Опасно лекарство

1

Включването в листата на бързо издигащите се ръководители във „Фелдинг-Рот“ по нищо не се различаваше от практиката в другите компании. Да ви избират като кандидат за старши ръководния състав, означаваше да ви бъдат предоставени по-добри възможности за изучаване на бизнеса и за доказване на личните качества. Разбира се, не всеки в листата успяваше да се издигне. Има и други кандидати. Конкуренцията е ожесточена. Освен това всяко име може да бъде задраскано по всяко време.

Силия съзнаваше всичко това. Тя също така знаеше, че е жена, и следователно е преодоляла едно допълнително препятствие, което не съществува за мъжете. Необходимостта да се справя с двойно повече мъчнотии, й вдъхваше още по-голяма сила.

Същевременно съжаляваше, че шестдесетте години на нашия век се очертаваха като безплоден, лишен от новаторски постижения период в търговията с лекарствени средства.

— И в миналото се е случвало — каза Сам Хоторн, когато Силия сподели тази мисъл. — Спомни си, през последните двадесет години бяхме свидетели на препарати-чудеса: антибиотиците, нови лекарства за сърцето, противозачатъчните хапчета, успокоителните средства и други. Сега сме в затишие пред следващата голяма вълна от научни открития.

— Колко ще трае затишието?

Сам замислено прокара длан по оплешивялото си чело.

— Кой знае? Може би две години, или пък десет. Междувременно нашият лотромицин върви много добре и разработваме усъвършенствани серии на вече утвърдили се препарати.

Тя запита рязко:

— Това не е ли по системата „и ние го правим“? Да копираме сполучливи лекарства на наши конкуренти? Игра на молекулярна „рулетка“ — променяме състава на медикамента само колкото да не ни дадат под съд, че сме откраднали патента на друга фирма?

Сам сви рамене:

— Може и така да се каже, ако предпочиташ да се изразяваш с езика на критиката.

— Щом говорим за критиката, не е ли вярно, че тя ни обвинява в губене на изследователска енергия за препарати от рода „и ние го правим“, енергия, която трябва да насочим към по-резултатни, по-полезни проекти?

— Време е да разбереш, Силия, че нас ни критикуват за всичко — в гласа на Сам се долавяше сърдита нотка. — Особено хората, които не знаят или не искат да разберат, че препаратите от рода „и ние го правим“ поддържат дейността на компании като нашата в години, когато науката не може да блесне с открития. Такива безплодни периоди са обичайно явление. Нали знаеш, че след успешното приложение на ваксината за едра шарка на учените бяха необходими сто години, за да разберат на какво се дължи положителното й действие?

За Силия този разговор бе тягостен, но сетне разбра, че и други фармацевтични фирми страдат под сянката на застоя и не предлагат нищо ново и впечатляващо. В същото състояние се намираше цялата лекарствена индустрия, а то — макар че по онова време никой не знаеше със сигурност — щеше да продължи до седемдесетте години и да докаже, че Сам бе пророчески прав.

През по-голямата част на 1963 година Силия се утвърждаваше като директор на търговската квалификация. До ноември.

— Повиках те, за да ти съобщя, че имаш ново назначение — каза Сам на Силия. Те разговаряха в неговия облицован с дъбова ламперия кабинет. Бе един навъсен следобед в края на ноември. Тя изчака, но Сам не каза нищо повече. После въздъхна и усмихната заговори:

— Много добре знаеш, че умирам от любопитство, но искаш да те попитам и аз го правя. О’кей, Сам, каква е новата ми работа?

— Главен директор на филиала за препарати без рецепта. Ще отговаряш изцяло за „Брей & Комънуелт“. Теди Ъпшоу, който ти беше началник, сега ти става подчинен. Предполагам, че си доволна и щастлива, Силия — усмихна се той.

— О, да! Наистина съм щастлива, Сам. Благодаря ти!

Вицепрезидентът на „Фелдинг-Рот“ я погледна изпитателно:

— Май нещо смущава радостта ти?

— Не, нищо — решително поклати глава тя. — Просто… Е, аз наистина нямам представа за работата ни с лекарствени средства без рецепта.

— Ти не си изключение — отговори той. — Аз също се чувствах съвсем бос, когато трябваше да отида на работа в този сектор за няколко години. Мога да го сравня с мисия в чужбина. Или — подвоуми се той — с преминаване в друга, непозната част на града.

— По-малко престижната част ли?

— Може би.

И двамата знаеха, че „Фелдинг-Рот“, както другите големи фармацевтични компании, издига висока стена между препаратите срещу рецепта, или престижния бизнес, и лекарствените средства продавани без рецепта-дейност често разглеждана като бизнес втора категория. От двете страни на стената действаха две съвсем изолирани системи, всяка със свои администрация, научноизследователски екип и търговски персонал.

В духа на тази политика „Фелдинг-Рот“ поддържаше филиала си „Брей & Комънуелт“, отначало малка самостоятелна фирма за лекарствени средства, закупена отдавна от сегашната й компания-майка. Напоследък филиалът бе ориентиран изключително към препарати без рецепта и в хорските очи нямаше нищо общо с „Фелдинг-Рот“. Точно това искаше централното ръководство.

— В „Брей & Комънуелт“ ще обогатиш професионалния си опит — каза Сам. — Ще се научиш да работиш с лекарства против кашлица, мехлеми за хемороиди и шампоани. Препаратите без рецепта представляват твърде голям дял в стокооборота ни и осигуряват купища пари. Така че трябва да се запознаеш с този сектор на нашата търговия — как действа и защо.

Той продължи:

— И нещо друго. Може би ще трябва да прекратиш за известно време критичните преценки.

Силия запита озадачена:

— Би ли ми обяснил защо?

— Сама ще разбереш.

Тя реши да не настоява.

— Трябва да ти кажа и още нещо — продължи Сам. — Филиалът „Брей & Комънуелт“ е в застой и има нужда от нови инициативи и нови идеи. Може би идеите на една силна, изобретателна, понякога сурова жена! — усмихна се той. — Да, какво има?

Въпросът му бе отправен към секретарката, приветливо чернокожо момиче, застанало на вратата. Тя не успя да отговори веднага и Сам продължи:

— Маги, казах ти, че не искам да бъда…

— Момент! — прекъсна го Силия, която бе забелязала нещо, убегнало от очите на Сам: по бузите на Маги се стичаха сълзи. — Маги, какво се е случило?

Момичето едва успя да отговори, думите й се губеха сред хлипове и хълцане:

— Президентът… президентът Кенеди е застрелян… в Далас… всичко е свършено… по радиото.

Обзет от ужас и недоверие, Сам Хоторн светкавично включи радиото в кабинета си.

По-късно, както повечето хора от нейното поколение, Силия винаги, винаги си спомняше къде се бе намирала и какво бе правила в този страшен миг! Това бе едно разтърсващо, вцепеняващо въведение към настъпващите апокалиптични дни, време на разбити надежди и дълбоко униние. Независимо дали приближаването на обетованата земя е било мираж или реалност, хората бяха обхванати от чувството за някаква празнота, за безвъзвратна загуба на едно ново начало, изчезнало внезапно в небитието. Господствуваше усещане за нестабилност във всяко отношение, за безсмислието на другите по-дребни тревоги — а що се отнася до Силия — на личните й амбиции, на разговорите и проектите за новата й работа. Естествено вцепенението премина и животът продължи. За Силия — в „Брей & Комънуелт Инкорпорейтид“, филиал на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“, който се намираше в четириетажна сграда с фугирана тухлена зидария, на около два километра от централата. Тук след две седмици, в новия си, скромен, но удобен кабинет, тя прие Теди Ъпшоу, търговския директор на филиала, за да обсъдят проблемите, свързани с препаратите без рецепта.

Миналата седмица Силия се бе заровила в материали, свързани с новата й работа — финансови извлечения, научни доклади, кадрови досиета. Тя четеше и се убеждаваше, че Сам Хоторн е прав. Филиалът бездействаше поради недобро ръководство и наистина се нуждаеше от нови инициативи и идеи.

Тя започна разговора с Теди Ъпшоу настъпателно:

— Теди, искам да те питам честно и открито: засегнат ли си от това, че аз се намирам тук, а ти трябва да ми докладваш? Има ли значение, че ролите ни са сменени?

Слабичкият търговски директор се изненада:

— Дали има значение? Господи, Силия, не знаеш колко съм щастлив! Този филиал имаше нужда точно от човек като теб. Когато разбрах, че те местят тук, щях да извикам „ура“. Питай жена ми! Вечерта, след като научих новината, пихме за твое здраве. — Теди подчертаваше казаното с енергично тръскане на главата. — А пък що се отнася до това дали съм засегнат, не, мила моя, аз съм само един търговец — страхотно добър, но това е единственото, което ще бъда до края на живота си. Ти обаче имаш ум, който ще ми даде нещо добро, нещо много по-добро от това, което имаме, с което да търгувам.

Думите му развълнуваха Силия.

— Благодаря, Теди, ти също ми допадаш. Мисля, че двамата можем да работим много добре.

— Страхотно вярно!

— Работил си и в двата сектора на нашия бизнес-лекарствени средства с и без рецепта. Кажи ми каква е според теб разликата?

— Твърде съществена. В препаратите без рецепта има повечко сензационен шум. — Теди погледна към натрупаните в кабинета материали. — Предполагам, че си го разбрала от финансовите анализи.

— Няма значение, искам да чуя твоето мнение.

Той я погледна изпитателно:

— Откровено? Без задръжки?

Силия кимна.

— Точно така.

— Добре. Да погледнем на нещата от този ъгъл. И двамата знаем, че преди да бъде пуснато на пазара, за едно лекарство с рецепта са необходими изследвания, струващи милиони долари и изискващи време — пет, шест години. А препаратът без рецепта е готов за шест месеца, даже по-скоро — само да се определи химическият състав, а да се пресметне стойността му е дреболия. После големите пари отиват за опаковката, рекламата и продажбата.

— Теди, ти умееш да схващаш същността на нещата-отбеляза Силия.

Той сви рамене:

— Никога не си правя илюзии. Препаратите ни не са дело на Луи Пастьор.

— И все пак в цялата ни търговия продажбата на тези препарати напредва със шеметна скорост.

— Същинска ракета! Защото това е желанието на негово величество американския потребител. Всеки, щом почувства малко неразположение, най-често съвсем банално оплакване, което минава от само себе си, иска да се лекува сам. Всеки обича да се прави на доктор. И точно тук започва нашата роля. Е, ако ракетата, тъй или иначе, лети, защо „Фелдинг-Рот“, ти, аз, да не я хванем за опашката, за да ни изтегли по-нагоре?

Той спря, поразмисли и продължи:

— Бедата точно сега е, че не сме й стиснали здраво опашката, не извличаме онова, което ни предлагат възможностите на пазара.

— За възможностите на пазара съм съгласна и вярвам, че ще ги използваме, както трябва — каза Силия. — А самите препарати без рецепта имат малко повече стойност, отколкото ти мислиш.

Теди вдигна ръце, сякаш отговорът не бе от значение:

— Малко да, но не повече. Има няколко добри неща, например аспиринът. Останалите вършат работа, колкото да помогнат на човек да се почувства добре, дори само по пътя на самовнушението.

Тя настояваше:

— Нима действието на някои от препаратите против обикновена настинка, например, не надхвърля рамките на внушението?

— Никак! — категорично поклати глава Теди Ъпшоу. — Питай някой добър лекар. Питай Андрю. Ако теб или мен ни налегне настинка, какво трябва да правим като хора от занаята, тъй да се каже? Аз ще ти обясня! Отиваш в къщи, опъваш крака нависоко и си почиваш, пиеш много течности, вземаш някое и друго хапче аспирин. Ето това е всичко необходимо, което трябва да направиш, докато науката намери цяр за настинката. Според скромните ми знания много вода има да изтече дотогава.

Силия се засмя, макар че темата бе сериозна.

— Никога ли не вземаш лекарства против настинка?

— Никога. Въпреки че за наш късмет народът взема. Всяка година безброй наивници харчат половин милиард долара и купуват лекарства за настинка, които изобщо не помагат. Ние с теб, Силия, няма да откажем да им продаваме желаните от тях препарати, а най-хубавото нещо е, че това никак няма да им навреди — в гласа му трепна предпазлива нотка. — Нали разбираш, че тъй никога няма да говоря с външен човек. Откровен съм, защото ти ме питаш, насаме сме и си имаме доверие.

— Ценя искреността ти Теди, но не се ли смущаваш понякога, че търгуваш с препарати, от които няма реална полза?

— Отговорът е „не“ по две причини — Теди ги отмяташе на пръсти. — Първо, работата ми не е да правя оценки. Приемам света такъв, какъвто е, а не какъвто някои мечтатели мислят, че трябва да бъде. Второ, все някой трябва да продава такава продукция, а защо пък да не бъде Теди Ъпшоу? — Той я погледна изпитателно. — Май че това те тревожи?

— Да, понякога — призна тя.

— Шефовете казаха ли за колко време те изпращат в „Брей & Комънуелт“?

— Нищо не споменаха. Предполагам, че може да бъде завинаги.

— Ами, няма да те оставят тук дълго — уверено възрази той. — Вероятно ще работиш на тая длъжност една година и ще те преместят. И така, дръж се, душко! В края на краищата няма да е напразно!

— Благодаря, Теди. Приемам съвета ти, въпреки че имам намерение не само да се държа, но и да свърша доста работа.

Независимо от служебните си задължения, Силия като съпруга и майка бе решила в никакъв случай да не пренебрегва семейството си и преди всичко да поддържа близостта си с петгодишната Лайза и навършилия три години Брус. Всеки ден преди вечеря тя прекарваше по два часа с децата — график, който ревностно спазваше, колкото и важни да бяха служебните материали, донесени за проучване в къщи.

Вечерта след разговора си с Теди, Силия реши да чете на Лайза и на Брус, ако кротува и не пречи, започнатата преди няколко дни „Алиса в страната на чудесата“.

Брус бе необичайно послушен, изглеждаше изморен и като че ли имаше хрема и главоболие. Лайза, както винаги, бе цялата в слух, сякаш виждаше как високата Алиса се е спряла пред малка вратичка, понеже не може да влезе през нея в чудесната градина и очакваше тя да намери… „книга с правила как да се свиват хората като далекогледи. Тоя път намери на нея малко шише. («Уверена съм, че го нямаше по-рано» — каза Алиса.) Около гърлото на шишето висеше надпис; напечатани бяха хубаво, с големи букви, думите: изпий ме4.

Силия остави книгата, взе една салфетка, избърса нослето на Брус и продължи:

«Лесно беше да се каже „Изпий ме“!». Но тъкмо това умната малка Алиса не би могла да направи тъй бърже.

— Не, най-първо ще погледна — си каза тя и потърси дали е писано отровно или не.

…И това, което никога не забравяше: ако пиеш много от шише, на което пише «отрова», току-речи е за вярване, рано или късно, да ти стане лошо.

Само че на това шише не беше написано «отрова» и Алиса се осмели да опита; много й се хареса (имаше вкус на някаква смес от черешова торта, млечник, ананас, печена пуйка, бадемов сладкиш и топъл печен хляб с масло) и тя бързо го изпи.

«Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свиваш като далекоглед.»

И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока…“

Лайза я прекъсна:

— Мамо, тя не биваше да го пие, нали?

— В истинския живот не бива, но това е приказка-обясни Силия.

Лайза категорично настоя.

— Няма значение, тя не биваше да го пие!

Силия вече бе забелязала, че дъщеря й се оформя като силен, отстояващ мненията си характер.

— Ти си съвсем права, на татко момичето — дочу се зад тях бодрия глас на Андрю. Той бе влязъл тихо и незабелязано. — Никога не пий нищичко, за което не си сигурна, освен ако твоят доктор не ти го предпише!

Всички се разсмяха. Децата се хвърлиха в прегръдките му, а той целуна Силия.

— Точно сега предписвам по едно мартини „в-края-на-деня“ — каза Андрю и се обърна към съпругата си. — Ще ми правиш ли компания?

— Разбира се.

— Тате, Брус има настинка. Можеш ли да я изгониш? — запита Лайза.

— Не.

— Защо?

— Защото не съм настинал доктор — той я вдигна и прегърна. — Пипни ми челото! Аз съм затоплен доктор.

Лайза хихикаше.

— О, татенце!

— Много странно. Сякаш се повтаря един мой разговор днес — изненада се Силия.

Андрю остави Лайза, за да налее мартини.

— Какъв разговор?

— Ще ти кажа на вечеря.

Силия остави Алиса на лавицата до следващата вечер и се зае да приготвя децата за спане. От кухнята се носеше апетитен мирис на агнешко с къри, а в трапезарията Уини Огъст подреждаше масата за вечеря за двама. Как постигнах толкова хубав, приятен, щастлив живот? — се питаше Силия.

— Теди е абсолютно прав, че настинка не се лекува с нищо друго освен с течности, почивка и аспирин-потвърди Андрю, след като Силия му предаде разговора с Теди Ъпшоу в нейния кабинет.

Двамата се бяха навечеряли и пиеха кафе в дневната. Той продължи:

— Казвам на пациентите си, че и с лекарства, и без лекарства настинката им ще мине за една седмица.

Силия се засмя, а Андрю бутна по-навътре едно дърво, за да засили огъня в камината.

— Теди обаче греши, че тъй наречените лекарства против настинка са невинни. Много от тях са вредни, а някои дори опасни.

— Ами! „Опасни“ не е ли твърде пресилено — възрази тя.

Той настоятелно отвърна:

— Не е! Когато се опитваш да лекуваш настинка, може да влошиш други по-сериозни страдания.

После отиде до библиотеката и извади няколко книги, в които бе отбелязал някои страници с листчета.

— Тези дни чета точно това — каза той и започна да прелиства книгите.

— Повечето лекарства против настинка са миш-маш от разни съставки. Една от тях е фенилефрин — точно това, което се рекламира като деконгестивно успокоително средство за отбъбване лигавицата на носа. Обикновено фенилефринът не действа, докато се приема в малки количества, но затова пък повишава кръвното налягане — нещо, което е вредно за всеки и особено опасно за хипертонициите.

Той погледна една страница, на която си бе водил бележки:

— Обикновен чист аспирин по мнението на всички изследователи в медицината е най-доброто нещо за настинка. Но има много рекламирани и широко използвани заместители на аспирина, които съдържат фенацитин. Това химическо съединение може да увреди бъбреците и при честа продължителна употреба причинява непоправими поражения. Има хапчета с антихистаминови съставки, а това е недопустимо, защото увеличават мукуса в белите дробове. Има капки и спрей за нос, които носят повече вреда, отколкото полза — Андрю спря. — Да продължавам ли?

— Не — отговори Силия. — Ясно е.

— Накрая излиза, че при една много солидна реклама можеш да накараш хората да повярват на всичко и да купуват всичко.

— Но лекарствените средства против настинка помагат, хората твърдят, че е така! — възрази тя.

— Те само си мислят, че им помагат. Това си е чиста заблуда. Възможно е настинката да отзвучава. Възможно е да се постига психологически ефект.

Докато Андрю слагаше книгите на мястото им, Силия си спомни, че когато работеше като търговски пътник един стар лекар, ветеран в общата медицина, й бе казал:

— Когато при мен идват пациенти с оплакване от настинка, им давам плацебо — безвредни сладки хапчета. След няколко дни се връщат възхитени „тези хапчета правят чудеса, настинката ми премина“. — Старият лекар бе погледнал усмихнат под мустак към Силия, добавяйки: — Тя щеше да мине при всички случаи.

В тези думи и в поясненията на Андрю имаше много истина и това промени настроението на Силия. Чувстваше се подтисната. Новите служебни задължения й отваряха очите за неща, които й се искаше никога да не бе узнавала. Какво щеше да стане, мислеше си тя, с нейната ценностна система? Тя осъзна онова, което й беше казал навремето Сам „…може би ще трябва да прекратиш за известно време критичните си преценки“. Дали наистина щеше да се наложи подобно нещо? Ще може ли? Ще трябва ли? Потънала в размисъл, тя машинално отвори чантата, извади служебните материали и ги сложи до себе си.

Тогава в чантата си видя още нещо, което бе взела от кабинета си — мостра на хелтотерм — препарат без рецепта, детски мехлем за разтриване при настинка, пуснат от „Брей & Комънуелт“ преди около двадесет години и все още търсен от много хора. Имаше остра миризма, описана в рекламната опаковка като „облекчаваща“. Силия го бе донесла за Брус и запита Андрю:

— Да го разтрия ли с мехлема?

Той взе опаковката, прочете описанието и се засмя:

— Защо не, скъпа? Това архаично мазило няма ни най-малко да навреди на Брус. Полза няма да има, но ти ще се почувстваш по-добре. Ще бъдеш в ролята на майка, която прави нещо за доброто на сина си.

Андрю отвори опаковката и разгледа ту бич ката. Със същото весело настроение, той каза:

— Може би такова е и предназначението на хелтотерма — помага, но не на децата, а на майките им!

Силия понечи да се засмее, но изведнъж погледна учудена Андрю. В ума й се стрелнаха две неща. Първото, да, за известно време наистина щеше да прекрати с критичните преценки, несъмнено. А второто — той току-що бе подхвърлил една хубава — не, много повече от хубава — великолепна, блестяща идея.

2

— Не! — възрази Силия на представителите на рекламната агенция, седнали от другата страна на масата. — Не, нито едно не ми харесва.

Сякаш ги заля с ледена вода. Ако в заседателната зала имаше термометър, помисли тя, сигурно щеше изведнъж да падне под нулата. Силия почувствува, че „квартетът“ от рекламната агенция трескаво търси някакъв импровизиран изход от положението.

Беше вторник, средата на януари. Силия и още четирима души от „Брей & Комънуелт“ бяха пристигнали с автомобилите си от Ню Джързи в Ню Йорк за тази среща с представители на „Куодрил Браун Едвъртайзинг“. Сам Хоторн, който бе пристигнал предната вечер в града, също беше дошъл.

Времето навън бе неприятно и ветровито. Рекламната агенция „Куодрил-Браун“ се намираше в небостъргача „Бърлингтън Хаус“ на „Авеню ъв ди Америкас“, където оживеният трафик и подтичващите минувачи водеха битка с хлъзгавата смесица от сняг и леден дъжд.

В заседателната зала на четиридесет и четвъртия етаж се обсъждаше рекламната програма на „Брей & Комънуелт“ — нормална практика при смяна на ръководството. Тя бе представена в продължение на цял час с прекалена показност. Силия имаше чувството, че приема военен парад от трибуната.

Войните обаче не излязоха чак дотам смели, реши директорката на „Брей & Комънуелт“, щом се смутиха от бележките ми.

Те бяха насядали около една дълга махагонова маса. Творческата личност на агенцията, Ал Фиока, мъж на средна възраст, изглеждаше огорчен. Той поглади артистичната си брада а-ла Ван Дайк, размърда се, преметна крак връз крак, вероятно вместо изказване и отстъпи ред на младичкия главен инспектор Кенет Ор — елегантният, облечен в син костюм на тънки раенца ръководител на екипа, който умееше да говори. Третият човек от агенцията, старшият специалист Декстър Уилсън бе представил подробно почти всички проекти. Няколко години по-възрастен от Ор, с преждевременно посивяла коса, той говореше убедително като църковен проповедник и сега изглеждаше неспокоен, може би защото недоволството на клиента би му коствало работата. Силия знаеше, че работещите в рекламните компании взимат добри пари, но много лесно могат да загубят работата си.

Блейдън, четвъртият член на „квартета“, Силия не можа да чуе малкото му име, бе заместник старши специалист. (Дали можеше да се намери някой в този бизнес, чудеше се тя, чиято длъжност да не звучи гръмко?) Блейдън, с вид на юноша, помагаше при местенето на таблата и демонстрацията на проектите пред водената от Силия група на „Фелдинг-Рот“.

Влизаха и излизаха и други хора от рекламната агенция — някъде около десетина — при представяне на отделни елементи на програмата. В момента разглеждаха рекламата за хелтотерм — нов проект, създаден преди Силия да се озове в света на препаратите без рецепта.

С нея, от „Брей & Комънуелт“, бяха Грант Карвил, завеждащ маркетинга, Теди Ъпшоу, директор по продажбите и Бил Инграм, млад ръководител на производството. Флегматичният Карвил, дългогодишен служител на компанията, бе компетентен, но му липсваше въображение. Силия възнамеряваше да го премести на някоя странична длъжност. Инграм, с момчешки вид и буйна рижа коса, завършил Харвардското търговско училище само преди година, бе предприемчив и енергичен, но за него не знаеха нищо повече.

Най-старшият между представителите на „Фелдинг-Рот“ бе Сам Хоторн. В израз на уважението си към него, президентът на рекламната агенция бе надникнал през вратата, за да поздрави гостите.

Миналия ден, в телефонен разговор със Силия, Сам Хоторн бе уточнил участието си в срещата:

— Аз само ще стоя настрана и ще наблюдавам. Понеже поемаш голяма отговорност в нов за теб сектор, свързан с много разходи, нашите шефове ще се чувстват по-спокойни, ако някой от централата присъства на тези преговори и им докладва. Но няма да се намесвам, ти ще си водиш играта.

Сега тя го погледна, за да разбере съгласен ли е с направения преди миг от нея коментар. Лицето му обаче, както и през цялата сутрин, бе неподвижно и безизразно.

— Добре, господин Ор, хайде, не се чудете повече какво да кажете и как да излезете на глава с мен — енергично каза Силия. — Нека да поговорим откровено за рекламата, какво не ми харесва и защо аз мисля, че тази агенция, чиято работа познавам добре, би могла да направи далеч повече.

Тя почувства, че екипът на рекламната агенция е заинтригуван и може би поуспокоен. Към нея бяха обърнати погледите на всички, включително и на хората от „Фелдинг-Рот“.

— Слушаме ви с удоволствие, госпожо Джордан — приветливо отвърна Кенет Ор. — Никой от агенцията не е безумно влюбен в онова, което видяхте. А що се отнася до новите идеи, с удоволствие ще се постараем да ги потърсим или да осъществим вашите.

— Радвам се да чуя за влюбването — усмихна се тя. — Защото ми се струва, че всичко, което видяхме, би изглеждало много хубаво преди десет години, но тук и сега вече не подхожда. Питам се също така, откровено казано, дали това не се дължи отчасти и на указания и ограничения от страна на нашата фирма?

Силия усети, че Ор и Декстър Уилсън я гледат съсредоточено и почтително. Блейдън обаче, необиграното още момче за всичко, се изпусна:

— Ами да, точно тъй си беше! Щом някой се завъртеше тук с „готови идеи“ или искаше да модернизира ваши стари препарати…

Главният инспектор рязко го прекъсна:

— Стига! — погледна го сърдито и продължи. — Ние не упрекваме клиента за недостатъците на нашата собствена рекламна дейност. Ние сме професионалисти и поемаме отговорност за всичко, което излиза от името на агенцията. Освен това никога не бива да говориш с този тон за „стари препарати“! Моля за извинение, госпожо Джордан.

— Това е абсолютна глупост!

Възмущението избухна откъм екипа на Силия, преди тя да е отговорила на Ор. Бе гласът на Бил Инграм. Пламналото му от вълнение лице по цвят се сливаше с косата му.

— Нали всички знаем, че тези препарати наистина са стари, тогава какво лошо има в това да го кажем направо! Никой от нас не иска да ги изхвърлим, но те безспорно могат да се модернизират! Нека да говорим откровено, както предложи госпожа Джордан!

Последва неловко мълчание, нарушено от Кенет Ор.

— Да, да — повдигнал едната си вежда, той изглеждаше раздвоен между изненадата и усмивката. — Струва ми се, че гласът на младостта говори сам за себе си!

И обръщайки се към Силия, запита:

— Имате ли нещо против?

— Не! Дори този глас може да ни помогне да се разберем.

Тя имаше предвид прочетеното в папките на „Брей & Комънуелт“, че в миналото рекламата е била скована от прекалена предпазливост, политика на запазване на статуквото, практика, на която Силия възнамеряваше да сложи край.

— Като начало бих искала да обсъдим хелтотерма-обърна се тя към останалите. — Мисля, че новата програма на агенцията, както и нашата стара реклама, говорят за погрешен подход.

Спомняйки си за Андрю с благодарност, тя продължи:

— Цялата ни реклама, по мои впечатления, години наред се е свеждала до показване на усмихващи се деца, които се чувстват по-добре и по-щастливи, след като са им намазали вратлетата с хелтотерм.

Главният специалист Декстър Уилсън мазно запита:

— Не трябва ли да е точно така?

Кенет Ор обаче, взирайки се напрегнато в лицето на Силия, махна с ръка на колегите си да пазят тишина.

— Да, става — потвърди тя. — Но не децата, а майките им — щастливи или не — отиват в магазините да купуват хелтотерм, защото искат да бъдат добри майки, да помогнат на децата си да се почувстват по-добре. Въпреки това в нашите реклами майките ги няма или са далеч на заден план. Аз бих искала да видя най-отпред една щастлива майка, една успокоена майка, една майка, която е помогнала на болното си дете и вече се чувства по-добре. Би трябвало да възприемем същия подход за рекламите в печата и по телевизията.

Насядалите около масата започнаха да кимат одобрително. Силия се поколеба дали да не добави мисълта на Андрю „Може би хелтотерм помага не на децата, а на техните майки“, но се отказа. Тя също така решително отклони от мислите си израза на Андрю „това архаично мазило“, от което според него нямаше нито вреда, нито полза.

Кенет Ор бавно каза:

— Това е интересно. Много интересно.

— Повече от интересно — вметна Бил Инграм. — Страхотно хубаво! Не си ли съгласен, Хауард?

Въпросът бе отправен към Блейдън и ето че Силия узна малкото му име.

Младият служител от рекламната агенция кимна енергично.

— Съгласен съм, разбира се. Далеч на заден план би трябвало да имаме образ на дете — налага се да го покажем някъде. Но мамчето трябва да е най-напред и да не е съвсем зализано. Косата му да е поразрошена, може би и роклята му да не е съвсем наред. Да личи, че жената е шетала, изтормозена и притеснена, около болната си рожба.

— Да, нека да бъде, каквато си е в действителност-потвърди Инграм.

— Но щастлива — продължи Блейдън. — Тя се е успокоила, вече не се тревожи, защото знае, че детето й се оправя благодарение на хелтотерма. Това се иска. Госпожа Джордан наблегна точно на този момент.

— Бихме могли по-нататък да разработим детайлите-отбеляза Ор. Той се усмихна на Силия. — Госпожо Джордан, изглежда има консенсус, че предлагате нещо хубаво.

— И освен това, госпожо Джордан, ние от своя страна би трябвало мъничко да променим състава на препарата — добави Бил Инграм. — Тогава ще можем да го наречем ню хелтотерм.

Главният специалист Декстър Уилсън кимна:

— Това винаги е полезно.

— Ню хелтотерм — изрече Теди Ъпшоу, сякаш искаше да пробва как звучи името. — М-да! Ще бъде добре за нашите момчета от търговията! Дай им нова тема, нещичко свежо, за което да говорят!

Грант Карвил, завеждащ маркетинга на „Брей & Комънуелт“, се наведе над масата. Силия усети, че той иска да се обади, от боязън да не се стигне до решение без негово участие.

— Няма да е трудно да се видоизмени съставът на препарата — каза той. — Фармацевтите могат да преработят един от елементите му. Нещо незначително, например по-различен аромат.

— Страхотно! — възкликна Блейдън. — Спретнахме го!

Подсъзнателно Силия недоумяваше дали всичко това не е сън и как би го приела преди няколко седмици! Е, разсъждаваше тя, за добро или зло, се бе вслушала в съвета на Сам Хоторн да престане с критичните оценки. Докога? Ако Теди Ъпшоу бе прав в предсказанието си за нейното преместване — сигурно около една година. Тя забеляза, че Сам се усмихва и се учуди защо.

Мислите й я върнаха към текущите задачи. Наблюдавайки двамата млади мъже, Силия инстинктивно реши, че те са хората, с които ще работи на двете места — в „Брей & Комънуелт“ и в „Куодрил-Браун Едвъртайзинг“.

Изумителните резултати на търговската програма за продажба на „ню хелтотерм“-проекта „щастливото мамче“, както го наричаха служителите в компанията — надмина и най-оптимистичните очаквания на Силия. При един разговор в кабинета й Теди Ъпшоу не можа да сдържи радостта си:

— Силия, душице, като динамит е!

И добави:

— Винаги съм бил убеден, че си страхотна, ама ти се оказа абсолютен гений!

Продажбата на хелтотерм се увеличи шестократно само за един месец от започване кампанията на „Куодрил-Браун Едвъртайзинг“, организирана по телевизията, радиото и печата. Освен това, на четвъртата седмица след нова вълна от поръчки на едро, стана ясно, че това е само началото. А след още един месец предишните високи резултати се удвоиха, а това обещаваше още по-големи сполуки занапред.

Ръководството на „Фелдинг-Рот“ не остана безразлично към успехите на Силия и на ню хелтотерма. До края на 1964 година то одобряваше без възражения разходите за активизиране на работата с други препарати на „Брей & Комънуелт“. Както обясни Сам Хоторн:

— Ние продължаваме да се интересуваме какво става при теб, Силия — в края на краищата и ние можем да понаучим нещичко — но щом работата ти върви, ще имаш пълна свобода да действаш както намериш за добре.

И тя прецени, че е добре да създават нови варианти на стари препарати.

Един от тях бе известен просто като шампоан В & С. По предложение на Силия оставиха старото име, но с малки буквички и прибавиха нов голям надпис „ПРЕГРЪДКА“, а под него почти със същия размер на буквите — НЕЖНА КАТО МЪЖА НА ВАШИТЕ МЕЧТИ. Всеки погледнал текста или купил шампоана, моментално запомняше рекламата, а освен това, за голяма радост на всички, които търгуваха с препарата, тя стана крилата фраза в цялата страна. Телевизионните комици я използваха най-рационално за хумористичните програми. Нейни пародии се появиха във вестниците, „Уолстрийт джърнъл“ например озаглави така една от уводните си статии, критикуваща данъчната политика на Белия дом.

Тъй постепенно се създаде небивала популярност на шампоана ПРЕГРЪДКА, който се продаваше като топъл хляб.

Рекламната програма за ПРЕГРЪДКА бе разработена пак от агенция „Куодрил-Браун“, но под ръководството на Хауард Блейдън вече повишен в пълноправен главен специалист. Младият Блейдън бе участвал в рекламната кампания за ню хелтотерм, измествайки най-накрая усърдния, притеснителен Декстър Уилсън, който просто изчезна от полезрението й и Силия не можа да разбере дали е напуснал агенцията или са го приютили на някоя второстепенна длъжност.

По същия начин — от другата страна на уравнението-в „Брей & Комънуелт“ Силия назначи Бил Инграм за директор по маркетинга на мястото на ветерана Грант Карвил. За Карвил се намери едно тихо кътче, където според израза на един нетактичен негов колега, „щял да брои кламерчета, докато му дойде време за пенсия“.

Под благотворното влияние на Силия, Инграм предложи хубави идеи за маркетинга. Изненада я с новината, че малка фармацевтична фирма в Мичиган била обявена за продажба.

— От цялото им производство, госпожо Джордан, представлява интерес единствено систъм 5, течно лекарство против простуда, отбъбващо средство. Нали знаете, че в нашата производствена линия подобно нещо нямаме. Ако бихме могли да купим мичиганската компания и се заемем само със систъм 5, като се отървем от останалите им продукти, ще направим голям удар.

Спомняйки си мнението на Андрю за всички лекарства против настинка, тя запита:

— Върши ли някаква работа това систъм 5?

— Нашите фармацевти провериха. Според тях е о’кей. Е, няма да учуди света. Ние с не по-малък успех бихме могли да направим нещо подобно, ако решим да тръгнем от нула. — Инграм прокара пръсти през вечно разрошената си рижа коса. — Систъм 5 обаче е разработен препарат, пуснат на пазара, продава се в прилични количества и няма да е необходимо да почваме отначало.

— Да, това е много важно.

Силия знаеше, че търговското мислене е склонно да предпочете приспособяване на вече добило популярност лекарство, отколкото въвеждане на нов продукт. Освен че новото производство бе много скъпо начинание, то често криеше риск да се провали, увличайки в пропастта създателите си.

— Я ми направи подробен писмен доклад. Бил — нареди тя. — Ще го проуча. Ако идеята ми хареса, ще говоря със Сам.

След няколко дни Силия реши, че замисълът е добър и направи предложение за купуване на фирмата в Мичиган, и следователно и на препарата против простуда, систъм 5. Не след дълго „Фелдинг-Рот“ стана пълноправен собственик на малката компания. Сделката извърши една юридическа фирма, без продавачите да разберат от чие име действа тя. Според търговската практика не биваше да се разкрива, че интересът идва от страна на голяма компания — иначе цената щеше да се вдигне до небесата.

В кратък срок другите продукти на придобитата компания бяха продадени, а фабриката в Мичиган — затворена. Производството на систъм 5, заедно с няколко работници, премина към „Брей & Комънуелт“ в Ню Джързи.

На Бил Инграм бе възложено да подобри систъм 5 и да разшири възможностите за продажбата му.

Той започна с поръчка на внушителна модерна опаковка в оранжево и златисто — привлекателно пластмасово флаконче вместо предишното шишенце от зелено стъкло. Преименува препарата на систъм 500.

— Допълнителните нули ще внушават, че наред с новия дизайн предлагаме и по-силно лекарство — докладва той на Силия. — Всъщност нашите фармацевти правят една-две промени във формулата, тъй че новият продукт ще стане по-ефикасен.

Тя прегледа представените от Инграм проекти и каза:

— Предлагам да добавим още един ред под наименованието.

Взе един лист и написа:

и го подаде на Бил.

Той я погледна с възхищение.

— Блестящо! Това ще вдъхне на хората вяра, че могат „организирано“ да се борят срещу настинката си. Много ще им допадне!

Силия си каза наум: „Прости ми, Андрю!“. Тя пак се сети „всичко това е само за една година“ и осъзна колко бързо е минало времето — вече година и половина от постъпването й в „Брей & Комънуелт“. Толкова ме погълна ежедневието, мислеше си тя, че понякога изобщо забравям за намерението си да се върна в сектора за лекарства по рецепта. А и тук работата е много увлекателна.

Бил Инграм продължаваше поривисто, както винаги:

— След още шест месеца, когато усвоим новите опаковки, можем да се заемем с таблетките.

— Какви таблетки?

Той се засегна:

— Май не сте прочели доклада ми?

Силия посочи куп преписки на бюрото си:

— Навярно е тук. Нищо, кажете ми.

— О’кей. Таблетките са още един начин за продажба на систъм 500. Съставът ще е същият, ефектът — същият. Но ще рекламираме поотделно и ще удвоим възможностите за психологическо въздействие. А за детския вариант естествено, ще разредим съставките. Ще го наречем систъм 50, за да покажем с малкото число…

— Да, разбирам, по-малко число, по-малки хора-засмя се тя.

Инграм невъзмутимо продължи:

— През идната зима, когато настинката тръшне цели семейства, предлагам въвеждане на голям флакон-систъм 500, семеен размер. Ако сполучим с него, ще минем към още по-голяма опаковка. Търговците я наричат: „О, боже мой“.

Силия не спираше да се смее:

— Бил, прекаляваш. Но това ми харесва. А какво ще кажеш за систъм 500 желе?

— За продажба във варели, ли? Специално ще се занимая с тази идея! — разсмя се и Бил.

Докато Силия жънеше успехи в продажбата на препарати без рецепта, събитията в света както винаги преминаваха съпътствани от трагедии, комедии, конфликти, благородство, тъга, смях и човешка суета. Те се нижеха на сцената на живота едно след друго или едновременно в безпорядък, понякога като самостоятелни, друг път като взаимно свързани явления.

Англичаните и французите самоуверено заявиха, както бяха правили в течение на сто и петдесет години, че скоро ще започне работа по прокопаване на тунел под Ламанша. Джек Раби, който застреля Осуалд, убиеца на Кенеди, бе осъден на смърт. Президентът Джонсън успя в област, където Кенеди се бе провалил. — Конгресът прие важен закон за правата на гражданите. Четирима елегантни, очарователни ливърпулци с необикновеното име „Бийтълс“ покориха света с музиката си и с новия култ наречен „бийтълмания“.

В Канада, в резултат на общонационално недоволство, отдушник на гняв и глупост, бе прието новото национално знаме. Уинстън Чърчил, който изглеждаше, че ще живее вечно, почина на деветдесет години. А в Съединените щати така наречената резолюция за Тонкинския залив, отнасяща се до далечния Виетнам, бе прокарана в Конгреса, без да й се обърне особено внимание и при липса на елементарна предвидливост, че ще доведе до отчуждаването на цяло поколение и до разединението на Америка.

Една августовска вечер през 1965 година Андрю каза на Силия:

— Тази вечер искам да гледам новините по телевизията. Имало размирици и пожари в един район на Лос Анджелес — Уотс.

Бяха се прибрали рано с намерение да посветят вечерта на децата, нещо, което двамата обичаха много, макар че напоследък това се случваше рядко. Налагаше се понякога Силия да отсъства дни наред, заета в служебни пътувания. И когато семейството се събираше, децата за компенсация вечеряха заедно с родителите си.

Силия имаше желание майка й да бъде по-често с Лайза и Брус, но за съжаление Милдред не бе добре със здравето и вече идваше по-рядко при тях. Тя страдаше от хроническа астма, която напоследък се бе усложнила. Андрю й предложи да остане да живее с тях, за да я наблюдава, но Милдред предпочете независимостта си и скромното жилище във Филаделфия, с което бе свикнала още от детските години на Силия.

Майката на Андрю бе в Европа и се обаждаше рядко. Тя изобщо не откликна на поканите да им гостува. Не беше виждала внучетата си и явно нямаше желание да им се порадва.

— Всяко писмо от нас й напомня, че е остаряла — сподели Андрю. — Нещо, което не й е приятно и затова предлагам да я оставим на мира.

Силия усети колко мъка имаше в гласа му. Неговият баща, отчуждил се отдавна от семейството, бе починал, за което научиха съвсем случайно, няколко месеца след смъртта му.

Младите членове на семейство Джордан растяха, без да създават проблеми. Лайза бе вече на седем години и беше във втори клас. Тя продължаваше да проявява силния си характер, учеше много старателно уроците си и се гордееше с новоусвоените думи, макар че понякога ги пообъркваше. Във връзка с един урок по американска история тя се похвали на майка си:

— Мамче, учихме за американската констипация.

А по друг повод запита:

— Нали за разлика от големите, децата са напълнолетни?

Брус, вече почти на пет години, противоположно на Лайза, проявяваше нежност и чувствителност, частично уравновесявана от безобидно чувство за хумор. Веднъж Силия сподели с Андрю:

— Бруси много лесно се обижда. Ще трябва повече да го пазим, отколкото Лайза.

— После трябва да направи като мен и да се ожени за добра и властна жена — ласкаво отвърна Андрю, а Силия отиде при него и го прегърна.

— Бруси много прилича на теб — каза тя.

Естествено понякога двамата се скарваха и през осемте години семеен живот имаха едва-две сериозни разправии, без да се надхвърлят границите на нормалните съпружески отношения, а дребните недоразумения отзвучаваха бързо. Силия и Андрю бяха убедени в сполучливия си брак и по всякакъв начин се стремяха да го укрепят и съхранят.

Тази вечер те заедно с децата гледаха по телевизията размириците в Уотс.

— Господи! — въздъхна Андрю пред редящите се една след друга ужасни гледки: пожари, грабежи, разрушения, бруталност, наранявания, убийства, жестоки схватки между оскърбени чернокожи и полиция, нахлула в мизерното, загниващо гето на Чаркол Али. Това бе истински кошмар на бедността и мизерията, загърбен от света, освен в случаите, когато Уотс с готовност предлагаше трагични сцени за телевизионните програми. Този път сблъсъците щяха да продължат пет ужасни дни и нощи.

— Господи! — повтори Андрю. — Можеш ли да повярваш, че това става в нашата страна?

Всички се бяха захласнали в предаването и едва накрая Силия забеляза, че Брус потрепва и тихо хълца с обляно в сълзи лице. Тя отиде при него, прегърна го и настоятелно помоли Андрю:

— Изключи телевизора!

Брус обаче извика:

— Не, татенце! Недей!

И те изгледаха ужасяващия репортаж до последния кадър.

— Раняваха хора, мамо! — негодуваше после Брус.

Тя продължи да го утешава и обясни:

— Да, Бруси, раняваха. Тъжно е, лошо е, но се случва понякога. — Силия се поколеба и добави: — И сигурно ще разбереш някой ден, че подобни неща се случват често.

След като децата си бяха легнали, Андрю каза:

— Беше много подтискащо, но ти правилно отговори на Брус. И ние като доста други хора живеем изолирани като в пашкул. Рано или късно детето трябва да разбере, че извън нашия дом има и друг свят.

— Да — съгласи се Силия. — Искаше ми се да поприказвам с теб за пашкулите. Струва ми се, че и аз живея в един от тях.

По лицето на Андрю се плъзна бърза усмивка и изчезна.

— Да не би да е пашкула на препарати без рецепта? — запита той.

— Нещо такова. Знам, че някои от моите работи не ти харесват, Андрю, като хелтотерм и систъм 500. Много ли си недоволен?

— Може би мъничко — той помисли и продължи, — Силия, гордея се с теб и с това, което правиш. Затова ще се радвам, когато се върнеш в сектора за лекарствени средства по рецепта, което и двамата знаем, че е много по-важно. Междувременно разбрах, че трябва просто да приема някои неща. Едното е, че хората ще продължат да купуват змийска мас, независимо дали ти или друг ще им я предлага. Кой ще бъде — не е чак толкова важно. И още нещо — ако болните вместо да купуват сиропи без рецепта, тръгнат по лекари, ще ни затрупат — няма да успеем в никакъв случай да си вършим работата.

— Не търсиш ли оправдание само заради мен? — поколеба се Силия.

— А защо да не търся? Ти си моя съпруга и аз те обичам.

— И едното, и другото е вярно — тя се наведе и го целуна. — Е, вече няма да има нужда. Реших, че съм отделила достатъчно време на препаратите без рецепта. Утре ще направя постъпки да ме преместят.

— Щом си решила, сигурно ще успееш — машинално отвърна Андрю. Той още бе под влияние на стреса от телевизионния репортаж за безчинствата в Уотс. А имаше и съдбовен личен проблем без никаква връзка със Силия или децата — проблем, който му причиняваше болка и нямаше да може да го отмине.

На другия ден Сам Хоторн каза на Силия:

— Дилемата е, че ти постигна голям успех, или по-скоро много по-голям, отколкото се очакваше. Ти си кокошката, която снася златни яйца, затуй те оставихме да действаш самостоятелно в „Брей & Комънуелт“.

Двамата разговаряха в кабинета на Сам по искане на Силия.

Тя току-що бе помолила да я преместят на друга работа, която да не е свързана с препарати без рецепта.

— Искам да ти покажа нещо, което навярно ще ти бъде интересно — предложи Сам. Наведе се, размести няколко папки в чекмеджето-класьор, измъкна една от тях и я отвори. Силия, от другата страна на бюрото, успя да зърне, че в папката има финансови извлечения.

— Още не е пуснато за обсъждане, но скоро ще се разглежда от дирекционния съвет. — Сам сложи пръста си на някаква цифра. — Когато ти пое работата в „Брей & Комънуелт“, приходите там бяха десет процента от целия обем продажби на „Фелдинг-Рот“. Тази година са се увеличили на петнадесет процента, с пропорционално по-висока печалба — Сам затвори папката и се усмихна. — Ти естествено бе подпомогната от спада на продажбите на препарати с рецепти. Няма значение, Силия, това е огромно постижение и аз те поздравявам!

— Благодаря.

Тя бе доволна. Очакваше езикът на цифрите да говори в нейна полза, но не чак толкова. След кратък размисъл каза на Сам:

— Предполагам, че работата с препаратите без рецепта ще продължи в същия дух, а и Бил Инграм си овладя задачите. И понеже, както ти каза, при лекарствата с рецепта има спад, може би ще мога да помогна в този сектор.

— Ще можеш — потвърди Сам. — Обещавам ти. И сигурно ще ти предложим нещо специално, интересно за теб. Имай търпение още няколко месеца.

3

Андрю погледна мрачно управителя на болницата. Стояха напрегнати един срещу друг в кабинета на Ленард Суийтинг.

Беше петък, към обяд.

— Доктор Джордан, преди да продължите, искам да ви предупредя, че трябва да сте абсолютно сигурен в онова, което говорите и да имате предвид евентуалните последици — каза управителят на „Сейнт Бийдс“ с официален и суров глас. Строгост сковаваше лицето му.

— Дявол да го вземе! — възкликна Андрю, готов да избухне, с опънати от безсънната нощ нерви. — Мислите ли, че не съм се съобразил с това?

— Не, но искам да бъда сигурен — както обикновено, когато Суийтинг говореше, гъстите му рошави вежди се движеха бързо нагоре-надолу.

— Добре, пак повтарям, Ленард, и този път съвсем официално. — Андрю внимателно подбираше думите си, изреченията се откъсваха направо от сърцето му. — Партньорът ми, доктор Таунсенд, сега преглежда пациенти в отделението. Дълбоко съм убеден, че той е под влияние на опияти и се е пристрастил. Боя се, че е неспособен да упражнява професията си и може да постави под заплаха живота на своите пациенти. Убеден съм също така, че неоправданата смърт на един от пациентите в болницата се дължи на грешка, допусната от доктор Таунсенд по същата причина.

— Господи! — При последното изречение управителят пребледня и вече молеше: — Андрю, не можеш ли да спестиш поне това?

— Не мога и не трябва! Също така настоявам вие да вземете незабавни мерки! — Андрю добави грубо: — Нещо, което трябваше да направите преди четири години. Тогава и двамата знаехме, но вие и други от болницата предпочетохте да си мълчите и да си затваряте очите.

Ленард Суийтинг измърмори:

— Трябва да направя нещо. Законът ме задължава. След като вече ме уведомихте, нямам друг избор. Що се отнася до миналото — не знам нищо.

— Лъжете, и това го знаем и двамата — възрази Андрю. — Но ще го отмина, защото и аз бях тогава непочтен и страхлив като вас. Тревожи ме настоящето.

Управителят въздъхна и полугласно каза, като че ли говореше на себе си:

— Убеден съм, че това все някога трябваше да се разкрие.

После отиде при писалището си и вдигна телефона. Обади се секретарката и Суийтинг нареди:

— Свържи ме с председателя на управителния съвет, той е в града. Каквото и да прави, кажи да го прекъснат. Търся го спешно. После ти и всички, които са наоколо, хващайте телефоните и свикайте ръководството на болницата на заседание при мен. Ще започне веднага, в заседателната зала — той погледна часовника, — повечето завеждащи отделения и служби трябваше да са сега в болницата.

Ленард сложи слушалката върху телефонния апарат и погледна уморено. Гласът му прозвуча дружелюбно:

— Днес е тежък ден, Андрю. За всички ни и за болницата. Но те разбирам, че правиш това, за да останеш верен на себе си.

Андрю кимна машинално.

— А сега какво?

— След няколко минути ще се събере ръководството. Ще те извикаме. Дотогава чакай тук.

Някъде отдалеч прозвуча фабрична сирена за обедна почивка.

Време. Чакай. Чакане.

Андрю размишляваше угнетен — бе чакал прекалено много. Дълго чакане. Чакане, докато един пациент-млад човек, който имаше още много живот пред себе си — почина.

Преди четири години и осем месеца, след като разбра, че Ноа Таунсенд е наркоман, Андрю бе наблюдавал своя по-старши партньор съвсем отблизо с единственото намерение да предотврати инцидент или фатална лекарска грешка. Макар тази форма на контрол да имаше граници, Андрю бе доволен, че не се стигна до сериозен проблем поради професионална небрежност на Ноа. Даже при по-сложни случаи в кабинета на доктор Джордан, той схващаше загрижеността на по-младия си колега и с желание ги обсъждаше, влагайки цялото си диагностично умение, което явно не му изневеряваше, въпреки завладелия го порок.

Доктор Таунсенд обаче проявяваше очевидно нехайство при вземане на опиати, не си правеше труд да крие от Андрю. А по време на работа в кабинета си и в болницата все по-ясно проявяваше характерните симптоми-изцъклен поглед, завален говор, треперещи ръце. Навсякъде из кабинета си оставаше дузини мостри на силни препарати — хапчета в разни опаковки — без дори да прави опит да ги прикрива. Понякога пред Андрю впиваше очи в тях, като че ли бяха съблазнителни бонбони.

Будеше недоумение как бе възможно той, вече като наркоман, да изпълнява ежедневните си лекарски задължения. И доктор Джордан сам намери обяснението — навикът става втора природа. Ноа бе практикувал професията си толкова дълго, че вече вършеше всичко с голяма лекота, включително и поставянето на диагнози — една поначало трудна задача. В известен смисъл, разсъждаваше Андрю, Ноа приличаше на повреден двигател, който продължаваше да работи по силата на собствената си инерция. Въпросът бе докога щеше да действа тя?

Като че ли в болницата никой друг не знаеше за тази беда. Наистина, една година след безрезултатния разговор на Андрю с Ленард Суийтинг, доктор Таунсенд си подаде оставката като главен лекар и член на медицинския съвет на „Сейнт Бийдс“. По-младият му партньор обаче не можа да проумее, дали това става по собствено желание или бе резултат на чуждо внушение. От тогава Ноа се затвори в себе си и прекарваше повечето време в къщи. Той ограничи приема на пациенти в кабинета си, прехвърляйки новодошлите на Андрю Джордан и на Оскар Арънс, млад лекар, отскоро техен партньор.

Андрю продължаваше да се безпокои от време на време за Ноа и за пациентите му, но имаше чувството, че проблемът не е чак толкова голям и затова не предприемаше нищо, в смътно очакване да се случи нещо лошо и с тайната надежда, че това никога няма да стане.

До тази седмица.

Развръзката настъпи с изненадваща бързина.

Отначало Андрю получи само частични изолирани сведения. Скоро обаче подозренията и търсенията му помогнаха да свърже отделните събития и да ги види в тяхната последователност.

Всичко бе започнало във вторник следобед.

Двадесет и деветгодишният Кърт Уиразък дошъл в кабинета на доктор Таунсенд с оплакване от болки в гърлото, повдигане, постоянна кашлица и треска. След прегледа се установило, че гърлото му било възпалено, имал температура 38.9. Както сочеха клиничните данни, доктор Ноа Таунсенд бе доловил със стетоскопа отслабени дихателни звуци, хрипове и плеврално триене. Поставил му бе диагноза пневмония с указания да постъпи незабавно в болницата „Сейнт Бийдс“, за да го прегледа отново същия ден.

Уиразък не бил нов пациент. От три години се явявал няколко пъти в кабинета на Ноа. Още при първото посещение му била направена инжекция пеницилин заради възпаление на гърлото. През следващите дни се оправил, но получил обрив със сърбеж — признак, че е свръхчувствителен към този антибиотик. По-нататъшно приложение на препарата било противопоказно и криело опасност от неблагоприятни, дори фатални последици. Доктор Таунсенд бе вписал и подчертал това с червен химикал в амбулаторната карта на пациента.

Дотогава Уиразък не знаел, че е алергичен към пеницилина.

Той бе дошъл втори път с леко неразположение. Прие го Андрю, понеже заместваше по-старшия си партньор, който забеляза предупреждението в амбулаторната карта за пеницилина. Този път то се оказа излишно, защото Андрю не му предписа никакво лекарство.

Тогава, преди една година и половина, доктор Джордан бе видял Уиразък жив за последен път.

След като доктор Таунсенд изпратил пациента в болницата, там го настанили в стая с още трима болни. Прегледал го стажант-лекар и снел анамнезата. По обичайната процедура го запитал „алергичен ли сте към нещо?“ и Уиразък му отговорил: „Да, към пеницилина.“ Въпросът и отговорът били вписани в картона на болния.

Доктор Таунсенд изпълнил обещанието си да види новопостъпилия същия ден следобед, но преди това наредил по телефона да му дадат еритромицин. Стажантът изпълнил указанието. Тъй като обикновено пневмонията се лекува с пеницилин, за него било ясно, че доктор Таунсенд е чел предупреждението за алергия или си го е спомнил, а може би и двете.

Освен това, когато същия следобед посетил пациента, той трябвало отново да прочете вписаното от стажанта, което още веднъж да му напомни за алергията към пеницилина.

Миналото на пациента имаше известно значение за онова, което се случи или не успя да се случи през следващите дни.

Кърт Уиразък бе кротък, свит човек, неженен и нямаше приятели. Служител в една транспортна фирма, той живееше сам, самотник в пълния смисъл на думата. Докато беше в болницата, никой не дойде на свиждане. Родителите му бяха полски преселници в Съединените щати. Майка му бе починала. Баща му живееше в едно градче в Канзас заедно с неговата по-голяма сестра, също неомъжена. Те бяха единствените близки хора на Кърт, но не знаеха, че е заболял и се намира в болницата „Сейнт Бийдс“.

Два дни след като постъпи, състоянието му остана непроменено.

На втория ден вечерта, около осем часа, доктор Таунсенд дойде да види Кърт. Случайността отново, макар и косвено, свърза Андрю с трагичната съдба на болния.

Напоследък Ноа бе започнал да посещава болните в необичайни часове. По-късно Андрю и другите му колеги си обясняваха, че навярно не е искал да се среща с тях или пък изобщо не е бил в състояние да се ориентира под влияние на опиатите. Същата вечер бяха извикали доктор Джордан в болницата за някакъв спешен случай. Когато си тръгваше, той срещна на вратата Таунсенд. Поприказваха няколко минути.

По поведението и говора му Андрю веднага разбра, че е взел опиати и то съвсем скоро. Отдавна свикнал с представата, че по-възрастният му колега е наркоман, Андрю реши да не се поддава на лоши мисли и да не предприема нищо. Лековерие, за което щеше горчиво да съжалява.

Андрю тръгна към къщи с колата си, а Таунсенд се изкачи с асансьора в отделението и прегледа няколко пациенти. Последният бе младият Уиразък.

Никой не би могъл да отгатне какво е занимавало ума на Таунсенд точно в тези минути. Знаело се само, че състоянието на Уиразък, макар и некритично, било влошено — висока температура и затруднено дишане. Изглежда Ноа, с размътения си ум, е решил, че предписаното от него лечение не е ефикасно и трябва да се промени. Направил ново предписание и го занесъл лично в сестрин-ската стая.

Нареждането му било за мускулно инжектиране на шестотин хиляди единици пеницилин на всеки шест часа, като първата доза се постави незабавно.

Старшата сестра отсъствала поради болест и нощно дежурство давала младша, назначена скоро нейна колежка. Тя била доста заета. В предписанието на доктор Таунсенд не й направило впечатление нищо особено и своевременно го изпълнила. Нито видяла, нито прочела предишните бележки в картона на пациента и естествено, не знаела предупреждението за алергията му към пеницилина.

Когато дежурната сестра влязла, Уиразък имал висока температура и го унасяло. Той не запитал каква инжекция ще му слага, а и сестрата не проявила инициатива да му каже. Направила инжекцията.

Какво е станало после, се изяснява от една страна по догадки, а от друга — по разказа на болен в същата стая.

Като се има предвид ефектът на пеницилина при подобни случаи, вероятно след секунди младият човек е изпитал силна възбуда, придружена с внезапен сърбеж по цялото тяло, а кожата му пламнала от червенина. В хода на скоротечния процес, той изпаднал в анафилактичен шок с бързо подуване и деформиране на лицето, очите, устните, езика и ларингса, придружено от задушаване, свирене в белите дробове и хъркане. Подуването на ларингса — най-критичната от всички промени — е блокирала достъпа на въздух в белите дробове, попречило е на дишането и е последвало — жест на милосърдие след болките и ужаса — загубване на съзнание и смърт. Всичко продължило пет минути или може би малко повече.

Едно спешно лечение би се изразило в масирано инжектиране на адреналин и незабавна трахеотомия — хирургически отвор в гърлото към дихателната тръба за осигуряване въздух на белите дробове. Нямало обаче кой да поиска и организира спешна намеса, а когато се притекли на помощ, вече било късно.

Друг болен в стаята, разтревожен от отчаяните движения на съседа си по легло и от хъркането, натиснал звънеца за дежурната сестра. Когато тя влязла, Кърт Уиразък бил починал — самотен, без някой да му помогне.

Сестрата веднага започнала да вика ординатора, а после и доктор Таунсенд, с надежда, че може би е още в болницата. Той бил действително там и пристигнал пръв.

Веднага се заел със случая и отново трябва да се разчита само на догадки за мотивацията на неговото поведение.

Най-вероятно представата за станалото успяла да проникне в размътения му ум. С голямо усилие на волята съумял да си избистри съзнанието и започнал работа — оформял онова, което щяло да му осигури сполучливо прикритие на грешката, ако, разбира се, не се бил намесил Андрю. Сигурно е проумял, че дежурната сестра не е знаела за алергията към пеницилина. Било е възможно, благодарение на някакъв луд късмет да не се свържат двете улики — първоначалното вписване на бележката за алергията в картона на пациента и инжектирането на пеницилина. Ако Ноа успеел да изкара, че смъртта се дължи на някаква естествена причина, истината никога нямаше да излезе наяве. Надали е убягнала от вниманието на Таунсенд, че Кърт Уиразък нямал близки приятели — хората, които обикновено задават неудобни въпроси.

— Горкото момче! — възкликнал Таунсенд. — Сърцето му е изневерило. Боях се, че може да се случи. Той имаше болно сърце.

— Да, докторе — съгласила се младата медицинска сестра с облекчение, че към нея не биха могли да отправят никакви упреци. А и Ноа Таунсенд все още се ползувал с името на голям авторитет, чието заключение тя приела безрезервно. Не се усъмнил и ординаторът, който също дошъл, но след като видял, че има кой да се занимае със случая, се върнал да върши другата си работа.

Доктор Таунсенд въздъхнал и се обърнал към сестрата:

— При всеки фатален изход има да се вършат някои неща, млада госпожо. Нека сега ние двамата да изпълним това задължение.

Едно от тези неща било попълване на смъртен акт, в който Ноа Таунсенд записал, че смъртта се дължи на „остра сърдечна недостатъчност вследствие на пневмония“.

Андрю научи случайно за смъртта на Кърт Уиразък в четвъртък сутринта.

Минавайки през чакалнята, която ползваха заедно с Таунсенд и Арънс, той чу Пеги, секретарката, назначена на мястото на Вайълит Парсънс, да споменава по телефона „пациентът на доктор Таунсенд, който почина снощи“. След малко Андрю се видя с Ноа и съчувствено му каза:

— Разбрах, че си загубил пациент.

Възрастният лекар кимна:

— Много жалко. Беше млад човек, веднъж ти си го преглеждал вместо мен. Уиразък. Имаше тежка форма на пневмония и болно сърце. То отказа. От това се боях.

Вероятно Андрю нямаше да се замисли върху този случай — макар че смъртта на един пациент заслужава дълбоко съжаление, тя не е рядко явление. В държането на Таунсенд обаче имаше нещо смущаващо, което предизвикваше смътно чувство на тревога. То накара Андрю след около час, когато Ноа си беше отишъл, да извади досието на Уиразък и да го прочете. Да, да, вече си спомняше пациента и в картона му направиха впечатление две неща. Едното бе предупреждението за алергията към пеницилина, което му се стори от голямо значение. Другото — че изобщо не се споменава за сърдечно страдание. А това според доктор Джордан беше важно.

Все още не поради голяма загриженост, а просто от любопитство Андрю реши в късните часове на същия ден да направи дискретно проучване за смъртта на Уиразък.

Най-напред прочете последното вписване в картона-причината за смъртта, установена от доктор Таунсенд. После се върна към началото. Изведнъж в очите му като светкавица се вряза предписанието с почерка на Таунсенд за инжектиране на шестотин хиляди единици пеницилин. Със същата разтърсваща сила му подейства бележката на медицинската сестра, че пеницилинът е апликиран и хронологически личеше, че това е станало малко преди смъртта.

Андрю изчете, но вече почти машинално, другите документи в папката, включително и бележката на стажанта за алергията към пеницилина и предшестващото я предписание за еритромицина. Когато връщаше досието на деловодителя, ръката му трепереше, а сърцето му биеше лудешки.

Като камшици шибаха ума му въпросите: „Какво да правя? Къде да отида?“.

Реши да слезе в моргата, за да огледа трупа на починалия. Смъртта бе затворила очите му и бе успокоила лицето му. С изключение на бледосинкавия, цианов оттенък на кожата, което би могло да се отдаде на други причини, нямаше издайнически признаци за анафилактичен шок, който, Андрю вече бе убеден, неоправдано бе причинил смъртта на младия човек.

Той запита придружаващия го служител:

— Наредено ли е да се прави аутопсия?

— Не, сър. Очаква се сестра му да дойде от Канзас. След това ще се извърши кремация.

Порой мисли нахлуха в главата на Андрю. Спомни си за отдавнашния разговор с управителя на болницата и не можа да реши какво да предприеме. Несъмнено трябваше да се направи нещо, но какво? Дали да предупреди, че е необходима аутопсия? Едно бе сигурно — тя щеше да покаже, че не е имало сърдечна недостатъчност. Но даже без аутопсия бележките в болничния картон бяха съкрушителни доказателства.

Сега, в ранните часове на вечерта хората от ръководството на болницата си бяха отишли. Нямаше друга възможност, освен да се чака до следващата сутрин.

През цялата нощ, докато Силия спеше, без дори да предполага за проблемите на своя съпруг, той не мигна и в съзнанието му се гонеха един след друг въпроси за утрешния ден. Дали да разкрие пред колегите си в болницата онова, което бе разбрал или за обективния ход на нещата щеше да бъде по-добре да се обърне към властите? Дали да не се срещне най-напред с Ноа Таунсенд и да чуе неговите обяснения? Андрю бързо се убеди в безполезността на подобен опит, тъй като личността на по-възрастния му колега бе деформирана и то много повече, отколкото показваха видимите белези, плод на дългогодишното пристрастие към наркотиците.

Онзи Ноа, когото Андрю знаеше и уважаваше, дори понякога обичаше, бе прям и почтен, верен до смърт на лекарската етика, човек, който никога не би допуснал в себе си или у другиго ужасната професионална небрежност и дори не би помислил за подлата измама, която бе извършил. Онзи Ноа би застанал открито и би признал всичко, поемайки цялата отговорност, независимо от последиците. О, не, сега една среща между двамата нямаше да даде никакъв резултат!

Чувство на тягостна мъка и празнота подтискаше сърцето на Андрю.

Най-сетне, останал без сили, той реши да запази всичко, което знаеше, в тесния кръг на ръководството на болницата. Нека то да реши дали се налагат мерки извън този кръг. На сутринта се отби в кабинета си и подробно описа всичко, което бе разбрал. А към обяд отиде в болницата и се срещна с управителя.

4

Ако си затворя очите, мислеше си Андрю, ще се почувствам като на заседание на родителски комитет в някое първоначално училище или на оперативка в промишлено предприятие.

Откъслечни думи стигаха до ушите му.

— Мога ли да предложа резолюция по въпроса?

— Господин председател, предлагам…

— Има ли друг „за“?

— …аз подкрепям.

— …бе предложено и подкрепено… Които са за приемане на резолюцията…

Хор от „да“.

— Против?

Мълчание.

— …резолюцията е приета. С единодушно решение трудовите правоотношения на доктор Ноа Таунсенд с болницата се прекратяват…

Точно тъй ли трябваше да стане? Такъв прозаичен, хладен, жалък съпровод на една толкова голяма трагедия? Дали тези нелепи фрази бяха най-добрия начин да се обяви внезапният печален край на дългогодишната кариера на един всеотдаен доскоро човек?

Андрю не се засрами от сълзите, които се стичаха по лицето му. Той не се опита да ги скрие, защото усещаше, че хората насядали около масата го гледаха внимателно.

Председателят на управителния съвет на болницата съчувствено каза:

— Доктор Джордан, вярвайте ми, всички споделяме вашето дълбоко огорчение. Ноа беше и остава наш приятел и колега. Ние високо ценим всичко, което направихте и разбираме колко трудно ви е било. Това, което извършихме ние, бе не по-малко трудно.

Андрю кимна. Не беше в състояние да говори.

Председателстваше доктор Езра Гулд, невролог, от три години главен лекар на мястото на Ноа Таунсенд. Дребен на ръст, с приятен дружелюбен глас, той се ползваше с голямо уважение в болницата. Останалите бяха завеждащи отделения — хирургия, акушерство и гинекология, патология, педиатрия, радиология и други. Андрю се познаваше добре с повечето от тях. Почтени хора, тактични и вежливи към другите, но според Андрю, прекалено много бяха закъснели да изпълнят своя дълг в случая.

— Господин председател — започна Ленард Суийтинг, — искам да осведомя съвета, че предвиждах подобно решение и подготвих съобщение, което да пуснем незабавно до всички служители в болницата — в сестринските стаи, приемната, аптеката и тъй нататък. Позволих си да обясня освобождаването на доктор Таунсенд „поради здравословни причини“. Мисля, че е по-дискретно. Приема ли се?

Гулд изпитателно погледна присъстващите.

Разнесе се шепот на съгласие.

— Приема се — потвърди той.

— Настоятелно моля изнесените подробности по възможност да не излизат от тази зала — допълни управителят.

Ленард Суийтинг бе открил заседанието и съобщавайки за целта му, бе предизвикал смразяващ шок сред набързо свикания ръководен лекарски състав. Преди това той спешно се бе посъветвал по телефона с председателя на управителния съвет на болницата, Фъргюс Макнеър, ветеран сред местните адвокати, чиято кантора бе в Мористаун. Разговорът се водеше в присъствието на Андрю и макар че чуваше само Ленард, той успя да долови последните категорични думи на председателя, отекнали в телефонната слушалка:

— Пази престижа на болницата!

— На всяка цена! — увери го управителят.

После Суийтинг влезе в заседателната зала отделена само с една стена от кабинета му и затвори вратата след себе си. След броени минути тя пак се отвори и поканиха Андрю вътре.

Лицата на всички насядали около масата бяха посърнали.

— Доктор Джордан, научихме за отправеното от вас обвинение. Моля, разкажете ни, каквото знаете — каза доктор Гулд.

Андрю повтори всичко, което бе съобщил на управителя, поглеждайки понякога към бележките си. След като свърши, имаше въпроси и изказвания. Ленард Суийтинг показа досието на покойния Кърт Уиразък, болничния му картон с уличаващите бележки и предаде тези документи за разглеждане от присъстващите.

Макар членовете на съвета да не очакваха подобни разкрития, на Андрю му стана съвсем ясно, че всъщност не бяха изненадани от случая Таунсенд.

След това приеха и резолюция за освобождаването на доктор Ноа Таунсенд от заеманата дълги години длъжност в болницата.

Завеждащ педиатричното отделение, сух човек от източните щати, с бавен говор, отбеляза:

— Не обсъдихме какво ще се прави с тялото на починалия.

— С оглед изнесеното преди малко, аутопсията е неизбежна — обясни управителят. — Преди заседанието говорих по телефона с бащата на покойника, в Канзас, и получих от него необходимото съгласие. Сестрата на Уиразък е на път за болницата. Тъй че аутопсията ще се направи днес.

Суийтинг погледна завеждащ патологията, който кимна в знак на съгласие.

— Добре, но какво ще съобщим на близките му? — упорстваше шефът на педиатричното отделение.

— Откровено да ви кажа, въпросът е деликатен с потенциално различни отговори — отговори управителят. — Предлагам да го оставите на доктор Гулд, на мен и господин Макнеър, който скоро ще дойде и ще ни посъветва какво да правим от юридическа гледна точка.

И добави:

— Може би по-късно ще информираме съвета.

— Съгласни ли сте? — запита доктор Гулд.

Последваха одобрителни кимания с едно като че ли общо чувство на облекчение.

Може би — мислеше Андрю, — ето ключовата дума — може би… ще информираме съвета. А може би няма.

Ръководството на болницата в лицето на Ленард Суийтинг и неговия началник Фъргюс Макнеър несъмнено би предпочело всичко да се потули, а невинната жертва Кърт Уиразък да се кремира и забрави. В известно отношение, разсъждаваше Андрю, не би трябвало да бъдат упреквани Суийтинг и Макнеър. Те носеха отговорност. И ако се стигнеше до съд за професионална недобросъвестност, присъдата и обезщетението щяха да бъдат чудовищни. Андрю нямаше представа, а и не се интересуваше дали застраховката ще прикрие случая. Бе сигурен само в едно — че лично той няма да участва в подобни машинации.

Понеже членовете на съвета приказваха помежду си, председателстващият удари с чукчето за внимание.

— Сега стигаме до най-трудната задача — каза доктор Гулд и изгледа насядалите около масата. — Аз трябва да отида при Ноа Таунсенд и да му съобщя нашето решение. Доколкото знам, той е още в болницата. Би ли желал да дойде някой с мен?

— Аз ще дойда — обади се Андрю. Това бе най-малкото, което трябваше да направи. Чувстваше се задължен към Ноа поне дотолкова.

— Благодаря ви, Андрю — кимна със задоволство Гулд.

Когато по-късно размишляваше на спокойствие, независимо от последвалата покъртителна и жестока сцена, Андрю инстинктивно разбра, че Ноа Таунсенд ги бе очаквал и почувства облекчение, когато ги видя да идват към него.

Доктор Езра Гулд и Андрю излязоха от асансьора. Вдясно от тях беше оживеният коридор към болничните помещения и сестринската стая. Далече в дъното, зареял поглед, стоеше Таунсенд. Щом двамата лекари го наближиха, той обърна глава, забеляза ги и като че ли се сви в себе си. Обърна се с гръб, но след миг рязко промени решението си. Завъртя се обратно и с разкривено в някаква пародия на усмивка лице протегна ръце напред, събрани една до друга.

— Носите ли белезниците? — запита той.

Гулд се посмути, но в следващия миг отговори:

— Ноа, трябва да поприказвам с теб. Хайде да отидем някъде настрана.

— Защо да отиваме? — това бе по-скоро вик, Таунсенд като че ли нарочно заговори високо. Една медицинска сестра и няколко пациенти любопитно се обърнаха към тях. — Нима цялата болница няма да разбере още преди да се мръкне?

— Добре, щом настояваш, ще говорим тук — каза тихо Гулд. — Мой дълг е да ти съобщя, Ноа, че управителният съвет на болницата се събра на заседание и за най-голямо съжаление реши да те освободи от длъжност.

— Имаш ли представа колко време съм посветил на тази болница и какво съм направил за нея? — прокънтя пак гласът на Таунсенд.

— Знам, че десетки години си работил тук и си дал много за болницата. — Гулд се почувства нелокво, че в разговора се заслушаха още хора. — Моля те, Ноа, не можем ли…

— И това няма никакво значение?

— В случая, за съжаление, няма.

— Ето, питай Андрю колко много съм направил! Хайде, питай го, де!

— Ноа, аз им казах за Уиразък — намеси се Андрю. — Извинявай, но се налагаше.

— Ах, да, Уиразък — Таунсенд кимна рязко няколко пъти. Той сниши глас: — Горкото момче. Не го заслужаваше. И на мен ми е жал за Уиразък. Искрено съжалявам.

После най-неочаквано избухна в плач, който смути всички. Неудържими хълцания разтърсиха гърдите му, изговаряше несвързани фрази:

— …първи път… правил някога грешка… абсолютна небрежност… друг път няма… обещавам ви…

Андрю поиска да хване Ноа под ръка, но Езра Гулд го изпревари и настоя:

— Ноа, хайде да се махаме оттук! Не ти е добре. Ще те заведа у вас.

Продължавайки да хълца, той се остави да го отведат при асансьора, изпратен от десетки любопитни погледи.

Езра Гулд избута Таунсенд леко напред и се обърна тихо към Андрю:

— Ти остани тук. Виж кои пациенти е преглеждал днес и провери какви предписания е дал. Побързай. Да не би да се повтори… Нали разбираш?

— Да — кимна Андрю и неохотно се спря, без а откъсва очи от двамата.

Пред асансьора Ноа внезапно започна да се дърпа и да надава истерични викове. Нещо в него неочаквано рухна, той изглеждаше като развалина, като безпомощно същество, лишено от всякакво чувство за достойнство и приличие. Щом асансьорът се отвори, Гулд на момента вкара грубо Ноа вътре. Дори след затварянето на вратите се чуваха заглъхващи към долните етажи викове. Андрю остана самичък в настъпилата тишина.

Езра Гулд му телефонира още същия ден след вечеря.

— Искам да те видя — каза главният лекар. — Сега. Къде ще е най-удобно? Ако искаш, ще дойда у вас.

— Не, хайде да се срещнем в болницата — предложи Андрю. Той още не бе намерил подходящ момент да сподели със Силия трагедията на Ноа. Тя, както винаги, се досещаше, че нещо не е в ред, но не проявяваше нетърпение да научи причината.

Когато Андрю пристигна в болницата, Езра Гулд бе вече в малкия си кабинет.

— Влез и затвори вратата! — покани го той.

Гулд извади от бюрото си бутилка уиски и две чаши.

— Рядко нарушавам правилата по този начин. Но тази вечер имам много сериозна причина. Ще ми правиш ли компания?

— Да — прие с благодарност Андрю.

Главният лекар наля уиски, прибави лед и вода. Двамата отпиваха от чашите си и мълчаха.

— До преди малко бях с Ноа. Трябва да ти кажа някои неща. Първо — понеже се отнася до твоята частна практика и до неговите пациенти — той няма повече да работи като лекар.

— Как се чувства?

— Питай ме „къде е“, за да разбереш — Гулд изпи своето уиски до дъно, — Таунсенд постъпи в една частна психиатрична болница в Нюарк. По мнение на специалистите няма изгледи да излезе оттам.

С много напрегнат глас Езра Гулд описа развоя на събитията следобед и вечерта. По едно време вметна:

— Дано вече никога не ми се случва подобно нещо!

След като се разделили с Андрю, Гулд и Таунсенд слезли на първия етаж и главният лекар успял да вкара все още викащия Ноа в една празна болнична стая, заключил вратата и телефонирал спешно да изпратят психиатър. Двамата с него успели да укротят нещастния си колега — дали му седатив. В такова състояние очевидно не бил за в къщи и затова психиатърът спешно телефонирал на няколко места и уредил да закарат Таунсенд с линейка в психиатричния институт в Нюарк. Гулд и психиатърът отишли с него.

По пътя действието на седатива отслабнало. Когато влизали в болницата, Ноа започнал да буйства и се наложило да му сложат усмирителна риза.

— Ах, господи, беше същински ужас! — възкликна Гулд, извади кърпичка и избърса лицето си.

Тогава станало ясно, че в една или друга степен Ноа Таунсенд е загубил разсъдъка си.

По думите на Езра Гулд „сякаш Ноа е съществувал дълги години като празна черупка — естествено поради пристрастието си към опиатите. Господ знае как е успял, но тъй или иначе се е оправял. Днес обаче черупката се пръсна… и вътре нямаше никакви признаци на живот, не бе останало нищо ценно, което да се спасява“.

След това главният лекар отишъл да каже на съпругата на Ноа.

Андрю се сепна — поради залисията си през последните дни бе забравил за Хилда и моментално запита:

— Тя как го прие?

Гулд поразмисли, преди да отговори.

— Трудно ми е да ти кажа. Беше мълчалива и не избухна в плач. Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи. По-добре е сам да отидеш да я видиш утре.

— Да, ще отида — потвърди Андрю.

Гулд се поколеба. После го погледна право в очите и каза:

— С теб имаме да обсъдим още нещо — покойния Уиразък.

— Още от сега нека ти кажа, че няма да участвам в никакви машинации! — отсече категорично Андрю.

— Добре — съгласи се Гулд и продължи вече доста по-рязко. — Я ми кажи тогава какво предлагаш да направим? Може би да дадем изявление в печата? А после готов ли си да станеш прокурорски свидетел в наказателен процес за професионална небрежност? Съгласен ли си да улесниш някой закъсал за клиенти ловък адвокат под формата на тлъст хонорар да измъкне от г-жа Таунсенд всичките пари, които Ноа е спестил за стари години? Желаеш ли да стовариш върху тази болница задължението да плаща далеч по-големи обезщетения, отколкото е в състояние да поеме застрахователят — нещо, което ще ни разори, ще ни принуди да намалим или прекратим изобщо нашата дейност!

— Нищо подобно няма да стане — възрази Андрю.

— Но би могло да стане. Чел си много за разни изпечени адвокати и можеш да си представиш какво биха направили от нас в съда!

— Това не е мой проблем. За мен е важна истината! — настоя Андрю.

— Тя е важна за всички ни — отговори главният лекар. — Тя не е твой монопол. Но понякога истината може да остане в сянка по благородни мотиви и при специални обстоятелства.

Гласът му прозвуча настойчиво:

— Слушай сега внимателно, Андрю. Чуй какво ще ти кажа.

Той спря, за да подреди мислите си и продължи:

— Следобяд пристигна от Канзас сестрата на покойния, госпожица Уиразък. Прие я Лен Суийтинг. Тя е добра женица, ми каза той, доста по-възрастна от брат си и разбира се й е мъчно за него. Но двамата от доста време не поддържат близки отношения и тя не изживява загубата толкова трагично. В Канзас е и бащата, но той страда от болестта на Паркинсон в напреднала форма и няма да живее дълго.

— Не разбирам всичко това за какво… — прекъсна го Андрю.

— Ще разбереш. Слушай!

Гулд пак поспря.

— Сестрата на Уиразък не е дошла да ни създава проблеми — продължи той. — Не е разпитвала много. Дори е споделила, че брат й никога не е бил в цветущо здраве. Иска да се извърши кремация и да отнесе праха му в Канзас. Но имала сериозни финансови затруднения. Лен го разбрал в хода на разговора.

— Ама тогава ние сме длъжни да й помогнем. Това е най-малкото…

— Точно така! По този въпрос сме единодушни. Още повече уреждането на прилична финансова помощ е съвсем възможно.

— Как?

— Лен Суийтинг и Фъргюс Макнеър са се погрижили. Работили са цял следобед. Но да оставим подробностите — на нас двамата те не са ни необходими. Факт е, че нашите застрахователи, с които е говорено на четири очи, са заинтересувани от бързото приключване на случая. Оказва се, че Кърт Уиразък е превеждал пари в Канзас за лечението на баща си. Това може да продължи, дори да се увеличи сумата. Ще поемем и разходите по погребението на Уиразък. Освен това може да се отпусне пенсия за сестрата — не е кой знае колко голяма, но задоволителна — до края на живота й.

— Как ще й обясниш това, без да го свържеш с отговорност от наша страна? Ако у нея възникне подозрение?

— Според мен това е рисковано, макар че Лен и Макнеър са на друго мнение. Но в края на краищата те са адвокати. Смятат, че могат дискретно да уредят нещата с нея. Зависи много и от това какъв човек е госпожица Уиразък. А най-важното нещо — в случая не става и дума за фантастична сума на обезщетение, възлизаща на милиони долари.

— Дали е фантастична или не зависи от гледната точка — възрази Андрю.

Главният лекар махна нетърпеливо с ръка.

— Все пак не забравяй следното: в случая няма съпруга, няма деца, на които трябва да се осигурява образование. Става дума за един умиращ старец и за една жена на средна възраст, на която се гарантира приличен доход. — Гулд спря и запита рязко. — За какво мислиш?

Андрю се усмихна:

— Цинична мисъл. Ако Ноа трябваше да убие пациент, не би могъл да избере по-подходящ човек.

Гулд сви рамене:

— В живота има безброй случайности. Една от тях се бе изпречила на пътя ни. Е?

— Какво, е?

— Ще правиш ли публични изявления? Ще викаш ли представители на печата?

Андрю отвърна засегнат:

— Разбира се, че няма. И никога не съм имал намерение. Ти много добре го знаеш.

— Тогава какво има? Съвестта ти е чиста, всичко, което си разбрал, го изнесе пред ръководството на болницата. Оттук нататък не си обвързан с нищо, не си страна при уреждането на случая. Никой не те кара да лъжеш, и ако по някакви причини това се разкрие и поискат показанията ти, естествено ще кажеш истината.

— Ако за мен е така, какво ще кажеш за себе си? Ще откриеш ли на госпожица Уиразък истинската причина за смъртта на брат й?

— Не! — отсече Гулд и добави: — Затова някои от нас поемат по-голям товар върху съвестта си. И може би го заслужаваме.

Двамата замълчаха. Андрю си мислеше — в думите на Езра Гулд прозираше едва доловимо признание, че преди четири години, когато доктор Джордан се бе опитал да реагира срещу наркоманията на Ноа Таунсенд, но му бяха попречили, искането му е било справедливо, а останалите бяха сбъркали. Той бе повече от сигурен, че Ленард Суийтинг е споделил за разговора им по онова време.

Естествено, друго нещо освен това признание не можеше и да има — такива работи не се документират. Поне си извлякоха поука, разсъждаваше Андрю — самият той, Суийтинг, Гулд и другите. За съжаление с голямо закъснение и без полза нито за Таунсенд, нито за Уиразък.

А сега, питаше се Андрю, какво трябва да прави по-нататък? Верният отговор бе: нищо повече.

Онова, което му бе казал Гулд, имаше смисъл. Вярно бе също така, че никой не принуди Андрю да лъже, макар че го помолиха да мълчи и така стана съучастник в затаяване на истината. От друга страна, кой и какво щеше да спечели от това? Във всички случаи Кърт Уиразък нямаше да се върне, а Ноа Таунсенд след трагичното му, но неизбежно отстраняване вече не можеше да навреди никому.

— Добре, аз повече няма да се занимавам с тези въпроси — каза Андрю на главния лекар.

— Благодаря ти — отвърна той и погледна часовника си. — Дълъг и тежък ден. Отивам си у дома.

На следващия ден следобед Андрю отиде да види Хилда Таунсенд.

Ноа Таунсенд бе шестдесет и тригодишен, а Хилда — с четири години по-млада. За възрастта си тя бе привлекателна жена. Поддържаше фигурата си. Лицето й бе опънато, а косата й — изцяло сива, но подстригана стилно, късо. Тя посрещна Андрю облечена в бели ленени панталони и синя копринена блуза. Бе си сложила тънка златна верижка на шията.

Той очакваше да види страдание по лицето й, дори следи от плач. Нямаше нищо подобно.

Семейство Таунсенд живееше в малка, но приятна двуетажна къща на „Хил стрийт“ в Мористаун, недалеч от частните лекарски кабинети на Елм и Франклин; дотам при хубаво време Ноа често отиваше пеша. Те нямаха прислуга и Хилда сама въведе Андрю и го покани в дневната. Стаята бе обзаведена в бежово и кафяво и гледаше към градината.

Седнаха. Хилда безучастно запита:

— Ще пийнеш ли нещо, Андрю? Алкохол? Или може би чай?

Той поклати глава.

— Не, благодаря — и добави, — Хилда, не знам какво друго да кажа освен това, че страхотно съжалявам!

Тя кимна, сякаш очакваше тези думи и отвърна с въпрос:

— Смущаваше ли се да дойдеш да ме видиш?

— Малко — призна той.

— И аз си го помислих. Излишно е. И не се учудвай, че не плача, не кърша пръсти и не изпадам в обичайните женски емоции.

Андрю не знаеше просто как да реагира и отвърна:

— Добре.

Хилда Таунсенд сякаш не чу и продължи:

— Всичко това ме е измъчвало, често и дълго време, дотегнало ми е вече. Години наред съм плакала, изплаках си сълзите. Гледах как Ноа руши здравето си и сърцето ми се късаше от болка. Напразно го убеждавах и го молех да ме послуша — в мен остана усещането, че вместо сърце в гърдите ми е заседнал някакъв тежък камък. Разбираш ли нещо от това, което казвам?

— Струва ми се, да — потвърди той и си помисли: колко малко знае всеки от нас за страданията на другите! Толкова време Хилда Таунсенд бе живяла затворена в света на една благородна тайна, за която Андрю дори не бе подозирал! Спомни си и думите на Езра Гулд от предишната вечер — „Беше мълчалива… Останах с впечатление, че е имала някакво предчувствие, но не е знаела точно какво ще се случи.“

— Ти си знаел за Ноа и за опиатите, нали? — запита Хилда.

— Да.

В гласа й прозвуча нотка на обвинение:

— Ти си лекар. Защо не направи нищо?

— Опитах се. В болницата. Преди четири години.

— И никой не искаше и да чуе?

— Нещо такова.

— Не можеше ли да проявиш по-голяма настойчивост?

— Да — отговори той. — Сега, като се обръщам назад, смятам, че можех.

Тя въздъхна:

— Сигурно нямаше да успееш — Хилда изведнъж смени темата. — Тази сутрин отидох да видя Ноа, по-скоро да се опитам да го видя. Той буйстваше. Не ме позна. Никого не познава.

— Хилда мога ли с нещо да ти помогна? — ласкаво запита той.

Тя се престори, че не го е чула.

— Силия чувства ли се виновна за случилото се?

Андрю се слиса от нейния въпрос.

— Още не съм й казал. Ще говоря тази вечер с нея. А пък дали се чувства виновна…

— Тя трябва да се чувства виновна! — Хилда продължи със същия жесток тон. — Силия е част от алчния, безмилостния, сребролюбивия, угнетяващия бизнес с лекарства, който дава мило и драго, за да продава продуктите си, да накара лекарите да ги предписват, а хората да ги използват даже когато не са им необходими. Дава мило и драго!

Андрю спокойно отвърна:

— Никоя фармацевтична компания не е принудила Ноа да взема лекарствата, които гълташе.

— Може би не директно — повиши глас Хилда, — обаче Ноа ги гълташе, както правят и други лекари, понеже компаниите ги обсипват с препарати! Примамват ги! С безброй нелепи, хитроумни реклами, страница след страница в медицинските списания, които са настолно четиво за лекарите, а също и с лавина от писма, с безплатни пътувания, черпни и приеми — само и само да им се внуши да мислят за лекарства, непрекъснато за лекарства, още и още лекарства! Всички фирми засипват лекарите с безплатни мостри, уверяват ги, че могат да получат, което лекарство поискат, в каквото количество им е необходимо, достатъчно е само да кажат! Никакви ограничения, никога въпроси! Ти знаеш това, Андрю! — Тя спря за секунда: — Андрю, искам да те питам нещо.

— С удоволствие ще ти отговоря, стига да мога.

— Много търговски пътници са идвали в кабинета на Ноа. Винаги ги е приемал. Не мислиш ли, че някои от тях, а може би всички са знаели, че той гълта лекарствата, разбирали са, че е наркоман.

Андрю се замисли. Представи си кабинета на Ноа с безразборното изобилие на лекарства, всичките в шишенца и опаковки на фирмите-производителки.

— Да — потвърди той. — По всяка вероятност са знаели.

— И въпреки това не спряха, нали? Негодници! Те просто продължаваха да носят. Даваха на Ноа всичко, каквото пожелае. Помагаха му да руши организма си. Такъв е гадният, долнопробният бизнес, в който работи и твоята жена, Андрю! Аз го ненавиждам!

— Има нещо вярно в думите ти, Хилда — съгласи се той. — Може би много неща са верни. И въпреки че това не е цялостната картина, аз разбирам твоите чувства.

— Така ли? — гласът й бе изпълнен с презрение и горчивина. — Тогава го обясни някой ден на Силия. Може би ще реши да премине на работа другаде.

И в същия момент дълго задържаната мъка внезапно се изля — тя скри лице в ръцете си и зарида.

5

През втората половина на 60-те години движението за равноправие на жената стана дежурна фраза в устата на много хора и постоянна тема в ежедневните новини. Бети Фридан публикува през 1963 година „Женската мистика“, с което обяви война на схващането, че „жените са втора категория граждани“. Книгата стана vade mecum5 на женското движение. Към гласа на Фридан, който се чуваше често, се присъединиха Джърмен Гриър и Кейт Милет и му придадоха литературен и артистичен стил. Глория Стайнъм сполучливо съчета идеята за защита на жената с журналистиката и феминистичната политика.

Не бяха малко и тези, които се присмиваха на движението. Аби Хофман, знаменитост на контракултурата от същото време заяви: „с движението за права на жените бих направил съюз единствено в леглото“. Един историк, напомняйки, че новите неща в света са малко, писа за Мери Уолстънкрафт, която през 1972 година имала смелостта да излезе с публикацията „Защита на правата на жените“. Авторката твърдяла, че „тирани и сладострастници… се стремят да държат жените в невежество, понеже единствено желание на едните е да имат робини, а на другите — забавления“.

През шейсетте години на нашия век мнозина се отнасяха с необходимата сериозност към женското движение и разумните мъже проявиха високите си нравствени качества.

Силия се отнасяше с одобрение и симпатия към движението за равноправие на жените. Тя купи екземпляри от „Женската мистика“ и ги подари на няколко началници от „Фелдинг-Рот“. Единия бе Винсънт Лорд, който й върна книгата с небрежно написана бележка: „Аз нямам нужда от този боклук.“ Сам Хоторн, под влияние на съпругата си Лилиан, гореща привърженичка на женското движение, прояви по-голяма отзивчивост. Той каза на Силия:

— Ти самата си доказателство, че в нашата компания няма дискриминация по отношение на жените.

Тя поклати глава в израз на несъгласие:

— Аз трябваше с нокти и зъби да стигна до мястото, на което съм сега, Сам, разбира се, с твоя помощ, но също така и в борба с предразсъдъците на мъжете, и ти много добре знаеш това.

— Оттук нататък няма да се налага да действаш по този начин.

— Да, защото се утвърдих като добър работник и има полза от мен. Тъй че аз съм особен случай, изключение. Ти също знаеш, че ми се оказва съвсем малка подкрепа, когато настоявам за привличане на повече жени в състава на търговските пътници.

Той се засмя:

— Добре, признавам, но нещата се променят. Освен всичко това ти си оставаш най-добрият пример, че мъжете трябва да третират жените като равни.

Силия не участваше активно в женското движение, като се изключи защитата на собственото й женско достойнство. Тя реши — може би себично, както призна в себе си, — че първо, то не й е необходимо, и второ, нямаше време.

Тя продължаваше да се занимава с препаратите без рецепта и с ръководството на „Брей & Комънуелт“. Въпреки обещанието на Сам нямаше никакви изгледи за промяна в служебното й положение, а настояването му „имай търпение още няколко месеца“ остана безрезултатно.

Силия страдаше заедно с Андрю заради нещастието на Ноа Таунсенд и изпращането му в психиатрична клиника. За съжаление предсказанието на доктор Гулд, че Ноа никога няма да излезе оттам, като че ли се потвърждаваше с течение на времето.

Андрю й разказа за тирадата на Хилда Таунсенд във връзка с фармацевтичните компании и прекомерното раздаване на безплатни мостри и се учуди, че Силия не възразява.

— Хилда е права. Раздават се фантастични количества безплатни лекарства, нещо, което знаем всички. Това се дължи обаче на конкуренцията. Сега нито една компания няма да ограничи тези количества, за да не загуби завоюваните позиции.

— Сигурен съм, че лекарствените фирми могат да се споразумеят за намаляване на тези количества — отвърна Андрю.

— Не, дори да искат, подобно споразумение ще бъде незаконно и във вреда на трети лица.

— Добре, ами за случаи като Ноа Таунсенд? Търговските пътници са знаели или поне са се досещали, че той взима големи количества лекарства. Трябваше ли да продължат да подхранват навика му — както се оказа всъщност?

— Ноа бе наркоман, но все още работеше като лекар — изтъкна Силия. — Ти знаеш много добре, Андрю, че лекарите могат да си набавят всяко лекарство, което пожелаят, по един или друг начин. Ако Ноа не ги получаваше от търговските пътници, просто щеше да си вземе с рецепта, което може би е правил, независимо от мострите.

Тя добави с известно раздразнение:

— Освен това щом лекарската общност не се интересува от колеги, които са станали наркомани, защо трябва да се очаква нещо повече от фармацевтичната индустрия?

— Основателен въпрос, на който не мога да отговоря — призна Андрю.

През август 1967 година Силия бе назначена на нова длъжност.

Преди това обаче в края на 1966 г. стана едно важно събитие — Сам Хоторн бе издигнат за първи вицепрезидент, факт, който показваше, че ако не се случи нещо непредвидено, той скоро ще поеме ръководството на „Фелдинг-Рот“. Изборът, направен от Силия преди десет години за неин ментор в компанията, щеше да се окаже правилен.

Най-сетне Сам я повика и с усмивка й каза:

— О’кей, робството ти в препаратите без рецепта свърши!

Той вече беше в разкошен кабинет, със зала за съвещания, и вместо една, имаше две секретарки. Наскоро бе споделил със Силия:

— Просто не знам как да им запълня времето. Струва ми се, че си диктуват писма една на друга.

Сега Сам най-официално й съобщи:

— Предлагам ти поста директор на лекарствената търговия с Латинска Америка. Ако приемеш, ще действаш оттук, макар че ще ти се налага да пътуваш доста. И като я изгледа изпитателно, добави: — Как ще се отрази на Андрю тази промяна? Какво ще правиш с децата?

Тя без колебание отговори:

— Ще се оправим.

Сам кимна одобрително:

— Очаквах, че отговорът ти ще бъде точно такъв.

Новината я зарадва и развълнува. Силия добре знаеше, че значението на международния бизнес в областта на фармацевтиката нараства. Откриваше й се чудесна възможност, по-добра, отколкото бе се надявала.

Сам, сякаш прочел мислите й, каза:

— Бъдещето е на международния бизнес. А ние сме още на повърхността, специално в Латинска Америка — и махна с ръка. — А сега се прибирай в къщи. Кажи новината на Андрю. Утре ще седнем да обсъдим подробностите.

Тъй започна петгодишният период, който се оказа решаващ за кариерата на Силия. Без да се създават допълнителни трудности, животът на семейство Джордан стана неизмеримо по-богат. Както след време Силия писа на сестра си Джанет: „Всички имахме полза и то по начин, който най-малко очаквахме. Андрю и аз се радваме на по-голяма, реална близост, когато той пътува с мен, отколкото в къщи потънали и двамата в работа по съвсем различни проблеми. А децата спечелиха, понеже при пътуванията с нас разширяват познанията си и за мисленето им се откри широк международен хоризонт.“

Андрю посрещна с радост новото назначение на Силия и я увери, че винаги ще й помага. Беше доволен, че тя вече се разделя с препаратите без рецепта и запази в себе си мисълта за евентуалните неудобства, които биха причинили краткотрайните раздели, наложени от новата й работа. Той, както и Силия, бе твърдо убеден: „Ще бъдем семейство за пример.“

След като поразмисли, Андрю реши, че ще използва всяка възможност да се откъсва от напрежението в своята работа и когато е възможно, ще пътува със Силия. Оставаше точно една година до четиридесетия му рожден ден и той добре си спомняше урока на Ноа Таунсенд, чието нещастие започна от преумората и прекомерното напрежение. Андрю знаеше и други лекари станали роби на професията, изолирали се от света, тръгнали против себе си и семейството си.

Той бе започнал практиката си като интернист преди единадесет години — една година, преди да се срещне със Силия и да се ожени за нея. Сега бе старши партньор. По-младият му колега, Оскар Арънс, набит, енергичен и припрян канадец с живо чувство за хумор, се бе оказал много ценно откритие и Андрю му имаше голямо доверие, радвайки се на пораждащата се между тях дружба. Третият интернист, двадесет и осем годишният Бентън Фокс бе постъпил с великолепни препоръки само преди един месец и вече се справяше успешно с работата си.

Когато Андрю каза на Силия за намерението си да пътува понякога с нея, радостта й нямаше граници. На практика той я придружаваше из Южна Америка няколко пъти годишно. Понякога, в зависимост от училищната програма, с тях идваха едното или двете деца.

Много помогнаха за това и някои щастливи обстоятелства, настъпили в дома на семейство Джордан. Уини Огъст, тяхната млада прислужничка и готвачка англичанка, изоставила отдавна плановете си да ходи в Австралия и вече след седем години станала фактически член на семейството, се омъжи през пролетта на 1967 година. Мъжът й имаше странно име — Марч6. Както казваше Уини:

— Ако трябваше да е друг някой месец, щях да се моля да не е декември.

Щом разбра, че Ханк Марч, приветлив, енергичен младеж, търси постоянно място вместо досегашната си сезонна работа, Андрю му предложи да постъпи като техен шофьор-градинар и всъщност — момче за всичко. Уини и Ханк приеха предложението с благодарност, понеже така се решаваше и квартирния им въпрос. Андрю от своя страна бе признателен на Силия, че скоро след сватбата им тя предвидливо настоя да си купят голяма къща.

Не мина много време и Ханк се оказа тъй необходим за къщата, както съпругата му — вече Уини Марч.

Андрю и Силия можеха да пътуват с или без децата, спокойни, че домът им е в сигурни ръце.

В живота на семейството се промъкна сянката на тъгата. Милдред, майката на Силия, почина след тежък астматичен пристъп. Тя склопи очи на шестдесет и една година.

Силия преживя загубата много тежко. Въпреки вниманието и грижите от страна на Андрю и децата, тя се почувства много самотна и дълго не можа да превъзмогне това състояние, което според него бе съвсем естествено.

— Наблюдавал съм го при мои пациенти — обясни той. — Смъртта на втория родител е нещо като срязване на пъпната връв с нашето минало. Колкото и възрастни да сме, докато единият от родителите ни е жив, винаги ни сгрява мисълта, че имаме на кого да се опрем. Загубим ли и двамата, разбираме, че сме останали съвсем сами.

Джанет, по-малката сестра на Силия, пристигна за погребението във Филаделфия със самолет от Близкия изток, където бе оставила презаетия си с работа съпруг-специалист по петрола, и двете си деца. След това Джанет и Силия прекараха заедно няколко дни в Мористаун и всяка от тях обеща, че в бъдеще ще си ходят по-често на гости.

6

Андрю бе очарован от красотата и атмосферата на далечните кътчета. Докато Силия бе заета с нейния латиноамерикански бизнес и регионалните ръководители на „Фелдинг-Рот“, доктор Джордан обикаляше странните лабиринти на непознати градове или уханните селца край тях. Очите му се радваха на Парк Колон в Буенос Айрес и на безбройните стада в аржентинските пампаси. Разхождаше се в Богота — столицата на Колумбия, обградена от величествената планина, където по стръмните улици шуртяха ледени ручеи от Андите и архаични магарешки каручки воюваха с автомобилите за своя дял от пътното платно. В Коста Рика разгледа Мезета Сентрал — сърцето на тази страна, и гъстите широколистни гори, в които растяха махагон и кедър. Андрю потегляше по тесните многолюдни улички в стария град на Монтевидео към долините на Уругвай, ухаещи на върбинка и ароматни растения. Ходеше из наситения с динамика Сан Паоло в Бразилия, разположен На самия ръб на Голямото скално плато, от което започваха тучни равнини с плодородна, аленочервена почва, известната тера роха.

Когато пътуваха с децата, Андрю ги вземаше на своите излети. Иначе отиваше сам, а Силия му правеше компания, след като си свършеше служебните задължения.

Голямо удоволствие му доставяше да се пазари в местните дюкянчета и да купува разни неща оттам. Изпадаше в захлас от дрогериите, обикновено малки помещения, натъпкани до тавана със стоки. Приказваше си с аптекарите, а понякога успяваше да поговори и с някой лекар. Беше понаучил испански и португалски и ги усъвършенстваше с практиката. Силия също учеше испански и португалски и понякога си помагаха с Андрю.

Не всяко пътуване преминаваше приятно. Силия бе много заета. Костваше й огромно напрежение желанието да решава местните проблеми, без да познава обстановката. И естествено настъпваха часове на умора, на обичайни спречквания, които веднъж стигнаха до най-силния и най-жесток сблъсък между Андрю и Силия — двубой на воли и мнения, който щеше да се помни дълго.

Той, както повечето кавги между съпрузи, започна от дреболия.

Бяха пристигнали с Лайза и Брус в столицата на Еквадор — Кито, загнездена високо в шепата на Андите, място на коварни контрасти, предимно между религията и живата действителност. От една страна — изобилие на черкви и манастири, натруфени със златни олтари, галерии с разкошна дърворезба, разпятия от сребро и слонова кост и дарохранителници с безвкусно инкрустирани скъпоценни камъни. От друга страна — мръсни, босоноги бедняци и най-изостаналото селячество на континента, където надницата — за щастливците успели да намерят работа — се равняваше на десетина цента дневно.

На мизерията контрастираше и хотел „Кито“, чудесна сграда, в която бе запазен апартамент за семейство Джордан. Тук късно следобед се прибра Силия, прекарала, общо взето, един съсипващ ден с местния представител, gerente local, на „Фелдинг-Рот“ — сеньор Антонио Хосе Морено.

Дебел и самодоволен човек, той бе дал да се разбере, че всяко посещение на ръководител от централата представлява не само недопустимо нахлуване в личния му мир, но и обидно съмнение в неговите способности. На всичкото отгоре, всеки път, когато Силия предлагаше промяна в процедурите, той й даваше стандартния латиноамерикански отговор (вече й беше добре известен) „En este pais, asi se hace, Senora.“ На опасението й, че това „в тази страна така се прави“, означаващо благословия на неефективността и понякога — на неетичността, Морено само сви рамене и пак нехайно й повтори отговора си.

Един от проблемите на Силия бе неадекватната информация на еквадорските лекари за препаратите на „Фелдинг-Рот“ и най-вече за възможните странични явления. Той посрещна безпокойството й с думите:

— Така го правят другите компании, така го правим и ние. Да говорим за нещо, което може и да не стане, ще бъде в наш ущърб.

Разбира се, тя имаше правомощия да го задължи с изрично нареждане, но знаеше, че Морено, като местен човек и търговски посредник с добро име, щеше да го изтълкува — като прибавим и езиковите затруднения-както той си иска.

Още разстроена от служебните проблеми, Силия влезе в дневната на хотелския апартамент и запита Андрю:

— Къде са децата?

— Вече спят — обясни той. — Решиха да си легнат рано. Бяха останали без сили — прекарахме един уморителен ден.

Фактът, че въпреки силното си желание, не може да види Лайза и Брус, а и хладината в гласа на Андрю, я по дразниха. Тя се тросна:

— Не си единственият, който е имал отвратителен ден!

— Не казах, че е бил отвратителен, а само уморителен — отговори той. — Макар че за мен имаше и неприятни изненади.

И двамата не съзнаваха, че височината на Кито — над две хиляди и седимстотин метра над морското равнище-влияе неблагоприятно на самочувствието им. При Силия това се изразяваше във физическа отпадналост, която още повече засилваше и без това лошото й настроение, а при Андрю — в резки реакции и постоянна раздразнителност, за разлика от нормалното му спокойно поведение.

Тя каза:

— Неприятни изненади! Не знам за какво говориш.

— Говоря ето за това! — той посочи с пръст към една странична масичка, върху която бяха наредени флакони и кутийки с лекарства.

Силия отвърна с отегчение:

— Занимавала съм се предостатъчно с подобни неща днес, така че моля те, махни ги оттук.

— Искаш да кажеш, че не те интересуват? — тонът му бе саркастичен.

— По дяволите, не ме интересуват!

— Откровено казано, очаквах подобна реакция. Защото се засягат лекарствени фирми и са ти неприятни — Андрю взе малко пластмасово шишенце. — Днес, освен че разходих децата, купих някои неща и поразпитах малко.

Той отвори шишенцето, изсипа няколко таблетки в шепата си и й ги показа:

— Знаеш ли какво е това?

— Откъде да знам? — Тя се отпусна върху едно кресло, изу с крака обувките си и ги остави там, където паднаха. — А пък и не ме интересува!

— Трябва да те интересува! Това е талидомид, купих го днес от местната дрогерия. Без рецепта.

Отговорът жегна Силия и острите реплики между тях биха спрели дотук, но Андрю продължи:

— Фактът, че можах да го купя пет години след като би трябвало да е иззет, да купя и други опасни лекарства, които се продават тук без необходимите предупреждения, понеже няма държавни органи да контролират поставянето на съответните надписи, е типично за отношението „хич не ме интересува“ на американските лекарствени компании, включително и на твоята любима „Фелдинг-Рот“.

Убедена в несправедливостта на обвинението — Силия цял ден се бе тормозила да промени точно това, за което я упрекваше Андрю — тя изпадна в неудържим гняв. И естествено вече не можеше да разчита на логиката си. Вместо да му разкаже, както бе решила да направи по-късно вечерта, за неприятностите си с местния представител на „Фелдинг-Рот“, му отвърна с тона на Морено:

— Какво по дяволите знаеш ти за местните проблеми и норми? Какво право имаш ти да идваш тук и да казваш на еквадорците как да управляват страната си?

Лицето на Андрю побеля:

— Имам право, защото съм лекар! И съм сигурен, че бременни жени, които вземат тези таблетки, ще родят бебета с плавници вместо с ръце. Знаеш ли какво отговори днешният аптекар? Каза да, чувал съм за талидомида, но нямах представа, че е същото лекарство, понеже тия таблетки се наричат ондазил. И ти, Силия, не знаеш ли, или не искаш да знаеш, че талидомидът се продаваше от фармацевтичните фирми под петдесет и три различни наименования?

Без да чака отговор, той разпалено продължи:

— Защо се слагат толкова много различни имена на едно и също лекарство? Естествено не за да се помогне на пациентите или на техните лекари. Единственото логично обяснение е да се създава объркване, улесняващо фармацевтичните фирми в случай на неприятности. Щом говорим за неприятности, виж това!

Андрю показа друго шишенце. Тя прочете надписа: хлоромицетин.

— Ако го купиш в Съединените щати, на него ще е написано предупреждение, че има възможни странични явления, по-специално фатално нарушаване на кръвната картина. Тук обаче, не! Нито дума!

Той взе още едно лекарство от масичката.

— Това също го купих днес. Виж лотромицина на „Фелдинг-Рот“, който ти и аз много добре знаем! Знаем също, че не трябва да се взема от пациенти с нарушени функции на бъбреците, от бременни и от кърмачки. Къде е писменото предупреждение? Няма нищо подобно! Кой се интересува, че тук няколко души могат да умрат или да пострадат, понеже не са били предупредени? В края на краищата, това е само Еквадор и при това е много далеч от Ню Джързи. Защо ще се безпокои „Фелдинг-Рот“? Или Силия Джордан?

Тя изкрещя в лицето му:

— Как смееш да ми говориш така?

Андрю загуби контрол върху нервите си.

— Смея, понеже виждам как се промени — гневно отвърна той. — Промени се, малко по малко, през тези единадесет години. Най напред благородни чувства, идеали и загриженост, после не чак толкова голяма загриженост, после лек отдих, докато помагаше да се пласира безполезният боклук без рецепта, а сега се ориентираш към фалшиви доводи и заравяш глава в пясъка като камилска птица, за да оправдаеш нещо, което ти добре знаеш, че е лошо, но не искаш да признаеш, дори само пред себе си!

Той повиши глас:

— Какво стана с онази идеалистка, която първа ми донесе лотромицин и искаше да издигне етиката на фармацевтичния бизнес, същата, която се изправи открито и твърдо на търговската конференция в Ню Йорк, за да разкритикува непочтените постъпки на търговските пътници? Искаш ли да знаеш какво се случи с нея? Според мен тя се продаде!

Андрю спря за момент и после сурово запита:

— Добра ли бе цената на амбициите и повишенията?

— Ах, мръсник такъв! — инстинктивно, без изобщо да мисли, тя посегна към пода, грабна едната си обувка и я запрати по Андрю. Улучи съвсем точно. Острият ток на обувката се заби в лявата му буза и от раната шурна кръв. Силия обаче не видя. Заслепена от яд, тя го обсипа със злъч.

— Как смееш ти да се правиш на светец и да проповядваш морал и идеализъм? А какво стана с твоя? Къде останаха твоите велики идеали, когато не си помръдна пръста за Ноа Таунсенд и го остави да работи с пациенти почти пет години през цялото време под силното въздействие на опиати — опасност за самия него и за другите? Не упреквай ръководството на болницата! Неговото бездействие не те оправдава! Знаеш това!

Силия се разгорещи още повече:

— Какво ще кажеш за оня пациент, младия Уиразък? Действително Ноа ли го уби, или ти? Ти, понеже можеше да направиш нещо за Ноа, но остана безучастен и стоя със скръстени ръце, докато не стана съвсем късно. Прекарвал ли си безсънни нощи, измъчван от терзания и чувство за вина? Ами, нищо подобно, макар че го заслужаваш! Нито си се запитвал дали Ноа не е убил и други пациенти през тези пет години! Други, за които ти не знаеш, и които са си отишли поради твоята небрежност! Чуваш ли какво ти говоря, самолюбие лицемер? Отговаряй!

Силия внезапно спря. Не само защото бе изчерпала думите си, а и защото никога не бе виждала толкова болка изписана по лицето му. Тя сложи ръка на устата си.

Каза тихо, на себе си:

— Господи, какво направих!

В очите на Андрю прочете освен болката и ненадеен шок от нещо, което ставаше зад гърба й. Обърна се. Наблизо стояха ужасени две мънички фигурки в пижамки. В безконтролната си ярост майката и бащата бяха забравили, че ги дели само една стена от Лайза и Брус.

— Мамо, тати! — захълца Лайза.

Брус неудържимо заплака.

С отворени обятия, разплакана, Силия се втурна към децата.

Лайза я изпревари. Заобикаляйки майка си, тя изтича при Андрю.

— Тати, имаш рана! — и забелязала окървавения ток на обувката, изкрещя: — Мамо, как можа да го направиш!

Той пипна бузата си, раната още кървеше. Всичко почервеня от кръв — ръцете му, ризата, пода.

Брус отиде при Лайза и се залепи за баща си. Силия, застанала настрана, гледаше безпомощно, виновно.

Тогава Андрю решително сложи край на създалата се ситуация.

— Не! — каза той на децата. — Не правете така! Не бива да вземате страна! Майка ви и аз сглупихме. И двамата сбъркахме. Сега ни е срам, ще говорим за това всички заедно, но по-късно. Ние ще си бъдем едно семейство. И винаги неразделни!

Четиримата изведнъж се прегърнаха, силно, прочувствено, сякаш никога нямаше да се пуснат.

След малко десетгодишната Лайза се дръпна, донесе от банята влажни кърпи, умело изтри лицето на баща си и почисти петната.

Късно през нощта, когато децата отново спяха, обич сля в едно Андрю и Силия. Те се любиха с необуздана, дива страст, която отдавна не бе ги навестявала. Малко преди кулминацията на лудешкия им акт, Силия извика:

— По-дълбоко! По-дълбоко! Да ме заболи!

Андрю изостави всякакви нежности и я притисна с всичка сила, впивайки се в нея грубо, жестоко, дълбоко. Отново и отново.

Като че ли предишната им гневна възбуда се бе изляла в друга страст, която ги бе споила мигновено един в друг.

После, останали без сила, те приказваха до късно и продължиха разговора си и на другия ден.

— Отдавна имахме нужда от такъв разговор, но и двамата го отлагахме — каза Андрю.

Всеки от тях бе съгласен, че в по-голямата си част обвиненията към другия съдържаха горчиви истини.

— Да, аз отстъпих от някои мои предишни принципи-призна Силия. — Не от всички, не и от повечето, само от някои. Понякога и съм оставяла съвестта си на закачалката. Не ми прави чест. Иска ми се да кажа, че отново ще заживея като преди, но нека бъда откровена — поне в това отношение — не съм сигурна, дали ще мога да го направя.

— Струва ми се, че всичко това се натрупва с годините — каза Андрю. — Мислим, че сме станали по-мъдри, по-опитни и то е вярно. Но в житейския си път се сблъскваме с пречки и обстоятелства, които излизат по-силни от идеализма и ние отстъпваме за сметка на идеалите си.

— Ще се опитам да оправя нещата — сподели Силия. — Твърдо съм решила. За да не отиде на вятъра хубавото, което сме постигнали.

— Мисля, че това се отнася и за двама ни — добави той.

Преди това бе казал на Силия:

— Ти докосна оголен нерв, когато ме попита дали нощем лежа с отворени очи и се тормозя за смъртта на Уиразък и на някои други. Можех ли да го спася, ако не бях се забавил с разкриването на Ноа? Да, можех и не е честно да си кривя душата и да живея в самозаблуда! Единственото, което мога да добавя е: няма лекар с дългогодишна практика, който дълбоко в себе си да не съзнава, че някой път не е взел най-правилното решение и затова не е успял да спаси болния. Естествено, не би трябвало да се случва често и най-доброто, което може да се направи, е с поуката от неуспеха да се помогне на друг човек.

Като послеслов на случилото се между Силия и Андрю в апартамента на хотела бяха трите шева на бузата му, направени от един местен medico7, който, усмихнат, рече на тръгващия си пациент:

— Вероятно ще остане белег, докторе. За спомен на съпругата ви.

Отначало Андрю му бе обяснил, че се е наранил при падане, когато се катерил по един склон, но излезе, че Кито е малък град и клюката обикаля със светкавична бързина.

— Ужасно се измъчвам от постъпката си — съжали Силия.

Бяха минали няколко часа от посещението при лекаря и те обядваха заедно с децата.

— Излишно е — увери я Андрю. — В един момент аз имах желание да направя същото. Но на теб обувката ти беше под ръка. А пък и нямам точно око като теб.

— Не се шегувай с това — поклати глава тя.

Брус, мълчал през цялото време, запита:

— Сега ще се развеждате ли?

Тревогата стегнала сериозното му личице явно показваше, че въпросът го е тормозил доста дълго време.

Андрю се канеше да му отговори с шега, но Силия му даде знак да спре.

— Бруси — гальовно каза тя. — Обещавам и се заклевам пред теб, че докато татко ти и аз сме живи, това няма да стане!

— Същото казвам и аз — добави Андрю, а на лицето на сина им грейна усмивка. И седящата до него Лайза засия от радост.

— Радвам се — простичко каза Брус и това бе подходящ край на един вече отминал кошмар.

През разкошния период, когато Силия работеше във външнотърговския сектор, семейството имаше и други, по-приятни пътувания. А за нейната кариера това бе време на успехи, издигнали престижа й пред ръководството на „Фелдинг-Рот“. Независимо от съпротивата в самата компания, тя дори постигна известен успех в искането етикетите на продаваните от „Фелдинг-Рот“ препарати в Латинска Америка да се доближат до законните стандарти в Съединените щати. Напредъкът обаче „не бе голям“, както сподели Силия с Андрю.

— Ще дойде ден, когато някой ще постави този въпрос на всеослушание — предсказа Силия. — Тогава или нови закони, или общественото мнение ще ни заставят да изпълним онова, което е трябвало да направим от самото начало. Но това време още не е дошло.

В Перу обаче попадна на идея, чието време бе дошло. В оперативния търговски състав на „Фелдинг-Рот“ работеха много жени. Както разбра Силия, причината бе не движението за равноправие, а търговията. В Перу не е прието жена да чака. И затова те влизаха веднага в кабинетите на лекарите, преди конкурентите си от мъжки пол, които оставаха да чакат с часове.

В резултат на това откритие, тя изпрати дълъг рапорт до Сам Хоторн, с настояване да се назначат повече жени за търговски пътници в Съединените щати по същата причина. „Спомням си, че когато аз самата бях търговски пътник, се налагаше да чакам ред, за да вляза при лекаря, а в други случаи ме приемаха от кавалерство веднага. Защо да не използваме това в наш интерес?“ — пишеше Силия.

При последвалото обсъждане на предложението, Сам остави въпроса:

— Не предлагаш ли даване предимство на жените на погрешно основание? Това не е плод на движението за равноправие, а на стремеж да се използва женствеността на нежния пол.

— Защо не? — отвърна тя. — Силният пол е използвал мъжествеността си векове наред и то в ущърб на жените. Сега е наш ред. Все едно мъж или жена — длъжни сме да оползотворим всички възможности.

В края на краищата бе взето отношение към нейния рапорт и във „Фелдинг-Рот“ се извършиха промени, станали през следващите години пример за ентусиазирано подражание от други лекарствени фирми.

И през цялото това време продължаваше ходът на събитията извън света на фармацевтиката. Трагедията във Виетнам се задълбочаваше. Млади американци-елитът на нацията — загиваха под ножа на дребнички хора в черни дрехи и никой не знаеше всъщност защо. Един култ към рок-музиката наречен „Удсток нейшън“ бързо пламна и изгоря. В Чехословакия Съветският съюз грубо потъпка свободата. Бяха жестоко убити Мартин Лутер Кинг-младши и Робърт Кенеди. Никсън стана президент. Голда Мейер бе избрана за министър-председателка на Израел. Жаки Кенеди се омъжи за Аристотел Онасис. Почина Айзенхауер. Кисинджър излетя за Китай, Армстронг — за Луната, Едуард Кенеди — за Чапакуидик8.

А през февруари 1972 година, Сам Хоторн, на петдесет и една година, стана президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“. Той дойде на власт неочаквано, в труден, критичен момент от историята на компанията.

7

С езика на вековете, Сам Хоторн можеше да бъде наречен ренесансов мъж. Имаше многостранни интереси — интелектуални и спортни, някои свързани със занимания у дома, други — на открито.

По природа той бе човек на естетическите наслади и въпреки големите си ангажименти в бизнеса, успяваше да подхранва трайното си влечение към художествената литература, изобразителното изкуство и музиката. Докато пътуваше в чужбина, независимо от напрегнатата си работна програма, Сам намираше време да ходи по книжарници, галерии и концерти. От художниците харесваше импресионистите, с предпочитания към Моне и Писаро. Голямата му любов в скулптурата бе Роден. Веднъж Лилиан каза на техен приятел, че в градината на музея на Роден в Париж, наблюдавала съпруга си как петнадесет минути съзерцавал „Гражданите на Кале“ и очите му често се просълзявали.

В музиката пристрастието на Сам бе Моцарт. Изкусен, макар и не блестящ пианист, той искаше, когато е на път, в хотелския му апартамент да има пиано и обичаше да свири Моцарт, най-вече соната №11 в ла мажор — строгото и чисто анданте, забързаният менует и накрая веселото турско рондо — извисяващи душата му след уморителния ден.

В луксозния апартамент на хотела пианото се осигуряваше за лична сметка на Сам. Той имаше такава възможност. Беше богат и притежаваше значително количество акции на „Фелдинг-Рот“, като наследство от майка си, починала, когато той бил млад. Тя произхождала от фамилията Рот.

Сам бе последният представител на родовете — основатели. Нямаше друг нито от Фелдинг, нито от Рот, който да участва в ръководството на компанията. Семейната му принадлежност почти никак не влияеше на неговата кариера, особено когато бе близо до върха. Всичко, което бе постигнал, се дължеше на способностите и почтеността му — една всеобщо призната истина.

Сам и Лилиан Хоторн бяха създали здраво семейство. Двамата обожаваха дъщеря си Джулиет, вече петнадесетгодишна и очевидно обожанието не я беше разглезило.

В атлетиката Сам бе тренирал бягане на дълги разстояния като студент в колежа и продължаваше да бяга рано сутрин по няколко пъти в седмицата. Беше запален и сравнително добър играч на тенис, макар че ентусиазмът правеше по-силно впечатление от стила му. Неговият коронен номер на корта бе съкрушително забиване на топката близо до мрежата, което го бе направило известен партньор при игра на двойки.

Над всички свои увлечения извън семейството-спортни и интелектуални — Сам Хоторн поставяше англофилството.

Още от дете страшно обичал пътуванията до Англия. Той се възхищаваше на всичко английско — традициите, езика, образованието, хумора, стила, монархията, Лондон, английските села, класическите автомобили. В духа на тези предпочитания, той имаше великолепен сребристосив „Ролс-Бентли“ и всеки ден ходеше с него на работа.

Сам имаше високо мнение и за още нещо — британската, не само английската, наука. На това се дължеше едно негово оригинално и смело предложение още в първите месеци, след като стана президент на „Фелдинг-Рот“.

В поверителна докладна до дирекционния съвет той разкриваше някои неумолими и неприятни истини.

„В областта на изследванията и производството — raison d’etre9 за нас — компанията ни е в безпомощно, отчайващо състояние, което далеч надхвърля рамките на общия застой в този промишлен отрасъл. Последният ни голям удар бе с лотромицина, почти преди петнадесет години. От тогава, докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си.

Всичко това се отразява зле на името на нашата компания. Не по-малко отчайващо е и финансовото ни положение. Затова миналата година се принудихме да намалим дивидента — мярка, която доведе до рязко спадане на акциите ни, намиращи се все още извън предпочитанията на потенциалните вложители.

Решихме да стегнем коланите, но това не е достатъчно. Ако до две-три години не успеем да подготвим солидна програма за бъдещето ни развитие, ще се изправим пред една от най-тежките си финансови кризи.“

Това, което Сам не казваше е, че неговият предшественик и генерален директор, освободен от длъжност след една конфронтация със съвета, бе водил политика на „дрейфуване“, която до голяма степен бе докарала „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ до сегашното жалко състояние.

Вместо да се занимава с този въпрос той, дал вече основните постановки, премина към предложението си.

„Настоятелно и спешно предлагам“ — писа той — „да основем изследователски институт на «Фелдинг-Рот» във Великобритания. Той ще се ръководи от първокласен британски учен. Ще работи независимо от нашите научноизследователски програми в Съединените щати.“

След като подробно мотивираше предложението си, Сам добавяше:

„Аз съм дълбоко убеден, че предлаганата нова база на научните изследвания ще укрепи нашия най-важен сектор за развойна дейност и ще ускори откриването на нови препарати с първостепенно значение, от които компанията има крещяща потребност.“

Защо Великобритания?

Предусещайки този въпрос, новият президент на „Фелдинг-Рот“ бе дал отговор:

„По традиция, векове наред, Великобритания е била всепризнат лидер във фундаменталните научни изследвания. Да вземем само през нашия век някои от големите открития, британски по произход, които драматично промениха нашия начин на живот — пеницилина, телевизията, съвременния радар, реактивния самолетен двигател.“

Той изтъкваше по-нататък:

— „Естествено, американските компании разработиха тези открития и получиха търговските облаги — това се дължеше на уникалната способност на американците към разработване и маркетинг, качество, което често липсва на англичаните. Но оригиналните открития в тези и в други случаи бяха британски.“

„Ако ме питате за причините — продължаваше той, — бих изтъкнал фундаменталните свойствени различия между британската и американската система на висше образование. Всяка от тях си има достойнства. Но във Великобритания тези особености възпитават академична и научна любознателност, която няма равна на себе си. Именно нея можем и трябва да използваме и да поставим в служба на нашите интереси.“

Сам се спираше подробно на разходите и стигаше до заключението:

„Може да се възрази, че ориентацията към голям скъп проект в този критичен за компанията период е неразумна и недалновидна. Наистина един нов изследователски институт ще бъде тежък финансов товар. Но мисля, че би било по-неразумно и по-недалновидно да продължи дрейфуването и да не се предприемат убедителни, позитивни и смели действия за бъдещето, които са необходими още сега!“

Опозицията, с която се посрещна проекта на Сам Хоторн, бе изумително бърза и силна.

Както се изрази някой, проектът „едва бе размножен на ксерокса“ и се раздаваше на директорите и на някои ръководни служители в компанията, когато телефонът на Сам започна да звъни и едно след друго се заредиха настоятелни възражения.

— Няма спор, че англичаните си имат научна слава, но сега американските постижения далеч ги превъзхождат и твоята теза изглежда смешна — противопостави се един от директорите.

Други се спряха, както един от членовете на съвета разпалено се изрази, на „абсурдната и назадничава идея да се разположи изследователски център в една безжизнена, изтощена, бивша страна“.

— Човек би си помислил, че предлагам да се отмени Декларацията за независимост и да се върнем към колониалното минало — сподели след няколко дни Сам с Лилиан, докато вечеряха.

Той бързо започна да осъзнава, че заемането на най-високата длъжност в компанията нито му дава картбланш да действа, както е решил, нито го спасява от движещите се пясъци на корпоративната политика.

Самодеен специалист по стратегията на компанията, директорът на научните изследвания, Винсънт Лорд, също се обяви веднага против представения проект. Макар че одобряваше насочването на повече средства към научните изследвания, доктор Лорд нарече „наивна“ идеята това да стане във Великобритания, а мнението на Сам Хоторн за британската наука — „детински илюзии, почиващи на пропаганден мит“.

Необикновено силните, даже обидни думи, бяха написани в паметна записка, адресирана до Сам с копие до един приятел и съюзник на Винсънт Лорд в дирекционния съвет. Щом прочете записката, Сам пламна от гняв и тръгна да търси Винсънт Лорд в кабинета му, на етажа на научноизследователската дирекция.

Докато вървеше по безупречно чистите стъклени коридори, където въздухът се пречистваше от климатична инсталация, Сам се сети за десетките милиони долари, за практически неограничените разходи на „Фелдинг-Рот“ за научна апаратура — модерна, компютъризирана, лъскава, даже понякога с мистично внушение — монтирана в приятни просторни лаборатории, обслужвана от армия учени и техници в снежнобяло работно облекло. Същинска мечта за академичния учен, всичко това бе нормално за всяка по-голяма фармацевтична фирма. За научните изследвания се даваха пари с шепи и много рядко се проявяваше скъперничество. Само понякога се поставяше на обсъждане целта на разходите, какъвто бе случаят с проекта на Сам.

Винсънт Лорд седеше в своя светъл кабинет. Стените бяха облицовани с ламперия, навсякъде се виждаха книги. Вратата бе отворена и Сам Хоторн влезе, кимвайки делово на секретарката му в преддверието, която понечи да го спре, но се отказа, щом видя кой идва. В бяла престилка, доктор Лорд бе наведен над бюрото, както обикновено намръщен, и четеше някакъв доклад. Той вдигна изненадан тъмнозелените си очи, които проницателно изгледаха Сам през очилата без рамки, а отшелническата му физиономия явно издаваше раздразнението му от това нахлуване.

Сам държеше бележката на Лорд. Сложи я на бюрото му и каза:

— Дойдох да говорим за това.

Директорът на научните изследвания даде вид, че се кани да стане, но Сам му махна с ръка да си седи на мястото:

— Без официалности, Винс, без официалности. И нека да си говорим открито, очи в очи!

Лорд погледна листа хартия, който остави Сам, наведе глава и се взря в текста, за да се увери, че става въпрос за неговата бележка и запита:

— Какво точно не ти харесва?

— Съдържанието и тонът.

— Че то друго освен това има ли?

Сам пресегна и завъртя листа към себе си.

— Много добре е написана на машина.

— Сега ти си главатарят, Сам, и вероятно искаш да си заобиколен с хора, които винаги казват „да“ — усмихна се саркастично Лорд.

Сам Хоторн въздъхна. Познаваше Лорд от петнадесет години. Бе свикнал с трудния му характер и не обръщаше внимание на някои негови заяждания. Отвърна му любезно:

— Знаеш, че не е вярно. Онова, което искам, е обоснована дискусия и по-убедителни доводи за твоето несъгласие от тези, които си посочил тук.

— Що се отнася до обосновката, аз категорично възразявам срещу едно твое твърдение — прекъсна го Лорд, отвори едно чекмедже и извади някаква папка.

— Кое?

— За нашите собствени научни изследвания — Винсънт Лорд разгърна папката и прочете пасаж от предложението на Сам за британския институт: „Докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си“.

— Е, докажи, че греша!

— Ние имаме редица обещаващи разработки — настоя Лорд. — Няколко от младите учени, които доведох тук, работят върху…

— Винс — прекъсна го Сам, — знам ги тия неща. Четох докладите ти, нали помниш? Също така приветствам твоите нови, талантливи кадри.

Истина е, мислеше Сам. Едно от положителните качества на Винс е способността му да привлича млади хора от научния елит. Лорд все още се ползваше с висок престиж, въпреки че не успя да направи голямото откритие, което отдавна се очакваше от него. А и не можеше да се каже, че работата му като директор на научните изследвания е незадоволителна — застоят сполетяваше фармацевтичните фирми, дори когато научната им дейност се ръководеше от най-кадърните хора.

— Докладите за напредъка на работата са винаги по-сдържани от реалните постижения. Трябва да бъда предпазлив и да не допусна ти и търговската тайфа да се въодушевите от нещо, което е още в експериментален стадий — обясни Лорд.

— Знам и съм съгласен — отвърна Сам. Беше му добре известно, че във всички фармацевтични фирми постоянно си съперничат търговският и производственият сектор, от една страна, и научноизследователският, от друга. Както търговските работници казваха, „научноизследователският състав иска да бъде сто и десет процента сигурен за всяка досадна подробност, преди да каже «о’кей, действайте!»“ Производственият сектор пък се стреми да осигури максимална готовност, за да не го притиснат внезапни искания за големи количества от новия препарат. На другия край на уравнението изследователите обвиняват търговците, че искат „безразсъдно да се втурнат на пазара с нов препарат, с който са проведени едва 20% от изпитанията, за да станат водеща сила в продажбата и да надвият конкуренцията“.

— Сега ще ти кажа нещо, което не е отразено в моите доклади — заяви Лорд. — Получаваме изненадващо добри резултати при два продукта. Единият е диуретик, а другият действа противовъзпалително при ревматоидни артрити.

— Чудесна новина.

— Също така сме направили постъпки пред Управлението за храни и лекарства за одобряване на дерогила.

— Новото средство против артериална хипертония, нали? — Сам знаеше, че дерогилът няма да направи революция, но ще осигури добра печалба. Той запита: — Има ли някакво движение на нашето писмо?

— На практика никакво — кисело отвърна Лорд. — Ония надути тъпаци от Вашингтон… — той замълча. — Пак ще ходя там следващата седмица.

— Продължавам да мисля, че оценката ми не е погрешна — каза Сам. — Но понеже се засягаш, ще я смекча на заседанието на съвета.

Винсънт кимна, като че ли Хоторн бе длъжен да му направи тази отстъпка и продължи:

— Имам също така и собствени изследвания върху отстраняването на свободните радикали. Знам, че не очакваш да излезе нещо след толкова време…

— Никога не съм казвал подобно нещо! — възрази Сам. — Нито веднъж! Понякога ти си склонен да се съмняваш, Винс, но тук има хора, които все пак ти вярват. Много добре ми е известно, че значителните открития не стават нито лесно, нито бързо.

Сам имаше съвсем обща представа за отстраняването на свободните радикали. Знаеше, че целта е да се предотвратят поначало токсичните ефекти от лекарствата-проблем, който Винсънт Лорд изследваше от десет години. При успешен резултат щяха да се създадат големи търговски възможности. Други подробности не знаеше.

— Всичко, което чух от теб, не променя мнението ми, че идеята за създаване на Британски изследователски център е добра — каза Сам, докато ставаше.

— Продължавам да възразявам, защото не е необходим — отговорът на директора на научните изследвания бе категоричен, макар че след като поразмисли, добави: — Даже ако се приеме твоят проект, трябва да упражняваме контрол оттук.

Сам Хоторн се усмихна:

— По-късно ще разсъждаваме, ако стане и когато стане.

В себе си той бе дълбоко убеден да не допуска Винсънт Лорд да има какъвто и да е контрол върху британския изследователски институт.

Останал сам, Лорд отиде и затвори вратата. После се отпусна недоволен в креслото си. Струваше му се, че независимо от възраженията му предложението за изследователски институт на „Фелдинг-Рот“ във Великобритания ще се приеме и го чувстваше като лична заплаха и признак за отслабване на голямото му влияние като учен в компанията. И ако върви така, питаше се той, още колко остава, за да бъде напълно засенчен?

Нямаше да е същото, разсъждаваше мрачно Винс, ако бе постигнал по-добър и по-бърз напредък в собствената си изследователска работа. Но сега се чудеше какво да направи, за да блесне в научната си дейност.

Вече на четиридесет и осем години, той не бе младото и ярко дарование, току-що получил званието доктор на науките. Лорд съзнаваше, че някои от неговите методи и знания даже вече са остарели. Е, да, все още четеше много и бе добре информиран. Въпреки това подобни знания никога не можеха да се сравнят с истинското навлизане в научната дисциплина, в неговия случай органичната химия, когато се усвояват знания, развиващи се по-нататък в умения. Тогава изграденият вече специалист постоянно и завинаги може да се ръководи от инстинкта и опита си. Той например не се чувстваше съвсем сигурен в новото направление — генното инженерство, за разлика от младото поколение учени, към което принадлежаха и неколцина специалисти, назначени от него във „Фелдинг-Рот“.

И все пак, разсъждаваше и си вдъхваше увереност Лорд, въпреки промените и новите знания всеки момент бе възможен пробив в резултат на неговите изследвания. В органичната химия съществуваше един, само един отговор на неговия въпрос, поставян при безброй опити в продължение на десет дълги години къртовски труд.

Отстраняване на свободните радикали.

Заедно с търсения от Винсънт Лорд отговор се очакваха огромни терапевтични придобивки, плюс неограничени търговски възможности, които Сам и другите от компанията не можеха да проумеят поради невежеството си в областта на науката.

Какво щеше да се постигне с отстраняването на свободните радикали?

Отговорът бе — по същество нещо съвсем просто, но забележително.

Както всички учени в неговата област, Винсънт Лорд знаеше, че много лекарства, действащи в човешкия организъм, генерират „свободни радикали“ като част от техния метаболизъм. Това са вредни за здравата тъкан елементи, причиняващи неблагоприятни странични явления, дори понякога смърт.

Отстраняването или „насищането“ на свободните радикали означаваше, че препарати, които преди не се прилагаха на пациенти поради опасните им странични явления, в новия им подобрен вариант, вече с друго качество, може да се вземат без никакви ограничения. Откритието щеше да позволи лекарствата под специален режим дотогава, използвани само с голям риск за живота, да се гълтат като аспирин.

Лекарите нямаше да се притесняват за евентуалната токсичност на лекарствата, които предписват на пациентите си. Заболелите от рак нямаше да страдат от почти убийствените лекарства, които понякога удължаваха живота им, но след това ги обричаха на мъчения и те умираха не от рака, а от някое друго страдание. Ползотворното действие на тези и други препарати щеше да се запази, а рисковите фактори — да се изключат чрез насищане на свободните радикали.

Винсънт Лорд се надяваше да открие лекарство, което да се приема с другите лекарства, за да ги направи напълно безвредни.

Това бе напълно възможно. Отговор съществуваше. Имаше го. Скрит, неуловим, но реален. Очакващ прозрение.

След десетгодишни търсения Винсънт Лорд чувстваше, че е стигнал съвсем близо до този отговор. Усещаше го, сякаш се докосваше до него, почти вкусваше нектара на успеха си.

Но още колко време до този миг? О, още колко време трябваше да чака?

Той рязко се дръпна от облегалката на креслото и с усилие на волята прогони мрачното си настроение. Изтегли чекмеджето на бюрото и взе оттам един ключ. Реши да слезе — за кой ли път — в личната си лаборатория, където правеше своите изследвания.

8

Приятел и съюзник на Винсънт Лорд в дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“ бе Клинтън Етъридж, способен и известен нюйоркски адвокат, който имаше претенции да минава за учен, понеже бе следвал две години медицина, преди да се насочи към правото. Един негов познат цинично описа тази преориентация по следния начин:

— Клинт постави диагноза къде са големите пари и си написа рецепта как да стигне директно до тях.

Етъридж бе на петдесет и три години. Фактът, че го делеше четвърт век от краткия период на недовършените му занимания в областта на медицината, не го възпираше самонадеяно да дава мнения по научни проблеми и да ги поднася изкусно като пледоарии, заслужаващи да бъдат увековечени със златни букви.

Винсънт Лорд използваше тази слабост на Етъридж и го ласкаеше, давайки вид, че го приема като равностоен колега в научните изследвания. Тъй личните схващания на директора на научните изследвания често биваха представяни пред дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“ с авантаж за Винс — подсилени с умела адвокатска настойчивост.

И нямаше нищо изненадващо, че когато дирекционният съвет се събра да обсъди проекта на Сам Хоторн за Британски научноизследователски институт, Клинтън Етъридж застана начело на опозицията.

Заседанието бе свикано в централата на „Фелдинг-Рот“ в Бунтон. В заседателната зала около традиционната маса от орехово дърво бяха насядали четиринадесет от общо шестнадесетте директори — всичките мъже.

Етъридж, висок, леко прегърбен, придобил малко линкълновски вид, започна с приятелски тон:

— Да не би да се надяваш, Сам, че ако се осъществи това пробританско начинание, там хората ще те обсипят с любезности и ще бъдеш поканен на чай в Бъкингамския дворец?

Сам, както всички останали, се засмя и после върна удара:

— Всъщност целта ми, Клинт, е да прекарам един дълъг уикенд в замъка Уиндзор.

— Е, мисля, че това е постижима цел, но по мое мнение — единствена — каза адвокатът и продължи със сериозен тон: — Струва ми се, че проектът подценява огромните научни възможности и постижения на нашата родна страна, а тя е и твоя.

Сам бе обмислил предварително възможния ход на заседанието и нямаше никакво намерение да отстъпи инициативата в спора.

— Не съм подценил американските постижения в науката — възрази той. — Как бих могъл да допусна такова нещо? Те са пред очите ни! Аз просто искам да ги допълня.

Някой възкликна:

— Тогава хайде да използваме капитала си да ги допълваме тук!

— Самите англичани са създали мита, че науката на тяхното островче е някак си от по-висока класа — продължи Етъридж. — Ако беше вярно, защо тогава във Великобритания се наблюдава тъй нареченото „изтичане на мозъци“ и толкова много от най-добрите им учени се натискат да дойдат насам и да се включат в изследователска работа?

— Правят го предимно защото има по-добри условия и повече пари за кадри и съоръжения — обясни Сам. — Твоят въпрос, Клинт, подкрепя моето схващане. Нашата страна приема с широко отворени обятия британски учени, заради високото им качество.

— Според теб, Сам, коя област от нашите научни изследвания е най-важна сега? — запита Етъридж.

— Несъмнено генното инженерство.

— Точно така — кимна адвокатът, доволен от отговора. — И не е ли вярно, говоря, както знаете, с известен научен опит, че в областта на генетиката Съединените щати поведоха света и продължават да го водят?

Сам едва сдържа усмивката си — псевдоученият бе допуснал да го подведат.

— Всъщност, Клинт, това не е вярно — отвърна той. — Още през 1651 година в Англия Уилям Харви е изучавал развитието на пиленцето в яйцето и е поставил началото на генетичните изследвания. Пак там са започнали през 1908 година изследванията в областта на биохимичната генетика. Направени са редица открития с активното участие на американския генетик доктор Хърман Мюлер от 1920 година насам. Но до върха се стигна също в Англия. През 1953 година в Кеймбридж Уотсън и Крик откриха структурата на молекулата на ДНК, за което им бе присъдена Нобелова награда — сега Сам се усмихна. — Доктор Уотсън е американец по произход, което потвърждава, че фундаменталните науки имат интернационален характер.

Някои от директорите се поусмихнаха, а Етъридж даде вид, че съжалява за думите си.

— Както ние адвокатите казваме, има въпроси, които предпочиташ да не си ги поставял изобщо — призна той и без притеснение продължи. — Нищо от казаното не променя мнението ми, че американската наука няма равна на себе си. А и качеството на нашата изследователска дейност ще пострада, ако си раздвоим силите и създадем център в друга страна.

Разнесе се шепот на одобрение. Директор Оуен Нортън почука с пръсти върху масата. Всички замлъкнаха и се обърнаха към него.

Нортън, авторитетна, властна личност, около седемдесетгодишен, бе председател и собственик на основния пакет акции на една империя в областта на съобщенията, включваща и телевизионна компания. Господстваше мнението, че участието му в дирекционния съвет е цяло щастие за „Фелдинг-Рот“. Приковал вече вниманието, той започна енергично, с висок, рязък тон:

— Мога ли да ви припомня, че ние обсъждаме, или би трябвало да обсъждаме, сериозните и важните проблеми, пред които е изправена нашата компания. Ние избрахме Сам Хоторн за президент с убеждението, че той ще ръководи, ще дава идеи и насоки. Той внася предложение, съчетаващо тези три неща, а какво се получава в края на краищата? Клинт и други тук ни увещават да го отхвърлим. Е, що се отнася до мен, аз не съм съгласен!

Оуен Нортън погледна към Етъридж, с когото неведнъж се бяха противопоставяли на дирекционни съвети и отбеляза саркастично:

— Освен това, Клинт, смятам, че можеш да използваш твоето показно красноречие и младежкия си научен опит пред съдебните заседатели, които нямат познанията на членовете на този съвет.

Настъпи кратко мълчание, през което Сам Хоторн се мъчеше да си представи колко би се изненадал един външен човек, ако разбере, че заседанията на ръководния орган на компанията много рядко минават, както би трябвало да се очаква, на високо интелектуално равнище. Понякога можеше да се стигне до обмислени и мъдри решения, но често се губеше невероятно много време за дребнави спорове и кавги.

— А и какво значение има, дявол да го вземе, въпросът коя наука е по-голяма — британската или нашата? Работата не се свежда до това — продължи Нортън.

— А до какво? — прекъсна го един от директорите.

Нортън удари с юмрук по масата.

— Да се влагат капитали в различни предприятия! Във всеки бизнес, а също и в моя, понякога е голямо предимство да имаш втори мозъчен тръст, отделен и независим от първия. И може би най-добрият начин за подобно отделяне е да сложим един океан между двата.

— Това е също и начин да загубим контрол върху разходите — обади се друг.

Разискванията продължиха почти един час, представени бяха още възражения и алтернативни идеи. Проектът на Сам обаче получи подкрепа от страна на няколко директори, сериозно подсилена от Оуен Нортън и опозицията най-накрая заглъхна. Първоначалният проект бе одобрен с тринадесет гласа и един против-остана да упорства само Клинтън Етъридж.

— Благодаря, господа, искрено вярвам, че това решение ще даде добри резултати — каза Сам.

По-късно, още същия ден, той повика Силия.

— Ти продължаваш напред — започна той без излишни въведения. — Международният сектор вече остава зад гърба ти. Твоята нова длъжност е специален помощник на президента и ти ще бъдеш дясната ми ръка при създаването на британския изследователски институт.

— Съгласна — потвърди Силия. Тази новина я зарадва много, макар че тя отговори със същия суров тон. Явно, мислеше си, много проблеми тежат на главата на Сам. Вече бе съвсем оплешивял, само около ушите и на тила му бе останала малко коса. Силия предвкусваше семейното тържество тази вечер, след като съобщи новината на Андрю.

Тя запита:

— Кога ще започна?

И пресметна наум колко време ще е необходимо, за да предаде сегашната си длъжност. Един месец щеше да е достатъчен.

— Предпочитам още този следобед, но ще трябва да ти подготвим кабинет. Така че нека започнем утре в девет часа сутринта.

— Това твое назначение няма да бъде за дълго — й обясни на другия ден Сам. — Главната ти задача ще бъде да помогнеш за основаването на британския изследователски институт, да го осигурим с кадри и да започне работа. Бих желал това да стане в срок до една година, макар че колкото по-рано, толкова по-добре. После в най-кратък срок ще ти предложа нещо друго.

Приоритетните задачи, продължи указанията си Сам, ще бъдат да се намери английски учен, който да оглави института, да се избере подходящо място и да се закупи или наеме сграда. За предпочитане бе да се намери готова постройка, която да се приспособи бързо за новото й предназначение.

Всичко трябваше да се уреди възможно най-скоро. Затова Силия бе тъй ненадейно преместена от международния сектор. Сам лично пое грижата да се занимае с издирване на авторитетен и способен научен директор, макар че Силия щеше да помага, когато се наложеше. С останалите въпроси щеше да се занимава тя и да дава предложения, които Сам и другите ръководители да обсъдят.

Сам и Силия щяха да заминат за Англия следващата седмица. Преди това предстоеше да се посъветват с Винсънт Лорд, който въпреки отрицателното си отношение към проекта, имаше добра представа за науката и учените във Великобритания и можеше да препоръча някои кандидати.

Консултацията с доктор Лорд се състоя след няколко дни в кабинета на Сам. Присъстваше и Силия.

За нейна изненада Винс Лорд се отзова с готовност, дори приятелски, разбира се, доколкото бе способен на това. За разлика от Силия, Сам познаваше историята на въпроса и разбра на какво се дължи тази промяна. След като „Фелдинг-Рот“ щеше да развива изследователска дейност във Великобритания, Лорд искаше да я контролира. Сам обаче продължаваше да бъде категорично против.

— Аз подготвих списък на потенциални кандидати-обясни Винс. — Трябва да се свързвате с тях дискретно, понеже са университетски преподаватели или работят с наши конкуренти.

Сам и Силия прегледаха списъка, в който имаше осем имена.

— Ще бъдем дискретни — обеща Сам. — Но ще действаме бързо.

— Докато сте там, предлагам да видите и още нещо-каза Лорд и извади от една папка писма, защипани с кламер. — Кореспондирам си с млад учен от Кеймбриджкия университет. Заел се е с интересна работа върху умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но е останал без пари и иска субсидия.

— Болестта на Алцхаймер ли? — запита Силия. — Нали когато мозъкът престане да функционира?

Лорд кимна.

— Част от него. Губи се паметта. Започва бавно и постепенно се влошава.

Въпреки първоначалната си неприязън към Силия, той трябваше да приеме присъствието й като постоянна, неизбежна и най-важното — влиятелна фигура. Затова не виждаше смисъл да продължава конфронтацията с нея. Между двамата имаше напредък — говореха си на малки имена. Отначало трудно, но вече бяха свикнали.

Сам взе писмата от Лорд, погледна ги и прочете на глас:

— Доктор Мартин Пийт-Смит.

Подаде ги на Силия и запита Винс:

— Препоръчваш ли да му отпуснем стипендия?

Директорът на научните изследвания сви рамене:

— Това е дълга история. Болестта на Алцхаймер тормози учените още от 1906 година, когато диагнозата е била поставена за пръв път. Пийт-Смит сега изследва процеса на стареене на мозъка и се надява в хода на работата да открие причината за болестта.

— Какви са шансовете?

— Малки.

— Можем да му отделим малко пари — сподели Сам. — Ако ни остане време, ще говоря с него. Но първо ще се занимаем с нашите задачи.

Докато четеше внимателно писмата, Силия запита:

— Какво мислите за Пийт-Смит като един от кандидатите за директор на института?

Лорд погледна учудено и отговори:

— Не.

— Защо не?

— Много е млад.

Силия пак се наведе към писмата.

— Той е на трийсет и две години — каза тя и се усмихна. — Вие не бяхте ли горе-долу на толкова, когато постъпихте на работа тук?

Отговорът му бе троснат, с нотка на обичайната раздразнителност:

— Обстоятелствата бяха различни.

— Нека да поговорим за другите — намеси се Сам, вземайки списъка на кандидатите. — Винс, кажи по няколко думи за тях.

9

Юни, 1972 година. Лондон сияеше великолепен и пъстър. Силия не можеше да му се нарадва.

В парковете и градините ухаеха безброй цветя — рози, люляк, азалия, перуники. Туристи и лондончани се наслаждаваха на топлите слънчеви лъчи. Изнасянето на знамената с тържествен развод на караула по случай рождения ден на кралицата бе ослепително, бляскаво празненство с участието на голям сборен духов оркестър. В „Хайд Парк“ елегантно облечени ездачи галопираха изящно по алеята „Ротън Роу“. Наблизо край тясното езеро Сърпънтайн играеха деца и хвърляха храна на патиците, които деляха водния си дом с шумно къпещи се хора. Прочутото дерби в Епсом бе преминало на фона на традицията и стила, сред много вълнения, а победителите бяха — младият кон Роберто и жокеят Лестър Пиго, който за шести път спечели първенството на това ежегодно събитие в конния спорт.

— Тук по това време човек няма никакво настроение за работа — сподели Силия със Сам. — Струва ми се, че аз трябва да плащам на компанията, дето ме е изпратила в Лондон.

Отседнала в хотел „Баркли“ на Найтсбридж, тя посети през последните седмици над десетина възможни места за научноизследователския институт на „Фелдинг-Рот“. Бе пристигнала сама, Понеже Андрю не успя да се откъсне от ежедневните си ангажименти. Сам и Лилиан Хоторн бяха настанени в хотел „Клариджис“.

През третата седмица на юни Силия пристигна в техния апартамент, за да разкаже къде е била и да направи едно предложение.

— Както знаеш, обикалях из цяла Англия и мисля, че най-подходящото място за института е в Харлоу, Есекс — се обърна тя към Сам.

— Никога не съм чувала за Харлоу — обади се Лилиан.

— Понеже Харлоу е било малко село — обясни Силия. Сега е едно от трийсетината селища, обявени от правителството за т.нар. нови градове, чиято цел е да премести промишлените предприятия и населението извън големите урбанистични центрове.

Тя продължи да разказва на Сам:

— Мястото отговаря на всички наши изисквания. Близо е до Лондон, има бърза железопътна връзка със столицата, хубави пътища и летище сравнително недалеч от града. Няма проблеми по отношение на жилища и училища и е заобиколено с просторна извънградска зона-великолепно място за настаняване на работещите в института.

— А сграда? — запита Сам.

— И за нея имам сведения — Силия погледна бележника си. — Една компания, „Комтръст“, която произвежда малки съобщителни съоръжения — вътрешни телефонни уредби, алармени инсталации и подобни неща — построила фабрика в Харлоу, но поради финансови затруднения не може да я експлоатира. Сградата има площ почти колкото ни трябва и изобщо не е била използвана. „Комтръст“ иска да я продаде веднага срещу заплащане в брой.

— Възможно ли е да се преустрои в лаборатория?

— Много лесно — тя разгъна няколко чертежа. — Ето плановете. Разговарях и с предприемач.

— Докато разговаряте на тая скучна тема, аз отивам на покупки в Хародс — реши Лилиан.

След два дни Сам и Силия тръгнаха за Харлоу. Докато той се промъкваше с наетия ягуар през сутрешния поток от автомобили, Силия четеше новия брой на „Интернешънъл хералд трибюн“.

Отложените преговори за мир във Виетнам скоро щяха да продължат в Париж, предсказваше един репортер на първа страница на вестника. В Мериленд благополучно бе изваден куршум от гръбнака на Джордж Уолас, губернатор на Алабама, станал преди месец жертва на опит за убийство. Президентът Никсън уверяваше американците в правилността на новата си оценка за положението във Виетнам — „Ханой губи своята отчаяна игра“.

Едно съобщение от Вашингтон, което явно предизвикваше необикновен интерес, описваше нападение и обир на седалището на Демократическата партия в някакво място, наречено Уотъргейт. Не представляваше нищо интересно. Силия не му обърна внимание и остави вестника.

Тя запита Сам:

— Как преминават срещите и разговорите ти?

— Незадоволително — направи гримаса той, — твоята работа върви по-добре.

— Местата и сградите са по-лесни от хората — припомни тя.

Сам търсеше по списъка на Винсънт Лорд кандидат за директор на научния институт.

— Болшинството са нещо като Винс, вече влезли в някакви свои релси, с високо мнение за себе си, макар че са прехвърлили най-плодотворните години за изследователска работа. Иска ми се да намеря човек с интересни идеи, разбира се, висококвалифициран и по възможност млад.

— Как ще разбереш, че си намерил точно такъв човек?

— Ще разбера — увери я той и се усмихна. — Може би е също като любовта. Не знаеш защо се влюбваш. А щом се влюбиш, просто знаеш, че обичаш.

Трийсет и шесткилометровият път до Харлоу бе изключително оживен. След като се отделиха от магистралата А414, навлязоха в местност с широки тревисти булеварди, минаващи край хубави къщи и просторни ливади. Индустриалните райони бяха дискретно изолирани от жилищните квартали и местата за отдих. Бяха запазени някои стари структури. Когато стигнаха до една църква от единадесети век, Сам спря ягуара и предложи:

— Хайде да се поразходим.

— Тук има много старини — обясни Силия, докато разглеждаха околността, съчетаваща традиция и съвременност. — Има находки от каменната ера, датиращи преди двеста хиляди години. Тук са живели саксонци. Харлоу на саксонски означава „хълмът на армията“. А през първи век на нашата ера римляните основали свое селище и построили храм.

— Ще се опитаме и ние да прибавим нещо към историята на Харлоу — усмихна се Сам. — Хайде сега да видим фабриката, за която ми разказа.

Тя посочи на запад:

— Ето там, зад онези дървета. Това е индустриален район, наричат го Куличките.

— Добре. Нека да го видим.

Вече минаваше десет часа.

Сам спря автомобила и огледа смълчаната безлюдна сграда. Една част, проектирана за изложбена зала и канцеларии, бе от стъкло и бетон, на два етажа. Останалото бе просторен цех от метални конструкции. Даже отвън той можеше да разбере, че информацията на Силия е вярна — помещението лесно щеше да се преустрои в изследователски лаборатории.

Наблизо пред тях бе спрял друг автомобил. Една от вратите му се отвори, един топчест мъж излезе от него и дойде при ягуара. Силия го представи — господин Ламар от компанията за търговия с недвижими имоти, когото бе помолила да ги чака тук.

След ръкостисканията Ламар извади връзка ключове и ги раздрънка.

— Не се купува плевник, преди да се види сламата-шеговито подметна той.

Тримата влязоха през главния вход.

След половин час Сам дръпна Силия настрана и прошепна:

— Ще ни свърши много добра работа. Можеш да кажеш на този човек, че проявяваме интерес. После нареди на нашите адвокати да започнат работа. Помоли ги да уредят всичко по най-бързия начин.

Той се прибра в ягуара, докато Силия се уточняваше с Ламар. Когато и двамата бяха в автомобила, Сам й каза:

— Забравих да те предупредя, че продължаваме за Кеймбридж. Понеже Харлоу е по средата на пътя, уговорих среща с доктор Пийт-Смит. Оня, който се е заел да изследва умственото стареене и болестта на Алцхаймер. Дето е поискал субсидия.

— Радвам се, че си намерил време за него — отвърна тя. — Не беше съвсем сигурен, че ще успееш да го видиш.

След едночасово пътуване пак през живописна местност, окъпана от щедро слънце, те се озоваха на улица „Тръмпингтън“ в Кеймбридж някъде по обяд.

— Красив старинен град — каза Сам. — Отляво е Питърхаус, най-старият колеж. Идвала ли си в Кеймбридж?

Възхитена от старите исторически сгради, издигнати една до друга, Силия отговори тихо:

— Не.

Сам бе резервирал маса за обяд в хотел „Гардън Хаус“. Мартин Пийт-Смит щеше да ги намери направо там.

Живописният хотел се намираше в романтична местност близо до просторния парк „Бекс“, от който се откриваше великолепна гледка към задната страна на редица колежи и към река Кам. По нея спокойно се носеха по не винаги сигурния си път плоскодънни лодки.

Във фоайето на хотела пръв ги позна Пийт-Смит и отиде при тях. Той бе набит млад човек, с буйна руса коса, нуждаеща се от гребен; бърза момчешка усмивка раздвижваше грубоватото му широко лице. Всичко друго, но не и красавец, помисли си Силия, но почувства пред себе си силна, целеустремена личност.

— Госпожа Джордан и господин Хоторн, предполагам? — решителният, културен и искрен глас подхождаше на интелигентния вид на Пийт-Смит.

— Точно така — обади се Силия. — Само че в обратен ред, ако трябва да се съблюдава йерархията.

Отново мигновена усмивка.

— Ще се постарая да го запомня.

Докато си разменяха ръкостискания, Силия забеляза, че Пийт-Смит е облечен във вехтичко сако от туид, с по една кръпка на лактите и с оръфани маншети, а сивите му панталони бяха изцапани и измачкани. Прочел веднага мислите и, той без стеснение каза:

— Идвам направо от лабораторията, госпожо Джордан. Имам си и костюм. Ако се срещнем след работа, ще го облека.

Силия се изчерви.

— Чувствам се неловко, извинете ме за неучтивостта.

— Няма защо, аз само искам да бъда наясно — усмихна се подкупващо той.

— Добър принцип — намеси се Сам. — Хайде да обядваме.

От масата им се виждаше една розова градина и зад нея — реката. Поръчаха си напитки — Силия, както обикновено, дайкири, Сам — едно мартини, Пийт-Смит — чаша бяло вино.

— Доктор Лорд ми разказа за вашето изследване-започна Сам. — Разбирам, че сте поискал субсидия от „Фелдинг-Рот“, която да ви даде възможност да продължите.

— Точно така — потвърди Пийт-Смит. — Проектът ми е свързан с изследване на умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но не е осигурен с пари. Университетът не разполага със средства, или поне не е склонен да финансира мен и затова трябваше да потърся друга възможност.

— Обичайно явление — увери го Сам. — Нашата компания предоставя субсидии за академични изследвания, които според нас си заслужават. Хайде да поговорим по този въпрос.

— Добре — за пръв път доктор Пийт-Смит прояви едва забележимо вълнение. Вероятно, помисли Силия, защото субсидията бе за него жизненоважна.

Той запита:

— Нека започнем с болестта на Алцхаймер — доколко сте запознати с нея?

— Съвсем малко — отговори Сам. — Да кажем почти никак.

Младият учен кимна.

— Тя не е от модерните болести, по-точно още не е станала. Също така не се знае причината за заболяването, има само предположения.

— Предимно възрастни хора страдат от нея, нали? — запита Силия.

— Да, хората на петдесет години и особено над шейсет и пет. Болестта на Алцхаймер може да засегне и по-млади. Регистрирани са заболявания на двадесет и седем годишни пациенти.

Той отпи от виното си и продължи:

— Болестта започва постепенно. Най-напред изневерява паметта. Забравят се обикновени неща, например как се стягат връзките на обувките или за какво е електрическият ключ или къде трябва да седне за обяд. После състоянието се влошава, болните забравят все повече и повече. Често не могат да познаят никой от близките си, дори съпруга или съпругата си. Забравят как се яде и трябва да ги хранят. Не винаги могат да си поискат вода, когато ожаднеят. Често пъти са невъздържани, а при по-тежките случаи — буйстват и рушат. Накрая умират от тази болест, но след десет-петнайсет години — най-трудният период, особено за близките, които живеят заедно с болния.

Пийт-Смит замълча и добави:

— Само след аутопсия може да се разбере какво става в мозъка на пациента. Болестта засяга нервни клетки в кортекса, центровете на сетивата и паметта. Предизвиква усуквания и разрушаване на нервни влакна и клетки. Води до насищане на мозъка с малки частици, наречени плаки.

— Чел съм някои неща от вашето изследване, но бих искал да ми кажете какво направление сте избрали? — запита Сам.

— Генетично. И понеже болестта на Алцхаймер не може да се изследва на опитни животни — доколкото знам нито едно животно не страда от подобно заболяване, изследванията ми се свеждат до химията на процеса на умственото стареене. Сигурно знаете, че се занимавам с нуклеиновите киселини.

— Позабравила съм химията, но доколкото си спомням, те са „градивните елементи“ на ДНК, от която са съставени нашите гени — каза Силия.

— Правилно. Не сте я позабравили — усмихна се Пийт-Смит. — Доста вероятно е медицината да постигне напредък, след като разберем по-добре химията на ДНК, която да ни покаже как действат гените и защо понякога се отклоняват в погрешна посока. Това именно проучвам сега с опити върху млади и стари плъхове и търся да открия разликите в зависимост от възрастта, в тяхната информационна РНК, която е матрица, съставена от ДНК.

Сам го прекъсна:

— Но болестта на Алцхаймер и нормалният процес на стареене са две различни неща, нали?

— Така изглежда, но може би някои процеси се застъпват.

Пийт-Смит замълча и Силия почувства, че той организира мислите си като учител, в по-прости, неакадемични изразни средства.

— Една жертва на болестта на Алцхаймер може по рождение да има отклонения в своята ДНК, която съдържа кодираната генетична информация. Друг обаче, роден с по-нормална ДНК, може да я промени при увреждане на нейната околна среда — човешкото тяло. Например от тютюнопушене или нездравословно хранене. За известно време вграденият в човешкия организъм механизъм за коригиране на ДНК се заема със защитна функция, но в процеса на остаряване тази генетична корекционна система може да се забави или изобщо да спре да функционира. Част от отговорите, които търся с моите изследвания, са свързани с изясняване причините на това забавяне…

След като го изслушаха, Силия каза:

— Вие по природа сте роден за учител. Харесва ви да преподавате, нали?

Пийт-Смит се изненада:

— В университета се предполага човек да се занимава и с преподаване. Но да, харесва ми.

Още една характерна черта в интересната личност на този човек, реши Силия. И запита:

— Започвам да разбирам въпросите. Колко далеч сте от отговорите?

— Сигурно трябва да се изчислява в светлинни години. От друга страна, може и да сме близко — на лицето му светкавично се появи неговата свойствена усмивка. — Това е риск за онези, които отпускат субсидия.

Разговорът прекъсна, за да си изберат от предложеното им меню. После Пийт-Смит каза:

— Надявам се, че ще посетите моята лаборатория. Там мога да ви обясня по-добре какво се опитвам да направя.

— На това разчитаме — отвърна Сам. — Тръгваме веднага след обяда.

Докато се хранеха, Силия запита:

— Каква длъжност заемате в университета, доктор Пийт-Смит?

— Назначен съм за преподавател, почти равностойно на асистент в Америка. Това означава, че ми се осигурява лабораторна площ в сградата на факултета по биохимия, лаборант на разположение и свобода да се занимавам с научни изследвания по мой избор — той поспря и добави: — Свобода в смисъл, ако мога да намеря финансова подкрепа.

— Субсидията, за която става дума, беше, струва ми се, поискана в размер на шейсет хиляди долара? — заинтересува се Сам.

— Да. Тя ще се разпредели за три години и представлява най-малкото, с което мога да се оправя — да купя съоръжения и животни, да назнача трима лаборанти и да правя набелязаните опити. В тази сума не се предвижда нищо за мен лично. — Лицето на Пийт-Смит посърна. — Но това няма значение, сумата е огромна, нали?

Сам кимна замислен.

— Да, огромна.

Но това не беше вярно. Сам и Силия отлично знаеха, че шейсет хиляди долара е дребна сума в сравнение с годишните разходи за научни изследвания на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ или други големи фармацевтични фирми. Както винаги въпросът беше: Има ли убедителна търговска перспектива в проекта на доктор Пийт-Смит, за да оправдае такова капиталовложение?

— Струва ми се, че сте посветили много от силите си на болестта на Алцхаймер. Имахте ли някакви специални съображения, когато решихте да започнете работа в тази област? — полюбопитства Силия.

Младият учен се поколеба, но срещайки нейния поглед, отговори:

— Майка ми е на шейсет и една година, госпожо Джордан. Аз съм единственото й дете и ни свързва дълбока обич. Тя страда от болестта на Алцхаймер от четири години и състоянието й се влошава. Баща ми се грижи за нея през цялото време, а аз почти всеки ден отивам да я видя. За съжаление, тя вече не ме познава.

Факултетът по биохимия към Кеймбриджкия университет се намираше в триетажна сграда от червени тухли с фугирана зидария, в неоренесансов стил. Разположена на „Тенис корт роуд“, тиха уличка, без тенис корт, тя правеше впечатление с опростените си форми. Мартин Пийт-Смит, дошъл на обяда с велосипед — изглежда това бе стандартният транспорт на хората в Кеймбридж — енергично въртеше педалите пред следващия го ягуар.

При главния вход на сградата, където тримата отново се събраха, Пийт-Смит предупреди:

— Не бива да се изненадвате, че нашите условия тук не са най-добрите. Винаги сме много хора с малко площ-отново бързата усмивка — и обикновено с малко пари. Понякога външните посетители остават поразени, като видят къде и как работим.

Въпреки предупреждението, след минути Силия бе потресена от гледката.

Когато Пийт-Смит се отдалечи за малко от тях, тя прошепна на Сам:

— Това място е ужасно, прилича на тъмница! Как е възможно тук да се работи нормално?

От входната врата бяха слезли по една стълба в сутерена. Коридорът бе мрачен, а стаичките от двете му страни — мръсни, разхвърляни и задръстени с остарели съоръжения. Пийт-Смит ги бе въвел в една лаборатория — не по-голяма от кухничка и обясни, че това е едно от двете му помещения, които ползва заедно с друг преподавател, разработващ съвсем различен проект.

Колегата, с когото деляха лабораторията, влезе и излезе няколко пъти с помощника си — обстановка, при която трудно можеше да се води разговор насаме.

Лабораторията бе обзаведена със стари дълги дървени маси, сложени една до друга, за да се използва най-рационално пространството. Над тях имаше старовремски инсталации за газ и електричество. Отгоре висяха свободно и вероятно не много безопасно, кабели, свързани с трансформатори и много контакти. По стените бяха монтирани грубо изработени рафтове, натъпкани до горе с книги и бракувана апаратура. Силия забеляза няколко старомодни колби, подобни на онези, с които бе работила преди деветнадесет години като студентка по химия. На една от масите имаше импровизирано барче, а пред него — дървено кресло с извита облегалка. Виждаха се и няколко неизмити чаши.

На другата маса бяха наредени телени кафези и във всеки от тях се намираха два по два около двадесетина плъха в различно състояние на активност.

Личеше, че подът от доста време не е почистван. Също и прозорците — тесни и високи, откриваха гледка към гумите на паркираните в двора автомобили. Потискаща обстановка.

— Външният вид няма значение — успокои я Сам. — Не забравяй, че голяма част от историята на науката е изкована тук. Из тези помещения са работили и обикаляли лауреати на Нобелова награда.

— Точно тъй — бодро се намеси Мартин Пийт-Смит, който се върна навреме, за да чуе последната мисъл. — Един от тях бе Фред Зангер, открил в лабораторията над нас аминокиселинната структура на инсулиновите молекули.

Той забеляза, че Силия гледа към старите апаратури.

— В академичните лаборатории никога нищо не се хвърля, госпожо Джордан, понеже не се знае кога пак ще потрябва. Необходимостта ни кара да импровизираме и да си правим сами „оборудване“.

— Същото се отнася и за американския академичен свят — обясни Сам.

— Е, да, но всичко тук сигурно е твърде различно от лабораториите, в които сте работили и двамата — възрази Пийт-Смит.

Спомняйки си за просторните, безупречно чисти и богато съоръжени лаборатории на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи, Силия потвърди:

— Откровено казано, да.

Пийт-Смит бе донесъл две табуретки. Предложи дървеното кресло на Силия, едната табуретка на Сам и седна на другата.

— Справедливостта изисква да ви кажа, че това, което се опитвам да правя тук, е свързано не само с проблеми на науката, но и с изключително трудна методика. Трябва да се намерят средства за пренасяне информация от ядрото на една мозъчна клетка към оня механизъм на същата клетка, който произвежда протеини и пептиди…

Докато обясняваше, той се разгорещи и премина към научния жаргон:

— …вземаме обща смес от информационна РНК на млади и стари плъхове и я поставяме в свободна от клетки система… създава се възможност матриците РНК да произвеждат протеини… една дълга верига на информационна РНК да бъде код на много протеини… после протеините се отделят чрез електрофореза… една възможна техника би могла да използва ензим обратна транскриптаза… тогава ако молекулите на РНК и ДНК не се комбинират, това означава, че старият плъх е загубил генетична способност и по този начин ще започнем да изучаваме кои пептиди се променят… и в края на краищата ще търсим един-единствен пептид…

Той говори повече от един час, прекъсван от компетентните конкретни въпроси на Сам, което направи силно впечатление на Силия. Въпреки че нейният шеф нямаше научна подготовка, през годините на работа във „Фелдинг-Рот“ бе усвоил много от тънкостите на науката, свързана с ежедневната му практика и резултатът бе налице.

Постепенно ентусиазмът на Пийт-Смит се предаде на Сам и Силия. И докато младият учен говореше — ясно, стегнато — и явно разкриваше един дисциплиниран и организиран ум, уважението им към него растеше.

Накрая той посочи плъховете:

— Тези тук са съвсем малко. Имаме още няколко стотин във вивариума.

Пийт-Смит побутна някакъв кафез и един едър заспал плъх се размърда.

— Този възрастен господин е на две години и половина — равносилно на седемдесет години при човека. Днес е последният му ден. Утре ще го пожертваме и ще сравним химията на неговия мозък с тази на плъхче, родено преди няколко дни. Но за да се получат търсените отговори, са необходими много плъхове, много химични анализи и още повече време.

Сам кимна с разбиране:

— От собствен опит знаем да ценим ролята на фактора време. А сега да обобщим, докторе, как ще формулирате вашата дългосрочна цел?

Преди да отговори, Пийт-Смит помисли. После внимателно започна:

— Да открия чрез непрекъснато генетично изследване мозъчен пептид, който засилва паметта у младите хора, но в процеса на стареене на същите хора не се произвежда повече в човешкия организъм. Щом открием и изолираме такъв пептид, ще се научим да го произвеждаме с методите на генетиката. После може да се дава на хора от всички възрасти, за да се сведе до минимум загубата на памет, забравянето, дори да се предотврати умственото стареене.

Спокойното обобщение бе направено толкова внушително, с такава дълбока убеденост и същевременно без никаква нотка на самохвалство, че нито един от двамата гости нямаше желание да наруши последвалото мълчание. Въпреки неприветливата обстановка, Силия имаше чувството за съпреживян незабравим миг, в който се твори историята на науката.

Сам заговори пръв.

— Доктор Пийт-Смит, вие вече имате субсидията. Одобрява се в този момент и в искания от вас размер.

Пийт-Смит се озадачи:

— Искате да кажете… толкова лесно ли е… просто ей тъй?

Беше ред на Сам да се усмихне.

— Като президент на „Фелдин-Рот Фармъсютикълс“ аз имам известни правомощия. И понякога изпитвам удоволствие да се възползвам от тях.

И след миг добави:

— Единственото условие е обичайното, поставяно при тези споразумения. Бихме желали да научаваме за постигнатото от вас периодически и да получим първия сигнал за всеки препарат, който сте в състояние да произведете.

Пийт-Смит кимна.

— Естествено. Това се подразбира.

Той все още имаше вид на замаян.

Сам протегна ръка и младият учен я стисна.

— Поздравления и голям успех!

След половин час, вече време за чай, по покана на Мартин — тримата бяха минали на малки имена — те се изкачиха във фоайето на факултета, където на колички се сервираше чай с бисквити. Триото, с чаши и чинийки в ръце, се запъти към факултетната чайна, която по обясненията на Мартин бе социалното средище на учени и преподаватели от факултета и на техни гости.

В чайната, гола и неугледна като другите помещения, имаше дълги маси и дървени столове, много хора и голям шум. Учените бяха от всякакъв вид, пол, калибър и възраст, а от разговорите им се чуваха откъслечни фрази, които нямаха нищо общо с науката. Няколко души разискваха недостига на места за паркиране. Един възрастен член на факултетния съвет ожесточено протестираше, че фаворизирането на някакъв по-младши колега го лишавало от полагащото му се място за неговия автомобил, в двора на факултета. До тях брадат ентусиаст в бяло съобщаваше за „сензационна“ разпродажба, обявена от един търговец на вина в Кеймбридж; препоръчваше се значително количество „мьорсо“. Трета група извършваше „дисекция“ на новия филм в града — „Кръстникът“ — с участието на Марлон Брандо и Ал Пачино.

След сложни манипулации и леки размествания на няколко седнали, Мартин Пийт-Смит успя да настани гостите си в едно ъгълче.

— Винаги ли е така? — полюбопитства Силия.

Мартин се усмихна:

— Почти. И като че ли всички идват тук. Това е единствената възможност да се видят.

— Струва ми се, че вашата система в тази сграда не осигурява условията за уединение — каза Сам.

Мартин сви рамене:

— Това понякога създава неудобства. Но човек свиква.

— Трябва ли да се свиква с това?

И понеже не получи отговор, Сам продължи тихо, за да не го чуват седящите до тях:

— Мислех си, Мартин, дали не бихте предпочели да вършите същата работа, но при много по-добри условия, с повече улеснения и помощ?

По лицето на Мартин се изписа пестелива усмивка:

— По-добри условия, но къде?

— Имам предвид, както вече се досещате, да напуснете университета в Кеймбридж и да дойдете да работите с нас във „Фелдинг-Рот“. Ще ви се осигурят много удобства, а пък и във Великобритания ние проектираме…

— Извинете, мога ли да запитам? — прекъсна го Мартин с известно безпокойство в гласа.

— Разбира се.

— Субсидията от вашата компания зависи ли от това?

— Категорично не! Вие вече имате субсидията без никакви други условия, освен онова, за което се споразумяхме. По този въпрос разчитайте на думата ми.

— Благодаря. Малко се разтревожих — сърдечната момчешка усмивка се върна на лицето му. — Не желая да бъда неучтив, но мисля, че ще спестя време и на двама ни, ако ви кажа едно нещо.

Силия се обади първа:

— Кажете!

— Аз съм академичен учен и възнамерявам да остана такъв — продължи Мартин. — Не искам да се впускам в подробности, но една от причините е свободата. Имам предвид свободата да се занимавам с изследвания по свой избор, без натиска на търговските съображения.

— При нас ще имате свобода… — отговори Сам, но спря, виждайки, че Мартин поклаща глава.

— Ще трябва да се вземат под внимание и търговските фактори, нали? Бъдете откровен!

Сам призна:

— Е, да, от време на време, някои неща. В края на краищата ние сме хора на бизнеса!

— Точно така. Но тук не съществуват търговски съображения. Чиста наука, търсене на истини. Аз искам да вървя по този път. Желаете ли още чай?

— Не, благодаря — отговори Силия. Сам също поклати глава. Тримата станаха и излязоха.

Навън, пред спрелия ягуар на „Тенис корт роуд“, Мартин каза на Сам:

— Благодаря за всичко, включително и за предложената работа. И на вас също, Силия. Но аз ще остана в Кеймбридж, който с изключение на тази сграда е красив град.

— Беше ми приятно — отвърна Сам. — А за работата при нас — напълно ви разбирам, макар че съжалявам.

Той влезе в автомобила. Силия, седнала до Сам, каза през отворения прозорец на Мартин:

— Кеймбридж наистина е красив град. За пръв път идвам тук. Искаше ми се, ако остане време, да го поразгледам.

— Един момент! — извика Мартин! — Колко време ще останете в Англия?

Тя се замисли.

— Ами, сигурно още две седмици.

— Защо някой ден не дойдете пак? Дотук се стига лесно. Много ще ми е приятно да ви разведа из Кеймбридж.

— Много бих желала — отвърна Силия.

Докато Сам включваше стартера на двигателя, те се уточниха посещението да стане след десет дни — по-следващата неделя.

В ягуара по обратния път към Лондон Силия и Сам мълчаха, заети със собствените си мисли. След като излязоха от Кеймбридж и тръгнаха на юг по А10, Силия тихо каза:

— Ти го искаш, нали? Искаш го да ръководи нашия институт?

— Разбира се — потвърди рязко Сам с разочарование в гласа. — Той е забележително момче, според мен изключително способен, най-добрият от всички, с които разговарях тук. Жалко, Силия, че не можем да го приобщим към нас! Той си е университетски учен и такъв ще си остане. Ти го чу какво каза и явно нищо не може да промени решението му.

— Не съм сигурна — замислено каза тя. — Просто не съм съвсем сигурна.

10

През следващите дни Сам и Силия посветиха времето си на организационни и технически въпроси, свързани с бъдещия научен институт на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу. Работата им, макар и необходима, никак не ги задоволяваше. Освен това и двамата бяха угнетени от смътното чувство на безизходица, породено, от една страна, от убеждението им, че Мартин Пийт-Смит е най-добрият избор за директор на института, от друга — от категоричното му решение в никакъв случай да не заменя академичната си кариера с работа в промишлеността.

Няколко дни след посещението им в Кеймбридж Сам сподели:

— Срещнах се с още кандидати, но никой не е от калибъра на Пийт-Смит. За съжаление не мога да намеря друг като него.

Когато Силия му припомни, че ще се види с Мартин следващата неделя, Сам кимна мрачно:

— Естествено, направи каквото можеш, но аз съм песимист. Този човек решително се е отдал на науката и се вслушва само в собствения си ум. Каквото и да говориш с него, за пари не му споменавай — имам предвид заплатата, която бихме му дали. И без да му казваме, той знае, че е много по-голяма в сравнение с онова, което получава сега. Иначе може да прозвучи като намерение да бъде купен и ще ни вземе за още двама тъпи американци, убедени, че всичко на този свят може да се постигне с пари.

— Но Сам, ако Мартин беше приел да работи във „Фелдинг-Рот“, все пак в даден момент трябваше да се разисква и въпросът за заплатата — възрази Силия.

— В даден момент, да. Но не в началото, понеже парите никога няма да бъдат основен въпрос. Вярвай ми, Силия, знам колко чувствителни са тези академични плъхове и ако, както се надяваш, има някакъв шанс Мартин да промени решението си, нека да не го проиграваме с груб ход!

— Интересно ми е какво говорят цифрите? — запита Силия.

Сам се замисли.

— По моя информация, Мартин получава горе-долу две хиляди и четиристотин английски лири годишно, т.е. около шест хиляди долара. Като начало при нас ще му плащаме четири, до пет пъти повече — да кажем двадесет и пет, тридесет хиляди долара, освен премиалните.

Силия тихо подсвирна:

— Не знаех, че разликата е толкова голяма.

— Хората на науката обаче знаят. И въпреки това не се отказват от академичното поприще, защото са убедени, че имат по-голяма интелектуална свобода, а специално научните изследователи — по-голяма „чистота на изследователската работа“ при университетски условия. Ти чу, когато Мартин говореше за „търговските съображения“ и се опълчи против тях.

— Да, чух — потвърди тя. — Но ти му възрази — каза, че не играят голяма роля.

— Понеже съм от другата страна — на търговците, и интересите налагат да мисля така. Между нас казано, признавам, че Мартин може би е прав.

Силия колебливо добави:

— За много неща съм съгласна с теб, но не и за това.

Разговорът не я удовлетвори и тя мислено се връщаше към него отново и отново. И реши да застане на „друго мнение“ — според съчинения от нея израз.

В събота, един ден преди да тръгне за Кеймбридж, Силия разговаря по телефона с Андрю и децата. През едномесечния си престой в Англия тя им се обаждаше по два пъти в седмицата. От сравнително дългата раздяла те се бяха затъжили един за друг и с нетърпение очакваха наближаващата среща. Силия възнамеряваше да се прибере в къщи след по-малко от една седмица. Говориха за обичайните новини в семейството и после тя каза на Андрю за доктор Пийт-Смит, за нейното разочарование от отказа му и за мнението на Сам.

Накрая добави, че на другия ден ще се види с Мартин.

— Смяташ ли, че би променил решението си? — заинтересува се Андрю.

— Инстинктът ми подсказва, че е възможно, но нямам представа как да стане. Не искам в никакъв случай утре, когато говоря с него, да направя погрешна стъпка.

От другия край на телефонната линия настъпи мълчание. Силия просто усещаше как съпругът й се съсредоточава и обмисля всички съображения. Най-сетне той се обади:

— Отчасти Сам е прав, но може би не напълно. Като съдя по опита си, не е обидно да покажеш някому, че има висока цена. Всъщност, изглежда, това се нрави на повечето от нас, даже и да нямаме намерение да приемем парите, които ни предлагат.

— Продължавай! — помоли го тя. Силия ценеше мъдростта му и неговото умение при всяко положение да схване същината на въпроса.

— От теб разбирам, че Пийт-Смит е прям човек — каза Андрю.

— Точно така.

— Тогава предлагам да постъпиш с него по същия начин. Усложняваш ли нещата, опитваш ли се да го надхитриш, можеш сама да си попречиш. Освен това, Силия, усукването не е в твоя стил. Бъди вярна на себе си. Ако е нормално да се говори за пари или за нещо друго, действай без заобикалки!

— Андрю, скъпи, какво щях да правя без теб! — възкликна тя.

— Нищо от изключителна важност, надявам се — отвърна той и добави: — След като ми каза за утре, признавам, мъничко ревнувам, че ще бъдеш с Пийт-Смит.

Силия се засмя:

— Това е само бизнес! И така ще си остане.

Беше неделя. Сама в първокласно купе за непушачи на един от ранните сутрешни влакове за Кеймбридж, Силия отпусна глава върху възглавничката на креслото. В приятното състояние на отмора тя реши да използва пътуването — един час и четвърт — за да обмисли нещата.

Сутринта бе взела такси от хотела до гарата на „Ливърпул стрийт“ — мрачно викторианско наследство — строена с чугун и тухли, страхотно оживена от понеделник до петък, но съвсем тиха в края на седмицата. Тишината означаваше малко хора в електродизеловия влак, вече потеглил с тътнеж от гарата, и Силия се зарадва на самотата.

Тя мислено възстанови събитията и разговорите през последните две седмици и още веднъж се поколеба кого да послуша — Андрю или Сам. Макар че погледнато отстрани, срещата с Мартин нямаше делови характер, можеше да бъде от важно значение за „Фелдинг-Рот“ и за Силия. В паметта й изплува предупреждението на Сам: „Нека да не го проиграваме с груб ход!“

Ритмичното тракане на колелата я приспа и пътуването мина неусетно. Влакът намали скорост и влезе в гара Кеймбридж. На перона чакаше Мартин Пийт-Смит с широка приветлива усмивка, като израз на искрената му радост.

На четиридесет и една година Силия знаеше, че изглежда добре. И го чувстваше. Имаше слаба и стегната фигура, меката й кестенява коса бе подстригана късо, издълженото й лице излъчваше бодрост и бе получило лек бронзов тен — резултат на непрекъснатото й движение на открито през последните седмици и на необичайно щедрото английско лято, което продължаваше.

Напоследък в косата й се появиха сиви кичури. Този знак на изминалото време не я смущаваше често, въпреки че понякога я боядисваше, за да го заличи. Бе поосвежила цвета предишната вечер.

Силия избра тоалета си като за летен ден — памучна муселинена рокля в зелено и бяло, отдолу с дантелена фуста. Носеше бели летни обувки с висок ток и бяла сламена шапка с широка периферия. Беше купила целия комплект от лондонския „Уест Енд“ преди седмица, понеже на тръгване от Ню Джързи и през ум не й минаваше, че ще има нужда от съвсем леки летни дрехи.

Докато слизаше от влака, тя усети, че Мартин й се възхищава. За миг той сякаш онемя, а после, хващайки протегнатата й ръка, каза:

— Здравейте! Изглеждате чудесно. Много се радвам, че дойдохте.

— Вие също изглеждате много добре!

На устните му заигра момчешката усмивка. Той носеше тъмносиньо сако, бели фланелени панталони и риза с отворена яка.

— Обещал бях да си облека костюма, но изнамерих тази комбинация, която отдавна не съм обличал. Реших, че е по-подходяща за случая.

Силия го хвана под ръка, докато излизаха от гарата.

— Къде отиваме? — запита тя.

— Колата ми е отпред. Предлагам да направим малка обиколка, след това да влезем в някои колежи и после да отидем на пикник.

— Звучи прелестно!

— Бихте ли желали нещо друго?

Тя се поколеба и каза:

— Да, имам едно желание.

— Какво?

— Да се запозная с майка ви. Мартин я погледна изненадан.

— Мога да ви заведа у нас веднага след като разгледаме града. Но само ако действително искате.

— Да, искам, наистина — потвърди тя.

Колата на Мартин беше морис мини майнър на неопределена възраст. След като успяха да се напъхат в нея, той подкара из криволичещите улици на стария Кеймбридж и паркира на „Куинс роуд“ край парка „Бекс“.

— Оттук нататък ще вървим пеша — обясни Мартин.

Те се измъкнаха от автомобила и тръгнаха по една алея към Кингс Бридж — мост над река Кам. Силия спря на моста. Засенчвайки с ръка очите си от яркото слънце, тя с благоговение промълви:

— Рядко съм виждала такава красота!

До нея Мартин обясни с тих глас:

— Църквата на „Кингс Колидж“ — най-възхитителната гледка!

Пред погледите им се зеленееха притихнали поляни и сенчести дървета, над които се извисяваше величествената църква — видение от кулички, яки подпорни стени, високи островърхи куполи, издигащи се над величествените сводове и прозорците с цветен стъклопис. Избелелите каменни сгради на колежите от двете страни на църквата засилваха усещането за старинността и благородството на колежа.

— Нека да си изпълня задачата на екскурзовод — предложи Мартин. — Най-напред въведението: Градът ни е основан отдавна. През 1441 година крал Хенри VI започнал строителството на това, което виждате, а Питърхаус, южно оттук, е строен даже по-отдавна. Още през 1284 година е дал началото на „кеймбриджкия поход за знания“.

Без да съобрази, Силия възкликна:

— Как би могъл онзи, който наистина е свързал живота си с този град, да го напусне!

— Мнозина са му останали верни. Редица големи учени са работили в Кеймбридж до края на живота си — отговори Мартин. — Някои от нас — млади и все още между живите — имаме същото намерение.

Още два часа те ту вървяха пеша, ту обикаляха с автомобила. Лека-полека традициите и преданията за Кеймбридж заплениха Силия. Тя го обикна. В паметта й се врязаха Джизъс Грийн, Мидсъмър Комън, Паркърс Пийс, Коу Фен, Ламас Ленд, Тринити, Куинс, Нюнхъм. Списъкът сякаш беше безкраен, като знанията на Мартин.

— Докато едни учени решиха да не изоставят Кеймбридж, други със същата преданост разнесоха славата му по света — каза Мартин. — Например Джон Харвард от „Имануил Колидж“. Неговото име носи друг научен център — по устните му се изписа свойствената усмивка. — Май не мога да си спомня къде точно!

Накрая, когато отново се пъхнаха в неговата мини кола, Мартин отбеляза:

— Мисля, че обикаляхме достатъчно. Нека да остане нещо и за друг път.

Усмивката изведнъж изчезна от лицето му.

— Още ли имате желание да видите родителите ми? Трябва да ви предупредя — майка ми няма да разбере кои сме. Може би това ще ви развали настроението.

— Да — съгласи се Силия. — Въпреки това искам да отидем.

Малката, съвсем обикновена къща се намираше в квартал „Кайт“. Мартин паркира колата отпред на улицата и отключи външната врата. Влезе в слабоосветено антре и извика:

— Тате, аз съм. Водя гости.

Дочу се шум от тътрещи се крака, на вратата се появи възрастен мъж в избелял пуловер и торбести панталони от рипсено кадифе. Силия остана поразена от приликата между баща и син. Старият Пийт-Смит, набит като Мартин, имаше същото грубовато лице с широки челюсти, макар и твърде сбръчкано, и даже бързата, свенлива усмивка, когато се запознаваше, бе копие на усмивката на неговия син.

Приликата изчезна, щом старият човек започна да мънка с неблагозвучен, недодялан провинциален говор. Изреченията му бяха нескопосани и издаваха ниска култура.

— Драгу мий да въ срещнъ — каза той на Силия и се обърна към Мартин. — Ни могъ да знам, чи шъ идваш, сине. Таман я премених майка ти. Днеска хич я няма.

— Ние идваме за малко, тате — обясни Мартин и прошепна на Силия. — Болестта на Алцхаймер е голямо тегло за баща ми. Доста често става така — за семейството е по-трудно, отколкото за болния.

Влязоха в скромна, неугледна стаичка и старият Пийт-Смит запита Силия:

— Да искъш чашъ?

— Чаша чай — преведе Мартин.

— Благодаря, с голямо удоволствие — отвърна тя. — Ожаднях след разходката.

Докато баща му отиваше към мъничката кухня, Мартин коленичи край овехтялото кресло, облечено с шарен басмен калъф, където седеше възрастна жена с посивяла коса. През цялото време тя не бе помръднала. Синът й ласкаво я прегърна и целуна.

Навремето, мислеше си Силия, майка му е била хубава. Лицето й още бе красиво, макар повяхнало. Косата й бе грижливо прибрана. Носеше бежова рокля и семпъл гердан. Сякаш откликна с едва забележима усмивка на целувката на своя син, но очевидно не го позна.

— Мамо, аз съм твоят Мартин — с нежен глас каза той. — А госпожата е Силия Джордан. Дошла е от Америка. Развеждах я из Кеймбридж. Хареса й нашият малък град.

— Добър ден, госпожо Пийт-Смит, благодаря, че ми позволихте да посетя вашия дом — поздрави Силия.

Възрастната жена раздвижи очи и сякаш отново се прокрадна искрица напразна надежда, че може би е разбрала. Мартин обаче бе категоричен:

— Боя се, че в главата й не е останало нищичко. Няма никаква памет. Но понеже ми е майка, си позволявам да отстъпя от научните позиции и правя усилия да ме разбере.

— Да, наистина — съгласи се Силия и след моментно колебание запита: — Мислите ли, че ако напреднете с изследванията си и скоро стигнете до съществено откритие, би имало шанс…

— Да й помогна ли? — прекъсна я той. — Изключено. Каквото и откритие да се направи, нищо не е в състояние да съживи една мъртва мозъчна клетка. Не храня абсолютно никакви илюзии.

Изправен, Мартин тъжно гледаше майка си.

— На нея не, но на други ще може да помогне някой ден, скоро — обясни той. — На болни, които не са в толкова напреднал стадий.

— Сигурен ли сте в това?

— Сигурен съм, че ще намерим отговори на някои въпроси или аз, или някой друг изследовател.

— Но бихте предпочели да сте вие, нали?

Мартин вдигна рамене:

— Всеки учен иска пръв да направи откритието. Това е човешка черта. Обаче — той спря и погледна майка си — по-важно е някой да открие причината на болестта.

— И съвсем възможно е пръв да бъде друг, а не вие-упорстваше Силия.

— Да, в науката това винаги е възможно — съгласи се Мартин.

Пийт-Смит старши донесе от кухнята табла с чайник, чаени чаши, чинийки и каничка мляко и я остави на масата. Синът му го обгърна с едната си ръка и каза:

— Татко се грижи изцяло за майка ми. Облича я, реши косата й, храни я, и някои други по-неприятни неща. Имаше години, Силия, когато баща ми и аз не бяхме чак толкова близки приятели. Но сега сме.

— Право казва. Удавна многу са ръсправяхми с негу-потвърди баща му и запита Силия. — Да ти туря ли мляку?

— Да, моля.

— Беши времи, кога хич не я признавъх уная стипендия, дето напъваха той и майка му. Искъх да ми пумага в рабутата. Ама тя стори най-харно. И излези, чи той са утстрами. Плащъ за тая къща и за сичко, дету ни гони нуждатъ — той погледна Мартин и продължи. — И там в оня кулеж, чувам, чи ни ръботил зле.

— Не, не работи никак зле — потвърди Силия.

Бяха минали почти два часа.

— Ако говоря, няма ли да ви преча? — запита тя, облегнала се удобно на тапицираната седалка.

— Няма, разбира се. Говорете — увери я Мартин.

Застанал прав, той мушна дългия прът далеч напред, намери плитко речно дъно и неугледната плоскодънна лодка, в която бяха двамата, се плъзна леко срещу течението. „Отдава му се всякаква работа, мислеше си Силия, дори да кара плоскодънна лодка“. Трудна задача, ако се съди по несръчните движения на задминаваните от тях „лодкари“.

Той бе наел лодката, за да се разходят до Гранчестър, на около пет километра южно от Кеймбридж. Имаха намерение да се отбият на някоя полянка, за да обядват сред природата.

— Въпросът ми е личен и може би не трябва да го задавам, но си мислех за разликата между вас и баща ви. Например начина, по който говорите двамата — нямам предвид само граматиката…

— Разбирам ви. Преди да забрави как се говори, майка ми също говореше като него. В Пигмалион Бърнард Шоу нарича това „вроден порок на английската реч“.

— Спомням си го от „Моята прекрасна лейди.“ Но вие сте успели да го превъзмогнете. Как?

— Това е още едно нещо, което дължа на майка си. Най-напред трябва да разберете една наша, английска черта. Начинът, по който се говори, винаги е бил класова бариера, отразявал е социалните различия. Така е и днес, въпреки че има хора, които не са съгласни.

— И в академичните среди ли? Между учените?

— Даже там. Или — особено там.

Обмисляйки какво да каже, Мартин избутваше лодката с дългия прът.

— Майка ми схващаше тази бариера. И още когато бях дете, купи радио и ме караше да седя с часове пред него и да слушам говорителите на Би Би Си. Казваше ми: „Тъй трябва да говориш, почвай да се учиш от тези хора. За нас с баща ти е много късно, но за теб не е“.

Заслушана в неговия приятен и изискан говор, но запазил искрения тон, Силия потвърди:

— И е успяла…

— Мисля, че да. Тя направи и много други неща за мен. Разбра какво ме увлича в училище, издири какви стипендии има и ме накара на всяка цена да кандидатствам. Тогава станаха кавгите, за които спомена баща ми.

— Струвало му се е, че майка ви си е поставяла недостижими цели?

— Той искаше да стана каменоделец-зидар като него. Възхищаваше се от четиристишието на Дикенс — Мартин се усмихна и започна да рецитира:

О, нека в радост да се трудим!

Благословен си, властелине наш!

От хляба сити сме и в студ, и в пек.

И всеки знае свойта чаша.

— Сигурно не му се сърдите за това?

Мартин поклати глава:

— Той просто не можеше да разбере. Всъщност и аз не разбирах. Само майка ми знаеше какво може да се постигне с амбиция. И с моите усилия. Навярно сега си обяснявате защо съм толкова привързан към нея.

— Естествено — каза тя. — Аз самата вече изпитвам дълбоко уважение към майка ви.

Те замълчаха, осенени от приятното чувство, което споделяха, докато лодката се движеше срещу течението между потънали в зеленина брегове и шпалир от кичести дървета.

След известно време тя каза:

— Баща ви спомена, че сте поели почти всичките им разходи.

— Правя, каквото ми е възможно — потвърди Мартин. — Сключил съм договор с една агенция да изпраща медицинска сестра две сутрини седмично. Малко да си отдъхне татко. Бих желал да идва по-често, но… — той вдигна рамене, не довърши изречението и майсторски прекара лодката край тревистия бряг под сянката на една върба. — Как ви харесва тук за пикник?

— Каква идилия! Също като в „Камелот“ — отвърна Силия.

Мартин бе сложил в една кошница малко раци, свински пай „Мелтън Мобри“, зелена салата, ягоди и крем „Девоншир“. Беше взел и бутилка вино — известното „Шабли“ и пълен термос кафе.

Двамата обядваха с удоволствие.

Накрая, докато пиеха кафето, Силия каза:

— Тази е последната ми неделя, преди да се върна у нас. Наистина ми беше много приятно.

— Успешно ли завърши мисията ви тук?

Тя се канеше да даде баналния положителен отговор, но изведнъж се досети за съвета на Андрю и отговори:

— Не.

— Защо? — изненада се Мартин.

— Намерихме със Сам Хоторн идеалният директор за научния институт на „Фелдинг-Рот“, но той не прие предложението ни. Сега всеки друг от кандидатите ни се вижда втора категория.

Помълчаха и Мартин се обади:

— Предполагам, че става дума за мен.

— Да, добре знаете, че става дума за вас.

— Надявам се да ми простите тази простъпка, Силия-въздъхна той.

— Няма нищо за прощаване. Вие сам вземате решения за собствения си живот — увери го тя. — Само че като си мисля сега, има две неща…

Силия спря.

— Продължете, моля. Какви две неща?

— Ами, преди малко се доверихте, че искате пръв да намерите решение на проблемите, свързани с болестта на Алцхаймер и умственото стареене, но други могат да ви изпреварят.

Той се излегна в лодката с лице към Силия. Беше си подложил сакото като възглавница.

— И други правят същите изследвания. Знам един в Германия, друг — във Франция и трети — в Нова Зеландия. Те са съвестни хора, с тях имаме общи цели, дирим истината в едно и също направление. Невъзможно е да се предсказва кой ще бъде пръв, ако изобщо някой от нас успее.

— Надпревара, в която участвате и вие. Надпревара с времето — неусетно гласът на Силия стана по-рязък.

— Да, в науката е така.

— Другите, за които споменахте, имат ли по-добри условия и повече сътрудници от вас?

Той преценяваше.

— Вероятно да, що се отнася до колегата в Германия. За другите двама не знам.

— С каква лабораторна площ разполагате вие сега?

— Общо… — Мартин пресмяташе наум — около деветдесет квадратни метра.

— Няма ли да стигнете по-близо и по-бързо до целта си, ако имате пет пъти повече площ плюс съответната апаратура, всичко, каквото ви е необходимо и всичко за вашия проект, плюс екип от примерно двадесет сътрудници на ваше разположение, вместо двама-трима? Това няма ли да помогне за ускоряване на работата — не само да намерите решението, но и да бъдете пръв?

Изведнъж Силия усети, че настроението им се промени. Нямаше повече място за развлечение. Безгрижието се изпари. Неусетно настъпи миг за изпитание на интелекта и волята. Ето затова съм дошла в Англия и в Кеймбридж, каза си Силия.

Мартин учуден се втренчи в нея.

— Сериозно ли говорите? — Четиристотин и петдесет квадратни метра и двадесет сътрудници?

— Разбира се, за бога! — отвърна тя с известно раздразнение и продължи: — Мислите ли, че ние от фармацевтичния бизнес си правим лоши шеги?

— Не — побърза да отговори той все още втренчен в нея. — Нямах предвид това. Казахте, че имало две неща. Кое е другото?

Силия се поколеба. Дали да продължи? Тя разбра, че бе слисала Мартин. Дали нямаше да загуби постигнатия успех? И отново си спомни за Андрю.

— Ще го кажа открито и без заобикалки, по обичайния тъп американски начин — започна тя. — Казвам това, защото съм убедена, че учени като вас не се купуват и не се съблазняват с пари. Ако обаче постъпите във „Фелдинг-Рот“ като директор на нашия институт и продължите работа по вашия проект, сигурно ще получавате дванадесет хиляди английски лири годишно, освен премиалните, които са доста големи. Предполагам, че това е пет пъти повече от сегашното ви възнаграждение. След като се запознах с родителите ви и знам какво правите за тях, а ми се струва, че искате да направите още нещо, тези пари могат да ви бъдат от полза. Ще имате възможност да осигурите медицинска сестра повече от два пъти седмично, да преместите майка си в по-приятна обстановка…

— Достатъчно! — Мартин седна и се вгледа ядосано в нея. Беше много афектирай: — По дяволите, Силия! Знам какво могат да направят парите. Не ми говорете, че хора като мен не се интересуват от тях. Това е нелепост! Аз се интересувам и още как, а от това, което чувам сега, човек може да се побърка! Вие се опитвате да ме подведете, да ме съблазните, да се възползвате от случая…

Тя рязко го прекъсна:

— Не ставайте смешен! От какъв случай да се възползвам?

— Че се запознахте с родителите ми, от една страна. Че видяхте как живеят и че аз се безпокоя за тях. И като знаете всичко това, от друга страна ми предлагате златна ябълка — вие Ева, а аз Адам — той се огледа наоколо. — И то в рая.

— Ябълката не е отровна — спокойно отвърна Силия. — И в тази лодка няма змия. Вижте, аз съжалявам много, ако…

Мартин рязко я прекъсна:

— Вие изобщо не съжалявате! Вие сте търговка, която се справя отлично с работата си! Повече от отлично! Мога да се закълна в това! Търговка, която иска на всяка цена, без никакви задръжки, да постигне целта си! Но сте твърде безскрупулна, нали?

Силия се изненада:

— Нима?

— Да — натърти той.

— Чудесно! — Силия реши да отстъпи по възможно най-добър начин. — Да допуснем, че е така. Да приемем, че всичко, което казахте е вярно. Не е ли това точно, което вие искате? Отговорите, свързани с болестта на Алцхаймер? Мозъчният пептид, който търсите? Научната слава! Това подвеждане ли е?

— Не. Може да е всичко друго, но не и подвеждане-потвърди Мартин и по устните му заигра усмивка, макар този път с известна горчивина. — Предполагам, че ви плащат добре, Силия. Като една тъпа американка, както се изразихте, вие вършите огромна работа!

Той се изправи и хвана пръта.

— Време е да се прибираме.

На връщане мълчаха. Мартин изтикваше яростно лодката. Ярост, каквато не бе проявил, когато пътуваха срещу течението. Силия се боеше да не би да е прекалила. Като наближиха града и стигнаха до мостика, той остави лодката на дрейф. Изправен на високата част на кърмата, Мартин сведе очи към Силия. Лицето му беше много сериозно.

— Не знам отговора. Знам само, че ме объркахте-каза той. — Но все още не знам.

Привечер Мартин закара Силия на гарата. Разделиха се твърде официално, с някакво вътрешно напрежение. Силия бе попаднала в непоносимо бавен пътнически влак, който спираше почти на всяка гара и пристигна в Лондон чак след единайсет и половина вечерта. Този път на гара Кингс Крос. Взе такси до Бъркли и бе в хотела малко преди полунощ.

По време на пътуването тя мислено възпроизведе събитията през деня и специално своето участие. Невероятно силно я бе заболяло от тежкото обвинение на Мартин „Вие сте твърде безскрупулна, нали?“ Наистина ли е такава? Анализирайки характера си, тя се съгласи, че може би е така. После се поправи: не „може би“, а „безспорно“.

Но, продължи да разсъждава тя, не бе ли необходима известна безскрупулност? Особено на една жена, за да изкове бъдещето си, както бе направила Силия, и да завоюва сегашното си положение? Да. Разбира се!

Освен това тази безскрупулност не бе или по-скоро не се налагаше да бъде сравнявана с непочтеност. Всъщност в бизнеса бе необходимо да имаш твърда ръка, да вземаш неприятни, безмилостни решения, да се бориш за постигане на главната цел и да действаш без много да се вълнуваш за другите хора. И конкретно: ако занапред заемеше длъжност с по-големи отговорности, щеше да се наложи да бъде още по-сурова, по-безскрупулна от преди.

Щом на бизнеса е присъща безскрупулност, тогава защо я вълнуваше казаното от Мартин? Сигурно защото го харесваше и уважаваше и се надяваше, че чувствата им са взаимни. Дали очакванията й се оправдаваха? Силия поразмисли и реши — явно не, след като бяха разкрили картите си след обяда.

И все пак имаше ли някакво значение какво мисли Мартин за нея? Отговорът бе „не“. И една от причините — че макар вече на тридесет и две години, у Мартин още имаше нещо детско. Веднъж тя бе чула нечие мнение за учените: „Те посвещават толкова много от живота си на науката, че почти не разполагат с време за други неща. И в известно отношение остават завинаги деца“. Нямаше никакво съмнение, че същото в голяма степен се отнася за Мартин. Силия си даваше сметка, че нейните връзки със света са много по-силни от неговите.

Тогава какво бе важно? Нито чувствата на Мартин, нито нейните. Важното бе постигнатият резултат.

Наистина ли? Отново да!

А резултатът — Силия въздъхна — тя не бе оптимистка. Всъщност, почти сто на сто, както каза Сам, „осуети всичко с грубата си игра“. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше на себе си, а споменът за разговора й с Мартин усилваше терзанията й. Лошото й настроение продължаваше и при влизането в хотела.

Във фоайето я поздрави един униформен портиер.

— Добър вечер, госпожо Джордан. Хубаво ли прекарахте деня?

— Да, благодаря — а наум добави „само част от него“.

Заедно с ключа той й подаде няколко бележки. Силия ги взе и реши да ги чете после. Тръгвайки към асансьора, тя чу след себе си:

— Момент, госпожо Джордан, ето и още едно съобщение, което ми бе предадено преди няколко минути. Телефонира някакъв господин. Аз лично го записах. Няма много смисъл, но той каза, че ще го разберете.

Тя взе листчето равнодушна и изморена.

Погледа й прикова следното съобщение:

Съвсем непристойно и за явното неудоволствие на портиера, в тихото фоайе отекна пронизителен вик от устата на Силия:

— Ураааа!

11

Няколко дни преди разходката на Силия до Кеймбридж Сам и Лилиан Хоторн си тръгнаха за Съединените щати, но се отбиха до Париж и в събота взеха директния самолет за Ню Йорк. Затова Силия успя да се свърже с кабинета на Сам едва в понеделник към три и половина часа следобед английско време.

Щом му каза за Мартин Пийт-Смит, той възкликна:

— Възхитен съм и същевременно смаян! Силия, ти си фантастична! Как, дявол да го вземе, постигна това?

Тя очакваше въпроса и предпазливо каза:

— Не съм сигурна дали няма да се сърдиш.

И описа разговора с Мартин за парите, подчертавайки, че това е повлияло много повече от всичко друго за промяната в решението му.

На другия край на телефонната линия Сам звучно изстена:

— Ах, майка му стара! Моля те, извини ме!

После добави:

— А аз те предупреждавах да не споменаваш за пари! Как можах да допусна такава грешка!

— Ти не би могъл да знаеш — успокои го Силия. — Аз направих специално проучване и открих, че Мартин има сериозни проблеми. Между другото той ми каза, че съм била безскрупулна спрямо него.

— Няма значение! Важното е, че ти постигна онова, което искахме! Редното беше аз да го свърша, но излязох не толкова прозорлив и упорит като теб.

Тя си помисли — ти нямаше и такъв като Андрю, за да те посъветва. И го помоли:

— Сам, за бога, престани да се упрекваш! Няма за какво.

— Добре, няма. Но се заричам, че…

— Какво?

— Ако някога по нашия общ път, между теб и мен възникне различие в преценката на някой основен въпрос, ти давам право да ми напомниш за този случай и да ми повториш, че ти излезе права, а аз сбърках.

— Сигурна съм, че никога няма да стигнем дотам.

Сам мина на друга тема:

— Ти се прибираш тази седмица, нали?

— В други ден. Обичам Лондон, но повече обичам Андрю и децата.

— Много хубаво! Щом се върнеш, си вземи малко отпуск да се видиш с тях. Но след няколко седмици искам отново да отидеш в Англия. Ще има още работа по изграждането на института. Трябва да назначим административен директор. Научните качества на Мартин са много ценни и не бива да пилеем силите му за организационна и канцеларска работа.

— Съгласна съм, звучи чудесно.

— Още нещо, чудесно е, че докато бях за няколко дни в Париж миналата седмица откупих от името на „Фелдинг-Рот“ правата за разпространение в Америка на едно ново френско лекарство. Още е в експериментален етап и вероятно няма да се пусне на пазара поне две години. Но изглежда много перспективно.

— Поздравления! Избрали ли са му име?

— Да — отговори Сам. — Нарича се монтаин. По-късно ще ти разкажа подробностите.

До началото на 1973 година Силия преживя вълнуващи мигове, които я вдъхновиха с нови сили и стремежи. Тя ходи още пет пъти в Англия, като престояваше там по няколко седмици. В две от командировките й я придружи Андрю, макар че не остана с нея през цялото време, а веднъж тя взе със себе си Лайза и Брус. Докато Андрю бе в Англия, се запозна с Мартин. Двамата много си допаднаха и след време Андрю каза на Силия:

— Сега на Мартин му трябва само една съпруга като теб. Вярвам, че ще успее да си я намери.

Когато децата бяха с нея в Англия, тя ги развеждаше в свободното си време да разглеждат забележителностите на Лондон, както се изразяваше „до припадък“.

Брус, вече на дванайсет години, се оформи като голям почитател на историята. Една неделна сутрин, когато тримата вървяха край Лондонската кула, той даде следното обяснение за влечението си към историята:

— В нея има всичко, мамо, за всеки, стига да може да си го намери — добри постъпки, а също и всички грешки. Много можеш да научиш от онова, което вече е станало.

— Да, можеш, но за съжаление повечето от нас не го правят.

Интересът на Брус към историята се засили още повече по време на една обиколка из Кеймбридж, организирана от Мартин Пийт-Смит, този път специално за децата. При деловите си посещения в Англия Силия редовно се срещаше с него, макар че общо взето времето, което прекарваха заедно, бе малко. Всеки бе зает със своите задачи.

След като бе взел решение да постъпи на работа във „Фелдинг-Рот“, Мартин пое задълженията си присърце, като добре знаеше какви апаратури и какви сътрудници са му необходими. Той назначи един химик, специалист по нуклеинови киселини, млад пакистанец, доктор Рао Састри, който щеше да бъде заместник-ръководител на научния състав на института. Имаше и технически специалисти, един от които по клетъчните култури, друг — с голям опит по отделяне на протеините и нуклеиновите киселини чрез електрофореза. На една жена бе възложено да се грижи за стотиците опитни плъхове и зайци.

По време на посещенията си в Харлоу Мартин обсъждаше разположението на лабораториите, работните места на персонала, монтажа на апаратурите в сградата, където вече се извършваше реконструкцията. Престоят му там обаче бе кратък и до завършване на строителните работи Мартин продължи изследванията си в своята лаборатория в Кеймбридж. Освен тези наложителни „екскурзии“ до Харлоу, той държеше много да не му се отнема време за административна дейност, която би могла да се върши от друг — стратегия, вече одобрена от Сам и съблюдавана от Силия.

Тя назначи административен директор — Найджъл Бентли. Макар да приличаше на врабче, този нисичък, петдесет и петгодишен човек вдъхваше доверие. Неотдавна той се бе пенсионирал като майор в Кралските военновъздушни сили, на длъжност завеждащ административната част на голяма болница. Опитът му в армията бе много полезен за новата работа, а и той разбираше добре какво се иска от него.

В присъствието на Силия Бентли каза на Мартин:

— Колкото по-малко ви безпокоя, сър, всъщност колкото по-малко ме виждате, толкова по-добре ще си върша работата.

Тя хареса тази мисъл, а също и обръщението „сър“, което бе елегантно потвърждение от страна на Бентли, че разбира как трябва да се отнася към много по-младия учен.

Между пътуванията до Англия, когато си беше у дома, в живота на Силия настъпи паметно събитие — поне така изглеждаше в нейните очи. През септември 1972 година четиринайсетгодишната Лайза, много развълнувана, се раздели със семейството и постъпи в колеж. Беше записана в училището на Ема Уилард, което се намираше в северната част на щата Ню Йорк. Дотам я придружиха майка й, баща й и Брус. Предишния ден на вечеря Силия каза с тъга на Андрю:

— Къде отлетяха всичките тези години!

Лайза с практичния си ум отговори:

— Отминаха, докато ти се издигаше в работата си, мамче. Имам чувството, че тъкмо ще завършвам колежа, когато ще дойде денят да седнеш в креслото на господин Хоторн.

Всички се разсмяха на думите й. Доброто настроение не ги напусна и на другия ден — заедно с други родители, семейства и новопостъпващи момичета се наслаждаваха на красотата, ведрата атмосфера и традициите на училището „Ема Уилард“.

След две седмици Силия отново замина за Англия. Сам Хоторн, погълнат от задачи като президент на компанията, оставяше тя да се оправя с всички въпроси на британския научен институт.

Най-сетне през февруари 1973 година бе официално открит Изследователският институт на „Фелдинг-Рот“ във Великобритания. Същевременно научните изследвания на доктор Мартин Пийт-Смит върху болестта на Алцхаймер и процеса на умственото стареене бяха пренесени от Кеймбридж в Харлоу.

В духа на стратегията на компанията се реши, че за момента няма да се предприемат други научни изследвания в британския институт. Мотивировката, както Сам сподели пред дирекционния съвет в Ню Джързи, бе, че „сегашният ни проект е актуален, изключително интересен и с големи търговски възможности. Затова би трябвало да съсредоточим усилията си върху него“.

На откриването в Харлоу нямаше излишна показност.

— Времето на фанфарите ще дойде, когато ще можем да покажем нещо положително. Този ден още не е дошъл — обясни Сам, пристигнал специално за случая.

Кога щеше да има нещо положително?

— Дайте ми срок от две години — каза Мартин на Сам и Силия, когато бяха седнали да отдъхнат и да поговорят.

— Дотогава трябва да бъда в състояние да ви докладвам за някакъв напредък.

След откриването на института посещенията на Силия в Англия станаха по-редки и по-кратки. Известно време тя беше там като представител на Сам, за да улеснява решаването на първоначалните проблеми. В повечето случаи Найджъл Бентли се справяше сам и оправда доверието, оказано му като административен директор. От Мартин месеци наред нямаше особени новини, освен съобщенията на Бентли, че изследователската работа върви.

В централата на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи Силия продължаваше работа като специален помощник на президента във връзка с други проекти, възложени й от Сам.

В живота на нацията през този период се пукна гноясалият цирей на Уотъргейт. Силия и Андрю заедно с милиони хора в света гледаха всяка вечер сензационните разкрития и бяха поразени от изумителните сцени на разбулващата се драма. Силия си спомни как преди година, на път за Харлоу със Сам, бе пренебрегнала първото съобщение за взлома в Уотъргейт като нещо незначително.

Към края на април, със засилване на напрежението, президентът Никсън направи опит да се спаси и хвърли на вълците двама свои арогантни помощници — Холдеман и Ерлихман. По-късно, през октомври, към трагедията на Никсън и на страната се прибави освобождаването от длъжност на вицепрезидента Агню за друг случай на корупция, който не бе свързан с Уотъргейт. Накрая след десет месеца и с неохота, за пръв път американски президент подаде оставка. Както сподели Андрю:

— Каквото и да каже историята, Никсън поне ще влезе в книгата на Гинес.

Приемникът на Никсън своевременно гарантира имунитет на своя предшественик от наказателно преследване и когато бе запитан дали това е политика на принципа „услуга за услуга“, заяви:

— За нищо не сме се договаряли.

Силия, която гледаше това интервю по телевизията, запита Андрю:

— Вярваш ли го?

— Не.

Тя от своя страна подчерта:

— И аз също.

Почти по същото време настъпи още едно събитие с по-малко значение за света, но особено важно за семейство Джордан. И Брус напусна бащиното огнище, за да продължи образованието си в подготвителното училище „Хил“, в Потстаун, Пенсилвания.

През този период до началото на 1975 година „Фелдинг-Рот“ не можеше да се похвали с блестящи успехи, но напредваше с равномерен ход. В лабораторията на компанията бяха разработени два препарата — противовъзпалително средство за ревматоиден артрит и бетаблокера „стейдпейс“ — за успокояване на сърцебиенето и понижаване на кръвното налягане. Лекарството против артрит има умерен успех, но стейдпейсът се оказа чудесен препарат за спасяване живота на болните и намери широк пазар.

Според песимистичната оценка на директора на научните изследвания Винсънт Лорд, в Управлението за храни и лекарства като че ли се наблюдаваше „заразително нежелание за вземане на каквито и да било решения“. Мнението му бе потвърдено и от други фармацевтични фирми. Приказваше се, че отговорен служител от управлението бил сложил на видно място върху бюрото си табелка с прочутата сентенция на френския държавен маршал Петен през Първата световна война — „Те няма да минат“. Тя точно отразяваше отношението на служителите в Управлението към всяко заявление за ново лекарство.

Приблизително по същото време се разпространи фразата „лекарствен застой“, която означаваше, че в Съединените щати липсват важни лекарства, продавани в другите страни.

Въпреки това обичайният отговор на всяко искане за ускоряване разрешенията за нови лекарства бе: „Не забравяйте талидомида!“

Сам Хоторн рязко осъди това отношение в една своя реч пред конференция на индустриалци.

— Строги стандарти за безопасност са необходими, за да се защити общественият интерес, а до немного отдавна редица от тях дори не съществуваха — отбеляза той. — Но вече са прекрачени всякакви разумни граници и бюрократичната нерешителност прави лоша услуга на нацията. А критиците на нашата индустрия, които показват с пръст назад към талидомида, аз препращам напред със следното: броят на деформираните от талидомида бебета е многократно надминат от заболели с усложнения или починали, понеже административната процедура неоправдано протака разрешителното за необходимото им ефикасно лекарство.

Това бяха сурови думи и начало на ожесточен спор, който щеше да продължи с години.

По същата причина се бавеше очакваният с голямо нетърпение проект на „Фелдинг-Рот“.

Сделката, сключена от Сам, за правата върху новото френско лекарство все още не бе стигнала до етапа на тестовете за безвредност и ефикасност, изисквани от законите на Съединените щати. Предстоеше дълъг път до подаване заявление за разрешително в Управлението за храни и лекарства.

Монтаинът действаше против сутрешното гадене у бременните — много перспективен препарат, особено за жени, които работят, защото ги избавяше от неприятното усещане и от риска да си загубят работата. Откривателите му — авторитетната фирма „Лаборатоар Жиронд-Шими“ — бяха убедени, че лекарството е безопасно и от най-високо качество. Това потвърждаваха многобройните изпитания върху животни, а също и върху доброволци, пожелали да участват в експеримента. Централата на тази фирма в Париж бе съобщила на „Фелдинг-Рот“, че изпитанията са дали отлични резултати, без никакви странични явления. И все пак ръководителят на „Жиронд-Шими“ отбеляза в едно лично писмо до Сам:

„Поради неблагополучията в миналото и с оглед деликатния характер на препарата се налага да бъдем изключително внимателни. Затова предвиждаме няколко допълнителни серии изпитания върху различни животни, а също и върху още пациенти-доброволци. Ще ни трябва малко повече време“.

В духа на времето, съгласи се Сам, би била разумна една по-голяма предпазливост. И „Фелдинг-Рот“ продължи да чака зелена светлина от французите, преди да започне работа по монтаина.