Опасно лекарство

1

С величие и тържественост, недостижими за никое друго превозно средство, създадено от човека, линейният товарен кораб „Санта Изабела“ пореше водите на канала „Форт Армстронг“ към пристанище Хонолулу.

Напред под палубата стояха Андрю и Силия, заедно с останалите пътници.

Андрю оглеждаше с бинокъла пристанището и централната сграда. Очевидно търсеше някого.

В далечината се показа кулата Алоха, обляна от златистата светлина на лазурното хавайско небе. Корабът плавно се насочи надясно. Край него се суетяха влекачи. Свиреха корабни сирени. Екипажът на „Санта Изабела“ трескаво се готвеше за акостиране.

Андрю свали бинокъла и погледна крадешком към Силия.

Тя също като него имаше бронзов тен и излъчваше здраве — резултат на почти шестмесечна почивка, прекарана предимно на открито. Видът й бе свеж, нямаше нито следа от предишното, натрупано в службата напрежение. По всичко личеше, че тяхното пътешествие, временното усамотяване, откъсването от ежедневните проблеми се бе отразило много добре и на двамата.

Доктор Джордан отново вдигна бинокъла.

— Струва ми се, че търсиш някого — каза Силия.

Без да се обръща, той отговори:

— Ако го видя, ще ти дам знак.

— Добре — въздъхна тя. — Просто не ми се вярва, че пътуването ни е към края си.

Голямата им обиколка, включваща петнайсет страни, свършваше тук. След кратък престой щяха да отлетят директно за Ню Йорк и отново да влязат в ритъма на живота заедно с промените, които ги очакваха — това всъщност се отнасяше за Силия.

Вече я занимаваше мисълта какви могат да бъдат те.

Когато тръгваха от къщи, бе още началото на март и тя нарочно бе обърнала гръб на въпросите, свързани със собственото й бъдеще. Тъй като наближаваше средата на август, налагаше се да им отдели необходимото внимание.

Тя докосна ръката на Андрю и му каза:

— Докато съм жива, няма да забравя това наше пътешествие, местата, които посетихме, всичко, което видяха очите ни…

С толкова много неща се обогати душата ми, мислеше Силия. В ума й нахлуха спомени. За вълшебната лунна светлина над Нил, пясъците и парещия въздух в Долината на царете… Разходката из заплетените калдъръмени улички на лисабонската Алфама, вече деветвековна, потънала в цветя… Ерусалим, „Хълмът най-близо до небето, където човек със свита шепа срещу вятъра може да чуе гласа на Бога“… Парадоксалната смесица между земното и вечното на Рим… Островите на Гърция — диамантите на Егея, тяхната ослепителна светлина, белите терасовидни селца, планините, горичките от маслинови дървета… Процъфтяващото, богато на петрол емирство Абу Даби и щастливите часове, прекарани с по-малката й сестра Джанет, съпруга и децата й… Индия, субконтинента на суровите контрасти, на неземните наслади и на отвратителната мръсотия и мизерия. Незабравимият, сякаш свален от пощенска картичка изглед на Джайпур — Розовия град… После Големият риф — австралийското коралово царство, фантастичният рай за гмурци с шнорхел… А край Киото в Япония изтънчената приказна красота на императорския летен дворец Шугакуин, поетично кътче, в което императорът намира убежище от светския шум, все още недостъпно за потоците любопитни туристи… Екзалтираната надпревара на Хонг Конг, създаваща усещане, че едва ли не времето свършва, а всъщност бе действително така!… А в Сингапур — сред баснословните богатства, скромните сергии на колела за продажба на храни и лакомства, мечта за гастрономите… прочутото нази бериани при наречения съвсем уместно Ъгъл на лакомника…

Там, в Сингапур, Андрю и Силия се качиха на борда на „Санта Изабела“, за да се насладят на едно спокойно, безметежно пътуване през Южно китайско море и Паси-фика до Хавай, където вече бяха пристигнали.

Заедно с тях имаше още към двайсет души, повечето от които предпочитаха да се любуват на отморяващия спокоен ход на кораба и на големите удобства, далеч от организираните бурни увеселения на екскурзионните кораби.

Докато „Санта Изабела“ се носеше по своя курс, Силия бе оставила душата си на дрейф…

Макар че през цялото време тя си бе наложила да не разсъждава за бъдещето, понякога мислите й неотклонно се връщаха към близкото минало. Напоследък често си задаваше въпроса: Не сбърка ли, че напусна тъй ненадейно „Фелдинг-Рот“? Оставката й бе плод на импулсивна, инстинктивна реакция. Дали прояви неблагоразумие? Силия не бе сигурна. Имаше чувството, че нейните съмнения скоро щяха да отстъпят място на съжаления и терзания.

Явно напускането й не бе оказало влияние върху работата на компанията и за изпълнение на проекта монтаин. Препаратът, както се предвиждаше по график, бе пуснат на пазара през февруари, очевидно с голям успех. Според съобщенията в търговския печат, които Силия чете, преди да тръгнат на околосветската обиколка, лекарите веднага бяха започнали масово да предписват монтаин и той бе станал особено популярен сред жените, които продължават работа през бременността си и имат много голяма нужда от препарат против сутрешното гадене. Без никакво съмнение той се превърна в златна мина за „Фелдинг-Рот“.

Докато бяха с Андрю във Франция, тя разбра, че същия успех жънат френските създатели на монтаина — „Лаборатоар Жиронд-Шими“.

По всичко личеше, че информациите на „Франс соар“ от Нузонвил и Испания не бяха накърнили престижа на препарата. А и в Съединените щати „антимонтаинските“ акции на доктор Мод Стейвли не бяха намерили почва и не попречиха на продажбата му.

Вниманието на Силия се насочи към кей № 10 — нататък плавно приближаваха и там щяха да слязат и да минат през митницата.

Изведнъж Андрю извика:

— Ето!

— Какво ето?

Той й подаде бинокъла и посочи:

— Гледай втория прозорец на централната пристанищна сграда, вляво от часовниковата кула!

Тя запита озадачена:

— Какво трябва да открия?

— Ще разбереш.

На палубата освен Силия и Андрю бяха останали двама-трима пътници — другите вече приготвяха багажа си в каютите.

Тя вдигна бинокъла и го насочи според упътванията на Андрю. След миг възкликна:

— Да, виждам! Не мога да повярвам на очите си…

— Можеш, можеш — това са те, самите те — потвърди Андрю.

Силия радостно извика:

— Лайза, Брус!

После задържа бинокъла само с една ръка, а с другата започна енергично да им маха. Андрю я последва. Зад стъклото на прозореца Лайза и Брус, засмени и развълнувани, отвърнаха на поздравите.

— Нищо не разбирам! — недоумяваше Силия. — Не сме очаквали да видим децата тук. Как се озоваха в Хавай!

— Аз ги очаквах — спокойно обясни Андрю. — Инициативата всъщност е моя. В Сингапур, без да разбереш, водих няколко телефонни разговора, но…

Силия сякаш от вълнение не чуваше и продължи:

— Ама разбира се, че много им се радвам! Но нали Лайза и Брус се бяха хванали на работа през лятото? Как са успели да се откопчат?

— Нямаха никакви трудности, щом обясних защо искам да дойдат тук — каза Андрю и взе бинокъла, за да го сложи в калъфа.

— Още не ми е ясно — продължи тя. — Ти си искал децата да дойдат тук?

— Точно така — потвърди той. — Трябваше да изпълня едно обещание, което дадох преди много години.

— На кого?

— На теб.

Силия го погледна объркана.

— Веднъж през нашия меден месец ти ми обясни защо предпочиташ Бахамските острови пред Хавай — каза, че там ще ти е тъжно — нежно й напомни Андрю. — После ти ми разказа за гибелта на твоя баща в Пърл Харбър, потънал с „Аризона“.

— Чакай! — прошепна тя.

Да, сега си спомни… спомни си след толкова години. Един ден на бахамския плаж бе споменала на Андрю за баща си. Малкото, което помнеше за главния старшина Уилис де Грей… „Щом си дойдеше, у нас ставаше винаги шумно и весело. Беше едър и гръмогласен, успяваше да разсмее хората, обичаше децата, беше много силен…“

Андрю я бе попитал със съчувствие: „Била ли си в Пърл Харбър“? А тя му бе отговорила: „Още нямам желание, без да знам защо. Сигурно ще ти се стори чудно, но ми се иска някой ден да посетя лобното място на татко и да не съм сама. Имам желание да бъда с децата си“.

Тогава Андрю бе обещал: „Ще го организирам някой ден, когато имаме деца и те са достатъчно големи, за да разбират.“

Едно обещание… Преди двайсет години.

Докато „Санта Изабела“ подхождаше към кей № 10 и изхвърляше като дълги змии котвените въжета към брега, Андрю тихо каза на Силия:

— Утре отиваме там. Всичко е уредено. Ще посетим мемориала Аризона, кораба на твоя баща и лобното му място… И точно както искаше, децата ти ще бъдат с теб.

Устните й потрепваха. Не бе в състояние да отговори. Тя хвана двете ръце на Андрю и го погледна с преклонение, което малко мъже са имали щастието да видят.

И успяла да се овладее, след няколко мига тя възкликна с развълнуван глас:

— Ах, ти си чудесен! Наистина чудесен!

2

Поръчаната от Андрю лимузина чакаше пред хотел „Кахала Хилтън“ точно в десет часа. Бе поносимо топъл ден в края на август, с лек южен ветрец. Хавайците наричаха такова време „кона уедър“. Няколко купчини кълбести облаци се белееха по лазурното небе.

Лайза и Брус бяха на закуска с родителите си в техния приятен апартамент, който гледаше към игрището за голф „Ваяла“ и към Тихия океан. Както и предния ден, четиримата щастливо бъбреха, оживено се разпитваха и си разказваха, за да запълнят празнотата от шестмесечната си раздяла. Лайза бе завършила с голямо желание и ентусиазъм първата година в Станфорд. Брус, комуто предстоеше да започне последната си година в Хил, воден от основния си академичен интерес, бе подал документи за историческия колеж „Уилямс“, Масачузетс.

Той сподели, че верен на пристрастието си към историята и в очакване на днешната им среща, наскоро е завършил едно проучване върху японската атака на Пърл Харбър през 1941 година и предложи делово:

— Ако имате въпроси, мисля, че мога да ви отговоря.

— Ти си непоносим, но понеже предлагаш безплатни услуги, може би ще благоволя да се възползвам от тях-отговори Лайза.

Макар че по време на закуската успяваше да бъде в тон със семейната глъчка, Силия изпитваше странно раздвоение в душата си. Състоянието й трудно можеше да се опише. Като че ли в този ден бе оживяло нещо от нейното минало, или щеше скоро да оживее и да се слее с настоящето. Още сутринта, когато се събуди, чувства и мисли я теглеха към събитието на деня. Тя се облече подходящо за случая — бяла плисирана пола и шемизета в тъмносиньо и бяло. Обу си бели летни обувки и си приготви бяла сламена чанта. Искаше видът й да не е нито всекидневен, нито официален, а хубав и… думите сами дойдоха… изискан и почтителен. Докато бе пред огледалото, преди да отиде при Андрю и децата, я обзе една мисъл за нейния баща, мисъл, която Силия се опита отначало да пропъди, но после я остави да се избистри в съзнанието й — Защо не беше жив сега да ме види — неговата дъщеря със семейството си!

Децата и Андрю сякаш предварително бяха отгатнали намеренията на Силия и не излязоха с всекидневно облекло. Предишния ден Лайза бе с джинси, а сега беше облякла семпла, но красива воалена рокля, която подчертаваше цялата й моминска хубост. За миг Силия си представи себе си деветнайсетгодишна като нея — преди двайсет и седем години.

Андрю носеше съвсем лек костюм и за пръв път от много време насам бе сложил връзка. Съпругът ми, разсъждаваше Силия, скоро ще навърши петдесет години, вече е с посивяла коса и от година на година придобива все по-представителен вид. Брус, още под влияние на момчешката си натура, въпреки стремежа си да изглежда голям, бе спретнато облечен с униформен блейзър на колежа „Хил“ и риза с отворена яка.

Когато семейство Джордан приближи лимузината, шофьорът учтиво докосна с пръсти фуражката си и отвори задната врата. Той се обърна към Андрю:

— Доктор Джордан, предполагам, че ще посетите Аризона?

— Точно така — Андрю погледна едно листче. — Но ми поръчаха да ви предупредя, че не отиваме в приемната за гости, а в личния пристан на ГЛАВТОФЛОТ.

Шофьорът вдигна вежди:

— Сигурно сте официални гости?

— Не аз — усмихна се Андрю и погледна Силия. — Съпругата ми.

След като влязоха в автомобила и потеглиха, Лайза запита:

— Какво е ГЛАВ… как го каза?

— Главнокомандуващ на Тихоокеанския флот — обади се Брус. — Ей, тате, задействал си страшни връзки!

Силия погледна любопитно Андрю:

— Как успя да уредиш това?

— Използвах твоето име — отговори той. — Ако не ти е известно, то все още респектира и много хора продължават да те ценят.

По настояване на тримата той призна:

— Щом държите да знаете, телефонирах на регионалния директор на „Фелдинг-Рот“ в Хавай.

— На Тано Акамура? — възкликна Силия.

— Да. И той ме помоли да ти предам, че много им липсваш. Сестрата на жена му е омъжена за адмирал. Останалото вече бе лесно. Ще отидем до Аризона с адмиралтейския катер.

— Тате, развил си страхотна дейност! — възхити се Брус.

Баща му се усмихна:

— Благодаря.

— Благодарностите са за теб — намеси се Силия. — Когато приказва с Тано, не стана ли дума как вървят работите при тях?

Андрю се поколеба:

— Имаш предвид „Фелдинг-Рот“… и монтаина ли?

— Да.

Той се надяваше, че Силия няма да прояви интерес, но отговори:

— Явно много добре.

— Не е само това. Кажи ми всичко, за което сте говорили.

Андрю неохотно добави:

— Тано каза, че монтаинът жъне огромен успех и както се изрази, „продава се като топъл хляб“.

Силия кимна. Това потвърждаваше очакванията на всички и публикациите след пускането на монтаина в продажба. Същевременно в ума й още по-силно се вряза въпросът: Прибързана и неразумна ли бе нейната оставка? В този особено значим ден Силия категорично отклони от вниманието си подобни мисли.

Лимузината се понесе по автострадите „Луналило“ и „Моаналуа“, после профуча край модерните високи сгради на Хонолулу. След около двайсет минути тя излезе при стадион „Алоха“ и свърна към охранявания район на военноморските сили на Съединените щати при залива Айея. Малкият персонален пристан на ГЛАВТОФЛОТ се гушеше в живописна местност, отредена за семействата на военнослужещите.

На пристана чакаше с боботещи дизелови двигатели петнайсетметровото корабче — тъй нареченият адмиралтейски катер, обслужван от двама матроси в бяла униформа. Пет-шест пасажери вече бяха насядали под навеса на горната палуба.

След като семейство Джордан се качи на кораба, единият матрос — млада жена на пост при котвата — изтегли въжетата. Мъжът застана на капитанския мостик и пое курс към оживения трафик на Пърл Харбър.

Едва полъхващият ветрец на брега тук се засили. В корпуса на корабчето се разбиваха вълнички и понякога обсипваха палубата с капчици. Водата имаше мътен сиво-зелен цвят и погледът не можеше да проникне по-дълбоко от повърхността й.

Докато обикаляха остров Форд в посока обратна на часовниковата стрелка, жената от екипажа обясняваше на пътниците. Андрю, Лайза и Брус слушаха внимателно. Силия обаче бе унесена в спомени и долавяше само откъслечни фрази.

„Неделя сутрин, 7 декември 1941 година… Японски пикиращи бомбардировачи с торпили, изтребители и малки подводници атакуваха без предупреждение… първа атака в 7,55 часа… в 8,05 експлозии разстроиха бойния ред на корабите… 8,10 «Аризона», поразен в предната част, експлодира и потъна… към 8,12 часа «Юта» бе преобърнат… «Калифорния» и «Уест Вирджиния» отидоха на дъното… «Оклахома» се преобърна… жертви, 2403 убити, 1178 ранени.“

Беше толкова отдавна, мислеше тя, преди трийсет и шест години — повече от половин човешки живот. И въпреки това до този момент не бе преживявала трагедията тъй близко.

Адмиралтейският катер, попаднал на леко вълнение при входа на канала Пърл Харбър, промени курс и заобиколи край южната част на остров Форд. Изведнъж се бялна огрян от слънцето Мемориалът Аризона.

Тук е потънал и аз най-сетне дойдох. Силия неволно си спомни стиховете:

Подай ми раковината на моя покой И ще започна безкрайното си пътуване.

Нелепа мисъл я обзе, докато гледаше от корабчето. Мемориалът не отговаряше на очакванията й. Приличаше по-скоро на дълъг бял товарен вагон, притиснат в средата.

Отляво се чу обяснителният коментар:

„По думите на архитекта, формата, при която структурата се вгъва в средата и се издига силна и могъща в краищата, символизира първоначалното поражение и окончателната победа…“ Дали подобна мисъл е възникнала в главата на архитекта преди или след изграждане на паметника? Тъй или иначе, няма никакво значение. Главното е потъналият кораб. Очертанията му се виждаха невероятно близко, само на метър-два под сивозелената водна повърхност.

„…и мемориалът се простира над потопения кораб.“

Корабът на баща ми. Неговият дом, докато бе далеч от нас, в който загина… когато бях десетгодишна, на пет хиляди мили от Филаделфия.

Андрю хвана ръката на Силия и я задържа. Всички мълчаха. Сякаш пасажерите на катера, завладени от едно чувство, се бяха зарекли да не нарушават мълчанието.

Навигаторът умело акостира при понтонен пристан до входа на мемориала. Жената затегна котвените въжета. Семейство Джордан тръгна с групата. Когато минаха навътре, подът под краката им вече не се люлееше-стъпваха на солидна бетонна плоча върху пилони, забити на дъното на пристанището, които не докосваха потъналия кораб.

Близо до центъра на мемориала Силия, Андрю и Лайза застанаха при отвора в бетонната конструкция, насочен към главната палуба на „Аризона“, която се виждаше ясно и ужасяващо близко.

Някъде под нас са костите на баща ми или онова, което е останало от тях. Как ли е загинал? Дали с бърза и лека смърт, или по някакъв друг, чудовищно болезнен начин? О, колко много бих искала да не се е мъчил!

Брус, който се бе отделил от тях, дойде и прошепна:

— Открих името на дядо. Сега ще ви го покажа.

Тримата го последваха и спряха при множество посетители, изправени с посърнали лица пред мраморна стена, покрита с безброй имена и военни чинове.

В онези няколко жестоки минути на японската атака само на борда на „Аризона“ бяха загинали хиляда сто и седемнайсет души. По-късно се оказало невъзможно да извадят кораба, превърнал се в общ гроб на повече от хиляда обречени воини.

Скромен надпис гласеше:

Брус посочи:

— Там, мамо!

Те постояха почтително, всеки вглъбен в своите мисли. После Силия ги поведе обратно към отвора, където бяха гледали корпуса на потъналия кораб. Близостта я покоряваше. Мехурче нафта изплува от дълбините и се разпука като цветна пъпка на повърхността. След няколко минути това мистериозно явление се повтори.

— Мехурчетата се процеждат от резервоарите за гориво — обясни Брус. — Появили са се още след потъването на „Аризона“. Макар че никой не може да предвиди, допуска се като съвсем възможно това да продължи още двайсет години.

Силия сложи ръка на раменете на сина си.

Това е моят син Твоят внук. Той ми обяснява за твоя кораб.

— Колко бих искала да познавам дядо — въздъхна Лайза.

Силия се готвеше да каже нещо, но ненадейно емоционалната й устойчивост рухна. Сякаш простичкото трогателно желание на Лайза бе последната капка 5 преливащата чаша. Силия бе сломена от скръб. Скръб за нейния баща, с когото бе живяла съвсем кратко, но бе обичала истински и чийто образ оживя с още по-голяма сила у нея в горчивите мигове в Пърл Харбър. Спомняше си сега и за майка си, този месец се навършваха десет години от смъртта й. А към припламналите скръбни чувства от миналото се появи отново болката й от нейното собствено поражение, от дълбоко погрешната й преценка, както излизаше сега, от позорния край на нейната кариера. През последните шест месеца тя бе успяла да се избави от тази горест. А сега, както отлаганият дълг, който рано или късно трябваше да се плати, я притисна с нова сила в часа на голямата й тъга. И тя не можа да издържи. Забравила за всичко друго, Силия плачеше.

Андрю я забеляза и тръгна към нея, но Лайза и Брус го бяха изпреварили. Двете деца, прегърнали майка си, за да я утешат, също плачеха без стеснение.

Той нежно притисна към себе си и тримата.

Същата вечер семейството се събра за вечеря в зала „Майле“ на „Кахала Хилтън“. Първите думи на Силия, още когато сядаше, бяха:

— Андрю, мили, хайде да пием шампанско!

— Разбира се.

Той направи знак на сервитьора и му поръча тайтингер — любимото шампанско на Силия, и й каза:

— Тази вечер сияеш!

— Точно тъй се чувствам — отвърна тя и се усмихна на тримата.

След като се върнаха от Пърл Харбър, вече не разговаряха за преживяното. При мемориала, когато Силия не можа да се овладее, хората съобразително се извръщаха настрани и Андрю разбра, че този паметник, навяващ печал у множество посетители, често е бил свидетел на подобен изблик на човешка тъга.

Следобед Силия хубаво се наспа, после отиде в един от магазините на хотела и си купи разкошна дълга рокля в червено и бяло, хавайски стил. На вечерята дойде облечена с нея.

— Като ти омръзне тази рокля, мамо, ще я износя с най-голямо удоволствие — пошегува се възхитена Лайза.

В този момент донесоха шампанското Силия вдигна пълна чаша и каза:

— Пия за всички ви! Много ви обичам и ви благодаря! Искам да знаете, че никога не ще забравя днешните мигове, вашето съчувствие и утеха. И да ви кажа, че вече ми поолекна. Преживяла съм, предполагам, нещо като духовно пречистване, като — как да го кажа?

— Катарзис — допълни Брус. — Всъщност тя е гръцка дума и означава пречистване. Аристотел я използвал за…

— О, я престани! — Лайза плесна леко брат си по ръката. — Понякога наистина прекаляваш.

Андрю се разсмя. Всички го последваха, включително и Брус.

— Продължавай, мамо! — настоя Лайза.

— Е, реших, че вече е време да престана да се само-съжалявам и да се върна отново в живота. Прекарахме чудесна почивка, възможно най-приятната, но след два дни свършва — каза Силия и погледна Андрю с обич. — Предполагам, че ти си готов да започнеш веднага работа.

— Готов и горящ от желание! — кимна той.

— Разбирам те, защото изпитвам същото чувство. Аз нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Реших да си търся работа.

— Какво смяташ да правиш? — запита Брус.

Силия отпи глътка шампанско, преди да отговори:

— Много мислих за това, задавах си въпроси и винаги отговорът бе еднакъв — най-добре познавам фармацевтичния бизнес и затова е най-разумно да продължа в тази област.

— Да, наистина — подкрепи я Андрю.

— Можеш ли да се върнеш във „Фелдинг-Рот“? — въпросът зададе Лайза.

Майка й поклати глава.

— Изгорила съм мостовете си за там. Сигурна съм, че дори да искам, „Фелдинг-Рот“ няма как да ми предложи работа. Но ще опитам в други компании.

— Ако не скочат да те грабнат, търговската им прозорливост трябва да се постави под сериозно съмнение — каза Андрю. — Спряла ли си се на някоя?

— Да — продължи замислено Силия. — Има една компания, която стои над всички други и от която се възхищавам. Това е „Мерк“, нещо като „Ролс Ройс“ за фармацевтичната индустрия. Първо ще отида там.

— А след това?

— Нрави ми се „Смит Клайн“, също и „Ъпджоун“. И двете са фирми, в които бих работила с удоволствие. Ако се наложи, след тях бих могла да направя дълъг списък с още възможности.

— Сигурен съм, че няма да стане нужда — Андрю вдигна чашата си. — Да пием за компанията, която ще има щастието да приеме на работа Силия Джордан!

По-късно, по време на вечерята, Брус запита:

— Утре какво ще правим?

— Понеже е последният ден в Хавай, хайде да се излежаваме на плажа — предложи Силия.

Всички бяха единодушни, че най-добре би им се отразил един ленив ден на плажа.

3

Беше ранна утрин, няколко минути преди шест часа. Телефонът в спалнята на доктор Джордан и съпругата му пронизително иззвъня. След няколко минути тишина звънът откъм нощното шкафче започна отново.

Силия спеше дълбоко. До нея Андрю, преминал границата между съня и събуждането, се размърда от настоятелния звън.

Вечерта, преди да си легнат, те бяха отворили плъзгащата се стъклена врата към балкона, откъдето лъхаше приятен ветрец и се чуваше шепотът на морето. Навън се сипваше зората и от тъмнината постепенно се очертаваха силуетите на околните сгради и предмети, сякаш някой постановчик сменяше мрака с нова сцена — на светлината. След петнайсетина минути слънцето щеше да надникне от хоризонта.

Андрю седна в леглото вече буден и осъзнал, че трябва да вдигне телефонната слушалка.

— Адски рано звъните! — каза той. — Ало, какво има?

Глас на телефонистка:

— Личен разговор за госпожа Джордан.

— Кой я търси?

Обади се друг женски глас:

— Господин Сет Файнголд от „Фелдинг-Рот“, Ню Джързи.

— Знае ли господин Файнголд колко е часът тук?

— Да, сър, знае.

Силия се беше събудила и седеше в леглото.

— Сет ли е?

Андрю кимна.

— Ще му се обадя — каза тя.

Андрю й подаде телефонния апарат. След намесата на още една телефонистка Силия чу гласа на възрастния финансов шеф на компанията.

— Ти ли си, Силия?

— Да.

— Току-що разбрах, че съм те събудил и моля за извинение. Ама тука е обед. Ние просто не можем да чакаме повече!

Тя запита озадачена:

— Кои вие? И какво чакате?

— Силия, трябва да ти кажа нещо изключително важно! Моля, слушай внимателно!

В гласа му имаше тревога.

— Слушам те — каза тя.

— Обаждам се от името на дирекционния съвет и по негова молба. Поръчано ми е първо да ти съобщя, че когато си подаде оставката — поради добре известни на всички ни причини — ти беше права, а ние… — той се запъна и продължи — ние, останалите, сбъркахме.

На Силия й се стори, че сънува.

— Сет, нищо не разбирам! Нали не говориш за монтаина?

— За съжаление точно за него говоря.

— Но от онова, което четох и слушах, препаратът се радва на забележителен успех! — тя си спомняше за положителната информация, дадена на Андрю от Тано, регионалния директор на „Фелдинг-Рот“ в Хавай.

— Всички мислехме тъй, но доскоро. Всичко обаче се промени — внезапно. И сега сме в ужасно състояние.

— Извинявай за момент, моля.

Закривайки с ръка телефонната слушалка, тя каза на Андрю:

— Случило се е нещо важно. Не мога да ти обясня какво е станало. Моля те, слушай разговора от другия апарат!

В банята имаше телефонен дериват. Силия изчака Андрю да отиде дотам и се обади:

— Продължавай, Сет, слушам.

— Онова, което ти казах, е първото нещо, Силия. Второто е, че съветът иска да се върнеш.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Замълча и помоли:

— Ако обичаш, започни отначало.

— Добре, ще започна.

Силия чувстваше как Сет подрежда мислите си и се мъчеше да си обясни защо й се обажда той, а не Сам Хоторн.

— Помниш ли съобщенията за деформираните бебета — вегетиращи бебета, — тази ужасна дума. Публикациите от Австралия, Франция и Испания?

— Естествено.

— Получиха се още много — от тези страни и от други. Толкова много, че няма вече никакво съмнение — причината е монтаинът.

— О, господи! — Силия сложи другата ръка на челото си. Ужасена, тя първо помисли — Дано не е вярно! Сънувам някакъв кошмар, не, не е истина! Аз не искам да съм права, не, не искам по този отвратителен начин! После погледна към Андрю през отворената врата на банята-лицето му се бе помрачило. Обърна се към прозорците-струеше светлината на утрото. Да, ясно, не беше сън.

Сет описваше с подробности:

— …започна преди два месеца и половина с откъслечни сведения… случаи като по-раншните… броят им се увеличаваше… и напоследък като лавина… и всички родилки са вземали монтаин през време на бременността… почти триста деформирани бебета досега… безспорно ще има още, особено в Съединените щати, където монтаинът е пуснат на пазара от седем месеца…

Силия затвори очи, докато слушаше чудовищните неща. Стотици бебета, които можеха да бъдат нормални, нямаше да могат да мислят, да ходят и да седят без чужда помощ през целия си живот, нямаше да могат изобщо да живеят нормално… И ще има още случаи.

Искаше й се да плаче от болка, да крещи от яд и безсилие. Но на кого? Нямаше полза нито от плач, нито от яд. Беше много късно.

Можеше ли тя самата да направи нещо повече, за да не се допусне страхотната трагедия?

Да!

Можеше, след като бе подала оставка, да изрази на висок глас съмненията си по отношение на монтаина, да говори открито, а не да мълчи. Щеше ли да има някакво значение? Щяха ли хората да се вслушат в думите й? Вероятно не, макар че някои биха обърнали внимание, и дори едно бебе да беше спасено, нейните усилия нямаше да бъдат напразни.

Сет сякаш от осем хиляди километра прочете мислите й:

— Всички тук си задаваме много въпроси, Силия. Тормозят ни безсънни нощи и неспокойна съвест. Всеки от нас ще носи вината си до гроб. Но твоята съвест може да бъде чиста. Ти направи всичко, което бе по силите ти, и никой не може да те упрекне, че предупрежденията ти останаха без последствие.

Колко удобно и лесно е да се съгласи човек с това мнение, мислеше Силия, но много добре знаеше, че ще чувства угризения до последния си час.

Изведнъж в главата й се стрелна нова тревожна мисъл:

— Сет, дали всичко, което ми каза, е известно на широката общественост? Полагате ли усилия за разяснителна работа? Отправихте ли предупреждения до жените да не вземат монтаин?

— Ами… не точно в тази форма. Има откъслечни публикации, въпреки че за моя изненада не са много.

Сега Силия разбра защо тя и Андрю не бяха чули нищо за монтаина по време на пътешествието си.

Сет продължаваше:

— Очевидно нито един от журналистите не е представил цялостната картина, но се страхуваме, че скоро и това ще стане.

Вие се страхувате…

За нея вече нямаше никакво съмнение, че не е направен никакъв опит да се обясни на хората истината за монтаина, който продължаваше да се продава и използва. Силия отново си спомни вчерашните думи на Андрю, който цитира оценката на Тано за успеха на лекарството — „грабят го като топъл хляб“. Побиха я тръпки и тя запита:

— Какво е направено за изземване на препарата и прекратяване на всякакви доставки?

Сет отговори предпазливо:

— „Жиронд-Шими“ ни съобщи, че във Франция ще изземат лекарството от всички магазини тази седмица. Чувам, че англичаните подготвят специално съобщение. Австралийското правителство вече е забранило продажбите на монтаин.

Тя почти извика:

— Аз питам за Съединените щати!

— Уверявам те, Силия, направили сме всичко, което се изисква от закона. Всеки ред информация, постъпила във „Фелдинг-Рот“, се изпраща своевременно на УХЛ във Вашингтон. Всичко. Винс Лорд лично контролира тази задача. Сега чакаме решение от страна на УХЛ.

— Чакате решение? Господи боже, защо трябва да чакате? Какво друго решение може да има освен изземване на монтаина?

Сет отговори, сякаш се оправдаваше:

— Адвокатите настояват първо да изчакаме реакцията на УХЛ.

Тя едва се удържаше да не изкрещи:

— УХЛ действа бавно. Сложната им процедура може да отнеме седмици.

— И аз така мисля. Но нашите адвокати са категорични — изземем ли препарата по наша инициатива, би могло да се тълкува като признаване на грешка и съответно поемане на отговорност. Даже сега финансовите последици…

— Какво значение имат парите, когато бременните жени продължават да вземат монтаин? Когато още неродените…

Силия млъкна, защото ясно разбираше, че е безсмислен всякакъв по-нататъшен разговор и пак се сети за Сам Хоторн.

— Трябва да говоря със Сам — настоя тя.

— За съжаление не е възможно. Поне засега.

Мъчителна пауза.

— Сам е… Е, не лично той. Има си някои проблеми. Това е една от причините да те търсим и да настояваме да се върнеш при нас.

— Какво значат тези двусмислици? — рязко запита Силия.

В слушалката се чу дълбока въздишка.

— Исках да ти го кажа после, понеже знам, че това ще те разстрои — в гласа на Сет прозвуча тъга. — Спомняш ли си… точно преди да ни напуснеш, на Сам му се роди внуче.

— Да, бебето на Джулиет — тя се досети за празненството в кабинета на Сам, което помрачи със съмненията си за монтаина.

— През бременността си Джулиет се оплаквала много от сутрешно гадене. Сам й давал монтаин.

От последните думи Силия изстина. Обзе я страшно предчувствие за онова, което й предстоеше да чуе.

— Миналата седмица лекарите установиха, че бебето на Джулиет е увредено от лекарството — гласът на Сет почти затрепери. — Внукът на Сам е умствено недъгав, а крайниците му няма да могат да се движат — вегетиращ организъм също като другите случаи.

Силия издаде сподавен вик на мъка и гняв, а после се усъмни:

— Невъзможно. Сам не го е направил! Тогава монтаинът още не бе разрешен за ползване.

— Имаше лекарски мостри, нали знаеш. Той дал на Джулиет, без да каже на никого. Според мен толкова е разчитал на монтаина, че не е допускал никакъв риск. Освен това той имаше лично отношение към случая. Ако си спомняш, Сам бе този, който сключи договор с „Жиронд-Шими“.

— Да, вярно — в душата й вилнееше буря от смесени чувства на тревога, гняв, горчивина и мъка. Сет продължи и я извади от това състояние.

— Силия, казах ти, много си ни необходима действително. Нали разбираш, Сам се раздира от мъка и чувство за вина. В момента изобщо не е на себе си. Но това е само едната страна на въпроса. Тук цари пълен хаос. Приличаме на повреден кораб без капитан и ти ни трябваш, за да направиш оценка на щетите и да поемеш кормилото. Първо, ти си единственият човек между нас, който притежава необходимите знания и опит. Второ, всички ние, включително и целият съвет, ценим мнението ти особено сега. И, а, да, длъжността ти ще бъде първи вицепрезидент. Сега няма да те занимавам с паричните въпроси, но заплащането е щедро.

Първи вицепрезидент на „Фелдинг-Рот“ — само още едно стъпало до президентския пост и по-висока длъжност от вицепрезидент по търговията — възможност, която бе загубила с подаването на оставката си. Някога, мислеше Силия, би посрещнала такова предложение с голяма радост, като един връх в нейната кариера. Сега, за голяма изненада, това почти не я развълнува.

— Може би си се досетила, че при мен има още няколко души, членове на съвета и те слушат разговора ни-продължи Сет — в очакване на твоя положителен отговор.

Силия забеляза, че Андрю й прави знаци от банята. За втори път тя помоли:

— Сет, почакай, ако обичаш.

Андрю остави телефонната слушалка и отиде до съпругата си. Сложила както преди ръка на микрофона, тя го запита:

— Какво мислиш?

— Ти сама трябва да си решиш! Но имай предвид, че ако се върнеш там, оставката и отсъствието ти няма да имат никакво значение. Бъркотиите и отговорностите, свързани с монтаина, ще се стоварят на гърба ти.

— Знам — замислено отговори тя. — Но в тази компания съм работила толкова дълго време! Това бяха хубави години и сега не мога да се откажа от нея с лека ръка, когато хората се нуждаят от мен. Ще се върна само ако…

Силия свали ръка от телефонната слушалка и каза:

— Сет, слушах те много внимателно. Ще приема само при едно условие.

— Казвай!

— Още днес „Фелдинг-Рот“ да прекрати продажбата на монтаин и да направи публично изявление за опасностите, които крие препаратът. Не утре, не следващата седмица. И никакво чакане на УХЛ да вземе становище. Днес!

— Силия, ама това е невъзможно. Обясних ти предупрежденията на нашите адвокати, въпроса за отговорността. Можем да създадем повод за съдебни дела за милиони долари и в края на краищата да сложим кръст на компанията.

— Съдебни дела ще има при всички случаи.

— Да, знам. Но не искаме да утежняваме положението. Скоро ще стигнем и до изземване на препарата от магазините. Междувременно тук с теб можем да обсъдим…

— Не желая нищо да обсъждаме. Искам действия! Искам изявление по националните телевизионни програми и по радиото днес, и пред всички вестници в страната — в срок от двайсет и четири часа. Аз тук ще гледам и ще слушам. В противен случай не съм съгласна.

Сега бе ред на Сет да каже:

— Момент, ако обичаш.

Силия долавяше, че на другия край на телефонната линия се води спор. Изразяваше се явно несъгласие, после чу Сет да казва „тя е непреклонна“ и след миг — „Разбира се, че ще го направи. И не забравяйте, че ние повече се нуждаем от нея, отколкото тя от нас.“

Дебатите в Ню Джързи продължиха още няколко минути, но Силия почти не чуваше. Накрая Сет се обади по телефона:

— Силия, условията ти се приемат. Онова, за което държиш, ще бъде направено веднага — в срок от един час. Лично аз гарантирам. А ти… кога най-бързо можеш да дойдеш?

— С първия самолет оттук — отговори тя. — Очаквайте ме на работа утре.

4

Семейство Джордан успя да си резервира четири места за Боинг 747 на „Юнайтид Еърлайнс“, който щеше да излети от Хонолулу в 16,50 часа и да кацне директно в Чикаго. Оттам имаше връзка за Ню Йорк, където семейството щеше да пристигне в 9 часа на следващата сутрин. Силия имаше намерение да поспи в самолета и от летището направо да отиде във „Фелдинг-Рот“.

Лайза и Брус отначало имаха желание да останат още два дни в Хавай, но после решиха да се върнат заедно с родителите си.

— Толкова време не сме ви виждали, че ни се иска да бъдем с вас колкото може повече — сподели Лайза. — Ако остана сама, знам, че ще ми бъде мъчно и вероятно ще плача, като се сетя за нещастните бебенца.

По време на бързата закуска в апартамента на хотела, прекъсвана от няколко телефонни разговора във връзка с отпътуването им, Андрю бе обяснил на децата за трагичните последствия от монтаина.

— И аз ще ви разкажа за това, но нека да е по-късно — бе казала Силия. — Мисля, че ще разберете колко съм разстроена в момента.

Тя продължаваше да се съмнява дали е постъпила правилно, когато се съгласи да се върне във „Фелдинг-Рот“, но си спомни, че настояването й монтаинът да се изземе незабавно от пазара щеше поне да помогне да спасят няколко дечица и майки от ужасните удари на съдбата.

Скоро след като тръгнаха от „Кахала Хилтън“ за летище Хонолулу, се разбра, че „Фелдинг-Рот“ са изпълнили поетото към Силия обещание. Музикалната програма на радиото бе прекъсната за предаването на специален осведомителен бюлетин, с който се съобщаваше за прекратяване продажбата на монтаин поради „възможни вредни последици — предмет на текущо проучване“ и се отправяше предупреждение към лекарите да не предписват препарата и до бременните — да не го вземат.

Скоро след това в редовния информационен бюлетин между най-важните новини намери място и разширено съобщение за изземването на монтаина, а на летището по будките се виждаше следобедното издание на вестник „Хонолулу стар бюлетин“, който бе публикувал на първа страница дописка по същия въпрос. Надигаше се вълна от коментари за монтаина, която сигурно щеше да продължи да се разраства.

За семейство Джордан този ден протече съвсем различно от спокойното излежаване на плажа, планирано предната вечер.

Самолетът бе пълен, но блок от четири места при опашката осигуряваше поне възможност за разговори от личен характер и след излитането Силия се обърна към Андрю и децата:

— Благодаря ви за търпението. Сега, ако искате, можете да ми задавате въпроси.

Брус бе първият.

— Как е възможно, мамо, едно лекарство да получи одобрение, а след това да има толкова страшни странични явления.

Преди да отговори, тя подреди мислите си:

— Най-напред не бива да забравяме, че едно лекарствено средство, или по-точно всяко лекарствено средство е химическо съединение, чуждо за човешкия организъм. То се вкарва в него обикновено по предписание на лекар, за да коригира нещо, което не е вред. Но заедно с добрината понякога може да причини и вреда. Тази възможност се нарича странично явление, макар че има и безвредни странични явления.

Андрю добави:

— Има и още нещо, известно като „риск в името на успеха“. Лекарят трябва да прецени дали има смисъл да се рискува с вземане на някое лекарство, за да се постигне резултатът, който той и пациентът очакват. Някои препарати крият повече рискове. Но дори обикновеният аспирин е свързан с риск, понякога доста сериозен, понеже може да причини вътрешен кръвоизлив.

— Нали фармацевтичните фирми правят изпитания на лекарствата, преди да ги пуснат за продажба, а УХЛ има грижата да изясни рисковете — какви са и какви поражения могат да нанесат на пациента? — обади се Лайза.

— Да, точно така е — потвърди Силия. — Но често не се разбира, че самите изпитания са в ограничен обем. Новото лекарствено средство най-напред се изпитва върху животни. Ако резултатите са добри, то се предписва на пациенти-доброволци. Експериментът отнема няколко години. И после, когато вече се стигне до заключението, че новият препарат е добър, той всъщност е бил използан само от няколкостотин или да кажем от хиляда души.

— И може би при никой от тях не е било наблюдавано странично явление на лекарството, или пък е имало само единични и несъществени неблагоприятни ефекти-допълни Андрю.

Силия кимна в знак на одобрение и продължи:

— Когато обаче то се пусне в продажба и се прилага на десетки хиляди, а вероятно и на милиони болни, при съвсем малко случаи — един незначителен процент от населението — се получават неблагоприятни реакции, които не биха могли да се предвидят в изпитателния период. Естествено ако този процент е сравнително голям и вредните последици — сериозни или фатални — лекарството трябва да се изземе от употреба. Главното е, че няма начин, поне засега, да се разбере дали едно ново лекарство е безопасно, докато не се пусне за широка употреба.

— За тези реакции трябва да се съобщава, нали? — запита Брус.

— Да. И ако някоя фармацевтична компания научи, тя е длъжна по законите на нашата страна да уведоми УХЛ. Това обикновено се спазва.

Лайза сбърчи чело:

— Обикновено ли?

— Да, понеже понякога е трудно да се определи дали е странично явление вследствие употреба на препарата, защото реакциите могат да се дължат на други причини. Често това е въпрос на научна преценка и се допуска възможност за откровено, почтено несъгласие. Трябва да се има предвид и още нещо — едно прибързано решение би могло да доведе до лишаване на хората от добро, понякога жизнено необходимо лекарство.

— За монтаина беше точно обратното — припомни Андрю, обръщайки се към Лайза и Брус. — При обсъждането на страничните явления на препарата преценката на майка ви да не се пуска на пазара бе правилна, а на другите — погрешна.

Силия поклати глава.

— Дори това не е съвсем вярно. Към лекарството имах не научна преценка, а инстинктивно отношение и то можеше да е съвсем погрешно.

— Но не беше — каза Андрю. — Това е важното. Още повече ти не отстъпи от разбирането си и има смелостта да подадеш оставка в името на своите принципи — нещо, на което могат да се решат единици. Затова нашето малко семейство се гордее с теб, скъпа моя!

— И аз мисля, че е точно така — възкликна Брус.

Лайза се наведе към майка си и я целуна:

— Аз също, мамо.

Стюардесите вече сервираха храната. Посягайки без особено желание към лакомствата на поднесената му табличка, Андрю каза:

— Не може да се отрече едно нещо на храненето в самолета — помага времето да мине незабелязано.

Четиримата отново се върнаха на темата, която ги занимаваше.

— Не мога да повярвам, мамо, че вестниците и телевизията не са знаели какво става с монтаина, макар и съвсем общо, и то чак до днес! — учуди се Брус.

Андрю му отговори:

— Може да се случи, а и преди се е случвало почти същото. Например с талидомида, за който съм чел много публикации.

За пръв път от няколко часа Силия се усмихна:

— Нашето семейство е преживяло две съдбовни изпитания.

— През 1961 и 1962 година американският печат отмина с мълчание вече нашумялата в Европа катастрофа на талидомида — обясни Андрю. — Даже когато една американска лекарка, доктор Хелън Тосиг, даде свидетелски показания пред Конгреса и прожектира диапозитиви на деформирани бебета — конгресмените бяха потресени, — в американските вестници не се появи нито една думичка на тая тема.

— Невероятно! — възмути се Лайза.

Баща й вдигна рамена.

— Зависи как гледаш на печата. Някои репортери ги мързи. Определените да присъстват на това заседание не бяха дошли, а после не прочели и протоколите. Един от тях обаче си направи труда — Мортън Минц от „Вашингтон пост“. Той проследи цялата история от игла до конец и първи разкри случая с талидомида, като сложи в джоба си всички свои колеги. Естествено това стана една от най-важните новини, също като монтаина — днес.

— Трябва да знаете, че през цялото време баща ви бе против монтаина — обясни Силия.

Лайза запита:

— Татко, допускаше ли тогава, че монтаинът ще стане причина за тези ужаси?

— Категорично не! — отвърна той. — Имах отрицателно отношение, понеже като лекар съм убеден, че не бива да се вземат лекарства против обикновено неразположение и срещу самоограничаващи се страдания.

— Какво значи „самоограничаващо се страдание“? — обади се пак Лайза.

— Например гаденето при бременност. То е ограничено в ранните месеци при нормална бременност и след това минава от само себе си, без никакви вредни последици. Вземането на каквото и да е лекарство през този период, освен ако не се налага по друга причина, е глупаво и винаги е рисковано. Майка ви, когато бе бременна и при двама ви, не пи нищо. Аз имах грижата за това — Андрю погледна дъщеря си. — Когато ти дойде времето, недей да взимаш никакви лекарства, млада госпожо! И ако искаш жизнено, здраво дете — никакъв алкохол, нито тютюн.

— Обещавам — потвърди Лайза.

Докато ги слушаше, у Силия се породи една идея, която може би с течение на времето щеше да превърне несполуката на „Фелдинг-Рот“ с монтаина в нещо положително.

Андрю продължаваше:

— Ние лекарите грешим с лекарствата по разни начини. От една страна, често ги предписваме — в много случаи без да се налага и под влияние на добре познатата ни истина, че някои пациенти се чувстват измамени, ако излязат от лекарския кабинет без рецепта в ръка. От друга страна, писането на рецепта е един лесен начин да приключиш разговора с пациента, той да си отиде по-скоро и в кабинета да влезе следващият.

— Явно, че днес е ден за изповеди — рече Брус. — Какви други прегрешения имат лекарите?

— Много от нас не познават добре лекарствените средства, особено страничните им явления и взаимодействието между отделни препарати. Естествено не е възможно да побереш цялата информация в главата си, но обикновено лекарите не си правят труда или пък проявяват неоправдана гордост и не отварят справочници, докато пациентът е при тях.

Силия го прекъсна:

— Лекар, който не се бои да погледне справочник в присъствието на пациента, е сигурен, съвестен консултант. Баща ви е такъв. Пред очите ми го е правил.

Андрю се усмихна:

— Разбира се, аз имам известни предимства по отношение на лекарствата. И това е заслуга на майка ви.

— Случва ли се лекари да допускат сериозни грешки с препарати? — полюбопитства Лайза.

— Доста често — отговори Андрю. — А понякога по-внимателни аптекари при прочитане на рецептата биха могли да спасят лекаря от собствената му грешка. Общо взето фармацевтите знаят много повече за лекарствата от нас.

Брус го погледна изпитателно:

— Колко лекари обаче признават това?

— Малко, за съжаление — отвърна Андрю. — Често те гледат на фармацевтите отвисоко, като на втора категория хора, а не като колеги в медицинското поприще — той се усмихна. — Естествено и фармацевтите правят грешки. А понякога пациентите сами оплитат конците, като удвояват или утрояват предписаната доза, за да постигнат, както те по-късно обясняват в линейката, по-бърз резултат.

— Всичко това вече е непосилен товар за вашия уморен деец на фармацевтичния бизнес — пошегува се Силия. — Ще се опитам да дремна.

Тя успя да поспи до пристигането им в Чикаго.

Полетът им до Ню Йорк не се отличаваше с нищо особено, макар че бе много по-удобно в самолета — четиримата пътуваха в първа класа, което не им се удаде от Хонолулу до Чикаго.

Силия с изненада разбра, че на летище „Кенеди“ чака лимузина на компанията „Фелдинг-Рот“, за да ги закара в Мористаун. Шофьорът, когото тя бегло познаваше, ги поздрави и й подаде запечатан плик с писмо от Сет Файнголд.

Семейство Джордан се прибра в Мористаун, където Уини и Ханк ги посрещнаха радостно. Уини бе с огромни размери, вече в последните месеци на бременността си. Когато Лайза и Брус, а след това Силия и Андрю я прегръщаха, тя предупреждаваше:

— Недейте ме стиска така, миличките ми, щото малкото може ей сега да изскочи.

Андрю се засмя:

— Отдавна не съм акуширал, още от стажант-ординатор, но съм готов да опитам пак!

Ханк, който не можеше да се сравнява по бъбривост със съпругата си, ги поглеждаше сияещ от радост и разтоварваше багажа.

По-късно, когато „триото“ Уини, Силия и Андрю си приказваха в кухнята, а децата и Ханк се занимаваха в двора, една ужасяваща мисъл като че ли преряза Силия през сърцето и тя с прималял глас запита:

— Уини, вземала ли си нещо по време на бременността?

— Да не искате да кажете за онова против сутрешното гадене?

— Да — едвам се обади тя.

— Като този монтаин? — Уини посочи към сутрешния брой на „Нюарк стар леджър“, разгърнат върху рафта. На първа страница бе поместен материал за монтаина.

Силия кимна, вече останала без дъх.

— На мене докторът ми връчи няколко мостри и ми каза да ги взимам, и аз щях — толкова ми се гадеше сутрин — ама… — тя погледна към Андрю. — Да кажа ли, д-р Джордан.

— Да — съгласи се той.

— Ама преди вие двамата да тръгнете, д-р Джордан ми заръча, каза, че си е наша тайна, ако ми дадат от тоя монтаин, да не го взимам, а да го хвърля в тоалетната. Това и направих.

С просълзени очи Уини погледна към рафта с вестника и после към Андрю:

— Голям зор видях с туй бебе. Е… Господ да ви благослови, д-р Джордан!

С голямо облекчение и с благодарност към Андрю Силия протегна ръце към Уини и дълго я задържа в прегръдките си.

5

Сам Хоторн приличаше на призрак.

Щом го срещна във „Фелдинг-Рот“, Силия сякаш онемя при вида му. Затова той заговори пръв:

— Е, добре ли се чувстваш сега? Пристигнала триумфално, доказала своята правота и добродетели, а ние излязохме криви и зли!

Чужди й прозвучаха неприязнените думи, дрезгавият глас. Тя не бе го виждала седем месеца, а изглеждаше остарял с десет години. С бледо, унило лице, с увиснали бузи. В хлътналите му очи — безжизнен поглед. Под тях се очертаваха тъмни торбички. Беше се прегърбил и толкова отслабнал, че костюмът му изглеждаше доста голям.

— Не се чувствам добре, Сам. Мъчно ми е за всички и безкрайно ме боли за твоя внук. А се връщам тук просто да помогна, не за друго.

— Аха, да, мислех ще започнеш да…

Тя го прекъсна:

— Сам, не можем ли да влезем някъде на по-спокойно място?

Те разговаряха в коридора, където минаваха най-различни хора. Силия току-що бе излязла от съвещание със Сет Файнголд и няколко директори.

Президентският кабинет бе наблизо. Без да отговори, Сам тръгна нататък. Силия го последва.

Вътре, след като затвори вратата, той се обърна към нея и отново прозвуча грубият му злъчен глас:

— Та… мислех, че ще започнеш да поднасяш съчувствия. Колко лесна работа! Е, ще разбера ли какво мислиш наистина?

— По-добре да чуя ти какво мислиш, че мисля? — тихо отвърна тя.

— Знам много добре какво мислиш! Че съм престъпно безотговорен, дето съм давал монтаин на Джулиет, преди да се получи разрешението. Че аз, единствено аз съм причина бебето на Джулиет и Дуайт, моят внук, да се окаже в това състояние — пародия на човешко същество, нищо друго освен едно… — думите заседнаха в гърлото му и той се обърна с гръб.

Силия, безмълвна, покрусена от мъка и състрадание, се мъчеше да прецени какво да каже. Най-сетне започна:

— Ако искаш да знаеш истината, Сам, и струва ми се сега е моментът да ти я кажа, да, аз действително мислех така! И продължавам да съм на това мнение.

Сам я гледаше в очите и сякаш попиваше всяка нейна дума.

— Не бива да се забравят обаче и други неща — продължи тя. — Че е лесно да съдиш, когато се е преобърнала колата. Че всички правим грешки в оценките…

— Ти не правиш. Не точно такива. Ако щеш, всички твои грешки, взети заедно, не могат да се сравнят с моята — в гласа му продължаваше да се чувства горчивина.

— Аз съм правила други грешки. Всеки, който носи отговорност, прави грешки. И често поради малшанс някои грешки водят до по-лоши последици.

— Тази е с най-лоши — Сам отиде зад бюрото си и се сгромоляса върху стола. — И за другите бебета, също и за неродените. Аз съм отговорен…

— Не — твърдо каза тя. — Това не е вярно! Що се отнася до другите случаи, ти беше подведен от „Жиронд-Шими“ и от съветите на научните сътрудници. Ти не беше сам. Другите ръководители в компанията бяха на същото мнение.

— С изключение на теб. Каква си толкова специална, че не можа да се излъжеш?

— Първоначално аз също се подведох — припомни му тя.

Сам зарови лице в шепите си.

— О, господи! Каква гадост направих! — той вдигна очи. — Силия, аз съм несправедлив и груб към теб, нали?

— Няма значение.

Гласът му отслабна и загуби остротата си:

— Извинявай, действително съжалявам, че те наскърбих. Ако трябва да ти кажа истината, мисля, че ти завиждам. А също, че много ми се иска да те бях послушал, да бях приел съвета ти!

Последваха откъслечни изрази:

— Не съм спал. Лежа буден, час след час, мисля, спомням си, чувствам се виновен. Зет ми не иска да говори с мен. Дъщеря ми не иска да ме види. Лилиан се опитва да помогне на всички ни, но не знае как.

Той млъкна, поколеба се и продължи:

— Има и още нещо. Нещо, което ти не знаеш.

— Какво не знам?

Сам извърна глава:

— Никога няма да ти кажа!

— Сам — твърдо започна Силия, — трябва да се овладееш. Ако се самоизмъчваш, нищо няма да се постигне, нито за теб, нито за другите.

Той продължи, сякаш не я чуваше:

— Тук с мен е свършено. Ти го знаеш.

— Не, изобщо не знам.

— Исках да подам оставка. Адвокатите казват не бива, още не. Не бивало да напускам мястото си — той добави мрачно: — Фасадата трябвало да се запази. Да се защитял интересът на компанията. Да не се давал повод хищниците адвокати да водят съдебни дела за обезщетения, за ликвидация. Затова се налага още малко да бъда президент, да седя на този стол. В интерес на акционерите.

— Драго ми е да го чуя — каза Силия. — Ти си необходим да ръководиш компанията.

Той поклати глава:

— Ти ще вършиш тая работа. Не ти ли казаха? Съветът реши.

— Сет току-що ми каза някои неща. Но на мене си ми необходим.

Сам я погледна с неописуема тъга.

Изведнъж Силия взе решение — отиде до вратата, водеща към коридора, и я заключи. Заключи и другата врата към секретарките. Вдигна телефонната слушалка и нареди:

— Обажда се госпожа Джордан. Разговаряме с господин Хоторн. Никой да не ни безпокои.

Сам седеше неподвижен.

— Плакал ли си, след като стана това? — запита го тя.

Изненадан, той поклати глава:

— Няма никаква полза.

— Понякога помага.

Силия се приближи до него, наведе се и го прегърна.

— Сам, отпусни се — прошепна тя.

За момент той се отдръпна, вгледа се в очите й неуверено, нерешително. После сякаш изведнъж рухна някакъв бент, задържал толкова време мъката му. Той отпусна глава на рамото й и заплака.

Скоро след тази първа среща на Силия със Сам се разбра, че той вече представлява една трагична развалина, нямаше следа от високия му дух, не бе в състояние пълноценно да ръководи висшия ешелон на компанията. Макар и много загрижена за него, Силия бе принудена да приеме нещата такива, каквито са.

Той продължаваше да идва всеки ден със своя сребристосив ролс бентли и паркираше на най-горното ниво. Понякога Силия пристигаше по същото време. Докарваше я автомобилът на „Фелдинг-Рот“, което тя с благодарност прие, понеже имаше възможност да обмисля решения и да чете материали на път до компанията и обратно до в къщи. Когато се случеше да дойдат заедно, двамата тръгваха през остъклената връзка между двете сгради, за да вземат специалния асансьор до единайсетия етаж — етажа на висшето ръководство. Понякога започваха разговор, но винаги по нейна инициатива.

После Сам се затваряше в кабинета си. Никой не любопитстваше какво точно прави там. От време на време издаваше разпореждания по незначителни въпроси и нищо повече. Той системно отсъстваше от заседанията на ръководството, макар че му се съобщаваше за тях своевременно.

Без никакво съмнение управлението на „Фелдинг-Рот“ легна върху плещите на Силия още на втория ден след завръщането й.

При нея се внасяха за решение най-важните въпроси, свързани с политиката на компанията, налагаше се да разглежда необичайно дълго забавяни проблеми. И се справяше с всичко, вложила характерната си експедитивност, съобразителност и целеустременост.

Много от времето й отиваше за разговори с адвокати.

Широката разяснителна дейност за монтаина и изземването му от пазара доведе до образуване на първите дела. Имаше напълно основателни искове. В Съединените щати се родиха бебета, даже някои недоносени, с деформации, подобни на тези в другите страни, където майките бяха вземали монтаин по време на бременността си.

Естествено списъкът на основателните съдебни искове щеше да се увеличава. Според едно поверително проучване за вътрешно ползване броят на деформираните бебета в Съединените щати щеше да надхвърли четиристотин. За прогнозата бяха използвани статистически данни от Франция, Австралия, Испания, Англия и други страни, обхващащи периода, през който монтаинът е бил в продажба, и общото количество на продадения препарат. На тази основа бяха съпоставени съответните данни за Съединените щати.

Бременни, още не родили, но вземали монтаин, също предявиха искове срещу компанията и в повечето случаи я обвиняваха за проявена небрежност. Оставаха накрая малък брой необосновани или скалъпени претенции, но и те изискваха реакция, макар и от формален характер. Всичко това отнемаше време и средства.

При изясняване на общата сума, необходима за уреждане на всички претенции, Силия, която трябваше бързо да се ориентира в тази съвсем нова проблематика, откри, че „Фелдинг-Рот“ е застрахована срещу производствени рискове в размер на сто трийсет и пет милиона долара. Компанията имаше и вътрешен резерв още двайсет милиона долара, предназначени за същата цел.

— Сто петдесет и пет милиона долара са солидна сума, която би могла да покрие всички основателни претенции към нас — каза на Силия адвокатът Чилдърс Куентин. — Аз обаче не бих разчитал само на тях. Предвидливостта изисква да се търсят още средства от всякакви източници.

Куентин, добродушен белокос човек с изискани обноски, вече прехвърлил седемдесетте, ръководеше юридическа фирма във Вашингтон, специализирана по спорове в областта на фармацевтиката, особено по претенции за обезщетение. Тази фирма бе избрана по препоръка на адвокатите на „Фелдинг-Рот“.

Силия научи, че той бил известен сред колегите си като „Мистър И.С. Спогодба“ — инициалите означаваха „извън съдебна“. Това се дължеше на умението му да преговаря. „Притежава спокойствие на покерджия от голям мащаб“ — отбеляза един от адвокатите на компанията и „знае докъде да стигне при уреждане на претенциите без намесата на съда“.

Силия още в началото реши, че ще се довери на Чилдърс Куентин. Освен всичко друго той й бе допаднал като човек.

— Вие и аз, скъпа моя, трябва да направим следното — каза й той, сякаш се обръщаше към любимата си племенничка. — Бързо да уредим, и при това щедро, всички основателни искания. Тези две съображения са основни при сегашната бедствена ситуация. За щедростта настоявам, понеже имам предвид, че най-лошото би било, ако се заведе дори едно дело за монтаин и гражданският съд реши да платим обезщетение в размер на няколко милиона долара. Ще се създаде прецедент за другите ищци и компанията ви ще пропадне.

— Действително ли има възможност да се уреди всичко по извънсъдебен ред? — запита Силия.

— По-добре, отколкото можете да си представите — Куентин започна да обяснява. — Когато е нанесена огромна, непоправима щета на едно дете, какъвто е случаят с монтаина, първата реакция на родителите е отчаяние, втората — гняв. И в гнева си те искат да накажат онези, които са причинили нещастието им. Затова търсят помощта на адвокат. Най-голямото желание на родителите е според шаблонния израз да спечелят убедително делото.

— Ние, адвокатите — продължи той, — сме прагматици. Знаем, че претенции, внесени в съда, понякога остават без последствие и то невинаги по основателни причини. Знаем също така, че формалностите преди процеса, претоварените с дела съдии, а също така и редовната тактика на защитата да отлага заседанията могат да проточат разглеждането на спора с години. А сетне дори и да се уважи искът от първоинстанционния съд, обжалванията могат да се влачат още няколко години. На адвокатите е добре известно, че след първия пристъп на гняв клиентите им постепенно започват да се отегчават и да губят надежда. Грижите за подготовка на делото могат да запълнят цялото им ежедневие. Това ги изтощава душевно и физически, постоянно им напомня за тяхната скръб. И съвсем естествено узрява решението им да ускорят уреждането на претенцията, за да продължат след това, доколкото могат, нормалния си начин на живот.

— Да, всичко това го разбирам — съгласи се Силия.

— Има и още нещо. Адвокатите, специализирали по престъпления срещу личността, с които ние ще си имаме работа, се грижат не само за клиентите, но и за своите интереси. Много от тях вземат подобни дела срещу процентно възнаграждение, дължимо след спечелване на делото и равняващо се на част от него — понякога една трета или повече от общата сума. И адвокатите си имат разходи — наем за кантората, училищна такса за децата, вноски за ипотека, вноски по кредитната сметка за разходи от предишния месец… — Куентин сви рамене. — И те са хора като нас. Също така искат да си вземат парите бързо и не вярват в протакания на спора. Това също е фактор в полза на извънсъдебната спогодба.

— Сигурно — потвърди Силия. Тя си мислеше за онова, което бе научила от Куентин. — Откакто съм се върнала тук, имам чувството, че у мен е останал само пресметлив хладен разум, който мисли за монтаина и причинените от него трагедии единствено в парични измерения.

— Вече ви познавам добре и съм убеден, че няма нищо подобно — възрази той. — Също така, скъпа моя, ако сте останали с друго впечатление, искам да ви уверя, че и аз не съм равнодушен към тази ужасна трагедия. Истина е, че ми се отваря голяма работа и ще я върша както трябва. Но аз съм също баща и дядо, сърцето ми се къса за тези погубени дечица.

След този и още няколко разговора се взе решение да се осигурят още петдесет милиона долара за уреждане на претенции към „Фелдинг-Рот“ във връзка с монтаина.

Предстоеше и друг разход от осем милиона долара за изземване, прибиране и унищожаване на всички количества монтаин, пуснати на пазара.

Когато Силия съобщи на Сет Файнголд тази предварителна сметка, той мрачно кимна, но като че ли се разтревожи по-малко, отколкото очакваше тя.

— От началото на годината ни се случиха две непредвидени неща — обясни ръководният финансист. — Едното е изключително добрият резултат от нашите препарати без рецепта. Продажбите са много по-големи от предвижданията ни. Има също така голяма, неочаквана печалба от борсови операции. При нормални условия щяха да се облагодетелстват нашите акционери. Но сега и двете придобивки ще отидат към резервния фонд от петдесет милиона долара.

— Е, да сме благодарни за тези два източника — каза Силия. Тя си спомни, че продукцията на лекарства без рецепта, която навремето презираше, не за пръв път помагаше да се поддържа платежоспособността на „Фелдинг-Рот“ в критични моменти.

— И още нещо работи за нас — продължи Сет. — От Англия идват радостни новини. Предполагам, че са ти известни.

— Да, видях отчетите.

— Ако стигнем дотам, въз основа на тях банките могат да ни отпуснат заеми.

Силия много се зарадва, като разбра за успехите на института в Харлоу. Там скоро щеше да се появи ново, хубаво лекарство — пептид 7. „Скоро“ на езика на учените във фармацевтиката означаваше още две години преди внасяне в съответните държавни органи за одобрение.

Силия отиде при Сам да разисква последните новини от Англия с намерение отново да го приобщи към работата на компанията.

Водеше я мисълта, че идеята за института бе негова и той положи много усилия за финансирането й. Предполагаше, че ще му стане приятно при новината от Харлоу и се надяваше да го разведри малко от тежката депресия. Не можа да постигне обаче нито едното, нито другото. Сам отхвърли също така и предложението да отиде в Англия, да разговаря с Мартин Пийт-Смит и да направи оценка на постигнатия напредък.

— Не, благодаря — отговори той. — Сигурен съм, че можеш да си решиш въпросите и по други пътища.

Неговият отказ не промени перспективата за растящата роля на института в бъдещето на „Фелдинг-Рот“.

И още нещо.

Дългогодишните изследвания на Винсънт Лорд върху проблема за „насищане на свободните радикали“, както казваха химиците, с други думи за премахване на опасните странични явления на иначе ценни лекарства, най-сетне дадоха добър резултат. Бяха налице всички данни за голям научен пробив — мечтата на Лорд. Затова в лабораториите на „Фелдинг-Рот“ в Съединените щати бяха съсредоточени масивни научни ресурси за последния, решаващия етап на този проект.

Явно британският пептид 7 щеше да се появи най-напред, а вероятно след една-две години и творението на Винсънт Лорд, наречено временно хексин W.

Тази втора перспектива имаше и допълнителен ефект. Тя укрепи положението на Лорд в компанията. Отначало Силия мислеше да го освободи при първа възможност поради отявлената му защита на монтаина. А и не само за това. Сега обаче цената му бе пораснала достатъчно много, за да се лиши от него.

За голяма изненада и въпреки надвисналата сянка на монтаина климатът във „Фелдинг-Рот“ започна да става по-ведър.

6

В Харлоу Ивон Евънс и Мартин Пийт-Смит все по-често прекарваха времето заедно.

Ивон още държеше една гарсониера, която бе наела при започване на работа в института на „Фелдинг-Рот“, но рядко се завърташе в нея. Всеки уикенд и почти всяка вечер през седмицата тя отиваше при Мартин и там с радост се грижеше за домакинството му и задоволяваше неговите и своите сексуални желания.

Ивон подреди кухнята и я поддържаше идеално чиста. Там тя приготвяше вкусни ястия и проявяваше талант в готвенето — склонност, която се породи у нея съвсем естествено и й доставяше удоволствие. Всяка сутрин преди да тръгнат поотделно на работа, Ивон оправяше леглото, на което спяха двамата, следеше дали чаршафите са чисти и ги сменяше по-често отпреди. Тя оставяше бележка с указание до жената, която идваше да чисти. Тъй постепенно цялото жилище на Мартин придоби изряден вид благодарение на вещата и постоянна грижа на Ивон.

Тя внесе известни промени и в домашния „ансамбъл“ от котки и кучета на Мартин. Увеличи тяхната компания с любимата си сиамска котка. А един съботен ден, когато Мартин беше на работа, а тя си бе взела почивка, донесе трион и други дърводелски инструменти и на вратата към черния вход на къщата измайстори една котешка портичка на панти. Котките вече си влизаха и излизаха, когато искат, което осигури и по-хигиенични условия за тях и домакинството.

Когато преспиваше у Мартин, Ивон извеждаше кучетата рано сутрин, за да им осигурява още една освен редовната вечерна разходка с него.

Нейното активно участие в живота на къщата много се нравеше на Мартин.

Той обичаше да слуша веселото неангажиращо бъбрене на Ивон. Темите бяха най-различни, в повечето случаи тривиални — за филмите по екраните и личните интриги в живота на кинозвездите; в кои лондонски магазини е обявена разпродажба и какви най-изгодни покупки могат да се направят в „Маркс и Спенсър“, какви са интересните предавания по телевизията; някои клюки в института — коя се сгодила, коя забременяла, коя ще се развежда; какви сексуални прегрешения на духовенството е забелязало зоркото око на британския печат, даже и някой и друг политически скандал… Тя попиваше като гъба подобни неща от радиото, от разговори и от предпочитаните от нея вестници и списания.

За голяма изненада на самия Мартин, вместо да се противопостави на нейните словоизлияния, той ги приемаше като разведряваща промяна и понякога като… музикален фон. Обясняваше си това с факта, че му беше дотегнало от непрекъснатото общуване с научни среди и от сериозни теоретични разговори, чужди на дребните ежедневни теми. От нейното бърборене постоянно напрегнатите му нерви се успокояваха и мозъкът му почиваше.

Може би най-силно, по-точно страстно любопитство Ивон проявяваше към уелския принц. Тя се захласваше очарована в репортажите и дописките за любовните му романи, дори понякога се тревожеше за развръзката. На тази тема приказваше безспир. По това време с Чарлс се свързваше името на люксембургската принцеса Мари-Астрид.

— Един брак между тях няма да е сполучлив — настояваше Ивон. — Мари-Астрид не е подходяща за него не само защото е католичка.

— Откъде знаеш? — учуди се Мартин.

— Ей така, знам.

С нейните предпочитания се ползваше лейди Аманда Начбул, друга много възхвалявана кандидатка на принца.

— Тя би могла да се омъжи за него — съгласяваше се Ивон. — Но ако Чарлс има малко търпение, сигурна съм, че ще се появи някоя друга, която ще му приляга повече, без грешка.

— Сигурно много се колебае коя да си избере. Защо не му пишеш какво му препоръчваш? — подметна шеговито Мартин.

Тя се направи, че не го чува и с поетична нотка в гласа замислено изрече:

— Най му подхожда една английска роза.

След една любовна нощ на Ивон и Мартин той се пошегува:

— Май си мислеше, че съм уелският принц?

— Как позна? — дяволито отговори тя.

Мартин се убеди, че не е празнодумка въпреки бъбривостта й. Ивон проявяваше и други интереси, дори към теоретичните аспекти на проекта за умствено стареене, които той търпеливо й разясни и навярно тя успя да го разбере. Силно впечатление й правеше слабостта му към Джон Лок и на няколко пъти я заварваше много съсредоточена над Есето на Лок.

— Не е лесно да го разбереш — призна Ивон.

— Да, не е за всеки. Изисква подготовка — съгласи се той.

Мартин бе сигурен, че из Харлоу се носят приказки за връзката между него и Ивон. В такова малко градче клюките бяха нормално явление. В института обаче двамата бяха съвсем дискретни и се срещаха само по работа. Освен това Мартин реши, че личният му живот е чисто негов въпрос.

Той не се беше замислял докога ще продължи връзката му с Ивон, но в разговори между двамата личеше, че за нито един от тях не представлява желязна необходимост или някакво трайно отношение.

Едно от техните общи вълнения бе бъдещето на изследователския проект в института.

В поредния си дългоочакван в Ню Джързи отчет Мартин отбеляза:

„Сега вече е известна структурата на пептид 7. Генът е намерен, въведен в бактерии и са получени големи количества. Процесът е много сходен с получаването на инсулин за хуманни цели“.

В същото време продължаваха изпитанията за безопасността и ефективността на пептид 7 с инжекции върху животни. Беше натрупан огромен материал от наблюдения и се очертаваше през последващите месеци да се поиска разрешение за изпитания върху пациенти.

Мълвата за изследванията в института неизбежно стигна до ушите на журналистите. Макар че Мартин отклоняваше исканията за интервюта, изтъквайки, че би било прибързано да се вдига шум, те откриха други източници и въпреки всичко публикуваха материали във вестниците. Общо взето бяха точни в информациите си. Най-много внимание се обръщаше на твърденията за „лекарството чудо, което забавя стареенето и сега се изпробва върху животни“ и за „неговия забележителен ефект против затлъстяване“. Мартин се ядоса, че някой от научния състав на института не се е въздържал и е „изплюл камъчето“.

По негово указание Найджъл Бентли се опита да открие кой се е разбъбрил, но не успя да разбере.

— Всъщност, ако изобщо може да се говори за нанасяне вреда на работата, тя е незначителна — каза административният директор. — Научните среди вече имат добра представа какво правите тук. Нали помните двамата консултанти, които идваха. А пък малко повече шум сега може да помогне за продажбата на пептид 7 утре.

Мартин не можа да се убеди, но остави нещата така.

Неприятен резултат от този шум, както го нарече Бентли, бе потокът писма, памфлети и петиции от кръстоносците за „права на животните“ — екстремисти, които се обявяваха против каквито и да било експерименти с животни. Някои от тях наричаха Мартин и неговия състав в Харлоу „садисти“, „мъчители“, „варвари“ и „коравосърдечни престъпници.“

Четейки в къщи някои от по-оскърбителните писания, Мартин сподели с Ивон:

— Във всяка страна има чудаци — врагове на експериментирането, но у нас са най-злокачествените.

Той взе едно писмо и го хвърли с възмущение:

— Тези хора не се борят за намаляване страданията на животните, нещо, към което и аз се присъединявам, и съм убеден, че с помощта на законодателството ще се постигне. Те искаш нашата наука, която не може без използване на опитни животни, рязко да удари спирачките.

— Дали ще дойде време, когато няма да са ви необходими животните в изследователската работа? — запита Ивон.

— Някой ден вероятно да. Дори в някои сектори вместо да използваме животни както в миналото, сега разчитаме на количествената фармакология, на тъканните култури и на компютрите. Да се работи обаче изцяло без опитни животни… — Мартин поклати глава. — Може да се случи, но няма да е скоро.

— Я не се занимавай с тия неща — Ивон събра протестните писма и ги натъпка обратно в куфарчето. — Освен това помисли за нашите животинчета — от препарата изглеждат по-здрави и по-елегантни!

Думите й не успяха да разведрят потиснатото настроение на Мартин.

В института обаче, за разлика от първите налучквания, когато почти не се забелязваше напредък и резултатите бяха все отрицателни, бе настъпила толкова голяма промяна, че Мартин сподели с Рао Састри:

— Неспокоен съм. Когато нещо върви прекалено добре, сигурно зад ъгъла дебне някоя голяма беда.

Думите му излязоха пророчески, и то по-скоро, отколкото можеше да се очаква.

Още следващата неделя, малко преди един часа сутринта, Мартин бе събуден от телефонен звън. Ивон спеше дълбоко до него.

Обаждаше се Найджъл Бентли.

— Аз съм в института. Викна ме полицията — съобщи административният директор. — Мисля, че трябва да дойдете и вие.

— Какво е станало там?

— Боя се, че новините не са добри — гласът на Бентли прозвуча тревожно. — Но по-добре елате да видите с очите си. Можете ли да дойдете бързо?

— Тръгвам.

Ивон бе вече будна. Докато Мартин се приготвяше, тя се облече.

Двамата тръгнаха с колата на Мартин. Пред института бяха спрели разни автомобили, между които и две полицейски коли с мигащи сини светлини. С мигащи светлини напущаше района и една пожарникарска цистерна. Външната врата на института бе широко отворена.

В двора ги посрещна Бентли. Придружаваше го един полицейски инспектор. Даже и да бе изненадан от присъствието на Ивон, Бентли майсторски успя да го прикрие.

— Нападение от приятелите на животните — отсече той.

Мартин сбърчи вежди:

— Приятели на животните ли?

— Всъщност, сър, тези хора се наричат Армия за спасение на животните. Те и преди са ни създавали проблеми — обясни полицейският инспектор. Човек на средна възраст, той правеше впечатление с улегналото си саркастично отношение към човешката глупост, с която се бе сблъсквал и му предстоеше да се сблъсква и занапред.

— Какво са направили? Какво се е случило? — запита нетърпеливо Мартин.

— Влезли с взлом и освободили всички животни — каза Бентли. — Отворили им клетките, пуснали ги навън да се разбягат, макар че някои плъхове още обикалят из сградата. После „приятелите на животните“ събрали всички папки и документи, които могли да докопат, изнесли ги навън и ги залели с бензин.

— Запалили пожар, докторе — добави инспекторът. — Някой от съседните сгради видял огън и телефонирал на пожарната команда. Ние пристигнахме, когато вече бяха загасили пожара. Успяхме да заловим двама заподозрени — една жена и един мъж. Той си призна, че е бил в затвора за друго подобно деяние.

— Задържаните са в моя кабинет — намеси се Бентли. — Изглежда са били банда от шест души. Овързали нашия пазач и го заключили в един шкаф. Знаели са как да неутрализират и алармената система.

— Цялата акция е била подготвена много грижливо-поясни инспекторът. — Точно в техен стил.

Мартин бе втренчил поглед в четири плъха, скупчени в един ъгъл на приемната, и просто не бе в състояние да възприема какво му се говори. Уплашени от човешкия говор, те избягаха през другата врата. Мартин тръгна нататък, за да види лабораториите и вивариума.

Хаос цареше навсякъде. Бяха изхвърлени на двора повечето кафези, а някои, останали в лабораториите, зееха отворени. Класьорите за справочни данни ги нямаше на местата им. Картотечните чекмеджета бяха измъкнати, съдържанието им — папки и материали — изсипано на пода. Много от тях липсваха — явно хвърлени на кладата.

След Мартин вървяха Бентли, инспекторът и Ивон.

Тя шепнеше:

— Боже мили!

Разтревожен и отчаян, Мартин повтаряше:

— Защо? О, защо?

— Може би е по-добре да зададете този въпрос на двамата задържани, докторе — предложи инспекторът.

Мартин кимна и те отидоха в кабинета на административния директор. Вътре млад полицай държеше под око арестуваните. Жената бе висока, слаба, около трийсет и пет годишна. Косата й беше късо подстригана, чертите — изострени, а погледът — арогантен. На устните й висеше запалена цигара. Носеше тесни джинси, риза на карета и боти. Тя изгледа презрително инспектора и придружаващите го, явно без да се вълнува от факта, че е задържана.

Мъжът, вероятно на същата възраст, беше слаб и дребен и при други обстоятелства би могъл да мине за кротък и приятен човек. Приличаше на чиновник, леко прегърбен, бе започнал да оплешивява. Носеше очила с метални рамки. Той посрещна влизащите с иронична усмивка, в която се четеше нотка на непокорство.

— Ето ги хубавците — каза инспекторът. — Направено им е законното предупреждение, но изглежда искат да говорят. Имат самочувствието на герои!

— Защо пък да не сме? — обади се мъжът. Гласът му бе писклив и неравен, поизкашля се да си прочисти гърлото. — Извършихме едно благородно дело.

Мартин избухна и почти извика в лицата им:

— Имате ли изобщо понятие какво сте направили? Какви важни неща сте съсипали?

— Достатъчно ни е да знаем, че сме спасили живи създания като нас от вивисекционисти-тирани като вас, които тормозят животните за себичните си интереси.

— Щом разсъждавате така, вие сте едни невежи глупаци — на Мартин му се искаше да се нахвърли с юмруци върху тях, но успя да се овладее. — Всичките животни, които сте пуснали, са родени в клетки. Избягалите няма да оцелеят. Ще загинат в ужасни мъки. А останалите тук трябва да бъдат избити.

— По-добре тъй, отколкото да страдат от безчовечната ви грубост — обади се жената.

— Той не е безчовечен! Той не е груб! — това бе гласът или по-скоро викът на зачервената от възмущение Ивон. — Доктор Пийт-Смит е един от най-добрите хора на Земята. Той обича животните!

Мъжът високомерно възрази:

— В качеството им на домашни любимци, предполагам?

— Ние не одобряваме такова отношение към животните — то е нещо като господари и роби — обади се жената. — Животните според нас имат еднакви права с хората. Освен това те не бива да се сковават, да се затварят и да страдат просто защото хората искат да им се радват или да си поддържат здравето.

Отмерен и назидателен, нейният глас звучеше като че ли излизаше от устата на блюстителка на морала.

— Ние също така сме убедени, че човекът няма превъзходство над другите биологични видове — добави мъжът.

— Във вашия случай бих казал, че е точно така — обади се инспекторът.

Мартин се обърна към жената:

— Вие и вашите колеги-лунатици току-що сте унищожили резултатите на научноизследователски труд, за възстановяването на които ще са необходими години. И за този период сте лишили хиляди, може би стотици хиляди нуждаещи се, почтени хора от лекарство, което да направи живота им по-добър, по-поносим…

— Е, тогава браво на Армията за спасение на животните — го прекъсна презрително жената и възобнови словесната си атака към Мартин. — Радвам се, че усилията ни са се увенчали с успех. И ако онова, което наричате научноизследователски труд, а според нас е варварска жестокост, се повтори, вярвам, че и вас ще ви сполетят смъртни агонии, докато вършите това безобразие.

— Ах, ти, маниачка такава! — викна Ивон, спускайки се с протегнати ръце към жената. За момент настъпи тишина и не можа да се разбере какво става. Ивон ожесточено се нахвърли върху своята противничка и й издра лицето с нокти.

Мартин и инспекторът дръпнаха Ивон настрана.

Спасителката на животните изпищя на свой ред:

— Посегателство! Престъпно посегателство!

На лицето й се появиха две драскотини, едната от които започна да кърви. Потърпевшата настоятелно се обърна към двамата полицаи:

— Арестувайте тая кучка! Трябва да й се потърси наказателна отговорност!

— Да арестуваме момичето ли? — каза инспекторът, сякаш му стана неприятно от това намерение и погледна към разтрепераната Ивон, която не беше на себе си. — За какво да я арестуваме? Аз не виждам никакво посегателство.

И се обърна към другия полицай:

— А ти?

— И аз не виждам, сър — отговори той. — Според мен задържаната е получила тия драскотини по лицето си от животинчетата, когато им е отваряла кафезите да бягат.

Мартин обгърна с ръка Ивон:

— Хайде да се махаме оттук. Няма никаква полза да се говори с тия хора.

На излизане чуха гласа на инспектора:

— Сега проявете малко благоразумие и ми кажете имената на другите, които бяха с вас.

— Я си го натикай в задника, ченге с ченге! — викна жената.

Бентли вървеше подир Мартин и Ивон.

— Тия двамата ще отидат зад решетките — сподели той.

— О, и аз искам това — възкликна Ивон.

— Ще отидат — увери я административният директор. — И там ще се съберат с други от Армията за спасение на животните, които вече са извършили подобни нарушения. Те всички се смятат за великомъченици. Чел съм много за тях. Имат стотици привърженици в страната. — И навъсен добави: — Съжалявам. Трябваше да предвидя подобно нахлуване.

— Никой не би могъл да го предвиди — успокои го Мартин и въздъхна. — Утре ще започнем да почистваме и да изясняваме пораженията.

7

Мъчителната задача да се оценят щетите, нанесени на изследователския институт в Харлоу, отне няколко дни. Накрая Мартин изчисли, че акцията „права на животните“ е върнала работата с общо две години назад.

В загасената клада на двора между изгорените книжа и документи бяха изровени и спасени сравнително малко материали от най-различен характер. По-късно Найджъл Бентли докладва на Мартин:

— Онези идиоти явно са знаели какво търсят и къде да го намерят. Няма съмнение, че са им помогнали вътрешни хора — похват, който според полицията бил типичен и за другите им акции. Казаха ми, че убеждавали чистачки и хора от техническия персонал да им станат доносници. Ще направя опит да открия кои са тия юди, макар че нямам голяма надежда.

Той също така взе сериозни предпазни мерки за охрана на института, които струваха доста пари.

— Това ми напомня на „след дъжд качулка“, но тия безочливи негодници могат да дойдат пак — каза Бентли. — Не се отказват лесно от намеренията си.

Мартин от своя страна още на другия ден съобщи в Ню Джързи за нападението. Успя да намери по телефона Силия Джордан. Преди няколко дни той бе разбрал с радост за нейното завръщане и най-напред изрази съжаление, че първият им разговор е свързан с лоши новини.

Противно на неотдавнашните вълнуващи вести за пептид 7, сега съобщението за опустошаването на института в Харлоу потресе Силия. Много разтревожена, тя запита Мартин колко ще се забави изпълнението на проекта му.

— Налага се да повторим всички експерименти с животните, за да възстановим данните, които ще са крайно необходими при подаване заявление за одобряване на лекарството от властите — обясни Мартин. — Страхотна загуба на време и средства, но друг избор нямаме.

— Сигурен ли си, че ще трябват две години?

— В най-лошия случай. Ще се мъчим да спестим няколко месеца. Сега знаем много повече, отколкото преди две години, и бихме могли да съкратим някои процедури. Ще гледаме да се оправим във възможно най-кратък срок.

— Имай предвид, че пептид 7 придоби изключително важно значение за компанията — каза тя. — Помниш ли нашия разговор, когато бях у вас? Когато спомена, че ако ти се даде повече време, ще създадеш препарат, който би осигурил на „Фелдинг-Рот“ огромна печалба? Последните две думи бяха твои.

На другия край на линията Мартин направи гримаса.

— Боя се, че си спомням. Тогава не разговарях като истински учен и се надявам, че ще си остане между нас.

— Да, ще остане. Но ти го казвам, защото първата половина от обещанието се изпълни. Сега страхотно се нуждаем от осъществяване на втората половина.

— Ще ни трябват две години, за да стигнем там, където бяхме — повтори Мартин. — Каквото и да правим, не ще успеем да съкратим съществено този срок.

Разговорът със Силия го импулсира да ускори възстановителната работа. Незабавно бяха поръчани и доставени опитни животни. Веднага след получаването им институтският състав започна уморителното повторение на отдавна изпълнените задачи. След три седмици работата по възстановяване на експерименталните данни бе в пълен ход.

През целия период на тежкото изпитание за института — още след като бе нападнат от „приятелите на животните“, Ивон посвети силите си на Мартин. Тя пое цялата грижа за домакинството му, правеше всичко, не питаше нищо, за да може той да насочи вниманието и енергията си към задачите в института. Стремеше се да му бъде разтуха, сякаш инстинктивно отгатваше кога да бди безмълвно край него и кога да го разведрява с приятното си бъбрене. Веднъж след тежък измерителен ден, преди да заспят, тя го помоли да легне по корем и му направи бавен шведски масаж, от който той спа дълбоко до сутринта.

Когато полюбопитства къде се е учила да масажира, Ивон му обясни:

— Имах съквартирантка масажистка. Тя ми беше учителката.

— Забелязал съм, че никога не пропускаш възможността да научиш нещо ново. Помня веднъж, като четеше книга на Джон Лок. Напоследък чела ли си нещо друго от него?

— Да — тя се поколеба, но продължи, — попаднах на нещо, което доста приляга на ония защитници на правата на животните. За ентусиазма.

Мартин се изненада:

— Май че не се сещам. Можеш ли да ми намериш този пасаж.

Без да си прави труд да търси Есето на Лок от рафта с книгите, Ивон започна:

„Като се има предвид, че спонтанното просветление е много по-лесен начин за хората да формират мнението си и да ръководят своите постъпки, отколкото мъчителните и невинаги успешни усилия за точното разкриване мотивацията на поведението, не ни изненадва силната склонност на някои голословно да твърдят, че са постигнали просветление и да се самоизтъкват, че «действията и мненията им са предопределени от небесни сили»…“

Докато тя цитираше явно наизуст, Мартин, удивен, не откъсваше очи от нея. Усетила погледа му, Ивон спря, леко поруменя и продължи:

„С тази нагласа на ума каквото и схващане да се вкорени в илюзорната им мисъл, винаги го смятат за озарение на Духа господен и за глас на божествената сила. А колкото и странни да са действията, към които изпитват влечение, те обясняват този си подтик като зов и повеля на небесните сили…“

Тя спря, засмя се и с явно смущение каза:

— Стига толкова.

— Не, не, продължавай, моля те! Ако можеш-настоя Мартин.

— Да не си правиш майтап с мен?

— Ни най-малко.

— Добре. „Ентусиазмът, дължащ се не на разумна причина или божествено просветление — продължи Ивон, — а на суетните помисли на разгорещен или самоуверен ум… Хора, които сляпо се подчиняват на вътрешните си импулси… Защото високото самомнение, възприето за нов принцип, води до самозабравяне, щом излезе от рамките на здравия разум и не признава никакви задръжки на логиката…“

Ивон завърши откъса и млъкна разколебана, втренчила сините си, по детски невинни очи в Мартин, които питаха за оценката му.

— Сега си спомням този пасаж — изненадан каза той. — И според мен не сбърка нито дума. Как успя да го научиш наизуст?

— Ами… аз мога да помня.

— Всичко ли? И винаги ли до такива подробности?

— Мисля, че да.

Мартин си спомни, че когато му разказваше най-обикновени одумки, тя винаги стигаше до най-точни детайли — имена, дати, места, източници и обстоятелства. До момента това впечатление бе останало в подсъзнанието му, без да оцени неговото значение.

— Колко пъти трябва да четеш нещо, за да го запомниш?

— Обикновено веднъж. Но за Лок — два пъти — Ивон продължаваше да се притеснява, сякаш той бе открил някаква нейна греховна тайна.

— Искам да опитаме нещо — каза той. Отиде в другата стая и взе една книга, която Ивон изобщо не беше виждала: Насочване на познанието, пак от Джон Лок. Отвори на страница, която бе отбелязал навремето, и помоли Ивон:

— Прочети това. От тук до тук.

— Мога ли да го прочета два пъти?

— Разбира се.

Тя се наведе над книгата, сбърчи вежди и се съсредоточи, а дългата й руса коса падна напред. След малко отпусна книгата надолу. Мартин я взе и каза:

— Повтори сега какво прочете.

Той я слушаше и следеше текста:

„Има фундаментални истини, скрити в най-дълбоките пластове на реалността, които представляват основата и дават смисъла на много други истини. Това са щедри, богати по съдържание истини, оплодяващи ума, както небесните лъчи, красиви и приятни сами по себе си, осветляват и доказват други явления, които без тях не биха могли нито да се видят, нито да се разберат. Такова е възхитителното откритие на господин Нютон за гравитацията на всички тела…“

Тя продължи да цитира наизуст още няколко абзаца, а Мартин проверяваше дума по дума. Всичко бе повторено точно по книгата, която бе в ръцете му.

Накрая Ивон се възхити:

— Много е хубав този откъс!

— Като теб — отвърна той. — И като качеството, което притежаваш. Знаеш ли кое?

Отново нейното притеснение. И колебание.

— Ти ще ми кажеш.

— Имаш фотографична памет. Една необикновена, уникална способност. Не може да не си я разбрала досега.

— Да, в известно отношение. Но никога не съм искала да се отличавам от другите, като някое циркаджийско чудо — сякаш в гърлото й заседна буца. За пръв път, откакто я познаваше, Мартин усети, че е готова да се разплаче.

— Кой, за бога, ти каза, че си циркаджийско чудо?

— Една моя учителка.

Цялата история се разбра с помощта на неговите тактични въпроси.

Ивон държала писмен изпит и поради фотографичната й памет много от отговорите били буквално по учебника. Когато преглеждала нейната работа, учителката я обвинила в преписване и не повярвала на твърденията й, че ги знае наизуст. Отчаяна, Ивон решила да покаже умението си.

Учителката от яд, че не излязла права, поругала това качество на Ивон, наричайки я „циркаджийско чудо“, а придобитите по този начин знания — безполезни.

— Не са безполезни, ако разбираш онова, което си научила — възрази Мартин.

— Ама аз наистина разбирах!

— Вярвам ти. Имаш силен ум — успокои я той. — Вече лично се убедих в това.

След спречкването с учителката Ивон не само криела умението си, но се опитвала и да го съсипе. Когато учела, нарочно се стремяла да не запомня изречения и фрази и отчасти успявала. А по такъв начин не успявала да разбере онова, което трябвало да учи. И естествено получила ниски оценки на изпитите, а на един дори я скъсали. Затова не я приели във ветеринарния факултет.

— Учителите правят безброй добрини, но между тях има и глупци, които могат да нанесат големи поражения на учениците си — каза Мартин.

Ивон мълчеше натъжена от този спомен, а доктор Пийт-Смит съсредоточено мислеше.

Най-сетне той се обади:

— Ти направи толкова много за мен, а сега за разнообразие хайде пък аз да направя нещичко за теб. Искаш ли все още да станеш ветеринарен лекар?

Тя се изненада:

— Нима е възможно?

— Всичко е възможно. Въпросът е дали искаш?

— Разбира се. Винаги ми е било на сърцето.

— Нека да направя някои справки тогава — отговори той. — Да видим какво ще излезе.

Не бе необходимо много време.

Минаха два дни. След вечерята, приготвена от Ивон, Мартин предложи:

— Хайде да си поговорим. Имам да ти казвам някои работи.

Отидоха в тесничката дневна.

Той се отпусна в коженото кресло, а Ивон се сви на килима в краката му. Въпреки добрите си намерения тя още не се беше избавила от излишните килограми. Мартин обаче бе дал да се разбере, че това не го вълнува. Той обичаше пълничкото й тяло, заоблените му форми, на които се любуваше в момента.

— Можеш да подадеш документи във ветеринарния факултет. Шансовете да те приемат са добри. А за да ти се осигурят сносни условия, има вероятност, дори е съвсем възможно, да получиш финансова помощ със съдействието на нашия институт. Даже и да не се уреди финансовият въпрос, сигурен съм, че ще измисля нещо.

— Първо трябва да се подготвя и да се явя на изпитите — намеси се тя.

— Да. Аз изясних какво се иска. Трябва да издържиш три приемни изпита — един по химия, втори — по физика и трети — по избор — зоология, биология или ботаника. За теб е най-разумно да се явиш на зоология.

— Да. Прав си — и с нотка на съмнение в гласа си запита: — Това значи ли, че трябва да се откажа от работата си?

— Докато се готвиш за изпитите, не е необходимо. Можеш да учиш вечер и през уикенда. Аз ще ти помагам. Заедно ще работим.

Ивон не можа да си поеме дъх от вълнение и едва намери сили да каже:

— Просто не мога да повярвам.

— Ще го повярваш, като разбереш колко много работа те чака.

— Ще се заловя мъжки. Обещавам! Ще видиш.

Мартин се усмихна:

— Знам. И с твоята невероятна памет ще изгълташ всичките изпити, без да ти мигне окото! — Той поспря и се замисли: — Трябва да научиш едно нещо — да променяш текста от учебниците, за да не е еднакъв с писаното от теб. Няма смисъл да събуждаш подозрения сред хората, които ще те проверяват, както е станало с твоята учителка. Но ти можеш предварително да се упражниш. А освен това си има техника на подготовка за изпитите. Това мога също да ти обясня.

Ивон изведнъж се изправи и го прегърна.

— О, мили мой, ти си чудесен! Идеята ти е фантастична! На теб дължа най-хубавото нещо в живота си.

— Е, щом като го казваш, трябва да ти призная, че хубавите ни чувства са взаимни.

8

Ведрото настроение след завръщането на Силия във „Фелдинг-Рот“ не трая дълго.

Най-напред то се развали от съобщението на Мартин Пийт-Смит за опустошителното нахлуване на „приятелите на животните“ в института. После едно много трагично произшествие, вече в самата централа на компанията, хвърли върху всички сянката на покруса.

Точно три седмици след като Силия се бе завърнала, стана това, което полицията в Бунтон нарече катастрофа.

Няколко минути преди девет часа сутринта автомобилът я докара на горната площадка на паркинга, където оставяше колите си ръководният състав на „Фелдинг-Рот“ — до входа на остъклената връзка с главната административна сграда. Шофьорът на Силия бе спрял вляво, съвсем близо до вратата, понеже — както обясни по-късно — забелязал в огледалцето още по улицата, че след тях идва господин Хоторн със своя ролс бентли. Беше му оставил достатъчно свободно пространство при мисълта, че президентът на компанията ще паркира колата си на определеното място — срещу една външна стеничка.

Силия видя Сам едва когато слизаше от колата, докато шофьорът държеше вратата отворена. Най-напред пред очите й се показа характерният преден капак на ролс бентли и после по стръмното бетонно платно се появи цялата кола.

Решила да го изчака да минат заедно през остъкления коридор до асансьора, тя се спря, докато красивият автомобил, гордост и радост на Сам от много години, наближаваше с бавна, безопасна скорост.

Тогава настъпи страшният миг.

Внезапно мощният ролс-ройс изрева, гумите изсвистяха и тежката кола полетя напред, мигновено набрала възможно най-голяма скорост. Сребристосивият й неясен силует профуча край Силия и шофьора, прекоси запазеното за Сам място за паркиране и без да намали, се блъсна във външната стеничка. По-ниска от човешки бой, отворена отгоре, тя бе единствената преграда между паркинга и въздушното пространство на около петнайсет метра от земята.

Прокънтя срутването на стеничката, автомобилът мина през нея и изчезна.

Последва гробна тишина. Като че ли нямаше край. Сетне някъде долу се чу тежко сгромолясване и ужасяващ трясък от смачкване на ламарина и счупване на стъкла процепи въздуха.

Шофьорът изтича към зейналата в стеничката празнина. Силия импулсивно понечи да го последва, но светкавично взе друго решение. Влезе обратно в колата, набра по радиотелефона номера на полицията. Съобщи адреса и помоли спешно да изпратят полицаи, пожарна кола и линейка. После се свърза с радиоуредбата на „Фелдинг-Рот“ и нареди всички лекари, които са налице — в компанията работеха няколко, — спешно да се явят при външната западна основа на етажирания паркинг. Чак тогава тя отиде накрая на площадката и надзърна надолу.

Ужасяваща гледка!

Красивият автомобил на Сам бе смазан, обърнат с колелата нагоре. Явно беше се ударил в земята най-напред с предницата, врязана дълбоко назад в каросерията при сблъсъка от стремителното падане. После нагънатият като хармоника автомобил се бе обърнал, смачквайки под тежестта си целия покрив. От него се издигаше дим, но без пламък. Едно от колелата, изкривено встрани, продължаваше да се върти с бясна скорост.

За щастие мястото на падането беше безлюдно, пустеещо. Беше смачкана само тревата и няколко храста.

Няколко души вече тичаха към разбития автомобил. Чуваха се сирени на приближаваща линейка. По онова, което бе останало от колата, личеше, че вътре не би било възможно да се намери оцелял човек.

Беше истина.

Спасителният отряд огнеборци се мъчиха повече от един час, докато измъкнат тялото на Сам. Те не бързаха в тягостната си задача, защото един лекар, успял да стигне веднага там, бе потвърдил очевидното — Сам бе мъртъв.

Силия запази самообладание и телефонира на Лилиан. Съобщавайки по възможно най-деликатен начин за гибелта на Сам, тя настоятелно я помоли да не идва на мястото на произшествието.

— Ако искаш, ей сега ще дойда при теб — предложи Силия.

Лилиан позамълча и отговори:

— Не, недей. Искам за малко да остана сама. — Гласът й беше някак далечен и сякаш нематериален, като че ли идваше от друг свят. Тя вече бе вкусила горчивината на страданието, а сега трябваше да понесе още по-голяма болка. Колко тежка орис има жената, помисли си Силия. — После искам да отида при Сам. Нали ще ми кажеш къде са го занесли?

— Да. Аз или ще дойда да те взема, или ще те чакам там.

— Благодаря ти.

Силия направи опит да телефонира на Джулиет и после на съпруга й Дуайт, но не успя да се свърже нито с единия, нито с другия. После извика в кабинета си Джулиън Хамънд, вицепрезидента по рекламата, и му заръча:

— Веднага изгответе съобщение за смъртта на Сам. Опишете го като трагична злополука. Искам да се наблегне на думата „злополука“, за да се избягнат разни приказки. Може да споменеш нещо, че вероятно е блокирал педалът на газта и той е изгубил контрол над колата.

— Никой няма да повярва.

На Силия й се доплака, очите й плувнаха в сълзи, но въпреки това успя да се овладее:

— Недей да спориш! Направи, каквото те помолих. И то веднага!

След като излезе Хамънд, Силия си каза — последното нещо, което искам да направя за Сам, ако мога, е да не допусна да го наричат самоубиец.

За близките му обаче нямаше съмнение, че той се бе самоубил.

Вероятно Сам, окончателно смазан от отчаяние и чувство за вина, виждайки стеничката на площадката за паркиране, внезапно е решил да тури край на живота си, натиснал е докрай педала на газта, насочвайки колата право срещу незначителната преграда. Той бе останал верен на себе си — споделяха помежду си приятелите му. Знаел е, че мястото, където ще падне, е пустеещо и няма да засегне никого.

Силия се измъчваше от терзания и чувство за собствена вина. Дали Сам, питаше се тя, е имал намерение и при други случаи да посегне на живота си, но е надделявал здравият разум? И виждайки я в съдбовния ден, когато се е изкачвал с автомобила към паркинга, уверена в себе си, силна, постигнала власт, която би била в неговите ръце, ако обстоятелствата не бяха довели до внезапен обрат в ролите ми, дали тогава Сам…? Тя не успя да довърши докрай въпроса, отговор на който нямаше да получи никога.

И още нещо не излизаше от ума й. Думите на Сам, когато Силия бе отишла при него първия ден след завръщането си на работа: „…Има и още нещо. Нещо, което ти не знаеш“ и след миг той бе добавил: „И никога няма да ти го кажа.“

Каква бе тайната на Сам? Тя напразно се мъчеше да отгатне. Каквато и да е била, загинала бе заедно с него.

По молба на семейството на погребението на Сам не присъстваха външни хора освен Силия, като единствен представител на компанията. Андрю придружаваше съпругата си.

Седнала на неудобен сгъваем стол в параклиса на едно погребално бюро, докато угодлив пастор, който изобщо нямаше представа какъв човек е Сам, напяваше религиозни пошлости, Силия се опита да се откъсне от обстановката и да си спомни богатото с преживявания минало.

Преди двайсет и две години — Сам я назначава като търговски пътник… Сам на нейната сватба… Решението й той да бъде човекът, когото да следва по йерархическата стълба на компанията… На търговската конференция в Ню Йорк той се обявява в нейна защита с риск да загуби работата си: „Изправил съм се тук, за да се зачете и моят глас… Ако я оставим да напусне залата по такъв обиден начин, ще изпаднем в положението на късогледи празноглавци“… Сам, превъзмогнал опозицията, й осигурява „коридор“ за ускорен напредък по възходящата структура на компанията… Издига я първо като директор на търговията с препарати без рецепта, а после — директор за Латинска Америка… „Бъдещето на продажбите е в международния бизнес“… Сам в деня на собственото му издигане и двете му секретарки… „Струва ми се, че си диктуват писма една на друга“… Сам англофилът, проявил далновидност с идеята за изследователски институт във Великобритания… „Силия, искам да ми бъдеш дясната ръка“… Сам, който бе заплатил за едно свое погрешно становище с престижа си, а сега и с живота си…

Тя усети, че Андрю се размърда до нея. Подаде й сгъната носна кърпичка. Едва тогава Силия разбра, че по лицето й се стичат сълзи.

Лилиан и Джулиет помолиха само двете да придружат ковчега до гроба. Преди да си тръгне, Силия размени по няколко думи с тях. Лилиан бе пребледняла и съвсем изнемощяла. От лицето и очите на Джулиет лъхаше студенина, тя явно не бе проронила нито една сълза по време на погребалния ритуал. Дуайт отсъстваше по обясними причини.

През следващите дни Силия неуморно полагаше усилия смъртта на Сам да се обяви официално като резултат на злополука. Тя успя главно защото, както обясни Андрю:

— Никой нямаше желание да спори, че не е така. Сам нямаше застраховка за живот, тъй че обяснението е без значение от финансова гледна точка.

След две седмици, които изискваше благоприличието, дирекционният съвет се събра, за да избере нов президент. Хората от компанията бяха сигурни, че това ще бъде само формален акт и че Силия ще заеме този пост.

Сет Файнголд влезе в нейния кабинет няколко минути след закриване заседанието на директорите. Физиономията му беше мрачна.

— Поръчано ми е да ти съобщя нещо, което ми е противно — започна той. — Ти няма да си президент.

Силия не реагира и той продължи:

— Може да не ти се вярва и за бога, не е справедливо, но все още има членове на съвета, които не могат да приемат жена да застане начело на компанията.

— Вярвам го — потвърди Силия. — Някои жени през целия си живот са се убеждавали в тази истина.

— Води се дълъг, на моменти разгорещен спор — сподели Сет. — Съветът се раздели на две. Няколко души подкрепиха кандидатурата ти съвсем аргументирано, но опозицията бе непоколебима. Накрая трябваше да прибегнем до компромис.

Той обясни, че са избрали президент про темпоре — Престън О’Халоран, бивш президент на банка, дългогодишен член на дирекционния съвет на „Фелдинг-Рот“. Той бе на седемдесет и осем години и напоследък ходеше с бастун. Ползваше се с уважение и бе специалист по финансовите въпроси, но познанията му в областта на фармацевтичния бизнес се свеждаха главно до онова, което бе научил на заседанията на дирекционния съвет.

Силия се бе виждала с него няколко пъти, но не се познаваха отблизо.

— Какво по-точно се прие про темпоре? — запита тя.

— О’Халоран се съгласи да изпълнява длъжността най-много за шест месеца. Дотогава съветът трябва да се спре на постоянен президент — Сет се навъси. — Мога да ти кажа също така, че стана дума да се търси кандидат извън компанията.

— Разбирам.

— Струва ми се, че не би трябвало да говоря така. Но честно казано, Силия, ако бях на твое място, щях да им тегля едно „Вървете по дяволите!“ и моментално да напусна.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Направя ли го, някой ще се обади: „Постъпва точно като жена!“ Освен това аз приех да се върна, за да довърша работата по монтаина и ще си изпълня обещанието. След това… Е, нека да доживеем дотогава.

Тя си спомни за подобен разговор със Сам преди години, когато бе назначена заместник-директор по търговската квалификация вместо да заеме директорския пост, понеже, както Сам обясни тогава, „някои хора от компанията не могат да го преглътнат. Все още“.

Plus ca change, plus c’est la meme chose си каза тя наум. Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите.

— Чувстваш ли се много оскърбена? — запита Андрю на вечеря.

Силия помисли малко, преди да отговори:

— Струва ми се, да. Чувствам се засегната от несправедливостта. А от друга страна, колкото и чудно да е, се улавям, че не го преживявам толкова трагично, както би било преди няколко години.

— Точно така си мислех и аз. Да ти кажа ли защо?

Тя се засмя:

— Моля, докторе!

— Понеже ти си уравновесена жена, обич моя. Уравновесена във всяко отношение. Ти си най-добрата съпруга, която може да има един мъж, изключителна майка, а в работата влагаш много ум, чувство за отговорност и компетентност и слагаш в джоба си повечето от мъжете. Дала си хиляди доказателства за качествата, които притежаваш. Вече не ти трябват почести и титли, понеже всеки, който те познава, е наясно какво струваш. Включително и онези тесногръди бунаци в съвета на „Фелдинг-Рот“, които не могат да ти се закачат на малкото пръстче. И не бива да се измъчваш нито секунда за станалото днес. Защото онези, които са взели такова решение, губят и ще разберат грешката си рано или късно.

Андрю спря.

— Извинявай. Нямах намерение да произнасям речи. Просто исках да кажа някои истини и евентуално да те ободря.

Силия стана и го прегърна. Докато се целуваха, тя прошепна:

— И действително успя.

На другия ден се роди бебето на Уини — здраво, хубаво момченце. Наред с Уини и Ханк се радваше и цялото семейство Джордан. Лайза възторжено поздрави Уини по телефона от Калифорния, а Брус — от Пенсилвания.

Какво винаги Уини бе изпълнила задачата с лекота.

— Май че улучих голямата печалба — каза тя отпуснала се доволна в болничното легло. — Сега трябва ние с Ханк да пробваме за близнаци.

9

Винсънт Лорд изглеждаше съвсем друг човек. Кипеше от енергия, сияеше от щастие.

Бяха се увенчали с успех почти двайсетгодишните му усилия, посветени на единствената цел, на мечтата, в която вярваха съвсем малко хора освен него — създаване лекарство за отстраняване на свободните радикали.

Вече бе напълно възможно, след необходимите според закона изпитания върху животни и хора, да се произвежда препаратът, който ще осигурява безвредното и същевременно ползотворно прилагане на други, опасни дотогава, лекарствени средства.

Хексин W — Лорд бе успял да утвърди временното наименование на своето творение — се обсъждаше оживено сред хората от бранша, макар че подробностите оставаха тайна на „Фелдинг-Рот“. Явен интерес проявяваха редица фармацевтични фирми, които следяха новите патенти и имаха представа за възможностите на това откритие.

Както се изрази ръководителят на една голяма конкурентна компания в телефонен разговор със Силия:

— Естествено бихме предпочели нашите учени да се похвалят с онова, което е постигнал доктор Лорд, но понеже не са успели, ви моля да бъдем първи в списъка, когато започнете делови разговори с други фирми.

Проявяваше се еднакъв интерес към двете разновидности на препарата. Той можеше да се вложи като активна съставка на други лекарства още в процеса на производството им или да се приготвя в отделни таблетки за успоредно използване с други препарати.

Хексин W представляваше интерес за всички производители във фармацевтичната промишленост. С други думи препарат за фармацевтите изследователи, които ще го използват при създаване на други препарати. Следователно щяха да го разпространяват много компании. Разбира се, само с лиценз, срещу който щяха да изплащат процент на „Фелдинг-Рот“, възлизащ по всяка вероятност на огромни суми.

Очакваше се хексин W да бъде най-полезен за страдащите от артрит и от рак. За тези заболявания се продаваха силни препарати, предписвани много рядко поради опасните им странични явления, които щяха да бъдат отстранени или съществено ограничени с хексин W.

На едно съвещание по търговско планиране Винс Лорд обясни на Силия и на още няколко души какво ще се получи при болен от артрит. Той не използува научна терминология.

— Пациентите получават възпаление на ставите, което причинява болка и обездвижване. Болестта предизвиква генериране на свободни радикали, които от своя страна привличат левкоцити — бели кръвни телца. А натрупването на левкоцити причинява възпалението и го влошава.14

Хексин W обаче прекратява генерирането на свободни радикали, затова не се натрупват бели кръвни телца-продължи Лорд, — резултат: няма възпаление, болката изчезва.

Ефектът на това обяснение бе толкова голям, че няколко от слушателите изръкопляскаха на Лорд. Той се изчерви от удоволствие.

— Хексин W открива нови възможности и при по-леките заболявания — добави Лорд.

Винсънт Лорд бе направил големия пробив в изследователската си работа три месеца преди това. Тогава той постигна триумфална победа с един непосилен, изтощителен метод на „проба-грешка“, процес, придружен от постоянни несполуки и често от отчаяние.

Успехът на този процес, който напоследък някои отричаха като остарял, бе още едно измерение на постигнатото от Лорд.

Казано по-просто: системата разработва ново лекарство на базата на старото с помощта на органичната химия. Започва се със съществуващо активно съединение, след това химичният състав на лекарството се променя, после пак се променя… отново и отново, и отново… ако е необходимо до безкрайност. Целта винаги е била да се получи нов, ефективен препарат на основата на стария, но вече със съвсем малко или изобщо без токсично действие. Лорд си спомни как преди две години, изпробвал почти хиляда различни химични съединения и всичките несполучливи, се закле в никакъв случай да не се отказва.

Един различен и по-съвременен подход, възприет от известния създател на Смитклайновия тагамет, сър Джеймс Блек, целеше да изясни кои биологични смущения могат да се отстранят по фармацевтичен път и тогава се създаде съвършено ново лекарство. Мартин Пийт-Смит в Харлоу пък използваше още по-модерни, генетични методи. Но въпреки че и тези два метода изискваха дългогодишни експерименти и можеха да завършат неуспешно, когато стигнаха до пробив, в резултат бяха създадени нови революционни по своето значение лекарства.

Лорд беше избрал стария метод, защото подхождаше повече на целта и на темперамента му. И ей богу с удоволствие си спомни, че е излязъл прав.

Непосредствената му радост обаче идваше от малката армия специалисти-химици, биолози, лекари, клинични фармаколози, физиолози, токсиколози, ветеринарни лекари, патолози и статистици — които работеха заедно във „Фелдинг-Рот“ и влагаха таланта си за окончателно завършване работата по хексин W.

Въпреки това поради сложната програма за изпитания на препарата върху животни и хора бяха необходими още две години, докато в УХЛ се внесе молба за одобряване на новото лекарство.

Без да дава външен израз на чувствата си, Лорд се зарадва, като научи за бедата, сполетяла Пийт-Смит и програмата му за пептид 7. Двегодишното закъснение в Харлоу означаваше, че на пазара щеше да бъде пуснат най-напред хексин W.

Повишеното му настроение стана причина Лорд даже да прояви инициатива за „примирие“ със Силия. Скоро след завръщането й във „Фелдинг-Рот“ той я посети в нейния кабинет. Поздрави я с новото назначение и добави:

— Радвам се да ви видя отново тук.

— Поздравите са за вас — отвърна Силия. — Току-що четох отчета за хексин W.

— Очаквам, че ще бъде признато за едно от големите открития на века — потвърди съвсем откровено той.

Изминалите години не бяха променили неговото високо самомнение.

В разговора си със Силия Лорд предпочете да премълчи, че тя е излязла права, а той е сгрешил във връзка с монтаина. Според него тя не заслужаваше признание за някакъв особен интелект — просто бе имала шанс да налучка правилното становище като щастливец, изтеглил печеливш билет от лотарията.

Независимо от временното си помирение със Силия той почувства известно облекчение, като разбра, че не я бяха избрали за президент на компанията след смъртта на Сам Хоторн. Трудно щеше да го преживее. Поне веднъж, мислеше той, дирекционният съвет бе проявил някакво благоразумие.

Когато светът навлизаше в новата 1978 година, хексин W продължаваше да бъде източник на големи надежди за „Фелдинг-Рот“.

Изборът на Престън О’Халоран за временен президент на компанията не доведе до почти никакви промени в отговорностите и служебното ежедневие на Силия. Още на другия ден след решението на дирекционния съвет О’Халоран демонстрира искреното си и прямо отношение към нея.

Те се срещнаха в кабината на президента. Настаняването на нов човек тук, където съвсем доскоро бе работил Сам, болезнено й напомни за скъпата загуба. Мъка я обземаше при спомена за него и все още й бе трудно да повярва в неговата смърт.

Възрастният О’Халоран с изискания си източен акцент внимателно заговори:

— Бих искал да знаете, госпожо Джордан, че не бях между отявлените противници на вашата кандидатура. Със същата искреност ще ви призная, че аз не я поддържах, но ако мнозинството бе на ваша страна, щях да се присъединя към него. Стигнах чак дотам, че го казах на членовете на съвета.

— Интересно ми е, че вие смятате това като „стигнало чак дотам“ — отбеляза Силия с известна злъч, която не успя да прикрие.

— Touche!15 — старият човек се усмихна и тя си помисли: Поне има чувство за хумор.

— Добре, господин О’Халоран — енергично продължи тя. — И двамата знаем на какви позиции стоим — нещо, което ценя много. Искам освен това да ми дадете указания как желаете да действам и как да разпределим задълженията си.

— Близките ми приятели ме наричат Сноу — отново усмивка под мустак. — Кръстиха ме тъй по време на разгулните младежки години, когато постоянно карах ски. Ще ми бъде драго, ако се обръщате към мен така, а навярно бих могъл да ви наричам Силия?

— О’кей — вие сте Сноу, аз — Силия — съгласи се тя. — Сега хайде да изясним как ще работим!

Тя съзнаваше, че е малко хаплива, но реши да не се притеснява.

— Много лесно. Бих желал да продължиш точно тъй, както си действала досега — добре ми е известно, че изпълняващ длъжността си с голяма компетентност и находчивост.

— А какво ще прави господин Сноу, докато аз съм компетентна и находчива?

Той шеговито я сгълча:

— Президентът не дава отчет на първия вицепрезидент, Силия. Тъкмо обратното. За да няма недоразумения между нас, нека призная, че познанията ми в областта на лекарствения бизнес далеч не могат да се сравняват с твоите. Нещо, което разбирам доста добре, почти сигурно повече от теб, са финансите на компанията. Сега този сектор изисква особено внимание. Затова ще се занимавам главно с финансовите въпроси през тези шест месеца или по-малко, докато съм на този пост.

Силия призна в себе си, че той се отнася любезно и търпеливо към нея. С по-любезен тон отпреди тя му каза:

— Благодаря, Сноу, ще направя всичко възможно да изпълнявам моите задачи по тази схема.

— Не се съмнявам ни най-малко.

Новият президент не идваше на работа всеки ден, но разработи генерален финансов план на „Фелдинг-Рот“ за следващите пет години, който Сет Файнголд нарече „бисер, забележителен принос“.

Вицепрезидентът по финансовите въпроси се пошегува:

— На това своенравно старче може да му е нужен бастун за краката, но не и за все още острия му като бръснач ум!

Уважението на самата Силия към О’Халоран растеше. Той подкрепяше всяко нейно начинание, отнасяше се към нея с безупречна учтивост. Прилягаше му един демодиран израз, който й дойде наум — „джентълмен от старата школа“.

През последната седмица на януари 1978 година тя със съжаление разбра, че грип е приковал на легло господин О’Халоран, и й стана много мъчно, когато след една седмица той почина от масивно запушване на коронарен съд.

Този път изборът на президент не се забави с две седмици. Въпросът бе решен на другия ден след погребението на О’Халоран.

Макар че временният президент бе на поста си четири от предвидените шест месеца, през това време не се намери подходящ външен кандидат.

Оставаше единствено възможен избор и само за петнайсет минути дирекционният съвет го потвърди с решението си — нещо, което трябваше да стори още през миналия септември: Силия Джордан стана президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“.

10

В суров вид идеята се бе породила у нея по време на полета от Хавай до Чикаго през миналия август. Поводът бе една мисъл на Андрю.

Той бе казал на Силия, Лайза и Брус: „Убеден съм, че не бива да се вземат лекарства против обикновено неразположение или срещу самоограничаващи се страдания.“ Разговаряха на тема бременност и думите му бяха предизвикани от неотзвучалата в мислите им катастрофа с монтаина.

Съветвайки дъщеря си, Андрю бе добавил: „Когато ти дойде времето, недей да взимаш никакви лекарства, млада госпожо! И ако искаш жизнено, здраво дете-никакъв алкохол, нито тютюн.“

Препоръката на Андрю послужи за основа на онова, което Силия вече бе готова да предложи като неотменна политика на компанията. Щеше да назове идеята си Доктрина „Фелдинг-Рот“.

Тя бе склонна да я лансира по-рано, още по време на мандата й като първи вицепрезидент, но реши да не бърза, понеже се боеше дирекционният съвет да не я отхвърли.

Дори след като стана президент, изчакваше удобен момент, за да е сигурна, че ще получи необходимото одобрение на ръководството на компанията.

През септември, след като бяха минали вече седем месеца, Силия реши да действа.

Бил Инграм, наскоро издигнат за вицепрезидент по търговията и продажбите, й бе помогнал да редактират

Доктрината „Фелдинг-Рот“, чийто проектоувод гласеше:

Текстът продължаваше. Имаше и пасажи за лекарите — да работят за укрепване на доверието между лекар и пациент, а също и за дребни отстъпки на онези от тях, които чрез рецептите си стимулират продажбата на препарати на „Фелдинг-Рот“. Имаше и текст за крайна необходимост при спешна медицинска помощ, оправдаваща употребата на лекарства като наложителна и от първостепенно значение.

— Целият проект има много повече смисъл, Силия, от всичко, което съм чел по въпроса досега — сподели Бил Инграм. — Това трябваше отдавна да дойде наум на някой от фармацевтичния бизнес.

Инграм, който бе гласувал против Силия, в полза на монтаина на съдбовното заседание, завършило с нейната оставка, се чувстваше гузен и изпитваше неудобство след нейното завръщане във „Фелдинг-Рот“. Няколко седмици по-късно той й бе казал:

— Чудех се дали след всичко, което се случи, ти изобщо ще имаш желание да работя тук.

— Отговорът е „да“ — бе отвърнала тя. — Познавам работата ти, знам, че мога да ти вярвам и да разчитам на теб. Тогава ти застана на погрешно становище, нещо, което се случва с всеки от нас. Беше истинско нещастие, че грешката имаше такива ужасни последици, но не сбърка само ти. Предполагам, че си извлякъл поуки от случая.

— О, да! Получих добър урок! А освен това ми бе тежко, че не съм имал достатъчно ум и смелост да застана на твоя страна.

— Не е необходимо да заставаш зад мен — посъветва го тя. — Дори и сега. Ще има моменти, когато няма да съм права и ще искам да ми посочваш грешките.

След като Силия стана президент на компанията, бяха извършени структурни промени и няколко души получиха повишение. Един от тях беше Бил Инграм. На новия си отговорен пост той умело се справяше със задачите.

Силия, вече пълноправен член на дирекционния съвет, старателно се подготви за заседанието, на което щеше да се обсъжда нейният проект за Доктрината „Фелдинг-Рот“.

Тя очакваше възражения, спомняйки си думите на Сам за трудностите му със съвета и за съпротивата по неговата идея за изследователски институт във Великобритания.

За нейна изненада почти никой не се противопостави.

Един от членовете на съвета — Ейдриън Кастън, председател на финансов тръст, много задълбочен в преценките си, запита:

— Дали е разумно и необходимо да се изолираме завинаги от една област в медицината, която някой ден би могла да стане благодатно поприще за нови и безопасни начинания, осигуряващи висока печалба?

Те заседаваха в залата на централната сграда и Силия отговори загледана в голямата орехова маса:

— Господин Кастън, убедена съм, че точно това трябва да направим. Трябва да го направим, защото ние, а и нашите приемници ще се предпазим от изкушението, от възможността и от риска да въвлечем компанията в още една трагедия като тази с монтаина.

Всички мълчаха и слушаха внимателно.

— Спомените умират бързо. Сега много млади жени, на които им предстои да станат майки, вече не си спомнят за талидомида, всъщност изобщо не са чували за него. След няколко години ще стане същото и с монтаина и тогава бременните отново ще започнат да вземат всичко, което им предписват техните лекари. И ако това се случи действително, нека ние да не бъдем участници, да не забравяме, че опитите да се влияе върху нормалния ход на бременността винаги са криели опасност от злополуки. Тя поспря и продължи:

— Времето и опитът са показали, че бременността е единственото състояние, при което е по-добре човешкото здраве да се остави в ръцете на природата. „Фелдинг-Рот“ преживява катастрофа, дължаща се на лекарство за бременни жени, и плаща скъпо за това. Занапред в нравствено и финансово отношение ще бъде по-добре да се стремим да печелим във всички други области и да настояваме другите да правят същото.

Клинтън Етъридж, директор-ветеран и адвокат, от който Силия очакваше възражения, се изказа в нейна подкрепа.

— Говорейки за печалби, аз харесвам идеята на госпожа Джордан да превърнем провала ни с монтаина в търговски авантаж. Ако не сте успели да забележите, тази тъй наречена доктрина — директорът я вдигна и показа — е направена дяволски умно. Тя е чудесен стимул за подпомагане продажбата на другите наши препарати и с течение на времето ще има много голямо стойностно изражение.

Силия почувства, че я побиват тръпки, но веднага съобрази, че има полза от подкрепа даже и на погрешни основания. Тя се учудваше на поведението на Етъридж, когото знаеше като приятел и съюзник на Винсънт Лорд и понякога прокарваше в съвета мненията на директора на научните изследвания, както много отдавна бе установил Сам. Лорд знаеше за Доктрината „Фелдинг-Рот“, бе му известно, че тя се обсъжда на това заседание и почти сигурно двамата с Етъридж бяха разговаряли за нея. В такъв случай… дали подкрепата, която получаваше сега, не бе един заобиколен начин Лорд да се извини на Силия за погрешната си позиция по отношение на монтаина? Тя бе убедена в едно — че никога няма да разбере истината.

Членовете на дирекционния съвет продължиха да разискват главно върху въпроса как доктрината ще влезе в сила. Решаваща дума в това отношение имаше царят на сътрудничеството с телевизията и радиото Оуен Нортън.

Поглеждайки към Силия от другия край на масата, Нортън, който бе отпразнувал преди няколко дни своя осемдесет и втори рожден ден, сухо отбеляза:

— Може би сте разбрали, госпожо Джордан, че най-сетне започваме да уважаваме вашата женска мъдрост. Само мога да изкажа от мое и от името на другите като мен съжаление, че ни трябваше толкова време, за да проумеем тази истина.

— Сър, вие превърнахте днешния ден в мой празник! — отвърна Силия, дълбоко убедена в думите си.

Подложената на гласуване доктрина — документ, отразяващ официалната политика на компанията, бе приета единодушно.

Ефектът на Доктрината „Фелдинг-Рот“ бе значителен, макар че Силия очакваше сред широката публика да бъде по-голям.

С малки изключения лекарите я харесаха. Един гинеколог писа:

„Бъдете любезни да ми изпратите още няколко екземпляра, един от които ще закача в рамка на стената в кабинета си. Имам намерение да я посочвам на всяка бременна пациентка, разочарована, че не я обслужвам както трябва, щом не съм й дал рецепта за някакъв палиатив, без който според мен би се чувствала по-добре.

С високоетичната си позиция вие вдъхнахте нови сили на някои от нас, които не са на мнение, че има лекарство за всяка болка. Желая ви големи успехи!“

Допълнителни екземпляри от доктрината бяха изпратени и на този лекар, и на много други, които поискаха.

Лекарите, които изразиха несъгласие, изтъкнаха, че те, а не фармацевтична компания би трябвало да съветват пациентите какви лекарства да вземат или да не вземат и кога. Ако се съдеше обаче по общия брой на получените писма, опозицията бе незначителна.

Доктрината „Фелдинг-Рот“ бе широко използвана в рекламната дейност на компанията, макар и ограничена само в рамките на медицинските и научните списания. Отначало Силия предпочиташе да се пускат реклами във вестниците и в популярната периодика, но я убедиха, че тази практика ще породи неблагоприятно отношение от страна на организираната медицина, която заедно с УХЛ се мръщеше на подобно пряко въздействие върху хората по въпроса за лекарствата по рецепта.

Вероятно по тази причина вестниците отделиха малко внимание на Доктрината „Фелдинг-Рот“. „Ню Йорк таймс“ пусна само едно кратко съобщение от два абзаца между финансовите си новини, а „Вашингтон пост“ забута подобна дописка в последните страници на вестника. Други вестници споменаха за доктрината само с по няколко реда.

Телевизията не обърна никакво внимание, въпреки усилията на рекламния отдел да заинтригува продуцентите.

— Ако търгуваме с лекарство, което неочаквано за нас дава вредни странични явления, тия типове от телевизионните новини ни изваждат душата за повече информация — оплака се Бил Инграм на Силия. — Правим ли нещо наистина много полезно, те ни посрещат с прозявка.

— Телевизионната журналистика има опростен подход — каза тя. — Хората там са научени да търсят силното, бързото въздействие и да избягват материали, свързани с много размишления и напрягане на мозъците, понеже им се отнема много програмно време. Нищо, не се безпокой. Понякога подобен подход може да ни помогне.

— Дали ще доживея този момент? — недоверчиво запита Инграм.

Другите фармацевтични фирми взеха различно отношение към Доктрината „Фелдинг-Рот“.

Компаниите, които търгуваха с препарати за бременни, се обявиха открито против доктрината. Представител на една от тях се произнесе: „Евтина реклама, популярност на дребно, нищо повече.“

Други компании намекнаха, че „Фелдинг-Рот“ се опитва да играе ролята на по-голям светец от папата и вероятно ще ощети отрасъла като цяло, макар че не ставаше ясно по какъв начин.

А един-двама конкуренти открито изразиха възхищение.

— Искрено казано — сподели със Силия един изтъкнат бизнесмен от бранша, — ще ми се да бяхме го измислили първи ние.

— В края на краищата става ясно едно нещо — не може да се угоди на всички — сподели тя с Андрю.

— Имай търпение! — настоя той. — Ти извърши едно добро дело и предизвика вълнички, които се разпространяват в концентричен кръг. След време сигурно ще се изненадаш колко далече са стигнали.

Случаят монтаин стана източник на вълнички в други концентрични кръгове. Център на един от тях бе Капитолийският хълм във Вашингтон.

Помощници на един ветеран в Конгреса, сенатора Денис Донахю, цяла година бяха обикаляли насам-натам да ровят около неблагополучията с монтаина и накрая докладваха на шефа си, че това представлява идеален случай за разследване от сенатска комисия. „Идеален“ означаваше привличане на широк обществен интерес, голяма показност и почти сигурно отразяване в телевизионни предавания. Както сенаторът благоволи да припомни на най-близките си политически сътрудници:

— Да не забравяме, че телевизията е там, където са масите и гласоподавателите!

И така, бе съобщено, че сенатската подкомисия за етика в търговията, чийто председател бе Донахю, ще започне разследване в началото на декември във Вашингтон. Свидетелите, заяви сенаторът на една пресконференция през октомври, са вече призовани. Други, които имат информация от първа ръка по въпроса, са поканени да се свържат със сътрудниците на комисията.

Щом чу съобщението, Силия телефонира на Чилдърс Куентин, вашингтонския адвокат на „Фелдинг-Рот“.

— Наистина лоша новина — потвърди той. — Боя се, че на вашата компания и вероятно на вас, като неин главен говорител, госпожо Джордан, предстои тежко изпитание. Ако имате желание да приемете съвета ми, настоявам да започнете подготовка за разследването още сега и то с помощта на юридически консултант. Знам механизма на тези разследвания и ви уверявам, че сътрудниците на Донахю ще изровят и ще изложат на показ всеки неудобен факт или слух, до който успеят да се доберат.

11

Ако думата демагог или „demagogos“ не бе създадена от древните гърци по времето на Клеон, тя щеше да бъде изнамерена по необходимост за сенатора на Съединените щати Денис Донахю. От него по-ярък представител на този род хора нямаше.

Той бе израснал в охолство и привилегии, но постоянно заемаше позата на „син на обикновени хора, истински син на народа“, „здраво стъпил на земята, земен човек“. Това бе напълно фалшива характеристика, но както всичко повтаряно достатъчно често, немалко хора я приемаха за истина и вярваха в нея.

Сенаторът обичаше да се представя и като „защитник на бедните и страдащите, враг на потисниците“. Само той си знаеше дали наистина милее за бедните и страдащите. Тъй или иначе, Донахю ги използваше в свой интерес.

Възникнеше ли някъде някакъв двубой между Давид и Голиат от интерес за репортерите, Донахю светкавично се озоваваше на мястото на събитието и безусловно заставаме на страната на Давид дори когато според здравомислещите хора Голиат бе очевидно прав.

— Има винаги много повече давидовци, а те играят полезна роля в изборите — бе казал един негов сътрудник в минути на неблагоразумна откровеност.

Навярно по същата причина при всеки трудов спор Донахю бе на страната на организираните работници и никога не подкрепяше работодателите, дори ако синдикалните претенции бяха неоснователни.

Той бе открил отрано, че проблемите на труда и безработицата са благодатна почва за един амбициозен политик. Точно затова в периоди, когато броят на безработните надвишаваше нормалните граници, сенаторът отиваше при дългите опашки пред бюрата за трудоустрояване и заговаряше чакащите. Той даваше вид, че проявява интерес „да добие лични впечатления как се чувстват безработните“ — една възвишена цел, която би се понравила всекиму. Бе доста странно, че средствата за масова информация винаги научаваха предварително за благородните намерения на сенатора — телевизионни екипи и фотожурналисти го очакваха на мястото на събитието. Добре познатият му образ с маска на най-трогателно милосърдие, докато разговаряше с безработните, се появяваше в телевизионните новини още същата вечер, а във вестниците — на другата сутрин.

Търсейки други поводи за кокетиране с „обикновения човек“, сенаторът наскоро бе открил нова благодатна възможност — обяви се против правото на деловите среди да ползват самолетен билет първа класа, цената на който спадаше към необлагаемите финансови средства на съответната фирма. Ако някой иска подобна привилегия, нека си я плати от джоба, настояваше той, а не да прехвърля разхода на гърба на данъкоплатците. Донахю внесе за обсъждане в Сената проекторешение, с което да се отмени това право, макар да съзнаваше, че инициативата му ще отмре в дебрите на законодателните процедури.

Средствата за масова информация грижливо отразяваха тези негови маневри. Сенаторът си науми, когато пътува със самолет, да си взема билет туристическа класа и всеки път предварително уведомяваше журналистите. Разбира се, никой пътник даже от първа класа не бе обкръжаван с такова изключително внимание както изтегналия се на креслото в туристическа класа Донахю. Той „пропусна“ да даде гласност на една подробност — че повечето от пътуванията му бяха с луксозен частен самолет, нает чрез фонда на семейния тръст или предоставен от приятели.

Денис Донахю бе нисък, набит, с детинска физиономия и затова изглеждаше по-млад от възрастта си — вече четиридесет и девет години. Беше пълен, без да е дебел, или както той се изразяваше, беше „удобно тапициран“. Повечето време, особено пред хората, той „излъчваше“ дружелюбие с дежурна усмивка на уста. Стремеше се да изглежда небрежен в облеклото и прическата си, за да бъде в тон с образа на „обикновения човек“.

Макар че обективните наблюдатели съзираха в Донахю истинския му лик на опортюнист, той се нравеше на много хора, не само негови партийни съмишленици, но и опоненти. В това отношение му помагаха чувството за хумор и качеството му да носи шега. А също така и умението да бъде интересен събеседник.

Последното от своя страна го правеше привлекателен в очите на някои жени и Донахю не пропускаше да се възползва от подобни шансове, макар че имаше стабилен брак и често го виждаха заедно със съпругата и децата му.

Такъв бе сенаторът Денис Донахю, който в първия вторник на месец декември, точно в десет часа, удари с чукчето, за да открие заседанието на сенатската подкомисия за търговска етика, и обяви, че ще направи кратко изявление.

Подкомисията се бе събрала в зала СР 253 на старата сграда на Сената. Обстановката внушаваше респект. Председателят и колегите му сенатори бяха заели места на подиум на обърната в полукръг към свидетелите и публиката маса. Три големи прозореца гледаха към градината и фонтана в двора на Сената. При една от стените имаше отворена камина с мраморен корниз. Върху бежовите завеси бе изобразен гербът на Съединените американски щати.

— Всички, които сме тук в залата, имаме представа за ужасната трагедия в света, засегнала дечица, чиито мозъчни и други функции са били нарушени явно от действието на едно доскоро предписвано и продавано в нашата страна лекарство — започна Денис Донахю, четейки предварително подготвен текст. — Нарича се монтаин.

Сенаторът говореше авторитетно и убедително. Стотината присъстващи в залата го слушаха с внимание. Към него бяха насочени телевизионни камери. В заседанието участваха още осем сенатори — петима от неговата партия на мнозинството и трима от опозиционната партия. Отляво на председателя седеше Стенли Ърбах, главен съветник на подкомисията, бивш областен прокурор в Бостън. Зад сенаторите се намираха петнайсетина сътрудници от апарата на подкомисията — някои седнали, други прави.

— Целта на това разследване е да се изясни кой носи отговорност за поредицата нещастни случаи и дали…-продължаваше Донахю.

Силия, записана да свидетелства първа, слушаше скалъпеното по предварителна схема встъпително слово. Тя седеше на покрита със зелено сукно маса, а до нея беше нейният изискан съветник Чилдърс Куентин. Тя бе успяла да го убеди да приеме тази извънредна услуга, подчертавайки, че „сега няма друг адвокат, който да знае за монтаина повече от вас и аз вярвам в съветите ви“.

Съветът му за този ден бе конкретен и категоричен:

— Опишете всички факти, колкото е възможно по-откровено, ясно и кратко. И не се опитвайте да блеснете с ума си или да наберете повече точки от Денис Донахю.

Последната му препоръка бе в отговор на желанието й да посочи, че преди повече от две години, когато УХЛ задържаше според някои мнения неоснователно разрешението за продажба на монтаин в Съединените щати, Донахю протестира против забавянето, като го нарече „съвършено смешно“.

— В никакъв случай! — бе откликнал Куентин. — Първо, сенаторът със сигурност си спомня за това, а пък и неговите сътрудници няма да пропуснат да го подсетят и той ще е готов да реагира по удобен за него начин. Вероятно ще каже, че е станал жертва на внушенията на компанията или нещо подобно. И второ, ще предизвикате неговата неприязън, което е изключително неразумно.

По-нататък адвокатът обрисува на Силия някои страни от живота във Вашингтон.

— Един сенатор на Съединените американски щати има огромна власт и влияние, в някои отношения даже повече от президента, понеже действията му не бият толкова на очи. Няма министерство, в което да не може да проникне и да постигне целта си, при условие че не издевателства и не нарушава закона. Отговорни хора в правителството и извън него се надпреварват да правят услуга на сенаторите, дори ако тя би навредила на други хора. Това е цяла система от договаряния и в нейните рамки властта на сенатора, която може да има благотворна или унищожителна роля, е най-силният коз. Затова глупаво постъпва всеки, който реши да превърне в свой враг един сенатор на Съединените щати.

Силия бе приела този съвет без никакви колебания и си науми да не го забравя при размяната на реплики с Донахю, когото вече презираше.

Придружаваше я и Винсънт Лорд, седнал от другата страна на Куентин. Силия трябваше да даде показания от името на „Фелдинг-Рот“ и после щеше да бъде подложена на кръстосан разпит. Ролята на директора на научните изследвания бе само да отговаря на въпроси, ако се наложеше.

Сенатор Донахю завърши словото си, позамълча и съобщи:

— Първият ни свидетел е госпожа Силия Джордан, президент на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“, Ню Джързи. Госпожо Джордан, бихте ли желали да представите сътрудниците си?

— Да, сенаторе.

С по няколко думи тя представи Куентин и Лорд.

Донахю кимна:

— Познаваме добре господин Куентин. Доктор Лорд, приятно ни е, че сте сред нас. Госпожо Джордан, предполагам, че сте готова да говорите? Моля, имате думата.

Без да става от мястото си на масата на свидетелите, Силия започна изказването си пред малкия подвижен микрофон.

— Господин председател, уважаеми членове на подкомисията. Преди всичко моята компания би желала да изрази дълбоката си скръб и своите съчувствия към онези семейства, засегнати от трагедията, както правилно отбеляза преди няколко секунди сенатор Донахю, не само у нас, но и в целия свят. Макар и да не са постъпили всички научнообосновани доказателства, нещо, което вероятно ще изисква години, вече няма съмнение, че лекарственото средство монтаин е причина за увреждане на ембриона в утробата на бременни жени, представляващи съвсем незначителен процент от населението и при обстоятелства, които не е било възможно да се предвидят дори след извършените в много голям мащаб изпитания на препарата, първоначално във Франция и след това в други страни, а също и в Съединените щати, преди УХЛ да даде своето официално разрешително.

Силия говореше с ясен, но нисък глас и нарочно избягваше енергичния тон. Текстът на изказването й бе подготвен от няколко души, макар че тя и Куентин имаха решаващо участие. Четейки написаното, Силия добавяше тук-там по някоя фраза на подходящо място.

— Искам да изтъкна от името на моята компания, че тя е съблюдавала законните разпоредби по всички въпроси, свързани с монтаина, на всички етапи на изпитание, разпространение и отчитане действието на препарата. Всъщност когато се изразиха сериозни съмнения за неблагоприятно странично явление, компанията ми направи повече, отколкото изисква законът — изтегли монтаина от пазара по своя инициатива, без да чака разпореждане на УХЛ.

Силия направи малка пауза и продължи:

— Сега искам да се върна и да проследя внедряването на монтаина във Франция, където бе разработен от „Лаборатоар Жиронд-Шими“, компания със завиден престиж и дълъг летопис на успешни…

Изложението бе написано много прецизно, без да се влага лично отношение. Това също бе уточнено след обсъждания в централата на „Фелдинг-Рот“ и с Чилдърс Куентин във Вашингтон.

Той бе запитал Силия:

— Как бихте желали да се осветли случаят с вашата оставка във връзка с монтаина?

— Никак — бе отговорила тя. — Оставката ми бе моя лична работа, въпрос на инстинкт и съвест. Сега, след като съм се завърнала в компанията, аз я представлявам и докладвам какво е направила.

— А съвестта ви не участва ли в цялата тази история?

— Тя е още будна и е на мястото си — остро отвърна Силия. — Ако бъда запитана за оставката си, аз ще отговоря честно, с нейния глас. Но просто не желая да проявявам инициатива и да се изкарвам невинна.

Тя припомни на Куентин също така, че оставката й не бе мотивирана с научна обосновка, слабост, която съзнаваше още тогава, и причина да не дава гласност на случая.

Силия продължаваше изказването си пред сенатската подкомисия:

— До получаване на съобщение от Австралия през юни 1976 година не бяха възниквали никакви съмнения в безопасността на монтаина. Дори тогава нямаше причини за безпокойство, понеже разследването от страна на австралийското правителство…

Тя проследи стъпка по стъпка целия случай с монтаина. След като бе говорила четиридесет минути, Силия завърши с думите:

— Компанията ми се съобрази с изискването в призовката на подкомисията и представи документи в подкрепа на всичко, което чухте. Готови сме да сътрудничим във всяко отношение и да отговаряме на въпросите ви.

Те започнаха веднага. Пръв запита съветникът на подкомисията Стенли Ърбах, човек с издължено лице и тънки устни, който създаваше впечатление, че се усмихва само в много редки случаи.

— Госпожо Джордан, вие споменахте за първото съобщение от Австралия, което е породило евентуални съмнения по отношение на монтаина. Това е било седем или осем месеца преди компанията ви да пусне лекарството на пазара в Съединените щати. Така ли е?

Тя пресметна наум.

— Да.

— Във вашето изложение бяха споменати още две неблагоприятни съобщения — едно от Франция и друго от Испания — и двете са се получили преди компанията ви да започне да продава монтаин в Съединените щати. И това е така, нали?

— Не съвсем, господин Ърбах. Нарекохте ги неблагоприятни съобщения. По онова време те бяха твърдения, проверени в „Лаборатоар Жиронд-Шими“ и отхвърлени като необосновани.

Юристът направи нетърпелив жест:

— За да не се хващаме за думите, не ви запитвам: бяха ли съобщенията в подкрепа на безопасността на препарата?

— Не, и навярно мога да спестя малко от времето ни. В лекарствения бизнес изразът „неблагоприятни съобщения“ има строго определено значение. В този смисъл получените от Франция и Испания съобщения не бяха такива.

Ърбах въздъхна:

— Ще се съгласи ли свидетелката с израза „критични съобщения“?

— Мисля, че да — Силия почувства, че й предстои много сериозно изпитание.

Сенатор Донахю се намеси:

— Въпросът на съветника е съвсем ясен. Знаехте ли вие, имам предвид вашата компания, за тези три съобщения преди монтаинът да бъде пуснат в продажба у нас?

— Да, знаехме.

— И въпреки това лекарството започна да се продава?

— Сенаторе, при пускането на всяко ново лекарство има винаги отрицателни мнения. Те трябва да бъдат внимателно проверени и преценени…

— Моля, госпожо Джордан, не бих желал да слушам лекция върху практиката на лекарствената индустрия. Въпросът ми изисква просто „да“ или „не“. Повтарям: След като знаеше за тези съобщения, вашата компания започна ли да продава монтаин на бременните в Америка?

Силия се поколеба.

— Чакаме, госпожо Джордан!

— Да, сенаторе, но…

— Отговорът „да“ е достатъчен — Донахю кимна на Ърбах. — Продължавайте.

— Нямаше ли да бъде по-добре и по-разумно „Фелдинг-Рот“ да извърши по-обстойна проверка на тези съобщения и да отложи пускането на монтаина на пазара? — запита съветникът на подкомисията.

Силия си помисли с горчивина — точно това бе нейното становище, станало причина да си подаде оставката. Съзнавайки обаче ролята си в настоящия момент, тя отговори:

— В ретроспекция, да. Разбира се. Но по онова време компанията се опираше на научни доводи.

— Чии доводи?

Тя поразмисли, преди да отговори. Естествено ставаше дума за доводите на Винсънт Лорд, но тя искаше да постъпи коректно:

— На нашия директор на научните изследвания, доктор Лорд. Но той разчиташе на изглеждащите тогава автентични данни, получени от „Жиронд-Шими“.

— Ще запитаме за това доктор Лорд по-късно. Междувременно… — Ърбах погледна бележките си. — Имаше ли решението на компанията да пусне без отлагане монтаина на пазара въпреки неблагоприятните… извинете критичните съобщения, някакво отношение към въпроса за очаквани печалби?

— Печалбите винаги са фактор…

— Госпожо Джордан! Да или не?

Силия въздъхна. Имаше ли полза? Всеки въпрос бе клопка, насочваща към предварително уточнено заключение.

Тя потвърди:

— Да.

— Бяха ли тези печалби от жизнено важно значение за вашата компания?

— Така се предполагаше, да.

— Какъв бе очакваният размер на печалбата от монтаина?

Безпощадните преднамерени въпроси продължаваха. Да, тя намери време да се запита дълбоко в себе си: дали бяха толкова несправедливо преднамерени, щом почти докосваха истината? Нима до неотдавна тя самата не бе си задавала подобни въпроси? Не бе ли ирония на съдбата, че тя се явява тук вместо Сам Хоторн, на когото трябваше да се задават тези въпроси, а той вече не е между живите? За пръв път, след като се завърнаха от Хавай, тя си спомни тревожното предупреждение на Андрю: „Ако се върнеш… бъркотиите и отговорностите, свързани с монтаина, ще се стоварят на гърба ти.“ Както често се случваше, Андрю бе прав.

Нейното изтезание бе прекъснато от обедната почивка. Донахю й каза:

— Госпожо Джордан, вие сте свободна, но ви моля да бъдете на разположение за допълнителни въпроси.

И обръщайки се към всички, обяви:

— Следващият свидетел ще бъде доктор Винсънт Лорд.

12

Куентин и Силия решиха да обядват на задната седалка в автомобила, който ги чакаше пред старата сграда на Сената.

— Възможно най-бързо и най-далеч от хорските очи-бе казал Куентин, когато предлагаше там да хапнат сандвичи и да пийнат кафе от термоса.

Лимузината бе паркирана на Джеферсън Драйв, недалеч от Смитсоновия институт. Край нея крачеше напред-назад униформеният шофьор.

Поканиха и Винсънт Лорд на обяда в колата, но той отказа, понеже имал друг ангажимент.

— Успяха да ви очернят, искам да кажа вас лично — сподели Куентин и добави: — Как се чувствате след всичко това?

Силия направи недоволна гримаса:

— Как би се чувствал всеки друг на мое място? Не ми е приятно.

— Цялата тази история е само тактика — адвокатът опита от още вдигащото пара кафе. — За всяко разследване от този сорт, всъщност чиста политическа маневра, е необходимо да се набеди един главен виновник. Спрели са се на вас, понеже представлявате „Фелдинг-Рот“. Аз обаче бих могъл да направя нещо за известна промяна.

— Какво?

— Нека най-напред да ви дам малко предварителна ориентация. Донахю и сътрудниците му знаят за вашето становище против монтаина, изразено пред ръководството на компанията, и за оставката ви по същия повод. Няма начин да не са научили. Те действат много прецизно. Вероятно знаят също условията, които сте поставили при вашето завръщане на работа и със сигурност им е известна Доктрината „Фелдинг-Рот“ и че вие сте нейният автор.

— Тогава защо…

— Изслушайте ме. Също така опитайте да се поставите на тяхно място — Куентин кимна към група туристи, които надничаха в лимузината, и после отново се обърна към Силия. — Защо хората на Донахю да изтъкват вашите заслуги? А дори и да бяха го сторили, към кого щяха да насочат критиката си? Естествено не към оня, който не е между живите.

— Мисля, че разбирам всичко това и знам, че е, както казахте, политическа маневра — призна Силия. — И все пак нима истината няма никакво значение?

— Ако бях адвокат на противната страна, щях да ви отговоря следното: Да, истината винаги е от значение — а за монтаина тя се свежда до направеното фактически от „Фелдинг-Рот“ — пусна го на пазара и носи отговорност за това. Що се отнася лично до вас, да, вие действително си подадохте оставката. Но после пак се върнахте в компанията и с това решение поехте вашия дял от отговорността за монтаин, даже след свършен факт — Куентин се усмихна тъжно. — Разбира се, мога да оспоря всичко това от противоположна позиция с еднаква степен на убедителност.

— Адвокати! — засмя се насила тя. — Вярват ли изобщо в нещо?

— Човек се опитва да вярва. Макар че постоянната двойнственост е рискът на нашата професия.

— Казахте, че бихте могли да направите нещо? Какво по-точно?

— Някои членове на комисията от партията на малцинството в Конгреса са настроени добре към вашия бранш. Те имат и свой съветник в комисията. Досега никой от тях не е говорил и сигурно няма да вземат думата, за да не се създаде впечатление, че са в защита на монтаина — една невъзможна позиция. Но един от тях, ако го помоля, би могъл да постави въпроси за вашето лично становище и по този начин да разкрие пред публиката вашия образ в положитена светлина, а не в тези ужасни краски.

— Това ще помогне ли на „Фелдинг-Рот“?

— Не. Навярно обратното.

— В такъв случай нека да изоставим тази идея — с примирение каза Силия.

— Щом настоявате — мрачно отвърна адвокатът. — Това си е лично ваш въпрос.

В началото на следобедното заседание Винсънт Лорд придърпа подвижния микрофон пред себе си.

Ърбах пак започна с въпроси и най-напред го помоли да запознае присъстващите с научната си дейност. После съветникът на подкомисията се насочи към ранните етапи на работата по монтаина. Лорд отговаряше на всички въпроси уверено и спокойно.

След около петнайсет минути Ърбах запита:

— Когато наближи монтаинът да се пусне на пазара в Съединените щати и съобщенията от Австралия, Франция и Испания бяха вече известни на компанията, препоръчахте ли отлагане?

— Не, не препоръчах.

— Защо?

— В този стадий на процеса, отлагането би трябвало да е въпрос на ръководството. Като директор на научните изследвания задачите ми се ограничават в научната сфера.

— Моля, ще обясните ли по-подробно това?

— Разбира се. Задължението ми бе да дам научна преценка на наличната по онова време информация, представена от „Лаборатоар Жиронд-Шими“. В нея не намерих основание да препоръчам отлагане.

Ърбах настоя:

— Вие си послужихте с израза „научна преценка“. Ако оставим науката настрана, тези три съобщения не предизвикаха ли у вас някакво чувство, някаква инстинктивна реакция?

Лорд за пръв път се поколеба преди отговора си.

— Може би са предизвикали.

— Може би или безсъмнено са предизвикали?

— Е, изпитвах известно притеснение, но то нямаше нищо общо с науката.

Силия, която не следеше внимателно разпита, изведнъж се съсредоточи.

Ърбах продължаваше:

— Ако ви разбирам правилно, доктор Лорд, вие сте били изправен пред нещо като дилема?

— Е, да.

— Дилема между науката, от една страна, и от друга — вашето „притеснение“, използвам вашия израз, като човек. Така ли е?

— Предполагам, че можете да го кажете така.

— Това не е въпрос на предполагане, доктор Лорд, нито пък зависи от онова, което ще кажа аз. Важното е какво казвате вие?

— Е… да, бих казал така.

— Благодаря ви — съветникът на подкомисията погледна бележките си. — Отговорете само за вътрешния протокол, докторе, след като четохте информациите, за които стана дума, поддържахте ли идеята за пускането на монтаина на пазара?

— Не, не я поддържах.

Всичките му отговори нахлуха в главата на Силия. Лорд лъже. Той не само се обяви за продължаване работата по монтаина, но гласува за това на заседанието при Сам, пренебрегвайки с презрение съмненията на Силия и молбата й за отлагане.

Сенатор Донахю се наведе над микрофона:

— Бих желал да запитам свидетеля следното: Ако вашата длъжност бе свързана с управленчески, а не само с научни функции, доктор Лорд, щяхте ли да препоръчате отлагане?

Лорд отново се поколеба, после отговори твърдо:

— Да, сенаторе, щях.

Негодник! Силия започна да пише бележка на Куентин. Това не е вярно… После спря. Каква щеше да бъде ползата? Да кажем, че оспореше честността на Лорд и последваха дебати с обвинения и отричания. Какво щеше да се промени? При подобно разследване — нищичко. Тя смачка с погнуса листчето, на което бе почнала да пише.

След още няколко въпроса благодариха на Лорд за свидетелските показания и му поднесоха извинения. Той веднага напусна залата. Нито продума на Силия, нито я погледна.

Доктор Мод Стейвли бе следващата свидетелка.

Председателката на движението „Граждани за безопасна медицина“ тръгна с уверена крачка от последните редове в залата и зае място пред един микрофон на свидетелската маса, на известно разстояние от Силия и Куентин. Тя не ги удостои с поглед.

Сенатор Донахю сърдечно поздрави свидетелката и след това Мод Стейвли прочете предварително подготвено изложение. То описваше нейната квалификация, структурата на организацията й, чието седалище бе в Ню Йорк, отрицателното отношение на „Граждани за безопасна медицина“ към фармацевтичните фирми и нейното отрицателно отношение към монтаина още от самото начало.

На Силия не й допаднаха акцентите в изложението и някои намеци, но в себе си призна, че Стейвли говори много професионално и убедително. Ръководителката на „Граждани за безопасна медицина“ имаше приятен вид и бе облечена с вкус както при първата им среща преди две години. Сега тя носеше семпъл, но стилен костюм тайор в кафяво.

По въпроса за монтаина Стейвли заяви:

— За съжаление липсата на средства затрудни нашите протестни акции. „Граждани за безопасна медицина“ не разполага с огромни фондове, възлизащи на милионите долари, които компании като „Фелдинг-Рот“ отделят за реклама, подвеждайки лекарите и обществеността да вярват, че лекарства като монтаина са безопасни, макар и да са получили — както беше с монтаина — сведения за обратното.

Тя поспря и Денис Донахю се намеси:

— Доктор Стейвли, струва ми се, че след като мнението ви за монтаина се оказа правилно, вноските по сметката на организацията ви би трябвало да са се увеличили?

— Да, сенаторе, така е. И се надявам, че след това разследване, което приветствам, те ще се увеличат още повече.

Донахю се усмихна, без да отговори, и доктор Стейвли продължи.

За зла участ на Силия тя спомена и за посещението й в седалището на „Граждани за безопасна медицина“. Това доведе до затруднения, които се надяваше, че ще бъдат избегнати. Въпросът бе повдигнат отново при кръстосания разпит, който водеше Стенли Ърбах.

— На коя дата госпожа Джордан посети „Граждани за безопасна медицина“? — запита той.

Стейвли погледна бележките си:

— На дванайсти ноември 1978 година.

— Каза ли тогава госпожа Джордан с каква цел е дошла да ви види?

— Каза, че иска да разговаряме. Един от въпросите, които засегнахме, бе монтаинът.

— По онова време, предполагам, е имало разрешение на УХЛ за монтаина, но още не е бил пуснат в продажба. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Вярно ли е, че по същото време „Граждани за безопасна медицина“ са полагали големи усилия за отмяна на даденото от УХЛ разрешение?

— Да. Ние действахме много решително и енергично по тази задача.

— Тази ваша решителност и активност за спиране продажбата на монтаина не предизвика ли безпокойство у госпожа Джордан?

— Ами естествено тя не бе очарована. Госпожа Джордан се обяви в подкрепа на монтаина, твърдейки, че е безопасен. Аз, разбира се, не бях съгласна.

— Тя каза ли защо смята, че препаратът е безопасен?

— Много ясно си спомням, че не каза. Тя, разбира се, няма необходимата медицинска квалификация да прави подобни преценки, не че това може да спре алчни търговци като Джордан да не ги правят — в гласа на Стейвли прозвуча нотка на презрение. — Изобщо се изумих, като разбрах колко малко знае тя по тези въпроси.

— Можете ли да ми кажете по-конкретно от какво бяхте изумена?

— Да. Спомняте ли си, че по онова време съдебният процес срещу монтаина в Австралия се следеше от най-широката общественост?

Ърбах се усмихна:

— Предполага се, че аз задавам въпроси, доктор Стейвли.

Тя отвърна също с усмивка:

— Извинете. Исках да изтъкна, че Джордан дори не бе чела протоколите на процеса в Австралия. Тя призна това. А аз настоях да отиде и да ги прочете.

— Благодаря ви, доктор Стейвли. Останахте ли с впечатление, че госпожа Джордан е дошла да разговаря с вас като представител на нейната компания, „Фелдинг-Рот“.

— Съвсем определено да.

— Нека се върнем пак към усилията на вашата организация да отмени разрешението на УХЛ за монтаина. Останахте ли с впечатление, че обезпокоена от действията на „Граждани за безопасна медицина“, „Фелдинг-Рот“ е изпратила госпожа Джордан да ви помоли да не сте тъй настоятелни?

— Ами да. Дойде ми наум подобна мисъл, макар че не мога да го докажа. Ако това е била целта на госпожата, веднага й е станало ясно, че няма начин да я постигне.

Силия слушаше, наблюдаваше я и си мислеше — за разлика от Винсънт Лорд Мод Стейвли не лъже. Но предаването на всеки разговор може да представи нещата съвсем различно, в зависимост от подбора на фактите, тона на гласа и поставените акценти, съчетани със съответни мнения!

Сенатор Донахю с листове в ръка заговори пред микрофона си:

— Доктор Стейвли, в ръката си държа документ, наречен Доктрина „Фелдинг-Рот“. Ако не сте го видели, ще разпоредя да ви се даде един екземпляр.

— Видяла съм го, сенатор Донахю, достатъчно е човек да му хвърли един поглед.

Донахю се усмихна:

— Да разбирам ли, че имате мнение по въпроса? Бихме желали да го чуем.

— Убедена съм, че тъй наречената доктрина е отвратително, безсрамно средство за стимулиране търговията с лекарства; нейните автори са се възползвали от една ужасна трагедия и съчинението им представлява обида за децата и семействата, станали жертви на монтаина.

Пламнала от възмущение и готова да скочи в защита на доктрината, Силия усети, че Куентин хвана ръката й и я задържа да не става от мястото си. С големи усилия тя успя да се овладее, но все още кипеше от гняв.

Сенатор Джафи, член на подкомисията, представител на малцинството в Сената, вежливо отбеляза:

— Но сигурно, доктор Стейвли, щом една компания фактически признава грешката си и обещава, че занапред…

Стейвли отсече:

— Поискахте моето мнение и аз ви го казах. Ако вас подобно празнодумство може да ви подведе, мен не може.

Полуусмихнат, сенатор Донахю сложи листовете на масата.

След още няколко въпроса благодариха на доктор Стейвли и също така й поднесоха извинения.

Бе съобщено, че първият свидетел на следващия ден ще бъде доктор Гидиън Мейс от УХЛ.

Същата вечер, когато Силия се бе прибрала в апартамента си в хотел Медисън, телефонът иззвъня. Обаждаше се Джулиет Гудсмит — каза, че е във фоайето. Силия я покани да се качи при нея и я посрещна със сърдечна прегръдка.

Дъщерята на Сам и Лилиан имаше вид на по-стара от двайсет и трите си години и това не изненада Силия. Беше отслабнала много. Тя я покани да вечерят заедно, но Джулиет отклони предложението.

— Дойдох само защото съм във Вашингтон при една приятелка и четох във вестниците за това разследване-каза Джулиет. — Несправедливи са към теб. Ти беше единственият човек в компанията, който имаше правилна преценка за това гадно лекарство. Всички останали бяха отвратителни, алчни, а сега пък наказват теб.

Те бяха седнали една срещу друга и Силия кротко й каза:

— Не беше и не е точно така.

И обясни, че сенатор Донахю и неговите сътрудници са я взели на прицел, защото тя е отговорният представител на „Фелдинг-Рот“, а личните й позиции не са оказали никакво отражение върху търговията с монтаин.

— Главното е, че Донахю се стреми да изкара „Фелдинг-Рот“ обществен враг — отбеляза Силия.

— Сигурно има право, компанията наистина е обществен враг! — каза Джулиет.

— Не, не мога да приема подобно нещо! — твърдо възрази Силия. — Компанията допусна голяма грешка с монтаина, но е правила много добри неща в миналото и занапред ще се стреми към същото.

Даже в момента тя с вълнение мислеше за оптимистичната перспектива на пептид 7 и хексин W.

— Освен това каквато и грешка да е допуснал твоят баща, той плати за нея много скъпо и епитетите „отвратителен“ и „алчен“ не му подхождат. Той бе добър човек и направи онова, което по онова време мислеше, че е правилно.

— Как мога да повярвам на думите ти? — отвърна Джулиет. — Той ми даде тия хапчета, без да спомене, че не са одобрени.

— Опитай се да простиш на баща си — настоя Силия. — Ако не го направиш, няма да постигнеш нищо — той е мъртъв — и някой ден ще ти бъде още по-мъчно.

Джулиет поклати глава, а Силия добави:

— Сигурна съм, че с течение на времето ще се съгласиш с мен.

Тя бе сигурна, че е по-добре да не пита за сина на Джулиет, който навършваше две години в един институт за безпомощни и неизлечимо болни, където щеше да остане до края на живота си. Но вместо това запита:

— Как е Дуайт?

— Развеждаме се.

— О, не! — Силия бе потресена. Още от деня на сватбата им тя бе дълбоко убедена, че двамата ще се радват на здрав и траен брак.

— Всичко беше чудесно, докато нашето бебе навърши няколко месеца — обясни Джулиет с глух, отпаднал глас. — После разбрахме какво се е случило и защо и вече нищо не бе в състояние да ни задържи заедно. Той се озлоби към баща ми повече от мен. Искаше да съди „Фелдинг-Рот“ и татко — лично, да ги разобличава пред съда, сам той да води делото. Аз в никакъв случай не можех да се съглася с това.

— Да, наистина. Щеше да опропасти всичко — съгласи се Силия.

— После се опитахме да заживеем отново както преди — тъжно допълни Джулиет. — Но не ни потръгна. Вече не бяхме същите. Затова решихме да се разведем.

Повече нищичко не можеше да се каже. Колко мъки и трагедии, неизвестни за другите хора, бе причинил монтаинът, мислеше Силия.

13

От всички свидетели, призовани по случая монтаин пред сенатската подкомисия за търговска етика, най-тежки минути преживя доктор Гидиън Мейс.

В един драматичен момент по време на кръстосания разпит на Мейс сенатор Донахю насочи обвиняващо към него показалеца си и гръмогласно, подобно на Йехова, предупреди:

— Вие, в качеството си на представител на правителството и на цялата негова предохранителна система сте позволили с този бич да се нанасят удари върху американски жени и още безпомощни, неродени деца. Не се надявайте, че ще излезете от тая зала невредим и неразобличен! И не очаквайте, че угризенията на виновната ви съвест няма да продължат до последния ден от живота ви!

Няколко минути преди това за изумление на всички, които чуха, Мейс призна, че когато е обмислял да препоръча на УХЛ одобряване на монтаина, е имал много сериозни съмнения за препарата, породени от първите публикации в Австралия. Съмнения, които никога не го били напускали.

Ърбах, който водеше кръстосания разпит, почти изкрещя:

— Тогава защо го одобрихте?

Мейс отговори емоционално, но неубедително:

— Аз… Аз просто не знам.

Този възможно най-нелеп отговор предизвика у присъстващите вълна от недоверие и ужас, а след миг и тирадата на Донахю.

Дотогава, макар и явно нервен, Мейс се владееше и беше в състояние да дава обяснения за действията си като специалист на УХЛ, определен да проучи молбата за новото лекарство монтаин и да даде становище по него. Той започна с кратко изложение и описа огромния обем на представената от „Фелдинг-Рот“ информация — 125 000 страници в 307 тома, и последвалите данни от разни запитвания по същата молба — като главна причина за закъснялото решение. На запитванията, отбеляза Мейс, в края на краищата се получиха задоволителни отговори, но не спомена австралийския инцидент, за който стана дума в допълнителните въпроси.

Точно при тези въпроси Гидиън Мейс от вълнение внезапно изпадна в безпомощност и направи ужасното признание — „Аз просто не знам.“

Несъстоятелността на тази позиция бе съвсем ясна за Силия, но тя съчувстваше на Мейс от съжаление, че върху плещите му бе стоварена несправедливо голяма вина. По-късно тя сподели това с Чилдърс Куентин.

— В някои случаи английската система за одобряване на лекарствени средства се оказва несъмнено по-добра от нашата — отвърна адвокатът.

На нейния въпрос защо, Куентин обясни:

— Във Великобритания Комисията по безопасността на лекарствата представя своето становище на министъра на здравеопазването и той дава разрешение за новото лекарство. Естествено министърът се съветва и с чиновници, но той носи отговорността, и ако стане беля, той и само той дава обяснения в парламента и поема цялата вина. Никога един министър в английското правителство няма да допусне подобно страхливо измъкване от отговорност, както се получава тук — да остави един чиновник от рода на Мейс да идва на Капитолийския хълм да дава обяснения и да поема цялата вина. Ако ние имахме същата силна нравствена система, пред Донахю щеше да бъде изправен министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. А къде е той сега? Сигурно се спотайва в кабинета си или пък за по-удобно е отишъл извън града.

Куентин съзираше още една слабост в системата на Съединените американски щати.

— Както виждате, хората от УХЛ са свръхпредпазливи, пазейки се да не стигнат до разследване от комисия на Конгреса, където могат и на кръст да ги разпънат. Затова вместо да одобряват лекарствата за продажба, те си правят безкрайни проучвания и изчакват, понякога прекалено дълго. Известна предпазливост, и то голяма, несъмнено е необходима, но прекалената предпазливост може да има неблагоприятни последици, да забави развитието на медицината, лишавайки лекари, болници и пациенти от нови форми на лечение и друга помощ, които са им крайно необходими.

След като мъките на Гидиън Мейс най-после свършиха и бе обявена почивка, Силия изпита известно облекчение. Под влияние на изпитаното по-рано съчувствие, тя стана и отиде при представителя на УХЛ.

— Доктор Мейс, аз съм Силия Джордан от „Фелдинг-Рот“. Просто искам само да ви кажа…

Тя спря слисана, втрещена. Щом спомена името „Фелдинг-Рот“, лицето на Мейс се изкриви от неистова, зверска омраза, каквато Силия не бе виждала през целия си живот. С искрящи очи и стиснати зъби той изсъска:

— Настрана от мен! Чувате ли? Вече никога, никога не се приближавайте до мен!

Преди Силия да се окопити и да отговори, Мейс се обърна и се отдалечи.

Куентин, който бе наблизо, полюбопитства:

— Това пък какво беше?

Потресена, тя отговори:

— Не знам. Всичко стана, щом споменах името на компанията. Сякаш обезумя, като го чу.

— Тъй ли? — Адвокатът вдигна рамене. — Доктор Мейс не обича производителите на монтаин. Това е логично.

— Не, има нещо друго. Сигурна съм.

— На ваше място никак не бих се вълнувал.

И все пак тази яростна омраза продължи да тормози и озадачава Силия до вечерта.

Винсънт Лорд остана във Вашингтон още един ден и Силия поиска да й даде обяснение за свидетелските си показания миналия ден. Разговаряха в нейния хотелски апартамент. Тя направо го обвини, че лъже, и запита:

— Защо?

За нейна изненада директорът на научните изследвания потвърди с разкаяние в гласа:

— Да, права сте. Съжалявам. Бях нервен.

— Не изглеждахте нервен.

— Не е необходимо да се показва, но всички тези въпроси ме потиснаха. Чудех се какво е известно на тоя Ърбах?

— Какво би могло да му е известно?

Лорд се колебаеше, търсеше отговор.

— Предполагам, че нищо повече от онова, което знаем всички. Както и да е, струва ми се, отговорих тъй, че въпросите да свършат по-бързо и да си изляза.

Обяснението не удовлетвори Силия.

— Защо вие ще трябва да излизате по-рано от останалите? Вярно, за всекиго е неприятно, включително и за мен, и всички чувстваме за свой дълг да отговорим. Нищо незаконно обаче не е имало във връзка с монтаина — тя спря от една внезапна мисъл — или е имало?

— Не! Разбира се, не.

Отговорът му обаче закъсня с една секунда и беше сякаш прекалено категоричен.

Силия си спомни думите на Сам в един техен разговор: „Има нещо… нещо, което ти не знаеш.“

Тя го погледна изпитателно:

— Винс, има ли нещо, дори и най-незначително, за монтаина и „Фелдинг-Рот“, което не ми е казано?

— Кълна ви се — нищо! Какво може да има?

Той пак лъжеше. Силия го чувстваше. Също така бе убедена, че каквато и да е била тайната на Сам, тя не е умряла с него и че Лорд я знае.

За момента обаче не можеше да направи нищо повече.

Подкомисията заседава четири дни за изслушване на свидетелски показания. Като свидетели се явиха и двама лекари-невролози, преглеждали бебета, пострадали от монтаина. Един от тях бе посетил болници в, Европа, за да изучава такива случаи, и показа диапозитиви на засегнати деца.

На пръв поглед нищо не издаваше, че те не са нормални. Повечето от тях обаче лежаха и специалистът обясни:

— И за най-малкото движение им е необходима помощ. Освен това през зародишния период са получили сериозни мозъчни увреждания.

Някои детски личица бяха красиви. Едно от пострадалите деца, по-голямо от другите, бе момченце на две години. Подкрепяно от скрита зад гърба му ръка, то гледаше във фотокамерата като че ли с одухотворени очи, но с безизразно лице.

— Това дете никога не ще мисли като вас и мен и почти сигурно няма да съзнава какво става около него — каза неврологът пред смълчаните зрители.

На Силия й се стори, че това детско лице прилича много на Брус като бебе, преди шестнайсет години. Да, Брус, който преди няколко дни им бе писал от „Уилямс Колидж“, където учеше тази година:

Добре че намалиха осветлението, помисли Силия и разбра, че и други попиват сълзите от очите си.

Когато лекарят завърши изложението си, гласът на сенатор Донахю издаваше известно смущение. Да, мислеше Силия, въпреки неговото важничене и политиканстване той също се вълнува от човешките трагедии.

Но това незначително размекване на Донахю явно бе изчезнало на четвъртия, последен ден от работата на подкомисията, когато Силия бе повторно повикана за показания. Даже в репликите към сътрудниците си сенаторът беше нервен и раздразнителен. Преди да дадат думата на Силия, Куентин й прошепна:

— Бъдете внимателна. По гласа на Донахю ми се струва, че нашият големец е обядвал нещо, което не му е понесло.

Съветникът Ърбах започна да я разпитва по повод на другите показания, свързани с нейното.

Когато поиска тя да вземе отношение по твърдението на Винсънт Лорд, че би отложил пускането на монтаина, ако той носеше отговорност, Силия обясни:

— След това разговаряхме с доктор Лорд. Онова, което аз си спомням, се различава от неговите показания, но не виждам смисъл да ги оспорвам, тъй че нека да останат в сила.

Във връзка с нейното посещение в централата на „Граждани за безопасна медицина“ Силия каза:

— Има различия в тълкуването на фактите. Аз отидох да видя доктор Стейвли импулсивно и с приятелски намерения, убедена, че можем да научим нещо една от друга. Това не се постигна.

Ърбах запита:

— Отидохте там, за да говорите за монтаина ли?

— Не специално.

— Но обсъждахте този въпрос, нали?

— Да.

— Имахте ли намерение да убедите доктор Стейвли и „Граждани за безопасна медицина“ да прекратят или да ограничат кампанията си за отмяна на даденото от УХЛ разрешение за монтаин?

— Не. Никога не съм имала такава цел.

— Беше ли вашето посещение официално, от името на вашата компания?

— Не. Всъщност никой друг от „Фелдинг-Рот“ не знаеше за решението ми да посетя доктор Стейвли.

Донахю, седнал до Ърбах, изглеждаше недоволен.

— Това верни отговори ли са, госпожо Джордан? — запита той.

— Всички мои отговори са верни — каза тя и засегната добави: — Желаете ли да бъда подложена на детектора на лъжата?

Донахю се намръщи:

— Тук не сте на съдебно дело.

— Извинете, сенаторе, не съм забелязала.

Със сърдит поглед той даде знак на Ърбах да продължи разпита.

Съветникът се насочи към Доктрината „Фелдинг-Рот“.

— Чухте ли, че доктор Стейвли охарактеризира документа като „безсрамно средство за стимулиране на търговията“? — запита той. — Съгласна ли сте с подобна оценка?

— Не, разбира се. Доктрината няма друга освен ясно обявената цел да очертае бъдещата политика на компанията.

— А, да. Убедена ли сте в такъв случай, че тя изобщо няма да има благоприятно отражение върху стимулиране на продажбите на лекарствени средства?

Силия усети, че й се готви клопка, и реши да бъде предпазлива.

— Не съм казвала подобно нещо. Но ако има и такава стойност като един откровен документ, първоначално не сме имали подобно намерение.

Донахю не можеше да си намери място от яд. Ърбах се обърна към него:

— Сенаторе?

Изглежда председателят на подкомисията се колебаеше дали да се намеси. После каза кисело:

— Всичко се свежда до тълкуването, нали? Дали да вярваме на един всеотдаен и самоотвержен човек като доктор Стейвли, или на представителка на една толкова жадна за печалби промишленост, която убива или осакатява хората с препарати, макар че те не са безопасни и това й е добре известно?

Откъм публиката се дочуха възклицания. Дори сътрудниците на Донахю се смутиха, чувствайки, че шефът им е отишъл твърде далеч.

Изоставяйки всякакво благоразумие, Силия злъчно запита:

— Този въпрос към мен ли е отправен, сенаторе, или е всъщност съвсем предубедено, необосновано твърдение, показващо, че сегашното разследване е шарада, решението на която е било известно още преди да влезем в тази зала?

Донахю насочи пръст към Силия със същия маниер, както се беше заканвал на Мейс:

— Искам да предупредя свидетелката, че тук при нас се предвиждат санкции за закононарушение, наречено неуважение към Конгреса!

Без изобщо да се съобразява с препоръките на Куентин, тя избухна:

— Не ме предизвиквайте!

Сенаторът се провикна:

— Нареждам ви да ми обясните тази ваша реплика!

Силия бе оставила всякаква предпазливост далеч зад гърба си. Въпреки молбите на Куентин тя се отдръпна от него и скочи:

— Ето как ще я обясня: дошъл сте тук, за да произнасяте присъда против монтаина, „Фелдинг-Рот“ и УХЛ, вие, същият този, който преди две години протестирахте, че разрешителното за монтаина неоправдано се бави и че това било просто смешно!

— Това е лъжа! Вие извършихте закононарушението, за което ви предупредих — явно неуважение към Конгреса! Такова заявление не съм правил.

Силия изпита дивно чувство на удовлетворение. Донахю беше забравил. И нищо чудно — той бе правил толкова много изявления по толкова много въпроси. А сътрудниците му явно бяха пропуснали да му напомнят, ако изобщо са знаели, какво е казал навремето. Куентин не беше прав нито в едното, нито в другото си предположение.

Пред нея на масата лежеше папка, която до момента не бе отваряна. Донесла я със себе си за всеки случай, Силия извади оттам куп изрезки от вестници, подшити с телбод. Тя се спря на най-горната:

— Публикация във „Вашингтон пост“ от 17 септември 1976 година: „Във връзка с препарата монтаин, сега предмет на проучване от УХЛ, предназначен за бременни жени, сенаторът Денис Донахю днес каза, че липсата на решение на УХЛ «при съществуващите обстоятелства е направо смешно».“

— Същото съобщение публикуват и доста други вестници — допълни Силия. И след няколко секунди продължи: — Има и още нещо, сенаторе.

Тя извади от папката друг материал.

Донахю, с пламнало от гняв лице, грабна чука, но сенатор Джафи от малцинството в Конгреса извика:

— Не, не! Нека госпожата да се изкаже докрай. Искам да я чуя.

— Вие обвинихте нашата промишленост, че убива хора — каза Силия, обръщайки се към Донахю. — Тук разполагам със сведения за вашето участие в гласуването за субсидиране на тютюневата промишленост още от началото на избирането ви в Конгреса — преди осемнайсет години. Оттогава ежегодно сте гласували с „да“ за отпускането на субсидии за тази промишленост. И по този начин сте убили много повече хора с рак на белите дробове, отколкото е „убила“ фармацевтичната промишленост през цялото си съществуване.

Последните й думи заглъхнаха сред буря от викове, един от които на Донахю. Той удари с чука и обяви:

— Закривам заседанието!

14

Разследването, започнало за Силия като мрачно изпитание, поне тъй изглеждаше, завърши като неин триумф.

Същата вечер след бурния й сблъсък със сенатор Донахю телевизионните компании Ей Би Си, Си Би Ес и Ен Би Си във вечерните си предавания показаха почти цялата драматична сцена в подкомисията. Както по-късно писа един критик, „това бе голям театър, а телевизията бе на висота“.

На следващия ден вестниците отделиха също така централно място на новината. „Ню Йорк таймс“ озаглави информацията си:

А „Чикаго трибюн“ предпочете друго заглавие:

Имаше и още един акцент.

В това отношение репортерите от телевизията и печата, без да жалят труда си, бяха свършили доста добра работа. Джулиан Хамънд предаде на Силия дума по дума обяснението на свой познат журналист: „Повечето от нас знаехме за оставката на госпожа Джордан във връзка с монтаина и за настояването й, след като се върна на работа, препаратът да бъде иззет, без да се чака решение на УХЛ. Нямахме обаче ясна представа по какъв начин да използваме тези факти в нашите материали за работата на подкомисията. Оказа се, че запазването им за най-накрая има много по-голям ефект.“

Повечето репортажи след приключване на разследването възвеличаваха Силия за две неща. Първо, напускането на „Фелдинг-Рот“ и завръщането й на работа — сега вече публикувано и известно на всички — потвърждаваше, че тя е личност с високи нравствени качества. Второ, отказът й да представи своята невинност, което щеше да бъде в ущърб на компанията, говореше за изключителна лоялност.

„Уолстрийт джърнъл“ започваше една уводна статия със следните редове:

„Обикновено бизнесът проявява много повече благородство, отколкото се вижда в очите на хората. Колко е хубаво, когато благородството е намерило не само ярък израз, но и широко признание.“

Няколко дни след като се бе върнала от Вашингтон, Силия разговаряше в кабинета си с Джулиан Хамънд. Вицепрезидентът по рекламата, в добро настроение, бе донесъл куп нови изрезки от вестници и ги бе разпръснал върху нейното бюро. Междувременно секретарката съобщи, че е дошъл Чилдърс Куентин.

Силия не беше се виждала с вашингтонския адвокат от последния ден на сенатското разследване. Сега той идваше, за да обсъди с нея още предложения за извънсъдебни спогодби по претенции, свързани с монтаина.

Тя помоли секретарката да го покани.

Куентин й се стори уморен и унил още когато се поздравиха и тя побърза да го покани да седне.

— Тъкмо си тръгвах, господин Куентин — каза Хамънд и посочи изрезките от вестници. — Наслаждавахме се на трофеите от победите.

Това сякаш не направи впечатление на Куентин.

— Така ли ги наричате? — запита той.

— Естествено — отговори изненадан шефът на рекламата. — Не сте ли съгласен?

Адвокатът отбеляза с кисела гримаса:

— Ако мислите така, и двамата сте късогледи.

Силия наруши последвалото мълчание:

— Добре, господин Куентин. Вие имате някакви съображения, нека да ги чуем.

— Всичко това — той посочи изрезките, — а също и предаванията по телевизията са само временно опиянение. След няколко седмици всичко ще се забрави. Този шум вече няма да има никакво значение.

— А какво ще има значение? — запита Хамънд.

— Ще има значение, че вашата компания и лично вие, Силия, сте си спечелили страхотен враг. Аз познавам Донахю. Вие го изкарахте направо глупак. И което е по-лошо — направихте това на негова територия, в Сената, и на всичкото отгоре пред очите на милиони хора. Той никога няма да ви прости. Никога. Ако някой ден му се отдаде възможност да навреди на „Фелдинг-Рот“ или на вас, Силия, ще го направи с голямо удоволствие. Дори ще търси такава възможност — един сенатор на Съединените щати, както ви казах преди време, има доста власт в ръцете си.

Силия почувства, че я облива студен душ. Тя разбираше, че Куентин е прав.

— В такъв случай какво предлагате?

Адвокатът вдигна рамене.

— За момента — нищо. А занапред да бъдете колкото е възможно по-предпазлива. Не допускайте вие или „Фелдинг-Рот“ да стигнете до положение, в което сенатор Донахю би могъл да ви напакости.

15

— Що за човек е госпожа Джордан? — запита Ивон.

Мартин се позамисли, преди да отговори.

— Привлекателна. Силен характер. Интелигентна. Изключително добра в работата си. Пряма и честна, с открити и ясни отношения към хората.

— Вече се притеснявам от срещата си с нея.

Той се засмя:

— Излишно се безпокоиш. Сигурен съм, че ще си допаднете.

Беше петък вечер през юли. Двамата разговаряха в дома на Мартин в Харлоу, където Ивон се бе пренесла преди една година. Тя реши, че плащането на наем за гарсониерата й е съвсем излишен разход.

Из цялата дневна бяха пръснати книги и записки — Ивон се готвеше за изпити, до които оставаха още шест месеца. От една година и половина по настояване на Мартин се бе нагърбила с тази тежка задача. Двамата се надяваха, че тя ще успее да влезе във ветеринарния факултет.

Подготовката й вървеше добре. Беше се заела с голямо желание и сега преживяваше най-щастливите си дни. Радостта й бе завладяла цялата къща, а и Мартин се радваше заедно с нея. През деня Ивон продължаваше да работи в изследователския институт на „Фелдинг-Рот“, а понякога вечер и винаги в съботите и неделите вземаше частни уроци. Верен на обещанието си, Мартин й помагаше и допълваше нейните теоретични занимания със своя практически опит.

Напредъкът на работата в института бе друг повод за радост. След опустошителното нападение на „Спасение животните“, натрупването на нови данни вървеше много по-бързо от очакванията. Всичко бе изцяло възстановено, а освен това работата по пептид 7 бе стигнала до готовност за директорски преглед.

С такава цел следващата сряда в Харлоу щяха да пристигнат Силия и още няколко души от Ню Джързи.

За момента обаче това беше на заден план. Мартин от няколко минути четеше със сбърчени вежди един учебник — Принципи на органичната химия от Мърей.

— Преработен е в сравнение с този, по който четох за моята дисертация. Някои от новите допълнения са излишни. Учиш го, но после няма да ти потрябва.

— За ония систематични наименования на химическите съединения ли говориш? — полюбопитства Ивон.

— За тях, разбира се.

Женевската система на химическите съединения бе съставена от Международния съюз за теоретична и приложна химия, известен под съкращението IUPAC, произнасяно ЮПАК. Целта беше наименованието на всяко химическо съединение да отразява неговата структура. Тъй изооктанът се превърна в 2,2,4-триметилпентан, винената киселина — обикновеният оцет — в етанова киселина, а глицеринът в пропан–1,1,3-триол. За съжаление химиците рядко използваха наименованията на ЮПАК, макар че изпитните комисии изискваха от студентите да ги знаят. Ивон учеше новите наименования заради изпита, а старите — за бъдещата си работа в лабораторията.

— Не използваш ли наименованията на ЮПАК в лабораторията? — запита Ивон.

— Много рядко. Нито можем да ги запомним, нито са пригодени за практическа работа. Няма значение, сега ще те изпитам за старите и за новите.

— Хайде!

Той прочете наименованията на двайсет химически съединения. За едни избираше старите, а за други — новите. Всеки път Ивон казваше успоредния равнозначен термин без грешка.

Мартин поклати глава и затвори книгата.

— Продължавам да се учудвам на паметта ти. И на мен ми се иска да имам такава.

— Заради моята памет ли не ми даваш да вземам пептид 7?

— Отчасти. Не искам да се подлагаш на рискове.

Преди месец той бе окачил обява в института: Търсят се доброволци.

Текстът съдържаше молба до служители, които биха желали да им се инжектира пептид 7 за първата серия Изпитания върху здрави хора, да напишат имената си. Целите и възможните рискове бяха обяснени много подробно. Преди да окачи съобщението, Мартин се записа пръв.

Веднага след него се записа Рао Састри. След няколко дни имаше още четиринайсет имена. Между тях фигурираше и Ивон.

От този списък директорът на института избра общо десет доброволци без нея. Над другия ден тя го запита защо не я включва.

— Може би по-късно. Засега не — отклони я той.

Целта на тези първи изпитания върху хора бе не да се установи положителното действие на пептид 7, а да се изясни има ли вредни странични явления. В един телефонен разговор Мартин обясни на Силия:

— В Англия можем да правим подобни изпитания по наше усмотрение, за разлика от САЩ, където се изисква одобрение от УХЛ.

Двайсетдневното наблюдение на доброволците, които продължаваха да получават ежедневни дози от пептид 7, не отчиташе никакви видими неблагоприятни явления. Мартин беше много доволен, макар че предстояха още изпитания върху хора.

Ивон въздъхна:

— Мечтая да почнат да ми инжектират пептид 7. Той е единствената ми надежда да се избавя от излишните килограми. А, знаеш ли, взела съм пушена херинга за утре.

— Ти си моят ангел! — възкликна Мартин, сияещ от удоволствие.

Пушената херинга бе любимото му ястие, особено в края на седмицата, когато разполагаше с достатъчно време, за да може да й се наслади.

— Утре отивам да видя мама — угрижен каза Мартин. — Татко днес ме предупреди, че според лекарите не й остават много дни.

При нея болестта на Алцхаймер се развиваше бавно, но безмилостно. Преди няколко месеца Мартин я бе преместил в един дом за болни, където душата й безпаметна се носеше на вълните на времето към бездната на смъртта. Баща му продължаваше да живее в малкия, но приятен апартамент, който Мартин бе наел за родителите си скоро след като го назначиха във „Фелдинг-Рот“

— Много ми е жал за нея — каза Ивон и съчувствено докосна ръката му. — И аз искам да дойда, ако не те дразни това, че ще уча в колата.

Решиха да тръгнат веднага след закуска. Той трябваше пътьом да се отбие в кабинета си.

На другата сутрин в института Мартин прегледа пощата, изчете един листинг, излязъл от компютъра предния ден, и отиде при Ивон, която се мотаеше във вивариума.

Бе спряла пред един кафез с няколко плъха и тъкмо възкликваше:

— Ах, похотлив стар дявол!

Мартин се засмя и запита:

— За кого става дума?

Тя се обърна и посочи кафеза:

— Тази тайфа са най-похотливите животинки, които съм виждала през живота си. Напоследък просто не могат да се наситят едни на други. Предпочитат секса пред яденето.

Плъхът, за който се отнасяше възклицанието на Ивон, продължаваше да се чифтосва с една охотно отдаваща му се женска, а в съседния кафез друга двойка плъхове се забавляваше по същия начин.

Директорът на института погледна картоните с написани на машина данни, закачени на всеки кафез. Двете групи плъхове получаваха най-новата, пречистена серия на пептид 7.

— Казваш, че напоследък са станали похотливи? Какво имаш предвид?

Ивон се поколеба, после изведнъж погледна Мартин:

— Предполагам… откакто им се поставят инжекции.

— Това не са млади плъхове, нали?

— Ако бяха хора, сигурно вече трябваше да са пенсионери.

— Навярно е съвпадение — засмя се той. А в себе си се замисли „Дали наистина е така?“

Сякаш отгатнала мисълта му, Ивон запита:

— Какво смяташ да правиш?

— Бих те помолил в понеделник да провериш темпото, с което се размножават инжектираните с пептид 7 плъхове. Интересува ме дали е на средното равнище, или над него.

— Няма нужда да чакам до понеделник. Мога да ти кажа още сега — далеч над нормалното. Макар че до този момент аз не свързвах…

— Недей да свързваш! — прекъсна я рязко той. — Предположенията могат да ни заведат в крива пътека. Просто ми изпрати числените данни, с които разполагаш.

— Добре — съгласи се безропотно тя.

— После оформи две нови групи от по-стари мъжки и женски плъхове. Нека двете групи да са отделени, но мъжките и женските във всяка група да могат да се чифтосват. На едната група ще се инжектира пептид 7, а на другата — няма. Искам да изследваш с компютър поведението на двете групи по отношение на чифтосването и да съпоставиш данните.

— Компютърът не ти казва колко пъти… — изхихика Ивон.

— Предполагам, че не. Но пък ще отчита броя на ражданията.

Тя кимна, но Мартин усети, че вниманието й е другаде.

— За какво мислиш? — запита той.

— Вчера, когато купувах пушената херинга, едно нещо ми направи много странно впечатление. Нали Мики Йейтс е един от твоите доброволци?

— Да.

Йейтс, един от лаборантите, бе най-възрастният доброволец за изпитанията на пептид 7. След станалия преди няколко години инцидент с гилотинирания плъх при посещението на Силия, той бе решил да промени поведението си и да помага на Мартин. Последният му принос бе доброволното участие в програмата за изпитанията на пептид 7 върху хора.

— На пазара срещнах жена му. Тя ми каза, че било много хубаво, дето службата на Мики го подмладява.

— Какво имаше предвид?

— И аз това я питах. Лицето й поруменя и тя ми се довери, че напоследък Мики се чувствал тъй „жизнен и енергичен“ — това бяха нейните думи, просто не й давал мира в леглото.

— Имаше предвид съвсем наскоро ли?

— Да, сигурна съм.

— Преди той не се ли е сещал за подобно нещо?

— Според нея — никак.

— Чудя се защо ти е разказвала тия работи.

— Ти не познаваш добре жените — усмихна се Ивон.

Мартин се позамисли и предложи:

— Хайде да се качваме в колата. Ще разговаряме на път за Кеймбридж.

Отначало слушаха новините по радиото — главно политически. Преди два месеца за пръв път в историята на Великобритания бе избрана жена за министър-председател. Маргарет Тачър и нейното правителство станаха източник на нови инициативи, които още от Втората световна война липсваха в живота на тази нация.

След осведомителния бюлетин Мартин изключи радиото и се върна на непосредствените си проблеми.

— Безпокоя се по повод на нашия сутрешен разговор. Не искам да се вдига много шум по този въпрос. Да не кажеш на някого за чифтосването на плъховете. И не споделяй за новото изследване. Макар че идеята не ми се нрави, налага се да действаме по следния начин — ще пазиш резултатите под ключ, докато ми ги предадеш. И повече никакви приказки за Мики Йейтс и жена му.

— Ще го направя, но не ми е ясно защо се безпокоиш?

— Защото разработихме, надявам се, ценно лекарство, което ще бъде важно средство в борбата против тежки заболявания. Но ако се разчуе, че е нещо като афродизиак, и освен това помага за отслабване — което в края на краищата може да се окаже добро или не дотам добро, е възможно да се случи най-лошото — да се дискредитира всичко, което сме направили, да излезе, че сме преоткрили змийската мас.

— Струва ми се разбирам и след тези обяснения повече няма да си отворя устата. Но ще бъде трудно да спрем другите да говорят.

— Точно от това се боя — мрачно отговори Мартин.

Те пристигнаха в Кеймбридж към единайсет часа. Мартин спря колата пред пансиона за болни, където бе постъпила майка му. Тя лежеше — така прекарваше по-голямата част от времето, а когато се налагаше да стане, я вдигаха. Не си спомняше нищо, дори най-обикновени неща, и както от доста години вече, не проблесна дори светлинка в очите й, когато при нея отиде Мартин.

Изправен пред нея заедно с Ивон, той разбираше, че старицата явно вехне от ден на ден. Тялото й бе съвсем слабо, лицето — изпито, косата — оредяла. Даже в ранните години на нейния залез, когато Силия бе посетила старата им къща в Кайт, все още имаше следи от хубостта й на младини. Сега обаче те бяха изчезнали напълно.

Сякаш болестта на Алцхаймер, която бе съсипала нейния мозък, сломяваше постепенно и тялото й.

— Мечтата ми е да открия нещо, което да предпази хората изцяло или поне частично от този бич. Естествено, ще минат години, докато разберем дали сме успели с нашия проект. И понеже главната ни цел е намиране лекарство против стареенето, не искам нищо друго да обезценява нашето откритие.

— Разбирам те напълно. Особено сега — потвърди Ивон.

Преди, когато Мартин я водеше да види майка му, Ивон я улавяше за ръцете и сядаше край нея, без да продума. Макар да не можеше да каже със сигурност, на него му се струваше, че в такива моменти старата жена чувстваше някаква утеха. Сега Ивон направи същото, но сякаш тази нищожна тръпка на мимолетно общуване този път не се появи.

После отидоха да видят стария Пийт-Смит. Жилището му се намираше на северозапад от града, недалеч от Гъртън колидж. Завариха бащата на Мартин в малкото дворче зад къщата. Около него бяха пръснати сечива, а той се опитваше да дяла с длето и чук малко парче мрамор.

— Предполагам знаеш, че баща ми е каменоделец-каза Мартин на Ивон.

— Да, но не знаех, че още поддържате занаята си, господин Пийт-Смит.

— Ами, хич не го поддържам — възрази старецът. — Дяволските ми пръсти вече не слушат. А рекох все пак да направя надгробен камък на майка ти, сине. Май единственото нещо, което мога да сторя за нея — и поглеждайки Мартин, изпитателно добави: Нали няма значение, дето още не е умряла?

Мартин обгърна с ръка баща си през раменете:

— Няма, тате, няма. А ти имаш ли нужда от нещо?

— Ще ми трябва един по-голям къс мрамор. Макар да е скъпичко.

— Не се притеснявай. Поръчай, каквото искаш и им кажи да изпратят сметката на мен.

Когато Мартин се обърна към Ивон, по лицето й имаше сълзи.

16

— Напълно съм съгласна с теб за възбуждащия ефект — каза Силия на Мартин. — Ако на пептид 7 му излезе име на афродизиак, хората ще го вземат за несериозен препарат.

— Мисля, че ще успеем да запазим това между нас — увери я той.

— Не съм толкова сигурна, макар че ми се иска да излезеш прав.

На втория ден от нейното посещение в Харлоу двамата разговаряха в кабинета на Мартин. Преди това той официално й беше съобщил:

— Бих желал да докладвам, че разполагаме с препарат, който ще бъде ефективен при забавяне на умственото стареене и за подпомагане остротата на възприятията. Имаме достатъчно гаранции за успеха му.

Колко дълъг път е изминат, разсъждаваше Силия, от деня, в който, по указание на Сам, тя бе дошла тук, за да прецени дали да се закрие институтът. И още по-дълъг — от онази паметна първа среща в Кеймбридж между нея, Сам и Мартин.

— Очевидно сте постигнали нещо изключително — отвърна Силия.

Отношенията им бяха хубави, улегнали. Интимният спомен за тяхната любовна нощ остана настрана от разговорите между двамата, дори понякога да се сещаха за него. Той остана в миналото като един хубав миг.

Докато Силия разговаряше с Мартин, придружаващите я петима отговорни служители от централата на „Фелдинг-Рот“ водеха отделни, специализирани дискусии за бъдещето на пептид 7. Обсъждаха се широк кръг проблеми — производството, качественият контрол, суровини и ресурси, разходи, опаковка, управленчески въпроси по реализиране на продукцията — изобщо всички страни на един генерален план за пускане на препарата в продажба и разпространението му из целия свят. Рао Састри, Найджъл Бентли и други специалисти в института отговаряха на въпросите на екипа от Ню Джързи.

Сега трябваше да се вземат много решения за бъдещето на пептид 7, въпреки че предстояха още дванайсет месеца клинични изпитания, а след това и разрешение от правителствените органи в съответната страна. Главната задача бе да се определи размерът на инвестициите за строителство на нов завод, което можеше да се окаже или скъпа, губеща авантюра, или разумно, обещаващо начинание.

Важно бе да се изясни и как ще се прилага препаратът.

— Проучихме този въпрос много внимателно и препоръчваме впръскване през носа — сподели Мартин. — Това е съвременен метод с бъдеще. Занапред все повече лекарства ще се приемат така.

— Да, знам. Същото нещо се говореше и за инсулина. Радвам се, че не сте решили да го произвеждате в ампули за инжекции.

И на двамата бе добре известно, че хората предпочитат хапчета или други форми на лекарственото средство, вместо инжекции, за да им е по-лесно сами да го приемат.

— Прилагането на пептид 7 през носа ще става чрез химически неутрален физиологичен разтвор, смесен с детергент, който осигурява пълноценно абсорбиране — обясни Мартин. — След изпробване на няколко детергента, най-добър, нетоксичен, и най-важното недразнещ лигавицата на носа, се оказа един нов продукт на „Фелдинг-Рот“, пуснат наскоро за продажба в Съединените щати.

Силия с голямо удоволствие запита:

— Искаш да кажеш, че производството на пептид 7 от начало до край ще си остане в наши ръце?

— Точно така — усмихна се Мартин. — Предполагах, че ще се зарадваш.

Нормалната доза, продължи обясненията си той, ще бъде два пъти дневно. Клиничните изпитания във Великобритания започват незабавно и ще се координират от двама новоназначени лекари в института.

— Ще се насочим към възрастова група между четиридесет и шейсет години, въпреки че при специални обстоятелства може и да излезем от тези рамки. Ще изпробваме лекарството и върху пациенти в начален стадий на болестта на Алцхаймер. То няма да ги излекува — не храним никакви илюзии — но може да забави процеса.

Силия на свой ред сподели плановете си за изпитания на пептид 7 в Северна Америка.

— Искаме да започнем колкото е възможно по-скоро. Предварителните формалности и необходимостта от разрешение на УХЛ налагат да се движим малко след вас. Но разликата няма да бъде голяма.

Те продължиха да обсъждат своите оптимистични, вдъхновени проекти.

От дискусиите в Харлоу се стигна до заключението, че най-добрата опаковка за пептид 7 ще бъде малко пластмасово флаконче с бутонче за изпомпване на препарата, а необходимата доза ще се впръсква след еднократно натискане.

Това създаваше възможност за оригинални и интересни решения.

Вероятно „Фелдинг-Рот“ щеше да възложи производството на флакончетата на друга фирма, но окончателното решение трябваше да се вземе в Ню Джързи.

По случай посещението на Силия в Харлоу Мартин я покани на вечеря, на която присъства и Ивон. От деликатност, предположи Силия, той ги заведе не в „Чърчгейт“, а в ресторанта на един нов хотел — „Саксън Ин“.

Отначало двете жени се изучаваха с любопитство, но скоро и независимо от разликата във възрастта — Силия бе на четиридесет и осем години, а Ивон — на двайсет и седем, между тях съвсем естествено се породи приятелство, вероятно защото и двете харесваха Мартин.

Силия приветства решението на Ивон да кандидатства във ветеринарния факултет. Когато младата лаборантка сподели, че ако я приемат, ще бъде най-старата студентка там, Силия я успокои:

— Точно затова ще ти бъде по-лесно — и се обърна към Мартин: — Във „Фелдинг-Рот“ имаме фонд за квалификация на служители. Мисля, че ще намерим начин да се отпусне нещо на Ивон.

Мартин вдигна вежди:

— Ивон, струва ми се, че току-що бе уредена издръжката за следването ти.

Тя побърза да благодари, а Силия махна с ръка и се усмихна:

— Доколкото знам, ти имаш немалка заслуга пептид 7 да стигне до сегашния си стадий.

По-късно, когато Ивон стана за малко от масата, Силия сподели с Мартин:

— Тя е възхитителна. И не бих се обидила, ако ми кажеш, че не е моя работа, но ще се ожениш ли за нея?

Въпросът го изненада.

— Просто не мога да си го представя. Всъщност сигурен съм, че никой от двама ни не е мислил за това.

— Ивон е мислила.

— Защо й е да мисли за такова нещо? — учуди се той. — Сега й се създават условия да направи кариера, и то добра. Ще й се налага да ходи на други места и ще срещне други мъже, на по-подходяща за нея възраст. Аз съм по-стар с дванайсет години.

— Дванайсет години е нищо.

Мартин настоя:

— В наши дни е нещо. Това е разлика с цяло поколение. От друга страна, тя се нуждае от свобода, аз — също. Засега имаме уговорка да живеем заедно и се чувстваме добре, но нещата могат да се променят.

— Ах, мъже, мъже! — възкликна Силия. — Някои от вас знаят как най-добре да се възползват от „уговорките“. Но могат да се окажат и слепци!

Разговорът се прекъсна с връщането на Ивон и не бе продължен, докато Силия се намираше в Харлоу. След няколко дни тя и придружаващите я специалисти заминаха за Ню Джързи.

Няколко часа след като ги изпратиха, на Мартин съобщиха, че майка му е починала. Бе угаснала без паника и шум. Както каза един от лекарите в пансиона:

— Отиде си, сякаш отплува самотна лодка в тихото нощно море.

Това спокойствие, мислеше Мартин с тъга и облекчение, бе обхванало майка му от много отдавна. Но животът черпи силата си не от тихи морета, а от будния човешки ум. Болестта на Алцхаймер бе лишила майка му от нейната жизнена сила и тази мисъл подсили надеждите му за бъдещето на пептид 7.

На скромното погребение присъстваха само Мартин, баща му и Ивон. После Пийт-Смит старши се върна да продължи работа върху мраморната плоча, която бе получил преди няколко дни. Мартин и Ивон заминаха за Харлоу умълчани.

През следващите няколко месеца във „Фелдинг-Рот“, Ню Джързи, бяха взети важни решения, уточнени след многократни трансатлантически пътувания на служители от централата.

Активната съставка на пептид 7, наподобяваща бели кристалчета, щеше да се произвежда в Ирландия. Мястото на новия завод бе вече определено и архитектите бързаха да завършат проектите. Това щеше да бъде първият производствен център на „Фелдинг-Рот“ в областта на молекулярната биология. В него се предвиждаше площ за химико-технологичната база за хексин W, която щеше да се разработи по-късно.

Последният стадий в производството на пептид 7, вече като готов разтвор за зареждане, се планираше да бъде в един завод на „Фелдинг-Рот“ в Пуерто Рико. Там щяха да се доставят пластмасовите флакончета, произведени от друга фирма. Прехвърлянето на производствения процес извън пределите на Съединените щати осигуряваше големи данъчни предимства.

За изпълнение на цялостния проект се налагаха огромни капиталовложения, които след съмнения и спорове бяха одобрени от дирекционния съвет. Веднъж, когато вечеряха с Андрю, Силия му обясни съмненията си:

— Работата е в това, че нямаме пари. Всичко ще се прави със заеми и ако проектът пропадне, „Фелдинг-Рот“ ще го последва. Но всички са съгласни, че трябва да започнем. Заложили сме на карта бъдещето на компанията и се ръководим от принципа „сега или никога“.

Приеха се и други решения, от по-малък мащаб, но важни. Едно от тях се отнасяше до името на лекарството.

Рекламната агенция на „Фелдинг-Рот“, все още „Куодрил-Браун“ в Ню Йорк, предприе скъпо цялостно проучване. Издирени бяха наименованията на всички препарати от този род, а новите предложения бяха щателно обсъдени и много от тях — отхвърлени. Най-сетне след неколкомесечна работа в централата на „Фелдинг-Рот“ бе насрочено обсъждане на резултатите. От страна на компанията участваха Силия, Бил Инграм и още пет-шест други специалисти.

Агенцията бе представена от малък състав начело с Хауард Блейдън, вече президент на „Куодрил-Браун“, който бе дошъл, както се изрази той, „най-много заради доброто старо време“. Преди да започнат работа, Силия, Инграм и Блейдън си спомниха за тяхното заседание преди шестнайсет години, завършило с проект „щастливото мамче“ за ню хелтотерм, препарат, който все още постоянно се търсеше и осигуряваше добра печалба.

В заседателната зала на дирекционния съвет бяха наредени постаменти и табла, представящи осем проекта за името на препарата. Те се обсъждаха последователно и в няколко стилистични варианта.

— Между избраните от нас възможности фигурират имена, свързани с мозъка и с човешкото възприятие-обясни отговорен служител на агенцията.

Един след друг бяха обсъдени проектите за аперцеп, компре, персип и брейно. Посочено бе, че първите три са образувани на основата на думите „apperception“16, „comprehension“17 и „percipience“18.

Четвъртото предложение бе незабавно оттеглено, щом Бил Инграм намери сходство с името на домакинския препарат „Дрейно“.

— Много ми е неудобно — обади се Блейдън. — Не мога да си обясня как можахме да допуснем това. Няма да се оправдавам, моля за извинение.

Предложиха се имена, както каза специалистът от агенцията, „напомнящи нещо светло, блясъка на висока интелигентност“ — арджънт и нитид.

Други две предложения бяха джинъс и компен. Представителят на агенцията обясни, че второто подсказвало за препарат, който компенсира нещо липсващо.

Последва едночасова дискусия. Бил Инграм харесваше аперцеп, не приемаше нитид, а за останалите не можеше да каже нито „да“, нито „не“. Трима души от „Фелдинг-Рот“ подкрепиха предложението за арджънт. Блейдън изрази предпочитание към компен. Силия, облегната в креслото, като слушаше другите, ги остави да поспорят, даже по едно време й дойде наум, че това струва хиляди долари на компанията.

Най-накрая Блейдън реши да я запита:

— Какво е вашето мнение, госпожо Джордан? В миналото вие давахте блестящи идеи.

— Чудя се защо да не наречем новото лекарство пептид 7 — отговори тя.

Единствено Инграм, който добре познаваше Силия и бе на най-висок пост, си позволи да се засмее на глас.

Блейдън се поколеба, после на устните му бавно се изписа усмивка:

— Госпожо Джордан, мисля, че предложението ви не може да се нарече другояче освен великолепно!

Силия саркастично отвърна:

— Това, че го прави клиентът, не значи от само себе си, че е великолепно. Просто има смисъл.

След съвсем кратко обсъждане се прие търговското име да бъде пептид 7.

Изтече една година.

Клиничните изпитания на пептид 7, преминали много по-бързо, отколкото се очакваше, дадоха изключително добри резултати във Великобритания и Съединените щати. Лекарството имаше положително действие върху пациенти в напреднала възраст. Не се наблюдаваха странични явления. Всички данни в това отношение бяха изпратени до Комитета за безопасност на лекарствата в Лондон и до УХЛ във Вашингтон.

След внимателно обсъждане в Харлоу и в Бунтон, с участието на Мартин Пийт-Смит, Винсънт Лорд, Силия и други, се прие официално да не се посочва действието на пептид 7 за намаляване на теглото. Макар че щеше да се направи достояние на лекарите, то нямаше да бъде препоръчвано за такава цел.

Допускаха, че някои лекари ще го предписват и само за това, но вече на своя отговорност, без да ангажират името на „Фелдинг-Рот“.

Що се отнася до свойството на препарата като сексуален стимулант, многократни тестове върху животни потвърдиха, че такъв ефект е налице, но при изпитанията върху хора той не бе проследяван и затова в указанията за приложение на препарата бе споменат по съвсем незабележим начин.

Тези две допълнителни качества на пептид 7 не променяха разбирането, че той е ценен препарат, предназначен за забавяне на умственото стареене. Неговото „лекомислено“ използване би засенчило тази основна роля и би се отразило зле върху доброто му име.

Очакваше се, че официалното одобрение на пептид 7 няма да се забави, понеже резултатите от клиничните изследвания бяха безупречни и не се търсеха допълнителни ефекти.

Междувременно строителството на завода в Ирландия и преустройството на фабриката в Пуерто Рико вече завършваха.

В Харлоу Мартин бе оставил медицинския персонал да довърши клиничните изпитания, макар че лично се интересуваше от хода на работата. Той бе съсредоточил усилията си върху модификация на пептид 7 и изследваше възникналите нови възможности за получаване на други мозъчни пептиди.

Мартин и Ивон продължаваха да живеят заедно. През януари 1980 година тя взе всичките си изпити с отличен, за голяма радост и на Мартин. После издържа и приемния изпит за кеймбриджкия колеж „Луси Кавендиш“. Тя остана много доволна, като прочете в упътванията, че този колеж представлява „женска общност с подчертано внимание към онези, които са отложили или прекъсвали следването си“.

През септември напусна „Фелдинг-Рот“ и започна да посещава лекциите по ветеринарна медицина в „Луси Кавендиш“.

Бе вече октомври и Ивон свикна да отива с колата до колежа в Кеймбридж и да се връща — пътуваше към един час в едната посока.

Щастливият роман в кралското семейство — между уелския принц и „Лейди Дай“, както я наричаха всички в Англия, бе друг източник на приятни преживявания за Ивон. Тя неуморно обсъждаше случая с Мартин.

— Винаги съм казвала, че ако изчака, той ще си намери една английска роза — заяви тя. — И вече я има.

Мартин продължаваше да слуша с нежност и удоволствие най-новите одумки, преразказани от Ивон, вече отразяващи и ежедневието в Кеймбриджкия университет.

През януари следващата година, когато на четири хиляди мили от Харлоу встъпи в длъжност президентът Рейгън, министърът на здравеопазването във Великобритания подписа разрешение за продажба на пептид 7. След два месеца УХЛ одобри използването на лекарството в Съединените американски щати. Както често се случваше, Канада последва примера им.

Предвиждаше се препаратът да бъде пуснат на пазара в Англия през април, а в Съединените щати и Канада-през юни.

Още през март обаче се случи нещо, което потвърди предишните опасения и сигурно щеше да постави под заплаха бъдещето на пептид 7.

Всичко започна с едно обаждане по телефона в института на „Фелдинг-Рот“ в Харлоу от страна на лондонския вестник „Дейли Мейл“.

Негов репортер искаше да говори с доктор Пийт-Смит или доктор Састри. Казаха му, че и двамата ги няма в института, и той предаде съобщение, което секретарката написа на машина и постави на бюрото на Мартин. То гласеше:

Мартин прочете съобщението към обяд и се стресна. Нима някакъв проклет вестник, заинтересуван само от публикуването на някоя сензация, ще сложи кръст на целия негов труд и мечтите му?

Първо реши да телефонира на Силия. Намери я в къщи — в САЩ наближаваше 6,30 часа сутринта и тя бе вече под душа. Мартин трябваше със свито сърце да изчака, докато госпожа Джордан се изсуши и облече халата.

Щом чу гласа й, той с голямо огорчение описа случилото се и прочете съобщението на репортера. Силия реагира със загриженост и съчувствие, но прояви и практически усет.

— Значи възбуждащите възможности на пептид 7 са вече известни — се опита да се пошегува тя. — Винаги съм мислила, че това е неизбежно.

— Можем ли да направим нещо, за да попречим на вестниците?

— Явно не можем. Съобщението съдържа истина и не бива да се отрича напълно. Освен това никой вестник няма да се откаже от подобна новина, след като веднъж я знае.

Мартин с необичайно безпомощен глас запита:

— А аз тука какво да правя?

— Обади се на репортера и отговори на въпросите му честно, но възможно най-кратко. Наблегни, че въздействието върху секса е наблюдавано само при животни и затова не препоръчмваме препарата за такава цел. Същото важи и за отслабването.

След секунди тя добави:

— Може би ще те разберат и ще пуснат кратко съобщение, което няма да бие на очи.

— Съмнявам се — отговори мрачно Мартин.

— И аз. Но опитай.

Три дни след този разговор Джулиан Хамънд се яви при Силия с обзорна справка за публикациите във връзка с пептид 7. Вицепрезидентът по рекламата започна:

— Като че ли първото съобщение в Англия отприщи някакъв бент.

„Дейли Мейл“ бе озаглавил информацията си:

Следваха възхвали на вече общоизвестния възбуждащ ефект на пептид 7, възпирани донякъде от факта, че е официално установен само при животни. Думата „афродизиак“ — възбуждащо средство — от която се опасяваха Мартин и другите от института, се споменаваше няколко пъти. И нещо по-неприятно за компанията — вестникът, разбрал по някакъв начин за Мики Йейтс, бе взел интервю от него. Имаше снимка с надпис „Благодаря ти, пептид 7!“ на позастарелия Йейтс, сияещ от радост, след като е заявил, че сексуалните му способности са възродени, а до него съпругата му със свенлива усмивка потвърждаваше думите на мъжа си.

В репортажа се изнасяше неизвестен за ръководството на „Фелдинг-Рот“ факт — още няколко души, които бяха вземали пробно пептид 7 в Харлоу, бяха почувствали необичаен сексуален стимул. Публикуваха се имената им и техни изказвания за лекарството — чудо.

Смътната надежда на Силия, че случаят може да се ограничи на страниците на един вестник, се оказа само надежда и нищо повече. Информацията на „Дейли Мейл“ бе използвана не само от печата и телевизията във Великобритания. Предадоха я всички телеграфни агенции в света. В Съединените щати тя мигновено събуди интерес, а повечето вестници споменаха за ефекта на препарата върху секса и против напълняване. Това бе коментирано и по телевизията.

Още щом новината се разчу в Съединените щати, телефонната централа на „Фелдинг-Рот“ започна да гъмжи от обаждания на вестници, радио– и телевизионни станции, които се интересуваха кога пептид 7 ще бъде пуснат на пазара. Въпреки нежеланието да се откликва на тъй наречената сензационна вълна, „Фелдинг-Рот“ все пак даде информация. Друг изход нямаше.

Малко от обадилите се проявиха интерес към същинското предназначение на лекарството като средство против умственото стареене.

След репортерите започна нов прилив на въпроси, този път от страна на обществеността. Повечето хора се интересуваха от действието на препарата върху секса и против напълняване. В отговор им се прочиташе кратко разяснение, че пептид 7 не се препоръчва за подобни цели. Телефонистките споделиха, че този отговор не се посреща със задоволство.

Някои се обаждаха от желание да оригиналничат. Други говореха само за секса или пък проявяваха откровен цинизъм.

— Внезапно всичко, което планирахме толкова грижливо, се превърна в съвсем странична атракция — отбеляза Бил Инграм.

Силия се обезпокои най-много от този циркаджийски ефект. Дали лекарите, мислеше тя, които не желаят да имат работа с непрестижни препарати, няма да обърнат гръб на пептид 7?

Андрю потвърди опасенията й.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но доста лекари ще постъпят по този начин. За нещастие, целият шум около пептид 7 навежда на мисълта, че препаратът е от категорията на летрила, узото и испанската муха.

— По-добре да не бях те питала — разочаровано въздъхна тя.

И така, когато оставаше по-малко от месец до убедителното и престижно представяне на пептид 7, Силия се чувстваше уморена, смутена и неспокойна.

А Мартин, далеч от Ню Джързи, бе изпаднал в отчаяние.

17

— Оказа се, че през първите месеци след пускане на пептид 7 на пазара наистина трябваше да решаваме много сериозни проблеми — спомняше си по-късно Силия. — Всички от „Фелдинг-Рот“, които имахме отношение към препарата, си хапехме ноктите, изживявахме напрегнати, тревожни часове, безсънни нощи. За голяма изненада пробемите излязоха съвсем други — тя се засмя и добави: — Най-накрая се разбра, че никога не е сигурно как хората ще реагират на едно или друго нещо.

Проблемите, за които говореше Силия, бяха свързани със снабдяването.

След като бе доставен в дрогериите за продажба срещу рецепта, пептид 7 месеци наред не можа да задоволи удивителното, безпрецедентно търсене. Пред аптечните щандове се точеха дълги опашки, а щом препаратът се свършеше, клиентите бързаха към друга дрогерия, където все още можеха да го намерят.

По-късно се разбра, че една от причините, според Бил Инграм, била „дяволските лекари и дрогеристи, които вземали огромни количества за лични нужди, а заделяли и за свои приятели“.

За известно време в Англия и Съединените щати се почувства много остър недостиг. Дългогодишните служители в компанията не можеха да си спомнят подобно явление. Стигна се до разгорещени настоявания и реплики по телефоните между Ню Джързи, Ирландия, Харлоу, Пуерто Рико, Чикаго и Манчестер — в последните два града се произвеждаха флаконите и към тях се монтираха помпичките. Един търговски посредник на „Фелдинг-Рот“ изтъкна, че особено Пуерто Рико постоянно „плаче“ за флакони, които светкавично зарежда и експедира.

Заводите в Ирландия и Пуерто Рико работеха на три смени. В същото време чартърен самолет на няколко пъти доставяше ценната активна съставка на пептид 7 от Ирландия в Пуерто Рико.

Теглилата на това напрегнато ежедневие понесе Инграм, взел под свой контрол изпълнението на всички задачи, свързани с препарата.

— Бяхме принудени да действаме от днес за утре, маневрирахме с наличните количества, стараехме се да не създаваме недоволство сред сякаш безбройните клиенти, търсещи пептид 7 — разказваше той.

Спомняйки си за онова трудно време, той се засмиваше — главоболията отдавна бяха останали в миналото — и продължаваше:

— Нашите хора до един заслужават похвала! Хвърлиха всички сили, за да се справят с тежките задачи. Дори лекарите и дрогеристите, отдаващи предпочитание на препарата, помогнаха да настъпи златното време на пептид 7.

Думата „златен“ бе много подходяща. Една година след като новият препарат се извиси като торнадо в лекарствения бизнес, списание „Форчън“ публикува статия, озаглавена:

Според изчисленията на списанието, през първата година продажбите на пептид 7 щяха да осигурят доход от шестстотин милиона долара. Тази и някои предишни прогнози предизвикаха вдигане акциите на „Фелдинг-Рот“ на нюйоркската борса по думите на един посредник „чак до стратосферата“. След пускане на препарата на пазара цената им се утрои в продължение на един месец. После за една година се удвои, а през следващите осем месеца се увеличи още два пъти. Директорският съвет на компанията реши всяка акция да се раздроби на пет, за да може единичната й цена да остане в обичайните търговски рамки.

Дори тогава, според сметките на счетоводителите, прогнозата на „Форчън“ излизаше със сто милиона долара по-малко.

Списанието отбеляза и нещо друго: „След знаменитото лекарство тагамет на «Смитклайн» от 1976 година не е имало друг случай, който да се сравни с пептид 7“.

Успехът не се свеждаше само до парите.

Хиляди и хиляди възрастни и стари хора взимаха лекарството, впръсквайки съответната доза в ноздрите си два пъти на ден и заявяваха, че се чувстват по-добре, че паметта им се е засилила, а жизнеспособността им се е увеличила. Запитани дали „жизнеспособност“ включва и сексуална енергия, някои отговаряха откровено „да“, а други се усмихваха и заявяваха, че това е интимен въпрос.

За специалистите в медицината, най-важен фактор бе засилването на паметта. След вземане на пептид 7 хора, които се бяха оплаквали, че забравят, възстановяваха паметта си. Много от тях, които преди не можели да си спомнят имена на познати и близки, твърдяха, че нямат проблеми. Телефонните номера се запаметяваха без никакви усилия. Пептид 7 помагаше много на мъже, които в миналото бяха забравяли рождения ден на съпругата си и годишнината от сватбата. Един възрастен господин твърдеше, че научил наизуст без никакви усилия цялото разписание на местния автобус. И го доказал, когато приятелите му го „изпитали“. Психолози, които извършваха проверка на паметта преди и след вземане на препарата, потвърдиха неговото задоволително действие.

Въпреки че се отбелязваше като второстепенно, действието на пептид 7 против напълняване бързо си извоюва популярност. Пълни хора, включително и от по-младите поколения, се избавяха от излишни килограми и подобряваха общото си здравословно състояние. Това успя да се наложи в медицинската практика дотам, че „Фелдинг-Рот“ направи искане в Съединените щати, Великобритания и Канада към утвърденото предназначение на лекарственото средство да се прибави и индикация за отслабване. Нямаше никакво съмнение, че отговорът ще бъде положителен.

Други страни в света побързаха да утвърдят използването на пептид 7 на своята територия и да си осигурят доставки от него.

Още бе рано да се съди дали препаратът ще ограничи развитието на болестта на Алцхаймер. За подобни изводи се изискваха няколко години. Много хора обаче живееха с тази надежда.

Поставен бе и един критичен въпрос: дали не се прекалява с предписването на пептид 7, както се бе случвало с други препарати в миналото? Отговорът несъмнено бе „да“. Но за разлика от предишните случаи, пептид 7 нямаше вредно действие даже когато се вземаше без нужда. Освен това използването му не водеше до встрастяване към препарата. За голямо учудване, нямаше отрицателни отзиви.

Една жена от Тексас се оплака с писмо, че при вземане на лекарството всеки път след половия акт я заболявала главата. „Фелдинг-Рот“ съобщи по установения ред в УХЛ, където веднага се заеха с изясняване на случая, но прекратиха проверката, понеже жалбоподателката се оказа на осемдесет и две години.

В Калифорния един мъж се обърна към мировия съд с претенция „Фелдинг-Рот“ да му заплати разходите за подновяване на целия гардероб, понеже от пептид 7 отслабнал близо петнайсет килограма и старите дрехи му били вече много широки. Искът не бе уважен.

Други по-сериозни оплаквания не постъпиха.

Ентусиазмът на лекарите нямаше граници. Те препоръчваха на пациентите си пептид 7 като ползотворен и безвреден, подчертавайки, че той е едно от големите постижения на медицината в цялата история на човечеството. Препаратът се прилагаше и в болниците. Лекари, които поддържаха активни социални контакти, рядко отиваха на банкет или коктейл без кочан с рецепти в джоба — знаеха, че ще им искат рецепта за пептид 7, а щом дадат на домакинята или домакина, и на приятелите им, щяха да поискат и други гости.

По този повод Силия каза на Андрю:

— Един път и ти да сбъркаш! Целият шум около пептид 7 не отблъсна лекарите. Всъщност като че ли той засили интереса им.

— Да, права си и вероятно ще ми го напомняш цял живот. Но се радвам, че съм сгрешил, и най-много се радвам за теб, обич моя. Ти, и разбира се, Мартин, имате най-големи заслуги за всичко, което се постигна.

Популярността на лекарството не намалява, мислеше си Силия, защото отново и щедро дарява хората с щастие. Вестниците периодично поместваха отзиви за неговите успехи, а телевизията често излъчваше предавания на същата тема.

Бил Инграм припомни на Силия:

— Веднъж ми казахте, че специфичният характер на телевизията някой ден ще ни помогне. Това наистина се сбъдна.

Инграм, повишен преди година в първи вицепрезидент, бе поел значителна част от товара, който навремето лежеше на гърба на Силия. А нейното време напоследък бе изцяло посветено на въпроса, какво да прави с парите, които непрекъснато се стичаха към „Фелдинг-Рот“ и вероятно щяха да продължат да се натрупват по сметката на компанията през идните години.

Сет Файнголд, вече преминал в пенсия, продължавайки работа в компанията като съветник, от време на време посещаваше централното управление. В разговор със Силия, около година и половина след започване на продажбата на пептид 7 в Съединените щати, той я предупреди:

— Побързай да решиш как ще се изразходват постъпилите суми от продажбите на препарата. Иначе голяма част от парите ще глътне данъчното.

Един от начините за оползотворяване на тези средства бе изкупуването на други компании. По настояване на Силия дирекционният съвет одобри „поглъщането“ на фирмата в Чикаго, която произвеждаше пластмасовите флакончета за пептид 7. Следващата придобивка бе един концерн в Аризона, специализиран по системи за доставяне на нови лекарства. „Фелдинг-Рот“ водеше преговори да закупи една компания за оптични прибори. А значително повече, милиони долари щяха да бъдат вложени в изграждането на нов изследователски център по генно инженерство. Предстоеше и разширяване дейността на „Фелдинг-Рот“ в чужбина.

Предвиждаше се строителството на нова централна сграда на компанията, понеже старото здание в Бунтон вече бе тясно и за някои отдели се наложи наемането на допълнителни помещения в твърде отдалечени квартали. Новата постройка щеше да бъде в Мористаун — многоетажен комплекс с хотел за нуждите на „Фелдинг-Рот“.

Нова покупка бе и реактивният самолет „Гълфстрийм III“. С него Силия и Инграм правеха обиколките си в Северна Америка, и то доста често, поради разширяващата се дейност на компанията.

При същия разговор със Сет, той й бе казал тихичко:

— Хубавото от това изобилие на пари е, че с част от тях могат да се уредят претенции, свързани с клетите дечица, пострадали от монтаина.

— И аз мисля така — съгласи се тя. От известно време получаваше сведения, че почти е изразходван резервният фонд, от който Чилдърс Куентин черпеше средства за спогодби със засегнатите от монтаина.

— Никога няма да се избавя от мисълта, че съм виновен за монтаина. Никога! — тъжно каза Сет.

В същото настроение на спокоен размисъл Силия призна в себе си: при огромните терапевтични и финансови сполуки бе необходимо и отрезвяващо напомняне, че трагичните провали са част от историята на фармацевтиката.

През време на небивалия триумф на пептид 7 Мартин Пийт-Смит се намираше, според баналния израз, на седмото небе. Той дори не бе мечтал да постигне толкова много в изследователската си работа върху стареенето. Сега бе широко известна личност, търсена и посрещана с възхищение и уважение. Сипеха се приветствия и хвалби. Избраха го за член на Ройъл Съсайъти — най-старото обединение на учените във Великобритания. Други научни дружества го канеха като лектор. Говореше се и за Нобелова награда. Носеха се слухове, че ще бъде удостоен с титлата „сър“.

Въпреки големия интерес около него, той успя да се уедини на спокойствие. Смени номера на домашния си телефон, без да се вписва в указателя. Найджъл Бентли се погрижи да се отклонят всички обаждания и посещения при Мартин, с изключение на най-важните. Пийт-Смит обаче ясно разбираше, че няма да се върнат годините, когато бе един от обикновените, незабележими хора на този свят.

Промени се и още нещо. Ивон реше да напусне Мартин и си нае апартамент в Кеймбридж.

Причината не бе нито спречкване, нито обтягане на отношенията. Тя просто взе решение тихо и кротко, да тръгне по свой, собствен път. Неотдавна Мартин бе отсъствал доста време от Харлоу, оставяйки я сама, а в такива случаи нямаше никакъв смисъл всеки ден да ходи до Кеймбридж и отново да се връща в Харлоу. Той прие нейното обяснение като съвсем логично и целесъобразно. Очакванията й, че поне символично ще възрази, излязоха напразни, но тя успя да скрие разочарованието си. Двамата си обещаха да останат добри приятели и да се виждат от време на време.

На раздяла Ивон не можеше да си намери място от мъка, но запази самообладание. В главата й нахлуха спомени за щастливото време, прекарано в този дом, когато се готвеше за изпитите си при постъпването във ветеринарния факултет. А сега вече започваше третата година на следването си.

Веднага след заминаването на Ивон на Мартин му се наложи да отсъства една седмица от къщи. Върна се в тъмен, празен дом. Подобно нещо не бе преживявал от пет години и никак не му се хареса. През следващите дни му стана още по-неприятно. Тогава осъзна самотата си и липсата на приветливото лице и забавното бъбрене на Ивон. Когато една вечер си лягаше, почувства, че в живота му изведнъж е угаснала някаква светлина.

На другия ден Силия му телефонира от Ню Джързи по работа и накрая запита:

— Мартин, усещам по гласа ти, че си без настроение. Да не се е случило нещо?

Тогава в миг на откровение той й каза, че му е мъчно за Ивон.

— Не разбирам. Защо я остави да си отиде? — учуди се Силия.

— Въпросът не стоеше дали да я оставям, или да не я оставям да си тръгне. Тя като свободен човек взе решение по своя воля.

— Опита ли да я разубедиш?

— Не.

— Защо?

— Струваше ми се, че няма да е коректно — обясни Мартин — Тя разполага с живота си.

— Да, точно така — съгласи се Силия. — И безспорно иска повече от него в сравнение с онова, което ти си й давал. Нямаше ли намерение да й предложиш нещо повече, например да я запиташ дали иска да се омъжи за теб?

— Е, да, имах. В деня, когато Ивон си тръгна. Но не я запитах, защото ми се струваше…

— Помогни ми, господи! — повиши глас Силия. — Мартин Пийт-Смит, ако бях при теб, щях да те натупам! Как е възможно с твоя ум, открил пептид 7, да бъдеш толкова загубен? Ех, глупчо! Ами тя те обича!

Мартин недоверчиво запита:

— Откъде знаеш?

— Знам, защото съм жена. Защото и пет минути в компанията на Ивон ми бяха предостатъчни да се убедя в това, както сега съм убедена, че ти си адски недодялан!

Настъпи мълчание. После тя се обади:

— Сега какво мислиш да правиш?

— Ако не е много късно… Ще й предложа да се омъжи за мен.

— И как ще го направиш?

Той се поколеба:

— Ами… предполагам, че бих могъл да й телефонирам.

— Мартин, като твой ръководител в тази компания ти нареждам веднага да излезеш от кабинета, в който се намираш, да се качиш в колата си и да намериш Ивон на всяка цена! Какво ще правиш по-нататък си е твоя лична работа, но бих те посъветвала да паднеш на колене, ако това е необходимо, и да й кажеш, че я обичаш. Говоря ти така, защото се съмнявам, че до края на живота си едва ли ще намериш друга по-добра от Ивон или някоя, която да те обича повече. И, а, да, би могъл да спреш по път и да купиш цветя. Поне в това отношение си знаеш работата. Спомням си, че веднъж ми бе изпратил един букет.

Секунди след това няколко служители от института в Харлоу се учудиха защо директорът им, доктор Пийт-Смит се спусна така стремглаво по коридора, прекоси бегом външното преддверие, скочи в автомобила си и изфуча нанякъде.

Сватбеният подарък от Силия и Андрю на Мартин и Ивон бе един сребърен поднос, върху който по идея на Силия бяха гравирани редове от стихотворението „На една невяста“ на Френсис Куорлс, поет, роден в Есекс през седемнайсти век:

После дойде ред на хексин W

Той трябваше да се появи на пазара след една година.

18

При клиничните изпитания на хексин W се забелязаха странични явления у някои пациенти, които го бяха вземали за насищане на свободните радикали заедно с други лекарства. Някои от тях споделяха, че повръщали и им се гади, наблюдаваха се и единични случаи на диария, виене на свят и повишено кръвно налягане. В това нямаше нищо тревожно и необичайно. Оплакванията не бяха тежки и се ограничаваха в много малък процент хора. Лекарствено средство без странични явления бе рядкост — пептид 7 представляваше щастливо изключение.

Изпитанията на хексин W продължиха две години и половина, и то под личния контрол на доктор Винсънт Лорд. Той изцяло се бе отдал на тази задача, прехвърляйки всичко друго на своите сътрудници. В решаващия, заключителен етап Лорд не искаше да излага своето творение на никакви опасности. Не биваше да допуска поради нечия небрежност или некадърност да бъде засенчена неговата научна слава.

Той следеше огромния, непрекъснат успех на пептид 7 със смесени чувства. От една страна, изпитваше ревност към Мартин Пийт-Смит. От друга, обаче новото лекарство бе помогнало за утвърждаването на „Фелдинг-Рот“ и това осигуряваше по-големи възможности за разработването на другия препарат, който вероятно щеше да пожъне същия, дори по-голям успех.

Доктор Винсънт Лорд се радваше на резултатите от изпитанията на хексин W. Не бяха отбелязани съществени странични явления с неблагоприятни последици, а несъществените можеха да се овладеят или изобщо не влияеха върху изключително ползотворната роля на лекарството.

В тъй наречения трети етап на изпитанията, вече върху болни с оплаквания, за които бе предназначен хек-син W, всички резултати бяха добри. В продължение на доста дълъг период лекарството бе прилагано на повече от шест хиляди пациенти, много от които в болничен режим и под непрекъснато наблюдение — идеална обстановка за изпитания.

Макар че обикновено третият етап се ограничаваше до по-малък брой пациенти, при хексин W бяха определени шест хиляди души, за да се изясни действието му в съчетание с други, опасни дотогава лекарствени средства.

Както се очакваше, препаратът повлия много благоприятно на болните от артрит. Освен самостоятелно, те можеха да го вземат заедно с други силни противовъзпалителни средства, които преди не им се разрешаваха.

Координирането на изпитанията, извършвани на няколко доста отдалечени помежду си места, бе огромна задача и се наложи ангажирането на още хора от компанията и извън нея. И това бе направено. В централата на „Фелдинг-Рот“ бяха събрани грамадни количества данни и Лорд искаше да провери колкото е възможно повече от тях, преди да бъдат внесени в УХЛ с молба за одобряване на новото лекарство.

В повечето случаи това му правеше удоволствие, понеже бе лично заинтересован. Настроението му обаче внезапно се промени, щом получи един нов комплект от сведения.

Лорд ги прочете, после грижливо ги препрочете. Отначало те предизвикаха у него загриженост, после недоумение, а накрая — неудържим гняв.

Сведенията бяха изпратени от доктор Яминър, лекар в град Феникс, щат Аризона. Лорд не го познаваше лично, макар че бе чувал името му и имаше бегла представа от неговата работа.

Яминър бе интернист с дългогодишна частна практика и имаше стаж в две болници като щатен лекар. Както мнозина свои колеги, той бе включен в програмата за изпитанията на хексин W върху група пациенти — в случая сто души. Необходимо бе да се вземе предварителното съгласие на пациентите — но това рядко представляваше някаква трудност.

С него бе сключено обичайното споразумение, към което прибягваха фармацевтичните компании при необходимост от широка практическа проверка на нови лекарствени средства. Той и преди бе извършвал подобни услуги на „Фелдинг-Рот“ и на други лекарствени фирми.

Лекарите обичаха подобни договори поне по две причини. Някои проявяваха голям интерес към изследователската страна на задачата, а значителното парично възнаграждение удовлетворяваше всички.

За сравнително малко извънреден труд в продължение на няколко месеца лекарят получаваше между петстотин и хиляда долара за наблюдение на един пациент. Точният размер на сумата зависеше от компанията-възложител и от значението на самото лекарство. За изследванията на хексин W Яминър бе получил осемдесет и пет хиляди долара. Почти цялата сума бе чиста печалба, защото разходите му бяха незначителни.

Но тази система имаше една слабост.

Поради съблазнителния характер на споразумението някои лекари се изкушаваха да поемат повече работа, отколкото им позволяваха възможностите. Неминуемо се налагаше да прибягват до „късата процедура“ и — изненадващо често — до фалшифициране на данни.

С една дума — измама.

Винсънт Лорд бе сигурен, че сведенията на доктор Яминър за действието на хексин W са точно такива.

Имаше две възможни обяснения на случая. Или Яминър не си бе направил труда да изследва посочените от него пациенти, или вероятно повечето от тези сто души съществуват само в неговото въображение. Той е измислил и пациентите, и показаните от тях „резултати“.

С богатия си опит доктор Лорд бе склонен да приеме втората хипотеза.

Как всъщност успя да открие, че сведенията са фалшиви?

Доктор Яминър бе съставил отчетите си набързо и небрежно. Първото нещо, което събуди подозренията на Лорд, бе, че болничните формуляри от различни дати бяха попълнени с един и същ почерк. Обикновено те се различават не само по почерка, но и по използваната писалка. Дори ако лекарят използуваше същата химикалка, написаното с нея в различните дни много рядко можеше да е напълно идентично.

Тези факти сами по себе си нямаха решаващо значение. Би могло да се приеме, че Яминър води предварителни бележки и после търпеливо ги преписва на чисто. Но това изглеждаше твърде неправдоподобно за един толкова зает лекар. Това накара Лорд да търси нови улики.

И ги намери.

На пациентите, които вземаха експерименталните таблетки, се проверяваше реакцията на урината за киселинност или алкалност. Обикновено резултатът се движеше между рН5 и рН8. Измерванията обаче се извършваха ежедневно и показанията обикновено варираха, тоест ако във вторник е било рН4, не можеше да се очаква, че на другия ден показанието при същия пациент ще бъде отново рН4. С други думи вероятността един и същи болен да има еднакви показания в пет последователни дни бе едно към четири. Незначителен шанс.

Въпреки това сведенията на доктор Яминър за анализа на урината на пациентите му бяха идентични за всеки следващ ден. Още по-невероятно, ако ставаше дума за един и същи пациент. И невъзможно за петнайсет болни, чиито резултати Лорд бе съпоставил.

За да бъде съвсем сигурен, той взе от материалите на доктор Яминър сведения за други петнайсет пациенти и сравни резултатите от изследванията на кръвта. Отново имаше неестествено повторение на едни и същи числа.

Излишно бе да продължава по-нататък. Всеки лекар, натоварен да разследва случая, щеше да приеме вече направените разкрития като свидетелства за фалшификация и по-конкретно — за престъпна измама.

Потискайки кипящия си гняв, Лорд проклинаше доктор Яминър.

Общият отчет на въпросния интернист създаваше впечатление че хексин W е изключително добър препарат. От това нямаше никаква нужда. При всички случаи лекарството щеше да бъде утвърдено като добро, за което говореха и прегледаните от Лорд отчети на други лекари.

Беше му напълно ясно как следва да постъпи.

Трябваше незабавно да съобщи на УХЛ, разкривайки цялата истина. А после срещу доктор Яминър щеше да се образува следствие и почти сигурно — да се подведе под съдебна отговорност. Подобно нещо бе ставало и с други лекари, някои от които отиваха и в затвора. Ако съдът намереше доктор Яминър за виновен, го очакваше същата участ, а може би и лишаване от право да практикува професията си.

Лорд обаче имаше предвид и нещо друго.

Ако УХЛ отхвърлеше сведенията на доктор Яминър като неверни, всичко трябваше да започне отначало. За създаване на нова организация на работата и за извършване на изпитанията се изискваше още една година и с толкова време щеше да се забави пускането на хексин W на пазара.

Винсънт Лорд изруга още веднъж Яминър за глупостта му и за поставената дилема.

Какво да прави?

Ако това се бе случило с лекарство, за което съществуваха съмнения, си каза Лорд, нямаше изобщо да се колебае. Щеше да хвърли Яминър на вълците от УХЛ и да си предложи услугите да свидетелства на съдебния процес против него.

Но за хексин W нямаше никакви колебания. С или без измамния отчет, то ще бъде полезно, сполучливо лекарство.

Тогава защо неверните сведения да не отидат при верните? Беше сто на сто сигурен, че нито един от УХЛ нямаше да ги забележи. Огромният обем данни и приложения към молбата почти изключваха тази възможност. Дори ако отчетите на Яминър попаднеха пред очите на някои от рецензентите на представените в УХЛ документи, нямаше опасност измамата да бъде разкрита. Никой от тях не притежаваше способността на Лорд светкавично да забелязва нередностите.

Той предпочиташе изобщо да изхвърли отчета на Яминър, но бе невъзможно. Името му фигурираше във вече изпратените на УХЛ материали.

Никак не му харесваше идеята Яминър да се измъкне безнаказано, но като че ли нямаше друг изход.

И така… добре! Да заминава по реда си. Лорд парафира отчета на Яминър и го сложи в купа при другите, които вече бе прегледал.

Директорът на научните изследвания обаче се зарече в никакъв случай да не допуска този мошеник да върши работа за „Фелдинг-Рот“. В документацията на дирекцията имаше досие за Яминър. Лорд го намери и натъпка там собствените си работни бележки и листовете, които бе използвал, за да съпостави данните и да разкрие измамата. Ако някога му потрябват, ще знае къде да ги намери.

Предвижданията на Лорд се оказаха верни.

Молбата бе внесена и в съвсем кратък срок получи одобрение.

Само едно нещо, макар и за кратко, разтревожи Винсънт Лорд. Доктор Гидиън Мейс бе станал заместник-директор на Националния център за лекарства и биология при УХЛ във Вашингтон — предишното Бюро за лекарствени средства. В сравнение с преди, Мейс определено се беше оправил — непоколебим въздържател, щастлив съпруг, уважаван колега. Очевидно неприятностите по време на заседанията на сенатската комисия не му бяха попречили на кариерата. Всъщност скоро след това го повишиха.

До ушите на Винсънт Лорд стигна, че Мейс, макар да нямаше пряко отношение, се интересува от молбата за хексин W, както и от всичко друго, идващо от „Фелдинг-Рот“. Безсъмнено той още имаше зъб на компанията и очакваше удобен момент, за да си отмъсти.

От този негов интерес обаче не произтече нищо неприятно и когато УХЛ даде разрешение за продажбата на хексин W, безпокойството на Лорд се изпари.

Както и с пептид 7, бе решено търговското име на новия препарат да остане хексин W.

— Леко се изговаря и ще изглежда добре като надпис на опаковката — каза Силия, когато настъпи моментът за решаване на въпроса.

Бил Инграм се съгласи и добави:

— Да се надяваме, че ще ни донесе същия късмет, какъвто имахме с пептид 7.

Независимо от това, дали късметът има някакво значение, хексин W веднага пожъна успехи. Лекарите, включително и някои от авторитетните академични болници, го приветстваха като свидетелство за сериозен напредък в медицината, което предоставя нови възможности за лечение на тежки заболявания. Медицинските списания поместиха ласкави отзиви за лекарството и за Винсънт Лорд.

Много лекари с частна практика започнаха да предписват хексин W. Между тях бе и Андрю, който сподели със Силия:

— Май улучихте в десетката! Този удар може да се сравни според мен с някогашния успех на лотромицина.

Тъй като лекарите все повече и повече говореха помежду си за лекарството, а пациентите изразяваха благодарност, че е облекчил страданията им, хексин W започна да се търси от много хора и продажбата му рязко се увеличи.

Други фармацевтични компании, които отначало проявяваха голяма предпазливост, започнаха да използват хексин W по лиценз като съставка на собствените си препарати, за да осигурят безопасността им. Някои разработени в миналото лекарствени средства, които изобщо не бяха видели бял свят поради високата си токсичност, бяха подложени на изпитания при добавка на хексин W.

Едно от тях бе артриго, препарат против артрит. Собственик на патента беше фирмата „Ексетър енд Стоу Лаборатъриз“ от Кливланд, чийто президент, Александър Стоу, Силия познаваше много добре. По специалност фармацевт, заел се отначало с изследователска работа, той заедно с още един партньор бе основал фирмата преди десетина години. Макар че остана малка, тя си спечели име на производител на висококачествени продукти.

След преговорите за лиценз между тази фирма и „Фелдинг-Рот“ Стоу лично дойде при Силия Джордан. Навършил петдесетте, той бе сърдечен човек, ходеше с неизгладен костюм, несресана коса и изглеждаше разсеян. По време на разговора със Силия и Винсънт Лорд той им каза:

— Нашата компания има разрешение от УХЛ да използва експериментална комбинация от артриго и хексин W. Надеждите за успех са големи, понеже и двете лекарствени средства имат антиартритни свойства. Разбира се, ще ви държим в течение за получените резултати.

Разговорът им се състоя половин година след пускането на хексин W на пазара.

Минаха няколко седмици. Една събота Силия и Андрю дадоха вечеря в дома си в Мористаун в чест на Винсънт Лорд. Лайза и Брус пристигнаха специално за този случай.

Бе крайно време, разсъждаваше Силия, да проявя малко повече внимание към Лорд, дори само за да изразя признанието си към неговия значителен принос в работата на компанията и да покажа, че старата неприязън е отзвучала. Или би трябвало да е.

Вечерята премина много добре. Силия никога не бе виждала Лорд толкова спокоен и щастлив. Когато се сипеха комплименти по негов адрес, слабото му, характерно за хората на науката лице руменееше от удоволствие. Той се усмихваше непрестанно и без смущение разговаряше с гостите, сред които имаше ръководители на „Фелдинг-Рот“, изтъкнати личности от Мористаун и хора, специално пристигнали от Ню Йорк. Силия бе помолила и Мартин Пийт-Смит да дойде със самолет от Великобритания.

Този жест достави голямо удоволствие на Винсънт Лорд, както тоста, който Мартин вдигна по предложение на домакинята:

— Животът на един изследовател — започна той и разговорите утихнаха — е свързан с предизвикателства и вълнения. Има обаче и уморителни години на несполуки, дълги часове на отчаяние и често — на самота. Единствено оня, който е изпитал на гърба си тези трудни часове, може да разбере какво е преживял Винсънт при своите търсения за получаване на хексин W. И въпреки това дарованието и всеотдайността му са се издигали над всичко друго, за да доведат до днешното честване, към което скромно се присъединявам, приветствайки — заедно с вас — едно голямо научно постижение на нашето време.

— Много приятна вечер — каза Лайза, след като гостите си бяха отишли. — И ако разговорите за успеха на компанията се разчуят, акциите на „Фелдинг-Рот“ ще се вдигнат с още един-два пункта.

Лайза, която скоро щеше да празнува двайсет и шестия си рожден ден и четири години от дипломирането си в Станфорд, работеше като финансов специалист в една инвестиционна банка на „Уолстрийт“. През есента обаче тя имаше намерение да напусне банкерските среди и да постъпи в търговското училище „Уортън“, за да получи диплома бакалавър по търговска администрация.

Брус посъветва сестра си:

— Би трябвало в понеделник да подскажеш на клиентите си да купуват акции на „Фелдинг-Рот“, а във вторник да разтръбиш по телеграфа, че доктор Пийт-Смит, откривателят на пептид 7, посреща с оптимизъм появата на хексин W.

— Няма да е етично — възрази му тя. — Или издателите не се вълнуват от подобни неща?

Брус вече втора година след завършване на университета работеше в историческата редакция на едно издателство за учебници в Ню Йорк. И той кроеше планове за бъдещето — искаше да замине за Париж и да следва в Сорбоната.

— Непрекъснато се стремим да бъдем етични — отвърна той. — Затова издателите печелят по-малко от банкерите.

— Колко ви се радвам, че двамата сте в къщи и че нищо не се е променило — намеси се Силия.

Силия разбра, че да си президент на преуспяваща фирма не означава избавяне от сложни управленчески проблеми, които не намаляваха, а дори ставаха повече в сравнение с трудните за компанията години. Естествено бяха от друго естество. Освен това сега се чувстваше непознато преди въодушевление и опияняващо вълнение, което окриляше Силия.

След като оказа обществено признание на Винсънт Лорд, за Силия се заредиха изключително напрегнати дни, свързани с пътувания и уреждане на финансови и организационни въпроси. Минаха почти три месеца преди тя да може да разговаря отново с Лорд за лицензния договор за хексин W с „Ексетър енд Стоу“. Той бе дошъл в кабинета й по други въпроси и Силия го запита:

— Има ли новини от Алекс Стоу за комбинацията на техния артриго с хексин W.

— Клиничните им изпитания изглежда дават добри резултати. Нещата се развиват задоволително.

— Има ли отрицателни отзиви за хексин W? Такива материали не са се появявали на бюрото ми.

— Не съм ви изпращал нито един, понеже няма нищо съществено за отбелязване. Нищо съществено, което да е пряко свързано с хексин W — отговори Лорд.

Умът на Силия, свикнал напоследък на потока от добри новини, вече бе насочен към друг въпрос и усуканата уговорка в последните думи на Лорд се изплъзна от вниманието й. По-късно тя щеше да си спомни това със съжаление и да се упреква за своя пропуск.

Защото директорът на научните изследвания, с характерния си маниер, възприет много преди Силия да се запознае с него, не бе казал цялата истина.

19

Лошата вест се промъкна безшумно. И даже не смъкна измамливо-делничната си маска. След време на Силия й се струваше, че съдбата бе влязла на пръсти, отначало незабелязана, препасала някаква съвсем изтъркана ножница, от която после измъкна огнен меч.

Всичко започна с едно телефонно обаждане, когато Силия отсъстваше от кабинета си. Щом се върна, тя намери между другите бележки и една от господин Александър Стоу, който помолил да му телефонира. По нищо не личеше, че я търси спешно и Силия се залови с текущата си работа.

Бе минал около един час, когато помоли да я свържат със Стоу и след минута секретарката съобщи, че той е на телефона.

Силия натисна едно копче и започна разговора:

— Здравей, Алекс. Тази сутрин си мислех за теб и се чудех как ли върви програмата артриго-хексин W.

Последва мълчание, прекъсна го изненаданият глас на Александър Стоу:

— Ние анулирахме контракта си с вас преди четири дни, Силия! Не си ли разбрала?

Сега бе неин ред да се изненада:

— Не, не съм. Сигурен ли си, че ако си наредил някому да го анулира, той е направил необходимото?

— Лично аз уредих този въпрос — отвърна все още озадачен Стоу. — Говорих директно с Винс Лорд. И днес, осъзнавайки, че не съм ти казал, реших, че поне от учтивост би трябвало да ти се обадя. Затова те потърсих.

Огорчена, че научава нещо, което би трябвало да знае предварително, Силия смънка:

— Ще трябва да поговоря с Винс.

Тя позамълча и запита:

— Каква е причината за анулирането?

— Ами… откровено казано, безпокоят ме смъртните случаи от инфекции. Пострадаха двама от нашите пациенти, които наблюдаваме. Още не може да се докаже определено, че причината е в артриго или хексин W, но положението е много мъгляво. Затуй решихме да не продължаваме, особено с оглед на другите смъртни случаи.

Силия се ужаси. За пръв път през целия разговор усети тръпки. Внезапно я обзе предчувствие, че й предстои да разбере нещо, което никак не би желала да чуе.

— Какви други смъртни случаи?

Този път мълчанието бе по-дълго.

— Искаш да кажеш, че не знаеш и за тях ли? Тя нетърпеливо отговори:

— Ако знаех, Алекс, нямаше да те питам!

— Фактически имаме сведения за четири случая, но не разполагаме с подробности, освен че пациентите са вземали хексин W и са починали от различни инфекции — Стоу поспря и продължи със спокоен сериозен глас: — Силия, искам да ти предложа нещо, но не смятай, моля те, че се натрапвам. Всъщност става дума за интересите на твоята компания. Мисля, че трябва да разговаряш с доктор Лорд.

— Да, и аз мисля така.

— Винс знае за тези инциденти, за другите и за нашите, понеже сме ги обсъждали с него. Той сигурно има подробни данни, за да може да уведоми УХЛ — още един миг на колебливо мълчание — Надявам се, в интерес на всеки от твоите хора, че е съобщено в УХЛ.

— Алекс, изглежда ми липсва важна информация, която ще поискам веднага. Много съм ти признателна, че се обади. Струва ми се, няма смисъл да говорим повече.

— Съгласен — потвърди Стоу. — Но моля те, обади ми се, ако ти трябва друга информация, или пък ако мога да ти бъда полезен с нещо. А, и всъщност целта на моето обаждане бе да изразя искреното си съжаление, че се наложи да анулираме договора. Вярвам, че друг път ще имаме възможност да работим заедно.

Силия отговори механично, защото мисълта й вече бе насочена към онова, което предстоеше да направи:

— Благодаря, Алекс. Аз също вярвам.

Тя прекъсна линията с едно копче и посегна към друго, за да се свърже с Винсънт Лорд, но промени решението си. Щеше да отиде при него лично. Сега.

Първото съобщение за смъртен случай при пациент, лекуван с хексин W, постъпи в централата на „Фелдинг-Рот“ два месеца след пускането на препарата в продажба. Както обикновено то отиде при доктор Лорд, който го остави без последствие, още щом го прочете.

Писмото бе от един лекар в Тампа, Флорида. Съобщаваше се, че починалият бил вземал хексин W заедно с друго лекарство, а причината за смъртта била треска и инфекция. Лорд прецени, че инцидентът не би могъл да има никаква връзка с хексин W и захвърли писмото. По-късно този ден обаче, вместо да изпрати писмото за завеждане по установения ред, той го сложи в папка и я заключи в едно от чекмеджетата на бюрото си.

Второто сведение се получи след две седмици. Бе изпратено от търговски пътник на „Фелдинг-Рот“, разговарял с един лекар в Саутфийлд, Мичиган. Представителят на компанията много съвестно бе записал всичко, което бе успял да узнае.

Сведенията за странични явления на лекарствените средства, включително и за неблагоприятни резултати, постъпваха във фармацевтичните компании по разни пътища. Понякога лекарите директно пишеха на фирмата. В други случаи болниците съобщаваха по установения ред. Фармацевти изпращаха веднага информация, ако са научили нещо от клиенти. Понякога се обаждаха и самите пациенти. Също така търговските пътници бяха инструктирани да съобщават всичко, което са научили за действието на препарата, колкото и незначително да им се струваше.

Съобщения за странични явления на лекарства се събираха от фармацевтичните компании, които в края на всяко тримесечие ги изпращаха със съответен доклад в УХЛ. Това се изискваше от тях по закон.

Те бяха длъжни също така за всяка по-сериозна реакция, особено при вземане на ново лекарство, писмено да съобщават на УХЛ с гриф „спешно“ в петнайсетдневен срок от получаване на известието. Това трябваше да се изпълни независимо от преценката, дали реакцията на болния се дължи на произведения от фирмата препарат, или на друга причина.

Писмото на търговския пътник от Саутфийлд, пак получено от Лорд, посочваше, че пациентът, който бе взимал хексин W и друго лекарство против артрит, бе починал от тежка форма на чернодробна инфекция. Предположението бе потвърдено от аутопсията.

Лорд отново реши, че причината не е хексин W и сложи писмото в папката при първото съобщение.

Мина месец и се получиха две писма от различни места, но в един и същи ден. Те съобщаваха за смъртта на двама души — мъж и жена, които вземали хексин W в комбинация с друго лекарство. Жената, която била в напреднала възраст, развила тежка бактериална инфекция на крака, който наранила в дома си. Кракът бил ампутиран по спешност, но инфекцията се разпространила бързо и довела до фатален край. Мъжът, който по начало бил в лошо здравословно състояние, починал от обща мозъчна инфекция.

Лорд се ядоса на двамата починали. Защо заради проклетите им болести, от които и без това щяха да си умрат, трябваше да се компрометира хексин W, въпреки че той явно не бе причина и за двата случая? Тъй или иначе натрупващите се съобщения се превръщаха в проблем. Също и в повод за безпокойство.

Директорът на научните изследвания вече знаеше, че не е спазил изискването на закона да се съобщи незабавно в УХЛ за предишните два случая. Сега бе изпаднал в абсурдно положение.

Ако изпратеше новите сведения в УХЛ, не можеше да пренебрегне старите, които обаче бяха забавени много след петнайсетдневен срок и щяха да уличат в нарушение на закона „Фелдинг-Рот“ и лично Винс Лорд. Всичко можеше да се очаква. В подсъзнанието му се спотайваше неприятната мисъл, че доктор Гидиън Мейс в УХЛ вероятно изчаква удобен момент, за да се нахвърли върху своята жертва.

Винсънт Лорд сложи и тези две съобщения в папката при другите. В края на краищата, рече си той, никой друг освен мен не знае общия брой на съобщенията. Всяко е получавано поотделно. Никой от подателите не знае за другите.

До деня, в който Александър Стоу му телефонира, за да прекрати контракта за хексин W, Лорд бе натрупал дванайсет съобщения и живееше в страх. Той разбра, и това засили тревогата му, че Стоу по някакъв начин е научил за четири от свързаните с хексин W смъртни случаи. Лорд не му каза, че фактическият брой е дванайсет плюс двата, които Стоу е установил директно, а сега за тях научи и Винс.

Понеже юридически не можеше да се пренебрегне онова, което му съобщаваше Стоу, известните смъртни случаи вече ставаха четиринайсет.

Петнайстото съобщение пристигна в деня, когато Стоу телефонира на Силия. Дотогава, макар и с неохота, Лорд не бе в състояние да заобикаля научните истини и стигна до принципно обяснение на повечето, дори за всичките смъртни случаи.

Преди няколко месеца на заседание в кабинета на Силия, свързано с планиране на продажбите, когато изказването му бе съпроводено с ръкопляскания, той бе описал ефекта на хексин W по следния начин:

„…прекратява генерирането на свободни радикали, така че левкоцитите — белите кръвни телца — не биват привличани към болното място на организма… Резултат — няма възпаление… болката изчезва“.

Всичко това бе вярно.

А по пътя на дедукцията и с помощта на извършени набързо експерименти стана ясно, че отклоняването на леквоцитите отслабва организма и го прави уязвим. При естествения процес, без намесата на лекарственото средство, левкоцитите, съсредоточени в болното място, унищожават чуждите тела — бактериите. Така белите кръвни телца осигуряват защита, макар че причиняват болка. Но при отсъствието им, което се постига чрез насищане на свободните радикали, бактериите и другите организми са в неудържим разцвет и причиняват тежки инфекции в различни части на тялото.

И смърт.

Въпреки необходимостта от доказателства, Винсънт Лорд не се съмняваше, че в последна сметка хексин W е причина за най-малко една дузина смъртни случаи, ако не и повече.

Той също така откри, за съжаление много късно, и затова без полза, че в програмата за клинични изпитания на хексин W е допусната грешка. Повечето от наблюдаваните пациенти бяха в болничен режим, при който опасността от инфекция е много по-малка. Всички инциденти, описани в сведенията от неговата папка, бяха станали извън болнични заведения, в домашни условия или в друга, неконтролирана среда, в която бактериите могат да се размножават…

До това заключение, потвърждаващо неговия провал, разбиващо мечтите му и засилващо отчаянието и страха му, Лорд стигна само няколко минути преди Силия да влезе в кабинета му.

Сега той бе убеден, че продажбата на хексин W трябва да се спре. Покрусен, разбираше вината си за затаяване на истината, престъпление, причинило смъртта на хора, които можеха да живеят и до момента. Над него надвисваше позор, съдебно преследване и може би затвор.

Мислите му, колкото и странно да беше, се върнаха двайсет и седем години назад… Шампейн Ърбана, университета в Илинойс, разговора в кабинета на декана, при когото бе отишъл да иска ускорена промоция, и който не уважи молбата му.

Тогава Лорд бе почувствал, че според декана, той, Винсънт Лорд, страда от някакъв недостатък на характера. Сега за пръв път, взирайки се в дълбоките пластове на своята душа, Винс се питаше: Дали деканът не е бил прав?

Влязла без предупреждение в кабинета на директора на научните изследвания, Силия затвори вратата след себе си и без да губи нито секунда запита:

— Защо не съм уведомена, че „Екстър енд Стоу“ са анулирали договора преди четири дни?

Стреснат от внезапното нахлуване, Лорд отговори със смущение:

— Щях да ви кажа. Не бях стигнал дотам.

— Колко време щеше да ви е необходимо, ако не бях ви запитала? — и без да чака отговор тя продължи: — Трябваше да науча от външни хора, че има неблагоприятни сведения за хексин W. Защо не са ми докладвани?

— Аз ги проучвах… Съпоставях ги — смънка неуверено той.

— Дайте да ги видя! Всичките. Веднага! — нареди тя.

Съзнавайки, че повече нищо не може да се скрива, Лорд извади връзка ключове и отключи чекмеджето на писалището си.

Силия го наблюдаваше и си спомняше как бе дошла тук преди седем години, за да види първоначалните, несигурни съобщения за монтаин. Тогава Лорд не желаеше да ги показва, но щом тя настоя, последва същата процедура със заключеното чекмедже. Тогава тя се бе изненадала, че документите не са в хранилището на деловодството, където могат да се ползват и от други служители.

Същият маниер на укриване.

Силия със съжаление осъзна, че не си е взела поука от предишния случай. Това бе причина за една организационна слабост в работата на „Фелдинг-Рот“, за която тя, в качеството си на президент, носеше отговорност.

Двойна отговорност — понеже знаеше склонността на Винсънт Лорд да премълчава лошите вести, да скрива онова, което не му харесва, а тя не бе направила нищо, за да не се повтори подобно поведение.

Лорд й подаде издута папка. Обемистият й вид шокира Силия. После, докато прелистваше и четеше пред безмълвния директор на научните изследвания, тя се ужаси. Петнайсет смъртни случая! И всеки от починалите бе взимал хексин W.

Накрая зададе неизбежния въпрос, въпреки че предварително знаеше отговора:

— Съобщено ли е на УХЛ за всички или поне за някои от тези случаи?

Лицето на Лорд се сгърчи, когато той каза:

— Не.

— Естествено знаете за определения от закона петнадесетдневен срок, нали?

Той кимна бавно, без да отвори уста.

— Преди време ви питах дали има неблагоприятни сведения за хексин W — каза Силия. — Вие ми отговорихте, че няма.

В отчаяните си усилия да се хване за някаква спасителна сламка, той обясни:

— Не съм казвал, че няма. Обясних, че няма сведения, които пряко засягат хексин W.

Силия смаяна си спомни — точно тези бяха думите му. Типичният йезуитски отговор на Винсънт Лорд, чийто маниер й бе известен вече от двайсет и седем години.

И затова тя трябваше да се досети, че отговорът му е уклончив и да продължи да го разпитва. Щеше да разбере за неблагоприятните последици още преди месеци. Днес те щяха да бъдат по-малко, по-малко смъртни случаи, понеже УХЛ щеше да вземе мерки за предупреждение…

Уви! Тогава тя бе изпаднала в еуфория, зашеметена от втори огромен успех… пептид 7, после хексин W… Изобщо не допускаше, че нещо лошо може да се случи. Излезе обратното. Светът на Винсънт Лорд се сгромолясваше около собствената му личност. Същото ставаше и с нейния свят.

Без да очаква някакъв разумен отговор, тя запита:

— Защо го направихте?

— Аз вярвах в хексин W… — започна Лорд.

Силия го прекъсна с махване на ръка:

— Безполезно е.

Тя постави материалите обратно в папката и каза:

— Вземам я със себе си. Копия ще бъдат изпратени във Вашингтон — УХЛ още днес с надпис „спешно“, по специален куриер. Смятам да се обадя на председателя на УХЛ, за да се уверя, че ще им бъде отделено необходимото внимание.

И мрачно добави, по-скоро на себе си:

— Предполагам, че ще получим някакъв отговор в най-близко време.

20

УХЛ реагира бъзо, понеже Силия се обърна направо към председателя. Той нареди временно изземване на хексин W. „Временно“ означаваше отворена вратичка лекарството отново да бъде пуснато на пазара при повече ограничителни мерки в указанията за приложението му. Но дори ако това станеше, нямаше никакво съмнение, че щастливото време на хексин W е отминало безвъзвратно.

— За голям срам — както каза скоро след това Алекс Стоу в разговор със Силия. — То продължава да е добро лекарство и научно постижение, независимо от бъркотиите, които сам Винс създаде.

И мрачно добави:

— Бедата на нашето общество е, че всеки иска лекарства, които не създават рискове, а пък ти и аз знаем, че такива няма и никога не ще има.

След техния опит за съвместен проект Силия свикна да разговаря често със Стоу, който се оказа умен човек и стана неин близък приятел.

— Ще видиш, че хексин W отново ще заеме своето място, може би с повече осигурителни мерки или след допълнителна разработка. Има нужда от насищане на свободните радикали, дори при известен риск и този метод се утвърждава в медицината. През следващите няколко години ще четем все повече за него. Щом настъпи това време, Силия, ти ще имаш основание да се радваш, че „Фелдинг-Рот“ е дал свой основополагащ принос.

— Благодаря ти, Алекс. Точно сега при нас са добре дошли всякакви ободряващи мисли.

Въпреки унинието във връзка с хексин W, самият процес на изземването му протичаше гладко. Силия предвиждаше такава мярка и бе наредила да се извърши предварителна подготовка за изпълнение решението на УХЛ. Когато то се получи, стандартното писмо, започващо с „Уважаеми докторе“, веднага бе изпратено до всички лекари с препоръка препаратът повече да не се предписва. Две седмици след това хексин W бе махнат от рафтовете на дрогериите. Силия бе направила опит това да се обясни като доброволен акт на компанията, но УХЛ възрази и предпочете да си го припише като своя заслуга. Поради голямото закъснение на „Фелдинг-Рот“ да съобщи за неблагополучието с хексин W, адвокатите посъветваха Силия да не спори по този въпрос.

След няколкоседмично мълчание се появи едно съобщение в „Пинк шийт“, списание по проблемите на фармацевтиката:

„Във връзка с «Фелдинг-Рот» и хексин W, УХЛ е изпратило в Министерството на правосъдието материалите по разследването за неблагоприятното действие на препарата, макар че според някои източници не е препоръчало да се свиква висш съдебен състав за преценка дали са налице основания за образуване на наказателно дело.“

При един „колективен“ телефонен разговор, в който от страна на компанията се включиха паралелно Силия, Бил Инграм и един от щатните юрисконсулти, Чилдърс Куентин сподели:

— Мои доверени хора ми съобщиха, че по вашия случай в УХЛ се оформят две групи.

По молба на Силия, чрез многото си връзки в столицата, той се опитваше да разбере как се развиват работите по техния проблем. Куентин периодично я информираше. Съобщението в „Пинк шийт“ бе повод за сегашното му обаждане.

— В едната група влизат председателят на УХЛ и други функционери, склонни да не се бърза, като имат предвид, че решенията на висшия съдебен състав са доста усукани и могат да върнат топката обратно към УХЛ и сътрудниците му, ако евентуално са проявили известна небрежност при проучването на хексин W. Освен това на председателя на УХЛ му направило добро впечатление, Силия, че сте разговаряли съвсем откровено с него за тези забавени сведения — Куентин замълча. — Има обаче и друга група в УХЛ, начело с един от заместник-председателите. Той е с голяма власт, спада към постоянните бюрократи и ще си остане в управлението дълго след като изтече мандатът на председателя. Под влияние е на един лекар от УХЛ — Гидиън Мейс, който именно настоява за строги мерки. Може би си го спомняте — бяхме заедно с него на Капитолийския хълм.

— Спомням си го, разбира се — потвърди тя. — Изглежда доктор Мейс има зъб на „Фелдинг-Рот“, макар че не съм в състояние да си обясня причината.

Бил Инграм запита:

— Можем ли да направим нещо във връзка с онова, което става или евентуално ще стане по линия на Министерството на правосъдието?

— Да — отвърна Куентин. — Да стоите, да чакате и да се надявате. Във Вашингтон понякога има ситуации, в които може да се забъркате и после да се измъкнете сухи, но висшият съдебен състав — ако се стигне дотам — е съвсем друго нещо.

И те го послушаха, но позицията на изчакване обезверяваше.

Още по-отчайващо подейства появата на съдебни изпълнители в централата на „Фелдинг-Рот“, със заповед за обиск, издадена от най-близкия до Бунтон федерален съд — в Нюарк.

Хексин W бе иззет от магазините през първите дни на октомври. В средата на ноември прокурорът в Ню Джързи, по предписание на Министерството на правосъдието, поиска разрешение от федералния съдия за „обиск и изземване на всички преписки, кореспонденции и други документи, свързани с фармацевтичния продукт хексин W“.

За този едностранен акт „Фелдинг-Рот“ не беше предизвестена. Затова компанията не бе представена при искането за издаване на заповед за обиск.

Силия и сътрудниците на компанията бяха шокирани от такава мярка и от присъствието на съдебните изпълнители, които след няколкодневна работа отнесоха с камионче около десетина кашона с преписки. Наред с материалите от канцеларските досиета-класьори на дирекцията за научни изследвания, бяха взети и папките от кабинета на Винсънт Лорд.

Той се опита да протестира срещу „нахлуването в стаята му“, но бе показана заповедта за обиск с молба да се отдръпне и да не пречи.

След като Силия бе открила в кабинета на Лорд неправомерно задържани отрицателни сведения за хексин W, директорът на научните изследвания полагаше усилия да избягва контакти с ръководителите на компанията, особено с президентката. За всички бе ясно, че дните на Лорд във „Фелдинг-Рот“ са преброени. Не по-малко ясно бе, че до решаване на проблема с хексин W всички в компанията, чийто служител бе и Лорд, нямат друг избор, освен да застанат на обща позиция. Това се разбра още по-добре след конфискацията на служебната архива. В резултат настъпи напрегнато примирие.

Докато Лорд спазваше избраната от него дистанция, Силия съставяше план за преструктуриране на научноизследователската дейност и предвиждаше президент на това направление и вицепрезиденти на отделните сектори, между които и един нов — за генно инженерство. Госпожа Джордан се беше спряла и на човек, който да го ръководи.

След необичайните мерки през средата на ноември, до края на годината не се чу нищо по проблема хексин W. Малко преди Коледа Куентин докладва:

— Официално все още се провежда разследване, но куп други работи са се струпали на главата на министъра на правосъдието и затова сега не му е много до хексин W.

Бил Инграм, който пак се бе включил в телефонната линия, за да слуша новини от Куентин, каза:

— Предполагам, че колкото повече се протака разследването, толкова повече намаляват шансовете да излезе нещо сериозно от него.

— Обикновено така става, но недейте да разчитате на това — предупреди Куентин.

Първият ден от новата година донесе радостна новина. Слухът, че Мартин ще бъде удостоен с титлата „сър“, се потвърди — името му бе включено в почетния списък на кралицата. Вестник „Таймс“ съобщи, че тази награда се дава за „забележителен принос към човечеството и науката“.

Нейно величество щеше да удостои официално в Бъкингамския дворец Мартин Пийт-Смит с титлата „сър“ през първата седмица на февруари. Силия разбра това, когато телефонира на Мартин, за да го поздрави и му каза:

— Андрю и аз ще дойдем предната седмица, а след като мине церемонията в двореца, ще дадем прием за теб и Ивон.

Към края на януари Силия и Андрю пристигнаха в Лондон, придружавани от Лилиан Хоторн. В продължение на седем години и половина след смъртта на Сам Лилиан свикна със самотата и пътуваше много рядко. Силия обаче успя да я убеди, че поводът е в известен смисъл в памет на Сам, понеже той бе дал идеята за института в Харлоу и бе избрал Мартин да го ръководи.

Тримата бяха отседнали в най-новото място за заможни хора — „Фортисевън Парк стрийт“ в квартала „Мейфеър“, където хотелските удобства се съчетаваха с предимствата на луксозните апартаменти.

Лилиан, вече към шейсетгодишна, все още бе поразително хубава и по време на посещението на института в Харлоу очевидно привлече вниманието на Рао Састри, макар че беше с двайсет години по-млад. Састри специално я покани да й покаже лабораториите, а после двамата отидоха да обядват. На Силия й се стори много забавно, че Рао и Лилиан бяха решили една вечер през идната седмица да отидат на ресторант и на театър.

В понеделник, два дни преди церемонията в Бъкингамския дворец, от Америка по телефона се обади Бил Инграм. Търсеше Силия.

— Извинявайте, че трябва да ви сюрпризирам с лоша новина — започна първият вицепрезидент. — Току-що ми се обади Чилдърс Куентин. Изглежда се е създала адска ситуация във Вашингтон.

Новината се отнасяше до УХЛ, доктор Гидиън Мейс, Министерството на правосъдието, сенатор Денис. Донахю и хексин W.

— Както ми обясни Куентин, на Мейс му омръзнало пасивното отношение на Министнерството на правосъдието — съобщи Играм. — Затова по своя инициатива, неофициално, занесъл всички материали за хексин W на един от помощниците на Донахю, който от своя страна ги докладвал на шефа си. Сенаторът ги грабнал като коледен подарък. Думите му, според човека на Куентин, били „Откога чаках подобно нещо!“.

— Е, да, мога да си представя — отвърна Силия.

— После Донахю се обадил на министъра на правосъдието и поискал от него да предприеме действия. И както съобщава Куентин, след това сенаторът звънял час по час на министъра на правосъдието.

Силия въздъхна:

— Прекалено много лоши новини наведнъж. Има ли още нещо?

— За съжаление, доста. Първо, вече е сигурно, че ще се свика висш съдебен състав за разглеждане на случая със забавените отрицателни сведения за хексин W, а също и други въпроси, ако възникнат. И министърът на правосъдието, който лично се интересува от хода на работата, по настояване на Донахю, бил сигурен, че ще се стигне до присъда.

— Против кого?

— Против Винсънт Лорд, естествено. Но също така, съжалявам, че трябва да ви го кажа, и против вас. Те ще поддържат, че вие сте отговорна, главно по натиск на Донахю. Според Куентин, той се бори за вашия скалп.

Силия знаеше защо. Тя си спомни предупреждението на вашингтонския адвокат след заседанието на сенатската подкомисия: „Вие го изкарахте глупак… Ако някой ден му се отдаде възможност да навреди на «Фелдинг-Рот» или на вас… той с голямо удоволствие ще го направи“.

После, сещайки се за току-що казаното от Бил Инграм, тя запита:

— Бил, ти спомена „ако възникнат и други въпроси“. Какво имаш предвид?

Този път Инграм въздъхна. После обясни:

— Ще излезе сложно, макар че ще се опитам да го кажа просто. Когато отчетите за клиничните изпитания на хексин W били занесени във Вашингтон заедно с нашата молба, те включвали обичайния набор от лекарски сведения, включително и тези на доктор Яминър от Феникс. Сега се оказва, че неговите данни са фалшиви. В списъка му са включени измислени пациенти. Голяма част от данните, които посочва, са чиста лъжа.

— Неприятно ми е да чуя това, макар че понякога се случва — отбеляза Силия. — И други компании са имали същия проблем. Но щом откриеш измама — ако я откриеш — казваш на УХЛ, и то вече има грижата за тоя лекар.

— Правилно — съгласи се Инграм. — Но онова, което не бива да правиш, е, след като си разбрал, че са неверни, да ги включваш към приложенията за молба.

— Разбира се, че не бива.

— Винс обаче го е направил. Парафирал отчета на Яминър и го пуснал да върви заедно с другите документи.

— Но как ще се разбере, че Винс е знаел?

— Сега ще стигна и до това.

Тя се обади с отпаднал глас:

— Продължавай.

— Когато съдебните изпълнители извършиха обиска и конфискацията при нас, те взеха преписки от дирекцията на Винс. Една от папките била с материалите за доктор Яминър. Там имало също така бележки с почерка на Винс, показващи, че той е открил неверността на сведенията преди да ги изпрати в УХЛ. Сега в ръцете на Министерството на правосъдието са и отчетът и бележките на Винс.

Силия мълчеше. Какво можеше да каже? Само се питаше: Няма ли край на позора?

— Мисля, че това е всичко — добави Инграм — Освен…

— Освен какво?

— Ами… Доктор Мейс е настроен против нас. Спомням си, веднъж казахте, че нямате представа защо.

— Все още нямам.

— Мисля, че Винс знае защо. Инстинктивно го схващам. А пък наблюдавах и Винс. Сякаш изпада в ужас, щом се заговори за Мейс.

Тези думи накараха Силия да се замисли. После изведнъж свърза думите на Инграм с един разговор, който тя бе водила с Лорд по време на заседанието на сенатската подкомисия. Тя го бе обвинила, че лъже от свидетелската банка и…

Мигновено взе решение и настоя пред Инграм:

— Искам да го видя. Тук, при мен!

— Винс ли?

— Да. Кажи му, че е заповед. Да вземе първия самолет за насам и веднага да се яви при мен.

Те стояха един срещу друг, лице срещу лице. Силия и Винсънт Лорд.

Бяха в дневната на апартамента на семейство Джордан в Мейфеър.

Лорд изглеждаше уморен, по-стар от своите шейсет и една години. И напрегнат. Бе толковва отслабнал, че лицето му изглеждаше много по-изпито отпреди. Тиковете на лицевите мускули бяха зачестили.

Силия си спомни един случай от първите дни на работата й в компанията, като заместник-директор по търговската квалификация, когато често ходеше при Лорд за технически съвети. В стремежа си да прояви дружелюбност, тя бе предложила да си говорят на собствените имена, а той бе отвърнал неприятно изненадан: „И за двама ни би било по-добре никога да не забравяме разликата в положението, което заемаме с вас.“

Сега, мислеше тя, щеше да се вслуша в съвета му.

Силия хладно каза:

— Няма да се спирам на позорния случай с Яминър, доктор Лорд, само ще отбележа, че той е достатъчно основание компанията да прекрати отношенията си с вас и да ви остави да се защитавате самичък пред съда за всичко и на ваши разноски.

С победоносен блясък в очите, той отговори:

— Няма да можете, понеже и вие ще бъдете подсъдима.

— Ако реша, ще мога. А що се отнася до мерките за моята правна защита, не се безпокойте, това не е ваша грижа.

— Ако решите…? — той се озадачи.

— Няма да правя никакви признания. Разберете ме добре. Но ако компанията ще ви помага по отношение на вашата защита, аз държа да знам всичко!

— Всичко?

— Има нещо в миналото, което вие знаете, аз — не. Предполагам, че е свързано с доктор Мейс.

Те стояха прави. Лорд посочи към един стол.

— Мога ли да седна?

— Да.

Силия също седна.

— Наистина има нещо — потвърди той. — Но ще ви е неприятно да го чуете. А след като го чуете, ще съжалявате, че сте го научили.

— Аз чакам. Говорете.

Той й разказа.

Разказа й всичко; започна още от първия проблем с Гидиън Мейс в УХЛ, неговата дребнавост, обидите, големите неоснователни закъснения при одобряване на стейдпейс, в края на краищата едно добро, укрепващо организма лекарствено средство… После за усилията да открие неблагоприятни сведения за Мейс, довели до срещата на Лорд с Тони Редмънд, лаборант в УХЛ, в бара на хомосексуалистите в Джорджтаун… как бе купил от Редмънд документи, уличаващи Мейс в престъпление. Цена: две хиляди долара — разход, утвърден от Сам, който след това се съгласи документите да се съхраняват тайно, без да се дава информация на органите по спазване на законността, в резултат на което Сам и Лорд бяха станали съучастници в престъпление… И две години по-късно, когато забавяше одобрението на монтаина, решението, поддържано от Сам, да изнуди Мейс… как целта бе постигната, въпреки притеснението на доктор Мейс във връзка със съобщението за монтаина от Австралия и откровените му съмнения по отношение на препарата…

Ето това беше. Сега Силия знаеше всичко и както бе предсказал Лорд, съжаляваше, че го е научила. И все пак, трябваше да го знае, тъй като щеше да има значение за нейните бъдещи преценки и решения като президент на „Фелдинг-Рот“.

Много други неща също се изясниха. Отчаянието и вината на Сам, дълбоката и истинска причина за самоубийството му… Провалът на доктор Мейс на заседанието на сенатската подкомисия и нелепия му отговор на въпроса, защо е одобрил монтаина: „Просто не знам!“… Отношението на Мейс против „Фелдинг-Рот“ и против всички нейни начинания.

Силия мислеше — ако аз бях на мястото на Мейс, също щях да мразя „Фелдинг-Рот“.

И сега след като Силия вече знаеше печалната, угнетяваща истина, какво й предстоеше по-нататък? Съвестта й сочеше само един изход: да осведоми властите. Да го направи достояние на обществеността. Да каже истината. Нека всички засегнати да поемат риска — Винсънт Лорд, Гидиън Мейс, „Фелдинг-Рот“, тя самата.

А какво ще стане, ако тя се вслуша в съвестта си? Лорд и Мейс ще бъдат унищожени — мисъл, която не я вълнуваше. Но се вълнуваше от факта, че компанията ще се опозори и ще загине. Не само като една бездушна структура, а като общност на сътрудници — служители, ръководители, акционери, научни изследователи, които нямат нищо общо с Лорд. Вероятно само тя щеше да излезе добрата, но това бе най-маловажното в случая.

И в същата връзка възникваше въпросът:

Какво ще се постигне, ако тя разкриеше всичко пред общественото мнение? Отговор: След толкова време — нищо!

Затова тя се отказа да следва „гласа на съвестта“. Отказа се да занимава обществеността. Тя знаеше, без повече разсъждения, че също така ще замълчи, ще се присъедини към другите в корупцията. Друг избор нямаше.

Лорд също знаеше това. По тънките му устни пълзеше сянката на пестелива усмивка.

Тя го презираше. Мразеше го повече от всеки друг в живота си.

Той бе покварил себе си, Мейс и Сам. Сега бе покварил и нея.

Силия стана. Вбесена, неистово изкрещя:

— Махайте се от очите ми! Напуснете!

Той си отиде.

Андрю, който бе отишъл на посещение в една лондонска болница, се прибра един час след това.

Силия му каза:

— Случили са се неприятни неща. Трябва да се връщам веднага след приема за Мартин и Ивон. Това значи излитане вдругиден. Ако искаш да останеш още няколко дни…

— Ще се приберем заедно — отговори той и тихо добави: — Нека аз да се погрижа за пътуването. Виждам, че ти се е събрало много.

Андрю експедитивно уреди всичко. В четвъртък за полета с Конкорд нямаше места. Резервира две места в първа класа на Боинг 747 на „Бритиш Еъруейс“. Щяха да кацнат в Ню Йорк и да пристигнат в Мористаун в четвъртък следобед.

21

Ивон не вярваше на очите си. Наистина ли бе влязла в Бъкингамския дворец? Действително ли се намираше в Балната зала, седнала сред много други гости, чиито съпрузи или родители щяха да бъдат удостоени с почести? Вярно ли бе, че всички около нея очакваха с вълнение кралицата да влезе всеки миг? Или това бе сън?

Ако беше сън, той беше самата прелест! И то с музика, изпълнявана от гвардейския полкови оркестър на Колдстрийм Гардс, горе в галерията за музикантите. Звучеше радостната, трогателна мелодия „Рано една сутрин“.

Не, не сънуваше. Ето, тя съвсем ясно виждаше и чуваше всичко и много добре разбираше, че е дошла в двореца заедно със своя обичан Мартин, който чакаше в едно преддверие да го заведат до определеното място, щом започне церемонията. Той вече бе направил кратка репетиция под ръководството на церемониал майстора, един полковник в парадна униформа.

Изведнъж настъпи тишина, кратко раздвижване. Оркестърът спря по средата на мелодията. Като че ли всичко замръзна. Капелмайсторът с вдигната палка в ръка очакваше знак. И знакът бе даден — лакеи в ливреи отвориха двете крила на вратата и кралицата влезе.

Военните застанаха мирно. Всички гости се изправиха на крака. Палката на капелмайстора светкавично се спусна надолу. Приятно и силно прозвуча националният химн.

Нейно величество бе в тюркоазена рокля и се усмихваше. Тя се насочи към средата на залата. Почтително я следваха лорд-управителят на кралския двор и министърът на вътрешните работи. Двамата бяха в униформа. Започна официалното удостояване с титли. Оркестърът свиреше приглушено валс от Йохан Щраус. Всичко беше величествено, прецизно, без излишно суетене. Не се губеше нито секунда, но удостоените едва ли щяха да забравят тези мигове.

Ивон жадно поглъщаше и трупаше всяка подробност в паметта си.

Скоро дойде ред на Мартин, веднага след един кавалер на Ордена „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, който имаше предимство по ранглистата. Както му бяха обяснили, Мартин влезе, направи три крачки, поклони се… отиде до подиума, постави дясното коляно върху него, с левия крак стъпи на пода… Кралицата взе сабята от ръцете на един флигел-адютант и леко докосна с нея едното и другото рамо на Мартин. Той стана… половин крачка надясно, една крачка напред… Докато стоеше изправен с леко наведена глава, тя постави около врата му златисточервена лента със златен медальон.

Кралицата разменяше по няколко думи с всеки награден. Според Ивон, на Мартин отдели повече време. После… три крачки назад, поклон… и той се изгуби от полезрението й.

След няколко минути Мартин тихо отиде при Ивон и седна на един стол до нея. Тя прошепна:

— Какво ти каза кралицата?

— Тя е много добре информирана дама — тихо отговори той и се усмихна.

Ивон си знаеше, че после ще научи точно какво бе казала нейно величество.

Единствено бе разочарована, че не можа да види или да срещне уелския принц и принцесата. Предварително й бяха казали, че по всяка вероятност ще отсъстват от двореца, но тя все пак се надяваше. Сигурно някой ден щастието щеше да й се усмихне. Сега след като се омъжи за Мартин, всичко бе възможно.

Трудно й бе да свикне само с едно нещо, след като Мартин стана „сър“ — всички от Харлоу и Кеймбридж се обръщаха към нея с „милейди“, включително и главният портиер на „Луси Кавендиш“. Макар че тя го помоли да не прави така, той продължаваше да упорства. Ивон предполагаше, че с течение на времето ще се приспособи към тази и други промени в живота си. Най-сетне, пошегува се тя наум, съвсем скоро някой фермер ще се обади да търси лейди Пийт-Смит, ветеринарната лекарка, за да се погрижи за прасетата и кравите му.

Приемът в чест на сър Мартин и лейди Пийт-Смит, даден от Силия и Андрю в хотел „Дорчестър“ премина с голям успех. Започна в пет часа следобед и свърши рано вечерта. Дойдоха почти сто души гости, между които много хора от ръководния персонал на института в Харлоу. Там беше и Рао Састри. Той кавалерстваше на Лилиан — двамата явно се чувстваха много добре заедно. Силия на два пъти ги забеляза да приближават глави-признак, че водят сериозни разговори. Силия знаеше от Мартин, че Рао е свободен и изобщо не се е женил.

Ивон сияеше от радост и изглеждаше чудесно. Беше поотслабнала. Довери се на Силия, че Мартин най-после й разрешил да „взима“ пептид 7. Факторът против затлъстяване действаше и при нея безотказно, както при всички, които използваха препарата.

По време на приема Силия каза тихо на Мартин:

— Утре рано Андрю и аз заминаваме за Ню Джързи. Бих искала след приема за няколко минути да останем само четиримата.

Най-сетне честването свърши. В хубаво настроение гостите се сбогуваха и се разотидоха.

Вече бе тъмно, когато Силия, Андрю, Мартин и Ивон изминаха краткото разстояние от „Дорчестър“ до „Фортисевън парк“. Февруарската вечер бе студена, но ясна и свежа. Над града лягаше безоблачна нощ.

Четиримата седнаха да отдъхнат в приятната дневна на апартамента, който заемаше семейство Джордан.

— Мартин, ще говоря направо, понеже денят бе много напрегнат и всички сме малко уморени — започна Силия. — Както знаеш, „Фелдинг-Рот“ строи сграда за отдел по генно инженерство. Мястото се намира в Ню Джързи, недалеч от нашата бъдеща централна сграда в Мористаун. Вземаме всички мерки лабораториите да бъдат обзаведени тъй, че да радват окото на всеки генетик-изследовател.

— Подочух нещо такова — отговори Мартин. — Вече се коментира качеството на онова, което правите.

— С тези думи искам да насоча вниманието ти към една идея. Бихте ли дошли с Ивон да живеете в Съединените щати, ако ти поемеш ръководството на генетичните изследвания като вицепрезидент и като директор на новите лаборатории? Обещавам, че ще имаш пълна свобода да избереш каквато насока смяташ, че трябва да следваме в научния сектор.

След кратко мълчание Мартин каза:

— Предложението е чудесно, Силия, и аз съм искрено благодарен. Но отговорът ми е „не“.

— Не е необходимо да решаваш сега — настоя тя. — Не бързай, обмисли идеята, поговорете с Ивон.

— Боя се, че отговорът ми е категоричен — потвърди той. — И трябва да бъде такъв, защото имам да ти казвам и нещо друго. Щеше ми се да е в по-подходящ момент, но аз напускам „Фелдинг-Рот“.

Думите му бяха тежък удар за Силия.

— О, не! Това не може да бъде — не повярва тя и го погледна косо. — Да не би да постъпваш в друга фармацевтична компания? Или да си получил по-добро предложение? Защото ако е тъй…

Той поклати глава:

— Не бих постъпил така с теб. Поне нямаше да взема решение, преди двамата да го обсъдим. Всъщност аз се връщам при старата си любов.

— Иска да каже Кеймбридж, а не друга жена — поясни Ивон. — Ще живеем там. Неговото сърце е в университета.

Точно оттам го измъкнах още преди да го познаваш, си каза наум Силия.

Тя не бе подготвена за такава новина, но инстиктът й подсказваше, че няма да успее да разубеди Мартин и затова изобщо не направи опит. Кеймбридж го зовеше и той се стремеше към него като завръщащ се в гнездото си гълъб. Е, една слънчева неделя преди тринайсет години Силия бе завоювала победа срещу университета. Победа, ценна във всяко отношение. Колелото на времето обаче се бе превъртяло — сега идваше ред на Кеймбридж. Силия и „Фелдинг-Рот“ бяха загубили битката.

Заговори Андрю, обръщайки се към Мартин:

— Винаги съм мислил, че някой ден академичният свят отново ще те призове. Навярно ще станеш декан на някой колеж? Някъде четох, че има вакантни места.

— Има, но не са за мен — отвърна Мартин. — Още съм на четиридесет и шест, твърде млад за такъв пост. Може би като поостарея и посивея, като стана по-известен…

— Господи! — възкликна Силия. — Колко известност ти трябва още? Направи такъв голям научен пробив, получи признание от целия свят, дадоха ти титла!

— Кеймбридж е виждал много такива неща — усмихна се той. — Университетът трудно може да се впечатли. Не, аз ще работя по проекта за хематологични изследвания „Ню блъд скийм“.

Представлявало правителствена програма, обясни той. Щял да стане заместник-директор по научната част в една от няколкото най-нови области в науката. Заплатата на новия пост, както често се случва в академичния свят, не бе голяма — като начало някъде под десет хиляди английски лири годишно. Все пак семейство Пийт-Смит нямаше да страда от недостиг на пари, защото доходът на Мартин от пептид 7 бе доста съществен. И както сподели той, дори щял да отделя част от парите за допълване бюджета на бъдещата си научна дирекция.

Няколко месеца преди този разговор финансистите и адвокатите на „Фелдинг-Рот“ бяха подработили въпроса за възнаграждението на Мартин. Предложението им бе одобрено от Силия и по-късно — от дирекционния съвет.

Съгласно английското право — Закона за патентите от 1977 година, Мартин би могъл да подаде молба за решение на съда да му бъде изплатено възнаграждение за откриването на пептид 7. Но той не желаеше да се занимава със съда, дори за уреждане на приятелско споразумение. „Фелдинг-Рот“ имаше същото становище. Затова по взаимно съгласие в Бахамските острови бе учреден кредитен фонд от два милиона английски лири, от който Мартин щеше редовно да получава преводи. Фондът бе защитен с най-различни юридически „блиндажи и ровове“, тъй че английската данъчна система да не може, както се изрази Силия, „да заграби справедливата отплата за приноса на Мартин“.

Тази справедлива отплата, тъжно си мислеше тя, е помогнала за завръщането му в Кеймбридж. Силия обаче бе сигурна, че решението му няма нищо общо с парите, които щеше да получи за пептид 7.

Когато Мартин и Ивон си тръгваха, тя им каза:

— И двамата ще липсвате на „Фелдинг-Рот“, но вярвам, че ние четиримата ще си останем приятели завинаги.

И те си обещаха един на друг.

Преди Силия и Андрю да отпътуват, бе уреден окончателно и друг въпрос.

Няколко часа след като се бяха разделили с Мартин и Ивон, малко преди да си легнат, на вратата на апартамента им се почука. Беше Лилиан Хоторн. Досетил се, че тя иска да остане насаме със Силия, Андрю дискретно излезе от стаята.

— Радвам се, че ме накара да дойда с вас — каза Лилиан. — Може би забеляза, че прекарах много приятно.

— Да, забелязах — потвърди Силия. Тя се усмихна — Драго ми беше, че и Рао се забавлява добре.

— Двамата с него разбрахме, че се харесваме. Дори нещо повече — възрастната жена се поколеба. — Сигурно ще си помислиш, че съм постъпила неразумно, понеже всичко се случи съвсем набързо, а пък и на моята възраст…

— Нищо подобно! Аз мисля, че е време отново да си създадеш радости, Лилиан, и да се наслаждаваш на живота, както ти харесва, а ако това е с Рао Састри — чудесно!

— Радвам се, че разбираш нещата по този начин.

Точно затова идвам при теб. Искам да те помоля за една услуга.

— Ако мога, с удоволствие.

— Рао иска да дойде в Америка. Казва, че отдавна имал такова намерение. На мен ми се иска същото и ако би било възможно да постъпи на работа във „Фелдинг-Рот“…

Силия довърши изречението:

— Ще бъде хубаво и за двама ви.

— Нещо такова — усмихна се Лилиан.

— Сигурна съм, че в новите лаборатории по генетика може да се намери място за него. Всъщност можеш да му кажеш, че аз гарантирам това.

Лицето на Лилиан светна.

— Благодаря ти, Силия. Той ще бъде очарован от новината. Надяваше се именно на това. Рао знае, че няма качества за ръководител като Мартин. Сподели това с мен. Но е добър изследовател, на който ръководството може да се опира.

— Това ми е известно и улеснява нещата. Но дори и да имаше по-малко качества, пак щях да го назнача. Преди много години ти ми направи огромна услуга, мила Лилиан. В сравнение с нея, моята е микроскопична.

По-възрастната жена се засмя.

— Имаш предвид онази първа сутрин, когато се запознахме ли? Ти дойде у нас, млада, напориста, с надежда да ти помогна и да повлияя на Сам да станеш търговски пътник…

Лилиан млъкна, сякаш в гърлото й бе заседнала буца. Скъпи спомени нахлуха в душите на двете жени.

Рано на другата сутрин една лимузина закара Андрю и Силия на летище „Хийтроу“.