Джефри Арчър Опасно наследство

Експерт в забавлението, Арчър притежава уникален стил!

Пъблишърс Уикли

Първа част Москва, Кремъл

Първа глава

Москва, Кремъл, 19 май 1966

— Фалшификат е — каза руският ръководител, взрян в малката изящна икона в ръцете си.

— Невъзможно — отговори колегата му от Политбюро.

— Царската икона „Свети Георги и змея“ строго се охранява в Зимния дворец в Ленинград от петдесет години.

— Вярно е, другарю Заборски — каза възрастният мъж, — и в продължение на петдесет години сме охранявали копие. Царят навярно е изнесъл оригинала малко преди Червената армия да влезе в Санкт Петербург и да превземе Зимния дворец.

Председателят на Комитета за държавна сигурност мръдна неспокойно в стола си, тъй като играта на котка и мишка продължаваше. Заборски, който години наред ръководеше КГБ, разбра кой е определен да бъде мишката веднага щом телефонът му иззвъня в четири часа сутринта, за да му съобщят, че генералният секретар го вика в Кремъл — незабавно.

— Как може да сте толкова сигурен, че е фалшива, Леонид Илич? — заинтересува се дребничкият Заборски.

— Защото, скъпи мой Заборски, през последните осемнадесет месеца възрастта на всички съкровища в Зимния дворец е изследвана чрез въглероден метод. Това е една съвременна научна технология, след чието прилагане не е нужна допълнителна преценка — каза Брежнев, демонстрирайки по този начин новопридобитите си знания. — И това, което винаги сме мислели за национален шедьовър — продължи той, — излиза, че е нарисувано петстотин години след оригинала на Рубльов.

— Но от кого и с каква цел? — недоверчиво попита председателят на КГБ.

— Експертите ми казаха, че навярно е бил придворен художник — отговори руският ръководител, — на когото са възложили да изпълни копието няколко месеца преди революцията. Уредникът на музея в Зимния дворец винаги се е безпокоял от това, че традиционната царска сребърна корона не е прикрепена отзад на рамката, както е при всички други негови шедьоври — добави Брежнев.

— Но аз винаги съм мислел, че сребърната корона е махната от някой любител на сувенири още преди ние да влезем в Санкт Петербург.

— Не — каза сухо генералният секретар. Гъстите му вежди се повдигаха всеки път, когато изказваше мнението си. — Не е взета царската сребърна корона, а самата икона.

— В такъв случай какво може да е направил царят с оригинала? — попита Заборски, сякаш задаваше въпроса на себе си.

— Точно това искаме да знаем, другарю — каза Брежнев и стисна рамката на малката икона пред себе си. — И ти си този, който е избран да открие отговора — допълни той.

За първи път председателят на КГБ изглеждаше неуверен.

— Имате ли нещо, на което да се опра?

— Много малко — призна генералният секретар, взе една папка от най-горното чекмедже на бюрото си и бързо я отвори. Вгледа се в сбито напечатаните бележки, озаглавени „Значението на иконата в руската история“. Някой не беше лягал цяла нощ, за да приготви доклад от десет страници, прегледан бегло от лидера. Истинският интерес на Брежнев започна от четвърта страница. Той прелисти бързо първите три страници и зачете на глас: — „По време на революцията цар Николай II очевидно е възприел шедьовъра на Рубльов като свой паспорт за свободен живот на Запад. Той трябва да е имал направено копие, което е оставил да виси на стената в кабинета си на мястото на оригинала.“ — Руският лидер вдигна очи: — Освен това, имаме много малко неща, на които да се опрем.

Началникът на КГБ изглеждаше объркан. Беше озадачен от факта, че Брежнев иска Държавна сигурност да се включи в разкриването на кражбата на един незначителен според него шедьовър.

— Много ли е важно да открием оригинала? — попита той, като се опитваше да напипа някаква следа.

Леонид Брежнев погледна втренчено колегата си от Кремъл:

— Нищо не би могло да бъде по-важно, другарю! — дойде неочакваният отговор. — Ще ви отпусна всички необходими средства и хора, за да откриете местонахождението на Царската икона.

— Но, другарю генерален секретар, това значи да похарча много повече, отколкото струва самата икона — каза началникът на КГБ, опитвайки се да прикрие неверието си.

— Изключено — каза Брежнев и замълча, за да направи впечатление. — Защото аз не търся самата икона.

Той се обърна с гръб към началника на КГБ и се загледа през прозореца. Не му харесваше, че не може да вижда над Кремълската стена Червения площад. Изчака няколко минути и после заяви:

— Парите, които царят би спечелил от продажбата на такъв шедьовър, са щели да му позволят да води обичайния си начин на живот няколко месеца, най-много година. Не, ние смятаме, че това, което царят е скрил вътре в иконата, би гарантирало неговата и на семейството му сигурност до края на живота им.

На заскрежения прозорец пред генералния секретар се образува малко прозрачно кръгче.

— Каква би могла да бъде тази ценност? — попита председателят на КГБ.

— Спомняте ли си, другарю, какво е обещал царят на Ленин в замяна на живота си?

— Да, но се оказа, че това е блъф, защото такъв документ не беше открит…

Той млъкна точно преди да каже „в иконата“, без да забелязва триумфалната усмивка на Брежнев.

— Най-после ме разбрахте, другарю. Както виждате, документът е бил скрит в иконата през цялото време. Ние просто сме притежавали фалшивата икона.

Руският лидер изчака малко, после се обърна и подаде на колегата си лист хартия.

— Това са показанията на царя, посочващи какво бихме намерили в иконата „Свети Георги и змея“. По онова време в нея не е открито нищо и този факт само е убедил Ленин, че царят е излъгал, за да спаси семейството си от екзекуция.

Заборски бавно прочете написаните на ръка показания, направени от царя часове преди екзекутирането му. Много преди да стигне последния абзац, ръцете му започнаха да треперят и по челото му избиха капчици пот. Той погледна към малката, не по-голяма от книга икона, сложена в центъра на председателското бюро.

— До смъртта на Ленин никой не е вярвал на твърденията на царя. Но сега може да разчитаме, че ако намерим истинския шедьовър, без съмнение ще притежаваме и обещания документ.

— И предвид авторитета на подписалите този документ, никой не би поставил под въпрос законните ни права — каза Заборски.

— Без съмнение, другарю председател. Точно в това се състои работата — отговори руският ръководител. — Освен това съм сигурен, че ще получим подкрепата на Обединените нации и Международния съд, ако американците се опитат да отрекат правата ни. Но се страхувам, че не друг, а времето е против нас.

— Защо? — попита председателят на КГБ.

— Вижте крайната дата в показанията на царя и ще разберете колко време ни остава да спазим нашата част от споразумението — каза Брежнев.

Заборски се вгледа в надрасканата от ръката на царя дата — 20 юни 1966 година. После върна показанията, отчитайки важността на задачата, с която го беше натоварил ръководителят му.

Леонид Илич Брежнев продължи:

— Така че, както разбирате, другарю Заборски, остава ни само един месец до крайния срок. Но ако можете да откриете оригиналната икона, отбранителната стратегия на президента Джонсън ще стане фактически ненужна и Съединените щати ще бъдат обикновена пионка върху руската шахматна дъска.

Втора глава

Апълшо, Англия, юни 1966

— „На моя обичан и единствен син капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст, завещавам сумата от петстотин лири.“

Адам предполагаше, че сумата ще бъде нищожна, но независимо от това остана неподвижен в стола си, когато адвокатът го погледна над очилата си.

Възрастният адвокат, който седеше зад голямото двойно бюро, вдигна глава и премигна, гледайки симпатичния млад мъж пред себе си. Почувствал изпитателния поглед, Адам прекара нервно ръка през гъстата си черна коса. Господин Холбрук погледна отново документите пред себе си.

— „На скъпата ми дъщеря Маргарет Скот завещавам сумата от четиристотин лири.“

Адам не можа да скрие усмивката си. Баща му беше останал шовинист дори в последното си деяние.

— „На клуба по крикет в графство Хампшир — продължи монотонно Холбрук, необезпокояван от роднинските неблагополучия на госпожица Смит — двадесет и пет лири пожизнен членски внос.“

„Платен накрая“ — помисли Адам.

— „На ветераните от Британската армия от 1914 — петнадесет лири. На енорийската църква в Апълшо — десет лири; и на госпожа Мейвис Кокс, домашната ми помощница, пет лири. И накрая, на скъпата ми и обичана съпруга Сюзан — семейната ни къща и остатъка от имуществото ми.“

Това изявление накара Адам да се изсмее на глас — той се съмняваше дали за остатъка от бащиното му имущество могат да се вземат още хиляда лири, дори и да продадяха и облигациите му, и стиковете за голф отпреди войната.

Но майка му беше дъщеря на полка и не би се оплакала, както и не беше го правила никога.

Ако Бог, за разлика от поредния папа в Рим, изобщо някога оповестеше светците, света Сюзан от Апълшо би била там горе между тях заедно с Дева Мария и света Елисавета. През целия си живот Па (Адам винаги го беше наричал така в мислите си) се бе стремил семейството му да бъде достойно за нормите на поведение, които бе установил. Може би затова Адам продължаваше да му се възхищава повече, отколкото на всеки друг. Понякога самата мисъл за него го караше да се чувства странно и не на място сред жизнерадостния дух на шестдесетте години.

Адам се размърда неспокойно в стола си, предусещайки, че формалностите привършват. Чувстваше, че би било добре да излязат по-бързо от тази студена и мрачна кантора.

Господин Холбрук вдигна още веднъж поглед и се изкашля така, сякаш му предстоеше да обяви кой наследява картина на Гоя или диамантите на Хабсбургската империя. Повдигна очилата над носа си и отново погледна втренчено последния параграф от завещанието на своя покоен клиент. Тримата наследници от семейство Скот седяха мълчаливо. „Какво ли би могъл да добави?“ — мислеше Адам.

Каквото и да беше, явно адвокатът дълго беше обмислял последната част от завещанието, защото изричаше думите както би го направил добре рецитиращ актьор и само веднъж погледна текста.

— „Също така оставям на сина си — господин Холбрук спря за момент — приложения към завещанието плик. — Адвокатът го повдигна и го показа. — Мога само да се надявам, че ще му донесе повече щастие, отколкото на мен. Ако реши да отвори писмото, нека го направи при условие да не разкрива съдържанието му на който и да е друг човек.“

Адам вдигна очи към сестра си, но тя очевидно беше объркана като него и само поклати леко глава. После хвърли поглед и към майка си, която изглеждаше шокирана. Дали от страх, или от мъка, Адам не можа да прецени.

Без да каже дума повече, господин Холбрук подаде пожълтелия плик на единствения син на полковника.

Всички в стаята продължаваха да седят, без да знаят какво следва да направят. Господин Холбрук най-после затвори тънката папка, озаглавена „Полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, Кавалер на Ордена на Британската империя и удостоен с Кръст за храброст“, бутна назад стола си и се приближи бавно до вдовицата. Ръкуваха се и тя каза:

— Благодаря ви.

Адам си помисли, че любезността е малко преувеличена, защото единственият човек в тази стая, който беше извлякъл някаква полза конкретно от тази сделка, бе господин Холбрук, пък и ползата всъщност беше за „Холбрук и Гаскойн“.

Адам стана и отиде бързо до майка си, която тъкмо питаше:

— Ще пиете ли чай с нас, господин Холбрук?

— Страхувам се, че не, скъпа госпожо — започна адвокатът, но Адам не си направи труда да го слуша по-нататък. Явно таксата не беше достатъчно висока, за да може господин Холбрук да отдели от времето си за чай.

След като напуснаха кантората и Адам се увери, че майка му и сестра му са се настанили удобно на задната седалка на семейния „Морис Майнър“, той седна зад волана. Беше паркирал до кантората на господин Холбрук в средата на Хай стрийт.

„Все още няма жълта маркировка по улиците в Апълшо“ — помисли той.

Преди да запали колата, майка му реалистично предложи:

— Ще трябва да се отървем от нея. Сега не мога да си позволя да я поддържам. Не и при шест шилинга за галон бензин.

— Нека не се безпокоим за това днес — каза Маргарет утешително, но по гласа й личеше, че счита майка си за права. — Чудя се какво може да има в този плик, Адам — добави тя с желание да смени темата.

— Без съмнение подробни инструкции къде да вложа петстотинте си лири — пошегува се брат й, опитвайки се да подобри настроението им.

— Не проявявай неуважение към мъртвите — каза майка му, но лицето й възвърна изплашения си вид. — Бях помолила баща ти да унищожи този плик — добави тя почти шепнешком.

Адам сви устни — осъзна, че това сигурно е пликът, причинил единствената кавга между родителите му, на която той бе свидетел преди години. Още помнеше как, няколко дни след като се беше върнал от Германия, баща му говореше ядосано на висок глас:

— Трябва да го отворя, не разбираш ли? — настояваше той.

— Никога — беше отговорила майка му. — Поне това ми дължиш след всичките жертви, които съм направила.

Повече от двадесет години бяха изминали от този спор и той никога не чу да говорят отново за това. Веднъж беше споменал за случката на сестра си, но тя изобщо не знаеше за какво биха могли да се карат.

Когато стигнаха разклона в края на Хай стрийт, Адам натисна спирачките, зави надясно и продължи извън селото почти миля по криволичещия път, докато стигнаха до портата на къщата си. Адам спря, слезе и я отвори. Алеята минаваше през спретната морава и стигаше до малка къща с едновремешен покрив.

— Сигурна съм, че трябва да се връщаш в Лондон — бяха първите думи на майка му, когато влязоха в гостната.

— Не бързам, майко. Няма нещо, което да не може да почака до утре.

— Както желаеш, скъпи, но не трябва да се безпокоиш за мен — продължи майка му и вдигна поглед към високия млад мъж, който й напомняше толкова много за Джералд. Ако не беше леката вдлъбнатина на носа му, той би изглеждал толкова добре, колкото и съпругът й навремето. Същата черна коса и тъмнокафяви очи, същото открито, честно лице, дори същият добронамерен израз към всеки, когото погледне. Но най-вече същите високи нравствени изисквания, които ги доведоха до сегашното им положение. — Каквото и да се случи, Маргарет ще се погрижи за мен — добави тя.

Адам погледна сестра си и се почуди как ли ще се спогажда тя сега със света Сюзан от Апълшо. Маргарет наскоро се бе сгодила за един борсов посредник от Сити и въпреки че сватбата бе отложена, тя би желала да започне свой собствен живот възможно най-скоро. Слава богу, че годеникът й вече беше предплатил в брой една малка къща само на четиринадесет мили оттук.

След като пиха чай и оставиха майка си да говори за добродетелите и неудачите на баща им, Маргарет изчезна и ги остави сами. И двамата го бяха обичали по различен начин, въпреки че Адам никога не беше позволил на баща си да разбере колко го уважава всъщност.

— След като вече не си в армията, скъпи, надявам се да си намериш хубава работа — каза притеснено майка му, защото сигурно си спомни колко трудно се бе оказало това за бащата.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, майко — отговори той. — Външното министерство отново е поискало да ме види — добави той, опитвайки се да бъде убедителен.

— Все пак, след като имаш свои собствени петстотин лири — каза тя, — ще ти бъде по-лесно.

Адам й се усмихна ласкаво, чудейки се кога ли за последен път е била в Лондон. Само за апартамента в Челси трябваше да плаща по четири лири седмично, а и нали трябваше да яде от време на време.

Тя вдигна очи и погледна часовника върху камината:

— По-добре тръгвай, скъпи. Не обичам да те мисля как караш оня мотор по тъмно.

Адам се наведе, целуна я по бузата и каза:

— Ще ти се обадя утре.

На излизане погледна в кухнята и извика на сестра си:

— Тръгвам си. Ще ти изпратя чек за петдесет лири.

— Защо? — попита Маргарет, надигайки глава от мивката.

— Да кажем, че това е моят принос за правата на жените.

Адам затвори внимателно кухненската врата, за да не затисне покривката на масата, която се развяваше от направеното течение, излезе, форсира мотора си и го подкара надолу по шосето през Андовър към Лондон. Повечето хора по това време излизаха от столицата и той пътува приятно чак докато се прибра в апартамента си на Айфилд Роуд. Беше решил да се уедини в стаята си и да отвори плика. Напоследък в живота му нямаше много удоволствия и затова той почувства, че тази малка церемония ще му достави развлечение. Така или иначе, през по-голямата част от живота си Адам беше чакал да открие какво се намира в плика, който сега бе наследил.

Историята на семейната драма му беше разказвана хиляди пъти от баща му: „Всичко е въпрос на чест, приятелю“ — повтаряше той, като повдигаше брадичката си и изправяше рамене. Бащата на Адам не осъзнаваше, че животът му е преминал в това да чува саркастични забележки от по-нискостоящи хора и да понася косите погледи на онези офицери, които не искаха да бъдат виждани често в неговата компания. Дребнави хора с дребнав манталитет.

Адам познаваше твърде добре баща си, за да повярва дори за момент, че би могъл да бъде замесен в предателството, за което се шушукаше.

Адам пусна едната ръчка и попипа плика във вътрешния си джоб, както ученик в навечерието на рождения си ден се опитва да отгатне по формата на подаръка неговото съдържание.

Беше уверен, че каквото и да има вътре, то едва ли ще донесе полза някому, още повече че баща му не беше вече жив, но от това любопитството му не намаляваше.

Той се опита да съедини малкото факти, които му бяха известни отпреди. През 1946, година след петдесетия си рожден ден, баща му беше подал оставката си от армията. „Таймс“ го беше характеризирал като владеещ превъзходно тактиката офицер с мъжествени прояви по време на войната. Решението му да подаде оставка беше изненадало кореспондента на „Таймс“, най-близките му роднини бяха удивени, а полкът беше поразен, защото всички, които го познаваха, бяха убедени, че е въпрос само на месеци да му пришият на еполетите кръстосани саби и жезъл.

Бързото и неочаквано напускане на полковника развихри фантазиите. Когато го питаха, той само обясняваше, че се е навоювал и че е дошло време да натрупа малко пари за неговите и на Сюзан старини, преди да е станало твърде късно.

Малко хора повярваха на думите му и неверието им се затвърди, когато се разбра, че полковникът е успял да си осигури само длъжността секретар на местния клуб по голф.

Благодарение само на щедростта на дядо си, покойния генерал сър Пелам Уестлейк, Адам остана в колежа „Уелингтън“, така че можа да продължи семейната традиция и да се заеме с военна кариера.

След като завърши колежа, Адам получи място в Кралската военна академия „Сандхърст“. Докато учеше в академията, се занимаваше усърдно с усвояването на военната история, тактика и стратегия на боя, а през почивните дни се отдаваше на ръгби и скуош.

Най-големият му успех бе постигнат в серията надбягвания през пресечена местност. Цели две години запъхтените кадети от Крануел и Дартмут виждаха само опръскания му с кал гръб. Адам беше все пред тях и накрая стана междувойскови първенец. Стана и шампион по бокс средна категория, въпреки че един нигерийски кадет му счупи носа още в първия рунд на финалния мач. Нигериецът обаче сгреши — допусна, че борбата вече е приключила.

През 1956 година Адам се нареди на девето място по заслуги във випуска си, но тъй като всички знаеха качествата му на водач и личния му пример в извънкласните занимания, никой не се изненада, че го наградиха със Сабята на честта.

От този момент Адам не се съмняваше, че ще следва пътя на баща си и ще командва полк. Скоро след като получи редовното си назначение, синът на полковника бе приет в Кралския Уесекски полк, където бързо спечели уважението на войниците и стана популярен сред онези офицери, които не се занимаваха със сплетни. Като тактически офицер той нямаше равен на себе си, а проявите му в бойните учения доказаха, че е наследил смелостта на баща си. Въпреки това, когато шест години по-късно Военното министерство публикува в „Лондон газет“ имената на онези лейтенанти, които са повишени в чин капитан, лейтенант Адам Скот не беше сред тях. Другарите му не скриха непресторената си изненада, но старшите офицери не казаха нищо. За Адам ставаше все по-ясно, че няма да му разрешат да компенсира каквото и да е провинение, вменено на баща му.

В края на краищата Адам беше произведен в чин капитан, но чак когато се отличи в ръкопашния бой срещу прииждащите вълни китайски войници в Малайската джунгла. Когато комунистите го хванаха и затвориха, той понесе такива изтезания и изолация, за които никаква предварителна подготовка не би му помогнала. Осем месеца по-късно той избяга от затвора и когато се върна на фронтовата линия, разбра, че са го наградили посмъртно с Кръст за храброст.

Когато двадесет и девет годишният капитан Скот издържа изпита си, но въпреки това не получи място в генералщабната академия, той осъзна, че не може повече да се надява, че в бъдеще ще командва полка. Адам подаде оставка, без да му се налага да измисля, че го прави заради нуждата да спечели повече пари.

Докато течаха последните му месеци на служба в полка, Адам разбра от майка си, че на баща му му остават да живее само още няколко седмици. Реши да не му казва за оставката. Не искаше баща му да разбере на смъртното си легло за позора, станал част от ежедневието на сина му, защото бе уверен, че той би обвинил единствено себе си.

Адам стигна предградията на Лондон и мисълта му отново се върна към проблема, който го измъчваше напоследък — да си намери доходна работа. Вече месец и половина беше безработен и за това време по-често беше събеседвал с управителя на банката, за да моли за кредит, отколкото с перспективни работодатели. Вярно че имаше уговорена още една среща в Министерството на външните работи, но бе впечатлен от нивото на другите кандидати и усещаше колко му липсва университетската квалификация. Все пак той почувства, че първото събеседване мина добре, зарадва се, когато разбра колко много бивши офицери работят в министерството. А когато научи, че председателят на комисията също има Кръст за храброст, Адам предположи, че едва ли преценяват способностите му за канцеларска работа.

Докато завиваше с мотора по Кингс Роуд, Адам още веднъж опипа плика във вътрешния джоб на якето си. Надяваше се Лорънс да не се е върнал още от банката. Не че можеше да се оплаче: старият му съученик беше щедър и Адам плащаше само четири лири седмично за хубавата си стая в просторния апартамент.

— Когато те направят посланик, можеш да плащаш и повече — беше му казал Лорънс.

— Сякаш че чувам някой Ракмън — върна му го Адам и се ухили на човека, от когото се възхищаваше много, докато бяха заедно в „Уелингтън“. Лорънс, за разлика от него имаше успех във всичко — изпити, работа, спорт, жени, особено жени. Никой не се изненада, когато той влезе в университета и стана отличник по философия, политика и икономика. Но когато реши да се захване с банкерство, познатите му просто не можаха да повярват — Лорънс за пръв път се заемаше с нещо толкова скучно.

Адам паркира мотора си до тротоара на Айфилд Роуд. Знаеше, че ще трябва да продаде и него, както стария морис, ако от работата му във Външното министерство не излезе нищо. Докато се качваше към апартамента, се размина с едно момиче, което се обърна да го погледне още веднъж, но той не забеляза. Изкачи стълбите по три наведнъж, стигна до петия етаж и тъкмо пъхаше ключа си в секретната брава, когато някой отвътре извика:

— Отключено е!

— По дяволите! — каза Адам под нос.

— Как мина? — попита го Лорънс, когато той влезе в гостната.

— Добре, според мен — усмихна се Адам на съквартиранта си, без да е сигурен какво друго може да добави в такъв случай.

Лорънс вече беше сменил дрехите, с които ходеше на работа в Сити, и беше облякъл сако и панталон от мек вълнен плат. Беше малко по-нисък и набит от Адам, с остра руса коса, голямо чело и замислени сиви очи, които сякаш винаги гледаха изпитателно.

— Толкова се възхищавах на баща ти — каза Лорънс. — Особено защото смяташе, че всички трябва да сме „на ниво“ като него.

Адам още помнеше как с притеснение представи Лорънс на баща си по време на Годишния акт. Те веднага станаха приятели. Но тогава Лорънс не беше от тези, които се интересуват от слухове.

— Ще можеш да станеш рентиер със семейното богатство, нали? — закачи го Лорънс.

— Само ако в подозрителната ти банка са намерили начин да обърнат за няколко дни петстотин лири в пет хиляди.

— Невъзможно засега, стари приятелю. Харолд Уилсън отдавна е замразил заплатите и цените.

Адам погледна приятеля си и се усмихна. Въпреки че сега беше по-висок от него, все още си спомняше ония години, когато Лорънс му приличаше на великан.

— Пак си закъснял за час, Скот — казваше често той, когато Адам се промъкваше край него в коридора.

Адам с нетърпение чакаше момента, когато ще може да върши всичко с такава лекота и превъзходство. А може би Лорънс просто беше изключителен? Костюмите му винаги изглеждаха добре изгладени, обувките му лъщяха, косата му никога не беше разрошена. Адам все още не проумяваше как приятелят му постига всичко с такава лекота.

Адам чу да се отваря вратата на банята и погледна Лорънс въпросително.

— Каролин е — прошепна Лорънс. — Мисля, че ще остане и през нощта.

Каролин влезе в стаята и Адам й се усмихна срамежливо. Беше висока и красива. Дългата й руса коса падаше до раменете, но всъщност онова, което караше повечето мъже да не могат да откъснат очите си от нея, беше безупречната й фигура. Как успяваше Лорънс?

— Искаш ли да похапнем някъде заедно? — попита Лорънс и прегърна Каролин. Гласът му изведнъж прозвуча прекалено дружелюбно. — Открих един наскоро отворен италиански ресторант на Фулам Роуд.

— Може да дойда по-късно — каза Адам, — имам да проверя още един-два документа от днес следобед.

— Остави подробностите по наследството си, моето момче. Ела с нас да видиш какво удоволствие е да се натъпчеш със страхотни спагети.

— Да не са ти оставили купища парички? — попита Каролин и гласът й беше толкова префърцунен, че никой не би се изненадал да научи, че е начинаеща актриса.

— Не и като се има предвид настоящото превишаване на кредита ми.

— Е, ела по-късно, ако откриеш, че е останало за порция макарони! — разсмя се Лорънс и смигна на Адам — обичайният му знак „да си излязъл от апартамента, когато се върнем, или поне стой в стаята си и се преструвай на заспал“.

— Да, ела наистина — заприглася Каролин, сякаш наистина го искаше. Кафявите й очи се задържаха върху Адам, докато Лорънс я водеше решително към вратата.

Адам не помръдна от мястото си, докато не се увери, че пронизителният й глас се чува все по-слабо надолу по стълбището. Оттегли се доволен в стаята си и се заключи отвътре. Седна на единствения удобен стол, който притежаваше, и измъкна от вътрешния джоб на якето плика от баща си. Беше от добре познатите му луксозни канцеларски материали, които баща му използваше винаги — набавяше си ги от „Смитсън“ на Бонд стрийт на почти двойна цена от тази в местната книжарница на У. Х. Смит. С равния си калиграфски почерк баща му бе изписал „Капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст“.

Ръката на Адам леко трепереше, докато изваждаше съдържанието на плика: вътре имаше писмо с характерния почерк на баща му и един по-малък плик, стар и пожълтял от времето. Мастилото беше избеляло и трудно се разбираше какъв е бил цветът му, а непознатата ръка бе изписала: „Полковник Джералд Скот“. Адам остави плика на масичката до себе си, отвори писмото на баща си и зачете. Нямаше дата.

Скъпи Адам,

През годините навярно си чул най-различни предположения за неочакваното ми оттегляне от полка. Повечето от тях ще да са били нелепи, други клеветнически, но аз счетох за по-добре да си замълча. Все пак чувствам, че ти дължа по-пълно обяснение и ще го направя с това писмо.

Както знаеш, преди да се откажа от службата, бях назначен в Нюрнберг от ноември 1945 до октомври 1946 година. След четиригодишна строева служба ми бе възложено да ръководя Британския отдел, който отговаряше за всички нацистки офицери, съдени за военни престъпления. Въпреки че американците бяха поели всички задължения, аз опознах доста добре задържаните офицери и дори толерирах някои от тях — особено Хес, Дьониц и Спиър. Често съм се чудил как биха се отнасяли с нас германците, ако бяхме на тяхното място. Такива възгледи бяха немислими по онова време. Онези, които нямаха склонност да се позамислят над нещата, често окачествяваха такова поведение като „Побратимяване“.

Между главните нацисти, с които общувах ежедневно, беше и райхсмаршал Херман Гьоринг. За разлика от другите трима офицери, които вече споменах в писмото си, той предизвика ненавистта ми още когато го видях за първи път. Държеше се арогантно и надменно, без да се срамува от варварствата, които беше извършил по време на войната. До края не промених мнението си за него. Понякога дори се чудех как сдържам нервите си в негово присъствие.

Гьоринг поиска лична среща с мен в нощта преди екзекуцията си. Беше понеделник и аз все още си спомням всичко толкова ясно, сякаш бе вчера. Получих молбата точно когато сменях майор Владимир Коски от руския караул. Всъщност Коски лично ми връчи писмената молба. Проверих охраната, оформих обичайните документи и се отправих заедно с дежурния ефрейтор към килията на райхсмаршала. Гьоринг стоеше мирно до малкото ниско легло и козирува, когато влязох в стаята. Винаги потрепервах при вида на боядисаната в сиво тухлена килия.

— Искали сте да ме видите? — казах аз.

Никога не можах да се обърна към него с името или чина му.

— Да — отвърна той. — Много любезно от ваша страна да дойдете лично, полковник. Просто искам да предам последното желание на осъден на смърт. Ще може ли ефрейторът да ни остави сами?

Представих си, че ще ми каже нещо дълбоко лично и помолих охраната да почака отвън. Нямах представа какво би вълнувало човек, на когото му остават само часове до смъртта, но когато вратата се затвори, той отново отдаде чест и ми подаде плика, който сега притежаваш ти.

Аз го взех, а той каза само:

— Ще бъдете ли така добър да не го отваряте, докато не изпълнят присъдата ми утре? — После добави. — Мога само да се надявам, че това ще компенсира каквото и да е обвинение, което би могло по-късно да се стовари върху вас.

Нямах представа за какво намеква и предположих, че това се дължи на някакво психическа нестабилност. През последните си дни много от затворниците ми се доверяваха и виждах как повечето от тях бяха на ръба на лудостта.

Адам спря и размисли как ли би постъпил при подобни обстоятелства. После реши да продължи с четенето и да открие дали бащата и синът биха се държали по един и същ начин.

Все пак последните думи, които Гьоринг ми каза, едва ли звучаха безсмислено. Бяха съвсем ясни.

— Бъдете сигурен. Това е шедьовър — не го подценявайте.

После той запали една пура и се отпусна, сякаш си почиваше след обилна вечеря в клуба. Тогава всички имахме различни предположения за това кой му внася тайно пури и същевременно се чудехме какво ли се изнася по същия начин.

Сложих плика в джоба на куртката си и заедно с ефрейтора тръгнахме по коридора. Проверихме дали всички останали килии са заключени за през нощта. Когато проверката приключи, аз се върнах в канцеларията си. Нямах никакви непосредствени задължения и затова седнал да си напиша рапорта. Оставих плика в джоба на униформата си с намерение да го отворя веднага на другата сутрин след екзекуцията на Гьоринг. Тъкмо проверявах заповедите за деня, когато ефрейторът се втурна в стаята, без да чука. „Гьоринг, сър, Гьоринг“ — викаше безумно той. Погледнах уплашеното му лице и не попитах за подробностите. И двамата изтичахме обратно към килията на райхсмаршала.

Гьоринг лежеше по очи върху леглото. Обърнах го и видях, че е мъртъв. В последвалата суматоха съвсем забравих за писмото. След няколко дни от аутопсията се разбра, че е отровен, съдът заключи, че капсулата с цианида, открит в тялото му, е била поставена в някоя от пурите.

Тъй като аз последен го бях видял лично, слуховете бързо свързаха моето име със смъртта му. Разбира се, в тези предположения нямаше нищо вярно. Защото аз нито за миг не се съмнявах, че съдът е произнесъл справедлива присъда — той наистина заслужаваше да бъде обесен заради ролята си във войната.

Бях много огорчен от непрекъснатите подмятания, че съм внесъл пурите и така съм помогнал на Гьоринг да умре по-лесно. При тези обстоятелства като че ли най-почтено беше да се оттегля, защото не исках да се опетнява повече името на полка. По-късно през същата година се завърнах в Англия и реших най-после да изхвърля старата униформа. И тогава пак попаднах на този плик. Когато обясних на майка ти всички обстоятелства по инцидента, тя ме помоли да го унищожа. Смяташе, че вече е донесъл достатъчно беди на семейството ни и дори в него да се посочва кой е отговорен за убийството на Гьоринг, тези сведения едва ли ще донесат някаква полза. Съобразих се с нейните желания и не отворих плика. Не можех и да го унищожа, защото все си спомнях последните думи на Гьоринг за някакъв шедьовър. Така че го скрих сред личните си документи.

И понеже въображаемите грехове на бащите неизбежно се стоварват върху следващото поколение, аз мисля, че ти не бива да изпитваш моите угризения. Следователно, ако има нещо, което да се спечели от съдържанието на този плик, то нека майка ти първа се възползва от него, без обаче да знае какъв е произходът на това богатство.

Наблюдавах те с гордост как израстваш и напредваш и на теб разчитам да вземеш правилно решение.

Ако пък изпитваш някакви съмнения относно отварянето на плика, унищожи го и не мисли повече за това.

Ако го отвориш и откриеш, че целят да те замесят в някакви безчестни дела, то отърви се незабавно от него.

Бог да те благослови.

Твой любящ баща,

Джералд Скот

Адам прочете още веднъж писмото и осъзна какво огромно доверие е изпитвал баща му към него. Сърцето му заби силно, когато прецени как недомлъвките и инсинуациите на второстепенни хора са съсипали живота на баща му. Същите тези хора успяха да спрат преждевременно и неговата собствена кариера. Адам прочете за трети път посланието, сгъна го грижливо и го постави обратно в плика. После взе втория плик от масичката. Думите „Полковник Джералд Скот“ бяха изписани с отривисти и поизбелели букви.

Адам извади гребен от вътрешния си джоб и го пъхна в ъгъла на плика. Започва бавно да го разрязва. Малко се поколеба и после извади два избелели листа. Единият се оказа писмо, а другият приличаше на някакъв документ. В горния край на листа изпъкваше пречупеният кръст, а под него беше напечатано: „Райхсмаршал Херман Гьоринг“. Ръцете на Адам затрепериха, когато прочете първия ред.

Писмото започваше: „Многоуважаеми г-н полковник“.

Трета глава

Когато видяха черната лимузина „Чайка“ да излиза от Кремъл през прохода на Спаската кула, двамата часови в маскировъчни униформи застанаха мирно и взеха за почест. Пронизителното изсвирване на клаксона подсказа, че Юрий Еимович Заборски няма да спира никъде по обратния път към площад „Дзержински“.

Заборски машинално докосна периферията на черната си филцова шапка като за поздрав, но мислите му бяха другаде. Докато колата трополеше по паветата, той дори не погледна дългата като змия опашка от хора, които се бяха наредили от Мавзолея на Ленин до края на Червения площад. Без съмнение предстоеше му да вземе първото и най-важно решение: кой от двамата му главни оперативни работници да оглави екипа за откриването на Царската икона. Той продължи да обмисля въпроса, докато шофьорът му го караше през Червения площад, край сивата фасада на ГУМ и после наляво по улица „Куйбишев“.

Още като си тръгваше от генералния секретар, председателят на Държавна сигурност беше набелязал само двама. Валчек или Романов — на кого от двамата да се спре? При нормални обстоятелства би обмислял решението си поне една седмица, но двадесети юни като краен срок му отнемаше тази възможност. Той знаеше, че трябва да направи своя избор дори преди да стигне до кабинета си.

Колата премина още един светофар покрай Министерството на културата и влезе в улица „Черкаска“, оградена с внушителни сиви еднотипни сгради. Продължаваха да се движат по специалното вътрешно платно, което се използваше само от висши партийни служители. Много се беше смял навремето, когато разбра, че в Англия също планират такива транспортни платна, но по тях щели да се движат само автобуси.

Колата спря рязко пред управлението на КГБ. Шофьорът заобиколи бързо и отвори черната врата, та началникът му да излезе. Но от това, че бяха изминали трите километра за по-малко от четири минути, нямаше полза. Заборски не помръдна. Той рязко променяше решенията си, но вече го беше направил на два пъти, докато идваха от Кремъл. Знаеше, че може да разчита на когото и да е от сътрудниците си да извърши черната работа, но му трябваше някой с нюх, който да насочва бюрократите и академиците и да му докладва.

Професионалната му интуиция го караше да избере Юрий Валчек, който бе доказано честен и предан служител на държавата. Освен това той бе един от началниците на отдели с най-голям стаж.

Бавен, последователен и надежден, Валчек беше работил цели десет години като действащ агент, преди да премине на административна служба.

За разлика от него Алекс Романов бе имал блестящи прояви като оперативен работник, но те често се обезценяваха от липсата на лична преценка. Двадесет и девет годишен, той безспорно бе най-младият и най-амбициозният от елитните сътрудници на Заборски.

Председателят стъпи на тротоара и тръгна към друга врата, която също му държаха отворена. Мина с големи крачки по мраморния под и спря чак пред вратите на асансьора. Там мълчаливо чакаха още няколко мъже и жени, но когато асансьорът се върна на приземния етаж и Заборски влезе в малката кабина, никой не направи опит да го придружи. Той се придвижваше бавно нагоре към кабинета си и не можеше да избегне сравнението с бързия американски асансьор, който веднъж бе използвал. „Те могат да изстрелят ракетите си, докато стигнеш канцеларията си“ — беше го предупредил предшественикът му. Когато стигна най-горния етаж и му отвориха вратата, Заборски вече бе решил. Ще бъде Валчек.

Секретарката му помогна да съблече дългото си черно палто и взе шапката му. Заборски бързо пристъпи към бюрото си. Двете папки, които беше изискал, вече бяха там. Той седна и започна да преглежда задълбочено досието на Валчек. Когато свърши, изкомандва рязко секретарката:

— Романов веднага при мен!



Другарят Романов лежеше по гръб. Лявата му ръка беше извита зад главата, а съперникът му бе стиснал с дясната си ръка гърлото му. Треньорът бе изпълнил хватката чудесно и Романов се бе строполил с пъшкане на тепиха.

Един служител се втурна към тях, наведе се и зашепна нещо на треньора. Той неохотно освободи ученика си, който се надигна бавно, като че бе зашеметен, поклони се на треньора и в следващия момент само с едно движение на дясната ръка и левия крак го подкоси и го просна на пода на гимнастическия салон. След това бързо се отправи към канцеларията, където го чакаше отвореният телефон. Романов не забеляза момичето, което му подаде слушалката. „Идвам веднага, само ще взема един душ“ — това беше всичко, което то чу. Момичето често се чудеше как ли изглежда Романов под душа. Тя, както и всички други момичета от канцеларията, го беше виждала стотици пъти в гимнастическия салон. Той приличаше на някоя филмова звезда от уестърн — висок метър и осемдесет, с дълга руса коса. И тези „пронизващи сини очи“ — както ги беше описала приятелката й, с която работеха на едно бюро.

— Има белег на… — беше й доверила тя.

— Откъде знаеш? — попита момичето, но приятелката й само се изсмя в отговор.

Междувременно Заборски бе отворил за втори път личното досие на Романов и продължаваше да го преглежда внимателно. Започна да чете подробностите на личностната му характеристика. Романов не би могъл да види тази преценка, освен ако не станеше някога председател на КГБ.

Александър Петрович Романов. Роден в Ленинград на 12 март 1937. Приет в КПСС през 1958 година. Баща: Пьотр Николаевич Романов, служи на Източния фронт през 1942 година. Завръща се в Русия през 1945 и отказва да стане партиен член. Осъден на десет години затвор за антидържавна дейност на основания на сведения, докладвани от сина му. На 20 октомври 1948 година умира в затвора.

Заборски вдигна глава и се усмихна — дете на държавата.

Дядо: Николай Александрович Романов, търговец, един от най-богатите земевладелци в Петроград. Прострелян и убит на 11 май 1918 при опит да избяга от силите на Червената армия.

Революцията беше отредила еднаква съдба на дядото богаташ и бащата неудачник.

Алекс, както предпочиташе да го наричат, беше наследил амбицията на Романовци и на девет години бе станал член на пионерската организация. Единадесетгодишен го приемат в специално училище в Смоленск. Това предизвиква възмущението на по-нискостоящите партийни работници, които смятат, че от такива привилегии могат да се възползват синовете на предани служители на партията, а не деца на затворници. Романов веднага се отличава в занятията и това обезсърчава директора на училището, който се надява да обори теориите на Дарвин. Вече четиринадесетгодишен Алекс влиза в ръководния елит и става член на младежката му организация — Комсомола.

Романов завършва средното си образование с Ленински медал и получава наградата по гимнастика за младежи.

Въпреки че директорът се опитва да омаловажи постиженията на младия Алекс, повечето членове на учителския съвет признават способностите на Романов и въпреки всичко му е позволено да постъпи в университет. Като студент той продължава да се изявява в овладяването на чужди езици и специализира английски, френски и немски. Способностите, които има, и упоритата му работа го нареждат сред първите по всеки предмет.

Заборски вдигна слушалката на телефона и грубо изръмжа:

— Исках да ми доведете Романов!

— Той довършваше сутрешната си тренировка в салона, другарю председател — отговори секретарката. — Но веднага, щом разбра, че искате да го видите, отиде да се преоблече.

Председателят затвори телефона и отново се върна към досието пред себе си. Това, че Романов можеше да бъде по всяко време в гимнастическия салон, не го изненада: физическата сила се ценеше много повече от канцеларската служба.

През първата година от следването си Романов продължава усилено да се занимава с гимнастика и дори започва да участва в международни състезания, но университетският треньор написва с едри букви в един от докладите си, че този студент е твърде висок, за да участва в олимпийски състезания. Романов се вслушва в съвета му и избира джудо. След две години участва в игрите на социалистическите страни през 1958 година в Будапеща и след още две години другите състезатели предпочитат да не се изправят срещу него по неизбежния му път към финала. След победата му на игрите в Москва западната преса рязко го характеризира като Секирата, но далечното му бъдеще вече е планирано и той не е включен като участник в олимпиадата.

Романов завършва университета и веднага след като получава дипломата си, постъпва в дипломатическите служби.

Тук Заборски стигна вече до онзи момент, когато той самият за първи път бе попаднал на самоуверения млад мъж. Всяка година КГБ можеше да избира от дипломатическите служби който и да е, проявил изключителни способности. Романов беше безспорен кандидат. Но по правило Заборски не избираше човек, който да не е убеден, че в КГБ е елитът. Неубедените кандидати ставаха лоши оперативни работници, а понякога в крайна сметка дори работеха за друга страна. Романов не изпитваше такива колебания. Той винаги бе искал да бъде офицер от КГБ. През следващите шест години той бе изпълнявал различни обиколки в руските посолства в Париж, Лондон, Прага и Лагос. Сега вече беше в Москва в управленския персонал и правеше впечатление с изтънченото си поведение на дипломатическите коктейли, където се държеше толкова свободно, както и в гимнастическия салон.

Заборски започна да чете някои от преценките, които лично бе добавил през последните четири години — по-специално настъпилите промени откакто Романов бе един от личните му подчинени. Той бе достигнал чин майор и след успешните си прояви бе назначен за началник на отдел. До името му бяха поставени две червени точки, които свидетелстваха за успешни мисии. Те се отнасяха за цигулар дисидент, опитващ се да напусне Прага, и за един генерал, който се бе надявал да оглави малка африканска държава. Заборски се впечатли най-много от това, че неговото протеже беше нагласил нещата така, че западната преса считаше чехите виновни за първия случай, а американците — за втория. Но най-важното постижение на Романов бе вербуването на агент от британското Министерство на външните работи, чието паралелно служебно израстване бе подпомогнало много кариерата на Романов. Никой не се изненада, когато Романов бе назначен за началник на отдел, включително и той самият. Но на Заборски скоро му стана ясно, че на Романов му липсва първичното впечатление на оперативната служба.

Председателят отгърна на последната страница, където се правеше преценка на характера. Там повечето от сътрудниците бяха единодушни: „амбициозен, рафиниран, безскрупулен, дързък, но невинаги може да се разчита на него“ — тези думи преобладаваха при всяка оценка.

На вратата се почука силно. Заборски затвори папката и натисна един бутон под бюрото си. Двойната врата се отвори и Александър Петрович Романов влезе в стаята.

— Добро утро, другарю председател — каза елегантният млад мъж и застана мирно.

Заборски погледна човека, когото бе избрал, и почувства лека завист, че боговете са надарили така много един толкова млад човек. И все пак именно Заборски бе решил как да използва този човек за благото на държавата.

Той продължи да се взира в ясните му очи и заключи, че ако Романов бе роден в Холивуд, нямаше да му е трудно да си изкарва прехраната. Костюмът му като че беше ушит при Савил Роу — и може би наистина беше. Заборски предпочиташе да не обръща внимание на такива нередности, въпреки че се изкушаваше да попита младия мъж къде си поръчва ризите.

— Викали сте ме — каза Романов.

Председателят кимна.

— Току-що се връщам от Кремъл — каза той. — Генералният секретар ни натовари с особено деликатен проект, който е от голямо значение за държавата. — Заборски замълча. — Планът е толкова поверителен, че ще трябва да докладвате само на мен. Можете да си сформирате собствен екип и бъдете сигурен, че може да разполагате с неограничени средства.

— За мен е чест — каза Романов и в гласа му прозвуча необикновена искреност.

— Почестите наистина ще дойдат — отговори председателят, — ако успеете да откриете къде се намира Царската икона.

— Но аз мислех… — започна Романов.

Четвърта глава

Адам отиде до леглото си и взе от рафта Библията — подарък от майка му по случай първото му причастие. Като я отвори, от позлатените краища на страниците й се посипа прах. Той остави плика при „Откровението на Йоан Богослов“ и върна Библията на рафта.

Отиде в кухнята, опържи си едно яйце и претопли останалата половина от вчерашната консерва боб. Сложи противното ядене на кухненската маса, но от ума му не излизаше богатото угощение, на което сигурно се наслаждаваха в момента Лорънс и Каролин в новия италиански ресторант. Адам се нахрани, изми си чинията и после се върна в стаята си. Легна и се замисли. Дали съдържанието на избелелия плик щеше най-после да докаже невинността на баща му? В съзнанието му започна да се оформя един все още неясен план.

Когато часовникът в хола удари десет, Адам свали дългите си крака от леглото и измъкна Библията от етажерката. Извади плика с малко страх. После включи нощната лампа до малкото бюро, разгъна двата листа и ги постави пред себе си.

Единият се оказа лично писмо от Гьоринг до бащата на Адам, а другият изглеждаше по-стар и приличаше на официален документ. Адам го остави настрана и започна да изучава писмото ред по ред, но без резултат.

Той откъсна един празен лист от бележник на бюрото на Лорънс и започна да преписва текста на писмото. Изпусна само обръщението и това, което му заприлича на прощални думи — „Hochachtungsvoll“1. Следваше едрият отчетлив подпис на райхсмаршала. Адам провери внимателно копието и пъхна оригинала в избелелия плик. Тъкмо започваше същата процедура и с официалния документ, когато чу превъртането на ключ във входната врата. Последваха гласове, по които Адам разбра, че Лорънс и Каролин са изпили повече от обещаната бутилка вино, особено Каролин — тя почти не говореше, а избухваше в непрекъснати пронизителни кискания.

Адам въздъхна и угаси лампата на бюрото, за да не разберат, че още е буден, но в тъмнината чуваше още по-добре всеки техен звук. Един от двамата влезе в кухнята — той чу как щракна вратата на хладилника и няколко секунди по-късно долетя глухият звук от извадена тапа. Вероятно беше последната му бутилка бяло вино — не можеше да са толкова пияни, че да започнат с оцета.

Адам стана неохотно, протегна ръце и опипом тръгна към леглото. Напипа рамката и полека се отпусна върху матрака. С нетърпение очакваше да чуе, че вратата на съквартиранта му се затваря.

Сигурно беше се унесъл, защото си спомняше само тиктакането на стенния часовник. Разтърка очи, за да свикне с тъмнината. Погледна малкия светещ циферблат на будилника: беше три и десет. Надигна се бавно от леглото. Чувстваше се схванат и уморен. Заопипва бавно предметите по пътя си, удари си коляното в ръба на скрина. Не се сдържа и изруга. Намери ключа на лампата и когато светлината блесна, премигна няколко пъти. Избелелият плик изглеждаше съвсем маловажен и може би наистина беше такъв. Официалният документ си стоеше в центъра на масата, а до него беше започнатият дубликат.

Адам се прозина и се зае пак да проучва думите. Документът беше по-труден за преписване от писмото, защото почеркът бе много ситен и нечетлив — като че пишещият бе считал хартията за скъпа придобивка. Адам преписа дословно оригинала, но изпусна адреса от горния десен ъгъл и постави в обратен ред осемцифрения номер, който беше подчертан в текста. Работата изискваше усърдие и му отне изненадващо много време. Той изписа всяка дума с главни букви. Където не беше сигурен в правописа, постави отдолу възможните други букви, защото искаше още първия път да получи верен превод.

— Боже мой, ти наистина работиш до много късно! — прошепна някой зад него.

Адам се извърна, чувствайки се като крадец, спипан тъкмо когато обира семейните сребърни съдове.

— Не се безпокой. Аз съм — каза Каролин. Стоеше до вратата.

Адам се вгледа във високата блондинка. Тя изглеждаше още по-привлекателна в широката разкопчана пижама на Лорънс и големите му домашни чехли. Дългата й руса коса се спускаше свободно по раменете й и той започна да разбира какво бе имал предвид Лорънс, когато казваше, че тя е от този тип жени, които могат да превърнат и кибритената клечка в хаванска пура.

— Банята е в дъното на коридора — каза Адам вяло.

— Не търся банята, глупчо — ухили се тя. — Просто не мога да събудя Лорънс. След всичкото това вино той е неподвижен като победен боксьор тежка категория. — Каролин въздъхна. — И то много преди петнадесетия рунд. Не мисля, че нещо може да го събуди до сутринта.

Каролин пристъпи към Адам. Той измърмори, че също е много изтощен, и се помъчи да закрие с гръб листовете върху бюрото.

— О, боже! — каза Каролин. — Не си педераст, нали?

— Разбира се, че не съм — отвърна малко надуто Адам.

— Може би просто не ме харесваш?

— Не е точно това.

— А, Лорънс ти е приятел! — засмя се тя.

Адам не отговори.

— Господи, живеем в шейсетте години, Адам! Делим по равно!

— Просто не… — започна той.

— Какъв провал — каза Каролин. — Може би друг път. — Отиде на пръсти до вратата и се измъкна в коридора, без да подозира за немския си съперник.



Първото нещо, което Романов направи след като напусна кабинета на председателя, бе да се върне в своята „алма-матер“ и да подбере екип от дванадесет изследователи. След като ги инструктираха, те веднага започнаха да работят денонощно по двойки на четиричасови смени.

Първата информация дойде още през първия час и изследователите установиха бързо, че Царската икона е била в частните жилищни помещения в Зимния дворец в Петербург до декември 1914 година. Романов разгледа много задълбочено снимката на малката изящна икона, фигурата на светеца се очертаваше от малки мозаични шарки в синьо и златисто, а змеят бе нарисуван в огненочервено и жълто. Въпреки че не се интересуваше от изкуство, Романов можа добре да разбере защо толкова хора се вълнуват от малкия шедьовър. Той продължи да чете подробности от историята на иконата, но все пак не успя да проумее какво я прави толкова важна за държавата. Чудеше се дали Заборски знае причината.

Един царски прислужник бе давал показания пред народния съд година след Революцията и твърдеше, че Царската икона изчезнала за няколко дни през 1915 година след посещението на Ернст Людвиг, Велик херцог на Хесе. По онова време следователите бяха проявили незначителен интерес по този въпрос, защото при щурма на Зимния дворец иконата била все още на стената в царския кабинет. Съдът се заинтересувал повече от факта, че Великият херцог на Хесе пожелал да посети царя по време на бушуващата война с кайзерова Германия.

Веднага бе поискано мнението на професора по история в университета. Известният академик се притесни от молбата, защото досега КГБ не беше се интересувал от историята на държавата. Въпреки това той осведоми Романов за всичко известно относно този случай. Романов обмисли доклада му задълбочено.

Предполагало се, че Великият херцог бил на тайно посещение при сестра си Александра, царицата. Сега историците бяха на мнение, че целта на тази визита е била да се осигури временно примирие между Германия и Русия с надеждата Германия по този начин да концентрира военните си сили срещу англичаните и французите.

Нямаше доказателство, че царят е обещал нещо от името на народа, но, изглежда, Великият херцог не се бе върнал в Германия с празни ръце. Както се виждаше от делата на народния съд, на някакъв царски слуга било наредено да опакова Царската икона и да я прибере във вещите на херцога. Обаче никой от дворцовия персонал не бе могъл да обясни пред съда как няколко дни по-късно се е появила на предишното си място на стената в личния кабинет на царя.

След като бе проучил записките на професора и откритията на другите научни работници, ръководителят на екипа професор Олег Константинов бе подчертал собственото си заключение с червено мастило: „Царят най-вероятно е подменил оригинала на иконата с блестящо копие. Истинската икона е предал за съхранение на шурея си, Великия херцог“.

„Но защо — питаше се Романов, — защо царят си е направил труда да изнася тайно иконата, след като дворецът му е бил пълен с картини на Гоя, Ел Греко, Тициан и Рубенс? И защо Брежнев иска толкова много да я върне?“

Романов поиска от професора и двадесет и четиримата му сътрудници да насочат усилията си към херцогството в Хесе с надеждата да проследят какво се е случило с Царската икона след посещението на херцога. За десет дни те събраха повече информация за Великия херцог и семейството му, отколкото един професор от който и да е университет би успял да натрупа през целия си живот. На бюрото на Романов се появяваха папка след папка и той работеше усилено през нощта, като проверяваше и най-малката следа, която би го довела до мястото на оригиналната икона. Стигна до задънена улица, когато се установи, че след смъртта на херцога иконата е завещана на сина му, загинал трагично при самолетна катастрофа. След този ден никой не беше виждал или чувал нещо за шедьовъра.

В началото на третата седмица Романов неохотно установи, че не може да бъде открито нищо ново. И тъкмо приготвяше заключителния си доклад за председателя на КГБ, когато една сътрудничка, Петрова, чиято работа бе да проверява най-различни хипотези, попадна на статия в лондонския вестник „Таймс“ от 17 ноември 1937 година, четвъртък. Без да се съобразява с ръководителя на екипа, тя връчи лично на Романов копието, което хвърляше светлина по въпроса. През следващите няколко часа той чете новината толкова пъти, че почти я научи наизуст.

По традиция чуждестранният кореспондент бе останал анонимен. Статията бе с дата 16 ноември 1937, Остенд, и гласеше:

Великият херцог на Хесе Георг и четирима членове на семейството му загинаха трагично тази сутрин, когато самолетът на „Сабена“ по линията Франкфурт — Лондон се разби поради гъста мъгла над Белгия.

Великият херцог пътуваше за Англия, за да присъства на сватбата на по-малкия си брат, принц Луис, с почитаемата Джоана Гедс. Младият принц е очаквал семейството си на летище „Кройдън“, когато узнал новината. Той незабавно отменил заплануваното сватбено тържество и оповестил, че ще се състои само малка служба в параклиса в Уиндзор.

„Таймс“ продължаваше информацията:

Принц Луис, който наследява брат си и става Велик херцог на Хесе, и младоженката ще заминат по-късно днес за Остенд, за да придружат петте ковчега до Германия. Погребенията ще се състоят на 23 ноември в Дармщат.

Следващият абзац бе ограден от сътрудничката:

Някои от личните вещи на покойния херцог, между които и няколко сватбени подаръка за принц Луис и годеницата му, са разпилени на цели километри при катастрофата. Немското правителство съобщи тази сутрин, че висш немски генерал е назначен да ръководи екипа от специалисти по спасяване на имуществото, за да се осигури откриването на която и да е фамилна ценност, станала вече притежание на наследниците на Великия херцог.

Романов незабавно извика младата сътрудничка. Анна Петрова влезе след няколко минути, без да изглежда изплашена от срещата със своя началник-отдел. Знаеше, че трудно ще му направи впечатление с дрехите, които можеше да си позволи. Все пак бе облякла най-хубавия си костюм, а прическата й бе направена като на американската актриса Мия Фароу, която тя бе видяла в един от малкото филми, разрешени от властите. Надяваше се Романов да я забележи.

— Искам да проучите бързо всеки брой на „Таймс“ през шестте месеца след 17 ноември 1937 година. Проверете също немската и белгийската преса, в случай че попаднете на каквото и да е съобщение, показващо какво са открили експертите по спасяването на имуществото.

Романов освободи подчинената си с усмивка.

След двадесет и четири часа другарката Петрова се вмъкна в кабинета на Романов, без да си направи труда да почука.

Романов само вдигна вежди при тази неучтивост, преди да погълне с поглед статията, която тя бе открила в берлинския вестник „Ди Цайт“ от събота, 19 януари 1938 година.

Издирванията по катастрофата на самолета на „Сабена“ от миналия ноември вече приключиха. В него за Лондон пътуваше семейството на Великия херцог на Хесе и затова всичките им лични вещи, намерени в района на бедствието, са върнати на Великия херцог Луис. Той беше обяснимо опечален от загубата на една семейна ценност, която била определена за сватбен подарък от неговия брат, покойния херцог Георг.

Подаръкът бил една икона, известна като Царската икона, навремето принадлежала на чичо му — цар Николай II. Иконата „Свети Георги и змея“, въпреки че е копие на шедьовъра на Рубльов, се счита за един от най-хубавите художествени екземпляри от началото на двадесети век, дошли от Русия.

Романов погледна към сътрудничката и изруга:

— Копие от двадесети век, глупости! Това е бил оригиналът от петнадесети век, но тогава никой от тях не го е знаел — може би и самият Велик херцог. Без съмнение царят е имал други планове за иконата, в случай че успее да избяга.

Романов се опасяваше да докладва на Заборски, че вече може да се докаже унищожаването на Царската икона при самолетна катастрофа преди тридесет години. Такива новини не биха му осигурили повишение, а пък и той бе убеден в съществуването на нещо много по-важно от самата икона — защо иначе Заборски щеше да е толкова заинтересуван?

Взря се в снимката над репортажа. Младият херцог се ръкуваше с генерала, който бе ръководил екипа по издирването и бе успял да възвърне почти всички фамилни ценности на принца.

— Но дали ги е върнал всичките? — каза на глас Романов.

— Моля? — попита младата сътрудничка.

Романов махна с ръка и продължи да се взира в двамата мъже на избелялата снимка отпреди войната. Въпреки че името на генерала не се посочваше, всеки ученик в Германия би разпознал голямото, невъзмутимо, с широки челюсти и смразяващи очи лице, толкова омразно за Съюзническите сили.

Романов погледна сътрудничката.

— От сега нататък забравете за Великия херцог, другарко Петрова. Съсредоточете усилията си върху райхсмаршал Херман Гьоринг.



Когато Адам се събуди, първата му мисъл беше за Каролин. Прозявката му премина в усмивка — той си припомни поканата й от снощи. После си спомни друго. Скочи от леглото и се приближи до бюрото — всичко беше точно както го бе оставил. Той се прозина за втори път.

Беше седем без десет. Въпреки че се чувстваше във форма, както в деня на напускането на армията преди почти два месеца, той все още всяка сутрин редовно изпълняваше изтощителните упражнения. Искаше да е във върховата си форма на изпита за физическа издръжливост във Външно министерство. Бързо се стегна в шорти и спортна фланелка. Навлече един стар анцуг и накрая завърза кецовете си.

Излезе на пръсти от апартамента, защото не искаше да буди Лорънс и Каролин, макар да подозираше, че тя е съвсем будна и в нетърпеливо очакване.

През следващите тридесет и четири минути стъпките му отекваха по тротоара към крайбрежната улица. Пресече тичешком Албърт Бридж, мина през Батърси парк и се завърна по Челси Бридж.

Една-единствена мисъл занимаваше ума му — дали това ще се окаже единствената възможност да възвърне доброто име на баща си след двадесет години клюки и инсинуации? Веднага след като се върна в апартамента, Адам измери пулса си: сто и петдесет удара в минута. След шейсет секунди той спадна на сто, през следващата минута бе седемдесет и още преди да изтече четвъртата минута, бе вече твърдо петдесет и осем. „Не скоростта, а възстановяването показва добрата форма“ — бе му внушил някогашният учител по физическо възпитание в Алдършот.

В апартамента нямаше никаква следа от Каролин. В кухнята беше само Лорънс, облечен в елегантен костюм на тънко райе. Приготвяше си закуската и хвърляше по някой поглед към спортните страници на „Дейли Телеграф“.

— „Уест Индис“ са направили 526 точки — съобщи той нажалено.

— А нашите?

— Играта е прекъсната заради лошо осветление.

Адам въздъхна и се разсъблече да вземе душ. Беше готов за сутрешната си игра, която се състоеше в това да установи колко дълго може да издържи под ледените струи.

Четиридесет и девет иглички студена вода пронизаха гърба и гърдите му и го принудиха да си поеме дълбоко въздух няколко пъти. Учителят им ги беше уверявал, че ако издържат първите тридесет секунди, могат да стоят колкото си искат под душа. Адам излезе след три минути, проклинайки треньора си, защото знаеше, че никога няма да се освободи от внушенията му. Изтри се с хавлията и отиде в спалнята си. Облече халата и влезе в кухнята при Лорънс, който седеше до масата, поглъщаше съсредоточено тестени пръчици от една купа и проследяваше с пръст валутните курсове във „Файненшъл Таймс“. Адам погледна часовника си — вече беше осем и десет.

— Няма ли да закъснееш за работа?

— Скъпо момче — каза Лорънс, — аз не съм лакей, който работи в банка, чиито клиенти я посещават в определено работно време.

Адам се засмя.

— Но все пак — призна Лорънс — трябва да бъда на бюрото си в Сити към девет и половина. Засега нямам шофьор, защото им казах, че при това движение по-бързо се стига с метрото.

Адам започна да си прави закуска.

— Мога да те закарам с мотора.

— Можеш ли да си представиш човек в моето положение да пристига в управлението на „Баркли банк“ на мотор? Председателят ще припадне. — Лорънс сгъна вестника.

Адам счупи второ яйце в тигана.

— Значи до довечера, неизмит безработен такъв — присмя му се Лорънс и взе сгъваемия си чадър от закачалката.

Адам прибра масата и изми съдовете. Доставяше му удоволствие да се занимава с домакинството, особено сега, когато беше безработен. Въпреки че години наред бе имал ординарец, той знаеше точно какво се очаква от него сега. Единствените му планове до следобедната среща във Външно министерство бяха да полежи дълго във ваната и да се обръсне на спокойствие. После си спомни, че райхсмаршал Гьоринг „все още е на масата“ в спалнята.



— Попаднали ли сте на нещо, което да подсказва, че Гьоринг може да е задържал иконата за себе си? — попита Романов и погледна с надежда сътрудничката.

— Само на очевидното — отговори безцеремонно Анна Петрова.

Романов понечи да смъмри младото момиче за нахалството му, но не каза нищо. Все пак другарката Петрова се оказа с най-оригиналното мислене от целия му екип изследователи.

— И какво е толкова очевидно? — попита той.

— Очевидното е, че Хитлер е възложил на Гьоринг да отговаря за предметите на изкуството, заграбени в името на Третия райх. Но тъй като фюрерът е имал твърдо установено мнение за това кое е ценно, много световни шедьоври били обявени за „извратени“ и по тази причина недостойни да се излагат пред публика и да предизвикват наслада у „висшата раса“.

— И какво е станало с тях?

— Хитлер наредил да ги унищожат. Между осъдените на смърт чрез изгаряне били картините на такива велики художници като Ван Гог, Мане, Моне и особено на ранните творби на Пикасо, които нямали никаква стойност за арийската раса, определена от Хитлер да управлява света.

— Не предполагате, че Гьоринг е откраднал Царската икона само за да я изгори, нали? — попита Романов, като се взираше в тавана.

— Не, не. Гьоринг не е бил такъв глупак. Както научаваме сега, той невинаги се е подчинявал стриктно на заповедите на фюрера.

— Гьоринг да не е изпълнявал нарежданията на Хитлер? — попита недоверчиво Романов.

— Зависи от гледната точка — отговори Петрова. — Или е трябвало да постъпи според изискванията на лудия си господар, или да си затваря очите и да се ръководи от разума си.

— Придържайте се към фактите — каза Романов с неочаквано рязък тон.

— Да, другарю майор — каза младата сътрудничка, но от тона й пролича, че поне засега се чувства незаменима.

— Понеже стана вече дума — продължи Петрова, — Гьоринг не е унищожил нито един от отхвърлените шедьоври. Той наистина е извършил няколко публични изгаряния в Берлин и Дюселдорф, но това били картини на неизвестни немски художници, които едва ли биха донесли повече от неколкостотин марки при разпродажба. Но шедьоврите, истинските гениални творби, са пренесени тайно зад граница и са депозирани в сейфовете на швейцарски банки.

— Значи все още съществува възможност, след като е намерил иконата…

— Да я е оставил в швейцарка банка — добави Петрова. — Де да беше толкова просто, другарю майор — каза сътрудничката. — За нещастие Гьоринг не е бил толкова наивен, колкото го изкарват вестникарските комикси от онова време. Мисля, че той е депозирал картините и антиките в няколко швейцарски банки и до днес никой не е открил кои банки или псевдоними е използвал.

— Тогава ще трябва да ги открием ние — каза Романов. — Откъде предлагате да започнем?

— След края на войната много от картините са открити и върнати на истинските собственици, включително и на галериите в Германската демократична република. Много пък се появяват в други краища на света по стените на „Джети Мюзиъм“ в Калифорния и „Готои“ в Токио, доста често без задоволително обяснение. Всъщност една от най-известните картини на Реноар може да се види отскоро в „Метрополитън Мюзиъм“ в Ню Йорк. Без съмнение тя е минала през ръцете на Гьоринг, въпреки че уредникът на музея не пожелал да обясни как галерията се е сдобила с нея.

— Открити ли са всички изчезнали картини? — попита нетърпеливо Романов.

— Над седемдесет процента, но все още има много неоткрити. Някои може да са загубени или унищожени, но аз предполагам, че все още голяма част остават депозирани в швейцарски банки.

— Откъде сте толкова сигурна? — настоя Романов, уплашен да не се изпари и последната му възможност.

— Защото швейцарските банки винаги връщат ценности, ако са сигурни в правото на притежанието им от даден народ или човек. В случая с Великия херцог на Хесе и Царската икона няма никакво доказателство за собственост, тъй като официално последен я е притежавал цар Николай II. А както е известно на всеки руснак, другарю, царят няма наследници.

— В такъв случай трябва да постъпя точно като Гьоринг и да проследя действията му, като отида направо в банките. Какъв е срокът на съхранение?

— Различен е при всяка банка. Някои чакат двадесет или повече години и след това се опитват да открият собственика или наследника чрез обширно проучване или чрез обява. Що се отнася до евреите, убити по време на нацисткия режим — оказва се почти невъзможно да се установи законният собственик. Макар да не мога да го докажа, подозирам, че в тези случаи те си поделят сумите — каза Петрова. — Типични капиталисти.

— Това не е нито честно, нито правилно, другарко — каза Романов, доволен, че и той може с нещо да подпомогне разследването. — Това, което казахте, е още един голям мит, погрешно разпространяван от бедните. Всъщност, когато банките не могат да установят действителния собственик на каквато и да е ценност, оставена при тях, те я предават на швейцарския Червен кръст за продажба на търг.

— Но ако Царската икона е продадена на търг, ние би трябвало да научим за това чрез един от агентите ни.

— Точно така — каза Романов. — Проверил съм описа на Червения кръст: през последните двадесет години са продадени четири икони, но „Свети Георги и змея“ не е сред тях.

— Това може да означава само, че някои безскрупулни банкери са пласирали лично иконата, щом са се уверили, че никой не предявява права.

— Още едно погрешно заключение, другарко Петрова.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Поради простата причина, че всички банкерски семейства в Швейцария се познават отблизо и никога в миналото не са появявали склонност да нарушат закона. Швейцарското правосъдие, знаем го от опит, се отнася с корумпираните банкери така твърдо, както и с убийците. И точно затова мафията не успява да изпере парите си чрез солидните банки. Истината е, че швейцарските банкери печелят толкова много пари от сделки с честни хора, че нямат никакъв интерес да се занимават с престъпници.

— Според мен, ако Гьоринг е откраднал иконата и я е депозирал в сейфа на някоя швейцарска банка, тя би могла да бъде къде ли не — каза Петрова.

— Съмнявам се.

— Защо? — въздъхна Петрова, раздразнена, че заключенията й се оказваха далеч от целта.

— Защото през последните три седмици един господ знае колко мои агенти претърсват Европа за Царската икона. Те са говорили с почти всеки известен уредник на музей, пазач, търговец или крадец в света на изкуството, но все още не са попаднали на никаква следа. А защо е така? Защото единствените хора, видели иконата след 1917 година, са фамилията Хесе и Гьоринг, а това ме кара единствено да се надявам, че не е унищожена при самолетната катастрофа.

— И по-точно? — попита Петрова.

— Докато всички останали си въобразяват, че оригиналът е все още в Зимния дворец, през последните двадесет години иконата е била в швейцарската банка в очакване някой да я поиска.

— Може би — каза Петрова.

— Знаем, че не е съвсем сигурно — каза ядосано Романов, — но не забравяй, че много швейцарски банки съхраняват предмети двадесет и пет години, а някои дори тридесет. Една или две от тях дори изобщо не определят краен срок, стига да са депозирани достатъчно пари за съхранение на ценностите.

— Един господ знае колко банки спадат към тази категория — каза Петрова.

— Вярно — съгласи се Романов, — но може би ще разберем това докъм девет утре сутринта. И тогава ще трябва да посетя единствения човек в тази страна, който знае всичко за банковото дело.

— Веднага ли да почнем, другарю майор? — попита с престорена свенливост сътрудничката.

Романов се усмихна и се вгледа в зелените й очи. Безличната сива униформа не би накарала никого да се загледа в нея, но гола тя беше великолепна. Той се наведе и устните им почти се докоснаха.

— Ще трябва да станеш доста рано, Анна, но засега просто изгаси лампата.

Пета глава

За няколко минути Адам свери отново двата документа. После върна оригинала в избелелия плик и пак го остави в Библията на полицата. Накрая сгъна своя дубликат на писмото от Гьоринг и го разряза по ръбовете на три хоризонтални ленти, които постави в чист плик върху масичката до леглото. Следващият проблем беше как да се сдобие с превод на документа и писмото, без да предизвика излишно любопитство. Стажът в армията го бе научил да бъде предпазлив в непозната ситуация. Той бързо отхвърли немското посолство, Немския туристически комитет и Немската информационна агенция, тъй като и трите бяха твърде официални и поради това сигурно щяха да задават нежелани въпроси.

Веднага след като се облече, Адам отиде в антрето и започна бързо да разгръща страниците на лондонския телефонен указател, докато пръстът му премина по колонката, която търсеше: „Немска болница, Немски културен институт, Немско радио, Немски старчески дом“.

Погледът му отмина „Немски технически преводи“ и се спря на по-обещаващ обект. Адресът бе посочен: Бейзуотър Хаус, Грейвън Терас 35, У2. Той погледна часовника си.

Излезе малко преди десет часа. Трите части от писмото бяха на сигурно място във вътрешния джоб на сакото му. Той тръгна бавно по Едит Гроув и после по Кингс Роуд, като се наслаждаваше на утринното слънце. Улиците се бяха променили от времето, когато беше младши лейтенант. На мястото на антикварните книжарници имаше бутици. Магазини за плочи бяха изместили обущаря, а „Долчис“ бяха отстъпили на „Мери Куант“. „И на двуседмична почивка да отиде човек, пак няма да е сигурен дали всичко ще е както го е оставил“ — помисли унило Адам.

Тълпи хора се изсипваха от тротоара върху платното, някои се заглеждаха, други предпочитаха тях да ги заглеждат — в зависимост от възрастта.

Докато Адам отминаваше първия от магазините за плочи, нямаше как да не слуша „Искам да държа ръката ти“, защото тя проглушаваше ушите на всички наоколо.

Стигна Слоън Скуеър и установи, че светът се е върнал към нормалното си състояние — „Питър Джоунс“, „У. Х. Смитс“ и лондонското метро. Стъпи на площада и както винаги си спомни думичките на една песен, която майка му тананикаше до кухненската мивка:

Ще черпиш наред по един сладолед

приятели и роднини —

метрото ги кара до тяхната гара,

и празникът ще отмине.

Той си купи билет до Падингтън за един шилинг, настани се в полупразния вагон и отново премисли плана си. Когато стигна и излезе от метрото, провери табелата на улицата. Увери се, че не е сбъркал посоката и тръгна по Грийвън Роуд до първата будка за вестници, където попита как се стига до Грейвън Терас.

— Четвъртата пряка вляво, приятел — каза продавачът, без да вдига поглед от купа вестници „Рейдио Таймс“ — записваше имената на абонатите си.

Адам му благодари и след няколко минути се озова в края на къса улица пред знак в зелено и жълто: „Немска християнска младежка асоциация“. Отвори портата, извървя алеята и прекрачи уверено през входната врата. Спря го един портиер, който стоеше в антрето.

— С какво мога да ви помогна, господине?

Адам заговори с подчертан военен тон и обясни, че търси младеж на име Ханс Крамер.

— Не ми е известен такъв, сър — отсече портиерът и застана почти мирно пред военната вратовръзка на Адам. После се обърна към една отворена книга върху бюрото си.

— Не е регистриран — добави той, след като прекара кафявия си от никотин палец по списъка пред себе си. — Защо не проверите в салона или в игралната зала? — И същият кафяв палец посочи една врата вдясно.

— Благодаря — каза Адам, без да изоставя високопарния си тон.

Прекоси енергично антрето и отвори летящата двукрила врата. Ако се съдеше по олющената боя в долната й част, сигурно по-често я бяха отваряли с ритник. Няколко студенти се бяха настанили удобно и четяха немски вестници и списания. Адам не знаеше откъде да започне, но видя в ъгъла само едно, прилежно на вид момиче, което прелистваше брой на списание „Тайм“. От корицата втренчено гледаше лицето на Брежнев. Адам се приближи бавно и зае празното място до нея. Тя го погледна бегло и не скри изненадата си от официалното му облекло. Той я изчака да остави списанието и я попита:

— Дали бихте ми помогнали?

— Как? — запита неспокойно момичето.

— Нужен ми е един превод.

Тя се успокои.

— Трябва да видя дали ще мога. Носите ли го сега?

— Да. Надявам се да не е много труден — каза Адам, извади плика от вътрешния си джоб и избра първия абзац от писмото на Гьоринг. После върна плика в джоба, извади малко тефтерче и зачака обнадеждено.

Тя прочете няколко пъти текста, сякаш се колебаеше.

— Нещо не е наред ли?

— Не точно — отговори тя, все още задълбочена в думите пред себе си. — Просто езикът е малко остарял и е възможно да не ви предам точния смисъл.

Адам въздъхна с облекчение.

Тя повтори всяко изречение бавно, първо на немски, а после на английски, сякаш искаше да усети и значението като цяло, а не само да преведе отделните думи.

— „През последната… изтеклата година ние се опознахме един друг някак си… не, не — каза тя — доста добре.“

Адам записваше всяка дума.

— „Вие никога не сте прикривали — може би по-точно е да се каже «скривали» — добави тя — вашата антипатия към националсоциалистическата партия.“

Тя вдигна глава и погледна Адам.

— Извадено е от една книга — увери я той.

Тя не изглеждаше много убедена, но все пак продължи: „Но вие по всяко време… не, през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен“.

Момичето го погледна, сякаш още по-смутено от последната дума.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Май няма смисъл. Трябва да има още нещо.

— Не, това е всичко — каза Адам и бързо си взе листа. — Благодаря ви — добави той. — Беше много любезно от ваша страна да ми помогнете.

Напусна момичето и се успокои, като я видя да свива примирено рамене и да хваща отново списанието си. Адам тръгна да търси игралната зала.

Отвори вратата и видя един младеж, облечен в тениска с надпис „Световна купа“ и с кафяви кожени шорти. Той тупаше равнодушно едно топче на масата за тенис.

— Да изиграем един гейм — предложи младежът, без да се надява много.

— Разбира се — каза Адам, съблече сакото си и взе хилката от своята страна на масата.

През следващите двадесет минути направи всичко възможно да загуби с 18:21, 21:12 и 17:21. После взе сакото си и поздрави съперника си. Чувстваше, че е спечелил доверието му.

— Бяхте добър противник — каза немецът. — Хубава игра.

Адам отиде до неговата страна на масата.

— Чудя се дали можете да ми помогнете — каза той.

— Може би за бекхенда ви? — попита младежът.

— Не, благодаря — каза Адам. — Нужен ми е само преводът от немски на един параграф.

Той подаде на новия си познат средната част от писмото, но и този евентуален преводач изглеждаше объркан.

— От една книга е и може да изглежда малко извън контекста — каза неубедително Адам.

— Окей, ще опитам.

Докато младежът изучаваше текста, в залата влезе момичето, което беше превело първия откъс, и се отправи към тях.

— Трудно ще успея, не ставам за добър преводач — каза младежът. — Приятелката ми е по-добра. Ще я попитам. Liebling, kannst du dieses fur den Herrn ins Englisch?2 — и без да погледне Адам, подаде листа на момичето, което незабавно каза:

— Знаех си, че има още!

— Не, не си правете труда — каза Адам, грабна листа от ръцете й, обърна се към момчето и каза:

— Благодаря за партията тенис. Извинявайте за безпокойството. — После бързо излезе и се отправи към входната врата.

— Намерихте ли го, сър?

— Кого да намеря? — попита портиерът.

— О, да, благодаря — отговори Адам, обърна се да излезе и видя младежа и приятелката му да идват към тях. Изтича по алеята и махна на минаващото такси.

— За къде? — попита шофьорът.

— „Ройл Кливланд хотел“.

— Но той е точно зад ъгъла.

— Знам — каза Адам, — но вече закъснявам.

— Както искаш, господине. Ти плащаш — каза шофьорът.

Таксито тръгна и Адам погледна през задния прозорец.

Съперникът му по тенис на маса разговаряше с портиера. Момичето стоеше до тях и сочеше таксито.

Адам си отдъхна, когато колата зави и двамата немци изчезнаха от погледа му.

След по-малко от минута таксито спря пред хотела. Адам подаде на шофьора половин крона и изчака за рестото. После се вмъкна през въртящата се врата, помота се из фоайето и след няколко минути пак се върна на тротоара. Погледна часовника си: дванадесет и половина. Имаше достатъчно време да обядва, преди да отиде във Външно министерство за срещата. Отправи се с бързи крачки към парк Бейзуотър Роуд, защото знаеше, че докато стигне Найтсбридж, едва ли ще намери някоя гостилница. Отново се сети за тенис мача. „По дяволите — помисли си Адам. — Трябваше да го разпердушиня. Поне щеше да има да мисли и за нещо друго.“



Погледът на Романов пробяга по списъка с четиринадесетте банки. Все още съществуваше възможност една от тях да притежава Царската икона, но имената им не му говореха нищо. Това беше друг свят и той знаеше, че трябва да се посъветва с експерт.

Отключи горното чекмедже на бюрото си и заразглежда червената книга, в която фигурираха само офицерите от КГБ с висок чин. Много имена бяха задраскани или записани отново при смяната на управляващите, но Алексей Андреевич Посконов си оставаше неизменно директор на Държавната банка вече почти десет години, само външният министър Громико заемаше поста си по-отдавна. Романов набра един номер по личния си телефон и поиска да го свържат с директора на Госбанк. Мина известно време, преди да чуе гласа отсреща.

— Какво мога да направя за вас, другарю Романов?

— Нужно ми е незабавно да ви видя — каза Романов.

— Така ли? — Дрезгавият глас от другата страна на слушалката не изглеждаше впечатлен. Романов чу да се обръщат страници. — Може да стане във вторник към единадесет и тридесет.

— Казах, че е спешно — повтори Романов. — Отнася се до държавен въпрос, който не може да чака.

— Ние се занимаваме с банковите дела на народа и също си имаме наши проблеми, ако не сте изненадан да го чуете — отвърна му Посконов без нотки на разкаяние.

Романов се сдържа и зачака. Пак се отмятаха листи.

— Предполагам, че ще мога да ви вмъкна днес в три и четиридесет и пет, за петнайсет минути — каза директорът. — Но трябва да ви предупредя, че имам отдавна насрочена среща в четири часа.

— Три и четиридесет и пет тогава — каза Романов.

— В моя кабинет — допълни Посконов.

Телефонът изключи.

Романов изпсува на глас. Защо всички се чувстваха задължени да доказват мъжеството си пред КГБ? Той започна да си записва въпросите, чиито отговори му трябваха, за да пусне в ход плана си. Не можеше да си позволи да загуби дори минута от отпуснатите му петнайсет. Час по-късно той помоли да бъде приет от председателя на КГБ. Този път не го накараха да чака.

— Опитваме се да си служим с методите на капиталистите, а? — каза Заборски, след като Романов очерта намеренията си. — Внимавай! Тези неща са им познати по-отдавна, отколкото на нас.

— Осъзнавам това — каза Романов. — Но ако иконата е на Запад, нямам друг избор, освен да действам като тях, за да я взема.

— Може би — каза председателят. — Но от твое име такъв ход ще бъде разбран погрешно…

Романов знаеше добре, че не трябва да нарушава последвалото кратко мълчание.

— Не се безпокой, ще ти окажа необходимата подкрепа, въпреки че не съм чувал подобни молби досега.

— Позволено ли ми е да знам защо иконата е толкова важна? — запита Романов.

Председателят на КГБ се намръщи.

— Не съм упълномощен да отговоря на този въпрос, но доколкото влечението на другаря Брежнев към изкуството е добре известно, сигурно си се досетил, че не търсим иконата заради самата нея.

„Каква ли тайна може да крие иконата?“ — помисли Романов и реши да настоява.

— Чудех се дали…

Председателят на КГБ поклати твърдо глава.

„Скритите микрофони нямат очи — помисли Романов — и ти го знаеш, нали?“

Председателят стана от бюрото, отиде до стената и скъса страница от календара.

— Остават ни само още десет дни да намерим тази проклета икона — каза той. — Генералният секретар вече ми звъни по телефона в един часа всяка нощ.

— Един часа посред нощ! — ахна Романов, включвайки се в играта.

— Да, както разбрах, горкият човек не може да спи — каза председателят и се върна до бюрото си. — След време се случва с всички ни, навярно дори и с теб, Романов. И може да те постигне дори по-рано, отколкото очакваш, ако не спреш да питаш — усмихна се той кисело на младия си колега.

След няколко минути Романов си тръгна и се върна в кабинета си да прегледа въпросите, на които трябваше да отговори директорът на Госбанк. Догадките за важността на малката икона го разсейваха, но той реши да съсредоточи усилията си върху намирането й. Тогава навярно щеше да се изясни каква тайна е скрита в нея.

Романов стигна стъпалата на улица „Неглинная“ 12 в три и половина, защото знаеше, че му трябват повече от определените петнайсет минути за отговор на всички въпроси. Надяваше се единствено Посконов да се съгласи и да го приеме веднага.

Представи се на рецепцията и един униформен пазач веднага го придружи по широкото мраморно стълбище до първия етаж, където го очакваше секретарят на Посконов. Той го поздрави и го въведе в чакалнята.

— Ще информирам директора, че сте тук, другарю Романов — каза секретарят и изчезна в собствения си кабинет. Романов закрачи нетърпеливо напред-назад в малкото преддверие, но секретарят не се завърна, докато стрелките на часовника не образуваха прав ъгъл. В четири без десет Романов бе въведен в кабинета на директора.

За момент младият майор се сепна от явния разкош. Дългите завеси от червено кадифе, мраморният под и френската мебелировка бяха подходящи дори за кабинета на някой управител на английска банка. Не за първи път Романов отбеляза, че парите си остават най-важната стока в света — дори и в комунистическия свят. Той се вгледа в стария прегърбен мъж с оредяла сива коса и гъсти увиснали мустаци. Този човек управляваше парите на държавата и се смяташе, че знае доста тайни. „Но не и моята“ — помисли Романов. Карираният костюм на Посконов сигурно беше шит преди революцията, но и днес би бил считан за „модерен“ на Кингс Роуд в Лондон.

— С какво мога да ви помогна, другарю Романов? — с въздишка попита директорът, сякаш се обръщаше към досаден клиент, дошъл за малък заем.

— Искам незабавно сто милиона американски долара в злато на кюлчета — съобщи Романов спокойно.

Отегченото лице на директора изведнъж се промени. Той почервеня и се облегна на стола си. След няколко кратки и остри вдишвания отвори едно чекмедже, извади квадратна кутия и взе голямо бяло хапче. Чак след минута се успокои отново.

— Да не сте луд, другарю? — попита възрастният мъж. — Молите за среща, без да посочвате причината, нахълтвате в кабинета ми и искате да ви връча сто милиона американски долара в злато без никакви обяснения. От къде на къде ще ми отправяте такова абсурдно искане?

— Държавни работи — каза Романов. — Но щом питате, ще ви кажа, че възнамерявам да депозирам еднакви суми в серия номерирани сметки в Швейцария.

— На чия отговорност правите това предложение? — попита банкерът със спокоен тон.

— На генералния секретар на Партията.

— Странно — каза Посконов. — Виждам Леонид Илич всяка седмица, но той не ми е споменавал нищо по този въпрос. — Директорът погледна бележника в средата на бюрото си. — Че майор Романов, офицер от КГБ със среден чин — той наблегна на последните думи — ще направи такъв прекомерен иск.

Романов пристъпи напред, вдигна слушалката на телефона до Посконов и му я подаде.

— Защо не попитате лично Леонид Илич и да спестите времето на всички ни? — И предизвикателно тласна телефона към банкера.

Посконов се вгледа в него, взе слушалката и я приближи до ухото си.

Романов почувства особеното вълнение, което изпитваше само при работа „на терен“.

— Да, другарю директор — чу се глас по линията.

— Ало — отвърна възрастният мъж. — Отменете срещата в четири и се погрижете да не ме безпокоят, докато майор Романов е при мен.

— Да, другарю директор.

Посконов остави телефона и без да каже дума повече стана от бюрото си, заобиколи го и застана пред Романов. Предложи му удобен стол в другия край на стаята под един еркерен прозорец и седна срещу него.

— Познавах дядо ви — каза той спокойно и сухо. — Бях младши банков чиновник, когато го срещнах за първи път. Току-що бях завършил и той се отнесе много добре с мен, но беше също толкова нетърпелив като вас. Точно затова той беше най-добрият търговец на кожи в Русия, но го считаха за най-лошия играч на покер.

Романов се засмя. Не познаваше дядо си, а няколкото книги за него отдавна бяха унищожени. Баща му говореше открито за богатството и положението му в обществото, но това само даде повод на властта да унищожи и него.

— Извинете ме за любопитството, майоре, но ако ще ви давам сто милиона долара в злато, бих искал да знам за какво ще бъдат похарчени. Мислех, че само ЦРУ предявява претенции за такъв вид разходи, без да дава обяснения.

Романов отново се засмя и обясни на директора как са разбрали, че Царската икона е фалшификат и че му е поставена задачата да открие оригинала. Той свърши и подаде имената на четиринадесетте банки. Банкерът проучваше внимателно списъка, докато Алекс обясняваше какви действия ще предприеме и как парите ще се върнат непокътнати веднага щом установи къде се намира иконата.

— Но как може една малка икона да е толкова важна за държавата? — запита Посконов на глас, сякаш Романов не беше вече в стаята.

— Нямам представа — отговори Романов искрено и го информира накратко за резултатите от разследването.

От другия стол се чу раздразнено сумтене.

— Ще ми позволите ли да предложа алтернативен на вашия план?

— Моля — каза Романов, спокоен, че печели сътрудничеството на Посконов.

— Пушите ли? — попита директорът и извади от джоба на сакото си кутия „Дънхил“.

— Не — каза Романов и веждите му леко се повдигнаха при вида на червената кутия.

Старият мъж го попогледна, докато палеше цигарата.

— И този костюм не е шит в Москва, майоре — каза той и посочи Романов с цигарата си. — А сега — на работа, и не се колебайте да ме поправите, ако съм разбрал погрешно някои от изискванията ви. Вие подозирате, че в една от тези четиринадесет банки — директорът тупна по листа с показалеца си, — е заложена оригиналната Царска икона. Затова искате от мен да депозирам големи суми в злато във всяка една банка с надеждата това да ви даде незабавен достъп до собственика или директора на банката. И тогава ще им предложите възможността да контролират всичките сто милиона, ако обещаят да ви сътрудничат, нали така?

— Да — каза Романов. — Западът винаги е разбирал от подкупи.

— Бих казал, че сте наивен, ако не познавах дядо ви. Въпреки че, честно казано, той натрупа милиони рубли, а не аз. И все пак, какво според вас са „много пари“ за една голяма швейцарска банка?

Романов обмисли въпроса:

— Може би десет или двадесет милиона.

— Ако говорим за Московската народна банка, да — каза Посконов. — Но всяка една от банките, на която смятате да станете клиент, има по няколко клона с депозити от над сто милиона всеки.

Романов не можа да скрие неверието си.

— Признавам — продължи директорът, — че нашият почитаем генерален секретар показа не по-малко недоверие, когато му посочих тези факти преди години.

— Тогава ще ми трябват милиарди, така ли? — попита Романов.

— Не, не, не. Трябва да подходим към проблема от различна гледна точка. Бракониер не се залавя със заешко задушено.

— Но ако швейцарците не се трогнат от предложението за огромни суми, тогава какво ще ги раздвижи?

— Ами например обикновеното предположение, че банката им е използвана за престъпна дейност — каза директорът.

— Но… — започна Романов.

— Нека да обясня. Вие казвате, че Царската икона, която виси в Зимния дворец, не е оригиналът, а копието. Хубаво копие, нарисувано преди двадесети век от придворен художник, но все пак само копие. Защо тогава да не обясним лично на всяка от четиринадесетте банки, че след усилено разследване имаме основание да вярваме, че едно от най-ценните национални съкровища е заместено с копие и се предполага, че оригиналът е в тяхната банка? И за да не се предизвика дипломатически скандал — нещо, което всеки швейцарски банкер желае да избегне на всяка цена — в името на добрите отношения те навярно биха проверили и сейфовете си за предмети, които не са потърсени повече от двадесет години.

Романов погледна възрастния мъж право в очите, осъзнавайки защо Посконов е преживял толкова „чистки“:

— Дължа ви извинение, другарю Посконов.

— Не, не. Всяка професия си има своите малки тайни. Сигурно и аз бих се объркал във вашия свят, както вие в моя. Сега ще ми позволите да се свържа с всеки от директорите в този списък и да им кажа истината — стока, с която съм свикнал да търгувам, въпреки че за колегите ви тя не е много позната — а именно, че подозирам, че Царската икона е в тяхната банка. Повечето от тях няма да са склонни да задържат шедьовъра, ако повярват, че по този начин извършват престъпление спрямо суверенна държава.

— Да не подценяваме и спешността — каза Романов.

— Същият сте като дядо си — повтори Посконов. — Така да е. Ако можем да ги открием, ще говоря с всеки още днес. Поне това да е предимството ни пред останалата част от света, която се събужда след нас. Бъдете сигурен, че ще се свържа с вас веднага щом имам новини.

— Благодаря ви — каза Романов и стана да си ходи. Понечи да добави: „Много ни помогнахте, така ще кажа на председателя“. Обикновено го казваше при такива обстоятелства, но сега се въздържа. Беше сигурен, че Посконов няма да се трогне.

Директорът на Госбанк затвори вратата след него, отиде до еркерния прозорец и проследи как Романов изтича надолу по стъпалата към чакащата го кола. „Не бих могъл да ти осигуря сто милиона в злато точно сега, дори и генералният секретар да беше наредил — помисли той. — Съмнявам се дали имам дори десет милиона долара в злато в сейфовете. Генералният секретар вече ми нареди да прехвърлям всеки наличен грам в Нюйоркската банка. Но ходът му беше така «умно» прикрит, че ЦРУ знаеше за депозита само един час след прехвърлянето. Трудно е да скриеш седемстотин милиона долара в злато дори и в Америка. Опитах да му кажа. — Директорът наблюдаваше как колата на Романов се отдалечава. — Разбира се, ако ти четеше не само «Правда», но и «Уошингтън пост», както правеше дядо ти, вече щеше да знаеш за това.“

Той се върна на бюрото и провери имената на четиринадесетте банки. Веднага разбра на коя трябва да се обади.



Адам излезе от „Татърсола тавърн“ на ъгъла на Найтсбридж Грейн и се отправи покрай хотел „Хайд парк“ към Кралския яхтклуб „Темза“.

Външно министерство беше избрало необичайно място за провеждане на събеседването, но нали досега всичко, свързано с молбата му за работа, бе загадъчно.

Пристигна няколко минути по-рано и попита бившия сержант от Морския флот, който беше на вратата, къде се провеждат срещите.

— На шестия етаж, сър. Вземете асансьора в ъгъла и се обадете горе на рецепцията.

Адам натисна едно копче и зачака асансьора. Вратите се отвориха бързо и той пристъпи вътре. Един пълен, очилат мъж, приблизително на неговата възраст (от външния му вид личеше, че никога не се отказва от десерт) го последва с доста по-забавени крачки. Адам натисна шестия бутон. Никой от двамата не проговори до шестия етаж. Възпълният мъж излезе от асансьора пръв.

— Казвам се Уейнрайт — информира той момичето на регистратурата.

— Да, сър — каза то. — Малко сте подранили, но седнете ей там. — Момичето посочи един стол в ъгъла, после погледът му се премести върху Адам и то се усмихна.

— Скот — информира я той.

— Да, сър — повтори тя. — Бихте ли отишли при другия господин. Ще трябва да изчакате.

Адам взе един брой на „Пънч“ и седна до Уейнрайт, който вече попълваше кръстословицата в „Телеграф“.

Скоро му омръзна да разгръща безкрайните карикатури на „Пънч“ и погледна по-внимателно Уейнрайт.

— Случайно да говорите немски? — изведнъж попита Адам.

— Немски, френски, италиански и испански — бързо вдигна глава Уейнрайт. — Предполагам затова успях да стигна дотук — добави малко самодоволно той.

— Тогава сигурно бихте могли да ми преведете един откъс от писмо на немски език?

— С удоволствие, приятелю — каза събеседникът на Адам, махна от носа си очилата с дебели стъкла и зачака.

Адам извади от плика листчето със средния абзац от писмото.

— Я да видя — каза Уейнрайт, взе листа и си сложи отново очилата.

— Голямо предизвикателство. Да не би случайно да сте от изпитната комисия, приятелю.

— Не, не — каза Адам и се усмихна. — Аз съм в същото положение като вас, само че не говоря немски, френски, италиански и испански.

Уейнрайт очевидно се успокои.

— Да видим сега — повтори той и Адам извади малкото тефтерче от вътрешния си джоб.

— „През изминалата година не може да не сте… забелязали, че един човек от охраната редовно, редовно… редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото удоволствия, които ми бяха определени“ — не, „позволени“, още по-добре „разрешени“ — „независимо, че съм в затвора…“ Това като че ли е най-точно — добави Уейнрайт. — „Самите пури служеха и за друго — с видимо задоволство продължи той — тъй като съдържаха малки капсули…“

— Господин Скот.

— Да — каза Адам и скочи покорно.

— Явете се пред комисията — каза служителката.

— Искате ли да довърша превода, докато те довършат вас, приятелю — каза Уейнрайт.

— Ако не ви затруднява, благодаря — отговори Адам.

— Много по-лесно е от кръстословицата — добави Уейнрайт и остави настрана наполовина попълнената кръстословица.



Алекс Романов не беше от търпеливите и при най-добрите обстоятелства, а пък и сега, когато генералният секретар звънеше на шефа му по два пъти на ден, обстоятелствата едва ли можеха да се нарекат добри.

Докато чакаше резултатите от директора на Госбанк, той препрочете докладите от изследванията на бюрото си и провери всички нови сведения, изпратени от агентите.

Романов негодуваше, че директорът на банката не му беше дал още никаква информация, но не искаше да досажда на стария човек, въпреки че времето го притискаше.

Най-после директорът на банката се обади. Романов веднага бе закаран до „Неглинная“ 12 и без отлагане го въведоха в чудесно мебелираната стая.

— Може да сте се чудили дали не съм ви забравил — посрещна го Посконов и му предложи удобния стол. — Но предпочетох да изчакам за добри новини, отколкото да ви губя времето. Ако добре си спомням, вие не пушите — добави той и извади кутията „Дънхил“.

— Не, благодаря — каза Романов и се зачуди дали лекарите знаят колко много пуши Посконов.

Секретарят влезе и остави пред тях две празни чаши, заскрежена бутилка и чиния с хайвер.

Романов чакаше мълчаливо.

— През последните два дни успях да говоря с директорите на дванайсет банки от вашия списък — започна Посконов, докато наливаше двете водки, — но избегнах контакта с другите двама.

— Защо?

— Не потърсих единия — продължи Посконов, — защото в момента е в Мексико и съветва президента Ордаз как страната му да не плати заема си на „Чейс Манхатън“ и в същото време да заеме още долари от Американската банка. Ако успее да направи това, ще препоръчам на генералния секретар на партията да му предложи моето място, когато се пенсионирам. Отбягнах и втория, защото официално той сега е в Чикаго за голяма европейска сделка с „Континентал Илинойс“, докато всъщност е с любовницата си в Сан Франциско, хотел „Сейнт Франсис“. Сигурно ще се съгласите, другарю майор, че няма да спечелим много, ако точно сега обезпокоим двамата джентълмени. Първият има достатъчно проблеми до края на седмицата, а пък телефонът на втория може и да се подслушва — а ние не искаме американците да знаят какво търсим, нали?

— Съгласен, другарю — каза Романов.

— Добре. Докато те двамата се върнат в Швейцария в началото на следващата седмица, ние имаме да свършим доста неща.

— Да, но какво… — каза Романов.

— Сигурно ще сте доволен да чуете — продължи Посконов, — че останалите дванадесет директори вече се съгласиха да ни съдействат и петима вече се обадиха. Четирима съобщиха, че са проверили какво притежават техни клиенти, с които не са контактували повече от двадесет години, но не са попаднали на нищо, което поне малко да прилича на икона. Всъщност един от тях, в присъствието на трима други директори, е отворил касетка, недокосвана от 1931 година. Открили, че не съдържа нищо друго, освен коркова тапа от бутилка „Тейлърс порт“ от 1929 година.

— Само тапа? — каза Романов.

— Е, през 1929 година имаше добра реколта грозде — отбеляза директорът.

— А петият? — запита Романов.

— Подозирам, че това ще е първият ни пробив — продължи Посконов и посочи папката пред себе си. После оправи очилата си с показалеца на дясната ръка и продължи: — Господин Дитер Бишов от „Бишов и сие“ — той погледна госта си, сякаш Романов може да знае името — е един почтен мъж, с когото съм имал сделки много пъти в миналото. Естествено той е „почтен“ според западните стандарти — добави директорът, който очевидно беше в добро настроение. — Та Бишов е попаднал на нещо, оставено в банката през 1938 година. Без съмнение е икона, но той няма как да разбере дали е тази, която търсим.

Романов подскочи от вълнение.

— Тогава по-добре да отида да видя сам. Мога да излетя още днес.

— Самолетът, който ви трябва, излита от летище „Шереметиево“ чак в четири и тридесет и пет. За всеки случай съм запазил две места.

— Две? — попита Романов.

— Естествено, ще е необходимо да ви придружава експерт, освен ако знаете значително повече за иконите, отколкото за банковото дело — добави Посконов. — Също така си позволих да запазя места за полета на „Суис еър“. Никога не бива да летите с „Аерофлот“, освен ако е неизбежно. Откакто е основан, е успял да постави само един рекорд в областта на авиацията — а именно, най-много загинали пасажери за миля полет. А един банкер никога няма да се откаже от явните преимущества. Уредил съм ви среща с господин Бишов утре сутринта в десет, освен ако нещо спешно ви задържи в Москва, другарю.

Романов се усмихна.

— Забелязах от списъка ви, че никога не сте работили в Швейцария — каза възрастният мъж самодоволно. — Препоръчвам ви да отседнете в хотел „Сен Готар“, докато сте в Цюрих. Жак Понтен ще се погрижи отлично за вас. Швейцарците никога не са държали на народността, а само на валутата. И така, това е моят принос до днес. Ще се обадя веднага щом двамата странстващи директори се върнат в Швейцария следващия понеделник.

— Благодаря ви — каза Романов. — Ще ми позволите ли да добавя колко високо оценявам усърдието ви?

— За мен е удоволствие, другарю. Нека да кажем, че дължа една услуга на дядо ви, а някой ден навярно ще откриете, че вие също ми дължите услуга.

Романов се опита да проумее какво означават думите на възрастния мъж. Но не можа да открие нищо по лицето на Посконов и си тръгна, без да каже нито дума повече. Все пак, докато слизаше по широката мраморна стълба, Романов отново и отново премисляше на какво се дължи тази сантименталност у Посконов. Знаеше, че директорът няма да информира без причина един офицер от КГБ за старите си познанства.

Когато се върна на площад „Дзержински“, секретарят го информира, че помощникът на господин Бишов се е обаждал от Цюрих и е потвърдил срещата с директора в десет на другата сутрин. Романов го помоли да се обади на управителя в хотел „Сен Готар“ и да резервира две стаи.

— О, и потвърдете полета ми със „Суис еър“ — добави той и се качи два етажа по-горе, за да осведоми председателя на КГБ за срещата си с шефа на Госбанк.

— Благодаря на Бога — каза първо Заборски. — Вярно, че остават само девет дни, но поне ще има какво да кажа на генералния секретар, като се обади нощес.

Романов се усмихна.

— Успех, другарю. Нашето посолство ще откликне на всички ваши нужди. Да се надяваме горещо, че ще можете да върнете шедьовъра в Зимния дворец.

— Ако е в банката, до утре вечерта ще бъде в ръцете ви — каза Романов и излезе усмихнат от кабинета.

Петрова го очакваше.

— Викали сте ме, другарю.

— Да, отиваме в Цюрих. — Романов погледна часовника си. — След три часа. Полетът и стаите са вече резервирани.

— На името на господин и госпожа Шмит, без съмнение — каза любовницата му.

Шеста глава

Адам излезе от събеседването почти сигурен в успеха си. Накрая председателят го беше попитал дали ще е на разположение след седмица за пълен медицински преглед. Адам беше отговорил, че не вижда какво може да му попречи. Надяваше се, че възможността да служи в Министерството на външните работи ще се сбъдне.

В чакалнята Уейнрайт му върна листа.

— Много благодаря — каза Адам и без да го погледне го сложи във вътрешния си джоб, за да изглежда безразличен към съдържанието му.

— Как беше, приятелю? — нетърпеливо попита новият му познат.

— Без затруднения за човек, който има в снаряжението си немски, френски, испански и италиански — увери го Адам. — Все пак, успех!

— Господин Уейнрайт — каза секретарката, — комисията ви очаква.

Адам взе асансьора до партера и реши да се прибере пеша. Спря само на ъгъла на Уилтън Плейс да си купи пакет ябълки от едно момче, което непрекъснато се оглеждаше за полиция. После продължи напред и започна да прехвърля в ума си въпросите на комисията и своите отговори — докато реши, че е безсмислено, въпреки че все още беше уверен в доброто си представяне. Внезапно спря така неочаквано, че пешеходецът зад него едва не го блъсна. Вниманието му беше привлечено от табелата: „Немски център за хранителни стоки“.

На касата до входа седеше привлекателно момиче с приятна усмивка и засмени очи. Адам влезе в магазина и отиде направо при нея.

— Но вие не сте купили нищо! — каза тя с лек акцент.

— Тъкмо се каня — увери я Адам, — но се чудя дали говорите немски.

— Всички момичета от Майнц говорят немски — отвърна с усмивка тя.

— Да, предполагам, че е така — каза Адам и я разгледа още по-внимателно. „Сигурно е към двадесетгодишна“ — реши той. Беше привлечен от дружелюбната й усмивка и обноските й. Блестящата й тъмна коса беше вдигната на опашка и вързана с голяма червена панделка.

Всеки мъж би се загледал в белия й пуловер и спретнатата плисирана пола. Стройните й крака бяха подвити под стола.

— Ще бъдете ли така любезна да ми преведете един кратък откъс?

— Ще опитам — каза тя все така усмихната.

Адам извади плика, в който беше последната част от писмото, и й го подаде.

— Стилът е малко старомоден — каза тя сериозно. — Може да се позабавя.

— Ще отида да напазарувам — каза й той и бавно тръгна около дългите отрупани рафтове. Избра малко салам, кренвирши, бекон и немска горчица, като от време на време поглеждаше дали момичето напредва. Разбра, че е успяла да преведе само няколко думи, защото често бе прекъсвана от купувачи. Изминаха почти двадесет минути, докато я видя да оставя листа встрани. Веднага отиде до касата и сложи покупките на щанда.

— Една лира, два шилинга и шест пенса — каза тя.

Адам даде две лири и тя му върна рестото и листчето.

— Считам, че преводът е „суров“, но смисълът е ясен.

— Не знам как да ви благодаря — каза Адам.

Зад него на опашката се нареди възрастна жена.

— Можете да ме поканите на кренвирши — засмя се момичето.

— Хубава идея! — каза възрастната жена.

— И аз така мисля — усмихна се Адам.

Още един човек застана на опашката и възрастната жена зад него започна да става нетърпелива.

Адам взе една рекламна брошура от щанда, върна се в магазина и записа името, адреса и телефона си. Изчака двамата купувачи пред него да платят и й подаде предложението.

— Какво е това? — попита невинно момичето.

— На вътрешната страница е името и адресът ми — каза Адам. — Ще ви очаквам за вечеря днес към осем. Поне знаете менюто.

Тя изглеждаше несигурна.

— Аз наистина само се шегувах.

— Няма да ям вас — каза Адам. — Само кренвиршите.

Тя погледна брошурата в ръката си и се засмя.

— Ще си помисля.

Адам излезе й си заподсвирква. Лоша сутрин, добър следобед и може би — още по-добра вечер.

Върна се в апартамента навреме за новините в пет и четиридесет и пет. Госпожа Ганди, новият министър-председател на Индия, преживяваше открит бунт в кабинета си и Адам се зачуди дали Великобритания изобщо ще има някога жена министър-председател. Отборът „Инглънд“ биеше, но „Уест Индис“ все още бяха твърдо на върха. Той въздъхна и изключи телевизора. Сложи храната в хладилника и отиде в стаята си да сглоби текста на писмото. Изчете трите листа, извади тефтерчето си и започна да преписва преводите поред: първо абзаца, направен от момичето от Немската християнска младежка асоциация, после ръкописа на Уейнрайт и накрая частта, преведена от прекрасното момиче от Майнц.

Пълният текст на писмото гласеше:

Нюрнберг

15 октомври 1946

Уважаеми полковник,

През изтеклата година ние се опознахме доста добре. Вие никога не сте скривали вашата антипатия към националсоциалистическата партия, но през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен.

През изминалата година не може да не сте забелязали, че един човек от охраната редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото разрешени ми удоволствия, въпреки че съм в затвора. Самите пури служеха и за друго, тъй като във всяка от тях имаше капсула с малко количество отрова. Като я имах, бях спокоен по време на процеса, защото знаех, че ще умра, когато го поискам аз, а не палачът ми.

Съжалявам единствено за това, че вие като дежурен офицер отговаряте за караула по времето, когато вероятно ще умра, и може да ви държат отговорен за нещо, в което нямате никакво участие, за да компенсирам това, прилагам документ на името на Емануел Розенбаум. Това ще помогне при евентуални Ваши финансови затруднения в близко бъдеще.

Всичко, което се изисква от Вас…

— Вкъщи ли си? — извика Лорънс.

Адам сгъна листите, отиде бързо до етажерката и ги сложи при оригиналното писмо в Библията секунди преди Лорънс да надникне от вратата.

— Отвратително движение — каза Лорънс весело. — Просто нямам търпение да стана директор на банката и да получа луксозния апартамент на най-горния етаж, да не говорим за шофьора и колата.

Адам се засмя:

— Още един труден работен ден, скъпи? — имитира той покорна съпруга, влезе след приятеля си и започна да вади покупките си от хладилника.

— „Познай кой ще дойде на вечеря“ — обади се Лорънс, докато наблюдаваше появата на деликатесите.

— Надявам се да бъде едно доста привлекателно немско момиче — каза Адам.

— Какво значи „надявам се“?

— Е, поканата не беше съвсем официална, така че се съмнявам дали изобщо ще се появи.

— Щом е такава работата, аз може да се навъртам тук, в случай че се отметне и се наложи някой да ти помогне в яденето на всичко това.

— Благодаря за гласуваното доверие, но мисля, че днес ти ще трябва да изчезнеш или да се престориш на умрял. Между другото, какво става с Каролин? — каза Адам.

— Каролин беше „момичето от вчера“, ако цитираме почитаемия Харолд Уилсън. Как попадна на твоята gnadiges Fraunlein3?

— Работи в един хранителен магазин на Найтсбридж.

— О, вече сме изпаднали до продавачки!

— Нямам представа каква е и дори как се казва — отвърна Адам, — но се надявам да разбера тази вечер. Както казах, твой ред е да изчезнеш.

— Naturlich!4 Както виждаш, можеш да разчиташ на мен, ако трябва да превеждам.

— Само сложи виното в хладилника и подреди масата.

— Няма ли по-сериозна работа за човек с моите способности? — подсмихна се Лорънс.

Когато удари осем часът, масата беше сервирана и всичко се вареше. В осем и тридесет и двамата спряха да се преструват и Адам поднесе две чинии с кренвирши, салам и салата — марули и варени картофи със сок от кисело зеле. После закачи престилката си зад кухненската врата и седна срещу Лорънс, който наливаше виното.

— O, mein liebes Madchen5, изглеждаш очарователно в сакото си от туид от „Харис“ — каза Лорънс и вдигна чаша.

Адам тъкмо щеше да му го върне с лъжицата за салата, когато на входната врата се почука силно.

Двамата се спогледаха и Адам скочи да отвори. Пред него стоеше мъж, висок почти два метра и с рамене на професионален бияч. До него момичето, което Адам бе поканил за вечеря, изглеждаше съвсем дребничко.

— Това е брат ми Йохен — обясни тя.

Адам бе поразен от красотата й. Беше облечена в тъмносиня блуза и синя плисирана пола. Дългата й тъмна коса сега бе пусната свободно, изглеждаше току-що измита и блестеше дори на четиридесетватовата крушка в коридора.

— Заповядайте — малко стреснато каза Адам.

— Йохен само ме доведе.

— Разбирам — каза Адам. — Влезте да пийнем, Йохен.

— Не, благодаря. Аз също имам среща, но ще взема Хайди към единадесет часа, ако ви устройва.

— За мен е идеално — каза Адам.

Поне научи името й. Великанът се наведе и целуна сестра си по двете бузи. После се ръкува с Адам и ги остави на прага.

— Съжалявам, че закъснях — усмихна се Хайди. — Брат ми се върна от работа чак след седем.

— Няма нищо — каза Адам и я въведе в апартамента. — Ако беше дошла по-рано, нямаше да съм готов. Запознай се със съквартиранта ми Лорънс Пембъртън.

— В Англия мъжете също ли се нуждаят от компаньонка? — каза Хайди.

— Не, не — засмя се Лорънс. — Тъкмо излизах. И аз като брат ти имам среща. Както виждаш, масата е сервирана за двама. Ще се върна към единадесет, Адам, само за да се уверя, че си в безопасност.

Той се усмихна на Хайди, облече си сакото и затвори вратата, преди да се опитат да го задържат.

— Надявам се, че не го изпъдих — каза Хайди.

— Не, не — каза Адам и зае мястото на Лорънс до масата, — той вече закъснява за срещата с приятелката си. Чаровно момиче, казва се Каролин и е социален работник.

Той бързо допълни чашата й с вино, сякаш още не беше налято.

— Значи ще ям собствените си кренвирши — каза тя и се засмя.

Смяха се много през цялата вечер и Адам научи за живота й в Германия, за семейството й и за работата й в Лондон през ваканцията. Хайди беше студентка в Майнц.

— Родителите ни ми разрешиха да дойда в Англия само защото брат ми вече е в Лондон — това помага на езиковата ми подготовка. А сега, Адам, бих желала да разбера с какво се занимаваш, когато не „хващаш“ момичета от магазина за хранителни стоки.

— Бях девет години в армията, а сега се надявам да постъпя във Външно министерство.

— С каква правоспособност, ако това е точният израз? — попита Хайди.

— Изразът е точен, но не съм сигурен, че знам точния отговор — каза Адам.

— Когато някой каже така за Външните служби, обикновено се разбира, че е шпионин.

— Наистина не знам какво се разбира, ще ми кажат чак следващата седмица. Във всеки случай не вярвам от мен да излезе много добър шпионин. А ти какво ще правиш, когато се върнеш в Германия?

— Ще приключа последната си година в университета и после се надявам да си намеря работа като телевизионен журналист.

— А Йохен? — попита Адам.

— Като се върне вкъщи, ще работи с баща ми като юрист.

— Докога ще сте в Лондон? — неочаквано за себе си попита той.

— Още два месеца — каза тя. — Ако понеса работата.

— Защо продължаваш да работиш, щом е толкова неприятно?

— Няма по-добър начин да провериш английския си, отколкото с нетърпеливи купувачи, които говорят с различни акценти.

— Надявам се да останеш целите два месеца — каза Адам.

— Аз също — отговори с усмивка тя.

Когато Йохен дойде — точно в единадесет — Адам и Хайди миеха съдовете.

— Благодаря за интересната вечер — каза тя, докато изтриваше ръцете си.

— Неточна дума — смъмри я Йохен. — Мисля, че не „интересна“. Може би прекрасна, възхитителна, приятна, но не интересна.

— Беше всичко това — каза Адам, — но също беше и интересна.

Тя се усмихна.

— Мога ли да дойда да купя още кренвирши утре?

— Ще се радвам — каза Хайди, — но този път не задържай повече кисели стари жени заради преводите си. Впрочем не си ми казал защо ти трябваше превода на този странен откъс. Кой е този Розенбаум и какво и на кого е оставил?

— Може би следващия път — малко смутено каза Адам.

— Следващия път можете сам да доведете сестра ми вкъщи — каза Йохен и здраво разтърси ръката му.

След като Хайди си замина, Адам седна и допи последната чаша вино. Отдавна не беше прекарвал такава прекрасна, щастлива, възхитителна, приятна и интересна вечер.



Черната лимузина, паркирана в зоната за високопоставени личности на летище Цюрих, беше с тъмни стъкла и неосветени номера. Взискателните швейцарски полицаи идваха на два пъти да проверят документите на шофьора. Най-сетне майор Романов и Анна Петрова се появиха от митническия отдел и седнаха отзад.

Колата спря пред хотел „Сен Готар“ и единствените думи, които Романов каза на шофьора, бяха:

— Ще се върна в Москва с полета във вторник сутринта.

Жак Понтен, управителят на хотела, стоеше до вратата и чакаше да поздрави новопристигналите. Той се представи веднага, регистрира ги и докосна с длан един звънец. След миг се появи юноша със зелена ливрея. Той щеше да им помогне с багажа.

— Апартамент седемдесет и три и стая седемдесет и четири — инструктира го Жак Понтен и пак се обърна към Романов. — Надявам се престоят ви да бъде плодотворен, господин Романов. Не се колебайте да ми се обадите, ако ви трябва нещо.

— Благодаря — каза Романов и тръгна към пиколото, който стоеше изпънат до отворената врата на асансьора. Направи път на Анна и всички влязоха в кабината. Асансьорът спря на седмия етаж и пиколото ги поведе по дълъг коридор към апартамента в ъгъла. Превъртя ключа и покани двамата гости да влязат преди него. Както Романов бе очаквал, апартаментът беше от съвсем различна категория — по-луксозен от апартаментите в най-добрите хотели, които бе посещавал в Москва или Ленинград. Като видя внушителния брой уреди в мраморната баня, той си спомни, че дори преуспяващите пътници, които често посещаваха Русия, знаеха да си носят свои собствени запушалки за ваната.

— За вашата стая оттук, мадам — каза пиколото и отключи една междинна врата.

Въпреки че стаята на Анна бе по-малка, тя излъчваше същата скромна елегантност. Пиколото се върна при Романов, подаде му ключа и го попита дали има нужда от нещо друго. Романов го увери, че всичко е наред и му подаде банкнота от пет франка. Пиколото се поклони още веднъж, затвори врата зад себе си и остави Романов да разопакова багажа си. Анна Петрова отиде в собствената си стая.

Романов се съблече и влезе в банята. Започна да се изучава в огледалото. Беше суетен и по отношение на дрехите си, но още повече държеше на фигурата си. Въпреки че беше висок метър и осемдесет, на двадесет и девет години все още беше под седемдесет и пет килограма, а мускулите му бяха яки и твърди.

Когато се върна в спалнята, чу и в съседната стая да плиска душ. Промъкна се до вратата и я открехна. Виждаше доста ясно очертанията на Анна под парата на душа. Усмихна се, безшумно мина по дебелия килим, мушна се под чаршафите в леглото й и зачака горещият душ да спре.



Адам се измъкна от ледения душ. След минута беше облечен и отиде в кухнята при Лорънс.

— Все още не мога да ти взема пари за топла вода, нали? — каза Лорънс, докато Адам надничаше през рамото на съквартиранта си и се мъчеше да прочете последните резултати от състезанията по крикет.

— Защо не можем да създадем наистина свестни играчи, които подават топката? — риторично попита той.

— Не мога да остана да си бъбря с разни безработни — каза Лорънс и взе куфарчето си. — Шейхът на Иран иска да обсъжда финансовите си проблеми с мен. Съжалявам, че се измъквам, преди да си изял попарката си, но не мога да си позволя да карам Негово Императорско Величество да чака.

Останал сам, Адам си свари едно яйце, препече си хляб и разгърна вестника, откъдето научи за последните жертви във Виетнам и за намеренията на президента Джонсън да направи обиколка в Далечния изток. Прегледа по-надолу и реши, че няма да спечели състезанието на „Дейли Мейл“ за домакиня на годината. После прибра в кухнята, оправи леглото си и подреди след Лорънс — след деветте години армейска дисциплина не можеше бързо да промени старите си навици.

Реши, че не може повече да избягва вземането на решение. Седна отново до бюрото си и започна да обмисля как да преведе официалния документ, без повече да предизвиква подозрения.

Измъкна Библията от полицата и извади писмото, което беше чел предната вечер. Последният абзац все още го озадачаваше. Той обмисли още веднъж превода на Хайди:

Всичко, което се изисква от вас, е да се представите на адреса, напечатан в горния десен ъгъл на приложения документ, и да носите някакво доказателство, че сте полковник Джералд Скот. Паспортът ви ще е достатъчен. Тогава ще получите наследство, което съм ви оставил на името на Емануел Розенбаум. Надявам се да ви донесе добро състояние.

Адам насочи вниманието си към документа. Все още не можеше да отгатне какво би могло да бъде наследството и дали представлява някаква ценност. Размишляваше над факта, че такъв зловещ човек може да извърши добро дело часове преди да умре — една постъпка, която също го принуждаваше сега да се замеси.



Романов дръпна одеялата и с едно движение ги хвърли на пода. Анна спеше свита като дете, коленете й почти докосваха гърдите. Ръката й затърси слепешком чаршафа, за да покрие голото си тяло.

— Закуска в леглото? — прошепна с надежда тя.

— Или се обличаш за десет минути, или никаква закуска — дойде отговорът.

Анна внимателно стъпи на дебелия килим, почака докато стаята спре да се върти пред очите й, и се отправи към банята. Романов я чу как пуска водата, чу и жалния й стон. Усмихна се — беше оставил индикатора на тъмносиньо.

Докато закусваха в ресторанта на хотела, обсъждаха поведението му в банката, ако Петрова потвърдеше, че иконата наистина е оригиналният шедьовър на Рубльов. Романов гледаше разсеяно над масата, после изведнъж каза:

— Ставай!

— Защо? — Анна тъкмо отхапваше от препечената си филия.

Романов стана от масата и без да обяснява излезе от ресторанта и тръгна право към асансьора. Петрова настигна шефа си миг преди вратата да се затвори.

— Защо? — попита тя отново, но Романов не проговори, докато не влязоха в апартамента. Той бързо отвори големия прозорец, който гледаше към железопътната гара, и се наведе навън.

— Ах, тя е до твоята стая!

Хукнаха покрай разхвърляното двойно легло. Романов дръпна най-близкия прозорец и прекрачи навън. Петрова се втренчи към паважа от седмия етаж. Зави й се свят. Романов стигна до най-долното стъпало на пожарната стълба и се втурна към минаващия трамвай. Петрова едва успя да го настигне.

Силната му ръка я издърпа на площадката.

— Какво има?

— Не съм сигурен — каза Романов и погледна през задното стъкло на трамвая. — Знам само как изглежда местният агент на ЦРУ.

Сътрудничката му се обърна към хотела, но видя само тълпа непознати хора по тротоара.

Преди да стигнат следващата спирка, Романов скочи от трамвая и махна на едно такси.

— „Бишов и сие“ — чу задъханата му асистентка.

Таксито пое обратно към хотела, промушваше се през потока коли. Спря пред голяма кафява сграда от гранит, която заемаше цял квартал. Романов плати и се изправи пред внушителната врата от плътно стъкло и ковано желязо, наподобяващо клоните на дърво. В камъка до нея бяха вдълбани почти незабележимите инкрустирани с позлата думи: „Бишов и сие“. Нищо друго не указваше какво учреждение се намира вътре.

Романов завъртя облата дръжка от ковано желязо и двамата руснаци влязоха в просторно фоайе. Елегантно облечен млад мъж седеше зад едно бюро вляво.

— Guten Morgen, mein Herr6 — каза той.

— Добро утро — отговори Романов. — Имаме среща с господин Дитер Бишов.

— Да, господин Романов — каза служителят, като провери списъка с имена пред себе си. — Бихте ли взели асансьора до петия етаж, където ще ви посрещне секретарката на господин Бишов.

Като излязоха от асансьора, ги поздрави една дама в спретнат класически костюм.

— Следвайте ме, ако обичате — каза тя без никакъв акцент и ги поведе през коридор с картини по стените.

Влязоха в една удобна стая, която приличаше повече на гостна в провинциална къща, отколкото на приемна в банка.

— Господин Бишов ще дойде след малко — каза дамата и се оттегли.

По-голямата част от отсрещната стена бе заета от три черно-бели снимки, поставени в рамки. От тях гледаха сериозни възрастни господа в сиви костюми. На другите стени висяха скромни, но приятни картини с градски и селски пейзажи от Швейцария пред деветнадесети век. В центъра на стаята имаше великолепна кръгла маса в стил Луи XIV, заобиколена от осем махагонови стола с дърворезба. Романов почувства нотки на завист, че няма вероятност никога да живее в такъв стил.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж към шейсетте, последван от трима други в тъмносиви костюми. Един поглед към господин Бишов беше достатъчен за Романов да разбере чия ще е следващата фотография на стената при тримата сиви сериозни господа.

— Каква чест за нашата малка банка, господин Романов — бяха първите думи на господин Бишов, след като се поклони и се ръкува с руснака.

Романов кимна и представи асистентката си, която получи същия почтителен поклон и ръкостискане.

— Позволете и аз да ви представя сина си и двама от съдружниците ми — господин Мюлер и господин Вайцкопф.

Тримата мъже се поклониха едновременно, но останаха прави, докато Бишов зае мястото си на масата и покани с жест Романов и Анна да седнат до него.

— Ще ми позволите ли да проверя паспорта ви — попита Бишов, сякаш да подчертае, че започва деловата работа.

Романов извади от вътрешния си джоб малкия син паспорт с меки корици и му го подаде. Бишов го проучи отблизо, както филателист би изследвал стара марка, и го намери безупречен.

— Благодаря — каза той и го върна на притежателя му.

После вдигна ръка и един от тримата по-млади мъже веднага излезе.

— Синът ми ще донесе само след минута иконата, която съхраняваме в сейфа — увери ги той. — А междувременно малко кафе? Руско — добави той.

След секунди кафето бе донесено от друга елегантно облечена дама.

— Благодаря — каза Петрова, очевидно доста впечатлена.

Романов не каза нищо, докато не се появи синът на Бишов с малка кутия, която подаде на баща си.

— Разбирате, че трябва да се отнесем много внимателно с този предмет — довери им възрастният мъж. — Може да се окаже, че това не е иконата, която търси вашето правителство.

— Разбирам — каза Романов.

— Това великолепно произведение на руското изкуство е при нас от 1938 година, депозирано в банката на името на господин Емануел Розенбаум.

Двамата посетители бяха шокирани.

— Невъзможно — обърна се Анна към шефа си. — Той никога не…

— Предполагам, че точно затова е избрано неговото име — каза рязко Романов, ядосан на неблагоразумието й. — Не разбираш ли? Идеално е замислено. — После се обърна към директора на банката. — Може ли да видя иконата.

Господин Бишов сложи касетката в центъра на масата. Тримата мъже в сиви костюми пристъпиха напред. Романов вдигна очи.

— Според швейцарските закони при отваряне на касетка на името на някой друг трябват трима свидетели — обясни директорът.

Романов кимна рязко.

Господин Бишов отключи едната ключалка с ключ, който извади от джоба си, а синът му — другата с друг ключ. След като тази малка церемония завърши, господин Бишов вдигна капака и обърна касетката към гостите. Романов бръкна вътре като нетърпеливо дете в кутия с подаръци и се втренчи в красивата икона. Малък дървен правоъгълник, на който в червено, златно и синьо бе изобразена фигура на мъж, понесъл сякаш върху плещите си всички неволи на света. Лицето му беше тъжно, но излъчваше спокойствие и ведрина. Иконата, която Романов държеше в ръцете си, беше красива като тези, които бе виждал в Зимния дворец. Никой в стаята не беше сигурен какво ще последва, защото Романов не изразяваше мнението си.

Накрая заговори Анна.

— Наистина е шедьовър — каза тя — без съмнение от петнайсети век, но, както виждате, не е „Свети Георги и змея“.

Романов кимна в знак на съгласие, неспособен да откъсне очи от малката икона.

— А знаете ли произхода на тази точно икона? — попита Романов.

— Да — отговори Анна, доволна да я оценят за първи път. — Това е икона на Свети Петър, виждате, че държи ключовете… нарисувана е от Дионисий през 1471 година и въпреки че е една от най-хубавите му работи, не е Царската икона.

— А принадлежи ли на руския народ? — попита Романов с надежда да компенсира неприятностите си.

— Не, другарю майор — категорично каза сътрудничката. — Принадлежи на Мюнхенската галерия, но е изчезнала оттам, когато Хитлер беше избран за райхсканцлер.

Господин Бишов записа нещо върху листа си. Поне една банка в Мюнхен щеше да има щастието да работи с него в бъдеще.

Романов без желание му върна иконата и неохотно каза:

— Благодаря.

— Няма за какво — невъзмутимо отговори Бишов, прибра иконата в касетката и завъртя ключа си. Синът му извърши същата операция със своя ключ и отнесе иконата, за която нямаше никакви претенции.

Романов стана. Срещата не можеше да донесе нищо повече. Но въпреки това той вярваше, че е открил псевдоним на Гьоринг — или поне един от тях.

— Ще може ли да поговорим насаме, господин Романов? — попита възрастният банкер.

— Разбира се.

— Въпросът е доста деликатен — каза Бишов — и мисля, че ще предпочетете колегата ви да ни остави сами.

— Не е необходимо — каза Романов, защото не мислеше, че Бишов ще му каже нещо, което после да не трябва да обсъжда с Петрова.

— Както желаете — каза Бишов. — Любопитен съм да узная дали има и някаква друга причина за молбата ви да се срещнем.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Романов.

— Помислих, че знам истинската причина, поради която сте избрали точно тази банка за начало на издирванията си.

— Не съм ви избрал аз — каза Романов. — Вие бяхте единствената банка, която…

— Разбирам — каза Бишов. Сега и той изглеждаше малко объркан. — Тогава ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, щом трябва — каза Романов, нетърпелив да излезе.

— Вие сте Александър Романов, нали?

— Трябва да сте повярвали в това, щом стигнахме толкова далеч.

— Единственият син на Пьотр Николаевич Романов?

— Да.

— И внук на граф Николай Александрович Романов?

— Това урок за родословното ми дърво ли е? — попита Романов, очевидно раздразнен.

— Не, просто исках да се убедя в моите факти и съм уверен, че ще постъпите мъдро, ако колегата ви ни напусне за момент — предложи нерешително възрастният мъж.

— Разбира се, че не — каза Романов. — В Съветския съюз всички сме равни — добави той важно.

— Както искате — каза Бишов и погледна бързо Анна, преди да продължи. — Баща ви през 1946 година ли умря?

— Да — каза Романов. Започваше да се чувства неудобно.

— И вие сте единственото му останало живо дете?

— Да — потвърди с гордост Романов.

— В такъв случай тази банка притежава… — Бишов се поколеба. Един от мъжете в сиво постави пред него някаква папка. Той сложи на носа си очила със златни рамки — опитваше се да се забави колкото е възможно повече.

— Не казвайте нищо друго — бавно каза Романов.

Бишов вдигна поглед.

— Съжалявам, но имах всички основания да вярвам, че посещението ви е планирано.

Петрова седеше на стола си и се наслаждаваше на всеки миг от развиващата се драма. Вече бе разбрала какво ще се случи и се разочарова, когато Романов се обърна и й каза:

— Ще чакате отвън.

Петрова се намуси и неохотно стана.

Бишов изчака да се увери, че вратата е затворена, и плъзна папката през масата. Романов я отвори нетърпеливо. Отгоре на първата страница стоеше името на дядо му, подчертано три пъти. Под името бяха напечатани ред след ред неразбираеми цифри.

— Виждате, че сме изпълнили указанията на дядо ви да поддържаме подробни справки за влоговете му в налични средства.

Бишов се наклони през масата и посочи една цифра, която показваше, че банката е постигнала средно увеличение от 6,7 процента годишно за последните четиридесет и девет години.

— Какво показва цифрата в края на страницата? — попита Романов.

— Общата стойност на вашите акции, ценни книжа и пари в брой в девет часа тази сутрин. Тази сума се осъвременява всеки понеделник, откакто дядо ви е открил сметка в банката през 1916 година.

Възрастният мъж погледна с гордост трите снимки на стената.

— Боже мой! — каза Романов, като видя последната цифра. — Но в каква валута е това?

— Дядо ви имаше доверие само на английската лира — каза Бишов.

— Боже мой! — повтори Романов.

— Мога ли да предполагам от коментара ви, че сте доволен от нашето разпоредителство?

Романов остана безмълвен.

— Мога също да привлека вниманието ви с акта, че притежавате няколко касетки, чието съдържание не ни е известно. Баща ви също ни посети по един повод след войната. Той остана доволен и ме увери, че ще се върне, но повече не чухме за него. С тъга научихме за неговата смърт. При тези обстоятелства може би ще предпочетете да видите съдържанието на касетките някой друг път — продължи банкерът.

— Да — каза бавно Романов. — Сигурно ще се върна днес следобед.

— Банката е винаги на вашите услуги, Ваше Превъзходителство — отговори Бишов.

Никой никога не се беше обръщал към Романов с титлата му отпреди революцията. Той помълча известно време, после стана и се ръкува с Бишов.

— Ще се върна днес следобед — повтори той, преди да излезе в коридора при асистентката си.

Излязоха пак на улицата. Мълчаха. Романов все още беше толкова погълнат от току-що наученото, че пропусна да забележи мъжа, от когото така умело се бе отървал при хотела. Сега непознатият стоеше на опашката за трамвая на отсрещния тротоар.

Седма глава

Пасторът седеше до масата и от доста време мълчаливо изучаваше документа. Когато чу молбата на Адам, той покани младия мъж в уединената си малка канцелария зад Немската лютеранска църква.

Стаята беше почти празна, имаше само дървена маса и няколко различни стола. Единствената украса бе малък черен кръст върху боядисаните в бяло стени.

Адам и пасторът седяха на два от столовете. Адам беше изпънал гръб, а божият служител, покрит от главата до петите в свещеническо расо, беше поставил лакти на масата и подпрял с ръце главата си. Той се взираше в копието на документа.

Мина още време и той каза, без да вдига очи:

— Това е квитанция, ако не греша. Въпреки че малко разбирам от тези неща, аз съм напълно сигурен, че „Роже и сие“, които трябва да са швейцарски банкери в Женева, притежават предмет, описан тук като „Царската икона“. Ако добре си спомням от историята, оригиналът може да се види някъде в Москва. Излиза — продължи свещеникът, вгледан в листа, — че ако притежателят на този документ се представи в Женева, ще може да получи преждеспоменатата икона на „Свети Георги и змея“, депозирана там от господин Емануел Розенбаум. Признавам — каза пасторът и за първи път вдигна глава, — че не съм виждал досега такова нещо. — После сгъна копието на документа и го върна на Адам.

— Благодаря — каза Адам. — Много ми помогнахте.

— Съжалявам само, че епископа го няма, защото е на ежегодното си уединение. Сигурен съм, че той щеше да ви изясни нещата по-добре от мен.

— Казахте ми всичко необходимо — отговори Адам, — но не мога да не попитам дали иконите представляват някаква ценност изобщо.

— Още веднъж трябва да призная, че не съм човекът, който може да ви даде точен отговор. Мога само да ви кажа, че както при всички изкуства стойността на един предмет може да варира от една крайност до друга, без ние смъртните да можем да си обясним защо.

— Значи няма как да се разбере стойността на точно тази икона? — попита Адам.

— Не бих си позволил да давам мнение, но без съмнение аукционерите за предмети на изкуството от „Сотби“ и „Кристи“ ще са склонни да ви осведомят. Нали твърдят в рекламите си, че разполагат с експерти във всяка област и че са готови да дадат съвет.

— Тогава ще подложа на изпитание твърденията им, като ги посетя — каза Адам, стана и се ръкува с пастора. — Бяхте много любезен.

— Няма нищо — отвърна пасторът. — За мен беше удоволствие да ви помогна. Да се откъсна за малко от съпружеските проблеми на госпожа Гербер и от задълженията си на настоятел.



Адам взе автобус до ъгъла на Хайд парк и скочи от него веднага след левия завой по Найтсбридж. Мина през подлеза и продължи бързо надолу по площад „Пикадили“ към „Риц“. Беше чел някъде, че „Сотби“ е на Бонд стрийт, но не си спомняше да я е виждал.

Извървя още стотина метра, зави наляво и намали крачка, за да проверява всеки надпис от двете страни на улицата. Отмина „Гучи“, „Картие“, „Аспри“ и се зачуди дали паметта му не е изневерила и дали не трябва да провери в телефонния указател. Продължи покрай Ирландския комитет по туризма и най-накрая забеляза позлатения надпис над един малък вестникарски павилион на отсрещния тротоар.

Пресече еднопосочната улица и влезе през входа от страната на павилиона. Почувства се като момче през първия ден в ново училище, когато не познава обстановката и не знае към кого да се обърне за съвет. Повечето от хората, които минаваха покрай него, се качваха по стълбите и той тъкмо щеше да ги последва, когато чу до себе си глас:

— Нагоре по стълбите и направо, мадам. Аукционът ще започне след няколко минути.

— Къде да отида, ако искам да ми оценят нещо? — попита Адам.

— Направо по коридора, сър, в дъното ще видите едно момиче на рецепцията вляво — изрева осведомителят му.

Адам му благодари и предположи, че предишното му работно място сигурно е било на плаца за строева подготовка. Тръгна към рецепцията. Някаква възрастна дама обясняваше на едно от момичетата зад гишето, че баба й била оставила преди години една ваза и тя искала да знае дали е ценна.

Момичето само погледна наследствената вещ и попита:

— Бихте ли дошли след около петнадесет минути? Тогава господин Мейкпийс ще разполага с време да я разгледа и ще може да ви даде оценка.

— Благодаря, скъпа — каза обнадеждено старата дама.

Момичето вдигна голямата богато украсена ваза и я отнесе в една стая отзад. После веднага се върна и погледна Адам.

— С какво мога да ви помогна, сър?

— Не съм сигурен — започна Адам. — Нуждая се от съвет относно една икона.

— Носители ли я у себе си, сър?

— Не, в момента е все още в чужбина.

— Знаете ли някакви подробности?

— Подробности?

— Име на художника, дата, размер. Или дори по-добре ще е, ако имате снимка.

— Не — каза притеснено Адам. — Знам само името й, но имам и документи — добави той и подаде квитанцията, която бе показал на пастора.

— Не е много — каза момичето като изучаваше немския препис. — Но ще попитам господин Седжуик, началника на отдела ни за руски и гръцки икони, може да ви помогне.

— Благодаря — каза Адам.

Момичето вдигна телефона.

— Господин Седжуик може ли да даде съвет на един клиент? — попита то, изслуша отговора и затвори телефона. — Ако желаете да почакате, господин Седжуик ще слезе след няколко минути.

— Разбира се — каза Адам, чувствайки се като измамник.

Момичето се обърна към следващия клиент, а Адам започна да разглежда картините на стената. Имаше снимки на предмети, продадени на последните търгове. Голяма картина на Пикасо със заглавие „Trois Baigneuses“7 бе купена за четиринадесет хиляди лири. Доколкото можа да възприеме ярките багри, Адам различи на картината три жени, които танцуваха на някакъв плаж. Беше сигурен, че са жени, защото имаха гърди, макар и нарисувани не по средата на гръдния им кош. До Пикасо стоеше картина на Дега, изобразяваща момиче на урок по балет, този път нямаше съмнение, че е момиче. Но Адам обърна най-голямо внимание на едно платно с маслени бои от неизвестен за него художник — Джаксън Полък. Картината бе продадена за единадесет хиляди лири. Зачуди се кои ли хора могат да си позволят толкова пари за предмети на изкуството.

— Чудесно произведение — каза един глас зад него.

Адам се обърна и видя висок мъж с мъртвешки бледа кожа, червеникавожълти мустаци и оредяла червена коса. Костюмът му седеше като на закачалка.

— Казвам се Седжуик — обяви той.

— Скот — каза Адам и подаде ръка.

— Е, господин Скот, да седнем ей тук и да ми кажете как мога да ви помогна.

— Не съм сигурен дали можете — призна Адам и седна срещу него. — Просто ми завещаха една икона и се надявам да се окаже ценна.

— Добро начало — каза Седжуик, извади от джобчето си очила и ги отвори.

— Може и да не е — каза Адам, — защото аз не разбирам нищо от икони и не бих искал да ви губя времето.

— Не ми губите времето — увери го Седжуик. — Продаваме много предмети, които струват по-малко и от десет лири.

Адам не беше чувал за това и любезният глас на Седжуик намали неспокойството му.

— Както разбрах, вие нямате снимка на иконата.

— Точно така — каза Адам. — Иконата все още е в чужбина и, честно казано, никога не съм я виждал.

— Разбирам — каза Седжуик и сгъна очилата си. — А можете ли да ми кажете нещо за произхода й?

— Много малко. Известна е като Царската икона и на нея е изобразен Свети Георги, който убива змея.

— Странно — каза Седжуик. — Миналата седмица още някой питаше точно за тази икона, но не остави името си.

— Някой друг е искал да знае за Царската икона? — каза Адам.

— Да, един руски господин, ако не греша. — Седжуик потупа с очилата по коляното си. — Направих обширно проучване, но открих много малко неща, които не ми бяха известни. Клиентът питаше дали е минавала през нас и дали сме чували нещо за нея. Можах да му обясня, че великата творба на Рубльов е в Зимния дворец и всички могат да я видят. Винаги може да се разбере дали в Зимния дворец е оригиналът, защото отзад трябва да е поставена царската сребърна коронка. От четиринадесети век насам са правени безброй копия на шедьовъра на Рубльов. Те се различават много по качество и ценност, но той се интересуваше от копие, направено специално за цар Николай от придворен художник приблизително към 1914 година. Не можах да намеря никакви данни за такава икона в официалните материали по тези въпроси. Вие имате ли някакви документи за иконата си?

— Не много — каза Адам. — Но имам копие от квитанцията, оставена ми в завещанието — добави той и я подаде.

Господин Седжуик още веднъж разтвори очилата си и изучава листа няколко минути.

— Отлично, наистина отлично — каза накрая той. — Струва ми се, че когато „Роже и сие“ ви дадат завещаното, вие ще притежавате копие на Царската икона, рисувано от тогавашния художник. Но със сигурност трябва да отидете и да я вземете сам.

— Струва ли си труда? — попита Адам. — Можете ли да ми дадете някаква представа за цената й?

— Трудно е да кажа точно, без да съм я видял — каза Седжуик и му върна документа.

— И каква е най-ниската сума, която мога да получа за нея?

Възрастният мъж се намръщи.

— Десет — каза той, след като помисли добре. — Може и петнадесет, но не повече от двадесет.

— Двадесет лири! — възкликна Адам, без да може да скрие разочарованието си. — Съжалявам, че ви загубих времето, господин Седжуик.

— Не, не, господин Скот, погрешно сте ме разбрали. Имах предвид двадесет хиляди.

Осма глава

— Още малко хайвер, другарю? — попита Петрова.

Седеше срещу него. Обядваха.

Романов се намръщи. Претекстът, че трябва да предаде строго секретна информация на най-високо равнище, беше предизвикал почти многозначителна усмивка у събеседничката му. Тя също не повярва, че шефът й има следобед належаща среща, за която бил забравил да й спомене.

Анна вдигна препълнена лъжица с хайвер и я поднесе към него, сякаш искаше да нахрани злоядо дете.

— Не, благодаря — каза твърдо Романов.

— Както искате — каза младата жена и я напъха в собствената си уста.

Романов поиска сметката. Донесоха му я и той плати без коментар, но си помисли, че с тези пари може да изхрани едно руско семейство в продължение на месец.

— Ще се видим в хотела — рязко каза той.

— Разбира се — каза Петрова, заета с кафето си. — По кое време да ви очаквам?

Романов отново се намръщи.

— Не преди седем.

— А има ли някаква работа за мен следобед, другарю майор?

— Правете каквото искате — отговори Романов и тръгна, без да каже нищо повече.

Излезе на улицата и се отправи в посока, противоположна на банката. Но се съмняваше дали е заблудил сътрудничката си, която го наблюдаваше подозрително през прозореца на ресторанта, или агента, който вече втори час стоеше на другия тротоар.

Към три часа Романов отново седеше в приемната на петия етаж. От стената го гледаха трите снимки на господата Бишов, четвъртият Бишов седеше срещу него, а петият стоеше зад баща си.

— Ние притежаваме… — започна Бишов със същия отмерен официален тон, който характеризираше и сутрешната среща — пет касетки, които не са отваряни, откакто баща ви ни посети през 1945. Бихте ли желали да проверите съдържанието…

— Защо ще се връщам иначе? — попита Романов, вече изнервен от равномерния глас и познатия ритуал.

— Наистина — каза хер Бишов, сякаш не бе забелязал неуважението. — Всичко, което изискваме, е да подпишете този документ за дезавуиране, който узаконява положението пред швейцарските закони.

Романов се размърда неспокойно.

— Това е само една формалност.

Руснакът не отговори.

— Можете да бъдете сигурен, Ваше Превъзходителство, че доста ваши сънародници сядат от време на време на този стол.

Господин Бишов плъзна лист хартия през масата. На него бяха ситно напечатани на немски език над двадесет клаузи. Романов сложи подписа си на определеното място с предложената му златна писалка. Не направи опит да разбере какво подписва. Сметна, че едва ли ще се опитат да крадат наследството от дядо му, щом досега не са го направили.

— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите? — попита Бишов и бързо подаде листа на сина си, който излезе незабавно. После се надигна и мълчаливо изведе Романов в коридора. Този път слязоха до сутерена в личния асансьор на директора.

Вратите се отвориха. Романов си помисли, че би било също като в затвор, ако решетките не бяха от висококачествена стомана. На бюрото зад решетките седеше някакъв човек. Щом видя директора, той скочи и отвори металната врата с ключ с дълга дръжка. Романов последва Бишов през отворената врата, после двамата изчакаха да ги заключат отвътре. Човекът от охраната ги поведе по някакъв коридор, подобен на изба за вино. На всеки няколко крачки имаше уреди за измерване на температурата и влажността. Беше осветено колкото да виждат къде стъпват. В края на коридора пред огромна метална врата ги чакаше синът на хер Бишов. Възрастният мъж кимна и Бишов младши отключи. После директорът пристъпи и се справи с втората ключалка. Баща и син натиснаха и отвориха дебелата цяла педя врата, но никой от тях не направи опит да влезе в трезора.

— Вие притежавате пет касетки. Номера 1721, 1722, 1723, 1724…

— И без съмнение 1725 — прекъсна го Романов.

— Точно така — каза Бишов и извади малък пакет от джоба си. — Това е вашият плик и с ключа от него ще отворите и петте.

Романов взе плика и се обърна към отвореното подземие.

— Първо трябва да отворим ключалката на банката — каза хер Бишов. — Бихте ли ни последвали?

Романов кимна, изчака ги да влязат, а после наведе глава и ги последва в трезора.

Младият Бишов отвори горните ключалки на петте касетки. Трите малки бяха разположени над две големи и образуваха идеален куб.

— След като напуснем, Ваше Превъзходителство, ще затворим вратата. Когато искате да ви я отворят, натиснете червения бутон в стената. Но трябва да ви предупредя, че точно в шест трезорът се заключва автоматично и не може да се отвори до девет часа на другата сутрин. В пет и четиридесет и пет ще чуете предупредителен сигнал.

Романов погледна часовника на стената. Три и седемнадесет. Не вярваше, че ще са му нужни повече от два часа, за да разбере какво има в петте касетки. Двамата господа Бишов се поклониха и излязоха.

Романов нетърпеливо изчака огромната врата зад гърба му да се затвори. Останал сам в пещерата на Аладин, той огледа помещението и прецени, че има поне три хиляди касетки, запълващи четирите стени. Сякаш виждаше библиотека от сейфове. Помисли си, че в този трезор има повече частно богатство, отколкото притежават доста държави по света. Провери номерата на собствените си касетки и застана пред тях като сирак, на когото дават допълнителна порция.

Реши да започне с една от малките. Превъртя ключа и чу щракването на езичето. После издърпа трудно чекмеджето, което се оказа пълно с документи. Той ги прегледа бързо и откри, че са нотариални актове за собственост върху много земи къде ли не — някога тия земи бяха стрували милиони, но сега бяха притежание на социалистически държави. Докато проверяваше документите поред, му дойде наум поговорката: „Не струват и хартията, на която са написани“. Във втората касетка откри облигации от различни компании, управлявани от Негово Превъзходителство граф Николай Александрович Романов. За последен път бяха донесли печалба през 1914 година. Той напсува системата, в която се бе родил, и премина към третата кутия, която съдържаше само един документ — завещанието на дядо му. Веднага откри, че всичко е било оставено на баща му, и ето защо сега той самият беше законен наследник на всичко — и нищо.

Обезсърчен, Романов коленичи пред по-големите касетки — и двете изглеждаха достатъчно големи да поберат цяло виолончело. Той се поколеба, после пъхна ключа в първата, превъртя го и издърпа огромния контейнер.

Втренчи се с очакване.

Беше празен. Можеше само да предположи, че е така от петдесет години, освен ако баща му не бе взел всичко. Но нямаше причини да вярва в тази възможност. Бързо отключи петата касетка и отчаяно я издърпа.

Имаше дванадесет еднакви отделения. Той вдигна капака на първото и погледна вътре. Не можеше да повярва на очите си. Имаше какви ли не скъпоценни камъни с такива форми и цветове, че само крал не би ахнал пред вида им. Алекс нетърпеливо вдигна капака на второто отделение и откри там перли с такова качество, че само един наниз от тях би превърнал обикновено момиче в светска красавица. Удивлението му не намаля и при вида на третата кутийка и той за първи път разбра защо бяха считали дядо му за един от най-предприемчивите търговци в страната. И сега всичко това принадлежи на Алекс Романов, безпаричния държавен служител, който се чудеше как би могъл да се възползва от тези богатства.

През следващия час Романов провери съдържанието на останалите девет отделения и интересът му почти намаля. Когато напълно изтощен стигна последното, откри в него само златни монети. Погледна часовника на стената: пет и тридесет. Започна да затваря отделенията едно по едно. Но по време на лова за съкровища бе попаднал на такъв великолепен предмет, че не можа да устои и го взе. Вдигна масивния златен синджир, на който висеше медальон също от чисто злато. На едната му страна беше гравиран портретът на дядо му — граф Николай Александрович Романов, горд и хубав мъж, а на другата се очертаваше профилът на баба му — толкова красива, че би носила с нужната изисканост което и да е бижу от намереното съкровище.

Известно време Романов държа синджира в ръка, а после го мушна през главата си и остави медальона да увисне на врата му. Погледна го за последен път и после го пъхна под ризата си. Сложи капака и на последното отделение, бутна касетката на мястото й и я заключи. За втори път днес мислите на Романов се върнаха към баща му. Какво ли решение бе взел той при вида на това състояние? Беше се върнал в Русия с тайната си. Дали беше смятал да спаси Алекс от робското му бъдеще? Баща му винаги го бе уверявал, че го очаква вълнуващ живот, но е твърде млад, за да сподели с него тайните си. В замяна Алекс бе предал тази информация на властите и наградата му беше място в Комсомола. Но навярно баща му бе отнесъл тайната в гроба си, защото ако не беше Посконов, Алекс никога нямаше да научи за богатството.

Романов се замисли за възрастния директор на Госбанк. Дали е знаел през цялото време, или беше чисто съвпадение, че го изпрати първо в тази банка? Хора с неговата професия нямаше да оцелеят, ако вярваха в съвпадения.

Една погрешна стъпка и държавата не би се поколебала да го прати в гроба при баща му и дядо му. Трябваше да прояви цялата си опитност при следващата среща с Посконов, защото в противен случай едва ли ще доживее да избира между власт в собствената си страна или богатство на Запад.

„Ще направя собствения си избор, след като намеря Царската икона“ — каза той почти на глас. Обърна се неочаквано при пронизителния звук на алармения сигнал. Погледна часовника и се изненада колко дълго е бил в заключената стая. Огромната врата се отвори и зад нея се показаха неспокойните лица на двамата господа Бишов. Синът влезе бързо в трезора, отиде до петте касетки и се погрижи за надеждността на банковите ключалки.

— Вече бяхме започнали да се безпокоим — каза възрастният мъж. — Вярвам, че намирате всичко според изискванията си.

— Напълно — каза Романов. — Но какво ще стане, ако не мога да се върна доста време?

— Няма никакво значение — отговори Бишов. — Никой няма да докосне касетките, докато не се върнете, и тъй като са херметически запечатани, имуществото ви ще остане в идеално състояние.

— При каква температура се съхраняват?

— Десет градуса по Целзий — каза Бишов, някак си озадачен от въпроса.

— Затворени ли са херметически?

— Разбира се — отговори банкерът. — Освен това непромокаеми, въпреки че сутеренът никога не е бил наводняван — добави съвсем сериозно той.

— Значи всичко, оставено в тях, е напълно осигурено от каквото и да е издирване?

— За петдесет години вие сте третото лице, което ги отваря — дойде твърдият отговор.

— Отлично — каза Романов и погледна отвисоко ниския Бишов. — Имам предвид, че може да се върна утре сутринта и да депозирам пакет от свое име.



— Бихте ли ме свързали с господин Пембъртън, моля? — каза Адам.

Последва доста дълга пауза.

— Господин Пембъртън не работи тук, сър.

— Говоря с „Баркли Интърнешънъл“ в Сити, нали?

— Да, сър.

— Търся господин Лорънс Пембъртън. Сигурен съм, че точно това е клонът му.

Този път тишината продължи по-дълго.

— А, да — отговориха най-накрая. — Сега намерих в кой отдел работи. Ще видя дали е там.

Адам чу в далечината да звъни телефон.

— Изглежда, в момента не е на бюрото си, сър. Ще оставите ли съобщение?

— Не, благодаря — каза Адам и затвори.

Остана да стои замислен и дори не светна лампата, въпреки че се стъмваше. Нуждаеше се от още малко информация, ако щеше да осъществява идеята си, и Лорънс като банкер лесно можеше да му я осигури.

Вратата се отключи и Адам видя как приятелят му влиза и светва лампата. Лорънс се стресна като го видя да седи пред него.

— Как се открива сметка в швейцарска банка? — попита Адам направо.

— Няма да е толкова лесно, ако единственото, което можеш да предложиш, е чекът ти на безработен — каза Лорънс. — Имай предвид, че те обикновено използват кодово име за английските си клиенти — добави той и сложи на масата брой на „Ивнинг нюз“. — Твоето може да е „Просяк“.

— Може да те изненадва, но въпросът ми е сериозен — каза Адам.

— Аха. — Лорънс стана сериозен. — Истината е, че всеки може да открие сметка в швейцарска банка, стига да депозира прилична сума. И като казвам „прилична“, имам предвид поне десет хиляди лири.

— Да, но какво се прави, за да изтеглиш пари?

— Това може да се направи по телефона или лично и в тези случаи швейцарските банки не се различават съществено от която и да е английска банка. Но много малко клиенти рискуват с телефона, освен ако са от страна, където няма опасност да нарушат данъчните закони. Но в такъв случай защо ще прибягват до международните финансисти от Цюрих?

— Какво става, когато някой клиент умре и банката не е сигурна кой е законният собственик на авоарите?

— Банката не предприема нищо. Ищецът трябва да докаже, че именно той е лицето, наследило съответните влогове. Това изобщо не е проблем, ако притежаваш нужната документация — завещание и доказателство за самоличност. Всеки ден се занимаваме с такива случаи.

— Но ти току-що призна, че е незаконно.

— Не и за клиентите ни от чужбина или пък когато се наложи да правим баланс на влоговете в злато. Да не говорим за счетоводните книги. Но „Банк ъв Инглънд“ следи всяко пени, което влиза или излиза от страната.

— И така, ако аз имам право на един милион лири в злато, които мой вуйчо от Аржентина е вложил в швейцарска банка, и притежавам законни документи на наследник — всичко, което трябва да направя, е да отида и да ги поискам.

— Никой не може да те спре — каза Лорънс. — Въпреки че според сегашните закони трябва да ги донесеш в страната, да продадеш златото на „Банк ъв Инглънд“ за посочена от тях сума и после да платиш данък наследство върху тази сума.

Адам замълча.

— Ако наистина имаш вуйчо аржентинец, който ти е оставил всичкото това злато в Швейцария, най-добре ще е да го оставиш където е. Ако изпълниш стриктно буквата на закона, това правителство ще ти даде само седемдесет и половина процента от истинската стойност.

— Жалко, че нямам вуйчо от Аржентина — каза Адам.

— Не е нужно да е аржентинец — каза Лорънс, като изучаваше внимателно всяка реакция на приятеля си.

— Благодаря за информацията — каза Адам и изчезна в спалнята си.

Последните парченца от картината започваха да се наместват. Той притежаваше квитанцията на Роже за иконата, първоначално предназначена за баща му, беше му необходимо само копие от завещанието, с което да удостовери, че той наследява документа. Така вече можеше да докаже, че притежава малоценно или безценно (нямаше как да се увери кое от двете) копие на Царската икона.

Стоя буден цяла нощ и си припомняше думите от бащиното писмо: „Ако има нещо, което да се спечели от съдържанието на този плик, то нека майка ти първа се възползва от него, без обаче да знае какъв е произходът на това богатство“.



Когато Романов се върна в хотела, намери Петрова в стаята й. Беше облечена в дънки и ярък розов пуловер и седеше в ъгъла. Четеше книга, а краката й нехайно си играеха със стола.

— Надявам се, че си прекарала пълноценно следобеда — любезно каза той.

— Разбира се — отговори Анна. — Струва си да посетиш галериите в Цюрих. Но по-добре ми разкажи за твоя следобед. Беше ли също плодоносен?

— Беше цяло откритие, малката ми. Защо да не вечеряме спокойно в моята стая и да ти разкажа всичко, докато празнуваме стилно?

— Каква великолепна идея! — възкликна сътрудничката. — Може ли аз да поръчам вечерята?

— Разбира се — каза Романов.

Петрова пусна книгата на пода и съсредоточено заразглежда дългия списък на менюто, оставено на нощната масичка до леглото на Романов. Избира доста дълго всяко едно блюдо за угощението им, но дори Романов се впечатли при появяването на вечерята.

За предястие Анна бе поръчала пушена норвежка сьомга със сос от копър. С нея вървеше половин бутилка „Премие Крю Шабли“ от 1958.

Между хапките Романов й разказа за съдържанието на фамилното си наследство. Докато описваше всяко ново съкровище, очите на сътрудничката му ставаха все по-големи.

Монологът на Романов бе прекъснат само веднъж от сервитьора, който вкара количка със сребърен поднос, вдигна похлупака и откри порциите агнешко, гарнирано с тиквички и пресни малки картофи. За това ястие хотелът бе осигурил бутилка „Жерви Шамберте“.

За десерта — пухкаво малиново суфле — сътрудничката пожела прекрасното „Шато Икем“. Тя избра бутилка от четиридесет и девета, която я накара да запее руски народни песни.

Романов почувства, че при дадените обстоятелства поведението й не е много подходящо.

Петрова пресуши последната капка вино в чашата си, стана и като се олюляваше леко, каза:

— За Алекс — мъжа, когото обичам.

Романов благодари с кимване и предложи да си лягат, защото на сутринта ще трябва да вземат първия самолет за Москва. Избута количката в коридора и постави на дръжката на вратата табелката „Не безпокойте“.

— Изключителна вечер! — усмихна се сътрудничката и си изхлузи обувките.

Романов възхитено я загледа как се съблича. Но когато и той си разкопча ризата, сътрудничката спря и ахна от изненада.

— Великолепен е — каза тя с благоговение.

Романов вдигна златния медальон.

— Това е дрънкулка в сравнение със съкровищата, които оставих — увери я той.

— Другарю любовник — каза Анна глезено и го задърпа към леглото, — разбираш ли колко те обожавам, уважавам и ти се възхищавам?

— Хм — каза Романов.

— А също така знаеш — продължи тя, — че никога не съм те молила за услуга.

— Имам чувството, че сега ще го направиш — каза Романов, докато тя вдигаше кувертюрата.

— Щом този златен синджир не е нещо повече от дрънкулка, може би ще ми разрешиш да го нося понякога?

— Понякога? — каза Романов и се вгледа в очите на Анна. — Защо понякога? Защо не постоянно, скъпа моя? — И без дума да каже повече, той смъкна златния синджир от врата си и го нахлузи през главата на младото момиче.

Анна попипа плътните златни халкички и въздъхна. Романов не пускаше синджира.

— Причиняваш ми болка, Алекс — каза тя през смях. — Моля те, пусни го.

Но Романов само пристегна синджира още по-силно. По бузите й закапаха сълзи. Металът се впиваше в кожата й.

— Не мога да дишам — произнесе задъхано сътрудничката. — Спри да се шегуваш, моля те.

Но Романов продължаваше да стяга синджира около гърлото й, докато лицето на Анна започна да се зачервява от нахлулата в него кръв.

— Няма да кажеш на никого за неочакваното ми наследство, нали, малката ми?

— Не, никога, Алекс. На никого. Можеш да разчиташ на мен — каза отчаяно тя. Задушаваше се.

— Мога ли да съм абсолютно сигурен? — попита той заплашително.

— Да, да, разбира се, но моля те, спри сега — изпищя тя.

Нежните й ръце отчаяно посягаха да хванат русата коса на шефа й, но Романов продължаваше да пристяга тежката златна верига около врата й все по-плътно и по-плътно, без да обръща внимание на ръцете й, търсещи отчаяно опора в косата му, докато изви синджира за последен път.

— Сигурен съм, че разбираш — трябва да съм абсолютно сигурен, че няма да споделиш тайната ни с никого — обясняваше той.

Но тя не чу оправданието му, защото прешлените на врата й бяха вече счупени.



Докато правеше сутрешния си крос по крайбрежната улица, Адам обмисляше какви задачи му предстоят.

Ако вземе сутрешния самолет от „Хийтроу“ в сряда, ще може да се върне в Лондон същата вечер или най-късно в четвъртък. Но имаше да уреди още няколко неща, преди да тръгне за Женева.

Той спря на тротоара пред блока си и преди да се изкачи до апартамента, провери пулса си.

— Има три писма за тебе — каза Лорънс. — Обърни внимание, нито едно за мен — добави той, когато съквартирантът му дойде при него в кухнята. — Двете са в кафяви пликове.

Адам взе писмата и на път за банята ги остави на ръба на леглото си. Издържа пет минути под ледения душ и се изтри с хавлиена кърпа. След като се облече, отвори писмата. Започна с белия плик, който се оказа бележка от Хайди — тя му благодареше за вечерята и изразяваше надежда да се видят отново някой път. Той се усмихна и разкъса първия от кафеникавите пликове, в който се намираше още едно официално писмо от администрацията на Министерството на външните работи.

Капитан Скот — чинът вече изглеждаше неуместен — се поканваше да се яви на медицински преглед в понеделник в три часа на улица „Харли“ 122 при д-р Джон Ванс.

Накрая отвори другия кафяв плик и извади писмо от „Лойдс“, клонът „Кокс и Кингс“ в Пал Мал. Информираха „Уважаемия господин/госпожа“, че са получили чек за петстотин лири от Холбрук („Холбрук и Гаскойн“) и че текущата му разплащателна сметка възлиза на 272 лири, 18 шилинга и 40 пенса при затварянето на банката предния ден. Адам прегледа сметката си и видя, че преди да получи петстотинте лири от наследството, е бил „на червено“. За първи път в живота си се бе осмелил да тегли повече пари, отколкото има в банковата си сметка. Ако беше още в армията, това би предизвикало всеобщо неодобрение — само преди двадесет години в някои полкове военният съд бе считал превишаването на кредита от някои офицери за престъпление. Как ли биха реагирали събратята му офицери, ако им кажеше, че е изтеглил двеста лири от сметката си без реална гаранция за връщане?

Адам се облече и отново отиде при Лорънс в кухнята.

— Как беше шахът на Иран? — попита той.

— О, много разумен човек — каза Лорънс и обърна страницата на „Дейли Телеграф“, — като се имат предвид обстоятелствата. Обеща да направи каквото може относно сегашните си финансови затруднения, но е малко на зор, чака Западът да му позволи да вдигне цената на петрола.

— Къде го заведе на обяд? — попита Адам, като се наслаждаваше на играта.

— Предложих му мусака с картофено пюре в „Грийн Ман“, но проклетникът доста се ядоса. Трябвало да се отбият с шахкинята при „Хародс“ да ги премерят за нов престол. Бих отишъл с него, разбира се, но шефът ми искаше да му изхвърля кошчето за отпадъци, така че пропуснах сделката при „Хародс“.

— И какво ще вършиш днес?

— Не бива да те посвещавам в това — каза Лорънс, като се взираше в снимката на Тед Декстър, победеният капитан на английския отбор по крикет, — но управителят на „Банк ъв Инглънд“ иска мнението ми по въпроса дали да намали стойността на лирата от 2,80 на 2,40 долара.

— И какво е мнението ти?

— Обясних му, че познавам единствено автобус 240, който се движи между „Голдърс Грийн“ и „Еджуеър“, и ако не побързам, ще изпусна любимия ми №14 — каза Лорънс и погледна часовника си.

Адам се изсмя, а приятелят му затръшна куфарчето си и изчезна през вратата.

Лорънс се беше променил доста през годините, откакто завърши „Уелингтън“. Може би защото Адам си го спомняше като капитан на училищния отбор, преди да отиде в „Балпол“ със стипендията за най-добър по класически езици и литература. През онези дни той изглеждаше толкова сериозен и предопределен за велики дела. Никой не би помислил, че ще завърши като аналитик по инвестициите в „Баркли“. В Оксфорд състудентите му се шегуваха, че ще стане министър. Възможно ли е човек винаги да очаква твърде много от идолите си, особено ако са малко по-големи от самия него? Приятелството им стана по-силно след завършване на училището. А когато Адам бе изпратен в Малая, Лорънс не повярва на военния бюлетин, че приятелят му е безследно изчезнал, вероятно мъртъв. Не поиска и никакво обяснение и когато Адам обяви, че напуска армията, и сега се отнасяше сърдечно към проблемите му на безработен. Адам се надяваше да може да се отплати за такова приятелство.

Опържи си яйце и няколко тънки резена бекон. Не можеше да свърши кой знае колко до девет и тридесет, но въпреки това намери време да напише набързо писмо до сестра си, в което приложи чек за петдесет лири.

В девет и тридесет проведе телефонен разговор. Господин Холбрук (Адам се чудеше дали всъщност има собствено име) не можа да скрие изненадата си от телефонния разговор с младия господин Скот. Холбрук се изненада още повече от молбата му.

— Няма никакво съмнение относно онзи плик — промърмори той, но се съгласи да изпрати следобед по пощата копие от завещанието на баща му.

Другите неща не можеха да се свършат по телефона и затова Адам заключи апартамента и скочи на двуетажния автобус, който вървеше по Кингс Роуд. Слезе на ъгъла на Хайд парк и се отправи към банката „Лойдс“ в Пал Мал, където се нареди на опашката пред гишето за обмяна на валута.

— Заповядайте — каза любезно служителката, когато най-после му дойде редът.

— Бих желал петдесет лири в швейцарски франкове, петдесет лири в брой и сто лири в пътнически чекове — обясни Адам.

— Как се казвате? — запита тя.

— Адам Скот.

Момичето започна да прави някакви калкулации на голяма машина върху бюрото си и накрая завъртя дръжката няколко пъти. Погледна резултата, после изчезна за няколко минути и се върна с копие от официалния бюлетин на банката, което Адам бе получил със сутрешната поща.

— Общата сума, включваща и нашите такси, ще бъде 202 лири, 1 шилинг и 4 пенса. Така по сметката ви ще има кредит 70 лири, 16 шилинга и два пенса — информира го тя.

— Да — каза Адам, но не добави, че действително тя ще бъде 20 лири, 16 шилинга и два пенса в момента, когато сестра му представи чека си. Започна да се надява, че Външно министерство плаща всяка седмица, иначе го очакваше още един месец икономисване.

Разбира се, освен ако…

Адам подписа десетте пътнически чека в присъствието на касиерката и тя му подаде петстотин деветдесет и четири швейцарски франка и петдесет лири в брой. Това беше най-голямата сума, която Адам бе теглил наведнъж.

Отново с автобус стигна до спирката на Кромуел Роуд, където се намираше Британската авиокомпания за Европа. Там помоли едно момиче за билет за отиване и връщане до Женева.

— Първа или втора класа? — попита тя.

— Втора — каза Адам, развеселен от мисълта, че някой би могъл да допусне той да пътува в първа класа.

— Моля, тридесет и една лири, сър.

Адам плати в брой и сложи билета във вътрешния си джоб, а после се върна в апартамента за лек обяд. Следобед се обади на Хайди, която се съгласи да вечерят в „Челси Китчън“ в осем часа. Преди да вечеря с нея обаче, Адам трябваше да се увери в още нещо.



Романов се събуди от звъненето на телефона.

— Да — каза той.

— Добро утро, другарю Романов, на телефона е Мелински, вторият секретар на посолството.

— Добро утро, другарю. Какво мога да направя за вас?

— Отнася се за другарката Петрова.

Романов се усмихна, като си я представи как лежи сега в банята.

— Виждали ли сте я, откакто докладвахте, че е изчезнала?

— Не — отговори Романов. — И не е спала в леглото си снощи.

— Разбирам — каза вторият секретар. — В такъв случай вашите подозрения, че е дезертирала, започват да стават доста основателни.

— Страхувам се, че е така — каза Романов, — и ще трябва да направя пълен доклад за случилото се пред висшестоящите веднага щом се върна в Москва.

— Да, другарю майор, разбира се.

— Ще изтъкна също, че сте направили всичко възможно да ми помогнете по случая, другарю втори секретар.

— Благодаря, другарю майор.

— И ми докладвайте веднага щом попаднете на някаква информация, която може да ни заведе до нея.

— Разбира се, другарю майор.

Романов затвори телефона и отиде до банята в съседната стая. Вгледа се в тялото, което лежеше изгърбено във ваната. Очите на Анна бяха изцъклени, лицето — разкривено, а кожата вече посивяла. Той хвърли една хавлиена кърпа върху главата на мъртвата си сътрудничка, заключи вратата, отиде в своята баня и взе един необичайно дълъг душ.

Върна се, заметнал само хавлия на кръста си, седна от своята страна на леглото и взе телефона. Поръча закуска и когато тя след петнадесет минути пристигна, той вече бе облечен.

След като привърши с портокаловия сок и кроасаните, Романов се върна при телефона, като се опитваше да си спомни името на управителя на хотела. Когато чу администраторката да казва: „Guten morgen, mein Herr“8, веднага се сети.

— Жак, моля — каза само Романов.

Минута по-късно той чу гласа на управителя.

— Добро утро, господин Романов.

— Имам един деликатен проблем и се надявам да можете да ми помогнете.

— Със сигурност ще опитам, сър — дойде отговорът.

— Притежавам доста ценен предмет, който желая да оставя на съхранение в банката си и не бих искал…

— Напълно разбирам дилемата, пред която сте изправен — каза управителят. — И как мога да ви помогна?

— Нужен ми е голям сандък или куфар.

— Кош за пране ще стане ли?

— Идеално, но има ли здрав похлупак?

— О, да — отговори Жак.

— Чудесно — каза Романов.

— Ще бъде при вас след минута — каза Жак. — Ще изпратя носач да ви помогне. Предлагам също да се смъкне долу с товарния асансьор и да излезете от задния вход. Така ще е сигурно, че никой няма да ви види като тръгвате.

— Много мило — каза Романов.

— Ще ви вземат ли с кола?

— Не — каза Романов. — Аз…

— Тогава ще уредя да ви чака такси. Кога ще го искате?

— След не повече от половин час.

— Ще го намерите паркирано до служебния вход след двадесет минути.

— Много сте любезен — каза Романов и добави: — Директорът на Госбанк не е преувеличил похвалите за вас.

— Благодаря, хер Романов — каза Жак. — Има ли още нещо?

— Може би ще бъдете така добър да приготвите сметката, за да не се забавя.

— Разбира се.

Романов затвори телефона и му се прииска да може да експортира това обслужване в Москва. Изчака минута и набра пълния от двата тукашни номера. И в двата случая желанията му бяха незабавно удовлетворени. Когато за трети път затвори телефона, чу на вратата леко почукване. Отиде бързо да отвори. В коридора стоеше млад носач с голям кош за пране. Усмихваше се любезно. Романов кимна леко и вкара вътре коша.

— Върнете се, като дойде таксито, моля — каза той.

Носачът се поклони леко, но не каза нищо.

След като той си замина, Романов заключи вратата и сложи предпазния синджир. После избута коша за пране в спалнята си и го нагласи до леглото. Разкопча дебелите кожени каиши и отвори капака.

Отключи вратата на банята и вдигна на ръце вкочаненото тяло на Петрова. Опита се да го натъпче в коша. Вкочанясването на трупа беше почти цялостно, краката не можеха да се свият и сътрудничката не се побираше вътре. Романов постави голата Петрова на пода, изпъна пръстите на ръката си и изведнъж удари с такава сила десния крак, че той се счупи като клон от буря. Повтори същото и с левия. Истинска гимнастика — не беше нужно да повтаря. После пъхна краката под тялото й и се развесели при мисълта, че ако той беше убитият, Анна Петрова нямаше да може да го натика в коша, колкото и да се опитва да му счупи нещо. Вкара количката от закуската в стаята на сътрудничката си. Изпразни всички чекмеджета — извади дрехите на Анна (мръсни и чисти), обувките й, тоалетната чанта и дори една своя стара снимка — и хвърли всичко в коша върху трупа. Свали златния медальон от врата на мъртвата и като се увери, че не е останало нищо от личните й вещи, покри тялото с хотелска хавлия и я напръска обилно с „Шанел 5“, любезно оставен от хотела.

Накрая закопча здраво капака и избута скърцащия кош до вратата.

Започна да си опакова багажа. Още не беше свършил и на вратата се почука.

— Почакай — твърдо каза той.

Отвън промърмориха нещо като: „Ja, mein Herr“.

След малко Романов отвори. Носачът влезе, кимна му и започна да дърпа коша за пране, който не се помръдна, докато Романов не го тласна силно с крак.

Носачът с усилие повлече коша по коридора. Романов вървеше до него с куфара си. Стигнаха задната част на хотела, кошът хлътна в служебния асансьор. Романов също пристъпи вътре.

Вратите на приземния етаж се отвориха и Романов с облекчение видя Жак, който го чакаше до голям мерцедес с отворен багажник. Шофьорът на таксито и носачът вдигнаха коша за пране и го наместиха в багажника, но куфарът на Романов не се побра и се наложи да го сложат в колата.

— Да изпратим ли сметката ви в консулството, mein Herr? — попита Жак.

— Да, това ще ме улесни…

— Надявам се, че сте доволен от обслужването ни — каза Жак, като държеше отворена задната врата на мерцедеса за заминаващия гост.

— Напълно — каза Романов.

— Добре, добре. Младата дама с вас ли тръгва? — Управителят погледна през рамо към хотела.

— Не — каза Романов. — Тя вече отиде на летището.

— Ах, жалко, че съм я изпуснал. Предайте й, моля, моите най-добри пожелания.

— Ще го направя — каза Романов — и с нетърпение ще чакам да се върна в хотела ви в най-близко бъдеще.

— Благодаря ви, сър — каза управителят.

Романов се вмъкна на задната седалка и остави Жак да затвори вратата след него.

Романов пристигна в приемната на „Суис еър“ и само след минути куфарът му мина през контрола, а той продължи към банката. Синът на Бишов, заедно с един от мъжете в сиво, го чакаше във фоайето.

— Много се радвам да ви видя пак толкова скоро — поздрави го младият хер Бишов.

Плътният му глас изненада Романов. Шофьорът на таксито изчака до отворения багажник, докато придружителят на хер Бишов, който беше висок поне метър и деветдесет и доста як, вдигна коша за пране, сякаш беше пандишпанова торта. Романов плати на шофьора и последва хер Бишов в асансьора.

— Ние сме напълно подготвени за вашия депозит, след като се обадите по телефона — каза хер Бишов. — Баща ми съжалява, че не може да присъства лично. Има отдавна уговорена среща с друг клиент и моли да го извините.

Романов махна с ръка.

Асансьорът отиде направо в приземния етаж, пазачът видя младия хер Бишов и отключи огромната стоманена клетка. Романов и двамата банкери продължиха с бавни крачки по коридора. Великанът носеше коша непосредствено зад тях.

До вратата на трезора седеше с кръстосани ръце другият съдружник, когото Романов бе видял предния ден. Хер Бишов кимна и той постави ключа в най-горната ключалка на вратата, без да каже дума.

После хер Бишов отключи втория секрет и двамата заедно натиснаха и отвориха масивната стоманена врата. Хер Бишов и съдружникът му влязоха пред Романов и отвориха горните ключалки на петте му касети, а пазачът остави коша за пране на пода до тях.

— Необходима ли ви е помощ? — попита хер Бишов, докато подаваше на руския си клиент личен запечатан плик.

— Не, благодаря — отвърна Романов, но се успокои чак когато огромната врата се затвори и четиримата швейцарци останаха от другата й страна.

Щом се увери, че е сам, той се вгледа в най-големия метален контейнер. Знаеше, че е празен, но беше по-малък, отколкото си бе представял. Докато го отключваше и вдигаше херметическия капак, по челото му избиха капки пот. Капакът щеше да прилепне плътно. Романов махна каишите на коша за пране и извади всичко, освен тялото. Втренчи се в разкривеното лице и дълбоките следи около врата. Вече бяха тъмносини. Наведе се и вдигна сътрудничката си през кръста, но тъй като всички части на тялото й бяха неподвижни, с изключение на счупените крака, се наложи да я пусне с главата надолу. И все пак дори и така трябваше да я натисне с всичка сила, за да се затвори контейнерът. Ако Анна беше съвсем мъничко по-висока, усилията му щяха да са безсмислени. Накрая Романов напъха вещите на момичето около трупа, като остави в коша само хавлията, пропита с „Шанел“.

Преди да избута контейнера на мястото му, Романов затвори херметическия капак и провери два пъти, че не може да се отвори без личния му ключ. Отдъхна си, като откри, че капакът не помръдва. Поколеба се за миг, втренчен във втория голям контейнер, но реши, че не е време да си угажда: щеше да изчака друг случай.

Доволен, че всичко е наред, той закопча капака на коша за пране и го избута до входа на трезора. Натисна малкия червен бутон.

— Надявам се, че всичко е както трябва — каза младият хер Бишов, след като заключи петте касети.

— Да, благодаря — каза Романов. — Ще може ли някой да върне коша за пране в хотел „Сен Готар“?

— Разбира се — каза банкерът и кимна на якия мъж.

— Мога ли да съм сигурен, че кутиите няма да се пипат в мое отсъствие? — попита Романов, докато вървяха по коридора.

— Естествено, Ваше Превъзходителство — каза хер Бишов, малко обиден от подобно предположение. — Когато се върнете — продължи той, — ще намерите всичко точно както сте го оставили.

„Е, не съвсем точно“ — помисли си Романов.

Излязоха от асансьора на първия етаж и Романов мярна бащата на хер Бишов с друг клиент.

Шахът на Иран бе откаран набързо от един „Ролс-Ройс“, придружен от полицейски мотор, а директорът дискретно му махна за сбогом.

Стигнаха до входа на банката. Младият хер Бишов се поклони.

— Ще чакаме с нетърпение да ви видим, когато дойдете следващия път в Цюрих, Ваше Превъзходителство — каза той.

— Благодаря за всичко — каза Романов, ръкува се с младия мъж и стъпи на платното, където една черна кола дискретно го чакаше, за да го откара до летището. И изпсува. Този път наистина забеляза агента, когото бе видял в хотела.

Девета глава

— Вижте му сметката, сър — прошепна ефрейторът на Адам.

— Няма голяма надежда — промърмори Адам и скочи в центъра на ринга.

Жилавият инструктор го чакаше със стегнати мускули.

— Няколко рунда, за да видим как се справяте, сър.

Адам заподскача около инструктора в очакване на благоприятна възможност, после замахна с лявата ръка и получи тупване по носа за причиненото безпокойство.

— Дръж гарда високо — каза старши сержантът.

Адам поведе отново и успя да нанесе истински удар в гърдите на инструктора, но получи за наказание внезапен остър ляв отстрани на главата. Залюля се и ухото му пламна, но успя да задържи високо гарда си. Последваха ляв и десен удар.

— Слабичък сте, сър, това е проблемът ви. Не можете да смачкате с юмрук дори оризов пудинг.

Адам финтира с дясната ръка и нанесе такъв силен удар с лявата по брадата на старши сержанта, че той се олюля и падна.

Ефрейторът до ринга се хилеше самодоволно. Инструкторът лежеше на пода. Накрая успя да се изправи на крака.

— Съжалявам — каза Адам, който вече беше готов с вдигнат гард.

— Не съжалявай, глупако… сър. Добър удар. Технически нокаут, ако трябва да сме точни, тъй че ще почакам ден-два до реванша.

Адам въздъхна с облекчение и смъкна гарда си.

— Но това не значи, че ще се отървете сега. Следва силова тренировка, сър. Работа с щангите и земна гимнастика.

През следващия час старши сержантът не остави на мира Адам — преследваше го, докато накрая той се строполи на пода, неспособен да вдигне дори вечерен вестник.

— Не е лошо, сър. Сигурен съм, че Външно министерство ще съумее да ви намери подходящо място. Забележете, че повечето от тях са слабаци и дори вие ще имате шанс да блеснете.

— Ласкаете ме, сержант — каза Адам, както лежеше по гръб.

— Стани! — изкрещя инструкторът.

Адам неохотно се изправи, доколкото му позволяваше умореното тяло.

— Сержант, само не ми казвайте, че… не скоростта, а възстановяването доказва физическото здраве — казаха и двамата едновременно.

— Жалко, че сте напуснали армията — каза инструкторът, когато бяха вече в съблекалнята на клуб „Куинс“. — Малко са офицерите, които могат да ме свалят на пода. — Инструкторът докосна нежно брадичката си. — Това ще ме научи да не подценявам мъж, оживял девет месеца на китайска храна. Да се надяваме, че във Външно министерство също няма да ви подценят.

Старши сержантът стана от пейката до гардеробчето си:

— По същото време в сряда?

— Не мога в сряда, сержант. Вероятно няма да съм се върнал от Женева.

— Значи се шляем по Европа, а?

— Мога да дойда в четвъртък сутринта, ако ви е удобно — каза Адам, без да обръща внимание на подигравката.

— Прегледът при оня шарлатанин е следващия понеделник, ако добре си спомням.

— Точно така.

— Тогава в четвъртък, десет часа. Тъкмо ще имате време да си помислите за десния ми прав.



Председателят на КГБ проучваше доклада на бюрото си: нещо не звучеше както трябва. Вдигна поглед към Романов.

— Причината за посещението ви при „Бишов и сие“ е твърдението им, че притежават икона от петнадесети век, чието описание се доближава до интересуващата ни.

— Точно така, другарю председател, и директорът на Госбанк ще потвърди, че той лично уреди срещата.

— Но се оказа, че иконата е на Свети Петър, а не на „Свети Георги и змея“.

— Потвърдено и от Петрова в доклада й.

— А, да, другарката Петрова — каза Заборски и погледът му се върна на листа хартия.

— Да, другарю председател.

— И по-късно вечерта другарката Петрова загадъчно не идва на срещата с вас.

— Необяснимо — каза Романов.

— Но вие сте докладвали за това на другаря Мелински в посолството. — Той спря за малко. — Вие отговаряхте за избирането на Петрова, нали?

— Тъй вярно, другарю председател.

— Това не говори ли за известна липса на преценка от ваша страна?

Романов не възрази.

Председателят се вгледа пак в папката.

— Когато се събудихте на другата сутрин, не открихте ли някакви следи от момичето?

— Тя не се появи на уговорената закуска — каза Романов — и когато отидох до стаята й, видях, че всичките й лични вещи са изчезнали.

— И това ви убеди, че е дезертирала?

— Да, другарю председател.

— Но швейцарската полиция — каза Заборски — не може да открие никаква следа от нея. И затова продължавам да се питам защо ще иска да дезертира. Съпругът й и най-близките й роднини живеят в Москва. До един са на държавна работа и освен това тя не за първи път е на Запад.

Романов не изказа мнение.

— Може би Петрова е изчезнала, защото би могла да ни каже нещо, което вие не желаете да чуем.

Романов пак не каза нищо.

— Чудя се какво ли е искала да ни каже младата Петрова? Може би с кого сте спали вечерта?

Романов потръпна от страх — чудеше се какво всъщност знае Заборски.

Заборски замълча и се направи, че проверява нещо друго в доклада.

— Сигурно би могла да ни каже защо е било необходимо да ходите втори път при „Бишов и сие“… Мисля, че мога да започна разследване за изчезването на другарката Петрова. Защото, другарю Романов, след третото ви връщане в банката — гласът на председателя се повишаваше при всяка дума — всеки второкласен шпионин от тук до Истанбул е бил наясно, че търсим нещо.

Председателят млъкна. Романов все още отчаяно се мъчеше да открие дали Заборски има някакви улики. Известно време и двамата мълчаха.

— Вие винаги сте разчитали само на себе си, майор Романов, и не отричам, че понякога резултатите ви са ми позволявали да си затварям очите за някои пропуски. Но аз не съм единак, другарю. Аз съм администратор и не мога да си позволя вашата свобода на действие.

Той повъртя в ръцете си преспапието с формата на космическия кораб „Луна 9“.

— Аз се занимавам с досиета и книжа. Правя доклади в три екземпляра, отговарям на запитвания в четири екземпляра, обяснявам решения в пет екземпляра. Сега ще трябва да обяснявам обстоятелствата по изчезването на Петрова пред Политбюро в безброй екземпляри.

Романов продължаваше да мълчи. КГБ бе загубило няколко години, докато му внуши това. Той все повече се уверяваше, че Заборски само се досеща. Ако подозираше истината, разпитът щеше да се проведе в сутерена и подходът при задаване на въпросите нямаше да е така интелектуален.

— В СССР — продължи Заборски, като стана от стола си, — независимо от репутацията ни на Запад, ние разследваме всяка подозрителна смърт или дезертьорство по-щателно от която и да е друга нация по света. Вие, другарю Романов, щяхте по-лесно да работите, ако бяхте роден в Африка, Южна Америка или дори в Лос Анджелис. Генералният секретар ме информира в един часа тази нощ, че не е впечатлен от последните ви усилия, „доста неубедителни“ бяха точните думи, които използва, особено след отличния ви старт. Все пак той се интересува само от намирането на Царската икона и засега е решил да няма разследване. Но ако пак действате по този безотговорен начин, чака ви не следствие, а съд. А всички знаем какво се случи с последния Романов, когато се изправи пред съда. — Той затвори папката и изрева: — Въпреки моето мнение, и защото ни остава по-малко от седмица, генералният секретар ви дава още една възможност с надеждата, че наистина ще откриете Царската икона. Ясно ли се изразих, другарю?

— Съвсем ясно, другарю председател — каза Романов, завъртя се елегантно на токове и напусна стаята.

Председателят на КГБ изчака вратата да се затвори и отново се вгледа в папката. Трябваше да разбере какво е намислил Романов — изведнъж осъзна, че собствената му кариера е заложена на карта.

Натисна един бутон на малкото табло отстрани на бюрото и нареди:

— Майор Валчек при мен!



— Всъщност никога не съм опитвал шампанско с хайвер — призна Адам на красивото момиче на масата срещу него.

Харесваше му как си връзва косата, как се облича, как се смее, но най-много от всичко харесваше усмивката й.

— Е, не се плаши. Няма да поръчваме и хайвер — подразни го Хайди. — Но може би скоро, щом станеш собственик на Царската икона, стига господин Розен…

Адам сложи пръст на устните си.

— Никой не знае за това, дори Лорънс.

— Много умно от негова страна — прошепна Хайди. — Той просто ще изчака да внесеш всичките си пари от продажбата в скапаната му банка.

— Какво те кара да мислиш, че ще я продам? — попита Адам. Опитваше се да открие какво е разбрала досега.

— Ако имаш „Ролс-Ройс“ и си безработен, няма да наемеш шофьор, нали?

— Но аз имам само мотор.

— И ще трябва да продадеш и него, ако иконата се окаже без стойност — засмя се тя.

— Ще поръчате ли кафе? — попита сервитьорът.

Вече прибираше масата с надежда тази вечер да обслужи още двама клиенти.

— Да, моля. Две капучино — каза Адам и пак се вгледа в Хайди. — Интересно — продължи той, когато сервитьорът се оттегли, — само веднъж позвъних на Лорънс в банката и телефонистът не можа да го открие веднага.

— Какво толкова те изненадва? — попита Хайди.

— Сякаш изобщо не бяха чували за него — каза Адам. — Но може би просто си въобразявам.

— В банка като тази сигурно има повече от хиляда служители. Може да минат години, без да познаваш всеки, който работи там.

— Сигурно си права — каза Адам.

Сервитьорът сложи пред тях двете кафета.

— Кога смяташ да ходиш в Женева? — попита Хайди и сръбна от кафето, без да го чака да изстине.

— В сряда сутринта. Надявам се да се върна същата вечер.

— Много мило.

— Какво искаш да кажеш?

— Избираш единствения ми свободен ден да отпътуваш — каза тя. — Не е много романтично.

— Тогава защо не дойдеш с мен? — попита той и се наведе над масата да вземе ръката й.

— Това може да се окаже по-важно от вечерята с кренвиршите.

— Наистина се надявам да е така. Освен това бих могъл да те използвам.

— Много си мил.

— Знаеш, че нямах предвид това. Просто не знам нито немски, нито френски, а в Швейцария съм бил само веднъж, като ученик. Ходихме на ски. Непрекъснато падах.

Хайди пак отпи от кафето си.

— Е? — каза Адам, без да пуска ръката й.

— Швейцарците говорят идеално английски — каза тя, — а ако имаш някакви проблеми с банката, можеш да се обадиш на Лорънс.

— Само един ден — каза Адам.

— И ще загубиш парите си.

— Не е много романтично.

Туш.

— Помисли — каза Адам. — След като платя билета ти, ще ми останат само 19,969 лири. Не знам как ще преживявам.

— Значи наистина ме каниш, така ли? — каза Хайди за първи път сериозно. — Нали знаеш, че жените не са импулсивни същества.

— Винаги можеш да вземеш Йохен с теб.

— Няма да се побере в самолета — засмя се Хайди.

— Кажи, че ще дойдеш — каза Адам.

— При едно условие — каза тя замислено.

— Отделни самолети? — попита Адам с усмивка.

— Не, но ако иконата се окаже без никаква стойност, ще ми позволиш да си платя билета.

— Няма да струва по-малко от тридесет и една лири, така че се съгласявам с условието ти — каза Адам, наведе се и целуна Хайди по устните. — Може би ще ни отнеме повече от един ден — каза той. — Какво ще кажеш?

— Бих поискала отделни хотели — отговори Хайди, — ако цената на швейцарския франк не беше толкова висока.



— Винаги може да се разчита на вас, другарю Романов. Отговаряте на първото условие за добър банкер.

Романов внимателно изучаваше стария мъж и търсеше някакъв знак, че е знаел какво го е очаквало в швейцарската банка.

— А вие винаги сте толкова сдържан, другарю Посконов… единственото условие, необходимо за моята професия.

— Боже мой, заприличваме на двама стари комисари на другарска среща. Как беше в Цюрих? — попита Посконов и запали цигара.

— Като полски трактор. Частите, които работеха, бяха чудесни.

— Ще рече, частите, които не са работили, не са успели да произведат Царската икона — каза директорът.

— Правилно. Но Бишов се оказа много полезен, също и Жак. Всичките ми нужди бяха задоволени.

— Всички ли?

— Да — отговори Романов.

— Добър човек е Бишов — каза банкерът и се отпусна на стола. — Затова те изпратих първо при него.

— Имаше ли друга причина да ме изпратите първо там?

— Поне пет — каза Посконов. — Но няма да се занимаваме с тях, докато не намериш иконата си.

— Може да искам да се занимаем с тях сега — натърти Романов.

— Надживял съм две поколения Романовци — каза възрастният мъж и вдигна очи — и не бих искал да надживея и третото. Да спрем засега дотук. Сигурен съм, че ще се разберем, когато не си вече център на внимание.

Романов кимна.

— И сигурно ще си доволен да научиш, че не съм бездействал, докато те нямаше. Но се страхувам, че резултатите ми също приличат на полски трактор.

Банкерът махна на Романов да седне и отвори отново папката — беше доста по-дебела в сравнение с последния път, когато се бяха видели.

— Отначало — започна директорът — ми представихте списък на четиринадесет банки, единадесет от които досега потвърдиха, че не притежават Царската икона.

— Не съм сигурен дали твърденията им могат да се приемат безрезервно — каза Романов.

— Не е задължително — усмихна се банкерът. — Но ако трябва да избират, швейцарците биха предпочели да не се замесват, а не да излъжат преднамерено. След време лъжата винаги излиза наяве, а аз все още контролирам от този кабинет движението на парите на осем нации. Може да не притежавам това, което те наричат „финансово влияние“, но все още мога да саботирам начинанията на капиталистите в областта на монетарната система.

— Така че ни остават три банки? — каза Романов.

— Правилно, другарю. Първата е „Бишов и сие“, която вече посетихте. Но другите две отказаха каквото и да е сътрудничество.

— Защо вашето влияние не се простира и върху тях?

— Причините са съвсем ясни — отговори Посконов. — Други интереси упражняват по-силно влияние. Например ако основните ти източници на доходи произхождат от влиятелни еврейски семейства, респективно американски, никакъв натиск не би те накарал да работиш със Съветския съюз.

Романов кимна разбиращо.

— В такъв случай — продължи Посконов — има вероятност една от двете банки да притежава Царската икона, но тъй като те никога няма да го признаят на Майка Русия, колебая се какво да ти препоръчам като следващ ход.

Банкерът се облегна и изчака Романов да осмисли новините.

— Необичайно мълчалив си — отбеляза Посконов и запали още една цигара.

— Дадохте ми една идея — каза Романов. — Мисля, че американците ще я опишат като „далечен удар“. Но ако съм прав, на финала ще стигнат руснаците.

— Никога не съм разбирал от бейзбол, но се радвам, че все успях да ти помогна с нещо. Предполагам, че ще се нуждаеш от това, какъвто и далечен удар да планираш. — Посконов извади лист хартия от папката и го подаде на Романов. На него пишеше: „Симон и сие“, Цюрих (отказали), „Роже и сие“, Женева (отказали).

— Без съмнение скоро ще се върнеш в Швейцария.

Романов се втренчи в банкера.

— Не ти препоръчвам при това пътуване да посетиш „Бишов и сие“, Алекс. В бъдеще ще има достатъчно време за това.

Романов стисна листа с всичка сила.

Старият мъж се втренчи в него и добави:

— Няма да се отървеш така лесно от мен, както от Анна Петрова.

Десета глава

Старецът се нареди в края на опашката за такси. Трудно можеше да се определи възрастта му — изглеждаше съвсем немощен и прегърбен. Голямото палто, което беше по-старо дори от притежателя си, стигаше почти до земята, а от ръкавите се подаваха пръстите му в сиви вълнени ръкавици. С едната ръка държеше здраво малко черно кожено куфарче с инициали Е. Р. — толкова извехтяло, че сигурно бе принадлежало на дядо му. Човек трябваше да се наведе или да е много нисък, за да види лицето на стареца — на него се открояваше нос, на който би завидял дори Сирано дьо Бержерак. Той се тътреше бавно надолу, докато дойде редът му да се качи. Направи го толкова бавно, че шофьорът вече барабанеше с пръсти по кормилото, когато пътникът му каза с гърлен глас, че иска да го закарат до банката „Симон и сие“. Шофьорът потегли, без да задава други въпроси.

Швейцарските таксиметрови шофьори знаят пътя до банките така добре, както лондонските им събратя намират винаги театрите, а жълтите таксита в Ню Йорк — който и да е бар в западната част. Когато стигнаха, старецът дълго пробира с кои монети да плати. После се измъкна бавно и застана на тротоара, впил поглед в мраморната сграда. Солидността й го караше да се чувства в безопасност. Тъкмо се канеше да бутне вратата, когато мъж в елегантна синя униформа му я отвори.

— Дошъл съм да се срещна… — започна старецът на неестествен немски, но портиерът му посочи момичето зад рецепцията.

Той се дотътри при нея и повтори.

— Дошъл съм да се срещна с господин Домие. Казвам се Емануел Розенбаум.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя.

— Боя се, че не.

— Хер Домие в момента е на заседание — каза момичето, — но ще видя дали мога да открия някой друг от ръководството. — След кратък телефонен разговор на немски тя продължи: — Бихте ли взели асансьора до третия етаж?

Господин Розенбаум кимна неохотно, но направи каквото му казаха. Щом излезе от асансьора, още преди вратите зад гърба му да се затворят, го посрещна друга млада жена, която го помоли да бъде така любезен да почака и го въведе в една стая с два стола. Приличаше на гардероб.

Мина известно време, без никой да дойде. Накрая се появи едно момче и старецът не можа да скрие изненадата си от възрастта му.

— Аз съм Велхерд Прегер — каза младият мъж, — съдружник на банката.

— Седнете, седнете — каза господин Розенбаум. — Трудно ми е да си вдигам главата, за да ви гледам.

Младият съдружник седна.

— Казвам се Емануел Розенбаум. Оставих при вас пакет през 1938 година и сега се върнах да го взема.

— Да, разбира се — каза младият мъж вече с друг тон. — Имате ли някакво доказателство за самоличност или някакъв документ от банката?

— О, да — беше отговорът и старият мъж подаде паспорта си и една разписка, толкова пъти сгъвана и разгъвана, че беше почти на парчета.

Младият мъж проучи внимателно двата документа. Паспортът беше израелски. Всичко изглеждаше наред. Банковата квитанция също се оказа автентична, въпреки че беше издадена в годините на раждането му.

— Мога ли да ви оставя за момент, сър?

— Разбира се — каза старецът. — След двадесет и осем години мисля, че мога да почакам още няколко минути.

Малко след като господин Прегер излезе, жената се върна и покани господин Розенбаум да се премести в друга стая. Този път тя беше по-голяма и удобно мебелирана.

След минути младежът се върна с още един мъж, когото представи като хер Домие.

— Не мисля, че сме се срещали, господин Розенбаум — каза директорът любезно. — Трябва да сте били клиент на баща ми.

— Не, не — каза господин Розенбаум. — Бях клиент на дядо ви Хелмут.

В погледа на господин Домие се четеше уважение.

— Видях само веднъж баща ви и с тъга научих за преждевременната му смърт — добави Розенбаум. — Той беше винаги толкова мил. Вие не носите като него роза в ревера си.

— Не, сър, просто малко непокорство.

Розенбаум направи опит да се засмее, но само се покашля.

— Бих искал да знам дали имате друго доказателство за самоличност, освен паспорта си — попита любезно хер Домие.

Емануел Розенбаум вдигна глава и като изгледа уморено хер Домие, обърна китката си. На вътрешната й страна беше татуиран номерът 712910.

— Извинявам се — каза Домие, очевидно притеснен. — Ще ми отнеме само няколко минути да донеса касетката ви, ако бъдете така любезен да почакате.

Господин Розенбаум само премигна, сякаш твърде уморен да кимне в съгласие. Двамата мъже го оставиха сам. Малко по-късно се върнаха с плоска метална касета и я поставиха на масата в центъра на стаята. Хер Домие отвори горната ключалка — другият съдружник служеше за свидетел — подаде ключа на Розенбаум и каза:

— Сега ще ви оставим сам, сър. Натиснете копчето от долната страна на масата, когато пожелаете да се върнем.

— Благодаря — каза Розенбаум и изчака да се затвори вратата зад тях.

Превъртя ключа и вдигна капака. Вътре имаше пакет с форма на картина с размери четиридесет и пет на тридесет, завит в муселин и здраво овързан. Розенбаум сложи внимателно пакета в стария си куфар. После затвори касетата и я заключи. Натисна бутона под масата и господин Домие и младият съдружник се върнаха след секунди.

— Надявам се всичко да е както сте го оставили, хер Розенбаум — каза директорът. — Доста време е минало все пак.

— Да, благодаря ви. — Този път старият джентълмен успя да кимне.

— Мога ли да спомена нещо, което няма голямо значение? — попита хер Домие.

— Моля.

— Имате ли намерение да продължите използването на касетата? Средствата, които оставихте за покриване на разноските, наскоро се изчерпаха.

— Не, не се нуждая повече от нея.

— Просто имаше малка такса, останала неизплатена. Но при тези обстоятелства ще сме щастливи да се откажем от нея.

— Много любезно от ваша страна.

Хер Домие се поклони. Младши съдружникът придружи клиента до входа, помогна му да се качи в такси и нареди на шофьора да закара господин Розенбаум до летище Цюрих.

На летището старецът загуби доста време да стигне до гишето за контрол при заминаване, защото се страхуваше от ескалатора. Сега куфарът му беше доста тежък и той трудно се справяше със стъпалата.

На гишето той представи билета си за проверка и се зарадва, че фоайето за пътници е почти празно. Дотътри се до ъгъла и се отпусна на удобното кресло. Огледа се и се увери, че другите пътници във фоайето не го виждат.

Натисна малките копчета на стария куфар и пружините щракнаха. Той отвори капака, извади пакета и го задържа до гърдите си. Пръстите му се бориха известно време с възлите, докато ги разглобят. Господин Розенбаум махна муселина, за да провери наградата си и се втренчи в шедьовъра. Беше „Жълти ниви и кипариси“ на Ван Гог, за която той нямаше как да знае, че липсва от Виенската национална галерия от 1938.

Емануел Розенбаум изпсува, което съвсем не подхождаше на ролята му. После опакова внимателно картината и я върна в куфара. Отиде бавно до гишето за вътрешни полети и помоли да му запазят билет за първия възможен самолет до Женева. С малко късмет все още можеше да се добере до „Роже и сие“ преди да затворят.



Самолетът „Виконт“ на Британските авиолинии се приземи на летище Женева в единадесет и двадесет и пет сутринта, местно време, с няколко минути закъснение. Стюардесата посъветва пътниците да преместят часовниците си един час напред по централното европейско време.

— Идеално — каза Адам. — Ще бъдем в Женева навреме за обяд, посещение в банката и после ще се върнем на летището за самолета в пет и пет.

— Гледаш на всичко това като военно учение — засмя се Хайди.

— Освен последната част — каза Адам.

— Последната част? — запита тя.

— Празничната ни вечеря.

— Без съмнение отново в „Челси Китчън“.

— Грешиш — каза Адам. — Запазил съм маса за двама, осем часа, в „Кок д’ор“, точно след Пикадили.

— Рибата е още в морето, а слагаш тигана на огъня, нали? — каза Хайди.

— О, много смешно! — каза Адам.

— Смешно? Не разбирам.

— Ще ти обясня по време на вечерята.

— Надявам се да не успеем — каза Хайди.

— Защо? — попита Адам.

— Защото утре ме очаква единствено касата на щанда в немския супермаркет.

— Не е толкова лошо в сравнение с тренировката ми при старши сержанта в десет — въздъхна Адам. — А след десет ще лежа по гръб и ще съжалявам, че съм напуснал Женева.

— Това ще ти помогне да го нокаутираш — каза Хайди. — Тогава, може би, да останем тук — добави тя и го хвана под ръка.

Адам се наведе и я целуна нежно по бузата.

Подвижната стълба се прилепи до самолета. Навън ръмеше. Адам разкопча шлифера си и се опита да загърне Хайди, докато изтичаха по настилката пред аерогарата към залата за митнически контрол.

— Добре че го взех — каза той.

— Повече прилича на палатка, отколкото на шлифер — каза тя.

— От армията ми е — увери я той и разгърна пешовете. — Побира карти, компаси, дори комплект за нощувка.

— Адам, сега е лято и ние просто ще се разхождаме из Женева. Не сме се загубили в тъмна гора посред зима.

Той се засмя.

— Ще ти припомня тези подигравки винаги, когато завали.

Автобусът, който пътуваше от града до летището и обратно, стигна в Женева само за двадесет минути. Минаха през предградията и стигнаха великолепното спокойно езеро, заобиколено като гнездо от хълмовете, продължиха покрай брега и накрая спряха срещу масивен фонтан, чиято струя се извисяваше поне на сто метра.

— Започвам да се чувствам като туристка — каза Хайди, когато слязоха и с удоволствие откриха, че лекият дъжд е престанал.

И двамата бяха впечатлени от чистотата на града — вървяха по широкия тротоар, без да забележат следи от боклук. От другата страна на пътя се виждаха безброй спретнати хотели, магазини и банки и не можеше да се каже кои преобладават.

— Първо трябва да открием къде е нашата банка, за да обядваме наблизо, преди да вземем плячката.

— И как един военен би се справил с тази трудна задача? — попита Хайди.

— Много просто. Отбиваме се в първата срещната банка и ги молим да ни упътят до „Роже и сие“.

— Обзалагам се, че като момче си бил отличник.

Адам избухна в смях.

— Толкова ли съм зле?

— По-лошо — каза Хайди. — Ти олицетворяваш представата на обикновения германец за идеалния английски джентълмен.

Адам се обърна, докосна нежно косата й и се наведе да я целуне по устните.

Хайди веднага забеляза, че са обект на внимание от страна на минувачите.

— Мисля, че швейцарците не одобряват подобни неща на публично място — каза тя. — Всъщност казвали са ми, че някои не ги одобряват и насаме.

— Искаш ли да отида и да целуна онази противна бабка, която още ни гледа гневно?

— Не го прави, Адам, можеш да се превърнеш в жаба. Сега нека осъществим плана ти за акцията — каза тя и посочи Националната банка на отсрещния тротоар.

Пресякоха шосето и Хайди попита портиера как се стига до „Роже и сие“. После според указанията му продължиха към центъра, като се полюбуваха още веднъж на величествения едноструен фонтан.

Не беше лесно да се открие „Роже и сие“ и те минаха два пъти покрай нея, преди Хайди да забележи дискретния знак, изваян в камъка до високата врата от ковано желязо и шлифовано стъкло.

— Изглежда внушителна, дори затворена — каза Адам.

— А ти какво очакваше — малък клон в провинцията? Знам, че англичаните не обичат да го признават, но центърът на световното банково дело е тук.

— Нека намерим ресторант, преди да сме развалили сърдечното си разбирателство.

Тръгнаха към фонтана и понеже слънцето проблясваше между облаците, избраха едно кафене на тротоара с изглед към езерото. Поръчаха сирене и си поделиха половин бутилка бяло вино. Адам така се наслаждаваше на присъствието на Хайди, че започна да й разказва истории от годините си в армията. Наложи се тя да го спре и да отбележи, че е почти два часът. Той неохотно поиска сметката.

— Дойде време да открием дали Царската икона наистина съществува — каза той.

Върнаха се до входа на банката. Адам бутна тежката врата, влезе и се заоглежда в мрачното фоайе.

— Ей там — каза Хайди и посочи една жена зад някакво бюро.

— Добър ден. Казвам се Адам Скот. Дошъл съм да взема нещо, което ми е оставено в завещание.

Жената се усмихна и попита с едва забележим акцент:

— Имате ли определена среща?

— Не — каза Адам. — Не се досетих, че ще е необходимо.

— Сигурна съм, че ще се уреди — каза дамата, вдигна телефона, избра едноцифрен номер и проведе кратък разговор на френски. После затвори телефона и ги помоли да се качат на четвъртия етаж.

Когато излязоха от асансьора, Адам се изненада, че го посрещна мъж на неговата възраст.

— Добър ден, казвам се Пиер Неф и съм съдружник в банката — каза младият мъж на перфектен английски.

— Предупредих те, че ще съм излишна — прошепна Хайди.

— Не бързай — отговори Адам. — Дори не сме започнали да излагаме проблема си.

Господин Неф ги отведе в малка, елегантно мебелирана стая.

— Спокойно бих могъл да се настаня тук — каза Адам докато събличаше шлифера си.

— Нашето желание е клиентите ни да се чувстват като у дома си — каза господин Неф снизходително.

— Очевидно не сте виждали моя дом — каза Адам.

Господин Неф не се засмя и вместо отговор попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Баща ми почина миналия месец — започна Адам — и ми остави в завещанието си квитанция за нещо, което е при вас на съхранение от 1938 година. Това е подарък, даден му от ваш клиент. — Адам се поколеба. — Някой си господин Емануел Розенбаум.

— Имате ли някакви документи относно този подарък? — попита господин Неф.

— О, да — каза Адам, бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и подаде квитанцията от „Роже и сие“ на младия банкер.

Господин Неф я разгледа и кимна:

— Може ли да видя паспорта ви, господин Скот?

— Разбира се — каза Адам и пак бръкна в шлифера си.

— Извинете ме за момент — надигна се господин Неф и ги остави сами.

— Какво мислиш, че правят сега? — попита Хайди.

— Първо, проверяват дали иконата е още при тях, и второ, дали квитанцията ми е автентична. 1938-а е била доста отдавна, нали?

Минутите отлитаха и Адам се почувства разочарован, после потиснат и накрая реши, че всичко ще е просто загуба на време.

— Винаги можеш да свалиш една от картините от стената и да я сложиш в шлифера си — пошегува се Хайди. — Сигурна съм, че ще вземеш добри пари в Лондон. Може би дори повече, отколкото за обичната ти икона.

— Твърде късно — каза Адам, тъй като господин Неф се появи отново с още един банкер, когото представи като господин Роже.

— Добър ден — каза господин Роже. — Съжалявам, че баща ми няма да се срещне с вас, господин Скот, но е в Чикаго по работа. — Той се ръкува с Адам и Хайди. — В архива имаше писмо от господин Розенбаум, в което той дава ясни разпореждания към банката кутията да не се отваря от никой друг, освен… — Той погледна към листа, който бе донесъл, освен от полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен, и носител на Кръст за храброст.

— Баща ми — каза Адам. — Но както обясних на господин Неф, той почина миналия месец и ми остави в завещанието си пазеното от вас.

— Мога да приема думите ви — каза господин Роже, — ако видя копие от смъртния акт и от самото завещание.

Адам се усмихна на собствената си предвидливост и още веднъж бръкна в шлифера си, за да намери големия кафяв плик, на който напречно с едри черни букви бяха напечатани думите „Холбрук, Холбрук и Гаскойн“. Извади копията от смъртния акт, от завещанието и едно писмо с надпис „Да послужи, където трябва“ и ги подаде на господин Роже, който прочете бавно трите документа и ги подаде на колегата си. Той също ги прочете и пошепна нещо на господин Роже.

— Имате ли нещо против да се обадим на господин Холбрук във ваше присъствие? — попита господин Роже.

— Не — каза Адам. — Но трябва да ви предупредя, че той е доста темерутест.

— Темерутест? — каза банкерът. — Тази дума не ми е известна, но мисля, че долавям значението й. — После се обърна и каза нещо на господин Неф, който незабавно напусна стаята и се върна след минута с регистъра на Английското дружество на юристите от 1966.

Докато господин Роже проверяваше дали телефонният номер и адресът от годишника съвпадат с тези върху писмото, Адам седеше, впечатлен от акуратността на банката.

— Не мисля, че ще е необходимо да се обаждаме на господин Холбрук — каза господин Роже, — но има още един малък проблем, господин Скот.

— Какъв? — попита нервно Адам.

— Сумата, която господин Розенбаум остави за покриване на разходите по съхранението, е превишена. Според правилата на банката сметката трябва да се уреди, преди да се отвори касетата.

Пулсът на Адам се повиши — ами ако нямаше достатъчно пари, за да покрие евентуалната сума?

— Дългът по сметката е само сто и двадесет франка — продължи господин Роже, — което е таксата за съхранение през последните две години, откакто депозитът на господин Розенбаум се изчерпа.

Адам въздъхна с облекчение, извади портфейла си, подписа пътнически чек и го подаде.

— И накрая — каза господин Роже и му подаде някакъв лист — трябва да подпишете формуляр за освобождаване на банката от отговорност.

Формулярът се състоеше от безброй ситно напечатани на френски език параграфи. Адам само го погледна и го прехвърли на Хайди, която внимателно зачете всеки отделен параграф. През това време господин Роже обясни на Адам, че ставало дума за стандартен документ, който освобождава банката от каквато и да е било отговорност, отнасяща се до съдържанието на касетата или до законността на иска, който Адам бе предявил.

Хайди вдигна поглед и кимна в знак на съгласие. Адам сложи подписа си със заврънкулки на определеното с точици място.

— Отлично — каза банкерът. — Сега остава да донесем само вашата кутия.

— Предполагам, че може да е празна — каза Адам, след като отново ги оставиха сами.

— А може да е претъпкана със златни испански монети, песимисте — каза Хайди.

Двамата мъже се върнаха след няколко минути. Господин Неф носеше плоска метална кутия.

Адам се разочарова от скромния й размер, но не показа чувствата си. Господин Роже отвори горната ключалка с банков ключ и после подаде на Адам малък избелял плик с восъчен печат, върху който личаха подписи.

— Всичко в кутията ви принадлежи, господин Скот. Когато свършите, бъдете така любезен да ни се обадите. Дотогава ние ще останем навън в коридора.

Двамата швейцарци напуснаха стаята.

— По-бързо де — каза Хайди. — Не мога да чакам.

Адам отвори плика и от него изпадна ключ. Ключалката заяде, после щракна и Адам вдигна капака. Вътре имаше малък плосък пакет, загърнат в муселин и овързан здраво с канап. Възлите не се поддаваха, така че нетърпеливият Адам скъса канапа и бавно махна муселина.

Двамата се втренчиха в шедьовъра с невярващи очи. Красотата на златистото, червеното и синьото спря дъха им. Не бяха очаквали иконата да е толкова поразителна. Свети Георги се извисяваше над змея с огромен меч и тъкмо го бе забил в сърцето на звяра. Тъмночервеният огън, бълван от устата на змея, беше в поразителен контраст със златното наметало, което обгръщаше светеца.

— Великолепна е — каза Хайди, възвърнала способността си да говори.

Адам продължаваше да държи иконата.

— Кажи нещо — подкани го Хайди.

— Бих желал баща ми да я бе видял — може би това би променило целия му живот.

— Не забравяй, че неговото желание е било тя да промени твоя — каза Хайди.

Адам обърна иконата и видя отзад малка сребърна корона, поставена в дървото. Втренчи се в нея, като се опитваше да си припомни какво означаваше това според думите на господин Седжуик от „Сотби“.

— Бих желал баща ми да е отворил писмото — каза Адам, като обърна иконата и още веднъж се възхити от триумфа на Свети Георги. — Защото по право тя е негова.

Хайди провери дали в кутията не е останало нещо. После пусна капака, Адам заключи, обви муселина около шедьовъра, завърза го здраво и пусна малката икона във вътрешния джоб на шлифера си.

Хайди се усмихна.

— Знаех, че ще можеш да докажеш необходимостта от шлифера си, дори да не вали.

Адам отиде до вратата и я отвори. Двамата банкери незабавно влязоха при тях.

— Надявам се, че намерихте обещаното — каза господин Роже.

— Да, но кутията няма да ми е нужна вече — каза Адам и върна ключа.

— Както желаете — каза господин Роже и се поклони, — а ето рестото от пътническия ви чек, сър. — Той подаде на Адам няколко швейцарски банкноти. — Извинете ме, но ще трябва да се сбогувам с вас. Господин Неф ще ви изпрати.

Той се ръкува с Адам, поклони се леко на Хайди и добави с лека усмивка:

— Надявам се, че не ни намирате твърде темерутести.

Двамата се засмяха.

— Надявам се, че ще прекарате добре в нашия град — каза господин Неф, докато асансьорът плавно слизаше надолу.

— Престоят ни ще е кратък — каза Адам. — Трябва да сме на летището след по-малко от час.

Асансьорът спря и господин Неф придружи Адам и Хайди през фоайето. Отвориха им вратата, но двамата се отдръпнаха, за да позволят на някакъв старец да премине бавно покрай тях. Въпреки че повечето хора биха се вгледали в носа му, Адам бе впечатлен от пронизващия му поглед.



— Той е в Чикаго в момента, сър, но ще видя дали синът му може да ви приеме. За кого да му съобщя?

— Емануел Розенбаум.

Жената вдигна телефона и проведе разговор на френски. После затвори и попита:

— Бихте ли се качили до четвъртия етаж, господин Розенбаум?

Още веднъж трябваше да вземе страховития асансьор и още веднъж едва успя да излезе, преди огромните му челюсти да го сграбчат. Друга жена на средна възраст го придружи до чакалнята. Той любезно отказа предложеното кафе, като потупа с дясната ръка по сърцето си.

— Господин Роже ще дойде всеки момент — увери го тя.

Не му се наложи да чака дълго. Господин Роже се появи усмихнат.

— Много се радвам, че мога да се запозная с вас лично, господин Розенбаум, но се боя, че току-що изпуснахте господин Скот.

— Господин Скот? — изрече изненадано старецът.

— Да, той замина само преди няколко минути, но ние спазихме указанията от писмото ви.

— Моето писмо? — каза господин Розенбаум.

— Да — каза банкерът, отвори за втори път папката, небутвана повече от двадесет години и подаде писмото на стареца.

Емануел Розенбаум извади очила от вътрешния си джоб, отвори ги бавно и зачете познатия почерк. Буквите бяха изписани отривисто, с плътно черно мастило.

Форстхаус Харот

Амсберг 14

Фосвинел

Захсен

Германия

12 септември 1946 г.

Уважаеми господин Роже,

Оставил съм на съхранение при вас малка икона на „Свети Георги и змея“ в 718. Прехвърлям притежанието си върху тази икона на офицера от Британската армия полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен и на Кръст за храброст. Ако полковник Скот дойде и поиска иконата, нека незабавно получи моя ключ.

Предварително благодаря за съдействието.

Съжалявам, че никога не сме се срещали лично.

Искрено ваш

Емануел Розенбаум

— И казвате, че полковник Скот е дошъл да вземе съдържанието на касетата точно днес?

— Не, не, мосю Розенбаум. Полковникът е починал наскоро и е завещал съдържащото се в касетата на сина си, Адам Скот. Мосю Неф и аз проверихме всички документи, включително смъртния акт и завещанието, и у нас не остана съмнение, че са автентични и всичко е както трябва. Той притежаваше и вашата квитанция. — Младият банкер се поколеба. — Надявам се, че сме постъпили правилно, мосю Розенбаум?

— Разбира се — каза старецът. — Дойдох само да проверя дали желанието ми е изпълнено.

Господин Роже се усмихна с облекчение.

— Би трябвало да отбележа, че сметката ви има малък дефицит.

— Какво ви дължа? — попита старецът и започна да бърка в горния си джоб.

— Нищо — каза мосю Роже. — Абсолютно нищо. Мосю Скот се разплати с нас.

— Значи имам дълг към господин Скот. Можете ли да ми кажете сумата?

— Сто и двадесет франка — каза мосю Роже.

— Трябва веднага да ги върна — възкликна старецът. — Случайно да имате адрес, на който да се свържа с него?

— Съжалявам, не мога да ви помогна по този въпрос.

Неф докосна лакътя на мосю Роже и после му пошепна нещо на ухото.

— А, да — каза Роже. — Господин Скот веднага се връща в Англия и трябвало да се регистрира на летището в Женева до пет часа.

Старецът се надигна.

— Много ми помогнахте, господа, няма да ви отнемам повече време.



— Полетът е БЕ 171, а местата ви са 14А и Б — каза мъжът зад гишето. — Самолетът излита навреме, така че след около двадесет минути трябва да сте при изход номер девет.

— Благодаря — каза Адам.

— Имате ли багаж за регистриране?

— Не — каза Адам. — Прекарахме само един ден в Женева.

— Приятно пътуване, сър — каза мъжът и им подаде бордните карти.

Адам и Хайди се отправиха към ескалатора, който щеше да ги отведе до фоайето за заминаващи пътници.

— Останали са ми седемстотин и седемдесет швейцарски франка — каза Адам, като прехвърляше някакви банкноти — и докато сме тук, трябва да купя на майка си кутия хубави ликьорени бонбони. Като момче винаги й подарявах за Коледа малка кутия. Заклех се, когато порасна и дойда някога в Швейцария, да й купя най-хубавите бонбони, които съществуват.

Хайди посочи един щанд, където бяха изложени ред върху ред богато украсени кутии. Адам отиде и избра голяма кутия бонбони „Линдт“ в златна опаковка. Продавачката ги уви като за подарък и ги сложи в торбичка.

— Защо се мръщиш? — попита Адам, като взе рестото си.

— Тя ми напомни, че утре сутринта трябва да съм зад касата — каза Хайди.

— Е, имаме поне „Кок д’ор“ като перспектива тази вечер — каза Адам и погледна часовника си. — Сега нямаме друга работа, освен да вземем малко вино от безмитния.

— Искам да намеря брой на „Дер Шпигел“, преди да минем през митницата.

— Чудесно — каза Адам. — Да видим на павилиона там в ъгъла.

„Повикване за господин Адам Скот. Моля, Адам Скот да се върне на гише БЕА на първия етаж“ — гърмеше уредбата.

Адам и Хайди се спогледаха.

— Може да са ни дали погрешни места — сви рамене Адам. — Хайде да се върнем и ще видим.

Слязоха долу и отидоха при човека, който им беше дал бордните карти.

— Мисля, че вие ме повикахте — каза Адам. — Името ми е Скот.

— О, да — каза служителят. — Има спешно съобщение за вас. — И той прочете от тефтерчето пред себе си. — „Моля, обадете се на мосю Роже в «Роже и сие» — Женева 271279“. — Откъсна листа и го подаде на Адам.

— Телефонът е ей там, в ъгъла зад гишето на КЛМ, ще ви трябват двадесет сантима.

— Благодаря — каза Адам, вгледан в бележката, но от нея не разбираше защо господин Роже ще иска да говори с него.

— Чудя се какво може да иска? — попита Хайди. — Малко е късно да си връща иконата.

— Има само един начин да разбера — каза Адам и й подаде найлоновата торбичка. — Подръж я, ще се върна след минута…

— Ще се опитам да си взема списанието, ако открия павилион за вестници на този етаж — каза Хайди и взе ярката торбичка с шоколадовите бонбони.

— Добре — каза Адам. — Ще се срещнем тук след няколко минути.

— Господин Роже ме е търсил по телефона — каза Адам, без да се мъчи да говори на френски.

— Да, сър. За кого да съобщя? — веднага премина на английски телефонистката.

— Адам Скот.

— Момент, сър.

Адам се извърна да види дали Хайди се е върнала до гишето на Британските авиолинии и понеже я нямаше, помисли, че още търси вестник. Тогава забеляза един старец, който пресичаше бавно залата. Можеше да се закълне, че вече го е виждал някъде.

— Господин Скот?

Адам залепи ухо до слушалката.

— Да, аз съм. Мосю Роже, търсили сте ме по телефона.

— Търсил съм ви по телефона? — каза озадачено банкерът. — Не разбирам.

— Имаше съобщение на гишето на Британските авиолинии. Трябвало спешно да ви телефонирам.

— Сигурно има някаква грешка. Не съм оставял съобщение. Но щом се обаждате, може би ще ви е интересно да узнаете, че точно когато си тръгвахте, ни посети господин Розенбаум.

— Емануел Розенбаум? Но аз мислех, че той е…



— Бихте ли ми помогнали, госпожице?

Хайди погледна стареца, който я бе заговорил на английски със силен средноевропейски акцент. Учуди се защо е толкова сигурен, че тя знае английски, но реши, че е избрал този език като най-подходящ за общуване.

— Опитвам се да намеря такси и вече закъснявам, но се боя, че не виждам както преди.

Хайди остави броя на „Дер Шпигел“ на рафта и каза:

— Те са веднага след двойната врата в центъра. Ще ви заведа.

— Много сте любезна — каза той. — Надявам се, че не ви затруднявам много.

— Няма нищо — каза Хайди, хвана стареца под ръка и го поведе към вратата с надпис „Taxi et Autos“.



— Сигурен ли сте, че е Розенбаум? — попита Адам нетърпеливо.

— Сигурен съм — отговори банкерът.

— И остана доволен, че съм взел иконата?

— О, да. Не е това проблемът. Единствената му грижа беше да ви върне сто и двадесетте франка. Мисля, че може би е опитал да се свърже с вас.

— Моля всички пътници на БЕА да се явят на изход номер девет — чу се по уредбата.

— Трябва да тръгвам — каза Адам. — Самолетът ми излита след няколко минути.

— Приятно пътуване — каза банкерът.

— Благодаря, мосю Роже — каза Адам и остави слушалката.

Обърна се към гишето на БЕА и с изненада откри, че Хайди още не се е върнала. Очите му зашариха с надежда да открие павилиона за вестници — помисли си, че тя не е чула съобщението за заминаване.

Изведнъж я мярна да излиза през двойната врата — помагаше на стареца, когото бе видял преди малко.

Адам извика и ускори крачка. Нещо не беше наред. Стигна автоматичната врата и трябваше да спре, докато тя се плъзна обратно. Виждаше как Хайди отваря вратата на едно такси, за да помогне на стареца да се качи.

— Хайди! — извика той.

Старият джентълмен неочаквано се обърна и Адам още веднъж се оказа срещу мъжа, когото — можеше да се закълне — беше видял в банката.

— Господин Розенбаум? — запита той.

Тогава само с едно бързо и силно движение, което изненада Адам, старецът блъсна Хайди на задната седалка, скочи до нея и затръшна вратата, а после изкрещя:

— Тръгвайте бързо!

За миг Адам се вцепени, после се спусна към таксито. Успя само да докосне ръчката на вратата, докато колата се отделяше от бордюра.

Бързото потегляне тласна Адам към тротоара, но той успя да види вцепененото лице на Хайди. Втренчи се в номера на заминаващата кола, но успя да запомни част от него: ЖЕ 712 — и че е син мерцедес. Отчаяно се огледа за такси, но имаше само едно, в което слагаха багаж.

Един фолксваген костенурка спря от другата страна на паркинга. От шофьорското място слезе някаква жена и мина отпред да отвори багажника. От другата врата слезе мъж, отиде при нея и извади един куфар. Жената хлопна капака.

Двамата се прегърнаха на бордюра. Адам пресече тичешком улицата, дръпна дясната врата на фолксвагена и скочи вътре, прехвърли се на шофьорското място. Ключът беше на стартера. Той го завъртя, включи на скорост, натисна газта и рязко потегли назад. Мъжът и жената не вярваха на очите си. Адам тласна лоста на скоростите от заден ход там, където смяташе, че е първа. Колата обърна бавно, но все пак успя да избяга от мъжа, втурнал се да го преследва. „Това трябва да е трета“ — помисли Адам и бутна лоста надолу, без да откъсва очи от знаците към центъра на Женева.

До първото кръстовище свикна със скоростите, но трябваше да внимава дали се движи в дясната страна на шосето. „ЖЕ 712… ЖЕ 712“ — повтаряше си непрекъснато той, за да е сигурен, че се е запечатало в паметта му. Гледаше за номера и пътниците във всяко синьо такси. Видя поне дузина сини и се зачуди дали таксито с Хайди не се е отбило от магистралата в някой второстепенен път. Натисна още по-силно газта — 90, 100, 110, 120 километра в час. Изпревари още три таксита, но от Хайди нямаше и следа.

Внезапно видя един мерцедес доста напред в страничното платно — движеше се със запалени фарове и превишена скорост. Адам беше сигурен, че фолксвагенът е достатъчно мощен да настигне мерцедеса, особено ако е с дизелов двигател. Метър след метър започна да скъсява дистанцията. Чудеше се защо старецът ще отвлича Хайди. Можеше ли да е Розенбаум? Но нали той желаеше Адам да задържи иконата… или само така го бе уверил банкерът? И в двете предположения нямаше смисъл и той продължи напред, като се чудеше дали в следващия миг няма да се събуди.

За жалост не беше сън и когато стигнаха предградията, Адам продължаваше да следи внимателно маршрута на таксито. Само три коли ги разделяха до следващата пресечка. „Червен светофар, трябва ми червен светофар“ — крещеше мислено Адам, но първите три светофара в града бяха все на зелено. И когато накрая един стана червен, пред него се изпречи камионетка и го отдалечи от предполагаемата кола. Адам изпсува, изскочи на платното и се втурна към таксито, но преди да го стигне, светна пак зелено и мерцедесът бързо потегли. Адам се върна тичешком при фолксвагена и едва успя да пресече кръстовището на зелено.

Идеята му да слезе от колата му струваше няколко решаващи секунди и когато се вгледа нетърпеливо през стъклото, видя таксито да се мярка далече напред.

Стигнаха „Авеню ви Франс“, която минаваше покрай западната страна на езерото, и двете коли се запровираха между превозните средства. Неочаквано мерцедесът зави наляво и пое по малък хълм. Адам изви кормилото, за да го последва, и навлезе в другото платно, като на сантиметри избегна една пощенска камионетка, лъкатушеща срещу него. Наблюдаваше внимателно таксито, което зави отново наляво, и за да не го загуби, изскочи толкова рязко пред един автобус, че шофьорът бе принуден да натисне спирачки. Няколко пътници, отхвръкнали от седалките, размахаха гневно юмруци. Шофьорът натисна клаксона. Таксито беше вече на неколкостотин метра. Адам започва да скъсява разстоянието, но неочаквано мерцедесът сви към тротоара и рязко спря. През следващите няколко секунди нищо не се случи. Адам се промъкна между колите и спря точно зад таксито. Изскочи от фолксвагена и се втурна към него. В този момент старецът внезапно изскочи от другата страна и хукна нагоре по една странична улица. Носеше найлоновата торбичка от летището и малък куфар.

Адам дръпна задната врата и се втренчи в неподвижното красиво момиче.

— Добре ли си, добре ли си? — завика той, разбрал неочаквано колкото много означава то за него.

Хайди не помръдна и не отговори. Адам обгърна раменете й, вгледа се в очите й, но не получи отговор. Загали я по косата и главата и неочаквано се отпусна на рамото му, сякаш Хайди беше парцалена кукла.

Струйка кръв бликна от ъгъла на устните й. Адам изстена и се разтрепери, призля му. Погледна към шофьора на таксито. Ръцете му висяха отстрани, тялото му се беше отпуснало тежко върху кормилото без никакви признаци на живот.

Не искаше да приеме, че са мъртви. Все още държеше Хайди. Погледна към хълма. Старецът беше вече почти на билото.

Защо все още го мислеше за стар? Очевидно изобщо не беше стар, а млад и много силен. Изведнъж страхът на Адам премина в гняв. Решението дойде само за миг. Той пусна Хайди и хукна нагоре след убиеца. Двама-трима минувачи вече се бяха събрали до бордюра и зяпаха и него, и двете коли. Трябваше да стигне бягащия убиец. Адам затича, но шлиферът му пречеше и когато стигна върха на хълма, убиецът беше поне на сто метра пред него и тъкмо стъпваше на тротоара на някаква голяма улица. Адам се засили по надолнището, но видя как убиецът скочи в минаващия трамвай. Беше твърде далеч, за да го огледа добре, и само се взря в отдалечаващия се трамвай.

Убиецът стоеше на стъпалото на трамвая и гледаше назад към Адам. После вдигна предизвикателно найлоновата торбичка, фигурата му вече не беше изгърбена и немощна и въпреки разстоянието Адам усети триумфа в позата му. Той спря за миг по средата на улицата и безпомощно загледа как трамваят изчезва от погледа му.

Опита да се съсредоточи. Осъзна, че е малко вероятно да хване такси в този час пик. Чу зад себе си сирените на линейки, които сигурно се отправяха към мястото на злополуката. „Злополука! — каза си Адам. — Скоро ще открият, че е убийство.“ Започна да прехвърля в паметта си безумието на последния половин час. Нищо нямаше смисъл. Сигурно щеше да излезе, че всичко е просто грешка… Адам докосна шлифера си, докосна пакета с Царската икона. Убиецът нямаше да си създава всички тия неприятности само заради двадесет хиляди лири — да убие двама невинни, изпречили се на пътя му — защо, защо, защо беше толкова важна иконата? Какво беше казал експертът от „Сотби“? — „Един руски джентълмен разпитва за предмета.“ Адам се обърка. Ако това беше Розенбаум и ако бе убил заради иконата, значи е получил само кутия швейцарски ликьорени бонбони.

Адам чу свирката зад себе си и изпита облекчение, че полицията вече е дошла. Но щом се обърна, видя двама полицаи с извадени пистолети — сочеха него.

Той инстинктивно побягна. След няколко крачки хвърли поглед през рамо и видя, че го преследват вече няколко души. Затича по-бързо и въпреки че беше с шлифера, едва ли някой от швейцарската полиция би издържал на темпото му повече от четвърт миля. Зави в първата срещната пряка и увеличи скоростта. Улицата беше тясна — дори два велосипеда не можеха да се разминат, и го изведе на еднопосочна улица, задръстена от коли. Той бързо се запровира между едва пъплещите транспортни средства. Тичаше срещу движението.

За няколко минути беше успял да се отърве от преследващите го полицаи, но продължи да тича и да сменя посоката, докато почувства, че е изминал почти две мили. Накрая зави в една тиха улица и като я измина наполовина, забеляза неонова табела: Хотел „Монарх“. Нямаше вид на нещо повече от пансион и сигурно не отговаряше на изискванията за хотел. Адам спря, за да си поеме дъх. След две-три минути дишането му се нормализира и той се запъти право към хотела.

Единадесета глава

Той стоеше гол пред хотелското огледало и се взираше в образа на Емануел Розенбаум. Не хареса видяното. Първо махна изкуствените челюсти и затрака със зъби: бяха го предупредили, че венците ще го болят в продължение на дни. После усърдно започна да маха пласт по пласт огромния си нос, като се възхищаваше на умението и артистичността, с която е създадена такава уродливост. Беше им казал, че ще бие на очи. Експертите отговориха, че по този начин никой няма да запомни нищо друго.

Махна и последния слой и отдолу се показа неговият аристократичен нос — изглеждаше смешен в средата на такова лице. После се залови с набразденото чело, което дори се мърдаше, докато се мръщеше. С изчезването на всяка бръчка се връщаха и годините. Дойде ред на увисналите червени бузи и накрая на увисналата двойна гуша. Швейцарските банкери биха се изненадали да видят колко бързо изчезнаха неизличимите числа на ръката му, като ги изтри енергично с пемза. Още веднъж се разгледа в огледалото. Късата посивяла коса скоро щеше да израсне. Когато отрязаха косата му и намазаха цялата му глава с гъстата, прилична на кал смес, той разбра как се чувства ирландец, намазан с катран и овалян в пера. Малко по-късно стоеше под топлия душ и масажираше здраво с пръсти корените на косата си. Черна лепкава вода струеше по лицето и тялото му и накрая изтичаше в канала. След половин бутилка шампоан косата му възвърна нормалния си цвят, но той знаеше, че ще мине доста време, преди да престане да изглежда като сержант от Американския военноморски флот.

В единия ъгъл на стаята лежаха дългото торбесто палто, лъскавият безформен костюм, черната връзка, замърсената бяла риза, вълнените ръкавици и израелският паспорт. Часове наред подготвяно — и всичко захвърлено за минути. Трябваше да изгори тези неща, но ги остави на купчина. Върна се в стаята и се опъна на леглото като доволна котка.

Гърбът още го болеше от навеждането и прегърбването. Той се изправи, после докосна пръстите на краката си и изпъна ръце високо над главата си. Петдесет пъти. Почина една минута и направи петдесет лицеви опори.

Пак влезе в банята и взе втори душ — студен. Започваше отново да се чувства човешко същество. После се облече в изгладена кремава копринена риза и нов двуреден костюм.

Преди да проведе един телефонен разговор с Лондон и още два с Москва, той поръча вечеря в стаята си, за да не го види никой — нямаше желание да обяснява защо мъжът, наел стаята в хотела, беше с тридесет години по-стар от този, който ядеше сам в стаята си. Нахвърли се върху бифтека и жадно изгълта виното.

Погледна шарената торбичка, но не изпита желание да завърши с един ликьорен швейцарски бонбон. Още веднъж го разгневи мисълта за англичанина, който го бе победил.

После погледът му се спря върху малкия кожен куфар, който лежеше на пода до леглото. Той го отвори и извади копието на иконата, което Заборски му бе поръчал да носи винаги у себе си, за да няма съмнение, когато попадне на оригиналната „Св. Георги и змея“.

Малко след единадесет включи вечерните новини. Нямаха снимка на заподозряното лице, а само на онзи глупав шофьор на таксито, който караше толкова бавно, че това му струваше живота, също и на красивата германка, която се опита да се съпротивлява. Беше покъртително как с един силен удар счупи врата й. Телевизионният говорител съобщи, че полицията търси неизвестен англичанин. Романов се усмихна при мисълта, че полицията търси Скот, докато той самият яде бифтек в луксозен хотел. Швейцарската полиция не разполагаше със снимка на убиеца, но Романов не се нуждаеше от такава. Никога нямаше да забрави това лице. Във всеки случай връзката в Англия само в един телефонен разговор му беше казала много повече за капитан Скот, отколкото швейцарската полиция можеше да се надява да открие за цяла седмица.

Когато Романов се информира за подробностите от военната кариера на Скот и наградите му за храброст, той реши, че ще е удоволствие да убие такъв мъж.



Адам лежеше неподвижно на неудобното късо легло и се опитваше да разгадае смисъла на всичките малки парчета, които образуваха черната картинна мозайка. Ако Гьоринг беше оставил картината на баща му под псевдоним Емануел Розенбаум, то тогава в действителност Емануел Розенбаум не съществуваше. Но той наистина съществуваше: дори бе убил двама души при опитите си да се добере до Царската икона. Адам се пресегна, запали нощната лампа и извади малкия пакет от джоба на шлифера си. Внимателно го разви и вдигна иконата към светлината. Свети Георги се взираше в него — вече не изглеждаше така великолепен, а като че ли обвиняващ. Адам би дал иконата на Розенбаум, ако това би спасило живота на Хайди.

До полунощ Адам реши какво трябва да прави, но не мръдна от малката стая до три часа и няколко минути. Тогава се надигна тихо от леглото, отвори, провери коридора, заключи безшумно вратата зад себе си и се запромъква надолу по стълбите. Стигна долното стъпало, изчака и се ослуша. Нощният портиер беше оклюмал пред телевизора, който бръмчеше неясно и монотонно. В центъра на екрана се виждаше сребриста точка. Трябваха му почти две минути да стигне входа, като само веднъж стъпи върху скърцаща дъска, но хъркането на портиера бе достатъчно силно да заглуши този шум. Адам излезе, огледа улицата в двете посоки, но не забеляза никакво движение. Нямаше да ходи далече, така че тръгна съвсем бавно в сенките на оградите. Стигна ъгъла и видя, че това, което търси, все още е на стотина метра.

Не се виждаше никой и той бързо се отправи към телефонната будка. Пусна монета от двадесет сантима и зачака.

— Est-ce-que je peux? — каза телефонистката.

Адам промълви само една дума:

— Международен.

Момент по-късно друг глас зададе същия въпрос на английски.

— Искам да проведа разговор с Лондон за сметка на повиканото лице — каза твърдо Адам. Нямаше желание да повтаря.

— Да — каза гласът. — Как се казвате?

— Джордж Громър — отговори Адам.

— От кой номер се обаждате?

— Женева 271982. — Той размени последните три цифри, защото мислеше, че полицията вероятно ще подслушва всички разговори с Англия тази вечер. После каза на момичето искания номер в Лондон.

— Бихте ли почакали момент, моля?

— Да — каза Адам и отново провери улицата в двете посоки. Само една необичайно подранила кола мина покрай него. Той остана абсолютно неподвижен в ъгъла на кабината.

Чуваше как правеха връзките. „Моля те, събуди се“ — мърдаха устните му. Накрая звъненето спря и Адам чу познатият глас да пита:

— Кой е? — Лорънс беше раздразнен, но напълно разсънен.

— Ще приемете ли разговор за ваша сметка от господин Джордж Громър в Женева?

— Джордж Громър? Лорд Громър, управителят на „Банк ъв Инг…“?! Да, приемам — каза Лорънс.

— Аз съм, приятелю — каза Адам.

— Слава богу. Къде си?

— Още съм в Женева, но не съм сигурен дали ще повярваш на всичко, което ще ти кажа. Докато чакахме да се качим на самолета за вкъщи, един мъж вмъкна Хайди в таксито и по-късно я уби, преди да мога да ги настигна. Бедата е, че швейцарската полиция смята мен за убиеца.

— Отпусни се, Адам. Знам за това. Даваха го по вечерните новини и полицията вече идва да ме разпитва. Изглежда, братът на Хайди те е идентифицирал.

— Какво искаш да кажеш с „идентифицирал“? Не съм го направил аз. Знае, че не бих могъл. Не бях аз, а един мъж на име Розенбаум, Лорънс.

— Розенбаум? Адам, кой е Розенбаум?

Адам се опита да говори по-спокойно:

— Хайди и аз дойдохме тази сутрин в Женева да приберем от една швейцарска банка подарък, който татко ми остави в завещанието си. Оказа се икона. После се върнахме на летището и този Розенбаум отвлече Хайди, като мислеше, че иконата е у нея. Това нямаше никакъв смисъл, защото проклетата икона струва само двадесет хиляди лири.

— Икона? — каза Лорънс.

— Да, една икона на „Свети Георги и змея“ — каза Адам. — Това не е важно, важното е, че…

— Слушай сега, и то внимателно — прекъсна го Лорънс, — защото няма да повтарям. Скрий се до сутринта и се предай в нашето консулство. Гледай да стигнеш сам, а аз ще уредя консулът да те очаква. Не пристигай преди единадесет, защото Лондон е с един час по-назад от Женева и ми е ценна всяка минута за уреждане на нещата и за добрата организация на персонала в консулството.

Адам откри, че се усмихва за първи път от дванадесет часа.

— Взе ли убиецът каквото търсеше? — попита Лорънс.

— Не, не взе иконата — каза Адам, — взе само шоколадовите бонбони за майка ми…

— Слава богу! И избягвай швейцарската полиция, защото са убедени, че ти си убил Хайди.

— Но… — започна Адам.

— Без обяснения. Просто бъди в единадесет в консулството. А сега по-добре затвори — каза Лорънс. — Единадесет, не закъснявай!

— Добре — каза Адам. — И… — Но телефонът само бръмчеше продължително.

Слава богу, че го имаше Лорънс — едновремешния Лорънс, който не задаваше въпроси, защото вече знаеше отговорите. Господи, в какво се беше замесил?

Адам пак провери улицата. Все още не се виждаше никой. Той бързо и крадешком измина двестате метра до хотела. Входната врата беше пак отключена, портиерът спеше, телевизионният екран още бръмчеше слабо, сребристата точка си беше на мястото.

В четири и пет Адам беше в леглото си. Но не заспа. Розенбаум, Хайди, таксиметровият шофьор, руският джентълмен в „Сотби“. Толкова много парчета от мозайката, но никое не идваше на мястото си.

Но най-много от всичко го тревожеше разговорът с Лорънс — едновремешният Лорънс?



Двамата полицаи пристигнаха в хотел „Монарх“ в седем и двадесет сутринта. Бяха уморени, недоволни и гладни. От полунощ насам бяха посетили четиридесет и три хотела в западната част на града, но никъде нямаха успех. Бяха проверили над хиляда регистрационни карти и събудили седем невинни англичани, които изобщо не отговаряха на описанието на Адам Скот.

В осем дежурството им свършваше и можеха да си отидат вкъщи при жените и закуските, но трябваше да проверят още три хотела преди десет часа. Щом ги видя да влизат във фоайето, собственичката излезе от вътрешния офис и се заклатушка възможно най-бързо към тях. Тя ненавиждаше полицията и беше склонна да вярва на всеки, който й кажеше, че тези швейцарски свине са по-лоши и от немските. Миналата година два пъти я бяха глобили и веднъж дори я заплашиха със затвор за това, че е пропуснала да регистрира всеки гост на хотела. Знаеше, че ако я хванат още веднъж, ще й вземат разрешителното, а с това и прехраната. Тя започна бавно да си припомня кой се беше настанил предната вечер. Осем души се бяха регистрирали, но само двама платиха в брой — един англичанин, който едва си отваряше устата, господин Пембъртън, поне така се записа в картата, и Морис, който винаги се появяваше с различно момиче, когато идваше в Женева. Тя беше унищожила картите и на двамата и беше прибрала парите в джоба си. Морис и момичето си тръгнаха към седем и тя беше оправила вече леглото им, но англичанинът все още спеше в стаята си.

— Налага се да проверим регистрационните карти за снощи, мадам.

— Разбира се, мосю — отговори тя с топла усмивка и събра останалите шест карти: двама французи, един италианец, двама сънародници от Цюрих и един от Базел.

— Отсядал ли е снощи англичанин?

— Не — каза твърдо съдържателката. — Не съм имала англичанин — добави тя услужливо — поне от един месец. Искате ли да видите картите от последната седмица?

— Няма да е необходимо — каза полицаят.

Съдържателката въздъхна с облекчение.

— Трябва да проверим свободните стаи. Виждам, че по документи имате дванадесет — продължи полицаят, — така че шест трябва да са празни.

— Никого няма в тях — каза съдържателката. — Вече ги проверих сутринта.

— Трябва да видим лично — настоя другият полицай.

Съдържателката взе резервните ключове, заклатушка се към стълбите и започна да ги изкачва, като че бяха билото на Еверест. Отвори пета, седма, девета, десета и единадесета стая. Спалнята на Морис беше оправена минута след като той напусна, но възрастната жена знаеше, че ще загуби разрешителното си в момента, когато влязат в дванадесета. Едва се сдържа да не почука на вратата, преди да превърти ключа. Двамата полицаи влязоха напред, а тя остана в коридора в случай на някакви неприятности. Не за първи път през този ден проклинаше добросъвестността на швейцарската полиция.

— Благодаря, мадам — каза първият полицай, когато излезе в коридора. — Извинете за безпокойството.

Двамата полицаи отметнаха хотела в списъка си и съдържателката влезе озадачена в стая номер дванадесет. Леглото не беше бутвано, сякаш че никой не бе спал в него; нямаше признаци някой да е прекарал нощта тук. Тя призова уморената си памет. Не беше пила много предната вечер. Докосна петдесетте франка в джоба си, сякаш да се увери в спомените си, и промърмори:

— Къде ли се е дянал?

Адам вече цял час се свиваше зад един изоставен вагон в товарната разпределителна гара, само на неколкостотин метра от хотела. Можеше свободно да наблюдава и в двете посоки. Виждаше как тръгналите на работа швейцарци се трупат за всеки влак. Към осем и двадесет реши, че навалицата е най-голяма. Провери дали иконата е на мястото си и напусна убежището си, за да се присъедини към тълпата пътуващи за работа. Спря на будката да си купи вестник. Единственият английски вестник, който се продаваше по това време сутринта, беше „Хералд Трибюн“. Лондонските вестници пристигаха с първия самолет, но Адам беше видял как „Хералд Трибюн“ пристига с влака от Париж. Преди отново да се влее в забързаната тълпа, той купи още две неща от вестникарската будка: карта на Женева и един голям шоколад „Нестле“.

Все още имаше много време, преди да се представи в консулството. Той погледна картата и се увери, че вече може да види сградата, която беше набелязал за следващо убежище. Тръгна към нея, като се стараеше винаги да е сред повече хора. Стигна до площада и продължи под навеса на един магазин, като избра най-дългия път. Вървеше близо до стената и избягваше откритите пространства. Отне му доста време, но преценката му беше безпогрешна. Стигна входа точно когато стотици богомолци излизаха от сутрешната служба.

Влезе вътре и се почувства в безопасност. „Нотр Дам“ беше главната католическа църква в града. Адам бързо се ориентира. Отправи се по страничната пътека към параклиса на Дева Мария, пусна няколко монети в една кутия за помощи, запали свещ и я сложи на свободната стойка под статуята на Божията майка. Падна на колене, но не затвори очи. Отдавна не беше праведен католик — не вярваше в Бога, освен когато беше болен, уплашен или пък летеше със самолет. След двадесетина минути със съжаление забеляза, че в катедралата са останали само шепа хора. Няколко възрастни дами в черно бяха седнали отпред на пейките, прехвърляха молитвените си броеници и монотонно пееха: „Ave Maria, gratia plena, Domine teum, Benedicta…“. Няколко туристи извиваха вратове нагоре и се възхищаваха на прекрасния купол.

Адам се надигна бавно, но очите му шареха навсякъде. Изпъна крака и тръгна към една изповедалня, закрита отчасти зад някаква колона. Малък знак на дървената стена показваше, че изповедалнята не се използва. Адам се вмъкна вътре, седна и дръпна завесата.

Първо извади от джоба на шлифера си „Хералд Трибюн“, а после шоколада. Разкъса сребристия станиол и отхапа лакомо. Започна да търси статията. Само една-две от новините на първа страница се отнасяха за Англия — повечето от статиите бяха посветени на събитията в Америка.

„Високо ли е все още съотношението 1 лира за 2,80 долара?“ — питаше едно заглавие. Погледът на Адам пробяга по по-малките заглавия и най-сетне откри търсената колона. Беше в левия долен ъгъл: „Англичанин търсен за убийството на немско момиче и таксиметров шофьор“. Адам зачете и се разтрепери, като откри, че знаят името му: „Капитан Адам Скот, наскоро прекратил службата си в Кралския Уесекски полк, се търси за… продължава на петнадесета страница“. Адам започна да отгръща големите страници. Не беше лесно в ограниченото пространство на изповедалнята. — „… разпитът от Женевската полиция във връзка със…“

— Au nom du Pere, du Fils et du Saint Esprit.9

Адам погледна стреснато нагоре и насмалко да се втурне навън. Но навикът от детството му помогна и той автоматично каза:

— Отче, благослови ме, защото съгреших и искам да се изповядам.

— Добре, синко, какъв е грехът ти? — попита свещеникът на чист английски със съвсем лек акцент.

Адам размисли бързо — свещеникът не биваше да се досети кой е той. Погледна през пролуката в завесата и обезпокоен видя двама полицаи да разпитват друг свещеник до западната врата. Дръпна плътно завесата и започна с единствения акцент, който имитираше убедително:

— Аз съм от Дъблин, отче, и снощи се запознах случайно с едно момиче в бара и я заведох в хотела ми.

— Да, синко.

— Е, едно нещо води към друго, отче.

— Какво друго, сине мой?

— Заведох я в стаята си.

— Да, сине мой.

— И тя започна да се съблича.

— И какво се случи после?

— Започна да ме съблича.

— Опита ли се да устоиш, сине мой?

— Да, отче, но ставаше все по-трудно.

— Имаше ли сношение? — попита свещеникът.

— Грешен съм, отче. Не можах да се въздържа. Тя беше толкова красива — добави Адам.

— Имаше ли намерение да се ожениш за момичето, сине мой?

— О, не, отче. Вече съм женен и имам две прекрасни деца, Сиймас и Морийн.

— Трябва завинаги да забравиш тази нощ.

— Бих искал, отче.

— Случвало ли се е и преди?

— Не, отче, за първи път съм в чужбина сам.

— Тогава нека ти е за урок, сине мой, и дано Бог намери милост да ти прости този отвратителен грях, а сега се покай.

— Господи…

Когато Адам свърши, свещеникът опрости греха му и му нареди десет дни да чете за покаяние по три молитви — сутрин, обед и вечер.

— И още нещо.

— Да, отче.

— Ще кажеш всичко на жена си веднага щом се върнеш в Ирландия, иначе не се надявай на изкупление. Трябва да ми обещаеш, сине мой.

— Когато видя жена си, ще й кажа за всичко, случило се през тази нощ, отче — обеща Адам, като отново погледна през завесата. Полицаите не се виждаха никъде.

— Добре, и продължавай да се молиш на Дева Мария да те пази от дяволски изкушения.

Адам сгъна вестника, мушна го в шлифера си, излезе от малката изповедалня и седна на една от крайните пейки. Сниши глава и зашепна „Отче наш“, като отвори картата на Женева и започна да изучава разположението на улиците. Когато стигна до „… и не въведи нас в изкушение…“, вече бе намерил на картата британското консулство от другата страна на голям озеленен площад. Прецени, че е само на миля от катедралата, но от безопасността го отделяха седем улици и един мост. Той се върна при параклиса на Дева Мария. Погледна часовника си. Беше твърде рано да напуска катедралата, така че остана още тридесет минути, подпрял глава с ръцете си, като отново и отново минаваше мислено по маршрута. Наблюдаваше как развеждат група туристи из катедралата. Не ги изпускаше от очи, докато се приближаваха все повече и повече до голямата врата в западната част на страничния църковен кораб. Трябваше да улучи времето абсолютно точно.

Адам рязко стана, тръгна бързо по страничната пътека и стигна портала само на метър зад групата туристи. Те го закриваха по пътя към площада. Адам се вмъкна под навеса на един магазин и обиколи трите страни на площада, за да избегне дежурния полицай в северния ъгъл. Когато светна зелено, той пресече и се отправи по някаква еднопосочна улица. Вървеше от вътрешната страна на тротоара, защото знаеше, че ще трябва да завие наляво. Двама униформени полицаи излязоха иззад ъгъла и тръгнаха право към него. Той влезе бързо в първия магазин и обърна гръб към тротоара.

— Bonjuir, monsieur — каза младата дама на Адам. — Vous desirez quelque chose?10

Адам се огледа. Навсякъде около него стояха гъвкави манекени в кюлоти, сутиени и жартиери с дълги черни чорапи.

— Търся подарък за съпругата си.

Момичето се усмихна:

— Може би комбинезон? — предложи тя.

— Да — каза Адам, — точно комбинезон искам. Имате ли във вишнево? — Той се извърна и видя как полицаите бавно отминаха.

— Да, мисля, че има, но ще трябва да проверя в склада.

Дълго преди тя да донесе искания комбинезон, Адам беше стигнал следващата улица. Няколко минути нямаше изненади и когато му останаха само двеста метра, сърцето му биеше силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите. На последния ъгъл се виждаше само един полицай, и то, изглежда, регулировчик, пък и Адам трябваше да върви с гръб към него. Най-сетне стигна зеления площад, отбелязан на картата като малка зелена точица. От другата страна на улицата забеляза националния флаг на Великобритания, закачен над една синя врата.

Навремето в Малайската джунгла сержантът често му казваше никога да не пробягва последните няколко крачки, особено ако е на открито. Той пресече платното и застана в края на малкия парк, само на петдесет метра от спасението. Един полицай патрулираше безцелно по улицата, но Адам предположи, че това е заради няколкото съседни консулства, и внимателно започна да го наблюдава. За две минути полицаят стигаше до края и после се обръщаше да продължи безгрижната си разходка. Адам се сви зад едно дърво в ъгъла на малкия парк и избра друго отсреща, само на няколко крачки от вратата на консулството, където можеше да се прикрие от идващия полицай.

Прецени, че ако върви с такава скорост, че да не привлича вниманието, ще измине последните тридесет метра за по-малко от десет секунди. Изчака полицаят да стигне крайната си точка.

Отново провери вратата на консулството и успокоен видя как едно момиче влиза, а после на улицата излезе човек с куфарче. Изглежда, че нямаше пазач, защото вратата остана полуотворена. Той погледна към еркерния прозорец на първия етаж и успя да види двама мъже да се взират нетърпеливо към парка, сякаш очакваха някой да дойде. Лорънс беше успял. Само след минути щеше да е в безопасност. Щом часовникът на катедралата удари единадесет, Адам вдигна яката на шлифера си и тръгна. На полицая му оставаха няколко крачки до последната точка, но все още вървеше в противоположната посока. Адам тръгна през улицата с отмерена стъпка. На средата, точно на трамвайните релси, трябваше да спре и да пропусне една кола. Полицаят се обърна и започна да се връща.

Няколко секунди Адам остана неподвижен насред широката улица, вгледан в дървото, което бе избрал за прикритие, в случай че полицаят се обърне, преди да е стигнал входа. После се отправи с уверена крачка към британското консулство. Внезапно пред него се изпречи висок мъж с атлетично телосложение и щръкнала руса коса.

Ако не бяха очите му, Адам никога нямаше да го познае.

Загрузка...