Онова, което не ме убива

Глава 25. Нощта и утрото на 24 ноември

На Лисбет не ѝ бе отнело много време да открие онзи Рогер, когото Аугуст беше нарисувал. В един сайт за стари актьори от т.нар. „Театър на революцията“ във Васастан бе видяла по-млада версия на мъжа. Казваше се Рогер Винтер и според мненията на негови колеги беше агресивен и завистлив. На младини изиграл две значими роли на големия екран, ала в последно време кариерата му била в застой и понастоящем беше далеч по-неизвестен от своя прикован към инвалидната си количка брат, Тобиас, устат професор по биология, който напълно се беше дистанцирал от него.

Лисбет си записа адреса на Рогер Винтер, а после хакна суперкомпютъра NSF MRI. Отвори и своята компютърна програма, където се опита да построи динамична система, за да открие елиптичните криви, които най-добре да се справят със задачата, при това, разбира се, с възможно най-малко итерации. Както и да се мъчеше обаче, не се доближаваше и с крачка до някакво решение. Файлът от АНС си оставаше непробиваем. Накрая тя стана и отиде в спалнята при Аугуст. Изруга. Момчето беше будно, седеше в леглото и пишеше нещо върху лист на нощното шкафче, а когато се приближи, тя видя нови факторизации на прости числа.

— Няма смисъл — промърмори тя. — По този път няма да стигнем по-далеч.

А когато Аугуст отново започна истерично да клати торса си, му нареди да се стегне и да заспива.

Беше твърде късно и Лисбет си каза, че е добре и тя да си почине малко. Легна на съседното легло и опита да се отпусне, но това се оказа невъзможно. Аугуст се извиваше и скимтеше, така че накрая Лисбет реши да каже още нещо, за да го успокои. Най-доброто, което ѝ хрумна, беше:

— Знаеш ли нещо за елиптичните криви?

Естествено, не получи отговор. Въпреки това се зае да обяснява възможно най-просто и ясно.

— Схващаш ли? — попита.

Аугуст не отвърна.

— Значи така — продължи тя. — Вземи например числото 3034267. Знам, че с лекота можеш да откриеш простите числа, които са негови фактори. Възможно е обаче да ги изведеш, като използваш елиптични криви. Нека например изберем кривата y2= x3 – x + 4 и точката P = (1,2) на кривата.

Написа уравнението върху листа на нощното шкафче, ала Аугуст сякаш изобщо не беше там. Тогава тя за пореден път си спомни за онези близнаци с аутизъм, за които беше чела. По някакъв загадъчен начин те успявали да намират големи прости числа. Но не можели да решат и най-елементарните уравнения. Навярно и с Аугуст беше същото. Може да беше по-скоро изчислителна машина, отколкото истински математически талант, а и това впрочем нямаше никакво значение в настоящия момент. Раната ѝ отново бе започнала да я боли. Освен това се нуждаеше от сън. И трябваше да прогони всички стари демони от детството, които присъствието на момчето бе разбудило у нея.

Минаваше полунощ, когато Микаел Блумквист се прибра вкъщи. Макар че беше съвсем изтощен, а и трябваше да стане по първи петли, той веднага седна на компютъра и потърси Едуин Нийдъм в Гугъл. По света съществуваше не един Едуин Нийдъм, имаше например някакъв преуспял ръгбист, който извършил фантастично завръщане на терена, след като преболедувал от левкемия.

Имаше един Едуин Нийдъм, който явно бе експерт по пречистване на водата, както и друг, който умееше да попада на снимки от масови събития и да изглежда смешно. Никой от тях обаче не приличаше на типа, който можеше да е участвал в разкриването на самоличността на Осата и да я е обвинил в престъпление. Затова пък съществуваше един Едуин Нийдъм, който бе компютърен инженер и доктор от МТИ, а това най-малкото беше правилната област. Но и той не му се стори точният. Вярно, понастоящем беше високопоставен шеф в „Сейфлайн“, водеща компания за защита на компютри от вируси, а такава компания сто на сто би се интересувала от хакери. Ала онова, което Ед (както му викаха) казваше в няколко интервюта, касаеше единствено пазарни дялове и нови продукти. Нито думичка не се извисяваше над обичайния клиширан брътвеж на продавачите дори когато бе получил шанса да разкаже за своите хобита: боулинг и риболов на муха. Обичал природата, твърдеше той, обичал състезателния елемент… Най-опасното, на което, изглежда, бе способен, беше да отегчава хората до смърт.

Имаше една снимка, на която, гологръд и захилен, мъжът държеше голяма сьомга — една от онези композиции, които в рибарските среди се срещат с честота 13 от 12. Беше тъпа точно колкото всичко останало, и все пак — Микаел започна да се пита дали скуката не целеше да дезинформира. Изчете материалите повторно и тогава го обзе усещането за скалъпеност, за фасада, и бавно, но сигурно стигна до обратното заключение: този беше точният човек. Службите се надушваха от разстояние. Миришеше му на АНС или на ЦРУ. Отново погледна снимката със сьомгата. Тогава вече му се стори, че вижда нещо коренно различно.

Стори му се, че вижда опасен тип, който само се преструва. Имаше нещо непоклатимо в начина, по който бе стъпил на краката си и насмешливо се хилеше към фотоапарата, поне Микаел така си въобрази и отново се замисли за Лисбет. Чудеше се дали не би трябвало да ѝ каже за срещата, ала нямаше причина да я тревожи сега, особено при положение че още нищо не знаеше, затова реши да си ляга. Имаше нужда да поспи два часа, та утре сутрин да се срещне с Ед Нийдъм на свежа глава. Замислено изми зъбите си и се съблече, легна си и тогава си даде сметка, че е безумно изтощен. Сънят го засмука за нула време. Сънува, че потъва и се дави в реката, в която бе застанал Ед Нийдъм. Впоследствие смътно си спомняше, че бе пълзял по речното дъно с пляскащи, шибащи сьомги наоколо. Не спа дълго. Събуди се рязко с чувството, че е пропуснал нещо. На нощното шкафче бе оставен телефонът му и той се сети за Андрей. През цялото време несъзнателно бе мислил за Андрей.

Линда заключи вратата и с двете ключалки и в това, разбира се, нямаше нищо странно. Жена с нейното минало несъмнено трябваше да се отнася съвестно към мерките за сигурност. Въпреки това Андрей се почувства некомфортно, но отдаде това на жилището. То изобщо не изглеждаше както бе очаквал. Наистина ли бяха в дома на нейна приятелка?

Леглото беше широко, но не особено дълго, и снабдено с лъскави решетъчни табли и в горния, и в долния край. Покривката беше черна и навяваше мисли за ковчег, а не му допадаше и украсата по стените. Състоеше се най-вече от снимки в рамки, изобразяващи мъже с оръжия. Като цяло апартаментът изглеждаше някак стерилен и студен.

От друга страна, той със сигурност беше нервен и преувеличаваше. Може би просто се мъчеше да си намери извинение, за да избяга. Мъжът винаги иска да избяга от онова, което обича — Оскар Уайлд не беше ли казал нещо подобно? Погледна Линда. Никога досега не беше виждал толкова смайващо красива жена, а това си беше достатъчно стряскащо. Сега тя пристъпи към него в своята прилепнала синя рокля, която подчертаваше формите ѝ, и сякаш прочела мислите му, каза:

— Не искаш ли да си тръгнеш, Андрей?

— Доста работа имам.

— Разбирам — отвърна тя и го целуна. — В такъв случай явно ще отидеш да си вършиш работата.

— Може би ще е най-добре — смотолеви той, а тя се притисна в него и пак го целуна с такава сила, че дори да искаше, нямаше да може да се отдръпне.

Отвърна на целувката и я сграбчи за бедрата. Тогава тя го блъсна. Блъсна го толкова мощно, че той залитна и падна по гръб на леглото. За част от секундата го обзе страх. После обаче я погледна. Тя се усмихваше със същата нежност като преди и той реши, че е схванал: не беше нищо повече от игривата агресивност на любовта. Тя наистина го желаеше. Искаше да се люби с него тук и сега и той я остави да го яхне, да разкопчае ризата му и да прокара нокти по корема му. Очите ѝ блестяха с ярък пламък, а големите ѝ гърди се надигаха под роклята. Устата ѝ беше отворена и към брадичката ѝ се стичаше струйка лига. Прошепна му нещо. Отначало той не я чу. Тя отново каза:

— Сега, Андрей. Сега!

— Сега — повтори той неуверено и усети как тя рязко изхлузва панталона му.

Беше по-безсрамна, отколкото бе очаквал, по-изкусна и дива от всяка друга, която беше срещал.

— Затвори очи и лежи съвършено неподвижно — рече тя.

Той затвори очи и застина, долови, че тя шумоли с нещо, не разбра с какво. Чу щракване и усети нещо метално около китките си, вдигна очи и видя белезниците. Тогава му се дощя да възрази. Не си падаше по тия неща. Но всичко се случи много бързо. Светкавично, сякаш имаше голям опит, тя закачи ръцете му за таблата на леглото. После стегнато омота краката му с въже.

— Леко — каза ѝ.

— О, да.

— Добре — отвърна той, а тя го изгледа с поглед, който не му хареса.

После каза нещо с тържествен глас, ала трябва да му се бе счуло.

— Какво? — попита я.

— Сега ще си поиграя с ножа, Андрей — заяви тя и залепи голямо парче тиксо на устата му.

Микаел се опитваше да запази спокойствие. Защо нещо лошо би се случило с Андрей? Никой — освен той и Ерика — не знаеше, че Андрей участва в опазването на Лисбет и момчето. Бяха подходили крайно предпазливо с информацията, по-предпазливо от всякога. И все пак… защо не го откриваше?

Андрей не беше от хората, които пренебрегват телефона. Напротив — звъннеше ли Микаел, той вдигаше на първия сигнал. Сега обаче беше просто невъзможно да го намери, а това беше странно. Или пък… Микаел отново се помъчи да си внуши, че Андрей просто си работи, загубил представа за времето и мястото, или в най-лошия случай, че е оставил някъде телефона си. Сигурно беше само това. Но, да му се не види… Камила беше изникнала сякаш от нищото след всичките тези години. Нещо явно се готвеше. Какво беше казал комисар Бублански?

Живеем в свят, в който параноята е здравословна.

Микаел се протегна за телефона на нощното шкафче и пак звънна на Андрей. Отново не получи отговор и тогава реши да събуди новоназначения Емил Гранден, който живееше близо до Андрей в Рьода берйен във Васастан. Емил като че не се отзова много охотно, но все пак обеща да изтича до Андрей на мига, за да провери дали си е вкъщи. Обади се на Микаел двайсет минути по-късно. Дълго блъскал по вратата на Андрей, явно го нямало.

Микаел затвори, облече се и излезе. Забърза през опустелия и брулен от бурята Сьодермалм нагоре към „Йотгатан“. Най-вероятно, мислеше си той, Андрей спи на дивана в редакцията и не чува телефона. Нямаше да му е за пръв път. Дано това да беше обяснението. И все пак му ставаше все по-напрегнато, а когато отвори вратата и изключи алармата, потръпна, сякаш очакваше да види някакво опустошение. Колкото обаче и да обикаляше, не зърна и следа от нещо необичайно, а в криптиращата му програма за имейли сведенията до едно бяха старателно изтрити, точно както се бяха разбрали. Всичко изглеждаше нормално, само дето на дивана не спеше никакъв Андрей. Диванът в редакцията изглеждаше захабен и празен както обикновено.

Микаел се замисли, после отново звънна на Емил Гранден.

— Емил — поде той. — Съжалявам, че те тормозя така посред нощ, но цялата тази история ме е направила параноичен.

— Разбирам това.

— Затова ми се стори, че си притеснен, когато отворих дума за Андрей. Има ли нещо, което да не си ми казал?

— Нищо, което вече да не знаеш — отвърна Емил.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз също говорих с Компютърната инспекция.

— Как също?

— Значи ти не…

— Не! — отсече Микаел и чу как дишането от другата страна се учести. Разбра, че бе станала ужасяваща грешка.

— Изплюй камъчето, Емил, и бързо — каза му.

— Значи…

— Да?

— Една много приятна дама, служителка от Компютърната инспекция на име Лина Робертсон, се обади и обясни, че сте се чули и сте се били разбрали да увеличите нивото на защитеност на твоя компютър предвид обстоятелствата. Ставало дума за определени деликатни лични сведения.

— И…

— И очевидно ти била дала погрешни указания и това страшно я разстроило. Каза, че се срамувала от невежеството си и се безпокояла да не би защитата да излезе недостатъчна, ето защо искаше по най-бързия начин да се добере до онзи, който ти е уредил криптирането.

— И ти какво ѝ каза?

— Че не знам нищо по въпроса, само че бях виждал Андрей да седи на компютъра ти, зает с нещо.

— Значи си ѝ препоръчал да се свърже с Андрей.

— Тогава бях за малко из центъра, та ѝ казах, че Андрей със сигурност е още в редакцията и може да му се обади, така казах. Това беше всичко.

— По дяволите, Емил.

— Но тя звучеше наистина…

— Не ми пука как е звучала, но се надявам да си информирал Андрей за разговора впоследствие.

— Не веднага. В момента и аз съм затрупан с работа като всички останали.

— После обаче си му казал.

— Значи, той се чупи, преди да успея да кажа нещо.

— В такъв случай си му звъннал по телефона.

— Абсолютно, няколко пъти. Но…

— Да?

— Не вдигаше.

— Окей — отвърна Микаел с леденостуден глас.

После затвори и набра номера на Ян Бублански. Наложи се да звъни два пъти, преди разбуденият комисар да вдигне слушалката, и тогава Микаел се видя принуден да му разкаже цялата история. Сподели всичко, освен местоположението на Лисбет и Аугуст.

После информира и Ерика.

Лисбет Саландер бе заспала, но някъде дълбоко в себе си беше в бойна готовност. Спеше с дрехите, с коженото яке и ботушите си. Освен това се будеше лесно, дали заради бурята, дали заради Аугуст, който скимтеше и хленчеше и насън. Но отново заспиваше или най-малкото се унасяше в дрямка, а на моменти сънуваше кратки, странно реалистични сънища.

Сега сънуваше баща си, който налагаше майка ѝ, а това я караше да изпитва и насън онази стара, дива ярост от детството. Усети я толкова ясно, че пак се събуди. Часът беше четири без петнайсет сутринта, а на нощното шкафче точно както и преди се въргаляха листовете, на които двамата с Аугуст си бяха писали цифри. Навън се сипеше сняг. Бурята обаче бе позатихнала и не се чуваше нищо необичайно, само вятърът, който виеше и шумолеше в клонаците.

Въпреки това изпита неприятно усещане и първо реши, че е заради съня, останал да витае из стаята. После изтръпна. Леглото до нея беше празно. Аугуст бе изчезнал. Лисбет се изправи светкавично и безшумно, сграбчи беретата от чантата на пода и се промъкна в голямата стая към терасата.

В следващия миг си отдъхна. Аугуст седеше на кръглата кухненска маса и се занимаваше с нещо. Дискретно, за да не го смущава, Лисбет се наведе над рамото му и установи, че Аугуст нито пишеше нови прости числа, нито рисуваше нещо, свързано с тормоза, понесен от Ласе Вестман и Рогер Винтер. Сега момчето рисуваше шахматни квадрати, които се отразяваха в огледалата на гардеробите, а над тях се очертаваше заплашителна фигура с протегната ръка. Извършителят най-сетне започваше да добива форма. Лисбет се усмихна и тихо се оттегли.

Върна се в спалнята и седна на леглото, свали блузата и превръзката си и инспектира раната си. Все още не изглеждаше добре, а тя продължаваше да се чувства отпаднала и замаяна. Взе две допълнителни таблетки антибиотик и опита да си почине още малко. Навярно бе заспала отново. Впоследствие изпитваше смътното усещане, че е видяла насън и Зала, и Камила. Веднага след това обаче долови нещо. Не разбра какво. Просто усещане за присъствие. Навън някаква птица пляскаше с крила. Откъм голямата стая се чуваше тежкото и измъчено дишане на Аугуст. Лисбет тъкмо щеше да се надигне отново, когато въздухът бе пронизан от вледеняващ писък.

Когато Микаел излезе от редакцията рано сутринта, за да хване такси до „Гранд Хотел“, още не беше чул Андрей и за пореден път се мъчеше да си внуши, че е реагирал твърде пресилено и колегата му всеки момент ще се обади от дома на някое момиче или приятел. Тревогата обаче не го напускаше. Докато вървеше по „Йотгатан“, смътно забеляза, че отново вали сняг и че на тротоара лежи самотна дамска обувка. Повървя още малко, после извади своя самсунг и позвъни на Лисбет през приложението редфон.

Лисбет не отговори и това ни най-малко не го успокои. Опита още веднъж и накрая изпрати есемес от приложението трема: Камила е по следите ви. Трябва да напуснете скривалището! Сетне съзря таксито, което се спускаше откъм улица „Хьокенс гата“, и се учуди, когато шофьорът го изгледа стреснато. В този момент Микаел наистина изглеждаше смъртоносно решителен. Положението не се подобри от това, че не отговаряше на опитите на таксиджията да поведе разговор. Седеше в мрака отзад и очите му неспокойно блестяха.

Стокхолм беше малко или много опустял. Бурята бе позатихнала. По водата обаче още пробягваха бели гребени. Микаел отправи поглед към „Гранд Хотел“ от другата страна на залива и се зачуди дали да не пропусне срещата с мистър Нийдъм и вместо това да потегли към Лисбет или поне да се погрижи край нея да мине някой полицейски патрул. Не, не можеше да го стори, без да я предупреди. Още едно изтичане на информация можеше да се окаже катастрофално. Пак отвори приложението трема и написа:

Да осигуря ли помощ?

Не получи отговор. Малко след това плати, замислено слезе от таксито и премина през въртящата се врата на хотела. Часът беше четири и двайсет сутринта, бе подранил с четирийсет минути. Навярно никога не бе пристигал четирийсет минути по-рано където и да било, ала в него сякаш гореше пожар и преди да отиде на рецепцията и да предаде телефоните си според уговорката, той пак позвъни на Ерика и ѝ заръча да се опита да се свърже с Лисбет и да държи връзка с полицията, както и да вземе решенията, които сметне за необходими.

— Веднага щом чуеш нещо ново, обади се в „Гранд Хотел“ и поискай да те свържат със стаята на мистър Нийдъм.

— И кой е това?

— Някакъв човек, който иска да се срещне с мен.

— По това време?

— По това време — потвърди той и отиде на рецепцията.

Едуин Нийдъм бе отседнал в стая 654. Микаел почука. Вратата се отвори и на прага застана мъж, който смърдеше на пот и ярост. Приличаше на фигурата от рибарската снимка в интернет горе-долу колкото някой току-що станал от сън диктатор с махмурлук прилича на своята стилизирана статуя. В ръката си държеше чаша с някакво питие, беше кисел и рошав. Имаше вид на сърдит булдог.

— Мистър Нийдъм — поздрави Микаел.

— Ед — отвърна Нийдъм. — Съжалявам, че те безпокоя по това нечовешко време, но работата не търпи отлагане.

— Така изглежда — отбеляза Микаел сухо.

— Имаш ли представа за какво се касае?

Микаел поклати глава и се настани на фотьойл до писалище, на което имаше бутилка джин и бутилка швепс тоник.

— Не, откъде ще имаш? — продължи Ед. — От друга страна, никога не се знае с такива момчета като теб. Аз, разбира се, те проверих и всъщност мразя да лаская хората. Оставя фалшив вкус на езика ми, но ти си направо уникален в професията си, нали?

Микаел се насили да се усмихне.

— Ще се радвам да минеш по същество — отвърна той.

— Спокойно, спокойно, ще бъда кристално ясен. Предполагам, че знаеш къде работя.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Микаел честно.

— В Puzzle Palace, в града на радиоелектронното разузнаване. Работя в плювалника на целия свят.

— АНС.

— Точно, а можеш ли поне да предположиш каква сатанинска глупост е да се гавриш с нас, можеш ли, Микаел Блумквист?

— Мисля, че мога да си представя — рече той.

— А можеш ли да схванеш къде всъщност мисля, че е мястото на твоята дружка?

— Не.

— В затвора. Доживотно!

Микаел се усмихна със, надяваше се, спокойна, овладяна усмивка. На практика обаче мислите бясно препускаха в главата му. Макар да съзнаваше, че може да се е случило какво ли не и че не бива да си вади прибързани заключения, помисли си разтревожено: нима Лисбет е хакнала АНС? Малко ли ѝ беше, че се крие и че я издирват убийци? Нима отгоре на това се е забъркала с щатските разузнавателни служби? Звучеше… ами, как звучеше? Звучеше невъобразимо.

Ако имаше нещо, което да отличава Лисбет, то бе, че никога не вършеше нищо без щателен анализ на последиците. Нищо от хрумванията ѝ не бе импулсивно и необмислено, затова не можеше да си представи да е сторила нещо толкова идиотско, като да хакне АНС, ако съществуваше и най-малкият риск да я открият. Вярно, понякога вършеше опасни неща, ала тогава рисковете винаги бяха пропорционални на ползата, така че Микаел отказваше да повярва, че се е намъкнала там само за да се остави да бъде надхитрена от този злъчен булдог пред него.

— Мисля, че сте си извадили прибързани заключения — отбеляза той.

— Мечтай си, старче. Но предполагам, че ме чу, когато употребих думата „всъщност“.

— Чух.

— Шибана думичка, а? Може да се използва за какво ли не. Всъщност не пия сутрин и въпреки това седя тук с питие в ръка, хе-хе! Искам да кажа, че навярно можеш да спасиш своята приятелка, ако обещаеш да ми съдействаш с определени неща.

— Слушам — каза той.

— Много мило от твоя страна. В такъв случай, за начало искам да получа гаранции, че ще ползвам правата на защитен източник.

Микаел го изгледа учудено. Това не го бе очаквал.

— Да не си някоя къртица?

— Боже опази, не. Аз съм лоялен стар копой.

— Но не действаш официално от името на АНС.

— Може да се каже, че към момента имам свой собствен дневен ред. Е, как ще подходим?

— Ползваш правата на защитен източник.

— Добре, освен това искам да се уверя, че разказаното от мен ще си остане между нас двамата, и това искане, разбира се, звучи чудновато. Защо, по дяволите, ще разказвам някаква фантастична история на разследващ журналист, пък ще го помоля да си трае?

— Човек може да си зададе въпроса.

— Имам си своите основания, а странното е, че дори не се налага да моля за това, така ми се струва. Имам причини да допусна, че искаш да защитиш своята приятелка, а интересната история от твоя гледна точка е някъде другаде. Не е невъзможно да ти съдействам по този параграф, ако си готов да се отзовеш.

— Ще видим — отвърна строго Микаел.

— И тъй, преди няколко дни беше хакнат нашият интранет, популярното му название е NSANet, запознат си със системата, нали?

— Донякъде.

— NSANet бе усъвършенстван след 11 септември, за да се постигне по-добра координация между нашите национални разузнавателни служби, от една страна, и шпионските организации в англосаксонските страни, т.нар. Пет очи, от друга. Това е затворена система със свои собствени рутери, портове и мостове, изцяло отделена от останалия интернет. Тъкмо оттам, посредством сателити и кабели с оптични влакна, администрираме нашето радиоелектронно разузнаване и тъкмо там държим нашите големи бази данни, както, разбира се, и нашите строго секретни анализи и доклади — независимо дали се определят като moray, т.е. най-малко тайни, или стигат до umbra ultra top secret, които дори президентът не може да види. Системата се администрира от Тексас, което впрочем е пълна идиотщина. Ала след последните ъпдейтвания и прегледи все пак я смятам за своето бебче. Ще знаеш, Микаел, скъсах си задника. Съсипах се от работа, за да не може никой отвън да се възползва от нея, още по-малко да я хакне, и днес всяка една аномалийка кара алармите ми да завият. И не си и помисляй, че съм сам. Разполагаме с цял щаб независими специалисти, които надзирават системата, а понастоящем не можеш и пръста си да мръднеш в интернет, без да оставиш следи. Поне така е на теория. Всичко се регистрира и анализира. Не би могъл да докоснеш и един клавиш, без това да бъде забелязано. При все това…

— Се е получило.

— Да, и бих могъл да не се връзвам. Винаги има пропуски. Те съществуват, за да ги открием и да станем по-добри. Те ни държат будни, държат ни нащрек. Ала въпросът не е само в това, че ни е хакнала, а и в начина, по който го е сторила. Насилила е нашия сървър в интернет и е създала супермост, после се е вмъкнала в интранета посредством един от нашите системни администратори. Само тази част от операцията е била шедьовър, ала това не е краят, далеч не. Тази дяволица се е превърнала в призрачен потребител.

— В какво?

— Призрак, дух, който си витаеше там, без да го забележим.

— Без алармите ти да се обадят.

— Този сатанински гений е вкарал шпионски вирус, който трябва да се е отличавал от всичко известно ни, иначе нашите системи веднага щяха да го идентифицират, и този вирус през цялото време е ъпгрейдвал статуса ѝ. Сдобивала се с все по-големи правомощия там вътре и е награбвала строго секретни пароли и кодове, започнала е да свързва и сравнява регистри и бази данни и изведнъж, бинго!

— Какво бинго?

— Открила е каквото е търсела. От този момент вече не е искала да бъде призрачен потребител. Искала е да ни покаже какво е открила. Едва тогава завиха алармите ми. Случи се точно когато тя е пожелала да стане.

— И какво беше открила?

— Двуличието ни, Микаел, двойната ни игричка, и тъкмо затова седя тук с теб, а не на дебелия си задник в Мериленд, тъкмо затова не пращам морската пехота по петите ѝ. Тя е като крадец, който прониква в къщата с взлом само за да открие, че вътре вече има крадени стоки. В мига, в който разбрахме това, тя стана наистина опасна. Толкова опасна, че някои от нашите високопоставени лица искат да я оставят да избяга.

— Но ти не искаш.

— Не, не и аз. Иска ми се да я вържа за някой телеграфен стълб и да я бичувам. Само че бях принуден да прекратя лова си, а това, Микаел, ме разяри. Може би сега изглеждам овладян, но всъщност, както казах… всъщност!

— Си побеснял от яд.

— Точно, и тъкмо затова те повиках тук рано-рано. Искам да се добера до твоята Оса, преди да е избягала от страната.

— Защо ще бяга?

— Защото ѝ идват само безумни идеи, не е ли така?

— Не знам.

— Мисля, че знаеш.

— А какво изобщо те кара да мислиш, че точно тя е твоята хакерка?

— Това, Микаел, тъкмо се канех да ти го разкажа.

Той обаче не продължи.

Стационарният телефон на хотела иззвъня и Ед вдиша бързо. Беше момчето от рецепцията, което търсеше Микаел Блумквист. Ед му подаде слушалката и не му трябваше много, за да разбере, че журналистът получава обезпокоителни новини, затова не се учуди, когато шведът само смотолеви някакво неясно извинение и изфуча от стаята. Не се учуди. Но и не възнамеряваше да го изпусне. Сграбчи палтото си от закачалката и се втурна по петите му.

Блумквист летеше по коридора като спринтьор и макар Ед да не знаеше какво се бе случило, той подозираше, че е свързано с тази история, и реши да го последва. Ако се касаеше за Осата и Балдер, искаше да е там, но тъй като журналистът дори нямаше търпението да вземе асансьора, а просто тичешком заслиза по стълбището, Ед изостана и когато стигна до приземния етаж запъхтян, Микаел Блумквист тъкмо бе взел телефоните си и водеше нов разговор.

— Какво е станало? — попита Ед вече на улицата, когато репортерът се мъчеше да хване някое такси по-надолу край водата.

— Проблем! — отвърна Микаел.

— Мога да те закарам.

— Не можеш да закараш и лайно. Пил си.

— Но можем да вземем моята кола.

За миг Микаел забави крачка и се втренчи в Ед.

— Какво искаш? — попита го.

— Искам да си помогнем един на друг.

— Сам си хващай хакера.

— Вече нямам мандат да ловя когото и да било.

— Окей, къде е колата ти?

Втурнаха се към колата под наем на Ед, която стоеше паркирана край Националния музей, и Микаел Блумквист съвсем накратко обясни, че поемат към архипелага, към Ингарьо. Щеше да получи описание на маршрута, докато кара, така каза, и нямаше намерение да обръща внимание на никакви ограничения на скоростта.

Глава 26. Утрото на 24 ноември

Аугуст изпищя и в същия миг Лисбет дочу стъпки, бързи стъпки покрай тясната страна на къщата. Тогава пак сграбчи пистолета си и бързо се надигна. Чувстваше се отвратително, но се стегна, втурна се към вратата и видя вън на верандата едър мъж. За миг си помисли, че преимуществото е на нейна страна, че има една секунда аванс, ала нещата придобиха драматичен обрат.

Мъжът не спря пред стъклените врати, просто влетя през тях с извадено оръжие и стреля по момчето със светкавична бързина. Лисбет отвърна на огъня или може би бе стреляла първа.

Не знаеше. Не знаеше и в кой момент се беше втурнала към мъжа. Само разбра, че се сблъсква с него с огромна сила, след което се озова легнала отгоре му на пода, точно пред кръглата кухненска маса, където момчето току-що бе седяло. Удари мъжа с глава, без да се поколебае и за секунда.

Халоса го с такава сила, че главата ѝ звънна, сетне се изправи на крака с олюляване. Цялата стая се въртеше. Имаше кръв на ризата. Пак ли бе улучена? Нямаше време да мисли за това. Къде беше Аугуст? Край масата беше пусто, само моливите се въргаляха отгоре ѝ и рисунките, пастелите, изчисленията с прости числа. Къде, по дяволите, беше той? Чу скимтене откъм хладилника и да, той седеше там, тресеше се, притиснал колене в гърдите си. Явно бе успял да отскочи.

Лисбет тъкмо се канеше да изтича до него, когато долови нови обезпокоителни шумове някъде по-надалеч, приглушени гласове, прекършвани клони. Задаваха се няколко души. Трябваше да побързат, да се махат оттук. Ако беше сестра ѝ, то тя мъкнеше със себе си цял конвой. Открай време беше така. Лисбет беше сама, докато Камила събираше цели банди, затова и сега точно както в миналото трябваше да бъде по-умна и по-бърза. Пред мисления ѝ взор се появи теренът отвън и в следващия миг тя се втурна към Аугуст.

— Ела — каза му.

Аугуст не помръдна от мястото си. Стоеше като закован за пода. Лисбет го дръпна рязко и направи болезнена гримаса. Всяко движение ѝ причиняваше болка, ала вече нямаше време за губене и навярно Аугуст все пак го разбра. Направи знак, че може да бяга и сам, след което тя се стрелна към кухненската маса, сграбчи лаптопа си и продължи към терасата, покрай мъжа на пода, който се надигна замаяно и се опита да се добере до краката на Аугуст.

Лисбет се замисли дали да не го убие. Вместо това го срита жестоко във врата и корема и изхвърли надалеч оръжието му. Сетне двамата с Аугуст изскочиха на терасата и хукнаха по посока на скалите и склона. Внезапно обаче тя спря. Замисли се за рисунката. Не бе успяла да види докъде беше стигнал Аугуст. Дали да се върне? Не, те щяха да се озоват тук всеки момент. Налагаше се да бягат. И все пак… рисунката беше оръжие, нали, а и самата причина за цялото това безумие. Лисбет остави Аугуст и лаптопа си на плоската скала, която бе избрала още предходната вечер. После се втурна нагоре по баира и навътре в къщата и отначало не откри рисунката. Навсякъде се въргаляха проклетите скици с Ласе Вестман и поредиците прости числа.

Но не, ето я, там беше, а над шахматните плочки сега се виждаше блед образ с дълбок белег на челото. Лисбет вече го познаваше твърде добре. Това беше същият мъж, който лежеше пред нея на пода и стенеше. Лисбет светкавично извади телефона си, сканира рисунката и я прати по имейла на Ян Бублански и Соня Мудиг от полицията. Дори надраска един ред най-отгоре на листа. В следващия миг обаче осъзна, че това беше грешка.

Вече ги обкръжаваха.

На самсунга на Микаел Лисбет бе изпратила същото съобщение като на Ерика — КРИЗА. Едва ли имаше начин тази дума да се изтълкува погрешно. Не и когато идваше от Лисбет. Микаел бе наясно, че тя значи само едно — извършителите са я проследили и в най-лошия случай вече са я нападнали. Така че той натисна газта до дупка веднага щом подмина кея Стадсгордскайен и излезе на шосето Вермдьоледен.

Караше сребристо ауди А8, а до него седеше Ед Нийдъм. Ед беше кисел. От време на време пишеше нещо на телефона си. Микаел не знаеше със сигурност защо му бе позволил да го придружи. Може би за да разбере какви са му намеренията спрямо Лисбет, или пък не, имаше и нещо друго. Навярно Ед можеше да бъде от полза. Във всеки случай не би могъл да влоши положението. Полицията беше известена. Но едва ли щеше да успее да събере отряд за бързо реагиране, особено като се знае, че бяха скептични заради оскъдната информация, която им бе дал. Микаел поддържаше контакт с полицията чрез Ерика. Тя знаеше пътя, а той се нуждаеше от помощ. Нуждаеше се от цялата помощ, която можеше да получи.

Наближиха моста „Данвиксбрун“. Ед Нийдъм каза нещо. Микаел не чу какво. Мислите му бяха ангажирани с друго. Беше се сетил за Андрей — какво бяха сторили с Андрей? Микаел още го виждаше как седи замислен и нерешителен в редакцията и прилича на младия Антонио Бандерас. Защо, по дяволите, не бе дошъл да изпият по една пилзнер? Позвъни му отново. Опита да се обади и на Лисбет, ала не получи отговор от никого и тогава чу Ед, който отново го питаше:

— Искаш ли да ти разкажа с какво разполагаме за твоя хакер?

— Да… може би… давай — отвърна Микаел.

Но и този път не стигнаха доникъде. Телефонът му иззвъня. Беше Ян Бублански.

— Двамата с теб хубаво ще си поговорим после, нали схващаш, а и спокойно можете да очаквате някакъв юридически епилог.

— Ясно ми е.

— Сега обаче ти се обаждам, за да ти дам малко информация. Знаем, че Лисбет Саландер е била жива в четири часа и двайсет и две минути. Това е било преди или след като е била тревога при теб?

— Преди, малко преди.

— Окей.

— Откъде идва този час?

— Саландер ни изпрати нещо, нещо изключително интересно.

— Какво?

— Рисунка и трябва да кажа, Микаел, това надмина всичките ни очаквания.

— Значи е накарала момчето да рисува.

— О, да, и аз, разбира се, не знам какви точно въпроси относно техническата страна на доказателствата могат да възникнат, нито какво би имал да възрази срещу картинката някой умел адвокат по защитата. За мен обаче няма никакво съмнение, че това е убиецът. Рисунката е изпълнена с невероятно майсторство и с все онази математическа прецизност. Е, факт е, че най-отдолу има и някакво уравнение с координати x и y. Нямам представа дали това има нещо общо със случая, ала изпратих рисунката на Интерпол, за да я прекарат през своята програма за идентифициране на лица. Стига само мъжът да съществува в някоя от техните бази данни, спукана му е работата.

— Ще я обнародвате ли и в пресата?

— Обмисляме го.

— Кога ще можете да бъдете на мястото?

— При първа възможност… чакай малко!

Микаел чу да звъни друг телефон и за някоя и друга минута Бублански се изгуби във втори разговор. Когато се върна, каза накратко:

— Получихме сведения за престрелка на вилата. Опасявам се, че ситуацията не изглежда розова.

Микаел си пое дълбоко дъх.

— И нищо ново за Андрей? — попита той.

— Проследихме телефона му до базова станция в Стария град, но не сме напреднали. От известно време не получаваме никакви сигнали, сякаш телефонът се е счупил или вече не работи.

Микаел затвори и още увеличи скоростта. Известно време караше със сто и осемдесет в час и почти не говореше. Само разказа накратко на Ед Нийдъм какво ставаше. Накрая обаче не издържа. Имаше нужда да се разсее.

— Е, с какво разполагате?

— За Осата?

— Да.

— Дълго време нямахме нищичко. Бяхме убедени, че сме стигнали до края на пътя — подхвана Нийдъм. — Бяхме сторили всичко, което зависеше от нас, че и още малко отгоре. Преобърнахме всеки камък и пак не стигнахме доникъде, а някъде дълбоко в себе си знаех, че това е съвсем логично.

— Как така?

— Хакер, способен на подобен пробив, би трябвало да притежава и умението да помита всички следи подире си. Отрано разбрах, че няма да постигнем нищо по обичайния път. Но не се отказах и накрая зарязах всякакви огледи на местопрестъплението. Вместо това минах направо на големия въпрос: кой е способен на подобна операция? Още тогава си знаех, че в този въпрос се съдържа най-големият ни шанс. Нивото на атаката беше толкова високо, че едва ли съществуваха мнозина, които да могат да я предприемат. В този смисъл талантът на хакера не му помагаше. Освен това бяхме анализирали самия шпионски вирус и той…

Ед Нийдъм пак погледна телефона си.

— Да?

— Имаше свои лични черти, собствен стил, така да се каже. Разполагахме с истинско произведение на изкуството и оставаше само да намерим неговия автор. Затова започнахме да пращаме въпроси до целия хакерски колектив из пространството. Така още отрано изпъкна едно име, един псевдоним, който се повтаряше отново и отново. Можеш ли да познаеш кой?

— Може би.

— Осата! Имаше и много други имена, ала Осата се налагаше, да, всъщност дори по силата на самото име… е, това е дълга история, с която няма нужда да те отегчавам. Но името…

— … идваше от същата комиксова митология, която използва организацията, отговорна за убийството на Франс Балдер.

— Точно, значи това ти е известно?

— Да, но знам също, че връзките могат да бъдат илюзорни и подвеждащи. Стига само човек да търси достатъчно упорито, открива съответствия между какво ли не.

— Вярно е, ние ли не знаем. Разгорещяваме се по повод на връзки, които не означават нищо, и съответно изпускаме онези, които действително значат нещо. Така че не, всъщност не обърнах много внимание на това. Осата можеше да е символ и на маса други неща. В онзи момент обаче не разполагах с кой знае какво друго, за което да се хвана. Освен това бях изслушал толкова много митични глупости за това лице, че исках да разкрия самоличността му при всички обстоятелства, та се върнахме далеч назад във времето. Реконструирахме стари диалози из хакерски сайтове. Изчетохме всяка думичка, която успяхме да намерим, изписана от Осата в интернет пространството, и проучихме всяка операция, за която знаехме, че е нейно дело, и доста скоро я бяхме поопознали. Сигурни бяхме, че е жена, макар да не се изразяваше точно по класически женски начин, и разбрахме, че е шведка. Множество от ранните постове бяха написани на шведски, а това, само по себе си, не беше кой знае каква улика. Но тъй като имаше шведска връзка в организацията, която тя проучваше, и тъй като Франс Балдер също беше швед, струваше си да тръгнем по тази следа. Свързах се с хора от ИРР и те започнаха да търсят из регистрите си, та тогава всъщност…

— Какво?

— Откриха нещо, което водеше към хакерска атака. Преди много години службите разследвали една хакерска история, в която било замесено лице с псевдоним Осата. Било е толкова отдавна, че Осата още не била много умела в криптирането.

— Каква е историята?

— Вниманието на ИРР било привлечено от това, че Осата се опитвала да си набави сведения за лица, които се били оттеглили от разузнавателните служби на други държави, а това било достатъчно, за да задейства предупредителните системи на института. Предприели проучване и то ги отвело до компютър в клиника по детска психиатрия в Упсала — машина, собственост на тамошен главен лекар на име Телебориан. По някаква причина навярно защото Телебориан правел определени услуги на шведската тайна полиция — те го смятали за човек извън всяко подозрение. Затова се съсредоточили върху двама души от персонала, които се грижели за душевното състояние на пациентите, и ги сметнали за съмнителни, защото били… е, чисто и просто имигранти. Разсъждавали са неимоверно глупаво и стереотипно, та накрая не излязло нищо.

— Мога да си представя.

— Да, но сега, след толкова време, помолих едно момче от ИРР да ми препрати всички стари материали и този път ги прегледахме по съвсем различен начин. Знаеш, че за да си факир в хакването, няма нужда да бъдеш голям и дебел, а сутрин да се бръснеш. Срещал съм дванайсет-тринайсетгодишни, които са невероятно добри, затова ми се стори напълно естествено да проверя всяко дете, прието в клиниката по онова време. Пълният списък беше сред материалите и възложих на три от моите момчета да проучат всички от тях, отвън и отвътре, и знаеш ли какво намерихме? Едно от децата бе дъщерята на стария шпионин и престъпен негодяй Залаченко, който така живо интересуваше нашите колеги от ЦРУ по онова време, и внезапно всичко това стана страшно интересно. Както сигурно знаеш, има допирни точки между мрежата, която хакерът изследваше, и старото престъпно обединение на Залаченко.

— Не е задължително това да означава, че и вас точно Осата ви е хакнала.

— Абсолютно не. Ние обаче огледахме това момиче по-отблизо и какво да ти кажа? Вълнуващо минало има. Доста информация за нея е била мистериозно изтрита от публичните източници. При все това намерихме повече от достатъчно и не знам, може и да греша, но останах с усещането, че тук има някакво старо събитие, някаква базисна травма. Имаме един малък апартамент в Стокхолм и самотна майка, която работи на касата в магазин на самообслужване и се бори да свърже двата края, оглеждайки двете си дъщери близначки. Тук сме далеч от широкия свят. И все пак…

— … широкият свят присъства.

— Да, все пак леденостуденият вятър на политиката на високите етажи на властта нахлува вътре, когато бащата идва да ги посети. Микаел, ти не знаеш абсолютно нищо за мен.

— Така е.

— А аз знам доста добре какво е за едно дете да присъства на тежко насилие.

— Значи знаеш?

— Да, и знам още по-добре какво е усещането, когато обществото не си мръдва и пръста, за да накаже виновниците. Боли, братче, адски боли, и ни най-малко не ме учудва, че повечето деца, които са минали през това, пропадат. Като пораснат, самите те се превръщат в разрушителни копелета.

— Да, за жалост.

— Само че някои, Микаел, стават силни като мечки, изправят се и отвръщат на удара. Осата е била такъв човек, нали?

Микаел кимна замислено и натисна газта още малко.

— Натикали са я в лудницата и са се мъчели да я прекършат отново и отново, ала тя неизменно се е изправяла. И знаеш ли какво си мисля? — продължи Ед.

— Не.

— Че с всяко изправяне е ставала по-силна. Че се е оттласквала от дъното на своя ад и е растяла. Честно казано, смятам, че е станала напълно смъртоносна и не мисля, че е забравила нещо от случилото се. Всичко се е запечатало в нея, нали? Може би дори тъкмо цялото безумие от детството ѝ е задвижило тази лавина.

— Възможно е.

— Именно. Имаме две сестри, които са реагирали по коренно различен начин на нещо ужасяващо и са станали ожесточени врагове. И преди всичко — имаме наследството, останало от голяма престъпна империя.

— Лисбет няма никакъв дял от него. Ненавижда всичко свързано с баща ѝ.

— Аз ли не знам какво значи да ненавиждаш баща си. Но какво е станало с наследството? Дали тя не го търси? И дали не смята да го унищожи, точно както е смятала да унищожи неговия първоизточник?

— Какво точно искаш? — скастри го Микаел.

— Може би донякъде същото като Осата. Искам да върна нещата по местата им.

— И да заловиш своя хакер.

— Искам да се срещна с нея и да ѝ дам да се разбере, а също и да запуша всяка шибана малка пролука в сигурността. Преди всичко обаче искам да го начукам на определени лица, които не ме оставиха да си довърша работата само защото Осата им беше смъкнала гащите, и си имам причини да вярвам, че по тази точка ти ще ми помогнеш.

— И защо?

— Защото си добър репортер. Добрите репортери не желаят мръсните тайни да си остават тайни.

— Ами Осата?

— Осата ще пропее — ще изпее повече, отколкото е пяла през целия си живот, и е факт, че ще ми помогнеш и с това.

— Иначе?

— Иначе ще намеря начин да я тикна зад решетките и отново да направя живота ѝ ад, обещавам ти го.

— Но понастоящем искаш само да говориш с нея.

— Никой шибаняк няма да хакне системата ми повторно, Микаел, ето защо имам нужда да разбера точно как е действала. Така че искам да ѝ предадеш това. Готов съм да оставя твоята приятелка да си върви на свобода, стига само да седне с мен и да ми разкаже как е протекла атаката ѝ.

— Ще ѝ предам. Само да се надяваме… — започна Микаел.

— Че е жива — допълни Ед, а след това завиха с голяма скорост наляво, към Ингарьостранд.

Беше 4,48. Двайсет минути, след като Лисбет Саландер беше била тревога.

Рядко се случваше Ян Холстер да сбърка.

Ян Холстер страдаше от романтичната представа, че отдалеч може да се прецени дали човек ще се справи с даден ръкопашен бой или голямо физическо изпитание, и тъкмо затова той, за разлика от Орлов и Богданов, не се учуди, когато планът с Микаел Блумквист не сполучи. Те самите бяха съвсем сигурни — не се е родил мъжът, който да не хлътне по Кира на мига. Холстер обаче — след като в Салтшобаден просто бе видял журналиста от разстояние в рамките на една главозамайваща секунда — хранеше известни съмнения. Микаел Блумквист изглеждаше като проблем. Имаше вид на мъж, когото не е възможно нито да преметнеш, нито да смачкаш толкова лесно, и нищо от видяното или чутото оттогава не бе накарало Ян да промени мнението си.

С младия журналист като че ли нещата стояха другояче. Той изглеждаше като прототип на податливия, мекушав мъж. Но и това се оказа погрешно. Андрей Зандер се бе борил по-дълго от всеки, когото Ян бе изтезавал. Въпреки ужасяващите болки той отказваше да се прекърши. Някаква непоклатимост, която сякаш намираше опора в по-висш принцип, блестеше в очите му и Ян вече си мислеше, че ще се наложи да се откажат, че Андрей Зандер по-скоро ще понесе каквото и да било страдание, отколкото да отговори на въпросите им, и чак когато Кира даде тържествено обещание, че Ерика и Микаел от „Милениум“ ще бъдат изтезавани по същия начин, Андрей се предаде.

Часът вече беше станал три и половина сутринта. Бе един от ония мигове, които Ян мислеше, че никога няма да забрави. Снегът се сипеше по прозорците. Лицето на младия мъж бе като пресъхнало, очите му бяха хлътнали. Кръвта бе бликала от гърдите му към устата и бузите. Устните, останали дълго залепени с тиксо, бяха напукани и изранени. Превърнал се бе в развалина. И все пак си личеше, че е красив млад мъж, и Ян се сети за Олга. Какво би си помислила тя за него?

Не беше ли журналистът точно такова образовано момче, което се бореше против несправедливостите и се застъпваше за просяци и отхвърлени от обществото, каквото тя би харесала? Замисли се за това, а и за други неща в собствения си живот. Сетне се прекръсти и извърна очи към Кира. Беше по-красива от всякога.

Очите ѝ излъчваха жарък блясък. Седеше на табуретка до леглото в скъпа синя рокля, която като по чудо не бе опръскана с кръв. В един момент каза нещо на шведски на Андрей, нещо, което звучеше наистина нежно. После сграбчи ръката му. Той стисна нейната. Май че нямаше нищо друго, в което да потърси утеха. На уличката навън виеше вятърът. Кира кимна и се усмихна на Ян. Нови снежинки се сипеха по ламарината на покрива.

След това всички седяха в един ленд роувър на път към Ингарьо. Ян се чувстваше някак празен, а и не му харесваше развоят на събитията. Но не можеше да се избави от мисълта, че собствената му грешка ги бе тласнала натам. Затова през повечето време мълчеше и слушаше Кира, която беше силно превъзбудена и говореше с неугасима омраза за жената, към която бяха поели. Ян не вярваше това да е добър знак и ако имаше необходимата власт, щеше да я посъветва да обърне и да се разкара от страната.

Той обаче си мълчеше, снегът навън се сипеше и колата летеше напред в мрака. На моменти Кира го плашеше със своите святкащи, леденостудени очи. Опита се да не мисли за това и си каза, че поне по една точка трябваше да ѝ има доверие — стъписващо бързо бе отгатнала истината.

Не само че беше познала кой се бе хвърлил на „Свеавеген“, за да спаси Аугуст Балдер, а и бе предположила кой би могъл да знае къде се бяха дянали момчето и жената, като името, което назова, бе на самия Микаел Блумквист. Никой сред тях не бе разбрал логиката в разсъжденията ѝ. Защо му е на реномиран шведски журналист да укрива лице, изникнало от нищото и отвлякло дете от местопрестъпление? Колкото повече проверяваха теорията обаче, толкова по-ясно ставаше, че в нея има нещо. Оказа се не само че жената — която се наричаше Лисбет Саландер — има тясна връзка с репортера, ами и в редакцията на „Милениум“ се беше случило нещо.

На сутринта след убийството в Салтшобаден Юрий бе хакнал компютъра на Микаел Блумквист, за да се опита да разбере защо Франс Балдер го бе повикал посред нощ, и тогава задачата не му беше създала проблеми. Но от вчера предобед не успяваха да се доберат до пощата на журналиста, а кога Юрий не е могъл да прочете имейлите на някой репортер? Никога, доколкото знаеше Ян. Микаел Блумквист внезапно бе станал много по-предпазлив и това очевидно имаше връзка с изчезването на жената и момчето от „Свеавеген“.

Само по себе си това не беше гаранция, че журналистът знае къде се намират Саландер и детето, но колкото повече време минаваше, толкова по-вярна изглеждаше теорията, пък и Кира явно не се нуждаеше от железни доказателства. Искаше да пипне Блумквист. Или поне някой друг от вестника и преди всичко, с почти налудничава амбиция, искаше да издири жената и детето.

Ян може би не схващаше изцяло мотивите на Кира, но знаеше, че ще убият детето, и това беше по-добре, отколкото Кира да пожертва него. Тя поемаше значителни рискове, за да го запази, и това го радваше, наистина, беше ѝ благодарен, макар точно сега, в колата, да не се чувстваше комфортно.

Опитваше се да си вдъхне сила чрез Олга. Каквото и да станеше, не биваше тя да се събуди и да види рисунка на баща си из всички водещи новини. Ян отново и отново си внушаваше, че досега им бе излизал късметът, както и че най-трудното е зад гърба им. Ако Андрей Зандер им беше дал правилния адрес, би трябвало задачата да се окаже лесна. Бяха трима тежковъоръжени мъже, четирима, ако брояха и Юрий, който, разбира се, както обикновено, висеше предимно на компютъра.

Екипът се състоеше от Ян, Юрий, Орлов и Денис Уилтън — гангстер, бивш член на МК „Свавелшо“, който понастоящем редовно правеше услуги на Кира и им бе съдействал с планирането на акцията в Швеция. Бяха трима или четирима тренирани мъже плюс Кира, а насреща си имаха само една жена, която навярно спеше, освен това трябваше и да брани дете. Не би трябвало да се окаже проблем, изобщо. Би следвало да ударят бързо, да приключат работата и да напуснат страната. Кира обаче продължаваше да ги наставлява. Съвсем се бе вманиачила.

— Не бива да подценявате Саландер!

Изрече го толкова много пъти, че дори Юрий, който иначе вечно се съгласяваше с нея, започна да се дразни. Ян също бе видял на „Свеавеген“, че онова момиче изглежда тренирано, пъргаво и безстрашно. Според Кира обаче била едва ли не супержена. Ама че смехория. Ян никога не беше срещал жена, която в бой по някакъв начин да може да се мери с него или дори с Орлов. При все това обеща да внимава. Обеща най-напред да се качи и да проучи терена, за да обмисли стратегията, да изготви план. Нямаше да прибързват, нямаше да се оставят да ги примамят в някоя клопка. Каза това неколкократно, а когато най-сетне паркираха край заливче и изоставен кей под планински склон, той незабавно пое командването. Нареди на останалите да са готови за действие под прикритието на колата, докато той самият пое напред, за да разбере къде точно се намира къщата.

Ян Холстер обичаше ранните утрини. Харесваха му тишината и усещането за преход във въздуха. Сега вървеше, леко привел горната част на тялото си, и се ослушваше. Наоколо му беше задоволително тъмно и не се виждаше жива душа, не светеха никакви лампи. Подмина кея и стигна до дървена ограда и раздрънкана портичка, точно до един смърч и избуял трънлив храст. Отвори портичката и продължи по стръмно дървено стълбище с парапет от дясната страна. След малко различи къщата.

Беше скрита зад борове и трепетлики и всички лампи бяха угасени. Имаше тераса с южно изложение и стъклени врати, които трябва да бяха лесни за разбиване. На пръв поглед не видя кой знае какви трудности. С лекота биха могли да връхлетят през стъклените врати и да обезвредят врага. Не би трябвало да има проблеми. Даде си сметка, че се движи съвсем безшумно, и за миг се замисли дали да не свърши работата сам. Може би моралната отговорност беше негова. Нали заради него се бяха оказали в тази ситуация. Сам би следвало да оправи нещата. Не би трябвало да е по-сложно от това, с което се бе захващал досега, напротив.

Очевидно тук нямаше никакви полицаи като у Балдер, никакви пазачи, нито дори признаци на аларма. Вярно, не носеше своето автоматично оръжие, но и нямаше нужда от него. Оръжията бяха чиста презастраховка, продукт на превъзбудения мозък на Кира. Носеше си пистолета, своя ремингтън, и той беше предостатъчен. Внезапно, без обичайното щателно планиране, той бързо се придвижи покрай късата страна на къщата и стигна до терасата и стъклените врати. Изведнъж обаче застина. Отначало не разбра защо. Можеше да е какво ли не, звук, движение, наполовина осъзната опасност. Бързо вдигна поглед към правоъгълния прозорец горе. Оттук не се виждаше вътрешността. Ян се чувстваше все по-несигурен. Възможно ли бе да са сбъркали къщата?

Реши да се приближи съвсем и да надникне в помещението, за по-сигурно, и тогава… остана прикован в мрака. Наблюдаваха го. Очите със стъкления поглед, които го бяха видели веднъж в миналото, се взираха в неговата посока откъм една маса там вътре. Ето сега трябваше да действа. Да се втурне към терасата, да проникне светкавично през стъклените врати и да стреля. Пускайки в употреба целия си инстинкт на убиец. Ала пак се поколеба. Беше неспособен да извади оръжието си. Чувстваше се като изгубен пред този поглед и може би щеше да остане в същата позиция още няколко мига, ако момчето не беше сторило нещо, на което Ян го бе смятал за неспособно.

Момчето нададе пронизителен писък, който сякаш накара прозорците да задрънчат, и едва тогава Ян се изтръгна от своето вцепенение и хукна към терасата, без да се замисли и за секунда. Връхлетя право през стъклените врати и стреля. Стреля, убеден, че изстрелът му е точен, ала така и не видя дали бе улучил.

Заплашителна, подобна на сянка фигура се хвърли към него с такава скорост, че въобще не смогна да се извърне или да заеме подходяща позиция. Знаеше, че стреля пак и че някой отвърна с изстрел, ала повече време за размисъл нямаше, понеже в следващия миг се просна на пода с цялата си тежест, а отгоре му се стовари млада жена. Яростта в очите ѝ надминаваше всичко, което някога бе виждал. Реагира инстинктивно със същия гняв. Опита да стреля отново, но жената беше като див звяр и ето че вече седеше отгоре му и надигаше глава… Прас. Ян така и не успя да разбере какво се случва. Трябва да бе припаднал.

Когато се съвзе отново, в устата си имаше вкус на кръв, а под блузата му беше мокро и лепкаво. Трябва да бе улучен и тъкмо тогава момчето и жената го подминаха. Направи опит да сграбчи детето за краката. Поне така си мислеше. Но внезапно започна да се бори за въздух.

Вече не разбираше какво става. Разбираше само, че е нападнат и надвит, и от кого? От едно момиче — и това прозрение се превърна в част от болката му, докато лежеше със затворени очи на пода сред счупените стъкла и собствената си кръв и тежко дишаше, и се надяваше скоро всичко да свърши. Тогава обаче долови още нещо, гласове в далечината, а когато отвори очи, за свое учудване видя жената. Беше останала. Нима не си бе тръгнала току-що? Не, стоеше точно до кухненската маса на своите тънки момчешки крака и се занимаваше с нещо. Ян направи върховно усилие и се надигна. Не намираше оръжието си, ала успя да седне, решен да я нападне отново.

Но преди да направи каквото и да било, жената сякаш се взриви, поне така му се стори. Награби някакви листове и се втурна навън с бясна скорост. От терасата се хвърли право напред в гората и само след миг в тъмнината изтрещяха изстрели, а той промърмори на себе си, сякаш за да помогне: „Убийте ги тия копелета!“. Но вече не можеше да допринесе с нищо. Надяваше се, че Орлов и Уилтън ще се справят с жената и детето, и се помъчи да се зарадва на това и да го приеме като възмездие. С мъка се надигна на крака и хвърли разсеян поглед към масата пред себе си.

Там се въргаляха куп листа и пастели и той се загледа в тях, без всъщност да ги вижда. После сякаш някакви нокти сграбчиха сърцето му. Съзря себе си, или по-точно първо видя само един злодей, демон с пребледняло лице, вдигнал ръка, за да убива. Изминаха секунди, преди да схване, че демонът е той самият, и тогава потръпна ужасѐн.

Бе неспособен да откъсне очи от рисунката. Тя го хипнотизираше, засмукваше го. После забеляза, че не само най-отдолу бе написано някакво уравнение, но и най-отгоре на листа се четеше нещо, нахвърляно с небрежен, разкривен почерк.

Глава 27. Утрото на 24 ноември

Когато Арам Барзани от шведския отряд за бързо реагиране прекрачи прага на къщата на Габриела Гране в 4,52 ч. сутринта, той видя едър, облечен в черно мъж да лежи на пода точно до кръглата кухненска маса.

Арам се приближи предпазливо. Къщата изглеждаше изоставена, но не искаше да рискува. Неотдавна бе докладвано за интензивна престрелка тук горе, а по скалите навън колегите му викаха разпалено.

— Тук! — крещяха. — Тук!

Арам не разбираше за какво викат и за миг се поколеба. Дали да не изтича при тях? Реши да остане в къщата и да провери в какво състояние е мъжът на пода. Наоколо му имаше натрошени стъкла и кръв. Върху масата някой беше разкъсал някакъв лист и размазал няколко пастела. Мъжът лежеше по гръб и се опитваше да се прекръсти. Освен това мърмореше нещо. Навярно молитва. Звучеше като руски, Арам разбра думата „Олга“ и каза на мъжа, че медицинският екип е на път.

— Били са сестри — изрече мъжът на английски.

Това звучеше толкова не на място, че Арам не му отдаде никакво значение. Вместо това претърси дрехите на ранения и констатира, че не е въоръжен и навярно е улучен в корема. Блузата му бе прогизнала от кръв, а лицето му изглеждаше обезпокоително бледо. Арам го попита какво е станало. Не получи отговор, не веднага. После мъжът изсъска още едно чудновато изречение на английски.

— Душата ми е уловена в рисунка — рече той, явно на път да загуби съзнание.

Арам остана няколко минути, за да се увери, че мъжът няма да им създава някакви проблеми. Когато най-сетне чу да се приближава медицинският екип, той излезе отвън на скалната площадка. Искаше да узнае защо бяха викали колегите. Още валеше сняг, беше заледено и хлъзгаво. По-надолу в долчинката се чуваха гласове и шум от двигателите на нови прииждащи коли. Все още беше тъмно и трудно се виждаше, а имаше и много камъни и иглолистни дървета. В пейзажа имаше нещо драматично, а склонът се спускаше стръмно надолу. Теренът не беше подходящ за ръкопашен бой и Арам бе обзет от лоши предчувствия. Стори му се, че е настъпило странно затишие, и недоумяваше къде се бяха дянали колегите му.

Не бяха далеч, стояха точно при стръмнината зад голяма, диворасла трепетлика, а когато ги откри, той потрепери. Не му беше присъщо, но се уплаши, когато ги видя да се взират в земята със сериозни погледи. Какво се бе случило там? Нима момчето с аутизъм беше мъртво?

Вървеше бавно, замислен за собствените си хлапета, на шест и девет. Бяха луди по футбола. Не правеха нищо друго, не говореха за нищо друго. Казваха се Бьорн и Андерш. Двамата с Дилван им бяха дали шведски имена, понеже мислеха, че това ще им помогне в живота. Що за хора се бяха довлекли дотук, за да убият едно дете? Обзе го внезапна ярост и викна на колегите си. В следващия миг въздъхна облекчен.

Не момче, а двама мъже лежаха на земята. Очевидно и те бяха простреляни в областта на корема. Единият — едър, брутален тип със сипаничава кожа и тъп боксьорски нос — се мъчеше да стане. Само че се строполи отново. По изражението му си личеше, че се чувства унизен. Дясната му ръка трепереше от болка или гняв. Другият мъж, който носеше кожено яке и бе прибрал косата си на конска опашка, изглеждаше по-зле. Лежеше неподвижно и се взираше шокиран в тъмното небе.

— Никакви следи от детето? — попита Арам.

— Нищо — отвърна колегата му Клас Линд.

— А от жената?

— Също.

Арам не беше сигурен дали това е добър знак и зададе още няколко въпроса. Никой от колегите му обаче нямаше ясна представа за случилото се. Единственото сигурно бе, че се бяха натъкнали на две автоматични оръжия barrett REC7s на около 30-40 м по-надолу по склона. Приемаше се, че оръжията принадлежат на мъжете. Защо бяха попаднали там обаче, беше неизвестно. Сипаничавият мъж само бе изплюл някакъв неразбираем отговор на въпроса.

През последвалите петнайсет минути Арам и колегите му претърсиха терена, без да намерят друго освен нови следи от борба. Междувременно все повече хора пристигаха на мястото: медицински персонал, криминалният инспектор Соня Мудиг, двама-трима криминалисти, цяла орда полицаи, а редом с тях и журналистът Микаел Блумквист заедно с някакъв американец с четинеста коса и грубовата фигура, който будеше неопределен респект у всички. В 5,25 ч. пристигна известието, че имало един свидетел, който чакал да бъде разпитан долу край брега и паркинга. Мъжът искал да му викат КГ. Всъщност се наричал Карл-Густаф Матсон и наскоро се сдобил с новопостроен недвижим имот на отсрещния бряг. Според Клас Линд не бивало да вземат думите му за чиста монета.

— На старчето му се привиждат разбойници.

Соня Мудиг и Йеркер Холмберг вече бяха на паркинга и се мъчеха да разберат какво се беше случило. Към момента общата картина бе твърде фрагментарна, та сега се надяваха свидетелят КГ Матсон да внесе яснота в развоя на събитията.

Когато го видяха да върви към тях покрай брега, започнаха все повече да се обезверяват. КГ Матсон бе нахлупил не друго, а тиролска шапка. Носеше панталони на зелено каре, засукан мустак и червено пухено яке на „Канада Гус“. Имаше вид на шегаджия.

— КГ Матсон? — попита Соня Мудиг.

— Същият — отвърна той и без да чака покана, може би защото разбираше, че се налага да докаже своята надеждност, разказа, че бил собственик на издателство „Истински престъпления“, което издавало действителни разкази за привлекли общественото внимание престъпления.

— Отлично, но този път искаме делови свидетелски показания, не реклама за предстояща книга — заяви Соня Мудиг за всеки случай, а КГ Матсон каза, че това, разбира се, го схващал.

Та нали бил „сериозен човек“. Събудил се смешно рано, каза, и останал да си лежи, заслушан в „тишината и спокойствието“. Точно преди четири и половина обаче чул нещо, което определил като изстрел с пистолет, и тогава побързал да се облече и да излезе на балкона си, който имал изглед към брега и планината, както и към паркинга, на който се намираха сега.

— И какво видя?

— Нищо. Беше страховито тихо. После въздухът експлодира. Сякаш бе избухнала война.

— Чул си престрелка?

— Трещеше откъм планината от другата страна на залива, а аз се взирах натам съвсем объркан, и тогава… споменах ли, че наблюдавам птиците?

— Не си.

— Но това е тренирало зрението ми, нали разбирате. Имам същински орлов поглед. Свикнал съм да забелязвам дребни детайли на голямо разстояние и сигурно затова видях малка точица на скалната тераса ей там, виждате ли я? Терасата като че ли се врязва в планината като джоб.

Соня вдигна очи към склона и кимна.

— Отначало се чудех какво е — продължи КГ Матсон. — После осъзнах, че е дете, момче, мисля. Клечеше горе и трепереше, поне така си го представих, и изведнъж… Божичко, никога няма да забравя това.

— Какво?

— Някой дотърча там изотгоре, млада жена, хвърли се право надолу и се приземи на скалната издатина толкова мощно, че за малко да падне долу. Сетне седнаха там заедно, тя и момчето, и зачакаха, зачакаха неизбежното, а после…

— Да?

— Изникнаха двама мъже с автомати в ръка. Стреляха ли, стреляха, а аз, и сами можете да се досетите, просто се хвърлих на земята. Страхувах се, че ще ме улучат, но все пак не се сдържах и надзърнах. Знаете, от моята посока жената и детето се виждаха идеално, но за мъжете там горе бяха скрити, поне временно. При все това ми бе ясно, че е просто въпрос на време, докато ги открият, и разбрах, че нямаше къде да се дянат. В мига, в който напуснеха терасата, мъжете щяха да ги съзрат и да ги убият. Ситуацията беше безнадеждна.

— Въпреки това не сме намерили нито момчето, нито жената — рече Соня.

— Не, точно там е работата! Мъжете все повече се приближаваха, накрая трябва да се е чувало дори диханието им. Стояха толкова наблизо, че би било достатъчно да се наведат напред, за да открият жената и детето. Ала тогава…

— Да?

— Няма да ми повярвате. Онова момче от частите за бързо реагиране категорично не ми повярва.

— Нищо, разкажи, после ще проверим доколко е правдоподобно.

— Когато мъжете се спряха, за да се ослушат, или защото са подозирали, че са вече близо, жената се изправи рязко и ги застреля. Бам, бам! После се втурна напред и захвърли оръжията им надолу по склона. Наистина безумна точност, като в екшън филм, а после хукна, или по-точно претърколи се и заедно с момчето се хвърлиха в едно беемве, което стоеше тук на паркинга. Точно преди да влязат в колата видях, че жената държи нещо в ръка, чанта, или лаптоп.

— С беемвето ли изчезнаха?

— Със страховита скорост. Не знам накъде.

— Окей.

— Но това не е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Там имаше още една кола, рейндж роувър, мисля, висок автомобил, черен, нов модел.

— Какво стана с него?

— Всъщност не се бях замислял за него, а и след това бях изцяло зает да звъня на централата за спешни повиквания. Когато обаче се канех да затворя, видях двама души да слизат от стълбището ей там, мършав, висок мъж и жена. Естествено, не ги видях особено добре. Бяха твърде далеч. При все това мога да кажа две неща за онази жена.

— И какви са те?

— Беше сочно парче и беше ядосана.

— Сочно парче в смисъл на красива?

— По-скоро прекрасна, изключителна. Отдалеч ѝ личеше. Освен това обаче беше и бясна. Точно преди да се качи на рейндж роувъра, зашлеви на мъжа плесница и най-странното е, че пичът въобще не реагира. Само кимна, сякаш смяташе, че си го е заслужил. После се чупиха от мястото. Мъжът караше.

Соня Мудиг си записа и си каза, че трябва да обяви за общонационално издирване както рейндж роувъра, така и беемвето, и то по най-бързия начин.

Габриела Гране пиеше капучино в кухнята си на „Вилагатан“ и намираше, че предвид обстоятелствата, нещата се развиваха добре. Всъщност най-вероятно още беше в шок.

Хелена Крафт искаше да се срещне с нея в 8,00 ч. в своя кабинет в тайната полиция. Габриела подозираше, че няма само да я уволнят. Че ще има и съдебни последици, с което възможностите ѝ да си намери друга работа до голяма степен ще се изпарят. Щеше да се сбогува с кариерата си на 33-годишна възраст.

И все пак това не беше най-лошото. Знаеше, че престъпва законовите разпоредби и съзнателно пое риска, ала го беше сторила, защото смяташе това за най-добрия начин да предпази сина на Франс Балдер. Сега, когато в лятната ѝ вила се бе разиграла жестока престрелка, явно никой не знаеше къде се намира момчето. Може да беше тежко ранено или мъртво. Габриела имаше усещането, че вината щеше да я разкъса на парченца — първо бащата, сега и синът.

Стана и погледна часовника. Беше седем и петнайсет и би следвало да потегли, за да успее да поразтреби бюрото си преди срещата с Хелена. Реши да се държи достойно, без да се извинява, нито да умолява да я задържат на работа. Възнамеряваше да бъде силна или поне да изглежда такава. Блекфонът ѝ звънна. Нямаше желание да вдига. Вместо това нахлузи ботушите и си сложи палтото от „Прада“ и екстравагантен червен шал. Като ще затъва, поне да е с малко стил. Застана пред огледалото в антрето и пооправи грима си. В пристъп на самоирония направи знака V, точно както бе постъпил Никсън при напускането на поста си. Тогава блекфонът ѝ отново иззвъня и този път вдигна неохотно. Беше Алона Касалес от АНС.

— Чух — каза тя.

Естествено.

— Как се чувстваш? — продължи Алона.

— Ти как мислиш?

— Чувстваш се като най-долния човек на света.

— Горе-долу.

— Който никога повече няма да си намери работа.

— В десетката, Алона.

— В такъв случай мога да ти съобщя, че няма за какво да се срамуваш. Постъпила си съвършено правилно.

— Бъзикаш ли ме?

— Май не е удачният миг за шеги, скъпа. Имали сте къртица в най-тясното обкръжение.

Габриела си пое дълбоко дъх.

— Кой е той?

— Мортен Нилсен.

Габриела застина.

— Имате ли доказателства?

— О, да, ще ти изпратя всичко след няколко минути.

— Защо му е на Мортен да ни предава?

— Допускам, че не го е възприемал като измяна.

— Ами като какво?

— Може би като сътрудничество с Големия брат, дълг към водещата нация сред свободните страни, знам ли.

— Значи, ви е снабдявал с информация.

— По-скоро се е погрижил ние сами да си я набавяме. Предостави ни сведения за вашия сървър и криптирането ви. Не е толкова страшно, колкото звучи, на фона на останалите мръсотии, с които се занимаваме. Та нали подслушваме всичко, от съседските клюки до телефонните разговори на министър-председателите.

— Сега обаче е изтекло по-нататък.

— Сега се е изляло като от фуния. Знам, Габриела, че не си действала точно според правилника, но в морално отношение си постъпила правилно, напълно съм убедена в това и ще се погрижа началниците ти да го узнаят. Разбрала си, че във вашата организация има нещо гнило, значи, не си можела да действаш в нейните рамки и въпреки това си отказала да избягаш от отговорност.

— Обаче стана грешка.

— Понякога стават грешки, колкото и да се старае човек.

— Благодаря за милите думи, Алона, но ако нещо се е случило с Аугуст Балдер, никога няма да си простя.

— Габриела, момчето е окей. Навън е и се вози в кола към тайно място заедно с младата госпожица Саландер, в случай че някой реши да ги преследва.

Габриела сякаш не разбра.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е невредим, скъпа. И благодарение на него убиецът на баща му е заловен и идентифициран.

— Значи, искаш да кажеш, че Аугуст Балдер е жив?

— Това искам да кажа.

— Откъде знаеш?

— Имам си, така да се каже, стратегически пласиран източник.

— Алона…

— Да?

— Ако това, което казваш, е вярно, ти ми върна живота.

След като приключи разговора, Габриела Гране се обади на Хелена Крафт и настоя Мортен Нилсен да присъства на срещата. Хелена Крафт склони с неохота.

Часът беше седем и половина сутринта, когато Ед Нийдъм и Микаел Блумквист се спуснаха по стъпалата от къщата на Габриела Гране към аудито на паркинга край брега. Местността бе заснежена, никой от двамата не обелваше и дума. В пет и половина Микаел бе получил есемес от Лисбет, лаконичен, както обикновено.

Лисбет отново не споменаваше нищо относно собственото си състояние, но все пак беше неимоверно успокояващо да научат, че момчето е добре. След това Соня Мудиг и Йеркер Холмберг дълго разпитваха Микаел, който разказа точно как той и вестникът бяха действали през последните дни. Не подходиха към него с прекомерна добронамереност, но той все пак усещаше, че в някаква степен го разбират. Сега, час по-късно, той крачеше покрай кея. В далечината една сърна се скри в гората. Микаел се настани на мястото на водача в аудито и изчака Ед, който се влачеше на няколко метра зад него. Очевидно американецът имаше болки в гърба.

По пътя към Брун неочаквано попаднаха в колона от автомобили. В продължение на няколко минути колата им не помръдваше и на сантиметър и Микаел пак се сети за Андрей. Всъщност не беше спирал да мисли за него. Приятелят му все още не даваше никакъв признак на живот.

— Не може ли да пуснеш някоя по-шумна радиостанция? — попита Ед.

Микаел настрои честотата на 107.1 и в следващия миг чу Джеймс Браун да реве каква сексмашина бил.

— Би ли ми дал телефоните си — продължи Ед.

Получи ги и ги сложи точно до тонколоните отзад. Очевидно възнамеряваше да разкаже нещо и се боеше от недискретни уши. Микаел определено нямаше нищо против. За да напише своята история, се нуждаеше от всички сведения, до които можеше да се добере. Той обаче знаеше по-добре от повечето хора, че един разследващ журналист винаги рискува да се превърне в инструмент на някоя от страните. Никой не дава информация, ако няма собствена кауза. Понякога мотивът е нещо толкова благородно като чувството за справедливост, желанието да се разкрие корупционна схема или посегателство. Най-често обаче се касае за властови игри — да бъде съборен противник и да се засили личната позиция. Ето защо репортерът никога не бива да забравя да се запита: защо имам шанса да чуя това?

Впрочем дори когато сведенията изтичат поради чисто зложелателство — алчност или жажда за власт, — това все пак може да доведе до нещо добро: нередности да бъдат извадени на светло и да се поправят. Журналистът просто трябва да разбира движещите механизми и с всеки въпрос, с всяка проверка на фактите да се бори за собствената си почтеност.

Микаел се чувстваше донякъде солидарен с Ед Нийдъм и дори харесваше неговия навъсен чар, но му нямаше доверие и за секунда.

— Да чуем — рече.

— Може да се каже така — започна Ед. — Има един вид познание, което води до действие по-лесно от другите.

— Онова, което носи пари?

— Именно. Знаем, че в бизнеса винаги се ползва вътрешна информация. Например курсовете винаги се покачват още преди обнародването на положителни бизнес новини. И някой винаги се възползва от момента и купува.

— Вярно е.

— Ние от света на разузнаването дълго бяхме пощадени от това по простата причина, че тайните, които пазим, са от друго естество. От края на Студената война обаче нещата се промениха. Развиха се шпионажът и наблюдението на хора и предприятия, така че днес разполагаме с огромни количества материал, от който можеш да забогатееш, понякога бързо.

— И искаш да кажеш, че това се използва.

— Самата идея е да се използва. Извършваме промишлен шпионаж, за да помогнем на собствената си индустрия — да осигурим преимущества на своите големи концерни, да ги информираме за силните и слабите страни на конкурентите. Промишленият шпионаж е част от патриотичната мисия. Точно както всяка друга разузнаваческа дейност обаче, той обитава сивата зона. Онова, което преди няколко десетилетия се смяташе за престъпно или неморално, днес е съвсем нормално. С помощта на адвокати се легитимират кражби и посегателства, а в АНС не сме кой знае колко по-добри, трябва да отбележа, може би дори…

— По-лоши.

— Спокойно де, остави ме да се доизкажа — продължи Ед. — Бих могъл да заявя, че имаме известен морал, въпреки всичко. Само дето сме голяма организация с десетки хиляди служители, та неизбежно имаме и боклуци, дори няколко на високи позиции, които всъщност мислех да ти предам.

— Това, разбира се, от чиста добронамереност — отбеляза Микаел с мек сарказъм.

— Ха, да, може би не съвсем. Но слушай сега. Когато няколко лица на високи постове при нас минават границите и навлизат в областта на престъпното, какво се случва според теб?

— Нищо приятно.

— Превръщат се в сериозни конкуренти на организираната престъпност.

— Държавата и мафията винаги са се състезавали на една и съща арена — забеляза Микаел.

— Тъй, тъй, и двете раздават собствен вид правосъдие, предоставят защита на разни лица, дори убиват. Действителният проблем обаче възниква, когато започнат да си сътрудничат в дадена сфера.

— И тук е станало така?

— Да, за жалост. Както знаеш, в „Солифон“ има квалифициран отдел, ръководен от Зигмунд Екервалд, който проучва с какво се занимават високотехнологичните конкуренти.

— И не само това.

— Не само това. Освен че шпионират, те крадат и продават откраднатото, което всъщност е лошо за „Солифон“, а може би дори и за цялата борса НАСДАК.

— Но също и за вас.

— Точно така, защото се оказа, че нашите съмнителни момчета — преди всичко двама мастити шефове от промишления шпионаж, впрочем наричат се Йоаким Баркли и Браян Абът, после ще ти дам всички подробности, — та тези пичове и техните подчинени получават помощ от Екервалд и бандата му, а на свой ред им съдействат чрез следене в голям мащаб. „Солифон“ посочва къде се крият големите иновации, а нашите проклети идиоти измъкват чертежите и техническите детайли.

— И инкасираните пари невинаги попадат в държавната хазна.

— Още по-лошо, друже. Ако вършиш такива неща като държавен служител, ставаш адски уязвим, особено при положение че Екервалд и неговата банда помагат и на закоравели престъпници, макар отначало може и да не са знаели, че са закоравели.

— Но са били такива?

— О, да, при това не са били идиоти. Разполагали са с хакери на такова ниво, че бих си мечтал да ги вербувам, а самата им професия е била използването на информация, та сигурно можеш да разбереш какво се е случило: като са осъзнали с какво се занимават нашите момчета в АНС, им станало ясно, че държат в ръчичките си златната кокошчица.

— Били в положение да изнудват.

— Смятай какво преимущество е това, и те, разбира се, се възползват от него в максимална степен. Та нали нашите момчета не само са крали от големи концерни, ами са плячкосвали и малки семейни фирмички и самотни новатори, които се борят за оцеляването си. Изобщо не би било красиво това да излезе наяве, така че възниква крайно неблаговидно положение, в което нашите пичове се виждат принудени да помагат не само на Екервалд и бандата му, ами и на престъпниците.

— Имаш предвид Паяците?

— Именно. И може би за известно време всички страни са доволни. Това си е биг бизнес и всички си напълнят джобовете. Но ето че в сюжета се появява един скромен гений, един професор Балдер, който души наоколо със същата проницателност, с която върши всичко останало, и по този начин узнава за дейността или поне за част от нея. Тогава, разбира се, всички се изплашват до смърт и осъзнават, че нещо трябва да се направи. Тук не ми е съвсем ясен целият процес по вземане на решенията, но допускам, че нашите момчета се надяват да им се размине само със съдебни процедури, с боботене и заплахи от страна на адвокатите. Ала няма да им се размине, не и докато седят в една лодка с бандитите. Паяците предпочитат насилието и на един по-късен етап въвличат нашите момчета в плановете си, за да ги привържат още по-здраво към себе си.

— Божичко!

— Именно, но това е само един малък цирей в нашата организация. Огледахме останалата дейност и тя…

— Със сигурност е образец на високия морал — сряза го Микаел. — Но за това не давам и пет пари. Тук става въпрос за хора, на които не им мигва окото пред нищо.

— Насилието си има собствена логика. Започнатото трябва да се довърши. Ала знаеш ли кое е забавното в цялата работа?

— Не виждам нищо забавно.

— Тогава парадоксалното: че нямаше да узная за това, ако в интранета ни не беше проникнала хакерка.

— Още една причина да я оставите на мира.

— Така и ще направя, само да ми разкаже как го е извършила.

— Защо е толкова важно?

— Никой няма да ми хаква системите повече. Искам да знам точно как го е сторила, за да мога да предприема съответните мерки. После ще я оставя на мира.

— Не знам колко струват обещанията ти, но има нещо друго, над което се замислих — продължи Микаел.

— Казвай!

— Спомена двама мъже, Баркли и Абът, нали така? Толкова ли си убеден, че нещата спират на тяхното ниво? Кой е шефът на промишления шпионаж? Трябва да е един от най-високопоставените при вас, нали?

— За съжаление, не мога да ти кажа името му. Засекретено е.

— Предполагам, че ще трябва да се примиря.

— Ще се наложи — заяви Ед непоклатимо и в този миг Микаел забеляза, че колоните автомобила потеглят.

Глава 28. Следобедът на 24 ноември

Професор Чарлс Еделман стоеше на паркинга на Каролинския институт и се чудеше в какво, по дяволите, се бе замесил. Ангажирал се беше с проект, който щеше да го принуди да отмени цяла поредица срещи, лекции и конференции.

При все това се чувстваше странно въодушевен. Беше омагьосан не само от момчето, а и от младата жена, която изглеждаше така, сякаш се връщаше право от сбиване в някоя уличка, но караше ново беемве и говореше с леденостуден авторитет. Без дори да го съзнава, той бе отвърнал с „да, окей, защо не?“ на нейните въпроси, макар очевидно това да беше както неразумно, така и прибързано, и единствената трохичка самостоятелност, която бе проявил, се изразяваше в отхвърлянето на всички предложения за възнаграждение.

Дори щеше да плати за пътуването и хотелската си стая сам. Навярно изпитваше вина. При всички положения го изпълваше добро чувство към момчето, а и със сигурност се бе разбудило любопитството му на учен. Савант, който едновременно рисува с фотографска прецизност и факторизира прости числа. За свое собствено изумление професорът дори взе решение да пренебрегне Нобеловата вечеря. Младата жена го бе лишила от здравия му разум.

Хана Балдер седеше в кухнята на „Туршгатан“ и пушеше. Имаше чувството, че не е правила нищо друго, освен да виси там и да бълва дим със свит стомах. Определено бе получила необичайно много подкрепа и съдействие, но това нямаше чак такова значение, понеже бе изяла и необичайно много пердах. Ласе Вестман не понасяше тревожността ѝ. Навярно смяташе, че така краде от собственото му мъченичество.

Непрекъснато избухваше в крясъци: „Дори за хлапето си ли не можеш да отговаряш?“, и често размахваше лапи или я подхвърляше из апартамента като парцалена кукла. Сто на сто и сега щеше да пощурее. С едно невнимателно движение бе разляла кафе върху културната страница на „Дагенс Нюхетер“ точно когато Ласе изразяваше огорчението си от една театрална рецензия, която намираше за твърде добронамерена към някои недолюбвани от него колеги.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска той.

— Извинявай — рече тя бързо. — Сега ще го подсуша.

По ъгълчетата на устата му позна, че това няма да е достатъчно. Разбра, че ще я удари, преди той самият да го осъзнае, затова беше толкова добре подготвена за плесницата му, че не обели и дума, дори не помръдна глава. Само усети как очите ѝ се насълзяват, а сърцето ѝ се разтуптява, но всъщност не беше заради удара. Шамарът бе просто задвижващият фактор. Тази сутрин бе провела разговор, толкова объркващ, че въобще не го беше разбрала: Аугуст бил намерен и пак изчезнал, „навярно“ бил невредим, „навярно“. Хана дори не разбираше много или малко трябва да се разтревожи от известието.

След това часовете се бяха заредили, без да се случи нищо, изглежда, и никой не знаеше нищо повече. Изведнъж тя се изправи, без да я е грижа дали ще изяде още един шамар. Отиде в дневната и чу пъхтенето на Ласе зад гърба си. На пода още се въргаляха листовете за рисуване на Аугуст, а навън виеше линейка. По стълбището се чуха стъпки. Дали някой идваше насам? На вратата се позвъни.

— Не отваряй. Това е просто някой шибан журналист изсъска Ласе.

Хана и не искаше да отваря. Но трябваше. Може би от полицията искаха да я разпитат още веднъж, а може би, може би сега знаеха повече, нещо хубаво или лошо. Отиде до вратата и в този миг си спомни за Франс.

Спомни си как бе стоял там отвън, когато дойде да вземе Аугуст. Спомни си очите му и факта, че бе обръснал брадата си, както и собствения си копнеж по стария живот преди Ласе Вестман, когато телефоните звъняха, когато предложенията за работа валяха, а страхът още не бе забил ноктите си в нея. После бутна вратата, без да сваля веригата и първо не видя нищо; само асансьора и червеникавокафявите стени. После през нея сякаш премина ток и за миг изобщо не повярва на очите си. Та това наистина беше Аугуст! Косата му беше сплъстена, дрехите мръсни. На краката си имаше чифт прекомерно големи гуменки и все пак я гледаше със същото сериозно, неразгадаемо изражение, както обикновено, и тогава тя изтръгна веригата и отвори. Не беше очаквала Аугуст да се появи самичък, но въпреки това подскочи при вида на застаналата до него млада, жилава жена в кожено яке, с драскотини по лицето и пръст в косата. Жената се бе втренчила в краката си. В ръката си държеше голяма пътна чанта.

— Дойдох, за да ти върна сина — каза тя, без да вдига очи.

— Божичко! — възкликна Хана. — Божичко!

Не бе способна да изрече нищо друго и няколко секунди стоя на прага като вцепенена. После раменете ѝ се разтресоха. Свлече се на колене и въобще не я беше грижа, че Аугуст ненавижда прегръдките. Обгърна го с ръце и занарежда „момчето ми, момчето ми“, докато в очите ѝ не избиха сълзи, а най-странното беше, че Аугуст не само я остави просто да си продължава, ами сякаш се канеше да каже нещо, като че ли на всичкото отгоре се беше научил и да говори. Ала не успя да го стори. На вратата се показа Ласе Вестман.

— Какво, по дяволите… а, ето го и него — изсъска той и сякаш се готвеше да продължи с побоя.

Но внезапно се развесели. Беше блестящо актьорско изпълнение. За секунда си възвърна онова излъчване, което впечатляваше жените.

— При това получаваме хлапето доставено на вратата — продължи той. — Още по-хубаво! Добре ли е той?

— Окей е — отвърна жената на вратата със странно монотонен глас и без да поиска разрешение се намъкна в апартамента с голямата си пътна чанта и калните си черни ботуши.

— Разбира се, влез — вкисна се Ласе. — Изобщо да не ти пука.

— Тук съм, за да ти помогна да си стегнеш багажа, Ласе — заяви жената със същия вледеняващ глас.

Хана реши, че ѝ се е счуло, толкова странна беше репликата. Личеше си, че и Ласе не я бе разбрал. Просто зяпаше с наивна физиономия.

— Какво говориш? — обади се той.

— Изнасяш се.

— На забавна ли се правиш?

— Изобщо. Махаш се от къщата моментално и повече никога няма да се доближаваш до Аугуст. Виждаш го за последен път.

— Ама ти наистина си пълно психо!

— Всъщност съм необичайно великодушна. Имах намерение просто да те запратя по стълбите, та адски да те заболи. Но както виждаш, донесла съм чанта. Мислех да си вземеш малко ризи и долни гащи.

— Що за изрод си ти? — изсъска Ласе едновременно изумен и побеснял, пристъпи към жената с цялата си заплашителна враждебност и за секунда или две Хана се зачуди дали смята да зашлеви и нея.

Нещо обаче го разколеба. Може би очите на жената или навярно простият факт, че тя не реагира като другите. Вместо да отстъпи назад с изплашен вид, тя просто се усмихваше студено. Измъкна от вътрешния си джоб няколко намачкани листа и ги връчи на Ласе.

— Ако случайно на теб и приятеля ти Рогер ви залипсва Аугуст, винаги можете да ги погледнете и да си спомните — рече тя.

Жестът накара Ласе да онемее. Той запрехвърля объркано листовете, след това направи ужасена гримаса и Хана не се сдържа да не надзърне. Бяха рисунки и най-горната изобразяваше… Ласе, Ласе, който размахваше юмруци с безумно озлобен вид. Впоследствие тя нямаше да може да го обясни. Не просто разбра какво се беше случвало, докато Аугуст бе оставал сам вкъщи с Ласе и Рогер, но видя и собствения си живот. Видя го по-ясно и трезво, отколкото през много от изминалите години.

Точно така, със същото изкривено от ярост лице, Ласе я беше гледал стотици пъти, дори преди минути, и Хана осъзна, че това бе нещо, което никой не биваше да търпи, нито тя, нито Аугуст. Отстъпи назад. Поне ѝ се струваше, че е отстъпила, понеже жената я изгледа по по-различен начин, Хана също я погледна и със сигурност би било преувеличено да говорим за някакъв по-близък контакт, но на някакво равнище трябва да се бяха разбрали. Жената попита:

— Нали, Хана, той определено се маха?

Въпросът беше животозастрашаващ и Хана сведе очи към големите гуменки на Аугуст.

— Що за обувки носи?

— Моите.

— Защо?

— Тази сутрин излязохме набързо.

— И какво сте правили?

— Криехме се.

— Недоумявам… — поде тя, но не смогна да изрече повече.

Ласе я сграбчи грубо.

— Няма ли да обясниш на тая психопатка, че единственият, който ще се маха, е тя! — изрева той.

— О, да — рече Хана.

— Ами какво чакаш!

Ала после… Не бе способна да го обясни изцяло. Може би имаше нещо общо с изражението на Ласе или пък с усещането за някаква непоклатимост в тялото на младата жена и в леденостудените ѝ очи. Внезапно Хана се чу да изрича:

— Ти се махаш, Ласе! И никога повече няма да се върнеш!

Направо не ѝ се вярваше. Сякаш някой друг говореше от нейно име. После всичко се случи бързо. Ласе замахна, за да удари, но не последва удар, не и от негова страна. Младата жена реагира светкавично и го фрасна в лицето два, три пъти подобно на трениран боксьор, а после го повали с ритник в крака.

— Какво, по дяволите! — успя да изрече той, нищо повече.

Просна се на пода и младата жена застана отгоре му. Впоследствие Хана често-често щеше да си спомня какво каза Лисбет Саландер в онзи момент. Сякаш с нейните думи си възвърна нещо от себе си и осъзна колко пламенно и дълго бе желала Ласе Вестман да се махне от живота ѝ.

Бублански копнееше за равина Голдман.

Копнееше за портокаловия шоколад на Соня Мудиг, за своето ново легло от „Дукс“ и за друго годишно време. Сега обаче се бе зарекъл да внесе ред в настоящото разследване и точно това щеше да стори. Вярно, в известен смисъл беше доволен. Според сведенията Аугуст Балдер бе невредим и на път към майка си.

Убиецът на баща му беше заловен благодарение тъкмо на момчето и на Лисбет Саландер, макар понастоящем да не беше сигурно дали убиецът ще оцелее. Беше тежко ранен и приет в интензивното отделение на болницата в Дандерюд. Името му беше Борис Лебедев, но отдавна се подвизаваше под самоличността Ян Холстер и живееше в Хелзинки. Беше майор и стар войник от елитните части на съветската армия, по-рано се беше случвало да го засекат в множество разследвания на убийства, но без да го закопчаят. Официално беше частен предприемач в сферата на охраната, едновременно гражданин на Финландия и Русия; навярно някой беше редактирал регистъра с данните му.

Останалите две лица, на които се бяха натъкнали край вилата на Ингарьо, също бяха идентифицирани с помощта на пръстови отпечатъци; това бяха Денис Уилтън, стар гангстер от МК „Свавелшо“, лежал зад решетките както за грабеж в големи размери, така и за нанасяне на тежки телесни повреди, и Владимир Орлов, руснак, осъждан в Германия за сводничество и чиито две съпруги бяха починали при злощастни, съмнителни обстоятелства. Никой от тези мъже засега не бе обелил и дума относно случилото се или изобщо за каквото и да било, а Бублански не хранеше и кой знае какви надежди, че ще го сторят на по-късен етап. Подобни момчета нямат обичая да се разбъбрят по време на полицейски разпити. Такива бяха правилата на играта.

Онова, което наистина не допадаше на Бублански, бе усещането, че мъжете бяха просто войници, чиито командири са свързани с високите етажи на властта както в Русия, така и в САЩ. Бублански нямаше проблем с това, че един журналист бе по-добре осведомен по въпросите на разследването му от него самия. В това отношение не страдаше от излишна гордост. Искаше само да научи повече и с благодарност приемаше информация, независимо от кого идваше тя. И все пак дълбокото прозрение на Микаел Блумквист по случая напомняше на Бублански за собствените им недостатъци, за изтичането на информация по време на разследването и за опасността, на която бяха изложили момчето. Яростта му по този повод никога нямаше да се уталожи и може би тъкмо затова го гнетеше толкова обстоятелството, че шефката на тайната полиция, Хелена Крафт, така настоятелно се мъчи да се свърже с него, а и не само тя. ИТ момчетата от Кралската криминална полиция също, както и главният прокурор Рикард Екстрьом наред с професор от Станфорд на име Стивън Уорбъртън от Машинния научноизследователски институт, който според Аманда Флуд искал да съобщи за „значима опасност“.

Бублански се безпокоеше от това и от още хиляда други неща. В допълнение на вратата му се почука. Беше Соня Мудиг, която имаше уморен вид и изобщо не беше гримирана. Лицето ѝ изглеждаше някак ново и голо.

— И тримата ни задържани са в операционната зала — каза тя. — Ще мине известно време, преди да можем пак да ги разпитаме.

— Искаш да кажеш да се опитаме да ги разпитаме.

— Да, може би. Но всъщност успях да си побъбря с Лебедев. Беше в съзнание за малко преди операцията.

— И какво каза той?

— Че искал да говори със свещеник.

— Защо понастоящем всички откачалки и убийци са вярващи?

— Докато всички разумни стари комисари се съмняват в своя Бог, а?

— Е, да!

— Лебедев обаче изглеждаше и примирен, а това е добър знак, струва ми се — продължи Соня. — Когато му показах рисунката, той само махна с ръка опечалено.

— Значи, не се е опитвал да твърди, че е измислица?

— Просто затвори очи и заприказва за своя свещеник.

— Разбра ли се какво иска онзи американски професор, който звъни постоянно?

— А… не… той настоява да разговаря с теб. Мисля, че се касае за научната работа на Балдер.

— Ами младият журналист, Зандер?

— Тъкмо за него искам да говорим. Имам лошо предчувствие.

— Какво знаем?

— Че е работил до късно и е изчезнал, минавайки покрай асансьора „Катарина“ късно вечерта в компанията на красива жена с червеникаворуса или тъмноруса коса и скъпи, необикновени дрехи.

— Това не бях го чувал.

— Едно момче ги е видяло, пекар от „Скансен“ на име Кен Еклунд, живее в сградата, където се помещава редакцията на „Милениум“. Сторило му се, че изглеждали влюбени или най-малкото Зандер изглеждал така.

— Значи, искаш да кажеш, че може и да е било някакъв вид клопка с примамка?

— Не е немислимо.

— Ами онази жена, дали случайно не е същото лице, забелязано и на Ингарьо?

— Тъкмо проверяваме това. Безпокои ме обаче фактът, че изглежда са били на път към Стария град.

— Разбирам.

— Но не само защото прихванахме сигналите от мобилния телефон на Зандер в Стария град. Орлов, онази гад, дето само плюе по мен, щом се опитам да го разпитам, притежава апартамент на „Мортен Троцигс гренд“.

— Били ли сме там?

— Още не, на път сме. Току-що го узнахме. Апартаментът е записан на името на една от фирмите му.

— Тогава да се надяваме, че там не ни чака нещо неприятно.

— Да се надяваме.

Ласе Вестман лежеше на пода в антрето на апартамента на „Туршгатан“, недоумявайки какво го беше сплашило толкова. Та това беше просто хлапачка, надупчена с пиърсинги пънкарка, която едва ли му стигаше и до гръдния кош. Трябваше да е в състояние да я изрита като някой досаден плъх. Но беше като парализиран и си даваше сметка, че това не се дължеше на начина, по който момичето се биеше, още по-малко на крака ѝ върху корема му. Имаше нещо друго, нещо по-непонятно — в погледа ѝ или в цялото ѝ същество. В продължение на няколко минути той просто лежеше като някой идиот и слушаше.

— Току-що ми бе напомнено — каза тя, — че в семейството ми има нещо ужасяващо сбъркано. Изглежда, че сме способни на какво ли не. На най-невъобразимите жестокости. Може би е някакво генетично смущение. Аз лично имам една особеност, когато става дума за мъже, които нападат жени и деца — ставам тотално опасна за живота им, а когато видях рисунките на Аугуст с теб и Рогер, ми се прищя да ви причиня и на двамата истинска болка. Мога да говоря дълго за това, но сега си мисля, че Аугуст преживя достатъчно, така че има известен малък шанс ти и твоят приятел да се отървете по-леко.

— Аз… — започна Ласе.

— Тихо — продължи тя. — Това не са преговори, нито е разговор. Просто излагам условията, това е всичко. Юридически няма никакви проблеми. Франс е бил достатъчно умен да запише апартамента на името на Аугуст. Иначе е валидно следното: ще си събереш партакешите за точно четири минути и ще се махнеш оттук. Ако ти или Рогер се върнете тук или по някакъв начин влезете в контакт с Аугуст, ще ви измъчвам толкова жестоко, че няма да сте в състояние да правите нищо приятно до края на живота си. През това време ще подготвя жалба до полицията относно тормоза, на който сте подложили Аугуст, а по този въпрос, както знаеш, не разполагаме само с рисунките. Съществуват и свидетелски показания от психолози и специалисти. Освен това ще се свържа за първи път с вечерните вестници и ще им разкажа, че разполагам с материал, който потвърждава и задълбочава онази представа за теб, която излезе наяве във връзка с малтретирането на Рената Капусински. Какво ѝ беше сторил, Ласе? Разкъса бузата ѝ със зъби и я нарита в главата?

— Значи, ще отидеш в пресата.

— Ще отида в пресата. Ще причиня на теб и приятеля ти всевъзможни неприятности. Но може би — казвам може би — ще избегнете най-ужасното унижение, ако никога повече не ви зърнат в близост до Хана и Аугуст и ако никога повече не навредите на жена. Всъщност не ми дреме за вас. Искам просто Аугуст и всички ние, останалите, да не ви виждаме повече. Затова се махаш, и ако се държиш като някой свенлив, дребен, изплашен монах, може и да е достатъчно. Съмнявам се обаче. Нали знаещ, повечето мъже, които тормозят жени, са рецидивисти, а ти си поначало негодник, но с малко късмет — може би… Разбра ли?

— Разбрах — отвърна той.

Мразеше се, че каза това, обаче не виждаше друга възможност, освен да се съгласи и да се подчини. Стана и отиде в спалнята, за да събере набързо малко дрехи. После си взе палтото и телефона и излезе през вратата. Нямаше представа къде да отиде.

Чувстваше се по-жалък, отколкото в целия си досегашен живот, а навън валеше неприятен, шибащ дъжд, примесен със сняг.

Лисбет чу входната врата да се затръшва, а стъпките да се изгубват по каменните стъпала. Погледна към Аугуст. Аугуст стоеше неподвижно с ръце изпънати надолу и гледаше настоятелно, а това я смущаваше. Ако до този момент бе държала нещата под контрол, сега изведнъж загуби увереност, а и какво, за бога, ставаше с Хана Балдер?

Хана сякаш бе на път да избухне в плач, а Аугуст… за капак на всичко започна да клати глава и да мърмори недоловимо, и този път не бяха никакви прости числа, беше нещо коренно различно. Лисбет копнееше с цялото си същество да се чупи оттам. Ала остана. Мисията ѝ още не бе приключена, ето защо извади от джоба си два самолетни билета и ваучер за хотел, а също и дебела пачка банкноти както в крони, така и в евро.

— Искам само от цялото си сърце… — поде Хана.

— Тихо — прекъсна я Лисбет. — Това са самолетни билети до Мюнхен. Излитате в седем и петнайсет тази вечер, така че нямате време. Ще ви откарат право до хотел „Шлос Елмау“. Хубав хотел недалеч от Гармиш-Партенкирхен. Ще отседнете в голяма стая на последния етаж под името Мюлер и за начало ще останете три месеца. Свързах се с професор Чарлс Еделман и му обясних необходимостта от безусловна секретност. Той ще ви посещава редовно и ще се погрижи Аугуст да получи лечение и помощ. Еделман ще му уреди и подходяща и квалифицирана училищна подготовка.

— Майтапиш ли се?

— Тихо, казах. Това тук е повече от сериозно. Полицията вече разполага с рисунката на Аугуст и убиецът е заловен, ала възложителите му са на свобода и е невъзможно да се предвиди какво кроят. Налага се да напуснете жилището на мига. Аз самата си имам друга работа, но съм ви уредила шофьор, който да ви откара до „Арланда“. Може би изглежда леко чудат. Но иначе е окей. Викайте му Чумата. Разбрахте ли?

— Да, но…

— Абсолютно никакви но. По-добре ме слушай: по време на целия ви престой там не бива да използвате никакви кредитни карти, нито ще се обаждаш от телефона си, Хана. Уредила съм ти криптиран мобилен блекфон, в случай че се наложи да биете тревога. Моят номер е вече въведен в него. Всички разходи в хотела са за моя сметка. Ще получите 100 000 крони в брой за непредвидени разноски. Някакви въпроси по темата?

— Звучи безумно.

— Не.

— Но откъде имаш средства?

— Имам средства.

— Ние как бихме…

Хана не можа да продължи. Изглеждаше съвсем объркана и сякаш не знаеше какво да мисли. Внезапно обаче зарида.

— Как бихме могли да се отблагодарим? — успя да изрече тя.

— Да се отблагодарите?

Лисбет повтори думите ѝ, сякаш бяха нещо съвсем непонятно, а когато Хана тръгна към нея с протегнати ръце, тя отстъпи назад и отвърна, отправила поглед към пода на антрето:

— Стегни се! Ще се стегнеш и ще спреш с каквото там се нагълтваш, таблетки или каквото и да е. Можеш да ми се отблагодариш по този начин.

— Разбира се, абсолютно…

— И ако на някого му хрумне, че Аугуст трябва да влезе в дом или институция, ще отвърнеш на удара здраво и безпощадно. Ще се целиш в най-слабото им място. Ще се държиш като воин.

— Като воин?

— Точно. Никой няма…

Лисбет замълча и ѝ мина през ума, че това далеч не бяха блестящи думи за сбогом. Но щяха да свършат работа. Обърна се и пое към входната врата. Не направи много крачки. Аугуст пак замърмори и сега се чу какво казва:

— Не отивай, не отивай… — мънкаше той.

Лисбет не разполагаше с подходящ отговор и на това. Само отсече:

— Ще се справиш — после добави, сякаш говореше на себе си: — Благодаря за писъка тази сутрин.

Настъпи миг тишина, Лисбет се чудеше дали да не изрече още нещо, но се отказа, обърна се и се изниза през вратата. Зад гърба ѝ Хана се провикна:

— Не мога да опиша какво означава това за мен!

Лисбет обаче не чу и думичка. Вече търчеше надолу по стълбите към колата си на „Туршгатан“. Когато излезе на Вестербрун, Микаел Блумквист се обади на редфона ѝ и ѝ каза, че АНС са надушили следите ѝ.

— Предай им, че и аз съм надушила техните — промърмори в отговор.

После отпраши към дома на Рогер Винтер и успя да го уплаши до смърт. След това се прибра у дома и седна с криптирания файл от АНС, без да се приближи и на йота до някакво решение.

Ед и Микаел бяха работили целия ден в хотелската стая в „Гранд“. Ед му бе снесъл фантастична история и Микаел можеше да напише сензационния репортаж, от който той, Ерика и „Милениум“ се нуждаеха толкова спешно. Това беше хубаво. И все пак някакво неприятно усещане не го напускаше, а то не се дължеше само на изчезването на Андрей. Имаше нещо в Ед, което не му се връзваше. Защо изобщо се бе появил и защо влагаше толкова много енергия, за да помогне на някакво малко шведско вестниче, далеч от всичките властови центрове в САЩ?

Вярно, планът можеше да се разглежда като размяна на услуги. Микаел се бе съгласил да не разкрива хакерската атака и наполовина бе обещал да накара Лисбет да разговаря с Ед. Това обаче изобщо не бе достатъчно като обяснение, затова Микаел едновременно слушаше Ед и се опитваше да чете между редовете.

Ед се държеше така, сякаш поемаше значителни рискове. Завесите бяха дръпнати, а телефоните се намираха на достатъчно голямо разстояние. В стаята витаеше духът на параноята. На хотелското легло бяха оставени секретни документи, които Микаел можеше да прочете, но не и да цитира или да копира, а от време на време Ед прекъсваше своето изложение, за да обсъжда отделни аспекти от правото на защита на източника. С маниакално упорство държеше да е сигурен, че изтичането на информация няма да бъде проследено до него, и на моменти се заслушваше нервно в стъпките по коридора, на два пъти дори погледна навън през процеп между завесите, за да се увери, че никой не ги наблюдава оттам, но все пак… Микаел не можеше да се отърси от подозрението, че по-голямата част от всичко това беше театър.

Все повече му се струваше, че Ед на практика има пълен контрол над ситуацията и знае точно с какво се е захванал, и че всъщност не се страхува прекомерно да не би да ги подслушват. Навярно действията му бяха ръководени от някой по-висшестоящ, да, може би на самия Микаел бе отредена роля в представлението, която още не разбираше.

Ето защо беше интересно не само какво казваше Ед, но и какво пропускаше да сподели и какво си мислеше, че иска да постигне с публикацията. Съвсем явно се долавяше известна доза ярост. „Някакви шибани идиоти“ в отдела „Надзор над стратегическите технологии“ бяха попречили на Ед да закове хакера, пробил системата му, само защото те самите не желаеха да ги пипнат на местопрестъплението, а това го подлудяваше, твърдеше той, и Микаел нямаше никаква причина да го подозира по тази точка, още по-малко пък да се съмнява, че Ед искрено желае да унищожи онези лица, „да ги смачка, да ги надроби под ботушите си“.

Същевременно в разказа му сякаш имаше и друго, което го караше да се чувства доста по-неловко. На моменти Ед сякаш се бореше с някаква автоцензура и от време на време Микаел го прекъсваше и слизаше до рецепцията само за да помисли или да се обади на Ерика и Лисбет. Ерика винаги вдигаше на първия сигнал и макар и двамата да горяха от ентусиазъм във връзка с историята, изчезването на Андрей помрачаваше настроението им.

Лисбет изобщо не вдигаше. Чак в 17,20 ч. най-сетне успя да се свърже с нея. Тя звучеше някак дистанцирана и накратко му съобщи, че момчето вече е на сигурно място при майка си.

— Ти как си? — попита той.

— Окей.

— Невредима?

— Като цяло.

Микаел си пое дълбоко дъх.

— Хакнала ли си интранета на АНС, Лисбет?

— Да не си говорил с Ед Неда?

— Това не мога да го коментирам.

Не можеше да го коментира дори с Лисбет. Защитата на източника за него беше свещена.

— Значи, Ед все пак не е толкова тъп — рече тя, сякаш той беше казал нещо съвсем друго.

— Значи, си го направила.

— Възможно е.

Микаел усети, че му се ще да я нахока и да попита какви, по дяволите, ги върши. Но се сдържа и каза само:

— Готови са да те оставят на свобода, стига да се срещнеш с тях и да разкажеш точно как си извършила проникването.

— Предай им, че и аз съм по следите им.

— Какво искаш да кажеш?

— Че разполагам с повече, отколкото си мислят.

— Окей — отвърна Микаел замислено. — Но дали не би се съгласила да се срещнеш с…

— Ед?

По дяволите, помисли си Микаел. Та нали Ед сам искаше да се разкрие пред нея.

— Ед — повтори той.

— Нахакано копеле.

— Доста нахакано. Но би ли се съгласила да се срещнеш с него, ако уредим гаранции, че няма да те заловят?

— Не съществуват подобни гаранции.

— Ще бъде ли окей, ако се свържа със сестра си, Аника, и я помоля да те представлява?

— Имам си друга работа — заяви тя, сякаш не желаеше да обсъждат повече темата, и тогава той не се сдържа:

— Тази история, с която сме се заели…

— Какво за нея?

— Не знам дали я схващам изцяло.

— Какъв е проблемът? — попита Лисбет.

— Като начало недоумявам защо Камила внезапно се появи след всичките тези години.

— Допускам, че е чакала сгоден случай.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно е знаела, че ще се завърне, за да си отмъсти за онова, което причиних на нея и Зала, но е искала да изчака, докато заякне на всички равнища. Нищо не е по-важно за Камила от силата и сега, най-ненадейно, трябва да е съзряла възможност, сгоден миг да удари с един куршум два заека, поне така предполагам. Може да я попиташ следващия път, когато пийнете по чашка заедно.

— С Холгер ли си говорила?

— Бях заета.

— Но все пак тя не успя. Ти се справи, слава на бога — продължи Микаел.

— Справих се.

— Но не се ли тревожиш, че ще се върне всеки момент?

— Мина ми през ума.

— Окей, добре. И знаеш, че двамата с Камила така и не сме правили нищо повече от това, да изминем кратка отсечка по „Хурншгатан“, нали?

Лисбет не отговори на въпроса.

— Познавам те, Микаел — каза само. — А сега си се срещнал и с Ед. Предполагам, че ще трябва да се пазя и от него.

Микаел се поусмихна под мустак.

— Да — отвърна. — И май че имаш право. Няма да му се предоверяваме. Дори се страхувам да не се превърна в неговия полезен идиот.

— Не ми звучи като роля за теб, Микаел.

— Не, точно затова бих искал да узная до какво си се добрала по време на атаката.

— До маса обезпокоителна гнусотия.

— За връзката на Екервалд и Паяците с НСА.

— Това и още малко.

— За което си мислела да ми разкажеш.

— Ако се бе държал добре, сигурно щях — заяви тя с насмешлив глас, на който той не можеше да не се зарадва.

После се подсмихна, защото в същия миг разбра точно какво искаше да направи Ед Нийдъм.

Разбра го с такава яснота, че му беше трудно да не се издаде, когато впоследствие се върна в хотелската стая и продължи работата си с американеца чак до десет часа същата вечер.

Глава 29. Утрото на 25 ноември

Не се натъкнаха на нищо особено в апартамента на Владимир Орлов на „Мортен Троцигс гренд“. Жилището бе спретнато и почистено, леглото застлано, чаршафите — сменени. Кошът за пране в банята беше празен. При все това се долавяха признаци, че нещо не е както трябва. Съседите докладваха, че сутринта идвали носачи, а при по-щателен оглед бяха открити петна от кръв по пода и стената над късия край на леглото. Оказа се, че кръвта, която бе сравнена с проби от слюнка от апартамента на Андрей, принадлежи на младия журналист.

Никой от задържаните обаче — двамата, които все още бяха в състояние да комуникират — не изглеждаше да знае нещо за петната или каквото и да е във връзка със Зандер, затова Бублански и групата му се съсредоточиха върху търсенето на още информация за жената, която била забелязана с Андрей. По това време медиите бяха изписали километрични колонки не само за драмата на Ингарьо, но и за изчезването на Андрей Зандер. И двата вечерни вестника наред със „Свенска Моронпостен“ и „Метро“ бяха отпечатали големи снимки на журналиста. Вече съществуваха догадки, че Андрей може и да е бил убит, и това би трябвало да подсили паметта на хората и да ги накара да си припомнят неща, които са изглеждали подозрителни. Но ставаше едва ли не обратното.

Показанията, които пристигаха и биваха оценявани като достоверни, бяха странно мъгляви и всички свидетели до един — освен Микаел Блумквист и пекаря от „Скансен“ — се чувстваха задължени да подчертаят, че не им се вярва жената да се е провинила в някакво престъпление. Всички, които се бяха натъквали на нея, бяха останали с изключително положително впечатление. Един барман — възрастен мъж на име Сьорен Карлстен, — който сервирал на жената и Андрей Зандер в ресторант „Парагало“ на „Йотгатан“, дори дълго се хвалеше колко добре познавал хората и категорично настояваше, че тази жена „не желаеше зло никому“.

— Беше жена от класа.

Беше какво ли не от класа, ако можеше да се вярва на свидетелите, и доколкото разбираше Бублански, щеше да се окаже крайно трудно да се сдобият с фоторобот. Всички, които я бяха видели, я описваха по различен начин, сякаш проецираха върху нея своите представи за жената мечта. Беше едва ли не смехотворно, а засега не разполагаха и със снимки от охранителни камери. Микаел Блумквист заяви, че жената несъмнено е била Камила Саландер, сестрата близначка на Лисбет, и действително се оказа, че някога бе имало такъв човек. Години наред обаче от нея нямаше и следа из регистрите, като да бе спряла да съществува. В случай че Камила Саландер беше жива, тя притежаваше нова самоличност и това не се харесваше на Бублански, преди всичко защото в приемното семейство, което бе оставила в Швеция, имаше два неизяснени смъртни случая, а извършените полицейски разследвания бяха незадоволителни и бъкаха от въпросителни и необследвани нишки.

Бублански изчете досиетата и се засрами за колегите си, които от някакъв респект към семейната трагедия дори не се бяха опитали да стигнат до същината на очевадния проблем, че както бащата, така и дъщерята бяха изпразнили банковите си сметки точно преди смъртта си, или пък че бащата през същата седмица, когато е бил намерен обесен, оставил недовършено писмо, което започвало с думите:

„Камила, защо е толкова важно за теб да съсипеш живота ми?“

Съществуваше обезпокоителен мрак около това лице, от което всички свидетели явно оставаха като омагьосани.

Сега часът беше осем сутринта и Бублански седеше в кабинета си в полицейското управление, отново потънал в стари разследвания, които се надяваше да хвърлят светлина върху хода на събитията. Знаеше много добре, че има сто други неща, с които не е успял да се заеме, затова подскочи както раздразнен, така и гузен, когато чу, че има посетител.

Беше жена, която Соня Мудиг бе изслушала, но която въпреки това настояваше да се срещне с него. Впоследствие Бублански се чудеше дали в онзи момент е бил особено възприемчив точно защото не бе очаквал друго освен нови проблеми и затруднения. Жената на вратата не беше висока, ала притежаваше осанка на кралица и тъмни очи, които го гледаха с лека меланхолия. Носеше сиво палто и червена рокля, наподобяваща сари, и навярно беше с десет години по-млада от него самия.

— Името ми е Фара Шариф — каза тя. — Професор съм по компютърни науки и бях близка приятелка на Франс Балдер.

— Да, разбира се — отвърна Бублански с внезапно смущение. — Седни, драга. Прости за бъркотията.

— Виждала съм и по-големи.

— Аха, сигурно. Случайно да си еврейка?

Беше идиотско от негова страна. Естествено, че Фара Шариф не беше еврейка, пък и какво значение имаше изобщо каква е или не е. Ала просто му се изплъзна. Почувства се ужасяващо неловко.

— Какво… не… от Иран съм, мюсюлманка, ако изобщо съм нещо понастоящем. Дойдох тук през седемдесет и девета година.

— Разбирам. Говоря глупости. На какво дължа тази чест?

— Когато разговарях с твоята колежка Соня Мудиг, не знаех достатъчно, а сега разполагам с повече сведения. Проведох дълъг разговор с професор Стивън Уорбъртън.

— Именно. И мен ме е търсил. Но тук е такъв хаос. Не намерих време да му звънна.

— Стивън е професор по кибернетика в Станфорд и водещ учен в сферата на технологичната сингулярност. Понастоящем работи в Машинния научноизследователски институт, институция, чиято цел е да накара изкуственият интелект да ни помага, а не обратното.

— Това звучи добре — отвърна Бублански.

— Стивън живее донякъде в свой собствен свят. Едва вчера научи за случилото се с Франс, та затова не се е обадил по-рано. Каза ми обаче, че е разговарял с Франс в понеделник.

— За какво?

— За научноизследователската му работа. Откакто замина за САЩ, Франс беше много потаен. Дори аз, с която беше близък, не знаех с какво се занимава, макар да бях достатъчно самонадеяна да си мисля, че горе-долу съм наясно. Оказа се, че съм грешала.

— В какво?

— Ще се постарая да не звучи твърде технически, но, изглежда, Франс не просто е доразвил своята стара AI програма, но е извел и нови алгоритми и нов топологичен материал за квантови компютри.

— Ето че все пак ми зазвуча твърде технически.

— Квантовите компютри са компютри на основата на квантовата механика. Засега това е доста ново. „Гугъл“ и АНС са инвестирали крупни суми в машина, която в някои области е повече от трийсет и пет хиляди пъти побърза от който и да било обикновен компютър. „Солифон“, където Франс все пак бе служител, също се занимава с подобен проект, но по ирония на съдбата — ако сведенията ми са верни — не може да се похвали с особен напредък.

— Окей — вметна Бублански неуверено.

— Голямото преимущество на квантовите компютри се състои в това, че основополагащите единици, квантовите битове, кюбитс, умеят да се суперпозиционират.

— Какво?

— Не само могат да заемат позициите 1 или 0 като традиционните компютри, а да бъдат 1 и 0 едновременно. Проблемът е, че се изискват особени изчислителни методи и задълбочени познания по физика, преди всичко относно онова, което наричаме квантова декохерентност, за да може подобни машини да работят сносно, а тук не сме стигнали особено далеч. На този етап квантовите компютри са прекалено специализирани и утежнени. Ала по всичко личи, че Франс — как бих могла да обясня това най-добре? — е намерил методи, които са можели да ги направят по-гъвкави, по-подвижни и самоуки, и тук очевидно е поддържал връзка с редица експериментатори, т.е. лица, които са можели да тестват и потвърдят неговите резултати. Постигнатото от него е било велико — поне би могло да е такова. Но е изпитвал не само гордост, и тъкмо затова, разбира се, се е обадил на Стивън Уорбъртън. Бил е дълбоко обезпокоен.

— Защо?

— Защото е подозирал, че в дългосрочен план творението му може да стане опасно за света, предполагам. А в краткосрочен план, защото е знаел разни неща за АНС.

— Какви неща?

— За някои от тях нямам представа. Явно е надникнал в най-мръсните дялове на техния промишлен шпионаж. Но за други съм съвсем наясно. Днес е известно, че организацията полага големи усилия за разработването именно на квантови компютри. За АНС това би бил същински рай. С една ефективна машина в бъдеще ще могат да разбият всички криптирания, всички дигитални системи за сигурност. При такива обстоятелства никой няма да може да се предпази от бдящото око на организацията.

— Ужасяваща перспектива — отбеляза Бублански с тон, който учуди и него самия.

— Всъщност обаче съществува и сценарий, който е още по-лош — подобно нещо да попадне в ръцете на закоравели престъпници — продължи Фара Шариф.

— Разбирам накъде биеш.

— Това е причината да се питам какво сте конфискували от заловените мъже.

— Нищо такова, боя се — отвърна той. — А и тези момчета не са точно интелектуални уникати. Дори се съмнявам, че биха се справили с математиката в основното училище.

— Значи, истинският компютърен гений се е измъкнал?

— За съжаление, да. Той и една заподозряна жена са изчезнали безследно. Навярно разполагат с по няколко самоличности.

— Обезпокоително.

Бублански кимна и се взря в тъмните очи на Фара, които го гледаха умолително, и може би тъкмо затова вместо отново да потъне в отчаяние, бе осенен от обнадеждаваща идея.

— Не знам какво означава това — рече той.

— Кое?

— Накарахме компютърджиите ни да преровят компютрите на Балдер. Както разбираш, не беше лесно, предвид грижата му за сигурността. И все пак успяхме. Извадихме малко късмет, може да се каже, и онова, което бързо съумяхме да установим, бе, че един компютър навярно е бил откраднат.

— Подозирах го — отвърна тя. — По дяволите!

— Спокойно, спокойно, още не съм приключил. Разбрахме също така, че няколко машини са били свързани, а те, на свой ред, от време на време са били свързвани към суперкомпютър в Токио.

— Звучи вероятно.

— Точно така. Успяхме да разберем, че голям файл или поне нещо голямо е било изтрито наскоро. Не ни се удаде да го възстановим, но установихме, че се е случило.

— Намекваш, че Франс е унищожил собствената си научноизследователска работа?

— Всъщност не си вадя никакви заключения. Но се сетих за това сега, след като ти ми разказа всичко.

— Не би ли било възможно извършителят да го е изтрил?

— Искаш да кажеш първо да го е копирал, а после да го е изтрил от компютрите на Франс?

— Да.

— Страшно трудно ми е да го повярвам. Убиецът е бил в къщата много кратко време, не би успял да направи нещо подобно, още по-слабо вероятно е да е притежавал необходимите познания.

— Окей, това все пак звучи обещаващо — каза Фара Шариф колебливо. — Само дето…

— Да?

— Не ми се връзва с характера на Франс. Наистина ли е от хората, които биха изтрили най-великото, което са постигнали? То е като да… не знам… като да отсече ръката си, или още по-зле — като да убие приятел, да унищожи живот.

— Понякога ни се налага да направим голяма жертва — отвърна Бублански замислено. — Да разрушим онова, което сме обичали, с което сме живели.

— Или пък някъде има копие.

— Или пък някъде има копие — повтори той.

После внезапно направи нещо странно — протегна ръката си.

Фара Шариф очевидно не го разбра. Просто се взираше в ръката, сякаш очакваше да ѝ даде нещо. Бублански обаче реши да не се предава.

— Знаеш ли какво казва моят равин?

— Не — отвърна тя.

— Че това, което характеризира човека, са неговите противоречия. Копнеем едновременно да сме далеч и да сме у дома. Аз никога не съм познавал Франс Балдер и сигурно просто би ме взел за дърт глупак, но във всеки случай знам едно: умеем едновременно да обичаме работата си и да се боим от нея, точно както Франс Балдер явно е обичал сина си и е избягал от него. Да бъдеш жив, професор Шариф, означава да не си съответстваш напълно. Да протягаш ръка в много посоки и се чудя дали твоят приятел не се е намирал в преломна фаза. Може би наистина е разрушил делото на живота си. Може би към края се е проявил с цялата си противоречивост и е станал истински човек в най-добрия смисъл на думата.

— Мислиш ли?

— Не знам, но той се е променил, нали? Бил е осъден, защото не е бил способен да се грижи за сина си. И все пак се е погрижил за него, дори му е помогнал да започне да рисува.

— Това е вярно, комисарю.

— Викай ми Ян.

— Окей.

— Знаеш ли, хората понякога ми казват Бубла.

— Дали защото бълбукаш така хубаво?

— Ха, не, наистина не ми се вярва. Едно обаче знам с пълна сигурност.

— И какво е то?

— Че ти го умееш…

По-далеч не стигна, но и не беше нужно повече. Фара Шариф го дари с безхитростна усмивка, която накара Бублански отново да повярва в живота и в Бог.

В осем часа сутринта Лисбет Саландер стана от своето голямо легло на „Фискаргатан“. Пак не беше спала достатъчно, но не само защото се беше мъчила с криптирания файл от АНС, при това безуспешно. Беше се и ослушвала за стъпки по стълбището и от време на време бе проверявала алармената инсталация и видеонаблюдението на стълбището. Не знаеше по-добре от когото и да било дали сестра ѝ е напуснала страната.

След унижението на Ингарьо далеч не беше невъзможно Камила да се готви за нова атака, с още по-голяма мощ, или пък със същия успех АНС да нахлуе в апартамента. По този параграф Лисбет не хранеше абсолютно никакви илюзии. Сега обаче, на сутринта, прогони тази мисъл и влезе в банята с решителна крачка, съблече се от кръста нагоре и огледа раната си.

Стори ѝ се, че изглежда по-добре, и в пристъп на безумие реши да се отправи към боксовия клуб на „Хурншгатан“ и да проведе една тренировка.

Да избие болката с болка.

След това седеше смазана в съблекалнята, едва имаше сили да мисли. Мобилният ѝ телефон избръмча. Не му обърна внимание. Влезе под душа и остави топлата вода да се стича по тялото ѝ. Мислите ѝ започнаха да се проясняват и в съзнанието ѝ отново изникна рисунката на Аугуст. Този път обаче погледът ѝ бе привлечен не от самата скица с убиеца, а от нещо изписано най-отдолу на листа.

Лисбет бе видяла рисунката едва за няколко кратки мига горе във вилата на Ингарьо, като веднага след това се бе съсредоточила върху сканирането и изпращането ѝ на Бублански и Мудиг. Ако изобщо бе разсъждавала над нея, то бе, за да си каже, както и всички останали, колко поразително точно и детайлно е възпроизвеждането. Сега обаче, когато отново я извика в съзнанието си, фотографската ѝ памет бе далеч по-заинтригувана от уравнението, изписано под самата рисунка. Лисбет излезе от душа вглъбена в себе си. Проблемът беше, че едва долавяше мислите си — пред съблекалнята Обинзе вдигаше голяма олелия.

— Млъквай — изкрещя му тя. — Мисля!

Това не помогна особено. Обинзе беше пощурял и някой друг, не и Лисбет, сигурно би го разбрал. Обинзе се беше учудил от това, колко уморено и сякаш без желание беше бъхтила чувала с пясък, а малко след това се бе обезпокоил, когато я видя да провесва глава и да криви лице от болка. Накрая, с една изненадваща маневра се бе втурнал и навил ръкава на тениската ѝ, при което откри раната и просто побесня. Очевидно още не му беше минало.

— Ти си идиотка, знаеш ли. Напълно си побъркана! — крещеше той.

Тя се чувстваше твърде слаба, за да му да отговори. Силите съвсем я бяха напуснали и видяното на рисунката избледня в мислите ѝ. Съвършено омаломощена, Лисбет седна на скамейката в съблекалнята. До нея седеше Джамила Ачебе, здравенячка, с която тя имаше обичая както да се боксира, така и да преспива, по правило в тази последователност, понеже когато се бъхтеха най-яростно, изживяваха боя като дива прелюдия. На няколко пъти не се бяха държали съвсем прилично под душа. Никоя от двете не беше голяма любителка на етикета.

— Всъщност съм съгласна с плямпалото там отвън. Ти си умопобъркана — отбеляза Джамила.

— Може би — отвърна Лисбет.

— Тая рана изглежда отвратително.

— Лекува се.

— Но си имала нужда да се боксираш.

— Очевидно.

— Да отидем ли у нас?

Лисбет не отговори. Телефонът ѝ пак избръмча и тогава тя го измъкна от черния си сак и погледна дисплея. Имаше три есемеса с идентично съдържание от таен номер. Когато ги изчете, тя сви юмруци и доби съвършено смъртоносен вид. Тогава Джамила усети, че щеше да е най-добре да отложи секса.

В шест сутринта Микаел се събуди с някои блестящи идеи, а по пътя към редакцията статията сама се подреди в главата му. Във вестника работи дълбоко съсредоточен, без въобще да забелязва какво се случва наоколо му, макар на моменти да се разсейваше, спомняйки си за Андрей.

Въпреки че още не губеше надежда, той подозираше, че Андрей е пожертвал живота си за историята, и се мъчеше да почете колегата си с всяко изписано изречение. Репортажът беше замислен така, че на едно ниво да бъде история за убийството на Франс и за Аугуст Балдер, осемгодишното момче с аутизъм, което вижда как застрелват баща му, но въпреки своето увреждане намира начин да отвърне на удара. На друго ниво обаче му се щеше да се получи поучителен разказ за един нов свят на следене и шпионаж, където границите между законното и престъпното са заличени. Писането му вървеше като по вода. Думите просто се изливаха. Но проблеми все пак не липсваха.

Един стар познат от полицията бе изровил досието от разследването на неразкритото убийство на Кайса Фалк в Брума, младото момиче, което било приятелка на един от водачите в МК „Свавелшо“. Макар да не беше открит никакъв извършител и никой от изслушаните в хода на разследването да не бе особено сговорчив, Микаел все пак успя да схване, че клубът на мотоциклетистите бил разединен, а сред членовете на бандата се прокрадвал страх от онази, която един от свидетелите наричаше „Лейди Зала“.

Въпреки значителните усилия, полицаите не бяха разбрали кой стои зад това име. За Микаел обаче нямаше съмнение, че „Лейди Зала“ беше Камила, а също и че тя е отговорна за поредица последвали престъпления както в Швеция, така и в чужбина. Той обаче се затрудняваше да намери доказателства, а това го дразнеше. Засега я остави в статията под кодовото ѝ название Танос.

При все това нито Камила, нито смътните ѝ връзки с руската Дума бяха най-големият проблем. Онова, което най-силно безпокоеше Микаел, бе убеждението, че Ед Нийдъм никога не би дошъл в Швеция и издал строго секретна информация, ако нямаше за цел да прикрие нещо още по-голямо. Ед не беше глупак, пък и знаеше, че Микаел също не е чак толкова наивен. Затова не се бе опитал да разкрасява нещата. Напротив, рисуваше доста ужасяващ портрет на АНС.

И все пак… когато се вгледа в получените сведения, Микаел осъзна, че Ед въпреки всичко описваше една шпионска организация, която функционираше добре и се представяше доста почтено, стига да си затворим очите за цирея от тежко криминално проявени лица в отдела за „Надзор над стратегически технологии“ — по една случайност същият отдел, който бе попречил на Ед да сгащи своя хакер.

Американецът със сигурност искаше да навреди сериозно на отделни служители, но не и да натопи цялата си организация. Той по-скоро се стремеше да омекоти пропадането ѝ в една вече неизбежна катастрофа, ето защо Микаел не се учуди много, нито дори се ядоса, когато Ерика изникна зад гърба му и му подаде телеграма от ТТ с обезпокоена физиономия.

— Откраднаха ли ни историята? — попита тя. Телеграмата, преведена от Асошиейтид Прес, започваше така:

С изключение на дългия цитат от адмирал О’Конър телеграмата не беше особено съдържателна и не споменаваше нищо за убийството на Балдер или каквото и да било друго, което да се свърже с развоя на събитията в Стокхолм. Микаел, естествено, разбра какво имаше предвид Ерика. Сега, когато новината бе излязла, и „Уошингтън Поуст“, и „Ню Йорк Таймс“, и цялата пасмина тежкарски американски журналисти щяха да се нахвърлят на историята и кой знае какво щяха да извадят на бял свят.

— Това не е добре — каза той, без да губи присъствие на духа. — Но се очакваше.

— Така ли?

— Това е част от същата стратегия, която ги е накарала да ме потърсят. Ограничаване на щетите. Искат отново да поемат инициативата.

— Какво имаш предвид?

— Имало е причина да ми подхвърлят всичко това. Веднага се досетих, че има нещо гнило. Защо му беше на Ед незабавно да иска да говори с мен тук в Стокхолм, и на всичкото отгоре в пет сутринта?

Ерика, разбира се, бе уведомена за източниците и информацията на Микаел.

— Значи, мислиш, че действията му са били санкционирани отгоре?

— Подозирах го от първия миг. Отначало не схващах какво точно става. Просто усещах, че нещо намирисва. После обаче говорих с Лисбет.

— И тогава схвана?

— Тогава разбрах, че Ед знае точно какво е изровила, когато ги е хакнала, и че с пълно право се е опасявал, че ще го науча до последната подробност. Искал е да ограничи тази щета, доколкото му е било възможно.

— Но не ти е предоставил точно история с щастлив край.

— Разбирал е, че няма да повярвам на нещо твърде розово. Подозирам, че ми е дал точно колкото да се задоволя и да си получа сензацията, без да се заравям по-надълбоко.

— Но явно го очаква изненада.

— Поне можем да се надяваме, но не знам как да продължа. АНС е затворена врата.

— Дори за стара хрътка като Блумквист?

— Дори за него.

Глава 30. 25 ноември

На телефона пишеше До следващия път, сестричке, до следващия път! Съобщението беше изпратено три пъти, но дали беше техническа грешка, или нелеп опит на изпращача да бъде пределно ясен, Лисбет не можеше да определи. Сега това нямаше значение.

Очевидно известието беше от Камила, ала в него не пишеше нищо, което Лисбет вече да не знаеше. Събитията на Ингарьо само бяха засилили и задълбочили старата омраза. Да, определено щеше да има „следващ път“. Никакъв шанс Камила да се откаже, след като е била толкова близо.

Така че не самото съдържание бе накарало Лисбет да свие юмруци в боксьорския клуб, а мислите, които бе породило, и споменът за видяното на планинския склон в ранното утро, когато двамата с Аугуст бяха клечали на тясната скална издатина, докато снегът се сипеше, а картечниците трещяха над главите им. Аугуст нямаше нито яке, нито обувки на краката, тресеше се от глава до пети и Лисбет с всяка секунда все по-добре осъзнаваше колко отчайващо бе положението им. Имаше дете, за което трябваше да се погрижи, и жалък пистолет като средство за самозащита, докато изчадията горе бяха въоръжени с автомати. Трябваше да ги изненада. Иначе тя и Аугуст щяха да бъдат заклани като агнета. Вслушваше се в стъпките на мъжете и посоката на изстрелите, а накрая и в тяхното дишане и в шумоленето на дрехите им.

Ала най-странното бе, че когато най-сетне съзря шанс, тя все пак се поколеба и остави съдбоносни мигове да изтекат, докато трошеше някаква съчка на издатината пред тях. Едва след това се изправи светкавично и се озова очи в очи с мъжете. Използва кратката милисекунда на изненада и стреля директно, два, три пъти. Отдавна знаеше, че подобни мигове оставят незаличим отпечатък в паметта, сякаш не само тялото и мускулите се напрягат, но и самата способност за възприемане.

Всеки отделен детайл изпъкваше с особена яснота и тя долавяше всяка промяна в пейзажа пред себе си като през увеличаваща леща на фотоапарат. Забеляза изумлението и страха в очите на мъжете, бръчките и неравностите по лицата и дрехите им, а разбира се, и оръжията, които те размахваха, стреляйки напосоки.

Но не гореописаното ѝ направи най-силно впечатление, а един силует в планината, който възприе само с ъгълчето на окото си. Сам по себе си той не представляваше заплаха, ала ѝ въздейства повече от мъжете, които бе застреляла. Силуетът принадлежеше на сестра ѝ. Лисбет щеше да я разпознае и от километър, макар да не се бяха виждали от години. Сякаш присъствието ѝ отравяше самия въздух. Впоследствие се запита дали не е трябвало да застреля и нея.

Камила се застоя твърде дълго и навярно бе непредпазливо от нейна страна изобщо да излиза на склона, ала най-вероятно не бе устояла на изкушението да види как екзекутират сестра ѝ. Лисбет си спомни как почти натисна спусъка и усети старият свещен гняв да думка в гърдите ѝ. Но се поколеба за половин секунда и повече не бе необходимо. Камила се хвърли зад един камък, а някакъв мършав образ изникна откъм верандата и започна да стреля. Тогава Лисбет скочи обратно на издатината и се втурна или по-скоро се хвърли към колата заедно с Аугуст.

Сега, когато бе тръгнала да се прибира от боксьорския клуб и си припомняше всичко това, Лисбет усети как тялото ѝ се напряга като пред нова битка. Порази я мисълта, че навярно не би трябвало да си отива у дома, може би направо трябваше да напусне страната за известно време. Но нещо друго я теглеше към компютъра и писалището — онова, което бе видяла пред мисления си взор под душа, преди да прочете есемесите от Камила, и което въпреки спомените от Ингарьо сега изпълваше мислите ѝ все повече и повече.

Беше уравнението, което Аугуст бе написал под образа на убиеца. То ѝ се бе сторило особено още от пръв поглед, а сега я караше да ускори ход и повече или по-малко да забрави за Камила. Уравнението изглеждаше така:

В него нямаше нищо математически уникално или неповторимо, но и не това беше забележителното. Фантастичното бе, че Аугуст бе изходил от числото, избрано наслуки от нея, а после бе продължил да размишлява и бе развил значително по-добра елиптична крива от онази, която тя самата бе изписала на нощното шкафче, когато момчето отказваше да заспи. Тогава Лисбет не получи отговор, нито дори най-малката реакция, и си легна с убеждението, че Аугуст, точно както онези близнаци с простите числа, за които беше чела, не схваща нищо от математически абстракции, а е по-скоро сметачна машина за факторизиране на прости числа.

По дяволите… беше сбъркала. По-късно, докато бе будувал и рисувал в нощта, Аугуст явно не просто бе разбрал, ами бе усъвършенствал собствената ѝ математика, ето защо тя дори не свали ботушите си, нито коженото си яке. Просто се втурна към компютъра си и отвори криптирания файл от АНС заедно със своята програма с елиптичните криви.

После се обади на Хана Балдер.

Хана почти не беше мигвала, понеже не бе взела хапчетата си. При все това се чувстваше ободрена от хотела и обкръжаващата ги среда. Величественият планински пейзаж ѝ напомняше колко затворен живот бе водила. Сега ѝ се струваше, че напрежението бавно е започнало да намалява, както и че дори вкорененият в тялото ѝ страх е поотпуснал хватката си. От друга страна обаче, можеше и да е чиста проба пожелателно мислене, а и несъмнено се чувстваше някак изгубена в луксозната обстановка.

Някога се бе носила из подобни зали с естествено достойнство: Вижте ме, ето че идвам. Сега бе плаха и свенлива, с мъка преглъщаше, макар закуската да бе разкошна. Аугуст седеше до нея и си пишеше компулсивните цифрови редици, той също не ядеше нищо, но поне поглъщаше безумни количества прясно изцеден портокалов сок.

Новият ѝ криптиран телефон звънна и в първия момент това я уплаши. Но явно беше жената, която ги бе изпратила тук. Доколкото знаеше, никой друг не разполагаше с номера и жената сигурно просто искаше да знае дали са пристигнали благополучно. Затова Хана започна многословно да разказва колко фантастично е всичко. За свое изумление обаче бе прекъсната рязко:

— Къде сте?

— Закусваме.

— Приключвайте и се качвайте в стаята. Двамата с Аугуст трябва да работим.

— Да работите?

— Ще ви изпратя няколко уравнения, които искам да погледне. Разбрано?

— Не разбирам.

— Просто ги покажи на Аугуст, после ми се обади и ми кажи какво е написал.

— Окей — отвърна Хана втрещено.

След това награби два кроасана и една канелена кифла и поведе Аугуст към асансьорите.

Всъщност Аугуст само ѝ бе дал началния тласък, но и това бе достатъчно. Сега виждаше по-ясно собствените си грешки и можеше да направи нови подобрения в своята програма. Затова работи дълбоко съсредоточена часове наред, чак докато небето навън помръкна, а снегът пак започна да се сипе. Ала внезапно — това беше още един от миговете, които винаги щеше да носи в себе си с файла пред очите ѝ се случи нещо странно — разпадна се и промени формата си. През тялото ѝ сякаш премина електрически ток. Лисбет победоносно вдигна във въздуха свития си юмрук.

Беше открила личните ключове и декриптирала документа. За кратък миг бе толкова преизпълнена с това, че изобщо не бе в състояние да чете. После започна да изучава съдържанието и смайването ѝ нарастваше с всеки изминал миг. Въобще възможно ли беше? Бе абсолютно взривоопасно и надминаваше най-смелите ѝ очаквания, а фактът, че изобщо бе написано и протоколирано, можеше да се дължи само на сляпото доверие в RSA криптирането. Но ето го пред очите ѝ, черно на бяло, всичкото им мръсно бельо. Текстът определено не беше лесен за тълкуване и преливаше от вътрешен жаргон, странни съкращения и зашифровани препратки, но тя познаваше материята и бе изчела горе-долу 4/5 от текста, когато на вратата се позвъни. Не обърна внимание.

Сигурно беше пощальонът, който не можеше да напъха някоя книга в процепа за писма. После обаче пак се сети за есемесите от Камила и погледна на компютъра си какво показваше камерата на стълбището. Застина.

Не беше Камила, а другото ѝ опасение, за което направо бе забравила. Беше проклетият Ед, който по някакъв начин бе успял да я издири. Не че изобщо имаше някаква прилика със снимките му в интернет. И все пак не можеше да се сбърка, пък и изглеждаше ядосан и решителен, та умът на Лисбет затиктака. Какво да прави? Не ѝ хрумна нищо по-добро, освен да изпрати файла от АНС на Микаел по PGP линка.

След това изключи компютъра и се изправи с усилие, за да отвори.

Какво се беше случило с Бублански? Соня Мудиг недоумяваше. Измъчената физиономия, която беше гледала през изминалите седмици, бе изчезнала, сякаш отнесена от бурята. Сега се усмихваше и си тананикаше. Определено имаше на какво да се радва. Убиецът бе заловен. Аугуст Балдер бе оцелял въпреки два опита за убийство, а те самите бяха разбрали голяма част от мотивите и разклоненията на компанията за научни изследвания „Солифон“.

Същевременно обаче оставаха множество въпроси, а онзи Бублански, когото познаваше, не ликуваше нахалост. По-скоро имаше навика да се съмнява в себе си дори в мигове на триумф, ето защо тя не разбираше какво го бе прихванало. Разхождаше се из коридора целият грейнал. Дори сега, както седеше в стаята си и четеше безсъдържателния разпит, който полицията в Сан Франциско бе провела със Зигмунд Екервалд, на устните му бе изписана усмивка.

— Соня, скъпа моя колежке, ето те и теб!

Тя реши да не коментира преувеличения ентусиазъм в поздрава. Мина направо по същество.

— Ян Холстер е мъртъв.

— Ой.

— Така изчезна последната ни надежда да научим повече за Паяците — продължи Соня.

— Значи си мислела, че е на път да проговори.

— Във всеки случай не беше изключено.

— Защо го казваш?

— Защото съвсем рухна, когато се появи дъщеря му.

— Не знаех това. Какво точно стана?

— Дъщерята се казва Олга — каза Соня. — Пристигнала от Хелзинки, щом чула, че баща ѝ е ранен. Когато обаче поговорихме и тя разбра, че Холстер се е опитал да убие дете, просто пощуря.

— И какво направи?

— Втурна се при него и заприказва изключително агресивно на руски.

— Схвана ли за какво ставаше въпрос?

— Че можел да умре сам и че го мразела.

— Не си поплюва.

— Да, а после обясни, че щяла да стори всичко, на което е способна, за да ни помогне в разследването.

— Ами Холстер, как реагира той?

— Тъкмо това имах предвид. За миг си помислих, че ще пропее. Беше просто съкрушен, в очите му бяха избили сълзи. Не че отдавам голямо значение на онази католическа приказка, че си проличава колко струваме в моментите преди смъртта, но все пак беше почти трогателна гледка. Той, дето е извършил толкова злини, беше просто смазан.

— Моят равин… — поде Бублански.

— Не, Ян, зарежи го сега твоя равин. Нека продължа. Холстер заговори какъв ужасен човек бил и тогава му казах, че като християнин би трябвало да се възползва от възможността да си признае, да разкаже за кого работи, и в онзи миг, кълна се, бяхме близо. Поколеба се и очите му заиграха. Но вместо да премине към признания, взе да бъбри за Сталин.

— За Сталин?

— Че Сталин не се задоволявал с виновните, ами се нахвърлял и на децата, и на внуците, и на целия род. Искаше да каже, струва ми се, че неговият шеф е същият.

— Значи се е тревожел за дъщеря си.

— Колкото и да го е мразела, да. Тогава понечих да кажа, че можем да уредим момичето в програмата за защита на свидетелите, но Холстер ставаше все по-неконтактен. Изпадна в безсъзнание и издъхна час по-късно.

— Нищо друго?

— Нищо повече от това, че един заподозрян суперинтелект е изчезнал, както и че още не разполагаме с никакви следи от Андрей Зандер.

— Знам, знам.

— Както и че всички, които имат възможност да го сторят, мълчат като риби.

— Забелязвам. Нищо няма да получим гратис.

— Не, всъщност едно нещо получихме все пак — продължи Соня. — Нали знаеш, мъжа, когото Аманда Флуд разпозна от рисунката със светофара на Аугуст Балдер.

— Старият актьор.

— Точно той, казва се Рогер Винтер. Аманда го преслуша само информативно, за да провери дали е имал някаква връзка с детето или Балдер и не мисля, че е очаквала кой знае какво от това. Рогер Винтер обаче го хванало шубето и още преди Аманда да започне да го притиска, изредил цял каталог с грехове.

— Охо?

— Да, и далеч не са невинни историйки. Знаеш, Ласе Вестман и Рогер са стари другари от младините в „Театъра на революцията“. Имали обичая често да се виждат на „Туршгатан“ следобедите, когато Хана я нямало. Плещели глупости и пиели. Обикновено Аугуст си седял в съседната стая и се занимавал със своите пъзели, та нито Ласе, нито Рогер ги било грижа, ала в един от онези дни момчето било получило голям, дебел учебник по математика от майка си, който съвсем очевидно бил над неговото ниво. При все това той го разлиствал и издавал различни звуци, като да бил превъзбуден. Ласе се подразнил, издърпал книгата от ръцете му и я хвърлил на боклука. Това очевидно вбесило Аугуст, който получил някакъв пристъп, и тогава Ласе го сритал три-четири пъти.

— Лошо.

— Това било само началото. Впоследствие Аугуст станал съвсем странен, каза Рогер. Започнал да се вторачва в тях с особен поглед, а един ден Рогер открил дънковото си яке накълцано на ситни парченца, друг ден пък някой бил излял до една бирите от хладилника, разбил бутилките с алкохол и не знам…

Соня се възпря.

— Какво?

— Разразила се някаква позиционна война и подозирам, че в своите пиянски мании за преследване Рогер и Ласе са започнали да си внушават всевъзможни чудатости, свързани с момчето, дори започнали да се боят от него. Не е лесно да се разбере психологическият фон. Като че ли намразили Аугуст не на шега и понякога му се нахвърляли заедно. Рогер каза, че това го карало да се чувства отвратително и че впоследствие никога не говорел с Ласе по въпроса. Не искал да удря, но не можел да се сдържи. Сякаш си връщал детството, така каза.

— Това пък какво значи?

— Не е лесно да се схване, но очевидно Рогер Винтер има по-малък брат инвалид, който през всичките им години на израстване е бил прилежният, надарен син. Докато Рогер разочаровал всички, брат му получавал похвали и отличия, бил високо ценен и подозирам, че това е породило немалко горчивина у баткото. Може би Рогер несъзнателно е отмъщавал и на брат си. Не знам, или пък…

— Да?

— Каза нещо странно. Имал усещането, каза, че с ударите се освобождавал от срама.

— Откачена работа!

— Да, а най-странното е, че изведнъж си призна всичко. Аманда каза, че изглеждал обезумял от страх. Като вървял, накуцвал, а имал и две насинени очи. Направо като че ли искал да бъде задържан.

— Чудно.

— Нали, но всъщност има нещо друго, което ме изумява още повече — продължи Соня Мудиг.

— И какво е то?

— Това, че шефът ми, замисленият мърморко, грее като слънце.

Бублански видимо се смути.

— Значи ми личи.

— Личи ти.

— О, ами — запъна се той. — Чисто и просто една жена се съгласи да вечеря с мен.

— Да не би да си се влюбил?

— Просто вечеря, както казах — обясни Бублански и поруменя.

На Ед не му харесваше това, ала знаеше правилата на играта. Все едно се бе завърнал в Дорчестър. Каквото и да е, но за нищо на света не се пречупваш. Биеш здраво или вадиш противника от равновесие с мълчалива, настъпателна борба за надмощие. Ако Лисбет Саландер искаше да се прави на печена, той с удоволствие щеше да отвърне със същото, ето защо се беше вторачил в нея като боксьор тежка категория на ринга. Само дето до никъде не стигаше.

Тя също се бе втренчила в него със стоманеносив студен поглед и не обелваше и дума. Усещането беше като на дуел, мълчалив, упорит дуел. Накрая на Ед му втръсна. Намираше цялата тази работа за нелепа. Та нали мацката бе разкрита. Беше разобличил тайната ѝ самоличност, беше я намерил и тя трябваше да се радва, че не е нахлул с трийсет пехотинци, за да я отведат.

— Мислиш се за много печена, а? — рече той.

— Мразя непредвидените посещения.

— Мразя хората, дето ми хакват системата, така че сме квит. Но сигурно искаш да знаеш как те намерих?

— Все ми е тая.

— Открих те чрез фирмата ти в Гибралтар. Не е било много хитро да я кръстиш „Осата Ентърпрайсиз“.

— Явно не.

— За умно момиче си допуснала необичайно много грешки.

— За умно момче си се хванал на работа на доста вмирисано място.

— Може и да е доста вмирисано, но има нужда от нас. Светът навън не ухае по-приятно.

— Особено с такива момчета като Джони Инграм.

Това не го беше очаквал. Наистина не го беше очаквал. Обаче запази самообладание — в това също го биваше.

— Забавна си — каза ѝ.

— Мегаяко. Да поръчваш убийства и да си сътрудничиш с негодници в руската Дума, за да печелиш тлъсти пачки и да отървеш собствената си кожа, наистина е комично, нали? — рече тя и той вече не можеше да се прави на интересен, за миг дори не бе в състояние и да мисли.

Откъде, по дяволите, беше измъкнала това? Усети, че му се завива свят. После си каза, няма как, тя блъфира. Ако за секунда ѝ бе повярвал, то бе само защото той самият в най-ужасните си моменти си бе представял, че Джони Инграм се е провинил тъкмо в нещо подобно. И все пак, след като си бе скъсал задника от бачкане, Ед знаеше по-добре от всеки друг, че не съществуваха абсолютно никакви доказателства в тази насока.

— Не се мъчи да ми пробутваш всякакви глупости — отвърна той. — Разполагам със същия материал като теб и още маса отгоре.

— Не съм толкова сигурна, Ед, освен ако и ти не си се сдобил с личните ключове за RSA алгоритъма на Инграм?

Ед Нийдъм я изгледа и го обзе чувство за нереалност. Нима го бе декриптирала? Не беше възможно. Дори той с всичките ресурси и експерти, които му бяха на разположение, не бе сметнал за нужно дори да опита.

А ето че тя твърдеше… Отказваше да повярва. Трябва да бе сполучила другояче, може би на практика в най-тясното обкръжение на Инграм имаше доносник? Не, би било еднакво немислимо.

— Ето как стоят нещата, Ед — заяви тя с повелителен тон. — Казал си на Микаел Блумквист, че възнамеряваш да ме оставиш на мира, ако ти разкажа как проведох атаката си. Възможно е и да говориш истината. Също така е възможно да блъфираш или изобщо да нямаш думата. Може да са на път да те изритат. Не виждам никаква причина да се доверявам на теб или на онези, за които работиш.

Ед си пое дълбоко дъх и се опита да отвърне на удара.

— Уважавам позицията ти — отговори той. — Но колкото и странно да звучи, винаги удържам на думата си. Не че съм особено свестен човек, напротив. Аз съм жаден за мъст откачалник, точно като теб, момичето ми. Ала нямаше да оцелея, ако бях изменял на хората в напечени ситуации. И на това можеш да не вярваш, ако щеш, ала онова, в което не бива да се съмняваш, е, че ще ти стъжня животеца, ако не проговориш. Ще съжаляваш, че изобщо си се родила, вярвай ми.

— Добре — рече тя. — Кораво момче си, но си и горделивец, а? На всяка цена държиш да не се разчуе за хакерската ми акция. За съжаление обаче, по тази точка трябва да те известя, че съм забележително добре подготвена. Всяка думичка по темата ще бъде публикувана, преди дори да успееш да сграбчиш ръката ми, и макар че всъщност ми е противно да го правя, ще те подложа на истинско унижение. Пробвай само да си представиш злорадството из нета.

— Плещиш глупости.

— Нямаше да оцелея, ако плещех глупости — продължи тя. — Ненавиждам това общество, където всички сме следени непрекъснато. Достатъчно съм си изпатила от Големия брат и органите на властта в живота си. И все пак съм готова да направя едно нещо за теб, Ед. Ако си държиш устата затворена пред външния свят, мисля да ти предоставя информация, която ще засили позицията ти и ще ти помогне да разчистиш лайнарите във Форт Мийд. Няма да обеля и дума за хакерската си атака. За мен това е въпрос на принципи. Мога обаче да ти дам шанс да си отмъстиш на онзи урод, дето ти е попречил да ме заловиш.

Ед само се взираше в странната жена пред себе си. После направи нещо, което дълго щеше да го изумява.

Избухна в смях.

Глава 31. 2 и 3 декември

Уве Левин се събуди в добро настроение в замъка „Херинге“ след продължителна конференция на тема дигитализирането на медиите, завършила с пищно празненство, на което се лееха шампанско и твърд алкохол. Е, да, някакъв кисел представител на синдикатите от норвежкия вестник „Квелсбладет“ беше изтърсил по повод на партитата на „Сернер“, че „колкото повече хора изригвате, толкова по-скъпи и луксозни стават“, и бе направил малка сценка, в резултат на която шитото по поръчка сако на Уве бе залято с червено вино.

Е, от него да мине, особено при положение че в малките часове на нощта успя да прикотка в стаята си Наталие Фос. Наталие беше ултрасекси инспектор на двайсет и седем и въпреки опиянението си Уве бе успял да я изчука и нощес, и тази сутрин. Ето че вече бе станало девет и мобилният му телефон не спираше да пиука, а него го мъчеше нечовешки махмурлук, особено при мисълта за цялата работа, която го чакаше. От друга страна, в тази дисциплина беше истински шампион. „Работи здраво, забавлявай се здраво“ бе мотото му, а Наталие, майко мила!

Колко петдесетгодишни успяват да свалят такава мацка? Не много. Сега обаче трябваше да става. Беше замаян и му се гадеше, когато се заклатушка към банята да се изпикае. После провери акционерското си портфолио. Обикновено това беше добро начало на махмурлийските сутрини, така че измъкна мобилния си и влезе в своето онлайн банкиране чрез банковото си ID. Отначало недоумяваше. Трябва да бе станала грешка, технически срив.

Портфолиото му се беше сринало, а когато разтреперан прегледа активите си, забеляза нещо извънредно странно. Големият му дял в „Солифон“ направо се бе изпарил. Нищо не разбираше и съвсем излязъл от кожата си, реши да отвори борсовите сайтове — навсякъде пишеше едно и също:

Какво точно направи после, не е ясно. Навярно е крещял и псувал, и блъскал с юмрук по масата. Имаше блед спомен, че Наталие се събуди и попита какво става, ала единственото, което знаеше със сигурност, бе, че дълго стоя надвесен над тоалетната чиния и повръща, сякаш беше бездънен.

Писалището на Габриела Гране в тайната полиция бе грижливо разтребено. Никога нямаше да се върне тук. При все това поседя малко така, облегната на стола си и зачетена в „Милениум“. Първа страница не изглеждаше както би се очаквало от вестник, публикувал сензацията на столетието. Сама по себе си беше хубава, но черна, обезпокоителна. Липсваха изображения, а най-отгоре пишеше:

Малко по-надолу можеше да се прочете:

На втора страница имаше снимка на Андрей в близък план и макар никога да не се беше срещала с него, Габриела остана дълбоко потресена. Андрей изглеждаше красив и някак крехък. Усмивката му бе отнесена, колеблива. В образа му имаше нещо едновременно напрегнато и неуверено. В текст отстрани, подписан от Ерика Бергер, се казваше, че родителите на Андрей били убити от бомба в Сараево. Пишеше, че той обичал вестник „Милениум“, поета Ленард Коен и романа на Антонио Табуки „Твърди Перейра“. Мечтаел за голямата любов и голямата сензационна новина. Любимите му филми били „Очи чорние“ на Никита Михалков и „Наистина любов“ на Ричард Къртис. Мразел хората, които обиждат другите, а самият той не бил способен да злослови срещу когото и да било. Ерика смяташе репортажа му за бездомниците в Стокхолм за класика в журналистиката. Тя споделяше:

Репортажът, който заемаше трийсет страници от вестника, бе може би най-добрият образец на журналистическата проза, който Габриела Гране беше чела, и макар на моменти в очите ѝ да избиваха сълзи, тя все пак се усмихна, когато стигна до думите:

Основната история беше доста проста. Група, предвождана от командир Джони Инграм — по длъжност пряко подчинен на шефа в АНС, Чарлс О’Конър, и с близки контакти в Белия дом и конгреса, — започнала да се възползва за лична изгода от огромното количество фирмени тайни, с които организацията разполагала. Негови сътрудници били няколко анализатори на бизнес средата от научноизследователския отдел „Y“ в „Солифон“. Ако историята бе свършила дотук, това щеше да бъде донякъде разбираем скандал.

Развоят на събитията обаче се сдобил със собствена злокобна логика, когато в драмата се намъкнала престъпната групировка на Паяците. Микаел Блумквист разполагаше с доказателства, че Джони Инграм бе започнал да си сътрудничи с ползващия се с лоша слава депутат от руската Дума Иван Грибанов и мистериозния лидер на Паяците Танос. Бе разкрил и начина, по който Джони и групата му крадели от хайтек предприятия идеи и нови технологии, струващи астрономически суми, и ги препродавали. Но престъпниците стигнали до дъното на моралната тиня, когато професор Франс Балдер надушил следите им. Тогава било решено той да бъде отстранен от пътя им и това беше най-непонятното в цялата история. Един от най-високопоставените шефове в АНС разполагал със сведения, че шведски топизследовател ще бъде убит, а дори не си мръднал и малкия пръст, за да го предотврати.

Габриела не бе впечатлена чак толкова от политическите мръсни ризи, колкото от човешката драма, в чието описание Микаел Блумквист демонстрираше целия си талант, и от прозрението му, че живеем в нов болен свят, където всичко е под наблюдение, мало и голямо, и където всичко, което може да донесе печалба, неизменно бива използвано.

Габриела тъкмо привърши с четенето, когато усети, че на вратата има някой. Беше Хелена Крафт, както винаги в прелестен тоалет.

— Здрасти — каза тя.

Габриела си припомни как бе подозирала Хелена в изнасяне на информация по разследването, а всъщност това си бяха просто нейните собствени демони. Онова, което бе взела погрешно за срама на виновника, бяха угризенията, изпитвани от Хелена заради непрофесионално воденото разследване — поне така бе казала Хелена по време на дългия им разговор, след като Мортен Нилсен беше признал и бе задържан.

— Здравей — отвърна Габриела.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам, че напускаш продължи Хелена.

— Всичко с времето си.

— Имаш ли представа какво ще правиш?

— Заминавам за Ню Йорк. Искам да работя в сферата на човешките права, а както знаеш, отдавна ме чака предложение от ООН.

— За нас това е голяма загуба, Габриела. Но ти го заслужаваш.

— Значи, измяната ми е забравена?

— Не и от всички нас, бъди сигурна. Аз обаче гледам на това единствено като на проява на твоя добър характер.

— Благодаря, Хелена.

— Смяташ ли да поработиш още малко, преди да напуснеш?

— Не и днес. Ще отида на възпоменанието за Андрей Зандер, организирано от Пресклуба.

— Аз пък ще трябва да направя изложение пред правителството за цялата тази афера, но довечера ще вдигна чаша за младия Зандер и за теб, Габриела.

Алона Касалес седеше малко встрани и наблюдаваше паниката с тайна усмивчица. Най-вече следеше генерал Чарлс О’Конър, който трамбоваше пода, сякаш изобщо не беше шеф на най-могъщата разузнавателна организация в света, а малтретиран ученик. Впрочем всички на властови позиции в АНС днес бяха жалки и изтормозени, всички, освен Ед, разбира се.

Сам по себе си Ед също не се радваше. Размахваше ръце, беше потен и саркастичен, ала излъчваше обичайния си авторитет и си личеше, че дори О’Конър се бои от него. Всъщност това не беше чак толкова странно. Ед се бе завърнал от своето стокхолмско пътешествие с истински динамит, превърна им живота в ад, настояваше за покаяние и изкупление на всички равнища, а шефът на АНС, разбира се, не му беше особено признателен.

Но нищо не можеше да направи. Просто се сви, щом наближи Ед, който в типичния си стил дори не си направи труда да погледне към него. Ед игнорираше шефа на АНС точно както пренебрегваше всички ония нещастници, за които нямаше време, и нещата не тръгнаха към по-добро за О’Конър, когато разговорът все пак бе подет.

Ед сякаш най-вече сумтеше и макар до Алона да не стигаше и дума, тя доста успешно се досещаше какво си говореха, или по-точно, какво не си говореха. Бе провела дълги събеседвания с Ед и знаеше, че той няма да обели и дума относно начина, по който се бе сдобил със своите сведения. Знаеше също, че не възнамерява да отстъпи по някоя точка, и имаше усещането, че това ѝ харесва.

Ед продължи да играе с големи залози, а Алона се закле в най-святото си да се бори за почтеността в бюрото и да предостави на Ед цялата подкрепа, на която бе способна, в случай че си навлече проблеми. Закле се и да позвъни на Габриела Гране и да направи последен опит да я покани на среща, ако наистина беше вярно, че е поела насам.

Ед всъщност не игнорираше шефа на АНС съзнателно, но и не прекъсна онова, с което се бе захванал — да нахока двама от своите подопечни, — само защото адмиралът стоеше отпреде му. Едва след някоя и друга минута се обърна и каза нещо доста дружелюбно, не за да се подмаже или като компенсация за нехайното си поведение, а защото наистина го мислеше.

— Добре се представи на пресконференцията.

— Аха — отвърна адмиралът. — Но беше същински ад.

— Тогава се радвай, че ти дадох време да се подготвиш.

— Да се радвам! Да не си луд? Виждал ли си вестниците в интернет? Публикуват всички съществуващи снимки, на които сме заедно с Инграм. Свършено е с доброто ми име.

— Тогава се погрижи за в бъдеще да държиш по-изкъсо приближените си.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

— Говоря както си ща, дявол го взел. Във фирмата има криза, а аз отговарям за сигурността и нямам нито време, нито заплата, за да бъда мил и вежлив.

— Мери си думите… — поде шефът на АНС.

Но си загуби мисълта, когато Ед внезапно се изправи с целия си мечешки ръст — независимо дали го стори, за да си изпъне гърба, или за да демонстрира своя авторитет.

— Изпратих те в Швеция, за да разплетеш тази история — продължи адмиралът. — Когато обаче се прибра, всичко отиде по дяволите. Пълна катастрофа.

— Катастрофата вече се беше случила — изсъска Ед. — Знаеш го точно както и аз, и ако не бях заминал за Стокхолм и не си бях скъсал задника от бачкане, нямаше да имаме време да скалъпим сносна стратегия, и честно казано, може би тъкмо затова все пак имаш възможност да си останеш на поста.

— Значи, намекваш, че трябва да ти благодаря?

— Всъщност да! Успя да изриташ ония шибаняци преди публикацията.

— А как цялата тази гнус попадна в шведския вестник?

— Това ти го обясних хиляда пъти.

— Можеш да си бръщолевиш за своя хакер. Ама всичко, което чух, са предположения и празни приказки.

Ед беше обещал да държи Осата далеч от този цирк и смяташе да спази обещанието си.

— В такъв случай са шибано квалифицирани празни приказки — отвърна той. — Хакерът, който и да е той, по дяволите, трябва да е декриптирал файловете на Инграм и така да са изтекли до „Милениум“, а това е кофти, съгласен съм по въпроса, но знаеш ли кое е най-лошото?

— Не.

— Най-лошото е, че имахме шанс да заловим хакера и да му откъснем топките, и да спрем цялото изтичане на информация, само дето ни беше наредено да прекратим проучването си, и не бих казал, че ти се застъпи за мен тогава.

— Изпратих те до Стокхолм.

— Но собствените ми момчета ги освободи и целият ни лов отиде на кино. Сега следите са пометени. Естествено, ние можем да подновим търсенето, но дали би било в наша полза на този етап, ако се разкрие, че някакво насрано хакерче ни познава и кътните зъби?

— Може би не, но мисля да извадя тежката артилерия и да ударя „Милениум“ и онзи репортер Блумстрьом.

— Всъщност е Блумквист. Микаел Блумквист, и давай, какво чакаш. Мога само да ти пожелая успех. Наистина акциите ти страхотно биха се вдигнали, ако се натресеш на шведска територия и задържиш най-големия герой на журналистическото поприще в момента — заяви Ед, при което шефът на АНС смотолеви нещо неразбираемо и предпочете да се разкара.

На Ед му беше пределно ясно, че адмиралът няма да се занимава с никакъв шведски репортер. Чарлс О’Конър се бореше за своето политическо оцеляване и не можеше да си позволи никакви резки движения, затова Ед реши да отиде да си побъбри задушевно с Алона. Беше му дошло до гуша да се съсипва от бачкане, имаше нужда да направи нещо безотговорно и реши да ѝ предложи едно кръгче из кръчмите.

— Хайде да отидем да полеем целия тоя ад — рече той с усмивка.

Застанала на върха на баирчето край хотел „Шлос Елмау“, Хана Балдер побутна Аугуст по гърба и го проследи с поглед, докато старовремската дървена шейна, която бе заела от хотела, се плъзгаше по склона, преди да спре при една кафява плевня в подножието му. Макар слънцето да надзърташе иззад облаците, снегът не спираше да вали, покривайки земята с леко бяло одеяло. Цареше почти пълно затишие. В далечината алпийските върхове се извисяваха към небето, а пред очите ѝ се простираха обширни равнини.

Хана никога не бе живяла на такова прекрасно място, а Аугуст се съвземаше доста бързо, не на последно място благодарение на усилията на Чарлс Еделман. Но не ѝ беше лесно. Чувстваше се като пребита. И сега, докато слизаше по баира със зимните си боти, на два пъти спира и се хваща за гръдния кош. Да се откаже от таблетките — всички бяха от семейството на бензодиазепина — се оказа по-трудно от всичко, което си бе представяла. Нощем лежеше сгърчена като скарида и виждаше живота си в най-безпощадна светлина. Понякога ставаше, думкаше с юмрук по стената и плачеше. Хиляди пъти проклинаше Ласе Вестман, проклинаше и себе си.

И все пак… имаше моменти, когато се чувстваше странно пречистена и изживяваше кратки периоди, които се родееха с щастието. В някои мигове, когато Аугуст седеше над своите уравнения и числови редици, като понякога отговаряше на въпросите ѝ, макар едносрично и нестандартно, ѝ се струваше, че нещо наистина е на път да се промени.

Може би не разбираше добре момчето. За нея той все още беше загадка, а на моменти говореше в числа, големи числа на степени от също толкова големи числа, и изглежда си мислеше, че тя ще го разбере. Несъмнено обаче нещо се беше случило и тя никога нямаше да забрави как бе видяла Аугуст да седи на писалището в стаята им първия ден и под молива му да се нижат като течаща вода дълги, извиващи се уравнения, които тя бе снимала и препратила на жената в Стокхолм. Късно на същата вечер пристигна есемес на блекфона ѝ:

Никога не беше виждала сина си толкова горд и щастлив както тогава, и макар така и да не разбра за какво идеше реч и никога да не продума за случилото се дори пред Чарлс Еделман, за нея то бе нещо значимо. Тя също започна да изпитва гордост, дори безмерна гордост.

Започна и пламенно да се интересува от синдрома на саванта и когато Чарлс Еделман пребиваваше в хотела, двамата често оставаха будни, след като Аугуст заспеше, и разговаряха за способностите му чак до малките часове на нощта. Разговаряха и за всичко останало.

Затова пък не беше чак толкова сигурна, че е било добра идея да скача в леглото с Чарлс. От друга страна, не беше сигурна и дали е било лоша идея. Чарлс ѝ напомняше за Франс. Хана си мислеше, че около нея се оформя едно малко семейство: тя, Чарлс и Аугуст, малко строгата, но все пак мила учителка Шарлот Гребер, а също и датският математик Иенс Нюруп, който ги бе посетил и установил, че Аугуст по някаква причина е обсебен от елиптични криви и факторизиране на прости числа.

Престоят ѝ тук се превръщаше в изследователска експедиция из чудния свят на нейния син, та когато сега, в лекия снеговалеж се спускаше по баира, а Аугуст стана от шейната, тя за първи път от цяла вечност почувства, че ще стане по-добра майка и ще въведе ред в живота си.

Микаел не разбираше защо усеща тялото си така натежало. Сякаш се движеше във вода. А навън цареше оживление, истинско опиянение от победата. Почти всеки вестник, сайт, радиостанция и телевизионен канал искаше да го интервюира. Той не прие нито една покана. По-рано, когато „Милениум“ публикуваше важни новини, имаше моменти, в които двамата с Ерика не бяха сигурни дали другите медии ще ги подемат. Тогава се бе налагало да мислят стратегически и да се появяват в подходящия форум, понякога дори и да споделят малко от своите сензации. Сега не беше необходимо да правят нищо подобно.

Новината експлодира просто от само себе си и когато шефът на АНС Чарлс О’Конър и търговският министър на САЩ Стела Паркър на обща пресконференция помолиха за извинение за случилото се, изчезнаха и последните съмнения, че историята може да е преувеличена или невярна, а понастоящем по първите страници на вестниците по света се бе разразила разгорещена дискусия относно евентуалните последици от разобличаването.

Въпреки всеобщата възбуда и непрестанно звънящите телефони обаче Ерика бе решила да организира нещо като парти в редакцията. Тя смяташе, че всички бяха заслужили да избягат за малко от цялата дандания и да вдигнат по една-две наздравици. Първият тираж от 50 000 броя се бе разпродал още вчера предобед, а броят на посетителите на сайта вече беше няколко милиона. Прииждаха предложения за договори за книга, броят на абонатите се покачваше ежеминутно, а рекламодателите се редяха на опашка.

Освен това бяха откупили дела на „Сернер Медия“. Ерика бе сключила сделката още преди няколко дни, макар това да не беше детска игра. Представителите на „Сернер“ бяха доловили отчаянието ѝ и се възползваха от него максимално, та за известно време двамата с Микаел си мислеха, че нищо няма да излезе. Успяха да откупят дела на норвежците едва в последния момент, когато пристигна солидна сума от Гибралтар, изпратена от някакво съмнително предприятие, което бе накарало Микаел да се усмихне. Цената определено излезе безсрамно висока предвид тогавашното положение, но все пак можеше да се разглежда като неголям харч денонощие по-късно, когато бе публикувана сензацията на вестника и стойността на „Милениум“ скочи до небесата. Сега отново бяха свободни и независими, макар изобщо да не бяха успели да го усетят.

Журналистите и фотографите ги нападаха дори по време на възпоменанието за Андрей в Пресклуба и макар всички без изключение да искаха и да ги поздравят, Микаел се чувстваше задушен и далеч не отвръщаше така любезно, както би му се искало. Освен това продължаваше да спи лошо и да се гърчи от главоболие.

Сега, в късния следобед на следващия ден, редакцията бе пренаредена. Върху съединените маси сложиха шампанско, вино и бира, а също и японски кетъринг. Хората започнаха да прииждат, най-напред, разбира се, колегите и сътрудниците, но също и редица приятели на вестника, не на последно място Холгер Палмгрен, на когото Микаел помогна да влезе и излезе от асансьора и с когото сърдечно се прегърна.

— Нашето момиче се справи — отбеляза Холгер с насълзени очи.

— Обикновено така става — отвърна Микаел с усмивка и го настани на почетно място на дивана в редакцията, после нареди чашата му да се пълни веднага щом започне да се празни.

Радваше се, че го вижда тук. Радваше се, че вижда всевъзможни стари и нови приятели, Габриела Гране например, и комисар Бублански — който навярно не би трябвало да е поканен предвид професионалните им отношения и позицията на „Милениум“ като независим инспектор на полицейския орган, ала Микаел бе настоял да го доведат, а той някак изненадващо прекара цялото тържество на приказка с професор Фара Шариф.

Микаел се чукна с тях и с всички други. Носеше дънки и най-хубавото си сако и противно на обичая си пи доста. Това обаче не помогна особено. Не можеше да се отърве от усещането за празнота и тежест и това, естествено, беше заради Андрей. Андрей присъстваше в мислите му всяка секунда. Сцената, в която колегата му седеше в редакцията и за малко не бе приел предложението му да пият по бира, се бе вкоренила здраво в съзнанието му, като миг, едновременно тривиален и с жизненоважно значение. Споменът за Андрей изникваше непрекъснато и Микаел с мъка се съсредоточаваше в разговорите.

До гуша му дойде от всичките хвалебствени и подмазвачески слова — всъщност само есемесът от Пернила, определено пишеш не на шега, татко, го докосна истински. На моменти хвърляше погледи към вратата. Лисбет, естествено, бе поканена и ако се беше появила, по право щеше да бъде почетен гост. Но я нямаше никаква и това далеч не беше учудващо. Микаел обаче би желал поне да ѝ благодари за щедрия принос в конфликта със „Сернер“. От друга страна, какво бе очаквал?

Нейният сензационен документ за Инграм, „Солифон“ и Грибанов бе помогнал да се разплете цялата история и дори бе накарал Ед Неда и самия Никълъс Грант от „Солифон“ да му предоставят още подробности. С Лисбет обаче се беше чул само един-единствен път оттогава и това се случи, когато я разпитваше по приложението редфон, доколкото въобще бе възможно, за случилото се във вилата на Ингарьо.

Вече бе изминала седмица и Микаел нямаше представа какво мисли тя за неговия репортаж. Навярно беше ядосана, задето прекалено бе драматизирал нещата, но какво друго да направи при нейните лаконични отговори. Или беше бясна, задето не бе изобличил Камила поименно, а говореше само за шведско-руска гражданка, зовяща се Танос или Алкема, или пък беше разочарована, задето не беше настъпил по-здраво и още по-хубаво не им бе дал да се разберат на всичките. Нямаше как да знае.

Положението не ставаше по-розово от факта, че главният прокурор Рикард Екстрьом действително обмисляше да обвини Лисбет в отвличане на малолетен. Е, както и да е, накрая на Микаел съвсем му писна и си тръгна от партито, без да каже довиждане. Излезе на „Йотгатан“.

Времето беше безнадеждно лошо и като нямаше какво друго да прави, той се зае да преглежда многобройните съобщения на телефона си. Имаше поздравления и покани за интервюта, а и две неприлични предложения, но разбира се, нищо от Лисбет. Изключи телефона и се отправи към къщи с удивително тежка крачка за мъж, току-що измъкнал от ръкава си сензацията на десетилетието.

Лисбет седеше на своя червен диван на „Фискаргатан“ и гледаше с празен поглед към Стария град и Ридарфйерден. Беше изминало повече от година, откак се бе заела с гонитбата на сестра си и престъпното наследство, оставено от баща им, и без съмнение бе отбелязала успех по няколко параграфа.

Бе издирила Камила и нанесла на Паяците сериозен удар. Връзките с АНС и „Солифон“ бяха разтрогнати. Депутатът от Думата Иван Грибанов бе подложен на огромен натиск в Русия, горилата на Камила беше мъртва, а най-приближеният ѝ, Юрий Богданов, и още неколцина компютърни инженери бяха обявени за издирване и принудени да минат в нелегалност. Ала все пак Камила беше жива — навярно бе избягала от страната и може би вече подготвяше нещо ново.

Нищо не беше приключило. Дивечът бе само ранен, а това не беше достатъчно, изобщо. Лисбет унило погледна към масичката пред себе си. На нея имаше пакет цигари и непрочетения брой на „Милениум“. Тя вдигна вестника. Остави го. После пак го взе и изчете дългия репортаж на Микаел. Когато стигна до последното изречение, за миг се загледа в новата му авторска снимка. После се надигна рязко, отиде в банята и се гримира. Навлече си тясна черна тениска и кожено яке и излезе в декемврийската нощ.

Замръзваше. Беше облечена просто безумно тънко, ала не ѝ пукаше и мина напряко през площад „Марияторет“ със забързана крачка. Сви наляво по „Сведенборгсгатан“ и влезе в ресторант „Зюд“, където седна на бара и захвана да се налива с уиски и бира. Тъй като повечето от клиентите бяха хора от света на културата и журналистиката, не беше учудващо, че мнозина я разпознаха и започнаха да я обсъждат. Китаристът Юхан Нурберг, който в хрониките си в списание „Ние“ бе станал известен със способността си да обръща внимание на дребни, но все пак наситени със значение детайли, отбеляза, че Лисбет не пие така, сякаш изпитва наслада, а по-скоро като че пиенето е работа, която иска да отметне.

В движенията ѝ имаше нещо изключително целеустремено, а и никой, изглежда, не смееше да отиде при нея. Жена на име Регине Рихтер, която в ежедневието се занимаваше с когнитивна поведенческа терапия и седеше на по-вътрешна маса, дори се питаше дали Лисбет Саландер изобщо бе забелязала и едно от лицата в ресторанта. Поне Регине не можеше да си спомни Лисбет да бе хвърляла поглед на помещението или проявила и най-беглия интерес към каквото и да било там вътре. Барманът Стефе Милд пък смяташе, че Лисбет се подготвя за някаква операция.

В 21,15 ч. тя плати в брой и излезе в нощта без дума или кимване. Мъж на средна възраст с каскет, на име Кенет Хьоок, който сам по себе си не беше особено трезвен, нито особено надежден, ако трябва да се вярва на бившите му съпруги и като цяло на всичките му приятели, я видя да прекосява „Марияторет“ като да беше „поела на дуел“.

Въпреки студа Микаел Блумквист вървеше към дома си бавно, вглъбен в мрачните си мисли, но все пак поприсви устни в усмивка, когато срещна старите редовни клиенти на „Бишопс Армс“.

— Значи, все пак не е било свършено с теб! — изрева Арне, или както там се казваше.

— Може би не съвсем, засега — отвърна Микаел и за секунда се замисли дали да не изпие една бира за финал в кръчмата и да си побъбри малко глупости с Амир.

Но се чувстваше твърде нещастен. Искаше да остане сам, затова продължи към входа си. Нагоре по стъпалата бе обзет от неопределено неприятно усещане, навярно последица от всичко преживяно. Опита се да го прогони, но то не изчезна, а се засили, когато разбра, че на горния етаж бе изгоряла лампа.

Беше пълна тъмница и Микаел забави крачка. После внезапно долови някакво движение. В следващия миг нещо проблесна, блед лъч светлина като от телефон, и смътно, като призрак, на площадката се появи мършава фигура с тъмни, искрящи очи.

— Кой е там? — попита той изплашено.

После обаче видя — беше Лисбет, и макар отначало да се зарадва и да разпери ръце, не му олекна, както бе очаквал.

Лисбет изглеждаше бясна. Очите ѝ бяха гримирани в черно, а тялото ѝ изглеждаше напрегнато като за нападение.

— Ядосана ли си? — попита той.

— Адски.

— И защо, приятелко моя?

Лисбет направи крачка по коридора, лицето ѝ бе пребледняло и за миг той се сети за раната ѝ.

— Защото идвам на посещение, а вкъщи няма никой — каза тя и тогава той тръгна към нея.

— Скандално, а? — отвърна той.

— Така мисля.

— Ами ако сега те поканя да влезеш?

— Тогава ще се видя адски принудена да приема.

— Значи, мога да те поздравя с добре дошла — рече той и за първи път от доста време по лицето му се разля широка усмивка.

В нощното небе навън падаше звезда.