Доктор Джордан каза тихо:
— Съпругата ви умира, Джон. Остават й само няколко часа.
От жал към изправения пред него слабичък младеж с бледо, изтерзано лице, облечен в сини работни дрехи, той добави:
— Да можех да ви кажа нещо друго. Но знам, че искате да научите истината.
Те разговаряха в болницата „Сейнт Бийд“ в Мористаун, Ню Джързи. Шумът на отиващия си ден — шумът на един малък град — едва-едва се промъкваше отвън и плахо нарушаваше мълчанието между двамата.
На слабата светлина в болничната стая Андрю забеляза, че адамовата ябълка на мъжа срещу него подскочи конвулсивно два пъти, преди той да се съвземе и да може да промълви.
— Просто не мога да повярвам. Ние току-що започнахме семейния си живот. Току-що сложихме началото. Нали знаете, имаме бебе.
— Да, знам.
— Толкова е…
— Жестоко?
Младежът кимна. Добър, скромен човек, отруден на вид. Джон Роу, двадесет и пет годишен — само четири години по-млад от доктор Джордан — понасяше удара с мъка, но това не бе чудно. Андрю искаше да го утеши някак. Макар че доста често бе срещал смъртта и лесно долавяше признаците на нейното приближаване, още не знаеше как да се държи с приятелите и близките на умиращия. Дали лекарят трябва да говори направо или да търси заобиколен начин? Въпрос, по който не се четяха лекции нито в медицинската академия, нито някъде другаде.
— Вирусите са коварни, макар че в повечето случаи не са толкова упорити както при Мери. Обикновено се повлияват от лечението — обясни Андрю.
— Нищичко ли няма? Някакво лекарство, което би могло…
Андрю поклати глава. Излишно бе да дава подробния отговор: „Още не е открито лекарство за остра кома при напреднала форма на инфекциозен хепатит.“ Безполезно беше и да казва, че е обсъждал случая със своя колега и партньор доктор Ноа Таунсенд, специалист с много по-голяма практика и главен лекар на болницата.
Само преди един час той бе казал на Андрю:
— Направил си всичко, което зависи от теб. Аз не бих могъл да сторя нищо повече.
И тогава Андрю реши да потърси Джон Роу във фабриката в близкия град Бунтон, където той бе застъпил на работа вечерна смяна.
По дяволите! Андрю стрелна с поглед високото метално легло и неподвижната фигура. В стаята нямаше друг, тъй като на вратата откъм коридора ярко се открояваше надпис „изолатор“. На статива до болната висеше банка, чието съдържание — декстроза, физиологичен разтвор и витамин В-комплекс се вливаше капка по капка през една игла във вената на предмишницата й. Навън се бе стъмнило. Валеше силен дъжд и от време на време се чуваше тътен на буря. Отвратителна нощ. Последна в живота на младата съпруга и майка, която само преди седмица бе здрава и жизнена. По дяволите! Жестоко, наистина.
Само няколко дни преди отиващия си петъчен ден — в понеделник — при Андрю влезе Мери Роу, дребничка, хубавка, макар и явно неразположена. Оплака се, че й е зле, чувства се отпаднала и няма апетит, а температурата й е 38 градуса.
Преди четири дни, каза му госпожа Роу, имала същите оплаквания и няколко пристъпа на повръщане, ала на другия ден й станало по-добре и помислила, че се е оправила. Но ето че я повторило. Сега тя се чувствала ужасно, по-зле отпреди.
Андрю провери бялото на очите на Мери Роу — виждаше се жълтеникав оттенък. Поява на жълтеница личеше и в някои кожни участъци. Той палпира черния й дроб — бе увеличен и болеше при натиск. Зададе й няколко въпроса и разбра, че миналия месец са били заедно със съпруга си на екскурзия в Мексико. Да, за по-евтино отседнали в малък второкласен хотел. Да, там тя яла местна храна и пила от тамошната вода.
— Веднага постъпвате в болницата — й каза Андрю, — ще направим изследване на кръвта за всеки случай, но съм сигурен, че имате инфекциозен хепатит.
И понеже Мери се стресна, той обясни, че по всяка вероятност в Мексико се е заразила от храна или вода. Подобни случаи бяха често явление в страни, където не се обръща достатъчно внимание на хигиената.
Лечението, каза Андрю, ще бъде поддържащо, с венозно вливане на течности. Деветдесет и пет на сто от болните се възстановяват напълно за три-четири месеца, макар че Мери ще е в състояние да се прибере в къщи след броени дни, добави той.
Мери го бе запитала с тъжна усмивка:
— А останалите пет процента?
Андрю се бе засмял и бе отвърнал:
— Забравете ги! Тази част от статистиката не касае вашия случай.
Точно тук бе сгрешил.
Вместо да се подобрява, състоянието на Мери Роу се влошаваше. Билирубинът в кръвта й показваше все по-високи стойности — признак за тежка форма на жълтеница, очевидна и от обезпокояващите петна по кожата. Кризата се изостри и в сряда изследванията сочеха опасно ниво на амоняка в кръвта. Заболелият черен дроб не можеше да се справя с образуващия се в червата амоняк.
Вчера се влоши и психическото състояние на болната. Мислите й бяха объркани, тя бе изгубила чувство за ориентация, не знаеше къде се намира, не бе в състояние да познае нито Андрю, нито съпруга си. Тогава Андрю предупреди Джон Роу, че положението на съпругата му е много сериозно.
В четвъртък през целия ден доктор Джордан бе угнетен от мисълта, че не може да й помогне и докато преглеждаше други пациенти, продължаваше да мисли по този въпрос, но без резултат. Очевидно една от пречките за възстановяване на организма бе натрупването на амоняк в кръвта. Как да го отстрани? Медицината не предлагаше никакъв изход.
В края на краищата, и то съвсем несправедливо, той си изкара яда на една жена-търговски пътник, появила се в кабинета му късно след обяд от името на някаква проклета фирма за лекарства. Вече не си спомняше нито името, нито външния й вид, освен че носеше очила и бе млада, просто дете, вероятно без никакъв опит.
Тя бе от „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“. После Андрю се чудеше защо когато от информацията съобщиха за нея, се беше съгласил да я приеме. Може би, за да научи нещо ново, макар че докато тя говореше за най-новия антибиотик на нейната фирма, мислите на доктор Джордан блуждаеха другаде. Жената се възмути:
— Вие дори не ме слушате, докторе!
Това естествено го вбеси:
— Може би, защото мисля за нещо по-важно и вие само ми губите времето!
Прозвуча грубо — нещо, което обикновено не би допуснал. Но растящото му безпокойство за Мери Роу съвпадна с отдавнашната му неприязън към лекарствените фирми и към постоянния им натиск да продадат стоката си на всяка цена. Естествено имаше някои много добри лекарства, производство на големи фирми, но увлечението по дребно търгашество и умилкване около лекарите му се струваше обидно. С такава практика се сблъска за пръв път още в медицинския факултет. Там студентите — бъдещите лекари, които щяха да предписват препарати (един добре известен на търговците факт) — бяха обект на преследване, ласкателство и угодничество от страна на лекарствените фирми. Освен това търговците раздаваха стетоскопи и медицински чанти, приемани с възторг от някои студенти. За разлика от тези свои колеги, Андрю предпочиташе да не е зависим от никого и сам да си купува необходимото, макар че не разполагаше с много средства.
— Може би ще ми кажете, докторе, какво е това чак толкова важно нещо? — полюбопитства жената от „Фелдинг-Рот“.
Тогава той троснато й обясни критичното положение на Мери Роу поради голямото количество амоняк в кръвта и злъчно добави, че би желал компании като „Фелдинг-Рот“, вместо да рекламират някакъв антибиотик от рода „и ние ги правим“, който навярно не е нито по-добър, нито по-лош от дузина подобни препарати вече залели пазара, да разработят препарат, който да възпрепятства прекомерната концентрация на амоняк в кръвта…
После млъкна вече от неудобство заради грубото си държание и сигурно щеше да й се извини. Тя обаче междувременно бе събрала материалите и мострите и вече си тръгваше, като каза на излизане от кабинета му само:
— Довиждане, докторе.
Тъй миналият ден не предложи нищичко ново, с което Андрю да помогне на пациентката си Мери Роу.
Тази сутрин по телефона позвъни старшата сестра на етажа г-жа Лъдлоу:
— Доктор Джордан, безпокоя се за вашата пациентка Мери Роу. Тя изпада в кома, не реагира на нищо.
Андрю светкавично се озова в болницата. Специализант-ординаторът бдеше при Мери Роу, вече изпаднала в дълбока кома. Още когато фучеше с автомобила си към болницата, за доктор Джордан бе съвсем ясно, че и най-отчаяните усилия няма да помогнат за спасяване на болната. Единственото, което им оставаше, бе да продължат интравенозното вливане на лекарствения разтвор. И надеждата.
Към края на деня се разбра, че надежда няма. Мери Роу си отиваше. Съпругът й едва сдържайки сълзите си, запита:
— Докторе, дали тя ще дойде в съзнание? Ще разбере ли Мери, че съм тук?
— Съжалявам, но няма такива изгледи — каза Андрю.
— Нищо, аз ще си остана при нея.
— Разбира се. Медицинските сестри ще бъдат наблизо. Ще кажа и на ординатора.
— Благодаря, докторе.
Излизайки, Андрю се замисли: благодарност за какво? Почувства нужда от чашка кафе и тръгна натам, където знаеше, че ще го намери.
Лекарският салон бе пестеливо обзаведен с няколко стола, лавица за пощата, телевизор, малко писалище и гардеробчета за лекарите, но осигуряваше две важни предимства — възможност за уединение и винаги горещо кафе. Там Андрю не завари никого. Наля си кафе и се отпусна в едно старо, доста износено кресло. Нищо не го задържаше в болницата, но той инстинктивно отлагаше тръгването към ергенския си апартамент. Беше му го намерила Хилда, съпругата на Ноа Таунсенд — удобно жилище, но понякога се чувстваше много самотен в него.
Кафето бе горещо. Докато изстине, Андрю реши да прегледа новия брой на вестник „Нюарк старледжър“. На първа страница централно място заемаше съобщение за някакъв „спутник“, нещо като сателит на Земята, изпратен в космоса от русите с тържествени фанфари, възвестяващи „утрото на нова космическа ера“. Докато се очаквало, според вестниците, президентът Айзенхауер да вземе мерки за ускоряване космическата програма на САЩ, американските учени се почувствали „шокирани и унизени“ от техническото превъзходство на русите. На Андрю му се прииска шокът да засегне и медицинската наука. Въпреки че през дванадесетте години след Втората световна война тя бе постигнала голям напредък, все още продължаваше да страда от сериозни празноти и въпроси без отговор.
Андрю захвърли вестника и посегна към „Медикъл икъномикс“ — списание, което ту го разсмиваше, ту го смайваше. Твърдеше се, че то се ползувало с най-голяма популярност сред лекарите, измествайки дори престижния ежемесечник „Ню Ингланд джърнъл ъф медсин“.
Целта на „Медикъл икъномикс“ бе да просвещава лекарите как да печелят много пари и как да ги инвестират и харчат. Той зачете статията „Осем начина за намаляване данъчното облагане при частната практика“. Навярно нямаше да е зле да научи нещо в тази област, понеже боравенето с парите, които всеки лекар в края на краищата изкарваше, бе още една тема извън програмата на лекциите в медицинския факултет. А сумите, постъпващи в банковата му сметка, откакто започна работа с доктор Таунсенд — вече година и половина — просто го смайваха. За Андрю това бе едно непознато и съвсем не лошо преживяване. Той нямаше намерение да става роб на парите, но все пак…
— Извинете, докторе.
Женски глас. Доктор Джордан се обърна.
— Не ви намерих в частния кабинет, доктор Джордан, и затова реших да проверя дали сте в болницата.
Дявол да го вземе! Вчерашната жена от фирмата за лекарства. Шлиферът й бе мокър. По кестенявата й коса се стичаха дъждовни капки, а очилата й се бяха запотили от водата. Виж ти, с цялата си наглост се вмъкнала тук!
— Сигурно не знаете, че тук не е за външни лица-започна той. — Освен това аз не се срещам с търговци…
— В болницата — прекъсна го тя. — Да, зная, но мисля, че въпросът, по който съм дошла е сериозен.
С бързи отмерени движения тя остави своето куфарче на земята, свали очилата си, изтри ги и започна да съблича шлифера си.
— Ужасно е навън! Докато мина през паркинга, станах вир-вода.
— Какво е това толкова важно нещо?
Жената, която отново му направи впечатление с възрастта си — млада, вероятно не повече от двадесет и четири годишна — метна шлифера си на един стол. Тя отвърна бавно и внимателно.
— Амонякът, докторе. Вчера ми казахте, че ваша пациентка, болна от хепатит, умира от натрупване на амоняк в кръвта. Казахте, че бихте желали…
— Знам какво съм казал!
Жената го изгледа косо с ясните си сивозелени очи. Андрю почувствува, че има работа със силна личност. Не можеше да се каже, че е хубава, мислеше си той, макар че имаше приятно лице с високи скули. Ако си изсуши косата и я среши, вероятно ще изглежда по-добре. Фигурата й, без шлифера, не беше лоша.
— Не се съмнявам, докторе, сигурна съм, че паметта ви е по-добра от обноските.
Андрю се опита да каже нещо, но тя го прекъсна с нетърпелив жест:
— Вчера не ми се удаде възможност да ви кажа, че моята компания „Фелдинг-Рот“ от четири години работи върху препарат за намаляване продукцията на амонячни съединения от чревните бактерии, който вероятно би помогнал в критична ситуация, в каквато е изпаднала и вашата пациентка. Нямах обаче представа докъде са стигнали колегите от дирекцията за научни изследвания.
— Радвам се, че има опити в тази насока — отвърна Андрю, — но все още не мога да разбера…
— Ще разберете, ако слушате.
Тя отметна няколко мокри кичура коса, паднали на лицето й.
— Те вече са разработили лекарството и са го приложили успешно върху животни. Нарича се лотромицин. Вече е готово за изпитания върху хора. Успях да взема малко и го донесох.
Андрю стана от креслото:
— Ако правилно ви разбирам, госпожице…
Той не можа да си спомни нейното име и за пръв път се почувства неловко.
— Изобщо не съм очаквала, да си спомните името ми — отново това неспокойствие. — Аз съм Силия де Грей.
— Да не би да намеквате, госпожице де Грей, да предпиша на пациентката си непознато лекарство още в експериментален стадий, изпробвано само върху животни?
— Приложението на всяко ново лекарство неизбежно започва от някой човек.
— Ако не възразявате, аз не желая да предписвам пръв вашето лекарство — каза Андрю.
Силия де Грей повдигна скептично едната си вежда. Гласът й стана по-рязък:
— Дори когато пациентката ви умира и не може да й се помогне с нищо друго? Как е тя днес, докторе?
— По-зле от вчера — той замълча в колебание. — Изпадна в кома.
— Значи тя наистина умира!
— Вижте, госпожице де Грей, сигурен съм в добрите ви намерения и съжалявам, че ви посрещнах с груб тон. За нещастие вече е много късно. Късно е да се започва с експериментални лекарства, а дори да бих приел, имате ли представа за всичките формалности, с които трябва да се съобразим?
— Да — потвърди тя. Очите й светнаха и се втренчиха в Андрю. Стори му се, че започва да харесва тази пряма и смела жена с вид на момиче. Тя продължи:
— Да, знам съвсем точно какви процедури и протоколи се изискват. Вчера, след като излязох от кабинета ви, се занимавах само с този въпрос, да, и с нашия директор на научните изследвания, притисках го да ми даде лотромицин — засега има съвсем малко количество. Но успях да взема от нашите лаборатории долу в Камдън едва преди три часа и бързах с колата дотук, без никакво спиране в това ужасно време.
Андрю започна:
— Благодарен съм…
Тя обаче припряно кимна:
— Освен това доктор Джордан набавени са и необходимите документи. Остава само да се вземе писмено разрешение от тази болница и от най-близкия роднина на пациентката.
Той се вторачи в нея и само успя да измънка:
— Да ме вземат мътните.
— Губим време! — подкани го Силия де Грей. Тя бе отворила куфарчето си и вадеше документите.
— Моля прочетете най-напред това. Описание на лотромицина, направено за вас от научноизследователската дирекция на „Фелдинг-Рот“. Ето и указание от нашия директор по медицинските въпроси как се прилага препаратът.
Андрю взе двата материала, които очевидно бяха първите от цял куп други.
Още първите редове приковаха вниманието му.
Бяха минали почти два часа.
— Няма какво да губим, Андрю, при твоята безнадеждно болна — гласът в телефонната слушалка бе на Ноа Таунсенд.
Успял след упорито търсене да го открие на някаква вечеря с приятели, Андрю му описа характеристиките на експерименталния препарат лотромицин.
Таунсенд продължи:
— Казваш, че съпругът е съгласен?
— Даде писмено съгласие. Обадих се и на началника на болницата у дома. Той дойде и попълни декларацията на машина. Подписана е вече от съпруга и от свидете пи.
Андрю говори предварително с Джон Роу в коридора, до болничната стая на съпругата му. Младият човек се въодушеви дотолкова, че доктор Джордан трябваше да го предупреди да не възлага големи надежди и да не очаква особена промяна. Подписът на формуляра беше доста разкривен, тъй като ръката на Джон трепереше от вълнение. Но все пак беше подпис — законните изисквания бяха спазени.
Андрю обясни на Ноа Таунсенд:
— Началникът на болницата потвърди, че другите документи на „Фелдинг-Рот“ са в ред. Явно нещата се улесняват, понеже лекарството не се пренася извън границите на щата.
— Трябва да впишеш на всяка цена тези подробности в картона на болната.
— Вече съм го направил.
— И сега ти е нужно само моето разрешение?
— За болницата. Да.
— Давам го — потвърди доктор Таунсенд. — Не защото имам някаква надежда. Андрю, сигурен съм, че пациентката ти няма да се оправи, но нека да опитаме невъзможното! Мога ли вече да се върна на масата при вкусния печен фазан?
Андрю постави телефонната слушалка на мястото. Говореше от сестринската стая.
— Готово ли е всичко? — запита той.
Дежурната сестра, вече пенсионерка, работеща по извънсписъчния състав, бе приготвила табличка със спринцовка. Тя отвори хладилника, взе и постави на табличката стерилното флаконче, донесено от представителката на „Фелдинг-Рот“.
— Да, готово — отговори тя.
— Хайде да вървим.
При леглото на Мери Роу седеше доктор Овъртън, ординаторът от сутринта. Зад него Джон Роу крачеше насам-натам.
Андрю разясни действието на лекарството на колегата си, плещест открит тексасец, който с провлачен тон запита:
— Вярвате ли в чудеса?
— Не — отсече Андрю, и се обърна към съпруга на Мери Роу. — Искам пак да ви кажа Джон, надеждата е много малка, почти никаква, просто при тези обстоятелства…
— Разбирам — прошепна Джон с развълнуван глас. Сестрата подготви Мери за инжекция — мускулна, в бедрото. Андрю поясни на доктор Овъртън:
— Според указанията на фирмата-производител същата доза трябва да се прилага на четири часа. Оставил съм предписание, но искам…
— Аз ще съм тук, шефе. И о’кей, на четири часа! — а после прошепна. — Хайде на бас, че нищо няма да излезе! Даже ви давам аванс…
Андрю го изгледа и той млъкна. Тексасецът бе на специализация в болницата от една година и прояви голяма компетентност като лекар, но се оказа пословично коравосърдечен.
След като постави инжекцията, сестрата провери пулса и кръвното налягане на болната.
— Не реагира, докторе. Без промяна в жизнените функции — докладва тя.
Андрю кимна за момента с известно облекчение. Не очакваше положителен резултат, но не изключваше напълно тази възможност, особено при експерименталните лекарства. Въпъреки това много се съмняваше, че Мери Роу ще издържи до сутринта.
— Ако състоянието й се влоши още повече, телефонирайте ми у дома — нареди той.
На излизане се обърна към съпруга с едно тихо: „Лека нощ, Джон“ и си тръгна.
Едва след като се прибра в къщи, Андрю се сети, че бе забравил да се обади на служителката от „Фелдинг-Рот“, която остана да чака в лекарския салон. Този път си спомни името й — де Грей. Синди ли беше? А, не, Силия. Понечи да й телефонира, после реши, че сигурно сама е успяла да се осведоми за направеното. Отложи разговора с нея за следващия ден.
В събота сутрин Андрю обикновено приемаше пациенти в кабинета си от 10 часа, а към обяд се отбиваше в болницата. Сега той обърна обичайния график и бе в „Сейнт Бийдс“ към 9 часа.
Бурната, дъждовна нощ бе отстъпила на свежа и ясна утрин. Малко студена, но слънчева.
Докато доктор Джордан изкачваше външната стълба на болницата, главната врата с трясък се отвори и оттам изскочи доктор Овъртън. Беше много развълнуван, косата му беше разрошена сякаш ставайки от сън, в бързината бе пропуснал да се среши. Той сграбчи Андрю за ръката и задъхано заговори:
— Опитах се да ви телефонирам. Бяхте вече излязъл. Портиерът ми каза, че сте тръгнал насам. Исках пръв да ви хвана на влизане.
Андрю издърпа ръката си.
— Какво е станало? — учуди се той.
Ординаторът с мъка преглътна:
— Нищо. Елате с мен!
Овъртън тръгна пред Андрю по коридора и влезе пръв в асансьора. Нито говореше, нито дори поглеждаше доктор Джордан в очите, докато не стигнаха на четвъртия етаж. Там стремително излезе и бързо закрачи, следван от Андрю.
Двамата се озоваха пред болничната стая, в която миналата вечер Андрю бе оставил Мери Роу в безсъзнание, съпруга й, дежурната сестра и Овъртън.
— Влезте! — подкани ординаторът. — Влезте вътре.
Андрю отвори вратата и замръзна стъписан. Зад гърба си чу гласа на тексасеца:
— Трябваше да приемете баса ми, доктор Джордан! Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.
Андрю отвърна тихо:
— Аз самият не мога да повярвам.
Мери Роу, в пълно съзнание, със синя дантелена нощница, му се усмихваше, седнала в леглото. Въпреки че едва й стигаха силиците да раздвижи устните си, нейното състояние в сравнение с дълбоката кома миналата нощ изглеждаше чудо. Предишният силно жълт цвят на кожата й сега бе доста избледнял. При появата на Андрю, съпругът й стана и засмян до уши протегна ръце:
— Благодаря, докторе. О, колко съм ви признателен!
Адамовата ябълка на Джон Роу пак заподскача нагоре-надолу, когато Андрю му подаваше ръка.
Откъм леглото се дочу немощният, развълнуван глас на Мери Роу:
— Бъдете благословен, докторе.
Дойде ред и на ординатора. Той стисна ръката на Андрю:
— Поздравления!
И със съвсем променен глас добави: — Сър.
Андрю изненадан забеляза, че очите на снажния тексасец бяха замрежени от сълзи.
В стаята шумно влезе главната сестра, госпожа Лъдлоу. Винаги заета и сериозна, сега тя сияеше от радост.
— Из цялата болница говорят за вас, доктор Джордан!
— Вижте какво — отвърна Андрю, — това бе едно експериментално лекарство, лотромицин. Донесоха ми го, аз не бях…
— За нас вие сте герой! Ако бях на ваше място, нямаше да се дърпам — прекъсна го сестрата.
— Наредих да й направят кръвна картина — докладва ординаторът. — Амонякът е под токсичното ниво. Били-рубинът не се повишава. По-нататък продължаваме с обичайното лечение.
И промърмори на себе си:
— Невероятно!
Андрю се обърна към пациентката:
— Радвам се за вас, Мери!
Изведнъж се досети:
— Някой да е виждал онова момиче от „Фелдинг-Рот“? Госпожица де Грей?
— Преди малко се въртеше насам — отговори сестра Лъдлоу — може би е в сестринската стая.
— Извинете ме — каза Андрю и излезе.
Силия де Грей чакаше в коридора. Беше с друг тоалет. На лицето й меко грееше усмивка.
Щом погледите им се срещнаха, Андрю усети, че между двамата се породи някакво стеснение.
— Изглеждате много по-добре със суха коса — каза той.
— И вие не сте язвителен като вчера!
Настъпи кратко мълчание. Андрю запита:
— Разбрахте ли?
— Да.
— Там… — той посочи към болничната стая — там те благодариха на мен. Но вие сте човекът, на когото ние всички трябва да благодарим.
Тя се усмихна:
— Вие сте докторът.
После изведнъж всички бариери рухнаха — двамата се смееха и плачеха заедно. За своя голяма изненада той сграбчи Силия и я целуна.
Когато седнаха на чашка кафе и си разделиха една кифличка в бюфета на болницата, Силия де Грей свали очилата си и каза:
— Телефонирах на нашия директор по медицинските въпроси и му казах за случилото се. Той говорил с някои от изследователите на „Фелдинг-Рот“. Всички са много щастливи.
— И с право. Създали са чудесно лекарство — отвърна Андрю.
— Поръчаха ми да ви питам дали ще подготвите материал за публикация с описание на случая и резултатите от приложението на лотромицина, която да се предложи на някое медицинско списание.
— С удоволствие — каза той.
— Това естествено ще бъде от полза за „Фелдинг-Рот“ — нейният глас прозвуча делово. — Имаме желание лотромицинът да заеме мястото си сред най-добрите препарати и да постигне голям успех на пазара. За вас също няма да е зле.
Андрю потвърди с усмивка:
— Сигурно.
Докато отпиваше кафе от чашата, той се замисли. Беше му съвсем ясно, че само по една щастлива случайност, благодарение на удивителната и чаровна млада жена, седнала срещу него, той бе участвал в написването на една страница от историята на медицината. Малцина бяха лекарите, на които изобщо им се отдаваше такъв шанс.
— Вижте, искам да ви кажа нещо — започна Андрю. — Вчера, Силия, вие бяхте напълно права за лошото ми държание. Отнесох се грубо към вас и моля да ме извините.
— Не е необходимо — енергично отвърна тя. — Хареса ми как се държахте. Тревожехте се за вашата болна и не ви интересуваше нищо друго. Явно бяхте много загрижен. Но вие винаги сте такъв, нали?
— Откъде знаете? — изненада се той.
— Казаха ми — отново бързата, топла усмивка.
Тя пак си сложи очилата. Изглежда й беше станало навик да ги сваля и да ги слага.
— Знам много неща за вас, Андрю Джордан — продължи Силия. — Отчасти защото съм професионално задължена да опознавам лекарите и отчасти… е, по-късно ще стигна и до този въпрос.
Колко различни лица има това необичайно момиче, помисли той.
— А какво знаете? — полюбопитства Андрю.
— Ами най-напред, вие сте бил отличник на вашия курс в медицинския факултет при университета „Джон Хопкинс“. Второ, стажувал сте като интернист и ординатор в болницата „Масачузетс Дженерал“ — там отиват най-добрите. После доктор Таунсенд ви е избрал между петдесет кандидати за свой партньор, понеже се е убедил, че вие сте способен. Да продължавам ли?
— Има ли още? — засмя се той.
— Да… още, че вие сте много мил човек, Андрю. Всички го казват. Естествено, открила съм и някои недостатъци.
— Вие ме смайвате! Да не искате да кажете, че в крайна сметка не съм идеален?
— Имате няколко тъмни петънца — продължи Силия. — Например за лекарствените фирми. Много сте предубеден към нас. Е, съгласна съм, че някои работи…
— Спрете! Тук спрете! — вдигна ръка Андрю. — Признавам, че съм предубеден. Искам обаче да ви кажа, че тази сутрин съм готов да си променя мнението.
— Добре, но недейте го променя напълно — гласът на Силия отново прозвуча делово. — В нашия бранш има много хубави неща и вие на практика се убедихте в едно от тях. Има обаче и някои не толкова хубави. Аз също не ги харесвам и се надявам да ги отстраня.
— Вие да ги отстраните? — повдигна вежди той. — Вие лично?
— Знам какво си помислихте — че съм жена.
— Понеже го казахте — да.
Силия продължи със сериозен тон:
— Идва време, всъщност то вече е дошло, когато жените ще правят много неща, недостъпни за тях в миналото.
— Точно сега съм готов да го повярвам, особено що се отнася до вас — отвърна Андрю. — Споменахте, че по-късно ще ми кажете още някои неща, които ме засягат.
За пръв път Силия де Грей се поколеба.
— Да, казах — тя прониза Андрю със силните си сивозелени очи. — Смятах да отложа този въпрос за друг път, когато се срещнем отново, но нищо не пречи да ви го кажа и сега. Реших да се омъжа за вас.
Наистина беше невероятна! Какъв характер! Кипеше от енергия и жизненост, да не говорим за изненадващата й дързост. Андрю срещаше за пръв път в живота си такъв човек. Отначало понечи да се засмее, после изведнъж промени решението си.
Един месец по-късно на скромно тържество, в присъствието на няколко близки приятели и роднини Андрю Джордан и Силия де Грей встъпиха в граждански брак.
На втория ден от сватбеното им пътешествие Силия каза на Андрю:
— Бракът ни ще бъде хубав. Ние с теб ще го направим хубав.
— Според мен… — Както се обръщаше върху голямата хавлия, на която лежаха и двамата, Андрю успя да целуне съпругата си по врата — вече сме го направили.
Те бяха дошли на един от бахамските острови-Елойтъра. По ширналото се ясно небе имаше само няколко тънки облачета, обсипани от топлите лъчи на късното утринно слънце. По брега, чийто бели пясъци се губеха сякаш в безкрайността, не се мяркаше жив човек. Бриз от морето размърда листата на палмите и накъдри на вълнички спокойната прозрачна вода.
— Ако говориш за секса, ние двамата наистина сме в добра форма — погледна го Силия.
Той се повдигна на лакът:
— В добра форма ли? Ти си същински динамит! Къде си го учила… — Андрю спря — не, не ми отговаряй!
— Аз бих могла да ти задам същия въпрос — шеговито отвърна тя. И спускайки ръка по бедрото му, леко плъзна език по очертанията на неговите устни.
Той протегна ръце към нея и прошепна:
— Хайде да отидем в бунгалото.
— А защо не тук? Или ей там във високата трева?
— И да подлудим туземците, а?
Тя се разсмя, а Андрю я издърпа да стане и двамата затичаха по плажа.
— Ама ти си бил срамежлив! Каква свенливост! Никога не съм допускала.
Той я въведе в тръстиковото бунгало, което бяха наели предишния ден и в което щяха да прекарат още десетина дни.
— Не искам да те деля с мравките и рачетата по пясъка. Ако това се нарича свенливост, нямам възражения — обясняваше той, докато си сваляше банските гащета.
Силия го бе изпреварила. Хвърлила бикините си, тя лежеше гола на леглото и продължаваше да се смее. След час двамата отново се появиха на плажа.
— Бях започнала да ти казвам, че нашето семейство…
— Ще бъде едно прекрасно семейство — довърши Андрю. — Съгласен съм.
— И за да бъдем наистина образцова двойка, трябва да изпълним житейския си дълг.
Андрю се бе отпуснал блажено по гръб, с длани под главата.
— Пак съм съгласен — потвърди той.
— Тъй че трябва да си имаме деца.
— Ако мога нещо да помогна, само ми…
— Андрю! Моля те бъди сериозен.
— Не мога. Прекалено съм щастлив.
— Тогава аз ще стана сериозна и заради двама ни.
— Колко деца? — запита той. — И кога?
— Мислих и за това. Надявам се да имаме две — първото, колкото е възможно по-скоро, а второто-две години след него. Тъй ще съм приключила с ражданията, преди да навърша тридесет.
— Много хубаво и доста експедитивно — одобри Андрю. — Искам да знам имаш ли планове за старините си-да кажем от тридесет и първата година нататък.
— Ще правя кариера. Не съм ли ти казвала?
— Не си спомням. Ако нямаш нищо против, любов моя, внезапният ни скок в лоното на брака не ни позволи да се отдадем на житейски размисли и дискусии.
— Прав си — да, споделих плановете си за децата със Сам Хоторн. Получих пълното му одобрение.
— Браво на Сам, който и да е той — Андрю сбърчи вежди. — Чакай, не беше ли на сватбата ни, този от „Фелдинг-Рот“?
— Точно той. Сам Хоторн е моят началник, регионалният търговски директор. Беше с жена си Лилиан.
— Сетих се. Всичко си спомням.
Сякаш бе пред очите му — висок, дружелюбен мъж, вероятно към тридесет и пет годишен, започнал отрано да оплешивява. Скулест, с изсечени черти на лицето, което напомняше на Андрю за релефните образи, изваяни в скалите на Маунт Ръшмор. А съпругата на Сам Хоторн бе една очарователна брюнетка.
Прехвърляйки наум събитията през последните три дни, Андрю помоли Силия:
— Не ми забелязвай, аз тогава бях като замаян.
И се досети, че една от причините за това бе появяването на Силия с бял тоалет и къс воал в залата на един местен хотел, където бяха решили да се оженят. Ритуалът щеше да изпълни един приветлив съдия, член на управителния съвет на болницата „Сейнт Бийдс“. Доктор Таунсенд водеше Силия под ръка.
Ноа Таунсенд бе съвсем подходящ за случая — образец на улегнал лекар. С посребрената коса и лъхащото достолепие той приличаше на британския министър-председател Харолд Макмилан, който често се оказваше в центъра на политическите новини, при сегашната му роля на помирител между Великобритания и САЩ след възникналите между тях разногласия по повод на Суецкия канал.
На сватбата бе дошла от Филаделфия майката на Силия — дребна на ръст жена, вдовица, склонна винаги да бъде в сянка. Бащата на Силия бе загинал във Втората световна война и затова в ритуала се налагаше да участва Таунсенд.
Андрю затвори очи — не толкова заради ослепителните слънчеви лъчи, а по-скоро да си представи мига, в който Ноа въведе булката…
На Андрю му се струваше, че от незабравимата сутрин в бюфета на болницата, когато Силия направо заяви решението си да се омъжи за него, все повече го омайваше магията на нейното очарование. Мислеше, че може да изрази всичко с една дума — любов — но всъщност бе нещо повече и по-различно, — бе изоставил съзнателно търсената самота и всеотдайно бе свързал живота си и своето аз с нейните, при което у него се породи неописуем възторг и радост. Нямаше друга като Силия. С нея не можеш да скучаеш дори за миг. Изненади, знания, мъдрост, идеи, планове извираха непрестанно от нейната силна, колоритна и свободолюбива натура. Почти от самото начало го осени някакво огромно щастие, сякаш благосклонната съдба го бе дарила с най-ценното, с наградата, която за други е мечта. Когато я представяше на колегите си, той усещаше, че Силия предизвиква възхищение и у другите.
В живота си Андрю бе срещал и други жени, но отношенията му с нито една от тях нямаха траен характер, за да се стигне до брак. И му бе още по-чудно, че когато Силия, както се казва, „направи предложение за женитба“, у него не се породи ни най-малко съмнение, колебание или желание да се отдръпне.
И все пак… едва в оня невероятен миг, когато видя Силия в бялата булчинска рокля — сияеща, млада, прелестна — изобщо всичко за което би могъл да мечтае един мъж, и всъщност много, много повече, Андрю усети как светкавицата на любовта възпламени душата му. Тогава действително разбра, че е влюбен и се убеди, че подобно нещо се случва веднъж в живота. Завладя го неописуемо щастие, което нямаше да го напусне, докато е жив и повярва до дъното на душата си, че въпреки цинизма на нашето време, за него и за Силия няма да има нито раздяла, нито развод.
Точно думата развод, разсъждаваше по-късно Андрю, го бе възпирала навремето да говори за брак, когато много от неговите връстници се женеха още щом навършеха двадесет. А и приносът на родителите му в тази насока не бе малък. Майка му, която според израза на Андрю, представляваше „нежеланите разведени“ присъствуваше на сватбата. Тя бе пристигнала от Лос Анджелес като някоя застаряваща пеперуда, съобщавайки на всеки, който можеше да я слуша, че е решила да прекъсне „процеса на зарязване“ на четвъртия си съпруг, за да присъства на „първия брак“ на сина си. Бащата на Андрю бе вторият й съпруг и когато Андрю запита за него, отговорът бе:
— О, мое мило момче, дори не си спомням как изглеждаше той. Не съм го виждала от двадесет години. Последното, което чух за него бе, че живеел като стар развратник с една седемнадесетгодишна проститутка в Париж.
Години наред Андрю бе правил опити да разбере майка си и да осмисли поведението й. Винаги обаче стигаше до едно и също, макар и много тъжно, заключение: че е празноглава, повърхностна, себична красавица, която привлича мъже със същия манталитет.
Той я покани на сватбата, въпреки че след това съжаляваше, от чувство за синовен дълг и поради убеждението, че всеки би трябвало да зачита своите родители. Изпрати покана и до последния известен адрес на баща си, но отговор нямаше и Андрю бе почти сигурен, че няма и да има. Приблизително на всеки три години той и баща му си разменяха поздравителни картички за Коледа. Нищо повече.
Андрю бе единственото дете от краткотрайния брак на родителите си, но вместо тях повече му се искаше да представи на Силия един друг член на семейството — неомъжената си леля, починала преди две години, при която бе прекарал почти цялото си детство. Тя не бе заможна, но някак успяваше, и то без помощта на родителите му, да изнамира пари за издръжка на Андрю в колежа и после в медицинския факултет. Той разбра цената на нейната жертвоготовност едва след смъртта й, когато в кантората на адвоката бе представена затрогващата сума на спестяванията й — няколкостотин долара.
При тези обстоятелства за Силия не бе трудно да се справи с майката на Андрю. Схванала положението без никакви предварителни обяснения, по време на сватбеното тържество тя бе много любезна, даже сърдечна, макар и без лицемерни възклицания, към позастарялата госпожа Джордан. После, когато Андрю споделяше съжалението си за странното поведение на майка си, Силия отвърна:
— Ние сключихме брак между двама ни, а не между семействата си, скъпи.
След миг добави:
— Вече аз съм твоето семейство и ще ти дам повече обич, отколкото си получил през целия си живот досега.
И тук на островния плаж, Андрю ясно разбираше, че това е истина.
— Иска ми се — продължи Силия, — ако си съгласен да остана на работа, колкото може по-дълго по време на първата ми бременност и след това да взема една година отпуск по майчинство. Сетне ще се върна на работа до втората ми бременност и тъй нататък.
— Съгласен съм, разбира се. Аз пък докато се радвам на обичта ти и се грижа да забременяваш, имам намерение да се отдавам малко на лекарска практика.
— Отдай се много и продължавай да бъдеш изискан и грижлив към пациентите си.
— Дано да е тъй — въздъхна доволно той и след няколко минути заспа.
През следващите дни те си разказваха всичко, което не бяха имали възможност да споделят.
Една сутрин по време на закуската, която редовно донасяше в бунгалото им Ремона, приветлива и мила тъмнокожа прислужница, Силия каза:
— Много ми харесва това място. Островът, хората, тишината. Доволна съм, Андрю, че го избра. Никога няма да го забравя.
— И аз съм доволен — отвърна той.
При подготовката на сватбеното пътешествие Андрю предложи отначало Хавай, но долови някаква неохота у Силия, затова веднага премина на другата идея, която за него бе на второ място.
След като пристигнаха на Бахамските острови, тя сподели:
— Не ти казах тогава, но отиването в Хавай би ме натъжило.
Когато му обясни причината, се запълни още едно бяло поле в картината на миналото.
На 7 декември 1941 година, когато Силия била на десет години и живеела с майка си във Филаделфия, баща й, Уилис де Грей, главен старшина във военноморските сили на САЩ, бил на бойния кораб „Аризона“ в Пърл Харбър. Същия ден по време на японската атака „Аризона“ бил потопен и хиляда сто и двама моряка на борда загинали. Повечето от тях намерили смъртта си, потъвайки с кораба и завинаги останали в прегръдките на морските дълбини. Един от тях бил Уилис де Грей.
— Да, спомням си го — отговори тя на въпроса на Андрю. — Естествено повечето време той бе далеч от къщи, в морето. Но щом си дойдеше, у нас ставаше винаги шумно и весело. Очаквахме го с нетърпение. Вълнуваше се дори малката ми сестра Джанет, макар че тя не си го спомня тъй добре.
— Що за човек беше? — полюбопитства Андрю.
Силия се позамисли, преди да отговори.
— Едър, гръмогласен, успяваше да разсмее хората, обичаше децата. Беше много силен, не само физически, но и по дух. Майка ми не е — навярно си забелязал. Даже когато пътуваше по моретата, той с писма й обясняваше какво да прави.
— Сега вероятно ти си нейната опора?
— Май че е така. Всъщност това стана почти непосредствено след смъртта на баща ми — усмихна се Силия. — Бях преждевременно съзряла за годините си. Сигурно все още съм.
— Мъничко — отвърна Андрю, — но аз реших, че съвсем спокойно мога да го приема.
По-късно той мило й каза:
— Ясно ми е защо не избра Хавай за сватбеното пътешествие. Но била ли си изобщо там, в Пърл Харбър?
Силия поклати глава.
— Майка ми не искаше да отиде там, а и аз не знам защо не се чувствувам готова.
Тя позамълча и продължи:
— Казаха ми, че можело да се стигне близо до мястото, където е потънал „Аризона“. Корпусът му се виждал, въпреки че не са успели да го извадят. Сигурно ще ти се стори чудно, Андрю, но ми се иска някой ден да видя лобното място на татко и да не съм сама. Имам желание да бъда с децата си.
След малко Андрю наруши тишината:
— Няма нищо чудно и ти обещавам, че ще го направим някой ден, когато имаме деца и те са достатъчно големи, за да разбират.
Веднъж излязоха на разходка с динги — очукана малка лодка, в която се просмукваше вода. Докато Андрю се бореше с веслата, заговориха за работата на Силия.
— Мислех, че търговските пътници на лекарствените фирми поначало са мъже — сподели Андрю.
— Не се отдалечавай толкова много от брега, страх ме с, че тази черупка може да потъне всеки момент — помоли Силия. — Да, прав си, поначало са мъже, макар че има и малко жени. Някои от тях са били медицински сестри в армията. Във „Фелдинг-Рот“ обаче аз съм първата и все още единствена жена в професията.
— Как успя да го постигнеш?
— С хитрина.
През хиляда деветстотин петдесет и втора година, заразказва тя, завършила държавния колеж „Пен“ с диплома бакалавър на фармацевтичните науки. Осигурявала си средства за следването от стипендията и от надниците си като продавачка в една дрогерия. В делник била нощна смяна, а в празник — дневна.
— От работата си — с едната ръка да подаваш по рецепта, а с другата — ролки за коса или дезодорант — в дрогерията научих много неща, които ми бяха от полза по-нататък. А, да, понякога продавах и „под щанда1“.
Тя обясни.
Идвали мъже, предимно млади, и смутени обикаляли из магазина, опитвайки се да привлекат вниманието на продавача. Силия винаги се досещала и питала:
— С какво мога да ви услужа?
Отговорът обикновено бил:
— Кога ще се освободи той?
— Ако искате презервативи, имаме богат избор — любезно казвала тя, изваждала изпод щанда кутии от различни марки и ги нареждала отгоре. Мъжете, изчервени от притеснение, набързо купували и изчезвали.
Понякога имало нахалници, които питали Силия дали би им помогнала да изпробват стоката, а тя отговаряла по един и същ начин:
— Дадено, когато кажете. Мисля, че сифилисът ми вече е отзвучал.
Сигурно някои веднага разбирали шегата, но, тъй или иначе, нито един от тях не пожелавал да рискува, и повече не се мяркали пред очите й.
Андрю се засмя, спря да гребе и остави лодката на дрейф.
След като се дипломирала, Силия подала молба за работа във „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“ като младши фармацевт. Назначили я и работила в лабораториите на фирмата две години.
— Там научих някои неща, главно, че ако не си изцяло отдаден на науката, работата в лабораторията ти се струва монотонна и скучна. Мен ме привличаше търговската работа. Привлича ме и сега.
И добави:
— Свързана е с вземане на важни решения.
Преминаването от лабораторията в търговския сектор било трудна задача. Силия направила опит по установения ред, но молбата й била отхвърлена.
— Казаха ми, че е въпрос на собствена политика на компанията, в търговските отдели да се назначават на работа жени единствено като секретарки.
Тя не се примирила и започнала кампания за постигане на целта си.
— Разбрах, че човекът, който би могъл да препоръча промяна в политиката на компанията, ако изобщо можеше да стане подобно нещо, е Сам Хоторн. Ти се запозна с него на сватбата ни.
— Твоят началник, маестрото на регионалната търговия — потвърди Андрю. — Който даде официално съгласие да имаме две деца.
— Точно така, за да мога да продължа да работя. Както и да е. Реших, че бих могла да въздействам на Хоторн единствено чрез жена му. Беше доста рискована операция. Едва не се провалих.
Силия разбрала, че госпожа Лилиан Хоторн активно участва в женското движение и би могла да прояви благосклонност към амбицията на една жена, решила да прави кариера. Веднъж когато Сам Хоторн бил на работа, Силия отишла у тях да се запознае с жена му.
— Изобщо не я бях виждала, нито имах предварително уговорено посещение. Просто натиснах звънеца и най-нахално се натрапих на жената.
Посрещнала я много хладно. Госпожа Хоторн, наскоро прехвърлила тридесетте — седем години по-възрастна от Силия, — била умна жена със силен характер. Докато неканената гостенка обяснявала целта на посещението си, тя нервно отмятала назад дългата си смолисто-черна коса. Накрая Лилиан Хоторн отсякла:
— Това е абсурдно! Нямам нищо общо с работата на съпруга си. А освен това той ще побеснее, щом научи, че сте идвали у дома.
— Знам. Вероятно ще ми коства работата — казала Силия.
— Трябваше добре да премислите постъпката си.
— О, премислих я, госпожо Хоторн, но разчитах на вашите съвременни разбирания и на идеята за равноправие на жените. Смятам, че те не бива да бъдат наказвани заради пола си.
За момент изглеждало, че Лилиан ще избухне. Доста троснато тя казала на Силия:
— Не ви липсва дързост.
— Именно — отвърнала Силия. — Точно затова ще имам голям успех в търговията.
Госпожа Хоторн я изгледала и изведнъж прихнала да се смее.
— Господи! Сигурна съм, че го заслужавате! — възкликнала тя.
И миг по-късно добавила:
— Тъкмо се канех да правя кафе. Госпожице де Грей, елате в кухнята, там ще поговорим.
Тъй започнало едно дългогодишно приятелство.
— Въпреки всичко Сам трябваше да бъде убеждаван-продължи Силия. — Той разговаря с мен и предполагам, че ме е харесал, а Лилиан продължи да го обработва. После той трябваше да получи съгласието на своите началници. В края на краищата постигнах целта си.
Тя погледна надолу — проникналата в лодката вода вече стигаше до глезените им.
— Андрю, нали ти казах! Това нещо наистина потъва!
Двамата скочиха със смях във водата и заплуваха към брега, дърпайки разнебитената лодка.
— Щом започнах работа като търговски пътник, разбрах, че трябва да работя не наравно с мъжете, а по-добре — сподели тя с Андрю на вечеря.
Той се усмихна:
— Спомням си, че съвсем наскоро ти беше по-добра не само от мъжете, но и от седящия срещу теб лекар.
Силия се усмихна лъчезарно, махна си очилата и протегна ръка през масата, за да докосне неговата.
— Тогава имах късмет и то не само с лотромицина.
— Защо толкова често си сваляш очилата? — запита Андрю.
— Късогледа съм, не мога без тях. Но знам, че изглеждам по-добре без очила. Затова.
— Винаги изглеждаш добре — отговори той. — Но ако очилата те притесняват, трябва да помислиш за контактни лещи. Вече много хора започнаха да ги използват.
— Ще се заема с тях, като се върнем — реши Силия. — Още препоръки на тази тема? Други промени във външния ми вид?
— Обичам те такава, каквато си.
До ресторанта те бяха вървели ръка за ръка повече от километър по едно виещо се, неравно, почти безлюдно шосе. Бе настъпила топла вечер. Чуваше се само жуженето на мушиците и шумът от разбиващи се в крайбрежния риф морски вълни. Бяха седнали в малко, грубовато обзаведено ресторантче — „Травълърс рест“ и вечеряха с местния специалитет — пържена гарупа, грах и ориз.
Макар и да не бе попаднал в туристическия справочник „Мишелин“, „Травълърс рест“ предлагаше вкусна храна за гладните — жилавия и съсухрен собственик, бахамецът Клиофас Мос, сам ловеше и приготовляваше рибата в един очукан тиган, на огън от дърва. Той бе настанил Силия и Андрю на маса с изглед към морето, на която гореше свещ, затъкната в бирена бутилка. Точно пред тях, току пред очите им, между перестите облаци надзърташе голяма, почти пълна луна.
— Сигурно в Ню Джързи е студено и вали дъжд-предположи Силия.
— Скоро пак ще бъдем там. Сега ми разкажи още нещо за твоята дейност в търговията с лекарства — помоли Андрю.
Първото й назначение като търговски пътник било в Небраска, обясни Силия, където дотогава „Фелдинг-Рот“ нямала свой представител.
— От една страна, бе добре за мен. Ясно съзнавах в какво положение съм, понеже започвах от нула. Не бе създадена никаква организация, липсваше елементарна информация, нямаше кой да ме упъти при кого и къде да отида.
— Дали твоят приятел Сам не го е направил нарочно-нещо като първо изпитание?
— Може би. Не съм го питала.
Вместо да си задава разни въпроси, Силия се захванала за работа. Наела си малък апартамент в Омаха и от тази своя изходна база обикаляла из целия щат, град по град. Навсякъде откъсвала от телефонните указатели жълтите страници на раздела „лекари“, после разнасяла данните на картони и започвала да се обажда. От общо хиляда и петстотин лекари в нейния район, тя избрала телефоните на двеста, които според нея издавали най-много рецепти.
— Не се ли чувстваше самотна толкова далеч от родния дом? — запита Андрю.
— Бях много заета и нямах никакво време да мисля за това.
Още отначало й станало ясно, че влизането при лекар с много трудна задача.
Висях с часове в чакалнята. Когато най-сетне влизах в кабинета, лекарят ми отделяше само пет минути — не повече. В края на краищата един доктор в Норт Плат ме изхвърли от кабинета си, но всъщност ми направи добро.
— Как така?
Силия опита от пържената гарупа.
— Потънала е в мазнина! Не е за мен, но се изкушавам, понеже е много вкусна.
Тя остави вилицата, облегна се назад и заразказва.
— Той беше интернист като теб, Андрю. Около четиридесетгодишен. Мисля, че бе имал тежък ден. Прекъсна ме още в началото и не ми даде да си кажа „урока“. — „Млада госпожице, понеже се опитвате да водите професионален разговор с мен, разрешете да ви кажа и аз нещо: учил съм медицина четири години и после още пет съм бил стажант-ординатор. Зад гърба си имам десет години лекарска практика и макар че не съм научил всичко за медицината, знам далеч повече от вас. А вие, още млада и зелена, се опитвате да ми обяснявате нещо, което бих могъл да прочета за двайсет секунди по рекламните страници на всяко медицинско списание. Хайде, напуснете кабинета ми!“
Андрю се намръщи:
— Грубиян!
— Всъщност той ми направи добро, въпреки че на излизане от кабинета му се чувствах като парцал. Защото беше прав.
— „Фелдинг-Рот“ не се ли погрижи за твоята подготовка? — запита доктор Джордан.
— Е, да, но недостатъчно и незадълбочено, предимно учебни игри по търговия. Малко ми помогна и това, че бях завършила фармация, но просто не бях подготвена да разговарям със заетите висококвалифицирани лекари.
— Щом го споменаваш, нека ти кажа, че някои лекари точно заради това отказват да приемат търговски пътници на лекарствени фирми. Освен че си принуден да слушаш едни и същи неща като от изтъркана грамофонна плоча, често може да те подведат с невярна информация с опасни последици. Някои от тях са готови да свалят звезди от небето, даже да заблудят човек, само и само да те накарат да предписваш тяхната стока.
— Андрю, скъпи, искам да ми помогнеш в това отношение. По-късно ще ти обясня как.
— Разбира се, стига да мога. Е, и какво стана след случката в Норт Плат?
— Разбрах две неща. Първо, да престана да мисля за търговия и в никакъв случай да не пробутвам лекарства само заради печалбата. Второ, макар лекарите да знаят повече от мен, да им представям неизвестни за тях специфични свойства на препарата, които биха могли да им бъдат от полза. Само тъй бих могла да им помогна. Убедих се, че лекарите знаят много за болестите, но недостатъчно за лекарствата.
— Вярно — съгласи се Андрю. — В медицинските факултети лекарствените средства не се изучават подробно. А после в практиката е много трудно да се следи напредъка на медицинската наука, да не говорим за фармацевтиката. Затова понякога препаратите се предписват наслука.
— И още нещо — добави Силия. — Убедих се, че винаги трябва да казвам на лекарите самата истина, нито да преувеличавам, нито да премълчавам. А питат ли ме за препарат на конкурентна фирма, който е по-добър от нашия, непременно да потвърдя, че е така.
— Как успя да постигнеш тази голяма промяна?
— Ами доста месеци спях само по четири часа на денонощие.
Тя разказа как вечерите след нормалния работен ден, а също и почивните дни, посвещавала на четене на разни лекарствени наръчници. Изучавала ги до най-малки подробности, водела си записки, стремяла се да запомня най-важните неща. Когато не намирала убедителен отговор на някои въпроси, търсела допълнителна информация от библиотеките. Ходила и до централата на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи. Там не оставяла на мира колегите си от изследователската дирекция, за да научи нещо повече от онова, което й предлагали наръчниците, да разбере какви нови препарати разработват и кога ще ги пуснат на пазара. Деловите й разговори с лекарите вече преминавали по-добре. Някои от тях се интересували от по-специална информация и Силия с готовност им я набавяла. Резултатите не закъснели. Поръчките от нейния район за препарати на „Фелдинг-Рот“ се увеличили.
Андрю изпадна във възторг:
— Силия, ти си изключителна! Неповторима!
Тя се засмя:
— Ласкаеш ме, но това ми харесва! За малко повече от година нашата фирма утрои продажбите си в Небраска.
— Тогава те изтеглиха в централата, нали?
— Да. Дадоха Небраска на един новоназначен колега, а на мен — по-отговорен район в Ню Джързи.
— Представяш ли си, ако бяха те изпратили на друго място, да кажем в Илиноис или Калифорния? Нямаше никога да се срещнем! — пошегува се Андрю.
— Не, пътищата ни пак щяха да се пресекат — възрази уверено тя. — Ние сме предопределени един за друг. Бракът е съдба.
— Както и бесилото — довърши фразата Андрю.
Двамата се разсмяха.
— Представи си! Скучният лекар, забил нос в медицинските книги, можел да цитира Джон Хейуд! — изненада се Силия.
— Същият Хейуд, който в шестнадесети век е пял и свирил на Хенри VIII — с не по-малко удоволствие допълни той.
Те станаха от масата. Стопанинът, наведен над бумтящата печка извърна глава към гостите си:
— Това добра риба, млади младоженци? — запита той. — Сичкото наред?
— Всичко е съвсем наред — потвърди Силия. — И рибата, и меденият месец.
Андрю усмихнат добави:
— Тук на малкия остров не може да има никакви тайни.
Той плати с десетшилингова бахамска банкнота цялата вечеря — скромна сума в сравнение с доларовата равностойност — и махна с ръка, че се отказва от рестото.
Като излязоха, навън бе станало по-хладно и по-свежо от морския бриз. Щастливи, те се прегърнаха и тръгнаха обратно по тихия, криволичещ път.
Беше последният ден от почивката им на острова.
Времето се развали в тон с тъжното настроение на раздялата. Още от сутринта беше облачно и преваляваше дъжд. Силен вятър правеше зайчета в морето и вдигаше големи вълни, които се разбиваха с трясък.
Андрю и Силия трябваше да отпътуват със самолет на Бахамските авиолинии от Рок Саунд, да направят връзка с полет на „Пан Американ“ в Насау и същата нощ да пристигнат в Ню Йорк. На другия ден щяха да бъдат в Мористаун. Докато намерят къща, щяха да живеят в апартамента на Андрю на „Саут стрийт“. Преди сватбата Силия живееше под наем в Бунтон, но вече се бе преместила при Андрю, оставяйки част от багажа си на гардероб.
Тя подреждаше куфарите в младоженското бунгало, което щяха да напуснат след по-малко от час, и беше пръснала дрехите си върху двойното легло.
— Толкова хубаво беше тук. А това е само началото-провикна се Силия към Андрю, който се бръснеше в банята.
Той се обади през отворената врата:
— Блестящо начало! Все пак решил съм да се връщам на работа.
— Знаеш ли, Андрю, струва ми се, че ти и аз ще загинем без работа. Това е наша обща черта — и двамата сме амбициозни. Такива ще си останем!
— Ъ-хъ — потвърди той, докато изтриваше лицето си с кърпата, застанал гол на вратата на банята. — Въпреки че няма нищо страшно, ако понякога спираме за малко. Стига да има сериозна причина.
Тя искаше да запита: „Имаме ли време“, но Андрю вече я целуваше, а след миг промърмори в ухото й:
— Моля те, прибери дрехите от леглото.
Без да се отделя от него, тя протегна ръка назад и започна да хвърля дрехите на пода.
— Така е по-добре — каза той, когато бяха вече легнали. — Леглата нали са за това?
— Да не закъснеем за самолета?
— Голяма работа!
След малко с притворени от удоволствие очи тя потвърди:
— Прав си. Голяма работа!
После с нежен и щастлив глас прошепна:
— Как да не е голяма… — и миг по-късно. — О, Андрю, колко много те обичам!
В самолета на „Пан Американ“ по линия 206 Силия прелистваше новия брой на „Ню Йорк Таймс“.
— Нищо не се е изменило, докато ни нямаше — каза тя.
Кореспонденция от Москва цитираше Никита Хрушчов, който обявяваше на САЩ „състезание по изстрелване на ракети“. Една бъдеща световна война ще се води на американския континент, самоуверено твърдеше съветският лидер и пророкуваше „гибелта на капитализма и всестранния възход на комунизма“.
Президентът Айзенхауер от своя страна уверяваше американците, че военният бюджет на САЩ ще осигури надежден отпор на съветските предизвикателства.
Имаше дописка за все още безрезултатното следствие по убийството на един от босовете на мафията Алберт Анастасия, застрелян на един бръснарски стол в нюйоркския хотел „Парк-Шератон“.
Андрю също прегледа вестника и го остави.
Предстоеше четиричасов полет на борда на ДС–7В. Скоро след излитането сервираха вечерята. После Андрю напомни на съпругата си:
— Беше ми казала, че искаш да направя нещо за търговските пътници на лекарствените фирми.
— Да — отвърна Силия Джордан, облегна се удобно в креслото, хвана ръката на Андрю и я задържа в своята.
Спомняш ли си разговора ни, след като бе предписал лотромицина и пациентката ти започна да се възстановява. Тогава ми каза, че си променяш мнението в полза на фармацевтичната индустрия, но аз те помолих да не бързаш, защото има някои грозни неща, които искам да променя. Помниш ли?
— Как мога да забравя? И най-малката подробност от този ден се е запечатала в паметта ми — усмихна се Андрю.
— Добре. Сега няколко думи за историята на въпроса.
Андрю погледна крадешком съпругата си и отново се удиви колко енергия и ум има в това малко, привлекателно създание. Занапред никога не бива да се отпускам, разсъждаваше Андрю, за да бъда наистина подходящ партньор на Силия. И се съсредоточи в разказа й.
През 1957 година, обясняваше тя, лекарствената индустрия прави първите си стъпки, още е в началото на своето развитие.
— Започнахме, и то не много отдавна, по панаирите с продажбата на змийска мас, цярове против безплодие и хапчета за лечение на всякакви болести — от главоболие до рак. Продавачите с лека ръка хвалеха стоката си, обещаваха какво ли не, за да могат да я продадат на всяка цена. Без да се колебаят, даваха всевъзможни гаранции.
— Често — продължи Силия — с подобни лекарства за всякакви болки и разни други творения на народната медицина търгуваха цели семейства. Някои от тях отвориха първите дрогерии. Наследниците им продължиха семейната традиция и създадоха фирми за производство на лекарства, които с течение на времето се разраснаха, опряха се на науката и си създадоха име. А вместо примитивните, груби похвати, се възприеха по-културни и по-почтени форми на търговия.
— Понякога обаче, все още недостатъчно почтени-отбеляза тя. — Една от причините бе, че семействата си запазваха контрола в управлението, а в кръвта им все още бе продажбата на всяка цена от времето на търговията със змийска мас.
— Вероятно не са останали много семейства, които да управляват големите лекарствени компании — обади се Андрю.
— Не са много, макар че някои от тях, започнали още от самото начало, вече контролират голям пакет от акции. Но онова, което е останало, са остарелите, недотам етични, „твърди“ форми на продажба, даже при компании с платени ръководители. Това се наблюдава най-често в поведението на някои търговски пътници, които посещават лекари, за да им предложат нови препарати.
Тя поспря и продължи:
— Нали знаеш, че някои търговци могат да кажат какво ли не, даже си служат с лъжи, за да убедят лекарите в предимствата на своята стока. Това е добре известно на лекарствените фирми, въпреки че официално отричат подобна практика.
Стюардесата прекъсна разговора им, съобщавайки, че след четиридесет минути ще кацнат в Ню Йорк и предложи напитки, преди да затвори бара. Силия поръча любимото си дайкири, а Андрю — уиски със сода.
С чаши в ръка, те подновиха разговора си.
— Да, наблюдавал съм такива случаи — потвърди Андрю. — Чувал съм и от лекари, че понякога състоянието на пациентите се влошава и дори умират, само защото търговските пътници са дали погрешна информация за препарата.
Той отпи глътка уиски и продължи.
— Лавина от реклами за нови препарати засипва лекарите, но често не се казва онова, което трябва да знаят за препарата — особено що се касае до страничните явления, включително и най-опасните. Цялата работа е в това, че когато си зает с преглед на пациенти и умът ти се занимава с редица други проблеми, е трудно да си представиш, че някой от лекарствената фирма или самата фирма има намерение да те мами.
— Но се случва — каза Силия. — А после всичко се потулва и никой не обелва зъб за последиците. Тези неща са ми познати, понеже съм правила опити да ги разисквам във „Фелдинг-Рот“.
— И какви са плановете ти?
— Да създам документация. Документация, която никой да не може да оспори. И при удобен случай ще я използвам.
Тя продължи с обясненията.
— Повече няма да те посвещавам от името на „Фелдинг-Рот“ — продължи тя. — Това е фирмена политика. С теб и с доктор Таунсенд ще работи друг наш представител. Но когато разбереш, че търговски пътник — мъж или жена, от нашата или от друга фирма ти дава погрешна информация, че не те предупреждава за странични явления или премълчава нещо, което трябва да знаеш, искам от теб писмена информация. Уговорила съм се с някои лекари от Небраска и от Ню Джързи, които ми имат доверие, да правят същото, и папката ми полека-лека набъбва.
Андрю тихо подсвирна.
— Заела си се с огромна работа. А и рискована.
— Все някой трябва да рискува, за да се прекрати една порочна практика. А мен не ме е страх.
— Изобщо не мога да си представя, че нещо може да те уплаши.
— Искам да ти кажа, Андрю, че ако големите компании за лекарства сами не вземат да си изринат сметта от двора и то скоро, правителството ще свърши това вместо тях. Засега в Конгреса се чува само неясен ропот. Ако лекарствената индустрия изчака да се стигне до разисквания в Конгреса, които ще доведат до строги законодателни ограничения, то компаниите ще предпочетат да действуват първи, по своя инициатива.
Андрю мълчеше. Искаше да вникне в думите й, а го занимаваха други мисли. Най-сетне той се обади:
— Преди не съм те питал, Силия, но може би сега е моментът да разбера още нещо за теб.
Тя го погледна сериозно. Андрю подбираше думите си внимателно:
— Казвала си ми, че ще правиш кариера и аз съм напълно съгласен с теб, знам, че иначе няма да си щастлива. Но през последните няколко седмици откак живеем заедно, имам чувството, че преследваш много по-голяма цел в сравнение с онова, което си постигнала досега — търговски пътник.
— Да, точно така. Ще се стремя към върха — отвърна тихо Силия.
— Към самия връх, ли? — учуди се Андрю. — Искаш да кажеш начело на една лекарствена фирма?
— Ако мога. Дори да не стигна до върха, ще се опитам да се издигна достатъчно близо до него, за да имам реално влияние и власт.
Той колебливо запита:
— Значи това искаш? Власт?
— Знам какво имаш предвид, Андрю, властта опиянява и покварява. Но аз нямам никакво намерение да си позволя нито едното, нито другото. Просто искам да осмисля пълноценно живота си — да създам семейство и деца, и да постигна една голяма цел в кариерата си.
— Ако си спомняш деня, когато разговаряхме в бюфета на болницата — Андрю спря и се поправи, — оня паметен ден, ти каза, че е дошло време жените да се заемат с неща, които досега не са правили. Чудесно, напълно съм съгласен, и това вече е факт на много места, също и в медицината. Дали ще стане обаче в твоя бранш — фармацевтиката, — след като цялата система е консервативна и работят преди всичко мъже, както ти самата каза?
— Ужасно си прав — усмихна се Силия.
— И дали има реална възможност за постигане на подобна цел? Разпитвам, Силия, защото не искам някой ден да бъдеш нещастна и огорчена, защото не си успяла, макар да си хвърлила всичките си сили.
— Няма да съм нещастна. Обещавам — тя стисна ръката на Андрю. — За пръв път някой проявява толкова голяма грижа към мен, скъпи, и ми е приятно. А на въпроса ти отговарям отрицателно — в лекарствената търговия още няма перспективи за мен или за която и да е друга амбициозна жена. Но аз съм си съставила план.
— Трябваше да се досетя, че всичко е обмислено от игла до конец.
— Първо, смятам да се изявя тъй в работата си, че ръководството на „Фелдинг-Рот“ просто да няма друг избор, освен да ме повиши.
— Обзалагам се, че ще го постигнеш. Казваш първо, нима това не е достатъчно?
Силия поклати глава:
— Изучавах практиката в другите фирми, пътя, който са изминали, хората, които са ги ръководили и разбрах една важна истина — за да стигнеш до върха в повечето случаи трябва някой да те избута напред. Ама не ме разбирай криво — при всички случаи трябва да си свършил огромна и безупречна работа! Предварително обаче си избираш някой с малко по-висока длъжност, обикновено по-възрастен, тръгнал по-рано към върха, и се стремиш да му бъдеш от полза, да си лоялен към него и да го следваш. Въпросът е в това, че повишат ли един ръководител, той предпочита да повери предишната си работа на човек, който му е добре познат, има необходимите качества и се ползва с неговото доверие.
— Ти избрала ли си кой да ти пробива пътя? — запита Андрю.
— Да, реших преди известно време. Ще бъде Сам Хоторн.
— Е, да, изглежда, тъй или иначе, Сам ще играе важна роля в живота ни — вдигна вежди Андрю.
— Само по служебни въпроси. Недей да ревнуваш!
— Няма. А Сам знае ли решението ти да бъде твоя ракета-носител?
— Не, разбира се. Макар че Лилиан Хоторн знае. Говорили сме си на четири очи и тя одобрява решението.
— Изглежда вече е в ход някакъв женски заговор? — пошегува се той.
— Защо пък не? — в погледа й проблесна непреклонна решителност. — Някой ден всичко това ще бъде излишно, но точно сега целият делови свят прилича на затворен мъжки клуб. За да успее една жена да влезе в клуба и да върви напред, се налага да вкара в действие всички възможни средства.
След кратък размисъл Андрю каза:
— Досега не бях мислил по този въпрос. Предполагам, че същото важи и за повечето мъже. Но това, което чувам от теб, е съвсем основателно. И така, Силия, докато напредваш към върха — аз искрено вярвам, че ще успееш, — ще бъда зад гърба ти. Винаги.
Силия се наведе към него и го целуна.
— Никога не съм се съмнявала. Това бе една от причините да се омъжа за теб — прошепна тя.
Усетиха как самолетът намали оборотите на двигателите си, светнаха надписите „затегнете коланите“. През илюминаторите откъм страната на летището сияеше Манхатън.
— След няколко минути ще кацнем на международното летище „Айдълуилд“1 — съобщи една стюардеса.
Силия отново хвана ръката на Андрю.
— И ще започне нашият живот — на двама ни, заедно! Нима ще изпуснем този шанс? — запита тя.
Щом започнаха работа Андрю и Силия разбраха, че по различен начин всеки от тях е станал знаменитост.
Както при редица големи събития в медицината, новината за успешното приложение на лотромицина от Андрю се разпространяваше сравнително бавно. Тя се появи в централния печат шест седмици след невероятното възстановяване на Мери Роу.
Най-напред излезе съобщение в „Дейли рекърд“, малкият вестник на Мористаун, под заглавие:
„Нюарк стар леджър“, който редовно поместваше информации от местните вестници, препечата съобщението и то по-нататък стигна до научните коментатори на „Ню Йорк таймс“ и „Тайм“. Андрю разбра, че докато е бил в отпуск, от двете издания са се обаждали с молба да им телефонира и той веднага се свърза с тях. Резултатът бе нови публикации за случая, „Тайм“, с характерната си романтична нотка вдигна още по-голям шум, добавяйки към репортажа си новината за сватбата на Андрю и Силия.
Освен това „Ню Инглънд джърнъл ъф медсин“ съобщи на Андрю, че статията му за лотромицина ще излезе скоро с някои редакционни поправки. Андрю веднага ги прие, защото бяха незначителни.
— Не крия, че се изяждам от завист — възкликна доктор Ноа Таунсенд, когато Андрю му каза за „Ню Инглънд джърнъл ъф медсин“. И добави: — Успокоявам се обаче, че откритието ти издига престижа на нашата професия.
По-късно Хилда, съпругата на Таунсенд, привлекателна жена едва надхвърлила петдесетте, сподели с Андрю:
— Ноа няма да ти каже, но той толкова се гордее с теб, че сега те има като свой син — нашата несбъдната мечта в живота.
Макар че печатът и обществеността не й отделиха толкова голямо внимание, Силия почувствува, че нейното положение във „Фелдинг-Рот“ рязко се е променило.
Преди гледаха на нея като на някакъв анахронизъм, дори я взимаха на подбив — единствената жена — търговски пътник на фирмата, която въпреки постигнатия първоначален добър резултат в Небраска трябваше да доказва качествата си. От това отношение нямаше нито следа. Успехът й с лотромицина и продължаващата реклама на случая, посрещнати със задоволство от „Фелдинг-Рот“, бяха осигурили безспорно признание на препарата и на Силия.
Името й стана известно на висшето ръководство на фирмата, дори на президента на „Фелдинг-Рот“ — Илай Кампърдаун, който повика Силия на другия ден след завръщането й от отпуск.
Господин Кампърдаун, висок и блед, около шестдесет и пет годишен ветеран на лекарствената индустрия, винаги безукорно облечен и с неизменната червена роза в бутониерата, прие Силия в луксозния си кабинет на единадесетия етаж — етажът на ръководството — в централната сграда на „Фелдинг-Рот“ в Бунтон. Той започна с радостните новини в личния живот.
— Поздравявам ви за вашата сватба, госпожо Джордан. Желая ви много щастие. — И добави с усмивка: — Надявам се, че съпругът ви ще предписва само лекарства, произведени от „Фелдинг-Рот“.
Силия благодари, и приемайки казаното за Андрю като шега, реши да я отмине, без да изтъква свободата и независимостта на съпруга си по отношение на лекарствата и медицината.
— Името ви стана нещо като легенда, млада госпожо — продължи президентът. — Живо свидетелство, че понякога една способна жена по нищо не отстъпва на мъжете.
— Надявам се, че някой ден думата „понякога“ ще ви се стори излишна — ласкаво каза тя. — Не се съмнявам, че ще видите още много жени в търговския сектор, а някои могат да се окажат дори по-добри от мъжете.
Като че ли за миг Кампърдаун се понавъси от изненада. После отново със сърдечен тон отвърна:
— Предполагам, че на този свят стават и по-странни неща. Ще видим. Ще видим.
Разговорът им продължи. Кампърдаун задаваше на Силия въпроси, свързани с търговската й практика. Изглеждаше доволен от нейните ясни, компетентни отговори. По едно време извади джобния си часовник, погледна го и каза:
— Свикал съм заседание тук, госпожо Джррдан. Ще се обсъжда едно ново лекарство, което искаме да пуснем на пазара веднага след лотромицина. Дали бихте искали да останете?
Тя потвърди, че е съгласна и президентът покани пет-шест ръководни служители, които вече чакаха в стаята на секретарката. Запозна ги със Силия и всички преминаха в заседателната зала. Те насядаха около масата, оставяйки челното място за Кампърдаун.
Тук бяха директорът на научните изследвания, доктор Винсънт Лорд — наскоро назначен млад учен, един от вицепрезидентите, вече на възраст, и още четирима души, между които бе и Сам Хоторн. Освен него — единственият познат на Силия — останалите я гледаха с откровено любопитство.
Новото лекарство, обясни Кампърдаун главно заради Силия, не бе разработка на „Фелдинг-Рот“, а препарат, получен по лиценз на западногерманската компания „Шеми-Грюнентал“.
— Това е седатив, най-безвредният от известните до днес, и осигурява нормален, ободряващ сън без неприятното замайване сутрин след ставане — каза президентът. — Препаратът няма съществени странични явления, напълно безвреден е и може да се предписва и на малки деца. Вече е пуснат в продажба и се радва на популярност в почти всички по-големи страни с изключение на САЩ. „Фелдинг-Рот“ има късмет да придобие правата за производство и разпространение на лекарството в Америка.
— То се нарича талидомид — Допълни господин Кампърдаун.
Независимо от документално доказаната безвредност на талидомида в Съединените щати се изискваше той да бъде изпитан върху хора, преди Управлението за храни и лекарства да разреши продажбата му.
— При наличието на тия изрядни документи от чужбина подобно изискване е глупаво и бюрократично, но трябва да го спазим — промърмори Кампърдаун.
Започнаха разисквания къде и как трябва да станат изпитанията на препарата. Доктор Лорд, директорът на научните изследвания подкрепи идеята около петдесет лекари на частна практика да предпишат лекарството на свои пациенти и после да представят резултатите, които „Фелдинг-Рот“ да внесе в УХЛ (Управлението за храни и лекарства).
— Би трябвало да се спрем на лекари от различни специалности — по обща медицина, интернисти, психиатри и гинеколози — предложи той.
— Колко време ще трае това безполезно размотаване? — заинтересува се вицепрезидентът по търговията.
— Навярно три месеца.
— Не може ли да го съкратите на два? Трябва час по-скоро да пуснем препарата на пазара.
— Мисля, че може.
На друг му се стори, че базата за изпитания била много широка. Не би ли било по-просто и по-експедитивно, особено за документирането, ако всичко се концентрира на едно място, например в някоя болница?
Кампърдаун прекъсна с усмивка няколкоминутната дискусия:
— Може би нашата гостенка също има някои съображения?
— Да, имам — отвърна Силия.
Всички обърнаха поглед към нея.
Тя говореше внимателно, съзнавайки, че участието й в заседанието е нещо необичайно, дори привилегия, и би било глупаво да проиграе такъв шанс с дръзко и самоуверено поведение.
— Може би буди известно безпокойство идеята талидомид да се предписва и от гинеколози — каза тя. — Това означава, че ще се приема от бременни, а обикновено не се препоръчват никакви експерименти с жени в това състояние.
Доктор Лорд я прекъсна раздразнен:
— В нашия случай това няма значение. Талидомидът се прилага широко в Европа и другаде, включени са и бременните жени.
— И въпреки това госпожа Джордан има основание-спокойно възрази Сам Хоторн.
Силия продължи:
— Може да възникне следният въпрос: При кого сънят е нарушен в най-голяма степен и най-много се нуждае от сънотворно хапче? Като изхождам от опита си на търговски пътник — посещения на болници, институти и лекари — бих казала: при възрастните, особено при тези в гериатрична възраст.
Всички внимателно се заслушаха в Силия. Някои дори одобрително кимнаха след последната й бележка. Доктор Лорд не реагира. Лицето му остана неподвижно.
— Затова бих предложила нашите изпитания на талидомида да се извършат в един или два старчески дома. Ако представлява интерес, аз познавам два обекта — един в Линкълн, Небраска, и друг в околностите на Плейнфийлд, в нашия щат. И двата са добре организирани и поддържани, ще водят добра документация. Познавам главините лекари и на единия, и на другия и ще се свържа с тях с най-голямо удоволствие.
Настъпи мълчание, издаващо неувереност у присъствуващите. Илай Кампърдаун наруши тишината. В гласа на президента на „Фелдинг-Рот“ се чувстваше изненада:
— Не знам какво мислят другите, но според мен, онова което току-що предложи госпожа Джордан, е много разумно.
След като бе дадена насоката, другите се изказаха в подкрепа на това мнение. Доктор Лорд си замълча. Силия веднага усети, че между нея и директора на научните изследвания се поражда антагонизъм, който ще се запази и в бъдеще.
Реши се на другия ден Силия да телефонира на своите познати лекари в двата старчески дома и ако те са готови да сътрудничат, отделът за научни изследвания да влезе в ролята си.
След закриване на заседанието Силия излезе първа, изпратена с приятелски ръкостискания и усмивки.
След около седмица, вече изпълнила възложените задачи, тя разбра от Сам Хоторн, че скоро ще започнат изпитанията на талидомид в двата старчески дома.
За момента с това сякаш бе сложен край на един малък инцидент.
Въпреки че бяха претрупани с работа, Андрю и Силия намираха време да оглеждат обявени за продажба къщи. Силия откри и хареса една в „Конвънт Стейшън“ — предградие на Мористаун, където сградите се губеха в просторни поляни и много дървета. Тя се обади на Андрю и не пропусна да подчертае, че къщата е на около три километра от кабинета му и още по-близо до болница „Сейнт Бийдс“.
— Това е важно, защото не искам да шофираш дълго, особено когато имаш нощни посещения и си уморен-настоя Силия.
В дните, когато Силия трябваше да ходи в централата на „Фелдинг-Рот“ това щеше да й коства около 15 км с обществения транспорт, но тъй като повечето от деловите й посещения бяха в други райони на Ню Джързи, всъщност разстоянието нямаше особено значение за нея.
Щом видя голямата занемарена дървена къща в колониален стил, Андрю остана като гръмнат.
— Силия, този рухнал хамбар не е за нас — запротестира той. — Дори някак да го постегнем, работа, която ми изглежда непосилна, какво ще правим с петте спални?
Тя търпеливо обясни:
— Една за нас, по една за всяко от децата, а след като се родят, ще има нужда от жена в къщи — значи една за нея. Петата стая ще бъде за гости. От време на време при нас ще идва мама. А може би и твоята майка ще ни гостува.
Силия предложи и „една работна стая на партера, която ще ползваме и двамата заедно, когато съм взела да довършвам някои неща в къщи“.
Въпреки че бе далеч от подобно непрактично решение за къщата, Андрю се засмя:
— Ти, разбира се, мислиш в бъдеще време!
— Мисля, че нито един от двама ни не желае да прекъсва работа през няколко години и да се занимава с досадна смяна на къщата, понеже имаме нужда да се разширим, а не сме предвидили по-голяма площ — възрази Силия.
Тя огледа потъналия в паяжини и мръсотия долен етаж, където се бяха озовали през един януарски неделен следобед. Бледата слънчева светлина едва проникваше през зацапаните прозорци.
— Тая къща иска чистене, боядисване и подреждане, но може да стане хубава, наистина дом, който няма да ни се иска да напуснем, освен по принуда.
— И аз я напускам в момента, понеже тя се нуждае само от един булдозер — отвърна Андрю.
И с изненадваща невъздържаност добави:
— Права си за много неща, но този път — не!
Силия не изглеждаше разубедена. Тя прегърна Андрю и се изправи на пръсти да го целуне.
— Продължавам да мисля, че съм права. Като се приберем, ще поговорим.
Късно същата вечер Андрю неохотно се предаде и на следващия ден Силия сключи договор за покупка на къщата на изгодна цена и уреди ипотека. Първоначалната вноска в брой не създаде затруднения. Двамата бяха спестявали през последните години, а и сега общият им доход не бе малък.
Те се настаниха в новия дом към края на април и почти веднага Андрю призна, че не е бил прав.
— Вече ми харесва — още на първия ден каза той. — Дори мога да я заобичам.
Ремонтът им бе излязъл по-малко, отколкото се очакваше, а резултатите бяха добри, даже чудесни.
Настъпваха щастливи дни за двамата, особено при мисълта, че Силия е вече бременна в петия месец.
Първото им дете се роди, както той обичаше да казва на колегите си от болницата, „точно според графика на Силия“.
Бебето, здраво момиченце, три кила и четиристотин грама, се появи на бял свят през август 1958 година, девет месеца и една седмица след сватбата им. То бе спокойно, почти не плачеше. Кръстиха го Лайза.
През периода на бременността Силия бе категорична по отношение на процедурите при раждането и това доведе още в самото начало до търкания с нейния гинеколог доктор Пол Кийтинг, колега на Андрю в болницата. Суетен мъж на средна възраст, склонен към бомбастични изрази, той веднъж му каза:
— Жена ти наистина е невъзможна!
— Разбирам какво искаш да кажеш, но това прави живота ни интересен — съчувствено му отвърна Андрю. — Странното е, че невъзможното за някои хора, за Силия става възможно.
Няколко дни преди този разговор Силия бе заявила на доктор Кийтинг:
— Изучавам методите за естествено раждане и вече правя съответните упражнения.
А щом гинекологът се усмихна снизходително, тя добави:
— Искам да участвам активно в раждането и да бъда в пълно съзнание. С една дума — никаква упойка! И не желая епизиотомия.
Кийтинг се намръщи:
— Уважаема госпожо Джордан, тези две решения ще вземе вашият гинеколог чак при самото раждане.
— Не съм съгласна — тихо и спокойно отговори тя. — Ако отстъпя сега, много възможно е да се пренебрегне волята ми, когато ще ми бъде трудно да реагирам.
— Ами при крайна необходимост?
— Това е съвсем друга работа. Ако се стигне дотам, вие ще преценявате и ще правите, каквото трябва. Но после ще се наложи да убедите мен и Андрю, че действително ситуацията е била такава.
Доктор Кийтинг изсумтя уклончиво и отвърна:
— Относно епизиотомията. Може би не знаете, че разрезът на перинеума с хирургическа ножица точно преди самото раждане предпазва от разкъсване при излизане главата на бебето, разкъсване, което е болезнено и заздравява по-трудно в сравнение с добре направен хирургически разрез.
— О, зная, но съм сигурна, че вие имате по-добра представа от мен за увеличаващия се брой лекари и акушерки, които не са съгласни с подобно мнение.
Без да обръща внимание на видимо растящото неодобрение на гинеколога, Силия добави:
— Има много случаи, когато естествените разкъсвания се възстановяват по-бързо в сравнение с епизиотомиите, причинили инфекции или болки месеци наред след раждането, а често и двете.
Доктор Кийтинг я изгледа намръщен:
— Вие май имате отговор за всичко.
— В никакъв случай — възрази тя. — Но нали все пак става дума за моето тяло и моето бебе.
— Щом говорим за вашето тяло, бих искал да припомня, че макар епизиотомията да не се прави с такава цел, зашиването след това осигурява стегнатост на вагината-каза гинекологът.
— Да — потвърди Силия. — Зная, че това е необходимо, за да изпитва партньорът ми удоволствие от секса, след като вече съм раждала. Е, докторе, аз не искам да чувам от съпруга си оплаквания за отпусната вагина и като мине раждането започвам упражнения за стягане мускулите на таза.
Скоро след този разговор, по взаимно съгласие Силия смени гинеколога си и стана пациентка на доктор Юнис Нашмън, който бе по-възрастен от доктор Кийтинг, но достатъчно млад по дух, за да споделя много от нейните разбирания.
След раждането на Лайза, Юнис Нашмън каза на Андрю:
— Съпругата ви е забележителна жена. В някои моменти имаше много силни болки и аз я попитах дали не иска да промени решението си за упойката.
Андрю, който имаше намерение да присъства на раждането, но бе повикан за един спешен случай на негов пациент, не можа да скрие любопитството си:
— Какво отговори тя?
— Просто каза „не, но моля някой да ме прегърне“. И една медицинска сестра обгърна с ръце съпругата ви и я успокои. Друго нищо не пожела.
— А когато се роди дъщеря ви — добави доктор Нашмън, — не отделихме бебето, както обикновено правим, а го оставихме да си лежи при Силия. Двете бяха толкова доволни — незабравима картина!
Както си бе решила, Силия остана в къщи цяла година, за да посвети вниманието и обичта си на Лайза. Тя отдели време и за подреждане на дома им в „Конвънт Стейшън“. Изпълни всички задачи, които си бе набелязала във връзка с ремонта на старата сграда.
— Обичам тази къща! — възкликна един ден Андрю, сияещ от удоволствие.
Същевременно Силия не прекъсна връзките си с „Фелдинг-Рот“. Сам Хоторн вече бе станал заместник-директор по търговските въпроси в национален мащаб и обеща да осигури работа на Силия, щом тя реши да се върне отново в компанията.
За „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“ това бе една добра година. Няколко месеца, след като се разчу за успеха на доктор Андрю Джордан в наситеното с драматизъм първо приложение на лотромицина Управлението за храни и лекарства одобри препарата за продажба. Лекарството се радваше на голяма популярност и на възторжени отзиви в целия свят и стана един от най-печелившите продукти в историята на „Фелдинг-Рот“. Личният принос на Силия утвърди в ръководството на фирмата мнението, че желанието на Сам Хоторн отново да я назначи на работа заслужава подкрепа.
За света извън компанията обаче 1959 година не бе толкова забележителна. През януари Аляска бе провъзгласена за североамерикански щат, а през юли — Хавай. На север през април бе открит големият морски път „Свети Лаврентий“. През май израелският министър-председател Давид Бен-Гурион обеща пред света, че неговата страна ще се стреми към мир с арабските си съседи. По-късно същия месец две маймуни извършиха четиристотин и осемдесеткилометров космичеки полет на борда на една военна ракета на САЩ и се върнаха благополучно на Земята. Затвърдиха се надеждите, че някой ден за Космоса могат да излетят и човешки същества.
Едно събитие, което направи впечатление на Силия, бе започналата през декември поредица от заседания на сенатската подкомисия, председателствана от сенатора Естис Кифовър. Демократ от Тенеси с амбиции да стане президент на САЩ, в миналото той бе успял да привлече вниманието на обществеността в подкомисията по проблемите на престъпността. Сега с още по-голяма стръв сенаторът се бе насочил към фармацевтичната индустрия.
Повечето хора от този бранш възприеха Кифовър като досадна и не особено важна личност. Вашингтонското лоби на фармацевтичната индустрия бе силно и от работата на подкомисията не се очакваха някакви трайни резултати. Силия бе на друго мнение и го сподели само с Андрю.
Към края на годината тя се върна на работа като търговски пътник в нейния район на Ню Джързи. От болницата „Сейнт Бийдс“ й помогнаха да намери една възрастна медицинска сестра — пенсионерка, която идваше всеки ден у тях и се грижеше за Лайза. С присъщата си последователност Силия реши да провери как възрастната жена се справя с работата и излезе на разходка извън града заедно с Андрю. Когато се прибраха, остана много доволна от новата си помощница.
Майката на Силия, Милдред, понякога идваше на гости от Филаделфия и с радост помагаше и се занимаваше с внучката си, докато бавачката ходеше по работа в града.
Милдред и Андрю имаха чудесни отношения и постепенно Силия почувства по-голяма привързаност към майка си, нещо което рядко й се случваше в миналото. Една от причините вероятно бе, че Джанет, по-малката сестра на Силия, живееше много далеч — в Обединените арабски емирства, където съпругът й бе изпратен като геолог в една петролна компания.
Осигурили необходимата помощ и грижа за семейството и дома, Силия и Андрю можеха отново да се отдадат на работата си и то с удоволствие.
Едно нещо малко помрачи ежедневието на Андрю, макар че той не бе сигурен дали си заслужава да се безпокои. Отнасяше се за Ноа Таунсенд.
В няколко случая, които нямаха никаква връзка помежду си, старшият партньор на Андрю прояви признаци на емоционална нестабилност. След като поразмисли, Андрю реши, че би било по-точно, ако тя се нарече странно поведение. Озадачаваше го фактът, че всичко това бе чуждо на природата на зрелия, изпълнен с достойнство лекар, с когото работеше всеки ден.
Андрю бе свидетел на три епизода с Таунсенд.
Веднъж Ноа разговаряше в своя кабинет с Андрю и много се нервира, когато телефонът извъня. След като отговори рязко на позвъняването, той изтръгна телефонния кабел от стената, запрати апарата в отсрещния ъгъл и той се строши в един шкаф. После продъллжи да разговаря с партньора си, като че ли нищо не бе се случило.
На другия ден на писалището му имаше нов телефонен апарат. За съдбата на стария изобщо не стана дума.
Около шест седмици по-късно отиваха на работа с колата на Ноа. Изведнъж той, за ужас на Андрю, натисна до край педала на газта и колата полетя из улиците на Мористаун, поднасяйки на завоите и пресичайки на червено. Андрю му викна да кара по-бавно, но Таунсенд като че ли не чуваше. За техен невероятен късмет не им се случи нищо — автомобилът профуча в паркинга на болницата и спря с остро изсвирване на гумите. Ноа отвърна на протеста на Андрю само със свиване на рамене. А на другия ден си караше автомобила съвсем спокойно с нормална скорост.
Третият случай, също без никаква връзка с предишните два, бе много оскърбителен и засягаше секретарката на общия им кабинет, госпожа Парсънс, дългогодишна сътрудничка на Ноа още преди да дойде Андрю. Наистина Вайълит Парсънс, вече към шейсет и пет годишна, имаше забавени реакции и понякога забравяше, но само незначителни неща. Тя се отнасяше добре към пациентите и бе спечелила обичта им. С Андрю работеше чудесно, а пословичната преданост към Ноа бе тема на чести шеги в техния малък колектив.
Всичко неочаквано се промени по повод на един чек.
Вайълит бе сгрешила при попълване на чека за доставка на материали за кабинета. Фактурата бе за четиридесет и пет долара, а секретарката несъзнателно бе обърнала цифрите, написала бе чека за петдесет и четири долара и го бе оставила на писалището на Ноа. Всъщност грешката не бе от значение, защото тази сума просто щеше да бъде приспадната по сметката за доставката през следващия месец.
Ноа обаче връхлетя в чакалнята с чека в ръка и изкрещя на Вайълит Парсънс:
— Ей, глупава кучко! Решила си да ми пилееш парите и да ме разориш, а?
Андрю тъкмо влизаше и не повярва на ушите си. Вайълит явно бе не по-малко изненадана, но отговори с достойнство:
— Доктор Таунсенд, досега никой не ми е говорил така и не желая това да се повтаря. Напускам кабинета ви и повече няма да се върна!
Андрю понечи да се намеси, обаче Ноа грубо го прекъсна:
— Ти стой настрана от тия работи!
А Вайълит каза:
— Благодаря, доктор Джордан, но аз вече не съм на работа тук.
На другия ден Андрю се опита да заговори Ноа на тази тема, но той измърмори:
— Тя не си гледаше работата. Вече се договорих с друга жена, която постъпва утре.
Ако тези случаи не бяха изолирани един от друг или зачестяваха, Андрю би ги посрещнал с по-голямо безпокойство. Той обаче разсъждаваше, че когато човек остарява, напрежението в работата и ежедневните грижи съвсем нормално довеждат до подобни избухвания и сблъсъци. В края на краищата това не бе чак толкова чуждо на човешката природа. Понякога Андрю сам чувстваше подобно напрежение, стигащо до раздразнителност, която успяваше да превъзмогне. Очевидно Ноа не бе в състояние да се въздържи.
Въпреки това тези няколко случая събудиха у Андрю тревога.
В работното ежедневие на Силия нямаше бурни преживявания.
Един февруарски ден на 1960 година, когато бе дошла от своя район в централата на „Фелдинг-Рот“ да извърши някаква търговска операция, Сам Хоторн я повика в кабинета си. Той бе в добро настроение и я посрещна сърдечно. Не изглеждаше преуморен от новите си отговорности за търговията на национално равнище. Добър признак, помисли си тя. И вдъхващ оптимизъм в перспективата на нейните по-далечни цели. Косата на Сам видимо оредяваше и вероятно той щеше да посрещне следващия си, 40-ти рожден ден, плешив. Но това изглежда щеше да му отива.
— Исках да ви видя във връзка с предстоящата търговска конференция в национален мащаб — обясни той.
Силия вече знаеше за тази конференция, която се организираше от „Фелдинг-Рот“ на всеки две години и бе насрочена за април същата година в нюйоркския хотел „Уолдорф Астория“. Тя щеше да има закрит характер, с участието на всички търговски пътници на компанията в границите на САЩ, плюс служители от филиали на „Фелдинг-Рот“ в чужбина. Освен това на тридневната сесия щяха да присъстват председателят на управителния съвет, президентът и други ръководни дейци на компанията.
— Надявам се и аз да бъда на съвещанието — каза Силия. — Предполагам няма да ме предупредите, че е само за мъже!
— Освен че ще присъствате, висшето ръководство иска да се изкажете.
— Ще се изкажа — потвърди тя.
Сам отвърна сдържано:
— Сигурен бях, че ще приемете. А сега на въпроса. Говорих с Илай Кампърдаун. Той и другите биха желали да разкажете за опита си като търговски пътник от гледна точка на една жена. Предлага се например темата „Продажбата на лекарства през погледа на една жена“.
— Не си я представям в павилиончетата край кината, но ще изложа вижданията си.
— Би трябвало да поднесете всичко в лек стил, по възможност с лек хумор — продължи Сам. — Изказването да не натежи със сериозен тон. Никаква полемичност. И не повече от десет-петнадесет минути.
Силия отвърна замислено:
— …Разбирам.
— Ако желаете, може да ми го дадете в чернова. Ще го прегледам и ще ви дам препоръките си.
— Няма да забравя за това ваше предложение — отговори тя, вече представяйки си как ще построи изказването си, сигурна, че няма да му даде черновата.
— Във вашия район продажбите вървят чудесно-похвали я Сам. — Поддържайте нивото!
— И аз така съм решила, макар че пускането на нови препарати би помогнало много за тази цел — потвърди тя. — Впрочем какво стана с талидомида, за който преди година говори господин Кампърдаун?
— Свалихме го от нашата листа. Върнахме го обратно на „Шеми-Грунентал“. Благодарихме, без да сме благодарни.
— Защо?
— По мнение на нашите изследователи лекарството не е добро — обясни Сам. — Направиха изпитания в старческите домове, за които говорихте вие. Не даде резултати като сънотворно.
— И дотук ли спряхте?
— Да, що се отнася до „Фелдинг-Рот“. Макар че както току-що научих, фирмата „Мерел“ се е заела с него. Кръстили са го кевадон и замислят големи удари тук и в Канада.
И след няколко секунди добави:
— Няма нищо изненадващо, като се свърже с големия му успех в Европа.
— Долавям в гласа ви съжаление — каза Силия. — Мислите ли, че нашата компания е сбъркала?
Сам сви рамене:
— Може би. Но ние сме длъжни да продаваме само одобрени от нашата дирекция за научни изследвания лекарства, а това не е.
Той се позамисли и продължи:
— Трябва да ви кажа Силия, че тук някои хора ви критикуват, защото заради вас изпробвахме талидомида върху стари пациенти, а не на по-широка основа, както предлагаше отначало Винсънт Лорд.
— И вие ли сте между тези хора?
— Не. Тогава, ако си спомняте, аз се съгласих с вас.
— Спомням си.
След малко тя запита:
— Критиката има ли съществено значение?
— За вас? — Сам поклати глава. — Мисля че няма.
През следващите вечери и почивни дни Силия подготвяше изказването си за конференцията. Беше се затрупала с книжа и бележки в тихата удобна работна стая, която двамата с Андрю много обичаха.
Една неделя Андрю я закачи:
— Май нещо кроиш, а?
— Да, точно така — потвърди тя.
— Ще ми кажеш ли какво?
— Ще ти кажа, но по-късно — отвърна Силия. — Ако научиш сега, ще започнеш да ме разубеждаваш.
Той се усмихна и прояви достатъчно съобразителност да спре дотук.
— Знам, че повечето от вас са семейни и разбират много добре какво представляват жените — каза Силия, изправена пред лавина от мъжки лица в залата. — Често че се изразяваме ясно, объркваме се, а понякога дори забравяме важни неща.
— Но не и умница като теб! — тихо се обади някой от предните редове.
Силия се усмихна за миг и продължи:
— Аз например, забравих колко време ми е определено да говоря сега. Смътно си спомням, че някой каза десет-петнайсет минути, но това не би било справедливо, нали? В края на краищата коя жена би могла да се опознае добре с петстотин мъже за толкова кратко време?
Последва смях и от задния край на залата се дочу типичен глас на мъж от Средния запад:
— Имаш, колкото искаш от моето време, рожбо!
Избухна още по-силен смях. Разнесоха се подсвирквания и гласове:
— И от нас също!
— Разполагай, с колкото време ти е нужно, чедо!
Навеждайки се към микрофона, Силия отвърна:
— Благодаря ви. Очаквах някой да го каже.
Тя отбягна наситения с напрежение поглед на Сам Хоторн, който бе седнал само на няколко реда от катедрата.
Нали той й бе казал преди няколко часа:
— При откриване на тези конференции всеки важничи. Затова първият ден е шумотевица и показност. Ние се стремим да повдигнем самочувствието на момчетата, да кажем на всички наши търговски работници, че са много способни, че „Фелдинг-Рот“ е чудесна фирма и да изразим голямата си радост, че те работят в нашата система. А през останалите два дни се залавяме с по-сериозни въпроси.
— Значи, аз спадам към шумотевицата? — запита Силия, понеже от програмата бе прочела, че ще говори първия ден следобед.
— Разбира се, защо не? Вие сте единствената жена на активна търговска работа, много от момчетата знаят за вас и всички ще искат да видят и чуят нещо по-различно.
— Ще се постарая да не ги разочаровам!
Тя и Сам вървяха по „Парк Авеню“, след като бяха закусили в „Уолдорф“ с няколко колеги от компанията. Конференцията щеше да се открие след един час и те бяха решили да се поразходят в свежата и слънчева утрин. В Манхатън лъхаше чист, прохладен ветрец. Безброй лалета и нарциси в централните алеи на „Парк Авеню“ възвестяваха настъпването на пролетта. Както обикновено, в двете посоки се движеха неспирни шумни колони от автомобили. Поток от бързащи за работа чиновници връхлиташе Сам и Силия, докато те бавно се разхождаха. Тя бе пристигнала с автомобила си рано сутринта от Ню Джързи и следващите два дни щеше да остане в „Уолдорф“. Беше избрала много внимателно тоалета си за откриването на конференцията — нов костюм тайор в тъмносиньо и бяла блуза с жабо. Силия знаеше, че й отива тази сполучлива комбинация на делова спретнатост и женственост. За нейна радост се беше отървала от очилата, които постоянно я дразнеха и сега носеше контактни лещи, които Андрю й препоръча по време на сватбеното пътешествие.
Изведнъж Сам се досети:
— Вие решихте да не ми показвате чернова от изказването си.
— О, боже, изглежда съм забравила! — възкликна тя.
Гласът на Сам прозвуча по-силно от шума на уличното движение:
— За други може и да изглежда. За мен обаче не, защото знам, че не забравяте почти нищо!
Силия се готвеше да отговори, но той я спря с жест:
— Не е необходимо да ми обяснявате. Зная, че сте различна от останалите мои сътрудници — правите всичко по наш модел и досега почти винаги сте успявали. Позволявам си обаче да ви предупредя само с две думи: Силия, не прибързвайте! Не бъдете непредпазлива! Не разваляйте добрия си престиж в стремежа си да правите прекалено много или да напредвате извънредно бързо! Това е.
Тя мълчеше и размишляваше, докато завиха, пресякоха „Парк Авеню“ и се отправиха обратно към „Уолдорф“. Чудеше се дали онова, което бе решила да говори следобед, бе прибързване.
Сега вече изправена пред цялата армия търговци на „Фелдинг-Рот“, събрани в зала „Астор“ на хотел „Уолдорф“, тя разбра, че ще получи отговор на този въпрос.
Участниците в заседанието бяха предимно търговци-търговски пътници, инспектори и регионални директори — от предната линия на деловата дейност на компанията, достигаща чак Аляска, Флорида, Хавай, Калифорния, Северна и Южна Дакота, Тексас, Ню Мексико, Мейн и по-близките райони в тези граници. За много от тях конференцията представляваше единствена възможност за личен контакт с ръководителите на „Фелдинг-Рот“. Това бе време за създаване на приятелство, за разпалване на ентусиазъм, за лансиране на нови идеи и препарати, дори — за някои — нова искра за идеализма и всеотдайността им. Имаше и неудържими желания за приключения с жени и пииване — неизменно съпътстващи всяко търговско съвещание от всеки бранш.
— Когато ме поканиха да говоря на конференцията, ми предложиха да разкажа за опита си като търговски пътник. Мисля да направя точно това — обърна се тя към аудиторията. — Предупредиха ме също така да не се впускам в обсъждане на сериозни проблеми. Това ми се струва невъзможно. Всички сме убедени, че вършим сериозна работа. Ние сме посветили силите си на една солидна компания, която търгува с препарати от много голямо значение за човешкия живот. Затова трябва да бъдем сериозни и аз искам да говоря сериозно. Убедена съм и в още нещо — ние, които работим на огневата линия на търговията, би трябвало да сме откровени, честни и ако е необходимо критични един към друг.
Силия много добре съзнаваше, че освен множеството оперативни търговски работници я слушат и шепа хора, заели предварително запазените места на първите два реда — висшето ръководство на „Фелдинг-Рот“: председателят на управителния съвет, президентът на компанията, първите вицепрезиденти, вицепрезидентът по търговията и още дузина други ръководни дейци. Между тях бе и Сам Хоторн с полуоплешивялата си, светнала като прожектор глава.
Илай Кампърдаун, както подобаваше на президент на компанията и централна ръководна фигура, седеше в средата на първия ред. До него бе Флойд Ванхутен, председател на управителния съвет, който макар вече възрастен и болнав, преди десет години бе оглавявал и развивал компанията. Все още авторитетът му бе голям, въпреки че задълженията му вече се свеждаха главно до това да председателствува съвещанията на директорите.
— Послужих си с думата „критични“ и макар че на някой може да не се хареса, решила съм да бъда именно такава — каза Силия в микрофона. — Обяснението е просто. Искам да допринеса за по-добрия резултат на срещата, а не да бъда повърхностна. И ще говоря само в рамките на предложената ми тема, както е отбелязано в програмата. — Продажбата на лекарства през погледа на една жена.
Тя чувстваше, че е приковала вниманието на участниците. Всички мълчаха и слушаха.
Точно от това се смущаваше най-много, преди да излезе на подиума — дали ще успее да овладее аудиторията. Сутринта, след разходката по „Парк Авеню“, докато минаваше през пълното, задимено фоайе, където се събираха оперативните търговски работници, Силия за пръв път почувства нервно напрежение. Тя призна в себе си, че конференцията на „Фелдинг-Рот“ бе, поне до момента, едно мъжко сборище, където дружелюбно се потупваха по раменете, разменяха си вулгарни шеги, носеше се глуповат гърлен смях и всичко това на фона на банални разговори. Вече не си спомняше за кой път бе чула „цял век не съм те виждал“, изречено като някакъв нов, току-що сътворен стих.
— И аз като вас милея за компанията, в която работим, и за лекарствената индустрия. Те са постигнали много хубави неща в миналото, ще постигнат още по-хубави в бъдеще. Има обаче някои недостатъци, бих казала сериозни недостатъци, особено в оперативната търговска дейност. Бих искала да споделя какви са по мое мнение тези недостатъци и как бихме могли да ги превъзмогнем.
Силия хвърли поглед на първите два „ръководни“ реда и по няколко лица прочете известна тревога: един или двама започваха да нервничат. Явно казаното не отговаряше на очакванията им. Тя вдигна очи към широкия кръг присъстващи.
— Тази сутрин на влизане в залата, а също и следобед, всички сте видели рекламния щанд и плакатите за лотромицина. Той е великолепно лекарство, едно от големите постижения на медицината и що се отнася до мен аз се гордея, че го продавам.
Чуха се аплодисменти и одобрителни възгласи. Силия спря. Във фоайето бяха уредени щандове на около една дузина по-важни препарати на „Фелдинг-Рот“, но тя избра лотромицина, понеже бе свързан с нейната дейност.
— Ако вземете една диплянка от щанда, както навярно някои вече са направили, ще можете да прочетете за приложението на лотромицина от моя съпруг. Той е лекар, интернист. Много е доволен от този и от някои други препарати. Имал е и несполуки с лекарства и с търговски пътници, които са ги представяли в невярна светлина. И не само той. Съдейки по писмата, които съм получила лично, същите неприятности са имали и твърде много други лекари. Тази слабост на лекарствената търговия може и би трябвало да се отстрани.
Съзнавайки, че навлиза в опасни води, Силия се обърна открито към аудиторията, като внимателно подбираше всяка своя дума.
— Съпругът ми, на базата на опита си като лекар, мислено разделя търговските пътници на три групи. В първата са онези, които му дават вярна информация за препаратите, без да премълчават неблагоприятните странични явления, във втората — които не са добре запознати с възможностите на предлаганите от тях лекарства и не могат да му дадат точни сведения, и в третата — хора, които говорят всевъзможни неща, дори лъжат, за да та накарат да предписва рекламираните от тях препарати Би ми се искало да кажа, че първата група — на информираните и почтените търговски пътници — е най-голяма, а останалите две са малки. За съжаление това не е вярно, Втората и третата група са далеч по-големи от първата. А това води до ниско качество на оперативната търговия — що се отнася до пълна и точна информация на предлаганата от нас продукция. А това се отнася до всички лекарствени фирми, и до нашата включително.
Тя виждаше, че се изписва недоволство не само по лицата на ръководителите от първите редове, но и на хората зад тях. Разнесоха се неодобрителни възклицания и някой извика:
— Е, какво значи това?
Силия предусещаше подобна реакция и я прие като част от предвидения риск. Тя продължи с уверен, ясен глас:
— Сигурна съм, че си задавате два въпроса. Първият — откъде тя знае всичко това и може ли да го докаже? И вторият — защо ни занимава с този въпрос сега, когато всички сме доволни и щастливи и нямаме никакво жела-ние да слушаме неприятни неща?
Отново се чу глас от публиката:
— Точно това искаме да знаем!
— Ще го научите — моментално отвърна тя. — Ваше право е да получите отговора ми.
— Нека да е приятен!
Силия бе заложила и на още нещо — независимо от реакцията, която биха предизвикали нейните думи, да може да завърши словото си. Въпреки навъсените физиономии от първите два реда, никой не стана да използва правото си да й отнеме думата.
— Знам това, което ви говоря, защото и аз принадлежах към втората група — неинформираните. Тръгнах да предлагам препарати на лекарите без необходимата подготовка, всъщност не бях преминала никакво обучение. Нека да ви разкажа нещо по този повод.
Тя описа случката, за която бе разказала на Андрю по време на сватбеното им пътешествие — как лекарят от Норт Плат я беше обвинил, че не притежава „необходимите знания“ и я бе изгонил от кабинета си. Силия успя да представи добре този епизод и в залата отново се възцари тишина, нарушавана тук-таме от одобрителен шепот. Някои кимаха утвърдително. Тя предполагаше, че много от участниците са преживели подобни огорчения.
— Лекарят бе прав. Аз нямах необходимите знания, за да обсъждам лекарства с висококвалифицирани специалисти, макар че трябваше да съм добре подготвена, преди да тръгна да предлагам нашата стока.
Силия посегна към масичката зад гърба си, за да вземе една папка.
— Споменах за писма от лекари, получили невярна информация от търговски пътници. Почти четири години, през които работих във „Фелдинг-Рот“, правих документация от такива съобщения и я нося. Нека да ви посоча някои примери.
Тя измъкна един лист от папката.
— Както знаете, имаме препарат наречен перналтон. Чудесно лекарство при хипертония и един от продуктите на „Фелдинг-Рот“, които се пласират доста добре на пазара. Но той не бива в никакъв случай да се препоръчва на пациенти, страдащи от ревматизъм и диабет, понеже води до опасни последици. В литературата могат да се намерят изрични предупреждения в това отношение. И въпреки това… четирима лекари в Ню Джързи и двама в Небраска са били уверявани от търговски пътници на нашата фирма, че перналтонът е подходящ за всички пациенти, включително и за страдащите от споменатите заболявания. Ако желаете, мога да цитирам имената на тези лекари. Разбира се, това са хората, за които аз знам. Сигурно има и други, вероятно много други. Двама от лекарите, за които ви казах, са проверили погрешната информация и са узнали истината. Други двама са я приели на доверие и са предписали перналтон на хипертоници, страдащи от диабет. Няколко от пациентите са изпаднали в критично състояние, един от тях е бил близо до смъртта, но в крайна сметка се е възстановил.
Силия взе друг лист от папката.
— Една конкурентна фирма предлага антибиотик-хлоромицетин, също първокласен препарат, но само за сериозни инфекции, понеже има странични явления, водещи до нарушения в кръвната картина, понякога с фатален изход. Въпреки това разполагам с дати, имена и места, търговски пътници на тази фирма са уверявали лекарите, че препаратът е безвреден…
Изчерпвайки въпроса за хлоромицетина, тя продължи:
— Сега да се върнем отново на „Фелдинг-Рот“…
И представи съкрушителни доказателства в подкрепа на своето мнение.
— Мога да цитирам още, но спирам — папката остава на разположение на всеки, който желае да я прегледа. И ще отговоря на втория въпрос: защо ви занимавам с тези въпроси днес? — каза тя. — Защото другояче не мога да накарам никой да ми обърне внимание. От миналата година се опитвам да намеря човек от нашата централа, който да ми отдели малко време и да прегледа папката. Напразно. Останах с впечатление, че натрупаната от мен документация е просто неприятна и никой не иска да чуе за нея.
Тя насочи поглед към първите два реда:
— Може би ще кажете, че това, което правя сега, е неразумно, дори глупаво. Сигурно е така. Но бих искала да ви уверя, че то е резултат на дълбокото ми убеждение и грижата за нашата компания и нашата индустрия, за престижа и на двете!
— Той е накърнен, но ние не се стремим да го защитим — продължи Силия. — Повечето от нас знаят, че сега в Конгреса сенатска подкомисия разследва въпроси на фармацевтичната индустрия. Изводите й са неблагоприятни, но малко хора от бранша им обръщат достатъчно внимание. Положението обаче наистина е сериозно. Печатът вече публикува критиките, скоро ще се надигне обществен протест с искане за реформи. Според мен, ако ние самите не направим необходимото за подобряване на нашата търговска практика и престижа на индустрията, правителството ще го стори за наша сметка и по начин, който няма да хареса на никой от нас, защото ще има неблагоприятни последици за всички ни.
После добави:
— Накрая, съобразно изтъкнатите основания, настоявам нашата компания да поеме инициативата и първо: да утвърди морален кодекс на търговския пътник; второ: да приеме програма за неговата квалификация и за опреснителни курсове. Набелязала съм идеите си за такава програма. Ако някой се интересува — усмихна се тя, — разработката ми също е в папката. Благодаря ви за вниманието и приятен следобед.
Докато си събираше книжата и слизаше от подиума, тук-там в залата се разнесоха плахи ръкопляскания, които веднага замряха, не намерили подкрепата на множеството. Явно повечето хора си сверяваха часовниците по първите редове — оттам не се чуха никакви аплодисменти, а по лицата на шефовете се четеше неодобрение. Председателят на управителния съвет изглеждаше ядосан и говореше разгорещено с Илай Кампърдаун. Президентът на „Фелдинг-Рот“ кимаше с израз на съгласие.
Новият вицепрезидент по търговията, родом от Ню Йорк, Ъруин Грегсън се приближи към Силия. Енергичен мъж с атлетична фигура той поначало беше дружелюбен и се нравеше на хората. Сега бе намръщен, със зачервено лице.
— Уважаема госпожо — обърна се Грегсън към нея, — проявихте злонамереност, предубеденост и неосведоменост, а вашите тъй наречени доказателства са неверни. Ще съжалявате за това. Вашата постъпка ще се обсъди по-късно, а сега ви нареждам да напуснете конференцията и повече да не се връщате.
— Сър, няма ли да хвърлите един поглед върху материалите, които…
— Нищо няма да гледам! — гласът му се разнесе из цялата зала. — Напуснете!
— Довиждане, господин Грегсън — каза Силия.
Тя се обърна и тръгна към изхода. Крачеше уверено, с вдигната глава. После, мислеше Силия, ще има достатъчно време да съжалява, да изпитва дълбоко огорчение, но сега нямаше никакво намерение да напуска това мъжко сборище победена, като някаква слабохарактерна баба. Наистина, призна в себе си тя, претърпях поражение и предвиждах подобна развръзка, но се надявах, че няма да ми се случи. Посочените от нея слабости бяха тъй очебийни и безспорни, реформите тъй належащи, че просто не можеше да разбере защо другите не са в състояние да приемат посочените факти.
Но те действително не ги приеха. И почти сигурно с работата й във „Фелдинг-Рот“ бе свършено. Ако не в момента, то съвсем скоро. Жалко. Навярно Сам Хоторн щеше да я упрекне, че си бе позволила да пренебрегне предупреждението му — прекали в стремежа си да постигне прекалено много. Андрю също я бе предупредил на връщане от сватбеното пътешествие, когато му разказваше за документацията си от лекарски писма. Тя си спомни думите му: „Заемаш се с много голяма задача. Рисковано е“. Колко е бил прав! Да, ставаше дума за принципи, за собствения й престиж и тя отдавна бе решила в никакъв случай да не отстъпва. Нали още от ученическата скамейка в съзнанието й се беше врязал стихът от „Хамлет“: „…И най-важно: бъди на себе си във всичко верен.“2 Въпреки че това се заплаща. Понякога доста скъпо.
Докато прекосяваше залата, тя усещаше съчувствените погледи на малцина присъстващи, които още не бяха станали от местата си. Това й се стори странно след всичко, което бе казала, макар че сега нямаше никакво значение.
— Един момент, ако обичате!
Внезапно я стресна този, като че ли прогърмял от небитието глас по високоговорителя:
— Госпожо Джордан, бихте ли изчакали?
Силия се поколеба, но спря едва след като същият глас повтори:
— Почакайте, госпожо Джордан!
Тя се обърна и с изненада разбра, че говори Сам Хоторн. Застанал бе на подиума, наведен над микрофона. Другите участници също имаха изненадани физиономии.
Ъруин Грегсън възкликна:
— Сам… Какво дявол да го вземе…?
Сам прокара длан по блесналото под прожекторите си чело. Винаги правеше това несъзнателно в моменти на напрегнат размисъл. Лицето му с изсечените си черти бе сериозно.
— Ако не възразяваш, Ъруин, бих искал да кажа нещо на всички, преди да излезе госпожа Джордан.
Силия се учуди. Сигурно Сам нямаше намерение от своя страна да изтъква, че одобрява изгонването й, споделяйки с публиката сутрешния им разговор и своето предупреждение. Подобни постъпки не бяха в характера му. Все пак, човешките амбиции могат да променят личността по странен начин. Възможно ли бе Сам да е решил да се възползва от случая, за да блесне пред очите на височайшето ръководство?
Вицепрезидентът по търговията се обърна към Сам и раздразнено запита:
— И какво е то?
— Предполагам — каза Сам и се приближи до микрофона, за да се чуят думите в затихналата зала — ще се съгласиш, че съм се изправил тук, за да се зачете и моят глас.
— Как да се зачете? — обади се от своя страна вече станалият Илай Кампърдаун.
Сам Хоторн се обърна към президента на „Фелдинг-Рот“ и още повече доближи микрофона:
— Да се зачете в подкрепа на госпожа Джордан, Илай. И да призная, макар никой друг да не се решава на подобно нещо, че всичко, което каза тя, е вярно. Точно както до болка ни е известно, макар и да говорим обратното.
В залата цареше гробно мълчание. Процеждаше се само едва доловим шум — далечното ехо от трафика, дрънченето на съдове от кухнята, приглушени гласове от коридора. Всички сякаш бяха замръзнали, боейки се да не пропуснат и дума. В тишината отново прозвуча гласът на Сам.
— Бих искал също така всички да чуят за желанието ми да имах ума и смелостта на госпожа Джордан, за да мога да ви кажа онова, което каза тя. И още нещо…
Ъруин Грегсън го прекъсна:
— Не ти ли се струва, че каза достатъчно?
— Нека да продължи! — намеси се Илай Кампърдаун. — Май няма да излезеш прав.
Вицепрезидентът се сви на мястото си.
Сам Хоторн продължи:
— По-конкретно аз съм съгласен с мнението, че ако фармацевтичната индустрия не успее със свои сили да влезе в релсите, ще бъдат приети закони, които ще ни задължават да направим това. И те ще ни наложат много по-големи ограничения, отколкото ако сами внесем ред в собствения си дом, според разумния съвет, който чухме преди малко.
Той погледна към публиката и добави:
— Накрая, за госпожа Джордан. Тя неколкократно доказа колко е полезна на нашата компания и преди минути го потвърди още веднъж. Ако я оставим да напусне залата по такъв обиден начин, ще изпаднем в положението на късогледи празноглавци.
Силия не можеше да повярва на ушите си. За миг се почувства засрамена, че се бе усъмнила в намеренията на Хоторн. Бе съвършено ясно, че заради нея той поставяше на карта собствената си кариера, амбициите си, хубавите си перспективи във „Фелдинг-Рот“.
Необичайната тишина все още сковаваше присъстващите. Те бяха завладяни от общо чувство за едно напрегнато, драматично развитие на нещата, в което никой не би могъл да предвиди какво ще се случи в следващия миг.
Пръв се раздвижи Илай Кампърдаун. Върна се на мястото си до председателя на управителния съвет и заговори с него тихо, съсредоточено. Явно искаше да го убеди в нещо, а старият Ванхутен слушаше внимателно. Отначало въртеше упорито глава, после сякаш прояви благосклонност и накрая вдигна рамене. Кампърдаун даде знак на Ъруин Грегсън да се приближи към тях.
Явно вземаше се решение на най-високо равнище и всички останали изчакваха, макар че сега се водеха оживени разговори из залата.
Приказките затихнаха, когато вицепрезидентът по търговията се изкачи на трибуната. Той застана до микрофона, където преди секунди говореше вече седналият на мястото си Сам Хоторн. Грегсън огледа стотиците сериозни лица в залата и след като помълча, за да привлече вниманието, подкупващо се усмихна.
— Каквото и да приказвате за нашите конференции, едно е гарантирано — никога не са скучни.
Думите бяха казани на място и предизвикаха одобрителен смях, към който се присъедини дори строгият Ванхутен.
— Председателят на управителния съвет и президентът на компанията ми наредиха, нареждане, с което лично аз съм напълно съгласен, да заявя, че преди няколко минути ние постъпихме прибързано, дори неразумно — каза Грегсън.
Отново усмивката, пауза и шефът на търговията продължи:
— Много отдавна, когато бях малък и ми се случваше да сгреша, нещо, което става с всяко момче, майка ми ме учеше: „Ъруин, когато си станал смешен и е необходимо извинение, вдигни глава, и го поднеси мъжки и красиво.“ Моята незабравима майка не е между живите, мир на праха й, но сякаш и сега чувам гласа й: „Ъруин, момчето ми, това се иска от теб в момента!“.
Силия, загледана и заслушана, си мислеше: Грегсън има стил. Неслучайно се е издигнал в търговската йерархия.
Междувременно разбра, че той сочи към нея:
— Госпожо Джордан, моля елате при мен. И ти, Сам.
Когато тримата застанаха на подиума — Силия бе объркана, сякаш сънуваше. — Грегсън каза:
— Както заявих пред всички, госпожо Джордан, аз моля за извинение. Ние ще проучим внимателно предложенията ви. И мога ли, ако не възразявате, да ви помогна и да поема от ръцете ви тежката папка?
Обръщайки се към останалите, Грегсън добави:
— Току-що бяхте свидетели на един пример за величието на нашата компания и…
Бурни аплодисменти и възгласи заглушиха думите му и след секунди ръководители и оперативни работници заобиколиха Силия, за да се ръкуват с нея и да й поднесат поздравленията си.
— Защо рискувахте? — запита Сам Хоторн.
— Ами вие? Нима рискувахте по-малко? — отговори Силия.
Беше минала една седмица. Силия и Андрю, поканени на вечеря у Хоторн, се възхищаваха на кулинарното изкуство на Лилиан, а в разговорите нарочно не засягаха темата за търговската конференция на „Фелдинг-Рот“. Няколко дни преди това русите бяха съобщили за свалянето на един американски самолет Ю–2 и за пленяването на пилота му, Гари Пауърс. Москва обвиняваше, че полетът бил с шпионска цел. Съединените щати отначало отрекоха, но скоро след това президентът Айзенхауер с червено от срам лице призна, че обвинението е основателно. И двете семейства бяха на мнение, че повечето американци също се чувстват доста неловко.
В Англия сватбата на принцеса Маргарет, сестрата на кралицата, с професионалния фотограф Антъни-Армстронг Джоунс, предизвика злостни коментари и учудване сред кралските поданици. Сватбата премина в „карнавално настроение“, както се изрази печатът. Много се питаха дали този брак не накърнява престижа на британския трон? Андрю категорично отрече подобно опасение.
След вечеря те слушаха нов запис на Елвис Пресли — поп-баладата — „Слава и щастие“. Пресли продължаваше певческата си кариера след едногодишна служба в армията на САЩ и отсъствието му не бе засенчило неговата популярност. Жените харесваха „Слава и щастие“. Мъжете — не.
След вечеря, на чаша коняк в просторната, артистично обзаведена дневна на семейство Хоторн, вече в домашен кръг, Сам пръв заговори на темата, която вълнуваше гости и домакини.
Отговаряйки на въпрос на Силия, той каза:
— Когато вървях към подиума, от който току-що бяхте слезли, бях сигурен, че не мога да остана безучастен в създалата се драматична обстановка.
— Но вие направихте много повече от това! — възрази тя.
— Всички сме на това мнение — присъедини се Андрю. Той се бе излегнал в един удобен фотьойл и с наслада отпиваше от коняка. Чувстваше се уморен след един доста напрегнат ден в лекарската си практика, която бързо се разрастваше, ако се съди по увеличаващия се брой на пациентите. — Вие рискувахте всичко, Сам — много повече от Силия.
— Разбира се, толкова съм благодарна… — започна тя, но Сам я прекъсна.
— Тези приказки са излишни. Ако искате да знаете истината, аз имах чувството, че съм подложен на изпитание — каза Сам и се обърна към Андрю. — Съпругата ви вече бе показала, че е по-смела и държи повече на истината, отколкото всеки друг в залата. Аз не исках да остана по-долу от нея.
Усмихвайки се на Силия, той добави:
— Особено ако ще се стремите да ме следвате нагоре по стълбата на „Фелдинг-Рот“.
— Знаете значи?
— Аз му казах — намеси се Лилиан. — Съжалявам, ако съм нарушила обещанието си да не споделям с него, но ние със Сам нямаме тайни един от друг.
— Аз имам една — прекъсна я Сам. — Отнася се за Силия.
Другите обърнаха озадачени погледи към него, а той продължи:
— Вече няма да работи като търговски пътник.
— В крайна сметка е уволнена, така ли? — кисело се усмихна Андрю.
— Не, повишена е. Компанията ни ще има дирекция за търговска квалификация, точно както предложи Силия. Тя ще помогне за изграждането на нови служби и ще бъде заместник-директор.
— Е, браво! — вдигна чаша Лилиан. — Най-накрая мъжете показаха здрав разум! Нека пием по този случай!
— За да бъдем честни, нека кажа, че Силия трябваше да стане директор. Но някои хора в компанията не могат да го преглътнат. Все още. Решението ще бъде обявено утре.
Андрю стана и отиде при Силия да я целуне.
— Толкова се радвам за теб, обич моя. Ти го заслужаваш!
— Е, още не съм се разтопила съвсем от радост — пошегува се Силия, обръщайки се към всички. — Благодаря Сам, ще се задоволя и със „заместник“! — И добави с усмивка. — Засега.
Разговорът им бе прекъснат от две малки създания, облечени в пижамки, които се втурнаха със смях в дневната. Първа тичаше Лайза, вече на годинка и половина, жизнерадостна палавница, която Андрю и Силия бяха взели със себе си и мислеха, че вече е заспала. След нея бягаше Джулиет, четиригодишната дъщеря на Хоторн, която щеше да остане единственото им дете. Лилиан бе споделила със Силия, че лекарите не й препоръчват да има повече деца, затова тя и Сам бяха обкръжили с много обич Джулиет — без изобщо да е разглезена, тя беше живо и умно дете. Двете момиченца бяха доста възбудени от възможността да си играят заедно.
Лайза се хвърли в прегръдките на баща си и заливайки се от смях, му каза:
— Джули гони мен!
Лилиан скочи:
— Ей сега ще ви подгоня и двете! Бързо в леглата!
Със смях и крясъци трите изчезнаха към стаята на Джулиет.
Когато Лилиан се върна, Силия каза:
— Децата ме подсетиха за нещо. След време ще се наложи да поискам отпуск от новата работа, Сам. Май че пак съм бременна.
— Това наистина е нощ на откровенията! — възкликна Лилиан. — За щастие имаме още за пиене, така че да вдигнем чаши за тази новина.
На Силия й се стори, че долови нотка на завист в гласа на другата жена.
Краят на 1960 и началото на 1961 бе период, в който Силия се бе посветила на задачата да обучава оперативния търговски състав на „Фелдинг-Рот“.
Новият й началник, директор по търговската квалификация, бе Теди Ъпшоу, бивш зонален директор от Канзас сити. Силия го позна веднага — бе един от хората, проявили съчувствие, когато за малко не я изхвърлиха от конференцията в хотел „Уолдорф“.
Ъпшоу беше нисък слаб мъж, наближаващ петдесетте, говореше бързо и през целия си трудов живот бе продавал лекарства. Той излъчваше неизчерпаема енергия, постоянно бързаше ту тук, ту там, докато говореше, често кимаше, а малката му валчеста глава приличаше на подскачаща топка. Преди да го назначат за директор, той бе постигнал най-добър резултат в продажбата на препарати и сподели със Силия, че още съжалява за работата си като търговски пътник — „тогава плувах в свои води“.
— В нашия бизнес не е необходимо да шмекеруваш, за да успееш, тъй като повечето лекари знаят ужасно малко за лекарствата — добави той. — Щом си откровен с тях и се научат да ти вярват, цялата търговия е вече в ръцете ти. Не бива да се забравя — отнасяй се към докторята като към богове. Те точно това очакват.
Една вечер, след като вече си бяха легнали, Силия разправи на Андрю за „боговете“. Той се засмя:
— Имаш знаменит началник. Не забравяй да се отнасяш по същия начин към твоя доктор.
Тя запрати една възглавница по него и двамата се сборичкаха. Борбата полека-лека заприлича на нещо друго и накрая се превърна в любовна игра. После Андрю погали корема на Силия, който вече издаваше бременността й, и каза:
— Бъди внимателна с това малко юначе и не забравяй — докато е там, не бива да гълташ никакви лекарства!
Понеже бе направил същата бележка при бременността й с Лайза, Силия се засегна:
— Малко прекаляваш с твоята предпазливост!
— Сигурно прекалявам — каза Андрю и се прозя. — А сега остави бога да поспи.
Веднъж Теди Ъпшоу осъди пред Силия хитруването в търговията като „ужасно глупаво и излишно“. И въпреки това призна, че не е рядко явление в лекарствения бизнес.
— Не се заблуждавай, че ти или аз ще попречим на търговските пътници да послъгват, дори на нашите от „Фелдинг-Рот“. Няма да успеем. Повече смисъл има да им покажем, че другият, почтеният начин е по-добър.
Той бе съгласен със Силия, че е необходима квалификация на търговския състав. Самият Ъпшоу не бе имал подобна възможност и дължеше високата си професионална култура — едни изключително солидни знания, както се убеди по-късно Силия — единствено на самообразованието.
Двамата се сработиха и скоро успяха да си разпределят задълженията. Силия съставяше учебни програми, нещо за което Ъпшоу нямаше никакво желание, а той с много голямо удоволствие ги изпълняваше.
Едно от нововъведенията на Силия бе разиграване на ситуационни игри между търговски пътник и лекар-първият представяше ново лекарство на „Фелдинг-Рот“, а вторият задаваше трудни, понякога предизвикателни въпроси. Обикновено Теди, Силия или друг от служителите в централата играеше ролята на лекаря. Понякога с помощта на Андрю и за по-реалистична форма на упражнението канеха практикуващ лекар. Тези занимания се ползваха с голяма популярност сред изпълнители и курсисти.
Всички новопостъпващи търговски пътници във „Фелдинг-Рот“ преминаваха петседмичен квалификационен курс, а останалите трябваше да идват на десетдневни опреснителни семинари по групи. За общо учудване старите служители откликнаха с голямо желание. Силия четеше редовно лекции и жънеше успехи. Тя разбра, че участниците в търговската конференция в хотел „Уолдорф“ я наричаха Жана д’Арк, понеже както обясни един от тях, „Джордан не изгоря на кладата, но беше съвсем близо до нея“.
Силия ясно съзнаваше, че е била пред провал на кариерата си и че е имала голям късмет. Понякога си мислеше дали нямаше да съжалява за постъпката си, ако Сам Хоторн не беше я защитил, и след като я изгонеха от конференцията, останеше без работа? Струваше й се, че не би съжалявала. А имаше чувството, че щеше да прояви същата смелост при всякаква бъдеща конфронтация. Въпреки всичко, засега тя бе доволна от изхода.
В новата си работа Силия често се виждаше със Сам Хоторн. Въпреки че Теди Ъпшоу официално го осведомяваше, той лично се интересуваше от хода на квалификационната програма и знаеше за приноса на Силия.
Нейните отношения с директора на научните изследвания, доктор Винсънт Лорд, не бяха блестящи. Дирекцията му често трябваше да помага с консултации информационното осигуряване на квалификационната програма, а той ясно даде да се разбере, че това му губи времето. От друга страна, отказа да възложи задачата на някой свой сътрудник. При един неприятен разговор със Силия, той каза:
— Може да сте съумяла да подведете господин Кампърдаун и другите шефове да ви оставят да създадете своя малка империя, но мен няма да ме минете.
Тя успя да запази спокойствие и отвърна:
— Това не е моя „империя“, аз не съм директор, а заместник. Вие обаче приемате ли на лекарите да се дава невярна информация, както досега?
Винсънт Лорд я стрелна с поглед и отсече:
— Няма значение. Лично аз се съмнявам, че можете да разберете разликата.
Когато Силия информира Ъпшоу за този разговор, той вдигна рамене и каза:
— Лорд е първокласна осичка. Но осичка, която си владее науката. Искаш ли да говоря със Сам да му тегли един ритник по задника?
— Не, аз ще се оправя с него по свой начин — замислено отвърна тя.
Нейният начин означаваше натрупване на още оскърбления, същевременно активно задълбочаване на знанията, а също и зачитане компетентността на Лорд. Макар и само седем години по-възрастен от Силия — той бе тридесет и шест годишен — директорът на научните изследвания притежаваше много солидна квалификация-почетен бакалавър на университета Уисконсин, доктор на фармацевтичните науки от университета в Илинойс и член на няколко научни дружества. Винсънт Лорд бе публикувал доклади като асистент в университета в Илинойс, научни съобщения върху собствените си значими открития, едно от които, свързано с оралното приемане на контрацептиви, бе спомогнало за усъвършенстване на тези средства. Силия научи, че се очаква той да направи сериозен пробив с разработката на много ценно ново лекарство.
Това, което Винсънт Лорд не бе успял никъде да научи, беше как да се отнася по човешки към хората. Навярно, мислеше Силия, това бе основната причина той да остане ерген, въпреки своеобразната си, аскетична и сурова физическа привлекателност.
Веднъж, с намерение да помогне за подобряване на отношенията им, тя предложи да се обръщат един към друг по име — общоприета практика между колеги в една фирма. Той хладно възрази:
— И за двама ни би било по-добре никога да не забравяме разликата в положението, което заемаме.
Силия продължаваше да чувства, че възникналият при първата им среща антагонизъм винаги ще засенчва отношенията им. Независимо от това, по нейно настояване, дирекцията за научни изследвания вземаше активно участие в търговската квалификация.
Можеше ли да се твърди, че планът за издигане нивото на обучение на търговските пътници е съвършен и се приема без възражения? Не, разбира се. Силия искаше да изгради система за събиране на сведения за работата на търговските пътници чрез поверителни въпросници, които щяха да изпращат по пощата до лекари в съответните райони. Предложението стигна до най-високо равнище и там му бе наложено вето.
След това Силия поиска оплакванията на лекари от търговски пътници да се насочват към дирекцията за търговска квалификация и да се съхраняват в документацията. От собствен опит знаеше за наличието на такива оплаквания, но никой от компанията не смееше да потвърди, че ги е виждал. Вероятно после са били забутвани в архивите, а ако са вземани някакви мерки, очевидно са оставали в тайна. Това искане на Силия също бе отхвърлено.
Както спокойно обясни Теди Ъпшоу:
— Има някои неща, за които големците не искат да знаят. Ти промени нещичко, когато се изправи да говориш на нашето търговско увеселение и разкри някои работи, а Сам те спаси. После нямаше как да се потулват повече нещата и началствата бяха принудени да търсят най-безболезнен начин за измъкване от положението. Все пак не искай от тях прекалено много в такива кратки срокове!
Съветът му звучеше също така неубедително както и указанията на Сам Хоторн, преди Силия да говори на конференцията в „Уолдорф“. Тя възрази на Ъпшоу:
— Някой ден правителството ще се намеси и ще ни застави да се съобразим с тези неща.
— Това го беше казвала и преди. Сигурно си права-съгласи се той. — А може би единствено по този начин работите ще се оправят?
Разговорът им спря дотук.
Въпросът за лекарствата и за фармацевтичната индустрия занимаваше и други хора по света.
През по-голямата част от 1960 година в новините почти ежедневно се отделяше място на тази тема, предимно в неблагоприятна светлина. Продължаващите заседания на сенатската подкомисия под председателството на сенатора Кифоувър се оказаха златна мина за репортерите и нанесоха редица неочаквани удари върху компании като „Фелдинг-Рот“. За това допринесоха частично и умелите действия на сенатора и неговите сътрудници.
Както при всички подобни подкомисии, ударението се поставяше върху политическата страна на въпроса, а изходът бе предрешен. По думите на вашингтонския репортер Дъглас Кейтър „Те… вървят от предварителния замисъл към предрешеното заключение“. Истъс Кифоувър и сътрудниците му непрекъснато търсеха сензационни заглавия и правеха едностранчиви изказвания. Сенаторът се оказа майстор по отправяне на фантастични обвинения точно преди репортерите да напуснат заседателната зала, за да подготвят своите кореспонденции–11,30 часа за следобедните вестници и 16,30 — за сутрешните. И така, когато обвиненията се отхвърляха с аргументи, в залата фактически нямаше журналисти.
Независимо от тези непочтени ходове, излязоха наяве и някои грозни истини: прекалено високи цени за някои лекарствени средства, незаконно ценообразуване, манипулации с оферти за държавни договори за доставка на препарати, тенденциозно поднесени реклами, стигащи до частично или пълно прикриване на опасни странични явления, проникване на фармацевтични фирми в Управлението за храни и лекарства и подкуп на негов служител със сума от 287 000 долара, получена под формата на хонорар.
Вестникарските заглавия, понякога тенденциозни, често се свеждаха до нападки.
Доказваше се, че препарати, открити и разработени в чужбина, са далеч по-евтини там, отколкото в Съединените щати. Изтъкваше се абсурдността на разликата в цената, тъй като американските фирми, продаващи лекарствата, нямаха никакви разходи за разработка и внедряване на откритието.
Във френските дрогерии, например, петдесет таблетки хлорпромазин струваха петдесет и един цент, а в Съединените щати — три долара и три цента. Или пък резерпинът: в САЩ цената му беше три пъти по-висока, отколкото в Европа, където бе открит и внедрен.
Друго странно несъответствие бе, че американският пеницилин се продаваше в Мексико с около 30% по-евтино отколкото в Съединените щати. Твърдеше се, че високите цени на този и други препарати в САЩ са резултат от някакво незаконно тайно споразумение между самите производители, които привидно се явяваха противници.
Речта съдържа девиза на една лекарствена фирма
Свидетелски показания разкриха, че началник на отдел в Управлението за храни и лекарства произнесъл на един международен симпозиум по антибиотиците слово, предварително одобрено от лекарствената компания „Файзър“. Специалист по рекламите вмъкнал в текста пасаж с благоприятен отзив за сигмамицина — лекарство на „Файзър“. По-късно компанията купила 260 000 броя от отпечатаното слово, приемайки го за одобрение от страна на Управлението за храни и лекарства.
Продължиха да се появяват неприятни вестникарски заглавия из цялата страна — от единия до другия бряг, понякога всеки ден. Телевизията и радиото не останаха по-назад.
Веднъж през декември Силия сподели с Андрю:
— Отминаващата година никак не ми даде повод да се гордея, че работя в този бранш.
По това време тя бе в отпуск — в края на октомври се беше родило второто им дете, отново точно по нейния график. Потвърди се категоричната прогноза на Андрю — беше момче. Кръстиха го Брус.
От няколко месеца животът им се улесни с идването на младата англичанка Уини Огъст, която живееше при тях и се грижеше за децата, докато и двамата бяха на работа. Андрю я бе намерил чрез една посредническа агенция, публикуваща реклами в медицински списания. Тя бе деветнадесетгодишна, работила бе преди това като продавачка в лондонски магазин и както Уини сама обясни с характерен лондонски акцент:
— Искаше ми се хем да си почина, хем да поработя и да видя що за хора сте вие, янките, а пък след туй евентуално да прекарам няколко години долу, при австралийците.
Тя бе приветлива, пъргава и за голяма радост на Андрю носеше закуската със светкавична бързина.
— Въпрос на практика. И мама така ми я носеше в къщи — обясни му Уини, когато той я похвали.
Тя обичаше да се занимава с деца, а Лайза я обожаваше. Андрю и Силия хранеха надежди, че заминаването й за Австралия ще се отложи доста.
Едно друго събитие към края на 1960 година прикова вниманието на Силия. Германският препарат талидомид, който щеше да стане известен в Съединените щати и Канада като кевадон, бе представен в Управлението за храни и лекарства за одобрение на продажбата му в САЩ. Според списания в областта на лекарствената промишленост и търговията, компанията „Мерел“, която вече бе купила правото за търговия с препарата в Северна Америка, кроеше големи проекти за талидомид-кевадона, с очакване, че ще се продава в огромни количества, както бе в Европа. Компанията упражняваше натиск за спешно одобрение на лекарството от Управлението за храни и лекарства. Междувременно, ентусиазирани търговски пътници на „Мерел“ дадоха опаковки от него на повече от хиляда лекари — формално като мостри за пробна употреба, а фактически — без ограничение.
Новината за талидомида припомни на Силия разговора, който бе водила преди осем месеца със Сам Хоторн. Той й бе казал, че в централата на „Фелдинг-Рот“ негодували, защото Силия предложила талидомидът да се изпробва само на стари хора, и поради неприемливите резултати, не бил одобрен за продажба. За кратко време в главата й се въртеше въпросът дали негодуванието продължава, но после й се видя твърде незначителен, за да му отделя повече внимание.
Мислите й бяха заети с нейните предстоящи задачи.
След раждането на Брус тя се върна на работа по-рано, отколкото след раждането на Лайза — към средата на декември. Една от причините бе напрегнатото ежедневие в дирекцията за търговска квалификация. Компанията разширяваше дейността си и бе ангажирала още стотина търговски пътници, по настояване на Силия пет-шест от тях бяха жени. За да прекрати отпуска си, допринесе и заразителният ентусиазъм на нацията. През ноември Джон Ф. Кенеди бе избран за президент и на хората им се струваше — поне от хубавите приказки, — че настъпва нова ера на вдъхновение и творчество.
— Искам да бъда част от всичко това — сподели Силия с Андрю. — Хората говорят за „ново начало“, за това, че „творят историята“, твърдят, че сега е времето да си млад И да поемаш отговорност. Да се върна на работа за мен значи да бъда рамо до рамо с останалите хора.
— Ъ-хъ — бе отговорил почти равнодушно Андрю. Нещо необичайно за него. После осъзнавайки това, добави: — Аз съм „за“!
Но мислите му блуждаеха другаде, умът му бе зает с един негов проблем.
Ставаше дума за доктор Ноа Таунсенд, старши партньор на Андрю и уважаван главен лекар на болница „Сейнт Бийдс“. Андрю бе открил нещо за Ноа, нещо грозно и неприятно, което поставяше под въпрос правоспособността на стария специалист да упражнява професията си.
Доктор Таунсенд бе наркоман.
Ноа Таунсенд, вече петдесет и осем годишен, десетилетия наред отговаряше напълно на представата за улегнал опитен лекар. Беше много съвестен и посрещаше с еднакво внимание и богатия, и бедния. Беше винаги изискан, вежлив и с чувство за собствено достойнство. Ето защо той имаше много пациенти, които го обичаха и го уважаваха. Доктор Таунсенд заслужаваше това, тъй като изпълняваше безупречно своите задължения. Създал си бе име на голям диагностик. Веднъж съпругата му сподели с Андрю:
— Бяхме с Ноа на прием. Той погледна към един съвсем непознат човек в другия край на салона и ми прошепна: „Онзи мъж е сериозно болен, макар че още не знае това“, а друг път ми довери: „Не знам името на онази жена, ей там, но след шест месеца ще умре.“ И винаги е излизал прав. Винаги.
Пациентите му го приемаха по същия начин. Някои дори разказваха анекдоти за точните му диагнози и го наричаха „магьосник“. Дори един пациент му донесе от Африка маска на заклинател, която Ноа с гордост окачи в кабинета си.
Андрю също ценеше способностите на възрастния лекар. Между тях се създадоха искрени и сърдечни чувства, за което Таунсенд имаше не по-малка заслуга с великодушното си отношение към своя доста по-млад колега.
Уважението на Андрю към Ноа нарасна още повече, след като разбра, че той непрекъснато чете и се интересува, за да бъде в крак с най-новото в областта на медицината — нещо, което пренебрегваха много лекари на неговата възраст. През последните месеци обаче Андрю забеляза, че колегата му не се изразява ясно и „предъвква“ някои думи. През същата година стана неволен свидетел и на онези странни негови постъпки. Тези симптоми смущаваха Андрю, макар че бе склонен да ги отдаде на друга причина — стреса и умората от напрегнатата работа с голям брой пациенти.
В един ноемврийски следобед — който за Андрю бе начало на измъчващото го душевно терзание — смътното, смущаващо подозрение се бе превърнало в категорично убеждение.
Случи се така, че Андрю тръгна да уточнява графика на свободните им дни, в които се заместваха. След като разбра, че при Ноа няма пациент, почука леко на вратата на кабинета му и влезе — нещо обичайно и за двамата.
Таунсенд, седнал с гръб към вратата, се обърна изненадан и в бързината не успя да скрие хапчетата и капсулите, които държеше в шепата си. Дори тогава Андрю не би си помислил нищо особено, но реакцията на Ноа му се стори много странна — червен от смущение той със замах вдигна шепа и я изсипа в устата си, после отпи вода от чашата.
Явно бе схванал, че Андрю е разбрал всичко и затова се опита да представи нещата в безобидна светлина:
— Е, пипна ме, като зареждам фурната!… Да, признавам, правя го от време на време. Напоследък съм претрупан с работа, нали знаеш… Но никога не изпускам положението… Аз съм опасен доктор, момчето ми, много ми знае главата, няма как да залитна… Ужасно много знае-Таунсенд се изсмя и смехът му прозвуча съвсем фалшиво. — Не се безпокой, Андрю, аз знам къде и кога да спра!
За Андрю това обяснение не бе убедително. Още по-неубедителен му се стори заваленият говор — доказателство, че хапчетата, които Ноа погълна, не са били първата му доза за този ден.
Андрю запита строго, за което мигновено съжали:
— Какво вземаш?
Отново изкуствен смях.
— Само няколко декседрина, някой друг перкодан, мъничко дарвон за вкус3… Андрю, какво значение има, дявол да го вземе?
После с войнствена нотка в гласа продължи:
— Нали разбра, няма да изпусна положението. Казвай сега за какво си дошъл?
Съвсем объркан, Андрю обясни, че иска да уточни свободните дни — нещо, което вече му се струваше без значение. Бързо нанесе необходимите му сведения и веднага излезе. Искаше да остане сам. Да размисли. Изумен бе от голямото количество лекарства, сигурно десет-петнадесет таблетки и капсули, които неговият колега погълна, без да му мигне окото. По признанието на самия Ноа това бяха стимуланти и депресанти — лекарства, които се взаимоизключват и никой компетентен лекар не би ги предписал в комбинация. Макар и да не бе специалист по опиатите, Андрю добре знаеше, че големите количества лекарства и липсата на чувство за отговорност са характерни признаци за всеки, който отдавна е тръгнал по пътя на наркоманията. А безогледното вземане на лекарства, отпускани по специална рецепта, както Ноа явно правеше, бе не по-малко опасно и опустошително от вземането на нелегално продаваните на улицата опиати.
Как да постъпи в този случай? Андрю реши, че преди всичко трябва да узнае повече подробности.
През следващите две седмици той посвети всяка минута от свободното си време, за да ходи в медицински библиотеки. Библиотеката на „Сейнт Бийдс“ бе доста скромна. Андрю знаеше една друга в Нюарк. И в двете имаше картотекирани сведения за лекари, които са станали наркомани. Най-напред му направи впечатление, че това е широко разпространено и често срещано явление. По изчисления на Американската медицинска асоциация пет процента от всички лекари бяха „отпаднали“ от професията поради злоупотреба с наркотици, алкохолизъм или други причини от подобен характер. Ако АМА потвърждаваше този тревожен факт, разсъждаваше Андрю, реалният процент вероятно е по-висок. И други автори споделяха това мнение. Повечето изчисления клоняха към десет, а някои дори към петнадесет процента.
Всички изследователи правеха един общ извод — че лекарите са пострадали от самоувереност. Били са убедени, че благодарение на специалните си познания могат да приемат наркотици, без това да стане опасен навик. Почти винаги обаче са грешили. Думите на Ноа Таунсенд „никога не изпускам положението… много ми знае главата, няма как да залитна… знам къде и кога да спра“ сякаш бяха тревожно ехо на всичко, което Андрю четеше в библиотеките.
Изтъкваше се, че лекарите стават „преуспяващи наркомани“, т.е. неразкрити за дълго време, понеже без затруднения могат да си набавят опиати. А това Андрю знаеше отлично. Той го бе споделял със Силия — лекарите можеха да си осигуряват всяко лекарство практически в неограничени количества, стига само да поискат това от търговския пътник на съответната фирма.
Въпреки че му се струваше непочтено, Андрю бе вътрешно убеден и докато доктор Таунсенд правеше голяма визитация в болницата, той провери шкафчето за лекарства в кабинета му.
В нарушение на правилата, то не бе заключено. Вътре бяха натъпкани невероятни количества лекарства в пакети на производителите и много наркотици. Той видя и някои от препаратите, за които бе споменал Таунсенд.
Андрю също съхраняваше в кабинета си мостри от лекарствата, които редовно предписваше. Понякога даваше от тях на пациентите, за които знаеше, че са финансово затруднени. Но количествата бяха нищожни в сравнение със „склада“ на Таунсенд. Андрю никога не държеше в кабинета си наркотици поради съображения за сигурност. Той тихо подсвирна от изненада. Как допускаше Ноа такова нехайство? Как бе успял да се прикрива толкова дълго време? Как бе възможно редовно да взема лекарствата, които показа на Андрю и да се самоконтролира? Трудно можеше да се отговори на тези въпроси.
Андрю остана поразен от нещо друго. При проучванията си разбра, че не съществува цялостна програма от мерки за оказване помощ на пострадалите от вземане на наркотици лекари и за защита на техните пациенти. Ако бе възможно, лекарската общност пренебрегваше проблема, ако не — забулваше го в тайни или в колегиална Солидарност. Нямаше случай лекар да е издал колегата си наркоман. Андрю не намери данни за лишаване от правоспособност на лекари-наркомани.
И все пак всичко това не му даваше покой. Как трябваше да постъпи с пациентите на Ноа Таунсенд, които в известно отношение бяха и пациенти на Андрю. Нали според общоприетата практика двамата партньори понякога се заместваха? Дали пациентите им бяха изложени на рискове? Досега Таунсенд изглежда бе имал нормално поведение и не бе правил професионални грешки, но колко време щеше да продължи подобно състояние? Можеше ли да се разчита на такъв шанс? Дали някой ден Ноа поради наркоманията си нямаше да сгреши диагноза или да пропусне важен симптом, който би трябвало да съобрази? А какво оставаше за още по-голямата му отговорност като главен лекар на „Сейнт Бийдс“?
Колкото повече Андрю мислеше, толкова повече въпроси възникваха в ума му, а отговорите се оказваха все по-трудни и по-неясни.
Накрая той сподели със Силия.
Беше привечер, няколко дни преди Коледа. Андрю и Силия украсяваха елхата в къщи заедно с развълнуваната Лайза — предстоеше й среща с „дядукода“, както го наричаше тя. И тримата бяха захласнати от удоволствие край елхата. Накрая Андрю занесе в леглото почти заспалата си от възбуда и умора дъщеря. После се отби за минутка в съседната стая, за да види Брус, още бебе, който спеше дълбоко в люлката си.
Когато се върна в дневната, Силия го чакаше с чаша уиски и сода.
— Направих го силно, струва ми се, че имаш нужда-каза тя, подавайки му чашата.
Докато той я гледаше изпитателно, Силия добави:
— Лайза те разведри тази вечер, сега изглеждаш по-свеж, отколкото през изминалите няколко седмици. И все пак нещо ти тежи на душата. Нали?
Той запита изненадан:
— Толкова ли ми личи?
— Миличък, ние сме заедно от четири години!
— Четирите най-хубави години в живота ми! — разчувства се Андрю.
Той отпиваше от чашата и разглеждаше елхата. Силия мълчеше и чакаше.
— Ако е било толкова явно, защо не ме запита каква е причината?
— Бях сигурна, че ще ми кажеш, когато настъпи моментът — тя опита глътка от своето дайкири. — Искаш ли да ми кажеш сега?
— Да — бавно отвърна Андрю. — Да, искам.
— Боже мой! — прошепна Силия, когато той завърши разказа си. — О, господи!
— Тъй че, ако не ми е било чак толкова весело, си има сериозна причина, нали! — допълни Андрю.
Тя обви ръце около кръста му, притисна тялото му към себе си и допря лицето си до неговото.
— Горкичкият ми Андрю. Колко много си се измъчил! Изобщо не ми е идвало наум. Толкова ми е жал за теб!
— Или по-точно — мъчно ти е за Ноа.
— Да, действително. Но аз съм твоя жена Андрю, и ти си всичко за мен! Не мога, не искам да те виждам така угнетен!
Той рязко запита:
— Кажи ми какво да правя?
— Знам какво трябва да направиш — Силия се отдръпна и го погледна в очите. — Андрю, трябва да споделиш това с някого. Трябва да кажеш на някого, не само на мен!
— Например на кого?
— Естествено на човек от болницата. Но който има власт, за да вземе мерки и да помогне на Ноа.
— Не мога, Силия! Ако кажа, ще започне да се говори и ще научат всички… Ноа ще бъде опозорен. Ще го освободят от длъжността главен лекар. Господ знае какво ще стане с правоспособността му! Изобщо това ще го смаже. Не мога, просто не мога да направя подобно нещо!
— Тогава какво друго ти остава?
— Ех, ако знаех! — мрачно отвърна той.
— Искам да ти помогна, наистина искам и имам една идея! — възкликна Силия.
— Предполагам, че е по-добра от първата.
— Не съм убедена, че предишната ми идея не е добра. Но ако не искаш да говориш конкретно за Ноа Таунсенд, защо не говориш с някого съвсем общо? Повдигни въпроса! Разговаряй по принцип на тази тема! Разбери какво мислят другите хора в болницата за това!
— Имаш ли предвид някого?
— Защо не управителя на болницата?
— Лен Суийтинг ли? Ами не знам.
Потънал в размисъл, Андрю обиколи стаята и се спря до елхата.
— Е, това поне е идея. Благодаря ти. Нека да поотлежи.
— Надявам се, че двамата със Силия сте прекарали хубаво Коледа — каза Ленард Суийтинг.
— Да — потвърди Андрю. — Наистина беше хубаво.
Бяха в кабинета на управителя на болницата. Суийтинг седеше зад писалището си, а Андрю — на един стол срещу него.
Управителят на болницата бе висок слаб мъж, бивш адвокат, който би бил отличен баскетболист, но имаше невъобразимо хоби — хвърляне на подкови, на което посвещаваше свободното си време, дори беше победил в няколко шампионата. Понякога казваше, че било по-лесно да спечелиш едно такова състезание, отколкото да накараш лекарите да се съгласят за нещо. Още преди да навърши трийсет години той бе предпочел болничната администрация пред адвокатската професия и сега, наближавайки петдесетте, не отстъпваше на много лекари по познания в областта на медицината. Андрю се разбираше много добре с него и го уважаваше искрено след онзи случай преди четири години, когато получи съгласието му за лотромицина.
Когато управителят говореше, дебелите му рунтави вежди се движеха нагоре-надолу като вибриращи четки. Размърдаха се и сега, щом енергично заприказва:
— Каза, че имаш някакъв проблем, Андрю, че се нуждаеш от съвет?
— Всъщност един мой приятел, лекар във Флорида, има проблем — излъга Андрю. — Той работи в болница и е разкрил нещо, с което не знае как да постъпи. Попита ме как бихме реагирали ние на подобна ситуация.
— Каква ситуация?
— Става думи за опиати.
Андрю скицира накратко въображаем случай, подобен на реалния, на който се бе натъкнал, като внимаваше да не стига до прекалено близки сравнения.
Докато обясняваше, той забеляза, че приятелската мекота в очите на Суийтинг изчезна и погледът му стана суров. Управителят свъси дебелите си вежди. Накрая демонстративно стана от стола.
— Андрю, тук и без това има достатъчно много проблеми, за да прибавям към тях и бедите на други болници. Съветвам те да кажеш на приятеля си да бъде много, много предпазлив. Той навлиза в опасна зона, особено щом отправя обвинение срещу друг лекар. Сега извинявай, но…
Ленард знаеше! По интуиция Андрю мигновено схвана, че управителят знаеше точно за какво и за кого става дума. Гамбитът с приятеля от Флорида се провали още в първата секунда! Един господ знае как, но Суийтинг е бил осведомен, мислеше си Андрю, много преди аз да науча. В момента имаше само едно желание — да накара Андрю час по-скоро да излезе от кабинета му.
И още нещо. Щом Суийтинг е разбрал, значи и други в болницата също са разбрали. Почти сигурно това бяха колеги, лекари, някои от тях доста по-високо в йерархията от Андрю. Но и те не бяха направили нищичко.
Андрю си тръгна с чувството, че е изпаднал в наивно и глупаво положение. Лен Суийтинг го придружи до вратата, като отново с приятелски жест сложи ръка на раменете на по-младия си колега.
— Съжалявам, че трябва тъй бързо да те изпратя, но очаквам високопоставени посетители — богати люде, дарители за болницата. Надявам се да ни дадат няколко милиона долара. Както знаеш, ние имаме остра нужда от пари. Между другото твоят шеф също ще присъства. Ноа е изключително полезен за нашия фонд. Всички го позна-ват и обичат. Имам моменти, в които се чудя как тази болница би съществувала без нашия доктор Таунсенд.
Нямаше никакво съмнение. Указанието бе ясно и недвусмислено. Остави Ноа Таунсенд на мира! Заради връзките му и тъпканите му с пари приятели той бе прекалено ценен за „Сейнт Бийдс“ и не можеше да се допусне скандал по негов адрес. Нека да го потулим, момчета, може би проблемът ще престане да съществува, ако твърдим, че такъв изобщо няма!
И естествено, ако Андрю се опиташе да разкаже какво му бе наредил току-що Суийтинг, управителят на болницата или щеше да отрече, че подобен разговор се е състоял, или да заяви, че бележките му не са били правилно разбрани.
Още същия ден Андрю реши, че може да направи само онова, което правят всички други — нищо. Същевременно той се закле, че оттук нататък ще положи всички усилия да наблюдава своя по-старши колега и ще се стреми да не допусне да страда лекарската практика на Ноа, а също и неговите пациенти.
Когато Андрю разказа на Силия за станалото и за своето решение, тя го изгледа учудено.
— Това е твое лично решение и мисля, че разбирам защо си го взел. Но все пак трябва да ти кажа, че може би ще съжаляваш — отвърна тя.
Доктор Винсънт Лорд, директор на научните изследвания във „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс Инкорпорейтид“, бе един объркан човек, а някой по-недобронамерен би го нарекъл смотан. Негов колега от научните среди, бе казал с кисела гримаса:
— Винс се държи като че ли душата му се върти в центрофуга и не е сигурен как тя ще се измъкне оттам, и каква ще бъде.
Подобна оценка бе сама по себе си противоречива. Сравнително млад — трийсет и шест годишен — доктор Лорд се бе изкачил на доста високо стъпало по стълбата на успеха, което за мнозина беше мечта. Фактът, че бе стъпало обаче, или поне приличаше на такова, го тормозеше непрекъснато — чудеше се как се е добрал дотам и дали по-нагоре имаше нещо съществено. За доктор Лорд също можеше да се каже, че ако в живота му нямаше разочарования, той щеше да си ги създаде сам. С други думи, някои от тях бяха рожба на фантазията му.
Той например страдаше, че не се ползва с уважението, което според него заслужаваше сред академичната общност. Тя проявяваше известен снобизъм към научните работници в лекарствените фирми — общо взето ги възприемаше, макар и не винаги основателно, като учени от втора категория.
А Винсънт Лорд преди три години по свое собствено желание предпочете да изостави асистентското си място в университета в Илинойс и да постъпи на работа в индустрията, по-точно във „Фелдинг-Рот“. Изборът му бе силно повлиян от обхваналото го тогава чувство на безсилие и гняв — и двете свързани с университета, — макар че гневът настойчиво го преследваше и до момента, вече като постоянно разяждаща съзнанието му горчивина.
Заедно с нея понякога в ума му припламваха въпросите: Не постъпи ли прибързано и неразумно, когато напусна академичния свят? Нямаше ли да стане по-уважаван учен с международна известност, ако бе продължил в оня университет или поне се бе преместил в друг?
Зад тези въпроси се криеше една история започнала още през 1954 година.
Тогава Винсънт Лорд завърши университета в Илинойс и стана „доктор Лорд“ — със звание доктор по органична химия. Докторатът му бе действително добро постижение. Химическият факултет на университета, разположен в Шампейн Ърбана бе един от най-добрите в света и там Винсънт Лорд се прояви като отличен студент.
Видът му отговаряше на представата за човек на науката. Лицето му беше слабо, с фини черти, издаваше чувствителност и в известен смисъл създаваше приятно впечатление. Не толкова приятно обаче беше това, че на физиономията му, обикновено навъсена и напрегната, много рядко се изписваше усмивка. Зрението му бе отслабнало, навярно от прекомерното четене, и носеше очила без рамка, през които проницателно гледаха две тъмнозелени очи. Този вечно издаващ подозрение поглед, бе най-характерната отлика на доктор Лорд. Той бе висок, слаб, смяташе яденето за чиста загуба на време — хранеше се само по необходимост. Нищо повече. Жените, които имаха слабост към чувствителните мъже, намираха Винсънт Лорд за привлекателен. Мъжете се разделяха на две групи — или им допадаше, или го ненавиждаха. Предмет на научните му изследвания бяха стероидите — мъжки и женски хормони — тестостерон, естроген, прогестерон, — които имаха връзка с плодовитостта, сексуалната активност и семейното планиране. Тези проблеми събудиха силен научен и търговски интерес през петдесетте години, когато започна употребата на противозачатъчни хапчета.
След като получи званието доктор на науките и започна с успех работа върху синтеза на стероидите, бе логично доктор Лорд да започне двугодишна следдипломна специализация към университета в Илинойс.
Университетското ръководство прояви разбиране, едно ведомство с готовност отпусна необходимите средства и двете години минаха при растящ научен успех, помрачаван само от някои дребни лични проблеми в живота на Лорд. Те се дължаха на почти маниакалния му навик постоянно да се самонаблюдава и да се връща мислено назад с въпроса: Правилно ли постъпих?
Той разсъждаваше така: Не сбърках ли, че останах зад стените на университета в Илинойс? Не трябваше ли да го зарежа и да замина за Европа? Нямаше ли там да получа по-добро образование? Въпросите, в по-голямата си част излишни, непрестанно се увеличаваха. Обхвана го униние и недоволство, които постепенно станаха постоянни негови настроения и отблъснаха приятелите му.
Противоречивата личност на Винсънт се отличаваше с още нещо: той съвсем основателно имаше високо мнение за себе си и за своята работа. Затова не се изненада, когато в края на специализацията университетът в Илинойс му предложи асистентско място. Лорд прие. Отново се оказа зад стените на университета. Отново, ден след ден разсъждаваше върху последните си решения и за кой ли път го измъчваха старите жестоки въпроси.
Ако някой ангел надникнеше в душата му с право би се учудил: Защо?
Асистент Лорд се утвърди като специалист по стероидите не само в университета, но и далеч зад неговите предели. За около четири години той публикува петнадесет научни статии, някои от които в авторитетните издания „Джърнъл ъф ди Америкън кемикъл съсайъти“ и „Джърнъл ъф байълоджикъл кемистри“ — голям успех за скромния му академичен ранг.
И точно това започна малко по малко да разярява Винсънт Лорд.
В потайния свят на науката бързата промоция е рядкост. Това почти винаги е болезнено бавен процес. Следващото стъпало във възхода на доктор Лорд щеше да бъде доцентурата — едно постоянно назначение, равнозначно на лавров венец или на финансова сигурност до края на живота — в зависимост от гледната точка. Доцентското звание вече само по себе си говореше: Успя. Постигна една цел. Сега си в елита на академичния свят. Имаш нещо, което никой не може да ти отнеме и си свободен да работиш, каквото си избереш, с малки ограничения отгоре. Изкачил си стръмното.
Винсънт Лорд вече гореше от желание да стане доцент. И то незабавно. Не след две години — период, през който трябваше да изчака нормалния срок, докато академичната мелница даде мливо.
И учудвайки се защо не му беше дошло по-рано наум, реши да потърси ускорена промоция. С моите научни данни, разсъждаваше Винсънт, това е нищо, просто една формалност. Изпълнен със самоувереност, той си подготви библиография, уговори по телефона да бъде приет от декана следващата седмица и пусна библиографията преди посещението си.
Деканът Робърт Харис бе дребен човек, съсухрен и мъдър дотам, че дори се съмняваше в способността си да взема сократовските решения, които често се изискваха от него. Учен по призвание, той имаше под ръка една малка лаборатория и ежегодно участваше в няколко научни форума. Повече от времето му обаче отиваше за административното ръководене на химическия факултет.
Една сутрин през март 1957 година Харис прелистваше в кабинета си библиографията на доктор Винсънт Лорд и се чудеше защо му е изпратена. При темпераментен и непредсказуем човек като Лорд, причините можеха да бъдат цяла дузина. Скоро щеше да стане ясно — очакваше се авторът на библиографията да се появи пред него след петнайсетина минути.
Затваряйки дебелата папка, която внимателно бе изчел от кора до кора — деканът поначало се отнасяше съвестно към работата си, — той се изтегна в креслото и се отдаде на мисли, свързани с фактите и с личното му отношение към Винсънт Лорд.
Младият човек бе даровит. Несъмнено. Ако деканът не знаеше това, би могъл да го научи от библиографските данни за публикациите на Лорд и за последвалите обзори и аколади. В своята област Винс Лорд можеше и вероятно щеше да достигне висините на познанието. При един добър шанс, потребен за учените, както и за всеки смъртен, съвсем възможно бе той да направи голямо откритие, с което да прослави себе си и университета в Илинойс. Всичко изглеждаше много добре, навсякъде светеше зелен сигнал. И все пак…
Понякога Винсънт Лорд будеше безпокойство у декана.
Причината не бе тежкият характер на доктор Лорд — този недостатък вървеше често заедно с дарованието и в такъв тандем бе приемлив. Всеки университет — деканът въздъхна при тази мисъл — бе един казан, пълен с пристрастия и завист, където нерядко се водеха спорове по незначителни въпроси, но с изненадваща дребнавост.
Не, деканът се безпокоеше от нещо съвсем друго, по-съществено — въпрос възникнал у него отдавна и отново изплувал в съзнанието му наскоро: дали някъде дълбоко в душата на Винсънт Лорд не се криеше семето на интелектуалната непочтеност и произтичащата от нея научна измама?
Преди около четири години, в началото на асистент-ската си кариера, доктор Лорд бе подготвил научен доклад върху серия от експерименти, които според него бяха дали изключително важни резултати. Докладът вече бе даден за публикуване, когато един колега на Лорд, по-старши органик-химик в университета, съобщи, че е извършил експериментите, описани от доктор Лорд, но получил други резултати.
От последвалата анкета се разбра, че Винсънт Лорд бе допуснал грешки. Прие се, че те са станали несъзнателно поради неправилно тълкуване на някои наблюдения. Той преработи доклада и го публикува. Специалистите обаче щяха да проявят много по-голям интерес, ако бяха излезли верни първоначално посочените от Винс резултати.
Сам по себе си инцидентът бе маловажен. Такива неща се бяха случвали и на най-добрите учени. Всеки изследовател може да направи грешка. Щом обаче я открие, съвсем нормално и етично е да признае, че е сбъркал и да публикува поправка, ако трудът вече е отпечатан.
С Лорд случаят бе различен. Когато се разбрало, че нещо не е в ред, по реакцията му у неговите колеги се създало интуитивно подозрение, че е знаел грешките си още когато е писал доклада, но ги е затаил с надежда, че никой няма да забележи.
За известно време из университета се носеха приказки за морална отговорност и етика. Междувременно Лорд постигна нови научни успехи, посрещнати не със съмнения, а с похвали. Неприятният случай отшумя и се забрави.
Деканът също не се сещаше за него. Преди две седмици обаче на една научна конференция в Сан Франциско се наложи да си го спомни. Негов стар приятел, професор в Станфордския университет, с когото бяха седнали да се почерпят му каза:
— Слушай, Боби, на твое място бих държал под око Винсънт Лорд. Някои наши хора установиха, че резултатите, описани в неговите два нови доклада, не могат да се получат. Синтезите му са наред, но не можем да постигнем онова, което той твърди.
Харис го притисна за още подробности и приятелят му добави:
— Не казвам, че Лорд е непочтен, всички знаем, че е добър специалист. Но сред нас се е създало впечатление, че този млад колега иска прекалено бързо да блесне. Ти и аз много добре знаем какво значи това — действия по късата процедура, тълкуване на данните, както му се иска. А оттук — нови прояви на цинизъм и опасни рискове в науката. Пак те моля: за доброто на университета в Илинойс и за твое добро, внимавай!
Угрижен и тревожен, Харис благодари за съвета.
Когато се върна в Шампейн Ърбана той извика завеждащия катедрата, към която бе доктор Лорд и му разказа целия разговор с приятеля си от Станфордския университет. После запита:
— Какво ще кажеш за двата доклада на Лорд, публикувани напоследък?
На другия ден ръководителят на катедрата дойде отново в кабинета на декана, вече с готов отговор. Да, доктор Лорд потвърдил, че имало известни спорове върху последните му публикации и възнамерявал да повтори експериментите. При необходимост щял да публикува поправка.
Пред очевидните факти — съвсем правилно. И все пак в подтекста на разговора през цялото време се криеше въпросът: Щеше ли доктор Лорд да постъпи по същия начин, ако никой не му бе обърнал внимание?
Две седмици след този разговор Харис отново умуваше по този въпрос, когато секретарката му съобщи:
— Доктор Винсънт Лорд чака да го приемете.
— Това е — завърши Винсънт Лорд, след като бе говорил десет минути. Седеше пред писалището на декана.
— Видели сте данните ми в библиографията, декан Харис. Смятам, че никой друг от асистентите не би могъл да се похвали с по-убедителни и по-големи постижения. Всъщност нито един от тях дори не се доближава до моите Казах ви и за бъдещите си планове. Като имам предвид всичко това, мисля, че една ускорена промоция е оправдана и би трябвало да я получа.
Деканът събра двете си ръце, изгледа доктор Лорд над тях и с шеговита нотка в гласа каза:
— Изглежда не страдате от комплекс за малоценност.
— А необходимо ли е?
Отговорът бе бърз и рязък, без никакъв хумор. Тъмнозелените очи на Лорд непрекъснато фиксираха декана.
— Много добре зная какво представляват научните ми успехи. Зная също и други хора тук, които правят далеч по-малко от мен.
— Ако нямате нищо против — прекъсна го Харис с малко по-остър тон, — нека да оставим другите на спокойствие. Сега те не са проблем. Проблемът сте вие.
Слабото лице на Лорд се изчерви.
— Не разбирам защо изобщо трябва да има проблем? Всичко е съвсем ясно. Мисля, че току-що го обясних.
— Да, обяснихте го наистина. Доста красноречиво.
Деканът реши да не се поддава на емоции и да не прекрачва границите на търпението. В края на краищата Лорд бе прав за своя научен актив. Защо би трябвало да проявява привидна скромност и да си криви душата? Можеше да се оправдае дори неговата агресивност. Много учени — и самият Лорд, както сега се убеди деканът — просто не са имали време да се школуват в дипломатически любезности.
Дали да уважи молбата на Лорд за ускорена промоция? Не. Деканът Харис бе вече сигурен, че няма да я уважи.
— Съгласете се, доктор Лорд, че не мога да вземам еднолични решения за промоции. Като декан съм безусловно задължен да се съобразявам с мнението на факултетния съвет.
— Това е… — измънка Лорд и спря.
„Жалко, мислеше си Харис, ако беше казал «говняна работа» или нещо подобно, щях да имам основания да го изгоня от кабинета. Но все пак разговорът ни е официален, както и самият Лорд осъзна това в последния момент, и ще трябва да продължим в този тон“.
— Подкрепена от вас промоция би се приела при всички случаи — коригира се Винсънт Лорд и леко смръщи вежди. Ужасно мразеше да се поставя по-долу от този декан, когото смяташе не за учен, а за човек, минал покрай науката, а сега станал усърден книжен плъх. За съжаление в ръцете си той държеше цялата университетска власт.
Деканът не отговори. Винсънт Лорд беше прав, но Харис вземаше отношение само след като се увереше, че факултетният съвет ще прояви благосклонност. Съветът имаше по-голяма власт, макар че водещата фигура бе деканът. А за момента не се съмняваше, че дори с настоятелната му подкрепа кандидатурата на Лорд нямаше в никакъв случай да мине през съвета.
Безспорно из факултета се носеше мълвата за въпросните два доклада на Винсънт Лорд. Мълвата, плюс изискванията на етиката, плюс старият инцидент, който през тия четири години бе забравен, но сега отново щеше да излезе наяве.
Нямаше смисъл, разсъждаваше деканът, да премълчава едно вече взето решение.
— Доктор Лорд, точно сега аз няма да подкрепя искането ви за ускорена промоция — тихо каза Харис.
— Защо не?
— Не смятам, че посочените от вас причини дават достатъчно основание за това.
— Какво значи „достатъчно основание“?
Тези думи прозвучаха като заповед. Все пак търпението си има някакви граници, реши деканът. Той хладно отговори:
— Мисля, че за двама ни би било по-добре да прекратим този разговор. Довиждане.
Лорд обаче на помръдна. Продължаваше да седи срещу декана, втренчил поглед в него.
— Моля ви да промените решението си Иначе може и да съжалявате.
— В какъв смисъл да съжалявам?
— Мога да реша да ви напусна.
Харис отговори съвсем откровено:
— Наистина бих съжалявал, ако това се случи, доктор Лорд. Вашето напускане ще бъде загуба за нас. Вие имате заслуги към университета и вярвам, че този ваш принос ще расте. От друга страна — деканът си позволи лека усмивка, — мисля, дори и след като напуснете, това учебно заведение ще продължи да съществува.
Лорд стана със зачервено от яд лице. Без да продума, излезе със сърдити, отсечени крачки и затръшна вратата след себе си.
Деканът си припомни, че неспокойните талантливи хора често биват неразумни, а служебните му задължения изискват да бъде сдържан с тях. След това той продължи работата си.
За разлика от него Лорд не преставаше да мисли за случилото се. Като че в мозъка му бе направен запис на този разговор и непрекъснато се повтаряше, засилвайки чувството му на огорчение и яд, докато най-сетне намрази не само Харис, но и целия университет.
Макар и да не стана дума на разговора с декана, Винсънт Лорд подозираше, че за отхвърляне на промоцията му са повлияли и онези дребни промени, които трябваше да нанесе в двата си нови доклада. И още повече се ядоса, понеже това бяха дреболии в сравнение с цялостната му научна работа. Е, да, призна в себе си той, причините за тези грешки му бяха съвсем ясни. Тогава той нямаше търпение, гореше от ентусиазъм, бързаше. За невероятно кратко време, просто за мигове, неговата научна прецизност отстъпи на стремежа му да опише резултатите, както очакваше, а не както щяха да бъдат в действителност. Същевременно се закле никога вече да не си позволява такова нещо. Освен това случаят бе отминал, скоро щяха да излязат поправките, защо трябваше изобщо да се взима предвид? Дребнаво! Пошло!
И през ум не му минаваше, че тревогата у критиците идва не от самите инциденти — сегашния и първия, преди четири години, — а от някои изводи за неговия характер. И понеже не се досещаше за това, отровата на огорчението действаше още по-силно.
След три месеца, когато на една научна конференция в Сан Антонио представител на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ му предложи „да дойде на борда“ — с други думи, — предложи му да постъпи на работа — отговорът му, макар и не направо положителен бе:
— Е, може би.
Самата покана не бе нещо необичайно. Големите фирми за лекарства постоянно се интересуваха от нови научни таланти и внимателно следяха и проучваха всички трудове в университетските издания. Ако попаднеха на нещо интересно, изпращаха поздравително писмо. По-нататък, за установяване на контакти се използваха научни форуми, където представители на лекарствените фирми се срещаха на неутрална територия с перспективните личности от академичния свят. Така, много преди срещата в Сан Антонио, Винсънт Лорд бе избран и бе поставен „на прицел“.
Последваха по-конкретни разговори. „Фелдинг-Рот“ търсеше учен от голям калибър в съответната област, който да поеме ръководството на нов сектор за изследване на стероидите. От самото начало представителите на фирмата се отнасяха към доктор Лорд с почит и уважение, нещо, което приятно контрастираше на, според него, нелепото отношение в университета.
Перспективата бе интересна и от гледна точка на научните изследвания. Предлаганата заплата също заслужаваше внимание — четиринадесет хиляди долара годишно, почти двойно в сравнение с онова, което получаваше в университета в Илинойс.
В интерес на истината, за Винсънт Лорд би могло да се каже, че се интересува толкова малко от парите, колкото и от храната. Личните му потребности бяха скромни, живееше без никакви затруднения в рамките на университетската заплата. Но предлаганото от фирмата възнаграждение го ласкаеше — беше признание за качествата му.
След двуседмичен размисъл, доктор Лорд прие. Той се раздели с университета набързо, сведе до минимум хората, на които каза довиждане. Започна работа във „Фелдинг-Рот“ през септември 1957 година.
Още в самото начало се случи нещо непредвидено. През ноември директорът на научните изследвания във „Фелдинг-Рот“ припадна на един микроскоп и почина от масиран мозъчен кръвоизлив. Винсънт Лорд бе на разположение. Той притежаваше необходимите качества. Назначиха го на вакантната длъжност.
Сега, три години по-късно, доктор Лорд имаше солидни позиции в компанията. Продължаваше да се ползва с уважението на колектива. Компетентността му никога не се подлагаше на съмнение. Ръководеше дирекцията си ефективно, с минимална външна намеса и независимо от трудния му характер, отношенията с неговите подчинени бяха добри. И не по-малко важно — научната му дейност се развиваше успешно.
За други хора това би било достатъчно да се чувстват щастливи При Винсънт Лорд обаче действаше синдромът на постоянното взиране в собственото му минало, на съмненията и душевните терзания за отдавнашни решения, на гнева и горчивината — по-силни от всякога-за отказа да бъде промоциран от университета в Илинойс Настоящето също поставяше проблеми, или поне така си мислеше той. Отнасяше се с подозрение към другите хора от „Фелдинг-Рот“ извън неговата дирекция. Не се ли мъчеха да го злепоставят? Изпитваше недоверие и ненавист към няколко души, между които „онази напориста жена“ Силия Джордан, обкръжена с прекалено много внимание. Издигането й в йерархия не му харесваше. В нейно лице той виждаше съперник за престиж и власт.
Винаги съществуваше възможност, на която той се надяваше, че тази кучка Джордан ще надцени възможностите си, ще бъде свалена и ще изчезне от хоризонта. Подобно нещо трудно можеше да се случи със самия него.
Разбира се, тези неща щяха да бъдат без значение, даже и обидата нанесена му в близкото минало от университета в Илинойс, и никой не би могъл да се мери с Винсънт Лорд по отношение на власт и на уважение, ако успееше едно негово начинание, за което вече се очертаваха добри перспективи.
Както повечето учени, Винс Лорд се вдъхновяваше от предизвикателствата на неизвестното. И също като другите той отдавна мечтаеше за „голям удар“ — да направи откритие, което би очертало невероятни простори за човешкото знание и би поставило името му в почетната книга на историята.
Тази мечта сега изглеждаше постижима.
След тригодишна упорита и усилена работа във „Фелдинг-Рот“, работа, която според него бе замислена блестящо, най-сетне предстоеше да се получи химическо съединение, което би могло да стане ново лекарствено средство с революционно значение. Изискваха се още много усилия. Необходими бяха най-малко поне две години за изследвания и опити върху животни, но предварителните резултати бяха сполучливи, поставени бяха жалоните. Със знанията, опита и научната си интуиция, Винсънт Лорд ги виждаше съвсем ясно.
Естествено, след като бъде пуснато на пазара, новото лекарство щеше да осигури фантастични доходи на „Фелдинг-Рот“. Това не бе толкова важно. Най-важното бе, че лекарството щеше да осигури международен престиж на доктор Винсънт Лорд.
Трябваше му единствено още малко време.
Тогава щеше да им покаже кой е Винсънт Лорд! Ей богу, щеше на всички да им покаже!
Талидомидът пропадна с трясък!
Много по-късно Силия каза:
— Тогава никой от нас не знаеше цялата истина, но сега след като всичко за талидомида се разбра, нищо в лекарствената промишленост няма да остане както преди.
Отначало трагедията се разви на местна почва, бавно и незабележимо за широката публика. Нито един от участниците не я свързваше с препарата.
През април 1961 година лекарите в Западна Германия бяха изненадани от внезапно развитие на фокомелия-рядко явление в медицината, при което бебетата се раждат трагично деформирани, без ръце или крака, а на мястото на липсващите крайници — нещо като плавници на тюлен. Предишната година били регистрирани два случая — дори това се смяташе безпрецедентно голям брой, понеже както се изрази един изследовател „по-често явление са двуглавите деца“. А през текущата година — изведнъж над двадесет бебета, засегнати от фокомелия.
При вида на новороденото някои майки крещяли от отвращение и отчаяние. Други плачели при мисълта, както сподели един очевидец, че „моят син никога не ще може да се храни самичък, да се справя с елементарния си тоалет, да отваря вратата, да притисне жена в прегръдките си, дори да си напише името“.
Няколко от жените се самоубиха, а за повечето се наложи намесата на психиатър. Един от злощастните бащи, много набожен човек, проклинал Бога: „Плюя аз на такъв Бог. Няма Бог. Иначе щеше ли да се случи?“
Причината за развитието на фокомелията не можеше да се разбере. (Думата, както бе обяснено, имаше гръцки произход — фоке значи „тюлен“, а мелос — „крайник“). Според едно проучване тя би могла да се дължи на радиоактивен валеж след експлозия на атомна бомба. Други твърдяха, че било вирусна история.
Много от пострадалите деца имаха и други дефекти. Ушите им бяха деформирани или изобщо липсваха. Сърца, черва или други органи бяха недоразвити или не функционираха както трябва. Някои бебета умряха — „щастливците“, както писа един коментатор.
През ноември 1961 година двама лекари, работейки независимо един от друг и без да се познават — педиатър в Германия и гинеколог в Австралия, откриха, че фокомелията се дължи на талидомида. Скоро след това действително се установи, че наистина този препарат бе причина за раждането на деформирани деца.
Австралийските власти реагираха бързо и още същия месец наредиха да се изземе от магазините цялото количество талидомид. Западна Германия и Англия направиха това след един месец — през декември. В Съединените щати на Управлението за храни и лекарства му трябваха още два месеца, докато отмени разрешението за продажба на талидомид-кевадон. Небояснимо защо, Канада остави лекарството на пазара до март — четири месеца след забраната в Австралия — време, през което можеше Да се взема от хората, включително и от бременни.
Силия и Андрю следяха тази трагедия по съобщения в масовия печат и в научните издания и често разговаряха за нея.
Веднъж на вечеря Силия каза:
— Ах, Андрю, колко съм щастлива, че не ми позволи да вземам никакви лекарства по време на бременността.
Преди минути тя се бе любувала на собствените им здрави, нормални деца.
— А можех като нищо да се нагълтам с талидомид. Разбрах, че до него са прибягвали и жени на лекари.
Андрю прошепна:
— Аз самият имах няколко опаковки кевадон.
— Наистина ли?
— Търговски пътници ми бяха дали мостри.
Силия ужасена запита:
— Но не си ги използвал, нали?
Той поклати глава:
— Сега ми се иска да кажа, че съм имал известно съмнение към този препарат, но не е вярно. Просто бях го забравил.
— Къде го държиш?
— Днес се сетих за него и го изхвърлих. Бяха няколкостотин таблетки. Някъде четох, че на американските лекари били раздадени повече от два милиона и половина таблетки. Моите отидоха в канала на тоалетната.
— Благодаря на Бога.
— И аз.
През следващите месеци съобщенията за талидомида продължиха да излизат по страниците на вестниците. Изчисляваше се, че в двадесет страни били родени към двадесет хиляди деформирани бебета, макар че никога не би могъл да се установи точният им брой.
В Съединените щати случаите на фокомелия бяха малко, осемнадесет или деветнадесет, понеже нямаше разрешение за широка употреба на препарата. Иначе броят на безръките и безкраки бебета в САЩ вероятно би стигнал до десет хиляди.
Един неделен ден през юли 1962 година Андрю сподели със Силия:
— Предполагам, че всички сме задължени на онази жена, Келзи.
Той се беше изтегнал в общата им работна стая и преглеждаше новия вестник.
„Келзи“ бе доктор Франсиз Келзи, служителка в Управлението за храни и лекарства, която въпреки големия натиск от лекарствената фирма заела се да търгува с талидомид-кевадон, останала вярна на бюрократичната тактика и забавила разрешението. Сега обаче с твърдението, че имала научни основания да се съмнява през цялото време в безопасността на лекарството, бе станала национална героиня. Президентът Кенеди я награди с най-високото гражданско отличие — президентския златен медал за особени заслуги.
— Излиза, че тя е постъпила правилно и съм съгласна, че заслужава благодарност — каза Силия. — Говори се обаче, че е получила медала незаслужено, единствено понеже е отлагала решението — най-удобното нещо за бюрократа, а сега се изкарвала безкрайно далновидна. Някои хора дори се боят, че благодарение на Кенеди в бъдеще разрешенията за ценни и необходими лекарствени средства ще се бавят от страна на други служители на Управлението за храни и лекарства, които също ще искат да получат медал.
— Разбери, че всички политици са опортюнисти, изключение не правят нито Кенеди, нито Кифоувър — отвърна Андрю. — И двамата използуват шума около талидомида за свои собствени цели. При всички случаи е необходим нов закон, понеже освен пораженията от талидомида, ясно се разбра, че вашата промишленост, Силия, не може да се самоконтролира и някои нейни сектори загниват.
Тази забележка бе предизвикана от разследванията в лекарствените фирми, отговорни за вноса на талидомид. Почти всеки ден излизаха наяве лицемерие, бруталност, алчност, потайност и некомпетентност. Силия призна с тъга:
— Иска ми се да мога да ти възразя. Но никой честен човек не би могъл да го направи.
За голяма изненада и независимо от предварителните политически лавирания, се прие и след подписа на Кенеди през октомври 1962 година влезе в сила нов закон. Макар и несъвършен — той съдържаше клаузи, които лишаваха някои болни от възможността да получат ценни, съдбовно необходими нови лекарства, — законът осигуряваше защита на масовия потребител, непозната по времето „Пр. Т.“, което за всички от лекарствената индустрия означаваше ерата „преди талидомида“.
Пак през октомври Силия научи, че Илай Кампърдаун, президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“, след няколкоседмично боледуване е на смъртно легло. Диагнозата беше рак.
Няколко дни след тази трагична новина, Сам Хоторн я извика в кабинета си.
— Илай иска да те види. Преместили са го от болницата в дома му и съм уредил да те закарат утре с кола дотам.
Къщата се намираше на осем километра от Мористаун край брега на езерото Маунт Кембл. Пътят свършваше до скритата в дървета и гъст храсталак голяма стара постройка с позеленяла от годините каменна фасада. Отвън изглеждаше, че в сградата е мрачно. Вътре бе наистина така.
Прегърбен възрастен слуга посрещна Силия. Той я покани в една дневна, обзаведена с тежка стилна мебел и я помоли да почака. В къщата бе тихо, нямаше признаци на живот. Сигурно защото Илай Кампърдаун живее сам, помисли Силия. Тя знаеше, че много отдавна той бе останал вдовец.
След няколко минути влезе медицинска сестра. В контраст с подтискащата атмосфера тя бе млада, хубавичка и енергична.
— Бихте ли ме последвали, госпожо Джордан. Господин Кампърдаун ви очаква.
Докато се качваха по широка извита стълба, постлана с дебела пътека, Силия запита:
— Как е той?
Сестрата отговори с професионално равнодушие:
— Много отслабнал и със силни болки, въпреки че му даваме седативи. С изключение на днес. Той каза, че иска да е с бистър ум.
Сестрата любопитно изгледа Силия:
— С нетърпение очакваше да дойдете.
Тя отвори една врата и въведе гостенката.
В първия момент Силия не можа да познае слабата изнемощяла фигура, подпряна на възглавници в огромното старомодно легло. Илай Кампърдаун, доскоро олицетворение на сила и авторитет, сега бе съсухрен, блед и крехък — пародия на предишния си образ. Хлътналите му очи гледаха Силия, а цялото му лице се изкриви, докато се опитваше да се усмихне. Той заговори с нисък, гърлен глас.
— Боя се, че напредналата форма на рак не е красива гледка, госпожо Джордан. Колебах се дали трябва да ме видите в това състояние, но има някои работи, които искам да ви кажа лично. Благодаря ви, че дойдохте.
Сестрата бе донесла стол, преди да излезе. Силия седна край леглото.
— Драго ми е да ви посетя, господин Кампърдаун. Единствено съжалявам, че сте болен.
— Повечето от моите отговорни сътрудници ми казват Илай. Ще ми бъде приятно, ако и вие ме наричате тъй.
Силия се усмихна:
— А аз съм Силия.
— О, да, знам. Знам също, че за мен сте изключително важна личност, Силия.
Той немощно повдигна ръка и посочи една маса в другия край на стаята.
— Там има един брой на „Лайф“ и няколко материала в него. Бихте ли ми го подали.
Тя му донесе списанието и материалите. Илай Кампърдаун започна с мъка да го прелиства, докато откри онова, което търсеше.
— Сигурно тези страници са ви познати.
— Статията за талидомида със снимки на деформирани бебета? Да, чела съм я.
Той посегна към другите материали.
— Ето още съобщения и снимки. Повечето от тях не са публикувани. Следя отблизо тази трагедия. Ужасно, нали?
— Да, ужасно.
Те замълчаха. После Илай каза:
— Силия, нали знаете, че умирам?
Тя ласкаво отговори.
— Да, зная.
— Принудих проклетите доктори да ми кажат. В най-добрия случай ми остават една-две седмици, а може би само няколко дни. Затова ги накарах да ме преместят у дома. Тук да свърша.
Силия понечи да каже нещо, но той я спря с жест:
— Не, нека да довърша.
После млъкна, за да си почине. Явно, че всичко казано дотук му струваше много усилия. След малко продължи:
— Това е себично, Силия. Тези публикации и материали няма с нищичко да помогнат на бедните, невинни дечица — пръстите му докоснаха илюстрациите в списанието. — Но съм спокоен, че умирам с чиста съвест и го дължа на вас.
Тя възрази:
— Досещам се какво имате предвид, но когато предложих…
Илай продължи, като че ли не я чуваше:
— Щом ние във „Фелдинг-Рот“ получихме този препарат, решихме да се заемем сериозно с него. Искахме да направим голям удар. Смятахме да го изпитаме върху широк кръг пациенти, после да упражним натиск и да получим одобрение от Управлението за храни и лекарства. Може би щеше да даде съгласие. Сроковете ни щяха да бъдат други, друг можеше да извърши изпитанията. В тия неща не винаги има логика.
Той пак спря, за да посъбере сила и да подреди мислите си.
— Вие настояхте да изпробваме препарата на стари хора и затова нито един под шейсет години не го е приемал. Нямаше резултат. Отказахме се от лекарството. После разбрах, че ви упрекват… Но ако бе станало… както мислехме в началото… аз щях да нося отговорността… — пръстите му отново се допряха до снимките в списанието. — Ако бях умрял с този ужасен товар върху плещите си… Както е…
Сълзи замрежиха очите на Силия. Тя взе ръката му и каза:
— Илай, не се вълнувайте!
Болният кимна и устните му се размърдаха. Силия се наведе, за да долови думите му.
— Силия, сигурен съм, че имате дарба, инстинкт за правилна преценка… В нашия бизнес настъпват големи промени, промени, които няма да видя… Някои хора в нашата компания мислят, че ще стигнете далече. Това е хубаво… Ще ви дам един съвет, последния си съвет… Използвайте дарбата си Силия. Разчитайте на инстинкта си. Получите ли власт в ръцете си, твърдо отстоявайте онова, в което вярвате… Не позволявайте на малките хора да ви разубеждават…
Той млъкна. Лицето му се сгърчи от болезнена спазма.
Силия усети движение зад гърба си и се обърна. Сестрата бе влязла тихо в стаята. Носеше табличка със спринцовка. Бързо я сложи край леглото. Движенията й бяха точни и сръчни. Навела се над болния, тя го запита:
— Пак ли имате болки, господин Кампърдаун?
Той кимна вяло. Сестрата запретна ръкава на пижамата му и инжектира съдържанието на спринцовката в ръката му. Илай затвори очи. Напрежението на лицето му изчезна почти мигновено.
— Той се унася, госпожо Джордан — обясни сестрата. — Според мен няма смисъл да оставате повече тук.
Тя пак погледна любопитно Силия:
— Успяхте ли да се разберете? Той много държеше да разговаря с вас!
Силия затвори списанието и го сложи заедно с другите материали на мястото му.
— Да — отговори тя. — Мисля, че успяхме.
Силия не каза на никого за посещението си при Илай Кампърдаун, но по някакъв начин това се разбра в компанията. Започнаха да се отнасят към нея със смесени чувства — любопитство, уважение, а понякога и страхопочитание. Никой, също и Силия, не си въобразяваше, че някакво изключително прозрение я бе накарало преди пет години да предложи „Фелдинг-Рот“ да изпробва талидомида по начин, който не даде положителни резултати. И все пак фирмата наистина бе спасена от катастрофа и приносът на Силия основателно заслужи признателност.
Само един човек от първия ешелон на компанията не оцени ролята на Силия. Макар че отначало директорът на научните изследвания бе настоял за изпитания на талидомида върху широк кръг пациенти, включително и бременни (нещо, срещу което Силия изрично възрази), той предпочете да премълчи тази своя позиция. Лорд обаче припомни на всички, че препаратът, след несполучливите резултати при възрастните пациенти, бе отхвърлен по негово решение. Твърдението му бе вярно, макар и непълно.
Нямаше време за продължителни дискусии. Две седмици след като Силия бе отишла да го види, Илай Кампърдаун почина. На другия ден, 8 ноември 1962 година, вестниците публикуваха големи некролози. Макар че за госпожа Елинор Рузвелт, починала предишния ден, се отделяше много повече място, Силия каза на Андрю:
— Сякаш две исторически съдби стигнаха до общ край. Едната голяма, а другата по-малка, но аз бях частица от нея.
Смъртта на президента на „Фелдинг-Рот“ доведе до промени в компанията. Управителният съвет избра нов президент и други отговорни служители се изкачиха по стълбата на администрацията. Между тях бе и Сам Хоторн, който стана вицепрезидент и директор на търговията в национален мащаб. Теди Ъпшоу, за голяма своя радост, бе назначен за търговски директор на препаратите за продажба без рецепта, предмет на дейността на филиала на компанията, „Брей & Комънуелт“.
— Огромен шанс за препаратите без рецепта. Ще слисаме народа със страхотни продажби! — развълнувано описваше Теди предстоящото си повишение пред Силия. — Предложих вие да поемете моята работа, макар че за ваше сведение, все още има хора, които не одобряват идеята за издигане на жени на директорски постове.
Той добави:
— Честно казано едно време и аз мислех по същия начин, но вие ме накарахте да променя мнението си.
Осем седмици Силия изпълняваше всички функции на директор на търговската квалификация без заповед за титуляр. Ден след ден огорчението й от тази непочтеност растеше. Една сутрин в началото на януари Сам Хоторн нахълта сияещ в кабинета й:
— Ей богу, успяхме! — възкликна той. — Трябваше да промуша търбусите на някои твърдоглави женомразци с меча си, кръв се ля, но вече има решение. Ти си директор на това учебно заведение и което е по-важно, Силия, ти вече официално си в листата на бързо издигащите се функционери в компанията!