Опасно лекарство

1

Освен някои въображаеми проблеми, които си създаваше сам, доктор Винсънт Лорд имаше и действителни трудности.

Един от техните източници бе Управлението за храни и лекарства.

Централата на управлението, разположена край Вашингтон, представляваше лабиринт от препятствия, през които трябваше да минат всяко ново лекарство и неговите създатели, преди получаване на разрешение за продажба. Тъй като новите препарати почти винаги се откриваха, създаваха и продаваха от големите фармацевтични фирми, между тях и УХЛ много често се водеше двубой. В зависимост от конкретния случай той граничеше от обичайна научно-теоретична схватка до открита война.

Що се отнася до Лорд, ставаше дума за война.

Една от задачите му бе да се грижи и да отговаря за отношенията на „Фелдинг-Рот“ с УХЛ. Това му бе противно. Той също така ненавиждаше, а в някои случаи презираше хората, които работеха там. Проблемите се удвояваха, понеже бе принуден да потиска или да таи в себе си тези чувства, ако трябва да уреди дори съвсем дребен въпрос с управлението. Това му се струваше много трудно, а понякога — невъзможно.

Естествено, Лорд беше предубеден. Същото се отнасяше за колегите му от другите лекарствени фирми.

Понякога предубежденията им бяха оправдани. Понякога — не. Това се обясняваше с факта, че според закона и обичая УХЛ съчетаваше няколко неща едновременно.

То бе закрилник на народното здраве — трябваше да брани интересите на обикновените хора от прекалената алчност, некомпетентност, равнодушие или небрежност-грехове, често допускани от фармацевтичните компании в стремежа им за по-голяма печалба. Другата му функция изискваше да бъде ангел на милосърдието — да осигурява с фантастична бързина чрез същите компании нови, великолепни лекарства, които да увеличат дните или да намалят болките на страдащите.

УХЛ бе също така дежурният виновник в очите на лекарствените фирми, клиентите, журналистите, авторите, адвокатите и другите заинтересовани лица, които го обвиняваха, че било много строго или много отстъпчиво, в зависимост от гледната точка на критиците. Самоуверени и самоизтъкващи се конгресмени и сенатори, които търсеха лесни начини имената им да се появят в печата или по телевизията, използваха УХЛ и за политическа трибуна.

Обвързано с всички тези задължения, УХЛ бе средище на невъобразим бюрократичен хаос, с прекалено голям и в същото време в най-натоварените сектори-недостатъчен персонал, с претрупани от работа и ниско платени медицински работници и научни специалисти.

За голямо учудване, въпреки всички тези задачи, пречки и критици, УХЛ вършеше работата си, общ взето, изключително добре.

Безспорно имаше и засечки. Една от тях бе тъй нареченият „лекарствен застой“.

Колко големи бяха вредите от него зависеше, както всичко, свързано с УХЛ, от личната гледна точка. Още повече самото управление признаваше, че има такова явление.

То засегна и Винсънт Лорд при постъпките му за разрешаване продажбата на стейдпейс в Съединените щати — препарат за сърдечно болни и хипертоници, който вече се използваше в Англия, Франция, Западна Германия и още няколко други страни.

УХЛ изискваше преди препаратът да бъде нареден по рафтовете на дрогериите и аптеките и да се предписва от лекарите, щателно да се провери доколко е безвреден и ефикасен. Принципът бе правилен. Никой не възрази, включително Винсънт Лорд и колегите му от „Фелдинг-Рот“.

Това, срещу което протестираха обаче беше, че въпросното държавно ведомство, след успешно извършените изпитания и представените резултати, две години протака нещата, поради дребнави заяждания и несъществени съображения.

През 1972 година „Фелдинг-Рот“ подаде молба за ново лекарство в централата на УХЛ с един камион приложения, общо 125 000 страници печатен текст, подвързани в 307 тома. За съхранението им бе необходима цяла стая. Документацията се изискваше от закона и съдържаше сведения за направените в Съединените щати изпитания върху животни и хора в продължение на две години.

Въпреки че информацията бе изключително подробна, никой не си правеше илюзия, че в УХЛ ще се намери човек да я изчете. И други фирми твърде често затрупваха управлението с материали за своите лекарства в подобен обем.

От научния състав на УХЛ бе определен рецензент, който да проучи документите и да даде мнение по молбата за стейдпейс. Казваше се Гидиън Мейс, лекар, на работа в управлението от една година.

На доктор Мейс щяха да помагат и други специалисти от ведомството, естествено когато не бяха заети с други молби за нови лекарства.

Предвиждаше се, докато проучва материалите, управлението да кани учени от „Фелдинг-Рот“ за обяснения, дори за представяне на допълнителни материали. Такава бе нормалната процедура.

По-малко нормални се оказаха привичките и обноските на доктор Мейс. В работата си той бе муден като охлюв. Намираха го бавен дори за темповете на УХЛ. Проявяваше дребнавост, постоянно се оплакваше, имаше мъчен характер.

Съвсем логично Винсънт Лорд добави името на Гидиън Мейс към списъка на хората от УХЛ, които ненавиждаше.

Директорът на научните изследвания на „Фелдинг-Рот“ лично контролираше подготовката на материалите за стейдпейс и бе убеден, че по изчерпателност и задълбоченост те не отстъпват на внасяните дотогава молби за нови препарати от „Фелдинг-Рот“. И след като мълчанието на УХЛ продължи месеци наред, той започна да се безпокои. Най-сетне Мейс се обади, но въпросите му бяха дребнави и както каза един от помощниците на Винсънт, „хваща се за всяка запетайка, която няма нищо общо с науката“. Не по-малко възмущение предизвикаха неколкократните му властнически искания за допълнителни сведения, които обаче се оказаха във вече представената документация. Той не си бе направил труда да я поразрови или поне да попита дали не са там. След като му обясниха това, трябваше да минат още няколко седмици, докато се получи едно твърде нелюбезно потвърждение от него.

На Винсънт Лорд му дотегнаха тези разтакавания и реши да се заеме с най-неприятната за него задача, която дотогава бе грижа на сътрудниците — сам да отиде в УХЛ.

Централата на управлението се намираше на много неудобно място — на „Фишърс лейн“ в Мериленд, на около двадесет и четири километра северно от Вашингтон-един час тягостно пътуване от Белия дом или Капитолийския хълм. Сградата бе проектирана под формата на буква „Е“ и построена по евтините методи на шейсетте години — с фугирана зидария без никакво архитектурно въображение.

Седем хиляди души работеха в малки, претъпкани кабинети, доста от които без прозорци. Останалите стаи бяха толкова пълни с хора и мебели, че там човек изобщо трудно се движеше. Малкото свободно място бе заето от папки. Навсякъде имаше преписки — купчини, купища, грамади, тонове от преписки. Невъобразима планина от хартия. В деловодството бе истински кошмар — всеки ден го засипваше книжна лавина от две страни, макар че изходящата поща рядко достигаше по обем входящата. А по коридори куриери тикаха колички, натоварени с нови камари от книжа.

Доктор Гидиън Мейс работеше на десетия етаж в стая, която не се отличаваше много от голям шкаф. Висок човек с източена шия, той наближаваше шейсетте. Хората неучтиво го сравняваха с жираф. Лицето му бе зачервено, а носът му оплетен в мрежа от венички. Носеше очила без рамки и се взираше през тях с присвити очи — признак, че е дошло време да се консултира с очен лекар. Беше рязък в обноските си. Имаше саркастичен език и умело вливаше злъч в думите си. Обикновено носеше избеляла връзка и извехтял и измачкан костюм.

Когато в кабинета му влезе Винсънт Лорд, доктор Мейс махна преписките от един стол и му го предложи.

— Май че ви създаваме затруднения със стейдпейса-започна Лорд, като правеше всички усилия думите му да прозвучат приятелски. — Дойдох да разбера защо.

— Вашата молба е подготвена небрежно и набързо-отговори Мейс. — Освен това поне половината от необходимите данни липсват.

— В какъв смисъл набързо? — запита Лорд. — И какво още ви е необходимо? — запита Лорд.

Мейс отмина първия въпрос и отговори на втория:

— Още не съм решил. Но вашите хора ще научат.

— Кога?

— Когато съм готов да ви съобщя.

— Би било от полза и навярно ще се спести време, ако ми дадете някаква представа за възникналите проблеми-каза Лорд, успял за момента да овладее гнева си. Но само за момента.

— Аз нямам проблеми, вие имате — отвърна Гидиън Мейс. — Съмнявам се в безопасността на вашето лекарство. Би могло да е канцерогенно. А пестенето на време не ме засяга. Няма за какво да се бърза. Разполагаме с безкрайно много време.

— Вие може би разполагате, но какво да кажем за сърдечно болните, които ще използват препарата? От него се нуждаят още сега доста хора. Той вече спасява живота на мнозина в Европа, откъдето имаме разрешение отдавна. Бихме желали и тук да ни се създадат условия.

Мейс пестеливо се усмихна.

— Да не говорим, че между другото, това осигурява торба със злато за „Фелдинг-Рот“.

Лорд се дръпна:

— Тези неща никога не са ме вълнували.

— Няма да спорим — скептично отбеляза Мейс. — Но от моето място ви възприемам повече като търговец, отколкото като учен.

Винсънт Лорд продължи да настоява:

— Преди миг споменахте за безопасност. Както сте разбрали от нашата документация, страничните явления са сведени до минимум, не крият опасности и няма никаква следа от канцерогени. Бихте ли ми казали на какво се дължат съмненията ви?

— Не сега — възрази Мейс. — Още ги обмислям.

— И дотогава няма да вземете никакво решение?

— Точно така.

— Според законните разпоредби в срок от шест месеца… — напомни Лорд на чиновника на УХЛ.

— Не ми изнасяйте лекции върху разпоредбите — раздразнено отвърна Мейс. — Те са ми добре известни. Но ако временно отхвърля вашето искане и изискам повече сведения, срокът ще започне да тече отново.

Това бе самата истина. Подобна тактика за забавяне по процедурни причини не бе чужда на УХЛ, мислено се съгласи Лорд, понякога основателно, но в редица случаи само по приумица на някой чиновник или просто за да се отложи взимането на решение.

Търпението на Лорд бе на изчерпване.

— За един бюрократ е винаги най-безопасно да не се вземат решения, нали? — се възмути той.

Мейс се усмихна, без да отговори.

Единственият резултат от срещата бе, че Винсънт Лорд се почувства още по-безсилен. Все пак това го накара да вземе решение: ще се опита да събере повече сведения, възможно най-много, за доктор Гидиън Р. Мейс. Понякога такъв вид информация би могла да се окаже полезна.

През идните месеци се наложи Лорд да отиде още няколко пъти във Вашингтон и в УХЛ. При всяко посещение там, с помощта на въпроси към колеги на Мейс, а също и чрез дискретно проучване отвън, той успя да открие изненадващо много неща за него.

Междувременно Мейс бе анулирал едно от проучванията на „Фелдинг-Рот“, свързано със стейдпейса — серия резултати от изпитания върху сърдечно болни. Опиянен от властта си, Мейс реши, че пялата серия трябва да се повтори. Лорд не можеше да види основателна причина за подобно решение, което водеше до закъснение с още една година и до нови разходи. Имаше право да го обжалва. Но разбираше също така, че обжалването може да даде обратни резултати — замразяване за неопределено време на искането за стейдпейс, или изобщо отхвърлянето му. Затова, макар и с неохота, Винсънт Лорд нареди да се изпълни отново програмата за изпитанията.

Скоро след това той докладва за случая на Сам Хоторн и му съобщи сведенията, които бе събрал за Гидиън Мейс. Разговорът се водеше в кабинета на Сам.

— Мейс се е провалил като лекар — каза директорът на научните изследвания. — Освен това е алкохолик. Има и финансови проблеми, защото плаща издръжка на двете си бивши съпруги. Вечер и в празнични дни работи незаконно при лекари с частна практика.

Сам преценяваше казаното.

— Какво имаш предвид под „провален като лекар“? Директорът на научните изследвания погледна бележките си:

— След като е получил лекарската си диплома, Мейс е работил под ръководството на други лекари в пет различни града. После е минал на самостоятелна практика. Доколкото можах да схвана от хората, които го познават, навсякъде е завършвал с неуспех, понеже не знаел да общува с хората. Другите лекари не му харесвали, а и самият той признава, че се отказал от частната практика, защото не му се нравели пациентите.

— От думите ти се разбира, че хората не са го обичали — каза Сам. — Защо тогава са го назначили в УХЛ?

— Нали знаете какво е положението в УХЛ? Никой не иска да отиде на работа там.

— Да, знам — потвърди Сам.

От доста време УХЛ не бе в състояние да си осигури научни медицински кадри. Държавните служители получаваха смешно ниски заплати, а лекарите на работа в УХЛ вземаха по-малко от половината на онова, което биха печелили при частна практика. Разликата в заплатите на учените-медици в УХЛ и колегите им с почти същата квалификация от фармацевтичните компании бе още по-голяма.

Действаха и други фактори. Един от тях бе професионалният престиж.

Научните медицински среди не разглеждаха работата в УХЛ като някакво постижение. Много по-голям интерес се проявяваше например към работа в Националния институт по здравеопазването.

Друго неблагоприятно обстоятелство за лекарите в УХЛ бе липсата на непосредствен контакт с пациенти. Съществуваше възможност, както веднъж Сам бе чул, само за „сурогат на лекарска практика, изразяващ се в запознаване с описани от други лекари случаи“.

Все пак, независимо от неблагоприятните условия, в УХЛ работеха голям брой висококвалифицирани и всеотдайни професионалисти. Наред с тях неизбежно имаше и други. Неуспелите. Огорчените и отчуждените, които предпочитат самотата пред работата с множество хора. Тези, които вечно се презастраховат и се пазят от вземане на отговорни решения. Алкохолиците. Неуравновесените.

В очите на Сам Хоторн и Винсънт Лорд доктор Гидиън Мейс явно бе един от тях.

Сам запита:

— Мога ли да помогна с нещо? Например да отида при шефа им?

— Не бих препоръчал — отвърна Лорд — ръководителите на УХЛ са политически лица. Те идват и си отиват. Бюрократите обаче остават и помнят дълго.

— Искаш да кажеш, че бихме могли да спечелим по отношение на стейдпейса, но жестоко да загубим по-нататък?

— Точно така.

— А алкохолизма на Мейс?

Лорд сви рамене:

— По мои сведения пиенето е станало причина за разтрогване на двата му брака. Но той се справя. Идва редовно на работа. Труди се. Може би държи бутилка в бюрото си, но дори да е вярно, от никого не съм чул да го е видял как я надига.

— А работата вечер, частната практика, в нарушение на разпоредбите ли е?

— Всъщност не е от съществено значение, тъй като Мейс я върши през свободното си време, макар че може да е уморен на работа следващата сутрин. И други лекари в УХЛ правят същото.

— Е, тогава не можем да намерим нито едно слабо място на Мейс, а?

— Засега — отговори Лорд. — Той обаче продължава да плаща издръжка, а паричните трудности стават причина за странни постъпки от страна на някои хора. Тъй че аз продължавам наблюдението. Кой знае, може пък нещо да изскочи?

Сам погледна замислен директора на научните изследвания.

— Винс, ти наистина си се приобщил към интересите на компанията. Заел си се с неприятни неща. И всичко това вършиш за успеха на „Фелдинг-Рот“. Знай, че забелязвам и ценя твоя принос.

— Ами… — Лорд реагира изненадан, но доволен. — Не съм го мислил точно така. Просто исках да притисна тоя тип, за да одобри стейдпейса. Но може би имаш право.

Разсъждавайки след това, Винсънт Лорд си даде сметка, че Сам бе потвърдил една истина. Винс сега караше осемнайста година във „Фелдинг-Рот“ и с течение на времето у него се бе утвърдило лоялно отношение към работодателя, дори без да е предполагал. А напоследък той все по-рядко правеше мислените разходки в миналото си с терзаещия въпрос дали решението му да напусне академичния свят и да премине в промишлеността е било правилно. Много повече внимание отделяше за изследователския си проект върху отстраняване на свободните радикали, когато нямаше други ангажименти в дирекцията. Отговорите, които търсеше Лорд, бяха все още забулени в неразгаданата реалност. Но той бе сигурен, че те съществуват. Никога, никога нямаше да се откаже от целта си.

За изследванията му имаше нов подтик. В научния институт на „Фелдинг-Рот“ в Англия Пийт-Смит, когото Винс още не познаваше, бе съсредоточил усилията си върху процеса на умственото стареене. Имаше конкуренция. Кой първи ще направи пробива? Лорд или Пийт-Смит?

Винсънт Лорд бе недоволен, защото не му възложиха да контролира изследователската дейност на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Но Сам Хоторн бе непреклонен и държеше на всяка цена онова „там“ да бъде независимо и да действа самостоятелно. Е, мислеше Лорд, както се обърнаха нещата, може би в края на краищата така бе най-добре. От Англия се носеха слухове, че Пийт-Смит не бил стигнал до никъде, защото непробиваемата стена на науката го спирала. Ако това излезеше вярно, върху гърба на Лорд нямаше да се стоварят никакви отговорности.

Пък и на американската фармацевтична сцена имаше много работа.

Онова, което Винс очакваше — да хване натясно доктор Гидиън Мейс — най-сетне стана, макар и не толкова скоро, че да помогне да се получи решение за стейдпейса, който след още протакания и празни приказки най-накрая бе одобрен и пуснат в продажба през 1974 година.

Един януарски ден на следващата година Лорд води странен телефонен разговор, когато се бе прибрал от делови срещи по други въпроси с УХЛ във Вашингтон.

— Някакъв мъж ви търси по телефона — каза секретарката му. — Не си казва името, но е много настоятелен и твърди, че ще ви съобщи радостна новина.

— Кажи му да върви по… не, момент! — Лорд се отличаваше с вродено любопитство. — Я ме свържи с него!

Той отсече грубо по телефона:

— Който и да сте, кажете бързо какво искате или ще затворя веднага телефона!

— Вие събирате сведения за доктор Мейс. Аз знам някои неща.

Глас на млад, образован човек.

Лорд мигновено полюбопитства:

— Какви??

— Мейс е нарушил закона. Това, което знам, е достатъчно, за да го пъхнете в затвора.

— Кое ви кара да мислите, че искам да го пъхам там?

— Слушайте! Искахте да говоря бързо, а вие самият се мотаете. Интересува ли ви или не?

Лорд бе предпазлив, понеже знаеше, че телефонните разговори могат да се подслушват.

— Как е нарушил закона?

— Използвал поверителна информация на УХЛ, за да си осигури лична печалба на борсата. Два пъти.

— Как ще го докажете?

— Имам документи. Но ако те ви трябват, доктор Лорд, струват две хиляди долара.

— Търговията с такива сведения не ви ли поставя на равна нога с доктор Мейс?

— Може би. Но това е друг въпрос — отговори спокойно гласът.

Лорд запита:

— Как се казвате?

— Ще ви отговоря, когато се срещнем във Вашингтон.

2

Барът се намираше в Джорджтаун. Беше обзаведен елегантно, в пастелни тонове — червено, бежово и кафяво, с бронзови облицовки. Личеше по всичко, че това е сборище на хомосексуалисти. Винсънт Лорд привлече няколко погледа при влизането си. Той почувства, че го изучават и му стана неловко. Преди обаче да му се развали напълно настроението, млад мъж, седнал сам в едно от сепаретата, стана и го посрещна:

— Добър вечер, доктор Лорд. Аз съм Тони Редмънд-и със съучастническа усмивка добави: — Гласът, който ви се обади по телефона.

Винс измънка нещо в потвърждение и подаде ръка. Позна веднага Редмънд — служител от УХЛ. Спомни си, че го бе виждал няколко пъти по време на командировките си във Вашингтон, но не можеше да се сети точно къде. Редмънд, около двайсет и петгодишен, имаше къса и къдрава кестенява коса, небесносини очи и дълги мигли. Общо взето изглеждаше добре.

Той заведе госта си в сепарето и двамата седнаха един срещу друг. Беше си поръчал някаква напитка и предложи с жест:

— Ще пиете ли същото, докторе?

— Сам ще си избера — отказа Лорд.

Той нямаше никакво намерение да превръща срещата в приятелска почерпка. Искаше час по-скоро да свърши работата, за която бе дошъл.

— Аз съм лаборант в УХЛ — започна Редмънд. — Няколко пъти съм ви виждал в нашия отдел.

Сега вече Лорд си спомни. Младият човек бе един от сътрудниците на Гидиън Мейс. Това отчасти обясняваше как се е добрал до информацията, която предлагаше за продан.

След първото му обаждане те бяха водили още два телефонни разговора. В единия обсъждаха въпроса за парите. Редмънд твърдо държеше на първоначалното си искане за две хиляди долара срещу документите, които според уверенията му били у него. А в последния разговор бяха уточнили тази среща. Мястото избра Редмънд.

Няколко дни преди това Винс отиде да разговаря със Сам Хоторн в централата на „Фелдинг-Рот“.

— Трябват ми две хиляди долара за разход без отчетни документи — поиска директорът на научните изследвания.

Сам вдигна вежди, а Винс продължи:

— Необходими са за информация, която според мен компанията трябва да притежава. Ако настояваш, ще те запозная с подробностите, но според мен е по-добре да не знаеш.

— Не ми харесват такива работи — възрази Сам и добави. — Сигурно има нещо нечестно, нали?

Лорд поразмисли:

— По мое мнение — неетично, а някой адвокат би казал, че граничи с незаконното. Но те уверявам, не става дума за кражба, например на секретна информация на друга компания.

Сам все още се колебаеше. Лорд му напомни:

— Казах, че съм готов да ти разкажа, ако искаш.

Президентът на „Фелдинг-Рот“ поклати глава:

— Добре. Имаш тези пари, аз ще дам разрешение за разхода.

— И най-добре е да не се знае от много хора. Не е необходимо да се казва на госпожа Джордан — предпазливо допълни Лорд.

Сам раздразнено отвърна:

— Това е моя работа — после се съгласи. — Добре, тя няма да разбере.

На Лорд му олекна. Силия Джордан задаваше опасни въпроси. А и можеше да се възпротиви на предложението.

Същия ден следобед той получи чек за сметка на компанията, в който бе отбелязано, че сумата е предназначена за „специални пътни разноски“.

Лорд осребри чека преди да тръгне от Мористаун за Вашингтон. Когато дойде в бара, пликът с парите бе във вътрешния джоб на сакото му.

В сепарето влезе сервитьорът. Имаше същите маниери като Редмънд, към когото се обърна на „Тони“. Лорд си поръча един джин-тоник.

— Приятно място, нали? — отбеляза Редмънд, когато останаха сами. — Имат го за много шик. Тук идват предимно хора от държавната администрация и от университета.

— Никак не ме интересува кой идва. Дайте да видя въпросните документи.

Тони контрира:

— Донесохте ли парите?

Лорд кимна отсечено и зачака.

— Мисля, че мога да ви вярвам — каза Редмънд и извади голям кафяв плик от куфарчето, което бе оставил на съседния стол.

— Всичко е тук — добави той и му подаде плика.

Когато го отвори и започна да разглежда книжата, джинът му вече бе на масата. Докато четеше, той отпи на два пъти.

След около десет минути погледна през масата и троснато рече:

— Изпипали сте го.

— Е, най-после първата добра дума, която чувам от вас — съгласи се Редмънд и лицето му засия в съучастническа усмивка.

Лорд мълчеше и преценяваше възможностите.

Сценарият за доктор Гидиън Мейс бе ясен. Редмънд го бе скицирал по време на телефонните разговори. Останалото обясняваха донесените материали.

Всичко се свеждаше до три добре познати на Винс неща — патентното право в Съединените щати, производните препарати и възприетия от УХЛ ред.

При изтичане срока на патента на някой ценен препарат, обикновено седемнайсет години от датата на регистрацията, редица малки фирми се стремяха да направят негова производна форма и да го продават на по-ниска от първоначалната цена. При подобни случаи фирмата, заела се с подобна вторична продукция, си осигурява печалба от милиони долари.

Преди обаче да започне производството на всеки подобен препарат, заинтересованата компания трябва да подаде молба до УХЛ и да получи от него разрешение. Това е задължително изискване, дори ако същото лекарство е пуснато отдавна на пазара със съответното разрешително на УХЛ, дадено на първоначалния производител, регистрирал патента.

Редът, по който друга компания получава разрешително да произвежда и продава лекарство, чийто патентен срок е изтекъл, бе известен като подаване на молба за ново лекарство по съкратената процедура.

За всеки по-ценен препарат, чийто патентен срок изтичаше, в УХЛ се подаваха над десетина молби от различни фирми. Разглеждането и решаването на молбите се бавеше, също както исканията за разрешение на нови лекарства, например за стейдпейса на „Фелдинг-Рот“.

Не бе съвсем ясно как процедира УХЛ с тези молби. Това, което със сигурност се знаеше е, че първо се дава само едно разрешително. По-късно получаваха такова и други компании, но след доста дълъг период от време.

Компанията, която получаваше първа разрешително, си осигуряваше предимство и перспективи за огромни печалби в сравнение с конкурентните фирми. Ако акциите на такава компания се продаваха, цената им можеше да скочи понякога два пъти само за една нощ.

Тъй като малките фирми не фигурираха в листата на големите борси, като например нюйоркската, акциите им се продаваха чрез посредници. Затова внезапното повишаване на цената им можеше да се разбере само от професионалните търговци, но не и от широката публика. А в ежедневните вестници или в „Уолстрийт джърнъл“ рядко се появяваха съобщения за подобни продажби.

Това създаваше голямо улеснение за някой мошеник или „вътрешен човек“. Същият този някой, узнал името на компанията, която предстои да получи разрешително от УХЛ за такава молба, би могъл да спечели много пари за броени дни, ако закупи акции на въпросната компания на ниска цена, преди да бъде обявено решението на УХЛ. Непосредствено след това да ги продаде на висока цена.

Доктор Гидиън Мейс, на работа във ведомството и добре запознат с поверителната информация, бе направил точно това. Два пъти. Винсънт Лорд държеше в ръката си фотокопия на доказателствата. Бяха заснети всички необходими документи:

— касовите бележки на посредника за сделките „покупка“ и „продажба“ на името на клиентката — Мариета Мейс. Лорд вече знаеше от Редмънд, че това е сестрата на Гидиън, стара мома, очевидно подставено лице за прикритие на брат си, което обаче бе разкрито;

— две датирани съобщения на УХЛ за одобрени молби, подадени от компаниите „Бинвъс Продъктс“ и „Минтоу Лабс“. Двете имена съответстваха на тези в касовите бележки като собственици на акциите;

— два анулирани чека, издадени от Гидиън Мейс, платими на сестра му, на стойност точно сумата на двете касови бележки за покупките;

— две извлечения от банковата сметка на Гидиън Р. Мейс, показващи внасяне на големи суми скоро след датите на касовите бележки за продажба на акциите.

Лорд бе направил бърза сметчица върху плика — Мейс, след като сестра му си бе удържала десет процента комисионна, бе получил чиста печалба от около шестнайсет хиляди долара.

Вероятно и повече. Бе близко до ума, че Мейс е правил и други сделки от този род — нещо, което щеше да се разкрие при криминално разследване.

Ключовата дума бе „криминално“. Точно както бе гарантирал Редмънд в първия си разговор с Винсънт Лорд. Доктор Мейс почти сигурно щеше да влезе в затвора, ако деянията му бъдат разкрити.

Винс понечи да запита Редмънд как се е сдобил с тези документи, но промени решението си в последния момент. Отговорът не беше толкова труден. Твърде вероятно Мейс е съхранявал материалите в своето бюро в УХЛ, уверен, че там е по-безопасно, отколкото в къщи. Находчивият Редмънд обаче явно е намерил начин да проникне до тях. Естествено, сигурно е имал някакви подозрения — един дочут телефонен разговор би бил достатъчен повод в това отношение.

Лорд се удивляваше как Гидиън Мейс е могъл да допусне такава глупост? Да бъде толкова глупав да вярва, че няма да се разкрият машинациите му? Толкова глупав, че да търгува с акции, използвайки подставено лице със същото презиме и да държи уличаващи документи там, където някой като Редмънд може да проникне и да ги преснеме? Умните хора обаче често вършат глупости.

Размислите на Лорд бяха прекъснати от Редмънд, който запита с нотка на раздразнение:

— Е, искате ли тия фотокопия? Ще правим ли бизнес или не?

Без да отговори, Винс извади от вътрешния си джоб плика с парите и го подаде на Редмънд. Младият човек измъкна банкнотите, стисна ги и се разтопи от удоволствие.

— По-добре ги пребройте — предложи Лорд.

— Не е необходимо. Вие няма да ме лъжете. Това е нещо твърде важно, за да се допускат подобни неща.

Винсънт Лорд имаше чувството, че друг млад мъж, седнал на бара, поглежда от време на време към сепарето им. Сега отново се обърна. Този път Редмънд го погледна и се усмихна с парите в ръка, преди да ги прибере. Другият отвърна с усмивка. Отвращение обзе Лорд.

— Предполагам, че няма друго, нали? — запита Редмънд весело.

— Имам само един въпрос — отговори Винс. — Любопитно ми е да науча едно нещо.

— Питайте!

Лорд докосна плика с фотокопията.

— Защо скроихте този номер на доктор Мейс?

Редмънд се поколеба, но отговори:

— Заради едни негови думи.

— Какви, например?

— Щом толкова настоявате, нарече ме противен педи — обясни с писклив злобен глас Редмънд.

— Какво не ви харесва? — отвърна Лорд и стана да си върви. — Та вие наистина сте си такъв, нали?

Преди да излезе, той погледна назад. Тони Редмънд гневно го фиксираше с очи, а лицето му бе изкривено и побеляло от яд.

Цяла седмица Винсънт Лорд спори със себе си дали да предприеме нещо или не. Още не бе стигнал до решение, когато срещна Сам.

— Научих, че си ходил във Вашингтон — каза Сам. — Предполагам, във връзка с ония пари, които ти отпуснах.

Лорд кимна.

— Предположението е вярно — потвърди той.

— Аз не обичам да разигравам игри и ако си мислиш, че ме предпазваш от нещо, моля те да го забравиш! По природа съм любопитен и искам да знам за какво става дума.

— В такъв случай трябва да взема някои документи от сейфа си — отговори Лорд. — Отивам да ги донеса.

Половин час по-късно, дочитайки последната страница, Сам леко подсвирна. По лицето му се четеше тревога.

— Нали знаеш, че ако не реагираме веднага, ставаме съучастници в престъплението — предупреди той.

— Знам, но каквото и да направим, щом се разкрие, ще стане много кофти. Трябва да обясняваме откъде сме взели фотокопията. А УХЛ, независимо кой крив, кой прав, ще ни намрази и няма да ни прости!

— Тогава защо, дявол да го вземе, ни забърка в тая каша?

Лорд самоуверено отговори:

— Защото документите са ценни за нас и си има начини как да ги използваме!

Той бе невъзмутим. По необясними за самия него причини бе приел всичко това без никакво притеснение и се чувстваше господар на положението. В последните няколко минути бе намерил отговора на въпроса кой е най-добрият начин на действие.

— Виж, имаше дни, когато мислех, че нещо от този род би могло да помогне за ускоряване разрешителното за стейдпейс, но този въпрос вече се уреди — каза Винс. — В бъдеще обаче ще има други препарати и други наши молби, които ще искаме да бъдат одобрени бързо, без протаканията за стейдпейса.

Сам се изненада:

— Да не би да предлагаш…

— Нищо не предлагам. Само че рано или късно ние сто на сто ще се изправим срещу Мейс и ако той ни създава трудности, ще имаме в ръцете си оръжие срещу него. Засега нека да не предприемаме нищо и да си държим барута сух.

Президентът на „Фелдинг-Рот“ бе станал от стола. Той разсъждаваше върху думите на Лорд и крачеше неспокойно из кабинета си. Накрая измърмори:

— Може би си прав. Но на мен не ми се нрави.

— На Мейс също няма да му хареса. И позволи ми да ти напомня, че престъпникът е той, а не ние — отговори Лорд.

Сам се канеше да каже още нещо, но Винсънт го изпревари:

— Когато му дойде времето, нека аз да свърша мръсната работа!

Докато Сам неохотно кимаше, Лорд добави наум: „Аз даже бих изпитал удоволствие!“

3

В началото на 1975 година Силия получи ново повишение.

Сега длъжността й — директор по продажбите на лекарствени средства — бе с ранг на ресорен вицепрезидент и я поставяше само едно стъпало по-долу от вицепрезидента по търговията и маркетинга. За всеки започнал от търговски пътник, това бе отлично постижение. А за една жена — изключително.

Силно впечатление й правеше нещо друго. За хората от „Фелдинг-Рот“ фактът, че бе жена, сякаш вече нямаше значение. Това не оказваше никакво влияние върху мнението за нейната работа. Оценяваха я — както винаги бе желала — по резултатите.

Тя, разбира се, не си въобразяваше, че подобни случаи има в много други търговски фирми или в другите области на живота. Но това според нея показваше, че шансовете на една жена да достигне най-високите върхове в бизнеса се увеличават. Тук, както при всички обществени промени, бяха необходими пионери и Силия разбираше, че е един от тях.

Независимо от това тя не участваше в женското движение и някои нови фигури в Организацията за правата на жените, особено тяхната наглост и нетактичен политически натиск, я смущаваха. За тях всичко, което поставяше под въпрос реторичните им излияния, дори честно споделено несъгласие от страна на мъжа, бе осъдително. Имаше и много такива жени, които, неуспели да напреднат в живота, използваха движенията, за да правят кариера.

В сравнение с миналите три години, на новата си работа Силия щеше да има по-малко контакти със Сам Хоторн, но той даде да се разбере, че за нея вратите на кабинета му са винаги отворени.

— Ако забележиш, че нещо съществено в работата на компанията не върви, или мислиш, че не се досещаме за някои въпроси, бих искал да ми кажеш, Силия — сподели той в последния ден на службата й като специален помощник на президента.

Веднъж когато Силия и Андрю бяха на една много приятна вечеря в дома на семейство Хоторн, Лилиан вдигна чашата и каза:

— За твое здраве, Силия. Колкото и егоистично да звучи, не ми се искаше да се издигаш, понеже помагаше на Сам да се справя по-лесно, а сега ще се тревожа повече за него.

На масата бе и Джулиет Хоторн, вече деветнайсетгодишна, върнала се в къщи за няколко дни от колежа. Тя имаше вид на хубава, уравновесена девойка, която не бе възприела зле прекаленото родителско внимание като към единствено дете. Кавалерстваше й приятен, интересен млад човек, когато Джулиет представи като „моя приятел, Дуайт Гудсмит; следва право“.

Силия и Андрю се възхищаваха на двамата млади. Като че ли бе вчера, мислеше си тя, когато Джулиет и Лайза, още момиченца, се гонеха в същата тази стая.

След странния тост на Лилиан Сам усмихнат каза:

— Силия още не знае за фактическото си издигане, понеже подписах предложението късно следобед! Тя вече има запазено място за паркиране на най-високото ниво!

— За бога, татко! — възкликна Джулиет, а после се обърна към приятеля си. — Все едно че са ти дали медал за особени заслуги.

Тъй нареченото най-високо ниво бе последният етаж на голям гараж до централната сграда на „Фелдинг-Рот“. „Нивото“ бе запазено за най-отговорните служители на компанията, които след като паркират автомобилите си, минават през остъклен мост в централната сграда и оттам асансьор само за техните нужди светкавично ги издига на единайсетия етаж — „империята на ръководството“.

На „най-високото ниво“ Сам паркираше собствения си сребристосив ролс бентли, вместо да използва полагащата му се като президент лимузина с шофьор.

Другите служители с по-нисък ранг оставяха автомобилите си на долните етажи, взимаха асансьора до партера, пресичаха откритата площ до централната сграда и пак се изкачваха нагоре до работните си стаи.

Цяла вечер се сипаха добросърдечни закачки за „двойното издигане“ на Силия.

Когато се прибираха в къщи, Андрю, седнал зад волана, каза:

— Решението ти преди години да обвържеш кариерата си със Сам излезе много мъдро.

— Да — потвърди Силия и допълни: — Напоследък се безпокоя за него.

— Защо?

— Изглежда по-уморен от преди и страхотно се измъчва, когато работата не върви, макар че според мен тези неща се дължат на по-голямата отговорност. Понякога обаче се затваря в себе си, като че ли не иска да споделя тревогите си.

— Ти си имаш предостатъчно собствени грижи, за да се нагърбваш с терзанията на Сам.

— И аз мисля така. Ставате все по-мъдър, доктор Джордан — пошегува се тя и погали с благодарност рамото му.

— Не прави сексуални намеци на шофьора! Разсейваш го — усмихна се Андрю.

След няколко минути я запита:

— Щом говорим за връзката между служебната кариера и щастливата звезда, кажи ми какво стана с младия мъж, който избра теб да го лансираш?

— Бил Инграм ли? — засмя се Силия. Тя си припомни, че Инграм за пръв път й направи добро впечатление на срещата в рекламната агенция „Куодрил-Браун“ в Ню Йорк. — Бил работи в международното направление като директор за Латинска Америка — на моята предишна длъжност. Сега мислим да го изтеглим в направлението за продажба на лекарствени средства и да го издигнем.

— Чудесно — възкликна Андрю. — Изглежда и той сполучливо е избрал своята звезда.

В щастливите дни на Силия след повишението се промъкна тъжна нотка. Теди Ъпшоу почина от сърдечен инфаркт, докато работеше на бюрото си.

Той си бе останал директор на търговията с лекарства без рецепта — длъжност, на която работеше с успех и се чувстваше щастлив. Смъртта го завари, когато му оставаше една година до пенсия — Силия страдаше, че никога нямаше да чуе жизнерадостния му глас, да се наслаждава на енергичния му замах в работата и да погледа как докато говори разпалено, главата му отскача като топка.

Силия, Андрю и колеги от компанията отидоха на погребението на Теди и придружиха кортежа до гроба му. Бе отвратителен, ветровит мартенски ден с кратки поройни валежи от леден дъжд. Опечалените се гушеха в палтата си и се криеха под блъсканите от вятъра чадъри.

Няколко души, между които Силия и Андрю, след това отидоха в дома на Ъпшоу. Там Зоуи, съпругата на Теди, дръпна Силия настрана и каза:

— Теди толкова ви се възхищаваше, госпожо Джордан! За него бе гордост, че работи с вас. Казваше, че докато сте във „Фелдинг-Рот“, ще бъдете съвестта на компанията.

Развълнувана, Силия си спомни деня, в който бе видяла Теди за пръв път — преди петнайсет години, непосредствено след изказването й на търговската конференция в „Уолдорф“, когато по най-позорен начин й бе наредено да напусне залата. Той бе един от малкото, които я гледаха със съчувствие по пътя й към изхода.

— Аз също обичах Теди — каза Силия на съпругата му.

По-късно Андрю запита:

— Какво ти каза госпожа Ъпшоу?

Тя му разказа и добави:

— Невинаги съм оправдавала идеалната представа на Теди. Спомням си онази разправия, спора ни с теб в Еквадор, когато ми доказваше, че съм си затваряла очите пред собствената си съвест и беше прав.

— И двамата бяхме прави — понеже ти ми разкри някои неща, които бях или не бях свършил. Никой от нас не е идеален и аз съм съгласен с Теди. Ти наистина си съвестта на „Фелдинг-Рот“, гордея се с теб и вярвам, че ще си останеш завинаги такава.

Следващият месец донесе добри новини за света като цяло и в по-тесен смисъл — за „Фелдинг-Рот“.

Войната във Виетнам свърши. Тя бе жестоко поражение за Америка, страна, която не бе свикнала да бъде побеждавана. И въпреки това, трагичното клане бе прекратено и предстоящата задача — страхотна, но не толкова мръсна — бе да се лекуват раните на нацията, причинили разкол и горчивина, нямащи равни на себе си от Гражданската война насам.

— Горчивината няма да отмине, докато ние сме живи — предсказа Андрю една вечер, след като бяха гледали със Силия телевизионно предаване за окончателното, унизително изтегляне на американците от Сайгон. — А историците и след двеста години ще продължават да спорят дали е правилно или погрешно, че сме били във Виетнам.

— Знам, че е себично, обаче лично аз благодаря на небесата, че свърши преди Бруси да е пораснал, за да го пратят там — въздъхна тя.

След една-две седмици новини от Франция зарадваха ръководството на „Фелдинг-Рот“ — монтаинът бе одобрен за производство и продажба там. Това означаваше, че по силата на лицензионния договор между „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“ и „Лаборатоар Жиронд-Шими“ щяха да започнат изпитанията на монтаина и в Америка.

Силия посрещна с неприятно чувство факта, че препаратът е предназначен за бременни жени и ще се използва в ранния период на бременността, когато повдигането и сутрешното гадене са най-често явление. Както мнозина други, тя не бе забравила за талидомида и за ужасните му последици. Спомняше си също така колко се бе радвала, че по настояване на Андрю не глътна нито едно хапче и двата пъти, когато беше бременна.

Тя сподели със Сам безпокойството си и той откликна с разбиране и съчувствие.

— Когато най-напред стана дума за монтаина, реакцията ми бе също като твоята — призна той. — След това обаче получих повече информация и се убедих, че препаратът е изключително ефикасен и напълно безвреден.

Сам обясни, че през петнадесетте години след талидомида е бил постигнат огромен напредък във фармацевтичните изследвания, включително и в механизма на научните изпитания на нови лекарства. А и правителствените разпоредби през 1975 година са много по-строги, отколкото през петдесетте години.

— Много неща се променят — подчерта Сам. — Например навремето някои хора категорично оспорваха използването на упойка при раждане, убедени, че е опасна и причинява увреждания. По същия начин може и трябва да има безвредни препарати, които да се прилагат през време на бременността. Един от тях е монтаинът — просто му е дошло времето.

Той настоя и Силия обеща да не се влияе от предубеждения, докато не проучи всички сведения.

Голямото значение на монтаина за „Фелдинг-Рот“ бе изтъкнато скоро след това от вицепрезидента по финансовия надзор Сет Файнголд, който сподели с нея:

— Сам обеща на дирекционния съвет, че монтаинът ще осигури грамадна печалба, което ни е страшно необходимо. Нашият финансов баланс за годината навежда на мисълта, че сме кандидати за социална помощ.

Файнголд, енергичен беловлас ветеран на компанията, бе минал пенсионна възраст, но го задържаха заради енциклопедичните му познания върху финансите на „Фелдинг-Рот“ и умението му да изкопчва пари при тежки за компанията ситуации. През последните две години той и Силия се бяха сприятелили много, за което помогна и фактът, че Андрю успя да излекува съпругата му от артрит. Тя се избави от упоритите си няколкогодишни страдания.

— Жена ми казва, че твоят съпруг може да превърне водата във вино — рече веднъж Сет на Силия. — Сега, след като те познавам, имам същото впечатление за съпругата му.

Продължавайки на темата монтаин, той добави:

— Говорих с финансистите на „Жиронд-Шими“. Те очакват монтаинът да ми осигури чували с пари.

— Макар че е още рано, и ние тук се готвим за същото нещо — увери го тя. — Но специално заради теб, Сет, ще напрегнем мускули още повече.

— Ето, това се казва мъжко момиче! И като стана дума за напрягане на мускули, някои от нас си задават въпроса доколко се напрягат ония британци в нашия изследователски институт отвъд океана или се шляят и си пилеят времето на чаша чай.

— Напоследък нямам много информация… — започна Силия.

— Аз пък нямам никаква информация — прекъсна я Файнголд, — освен че ни струва милиони. Там парите ни изтичат като в каца без дъно. Това е една от причините за трагичното състояние на финансовия ни баланс. От мен да го знаеш, Силия, много хора тук, дори няколко членове на дирекционния съвет, са загрижени за тази британска щуротия. Питай Сам.

Не се наложи да го пита, тъй като след няколко дни той я повика, за да й каже:

— Може би си разбрала, че съм подложен на жесток огън заради Харлоу и Мартин Пийт-Смит.

— Да, Сет Файнголд ми спомена.

Сам кимна:

— Сет е един от неверниците. Той иска да се закрие Харлоу по финансови съображения. Подобно становище вземат все повече членове на дирекционния съвет, а очаквам и трудни въпроси от годишното събрание на акционерите — после унило добави. — Понякога и аз съм склонен да вдигна бяло знаме.

Силия му припомни:

— Минали са едва две години от започването на изследванията в Харлоу. Ти имаше вяра в Мартин.

— Той предвиждаше поне някакъв положителен резултат в срок до две години. И за вярата има предел, особено когато го помпаме с долари, а аз трябва да отговарям пред съвета и пред акционерите. И още нещо. Мартин проявява голямо твърдоглавие и не праща информации за хода на работата. Изобщо не се обажда. Необходимо ми е някакво уверение, че действително е постигнато нещо и има смисъл да се продължава.

— Защо не отидеш да видиш с очите си?

— Щях да го направя, но точно сега нямам никакво време. Затова искам да отидеш ти, Силия. Възможно най-скоро, и после да ми докладваш.

Тя колебливо каза:

— Не мислиш ли, че Винс Лорд е по-компетентен?

— От научна гледна точка — да. Но Винс е много предубеден. Той беше против изследователска работа във Великобритания и закриването на Харлоу ще докаже, че е бил прав. Няма да устои на изкушението и ще го предложи.

Силия се засмя:

— Колко добре ни познаваш душичките!

Сам потвърди със сериозен тон:

— Аз познавам теб, Силия, и се научих да вярвам на твоите преценки и на твоите инстинкти. Настоявам, независимо от това доколко ти се нрави Мартин Пийт-Смит — ако трябва да бъдеш твърда и безмилостна в предложението си — бъди! Кога ти е възможно да тръгнеш?

— Ще се опитам да замина още утре — отвърна тя.

4

Когато Силия пристигна рано сутринта на летище „Хийтроу“ за двудневното си посещение в Англия, всичко беше организирано като по часовник. Очакваше я лимузина, която я закара направо в Изследователския институт на „Фелдинг-Рот“. Там, заедно с Мартин Пийт-Смит и сътрудниците му, щеше да прави проверка на онова, което си представяше като „уравнението Харлоу“.

После, взела решение какво да предложи на Сам, тя щеше да отлети обратно за Ню Джързи.

През първия ден в Харлоу почти всеки, когото срещна, й даде ясно да разбере, че цари оптимизъм. Мартин и останалите по йерархията надолу непрекъснато уверяваха Силия колко добре вървяло изследването върху умственото стареене, колко много въпроси вече били изяснени и колко напрегнато, като сплотен екип, работели всички сътрудници в института. Само в отделни случаи се прокрадваха, като боязливи погледи иззад бойниците на самотен замък, сенки на съмнение или колебание. После изчезваха или мигновено биваха отричани, а Силия оставаше да се чуди дали в края на краищата наистина ги е имало.

За начало през първия ден Мартин й показа лабораториите и я запозна с хода на работата. Обясни й, че след последната им среща той и сътрудниците му са изпълнили първата си задача — „да открият и отделят информационната РНК, различна в мозъка на младите животни в сравнение със старите“.

— Това с течение на времето вероятно ще се установи и по отношение на хората — обясни Мартин.

По-нататък започна да се лее научен жаргон:

…екстрахирахме информационна РНК от мозъци на плъхове с различна възраст… после екстрактът се инкубира със смес от „раздробени клетки“ на дрожди при добавяне на радиоактивни аминокиселини… тази ферментационна среда произвежда животинските мозъчни пептиди, които също придобиват лека степен на радиоактивност… след това ги отделяме с помощта на електрическия им заряд върху специални гелове… следващият етап е заснемане на рентгенов филм и там, където се появят ивици, това свидетелствува за наличие на пептиди…

Като някакъв фокусник, изваждащ от цилиндъра си заек — „voilà!“ — Мартин измъкна и сложи няколко негатива, осем на десет, върху лабораторната маса, пред която бяха спрели със Силия.

— Ето филми от хроматограмите.

Тя ги взе, но й се сториха почти чисти, прозрачни ленти. Мартин обаче постанови:

— Гледайте отблизо и ще видите тъмни ивици в два реда. Едната е от млад плъх, а другата — от стар. Забележете… — той посочи с пръст — тук и тук в колоната на младия плъх има поне девет пептида, които не се произвеждат в мозъка на стария. Сега вече — с висок развълнуван глас заяви той — имаме положителни данни, че мозъчната РНК, а вероятно и ДНК, се променят в процеса на стареене. Това е страхотно важно!

— Да — съгласи се тя, като се учудваше в себе си, дали това бе триумф, оправдаващ две години колективни усилия и огромни разходи.

Всичко около нея напомняше за тези разходи — просторните лаборатории и модерните кабинети, отделени с модулни преградни стени, позволяващи преустройство при нужда. Удобните за безпрепятствено и свободно движение коридори, уютната заседателна зала, а в грижливо обзаведените лаборатории цяло богатство от неръждаема стомана и модерни маси, направени само от изкуствени материали — според научните критерии дървото бе „мръсно“. Климатична инсталация изтегляше нечистия въздух. Осветлението бе силно, без да е дразнещо. Две еднакви инкубационни помещения, обзаведени с масивни остъклени инкубатори с лавици за каменинови съдове, в които се развъждаха бактерийни култури и дрожди. Други помещения бяха отделени с двойни врати и предупредителни табелки „Внимание! Опасност от радиация!“.

Поразителен бе контрастът с лабораториите в Кеймбридж, които Силия бе разглеждала с Мартин, макар че имаше някои общи черти. Едната бе хартията — невероятно количество листове, натрупани на високи купища, оставени безразборно по бюрата, особено при Мартин Пийт-Смит. На учения можеш да промениш работната обстановка, мислеше си тя, но не и работните му навици.

От масата с хроматограмите те продължиха обиколката. Мартин не спираше с обясненията.

— …Сега, след като имаме РНК, можем да получим кореспондиращата ДНК… после трябва да я вкараме в ДНК на живите бактерии… да се опитаме да ги „надхитрим“ да произведат необходимия мозъчен пептид…

Силия се стараеше да обхване колкото е възможно повече от поднесената й в галопиращо темпо информация.

Накрая Мартин отвори вратата на малка лаборатория, където възрастен лаборант в бяла престилка се бе изправил пред половин дузина плъхове в кафези. Той бе слаб и прегърбен, около плешивата му глава обикаляше тънка ивица коса, а на носа си бе сложил старомодно пенсне, закачено с шнур на врата му. Мартин го представи:

— Господин Йейтс. Готви се да прави дисекции.

— Мики Йейтс — протегна ръката си той. — Аз знам коя сте вие. Всички знаем.

Мартин се засмя:

— Вярно, наистина ви знаят. Мога ли да ви оставя за няколко минути? Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се — каза госпожа Джордан.

Когато той затвори вратата след себе си, Силия се обърна към Йейтс:

— Мога ли да погледам, ако не ви преча?

— Никак няма да ми пречите. Първо трябва да осмъ-ртя един от тия малки развратници — посочи той към плъховете.

С бързи, умели движения техникът отвори хладилника и от камерата извади малка, чистичка пластмасова кутийка, чийто капак бе захванат от едната страна с панти. Вътре имаше леко издигната плоскост, а под нея — табличка с някакво вещество на кристали, от което се източваха нагоре тънки струйки пара.

— Сух лед — поясни Йейтс, — заредих го преди да влезете.

Той отвори един кафез, бръкна и майсторски улови голям гърчещ се сивобял плъх, сложи го в кутийката и затвори капака. Силия виждаше през прозрачните пластмасови стени плъха върху малката платформичка.

— Сухият лед насища вътрешността на кутийката с въглероден двуокис — каза Йейтс. — Знаете ли какво означава това?

Тя се усмихна на елементарния въпрос.

— Да. След като сме поели кислорода от въздуха, издишваме въглероден двуокис. Само с въглероден двуокис не може да се живее нито минута.

— Като туй приятелче в кутийката. То вече е пътник.

Плъхът направи две конвулсивни движения и повече не помръдна.

— Спря да диша! — възкликна радостно Йейтс.

След още тридесет секунди той отвори кутийката, извади безжизненото животно и обяви:

— Мъртъв като пън! Този метод обаче е бавен.

— Бавен ли? На мен ми се стори бърз — изненада се тя.

Силия не можа да си спомни по какъв начин биваха убивани плъховете в лабораторните занимания, когато следваше.

— Бавен е, ако имаш да вършиш много други работи. Доктор Пийт-Смит иска да използваме кутийката с въгледвуокиса, но има по-бърз метод. Ето този.

Той се наведе, отвори шкафа под лабораторната маса и извади друга кутийка — този път метална. Тя се различаваше от пластмасовата и в друго отношение. От едната й страна имаше малък кръгъл отвор, а непосредствено над него острие като бръснач, занитено на страничната стена на капака.

— Гилотинка — каза Йейтс все още със същото весело настроение. — Французите са си знаели работата.

— Но това е отвратително! — възмути се Силия. Вече си бе спомнила, че навремето бе виждала да убиват плъхове с подобен уред.

— Ами, хич не е лошо. И бързо — той погледна през рамо към затворената врата и още преди Силия да му попречи, хвана един жив плъх от друг кафез и бързо го вмъкна в металната кутийка. Главичката му се показваше през кръглия отвор. Йейтс натисна с пръст ножчето, сякаш режеше краставица.

Чу се тъпо хрускане и друг звук — нещо като писък, главичката на плъха се търколи на пода, а от артериите на врата му шурна кръв. Въпреки че бе виждала подобни манипулации в лабораториите, на Силия й прилоша.

Йейтс хвърли небрежно още агонизиращото и кървящо телце в кофата за отпадъци и взе главичката.

— Сега ми остава само да извадя мозъка, бързо и безболезнено! — засмя се техникът. — Хич не ме е еня!

Потресена от гняв и отвращение, тя възкликна:

— Не трябваше да го правите пред мен!

— Какво да не прави? — се чу гласът на Мартин зад гърба й.

Той бе влязъл тихо и се намеси тутакси в разговора. Миг след това и със същия сдържан тон настоятелно помоли:

— Силия, ако обичате, почакайте ме навън!

Докато тя излизаше, Мартин гледаше с бляскащи от гняв очи техника и дишаше тежко.

В коридора Силия чуваше през вратата високия сърдит глас на Мартин:

— Никога повече!… Ако искаш да продължаваш работа тук… нареждането ми да се използва само пластмасовата кутия с въглеродния двуокис, безболезнено и никакви други начини!… Махни онова чудовищно изобретение или го смачкай!… Няма да позволя жестокост, разбираш ли?

Тя долови отпадналия глас на Йейтс:

— Ясно, сър.

Мартин излезе, хвана Силия под ръка и я заведе в заседателната зала. Бяха само двамата. Те седнаха с пълен термос кафе до тях и Мартин сипа в чашите.

— Съжалявам за станалото. Не биваше да се случва-извини се той. — Йейтс се е захласнал, понеже за пръв път в живота му една хубава жена го наблюдава по време на работа, с която се справя много добре — затова съм го довел тук от Кеймбридж. Може да направи дисекция на мозъка на плъх също като хирург.

Неприятното чувство на Силия постепенно минаваше.

— Дребна работа. Няма значение — успокои го тя.

— За мен има.

— Боли ви за животните, нали?

— Да — той отпи от кафето и продължи, — невъзможно е да се правят изследвания, без да се погубват животни. Човешките потребности стоят на първо място, дори приятелите на животните трябва да се съгласят с това. Необходимо е обаче да сведем до минимум страданията на животните, да не бъдем коравосърдечни към тях. Иначе, без да усетим, ще се озверим. Напомних на Йейтс тази истина. Мисля, че той няма да я забрави бързо.

Този инцидент накара Силия да харесва и да уважава Мартин още повече. Веднага обаче си каза — харесването или нехаресването не бива да се отразяват на мисията й.

— Нека се върнем на вашите изследвания — енергично предложи тя. — Говорихте за разлика между мозъците на млади и стари плъхове, за плановете си да синтезирате ДНК. Но още не сте успели да отделите един протеин — пептида, който търсите и който има важна роля във вашата работа. Права ли съм?

— Права сте — потвърди Мартин с бързата си сърдечна усмивка и уверено продължи: — Току-що описаното от вас е следващата стъпка, най-трудната. Работим върху нея и ще успеем, въпреки че за това ще ни трябва време.

— Когато се откриваше институтът, вие казахте: „Дайте ми две години“ и в края на този срок очаквахте някакъв положителен резултат. Това беше преди две години и четири месеца — припомни му тя.

По лицето му се изписа изненада:

— Действително ли съм го казал?

— Действително. Сам си спомня. Аз — също.

— Сигурно не съм бил на себе си. В нашата работа тук, на предната линия на науката, разписания не могат да се правят.

Той запазваше спокойния си вид, но Силия усети, че е под вътрешно напрежение. Физическото му състояние също не изглеждаше цветущо. Пребледнял, с уморен поглед, вероятно от продължителните усилия. Бръчки, които ги нямаше преди две години, набраздяваха лицето му.

— Мартин, защо не изпращате отчети за напредъка на работата? — запита Силия. — Сам е длъжен да осведомява дирекционния съвет, а акционерите…

Той за пръв път нетърпеливо поклати глава.

— Най-важното е да се съсредоточа върху изследователската работа. Безкрайното писане на отчети и препискарството отнемат много ценно време.

И изведнъж запита:

— Чели ли сте Джон Лок?

— Малко нещо, в колежа.

— Той е казал, че човек прави открития „чрез непрестанно съсредоточаване на ума в определена посока“. Един учен никога не бива да забравя това.

Силия премина на друга тема, но отново се върна на този въпрос в разговор с административния директор, о.з. майор от авиацията Бентли, който изтъкна друга причина за отсъствието на отчети.

— Би трябвало да разберете, госпожо Джордан, че на доктор Пийт-Смит му е изключително трудно да се занимава с писане на каквото и да било — каза Найджъл Бентли. — Мислите му се движат тъй бързо, че онова, което е било важно за него вчера, може да загуби значение днес, а утре да е съвсем незначително. Дразнят го някои неща, които е писал в миналото, например преди две години. Струват му се вече наивни, макар че тогава са били някакви прозрения. Ако зависеше от него, би заличил всичко написано в миналото. Тази черта не е нещо необичайно за учените. Забелязвал съм го и при други.

— Разкажете ми още нещо, което трябва да знам за мисленето на учения — помоли Силия.

Двамата разговаряха несмущавани от никого в скромния, но изрядно подреден кабинет на Бентли. Тя изпитваше растящо уважение към компетентния, приличащ на врабче човек, избран от нея да ръководи деловата работа на института.

Найджъл Бентли помисли и започна:

— Може би най-важното е, че ученият, свързал се толкова дълго с образователния процес, потъва в избраната от него, понякога съвсем тясна специалност дотам, че осъзнава реалностите на ежедневието много по-късно от другите хора. А някои големи учени изобщо не са в състояние да ги схванат.

— Чувала съм, че в известно отношение си остават деца.

— Точно тъй, госпожо Джордан, особено в някои области. Затова често се наблюдават детински постъпки на хора от академичните кръгове — дребни спречквания и разправии по най-банални въпроси.

Вглъбена в мислите си, тя каза:

— Не бих допуснала, че Мартин Пийт-Смит би могъл да се държи по този начин.

— Вероятно не в тези специфични рамки — съгласи се Бентли. — Но в друго отношение, да.

— Кажете ми по-конкретно!

— Ами, доктор Пийт-Смит има големи трудности при взимане на малки решения. Понякога, както би се изразил някой, той не е в състояние да реши от коя страна на улицата да се движи. Например адски се измъчваше седмици наред кой от двамата техници да изпрати на тридневен курс в Лондон. Един съвсем дребен въпрос, който вие или аз бихме решили за броени минути. И най-накрая, понеже моят шеф не можа да вземе становище, аз свърших тази работа вместо него. Разбира се, това е в контраст с основните му качества на учен — ясно теоретично мислене и всеотдайност.

— С ваша помощ някои неща ми станаха по-ясни, включително причината Мартин да не изпраща отчети за хода на работата — каза Силия.

— Струва ми се, би трябвало да отбележа още нещо — сподели той. — То дори може да има връзка с вашето посещение.

— Говорете!

— За доктор Пийт-Смит, както и за всеки ръководител, би било грешка да прояви неувереност или да изрази съмнение в постигнатия напредък в работата. Моралният дух на сътрудниците му ще рухне. И още нещо: доктор Пийт-Смит е свикнал да работи сам, със свои темпове. А сега изведнъж върху плещите му се стоварва огромна отговорност, свързана с много хора в негово подчинение и с други фактори — деликатни и не дотам деликатни-включително и вашето присъствие, госпожо Джордан, тук и сега. Всички тези неща създават огромно напрежение за който и да е ръководител.

— Значи все пак има съмнения за успеха на започнатата работа? — запита Силия. — Интересно, сериозни ли са съмненията?

Бентли, седнал зад писалището си срещу Силия, допря пръстите на ръцете си и я погледна през тях.

— Като служител тук имам задължения към доктор Пийт-Смит, но още по-големи са отговорностите ми пред вас и господин Хоторн. Затова трябва да отвърна на въпроса ви с „да“.

— Искам да знам какви са тези съмнения. Подробно.

— Аз нямам научната компетентност — започна той, поколеба се и продължи: — Сигурно не е много редно, но би трябвало да поговорите с доктор Састри насаме и да му наредите, понеже имате това право, да ви разкрие истината — напълно и откровено.

Силия знаеше, че доктор Састри е химикът-специалист по нуклеинови киселини, пакистанец, бивш колега на Мартин от Кеймбридж, който бе назначен за негов заместник.

— Въпросът е много важен, за да държим сметка какво е редно и нередно, господин Бентли. Благодаря ви. Ще имам предвид препоръката ви.

— Има ли нещо друго, с което мога да ви бъда полезен?

— Мартин днес ми цитира мисъл на Джон Лок. Дали е негов последовател? — запита тя.

— Да. И аз също. — Бентли се усмихна пестеливо. — Ние с доктор Пийт-Смит сме убедени, че Лок е един от най-големите философи и умове в цялата история на човечечеството.

— Искам да прочета нещо от Лок тази вечер. Бихте ли ми помогнали?

Бентли си записа.

— Книгата ще бъде в стаята ви след малко.

Силия успя да отдели време за разговор с доктор Састри едва късно следобед на втория ден от престоя й в Харлоу. Междувременно, освен с Найджъл Бентли, тя се срещна и с други хора от института, които говореха със задоволство и оптимизъм за изследователската дейност в Харлоу. Въпреки това Силия чувстваше, че нещо се крие от нея и инстинктът й подсказваше, че хората, с които бе разговаряла, не са откровени.

Рао Састри бе хубав млад мъж, още ненавършил трийсет години, с тъмен цвят на кожата, с ясен и бърз говор. Силия знаеше, че той бе защитил докторат и имаше блестяща научна биография. Мартин и Бентли единодушно я уверяваха, че неговото назначение е рядък късмет за института. Састри и Силия се срещнаха в малкото крило на институтския ресторант — стаичка за работни обеди на старшия състав. След като се ръкува с него, преди да седнат, тя затвори вратата, за да не бъдат смущавани от никого.

— Предполагам, че знаете коя съм? — запита Силия.

— Да, госпожо Джордан. Пийт-Смит често ми е говорил за вас с много хубаво чувство. А сега вече имам честта лично да ви срещна.

Речта му беше грижливо подбрана и възпитана, макар че се чувстваше леко заваляне. Той често се усмихваше, но от време на време усмивката му изчезваше от обзелото го нервно напрежение.

— Аз също се радвам да се запознаем и бих желала да обсъдя въпроса за напредъка в изследователската работа на института.

— Чудесен напредък! Действително възхитителен! Нещата са прекрасни, откъдето и да ги погледнете!

— Да, и другите ми казаха същото — потвърди тя. — Преди да продължим обаче, бих желала да сме наясно, че съм тук от името на господин Хоторн, президента на „Фелдинг-Рот“, и имам неговите пълномощия.

— О, господи! Какво ли ще става сега?

— Предстои да ви помоля, доктор Састри, не, всъщност нареждам ви, да бъдете напълно откровен и да не премълчавате нищичко, включително и всякакви ваши съмнения, които досега може би сте таили в себе си!

— Ама това е ужасно нелепо и не дотам почтено-възрази Састри. — Казах го на Бентли, когато ми съобщи, че ще искате подобно нещо от мен. В края на краищата, имам определени задължения към Пийт-Смит, той е свястно момче!

— Задълженията ви към „Фелдинг-Рот“ са още по-големи, понеже компанията ви плаща заплатата, и то нелоша, а срещу нея изисква вашето откровено професионално мнение — отсече Силия.

— Госпожо Джордан, не ви се нравят никакви игрички, нали? — стреснато и със страхопочитание запита младият пакистанец.

— Игричките, както хубаво го казахте доктор Састри, отнемат много време, с което не разполагам, тъй като утре заминавам обратно за Америка. Затова, моля, кажете ми точно къде се намира нашият научен институт и накъде отива?

Доктор Састри вдигна двете си ръце в знак, че се предава, въздъхна и започна:

— Добре. Изследванията не са отишли далеч. По мое скромно мнение, а то се споделя и от другите в института, работата не върви.

— Обяснете ми това по-подробно.

— Единственото, което се постигна за повече от две години, бе потвърждението на хипотезата, че в процеса на остаряване се наблюдават промени в мозъчната ДНК. Е, да, това е интересно постижение, но по-нататък пред нас се издига огромна стена, за преодоляването на която не разполагаме с необходимата методика. Може да не я открием още много години, а даже и да успеем, нищо не гарантира, че отвъд стената ще намерим пептида, постулиран от Пийт-Смит.

— Вие не приемате ли този постулат? — заинтересува се тя.

— Това е теория на моя колега, госпожо Джордан, и признавам, че аз също я поддържах. — Састри със съжаление поклати глава. — Но дълбоко в сърцето си вече се съмнявам в нея.

— Мартин сподели, че вие сте доказали наличието на уникална РНК и бихте били в състояние да получите кореспондиращата ДНК.

— Което, честно казано, е истина! Но вероятно не ви е пояснил, че изолираният материал е с голям обхват. Веригата на информационната РНК е много дълга и кодира много протеини, вероятно към четиридесет. Затова остава неизползваема — просто „безсмислени“ пептиди!

Силия се напрегна да разрови в паметта си отколешни научни знания. „Възможно ли бе материалът да се раз-дроби на по-малки частици? Да се изолира всеки отделен пептид?“

Састри се усмихна и с тон на превъзходство повтори:

— Изправени сме пред висока стена. Не разполагаме с методи за по-нататъшни изследвания. Може би след десет години… — и сви рамене, без да довърши мисълта си.

Те продължиха да говорят върху научната проблематика още двайсетина минути. Силия ясно разбра, че от целия научен състав в Харлоу, зает с проекта за умствено стареене, единствен Мартин вярва, че ще се постигнат значими резултати.

Накрая тя каза:

— Благодаря ви, доктор Састри. Научих от вас онова, за което прелетях Атлантика.

Младият учен кимна със съжаление:

— Изпълних дълга си, по ваше настояване. Но ме очаква безсънна нощ.

— Мен също — отвърна Силия. — Такава е цената, която хора като вас и мен плащат понякога, защото са това, което са.

5

По покана на Мартин втората, последна вечер в Харлоу, Силия отиде у тях да изпият по едно питие преди вечеря. След това щяха да вечерят в хотел „Чърчгейт“, където бе отседнала Силия.

Мартин живееше в малка къща-близнак на около три километра и половина от института. Тя бе модерна и функционална, но приличаше на десетките съседни къщи — явно — реши Силия — всичките са от готови сглобяеми елементи.

Силия слезе от таксито и Мартин я въведе в малка дневна. Тя чувстваше, че я гледа с възхищение, както е било и друг път. За краткото си посещение в Англия госпожа Джордан бе взела съвсем лек гардероб — през деня ходеше с костюм тайор, а тази вечер бе облякла приятна рокля в кафяво и бяло, модел Диане фон Фюрстенберг и носеше огърлица от един ред перли. Меката й кестенява коса бе с модна прическа — права и късо подстригана.

В антрето се наложи Силия да прескача и заобикаля пет симпатични обитатели на дома — дружелюбен ирландски сетер, ръмжащ английски булдог и три котки. В дневната я посрещна един любопитен папагал, кацнал свободно на люлката си.

Тя се засмя:

— Вие наистина сте приятел на животните!

— И аз мисля така — съгласи се усмихнат Мартин. — Обичам около мен да има животни и съм гледач на бездомни котки.

Трите котки сякаш разбираха тази му слабост и раболепно ходеха подире му.

Мартин живееше сам, а една жена идваше да поддържа реда в къщата. Мебелировката в дневната се свеждаше до едно кожено кресло с лампион и три стенни библиотечки, натъпкани догоре с научна литература. На малка масичка бяха наредени няколко бутилки, чинийка печени фъстъци, бадеми и лешници и кофичка с лед. Той покани Силия с жест да седне в креслото и се зае да приготви нещо за пиене.

— Имам всичко необходимо за дайкири, ако бихте желали.

— Да, благодаря — потвърди тя. — Трогната съм, че си спомняте любимото ми питие.

Дали до края на вечерта щяха да запазят помежду си същата непосредственост и приятелския тон, питаше се Силия. Не за пръв път й действаше физическата привлекателност на Мартий като мъж, но още преди да влезе тук си бе припомнила думите на Сам Хоторн: „Независимо колко ти харесва Мартин… ако е необходимо да бъдеш, твърда и безкомпромисна, бъди!“

— Ще се видя със Сам вдруги ден — каза тя. — Трябва да направя предложение за бъдещето на института и бих искала да зная вашето мнение.

— Нищо сложно — той й подаде чашата с дайкири. — Би трябвало да настоявате за удължаване срока на нашите изследвания с още една година или с повече, ако се наложи.

— Има опозиция срещу идеята за продължаване на срока. Вие го знаете.

— Да — потвърди Мартин. Още не бе го напуснала увереността, която проявяваше от момента на пристигането на Силия. — Винаги се намират късогледи хора, които не могат да видят нещата в перспектива.

— Доктор Састри късоглед ли е?

— Със съжаление трябва да кажа „да“! Как ви харесва питието?

— Чудесно е.

— Рао беше тук преди час — продължи той. — Искаше да се видим и да ми разкаже всичко, което е говорил с вас днес следобед. Той е много почтен човек.

— И?

— Той греши. Напълно греши. Подобно на другите, които са изпаднали в плен на съмненията.

— Можете ли да оборите с факти казаното от него?

— Не, разбира се! — в очите на Мартин проблесна раздразнение както предишния ден. — Теорията е основа на всички научни изследвания. Ако на нейно място разполагаме с факти, не би се налагало да правим изследвания. Изисква се компетентна, професионална преценка, съчетана със силен инстинкт — някои наричат тази комбинация научна арогантност. Тъй или иначе, това е убеждението, че вървиш във вярна посока и знаеш, че само времето, в нашия случай съвсем малко време, те дели от онова, което търсиш.

— Времето и доста много пари — напомни Силия. — А също и въпросът коя преценка е правилна — вашата или на Састри и другите.

Мартин отпи глътка от разреденото с вода уиски, което си бе приготвил, и замълча в размисъл върху казаното. След малко продължи:

— Парите са нещо, за което не желая да мисля повече, отколкото е необходимо, особено парите, спечелени от продажба на лекарствени средства. Но вие първа споменахте за пари и искам да ви кажа нещо, което единствено може да помогне да бъда разбран от вас, Сам и други като вас.

Силия напрегнато наблюдаваше Мартин, слушаше го внимателно и недоумяваше какво ще каже по-нататък.

— Даже в моята, според вас научна изолация, аз знам, че за „Фелдинг-Рот“ са настъпили лоши дни. Ако нещата не се оправят през следващите няколко години, компанията би могла да фалира.

Той рязко запита:

— Прав ли съм или не?

Силия се поколеба и кимна:

— Прав сте.

— Онова, което аз мога да направя, при условие че ми се даде още малко време, е да спася вашата компания. Не само да я спася, но да й осигуря продуктивност, похвали и огромни печалби. Защото от изследванията ми ще се получи ценен препарат — той направи гримаса и продължи. — Не защото се интересувам от някакви търговски съображения. Те не ме вълнуват. И не ми е приятно да ги споменавам. Но когато се открият подобни перспективи, вече ще съм открил и онова, към което аз се стремя.

Тези мисли, разсъждаваше Силия, правят силно впечатление, също както казаното от Мартин при първата им среща в неговата Кеймбриджка лаборатория. Тогава Сам го почувства по същия начин. Но Мартин не бе изпълнил първото си обещание. Какво ми гарантира, питаше се тя, че може да се вярва на днешните му думи?

Силия поклати глава:

— Не знам. Просто не знам.

— Дявол да го вземе, аз знам, че моето гледище е правилно — той повиши глас. — Много сме близо, съвсем близо, до намиране на средства, които да влияят върху процеса на стареенето и да предотвратят нарушаването функциите на мозъка, а може би и да предпазят от болестта на Алцхаймер.

Той изпи до дъно онова, което бе останало в чашата му и я тресна на масичката.

— Как, дявол да го вземе, мога да ви убедя?

— Можете да се опитате пак по време на вечерята — отговори Силия и погледна часовника си. — Мисля, че трябва да тръгваме.

Храната в хотел „Чърчгейт“ бе вкусна, но сервираха големи порции, прекалено големи за Силия. Тя поотмести с приборите си парчето месо, останало в чинията й, и започна да го побутва насам-натам, докато мислеше какво да каже по-нататък. При всички случаи думите й щяха да бъдат от много важно значение. Облегна се назад, за да подреди внимателно мислите си.

Обстановката бе приятна.

Повече от шест столетия преди появата на хотел „Чърчгейт“ на същото място се бе издигала подарена на църквата сграда — жилище на свещенослужител, — която по време на крал Джеймс I била откупена като частен дом. Някои конструкции от този период бяха запазени и придаваха особен чар на хотела, разширен и обновен след Втората световна война, когато Харлоу бил обявен за град. В един от старинните кътове се намираше ресторантът.

Силия харесваше атмосферата тук — ниския таван, масите край прозорците, тапицираните одърчета, покривките на масите и кърпите за хранене в бяло и червено, любезното обслужване и предварителното сервиране на вечерята на всяка маса, преди да бъдат поканени гостите на хотела. Те се събираха най-напред в бара отпред, получаваха менюто и си даваха поръчките.

Тя бе избрала маса до прозорец и седнаха с Мартин един срещу друг.

По време на вечерята продължиха разговора. Силия слушаше и рядко се обаждаше с някакъв въпрос, а Мартин уверено говореше на научни теми. Тя добре си спомняше думите на Найджъл Бентли от разговора им миналия ден: „За доктор Пийт-Смит, както за всеки ръководител, би било грешка да прояви неувереност или да изрази съмнение…“

Дали Мартин, въпреки твърдата си външна увереност, дълбоко в себе си не чувства несигурност? Силия реши да прибегне до тактически ход, за да открие отговора на въпроса си. Тя стигна до тази идея, когато четеше миналата вечер книгата, изпратена от Найджъл Бентли.

След като прецени и подбра думите си, тя погледна Мартин в очите и каза:

— Когато преди малко бяхме у вас, споменахте, че проявявате научна арогантност.

Той реагира светкавично:

— Не ме разбирайте криво. Това е положително качество — съчетание на познания, на стремеж да се критикува собствената работа и на убеденост — нещо, което един утвърден учен трябва да притежава, за да оцелее.

Силия се замисли върху думите му: дали това не беше първата едва доловима пукнатина във фасадата на увереността, първия признак за слабост? Тя не бе сигурна, но реши да упорства.

— Съвсем възможно е научната арогантност, независимо с какви други думи ще я наречете, да отиде много далеч; някои хора да повярват до такава степен в онова, което искат да стане, че най-накрая да приемат за чиста научна истина собственото си силно желание? Нещо, което стига до фанатизъм.

— Всичко е възможно — съгласи се Мартин. — Но не и в нашия случай.

Гласът му обаче бе равен, едва забележимо отстъпващ от предишната твърда убеденост. Сега вече Силия бе сигурна. Напипала беше слабостта му — той клонеше към признание, а може би и към поражение.

— Снощи ми направи впечатление нещо от една книга и си го записах. Предполагам, че ви е познато — каза Силия. Тя взе чантата си, извади листче от хотелските бележници и го прочете на глас:

„Грешката не е недъг на нашето познание. Тя е плод на неправилната ни преценка… Онези, които не могат да овладеят веригата от причини и следствия в ума си, не са в състояние да оценят точното значение на противоположните доказателства и данни… могат лесно да се подведат и да застанат на неправдоподобни позиции“.

Настъпи мълчание, което след миг тя наруши, с пълното съзнание, че е безсърдечна, даже жестока:

— Това е от Есе за човешкото разбиране на Джон Лок. Човекът, на когото вярвате и пред когото се прекланяте.

— Да, знам — отвърна той.

— Изключвате ли възможността вие да не оценявате правилно тези „противоположни доказателства“ и да заемате „неправдоподобни позиции“ точно както е казал Лок?

Мартин се обърна към нея с умоляващ поглед:

— Вие смятате ли че е така?

Силия тихо отговори:

— Да, смятам.

— Аз съжалявам, вие… — гласът му бе неузнаваем, говорът му — сподавен. Той немощно, едва-едва изрече-Тогава… аз се предавам.

Мартин бе сломен. Цитатът от неговия кумир Джон Лок, обърнат от Силия против собственото му дело, го бе пронизал в сърцето. Нещо повече. Той вече не можеше да се владее, подобно на внезапно повредила се машина, която не се поддава на управление. Лицето му посърна, устата му остана отворена, челюстта му увисна. Изричаше несвързани фрази:

— …кажете на вашите хора да сложат край… нека да го закрият… аз наистина вярвам, но може би не се справям, не сам… онова, което търсим, ще бъде открито… ще стане, трябва да стане… но някъде другаде…

Силия онемя от ужас. Как можа да го направи! Тя бе решила да предизвика сблъсък между Мартин и реалностите, но нито имаше намерение, нито искаше да се стига толкова далеч. Явно натрупваното повече от две години напрежение и угнетяващата еднолична отговорност, която бе носил на плещите си, произнасяха своята безпощадна присъда.

И отново се чу неговият глас:

— …съм уморен, толкова уморен…

Слушайки откъслечните му изрази, Силия изпитваше непреодолимо желание да го прегърне и успокои. Изведнъж някакво прозрение й помогна да направи следващата крачка.

— Мартин, хайде да излизаме — решително предложи тя.

Една сервитьорка мина наблизо и ги погледна любопитно.

— Пишете вечерята на моята сметка. Приятелят ми не се чувства добре — я помоли Силия и стана от мястото си.

— Да, госпожо Джордан — момичето дръпна масата, за да излязат по-лесно. — Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря. Аз ще се оправя.

Тя хвана Мартин за ръка и го измъкна в преддверието. Оттам една стълба водеше нагоре към хотелските стаи. Нейната бе съвсем близо. Силия отключи и двамата влязоха вътре.

Тази част на сградата бе също запазена от времето на крал Джеймс I. Правоъгълната спалня имаше дъсчен таван с дърворезба, дъбова ламперия и камина, зидана с камък. Малкият размер на прозорците с вътрешни оловни кантове на стъклата напомняше, че през седемнайсти век стъклото е било голям лукс.

Леглото беше просторно, с висок балдахин. По време на вечерята камериерката го беше разстлала. Върху възглавницата тя бе сгънала дантелената нощница на Силия.

Колко минало е побрала в себе си тази стая — учудваше се Силия. Колко събития са ставали тук в живота на няколко поколения на семействата, обитавали къщата-раждане, смърт, любовна страст, радост, скръб, кавга, потайни срещи. Тази вечер, мислеше си тя, щеше да се прибави нова страница към вековния летопис.

Мартин стоеше все още объркан, измъчен и я гледаше колебливо. Тя дръпна нощницата си и тръгвайки към банята, му каза мило:

— Събличай се и отивай в леглото. Аз идвам.

Неподвижен, той не откъсваше очи от нея. Силия се приближи и прошепна:

— Ти също го искаш, нали?

Той потрепера със стенеща, сподавена въздишка:

— О-о, господи, да!

Двамата се притискаха един към друг и тя го успокояваше като дете. Но не задълго.

Силия усети как възбудата му расте и нейната също. Тя бе копняла за този миг не по-малко от него. Настъпването му бе неизбежно и това се разбра още при първата им среща в Кеймбридж, когато между тях проблесна нещо далеч по-силно от мимолетното взаимно харесване. Още оттогава Силия осъзна, че въпросът е бил не „дали“, а просто „кога“.

Изборът на момента и мястото бе в известен смисъл плод на случайността. Сбъдна се поради внезапното смущение и отчаяние, което обзе Мартин, очевидната му потребност да черпи сила и утеха от друг. И ако това не се бе случило сега, някой друг ден щяха да стигнат до същия съдбовен миг, към който ги приближаваше всяка тяхна нова среща.

Докато Мартин пламенно я целуваше и тя откликваше с цялото си тяло, чувствайки суровата му мъжественост, в едно ъгълче на ума си Силия съзнаваше, че рано или късно щеше да мисли за морални принципи и да преценява последствията. Но не сега! Тя нямаше сили за нищо друго, освен да изживее тъй желаните мигове. Нейният стремеж, пламенен, безпределен, блажен и покоряващ, намираше пълна взаимност у Мартин.

След секунди, в радостен екстаз, всеки нежно изричаше името на другия.

После заспаха, първо Мартин, както се струваше на Силия, дълбоко и вече със спокойна душа. В ранните утринни часове се събудиха и този път още по-нежно, но със същата неземна сладост отново се отдадоха на любов.

Когато Силия отвори очи късно сутринта, от малките средновековни прозорци струеше светлината на деня.

Мартин си беше отишъл. Когато стана, тя намери бележка от него.

Силия си взе душ, поръча закуска и започна да си приготвя багажа за пътуване към дома.

6

След като бяха сервирали обяда в летящия „Конкорд“ на „Бритиш еъруейс“, Силия затвори очи и се опита да подреди мислите си.

Първо личните въпроси.

През осемнайсетте години семеен живот с Андрю никога — до миналата нощ — не бе имала интимни отношения с друг мъж. Не поради липса на възможности. Напротив — те често й се бяха отдавали. Дори в отделни случаи е бивала близко до изкушението Да се възползва от настоятелността на предложението, но винаги бе отхвърляла подобна мисъл или от вярност към Андрю, или на езика на деловите хора й се бе струвало неразумно. Понякога в мотивацията си бе съчетавала и двете.

Неведнъж Сам Хоторн бе давал да се разбере, че една интимна връзка със Силия би му била приятна. Тя обаче много отдавна бе решила, че подобно нещо би довело до съвсем нежелани последици и за двамата. Затова не даваше ухо на неговите, макар и редки, увертюри и го отклоняваше съвсем любезно, но недвусмислено.

Мартин бе друго нещо. От самото начало тя му се възхищаваше, а също така — сега тя си призна — го желаеше физически. Е, желанието бе изпълнено и резултатът не бе по-лош от очакванията на всеки влюбен. Силия бе сигурна, че ако обстоятелствата и при двамата бяха по-различни, между тях можеше да се породи нещо много по-голямо.

Той обаче мъдро бе преценил, че тяхната любов няма бъдеще. Силия също мислеше така. Освен ако решеше да се раздели с Андрю и да рискува да се отчужди от децата си — нещо, което никога нямаше да допусне. А преди всичко тя го обичаше. Толкова много неща бяха преживели заедно. Силия беше абсолютно убедена, че никой, дори Мартин, не може да му съперничи по отношение на благоразумие, нежност и сила.

И затова той, по-скоро като поет, отколкото като учен, бе казал всичко в бележката си тази сутрин: „Случилото се между нас ще остане недосегаема тайна и дивен спомен… Аз знам, че в Намерения рай се попада само веднъж“.

Не й бе чужда мисълта, че според някои хора би трябвало да се чувства виновна за станалото през миналата нощ. Е, не се чувстваше виновна — тъкмо обратното! И толкоз!

Мислите й се насочиха към Андрю.

Дали той изобщо е имал връзки с друга? Вероятно да. Андрю бе също човек, на когото сигурно са се отдавали възможности. Като мъж привличаше погледите на жените.

Е, в такъв случай как би го приела тя? — се запита Силия.

Не с радост, естествено, ако се е случило, понеже бе трудно, ако не и невъзможно в тази област да се търси логика. От друга страна, тя никога не би се занимавала с нещо, за което изобщо не знае.

На един коктейл в Мористаун Силия бе чула някой цинично да подмята:

— Всеки нормален мъж, който е бил женен повече от двадесет години и твърди, че не е кръшнал с друга, е лъжец или вечен неудачник!

Това, разбира се, не бе вярно. За мнозина подобна възможност никога не възниква, а други пък предпочитат моногамията.

И все пак подобни твърдения не бяха лишени от истина. От клюки, а понякога и поради не дискретност, тя знаеше, че много мъже и жени от медицинските среди, в които се движеше семейство Джордан, а и от фармацевтичния бизнес, имат извънбрачни похождения.

Логично възникваше друг въпрос: Дали откъслечни сексуални приключения имат значение за един солиден брак? Нейният отговор бе отрицателен, при условие, че в тях не се крие нищо сериозно и дълбоко, нито прерастват в трайна връзка. Според Силия много бракове се раз-трогват неоснователно, понеже единият от съпрузите проявява излишна принципност или ревност по отношение на някакво безобидно сексуално развлечение на другия.

В крайна сметка тя бе сигурна, че независимо дали Андрю е правил нещо извън семейството им или не, винаги е бил деликатен и дискретен. Силия щеше да бъде също така дискретна и затова прие като свършен факт, че не ще има повече тайни срещи между нея и Мартин.

Достатъчно на лични теми.

Сега за Харлоу. Какво би трябвало да е предложението, което да направи на Сам утре сутрин?

Явно за нея няма друг избор, освен да препоръча закриване на института. Да признае, че създаването му е било грешка. Да спре незабавно по-нататъшните загуби. Да приеме, че проектът на Мартин за умственото стареене се е провалил напълно.

Наистина ли това бе единственият изход? И най-добрият? Въпреки всичко видяно и чуто в Харлоу, Силия не бе сигурна.

Тя не можеше да се избави от натрапчивата мисъл, която Мартин в отчаянието си бе изразил миналата вечер, секунди преди да излязат от ресторанта на „Чърчгейт“. Още от сутринта, когато пътуваше в лимузината към лондонското летище, в ума на Силия непрестанно, като че ли от магнетофонна лента, се набиваха думите на Мартин, „Онова, което търсим, ще бъде открито… ще стане, трябва да стане… но някъде другаде“.

Тогава не им обърна внимание. Но като че ли сега те добиваха по-голям смисъл. Възможно ли бе Мартин да е прав, а всички останали да грешат? И къде бе това „някъде другаде“? В друга страна? В друга фармацевтична фирма? Беше ли възможно, ако „Фелдинг-Рот“ изостави изследванията на Мартин върху умственото стареене, някоя друга фирма — конкурент — да се заеме с проблема и да го доведе до успешното му решение? При което „успешно“ означава производството на ценно, печелившо ново лекарство.

И още един въпрос. Изследвания от същия характер се извършваха и в други страни. Преди две години Мартин бе споменал, че се работи върху подобни проекти в Германия, Франция и Нова Зеландия. От собствените си проверки Силия знаеше, че в тези страни продължават усилията в тази насока, макар очевидно с не по-голям успех от института в Харлоу.

Да предположим, мислеше тя, че след като се закрие институтът, един от учените в другите страни изведнъж направи пробив и стигне до епохалното откритие, което е могло да стане в Харлоу. Ако събитията придобият такъв обрат, как щеше да реагира „Фелдинг-Рот“? И как щеше да се чувства Силия, как щяха да гледат на нея другите в компанията, ако тя дадеше предложение за закриването на института?

Куп причини я изкушаваха да не предприема нищо. „Нищо“ в случая означаваше предложение работата в Харлоу да продължава с надежда, че може да се стигне до положителен резултат.

И все пак, мислеше Силия, не водеше ли това решение, или по-точно нерешение, просто към презастраховане? Да! Това бе стратегията: „сега не предприемайте никакви действия“, „изчакайте и вижте“, която според саркастичните твърдения на Сам Хоторн и Винсънт Лорд доминира в УХЛ. Всичко това отново я накара да-си спомни съвета, даден й от Сам преди да тръгне за Англия „Ако е необходимо да бъдеш твърда и безкомпромисна… бъди!“

Тя въздъхна. Беше безполезно да мисли колко й се иска да не трябва да прави избор. Просто се налагаше. И то от позицията — суровите, безмилостните решения са част от отговорностите на големия ръководител. Нещо, което навремето желаеше силно, а сега бе постигнала.

Въпреки това, когато „Конкордът“ се приземяваше на летището в Ню Йорк, тя още не бе съвсем сигурна коя от алтернативите ще предложи.

Наложи се Силия да отложи срещата си със Сам за следващия ден, поради напрегнатия му график от предварително уговорени ангажименти. Дотогава у нея се оформи ясна и категорична позиция за Харлоу.

— Е, готова ли си с предложението? — запита той без да губи време, след като тя седна срещу него в президентския му кабинет.

От директния въпрос и с помощта на собствения си инстинкт Силия разбра, че Сам не бе настроен да слуша подробности или предварителната история на въпроса.

— Да — отсечено отговори тя. — След като прецених всичко, мисля, че ще бъде късогледство и сериозна грешка, ако закрием института. Също така би трябвало да продължим срока на Мартин за изследванията му върху умственото стареене — безусловно с една година, а вероятно и повече.

Сам кимна и делово потвърди:

— Добре.

От липсата на бурна реакция и на въпроси Силия ясно разбра, че предложението й се приема изцяло. Тя също така имаше чувството, че на Сам му олекна, защото имаше желание да получи точно такъв отговор.

— Написала съм отчет — каза тя и сложи на бюрото му информация от четири страници.

Сам го подхвърли в едно кошче за преписки.

— Ще го прочета после. Само колкото да ми помогне да отговарям на членовете на дирекционния съвет.

— Ще ти създават ли трудности?

— Вероятно — той се усмихна с половин уста и Силия усети колко голямо напрежение му създава работата.

— Не се притеснявай, аз ще се оправя с тях. Каза ли на Мартин, че ще продължим работа?

Тя поклати отрицателно глава:

— Той мисли, че ще закрием института.

— В такъв случай едно от приятните неща, които ще свърша днес, е да му пиша, че ще стане тъкмо обратното. Благодаря ти, Силия.

Рязкото му кимване показваше, че разговорът е свършил.

След една седмица в кабинета на Силия се появи огромен букет от рози. В отговор на учудването й секретарката обясни:

— Нямаше визитна картичка, госпожо Джордан, и когато запитах цветаря, той ми отговори, че телеграфически му било наредено да ви донесе букета. Искате ли отново да запитам кой го изпраща?

— Не се притеснявай, мисля, че се досещам — отговори Силия.

7

В края на 1975 година служебните пътувания на Силия намаляха и тя почувства известно облекчение. Разбира се, продължаваше да работи напрегнато, но само в Мористаун, което й даваше възможност да отделя повече време на Андрю и да посещава Лайза и Брус в техните пансиони.

През последната си година в колежа „Ема Уилард“ Лайза бе избрана за председател на горните класове. Тя имаше висок общ успех и същевременно участваше в много инициативи на училището. Една от тях, плод на собственото й творчество, представляваше вътрешна програма, в рамките на която всеки ученик от горните класове трябва да работи един полуден седмично в служби на щатската администрация в Олбъни.

Изпълнението на програмата започна след като Лай-за, вярна на принципа, че ако искаш да постигнеш нещо, трябва да се обърнеш към най-висшестоящия, написа писмо до губернатора на щата Ню Йорк. Станало му интересно, когато му го докладвали и за изненада на цялото училище, освен разбира се на Лайза, отговорил лично и положително на молбата й. Когато тази новина стигна до ушите на Андрю, той каза на Силия:

— Няма грешка! Това момиче е твоя дъщеря.

За Лайза организационната дейност бе естествена като дишането. Тя подаде молби за постъпване в няколко университета, макар че амбициите й бяха насочени към този в Станфорд.

Брус, вече второкурсник в колежа Хил, се беше пристрастил към историята повече от всякога. Този негов изключителен интерес понякога едва не ставаше причина да го скъсат по други дисциплини. Директорът на пансиона обясни на Силия и Андрю по време на едно от посещенията им:

— Брус не е слаб ученик. Може да стане отличник по всички предмети. Единственото е, че трябва понякога насила да го откъсваме от историческите книги и да настояваме да учи и по други предмети. Аз мисля, че вие имате в семейството си един бъдещ голям историк. Очаквам в близките години да видя името на сина ви като автор на публикации в тази област.

Силия си даваше сметка, че не бива да се превръща в самодоволна маниачка, но с удовлетворение разбираше, че е възможно да си работеща майка и да имаш уравновесени деца, които се развиват много добре.

Важна заслуга в това отношение естествено имаха Уини и Ханк Марч, които поддържаха дома на семейство Джордан с голямо старание. При празнуване на петнайсетгодишнината от постъпването на Уини на работа у тях, което съвпадаше с тридесет и четвъртия й рожден ден, Андрю припомни нейните отдавна изоставени планове за преселване в Австралия. Той се пошегува:

— Онова, което загубиха австралийците, го спечели семейство Джордан.

Само една сянка помрачаваше слънчевата натура на Уини — тя не можеше да си роди дете, а го желаеше с цялата си душа. Веднъж се довери на Силия:

— Аз и Анк яко опитваме. Божичко, и още как! Някой ден съм скапана като изцеден лимон. Но изобщо не хваща!

По настояване на Силия, Андрю уреди да направят тестове за оплодителната способност на Уини и съпруга й. Резултатите и за двамата излязоха положителни.

— И двамата можете да имате деца — обясни Андрю, когато една вечер завари Уини и Силия в кухнята. — Просто е въпрос да се улучи моментът, за което ще ви помогнат гинекологът и шансът. Трябва да продължавате опитите!

— Щем, разбира се — потвърди Уини с въздишка. — Ама до утре няма да му го казвам на Анк. Трябва ми поне една нощ да се наспя като хората.

През септември Силия замина по работа за Калифорния. Случи се в Сакраменто и то недалеч от президента Форд, когато срещу него бе направен опит за покушение. Само непохватността на жената — тя не знаеше да си служи добре с оръжието, което държеше в ръцете си-предотврати една национална трагедия. Силия бе потресена от преживяното и отново се ужаси, когато научи за втори опит за убийство на президента след три седмици, този път в Сан Франциско.

Като описваше случая, на който бе станала неволна свидетелка, пред цялото си семейство, събрано за Деня на благодарността, тя възкликна:

— Понякога си мисля, че сме станали чисто и просто хора на насилието. — И реторично запита: — Къде ли започва мисълта за убийството?

Макар че не очакваше отговор, Брус й го предложи:

— Като имам предвид в каква област работиш, мамо, съм изненадан от въпроса ти. Тя исторически започва с вземане на опиат. Оттук води произхода си и самата дума убиец11. Идва от арабското „хашиш“ или консуматор на хашиш, и през периода от единайсти до тринайсти век членовете на една ислямска секта — низари исмаили — са взимали хашиш преди акции на религиозен тероризъм.

Силия се по дразни:

— Ако не знам, то е, защото според фармацевтиката хашишът не е лекарство.

— Навремето е било — спокойно възрази Брус. — При това не много отдавна. Психиатрите са го използвали против амнезия, но се отказали, защото не постигнали желаните резултати.

— Я го виж това младо поколение! — изненада се Андрю, а Лайза гледаше брат си с възхищение и респект.

Новата 1976 година предложи една приятна интерлюдия през февруари със сватбата на Джулиет Хоторн и Дуайт Гудсмит — младежът, когото Андрю и Силия видяха и харесаха на вечерята у семейство Хоторн преди година. На Дуайт, завършил наскоро правния факултет в Харвард, предстоеше да започне работа в Ню Йорк, където щяха да живеят с Джулиет.

Сватбеното тържество бе разкошно и разточително. Поканени бяха триста и петдесет души, сред които Силия и Андрю.

— В края на краищата това е единствената сватба, на която ще бъда майка на булката, или поне се надявам, че ще е единствената — шеговито каза Лилиан на Силия.

Преди това тя бе споделила тревогата си, че Джулиет сключва брак още много млада, двайсетгодишна, две години преди да завърши колежа. В деня на сватбата обаче Сам и Лилиан сияеха от щастие — явно бяха пропъдили от ума си безпокойството за Джулиет, и според Силия съвсем основателно. Тя се възхищаваше на младоженците — интелигентни и талантливи, същевременно скромни и непосредствени деца — и беше убедена, че бракът им ще бъде сполучлив.

През май същата година излезе книгата Лекарствената вълна в Северна и Латинска Америка, която събуди жив интерес у Силия.

Привлякло вниманието на широки обществени кръгове, това издание документираше срамния факт, че американските и други фармацевтични фирми, търгуващи в Латинска Америка, не предупреждават за страничните явления на продаваните от тях лекарства с рецепта — нещо, което се изисква по закон в страни с по-развита система на здравеопазване. В книгата бе описана и документирана практиката, която Силия през периода на външнотърговската си дейност лично бе наблюдавала и бе критикувала на заседания във „Фелдинг-Рот“.

Изданието се различаваше по тон от обичайните злостни атаки към фармацевтичната промишленост, благодарение на научната издържаност и задълбоченост, проявена от автора, доктор Милтън Силвърман, фармаколог и член на академичното тяло на Калифорнийския университет в Сан Франциско. Малко преди излизането на труда му доктор Силвърман се бе явявал като свидетел пред една комисия на Конгреса, посрещнат с голямо уважение от страна на публиката. По мнение на Силия тази книга бе още едно предупреждение, че фармацевтичната промишленост трябва да спазва и морални принципи, наред със задълженията си пред закона.

Тя купи няколко броя от „Лекарствената вълна в Северна и Латинска Америка“ и ги изпрати на ръководителите на компанията, които реагираха според очакванията й. Типичен бе писменият отзив на Сам Хоторн:

„По принцип споделям схващанията на Силвърман, които са и твои. Ако трябва да се правят промени обаче, е необходимо всеобхватно споразумение. Нито една компания не би могла да си позволи заемане на неизгодна позиция в сравнение с конкуретните фирми, особено що се отнася до нас, поради деликатното ни финансово положение в момента“.

За Силия това съображение изглеждаше само благовиден претекст, макар че не го оспори, убедена предварително в неуспеха си.

Приятелският тон в бележката на Лорд силно изненада Силия:

„Благодаря за книгата. Съгласен съм, че трябва да настъпят промени, но съм сигурен, че нашите началници ще ритат против тях, докато бъдат принудени с пистолет в гърба да преразгледат порочната си практика. Но не се спирайте! Аз ще помагам, колкото мога.“

Напоследък директорът на научните изследвания доста е поомекнал, мислеше Силия. Тя си спомни, че когато преди тринайсет години му бе изпратила един брой от „Женската мистика“, той й я върна рязко — „боклук“. Може би еволюцията му се дължеше на новото обстоятелство, че на сегашния й висок пост в компанията би могъл да я използува за свой съюзник.

През април Лайза развълнувана телефонира, че наесен ще заминава за Калифорния. Била приета в Станфордския университет. През юни Лайза завърши и Андрю, Силия и Брус присъстваха на приятно тържество на открито в колежа „Ема Уилард“ по случай връчването на дипломите. Същия ден на семейна вечеря в Олбъни Андрю каза:

— Днес е наистина наш голям празник, но годината е мрачна за целия свят.

Почти веднага бе опроверган от една дръзка въздушна операция на израелски командоси на летище Ентебе в Уганда, където арабски терористи, подпомагани от коварния президент на страната, Иди Амин, държаха над сто души заложници. Свободният свят ликуваше, възхитен от хубавата новина, докато израелците отвеждаха вече спасените заложници на сигурно място.

И все пак настъпиха мрачни дни — Андрю не пропусна да подчертае това — когато на националната конференция на демократите в Ню Йорк един невзрачен популист от Джорджия, много склонен да се изтъква като „роден отново“ баптист от Юга, си осигури президентската кандидатура.

Въпреки разочарованието на американската общественост, най-напред с Никсън, а сега с Форд, изгледите за победа на новия кандидат бяха малки. В ресторанта на „Фелдинг-Рот“ Силия дочу някой да задава следния въпрос:

— Може ли да си представите, че на най-високия пост в този свят ще застане някой, който държи да го наричат Джими?

Независимо от това, в централата на компанията нямаше време за бистрене на политика. Вниманието бе насочено изцяло към нашумялото ново лекарство монтаин, чието пускане на пазара бе предстоящо.

Бяха минали почти две години от деня, в който Силия сподели със Сам съмненията и смущението си във връзка с монтаина, но по негово настояване се съгласи да не се ангажира с решение, преди подробно да се запознае с научните сведения и резултатите от изпитанията.

Междувременно бе постъпил огромен по обем материал за лекарството, който Силия успя да проучи. В процеса на работа у нея се изграждаше разбирането, че Сам е бил прав: фармацевтичната наука бе постигнала изумителен напредък през последните петнайсет години и бременните жени не биваше да се лишават от един благотворен препарат, просто само защото друг подобен продукт много отдавна се е оказал вреден.

От не по-малко значение бе фактът, че изпитанията на монтаина — първо във Франция, после в Дания, Великобритания, Испания, Австралия, а сега и в Съединените щати бяха извършени възможно най-внимателно и пълно. Документираните резултати и нейните собствени познания накараха Силия не само да се убеди в безопасността на монтаина, но и да говори с ентусиазъм за неговата полезност и за търговските му перспективи.

На няколко пъти тя се опита да сподели мнението си с Андрю, за да го спечели за своята вече видоизменена кауза. Но той, съвсем необичайно за характера му, не откликваше с желание за диалог по въпроса. Винаги успяваше да отклони разговора на друга тема и даваше да се разбере, че предпочита да не изразява мнението си за новото лекарство, за да избегне спора.

Най-накрая Силия се отказа от усилията си да приобщи съпруга си към своята кауза и запази ентусиазма само за себе си. Тя бе сигурна, че ще дойде време да му даде външен израз, след като започне рекламната кампания на „Фелдинг-Рот“ за продажба на монтаин.

8

— Всички ние в търговския сектор трябва да помним и дебело да подчертаваме, че монтаин е напълно безвреден за бременните — заяви Силия пред монтирания на подиума микрофон. — Той е препарат на радостта! Стотици години жените, угнетявани от сутрешното гадене при бременността, са чувствали, че им е нужен и са го очаквали. Най-сетне ние, от „Фелдинг-Рот“, в ролята на спасители, освобождаваме американските жени от вековното им иго, помагаме всеки ден на бременността да бъде по-приятен, по-светъл, по-щастлив! Пред нас е препаратът, който завинаги ще сложи край на сутрешното гадене! Държим го в ръцете си!

В залата екнаха бурни ръкопляскания.

Беше октомври 1976 година. Силия говореше на регионална търговска конференция на „Фелдинг-Рот“ в Сан Франциско, в която участваха търговски пътници-мъже и жени, инспектори и регионални директори на компанията от девет западни щата, включително Аляска и Хавай. Тридневната сесия бе организирана в хотел „Феърмонт“, Ноб Хил. Силия и няколко други ръководни служители на компанията бяха отседнали в елегантния „Станфорд Корт“, разположен на отсрещната страна на улицата. С тях беше и Бил Инграм, навремето младши сътрудник на Силия, когато тя отговаряше за работата с лекарства без рецепта, а сега — заместник-директор по търговските въпроси и неин първи помощник.

Подготовката за пускане на пазара на монтаина бе в пълен ход и „Фелдинг-Рот“ очакваше това да стане след четири месеца, някъде през февруари. Дотогава всички, които щяха да организират продажбите на монтаин, трябваше да се запознаят възможно най-подробно с качествата му. Сред търговските кадри растеше въодушевлението от големите перспективи на монтаина, а някой от централата на компанията бе съчинил текст на песничка по мелодията на „Америка прекрасна“: Чудесен дар за ведри дни, за прелестни деца.

Тази сутрин тя прозвуча бодро и високо от гърлата на участниците в конференцията, които щяха често да я повтарят и през следващите два дни. Песента не допадаше на Силия, но другите от търговския сектор се обявиха в защита на това самодейно творение и тя се съгласи да я пеят, за да не им разваля доброто настроение.

При изпълнение програмата за изпитание на препарата в Съединените щати, включваща животни и петстотин души, през последната година и половина бяха отбелязани съвсем леки и практически несъществени от медицинска гледна точка странични явления. Добрият резултат съвпадаше със сведенията от другите страни, където монтаин бе вече пуснат в продажба, ползваше се с голяма популярност и жънеше възторжени отзиви от лекарите и от техните пациентки.

След успешните изпитания на монтаина в централата на УХЛ във Вашингтон бе внесена обичайната молба, съпроводена с огромна документация и с надежда за бързо получаване на разрешително.

За съжаление надеждата излезе напразна. УХЛ продължаваше да мълчи и това бе едно от двете малки облачета, които хвърляха сянка върху добре разработената схема за маркетинг от страна на „Фелдинг-Рот“.

Ръководството на компанията намираше, че е невъзможно да се спре цялата подготовка и да се скръстят ръце в очакване на разрешителното, което би означавало загуба на шестмесечни приходи от печалбата. Взе се решение да започне производството на монтаин, да се подготвя рекламната кампания и да се уреждат подобни конференции за „разгряване“, като се предполагаше, че УХЛ ще даде зелена улица, преди да е станало фатално късно.

Сам Хоторн, Винсънт Лорд и другите от ръководството бяха убедени, че необходимото одобрение на УХЛ ще се получи в близко време. Те забелязаха още един фактор в полза на „Фелдинг-Рот“ — средствата за масова информация пишеха за лекарството.

Поради растящата популярност на монтаина извън Америка се даваше широка гласност на въпроса: Защо УХЛ не взема решение толкова време? Защо американската жена се лишава от това благотворно лекарство, което в много други страни се прилага успешно и безопасно? В устата на хората още веднъж влезе фразата „лекарствен застой в Америка“, чието критично острие бе насочено срещу УХЛ.

Един от онези, които настоятелно задаваха въпросите бе сенаторът Денис Донахю, по принцип критично настроен към лекарствената индустрия, но този път бе усетил на коя страна клони общественото мнение. В отговор на един от репортерите, той нарече мълчанието на УХЛ по отношение на монтаина „очевидно смешно, с оглед на обстоятелствата“. „Фелдинг-Рот“ посрещна със задоволство коментара на Донахю.

Другото облаче идваше откъм Мод Стейвли, лекарка, председател на организацията „Граждани за безопасно лечение“ със седалище в Ню Йорк.

Доктор Стейвли и нейната организация решително се обявяваха против разрешаването на монтаина от страна на американските власти, твърдяха, че лекарството вероятно крие опасности и настояваха за продължаване на изпитанията. Те подлагаха на бурна агитация всеки, дал ухо на мнението им, на което средствата за масова информация отделиха значително място.

Стейвли се позоваваше на едно гражданско дело, образувано преди няколко месеца в Австралия.

Двайсет и тригодишна жена от австралийските целини, близо да Алис Спрингс, родила момиченце Тя била една от първите, които започнали да вземат монтаин. След известно време тестове показали, че бебето й е умствено недоразвито, а лекарите се произнесли, че съзнанието му е „бяло поле“. Даже една година след раждането то едва движело крайниците си. Наблюдаващите го лекари били единодушни, че детето ще остане завинаги един вегетиращ организъм и изобщо няма да може да ходи или да седи без чужда помощ.

Един адвокат научил за случая и посъветвал майката да възбуди дело против австралийската компания, която продавала монтаин. Съдът отхвърлил иска, но решението му било обжалвано в по-горна инстанция. Тя също намерила, че искът е неоснователен и потвърдила първоначалното съдебно решение.

В заседанията на двата органа на правораздаването били представени изобилни доказателства, че монтаинът не е причина за състоянието на детето. Майката, жена със съмнителна репутация, признала, че не е сигурна кой е бащата и че е вземала и други лекарства през целия период на бременността — метаквалон (Quaalude), диазепам (Valium) и други. Тя била склонна към алкохолизъм, редовно взимала марихуана и минавала за отявлена пушачка. Един лекар, член на съдебното жури в процеса, описал нейния организъм като „казан, пълен с противодействащи си химически съединения, от които би могло да се очакват всякакви изненади“. Той и другите свидетели-медици изключили всякаква връзка между монтаина и недъзите на детето.

Само един пътуващ лекар от целините, който се грижел за жената през време на бременността и помагал при раждането, свидетелствал в подкрепа на майката и посочил предписвания от самия него препарат монтаин като причина за нещастието. При кръстосан разпит обаче признал, че няма никакви доказателства за твърдението си, с изключение на едно „дяволски силно подозрение“. Показанията му не били приети за сериозни в съпоставка с експертната оценка.

Впоследствие било извършено разследване под патронажа на австралийското правителство, при което отново медицински и научни експерти стигнали до заключението на съда — че монтаинът е безопасен препарат.

Американката, доктор Стейвли, прочута със стремежа си към популярност, не разполагаше с други доказателства против монтаина.

Кампанията на Мод Стейвли и привържениците й не представляваше сериозен проблем, въпреки че предизвика неприятно чувство у хората на „Фелдинг-Рот“.

И така, на конференцията в Сан Франциско, след като изчака утихване на аплодисментите, Силия продължи:

— Може би монтаинът ще бъде посрещнат със съпротива от някои хора, които си спомнят за стария препарат талидомид, нанесъл ужасни поражения върху ембриони у бременни жени, родили ненормални бебета. Казвам ви това открито, за да сме готови да реагираме по подходящ начин — предупреди тя.

В залата бе тихо, мъже и жени слушаха Силия без да откъсват очи от нея.

— Разликите между монтаина и талидомида са много и поразителни. На първо място, талидомидът бе открит и произведен преди двайсет години — време, когато фармацевтичните изследвания не бяха тъй задълбочени и нормите за безопасност — тъй компетентни и стриктни както днес. Друго нещо. В противовес на популярното гледище, талидомидът не беше специално за бременни, а универсален седатив, сънотворно хапче. Връщайки се отново към изследователската страна на въпроса, талидомидът не беше експериментално изпитан в по-голям мащаб върху животни, преди тестовете с хора. След неговата забрана, при експерименти с препарата върху някои породи зайци се получиха деформирани ембриони. Несъмнено, ако всичко това бе извършено предварително, нямаше да се стигне до големите човешки трагедии.

Тя спря, за да погледне бележките си, които бе приготвила много внимателно за този и за други подобни случаи.

Приковала отново вниманието на аудиторията, каза:

— Монтаинът, от друга страна, е минал през всички възможни тестове, изпитан е върху различни видове животни и върху хора-доброволци в пет страни, във всяка от които действа стриктно законодателство за контрол на лекарствата. Освен това в повечето от тези страни препаратът вече е използван от хиляди жени в продължение на една година. Нека да ви дам един пример за прецизността на програмата за изследвания и изпитания.

Силия съобщи за решението на „Лаборатоар Жиронд-Шими“, френската фирма, създала монтаина, да се извършат допълнителни изпитания още една година-значително над изисквания от закона срок — за да се постигне по-голяма сигурност на препарата.

— Навярно никое друго лекарство не е било подлагано на толкова проверки за безопасност — добави тя.

След словото на Силия научни специалисти от компанията потвърдиха нейните изводи и отговориха на зададените от участниците въпроси.

— Как мина словото ти на конференцията? — я запита Андрю след около час в удобния луксозен апартамент на „Станфорд Корт“. Той си бе взел няколко дни отпуск, за да придружи Силия и да види Лайза, вече първа година студентка, настанена в общежитията на Станфордския университет.

— Доста добре, според мен — Силия изу обувките си, опъна се уморена на дивана и сложи краката си високо върху възглавницата. — В известен смисъл регионалните търговски конференции приличат на пътуващ театър и затова трябва да ставаме по-добри след всяко представление. — Тя погледна любопитно съпруга си. — Защо от толкова време за пръв път ме питаш за монтаина?

— Тъй ли? — той се опита да си даде вид на изненадан.

— Не се шегувай! Искам да ми кажеш защо?

— Може би защото ми разказваш всичко и не става нужда да те питам.

— Не е вярно! — отвърна Силия. — Истината е, че ти все още имаш известни резерви. Нали?

— Слушай — възрази Андрю, оставяйки вестника, който четеше преди да влезе тя — не съм компетентен да се произнасям за лекарство, което никога не съм използвал! Вие разполагате с армия от учени, тук и в чужбина, които знаят много повече от мен. Те казват, че монтаинът е о’кей. Тъй че…

Той сви рамене.

— Но ти ще го предписваш ли на пациентите си?

— Не ми се налага. За щастие не съм нито акушер, нито гинеколог.

— За щастие ли?

— Грешка на езика — раздразнен отвърна той. — Хайде да сменим темата.

— Не! — настоя Силия. В гласа й прозвуча остра нотка. — Искам да говорим на тази тема, защото е важна и за двама ни. Винаги си поддържал мнението, че по време на бременност жените не трябва да вземат лекарства. Още ли си убеден в това?

— Щом ме питаш — да, още.

— Не е ли възможно да си бил прав навремето, но това виждане да е вече остаряло? Най-накрая ти практикуваш медицина вече над двайсет години и много неща са се променили — тя си спомни една мисъл на Сам. — Нали имаше лекари, които не препоръчваха анестезията за бременни жени, понеже…

Андрю започна да се ядосва.

— Казах ти, не искам да говоря на тази тема!

— Но аз искам — отсече тя.

— Дявол да го вземе, Силия, нямам нищо общо с твоя монтаин и не желая да се меся в работите ти. Вече признах, че не съм запознат…

— Но в „Сейнт Бийдс“ имаш влияние.

— Което няма да използвам, по един или друг начин, за продажба на монтаин.

Те се гледаха строго в очите, когато телефонът иззвъня. Силия спусна краката си и посегна да вдигне слушалката.

— Госпожа Джордан?

— Да.

— Обаждам се от „Фелдинг-Рот“, Бунтон. Моля, говорете с господин Хоторн.

Прозвуча гласът на Сам:

— Здравей, Силия. Как вървят работите?

— Много добре — настроението, с което бе напуснала залата във Феърмонт, се върна. — Представянето мина гладко. Всички в търговския сектор проявяват голям интерес и бързат да започнат продажбата на монтаина.

— Браво!

— Разбира се, имаме един въпрос: кога ще даде разрешение УХЛ?

Настъпи мълчание, в което тя усети, че Сам се колебае, но после й каза:

— Засега, само между двама ни, сигурен съм, че ще получим разрешението на УХЛ и то много скоро.

— Мога ли да запитам защо си толкова сигурен?

— Не.

— О’кей — щом толкова иска да бъде загадъчен, помисли Силия, негова работа, макар че в отношенията между двамата подобно поведение бе необяснимо.

Тя запита:

— Как е Джулиет?

— И моето бъдещо внуче, ли? — развесели се Сам. — Особено ми е драго да кажа: много са добре!

Преди три месеца Джулиет и Дуайт Гудсмит бяха съобщили радостната вест, че Джулиет очаква дете. Бебето трябваше да се появи през януари.

— Целувки на Лилиан и Джулиет. Кажи на Джулиет, че през следващата си бременност ще може да гълта монтаин!

— Ще кажа, с удоволствие. Благодаря, Силия — Сам затвори телефона.

Докато Силия говореше с него, Андрю бе отишъл в банята да вземе душ и да се облече преди петдесеткилометровото пътуване с колата до Пало Алто, където щяха да вечерят с Лайза и няколко нейни нови приятелки от Стан-форд.

По време на пътуването дотам и на вечерята, която мина приятно и сърдечно, нито Силия, нито Андрю подхванаха темата на спора си в хотела. В началото се почувства известно охлаждане между тях, но то постепенно изчезна още същата вечер. Тя реши да не говори повече с него за монтаина. В края на краищата в живота на всеки се случва да прояви умствена слепота и за нейно разочарование сега това явно се отнасяше до Андрю.

9

След като разговорът Бунтон-Сан Франциско завърши, оставяйки телефонната слушалка, Сам Хоторн почувства, че не трябваше да реагира тъй импулсивно и категорично за разрешителното на УХЛ. Бе неразумно и недискретно. Защо го допусна? Вероятно поради единствената чисто хуманна причина да създаде радост на друг човек, в случая на Силия.

Трябва да се само контролирам, реши той. Специално след разговора му с Винсънт Лорд — преди един час бяха взели общо решение, което, ако бъдеше разкрито, можеше да има катастрофални последици, макар че това не биваше да се случва — никога! Разрешението на УХЛ щеше да се получи естествено и по нормалната процедура. Точно тъй, както би трябвало да бъде, освен за оня арогантен, непоносим, престъпен бюрократ от УХЛ!

Определянето на доктор Гидиън Мейс като рецензент на молбата за монтаина бе наистина много лош шанс.

Сам Хоторн не го познаваше и не желаеше да го види. Бе слушал за него предостатъчно и от Винс Лорд, и от други служители, както и за трудностите, които Мейс създаде на „Фелдинг-Рот“ първо с неоправданото забавяне на стейдпейса преди две години, а сега и на монтаина. Защо хора като Мейс трябва да имат такава власт, ядосваше се Сам, и да злоупотребяват с търпението на почтените търговци, които не очакват от всички мейсовци на тоя свят нищо повече освен същото почтено и справедливо отношение.

За щастие, подобни хора, общо взето, се срещаха рядко, а в УХЛ — съвсем рядко. Сам бе сигурен в това. И все пак Мейс съществуваше. Сега той проучваше молбата за монтаина и използваше нормативни актове и процедурни ходове, за да го забави. Трябваше да се намери начин за неутрализиране на Гидиън Мейс.

Имаше такъв начин. Поне „Фелдинг-Рот“, в лицето на Винсънт Лорд, знаеше това.

Навремето, когато Винс събра, или по-точно купи, доказателства за престъпните деяния на доктор Мейс (ордерът за двете хиляди долара бе дълбоко потулен в партидите за пътни разноски и там ревизорите и Управлението за вътрешни постъпления в бюджета никога нямаше да го намерят), Сам се гневеше и не одобряваше постъпката на Винс, ужасен от мисълта, че тези документи могат да се използват по съвсем непочтен начин.

Но не и сега. Положението с монтаина бе много критично и от решаващо значение, за да се проявяват подобни предразсъдъци. Имаше и още една причина за възмущение от хора като Мейс. Престъпници като него принуждаваха и други да прибягват до подобни действия и да прилагат същата долнопробна тактика за самоотбрана — в случая Сам Хоторн и Винсънт Лорд. Проклетият Мейс!

Продължавайки мислено да разговаря със себе си, Сам си каза: В качеството на ръководител на голяма компания си обречен на наказанието да вземаш отвратителни решения за постъпки, които иначе по принцип би отхвърлил и осъдил като неетични. Но щом си се нагърбил с отговорности за толкова много хора, които зависят от теб — акционери, директори, колеги от ръководството, служители, доставчици, търговци на дребно, клиенти-налага се понякога да преглътнеш и да правиш въпреки желанието си нещо в общ интерес, колкото и трудно, неприятно и противно да изглежда то.

Сам бе сторил точно това преди час, одобрявайки предложението на Винсънт Лорд да заплаши Гидиън Мейс, че ако не ускори разрешението за монтаина, ще го разкрие и ще последват постъпки за подвеждане под отговорност.

Изнудване. Излишно бе да се търсят предвзети думи или да се крият зад фалшиви фрази. Щеше да бъде изнудване — тоест пак престъпление.

Винс най-безцеремонно бе докладвал плана си на Сам. И по същия начин бе заявил:

— Ако не използваме това, което притежаваме, за да упражним натиск върху Мейс, забравете, че монтаинът може да се пусне на пазара през февруари, надали и още цяла година.

— Наистина ли може да отиде цяла година? — запита Сам.

— Като нищо. Даже и повече. Мейс трябва само да поиска повторение на…

Лорд спря. Сам му беше махнал да мълчи, отказвайки се от излишния си въпрос, тъй като се досети, че Мейс забави стейдпейса повече от година.

— Едно време ти говореше, че ще правиш това, което сега ми предлагаш, без да ме замесваш — напомни Сам на директора на научните изследвания.

— Точно така, но вие настоявахте да знаете къде са отишли двете хиляди долара и затова промених решението си. Аз поемам риск и не виждам защо трябва да го нося сам. Ще продължа атаката на огневата линия, конфронтацията с Мейс. Но не искам да го правя без вашето знание и одобрение.

— Не искаш писмено съгласие, надявам се?

Лорд поклати глава:

— Не. Поемам още един риск. Ако се разкрие случаят, вие можете изобщо да отречете, че сме водили подобен разговор.

Едва сега Сам разбра, че Винс всъщност иска да не е самичък, да не е единственият, който знае какво ще стане. Сам Хоторн разбираше това чувство. Самотата е още едно от нещата, които преживяваш, когато си на върха или близо до него. Винс просто търсеше начин да сподели своята самота.

— Добре — съгласи се Сам. — Колкото и да се ненавиждам за това, аз одобрявам. Действай! Прави онова, което трябва! — и добави закачливо: — Предполагам, че не си „озвучен“.

— Ако бях, щях да злепоставя не само вас, но и себе си — успокои го Лорд.

Когато директорът на научните изследвания излизаше от кабинета му, Сам извика:

— Винс!

— Да — обърна се Лорд.

— Благодаря. Просто ти благодаря.

Сега остава единствено да се чака, си каза Сам. Да се чака още съвсем малко с абсолютната увереност, че разрешението на УХЛ за монтаина ще се получи бързо, наистина бързо.

Винсънт Лорд установи, че от времето на предишната им схватка в някои отношения доктор Гидиън Мейс се е променил. Изглеждаше по-стар — това бе логично — но и по-добре от преди, което будеше изненада. Лицето му не бе толкова зачервено, на носа му изпъкваха по-малко венички. Беше сменил износения си костюм с нов. И очилата му бяха нови — вече не си присвиваше очите. Държеше се по-нормално, явно бе по-малко груб и не се заяждаше. Една от причините за тези промени, която Лорд научи от други свои познати в УХЛ, бе решението на Мейс да се откаже от пиенето и да стане член на доброволната организация за борба против алкохолизма.

С изключение на Мейс всичко друго в УХЛ си беше същото, дори и по-лошо. Централата на управлението във Вашингтон не се различаваше от предишното запуснато и безлично сборище. В миниатюрния кабинет на Мейс и върху бюрото му имаше повече книжа от всякога. Той бе заобиколен от купища хартия като надигащ се прилив. Трябваше да се прескачат книжа и преписки, наслагани по пода, поради липса на друго място.

Показвайки с жест наоколо, Лорд запита:

— Дали нашата документация за монтаина е някъде тук?

— Отчасти — отвърна Мейс. — Няма място за цялата. Предполагам, че сте дошли във връзка с монтаина.

— Да — потвърди Лорд. Той седеше срещу доктора и до този момент се надяваше, че може би няма да е необходимо да си послужи с ксерокопията, сложени в куфарчето до краката му.

— Наистина, много съм обезпокоен от случая в Австралия — пак за разлика от преди тонът на Мейс бе приемлив. — Знаете какво имам предвид, нали?

Лорд кимна:

— Жената от целините. Да, съдът отхвърли нейния иск, а имаше и правителствено разследване. На два пъти обвиненията бяха подлагани на грижлива проверка, която възстанови доброто име на монтаина.

— Чел съм всичките тези материали — каза Мейс. — Но искам по-подробна информация. Писах до Австралия да ми я изпратят. А след като я получа, могат да възникнат допълнителни въпроси.

Винсънт Лорд запротестира:

— Но тази история ще продължи с месеци!

— Няма никакво значение. Ще правя онова, за което съм поставен тук.

Директорът на научните изследвания реши да направи последен опит:

— Когато вие задържахте заявлението ни за стейдпейса, аз ви уверих, че той е добър препарат, без никакво вредно странично действие и думите ми — въпреки неоправданото закъснение — се потвърдиха. Сега ви обещавам, имате честната ми дума на учен, че същото нещо се отнася и за монтаина.

Мейс отвърна равнодушно:

— Вие мислите, че забавянето на стейдпейса бе неоправдано, но аз не мисля така. Във всеки случай, той няма нищо общо с монтаина.

— В известен смисъл има — отговори Лорд, разбирайки, че вече няма друг избор, и погледна назад, за да се увери, че вратата е затворена. — Има, понеже според мен онова, което вие причинявате на нас, на „Фелдинг-Рот“, е свързано не с нашата молба, а с вашия начин на мислене. Вие имате много тежки лични проблеми, които ви отнемат най-ценното от духовните сили и създават у вас безпочвени предразсъдъци, засенчват възможността за точни преценки. Някои от тези проблеми стигнаха до ушите на нашата компания.

Мейс се дръпна назад и рязко запита:

— За какво, по дяволите, ми говорите?

— Ето за това — каза Лорд. Той бе отворил куфарчето и вадеше оттам книжа. — Това са касовите бележки за сделките с посредника, инкасираните чекове, извлечения от банкова сметка и други документи, показващи, че сте получили над шестнайсет хиляди долара незаконна печалба, използвайки поверителни сведения на УХЛ за две лекарствени фирми — „Бинвъс Продъктс“ и „Минтоу Лабс“.

Лорд сложи десетина листа върху разбърканите книжа на бюрото на Мейс.

— Предлагам да разгледате внимателно тези материали. Разбира се, те са ви познати от преди, но новото за вас е може би това, че копия от тях притежава и друг. Впрочем те са копия от копия — безполезно е да се задържат или унищожават.

Мейс мигновено разпозна касовите бележки на посредника — най-горния лист. Взе го с разтреперани ръце, после един по един и останалите. Явно не ги виждаше за пръв път. Лицето му постепенно побледняваше, а устните му конвулсивно потрепваха. Да не получи сърдечен удар, помисли Лорд. Мейс остави листовете и прошепна:

— Откъде ги взехте?

— Не е толкова важно — енергично отвърна Лорд. — Важното е, че ги имаме и обсъждаме дали да ги връчим на главния прокурор и евентуално на печата. Тогава, разбира се, ще има следствие и ако сте замесен в други подобни деяния, те ще излязат наяве.

От засилващата се уплаха по лицето на Мейс Лорд разбра, че произволният му изстрел е ударил точно в целта. Имало е и други случаи! Сега и двамата знаеха това.

Директорът на научните изследвания си спомни, че веднъж, предвиждайки сегашния си разговор, бе казал на Сам: „Като му дойде времето, нека аз да свърша мръсната работа“. И после беше добавил наум „Аз даже бих изпитал удоволствие“. Е, сега това се сбъдна, каза си Лорд, наистина му правеше удоволствие. Приятно му бе да постигне превъзходство над Мейс, да принуди един свой неприятел, майстор на униженията, да понесе на свой гръб същото нещо, да страда, да се гърчи като червей.

— Естествено вие ще отидете в затвора — продължи Лорд, — а глобата, която ще ви наложат, сигурно напълно ще ви съсипе.

Мейс отчаяно каза:

— Това е изнудване. Вие можете…

Гласът му бе нервен, писклив и пронизителен. Лорд грубо го прекъсна:

— Я оставете тази работа! Можем да действаме по разни начини, без да се намесва името на компанията, а пък тук свидетели няма — само вие и аз.

Той си взе документите и ги прибра обратно в куфарчето. Беше се сетил съвсем навреме, че върху листовете има отпечатъци от пръстите му. Не бива да рискува, оставяйки в ръцете на противника доказателства.

Мейс приличаше на руина. Лорд с отвращение забеляза, че на устните на доктора има пяна, когато запита с отпаднал глас:

— Какво искате от мен?

— Мисля, че се досещате. Предполагам имате представа за онова, което очакваме като „благоразумно отношение“ към нашата молба.

Отчаян шепот:

— Искате да се даде разрешение за лекарството. За монтаина.

Лорд не отговори.

— Слушайте — започна Мейс с умоляващ, почти хълцащ глас, — когато казах, че има проблем, аз наистина имах предвид това… случаят в Австралия, съмненията по отношение на монтаина… наистина вярвам, че може да има нещо… вие трябва да…

Лорд презрително го прекъсна:

— Вече говорихме за това. По-големи специалисти от вас ни увериха, че австралийският случай е безсмислица.

Отново мълчание.

— А ако се уреди… разрешителното?

— При определени условия копията от материалите, които ви показах, няма да се предадат на главния прокурор и на печата — каза предпазливо Лорд. — Те ще ви бъдат предадени на ръка с гаранция, че доколкото знаем, други копия не съществуват.

— Как мога да бъда сигурен?

— Можете да разчитате само на честната ми дума.

Мейс направи усилие да се окопити и в очите му проблесна пламъче на свирепа омраза:

— Твоята дума нищо не струва, копеле такова!

— Извинете, че ви го казвам, но положението ви сега не позволява да нагрубявате когото и да било.

Трябваше да минат две седмици. Даже с натиска на Гидиън Мейс колелата на бюрокрацията се задвижваха бавно. Но в края на втората седмица разрешителното за монтаина бе свършен факт. Вече имаше съгласие на УХЛ препаратът да се предписва и продава на територията на Съединените щати.

„Фелдинг-Рот“ посрещна с радост новината, че ще бъде спазен графикът на компанията за пускане на монтаина в продажба през февруари.

За да не рискува с услуги на пощата или на друг човек, Винсънт Лорд лично отиде във Вашингтон и предаде уличаващите копия на доктор Мейс.

Обещанието бе изпълнено. Всички останали копия бяха унищожени.

В кабинета на Мейс двамата прави размениха на четири очи възможния минимум от думи.

— Нося това, което ви бях обещал — Лорд подаде голям кафяв плик.

Мейс го взе, провери съдържанието му и вдигна очи към Лорд. С пропит от омраза глас той каза:

— Вие и вашата компания сега вече имате един враг в УХЛ. Аз ви предупреждавам — някой ден ще съжалявате за това!

Лорд сви рамене и без да отговори, излезе от стаята.

10

Един петъчен следобед през ноември Силия посети доктор Мод Стейвли в седалището на „Граждани за безопасна медицина“ в Ню Йорк.

Идеята за посещението се роди импулсивно. Силия бе в Манхатън, имаше два свободни часа между ангажиментите си и реши да задоволи любопитството си и да види един противник, когото не бе срещала. Тя не й телефонира предварително, понеже знаеше, че Стейвли почти сигурно няма да я приеме. Други от фармацевтичния бранш бяха получили такива откази.

Силия си спомни онова, което наскоро й бе казал Лорн Игълдън, президент на Асоциацията на производителите на лекарства във Вашингтон. Човек с дружелюбен и лек характер, той бе работил като юрисконсулт в държавната администрация преди да го изберат на този пост.

— Като ръководител на Асоциацията на производителите на лекарства, представляваща всички по-големи лекарствени компании, имам желание да поддържам връзки с организациите на потребителите — бе казал той. — Естествено интересите ни са противоположни, но от тях някога можем да научим полезни неща и би трябвало да не ги пренебрегваме. Затова каня Ралф Нейдър на обяд два пъти в годината. Наистина между нас няма много допирни точки, но ние говорим и изслушваме мненията си — диалог между цивилизовани хора. Щом обаче поканиха Мод Стейвли на обяд със същото намерение — бягай, спасявай се!

По настояване на Силия, шефът на Асоциацията на производителите на лекарства бе продължил:

— Доктор Стейвли ми съобщи, че била много заета в непрекъсната борба против една напълно вредна и неморална индустрия — т.е. нашата, и не можела да губи ценното си време за лакеи на големия бизнес, лансиращи неприемливи становища, т.е. мен. Освен това, ми каза тя, за обяда нямала да спори, щяла да сдъвче един шоколад, купен с мръсните пари на лекарствените фирми — Игълдън се разсмя. — Тъй че изобщо не се срещнахме, за което съжалявам.

Валеше отвратителен дъжд, когато таксито на Силия спря пред невзрачно шестетажно здание на Трийсет и седма улица, близо до Седмо авеню. Партерът бе зает от магазин за водопроводни материали, чието предно стъкло бе пукнато и залепено с някаква лента. През овехтяло входно антре с олющена блажна боя тя влезе в малък, скърцащ асансьор, който с боботене я отведе до най-горния етаж — седалището на „Граждани за безопасна медицина“.

Силия мина през отворена врата в малка стая, където възрастна жена с побеляла коса седеше зад очукано метално бюро. На него имаше табелка „Доброволка: госпожа О. Том“. Жената „кълвеше“ по клавишите на пишеща машина „Ъндъруд“, произведена около 1950 година. Поглеждайки към Силия, тя каза:

— Говоря им непрекъснато, че повече няма да пипна никаква работа, докато не ми поправят тази пуста машина. Главната буква „А“ изобщо не излиза. Как може да се пише на хората без „Аз“?

Силия съчувствено предложи:

— Бихте могли да опитате с „Ние“, вместо с „Аз“.

Госпожа О. Том отсече:

— А с това писмо какво да правя? Трябва да се адресира до Аляска. Мога ли да прекръстя щата на Ниеляска?

— Вече разбрах проблема ви. Имах желание да ви помогна — отговори Силия. — Тук ли е доктор Стейвли?

— Да, тука е. А вие коя сте?

— Ами просто се интересувам от вашата организация. Бих желала да поприказвам с председателката ви.

Госпожа Том сякаш се канеше да задава още въпроси, но промени решението си. Стана, излезе през друга врата и потъна в едно коридорче. Силия усети любопитните погледи на няколко сътруднички, надзърнали от другите стаи. По шума се създаваше впечатление за напрегната работа. Чуваше се тракането на пишеща машина, водеха се енергични телефонни разговори. В стаята имаше купове брошури и позиви, някои от които бяха пакетирани за експедиция. На бюрото на госпожа Том бяха струпани пликове входяща поща в очакване да бъдат удостоени с внимание. По обстановката личеше, че „Граждани за безопасна медицина“ не страда от излишък на средства. Мебелите, мислеше Силия, приличаха на бракувано имущество или бяха купени от вехтошар. Мокетът, поставен доста отдавна, бе съвсем износен, а на места през дупките му се виждаха голи дъски. Останалата по стените боя се лющеше както в антрето на партера.

Госпожа Том се върна.

— Да. Влезте там — тя посочи към една врата.

Силия измънка някаква благодарност и тръгна нататък.

Озова се в стая, занемарена също като другите помещения.

— Да, какво има? — Доктор Мод Стейвли, седнала зад едно също така очукано бюро, вдигна очи от някаква преписка и погледна посетителката.

За разлика от обстановката и от онова, което бе чула предварително за доктор Стейвли, Силия се изненада, като видя хубава жена, навярно скоро навършила четиридесет години, с кестенява коса, стройна, елегантна, с грижливо направен маникюр. Въпреки пискливия си нервен глас, тя имаше културен говор с лек източен акцент. Облеклото й — вълнена пола в кафяво и розова блузка тайор, не бе скъпо, но стилно. Очите й, най-характерното нещо за Стейвли, бяха сини, открити, проницателни и внушаваха на Силия, че отговорът на зададения въпрос вече закъснява.

— Аз съм на ръководна работа във фармацевтичния бранш. Извинете, че ви се натрапвам, но исках да се запозная с вас — обясни Силия.

Настъпи няколко секунди мълчание. Пронизващият поглед стана по-остър. Силия усети, че е подложена на прецизна преценка.

— Предполагам, че вие сте Джордан?

— Да — потвърди Силия. — Откъде знаете?

— Чувала съм за вас. В този калпав бранш няма много жени на ръководна работа и съвсем определено няма друга, която да е продала толкова евтино женското благоприличие.

Силия любезно запита:

— Защо сте тъй сигурна, че аз, както се изразихте, съм го продала?

— Ако не сте, нямаше да работите в сектор за търговия с лекарства.

— Отначало работих като фармацевт и после като другите се издигнах в структурата на нашата компания — каза Силия.

— Тая работа хич не ме интересува. Защо сте дошла?

Силия се опита да парира враждебността с усмивка:

— Както обясних, исках да се запозная с вас. Струваше ми се, че бихме могли да поговорим, да разменим мнения Дори да не постигнем съгласие, пак бихме могли да стигнем до нещо.

Дружелюбността не постигна нищо. Доктор Стейвли хладно запита:

— До какво да стигнем?

Силия сви рамене:

— Предполагам до някакво взаимно разбиране. Няма значение, явно съм сбъркала.

Тя се дръпна, готова да напусне стаята, за да не слуша повече обиди.

— Какво бихте желали да знаете?

В тези думи на Стейвли имаше по-малко неприязън. Силия се поколеба дали да тръгне, или да остане.

Домакинята й посочи един стол:

— Щом сте дошла тук, седнете. Ще ви отделя десет минути, а после ме чака много работа.

При други обстоятелства Силия би реагирала твърдо, но любопитството я накара да продължи със сдържан тон:

— Искам да разбера защо толкова мразите фармацевтичния бранш?

За пръв път Мод Стейвли си позволи вяла усмивка, която изчезна мигновено.

— Казах, че разполагам с десет минути, а не с десет часа.

— Защо поне не започнем през времето, което ни остава?

— Много добре. Най-безнравственият сектор във вашия бизнес е този, в който работите вие — продажбите. Вашата и всички останали компании продават повече, отколкото е необходимо, и то по груб, циничен и порочен начин. Вие се заемате с производство на ценни лекарства за ограничен кръг случаи, после с масови, безскрупулни рекламни кампании си осигурявате същите лекарства да се предписват на безброй хора, които фактически или не се нуждаят, или не могат да ги купят, или не трябва да ги гълтат, а понякога и трите.

— Безнравствен и другите епитети са доста силнички — отбеляза Силия. — Никой не отрича, че е имало случаи на свръхпредписване, но…

— Случаи на свръхпредписване! Излишното предписване на лекарства е норма! Норма, към която вие и вашите хора се стремите, правите планове за нея и сигурно я боготворите! Ако искате пример, да вземем валиума и подобните препарати, навярно най-много употребяваната и излишно предписвана група лекарствени средства в историята. В резултат на необузданите рекламни кампании, подхранвани от ненаситната алчност на фирми като вашата, тези лекарства са оставили след себе си кой знае колко наркомани, меланхолици и самоубийци…

— И са помогнали на много хора, които действително са се нуждаели и са имали полза от лекарствата — вметна Силия.

— Малцина! — настоя събеседничката й. — Които можеха да ги имат без прекалената реклама, втълпила в главите на лекарите, че лекарствата от групата валиум са панацея за всяка болест. Аз знам, че е така. Аз бях една от заблудените лекарки, докато не разбрах ужасите в света на лекарствата. Сетне се отказах от лекарската практика и основах тази организация.

— Знам, че сте лекарка — неуверено потвърди Силия.

— Да, интернист. Обучаваха ме да се грижа за здравето на хората и да спасявам живота им. Нещо, което правя тук и то в много по-голям мащаб.

Стейвли махна с ръка да изоставят темата за нейната кариера.

— Да се върнем на валиума. Той показва безпринципността на вашия бранш и в друго отношение.

— Слушам ви. Не съм съгласна, но ви слушам — каза Силия.

— Никой не се нуждаеше от разните варианти на валиума, произвеждани от конкуриращите се фирми. Няма никаква полза, никаква обществена изгода да се пускат на пазара пет различни вида ВАЛИУМ. И въпреки това след като валиумът осигури огромен финансов успех, другите компании посветиха месеци, дори години, на изследвания — ценно време на научния потенциал, огромни суми пари — не да се открие нещо ново и полезно, а просто да получат своя вариант на валиума, с друго име. Така започна производство на други валиуми — със смяна на молекули, просто да направят малко по-различна разновидност на препарата, за да го патентоват и да постигнат нови печалби с разпространението му.

Силия каза нетърпеливо:

— Всеки знае, че има „и ние ги правим“ лекарства, вероятно повече, отколкото е необходимо. Но те понякога водят до нови открития и осигуряват платежоспособността на фармацевтичните компании, от които обществото се нуждае през периодите между други големи открития.

— О, господи! — доктор Стейвли сложи ръка на челото си в израз на недоверие. — Вярвяте ли наистина в тези студентски аргументи? Ами ако не се отнася само за вали-ума? Когато всяко по-ценно ново лекарство започне да се копира от други? Ето защо фармацевтичните изследвания трябва да се насочват и контролират от държавата, макар че се финансират от лекарствените фирми.

— Сега пък аз не мога да повярвам, че говорите сериозно! Искате изследванията в нашата област да се контролират от същите политикани, които опустошиха системата на социалното осигуряване, стремят се към безцелни акции за трупане на политически кредит, не са в състояние да държат един бюджет и плюят най-свидното си, за да спечелят гласоподаватели. При подобна система пеницилинът сигурно още нямаше да бъде пуснат на пазара! Добре, да приемем, че свободното капиталистическо предприятие не е съвършено — то обаче е далеч по-напредничаво! И много по-етично!

Стейвли продължи, сякаш не я бе чула:

— Човек трябва да удря с правилниците по главата вашата драгоценна индустрия, докато най-сетне тя реши да публикува предупреждения за опасностите от нейните лекарства. Даже и днес тя се бори за минимум предупреждения и обикновено побеждава. И не само това. След като новото лекарство се пусне на пазара, страничните му явления се прикриват — заравят се в папките на компанията — съвсем удобно, а и безсърдечно.

Силия възрази:

— Това са глупости! По закон сме задължени да съобщаваме в УХЛ за страничните явления. Е, може би е имало няколко пропуска…

— Има много случаи, извънредно много, за които нашата организация знае и се обзалагам, че фактически са много повече. Незаконно затаяване на информация Нима е възможно съдебно преследване на подобни деяния? Никога — щом вие имате такава армия от платени лобисти, които действат на Капитолийския хълм.

Е, да, разсъждаваше Силия, тя бе дошла тук да пита за мнения и ето — получава търсеното. Продължи да слуша, понякога прекъсваше и обещаните десет минути станаха един час.

Стейвли спомена за известна на Силия неотдавнашна полемика. Една фармацевтична компания (не „Фелдинг-Рот“) се бе натъкнала на проблеми, свързани с неин препарат — интравенозна течност, използвана в болниците. Някои от банките със стерилната течност имали дефектни запушалки, през които проникнали бактерии и те от своя страна причинили септикемия — отравяне на кръвта — довела до смъртта на няколко пациенти.

Създала се беше следната дилема: броят на въпросните заразени банки бе малък и лесно биха могли да се открият, а нямаше да има други повредени, понеже техническият проблем при производството бе изяснен и решен. Междувременно налагането на възбрана върху всички количества интравенозна течност в складовете на всички болници бе довело до критичен недостиг и естествено — до повече смъртни случаи, отколкото би предизвикала заразената интравенозна течност. Проблемът бе разискван многократно в продължение на няколко седмици между производителите, УХЛ и болниците. Доктор Стейвли разкритикува онова, което според нея било „позорен пример за протакане от страна на една лекарствена фирма, отказваща да прибере обратно един опасен препарат“.

— И аз знам нещичко за случая. Всяка от страните полага усилия да реши проблема — обади се Силия. — Точно тази сутрин разбрах, че УХЛ е решило да забрани употребата на наличните количества интравенозна течност. До края на седмицата ще подготвят предизвестията, а решението ще бъде обявено на пресконференция в понеделник сутринта.

Стейвли я изгледа косо:

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Силия бе получила информацията от служител във въпросната компания, на който можеше да се разчита.

Доктор Стейвли записа нещо в бележника си и разговорът продължи. Накрая стигнаха до монтаина.

— Дори сега „Граждани за безопасна медицина“ ще направи всичко възможно да попречи на това недостатъчно изпитано лекарство да излезе на пазара.

На Силия й дотегна от едностранчивата тирада и се тросна:

— Смешно е да говорите, че изпитанията на монтаина са недостатъчни! А освен това имаме разрешение на УХЛ.

— В интерес на обществеността това разрешение трябва да се отмени!

— Защо?

— Имаше един случай в Австралия…

Силия отегчено я прекъсна:

— Знам за случая в Австралия.

И подробно разказа как специалистите-медици са отхвърлили обвиненията, направени на съдебното заседание и че там, а после и на разследването по искане на правителството, не останало нито сянка от съмнение за безопасността на монтаина.

— Не съм съгласна с тия специалисти — възрази Стейвли. — Четохте ли стенограмата на процеса?

— Четох информация, съставена по стенограмата.

— Не ви питам за нея. Питам ви четохте ли стенограмата на процеса?

— Не — призна Силия.

— Тогава я прочетете! И недейте се заема да защитавате монтаина, преди да сте се запознали с нея.

Силия въздъхна.

— Не вярвам, че ако продължим дискусията, ще стигнем до някакъв резултат.

— Точно това ви казах в началото, ако не сте забравили.

За втори път се прокрадна лека, вяла усмивка под пронизващите очи на доктор Стейвли.

Силия кимна:

— Вие бяхте права. За другите неща не, но затова — да.

Доктор Стейвли отново заби поглед в преписката, която четеше при влизането на Силия. После вдигна очи:

— Довиждане, Джордан.

— Довиждане — отговори Силия и излезе от неприветливите стаи в сградата на също толкова неприветливата улица.

Късно следобед Силия пътуваше с автомобила си от Манхатън за Мористаун и разсъждаваше върху характера на Мод Стейвли.

Несъмнено Стейвли бе идеалистка, но в известна степен и маниачка. Ясно бе също така, че й липсва чувство за хумор и не може да разглежда себе си другояче, освен като самата сериозност. Силия и преди бе срещала подобни хора — винаги й е било трудно да води с тях смислени, обективни разговори. Хора, привикнали да виждат нещата или бели, или черни, не могат да не ги противопоставят и да възприемат начин на мислене в полутоновете на сивото, какъвто всъщност е животът в по-голямата си част.

От друга страна, председателката на „Граждани за безопасна медицина“ бе много добре информирана, говореше умно, умееше да организира времето си и имаше проницателен, даже блестящ интелект. Медицинското образование й осигуряваше добър престиж и право да се произнася по въпросите на лекарствата с рецепта. Някои от схващанията й също така не бяха толкова различни от тези на Силия, дори си спомни, че преди четиринайсет години реагираше почти като Стейвли към лекарствата от рода „и ние ги правим“ и към „молекулярната рулетка“. Всъщност по онова време Сам Хоторн бе изтъкнал аргументите, които тя използва в спора си с председателката на „Граждани за безопасно лечение“. И макар че се позова на тях, не бе напълно убедена в правотата им.

Стейвли обаче прояви неуравновесеност, когато подчертаваше отрицателните черти на фармацевтичната промишленост, пренебрегвайки нейния много положителен хуманитарен принос към науката и здравеопазването. Веднъж Силия бе чула да описват лекарствената промишленост в Съединените щати като „национално съкровище“ и вярваше, че по принцип това е истина. Стейвли също така наивно и абсурдно твърдеше, че научните изследвания в тази област трябва да се контролират от държавата и беше съвсем дезинформирана и предубедена по отношение на монтаина.

Общо взето Стейвли и „Граждани за безопасна медицина“ бяха сериозни опоненти, които не биваше нито да се пренебрегват, нито да се подценяват.

За едно нещо Стейвли основателно я упрекна, мислеше с известна горчивина Силия — не е чела стенограмата на процеса за монтаина в Австралия. Идната седмица имаше намерение да стори това.

Късно същия ден на вечеря Силия разказа на Андрю за посещението си в „Граждани за безопасна медицина“. Той както винаги привнесе нещичко от мъдростта си.

— Вероятно тези активисти — Мод Стейвли, Сидни Улф, Ралф Нейдър и другите, ти изглеждат трудни хора и понякога ги презираш — каза Андрю. — Ти обаче се нуждаеш от тях, вашата промишленост се нуждае от тях, също както „Дженерал Мотърс“ и другите автомобилни компании се нуждаеха от Нейдър преди да слезе от сцената. Със заяжданията си той помогна да се произвеждат подобри и по-сигурни автомобили — за всички нас. И що се отнася до мен, аз съм му благодарен. Сега Стейвли и Улф ви лазят по нервите, на теб и на твоите хора.

— Съгласна съм — въздъхна Силия. — Но поне да бяха малко по-разбрани и по-въздържани.

Андрю поклати глава.

— Тогава нямаше да бъдат истински активисти. И още нещо — когато са груби и неетични, както им се случва понякога, би трябвало да се запиташ: От кого са се научили да се държат така? Отговорът е: От компании като вашата, миличка, понеже едно време никой не се интересуваше какво правят и тогава те бяха именно груби и неетични.

Силия щеше да осмисли по-добре последната бележка на Андрю, ако бе присъствала на една сцена в седалището на „Граждани за безопасна медицина“. В петък следобед, няколко минути след като тя си бе тръгнала, доктор Стейвли повика един свой сътрудник и запита:

— Отиде ли си жената, която разговаря с мен?

Той отговори положително и председателката нареди на младия човек:

— Искам да организирате пресконференция утре сутрин, колкото е възможно по-рано. Кажете, че случаят е спешен, въпрос на живот и смърт, засягащ болници и пациенти. На всяка цена доведете хора от телевизионните компании и телеграфните агенции. На пресконференцията ще прочетем съобщение, което започвам да пиша сега. Някой ще трябва да работи нощес, за да…

Енергичните, ясни указания продължиха. На следващата сутрин в десет часа пресконференцията бе открита.

Пред репортерите и камерите доктор Стейвли описа проблема, свързан с интравенозната течност, който бе разисквала предишния ден със Силия — банките, заразени с бактерии и последвалата септикемия, вероятна причина за няколко смъртни случая. Лидерът на „Граждани за безопасна медицина“ не спомена нито за Силия, нито за информацията, която бе получила от нея, че УХЛ е взело решение да забрани по-нататъшното използване на доставената от въпросната компания интравенозна течност, което щеше да бъде оповестено в понеделник.

Тъкмо обратното. Стейвли заяви:

— „Граждани за безопасна медицина“ осъжда бездействието на Управлението за храни и лекарства и на производителя на тази смъртоносна течност. Прочие ние настояваме, да, настояваме! — всички количества от доставената интравенозна течност да бъдат забранени за употреба и иззети…

Ефектът бе мигновен. Основните телевизионни компании предадоха новината във вечерната централна емисия, а на следващия ден неделните издания на вестниците публикуваха подробности на челно място и в много случаи със снимков материал — Стейвли по време на пресконференцията, разпространена от Асошиейтед прес. В понеделник, когато УХЛ оповести своето изявление, повечето репортери, без да си правят труд да проверяват, започнаха репортажите си: „Днес, откликвайки веднага на настояването на доктор Мод Стейвли и нейната организация «Граждани за безопасна медицина», УХЛ обяви забрана върху по-нататъшното използване от болниците на…“

Този блестящ удар на „Граждани за безопасна медицина“ скоро след това се използва като основен мотив в една изпратена по пощата брошура, с която се искаха парични помощи от спонсори и дарители.

Силия проследи хода на събитията с известно смущение и не каза никому за своето негласно участие. Тя получи добър урок. Разбра, че е проявила глупава недискретност, използвана много добре от една майсторка на тактиката.

11

За голяма изненада на Силия, никъде в централата на „Фелдинг-Рот“ не можа да се намери копие от стенограмата на съдебния процес за монтаина в Австралия. А правният отдел на компанията не откри нито един екземпляр в Съединените щати. Имаше много информации, съставени върху стенограмата, но искаше да прочете пълния текст от край до край. Явно Мод Стейвли разполагаше с копие, но Силия не искаше да се обръща към „Граждани за безопасно лечение“ и разпореди на правния отдел да помоли партнираща юридическа фирма да им изпрати един комплект от протоколите с въздушна поща.

Междувременно предстоеше да се вършат много други неща. Програмата за пускане монтаина на пазара бе в трескава подготовка, понеже наближаваше крайният срок — февруари. Силия с помощта на заместника си Бил Инграм вече бе изразходвала за нея няколко милиона долара. За идните месеци имаше на разположение още средства.

Грижливо разработени реклами — скъпи цветни диплянки от четири страници — се появяваха в най-различни медицински списания, а на лекарите и аптекарите в цялата страна сеизпращаше по пощата лавина от рекламни материали. Между тях имаше една касета със запис от едната страна на чудесната Wiegenlied12 от Брамс, а на другата — клинично описание на монтаина. Успоредно с рекламната дейност в печата и по пощата търговските пътници оставяха на писалищата на лекарите хиляди опаковки монтаин като мостри, заедно с дребни спортни принадлежности за голф и маркери, на които беше напечатано „монтаин“.

На всички равнища в компанията, както при пускането на всеки нов препарат, цареше смесица от шеги, нервно напрежение и надежди.

Новините от изследователския институт в Харлоу също будеха оптимизъм, дори в по-голям мащаб. Там като че ли научният екип на Мартин Пийт-Смит бе успял да превъзмогне бариерата, която им бе пречила толкова време. Нямаше подробности — отчетът на Мартин бе кратък и само в общи линии, но личеше, че са надвили трудността, за която преди осемнайсет месеца доктор Рао Састри спомена в разговора със Силия: „Не разполагаме с методи за по-нататъшни изследвания. Може би след десет години…“

Силия много се зарадва, че в това отношение Састри бе сбъркал, а Мартин излезе прав.

От едно писмо на Найджъл Бентли, административния директор, се разбра, че техническото им постижение се отнася до прочистване на полипептидна мозъчна смес, получена от плъхове и тестове на плъхове в лабиринт, потвърдили положителното действие на сместа за подобряване паметта на по-старите от тях. Експериментите продължаваха.

Макар че не се знаеше още колко години щяха да минат, докато се получи препарат за подобряване на човешката памет, тази възможност несъмнено бе станала много по-реална.

Новината дойде тъкмо навреме, за да предотврати поредния опит на някои членове на дирекционния съвет да наложат решение за закриване на института в Харлоу, позовавайки се отново на големите разходи и на липсата на резултати. Практическият, макар и неголям напредък, отклони поне временно заплахата, надвиснала над института и проекта за умствено стареене.

Това бе още една причина Силия с радост да си спомни, че преди година и половина бе предложила институтът в Харлоу да не се закрива.

В средата на декември стенографските протоколи на процеса в Австралия бяха вече на бюрото на Силия във вид на един обемист том от няколкостотин страници. По това време работата бе така напрегната, че тя отложи четенето му за по-късно. Такава възможност не се откри до началото на януари, а тогава настъпи съвсем неочаквано едно събитие, заради което стенограмата вероятно щеше да чака реда си още доста време.

Новоизбраният, но още невстъпил в длъжност президент Картър бе изненадал света с осигуряването на мандата си за Белия дом през следващите четири години. Авангардът на новата администрация трескаво набираше кандидати за многобройните държавни постове, които скоро щяха да бъдат освободени от републиканците. Между кандидатите бе и Зейвиър Ривкин, вицепрезидент на „Фелдинг-Рот“ по търговията.

Зейв Ривкин, дългогодишен демократ, а отскоро и горещ привърженик на Картър, бе вложил лични усилия и пари в предизборната кампания. Освен това се познаваше лично с новия президент, тъй като бяха служили заедно във военноморския флот. Плод на всичко това бе и отплатата — предложение за поста заместник-министър на търговията.

Отначало във „Фелдинг-Рот“ вестта за предложението се пазеше в тайна, както и желанието на Зейв да го приеме. Знаеха Сам Хоторн и няколко души от дирекционния съвет, които също така имаха положително отношение. Те чувстваха, че не би било зле компанията да има един свой човек в търговското ведомство на официален Вашингтон. На Ривкин без много шум бе уредена предварително една щедра пенсия и той трябваше да напусне след 20 януари, когато президентът щеше да встъпи в длъжност.

През втората седмица на януари Сам извика Силия и й каза за Ривкин. След ден-два тази новина щеше да се разчуе из цялата компания.

— Съвсем откровено, никой, включително и аз, не очаквахме, че това ще стане тъй скоро, но щом Зейв напусне, ти ще заемеш мястото му като вицепрезидент по търговията. Обсъдих идеята със същите членове на съвета, които одобриха преместването на Зейв. Всички добре разбираме, че промяната става в доста неудобен момент, когато монтаинът е… — той спря. — Какво има?

— Нищо особено — отвърна Силия и понеже стояха прави в кабинета му, запита: — Може ли да седна?

— Моля ти се, седни, разбира се — посочи й той креслото.

— И ми дай една минутка да се опомня — изведнъж сякаш гласът й бе пресипнал. — Може би не разбираш, но ти току-що сякаш ме удари с гръм.

По лицето на Сам се изписа съжаление:

— Ах, дявол да ме вземе, извинявай! Трябваше да ти го кажа по-внимателно! Понякога ми се налага да действам с такава отвратителна бързина, че…

— И така е добре! Всъщност всякак е добре. Ти говореше преди малко за монтаина… — прекъсна го Силия.

Но думите й като че ли идваха от неин двойник, намиращ се някъде надалеч. В ума й сякаш всичко се завъртя обратно, спомни си, когато преди седемнайсет години тогавашният вицепрезидент по търговията Ърв Грегсън, който отдавна си беше отишъл, пред очите на всички участници гневно й нареди да напусне търговската конференция на компанията, свикана в Ню Йорк… и Сам я бе спасил — от вицепрезидента и от всички други. А сега отново Сам… По дяволите, няма да плача, каза си тя. Но не можа да се въздържи съвсем и вдигайки очи, видя как Сам вади кърпичка от джоба си и се усмихва.

— Ти сама го постигна — мило й каза той. — Съвсем сама. Ти измина този път, крачка по крачка, затова преди всичко аз трябва да те поздравя! Сутринта на закуска споделих с Лилиан и тя също много се радва. Помоли ме да ти кажа, че скоро ще се съберем у дома.

— Благодаря ти — тя взе кърпичката, изтри сълзите си и после съвсем делово добави: — Благодаря на Лилиан и на теб благодаря също, Сам. А сега за монтаина…

— Понеже участваш много активно в програмата за пускане монтаина на пазара, аз и другите членове на съвета, за които споменах, бихме искали да направиш всичко възможно тя да се реализира с успех. Въпреки че сега се нагърбваш с много по-големи отговорности — обясни той. — Ще ти се отвори много работа, но…

— Ще се оправя — увери го Силия. — Съгласна съм за монтаина.

— Същевременно трябва да помислиш кой да приеме длъжността директор на търговията с лекарства — предложи Сам.

— Бил Инграм — без колебания отговори тя. — Той е подходящ, има и готовност. Сега участва в кампанията за монтаина.

Принципът за ракетата-носител, мислеше Силия, точно както го бе обяснила на Андрю по време на сватбеното им пътешествие преди много години. Сам бе й помагал да направи кариера и тя пожъна невероятен успех! Сега пък тя помага на Бил, а кой ли вече се е закачил на ракетата му?

Съумяла да раздвои вниманието си, Силия довърши разговора със Сам.

Същата вечер Силия каза на Андрю за своето предстоящо повишение. Той я прегърна и възкликна:

— Гордея се с теб! И винаги съм се гордял!

— През по-голямата част от времето — поправи го тя. — Имало е моменти, когато не си се гордял.

— Това вече е зад гърба ни — намуси се Андрю и с кратко „извинявай“ отиде в кухнята и след секунди се върна с бутилка калифорнийско шампанско „Шрамсбърг“ в ръка. Зад него сияеща идваше Уини Марч и носеше поднос с чаши.

Андрю съобщи тържествено:

— Уини и аз ще пием за твое здраве. Нямаме нищо против, ако решиш да ни правиш компания!

Когато в чашите вече искреше шампанското, той вдигна тост:

— За теб, любима моя! За всичко, което си, което си била и което ще бъдеш!

— И аз за същото, госпожа Джордан — добави Уини, — Бог да ви благослови.

Тя отпи глътка, погледна чашата и се поколеба:

— Не съм много сигурна дали трябва да го изпия всичкото.

— Защо пък не? — изненада се Силия.

— Ами… може да не е добре за бебето. — Уини погледна Андрю, изчерви се и се засмя. — Току-що разбрах, че съм бременна, след толкова време.

Силия се втурна да я прегърне.

— Уини, това е чудесна вест! Много по-важна от моето повишение!

— Много се радваме за теб, Уини — каза Андрю и взе чашата от ръката й. — Ти си права. Сега трябва да минеш без това удоволствие. Щом дойде бебето, ще отворим друга бутилка.

Вечерта, когато си лягаха с Андрю, Силия уморено каза:

— Ама какъв ден беше!

— Само радост, от сутринта до вечерта — рече Андрю. — Мисля че такива дни ни чакат занапред. И защо не?

Думите му не се сбъднаха.

Първата лястовичка, донесла лоши новини, се появи точно след седмица.

Бил Инграм, въпреки годините си, все още по момчешки нахлу в кабинета на Силия, който скоро щеше да бъде негов. Той прокара пръстите на ръката си през своята червена, както винаги непокорна коса и каза:

— Мисля, че трябва да видиш това, макар по мое мнение да не е толкова важно. Изпратил ми го е един приятел от Париж.

„Това“ бе изрезка от вестник.

— Дописка във „Франс Соар“ — обясни Инграм — добре ли си с френския?

— Достатъчно, за да разбера какво пише.

Още щом взе изрезката и започна да чете, Силия усети студени тръпки, прималяване, сякаш сърцето й прескачаше. Завладя я лошо предчувствие.

Дописката бе кратка.

Жителка на Нузонвил, малък френски град до белгийската граница, родила момиченце, което вече навършило една година. Неотдавна лекарите установили, че бебето е с нарушени функции на централната нервна система. То не било в състояние да движи нормално крайниците си, а от направените тестове се разбрало, че мозъкът му изобщо не е развит. Нямало възможности за лечение. Детето е, според ужасяващата терминология, един вегетиращ организъм. Лекарите предполагаха, че то няма да може да излезе от това състояние.

През периода на бременността майката взимала монтаин. Той бил причина, според нея и семейството й, за недъзите на бебето. Дописката не споменаваше нищо за отношението на лекарите към това твърдение.

„Франс Соар“ завършваше с едно загадъчно изречение: Un autre cas en Espagne, apparement identique a ete signale.

Силия мълчеше, размишляваше и преценяваше значението на онова, което току-що бе прочела:

… един случай, очевидно идентичен, в Испания.

— Както ти казах, не мисли, че има основание за тревога — увери я Бил Инграм. — В края на краищата „Франс Соар“ е известен със своята склонност към сензации. Би било съвсем друго, ако дописката беше от „Льо Монд“.

Силия не отговори. Първо Австралия. Сега Франция и Испания.

И все пак здравият разум й говореше, че Бил е прав. Нямаше причина за безпокойство. Тя си спомни за своето предубеждение към монтаина, за обстойните изследвания във Франция, за продължителните изпитания в много други страни, за исканите и получени гаранции от производителите, за изключителните свидетелства за безвредността на препарата. Нямаше причина за безпокойство, разбира се…

И все пак…

Тя разпореди:

— Бил, искам да ми намериш, колкото е възможно по-бързо, всичко, което се знае за тези два случая и веднага да ми го докладваш.

После взе изрезката от „Франс Соар“ и я сложи на бюрото си:

— Нека да остане при мен.

— Добре, щом искаш. — Инграм погледна часовника си. — Ще телефонирам на „Жиронд-Шими“. Днес още има време и сега се сещам за името на един от техните хора, с когото бях говорил преди. Но още не смятам…

— Телефонирай им. Телефонирай веднага!

След един час Бил се върна при нея с бодро настроение.

— Никакви проблеми! — заяви той. — Говорих надълго и нашироко с моя приятел от „Жиронд-Шими“. Той знаеше за двата случая, публикувани във „Франс Соар“. Каза, че ги проверили много внимателно и нямало причина за тревога, дори за съмнение. Тяхната компания изпратила научно-медицински екип в Нузонвил и после в Испания, за да се запознае с тези случаи.

— Даде ли ти повече подробности? — запита Силия.

— Да. — Бил погледна листа с бележките си. — По съвпадение двата случая изглеждат съвсем сходни с австралийския, който се оказа празна работа. Помниш ли?

— Четох информацията от Австралия.

— Ами двете жени, майки на бебетата с нарушени функции на нервната система, гълтали с шепи разни други хапчета и поемали значителни количества алкохол през цялата си бременност. Французойката освен това имала случай на монголизъм в рода си, а пък в Испания бащата на бебето и неговият баща са епилептици.

— Но и двете майки са вземали монтаин, нали?

— Така е. И моят човек от Париж, Жак Сен-Жан, доктор по фармация, ми каза, че отначало „Жиронд-Шими“ били доста разтревожени, както и ти сега. Той изрично подчерта, че тяхната фирма поема не по-малък риск от „Фелдинг-Рот“, дори по-голям.

— Продължавай по-нататък — подкани го рязко тя.

— Окончателното решение е, че монтаинът няма нищо общо с недъзите на двете бебета. Учените и лекарите, включително консултанти извън компанията, били единодушни. Те действително са установили, че някои от другите лекарства, които гълтали двете жени, са опасни в комбинация и биха могли да…

— Искам да прочета докладите — каза Силия. — Кога можем да получим копия от тях?

— И двата доклада са тук.

— Тук ли?

Бил кимна утвърдително:

— В тази сграда. Жак Сен-Жан каза, че са у Винсънт Лорд. Изпратили му ги преди няколко седмици съобразно принципите на „Жиронд-Шими“ да държи в течение всички заинтересовани. Да помоля ли Винс…

— Не, аз ще ги взема от него — прекъсна го тя. — Добре, Бил. Засега достатъчно.

— Знаеш ли… — започна той с неспокоен глас. — Не ми се сърди, че ти го казвам, но недей да се вживяваш прекалено…

— Казах достатъчно! — тросна се Силия, без да може да овладее обзелото я растящо напрежение.

— Защо искате да ги видите? — запита Винсънт Лорд. Тя бе в кабинета на директора по научните изследвания, дошла да поиска докладите за монтаина.

— Защото трябва лично да се запозная с информация от този характер, а не да я научавам от втора ръка.

— Ако под „втора ръка“ имате предвид мен, не мислите ли, че съм по-компетентен да чета подобни доклади и да ги преценявам, както вече съм направил всъщност? — запита той.

— И каква е вашата преценка?

— Че монтаинът няма никаква роля за двата инцидента. Всички доказателства са в подкрепа на мнението ми. Доказателствата са обсъдени от компетентни, квалифицирани хора. Допускам също така — мисъл, която се споделя и от „Жиронд-Шими“, — че въпросните семейства се стремят просто да измъкнат пари. Такива работи не са рядко явление.

— Сам осведомен ли е за докладите и инцидентите във Франция и Испания? — заинтересува се Силия.

Лорд поклати отрицателно глава.

— Аз не съм му казвал. Сметнах, че е излишно да го безпокоя за такива незначителни неща.

— Хубаво — съгласи се тя. — Засега няма да оспорвам решението ви. Искам обаче да прочета докладите.

Напоследък Лорд се държеше дружелюбно с нея, но през време на разговора им явно охладня. Той жлъчно отвърна:

— Ако имате претенции за някакви научни знания и преценки, бих искал да ви напомня, че закърнялото ви университетско образование по фармация е вече много далеч от вас самата и от днешния ден.

Макар че много се изненада от неохотата на директора на научните изследвания да й даде докладите, Силия нямаше никакви намерения да спори с него. Тя спокойно отвърна:

— Изобщо нямам претенции, Винс. Но ви моля, мога ли да получа докладите?

Озадачи я и още нещо: предполагаше, че докладите са класирани в общата картотека на дирекцията и че Лорд ще нареди да му ги донесат. Той обаче с кисела физиономия отключи едно чекмедже на бюрото си, взе оттам някаква папка, измъкна докладите и ги подаде на Силия.

— Благодаря. Ще ви ги върна — каза тя.

Същата вечер, въпреки умората, Силия не си легна, докато не изчете докладите на „Жиронд-Шими“ и доста от стенограмата на процеса в Австралия, която я разтревожи най-много.

Пълният текст на стенограмата съдържаше няколко съществени момента, липсващи в известния на Силия съкратен вариант.

В него се твърдеше, че ищцата по делото имала лош характер, гълтала много лекарства (освен монтаин), била пред прага на алкохолизма и страстна пушачка. Всичко това бе вярно.

Също така вярно, но пропуснато в съкратената информация бе, че независимо от посочените отрицателни качества, майката е интелигентна — факт, потвърден от няколко свидетели. Освен това в нейния род не бил известен случай на умствено разстройство или физически недъг.

Второто ново нещо за Силия бе, че жената вече е родила две нормални, здрави деца.

В съкратения вариант се казваше, че тя не знае кой е бащата на последното й дете.

Пълният текст обаче съдържаше категоричното й показание, че бащата е един от четиримата мъже, разпитани по решение на съда от специално назначен лекар. При нито един от четиримата, а и в рода им, не били установени патологични явления.

Докладите от Франция и Испания, изпратени до Винсънт Лорд, бяха почти в духа на казаното от Бил Инграм. Подробностите потвърждаваха мнението на Лорд, че проверките на „Жиронд-Шими“ са направени много задълбочено и от компетентни хора.

Все пак трите документа, взети заедно, не намалиха, а засилиха неспокойствието в душата на Силия. Независимо от другите съображения и твърдения, налагаше се изводът, че трите жени, на огромни географски разстояния една от друга, са родили физически деформирани и ненормални умствено бебета и по време на своята бременност са вземали монтаин.

След като прочете всички материали до последния ред, тя реши, че въпреки неохотата на Винсънт Лорд Сам Хоторн трябва да бъде осведомен не само за всички известни факти, но и за растящата загриженост на Силия във връзка с монтаина.

12

На следващия ден, към 10,30 сутринта, на бюрото на Сам вече лежеше докладна на Силия, адресирана до него с надпис „спешно“. Скоро след като го прочете, той свика висшето ръководство на заседание в четири и половина часа.

Наближавайки президентския кабинет, Силия дочу през отворената към коридора врата силен мъжки смях, който точно в този момент й се стори много неподходящ.

Щом влезе в преддверието, една от двете секретарки на Сам я погледна и се усмихна:

— Здравейте, госпожо Джордан!

— По шума ми прилича на приятелско увеселение, Маги.

— Има нещо вярно — усмихна се отново секретарката и посочи към другата отворена врата. — Защо не влезете? Предполагам, че господин Хоторн ще предпочете да ви каже новината лично.

В кабинета му едва се дишаше от дим на пури. Тук бяха Сам, Винсънт Лорд, Сет Файнголд, Бил Инграм, няколко вицепрезидента, включително Глен Никълсън, ветеран на компанията, който отговаряше за производството, доктор Старбът, от охрана на труда, и Джулиан Хамънд, младичък бакалавър на търговската администрация, завеждащ рекламния отдел на „Фелдинг-Рот“. Всички пушеха пури. Инграм — също, макар и доста непохватно. Силия никога не бе го виждала да пуши.

— Ето я Силия! — извика някой. — Сам, дай й една пура!

— Не, не! — отвърна Сам. — За дамите има нещо друго.

Сияещ от радост, той заобиколи до другия край на бюрото си, където имаше купчина кутийки с шоколадови фигурки-костенурки. Предложи една на Силия.

— За здравето на моя внук, който — и Сам погледна часовника си — вече е на двайсет минути.

За миг сериозното й настроение се изпари.

— Чудесна новина, Сам! Поздравления!

— Благодаря ти, Силия. Обикновено бащите уреждат традиционна среща на пура и шоколад, но реших да поставя ново начало, с участието на дядото.

— Страхотно хубава традиция! — възкликна Никълсън, шеф на производствения сектор, а Силия допълни: — Костенурките бяха съвсем на място. Много ги обичам.

Тя забеляза, че Инграм, леко побледнял, остави пурата.

— Добре ли се чувства Джулиет? — запита тя.

— Отлично — радостно отговори Сам. — Няколко минути преди да влезеш, Лилиан ми се обади от болницата и ми съобщи новината. Майката и малкият мъж, три кила и сто грама, се чувстват добре.

— Сигурно утре ще отида да видя Джулиет — сподели Силия.

— Чудесно! — зарадва се Сам. — Ще й кажа. След заседанието веднага тръгвам за болницата.

Очевидно Сам бе много развълнуван.

— Защо не отложим заседанието? — запита доктор Старбът.

— Не! — възрази Сам. — Трябва да свършим тази работа.

И като погледна към другите, добави:

— Мисля, че няма да ни отнеме много време.

Винсънт Лорд потвърди:

— Не виждам причини за дълго заседание.

Силия внезапно почувства отпадналост, схвана, че всичко се обърква и че противопоставянето на проблема монтаин с внука на Сам бе възможно най-лошото стечение на обстоятелствата. Сериозната цел на заседанието щеше да бъде засенчена от празничното настроение на Сам и другите.

Всички, водени от президента, отидоха в заседателната зала и насядаха около масата. Сам зае челното място Без предварителни думи, за да не губи време, той започна:

— Силия, късно тази сутрин изпратих копия от твоята докладна на всеки от присъстващите. Също и на Зейв Ривкин, който бе тръгнал на двудневна командировка във Вашингтон и искаше да я отложи, за да участва в нашата работа, но аз го убедих, че не е необходимо.

Сам огледа насядалите:

— Всички ли четохте докладната на Силия?

Последваха кимания и утвърдителен шепот.

— Добре — каза Сам.

Силия бе съставила докладната записка много внимателно и остана доволна, че всички са се запознали с текста. По повод на австралийския съдебен процес за монтаина тя сочеше фактите, които бе научила от стенограмата на делото, пропуснати в съкратения вариант, разпространен сред ръководния състав на компанията. Също така Силия представяше двата инцидента — във Франция и Испания, и обвиненията срещу монтаина, публикувани във „Франс соар“, а вероятно и другаде. Докладната завършваше с мотивировката и убеждението на „Жиронд-Шими“, че трите твърдения за монтаина не почиват на сериозни основания и не са причина за безпокойство.

Силия нарочно не бе дала собственото си заключение, за да го каже, след като изслуша другите участници в заседанието.

— Нека веднага да подчертая, Силия, че ти си абсолютно права, като ни обръщаш внимание върху тези въпроси — каза Сам. — Те са важни, понеже стигат до ушите на всички и ние трябва да бъдем готови да дадем нашия, верния отговор, когато след три седмици пуснем монтаина на пазара. — Поглеждайки изпитателно към нея, той продължи: — Сигурен съм, че това е твоята цел, нали?

Тя не очакваше този въпрос и отговори малко смутена:

— Е, да, отчасти.

Сам в бързината си кимна и продължи:

— Нека да изясним нещо друго. Винс, защо не си ми казал за докладите на „Жиронд-Шими“, за които говори Силия?

Лицето на директора на научните изследвания леко потрепна.

— Защото, Сам, ако ти изпращам всяко запитване във връзка с нашите препарати, първо, аз няма да си изпълнявам както трябва задължението да преценявам кое има важно значение от научна гледна точка и кое няма, и второ, на бюрото ти ще се натрупа такава камара от книжа, че няма да можеш да вдигнеш глава и да си вършиш работата.

Като че ли обяснението задоволи Сам, защото нареди:

— Тогава кажи своето мнение по тези доклади!

— И двата сочат с изчерпателност, която напълно ме задоволява, че становището на „Жиронд-Шими“, изключващо монтаина като причина за двата инцидента, е научно обосновано.

— А за австралийския случай? Поставените от Силия допълнителни въпроси имат ли някакво отражение върху първоначалното заключение?

Силия си мислеше: „Ние заседаваме тук, всички до един говорим безцеремонно за «инциденти», «случаи» и «заключения», а всъщност дори монтаинът да няма нищо общо, става дума за бебета, които ще бъдат вегетиращи организми през целия си живот. Няма да могат да ходят, нито да движат крайниците си и да използват мозъка си по един нормален начин. Наистина ли сме толкова равнодушни или страхът ни пречи да наричаме нещата с истинските им неприятни имена? Навярно приемаме с известно облекчение, че тези бебета са далеч от нас и никога няма да ги видим… за разлика от внука на Сам, чието рождение честваме с шоколад и пури.“

Лорд отговаряше на Сам и с мъка прикриваше недоволството си от Силия:

— Тези, както реши да ги наречеш „допълнителни въпроси“ не променят абсолютно нищичко. Всъщност не мога да разбера просто защо са внесени за обсъждане тук!

Край масата се разнесе шепот на облекчение.

— Но щом сме се събрали и за да се документира официално, аз съм готов да дам становище от научна гледна точка по трите случая — австралийския, френския и испанския. — Лорд поспря: — Разбирам, че се бърза…

Сам запита:

— Колко време ти е необходимо?

— Обещавам да говоря най-много десет минути.

Сам погледна часовника си:

— Хубаво, но не повече.

Това е ужасно! Силия умоляваше мълчаливо, неистово. Проблемът е жизненоважен, за да се претупа по този начин. Тя се отърси от стремително нахлуващите мисли в ума й, за да чуе какво говори Винсънт Лорд.

Изведнъж гласът на директора на научните изследвания зазвуча авторитетно, убедително, логично. Той проследи поотделно развитието на трите трагични случая с ненормални бебета. После обясни, че действието на всяка от многото причини би могло да наруши нормалната бременност и да увреди ембриона. Особено произволното смесване на химически съединения в човешкото тяло, по-специално лекарства, от една страна, и алкохол от друга, би могло да доведе до катастрофални последици, за които има немалко трагични примери.

И за трите инцидента, настояваше Лорд, са налице редица възможни обяснения, някои от които съвършено убедителни, че би било наистина нелогично и ненаучно да се търси причината в монтаина. Особено когато в целия свят препаратът се ползва с безупречна популярност, а инцидентите се дължат на съвсем други причини. Той си послужи с изразите „истерия“ и „вероятна измама“, когато говореше за опитите да се доказва, че нещастията са резултат на лекарството, и за публикациите в този смисъл.

Заседаващите го слушаха много внимателно и като че ли приемаха думите му за чиста монета. Може би те имат право, мислеше Силия. Искаше й се да бъде убедителна и уверена като Винс. Желаеше го съвсем искрено и признаваше, че Лорд умее много повече от нея да прави подобни преценки. И все пак, макар че довчера тя бе най-ревностният защитник на монтаина, просто не се чувстваше сигурна в тази своя позиция.

Лорд бе към края на красноречивото си изказване:

— При внедряването на всяко ново лекарство винаги има съмнения, че е вредно, че има странични явления, които омаловажават полезността му. Подобни съмнения могат да бъдат плод на отговорно, загрижено отношение на компетентни професионалисти, а също така да се предявяват безотговорно от некомпетентни хора, без никакви сериозни основания. В интерес на обществото и на компании като нашата, които не могат да си позволят да произвеждат опасно лекарство, всяко съмнение трябва да се провери внимателно, обективно, научно. Защото — нека не забравяме — нито едно оплакване, нито един упрек за конкретен препарат не бива да се отминава без необходимото внимание.

Той се изкашля и продължи:

— Естествено онова, което трябва да се изясни, е дали една неблагоприятна реакция на организма се дължи на лекарството, или на други причини. А те биха могли да бъдат много. Е, аз съм убеден, че при обсъжданите от нас случаи са извършени най-внимателни проверки. Обвиненията са били подложени на грижлив анализ и е било доказано, че описаното отрицателно въздействие не се е дължало на монтаина.

Лорд завърши с думите:

— Накрая има още един съществен факт, който не бива да забравяме. Ако едно лекарство бъде неправилно отречено заради някакъв страничен ефект, който то не е причинило, и не бъде пуснато на пазара, безброй хора няма да могат да се възползват от терапевтичните му възможности. Според мен те не бива да бъдат лишавани от придобивката, която им предлага монтаинът.

Думи, които оставят дълбока следа, призна в себе си Силия.

Сам сполучливо изрази чувствата на останалите:

— Благодаря, Винс. Мисля, че ти ни помогна да се чувстваме по-добре — той отблъсна стола си назад. — Не смятам да вземаме някакво решение. За мен е достатъчно, че няма никаква опасност да продължим работа по монтаина с пълен ход, и предполагам, че всички присъстващи са съгласни.

Другите отговориха с утвърдителни кимания.

— Е, мисля, че с това свършихме — каза Сам. — Сега с ваше позволение…

— Извинявайте, боя се, че не сме свършили — обади се Силия.

Всички се обърнаха към нея.

Сам нетърпеливо запита:

— Какво има?

— Искам да задам един въпрос на Винс.

— Моля… щом трябва.

Силия погледна бележките си.

— Винс, вие казахте, че монтаинът не е причина трите бебета, родени в Австралия, Франция и Испания, да са вегетиращи организми — нека не забравяме, те не могат да движат крайниците си и мозъците им не функционират нормално.

Ако другите се страхуват да изрекат грозните истини, реши тя, аз няма да се побоя.

— Радвам се, че сте ме слушали.

Тя отмина неприятния му тон и запита:

— Щом не е монтаинът, коя е причината тогава за тези трагедии?

— Мисля изясних, че би могла да бъде една или няколко от многото причини.

Тя настоя:

— Но коя е все пак?

Лорд отвърна раздразнен:

— Как мога да кажа коя? Допустимо е да има различни причини за всеки отделен случай. Знам единствено, че според обективната преценка на специалисти на съответното място пораженията не се дължат на монтаина.

— Значи всъщност никой не знае на какво се дължат уврежданията на тези ембриони и коя е причината за тези деформирани бебета.

Директорът на научните изследвания вдигна ръцете си нагоре:

— За бога! Нали точно това казах! Може би не с тези думи, но…

— Силия — намеси се Сам. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че въпреки обстойното обяснение на Винс аз съм неспокойна. Никой не знае причината. Все още аз не съм убедена. Имам съмнения.

— Що за съмнения? — запита някой.

— За монтаина — сега бе ред на Силия да изгледа всички около масата. — Имам чувството, ако искате, наречете го инстинкт, че нещо не е в ред, макар още да не го знаем, и има въпроси, на които трябва да отговорим, но не можем.

Лорд подметна:

— Женски инстинкт, предполагам.

Силия рязко отвърна:

— Какво лошо има в това?

Сам остро предупреди:

— Моля всички за коректност — и се обърна към Силия: — Казвай, ако имаш предложение!

— Предлагам да задържим пускането на монтаина!

Тя усети скептичните погледи на другите…

Сам сви устни:

— За колко време и точно защо?

Силия отговори бавно и предпазливо:

— Предлагам да го задържим шест месеца. През този период може би няма да има случаи на раждания с такива дефекти. Или ще има. Вярвам, че няма да се случи, но ако излезе обратното, ще получим липсващата ни информация, която би могла да ни вдъхне по-голяма сигурност.

Всички бяха онемели от изненада. Сам наруши мълчанието:

— Ти не говориш сериозно!

— Говоря съвсем сериозно — погледна го тя от упор.

Когато влезе в кабинета, тя не бе уверена в собствената си позиция. Смущаваше се, беше раздвоена. Сега вече у нея нямаше никакво колебание, тъй като без изобщо да успее да я убеди, с подчертаната си увереност Винсънт Лорд — с прекалено много увереност! — засили съмненията й.

И въпреки това призна тя в себе си, становището, което току-що бе изразила, се опираше на нейните инстинкти и на почти нищо друго. Досега обаче инстинктите не й бяха изневерявали.

Силия съзнаваше колко трудна е задачата й да убеди другите и най-важното — Сам. Но трябваше да ги убеди. Трябваше да бъдат принудени да се съгласят, че забавянето на дебюта на монтаина е в общ интерес — на бременните, които с използване на препарата биха поставили нормалното развитие на своите деца в опасност; на компанията „Фелдинг-Рот“ и на всички тук, които носеха отговорност за нейните действия.

— Имаш ли някаква представа какво би означавало забавянето на монтаина? — още шокиран запита Сам.

— Разбира се, че имам! — повиши глас тя. — Кой би трябвало да знае по-добре от мен? Кой е ангажиран повече от мен в програмата за монтаина?

— Никой — съгласи се той. — Затова не мога да повярвам на твоите думи!

— Тъкмо затова трябва да си сигурен, че предложението ми не е лекомислено.

Сам се обърна към Сет Файнголд:

— Колко ще струва според теб едно забавяне на мон-таина?

Ръководителят на финансовия контрол на „Фелдинг-Рот“ и Силия бяха приятели. А когато се разискваха малко по-научни проблеми, той се чувстваше като риба на сухо и никак не му се щеше да се ангажира с мнение. Бил Инграм също бе на кръстопът. Силия разбираше, че той се разкъсва от вътрешна борба — от една страна, лоялност към нея, от друга — неговото собствено мнение за монтаина. Е, всички си имаме проблеми, мислеше тя, и аз в момента безспорно си имам свои.

И все пак се стигна до някакъв резултат. Сега вече никой не бързаше. Явно всички бяха съгласни, че трябва да останат, докато се вземе становище по предложението на Силия.

Файнголд, втренчен в лист хартия, правеше изчисления. Вдигайки глава, той съобщи:

— В кръгли суми сме отпуснали трийсет и два милиона долара за монтаина. Не всичко е изразходвано, вероятно остават около четвърт от парите. Има обаче значителни общи разходи, които не съм включил. Не е възможно да се предвиди каква е реалната стойност на едно закъснение. Много ще зависи за какъв срок се отлага, както и отражението му върху предвидените продажби.

— От забавянето ще има поне един сигурен резултат-обади се Хамънд, шефът на рекламната дейност. — Ако не пуснем монтаина в продажба сега, ще създадем много сладка работа на печата. Така ще оплюе препарата, че после изобщо не можем да се оправим.

— И аз мислих по този въпрос. Сега отлагането на монтаина в някои отношения е равносилно на прекратяване на производството му — потвърди Сам.

Той отново се обърна към Силия с упрек в гласа:

— Ако постъпим както ти предлагаш, и то поради съвсем мъгляви съображения, мислила ли си изобщо за въпросите и гневната реакция от страна на дирекционния съвет и на акционерите? А помислила ли си за работниците ни, които трябва да скръстят ръце и дори да се простят с работата си?

— Да — отвърна тя, като се опитваше да остане спокойна и с мъка прикриваше гнева си. — Помислила съм за всичко! Мислих цяла нощ и цяла сутрин!

Сам скептично изсумтя и се обърна към Файнголд:

— Тъй или иначе, става дума за загуба на около двайсет и осем милиона, да не говорим за относително много по-голямата сума на нереализираната печалба.

Ръководителят на финансовия контрол погледна със съжаление към Силия и отговори:

— Вярно, това е потенциалната загуба.

Сам мрачно рече:

— А тя не е по силите ни, нали?

Файнголд тъжно поклати глава:

— Не.

— И все пак загубата може да бъде още по-голяма, ако монтаинът ни създаде неприятности — намеси се Силия.

Глен Никълсън с леко смущение каза:

— Трябва да помислим и за това.

Първата подадена към Силия ръка, макар и нерешително. Тя хвърли благодарен поглед към шефа на производството.

Винсънт Лорд се намеси:

— Неприятности обаче не се очакват. Освен ако, разбира се, всички тук — той огледа присъстващите — са склонни да приемат дамата като наш първокласен научен експерт.

Дочу се колеблив смях, бързо прекъснат от нетърпеливия жест на Сам.

— Силия, моля те, слушай ме внимателно — каза той. Гласът му бе много сериозен, но по-въздържан, отколкото преди няколко секунди. Погледите им отново се срещнаха. — Бих искал да поразмислиш. Може би си прибързала и не си преценила всички възможни последици. На всеки от нас може да се случи. Аз естествено неведнъж съм си вземал думите назад, колкото и да ми е било трудно, и съм признавал грешката си. Ако сега се налага ти да направиш същото, никой тук нито на йота не ще промени мнението си за теб, а пък и всичко казано ще си остане както досега. Обещавам ти и същевременно настоявам да промениш становището си. Какво ще кажеш, а?

Тя мълчеше. Не искаше да прибързва с мнение, докато не размисли. Сам току-що й бе предложил — благосклонно и с леснина, в неговия стил — достоен изход от създалото се положение. Искаше се от нея да каже само една дума, едно изречение и щеше да излезе от задънената улица, кризата щеше да свърши мигновено, както бе възникнала. Невероятно съблазнително предложение.

Преди Силия да отговори, Сам добави:

— Лично ти поемаш огромен риск.

Тя знаеше точно какво има предвид Сам. Назначението й за вицепрезидент по търговията още не бе утвърдено и никога нямаше да бъде, ако това, което ставаше тук, стигнеше до логичния си край.

Сам е прав — тя поемаше огромен риск.

След като помълча още малко в размисъл, Силия спокойно и категорично му отговори:

— Съжалявам, Сам, преценила съм всичко. Разбирам добре колко много рискувам. И отново предлагам пускането на монтаина в продажба да се отложи.

Жребият бе хвърлен. Сам помръкна, после пламна от гняв и на нея й стана ясно, че връщане назад няма.

— Много добре — отсечено отговори той. — Поне знаем кой на какви позиции е — той помисли и продължи: — Отначало казах, че няма да подлагаме решението на гласуване. Вземам си думите назад. Искам всичко да се документира официално. Сет, моля те, води бележки.

Шефът на финансовия контрол, все още потиснат, отново извади писалката и се приготви да записва.

— Вече ви изясних позицията си — каза Сам. — Аз естествено съм за продължаване работа по внедряване на монтаина, както сме проектирали. Искам да знам вашето отношение. Които са „за“, да вдигнат ръка.

Ръката на Винсънт Лорд отхвръкна нагоре. Вдигнаха ръце доктор Старбът, Хамънд и други двама вицепрезиденти. Никълсън, вероятно преодолял съмненията си, също вдигна ръка. Бил Инграм, като се колебаеше, отправи умоляващ поглед към Силия. Тя обаче обърна глава, отказвайки да му помогне. Трябваше да реши самостоятелно. След секунда и ръката на Бил се вдигна нагоре.

Сам и другите се обърнаха към Сет Файнголд. Той въздъхна, остави писалката и колебливо вдигна ръка.

— Девет на един — съобщи Сам. — Няма никакво съмнение, че компанията ще продължи работа по монтаина.

Още веднъж настъпи мъчително мълчание, като че ли никой не можеше да реши какво да направи в следващата секунда. Сам стана:

— Както знаете, преди да започне всичко това, се готвех да отида да видя дъщеря си и внука си в болницата. Сега тръгвам за там.

Нямаше следа от предишната радост в гласа му. Той кимна на другите, но нарочно не поздрави Силия.

Тя остана на мястото си. Бил Инграм се изправи и тръгна към нея.

— Много съжалявам… — започна той.

Силия му махна с ръка да замълчи.

— Няма значение. Не искам да слушам нищо.

Внезапно, без дори да е допускала, разбра, че всичко, постигнато от нея във „Фелдинг-Рот“ — положението, авторитетът, името и перспективите — е рухнало. Можеше ли да оцелее? Никак не бе убедена.

— Искам да разбера какво смятате да правите? — запита Бил и понеже не получи отговор, продължи: — Сега, след като изразихте несъгласието си и всички знаят становището ви за монтаина, дали ще можете да продължите да ръководите търговската дейност.

Силия отговори машинално, без желание да взема решения в момента:

— Не знам. Просто не знам.

Тя обаче много добре знаеше, че тази вечер в къщи щеше внимателно да премисли всичко, което бе станало.

Сет Файнголд й каза:

— Неприятно ми бе да гласувам против теб, Силия. Но нали знаеш, нищо не разбирам от научни въпроси.

Тя го погледна в очите:

— Тогава защо изобщо гласувахте? Можехте да споделите това и да се въздържите.

Той поклати със съжаление глава и излезе.

Другите един по един го последваха и Силия остана самичка.

13

— Чувствам, че нещо не е в ред — каза Андрю, нарушавайки дългото мълчание по време на вечерята — И според мен причината е много сериозна.

Той поспря и понеже Силия не отговори веднага, продължи:

— Не си продумала, откакто съм влязъл. Познавам характера ти и няма да те измъчвам. Но когато решиш да поговорим и се нуждаеш от мен… аз съм на твое разположение, обич моя.

Тя сложи ножа и вилицата си до ястието, което почти не бе докоснала, обърна се към съпруга си и просълзена отговори:

— О, скъпи! Да знаеш колко много се нуждая от теб!

Андрю сложи ръката си върху нейната и нежно каза:

— Не се притеснявай. Първо се навечеряй.

— Не мога да сложа нито хапка в устата.

Скоро след това в дневната, отпивайки от чашата коняк, която й бе предложил Андрю, Силия му описа хода на събитията през последните два дни и стигна до кулминацията — когато не успя да убеди Сам и съвета, че трябва да отложи пускането на монтаина в продажба.

Андрю слушаше внимателно и от време на време я прекъсваше с въпроси. Накрая й каза:

— Не виждам какво друго би могла да направиш?

— Нищо друго — отговори тя. — Но сега трябва да реша — какво ще стане по-нататък?

— Налага ли се точно сега? Защо не се откъснеш от това ежедневие за известно време? Аз също бих могъл да си взема отпуск и да отидем някъде заедно. Далече от напрежението би могла да обмислиш всички въпроси и да постъпиш както според теб е най-правилно — настоя Андрю.

Тя признателно се усмихна:

— Много бих искала действително да разполагам с повече време, но решението трябва да се вземе бързо.

Андрю отиде при нея, целуна я и каза:

— Ти знаеш, че с каквото мога, ще ти помагам. Но помни едно нещо: винаги съм се гордял и ще продължа да се гордея с теб независимо от решението ти.

Тя с обич гледаше своя съпруг и си мислеше: ако беше някой дребнав човек, веднага щеше да й напомни за спора им в Сан Франциско, когато Андрю не се отказа от съмненията си в използването на монтаин или други лекарства от бременни жени. Силия му бе отговорила — оскърбително, както вече го чувстваше сега, — че медицинското му мислене вероятно е остаряло или предубедено, а може би и двете.

Този път нещата се бяха обърнали — тя бе обзета от съмнения, но Андрю с възвишената си душа никога нямаше да отвърне: „Нали ти казах!“

Ако трябваше да приложи критериите на Андрю към своята дилема, питаше се тя, какво би решила?

Излишно беше да се замисля. Тя знаеше.

Спомни си също така съвета, който бе получила преди години:

„Вие имате инстинкт, дарба за правилна преценка… Използвайте вашата дарба, Силия… Имате ли власт в ръцете си, твърдо отстоявайте онова, в което вярвате… Не позволявайте на малките хора да ви разубеждават!“

Сърцето й се сви при спомена за Илай Кампърдаун-някогашния президент на „Фелдинг-Рот“, — това бяха негови думи, казани много отдавна, малко преди да почине в неговия дом край езеро Маунт Кембл.

Андрю предложи:

— Още коняк?

— Не, благодаря.

Тя изпи чашата до дъно, погледна Андрю в очите и решително каза:

— Не мога да участвам в търговията с монтаин! Ще подам оставка.

Това бяха най-мъчителните мигове през всичките нейни двайсет и четири години работа във „Фелдинг-Рот“.

Силия написа на ръка и адресира до Сам следното писмо:

„С най-голямо съжаление си подавам оставката като директор по търговските въпроси при «Фелдинг-Рот».

Настоящото писмо прекратява правоотношенията ми с компанията.

Съображенията ми са ви известни. Струва ми се, че е излишно да ги повтарям.

Искам да ви уверя, че годините на работа в компанията бяха за мен удоволствие и чест. Особено бях поласкана от вашата подкрепа и приятелството ви, за което съм била и ще остана безкрайно благодарна.

Напускам без огорчение. Пожелавам на «Фелдинг-Рот Фармасютикълс» и на хората, които работят в нея, всестранен успех.“

Тя изпрати писмото по куриер до кабинета на президента и се яви там след половин час. Незабавно я поканиха да влезе при него. Вратата зад нея тихо се затвори.

Сам четеше някаква преписка и вдигна очи. Лицето му посърна. Той хладно запита:

— Искала си да ме видиш. Защо?

Тя неуверено отговори:

— Работила съм тук дълги години и повечето време под твое ръководство. Чувствах, че не бих могла да си тръгна просто ей така…

Той я прекъсна с ярост, в каквато никога не бе изпадал пред нея:

— Но ти правиш точно това! Изоставяш всички ни-приятелите и колегите си, сътрудниците си. Напускаш непочтено в най-тежкия момент, в период на решаваща търговска подготовка, тогава, когато си необходима на компанията!

Тя възрази:

— Напускането ми няма нищо общо с почтеността и приятелството.

— Няма, то се вижда.

Тя остана права, понеже не бе поканена да седне.

— Сам, моля те, разбери ме! — с умоляващ глас каза тя. — Не мога, просто не мога да участвам в продажбата на монтаин. Това вече е въпрос на съвест.

— Ти го наричаш съвест. Аз мога да си послужа с други думи — отвърна той.

— Какви? — полюбопитства тя.

— Първо — женска истерия. Второ — съмнителна, некомпетентна самоувереност. Напускаш, понеже си засегната, че не ти вървят по гайдата.

Очите на Сам святкаха от възмущение.

— Държиш се като жените, понесли плакати по улиците или хванали се за ръце да правят жива верига. Всъщност си подлъгана, станала си наивна жертва на оная полуграмотна кучка Стейвли!

Той посочи към отворения върху бюрото му сутрешен брой на „Ню Йорк таймс“. На едната страница бе публикувано изявление на доктор Мод Стейвли против монтаина, която също така бе научила за случаите с деформирани бебета във Франция и Испания и ги използваше в подкрепа на собствената си кампания. Силия вече бе чела статията.

— Това, което току-що каза, не е вярно, никой не ме е подлъгал — възрази Силия. Тя реши да отмине дребнавите антифеминистки нападки.

Сам подметна с подигравателна усмивка, сякаш не бе чул възражението й.

— Сега, предполагам, ще се присъединиш към Стейвли и нейната банда.

— Не, няма да се присъединявам към никого, няма да се срещам с никого и няма да давам обяснение защо напускам — каза тя и добави с тон, който й се струваше основателен: — В края на краищата вчера признах, че в случая се ръководя от инстинкта си.

Досега тя не бе виждала Сам в такова отвратително настроение. И въпреки това реши да отправи последна молба, да направи последен опит:

— Бих искала да ти припомня нещо, което ти веднъж ми каза. Обаждах ти се от Лондон, след като бяхме постигнали съгласието на Мартин Пийт-Смит да постъпи при нас.

Днес, обмисляйки предварително сегашния разговор, Силия си бе спомнила думите на Сам, след като тя успя да привлече Мартин в орбитата на „Фелдинг-Рот“. Сам я бе предупредил да не споменава на Мартин за никакви пари, но Силия не се съобрази с неговия съвет. В края на краищата парите натежаха на везните и младият учен се съгласи. Научавайки за успеха й, Сам я увери по телефона от Бунтон: „Ако някога по нашия път между теб и мен възникне различие в преценката на някой основен въпрос, ти давам право да ми напомниш за този случай, че ти излезе права, а аз сбърках“.

Сега Силия му напомни, но сякаш говореше на айсберг.

Той се тросна:

— Дори и да е вярно и макар да твърдиш, че е така, аз не си спомням. Това доказва, че не е останало нищо от преценката ти.

Изведнъж й стана много мъчно, сякаш в гърлото й заседна буца и тя успя да каже само:

— Довиждане, Сам.

Той не отговори.

Когато се прибра в къщи, Силия изпита странното чувство, че напускането на „Фелдинг-Рот“ се е оказало съвсем просто. Тя бе прибрала от бюрото си личните вещи, бе казала довиждане на секретарката и на няколко души от дирекцията — някои се просълзиха — и си тръгна с колата.

От една страна, разсъждаваше тя, внезапното й напускане бе неблагоразумно, но от друга — съвсем наложително. През последните седмици почти цялата работа на Силия бе съсредоточена върху монтаина и понеже тя не би могла с чиста съвест да я продължи, по-нататъшното й стоене би било безполезно. Освен това в нейната дирекция нещата вървяха добре и Бил Инграм, който и без това щеше да бъде назначен на мястото й след няколко седмици, можеше да поеме работата без никакви сътресения.

Мина й през ума, че никога няма да стане вицепрезидент — едно горчиво разочарование, тъй като тя почти бе стигнала до встъпване в длъжност. Твърдо реши обаче, че трябва да свикне с тази мисъл.

Андрю й телефонира два пъти — веднъж в службата, а по-късно и в къщи. Щом разбра за приемането на оставката й, каза, че ще се прибере рано и пристигна точно навреме за следобедния чай, който Силия вече бе приготвила. За нея това бе новост, но й се струваше, че занапред ще стане ежедневен навик.

Двамата се поздравиха с много нежност.

Докато пиеше чая си, Андрю ласкаво й каза:

— Необходима ти е почивка от „решения“, затова аз взех няколко от името на двама ни. Едното е ти и аз да си поживеем мъничко.

Той извади един голям кафяв плик и обясни:

— На път за в къщи се отбих в една туристическа агенция да изпълня друго мое решение. Тръгваме на пътешествие.

— Къде?

— Навсякъде. Ще обиколим света!

Тя протегна ръце към него:

— О, Андрю, ти си чудесен! Ти си моята утеха и радост в живота!

— Да се надяваме, че ще запазиш същото чувство, след като шест месеца ще бъдем непрестанно заедно по въздух, суша и море. — Андрю започна да вади проспекти от плика. — Като начало смятам да отпътуваме със самолет за Европа, там да пообиколим — Франция, Испания, Италия и някъде другаде, ако някой от нас се интересува. После тръгваме с кораб по Средиземноморието…

Силия бързо се ободри въпреки потиснатото си настроение. Те често бяха приказвали за околосветско пътешествие, но винаги някак неопределено, като въпрос на далечно бъдеще. Наистина защо не сега? — рече си тя. — Нима ще ни се отдаде по-подходящ момент?

Ентусиазиран като дете, Андрю вече вдъхва живот на идеята, помисли си Силия. — Ще отидем в Египет и Израел, после ще се спрем малко в Обединените арабски емирства… Индия, разбира се… Япония на всяка цена, също така Сингапур… Трябва да включим в маршрута Австралия и Нова Зеландия…

— Блестяща идея! — възхити се тя.

— Налага се да си намеря заместник, докато отсъствам от работа. Вероятно ще ми отнеме около месец, докато уредя въпроса, тъй че през март ще можем да потеглим.

С децата нямаше да имат проблеми, тъй като Лайза и Брус вече бяха поели ангажименти да работят през лятото и нямаше да останат в къщи.

Разговорът им продължи и Силия чувстваше, че днешната мъка щеше отново да я споходи и вероятно никога нямаше да отзвучи напълно, но за момента, и то с помощта на Андрю, успя да я отблъсне.

Късно същата вечер Андрю я запита:

— Знам, че е още рано, но ме интересува дали изобщо си мислила какво ще правиш, след като вече си скъсала с „Фелдинг-Рот“. Не мога да си представя, че ще решиш да останеш постоянно в къщи!

— Не, разбира се — отвърна тя. — Сигурна съм, че няма да остана. Но с каква работа ще се хвана просто не знам Трябва ми време, за да помисля — и ти ми го даваш, скъпи.

През тази нощ те се любиха не с пламенна страст, а със сладка нежност, която утеши Силия.

През следващите няколко седмици Силия удържа на думата си да не прави публични изказвания защо е напуснала „Фелдинг-Рот“. Нямаше нищо чудно в това, че новината за оставката й бързо се разпространи сред хората от бранша и стигна до ушите на деловия печат. Разпали се доста силно любопитство, но то си остана незадоволено Обаждаха й се от „Уолстрийт джърнъл“, „Бизнес уик“ и „Ню Йорк таймс“, но тя отказа да даде интервюта. Също така любезно отклоняваше въпросите на приятелите им — както на своите, така и на Андрю.

Само с Лайза и Брус сподели всичко и то по настояване на Андрю.

— Длъжна си да им кажеш — обясни той. — Децата ти се възхищават също както и аз. Те имат право да знаят защо могат да продължат да изпитват същото чувство. Не бива да остават в неведение.

Това означаваше да се пътува до Станфорд — заради Лайза, и до Потстаун — където Брус вече бе в трети курс на колежа „Хил“. Една кратка промяна за Силия, която й се отрази много добре. Нали дните й вече не бяха запълнени с активна търговска дейност! Не бе съвсем лесно да се приспособи към живот, в който имаше повече време, отколкото можеше да оползотвори.

Лайза изрази съчувствие, но прояви практицизъм:

— Ти ще си намериш друга работа, мамо, и при всички случаи ще бъде отговорна. Но точно сега най-доброто нещо е ти и татко да тръгнете на това околосветско пътуване.

Брус обаче с усет, далеч надхвърлящ годините му, сполучливо обобщи случилото се:

— Главното е да си спокойна пред съвестта си, мамо… и след като е минало достатъчно дълго време, пак да си убедена, че си постъпила правилно.

Разговорите с двете деца подействаха успокоително на Силия и в началото на март тя и Андрю излетяха от Ню Йорк за Париж. Започна тяхната разтоварваща от всякакво напрежение одисея.

14

Мартин Пийт-Смит вече си беше легнал, но не го хващаше сън. Бе събота, малко преди полунощ, краят на богата със събития и вълнения седмица.

Решил, че ще заспи, когато му дойде времето, той лежеше отпуснат с отворени очи, а мислите му бродеха на воля.

Науката, мислеше си шеговито той, би могла да се сравни с жена, която прикрива благосклонността си към своя ухажьор, докато той вече загуби надежда и реши, че е безсмислено да продължава. И тогава, изведнъж променила настроението си, жената разкрива своята тайна, сваля дрехата си и всеотдайно разтваря обятия.

Мартин продължи метафората по-нататък. Понякога изпитва поредица оргазми (не бе ли „вълнички“ думата, с която си служат жените?) и постепенно неизвестното и мечтаното започва да се откроява все по-ясно и по-ясно.

Защо, по дяволите, питаше се той, губя време с цялата тази сексуална фантасмагория?

И си отговори сам: Много добре знаеш защо! Заради Ивон. Всеки път, когато приближи до теб в лабораторията, умът ти хвръква нанякъде, може би към нещо като биология, но съвсем сигурно не към науката.

Е, защо тогава не направиш нещо?

Защо наистина? Върни се на въпроса по-късно!

Мигновено мисълта на Мартин се насочи към научните му търсения и към действително големия му успех, постигнат от… Кога всъщност започна всичко?

И той си спомни за оня миг и за дните преди него.

Силия Джордан беше в Харлоу преди две години — през 1975 г. Мартин си спомни как й показваше хроматограмите и обясняваше „където се появят ивици е налице пептид… Ще видите тъмни ивици в два реда и… поне девет пептида“.

Проблемът обаче, непреодолимият проблем явно бе, че сместа от пептиди, открита в мозъчната тъкан на младите плъхове, бе в съвсем малко количество, за да бъде пречистена и изпробвана. Тя също така съдържаше чужди, несвойствени частици, което накара Рао Састри да ги опише като „безсмислени“ пептиди.

Опитите за пречистване на сместа продължиха, но резултатите в най-добрия случай бяха случайни и като че ли потвърждаваха мнението на Састри за необходимостта от нова техника — проблем на следващите десет или повече години.

Духът на изследователите в Харлоу бе паднал. Те бяха загубили вяра в теоретичните постановки на Мартин.

Тогава, на най-ниското ниво на отлива, изведнъж настъпи преломът.

След упорит труд, използвайки по-големи количества мозъчна тъкан от млади плъхове, те постигнаха частично пречистване. Новата обогатена смес, съдържаща по-малко пептиди, бе инжектирана в старите плъхове.

Почти веднага настъпи изненадващо подобрение в способността на старите плъхове да учат и да помнят. Това се потвърди при тестовете в лабиринт.

Мартин с усмивка си спомни лабиринта, който използваха в лабораторията.

Той бе миниатюрно подобие на лабиринтите, в които се бяха забавлявали векове наред хората, търсейки начини да излязат. Обърквали са се, лутали са се в задънени коридори, преди да намерят изхода. Най-известният лабиринт в света, създаден през седемнайсети век по всяка вероятност за крал Уилям III, бе в Хамптън Корт Палъс, западно от Лондон.

Шперплатовият лабиринт в института представляваше умалено копие на този в Хамптън Корт. Беше го направил един от научните сътрудници през свободното си време. За разлика от този в Хамптън Корт обаче той се използваше само от плъхове.

Оставяха всяко животно в преддверието на лабиринта, при необходимост го побутваха, но после то само трябваше да намери изхода, където го очакваше някакво лакомство за награда. Наблюдаващите засичаха времето при всеки опит.

До започването на последната серия от експерименти резултатите общо взето бяха предвидими. Млади и стари плъхове след вкарване в лабиринта за първи път успяваха да излязат, но след много трудности. При втория опит обаче младите се оправяха и стигаха до наградата по-бързо, при третия — още по-бързо и тъй нататък.

Те явно се учеха от всеки нов опит, запомняйки къде да свърнат или да отминат.

Поведението на старите плъхове бе друго. Те или изобщо не можеха да научат ходовете, или пък успяваха да се измъкнат, но много по-бавно от младите.

Докато не ги инжектираха с новия пептиден разтвор.

След инжекцията станаха неузнаваеми. При третия или четвъртия опит всеки от старите плъхове буквално бягаше из лабиринта, в повечето случаи без никакви колебания и грешки. Сега вече нямаше голяма разлика във възможностите на младите и старите плъхове.

Тестовете продължаваха да дават същите резултати и вълнението на наблюдаващите ги изследователи растеше. Дори се чуха радостни възгласи, когато един дебел стар плъх се справи блестящо със задачата. Веднъж Рао Састри стисна ръката на Мартин:

— Господи! Ти през цялото време си бил прав! Имаш основание да кажеш на всички ни „О, роде неверни!“13

Мартин поклати глава:

— И аз бях започнал да губя надежда.

— Не го вярвам — възрази Састри. — Понеже си джентълмен по дух, не искаш да поставяш колегите си в неудобно положение.

— Както и да е, сега имаме право да съобщим в Америка — отговори доволен Мартин.

Информацията се получи във „Фелдинг-Рот“, Ню Джързи, когато с пълна пара се подготвяше пускането на монтаина в продажба, малко преди Силия да изрази съмнение към препарата.

А докато в Ню Джързи четяха радостното съобщение, институтът в Харлоу бе изправен пред нов проблем.

Въпреки добрите резултати последната пептидна смес създаваше трудности. Както и предишната тя бе в съвсем ограничено количество. Необходими бяха много по-големи дози, за да продължи по-нататъшното пречистване с оглед откриването и отделянето на единствения пептид, специфичен за паметта.

Мартин реши този проблем с помощта на антитела. Те щяха да се съединят с желания пептид и да го отделят. Бяха необходими зайци, понеже те произвеждат много повече антитела, отколкото плъховете.

На сцената излезе Гъртруд Тилуик.

Зоотехничката, която се грижеше за животните в института, бе коравосърдечна жена, с постоянно стиснати устни, надхвърлила четиридесетте. Найджъл Бентли я бе назначил сравнително скоро, а Мартин изобщо не работеше пряко с нея.

Веднъж обаче госпожица Тилуик донесе няколко заека по молба на Мартин в личната му лаборатория. Беше й обяснил предварително, че в лапичките им трябва да се инжектира пептидна смес в маслен разтвор. Един много болезнен процес, което налагаше всяко от животните да се държи здраво.

Заедно със зайците Тилуик носеше малка дъсчица, на която бяха опънати четири каишки. Тя отвори клетката, хвана един заек и го постави върху дъсчицата с корема нагоре. После бързо разчекна краката му и ги опъна към четирите края на дъсчицата с четирите каишки.

През цялото време тя пипаше грубо и небрежно, равнодушно и много жестоко. Мартин се ужаси, а изпадналото в паника зайче започна да пищи. Той за първи път разбра, че зайците могат да пищят — писъкът беше ужасяващ. После животното млъкна и докато тя стягаше четвъртия му крак, то се отпусна безжизнено. Явно бе умряло от страхотната уплаха.

Втори път, пак заради животно, Мартин изпадна в едно от изключителните си състояния на яростен гняв и изгони Тилуик от лабораторията.

Госпожица Тилуик напусна сцената.

Мартин извика и предупреди Найджъл Бентли, че в института не бива да остава нито един сътрудник, равнодушен към страданията на животните, каквато бе зоотехничката.

— Разбира се, Тилуик трябва да си отиде — съгласи се Бентли. — Съжалявам за случилото се. Техническата й квалификация е добра, но не проверих за НЛГ.

— Да, нежната любяща грижа за нас е необходимо изискване. Можеш ли да ми изпратиш някой друг?

— Ще ви изпратя помощничката на Тилуик. Ако се справя добре, ще я повишим.

На сцената излезе Ивон Евънс.

Ивон бе двайсет и пет годишна, закръгленичка, но приветлива и привлекателна, с дълга руса коса, детински сини очи и млечнорозова кожа. Тя бе от Брекън, малко градче в Черните планини, Уелс, което се отразяваше в напевния й говор. Ивон имаше изумителен бюст и явно не носеше сутиен.

Добре развитите й гърди предизвикаха възхищение у Мартин още от пръв поглед, но то се засили особено по време на инжекциите.

— Най-напред ми дайте една-две минути — му каза Ивон. Тя не обърна никакво внимание на дъсчицата с каишките, донесена от Гъртруд Тилуик. Докато Мартин чакаше със спринцовката за подкожни инжекции в ръка, Ивон взе внимателно едно от зайчетата, опря го нежно до лицето си, започна да тананика и да го успокоява, да му шепне гальовно. После гушна главата му в гърдите си и насочила задните му лапички към Мартин, каза:

— Хайде!

Шест зайчета бяха инжектирани за невероятно кратко време — по една инжекция във всяка лапичка. Макар че го разсейваше близостта до нейните гърди — на моменти му се искаше да сложи собствената си глава на мястото на заешката, — Мартин работеше внимателно и в ритъм с Ивон.

Животните наистина се укротяваха от нежната й ласка, но явно ги болеше и след малко тя запита:

— Наистина ли трябва в пръстенцата на лапичките им?

Мартин сбърчи челото си:

— И на мен никак не ми се иска, но там е подходящо място за образуване на антитела. Въпреки че инжекцията е болезнена и дразненето продължително, точно това привлича клетките, произвеждащи антитела.

Изглежда Ивон остана доволна от обяснението. Когато свършиха с инжекциите, той каза:

— Ти обичаш животните.

Тя се обърна изненадана към него:

— Разбира се.

— Не всеки ги обича.

— Искате да кажете Тили? — потрепна лицето на Ивон. — Тя дори себе си не обича.

— Госпожица Тилуик вече не работи тук.

— Знам. Разбрах от господин Бентли. Той ми каза, че имам необходимата квалификация и ако ме харесвате, ще мога да върша нейната работа.

— Харесвам ви — отговори Мартин и сам се изненада, когато добави: — Много ви харесвам.

Ивон се засмя:

— Може да се разбира и в друг смисъл, докторе!

Въпреки че други започнаха да се занимават с инжектирането на зайците, когато Мартин беше в лабораториите, очите му често се спираха на Ивон. Веднъж, докато мислите му бяха заети повече с нея, отколкото с работата, той я запита:

— Щом като обичате толкова много животните, защо не се записахте във ветеринарния факултет.

Тя се поколеба, но после с необичайна острота отговори:

— Исках да постъпя.

— И какво стана?

— Скъсаха ме на един изпит.

— Само на един ли?

— Да.

— Не можехте ли да се явите отново?

— Не. Не ми беше възможно — тя го гледаше от упор и Мартин не можеше да не вдигне очи, при което погледите им се срещнаха.

Ивон продължи:

— Родителите ми нямаха пари да ме издържат и аз трябваше да тръгна на работа. Затова станах зоотехничка — най-близкото до ветеринарен лекар.

Тя се усмихна мило и Мартин разбра, че сърцето й вече знае защо не си откъсва очите от нея.

Оттогава минаха няколко седмици и вниманието му бе погълнато от други въпроси.

Един от тях бе компютърният анализ на продължаващите тестове с плъховете, който показваше, че резултатите не са плод на някаква щастлива случайност — месеци наред те бяха едни и същи. Този факт сам по себе си представляваше чудесна новина, но освен това успяха да получат пречистена пептидна смес, позволяваща отделяне на единичен активен пептид. Този толкова много мечтан и издирван пептид се оказа седмата ивица на първоначалните хроматограми и веднага бе наречен пептид 7.

За тези две постижения бе съобщено в Ню Джързи и веднага се получи поздравление от Сам Хоторн. Мартин много искаше да се свърже със Силия, но малко преди това бе научил за оставката й. Домъчня му, въпреки че не разбра защо е напуснала. Струваше му се несправедливо Силия, толкова тясно свързана с целия научен проект и с института в Харлоу, да не сподели радостта от тези успехи, за които имаше значителен принос. Също така той почувства, че е загубил един приятел и съюзник и се чудеше дали двамата отново ще се срещнат. Не му се вярваше.

Докато в безсъницата си Мартин правеше този мислен обзор на събитията, смущаваше го един научен проблем. Отнасяше се до старите плъхове, на които през последните няколко месеца редовно инжектираха пептиди.

Паметта на животните се подобряваше, но общото им физическо състояние се влошаваше. Те забележимо отслабнаха, почти измършавяха. На фона на големите сполуки това предизвикваше тревожни въпроси.

Дали пептид 7 с благотворното си въздействие върху мозъка не бе вреден за организма? Дали плъховете, редовно инжектирани с пептиди, най-накрая няма да изнемощеят напълно и да умрат? В такъв случай пептид 7 щеше да се окаже неприложим както за животни, така и за хора и цялата изследователска работа — четири години в Харлоу плюс къртовския труд на Мартин преди това в Кеймбридж, щяха да отидат на вятъра.

Той пропъди от ума си призрака на съмнението. Поне за тази събота и неделя.

За тази съботна вечер… О, не! Вече бе станало неделя сутрин… Отново си помисли за Ивон, пак се сети за въпроса, който си бе задал преди малко: Защо тогава не направиш нещо?

Би могъл да й се обади по телефона и съжали, че не го е направил по-рано. Вече бе много късно. Наистина ли? По дяволите! Защо пък да не й звънне?

За негова голяма изненада тя вдигна телефонната слушалка след първия сигнал.

— Ало.

— Ивон?

— Да.

— Тук е…

— Знам кой е.

— Ами… аз лежах тук, не можех да заспя и просто помислих…

— И мен не ме хваща сън.

— Мисля си дали не бихме могли да се срещнем утре? Тя припомни:

— Утре е понеделник.

— А, вярно. Тогава какво ще кажеш за днес?

— Добре.

— По кое време ти е удобно?

— Защо не сега?

Смаян от внезапно усмихналото му се щастие, той запита:

— Да дойда ли да те взема с колата?

— Знам къде живееш. Сама ще дойда.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Струваше му се, че трябваше да й каже още нещо.

— Ивон.

— Да?

— Радвам се, че ще дойдеш.

— И аз — той чу нежния й смях. — Мислех си, че никога няма да се решиш.

15

Подобно на заглавието на една книга, което си спомняше Мартин, това бе незабравима нощ.

Още с пристигането си Ивон бе непосредствена и възхитителна. След като пламенно се целунаха с Мартин, тя помилва неговите домашни кучета и котки, които любопитно я бяха наобиколили в антрето и запита:

— Къде е спалнята ти?

— Сега ще ти я покажа, ела — отговори той и я поведе по стълбите. Тя носеше малък сак.

В меко осветената спалня Ивон бързо свали всичките си дрехи пред очите на Мартин. Той я гледаше примрял от възхита. Особено гърдите й бяха прелестни. Сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

В леглото телата им се сляха неудържимо, с много радост и любов. Мартин чувстваше в нея всеотдайна, щедра физическа страст, бликаща от буйния извор на природата й. Навярно това бе обич към самия живот, към всички живи създания, изразена и в парещия й език, който сякаш бе навсякъде, и в нейните игриви устни, търсещи и изследващи при всеки нов допир, и в натиска и ритъма на тялото й. Той откликваше с непозната за него наслада, завладяла внезапно цялото му същество, породена сякаш инстинктивно.

— Не бързай! — пошепна тя.

— Ще опитам — отвърна той.

Въпреки желанието им тяхната взаимна жажда бързо ги отведе до върховния миг. После напрежението отмря и Мартин почувства успокоение и блаженство — състояние, на което много рядко се беше радвал в целия си живот.

Даже в такъв момент будният му изследователски ум търсеше причините за изключителното спокойствие. Навярно, разсъждаваше той, просто съм се разтоварил от непрекъснатото напрежение. И все пак „ненаучните“ инстинкти му говореха, че има още нещо — Ивон бе необикновена жена, надарена с вътрешно спокойствие, което се предаваше и на другите около нея. С тази мисъл се унесе в дълбок сън.

Утринните лъчи и тракането на съдове долу в кухнята го събудиха. След секунди се появи Ивон, намъкнала един негов халат, с поднос в ръце, на който бяха наредени каничка с чай, чаши, чинийки и бисквити с мед. Придружаваше я домашният ансамбъл от две кучета и три котки, открили в нейно лице една нова приятелка.

Ивон сложи подноса на леглото, близо до вече седналия Мартин.

Тя усмихната посочи халата:

— Предполагам, че няма да ми се сърдиш.

— На теб ти отива повече, отколкото на мен.

Тя седна на леглото и започна да налива чая.

— Ти обичаш чая с мляко, но без захар.

— Да, но откъде…

— Питах в лабораторията. Да съм осведомена, ако се наложи за всеки случай. Ах, какъв хаос е в кухнята! — тя му подаде чашата.

— Благодаря. Съжалявам, че е разхвърляно. Нали живея самичък…

— Преди да си тръгна, че почистя.

Халатът се бе поотворил. Мартин запита:

— Предполагам, че не бързаш?

Тя не оправи халата и отново се усмихна:

— Внимавай да не си опариш пръстите. Чинийката е гореща — предупреди Ивон.

— Не мога да повярвам на очите си — възкликна той. — Закуската в леглото е лукс, на който не съм се наслаждавал от години.

— Редовно и по-често да ти се случва. Ти го заслужаваш.

— Но гостенката си ти. Аз трябваше да ти донеса закуската в леглото.

— На мен пък така ми е по-приятно — увери го Ивон. — Искаш ли още чай?

— Може би по-късно.

Той остави чашата и протегна ръце към нея. Ивон разтърси рамене, халатът се смъкна на пода и тя легна при Мартин. Притиснал се към нея, този път по-спокоен, той галеше гърдите й, бедрата й. Целуна я и прошепна:

— Имаш красиво тяло.

— Имам дори в излишък. Трябва да поотслабна — засмя се тя и посягайки към бедрото си, стисна с палец и показалец млечнобяла плът: — Нужен ми е малко от твоя пептид 7. От него бих могла да отслабна както ония плъхове.

— Не е необходимо — Мартин бе заровил лице в косите й. — Аз харесвам всичко в теб точно тъй, както е сега.

С всяка минута страстното им влечение един към друг се възраждаше и усилваше. Мартин бе в ерекция, а Ивон поривисто го притегляше към себе си, докато той се готвеше да проникне в нея.

— Хайде! Ела в мен! — настоя тя.

Мартин изведнъж замръзна и ръцете му се отпуснаха. После хвана Ивон за раменете и я отдели от себе си.

— Какво каза?

— Казах ела в мен!

— Не, преди това.

Тя умолително прошепна:

— Мартин, не ме измъчвай! Аз те искам сега!

— Какво каза?

— Ах, по дяволите! — недоволна, че настроението между двамата е изчезнало, тя се отпусна и падна по гръб на леглото. — Защо го направи?

— Искам да знам какво каза ти! За пептид 7.

Тя нацупено отговори:

— Пептид 7 ли? О, казах, че ако взема малко от него, бих могла да отслабна като плъховете. Но какво…

— Точно така си и мислех! — възкликна той и стана от леглото. — Бързо се обличай!

— Защо?

— Отиваме в лабораторията!

Тя не можеше да повярва:

— Сега ли?

Мартин, метнал ризата на гърба, вече си обуваше панталоните:

— Да. Веднага.

Възможно ли бе това да е истина? Възможно ли бе действително да е истина — питаше се той, вече в института.

Мартин стоеше и гледаше как дузина плъхове един по един бягат из лабиринта. Беше помолил Ивон да ги донесе от вивариума. Същите плъхове бяха редовно инжектирани през последните няколко месеца с частично пречистена смес, а напоследък с пептид 7. Всичките бяха слаби, далеч по-слаби, отколкото при започване на новата серия инжекции. Ивон прибираше последния в кафеза му.

Все още бе ранна неделна утрин. Освен тях и един пазач, с когото на идване размениха по някоя дума, в института нямаше никого. Цареше гробна тишина.

Дванайсетият плъх както другите свои събратя започна да се храни от една кутийка в кафеза.

Мартин отбеляза:

— И все пак се хранят добре.

— Да, добре си хапват — потвърди тя. — А сега ще ми кажеш ли защо е всичко това?

— Разбира се. Понеже плъховете, на които давахме пептиди отслабнаха, а някои дори измършавяха, ние помислихме, че се е влошило общото им здравословно състояние — Мартин със съжаление допълни: — Този извод не е научно издържан!

— Какво значение има?

— Вероятно голямо. Ако приемем, че състоянието им не се е влошило. И предположим, че те са съвсем здрави. И се чувстват дори по-добре отпреди. Ако допуснем, че пептид 7 помага не само за засилване на паметта, но и за здравословно сваляне на излишни килограми.

— Искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че сме попаднали на нещо, което хората са търсили с векове — организмът да усвоява храната, без да затлъстява и да увеличава масата си.

Ивон го гледаше с отворена уста.

— Но това може да бъде страхотно важно!

— Точно така, ако е вярно обаче.

— Но не си беше поставил такава задача.

— Много открития са направени, когато учените са търсели нещо съвсем друго.

— И сега какво решаваш?

Мартин поразмисли.

— Трябва ми съвет на специалисти. Утре ще ги поканя да дойдат тук.

— В такъв случай можем отново да отидем у вас? — запита тя с надежда в гласа.

Той обви ръка през кръста й:

— Не бих могъл да си представя по-хубаво нещо!

— Ще ви изпратя подробен отчет с измервания на мас-тите в организма, лабораторните резултати за кръвта, анализ на урината и изпражненията, направени в собствената ми лаборатория — каза на Мартин поканеният от него ветеринарен лекар. — Веднага обаче мога да ви уверя, че това са едни от най-жизнените плъхове, които изобщо съм виждал, особено като имам предвид напредналата им възраст.

— Благодаря, докторе — отвърна Мартин. — Надявах се, че ще е така.

Беше вторник. Доктор Ингърсол, дългогодишен специалист по малки бозайници, бе дошъл от Лондон с един сутрешен влак и щеше да се върне следобед.

В четвъртък се очакваше и друг специалист — диетолог от Кеймбридж.

— Надявам се, ще ми кажете с какво точно сте инжектирали тия ваши плъхове? — полюбопитства доктор Ингърсол.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да запазя мълчание — отговори Мартин. — Поне засега.

Ветеринарният лекар кимна:

— Очаквах такъв отговор. Както и да е, драги колега, вие явно сте попаднали на нещо много интересно.

Мартин с усмивка прекъсна разговора дотук.

След два дни диетологът Йън Кавалиъро даде още по-любопитен коментар.

— При работа с тези плъхове вие вероятно сте предизвикали промени във функциите на ендокринната им жлеза или на централната им нервна система. Или и на двете — сподели той. — В резултат на промяната калориите, които приемат животните, се превръщат в топлина вместо в мазнини. Ако не се прекалява, това не е никак вредно. Организмът им просто се избавя от излишната топлина чрез потене или по други пътища.

Доктор Кавалиъро, млад учен, с когото Мартин се познаваше от Кеймбридж, бе известен като голям авторитет в областта на храненето.

— Според някои нови данни различните индивиди-хора или животни — притежават различна способност за оползотворяване на калориите. Някои калории се превръщат в масти, но повечето се изразходват за извършване на работа от организма, която ние не виждаме и не чувстваме. Например клетки, изпомпващи от себе си йони в кръвта при непрекъснат цикличен процес.

Диетологът спря за момент и продължи:

— Други калории трябва да се превърнат в топлина, за да поддържат температурата на тялото. Установено е, че пропорцията на калориите за топлина, за обмяна на веществата и за масти е много различна. И затова, ако можете да я променяте и контролирате — както изглежда правите с тези животни, — ще бъде наистина голямо постижение.

Малцината, които Мартин бе поканил да участват в обсъждането с Кавалиъро, напрегнато слушаха. Това бяха Рао Састри, двама други научни сътрудници от института и Ивон.

Састри се намеси:

— Тези вариации в съотношението масти-работа-топлина обясняват защо някои щастливци могат да ядат много, без да напълняват.

— Точно така — усмихна се диетологът. — Всички сме ги срещали и навярно сме им завиждали. Но може би нещо друго също така влияе на вашите плъхове — чувството за глад.

— Чрез ЦНС ли? — запита Мартин.

— Да. Централната нервна система естествено в много висока степен се регулира от мозъчните пептиди. И понеже ми казахте, че инжектираният материал засяга мозъка, може да намалява сигналите за глад… Тъй или иначе, вашето химическо съединение явно има желания ефект против затлъстяване.

Обсъждането продължи, а на другия ден Мартин използва израза на Кавалиъро „желания ефект против затлъстяване“ в поверително съобщение лично до Сам Хоторн.

„Докато засилването на паметта с пептид 7 си остава нашата главна цел — писа Мартин, — ние ще експериментираме допълнително за изясняване на това странично явление, което на пръв поглед изглежда положително и може да има клинични перспективи.“

Въпреки че съобщението имаше доста въздържан тон, Мартин и колегите му в Харлоу изпаднаха в трескав възторг.