеч.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Камила и Залаченко са били злощастна комбинация. Мисля си, че без Камила сама да разбира това, още тогава я е интересувало едно-единствено нещо: властта. А баща ѝ, е, за него може да се каже какво ли не, ала власт не му липсвала. Мнозина са свидетелствали за това, не на последно място онези нещастници в тайната полиция. Уж се опитвали да проявяват твърдост и да го контролират, но щом се изправели очи в очи с него, се превръщали в стадо боязливи овчици. Залаченко излъчвал особена, отблъскваща самоувереност, която се подсилвала от факта, че бил недосегаем и че въобще нямало значение колко пъти са се оплаквали от него на социалните служби. Тайната полиция вечно му пазела гърба и очевидно Лисбет е усещала това и тъкмо то я е убедило, че трябва да поеме нещата в свои ръце. За Камила обаче било коренно различно.

— Искала да стане като него.

— Да, така си мисля. Бащата бил нейният идеал — искала и тя да излъчва същия имунитет и сила. Но може би най-вече е искала той да я забележи, да я възприеме като достойна дъщеря.

— Трябва да е знаела колко безобразно е третирал майка ѝ.

— Знаела е, разбира се. При все това взела страната на баща си. Избрала силата и властта, би могло да се каже. Още като малка казвала, че ненавижда слабите.

— Искаш да кажеш, че е презирала и майка си?

— Струва ми се, че да, за съжаление. Веднъж Лисбет ми разказа нещо, което така и не можах да забравя.

— Какво?

— Никога не съм го споделял с друг.

— А може би е време.

— Да, може би, но в такъв случай се нуждая от нещо силно за кураж. Какво ще кажеш за един коняк от по-хубавите?

— Май не би било лоша идея, но ти си стой. Аз ще донеса чаши и бутилката — каза Микаел и се отправи към махагоновия бар в ъгъла до вратата на кухнята.

Разучаваше бутилките, когато звънна айфонът му. Беше Андрей Зандер или поне неговото име се изписа на дисплея, ала когато Микаел вдигна, нямаше никого. Може би случайно съм натиснал нещо, помисли си той, наля в две чаши „Реми Мартен“ и отново седна до Холгер Палмгрен.

— Е, разказвай.

— Не съм съвсем сигурен откъде да започна. Доколкото разбирам, било е хубав летен ден, а Камила и Лисбет били заключени в детската си стая.

Глава 23.

Вечерта на 23 ноември

Аугуст отново застина. Вече не намираше отговорите. Числата бяха станали твърде големи и вместо да грабне химикалката, той сключи ръце и така ги стисна, че чак кокалчетата им побеляха. После заблъска глава в плота на масата.

Лисбет би трябвало да се опита да го утеши или поне да му попречи да се нарани. Но тя някак не съзнаваше изцяло случващото се. Мислеше за своя криптиран файл и започваше да си дава сметка, че няма да напредне и по този път, което, разбира се, далеч не беше учудващо. Защо Аугуст да се справи, когато суперкомпютрите не можеха? Очакванията ѝ бяха нелепи от самото начало, пък и онова, което бе направил, беше достатъчно впечатляващо. И все пак тя изпитваше разочарование, затова излезе навън в мрака и се загледа в пустеещия, диворасъл пейзаж. Под стръмния склон се стелеха плажът и заснежено поле с изоставено помещение за танци.

В хубавите летни дни тук сто на сто гъмжеше от народ. Сега всичко бе запустяло. Лодките бяха изтеглени на сушата и не се виждаше жива душа, в къщите на отсрещния бряг не светеше ни една лампа и отново фучеше бурен вятър. Мястото допадаше на Лисбет. Или поне ѝ допадаше за скривалище сега, в края на ноември.

Вярно, ако някой дойдеше с кола, едва ли щеше да чуе шума от двигателя. Единственият мислим паркинг се намираше долу, край мястото за лодки, а за да се добере до къщата, човек трябваше да изкачи стъпалата по склона. Под прикритието на нощния мрак със сигурност бе възможно да се промъкнеш нагоре незабелязано. Но тази нощ тя смяташе да поспи. Нуждаеше се от това. Раната още я болеше и сигурно затова бе реагирала така остро, когато не се сбъдна това, в което всъщност не беше вярвала истински. Когато обаче се прибра вътре, осъзна, че имаше и нещо друго.

— По принцип Лисбет не се интересува какво е времето навън или какво се случва извън полезрението ѝ — продължи Холгер Палмгрен. — Нейният поглед изрязва несъщественото. Ала този път спомена, че слънцето огрявало „Лундагатан“ и Шинарвикспаркен. Чувала детски смях. От другата страна на прозореца хората били щастливи — може би това е искала да каже. Обикновените хора ядели сладолед и играели с хвърчила и топки. Камила и Лисбет били затворени в стаята си и слушали как бащата изнасилва и малтретира майка им. Мисля, че това е било точно преди Лисбет сериозно да отвърне на ударите на Залаченко, но хронологията ми убягва. Изнасилванията следвали един и същи модел. Зала се появявал следобед или по вечерно време, винаги здравата натряскан, понякога разрошвал косата на Камила и казвал неща от типа на: „Как може едно толкова красиво момиченце да има толкова противна сестра?“. После заключвал щерките в стаята им и сядал в кухнята, за да продължи да се налива. Пиел водката си чиста и отначало седял притихнал, само мляскал, като гладно животно. После смотолевил нещо от типа на: „Как се чувства днес моята малка курва?“, и това звучало почти любовно. После обаче Агнета допускала някаква грешка или по-точно Залаченко решавал да съзре някаква грешка и тогава идвал първият удар, по правило плесница, последвана от думите: „Мислех си, че днес малката ми курва ще бъде добричка“. После я завличал в спалнята и там продължавал с шамарите, а след малко идвал ред и на юмруците. Лисбет познавала по шума точно какъв вид удари се раздавали и къде улучвали. Усещала това така ясно, сякаш тя самата била потърпевшата. След ударите идвали ритниците. Зала ритал и блъскал майката в стената, крещял „курва“ и „повлекана“, и „мърша“, и това го възбуждало. Надървял се, като я гледал как се мъчи. Когато майката била цялата насинена и окървавена, той я изнасилвал, а когато свършел, крещял още по-ужасни злословия. После за малко настъпвала тишина. Чували се само сподавените хлипания на Агнета и тежкото дишане на Залаченко. След това Зала ставал, пак пийвал, ругаел и плюел по пода. Понякога отключвал вратата на Камила и Лисбет и изтърсвал нещо от рода на „сега мама пак е добричка“. Накрая се пръждосвал, като затръшвал вратата подире си. Това бил обичайният модел. Ала този ден се случило още нещо.

— Какво?

— Стаята на момичетата била доста малка. Колкото и да се мъчели да не се забелязват, леглата били разположени плътно едно до друго и докато траели побоят и насилването, двете седели всяка на своя матрак. Рядко се случвало да кажат нещо и най-често избягвали зрителния контакт. В този ден Лисбет най-вече зяпала през прозореца към „Лундагатан“ и сигурно затова можа да разкаже за лятото и децата навън. Но в един момент се обърнала към сестра си и тогава видяла…

— Видяла какво?

— Дясната ѝ ръка. Удряла целенасочено матрака и естествено, не било задължително в това да има нещо особено. Може и да не е било нищо повече от нервен или компулсивен жест. Отначало и Лисбет го изтълкувала така, после обаче забелязала, че ръката удря в такт с думкането откъм спалнята, и тогава погледнала към лицето на Камила. Очите на сестра ѝ блестели от възбуда, а най-страховитото било, че в онзи миг Камила приличала на самия Зала, и макар Лисбет отпърво да отказала да повярва, нямало никакво съмнение, че Камила се усмихва. Потискала саркастичния си кикот и Лисбет внезапно осъзнала, че Камила не само се мъчи да се подмаже на бащата и да подражава на маниерите му, ами застава и зад неговите удари. Насърчава го.

— Звучи налудничаво.

— Но било така и знаеш ли какво сторила Лисбет?

— Не.

— Запазила пълно спокойствие, седнала до Камила и хванала ръката ѝ едва ли не с нежност. Допускам, че Камила изобщо не е разбирала какво се случва. Навярно си е мислела, че сестра ѝ търси малко утеха или близост. И по-чудни неща били ставали. Лисбет навила ръкава на блузата ѝ, а в следващия миг…

— Да?

— Забила нокти в китката ѝ чак до кокала и раздрала кожата ѝ. Раната била ужасяваща. Кръвта шурнала по леглото, а Лисбет съборила сестра си на пода и се заклела да убие и нея, и бащата, ако малтретирането и изнасилванията не спрат. Камила изглеждала така, сякаш я бил нападнал тигър.

— Божичко!

— Можеш да си представиш как се мразели сестрите. И Агнета, и социалните се тревожели, че ще се случи нещо наистина сериозно. Държали ги разделени. За известно време дори преместили Камила във временен дом. Това нямало да се окаже достатъчно, разбира се. Рано или късно щели да си налетят отново. Ала както знаеш, това не се случило. Станало нещо друго. Агнета получила мозъчна контузия, Залаченко пламнал като факла, а Лисбет била затворена в психиатрията. Ако съм схванал правилно, оттогава сестрите са се виждали само веднъж, години по-късно, и знам, че онзи път нещата наистина са загрубели, макар подробностите да не са ми известни. Камила отдавна е в неизвестност. Последната следа е приемното семейство, при което живеела в Упсала — казват се Далгрен. Мога да ти намеря номера им, ако искаш. Когато обаче станала на 18 или 19, Камила напълнила една чанта багаж и напуснала страната. Оттогава не е давала признаци за живот. Затова се изумих, когато ми каза, че си се срещнал с нея. Дори Лисбет със своята способност да проследява хората не е успявала да я открие.

— Значи се е опитвала?

— О, да, доколкото знам, последният път е бил при подялбата на бащиното им наследство.

— Не знаех.

— Лисбет го спомена само мимоходом. Естествено, не искала да получи и петак. Смятала, че това са кървави пари, ала схванала начаса, че в цялата работа има нещо странно. Касаело се общо за активи в размер на четири милиона крони, за стопанството в Госеберя, имало и известно количество ценни книжа, както и порутена промишлена постройка в Нортелйе и някакъв селски чифлик. Не било малко, съвсем не, но все пак…

— Би трябвало да е притежавал много повече.

— Да, кой, ако не Лисбет, знаел, че той контролира цяла престъпна империя. За него четири милиона би трябвало да са просто джобни пари…

— Искаш да кажеш, че се е чудила дали Камила не е наследила действителния, лъвския пай.

— Смятам, че точно това се е мъчила да установи. Самата мисъл, че парите на баща ѝ са продължавали да вредят и след смъртта му, я измъчвала, ала не успяла да стигне по-далеч.

— Камила трябва добре да е прикривала самоличността си.

— Най-вероятно.

— Мислиш ли, че е възможно да е поела дейността по трафика на хора от баща си?

— Може би, а може би не. Или пък се е утвърдила в съвсем нова сфера.

— Като например?

Холгер Палмгрен затвори очи и отпи голяма глътка от своя коняк.

— Не знам, Микаел. Когато обаче ми разказа за Франс Балдер, нещо ми хрумна. Имаш ли представа защо Лисбет толкова я бива с компютрите? Знаеш ли как е започнало всичко?

— Не, изобщо.

— Тогава ще ти разкажа и се чудя дали в това не се крие ключ към твоята история.

Онова, което Лисбет осъзна, след като влезе откъм терасата и съзря Аугуст застинал в конвулсивна и неестествена поза край кухненската маса, беше, че момчето напомня на нея самата като дете.

Точно така се беше чувствала на „Лундагатан“ чак докато един ден не проумя, че ще е принудена да порасне преждевременно и да отмъсти на баща си. Това далеч не бе улеснило нещата. Беше бреме, каквото никое дете не би следвало да носи на плещите си. И все пак беше началото на един порядъчен и достоен живот. Никое проклето копеле нямаше да върши безнаказано онова, което Залаченко или убийците на Франс Балдер бяха сторили. Лисбет пристъпи към Аугуст и му заяви тържествено, сякаш издаваше важна заповед:

— Сега отиваш да си легнеш. Когато се събудиш, ще нарисуваш онази картина, която изобразява убиеца на татко ти. Схващаш ли?

Детето кимна и се затътри към спалнята, а Лисбет отвори компютъра си и се зае да търси информация за актьора Ласе Вестман и неговите приятели.

— Не мисля, че самият Залаченко е разбирал нещо от компютри — продължи Холгер Палмгрен. — Не е бил от това поколение, но навярно мръсният му бизнес се е разраснал дотолкова, че се е видял принуден да вкара сметките си в компютърна програма, а може би е искал и да ги скрие от своите съдружници. Един ден пристигнал на „Лундагатан“ с машина IBM, която сложил на бюрото до прозореца. По онова време не ми се вярва някой от останалите членове на семейството изобщо да е бил виждал компютър. Агнета не е имала възможност да прави такива екстравагантни покупки. Във всеки случай Залаченко им дал да разберат, че ще одере жив всеки, който се докосне до машината. Чисто педагогически това може и да е било добър подход, знам ли. Засилило е изкушението.

— Забранен плод.

— Тогава Лисбет била на единайсет, мисля. Случило се, преди да разкъса дясната ръка на Камила и преди да се нахвърли на баща си с ножове и запалителни бомби. Случило се, бихме могли да кажем, точно преди да стане онази Лисбет, която познаваме днес. По онова време не мислела единствено как да обезвреди Залаченко и нямало с какво да се занимава. Нямала и приятели — разбира се, понеже Камила я клеветяла и се грижела никой да не я наближава в училище, ала отчасти и защото била различна. Не знам дали сама го е осъзнавала тогава. Учителите и обкръжението ѝ категорично не схващали, че тя е крайно надарено дете. Дори само талантът ѝ я изолирал от останалите. Училището я отегчавало до смърт. Всичко ѝ се струвало очевадно и просто. Трябвало само да хвърли един поглед на нещата, за да ги проумее, а в час най-често седяла и си мечтаела за нещо. Затова си мисля, че още в ония години се е интересувала от математика за напреднали. Ала в основата на всичко била скуката. През по-голямата част от времето висяла над своите комикси — албумите на „Марвъл“, които на практика били далеч под нейното интелектуално ниво, но може би изпълнявали друга, терапевтична функция.

— В смисъл?

— Не ми харесва да се правя на психолог по отношение на Лисбет — тя би ме намразила, ако ме чуе, но в онези комикси има множество супергерои, които се борят срещу зли и покварени врагове, поемат нещата в свои ръце, отмъщават си и раздават правосъдие. Може би са били подходящо за нея четиво, знам ли. Може би онези истории с техния черно-бял възглед за света са ѝ помогнали да постигне яснота.

— Искаш да кажеш, че е разбрала необходимостта да порасне и сама да стане супергероиня.

— По някакъв начин, може би, в собствения си малък свят. По онова време, естествено, не е знаела, че Залаченко е стар съветски топшпионин и че неговите тайни са му осигурили уникална позиция в шведското общество. Със сигурност не е имала представа, че в рамките на тайната полиция е съществувал обособен отдел, който го е защитавал. Но точно както и Камила, тя предполагала, че баща им притежавал някакъв вид имунитет. Един ден дори някакъв мъж в сиво палто се появил на прага им и намекнал нещо от типа на: бащата не бивало да пострада, чисто и просто не можело. Лисбет отрано се досетила, че не си струва да подава жалби срещу Залаченко в полицията или в социалните служби. Нямало да стане нищо друго, освен да се появи още някой подобен чичко в сиво палто.

Лисбет не знаела нищо за разузнавателните служби и акциите им, ала усещала безсилието на семейството си и това ѝ причинявало ужасяваща болка. Безсилието, Микаел, може да се окаже унищожителна сила, а преди Лисбет да пораснела дотолкова, че да бъде в състояние да стори нещо, тя се нуждаела от прибежища и места, от които да почерпи сили. Едно от тях бил светът на супергероите. Мнозина от моето поколение, разбира се, презират тези работи, но аз знам, че литературата, независимо дали се касае за комикси, или хубави класически романи, може да окаже голямо влияние, и знам също, че Лисбет особено се привързала към млада героиня на име Джанет ван Дайн.

— Ван Дайн.

— Точно. Момиче, чийто баща бил богат учен. Бащата е убит — от извънземни, ако не ме лъже паметта, и за да си отмъсти, Джанет ван Дайн отива в лабораторията на един от колегите му, където се сдобива със суперсили. Получава крила и способността да се свива и уголемява на размери, както и разни други неща. Чисто и просто става здрава като камък мацка, облечена в черно и жълто, като оса, ето защо нарича себе си просто Осата, човек, който никой не можел да смачка, нито в буквалния, нито в преносния смисъл.

— Ха, това не го знаех. Значи, оттам произхожда псевдонимът ѝ?

— Не само псевдонимът, мисля. Аз не знаех нищо за тия неща — бях мухлясал дъртак, останал на нивото на Фантома Драгос25. Стъписах се, когато за пръв път видях Осата на картинка. В нея имаше страшно много от Лисбет. Все още е така, в известен смисъл. Мисля, че е заела част от стила си от въпросната героиня. Не искам да преувеличавам, това била просто фигура от комиксите, а Лисбет все пак живеела в действителността. Знам обаче, че доста е размишлявала над преображението, през което минала Джанет ван Дайн, когато се превърнала в Осата. Някъде дълбоко в себе си разбирала, че самата тя е принудена да се преобрази по същия драстичен начин — от дете и жертва в безкомпромисен човек, способен да отмъсти на трениран топшпионин.

Подобни мисли я занимавали денонощно, ето защо в един преходен стадий Осата станала важна фигура за нея, фиктивен източник на вдъхновение, и Камила открила това. Момичето надушвало слабостите на хората чрез някаква своя свръхестествена способност. Простирала пипалата си, напипвала слабите места на другите и забивала жилото си. Заела се всячески да се присмива на Осата. Дори проучила кои били враговете на Осата в комикса и започнала сама да се зове с имената им, Танос и какво ли не още.

— Танос ли каза? — обади се Микаел, внезапно наострил уши.

— Струва ми се, че така се наричаше — герой от мъжки пол, унищожител, който някога се влюбил в самата смърт, явила му се в образа на жена, и впоследствие искал да се покаже достоен пред нея или нещо в този дух. Камила застанала на негова страна, за да провокира Лисбет. Дори нарекла бандата си Обществото на Паяците, защото в някаква си поредица тази група била смъртен враг на Посестримите на Осата.

— Наистина ли? — попита Микаел замислено.

— Да, било детинско, разбира се, но това не го правело невинно. Враждата между сестрите вече се била разраснала до такава степен, че онези имена получили ужасяващ заряд. Било като на война, знаеш, където дори символите придобиват смъртоносно значение.

— Възможно ли е това все още да е актуално?

— Имената ли имаш предвид?

— Да, предполагам.

Микаел не знаеше точно какво има предвид. Просто изпитваше смътното усещане, че е надушил следите на нещо значимо.

— Не знам — отвърна Холгер Палмгрен. — Сега са зрели хора, но не бива да забравяме, че това е било период от техния живот, когато всичко се е решавало и променяло. И най-дребните детайли са можели да добият съдбовно значение. Та нали Лисбет не била единствената, която загубила майка си, а сетне била затворена в детската психиатрия. Битието на Камила също било разбито на парченца. Била лишена от дома си, а бащата, от когото се възхищавала толкова дълбоко, получил тежки изгаряния. Залаченко така и не дошъл на себе си след нападението с огнената бомба на Лисбет, както знаеш, а самата Камила била настанена в приемно семейство далеч от света, в който била такъв естествен център на внимание. Трябва и тя да е изпитала нечовешка болка и не се съмнявам и за миг, че оттогава ненавижда Лисбет от дъното на душата си.

— Така изглежда — рече Микаел.

Холгер Палмгрен отпи още една глътка коняк.

— Както казах, не можем да подценяваме онзи период от живота им. Сестрите водели истинска война и някъде дълбоко в себе си трябва да са знаели, че всичко е на ръба на експлозията. Дори си мисля, че са се подготвяли за нея.

— Но по различни начини.

— О, да, Лисбет притежавала бляскав интелект, в главата ѝ през цялото време тиктакали пъклени планове и стратегии, но била сама. Камила не била особено будна, не и в традиционния смисъл. Четенето не я влечало и не разбирала от абстрактни размишления, но умеела да манипулира. Умеела да използва и запленява като никой друг, ето защо и никога не била сама, за разлика от Лисбет. Винаги си имала хора, които да изпълняват прищевките ѝ. Ако Камила откриела, че Лисбет я бива в нещо, което може да се окаже опасно за нея, тя не се мъчела да придобие същите умения, защото знаела, че няма никакъв шанс да се конкурира със сестра си.

— И какво правела тогава?

— Издирвала някого или за предпочитане неколцина, които разбирали от въпросната работа, каквато и да била, и отвръщала на удара с тяхна помощ. Винаги си имала помощници, които били готови на всичко за нея. Но извинявай, май изпреварвам събитията.

— Да, какво станало с компютъра на Залаченко?

— Лисбет скучаела, както ти казах. Освен това спяла лошо. Нощем будувала, тревожела се за майка си. Агнета имала тежки кръвоизливи след изнасилванията, но не отивала на лекар. Навярно се е срамувала, а на периоди изпадала и в дълбоки депресии. Не била в състояние нито да ходи на работа, нито да се грижи за момичетата, и Камила още повече я презирала. Майка ни е слаба, казвала. Както споменах, в нейния свят да си слаб било най-голямото падение. Затова пък Лисбет…

— Да?

— Тя виждала любим човек, единствения човек, когото някога е обичала, а също и ужасяваща несправедливост, та нощем будувала и мислела за това. Вярно, била просто дете. В известен смисъл все още била такава, но и все повече се убеждавала, че единствена тя на този свят може да предпази майка си от грозящото я убийство, та мислела за това и за толкова други неща, и накрая една нощ станала — разбира се, предпазливо, за да не събуди Камила. Може би за да си вземе нещо за четене, може би за да се откъсне от мислите си. Няма чак такова значение. Важното е, че видяла компютъра, който стоял на прозореца към „Лундагатан“.

По онова време си нямала представа как се включва компютър, но се досетила, разбира се. Компютърът сякаш ѝ нашепвал: „Разгадай моите тайни“. Естествено… не стигнала далеч, не и отначало. Нужна била парола и тя се опитвала отново и отново. Нали на бащата му викали Зала, та пробвала с това и със Зала666 и тем подобни комбинации, с всичко възможно. Нищо не вършело работа. Мисля, че изминали две-три нощи, а ако спяла някъде, то било на чина в училище или следобедите у дома.

Една нощ обаче си спомнила ред, който бащата бил изписал на немски на едно листче в кухнята — Was mich nicht umbringt, macht mich stärker. Онова, което не ме убива, ме прави по-силен. Навремето това не означавало нищо за нея, но разбрала, че фразата е важна за бащата, ето защо пробвала с нея. Но и това не проработило. Съдържала твърде много букви, тогава написала „Ницше“, автора на цитата, и ето че изведнъж влязла и пред очите ѝ се разкрил чисто нов, тайнствен свят. Впоследствие щяла да опише това като миг, който я променил завинаги. Пораснала, когато сринала бариерата, застопорена отпреде ѝ, и имала възможност да разучи онова, което било предвидено да остане скрито, обаче…

— Да?

— Отначало не проумявала нищо. Всичко било на руски. Имало различни списъци на руски и немалко цифри. Допускам, че са били данни за приходите от трафика на хора, организиран от Залаченко. До ден-днешен обаче не знам колко е разбрала тогава и за какво се е осведомила по-късно. Поне успяла да прозре, че Залаченко не тормозел само нейната майка. Съсипвал живота и на други жени и това, естествено, я разярило, в известен смисъл я превърнало в познатата ни днес Лисбет, онази, дето мрази мъжете, които…

— … мразят жените.

— Именно. Освен това я направило и по-силна и ѝ дало да разбере, че вече няма връщане назад. Трябвало да спре баща си, затова продължила проучванията си на други компютри, например в училище. Промъквала се в учителската стая, а на няколко пъти дори се преструвала, че остава да спи у някои от приятелите, които нямала, а всъщност тайно оставала за през нощта в училище пред компютрите до сутрешните часове. Научила се на всичко, свързано с хакването и програмирането. Усещала, че е родена за това, и мнозина, с които се свързвала в дигиталния свят, започнали да се занимават активно с нея, точно както по-възрастното поколение винаги се нахвърля върху по-младите таланти — или за да ги окуражи, или за да ги потиска. Натъкнала се на много съпротива и глупости, мнозина се дразнели, задето вършела нещата наопаки или чисто и просто по нов начин. Други обаче се впечатлявали, та се сдобила и с приятели, например онзи, Чумата. Първите си същински другари намерила чрез компютрите. А най-важното било, че за първи път в своя живот се чувствала свободна. В киберпространството летяла напред и нагоре, точно като Осата. Нищо не я задържало на едно място.

— Камила разбрала ли е колко била напреднала?

— Най-малкото е подозирала, а и не знам, не ми се ще да гадая, но понякога си представям Камила точно като тъмната страна на Лисбет, нейната сянка.

— Злата близначка.

— Нещо такова. Не обичам да наричам хората зли, особено младите жени. И все пак точно по този начин я възприемам, макар никога да не съм имал сили да проуча случая по-подробно, не и в дълбочина, и ако сам искаш да задълбаеш в него, препоръчвам ти да се обадиш на Маргарета Далгрен, приемната майка на Камила след катастрофите на „Лундагатан“. Понастоящем Маргарета живее в Стокхолм, в Солна, мисля. Вдовица е и е имала крайно трагичен живот.

— В какъв смисъл?

— Това също е интересно, разбира се. Съпругът ѝ, Шел, който бил програмист в „Ериксон“, се обесил току преди Камила да ги напусне. Година по-късно тяхната деветнайсетгодишна дъщеря също отнела живота си, като скочила от един ферибот за Финландия, поне до такова заключение стигнали. Момичето имало лични проблеми, чувствало се грозно и затлъстяло, но Маргарета никога не е вярвала на тия неща и в един момент дори наела частен детектив. Маргарета е изцяло обсебена от Камила и ако трябва да бъда честен, никога не съм се погаждал кой знае колко с нея. Малко се срамувам от това. Маргарета се свърза с мен веднага след като ти публикува своята история за Залаченко и както знаеш, тогава бях прясно изписан от дома за рехабилитация в Ерща. Нервите и тялото ми съвсем бяха изнемощели, а Маргарета ми наду главата с брътвежа си. Пълна обсесия. Изтощавах се само при вида на номера ѝ на дисплея и посветих доста време в опити да я избягвам. Сега обаче, като се замисля, все повече я разбирам. Струва ми се, че би се зарадвала да поговори с теб, Микаел.

— Имаш ли координатите ѝ?

— Ще ти ги дам. Само почакай малко. Значи си сигурен, че Лисбет и момчето са на сигурно място?

— Да — отвърна той.

Поне се надявам, помисли си, после стана и прегърна Холгер.

Вън на „Лилехолмсторет“ бурята далеч не бе стихнала. Той се загърна по-плътно с палтото и се замисли за Камила и Лисбет, а по някаква причина и за Андрей Зандер.

Реши да му се обади и да провери как върви историята за търговеца на произведения на изкуството, който изчезнал. Само че Андрей така и не вдигна.

Глава 24.

Вечерта на 23 ноември

Андрей Зандер се беше обадил на Микаел, защото бе размислил. Определено искаше да изпие една бира с него. Как бе могъл да откаже? Микаел Блумквист беше неговият идол и причината да се насочи към журналистиката. Когато обаче набра номера, се смути и затвори. Навярно Микаел си беше намерил нещо по-приятно за вършене. Андрей не обичаше да безпокои другите без повод, най-малко пък Микаел Блумквист.

Ето защо продължи да работи. Колкото обаче и да се стараеше, не му вървеше, не му идваха подходящите думи. Затова след около час реши да си даде почивка и да излезе. Разчисти писалището си и за пореден път се увери, че всяка думичка от криптирания линк е изтрита. После каза чао на Емил Гранден, единственият освен Андрей, който още беше в редакцията.

Всъщност нямаше проблем с Емил Гранден. Той беше на 36 години и бе работил както в „Студени факти“ по ТВ4, така и във вестник „Свенска Моронпостен“, а миналата година спечели Голямата награда по журналистика в категорията „Разобличител на годината“. И все пак Андрей имаше чувството — макар да се мъчеше да го прогони, — че Емил е самодоволен и надут, или поне се държи така с млад заместник като него самия.

— Излизам за малко — каза Андрей.

Емил го изгледа така, сякаш очакваше продължението. После отвърна отегчено:

— Окей.

Андрей се почувства нещастен. Не разбираше точно защо. Може да беше заради надменното отношение на Емил, но навярно се дължеше най-вече на статията за търговеца на предмети на изкуството. Защо изпитваше такива затруднения с нея? Със сигурност защото най-много му се искаше да помогне на Микаел с историята за Балдер. Всичко останало му се струваше второстепенно. Но очевидно беше и малодушен. Защо не остави Микаел да погледне какво бе написал?

Микаел нямаше равен в редактирането — с помощта на няколко зачерквания или драсвания с писалката можеше да повдигне нивото на всеки репортаж. Все едно. Утре щеше да изчете статията на свежа глава и след това да я даде на Микаел, колкото и слаба да беше. Андрей затвори вратата на редакцията и се отправи към асансьора. В следващия миг се сепна. По-надолу на стълбището се разиграваше драма. Отначало не разбра какво става, после видя някаква мършава фигура с хлътнали очи да задиря млада, красива жена. Андрей застина. Винаги бе ненавиждал насилието, още откакто родителите му бяха убити в Сараево. Не търпеше скандалите. Сега обаче самоуважението му бе заложено на карта. Едно беше сам да избяга, ако го нападнат, друго бе да остави ближен в опасност, така че той се втурна надолу, крещейки „Спри, пусни я!“.

И като че ли направи фатална грешка. Онзи с хлътналите очи извади нож и смотолеви някаква заплаха на английски, при което коленете на Андрей взеха да омекват. Успя все пак да събере остатъците от куража си и изсъска в отговор на английски като в лош екшън филм:

— Чупката! Или ще съжаляваш.

Мъжът се поперчи няколко секунди, после си плю на петите с подвита опашка, а Андрей и жената останаха насаме. Така се започна. И това беше като на филм.

Жената беше шокирана и засрамена. Говореше толкова тихо, че Андрей трябваше да се наведе плътно към нея, за да чуе какво му казва, така че измина време, докато разбере какво се бе случило. Оказа се, че жената е минала през брак, който бил същински ад, и макар понастоящем да била разведена и да живеела със защитена самоличност, бившият ѝ мъж съумял да я издири и изпратил свой човек да я тормози.

— За втори път днес ми се нахвърля — рече тя.

— Защо бяхте тук горе?

— Опитах се да избягам и се втурнах насам, но това не помогна.

— Какъв ужас.

— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна.

— Няма за какво.

— Толкова ми е писнало от зли хора — каза тя.

— Аз съм добър човек — заяви той може би малко прибързано и се почувства съвсем жалък, та въобще не се изненада, че жената не отговори, само се смути и сведе очи към каменното стълбище.

Андрей се засрами от евтината си реплика, но изведнъж, тъкмо когато си мислеше, че е бил отхвърлен, тя вдигна глава и го удостои с предпазлива усмивка.

— Всъщност и аз мисля, че си такъв. Казвам се Линда.

— Аз съм Андрей.

— Приятно ми е, Андрей, и още веднъж благодаря.

— Аз благодаря.

— За какво?

— Задето ти…

Не довърши изречението. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше забързано. Погледна надолу по стълбището.

— Да, Андрей? — обади се тя.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

И за тази фраза съжали.

Страхуваше се да не би жената да я схване погрешно. Тя обаче само се усмихна със същата обаятелна и неуверена усмивка и отвърна, че щяла да се чувства в безопасност, ако той е до нея. После излязоха на улицата и поеха надолу към Слусен. Тогава тя му разказа как живеела повече или по-малко затворена в голяма къща в Юршхолм. Той отвърна, че разбирал, поне разбирал в известна степен. Бе написал поредица от статии за насилието срещу жени.

— Журналист ли си? — попита тя.

— Работя в „Милениум“.

— О — рече тя. — Наистина ли? Винаги съм се възхищавала от този вестник.

— Върши доста добра работа — каза той срамежливо.

— Действително — рече тя. — Преди известно време четох една чудесна статия за пострадал във войната иракчанин, когото изхвърлили от работата му като чистач в кръчма в центъра. Бил оставен на произвола на съдбата. Днес притежава цяла верига ресторанти. Плаках, докато я четях. Беше толкова красиво написана. Вдъхваше такава надежда, че винаги е възможно да си стъпиш на краката.

— Аз написах тази статия — каза той.

— Сериозно? — попита тя. — Та тя беше страхотна.

Андрей не получаваше често комплименти за своята журналистика, особено пък от страна на непознати жени. Станеше ли дума за „Милениум“, хората искаха да говорят за Микаел Блумквист и всъщност Андрей нямаше нищо против. Тайничко обаче си мечтаеше той също да бъде забелязан и ето че тази красива Линда го бе похвалила, без дори да е имала такова намерение.

Така се зарадва и възгордя, че дръзна да предложи да пият по чаша в кварталната кръчма „Парагало“, която тъкмо подминаваха, и за негова радост тя отговори: „Чудесна идея!“. Андрей я поведе към ресторанта с разтуптяно сърце, като всячески се мъчеше да не я поглежда в очите.

Погледът ѝ го караше да губи почва под краката си и направо не му се вярваше, че това наистина се случва. Разположиха се на една маса недалеч от бара, Линда протегна ръка неуверено, той я хвана, усмихна се и смотолеви нещо. Дори не знаеше какво говори. Знаеше само, че му звънна Емил Гранден и че за свое удивление той не вдигна, даже изключи звука на телефона. Поне веднъж вестникът щеше да почака.

Искаше само да гледа лицето на Линда, искаше да се удави в него. Беше толкова привлекателна, усещаше чара ѝ като удар в корема, макар тя да му се виждаше така крехка и нежна, като ранено птиченце.

— Не разбирам как може някой да иска да ти навреди — каза той.

— Само че тъкмо това ми се случва непрекъснато — отвърна тя и тогава Андрей си помисли, че може би все пак бе способен да го разбере.

Мина му през ума, че жена като нея положително привлича психопати. Нормалните мъже не биха посмели да я заговорят и да я поканят на среща. Биха се свили в черупките си, обзети от чувство за малоценност. Единствено най-големите негодници биха имали достатъчно кураж да забият нокти в нея.

— Хубаво ми е да седя тук с теб — рече той.

— На мен ми е хубаво да седя тук с теб — каза тя и погали внимателно ръката му.

После си поръчаха по чаша червено вино и взеха да бъбрят един през друг, затова той въобще не забеляза, че телефонът звънна отново, един, два пъти, и се случи така, че за първи път в живота си Андрей пренебрегна обаждане от Микаел Блумквист.

Веднага след това тя се изправи, хвана го за ръка и го изведе навън. Той не попита накъде са тръгнали. Имаше усещането, че би могъл да я последва навсякъде. Тя беше най-прелестното създание, което беше срещал, и от време на време го даряваше с хем неуверена, хем съблазнителна усмивка, която караше всяко улично паве, всяко дихание да му обещава, че ще се случи нещо велико и преломно. Струва си да живееш цял живот за разходка като тази, помисли си той, без дори да усеща студа и града наоколо.

Бе като опиянен от нейното присъствие и от онова, което вероятно предстоеше. Но може би, не беше сигурен, може би имаше нещо подозрително — мисъл, която първоначално отдаде на обичайната си скептичност към всяка форма на щастие. При все това въпросът отново изникна в съзнанието му: не е ли твърде хубаво, за да е истина?

Вгледа се в Линда с нова зоркост и като че ли откри не само симпатични черти. Когато подминаха асансьора „Катарина“, дори му се стори, че е доловил нещо вледеняващо студено в очите ѝ.

— Накъде отиваме? — попита я.

— Имам една приятелка, която притежава малко апартаментче на „Мортен Троцигсгренд“ — отвърна тя. — Понякога го ползвам. Навярно бихме могли да пийнем по чаша и там? — продължи тя, а той се усмихна, сякаш това бе най-чудесната идея, която беше чувал.

Същевременно се чувстваше все по-объркан. Допреди малко той се грижеше за нея. Сега тя бе поела инициативата. Андрей хвърли бърз поглед на телефона си и видя, че Микаел Блумквист бе звънял два пъти. Веднага му се прииска да се обади. Каквото и да ставаше, не биваше да изневерява на вестника.

— С удоволствие — отвърна. — Но най-напред трябва да позвъня в работата. Заел съм се с една история.

— Не, Андрей — заяви тя с учудващо твърд тон. — Няма да звъниш на никого. Тази вечер сме само ти и аз.

— Окей — склони той с известна неохота.

Излязоха на площад „Йернторет“. Там имаше доста народ въпреки лошото време и Линда сведе очи към земята, сякаш не искаше да я забележат. Той самият погледна надясно към „Йостерлонггатан“ и статуята на Еверт Тоб26. Творецът стоеше непоклатим с партитура в дясната ръка и гледаше към небето иззад тъмните си очила. Дали да не предложи направо да се видят утре?

— Може би… — поде той.

По-далеч не стигна, понеже тя го дръпна към себе си и го целуна. Целуна го с такава сила, че го накара да забрави за всичко, което си беше мислил, после пак ускори темпото. Държеше го за ръка и го повлече наляво по „Вестерлонггатан“, после кривнаха надясно по една тъмна уличка. Имаше ли някой зад тях? Не, не, стъпките, които чуваше, идваха по-отдалеч. Бяха само двамата с Линда. Подминаха прозорец с червени рамки и черни стъкла и се озоваха пред сива врата, която Линда с известно усилие отвори с ключ, който извади от дамската си чанта. Той забеляза, че ръцете ѝ треперят, и това го учуди. Още ли се боеше от бившия си съпруг и неговия бияч?

Продължиха по тъмно каменно стълбище. Стъпките им отекваха, усещаше се слаба миризма на нещо гнило. На едно стъпало на третия етаж се въргаляше карта за игра, дама пика, и това не му хареса, не разбираше защо, сигурно беше някакво идиотско суеверие. Опита се да го пропъди и да си мисли колко хубаво бе все пак, че се бяха срещнали. Линда дишаше тежко. Дясната ѝ ръка бе стисната в юмрук. В уличката навън се чуваше мъжки смях. На него ли се смееха? Глупости! Просто бе разтревожен и му се струваше, че все вървят и все не стигат. Възможно ли бе къщата наистина да е толкова висока? Не, ето че стигнаха. Приятелката живееше най-горе в таванския апартамент.

На вратата пишеше Орлов и Линда отново извади връзката си с ключове. Този път обаче ръката ѝ не трепереше.

Микаел Блумквист седеше в апартамент, обзаведен в старовремски стил на улица „Пруствеген“ в Солна, току до голямото гробище. Точно както бе предсказал Холгер Палмгрен, Маргарета Далгрен, без да се поколебае, го бе приела на мига и макар по телефона да звучеше доста маниакално, тя се оказа елегантна, суха жена на около шейсет години. Носеше красива жълта блуза, черен панталон с добре изгладени ръбове и обувки на високи токове. Навярно се бе издокарала заради него. Ако не бяха тревожните ѝ очи, би могъл да я вземе за жена, намерила спокойствие въпреки всичко преживяно.

— Искаш да ти разкажа за Камила — рече тя.

— Преди всичко за живота ѝ през последните години, ако знаеш нещо за тях — отвърна той.

— Спомням си, когато я взехме вкъщи — поде тя, сякаш не го беше чула. — Мъжът ми Шел реши, че можем едновременно да свършим нещо обществено полезно и да увеличим нашето малко семейство. Имахме само едно дете, бедничката ни Муа. Тогава беше на четиринайсет и беше доста самотна. Решихме, че ще ѝ се отрази добре, ако приемем за отглеждане дете на нейната възраст.

— Знаехте ли какво се е случило в семейство Саландер?

— Разбира се, не бяхме наясно с всичко, но знаехме, че е било ужасно и травмиращо, че майката била болна, а бащата — с тежки изгаряния. Дълбоко бяхме потресени от това и очаквахме да срещнем съкрушено момиче, което да изисква неимоверно много грижи и обич от нас. Ала знаеш ли какво дойде?

— Не.

— Най-обаятелното момиче, което бяхме виждали. Не беше само красотата ѝ. О, да я беше чул само по онова време. Беше толкова умна и зряла, разказваше такива сърцераздирателни истории за това как умопобърканата ѝ сестра тероризирала семейството. Да, да, сега знам, че това е било много далеч от истината, но как бихме могли да се съмняваме в нея навремето? Очите ѝ светеха така искрено, а кажехме ли „какъв ужас, горкичката ти“, тя отвръщаше: „Не беше леко, но аз все пак обичам сестра си. Тя просто е болна и сега се грижат за нея“. Звучеше толкова зряло и състрадателно и известно време направо имахме усещането, че тя се грижи за нас. Цялото ни семейство грейна, сякаш нещо великолепно се бе настанило в битието ни и правеше всичко по-красиво. Направо разцъфнахме, особено Муа, която започна да обръща внимание на вида си и бързо придоби популярност в училище. Тогава бях готова да сторя всичко за Камила, а Шел, мъжът ми, какво да кажа? Сякаш стана нов човек. Не спираше да се усмихва и пак започна да се люби с мен, извинявай, че говоря за интимни неща. Може би трябваше да се разтревожа още тогава. Ала си мислех, най-сетне в нашето семейство всичко си бе дошло на мястото. Известно време бяхме щастливи, точно както става с всички, които срещнат Камила. В началото са щастливи. После… искат само да умрат. След известно време с нея на човек престава да му се живее.

— Толкова ли е зле?

— Толкова е зле.

— Какво се случи?

— Не след дълго Камила бавно пое командването. Като се обърна назад, почти ми е невъзможно да разбера кога свърши партито и започна кошмарът. Беше станало тъй постепенно и неусетно, че един ден просто се събудихме и осъзнахме, че всичко е съсипано: доверието, сигурността ни, самите основи на съвместния ни живот. Самочувствието на Муа, което се бе пораздуло в началото, бе стигнало дъното. Нощем будуваше, плачеше и твърдеше, че била грозна и ужасна, не заслужавала да живее. Едва впоследствие разбрахме, че спестовната ѝ сметка е била опразнена. Още не знам какво се бе случило. Убедена съм обаче, че Камила я е изнудвала. Изнудването ѝ се удаваше с лекота, като дишането. Събираше неудобна информация за хората. Дълго си мислех, че си води дневник, а тя всъщност записваше всичко компрометиращо за хората от близкото ѝ обкръжение. Записваше си и каталогизираше. А Шел… проклетият му гнусен Шел… знаеш, повярвах му, като каза, че имал проблеми със съня и трябвало да спи в стаята за гости в сутерена, ала това бе, разбира се, за да може да приема Камила. Оказа се, че откакто бе навършила шестнайсет, тя се е шмугвала при него нощем и двамата са правили извратен секс. Казвам извратен, защото заподозрях какво става, когато видях порезните рани по гърдите му. Естествено, тогава той не каза нищо. Просто изплю някакво глупаво и странно оправдание, а аз по някакъв начин успях да пропъдя подозренията си. Ала знаеш ли какво е ставало? Шел си призна към края: Камила го завързвала и го режела с нож. Каза, че това ѝ доставяло наслада. На моменти почти се надявах да е вярно. Може да звучи налудничаво, но на моменти се надявах тя да получава нещо от всичко това, а не само да иска да го изтезава и да съсипе живота му.

— И него ли е изнудвала?

— О, да, но и тук имам въпросителни. Камила до такава степен го бе унизила, че дори когато всичко бе загубено, той не можа да сподели с мен цялата истина. Шел беше стълбът в нашето семейство. Ако сбъркахме пътя с колата, ако станеше наводнение, ако някой от нас се разболееше, той беше спокойният и решителният. Всичко ще се нареди, имаше навика да казва с онзи чуден глас, за който все още си фантазирам. След няколко години с Камила обаче се превърна в развалина. Почти не смееше да пресече улицата, сто пъти се оглеждаше. А и за работата си изгуби всякаква мотивация. Просто седеше оклюмал. Един от най-близките му колеги, Матс Хедлунд, ми се обади, за да ми каже, че било започнало разследване, за да се установи дали Шел е продал фирмени тайни. Звучеше направо безумно. Шел беше най-почтеният човек, когото познавах. А и ако беше продал нещо, къде тогава бяха парите? Разполагахме с по-малко от всякога. Сметката му беше остъргана, общата ни сметка на практика — също.

— Как почина той?

— Обеси се, без дума за обяснение. Един ден, когато се върнах от работа, просто го намерих провесен от тавана в гостната в сутерена, да, същата стая, в която Камила се бе забавлявала с него. По онова време бях високоплатен главен икономист и предполагам, че ме очакваше добра кариера. След това обаче целият ми свят се срина. Няма да задълбавам в това. Искаше да знаеш какво е станало с Камила. Нещастията ни нямаха край. Муа започна да се самонаранява и на практика спря да се храни. Един ден ме попита дали съм я мислела за боклук. Божичко, миличко, рекох ѝ, как може да кажеш нещо подобно? Тогава тя обясни, че Камила ѝ го казала. Камила казала, че всички мислят Муа за гнусен боклук, всеки, който някога я е срещал. Поисках цялата помощ, която можех да получа, психолози, лекари, мъдри приятелки, прозак. Нищо не помогна. В един чуден пролетен ден, когато цяла Швеция празнуваше някакъв смехотворен триумф в Евровизия, Муа се хвърли от ферибота за Финландия, а моят живот свърши с нея, така го усещах. Загубих всякаква воля за живот и дълго лежах в болница с дълбока депресия. После обаче… не знам… по някакъв начин вцепенението и мъката се превърнаха в ярост и усетих, че имам нужда да разбера. Какво всъщност се беше случило със семейството ни? Какво точно зло се беше просмукало в него? Започнах да правя проучвания за Камила, не че исках отново да се срещна с нея, за нищо на света. Ала исках да я проумея, може би точно както родител на жертва на убийство накрая иска да разбере убиеца и да схване неговите мотиви.

— Какво научи?

— Отначало нищо. Беше замела всички следи подире си. Като да гониш сянка, призрак. Не знам колко десетки хиляди крони пръснах по частни детективи и други ненадеждни лица, които обещаваха да ми помогнат. Не стигах доникъде и това ме побъркваше. Бях като обсебена. Почти не спях и приятелите ми вече не можеха да ме търпят. Беше ужасно време. Смятаха ме за пълна маниачка, може би все още е така, не знам какво ти е казал Холгер Палмгрен. После обаче…

— Да?

— Излезе твоят репортаж за Залаченко и естествено, името не ми говореше нищо, ала започнах да събирам две и две. Прочетох за шведската му самоличност, Карл Аксел Будин, за сътрудничеството му с Мотоциклетния клуб „Свавелшо“ и тогава си спомних всичките ужасни вечери към края, когато Камила отдавна ни бе обърнала гръб. По онова време често ме събуждаше шумът на мотори и от прозореца на спалнята си можех да видя онези кожени елеци с противната емблема. Не ме учуди особено, че движи с този тип хора. Вече не хранех абсолютно никакви илюзии за нея, ала не можех и да подозирам, че се е касаело за бизнеса на нейния баща, който тя се стремяла да поеме в свои ръце.

— Така ли?

— О, да, в мръсния си свят тя се бореше за правата на жените, поне за своите собствени, и знам, че това означаваше много за редица от момичетата в клуба, преди всичко за Кайса Фалк.

— Коя?

— Хубавка, самоуверена мацка, която ходеше с един от водачите им. През последната година прекарваше много време у нас и си спомням, че я харесвах. Имаше големи сини очи и беше леко кривогледа. Зад нахаканото ѝ държане прозираше човешко, уязвимо лице и след като прочетох твоя репортаж, аз я потърсих отново. Естествено, не обели и дума за Камила. Направи ми впечатление, че бе сменила стила си. Момичето от МК бе станало бизнесдама. Ала и за това не говореше, въпреки че не се държеше неприветливо. Реших, че съм стигнала до поредната задънена улица.

— Но не беше така?

— Не, само преди около година Кайса ме потърси по своя инициатива и тогава още веднъж се бе променила. В нея не бе останало нищо от онази сдържаност. Бе по-скоро тревожна и нервна. Не след дълго я откриха мъртва, застреляна на спортната площадка „Стура Мусенс“ в Брума. Ала онзи път, когато се срещнахме, тя ми каза, че след смъртта на Залаченко имало спор за наследството. Близначката на Камила, Лисбет, останала повече или по-малко без дял — е, явно не е искала да приеме и малкото, което получила. Действителните активи се паднали на двамата живи сина на Залаченко в Берлин, а една част и на Камила. Камила наследила дял от самия бизнес с трафик на хора, за което ти писа в твоя репортаж. Сърцето ми се късаше, докато го четях. Съмнявам се Камила да я е било грижа за жените. Но не желаела да има нищо общо с тази дейност. Само загубеняците се занимавали с такива простотии, казала на Кайса. Имала коренно различна, модерна визия за онова, с което би трябвало да се захване организацията, и след тежки преговори убедила един от полубратята си да изкупи дела ѝ. После изчезнала в Москва със своя капитал и няколко сътрудници, сред тях и Кайса Фалк.

— Знаеш ли с какво е смятала да се заеме?

— Кайса така и не получила достатъчно достъп, за да го разбере напълно, ала хранехме своите подозрения. Мисля, че имаше нещо общо с онези фирмени тайни от „Ериксон“. Днес съм твърде убедена, че Камила наистина е накарала Шел да продаде нещо ценно, навярно чрез изнудване. Също така успях да разбера, че още в първите години при нас се е свързала с няколко компютърни нърдове от училище и ги е помолила да влязат в моя компютър. Според Кайса тя била малко или много обсебена от хакерството. Самата тя не разбирала особено от компютри, но не спирала да плещи какво можело да се спечели от заграбването на профили, хакването на сървъри и кражбата на информация, и каквото там още е имало. Ето защо си мисля, че е продължила с нещо от този род.

— Може и да е вярно.

— Да, и вероятно е на страшно високо ниво. Камила никога не би се задоволила с по-малко. Според Кайса тя бързо се намърдала във влиятелни кръгове в Москва, като, между другото, станала любовница на един от депутатите в Думата, някакъв богат и властимащ тип, и покрай него започнала да събира около себе си странен рояк от топинженери и престъпници. Очевидно ги е въртяла на пръста си и е знаела точно къде се намира слабото място на икономическата мощ.

— И къде е било?

— Във факта, че Русия не е много повече от бензиностанция със знаме отгоре. Изнасят петрол и природен газ, ала не произвеждат нищо, което да си струва. Русия се нуждае от върхови технологии.

— И тя е искала да им ги даде?

— Поне се преструвала, че иска. Разбира се, имала си и своя собствена програма и Кайса беше неимоверно впечатлена от начина, по който примамвала хората и си издействала политическа защита. Кайса със сигурност е щяла да бъде вечно предана на Камила, ако не се изплашила.

— От какво?

— Кайса се запознала със стар войник от елитните части, майор, мисля, и си изгубила ума по него. Според конфиденциална информация, която Камила получила от любовника си, мъжът бил изпълнил някои съмнителни задачи за руското правителство — чисто и просто убийства. Така например убил известна журналистка, предполагам, че я познаваш — Ирина Азарова, която критикувала режима в серия репортажи и книги.

— О, да, истинска героиня. Ужасяваща история.

— Точно. В плана обаче била допусната грешка. Ирина Азарова щяла да се срещне с един критик на управлението в апартамент в закътана уличка в едно предградие югоизточно от Москва и според плана майорът трябвало да я застреля, докато излиза. Но се случило така, че сестрата на журналистката се разболяла от пневмония и Ирина ненадейно се принудила да се погрижи за две племеннички на по осем и десет години, та когато тя и момичетата излезли през входната врата, майорът ги застрелял и трите. Гръмнал ги в лицата и след това изпаднал в немилост, не че ми се вярва някой да го е било грижа за децата. Общественото мнение обаче вече било неконтролируемо, рискували цялата операция да бъде разкрита и да се обърне срещу правителството. Мисля си, че майорът се е уплашил да не стане изкупителна жертва. По онова време му се натрупали и лични проблеми. Жена му го напуснала и останал сам с дъщеря тийнейджърка, дори си мисля, че рискувал да го изхвърлят от апартамента му. От гледна точка на Камила това било перфектно стечение на обстоятелствата: безскрупулен човек, когото можела да използва, при това изпаднал в неизгодно положение.

— Значи и него е завербувала.

— Да, срещнали се. Кайса присъствала и странното било, че се влюбила в мъжа на мига. Изобщо не бил какъвто очаквала, ни най-малко не приличал на убийците, които била срещала в МК „Свавелшо“. Вярно, излъчвал нещо брутално. Но бил цивилизован и учтив, рече тя, по някакъв начин уязвим и чувствителен. На Кайса ѝ се сторило, че наистина се чувствал зле, задето бил принуден да застреля онези деца. Без съмнение бил убиец, мъж, специализиран в мъченията по време на войната в Чечня, ала все пак си имал своите морални граници, каза тя, ето защо ѝ станало толкова неприятно, когато Камила забила ноктите си в него. Да, едва ли не буквално. Говори се, че прокарвала нокти по гърдите и жилетката му като котка: „Искам да убиваш за мен“. Зареждала думите си със секс, с еротична мощ. С дяволско умение събудила садизма в този мъж и колкото по-ужасяващи детайли разказвал за убийствата си, толкова по-възбудена изглеждала, и не знам дали разбрах добре, ала тъкмо това и нищо друго уплашило Кайса до смърт. Не убиецът сам по себе си, а Камила; как посредством красотата и чара си примамила дивото животно в него и накарала леко печалния му поглед да блесне като на хищник.

— Не отиде ли в полицията с тези сведения?

— Много пъти говорих с Кайса. Казах ѝ, че би трябвало да получи защита. Отвърна, че вече си имала. Освен това ми забрани да говоря с полицията, а аз сглупих да я послушам. След смъртта ѝ споделих със следователите каквото бях чула, но дали ми повярваха, или не — не знам, навярно не са. Разполагах само със слухове за мъж без име от чужда страна, а и Камила вече не можеше да бъде издирена в никакви регистри. Така и не научих нищо за новата ѝ самоличност. Във всеки случай разказът ми не доведе до нищо. Убийството на Кайса все още е неизяснено.

— Разбирам — рече Микаел.

— Наистина ли?

— Така мисля — отвърна той и тъкмо се канеше да сложи ръка върху ръката на Маргарета Далгрен, за да изрази своята симпатия, когато телефонът в джоба му избръмча.

Надяваше се да е Андрей, ала беше някой си Стефан Молде. Едва след няколко секунди Микаел го идентифицира като служителя от Института по радиоелектронно разузнаване, който се бе свързал с Линус Брандел.

— За какво става въпрос? — попита той.

— За среща с длъжностно лице на висока позиция, което пътува към Швеция и иска да се види с теб възможно най-рано утре в „Гранд Хотел“.

Микаел отправи извинителен жест към Маргарета Далгрен.

— Програмата ми е запълнена — отвърна той. — Ако изобщо ще се срещам с някого, искам най-малкото да разполагам с име и случай.

— Лицето се казва Едуин Нийдъм, а случаят засяга лице с псевдоним Осата, заподозряно в сериозна криминална проява.

Микаел усети да го залива вълна от паника.

— Окей — отвърна. — По кое време?

— В пет часа утре сутринта би било удобно.

— Сигурно се шегуваш!

— За съжаление, в тази история няма нищо, с което да се шегувам. Бих ти препоръчал да бъдеш точен. Мистър Нийдъм ще те приеме в стаята си. Мобилния си телефон ще трябва да оставиш на рецепцията. Ще бъдеш претърсен.

— Разбирам — заяви Микаел с нарастващо безпокойство. След това стана от мястото си и се сбогува с Маргарета Далгрен.