Опасно наследство

Двадесет и втора глава

Кремъл, Москва 19 юни 1966

Леонид Илич Брежнев влезе в стаята толкова бързо, че останалите четирима от Съвета по отбраната едва успяха да станат. Лицата им бяха както винаги мрачни и непоколебими — за разлика от западните политици, които се държаха така само при публичните си изяви.

Генералният секретар зае мястото си начело на масата и кимна на колегите си да седнат.

За последен път вътрешният кворум на Съвета по отбраната се беше събирал така спешно само за един час по молба на Хрушчов, който се бе надявал да получи подкрепа за авантюрата в Куба. Брежнев никога нямаше да забрави как предшественикът му избухна в сълзи, без да може да се овладее, защото го принудиха да нареди на съветските кораби да се върнат. От този момент Брежнев знаеше, че е въпрос само на време той да наследи Хрушчов като лидер на комунистическия свят.

Сега обаче той нямаше намерение да избухва в плач. От дясната му страна седеше маршал Малиновски, министър на отбраната; вляво — Андрей Громико, младият външен министър. След това идваше началникът на Генералния щаб — маршал Захаров и до него Заборски. Дори от начина, по който бяха седнали, бе очевидно, че Брежнев е недоволен от председателя на КГБ.

Той вдигна очи и се вгледа в голямата картина в маслени бои, на която бе изобразен Ленин по време на един от първите военни паради на Червения площад. Откакто тази картина бе изчезнала от Третяковската галерия през 1950 година, никой друг не я беше виждал, освен членовете на Политбюро.

„Само ако Ленин бе разбрал, че иконата е фалшификат“ — разсъждаваше Брежнев… И все пак, въпреки че в миналото бе традиция за руснаците да обвиняват мъртвите за всеки неуспех, Брежнев знаеше, че Владимир Илич Ленин не подлежи на критика. Трябваше да си намери изкупителна жертва измежду живите. Погледът му се спря на Заборски.

— Вашият доклад, другарю председател.

Заборски взе една папка, въпреки че знаеше съдържанието й почти наизуст.

— Планът за откриването на царската икона бе изпълнен образцово — започна той. — Англичанинът Адам Скот бе заловен и по-късно… „разпитан“ лично от другаря доктор Ставински в нашето посолство в Париж, но не ни насочи къде можем да намерим иконата. Стана ясно, че той е професионален агент на Запада. След три часа разпитът бил прекъснат за малко. Точно по това време затворникът успял да избяга.

— Успял — натърти Брежнев.

Точно както бе учил и подчинените си през годините, председателят на КГБ не направи опит да отговори.

— Нима не осъзнавате — продължи генералният секретар, — че в ръцете ни беше възможността да превърнем в наша база за ракети с малък обсег територията, която американците използват за своята система за ранно предупреждение? Ако си бяхме върнали иконата, щеше да е възможно да разположим тези ракети по граница, която е само на осемстотин километра от Сиатъл и на две хиляди километра от Чикаго. Така не само щяхме да обезсмислим тяхната система за ранно предупреждение, но в голяма степен щяхме да увеличим възможностите си да засечем каквато и да е вражеска ракета, докато те щяха да са все още на хиляди километри от най-близката ни граница.

Федералният секретар изчака, за да види дали председателят на КГБ ще предложи някакви други обяснения, но Заборски беше забил поглед в масата пред себе си. Брежнев продължи почти шепнешком:

— И нямаше да се наложи да жертваме нито един живот, нито една ракета, танк, дори нито един куршум — защото всичко това си е наше по закон. Но ако в следващите тридесет и шест часа не успеем да открием Царската икона, никога повече няма да ни се удаде подобен шанс. Ще загубим единствената си възможност да махнем една от звездите на американското знаме.

Външният министър Громико изчака, докато се увери, че Брежнев е завършил изказването си, и се обади:

— Ако мога да запитам, другарю председател, защо е било позволено на майор Романов да продължи участието си в такава важна операция, щом е заподозрян в убийството на… — Той погледна към документите пред себе си — … сътрудничката Петрова?

— Защото, когато се изправих пред тази ситуация — отговори Заборски, като най-после вдигна очи, — ми оставаха само седем дни до крайния срок, тоест утре, и по моя преценка нямаше никой друг, който да заеме мястото на Романов в този момент…

На вратата се почука боязливо. По всички лица се изписа изненада. Министърът на отбраната беше дал специални нареждания никой да не ги безпокои.

— Влез — извика Брежнев.

Огромната врата се открехна и се появи един секретар: държеше тънък лист хартия, който трепереше и издаваше нервността му. Министърът на отбраната му махна да влезе, тъй като Брежнев не си направи труда да се обърне и да види кой е. Секретарят се приближи бързо, постави телекса на масата, обърна се и излезе почти тичешком.

Брежнев отвори бавно очилата си с рамка от черупка на костенурка и взе съобщението. Прочете телеграмата и погледна към насядалите, които чакаха с нетърпение.

— Изглежда, че един англичанин е оставил икона в Лувъра и пак си я взел тази сутрин.

Лицето на Заборски остана сякаш без кръв.

Четиримата министри около масата заговориха едновременно, но Брежнев вдигна огромната си десница. Незабавно се възцари тишина.

— Възнамерявам да доизградя плановете си върху предположението, че все още ние първи ще хванем англичанина.

Брежнев се обърна към външния си министър.

— Предупредете посланиците ни в западните страни да са готови да осведомят външните министри на съответните страни за пълните последствия от признаването на промените според договора. След това инструктирайте Анатолий Добринин във Вашингтон да поиска официална среща с държавния секретар, определена за понеделник. Същевременно искам да се уреди по-нататък среща между нашия представител в Обединените нации и У Тан.

Громико кимна, а Брежнев насочи вниманието си към началника на Генералния щаб.

— Погрижете се нашите стратегически сили във всички зони да бъдат поставени в състояние на готовност едновременно с обявяването на дипломатическата ни инициатива.

Малиновски се усмихна. Най-накрая генералният секретар се обърна към председателя на КГБ.

— Имаме ли все още запазено рекламно място в главните западни вестници?

— Да, другарю генерален секретар — отговори Заборски. — Но не съм сигурен дали ще отпечатат съобщенията във вида, приготвен от вас.

— Тогава плати на всички предварително — каза Брежнев. — Малко са тези издатели на Запад, които ще откажат цяла рекламна страница, щом парите за нея са вече в банката.

— Но ако не намерим иконата… — започна председателят на КГБ.

— Тогава последното ви задължение като председател на Държавна сигурност ще бъде да оттеглите всички реклами — каза генералният секретар на Комунистическата партия.

Двадесет и трета глава

Адам отвори прозореца на колата и в нея веднага нахлу топъл летен въздух. Беше решил да избегне главния път до Кале и да се движи по шосе номер едно към Булон. Все още считаше за възможно Романов и неговите хора да наблюдават всяко пристанище по Ламанша, въпреки че се съмняваше дали Лорънс, или американците знаят, че е избягал.

След като се измъкна от предградията на френската столица, вече беше сигурен, че ще може да се придвижва по-нататък средно със седемдесет километра в час. Само не беше предвидил, че ще попадне на колона от стотина колоездачи, които се клатеха пред него с пъстрите си екипи в червено, зелено, синьо, черно и златисто. Докато ги задминаваше, Адам провери внимателно, че се движат средно с около четиридесет километра в час.

Беше следил подготовката за предстоящите състезания за Световната купа във Великобритания и успя да различи националните екипи на Франция, Германия, Италия и дори Португалия. Натисна продължително клаксона, когато мина покрай четирима състезатели, които бяха с първата група — бяха облечени в тениски в червено, бяло и синьо, а колата на британския отбор се движеше точно пред тях. След малко задмина и водачите и вече можеше да включи на четвърта скорост.

Пусна радиото и не след дълго успя да намери станцията на Би Би Си за Англия. За първи път от дни наред слушаше новините на английски. Обичайните репортажи за продължителни стачки, висока инфлация и за шансовете на Англия след подновения втори мач по крикет — всичко това го накара да се почувства вече у дома… и изведнъж за малко да изскочи от пътя и да се блъсне в едно дърво.

Говорителят монотонно съобщи, че млад пилот от Кралските военновъздушни сили е намерен мъртъв на полето до шосето Оксер — Дижон, след като самолетът му е катастрофирал при загадъчни обстоятелства.

До този момент липсваха други сведения. При мисълта, че Алан Банкс е станал поредната жертва на Романов, Адам изпсува и удари с юмрук кормилото, после попипа иконата в джоба си и отново изпсува.

— Постъпваш глупаво, като ми се обаждаш, млади човече — каза старият банкер. — В момента не може да се каже, че те считат за герой тук в Съветския съюз.

— Слушай, стари човече, не ми се налага повече да бъда герой, защото може би никога вече няма да се върна в Съветския съюз.

— Внимавай, Майка Русия има много дълги ръце.

— Поради предвидливостта на дядо ми мога да си позволя да ги отрежа — каза мъжът и докосна златния медальон, който носеше под ризата си. — Искам само да съм сигурен, че няма да им кажеш къде държа ножиците.

— Защо да мълча? — попита Посконов.

— Защото, ако не успея да взема иконата през следващите двадесет и четири часа, ще ти звънна отново, за да те запозная в подробности как можеш да получиш на ръка доста повече злато, отколкото ще ти дадат твоите предишни работодатели.

Банкерът се въздържа от коментар.

Секретарят на посолството нахлу в стаята, без да почука.

— Казах ви да не ме прекъсвате — извика Романов, като закри с ръка слушалката.

— Засякохме Скот.

Романов затвори бързо телефона. В Москва старият руски банкер прослуша отново записа на разговора, усмихна се на думите на Романов и стигна до заключението, че няма друг избор, освен да си резервира полет до Женева.

— Робин?

— Ординарец! Докъде стигна?

— Тъкмо напуснах Париж и съм на път за вкъщи — каза Адам. — Придържаш ли се към разписанието, което уточни в автобуса?

— Разбира се. Защо, все още ли толкова горещо желаеш да прекараш нощта с мен?

— Разбира се — имитира я Адам. — Но кога се връщаш вкъщи?

— Оркестърът ще вземе ферибота от Дюнкерк довечера в шест и тридесет. Можеш ли да се качиш с нас?

— Не — каза Адам. — Трябва да се върна по друг маршрут. Но, Робин, когато стигна в Лондон, можеш ли да ме приютиш за една нощ?

— Звучи ми като предложение, което не мога да отхвърля — каза тя и повтори адреса си, за да е сигурна, че той успява да го запише. — Кога да те чакам?

— Около полунощ довечера.

— Винаги ли информираш момичетата така подробно?

Младият офицер от КГБ, който стоеше в съседната кабина, успя да чуе по-голямата част от разговора. Усмихна се, като си припомни думите на майор Романов: „Който ми донесе Царската икона, няма защо да се бои за бъдещето си в КГБ“.

Адам се върна в колата и продължи, докато стигна предградията на Буве, където реши да спре и да обядва набързо в едно крайпътно заведение.

Според разписанието, което беше взел от гишето на „Херц“, фериботът, който искаше да вземе, тръгваше от Булон в три следобед, така че можеше да успее, дори щеше да му остане около час свободно време.

Той седеше в едно сепаре до прозореца и се наслаждаваше на храната, която във всяка английска кръчма биха нарекли „обед на орач“. С всяка следваща хапка се уверяваше, че френските орачи изискват много по-висококачествена храна, отколкото е стандартът на който и да е английски земеделец.

Докато чакаше да му донесат кафето, Адам извади документите на Албърт Томкинс от вътрешния си джоб и започна да ги разглежда внимателно. С интерес откри точно колко седмици е получавал помощ за безработен.

През прозореца на кръчмата видя да преминава първият колоездач. Атлетът напрягаше мускули, твърдо решен да бъде в групата на водачите. Докато останалите се стремяха един след друг през Буве, Адам се развесели от мисълта, че всички до един превишават скоростта. При вида на състезателите си припомни, че трябва да се яви на последния си медицински преглед за постъпване във Външно министерство утре следобед.

Романов прочете кодираното съобщение още веднъж: „Скот се връща в Женева. Проверява немското момиче и банка“.

Вдигна погледа си към старши офицера от КГБ, който му беше връчил съобщението.

— Да не би Ментор да ме мисли за наивен? — каза Романов на колегата си от Париж. — Вече знаем от нашия агент в Амстердам, че той сега е на път към френското крайбрежие.

— Тогава защо Ментор ще иска да ви изпраща в противоположна посока?

— Защото сигурно той е човекът, който осведомява и американците — каза хладно Романов и се обърна към полковника, който стоеше до него: — Знаем, че няма да тръгне от Дюнкерк. Тогава какви други възможности остават?

— Шербург, Хавър, Диел, Булон или Кале — отговори полковникът, като погледна към картата върху масата. — Мога да се обзаложа, че ще е Кале.

— За нещастие — каза Романов — капитан Скот не е толкова прост. Тъй като магистралата води директно към Кале, капитанът ще очаква да сме завардили тази част от маршрута. Мисля, че нашият приятел ще опита първо от Булон или Диел.

Той провери разписанието, с което го бе снабдил вторият секретар.

— Първият ферибот, който би могъл да хване, тръгва от Булон за Дувър в три, а после в пет има от Диел за Нюхейвън.

Романов провери също Кале и Хавър.

— Добре, фериботът от Кале е тръгнал днес в дванадесет и тъй като той се обади на момичето след дванадесет, няма как да е хванал него. От Хавър тръгва чак довечера в седем и петнадесет, но той няма да рискува да тръгне толкова късно. Предполагам, че ще стигнем, полковник, и мисля, че капитан Скот ще падне още веднъж в ръцете ни.

Адам излезе от relais routier57 и само след минути започна да застига състезаващите се колоездачи по пътя към Абервил. Мислите му се върнаха към Романов. Подозираше, че агентите му са добре разположени по летищата, гарите и шосетата. Но дори и КГБ не можеше да бъде на петдесет места едновременно.

След Абервил Адам пое пак по шосето за Булон, но трябваше да остане в средата на платното, за да избегне клатещите се колоездачи. Дори се наложи да натисне спирачките, когато пред него се сблъскаха и паднаха един италиански и един британски състезател. Англичанинът остана зловещо неподвижен отстрани на пътя.

Адам се почувства виновен, че не спря да помогне на сънародника си, но се страхуваше, че всяко забавяне ще му попречи да хване кораба. Забеляза напред камиончето на британския отбор, даде газ да го настигне и махна на шофьора да спре.

Мъжът зад кормилото се изненада, но спря и смъкна прозореца. Адам също спря, скочи и се затича към него.

— Едно от вашите момчета претърпя злополука на около километър назад — извика той и посочи към Париж.

— Благодаря, колега — каза шофьорът, обърна колата и потегли в обратна посока.

Адам продължи да кара умерено бързо, докато отмина всички колоездачи. После отново превключи на най-високата скорост. Видя на един пътен знак, че до Булон остават само тридесет и два километра: все още спокойно щеше да стигне за ферибота в три. Започна да си представя какво ще стане, ако успее да оцелее след понеделник. Можеше ли изобщо някога да се върне към ежедневните си занимания? Кросове в парка, срещи с комисията във Външно министерство, тренировки със старши сержанта и дори собствените му заслуги за предаването на иконата в сигурни ръце. Проблемът беше, че той още не беше решил чии ръце са сигурни.

Над него профуча един хеликоптер, приличаше на голяма зелена жаба; Адам помисли, че сега това би бил идеалният начин да се върне в Англия. С негова помощ можеше дори да стигне навреме Харли стрийт за медицинския преглед за Външно министерство.

Видя хеликоптера да обръща и да завива обратно към него. Предположи, че някъде наблизо може да има военно летище, но не си спомняше за такова от времето, когато беше в армията. Минута по-късно чу шума от перките — хеликоптерът прелетя напряко през шосето, беше се спуснал много ниско. Адам стисна кормилото толкова силно, че чак кокалчетата на ръцете му побеляха, тъй като през ума му мина една невъзможна мисъл. През това време хеликоптерът пак изви назад и този път полетя право срещу него.

Адам вдигна стъклото на колата, сви се над кормилото и се вгледа в небето. Можа да различи три силуета в кабината. Удари с юмрук кормилото, защото осъзна колко лесно е било за тях да проследят колата, записана на името на така добре познатия им човек.

Представи си триумфалната усмивка на Романов, докато хеликоптерът кръжеше отгоре.

Пред очите на Адам неочаквано изникна един пътен знак и той зави към някакво село на име Фльорвил. Вдигна деветдесет километра в час и малката кола заподскача по тесния селски път.

Хеликоптерът също зави надясно и започна да го следва.

Адам зави рязко вляво и едва избегна сблъсъка с един трактор, който излизаше от някаква току-що изорана нива. После обърна и се отправи обратно към шосето за Булон, като се мъчеше отчаяно да реши какво да предприеме. Всеки път, когато погледнеше нагоре, виждаше хеликоптера. Чувстваше се като марионетка, движена от кукловода — Романов.

Един пътен знак указваше за предстоящ нисък тунел, но Адам се отказа от мелодраматичната възможност да опита да ги принуди да катастрофират: нямаше нужда да му се напомня, че всъщност той е новакът. Тунелът беше дълъг шестдесетина метра, доста широк, но нисък, не би могъл да мине двуетажен автобус.

За миг Адам се почувства в безопасност. Натисна рязко спирачките на малкия ситроен и спря на около тридесет метра преди края на тунела. Колата почти одраска стената. Той включи фаровете и те блеснаха в тъмнината. В продължение на няколко секунди наблюдаваше как приближаващите коли намаляват скоростта, преди да се разминат с него на безопасно разстояние.

После изскочи от колата, хукна към края на тунела и се залепи до стената. Хеликоптерът бе продължил напред, но вече се връщаше, насочваше се точно към тунела. Адам го наблюдаваше как прелита над главата му и след минути пак се връща обратно.

Докато чакаше, откъм колата се появиха двама автостопаджии — приказваха си безгрижно, без да имат представа за неговите затруднения.

Той погледна отчаяно двамата млади мъже и извика:

— На стоп ли сте, момчета?

— Да — отвърнаха те почти едновременно.

Адам залитайки пресече шосето и отиде при тях.

— Добре ли сте? — попита единият, но не можа да види кой точно в тъмнината.

— Не, не съм — простичко обясни Адам. — Изпих малко повече вино на обед, а шосето е тъпкано с полиция заради колоездачното надбягване. Със сигурност ще ме хванат, ако продължа. Някой от вас може ли да кара кола?

— У мен е само канадската ми книжка — каза по-високият от младежите. — И освен това ние сме тръгнали за Париж, а колата ви е спряла в обратна посока.

— Колата е на „Херц — коли под наем“ — обясни Адам. — Взех я тази сутрин и трябва да я върна до седем вечерта. Но няма да успея в сегашното си положение.

Двамата младежи го погледнаха с недоверие.

— Ще ви дам сто франка, ако я върнете вместо мен. Разбирате, че не мога да си позволя да загубя книжката си, аз съм търговски пътник — обясни Адам.

Никой от двамата не проговори.

— Уверявам ви, че документите ми са наред — каза Адам и ги подаде на по-високия, който отиде до колата и разгледа книжката и талона на Албърт Томкинс на светлината на фаровете, а после каза нещо на приятеля си.

Адам чу перките на хеликоптера да свистят близо до входа на тунела.

— Не ни трябват стоте ви франка — каза накрая по-високият. — Искаме да ни дадете бележка, в която да обясните защо ние връщаме колата на „Херц“ в Париж вместо вас.

Адам извади писалката на полковника и малко прекалено трезво се наведе над капака на колата и написа бележката на гърба на квитанцията от „Херц“.

— Защо не дойдете в Париж с нас?

Адам се поколеба малко. Не можеха ли и те да чуят шума?

— Не. Трябва да стигна в Булон.

— Можем да ви закараме до Булон, и пак ще ни остане достатъчно време да върнем колата в Париж.

— Не, не. Много мило от ваша страна. Мога сам да се погрижа за себе си, стига да съм сигурен, че колата ще бъде върната възможно най-бързо.

Високият сви рамене, а спътникът му отвори задната врата и хвърли раниците им на седалката. Адам остана в тунела, докато те запалиха колата. Чуваше как перките забавят ритъма си: хеликоптерът сигурно се снишаваше да кацне някъде наблизо в полето.

„Тръгвайте, тръгвайте, за бога! Тръгвайте!“ — молеше се той. Колата потегли към Булон, след стотина метра обърна в една отбивка и се отправи обратно към тунела. Свирнаха му, когато минаха покрай него, и изчезнаха към Париж. Адам коленичи с облекчение и тъкмо щеше да стане и да тръгне, когато видя два силуета на входа на тунела. На фона на ясното синьо небе се очертаваха фигурите на двама високи слаби мъже. Стояха и се взираха в тунела. Адам не помръдна, молеше се да не са го забелязали.

После изведнъж единият тръгна към него, другият остана на входа. Адам знаеше, че няма надежда пак да избяга, и коленичи, проклинайки собствената си глупост. Само след секунди щяха да го видят.

— Да не губим повече ценно време, Марвин, нали видяхме, че това английско копеле тръгна обратно към Париж.

— Мислех, че… — започна другият, когото бяха нарекли Марвин.

— Остави аз да мисля. Да се връщаме в хеликоптера, преди да го изпуснем.

Марвин, който беше само на двадесетина метра от Адам, неочаквано спря, обърна се и хукна назад.

Адам остана известно време на мястото си. Студена лепкава пот изби по тялото му, когато разбра, че преследвачът му не е Романов. Ако единият от тях не го беше нарекъл „английско копеле“, той с удоволствие щеше да се предаде. Изведнъж болезнено осъзна разликата между реалност и фантазия: беше останал без приятели.

Не се помръдна, докато не чу хеликоптерът да се издига. Взря се навън и можа да види през арката на тунела как американците се отправят към Париж.

Излезе от тунела и закри с ръка очите си. Слънцето грееше много по-силно от преди. А сега — накъде? Оставаше по-малко от час до отплуването на кораба, но той вече нямаше транспорт. Не беше сигурен дали трябва да опита на автостоп, да търси автобусна спирка или просто да се отдалечи колкото е възможно от главното шосе. Непрекъснато гледаше нагоре в небето. Колко ли време още оставаше, докато стигнат колата и разберат, че вътре не е той?

Колоездачите отново започнаха да го задминават. Той продължи да върви и дори намери достатъчно сили да ободри британските състезатели, когато го задминаваха. Камиончето на британския отбор ги следваше отблизо и Адам направи знак да го вземат на стоп. За негова изненада колата спря.

Шофьорът смъкна стъклото и попита:

— Не бяхте ли вие човекът, който ме спря преди в Абервил?

— Точно така — каза Адам. — Оправи ли се момчето?

— Не, почива си отзад. Има разтегнато сухожилие. Какво стана с колата ви?

— Счупи се и я оставих на около километър назад — каза Адам като сви философски рамене.

— Лош късмет. Мога ли да те закарам? — попита мъжът. — На този етап отивам само до Булон, но скачай вътре, ако те устройва.

— Благодаря — каза Адам с облекчението на брадат битник, попаднал на единствения човек, пожелал да спре и да го вземе.

Шофьорът се пресегна и му отвори вратата.

Преди да се качи, Адам заслони очите си и погледна още веднъж към небето. Хеликоптерът не се забелязваше, но въпреки това Адам знаеше, че не след дълго ще се върне. Американците скоро щяха да разберат, че има само едно място, където е могла да стане размяната.

— Казвам се Боб — каза облеченият в анцуг шофьор и му подаде ръка. — Аз съм менажерът на британския отбор.

— Аз съм Адам.

Ръкуваха се сърдечно.

— За къде пътуваш?

— За Булон — каза Адам. — И с малко късмет мога да хвана кораба в три часа.

— Трябва да сме там към два и тридесет — каза Боб, — защото следобедният етап започва в три.

— Вашият състезател ще може ли да кара? — попита Адам като посочи зад рамото си.

— Не, той няма повече да участва в това състезание — каза менажерът. — Разтегнал си е сухожилието на крака и ще са нужни, както обикновено, няколко седмици, докато оздравее. Ще трябва да го оставя в Булон и аз смятам да завърша последния етап. Случайно да караш колело?

— Не — каза Адам. — Справям се малко, но не съм въртял педали, откакто сестра ми счупи семейното ни колело.

— Все още имаме шансове за бронза — каза Боб, когато задминаха британските състезатели.

Адам им пожела успех с вдигнати палци и после погледна през рамо към задното стъкло. Успокои се, като видя, че хеликоптерът не се появява на хоризонта.

Колата навлезе в предградията на Булон. Боб го закара до самото пристанище.

— Пожелавам ви да вземете бронзовия медал — каза Адам, като скочи от камиончето. — Благодаря много и успех през следващия пробег.

Погледна часовника си: оставаха двадесет минути до заминаването на кораба. Чудеше се дали не е доста много. Отиде до касата и изчака малко, а после си купи пътнически билет. Не преставаше да се оглежда дали някой не го наблюдава, но никой не проявяваше интерес към него. След като купи билета си, той се отправи към кораба и тъкмо започна да свири с уста някаква не особено мелодична версия на „Вчера“, когато в далечината се появи една черна точка. Нямаше как да сбърка — само звукът му беше достатъчен.

Адам погледна към мостчето, което водеше към палубата на кораба, само на няколко метра от него, а после пак видя как точката в небето става все по-голяма. Погледна часовника си: корабът трябваше да тръгне след дванадесет минути — съвсем достатъчно време, за да могат преследвачите му да приземят хеликоптера и да се качат на борда. Ако той се качи и американците го последват, няма начин да не го открият. Но ако американците се качат на кораба, а той остане на брега, би имал достатъчно време да стигне до Диел, преди да е отплувал следващият ферибот.

Адам бързо затича обратно към огромната тълпа, която чакаше старта на новия пробег от състезанието по колоездене на шосе.

През това време хеликоптерът се стрелна отгоре и започна да кръжи като керкенез, който търси мишка.

— Нали каза, че много бързаш да хванеш кораба? — Адам се обърна със свити юмруци, но се озова лице в лице с менажера на британския отбор, който сега беше облечен в състезателен екип.

— Промених намеренията си.

— Имаш ли нещо против да закараш нашата камионетка до следващия пункт? — попита Боб с надежда.

— Къде е той? — попита Адам.

— Дюнкерк — каза менажерът.

Адам опита да си спомни по кое време отплава корабът на Робин.

— Six minutes58 — чу се глас по високоговорителя.

— Окей — каза Адам.

— Добре — каза менажерът. — Последвай ме.

Адам изтича след него към камиона.

— Quatre minutes59 — чу ясно Адам, докато Боб отключи камионетката и му подаде ключовете.

Адам погледна към кораба. Двамата американци излизаха от билетната каса.

— Deux minutes.60

Адам скочи на шофьорското място, погледна пак към кораба и видя как Марвин и колегата му се отправят към мостика.

— Une minute.61

— Само закарай колата до Дюнкерк и остави ключовете в британския контролно-пропускателен пункт. Ще се видим, като пристигнем там.

— Успех — каза Адам.

— Благодаря — каза Боб и изтича на стартовата линия при съотборниците си, които държаха нетърпеливо колелото му.

— Trente secondes.62

Адам видя как мостчето на кораба се вдига точно когато стартерът вдигна пистолета си.

— Готови… Старт!

Корабната сирена изсвири провлачено и двамата американци заминаваха за Дувър. След секунда изстрелът даде начало на колоездачното състезание, а Адам включи на втора скорост и се отправи към Дюнкерк.

Двадесет и четвърта глава

Адам седеше в малкото кафене на пристанището и чакаше да се появи автобусът. Беше оставил колата на контролно-пропускателния пункт и вече бе готов да се качи на кораба, но искаше да се увери, че Робин ще пристигне.

Автобусът се появи на пристанището десет минути преди тръгването на кораба, Робин слезе и Адам я поздрави.

— Не можеш да се отделиш от мен, нали? — каза тя.

Адам избухна в смях и почти я прегърна.

— Хубаво е, че те виждам — каза той.

— Мислех, че се връщаш в Англия по някакъв тайнствен маршрут — с разузнавателна ракета или нещо дори по-екзотично.

— Не че не исках — каза Адам, — но американците бяха на контролния пункт точно когато реших да пътувам за чужбина.

— Американците? — попита тя.

— Като се качим на борда, ще ти обясня всичко подробно.

Никой от двамата не забеляза младия агент, който беше проследил Робин от Берлин. Той отиде в една телефонна будка и набра презокеански номер.

— Нямаше да ти повярвам на нито една дума, ако не бяха две неща.

— Именно?

— На първо място — висш служител от Външно министерство върна в Амстердам паспорта на Дъдли Хулм. А това ме подсеща да ти дам твоя.

Тя порови из чантата си, извади тъмносиния му паспорт и му го подаде.

— А кое е второто? — попита Адам, като взе с благодарност паспорта си.

— Имах съмнителното удоволствие да се срещна лице в лице с другаря Романов и нямам желание това да се случва отново.

— А пък аз възнамерявам да го срещна отново — каза Адам.

— Защо? — попита Робин.

— Защото искам да го убия.

Романов и Полард пристигнаха в Дувър няколко минути преди определеното време за акостиране на ферибота и зачакаха нетърпеливо. Романов се настани така, че да може да вижда през прозореца на митницата, и наблюдаваше как фериботът влиза в пристанището. Беше намерил идеалното място зад един автомат за кафе, тъй като можеше да проследи всеки, който влиза във фоайето на митницата, и същевременно оставаше скрит за другите.

— Просто за всеки случай вървете при изхода за коли и ми докладвайте, ако забележите нещо необичайно — каза Романов.

Полковникът остави Романов, скрит зад кафемашината, и си избра място на пристанището, откъдето виждаше всички коли, които влизаха в зоната на митницата на около петдесет метра от изхода. Ако Скот наистина напуснеше ферибота с кола, Полард щеше да има достатъчно време да изтича обратно и да предупреди Романов, преди англичанинът да мине митницата и да стигне главния изход. Поне на това място Скот не можеше да рискува да се скрие в багажника. Двамата мъже чакаха.

Капитанът включи корабната радиоуредба на девети канал и заговори отчетливо по малкия микрофон:

— Моторен кораб „Шантий“ вика началника на пристанище Дувър. Приемам.

Изчака малко и натисна едно копче пред себе си. От уредбата се чу:

— Началникът на пристанището до моторен кораб „Шантий“. Чувам ви ясно и чисто. Приемам.

— Говори капитанът. Имаме спешен случай. Един от пътниците падна на палубата от спасителна лодка и получи многобройни наранявания. — Адам изпъшка, а капитанът продължи: — Ще ми е нужна линейка, която да чака на брега и да го закара до най-близката болница веднага щом пристигнем. Приемам.

— Прието, капитане. Линейката ще ви чака на пристанището, когато корабът пристигне. Край, изключете.

— Всичко ще е наред, скъпи — каза Робин с такъв нежен глас, какъвто Адам не беше чувал досега. — Веднага щом пристигнем, ще се погрижат да бъдеш закаран направо в болница.

— Трябва да се връщам на мостика — каза сърдито капитанът. — Ще наредя на двама от стюардите да донесат носилка за брат ви.

— Благодаря, капитане. Много ни помогнахте.

— Трябва да го посъветвате за в бъдеще да пие по-малко, когато се качва на кораб — това е само в негов интерес.

— Опитвала съм — каза Робин и въздъхна. — Няма да повярвате колко пъти съм опитвала, капитане, но се боя, че се е метнал на баща ми.

Адам си хвана крака и пак изстена.

— Хм — изсумтя капитанът и погледна към дълбоката рана на рамото на Адам. — Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Дано имате късмет.

— Благодаря ви още веднъж, капитане — каза Робин.

Капитанът излезе и затвори вратата на каютата, а тя продължи:

— Дотук добре. Да се надяваме, че и втората част на плана ще успее. Между другото, дъхът ти е ужасен.

— Какво друго очакваш, като ме накара да се жабуря в продължение на двадесет минути с уиски и после ме принуди да го изплюя по дрехите си.

Двамата стюарди вдигнаха Адам на носилката и го занесоха на палубата. Сложиха го внимателно на дъските и изчакаха до подвижното мостче, а в това време при тях изтича един митнически служител заедно с граничен полицай. Робин им подаде паспорта на Адам. Полицаят прелисти страниците и провери снимката.

— Приликата е очевидна, въпреки злополуката — каза Робин, — но се боя, че в следващото издание трябва да включат това в графата „особени белези“. — Тя отгърна драматично одеялото и откри дълбоката рана на рамото на Адам, който беше направил подходяща за случая унила физиономия.

— Носи ли нещо у себе си, което трябва да се декларира? — попита митничарят.

Адам непрекъснато пипаше иконата, без сам да го иска.

— Не, не бих му позволила да купува повече пиене по време на това пътешествие. Аз ще поема отговорността да проверите личните му вещи заедно с моите, когато сляза от кораба.

— Добре. Благодаря, госпожице. По-добре се погрижете да отпътува за болницата — каза митничарят, поглеждайки към тълпата пътници, които чакаха нетърпеливо на мостика, за да слязат на брега.

Романов я забеляза да излиза от митницата.

— Сега знам точно как капитан Скот възнамерява да излезе от кораба и ще го посрещнем, когато най-малко го очаква. Иди и наеми една кола до Лондон — изрева той на полковника.

Линейката изхвръкна през митницата със запалени фарове и пусната сирена. По пътя за болницата пациентът се съвзе толкова бързо, че придружителят просто не вярваше на очите си. Започна да си мисли, че капитанът е преувеличил степента на спешност.

Романов стоеше до изхода и се усмихна, като видя как автобусът с музикантите излиза от тъмния дълбок трюм и се нарежда на опашката пред митницата. Огледа го и бързо забеляза Робин Бересфорд. Както и предполагаше, тя държеше контрабаса и беше невъзможно да се види кой стои до нея.

— Втори път номерът няма да мине — промърмори Романов точно когато полковникът се появи до него с почервеняло лице.

— Къде е колата? — запита руснакът, без да откъсва поглед от автобуса.

— Наех една — каза полковникът, — но искат международното ти шофьорско свидетелство. Нали моето е у Скот заедно с останалите документи.

— Стой тук — каза Романов — и следи дали Скот няма да се опита да слезе от онзи автобус.

И Романов изтича до канцеларията на „Авис“.

В същото време Адам бе вече внесен на количка в една малка приемна и приет от дежурния лекар.

Младият лекар се наведе над пациента си. Никога преди не беше виждал подобна рана от падане.

— Отвратителни разкъсвания — каза той, като почисти раната на рамото. — Можете ли да направите кръг с ръката си?

Адам завъртя изцяло ръката си и пак я отпусна.

— Добре. Поне не е счупена — каза лекарят и продължи да почиства раната. — Ще сложа йод, може да ви засмъди малко. — После почисти и двата охлузени лакътя на Адам и им залепи лейкопласт.

— Това не се е случило днес, нали? — попита той, вгледан в заздравяващото рамо.

— Не — каза Адам, без да дава никакви обяснения.

— Пострадали сте скоро. Ще ви бия анатоксин.

Адам пребледня.

— Смешно е колко много мъже се плашат от спринцовката и иглата.

Адам изпъшка.

— Не беше толкова страшно, нали? — говореше убедително докторът, докато увиваше с бинт рамото. — Има ли кой да ви прибере?

— Да, благодаря — каза Адам. — Съпругата ми ме чака.

— Добре, в такъв случай можете да си тръгнете, но, моля ви, обадете се на лекар, веднага щом се приберете вкъщи.

Романов седна зад волана и проследи как автобусът напуска митницата. Той го погледна през главния изход и продължи след него към Лондон.

— Ще ги спреш ли по пътя? — нервно попита Полард.

— Този път не — каза Романов, без да дава обяснения.

През целия път до столицата той не изпусна от поглед автобуса.

Адам излезе от болницата и провери, че никой не го следи. Единствените хора, които забеляза, бяха един мъж в синьо палто с качулка, който се движеше в обратна посока, и една медицинска сестра, която мина бързо покрай него, като гледаше нетърпеливо часовника си. Доволен, той взе такси до гарата и си купи билет до Лондон.

— Кога е следващият влак?

— Трябва да дойде всеки момент — каза служителят, като погледна часовника си. — Корабът дойде преди около четиридесет минути, но винаги минава малко време, докато се разтоварят всички пътници.

Адам излезе на перона, огледа се за някой с подозрително поведение, но не забеляза тъмнокосия мъж в синьо палто с качулка, който се беше облегнал на капаците на едно магазинче и четеше „Ивнинг Стандарт“.

Мислите на Адам се върнаха към безопасното завръщане на Робин вкъщи.

Влакът за Лондон дойде, пълен с пътници от кораба. Адам излезе от сенките и скочи вътре, като избра купе, пълно с млади наконтени хулиганчета, които очевидно се завръщаха от еднодневна екскурзия по крайбрежието. Помисли си, че никой друг няма да има желание да седне при тях.

Зае единственото свободно място в ъгъла и загледа мълчаливо през прозореца. Спътниците му разговаряха на висок глас.

Влакът стигна Кентърбъри, без някой да влезе в купето, освен кондуктора, който се направи, че не забелязва как един от младежите му показва само перонен билет. Адам се чувстваше необикновено сигурен на мястото си в ъгъла, дори и когато забеляза един тъмнокос мъж в палто с качулка да минава и да поглежда внимателно вътре. Мислите му бяха неочаквано прекъснати от шумните твърдения на един от бандата, който очевидно бе лидерът.

— В купето мирише на гадно — заяви той, като душеше силно.

— Съгласен съм, Тери — каза другарят му, който седеше до Адам, и също започна да имитира душене. — И мисля, че е доста близо до мен.

Адам погледна към младежа, чието черно кожено яке бе покрито с малки лъскави кабари. На гърба му беше написано „Хайл Хитлер“. После стана и отвори прозореца.

— Може би малко свеж въздух ще помогне — каза той и пак седна.

След секунда всичките четирима започнаха да душат.

— Мисля, че миризмата става по-лоша — заключи лидерът им.

— Трябва да е от мен — каза Адам.

Душенето спря и младежите се втренчиха в ъгъла с невярващи очи, онемели от дързостта му.

— Нямах време да взема душ след тренировката по джудо — добави той, преди някой от тях да бе възвърнал способността си да говори.

— Добър си по джудо, а? — попита седналият до него.

— Сравнително — каза Адам.

— Какъв пояс си? — заразпитва Тери нападателно. — Кажи де, знам, че е черен — добави подигравателно той.

— От осем години не съм с черен пояс — каза Адам небрежно, — но ми дадоха втори дан съвсем наскоро.

На три от четирите лица се изписа страх.

— Аз самият мислех да се заема с джудо — продължи лидерът, изпъна ръката си и стегна мускули. — Колко време трябва, за да станеш добър?

— Занимавам се по три часа дневно вече почти дванадесет години и още не съм достигнал олимпийските стандарти — отговори Адам и проследи с поглед как тъмнокосият мъж в палтото с качулка мина пак покрай купето. Този път той се втренчи направо в Адам, а после бързо отмина. — Разбира се — продължи Адам, — ако искаш сериозно да се занимаваш с джудо, трябва да притежаваш едно-единствено качество — дързост. Никой не може да те научи на това. Или го имаш, или го нямаш.

— Имам дързост — каза нападателно Тери. — Не се страхувам от нищо. И от никого — добави той, като гледаше право в Адам.

— Добре — каза Адам. — Защото може да ти се удаде случай да докажеш твърдението си, още преди да сме завършили пътуването.

— Какво намекваш? — попита момчето с якето „Хайл Хитлер“. — Искаш да се бием или какво.

— Не — каза хладно Адам. — Просто в този момент ме следи частен детектив, който се надява да ме хване, когато прекарвам нощта с жената на клиента му.

Четиримата замълчаха за първи път по време на пътуването. В очите им се четеше нещо като уважение.

— Ще бъдеш ли с нея? — попита лидерът.

Адам кимна заговорнически.

— Добро парче ли е в леглото? — попита Тери похотливо.

— Не е лошо — каза Адам, — изобщо не е лошо.

— В такъв случай само ни покажи този детектив и ние ще го подредим за през нощта — каза лидерът, удари с лявата ръка десния си бицепс и с явно удоволствие вдигна стиснатия си юмрук.

— Това може да се окаже прекалено — каза Адам. — Но ако го задържите малко, докато аз сляза на „Уотърло Ийст“, ще имам поне достатъчно време, за да предупредя дамата.

— Нито дума повече, кавалере — каза лидерът. — Твоето любопитно приятелче ще бъде оставено на Чаринг Крос, овързано като колетна пратка.

Останалите трима младежи избухнаха в смях и Адам започна да съзнава, че само за една седмица Романов бе успял да го превърне в лъжец почти от класата на покойния баща на Робин.

— Ето го — прошепна Адам, когато мъжът с палтото мина за трети път.

Всички погледнаха навън в коридора, но видяха само отдалечаващия се гръб.

— Влакът трябва да пристигне в „Уотърло Ийст“ след единадесет минути — каза Адам, като погледна часовника си. — Затова предполагам… ако още мислите, че ще можете…

Четиримата от новосъздадения екип се наведоха напред в нетърпеливо очакване.

След няколко минути Адам се измъкна, като остави вратата на купето широко отворена. Тръгна бавно в обратна посока на тази, в която бе видял да заминава мъжът в синьото палто. Стигна до края на вагона, обърна се и видя, че мъжът върви бързо към него. Когато мина покрай отвореното купе, вдигна ръка, за да привлече вниманието на Адам, но в този миг от купето го сграбчиха две ръце, мерна се черно кожено яке и мъжът изчезна вътре със сподавен вик. Вратата се затвори и щорите се спуснаха.

Влакът бавно навлезе в гара „Уотърло Ийст“.

Автобусът спря пред сградата на Кралския филхармоничен оркестър. Робин бе напрегната. Тъмнозелен форд ги следваше вече четиридесет километра и откакто бе разбрала това, тя не смееше да мръдне от мястото си.

Докато измъкваше контрабаса от автобуса, тя погледна назад и видя, че фордът е спрял на около петдесет метра със загасени светлини. Романов стоеше на тротоара като животно, на което му се иска да скочи. Друг мъж, когото Робин не познаваше, седеше зад кормилото. Адам я беше предупредил да не се обръща в никакъв случай назад, а да върви направо към сградата на Кралския оркестър, но въпреки това тя не можа да се сдържи, погледна Романов в очите и поклати глава. Той се направи, че не я забелязва.

Когато и последният музикант слезе от автобуса, Романов и „полковникът“ го претърсиха целия, а накрая обърнаха и багажника, въпреки шумните протести на шофьора. Робин ги наблюдаваше неспокойно от един прозорец на горния етаж и видя как двамата скочиха обратно в зеления форд и потеглиха. Продължи да гледа след колата, докато светлините й съвсем изчезнаха в тъмнината.

Полковникът излезе от Уигмор стрийт и зави към Бей стрийт. Спря срещу гарата. Романов изскочи, влезе в една телефонна кабина и започна да разгръща указателя. Откри само една Робин Бересфорд и адресът беше същият, който му беше съобщил младият агент. Набра номера, изчака да чуе десет сигнала свободно и се усмихна: разбра, че тя живее сама. Това не го изненада.

— А сега накъде? — попита полковникът, когато Романов се върна в колата.

— Къде се намира Аргайл Кресънт, Норт, Уест — 3?

— Трябва да е някъде в Хампстед — каза полковникът. — Но първо ще проверя на картата. Какъв е планът?

— Вместо да чакаме госпожица Бересфорд да излезе, по-добре да я чакаме да влезе — каза Романов.

След половин час Робин се измъкна от задната врата на сградата. Мина спокойно през Портман скуеър и след това тръгна колкото може по-бързо към ъгъла. Непрекъснато си повтаряше, че Романов не я следва, но не можеше да спре да трепери. Махна на едно такси и за нейно успокоение то незабавно спря до нея. Преди да се качи, тя огледа шофьора и задната седалка, както я беше посъветвал Адам.

Романов пристигна пред жилището на Робин, малко след като тя бе наела таксито. От списъка с имената на пътната врата разбра, че госпожица Бересфорд живее на четвъртия етаж.

Самата врата не би създала затруднения на всеки самоуважаващ се крадец в Москва и Романов успя да я отвори за секунди. Полковникът дойде бързо при него и двамата заизкачваха мълчаливо тъмната стълба към четвъртия етаж.

Романов отвори секретната брава по-бързо, отколкото Робин би го направила със собствения си ключ. Щом влезе, той бързо провери разположението на стаите и се увери, че в апартамента няма никого.

Полковникът се размотаваше насам-натам.

— Седнете, полковник. Дамата едва ли ще ни накара да чакаме дълго.

Полковникът се засмя нервно.

Шофьорът спря пред къщата. Робин изскочи от колата и му даде допълнителен бакшиш. Страшното бе отминало отдавна и тя се почувства най-сетне в безопасност. Струваше й се, че цяла вечност не се е връщала вкъщи. Всичко, за което мечтаеше, беше да вземе една вана и да се наспи хубаво.

Адам слезе от влака на „Уотърло Ийст“ малко след полунощ и със задоволство отбеляза, че метрото още работи. Беше избегнал да излезе на Чаринг Крос, защото не беше сигурен къде може да го чака някой „комитет по посрещането“. Взе си билет до „Уест Индиан“ на бариерата и изчака известно време на перона, докато влакът най-после дойде.

От „Уотърло“ до неговата цел имаше няколко спирки и дори по това време на нощта престоите на всяка една изглеждаха продължителни. Неколцина закъснели гуляйджии се качиха от „Ембанкмънт“ и дори повече на Лейсестър скуеър.

Адам изчакваше нервно на всяка спирка, разбрал, че е хванал последния влак. Надяваше се само Робин да е изпълнила съвестно указанията му. Огледа вагона. Беше пълен с „нощни пътници“ — сервитьори, медицински сестри, веселбари, пияници — дори един началник движение. Най-накрая в един без двадесет влакът спря на гарата.

Кондукторът успя да му даде необходимите напътствия. По това време на нощта нямаше кого другиго да попита. Адам бавно тръгна към номер двадесет и три. В къщата нищо не светеше. Той отвори портата и тръгна по пътеката, извади връзката ключове, намери нужния и го пъхна в ключалката. Предпазливо бутна вратата, влезе и я затвори безшумно.

Малко след дванадесет и десет последният влак от Дувър пристигна на Чаринг Крос. Тъй като Адам не се виждаше никъде, Лорънс нареди на шофьора си да се прибират. Не можеше да разбере защо агентът, избран лично от него, не беше докладвал. Когато пристигна в апартамента и пъхна ключа в бравата, се надяваше вътре да е Адам и да го чака.