Опасно наследство

Дванадесета глава

Лондон, Даунинг Стрийт 10, 17 юни 1966

Сър Морис Иънгийлд си тръгна от министър-председателя, без да разбере защо се отдава такова голямо значение на притежаването на някаква икона.

Номер 10 остана зад него. Сър Морис бързо стигна до сградата на Външно министерство и след секунди слезе от асансьора на седмия етаж. Когато влезе в кабинета си, Теса, секретарката му, подреждаше някакви материали.

— Веднага съберете Четвърти отдел — нареди той на жената, която му служеше предано вече четиринадесет години. — Да дойде и капитан Буш.

Теса повдигна вежди, но сър Морис пропусна безмълвния й коментар, защото знаеше, че трудно ще се справи без сътрудничеството на американците. Сър Морис още веднъж обмисли инструкциите на министър-председателя. Нямаше нужда Харолд Уилсън да обяснява, че зачестилите трансатлантически телефонни разговори с Линдън Джонсън са зов за помощ.

Но какво общо имаше руската икона със светеца покровител на Англия?

Когато Романов тръгна към него, Адам отстъпи зад трамвайните релси и един засилен трамвай мина между тях. Трамваят отмина, но Адам вече не се виждаше. Романов изръмжа, че се бе хванал на аматьорски трик, затича се и след двадесетина метра скочи в трамвая за изненада на пътниците. Започна ред по ред да проверява лицата им.

Адам изчака, докато трамваят се отдалечи на още двадесет метра, и се появи иззад едно дърво от другата страна на пътя. Сигурен беше, че ще се добере до спасителната врата на консулството, преди убиецът на Хайди да се върне. Провери отсрещната страна на улицата и изпсува тихо. Патрулиращият полицай беше само на няколко крачки от консулството и неумолимо се отправяше към входа му. Адам погледна към отдалечаващия се трамвай и видя друг да идва насреща му. После с ужас видя как противникът му скача от единия на другия трамвай с пъргавината на първокласен гимнастик. Тъй като и полицаят беше само на няколко крачки от входа на консулството, Адам нямаше друг избор, освен да побегне, така че хукна по най-близката улица. След петдесетина метра погледна назад през рамо. Мъжът, когото знаеше само като Розенбаум, тъкмо се спускаше след него и изобщо не приличаше на безпомощен старик.

Адам скачаше между коли и автобуси, провираше се около пешеходците, за да се откъсне от преследвача си. На първото кръстовище зърна пълничка дама да излиза от една телефонна кабина само на няколко метра от него. Бързо смени посоката, шмугна се в празната кабина и се сви в ъгъла. Вратата бавно се притвори и щракна. Розенбаум профуча покрай телефонната кабина. Адам знаеше, че ще изминат поне пет секунди, преди Розенбаум да разбере, че е излъган. Изскочи от кабината и се стрелна в обратна посока. Една, и две, и три, и четири, и пет — броеше той, докато тичаше по улицата. Погледна вдясно, изкачи три стъпала и се вмъкна през някаква летяща врата. Озова се пред малко гише, зад което седеше млада жена с кочан билети в ръка.

— Deux francs monsieur11 — каза момичето.

Адам я погледна, извади бързо два франка и тръгна по дълъг тъмен коридор към друга двукрила врата. Влезе и постоя малко, докато очите му свикнат с мрака. Беше първото представление за деня и киното беше почти празно. Адам избра място в края на един ред, така че да е на еднакво разстояние от двата изхода.

Погледна към екрана, благодарен, че филмът току-що започва, тъй като се нуждаеше от време, за да състави плана си. Когато екранът ставаше достатъчно светъл, Адам изучаваше на картата късата червена линия и като използваше върха на палеца си за мерна единица, успя да прецени, че най-близката граница на Франция се намира само на осем мили, до Ферни — Волтер. Оттам можеше да пътува до Париж през Дижон и да се върне вкъщи, стига да се отърве за втори път. След като определи маршрута, Адам трябваше да реши как да пътува. Отхвърли всички видове обществен транспорт и реши да наеме кола. През паузата остана на мястото си, за да провери отново маршрутите. И когато Пол Нюман пак се появи на екрана, Адам сгъна картата и излезе от киното през най-малко използвания през последните четири часа изход.

Когато сър Морис влезе в стаята за среща със Северния отдел, всички бяха вече там. Запознаваха се със съдържанието на папките, които им бяха дадени само преди час.

Той обиколи с поглед масата и насядалите, грижливо подбрани мъже. Все пак само един от тях му беше равен. И това не беше ветеранът Алек Снел, който бе служил най-дълго във Външно министерство и сега нервно пипаше мустака си в очакване сър Морис да заеме мястото си. До него беше Брайън Матюс, отличник от университета по две специалности, уравновесен, но с предизвикателно поведение. Срещу него седеше капитан Ралф Буш, представител на ЦРУ, който, след като пет години беше прикрепен към посолството на Гровнър Скуеър, се считаше повече англичанин от самите англичани и дори се мъчеше като доказателство за това да имитира начина на обличане във Външно министерство.

Вторият след сър Морис, когото някои считаха за твърде млад, въпреки че всички, освен Теса бяха забравили как сър Морис пое поста си, когато беше почти на неговата възраст, бе на другия край на масата.

И четиримата спряха разговорите веднага щом сър Морис зае мястото си.

— Господа — започна той, тъй като единствената присъстваща дама бе Теса, но той рядко отбелязваше присъствието й, — министър-председателят дава на нашия Четвърти отдел пълната си благословия. Иска на всеки дванадесет часа да му изпращаме пълни доклади — където и да се намира и по всяко време на денонощието, ако има някакво неочаквано развитие. Така че, както виждате, няма време за губене. Към нашия отдел е прикрепен офицерът от ЦРУ Ралф Буш. Работил съм с капитан Буш няколко пъти през последните пет години и се радвам, че американското посолство го е избрало за свой представител.

Мъжът, който седеше вдясно от сър Морис, се поклони леко. Висок към метър и седемдесет и пет, с широки, мускулести рамене и пригладена черна брада, той приличаше на моряка от рекламите на цигарите „Плейърс“.

Приликата му с моряк не беше изцяло измислена — беше служил като офицер във Военноморските сили на САЩ през Втората световна война.

— Според последните получени доклади — продължи сър Морис като отвори папката пред себе си, — Скот не е стигнал до консулството тази сутрин въпреки искането ни към полицията да поставят не повече от един привидно дежурен на разстояние двеста метра от парка. Освен непълната ни информация от вчера Британските авиолинии потвърдиха, че Скот е имал телефонен разговор с „Роже и сие“, докато е бил на летището. След значителен натиск от страна на нашия посланик и Интерпол ние научихме от господин Роже, че Скот е посетил банката, с цел да вземе неизвестно дарение от някой си господин Емануел Розенбаум. По-нататъшните проверки установиха, че този господин Розенбаум е пристигнал в Цюрих вчера сутринта и е пътувал за Женева същия ден следобед. Напуснал е хотела си днес сутринта и впоследствие е изчезнал от лицето на земята. Никой от тези факти нямаше да има толкова голямо значение, ако господин Розенбаум не се беше качил на самолета за Цюрих от — сър Морис не можа да устои на една кратка драматична пауза — Москва. Затова, не без основание според мен, можем да приемем, че който и да е господин Розенбаум, той работи пряко или косвено за КГБ.

— Както знаем от горчив опит, КГБ е добре комплектуван в Женева от голям брой източноевропейци, които работят под маскировката на Обединените нации за Международната организация на труда и Световната здравна организация. Всички имат необходимия дипломатически статут, който им позволява да вършат конспиративната си работа. За мен все още остава загадка обаче защо господин Розенбаум ще убива двама невинни заради сравнително малко известна икона. Това мога да докладвам до днес. Но може би вие сте попаднали на нещо ново — каза сър Морис, като се обърна към своя Номер втори.

Лорънс Пембъртън вдигна глава от другия край на масата.

— След срещата ни тази сутрин, сър Морис — започна той, — говорих със сестрата и майката на Скот и с адвокатската фирма в Апълшо, изпълнила завещанието на баща му. Стана ясно, че в завещанието Скот не получава нищо значително, с изключение на един плик, в който според майка му се е намирало писмо от райхсмаршал Херман Гьоринг.

Всички незабавно се разшумяха. Сър Морис почука с кокалчетата на пръстите си по масата и попита:

— Имаме ли представа за съдържанието на писмото от Гьоринг?

— Не знам за цялото писмо, сър. Но един от нашите кандидати, Никола Уейнрайт, бил помолен от Скот да преведе нещо, за което сега смятаме, че е откъс от писмото, тъй като Уейнрайт попитал изпитната комисия дали не е част от теста му.

Лорънс извади лист хартия от папката пред себе си и прочете откъса:

— „Не може да не сте забелязали, че през годината един човек от охраната редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото разрешени ми удоволствия, въпреки че съм в затвора. Самите пури служеха и за друго, тъй като във всяка една имаше капсула с малко количество отрова. Като я имах, бях спокоен по време на процеса, защото знаех, че ще умра, когато го поискам аз, а не палачът ми.“

— И това ли е всичко? — попита сър Морис.

— Боя се, че да — каза Лорънс, — въпреки че това потвърждава пътуването на Скот до Женева. Не се съмнявам, че пакетът, за който той отиде, съдържа иконата „Св. Георги и змея“, оставена на баща му от Гьоринг.

— „Св. Георги и змея“! — прекъсна го Матюс. — Но това е иконата, която половината КГБ търси през последните две седмици, и моят отдел се опитва да открие причината.

— И какво открихте? — попита сър Морис.

— Много малко — призна Матюс. — Но започваме да мислим, че е само примамка, защото Царската икона „Св. Георги и змея“ е в Зимния дворец в Ленинград поне от сто години.

— Нещо друго? — попита сър Морис.

— Само това, че ръководител на отдела, занимаващ се с издирването на иконата, е Алекс Романов.

Снел подсвирна.

— Поне знаем, че имаме работа с челния отряд — каза той.

Последва дълго мълчание. После сър Морис пак взе думата:

— Ясно е едно. Първо, трябва да се доберем до Скот и да приемем, че сме изправени срещу Романов. Какво ще направим по този въпрос?

— Ще се опитаме да го отстраним — каза Лорънс. — Заедно с американците имаме седемнадесет оперативни работници в Женева и всички до един се опитват да открият Скот.

— Хиляди от швейцарската полиция се занимават със същото, въпреки че един господ знае на чия страна са — добави Снел.

— Почти невъзможно е да ги убедим — продължи Лорънс, — че Скот по никакъв начин не е виновен за двете убийства. Така че трябва да го измъкнем, без да разчитаме на тяхното сътрудничество.

— Но какви ще бъдат последствията, ако Романов или този Розенбаум, който сигурно също е от КГБ, успеят да стигнат до Скот преди нас? — попита Матюс.

— Един обикновен гражданин трябва да се справи с най-безмилостния руски агент. Това е всичко — намеси се капитан Буш.

Лорънс се обърна към американеца.

— Отдавна познавам Адам. Иронията в това затруднено положение е, че аз самият, без негово знание, го препоръчах за място в Северния отдел. Възнамерявах да се присъедини към нас, след като го обучат. Ако Романов или някой от отряда му се изправи лице в лице със Скот, имайте предвид, че той е награден с Кръст за храброст заради участие в сражение срещу хиляди китайци.

— Но ако се окаже Романов — попита Снел, — дали Скот ще може да се справи с него?

— Бих казал „не“, преди Розенбаум да убие приятелката му — отсече Лорънс.

— Дори и при тези обстоятелства не съм убеден в шансовете му — каза Буш.

— Нито пък аз — добави Матюс.

— Защото не познавате Адам Скот — каза Лорънс.

Матюс сведе поглед, за да избегне сблъсъка с шефа си. Неговият шеф. С десет години по-млад. Само двамата бяха в списъка — и пак избраха за заместник-секретар поредния възпитаник на Оксфорд или Кеймбридж. Матюс знаеше, че от гледна точка на Външно министерство не е нито от подходящо училище, нито от подходящ университет. Трябваше да послуша баща си и да постъпи на работа в полицията. Там няма класови бариери и досега вече сигурно щеше да е старши полицейски офицер.

Сър Морис не обърна внимание на изблика му, тъй като това беше станало нещо обикновено, откакто бе предпочел Пембъртън пред по-възрастния му колега.

— Може ли да знам — намеси се Снел и се втренчи право в Буш, — защо има такова несъответствие между тази относително малко известна икона и голямата важност, която й придават както Русия, така и Съединените щати?

— И ние сме озадачени като вас — каза американецът. — Всичко, което можем да добавим към досегашната ви информация, е, че преди две седмици руснаците са депозирали в Ню Йорк злато на стойност седемстотин милиона долара без никакви обяснения. Разбира се, в момента не сме сигурни дали това има някаква връзка.

— Седемстотин милиона долара! — възкликна сър Морис. — Можете да купите половината от страните в Обединените нации за тази сума.

— И всички икони по света — каза Матюс.

— Да се върнем към известното и да престанем с догадките — каза сър Морис, като се обърна пак към своя Номер две. — Какви незабавни действия предлагате?

Лорънс отвори папка с червена лента по края. Напречно отгоре беше напечатано с черно „Оперативен план“. Не му беше нужно да се позовава на съдържанието й, но все пак от време на време проверяваше да не е забравил нещо.

— Както вече докладвах, имаме седемнадесет агенти, действащи в Женева, и американците изпращат днес още дванадесет. Като прибавим руснаците и швейцарците, които претърсват града като рицари от Кръглата маса, търсещи Светия Граал, съм убеден, че скоро някой ще попадне на Скот. Един от най-големите проблеми е, както вече обясних, че швейцарците не желаят да си сътрудничим. За тях Скот е обикновен избягал престъпник и те заявиха категорично, че ако се доберат първи до него, няма да му дадат дипломатически имунитет.

— Както ние, така и швейцарската полиция и без съмнение руснаците — продължи Лорънс, — започнахме проверки във всички явни места: хотели, пансиони, ресторанти, летища, компании за наемане на коли, дори тоалетни. В постоянна връзка сме с всички агенти по места. Така че ако Скот неочаквано се появи отнякъде, ще можем моментално да го подкрепим. — Лорънс вдигна поглед и забеляза, че един от групата си записва всички подробности. — Ще прибавя, че в пощата подслушват всяко телефонно обаждане от Женева до банката „Баркли“. Ако Скот отново опита да се свърже с мен в банката или в апартамента ми, разговорът автоматично ще бъде прехвърлен тук, в този кабинет.

— Знае ли, че работиш за тайните служби? — попита Снел и прокара ръка през тъмната си коса.

— Не. И той като скъпата ми майка все още мисли, че съм чиновник в международния отдел на „Баркли“. Но не след дълго ще се досети, че това е само фасада. За разлика от майка ми той не вярва на всичко, което му казвам, а след разговора ни снощи сигурно ще стане подозрителен.

— Имаме ли още въпроси? — попита сър Морис, като погледна към Лорънс.

— Засега не, сър. Правим всичко възможно, като се има предвид, че не сме на собствен терен. Но предполагам, че по един или друг начин случаят ще приключи до двадесет и четири часа. Затова съм изискал да се приготвят удобства за през нощта, в случай че ни потрябват. Като се върнете след вечеря, ще намерите оправени легла в кабинетите си.

— Днес няма да вечеряме — каза сър Морис.

От вратата на киното се излизаше на оживен тротоар и Адам се включи в потока връщащи се от работа хора. Стараеше се да не се оглежда, докато върви, но очите му не преставаха да се въртят на сто и осемдесет градуса. Мина три квартала и забеляза на другата страна на улицата червена реклама на „Авис“, люлееща се от следобедния ветрец. Премина кръстовището, но щом стъпи на отсрещния тротоар, замръзна на място. Точно пред него в блъсканицата стоеше някакъв мъж с шлифер. Оглеждаше се непрекъснато, без да избере някаква посока. Дали беше от хората на Розенбаум, от полицията или дори британец? Нямаше как да разбере на чия страна е. Адам не го изпускаше от поглед и видя как онзи извади рязко телефон и като го доближи до устата си, започна да шепне нещо. „Нищо за докладване, сър. Няма следа от нашия човек, не съм виждал и никой от КГБ.“

Адам не можеше да чуе думите, но свърна в първата пряка, като почти връхлетя върху едно вестникарче. „Le soldat anglais toujours a Geneve“12 — тръбяха заглавията. Той бързо пресече още една улица и спря отново, този път зад някаква мраморна статуя в средата на малка тревна площ.

Вгледа се в хотела насреща, но знаеше, че е безсмислено да се опитва да се скрие там. Тъкмо щеше да отмине, когато видя пред хотела да спира голям туристически автобус с красив син надпис „Кралски симфоничен оркестър“. Загледа как музикантите излизат от хотела и се качват на автобуса — носеха инструментите си в калъфи с най-различна форма и големина. Един носеше дори голяма литавра, която сложи в багажника. Адам реши, че едва ли ще има по-добра възможност. Когато следващата група музиканти излезе от двойната врата, той бързо се шмугна между тях, без никой да го забележи. После продължи и влезе в отворената врата на хотела. Първото нещо, което забеляза в оживеното фоайе, бе един контрабас, опрян на стената. Погледна етикета върху калъфа — „Робин Бересфорд“.

Адам отиде до гишето и направи знак на служителя.

— Трябва ми спешно ключа от стаята — забравил съм си лъка горе и задържам всички.

— Да, сър. Кой е номерът на стаята?

— Мисля, че е 312 — каза Адам.

— Името ви, сър.

— Бересфорд — Робин Бересфорд.

Служителят му подаде ключа от 612.

— Сгрешихте само с три етажа, сър.

— Благодаря — каза Адам, загърби гишето и се обърна само за да види, че администраторът вече обслужва друг клиент.

Отиде спокойно до асансьора, който бълваше още музиканти, изчака ги и влезе, натисна копчето за шестия етаж и зачака. Почувства се ободрен като видя вратите да се затварят и за първи път от няколко часа остана сам. Вратите се отвориха отново и той с облекчение откри, че в коридора няма никого. Бързо тръгна към стая 612.

Превъртя ключа, отвори вратата и с най-добрия френски акцент, който можа да постигне, каза:

— Румсървис.

Никой не отговори. Той влезе и заключи вратата. В ъгъла стоеше неотварян куфар. Адам погледна етикета. Очевидно господин Бересфорд не бе имал време да си разопакова багажа. Адам огледа стаята, но не откри следи от госта на хотела, освен един лист на нощното шкафче. Беше напечатан маршрут: „Европейско турне: Женева, Франкфурт, Берлин, Амстердам, Лондон. Женева: автобус в 17:00 до концертната зала; репетиция 18:00; представление 19:30; втори концерт 22:00. Програма: Моцарт — Трети концерт за валдхорна и оркестър — първа част, Брамс — Втора симфония, Шуберт — Незавършена симфония“.

Погледна часовника си. Докато Робин Бересфорд изпълнеше „Незавършена симфония“, той щеше да е минал границата. Все пак по-безопасно беше да остане в стая 612, докато се смрачи.

Вдигна телефона до леглото, набра румсървиса и си поръча вечеря, а после влезе в банята. Видя на мивката пластмасова чантичка с напечатан напречно надпис: „Благопожелания от ръководството“. Вътре имаше сапун, малка четка за зъби, паста и пластмасова самобръсначка.

Тъкмо свърши с бръсненето и чу някой да чука на вратата с думите: „Румсървис“. Адам бързо покри лицето си с пяна, сложи си хотелския халат и отвори. Сервитьорът подреди масата, без да го погледне повторно, и попита:

— Бихте ли подписали сметката, сър.

Подаде на Адам листче хартия. Адам го подписа „Робин Бересфорд“ и добави петнадесетпроцентов бакшиш.

— Благодаря — каза сервитьорът и напусна.

Щом вратата се затвори, Адам насочи поглед към пиршеството от лучена супа, бифтек от бут със зелен боб и малинов шербет. Бутилка марково вино бе отворена и чакаше да я налеят. Изведнъж почувства, че не е чак толкова гладен.

Още не можеше да повярва в преживяното. Ех, да не беше настоявал Хайди да го придружи в това глупаво пътуване!

Само преди седмица тя дори не го познаваше, а сега той беше отговорен за смъртта й. Ще трябва да обясни на родителите й какво се е случило с дъщеря им. Но преди да застане пред тях, трябваше да намери някакво обяснение на нещата, които още не разбираше. Не разбираше какво общо има с всичко маловажната икона. Маловажна ли?

Щом свърши с вечерята, Адам избута количката в коридора и окачи табелката „Не безпокойте“. Върна се в стаята и се загледа през прозореца. Слънцето май щеше да свети още цял час над Женева. Адам легна и започна да обмисля това, което се бе случило с живота му през последните двадесет и четири часа.

— „Антарктик“ притежава икона на „Свети Георги и змея“. Но от архивите ни за този период знаем, че тази икона е унищожена, когато самолетът на Великия херцог на Хесе се разбива над Белгия през 1937.

— Това може да е записано в архивите ви — каза мъжът от другата страна на телефона, — но какво ще стане, Лангли, ако информацията ти се окаже грешна и иконата е била намерена от Гьоринг, без да е върната на Великия херцог?

— Но Сталин потвърди в Ялта, че иконата и съдържанието й са унищожени преди самолетната катастрофа. Той се съгласи да мълчи, докато не притежава оригиналния документ. В края на краищата по тази причина Рузвелт спечели толкова малко, докато в замяна Сталин получи толкова много. Не помниш ли какъв шум вдигна Чърчил?

— Разбира се, защото той е разбрал, че Великобритания няма да извлече полза от подобно решение.

— Но ако сега руснаците са открили съществуването на оригиналната икона?

— Предполагаш, че ще сложат ръка и на оригиналния документ?

— Точно така, затова трябва да се добереш до „Антарктик“ преди руснаците или Външно министерство.

— Искаме Външно министерство да продължава да вярва точно в това.

— „Кой ми е спал в легълцето? — казало първото джудженце.“

Адам се стресна и се събуди. Над него се беше надвесило едно момиче — стискаше здраво грифа на контрабаса с една ръка, а с другата лъка. Беше висока почти метър и осемдесет и със сигурност тежеше повече от него. Имаше дълга, бляскава червена коса, която контрастираше с всичко останало така, сякаш Създателят бе започнал от върха и след това бързо бе загубил интерес към работата си. Беше облечена с бяла блуза и черна разкроена пола, стигаща почти до земята.

— Ти коя си? — попита стреснато Адам.

— Сто на сто не съм Снежанка — засече го тя. — Да се върнем на въпроса. Ти кой си?

Адам се поколеба:

— Ако ти кажа, няма да повярваш.

— Защо не? — каза тя. — Не ми приличаш на принц Чарлз или Елвис Пресли, така че продължавай, опитай — да видим дали ще мине.

— Аз съм Адам Скот.

— Да не би да трябва да припадна от радост и да се спусна към теб, или да изкрещя и да избягам? — попита тя.

Адам изведнъж осъзна, че момичето не е гледало телевизия и не е чело вестник поне два дни и пусна в ход съобразителността си.

— Мислех, че приятелят ми Робин трябва да е в тая стая — каза уверено той.

— И аз мислех така, преди да те видя върху леглото си.

— Ти си Робин Бересфорд?

— Доста си схватлив за току-що събудил се от сън.

— Ро-Робин трябва да е…

— Какво съм виновна, че баща ми е искал момче? — каза тя. — Още не си обяснил какво правиш на леглото ми.

— Мога ли да се надявам, че ще ме изслушаш поне пет минути, без да ме прекъсваш? — попита Адам.

— Да, но не си губи повече времето с вълшебни приказки — каза Робин. — Баща ми беше роден лъжец и когато станах на дванадесет, вече ми беше съвсем ясен.

— На това място бих седнал — каза Адам. — Може да продължи по-дълго, отколкото трае средно акомпаниментът на контрабас.

— Ще остана права, ако нямаш нищо против — каза Робин. — Поне до първата лъжа.

— Както искаш. Какво желаеш първо? Добрата новина или лошата новина?

— Пробвай първо с лошата.

— Швейцарската полиция ме търси да ме арестува и…

— За какво? — прекъсна го Робин.

— Убийство — каза Скот.

— Каква е добрата новина? — попита тя.

— Невинен съм.

Романов стоеше в кабинета на посланика с ръце върху масата.

— Обвинявам себе си — каза той много бавно — дори повече отколкото всеки от вас. Аз подцених англичанина. Той е добър; и ако се надявате да го убиете, преди аз да го хвана, трябва да сте много добри.

Никой от събраните тази нощ в кабинета на посланика не мислеше да противоречи на другаря майор. Романов замълча и огледа групата мъже, долетели след кратко нареждане от няколко европейски сателитни държави. Всички отдавна служеха на КГБ, обаче само един от тях, Валчек, беше лично познат на Романов — но пък той работеше твърде тясно със Заборски, за да може да му се довери. Вече бе приел факта, че само някои от тях познават Женева. Молеше се британците и американците да са изправени пред същия проблем.

Погледът му обиколи стаята. Швейцарската полиция имаше най-добрата възможност да намери Скот, но пък изобщо не искаше да им помогне. Все пак Романов с удоволствие бе научил от главната си връзка в Женева, че швейцарците са отказали сътрудничество и на британците, и на американците.

— Другари — каза той веднага, щом всички се настаниха, — няма нужда да ви напомням, че са ни поверили жизненоважна за Родината задача. — Замълча и провери дали върху някое от лицата не е преминала и най-малката следа на скептичност. Удовлетворен продължи: — Затова ще поддържаме зорко наблюдение на Женева, в случай че Скот все още се крие някъде в града. Моето предположение е, че той ще чака да се стъмни или дори може би да се развидели, и тогава ще се отправи към най-близката граница. Очевидно изборът му ще се спре на френската граница. Защото освен че англичаните са били във война с Германия два пъти през последните петдесет години, те никога не са си правили труд да овладеят немския език и само малцина говорят сносен френски. Така че той вероятно ще се чувства по-безопасно в тази страна. Това също му предоставя възможност да пресече само една граница до крайбрежието. Ако е толкова глупав, че да опита да тръгне със самолет, ще открие всички летища завардени; ако опита с влак, нашите хора са там. Но аз предполагам, че ще опита да избяга с моторно превозно средство. Затова ще взема пет души с мен на френската граница, а майор Валчек ще вземе други петима в Базел на немския пропускателен пункт. Тези от вас, които току-що пристигнаха, ще сменят онези агенти, които вече са на терен. И не очаквайте Скот да се скита из града с вид на турист по време на отпуска. Разгледайте внимателно снимките му и бъдете готови той да опита да изчезне под някаква аматьорска дегизация. — Романов замълча за ефект. — Който ми донесе Царската икона, може да не се съмнява в бъдещото си благоденствие, когато се върнем у дома.

За първи път по лицата на присъстващите се изписа надежда. Романов извади дубликата на иконата и го вдигна високо над главата си, за да го видят всички.

— Когато намерите оригинала, задачата ви ще е изпълнена. Разгледайте я внимателно, другари, защото снимки няма… И помнете: единствената разлика между тази икона и другата, която е у него, се състои в малка сребърна корона, поставена на гърба на рамката. Ако видите тази корона, ще знаете, че сте намерили изчезналия шедьовър.

Романов прибра иконата и погледна мълчащите мъже.

— Помнете, че Скот е добър, но не чак толкова.

Тринадесета глава

— Не си лош, Скот, изобщо не си лош — каза Робин, след като изслуша историята на Адам. Стоеше, хванала контрабаса. — Или си дяволски лъжец, или аз съм изгубила усета си.

Адам се усмихна на едрото момиче, в чиито ръце лъкът изглеждаше като клечка за зъби.

— Мога ли да видя иконата, или трябва да вярвам на честната ти дума?

Адам скочи от леглото и извади от джоба на шлифера си пакета с Царската икона. Робин облегна контрабаса на стената, подпря лъка на него и се настани на единствения стол в стаята. Адам й подаде иконата. Тя се взря за известно време в лицето на Свети Георги, без да изрази мнението си, и накрая отрони:

— Великолепна е. И бих разбрала всеки, който иска да я притежава. Но никоя картина не струва трагедията и неприятностите, които си преживял.

— Съгласен съм, че е необяснимо — каза Адам. — Но Розенбаум, или каквото и да е истинското му име, уби двама души, за да се добере до нея, и вече съм убеден, че докато иконата е у мен, аз съм следващият.

Робин продължи да се взира в златните, червени, сини и жълти багри, които изграждаха образите на Свети Георги и змея.

— И никакви други следи?

— Само писмото, което Гьоринг е дал на баща ми.

Робин обърна иконата.

— Какво означава това? — попита тя, като посочи малката сребърна корона, поставена в дървото.

— Според специалист от „Сотби“ това доказва, че някога е притежавана от царя. И много покачва цената й, както ме увери той.

— Все пак не заслужава да убиеш заради нея — каза Робин я му върна иконата. — Каква ли тайна крие Свети Георги?

Адам сви рамене и се намръщи, защото след смъртта на Хайди си беше задавал същия въпрос безброй пъти. После пак прибра мълчаливия светец в шлифера си.

— Какъв щеше да е планът ти, ако не беше заспал? — попита Робин. — Освен да оправиш леглото?

Адам се усмихна.

— Надявах се още веднъж да се обадя на Лорънс, ако се е прибрал вкъщи, и да проверя дали има още новини за мен. Ако не се беше върнал, или пък не можеше да помогне, щях да наема кола и да опитам да мина през швейцарската граница във Франция, а после по-нататък към Англия. Сигурен съм, че Розенбаум и хората му, както и швейцарската полиция, вече напълно ще са завардили всички летища и гари.

— Без съмнение и Розенбаум ще е стигнал до тези заключения, ако е наполовина толкова добър, колкото твърдиш — каза Робин. — Затова по-добре да се свържем с приятеля ти Лорънс и да видим дали не му е хрумнала някаква по-блестяща идея.

Тя скочи от стола и пресече стаята към телефона.

— Не трябва да се замесваш — каза Адам колебливо.

— Аз вече съм замесена — каза Робин. — И мога да ти кажа, че е далеч по-вълнуващо от „Незавършената“ на Шуберт. Щом се свържа с приятеля ти, веднага ще ти го дам и така никой няма да разбере кой се обажда.

Той й каза номера в апартамента и тя помоли момичето от централата да я свърже.

Адам погледна часовника си: единадесет и четиридесет. Дали Лорънс вече ще си е вкъщи? Телефонът не беше иззвънял и два пъти, когато Робин чу мъжки глас и веднага подаде слушалката.

— Ало, кой е? — попита гласът.

Адам си припомни колко странно му се струваше, че Лорънс никога не казва името си.

— Аз съм, Лорънс.

— Къде си?

— Все още в Женева.

— Клиентите ми те чакаха в единадесет тази сутрин.

— Също и Розенбаум.

— Кой е Розенбаум?

— Едно синеоко русокосо чудовище, високо метър и осемдесет.

Лорънс за миг замълча.

— Още ли е у теб нашият светец покровител?

— Да — каза Адам. — Но какво може да е толкова важно за…

— Затвори телефона и ми се обади пак след три минути.

Линията прекъсна. Адам не можеше да си обясни неочакваната промяна в поведението на приятеля си. Какво не бе забелязал през месеците, когато живееха заедно? Опита се да си спомни подробности, които би счел за незначителни и които Лорънс майсторски би прикрил.

— Наред ли е всичко? — прекъсна мислите му Робин.

— Така мисля — каза малко озадачен Адам. — Иска да му се обадя пак след три минути. Имаш ли нещо против?

— За това турне отидоха вече осем хиляди лири на данъкоплатците, така че няколко международни разговора не са от голямо значение — каза тя.

След три минути Робин вдигна слушалката и повтори номера. Лорънс се обади след първото позвъняване.

— Само отговаряй на въпросите ми — каза Лорънс.

— Не, няма да отговарям на въпросите ти — каза Адам. Раздразнението му от поведението на Лорънс ставаше все по-голямо. — Преди да измъкнеш още нещо от мен, искам ти да ми отговориш на някои въпроси. Ясен ли съм?

— Да — каза по-меко Лорънс.

— Кой е Розенбаум?

Лорънс не отговори веднага.

— Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми кажеш истината.

— От твоето описание имам всички основания да вярвам, че Розенбаум е руски агент и истинското му име е Алекс Романов.

— Руски агент? Но защо един руски агент ще иска да вземе моята икона?

— Не знам — каза Лорънс. — Надявахме се ти да можеш да ни кажеш.

— Кои „вие“ се надявахте?

Пак последва дълго мълчание.

— Кои „вие“? — повтори Адам. — Не очакваш повече да ти вярвам, че работиш за „Баркли“, нали?

— Работя във Външно министерство — каза Лорънс.

— Като какъв?

— Нямам право…

— Стига си се надувал, Лорънс. Като какъв?

— Заместник съм в малък отдел, който се занимава с…

— Шпионаж — тази дума използваме напоследък ние, лаиците — каза Адам. — И щом толкова ти трябва моята икона, по-добре ме измъкни жив от тази бъркотия, защото Романов убива заради нея и вие знаете това.

— Къде си?

— Хотел „Ричмънд“.

— В телефонна кабина? — попита недоверчиво Лорънс.

— Не, в хотелска стая.

— Регистрирана на твое име?

— Не, на името на един приятел. Приятелка.

— Тя с теб ли е сега?

— Да — каза Адам.

— По дяволите — каза Лорънс. — Добре. Не напускай стаята до седем сутринта, после пак се обади на този номер. Така ще имам достатъчно време да уредя всичко.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? — тросна се Адам, но линията вече беше прекъсната. — Изглежда, че ще съм вързан за теб тази нощ — каза той на Робин и затвори телефона.

— Точно обратното, аз съм тази, която е вързана за теб — отвърна Робин и изчезна в банята.

Адам обиколи няколко пъти стаята и опита да легне на фотьойла. Или трябваше да сложи главата си върху възглавничка, подпряна на тънката дървена облегалка, или да провеси краката си от другия край. Когато Робин се върна, облечена в небесносиня пижама, той вече беше избрал пода.

— Не са много столовете, нали? — каза Робин. — Британското разузнаване трябваше да ме предупреди да наема стая с две легла.

После се пъхна в леглото и изгаси лампата.

— Много удобно — бяха последните й думи.

Адам лежеше по гръб на пода, възглавничката от стола беше под главата му, а хотелският халат му служеше за одеяло. Той спеше на пресекулки, мислите му прескачаха от въпросите за важността на иконата и откъде Лорънс знае толкова много за нея, до най-важното за момента — как щяха да го измъкнат жив от хотела?

Романов търпеливо изчака да вдигнат телефона отсреща.

— Да — каза гласът и той незабавно го разпозна.

— Къде е той? — попита Романов.

Ментор каза само четири думи и затвори.

Адам се сепна и се събуди цял час преди времето, когато трябваше да позвъни пак на Лорънс. Почти четиридесет минути лежа на пода и само равномерното дишане на Робин му напомняше, че не е сам. Изведнъж до него достигна странен звук от коридора — шумолене, две-три стъпки, пауза, и пак шумолене. Адам се надигна тихо от пода и допълзя до вратата. Робин продължаваше да диша ритмично. Шумоленето се чуваше все по-близо. Адам взе една здрава дървена закачалка за дрехи от масичката до вратата. Стисна я с дясната си ръка, вдигна я над главата си и зачака. Шумоленето се чу пак — и под вратата се подаде един вестник, а стъпките се отдалечиха. Нямаше нужда да се навежда, за да види собствената си снимка на първата страница от международното издание на „Хералд Трибюн“.

Адам взе вестника в банята, затвори тихо вратата й, светна лампата и прочете уводната статия. Беше почти като вчерашната, но присъстваше и предпазливият коментар на бившия му командир, както и неловкото мълчание на майка му. Почувства се безпомощен.

Отиде тихо до Робин, за да не я събуди. Тя не се помръдна. Той взе телефона, издърпа го в банята и успя някак да затвори вратата. Избра телефонистката и направи поръчка за Лондон.

— Ти ли си, Лорънс? — попита той, щом отсреща вдигнаха.

— Да — беше отговорът.

— Нещата се влошиха. Все още се укривам в хотела, но снимката ми е на първа страница на всички вестници.

— Знам — каза Лорънс. — Опитахме се да го предотвратим, но швейцарците отказаха сътрудничество.

— Тогава и аз да се предам на швейцарците — каза Адам. — По дяволите всичко, невинен съм.

— Не, Адам, в Швейцария те считат за виновен, докато се докаже невинността ти, а ти сигурно вече си разбрал, че си замесен в нещо много по-важно от двойното убийство.

— Какво може да е по-важно от двойно убийство, щом целият свят мисли, че ти си убиецът? — попита ядосано Адам.

— Много добре разбирам как се чувстваш, но единственият ти шанс сега е да спазваш инструкциите ми до най-малката подробност и да се отнасяш с подозрение към всяко лице, на което попаднеш.

— Слушам — каза Адам.

— Запомни всичко, което ти кажа, защото няма да повтарям. Кралският симфоничен оркестър е отседнал в хотела, където си ти. Те заминават за Франкфурт в десет часа тази сутрин. Напусни стаята в десет без пет, присъедини се към оркестъра във фоайето и тръгни към входа, където ще е паркиран автобусът им. От другата страна на пътя ще те чака кола. Колата е черен мерцедес и ще видиш шофьор в сива униформа да стои до отворената й врата. Уредили сме друга кола да не паркира в този час на улицата, така че не можеш да я сбъркаш. Влез отзад в колата и чакай. До теб ще има още един мъж и ще те закарат в нашето консулство, където ще бъдеш в безопасност. Да повторя ли нещо?

— Не — каза Адам, — но…

— Успех — каза Лорънс и затвори.

В седем и тридесет той вече бе взел душ, а Робин спеше все така дълбоко. Адам й завидя. Клонче да изпращеше навън, и той беше напълно буден. Още не можеше да промени навиците, придобити по време на двете години в Малайската джунгла — там никога не се знаеше кога ще нападнат китайците и затова, ако искаш да оживееш, не биваше да спиш повече от два-три часа наведнъж.

Робин не помръдна още половин час, а през това време Адам седеше на фотьойла и прехвърляше в ума си плана на Лорънс. В девет без десет тя най-после се събуди и й трябваха цели пет минути, за да дойде на себе си. Премигна, като видя Адам, и после на лицето й се появи широка усмивка.

— Значи не ме уби, докато спях — каза тя.

— Едва ли щеше да забележиш, ако бях го направил.

— Когато баща ти има навика да се връща пиян по всяко време на денонощието, свикваш да спиш като пън — обясни тя и стъпи на килима. — Не трябваше ли да се обадиш в Лондон?

— Вече го направих.

— И какъв е главният план? — попита Робин, като потърка очи и се отправи към банята.

— Ще тръгна с теб — каза Адам.

— Повечето от тези, с които прекарвам нощта, не остават толкова дълго — отбеляза тя и затвори след себе си вратата на банята.

Той се опита да чете вестника, но всъщност слушаше как се пълни ваната.

— Означава ли това, че във Франкфурт ще сме също в една стая? — попита Робин след няколко минути, сякаш разговорът им изобщо не беше прекъсван от влизането й в банята.

— Не, веднага щом излезем от хотела, ще те оставя в автобуса, а аз ще се отправя към една кола в другия край на улицата.

— Тук вече повече приличаш на другите мъже в живота ми — каза тя. — Но поне можем да закусим заедно, преди да се сбогуваме. — Тя вдигна телефона. — Умирам за лакерда. А ти?

Адам не отговори. Гледаше часовника си почти всяка минута. Петнадесет минути по-късно сервитьорът пристигна със закуската. Адам изчака в банята. Когато се появи отново, не прояви интерес към храната и Робин изяде сама четирите риби и по-голямата част от препечените филии. Мина девет. Едно пиколо изкара количката със закуската и Робин започна да прибира багажа си. Телефонът иззвъня и Адам скочи нервно. Робин вдигна слушалката.

— Да, Стивън. Не, няма нужда да ми помагаш с багажа. Сега не. — Тя затвори телефона. — Заминаваме за Франкфурт в десет.

— Знам — каза Адам.

— Трябва да направим Лорънс менажер на оркестъра. Той знае всичко, още преди да е решено. — И Адам мислеше същото. — Поне в замяна ще има кой да ми носи багажа — добави Робин.

— Ако искаш, аз ще ти нося контрабаса — предложи Адам.

— Опитай да видя как ще се справиш — каза тя.

Адам отиде до огромния инструмент, подпрян в калъфа си на стената. Опита да го подхване от различни страни, но все не успяваше да го задържи повече от няколко секунди. Робин отиде при него и с едно движение вдигна инструмента на рамото си и постигна идеален баланс. Заразхожда се напред-назад из стаята, като демонстрираше силата си.

— Чалъм трябва, хилаво приятелче — каза тя. — О… Защо ли повярвах на всичките ти приказки снощи, че те гонела половината швейцарска полиция! Всичко е било само за да преспиш с мен.

Адам опита да се засмее, после вдигна шлифера си и провери дали джобът с иконата е затворен. Страхът и очакването го караха да потрепва.

Робин го погледна и каза нежно:

— Не се безпокой. След няколко минути всичко ще приключи. — Тя видя вестника на пода. — Ако бях на твое място, щях да ги осъдя.

— Защо?

— В действителност изглеждаш много по-добре.

— Благодаря за всичко — каза той. — Сега трябва да тръгваме.

— През цялото време ми напомняш за един от любовниците ми — каза Робин печално.

Адам взе куфара й, а Робин пак вдигна контрабаса на рамото си, отвори вратата и огледа коридора: само двама колеги оркестранти чакаха асансьора. Робин и Адам отидоха при двамата музиканти, казаха си „добро утро“ и всички мълчаливо изчакаха да се отворят вратите на асансьора. Щом влязоха в него, двамата колеги на Робин заоглеждаха Адам. Отначало това го притесни, защото помисли, че са го познали по снимката във вестника. После осъзна, че са любопитни да видят с кого Робин е прекарала нощта. Тя му смигна похотливо, сякаш да им покаже, че възнамерява още дълго да бъде с този мъж.

От своя страна Адам се сниши в ъгъла зад контрабаса и поемаше дълбоко въздух, докато асансьорът бавно се спускаше надолу.

Вратите му се отвориха и Робин изчака двамата си колеги да излязат първи, а после направи всичко възможно да закрива Адам, докато пресича фоайето. Погледът му беше впит във входната врата. Виждаше се автобусът, заел по-голямата част от улицата. Няколко оркестранти вече се качваха в него. Още една минута и щеше да е в безопасност. Наблюдаваше как внимателно слагат барабаните в широкия багажник.

— О, господи, забравих — каза Робин. — Трябва да сложа контрабаса отзад в багажника.

— По-късно — остро каза Адам. — Продължавай да вървиш, докато стигнеш вратата на автобуса.

Изведнъж видя колата на другия край на улицата. Отдъхна си и му стана леко, почти замаяно. Шофьорът държеше вратата на колата отворена. Друг седеше отзад — точно както беше обещал Лорънс. Някъде удари десет часът. Мъжът в шофьорската униформа стоеше до отворената врата. Шапката беше нахлупена ниско над челото му. Той се обърна към хотела — очакваше някого. Адам се вгледа в него, докато онзи се взираше във входа на хотела. Униформата не му прилягаше много добре.

— В автобуса — просъска Адам.

— С контрабаса? Ще ме убият — каза Робин.

— Мен ще убият, ако не побързаш.

Робин се подчини и въпреки неодобрителните подмятания запристъпва тромаво по пътеката между седалките, като закриваше с контрабаса Адам от външни погледи.

Призля му.

Адам се отпусна на седалката до Робин. Сложиха контрабаса помежду си.

— Кой е? — прошепна тя.

— Този в шофьорската униформа.

Робин погледна през прозореца и каза съвсем неуместно:

— Може да е самият дявол, но е хубав.

Адам не вярваше на чутото. Робин се усмихна виновно.

— Всички са тук — извика един мъж отпред. — Проверих два пъти, но има един в повече.

„О, господи — мислеше си Адам, — ще ме изхвърли от автобуса.“

— Брат ми — извика Робин от мястото си. — Ще пътува с нас само донякъде.

— Тогава всичко е наред — каза менажерът и се обърна към шофьора. — Да тръгваме!

— Гледа към автобуса — каза Робин. — Но не мисля, че може да те види. Не, успокой се, пак обърна поглед към хотела.

— Не знаех, че имаш брат — каза менажерът, който незабелязано се беше приближил към тях. Автобусът бавно се измъкваше от площада.

— И аз не знаех до преди малко — измърмори Робин, която още гледаше през прозореца. После се обърна към шефа си. — Забравих да ти спомена, че има вероятност брат ми да е по същото време в Швейцария. Надявам се, няма да има проблеми.

— Всичко е наред — каза менажерът.

— Адам, това е Стивън Грийг. Менажерът на оркестъра, нали съм ти казвала.

Стивън се ръкува с Адам и попита:

— Вие също ли сте музикант?

— Не, честно казано, не можах да се науча да свиря на какъвто и да е инструмент — каза Адам.

— Няма слух — намеси се Робин. — Метнал се е на баща ми. Всъщност той е по рекламата — продължи да се забавлява тя.

— О, наистина ли? В коя компания работите? — запита Стивън.

— В „Пирели“ — каза Адам първата компания, която му дойде наум.

— „Пирели“? Дето правят онези чудесни календари?

— Какво толкова има в тези календари? — попита невинно Робин. — Ако искаш, Адам ще ти вземе един.

— О, великолепно — каза Стивън. — Надявам се, че няма да те затрудни.

— Никак — каза Робин и се наклони заговорнически към Стивън. — Всъщност ще те посветя в една малка семейна тайна — говори се, че Адам скоро ще го изберат в управителния съвет. Най-младият, откакто е основана компанията.

— Впечатляващо — каза менажерът и се вгледа по-отблизо в най-новото попълнение на оркестъра.

— Къде да изпратя календара? — попита Адам.

— О, направо до Кралския симфоничен оркестър. Няма нужда да ти казвам адреса, нали?

Робин се намеси.

— И без съмнение в кафяв плик. Не се безпокой за годината, Адам. Интересуват го голотиите.

— По кое време ще сме във Франкфурт, Стивън? — извика някой отпред.

— Ще ви оставя — каза менажерът. — Благодаря за обещания календар. Робин е права — годината няма значение.

— Кой те научи да фантазираш така? — попита я Адам, когато менажерът се отдалечи.

— Баща ми — каза Робин. — Трябваше да го чуеш в най-добрите му времена — каква класа! Проблемът беше, че майка ми вярваше на всяка негова дума.

— Днес баща ти щеше да се гордее с теб.

— След като разбрахме от какво преживяваш — каза Робин, — може ли да научим следващата точка от дневния ред на най-младия директор на „Пирели“?

Адам се усмихна.

— Опитвам се да разсъждавам като Розенбаум и затова мисля, че ще остане в Женева поне още един, най-много два часа, така че с малко повече късмет ще го изпреваря с петдесет мили.

Той разгърна картата през двете седалки. Проследи с пръст пътя, по който се движеше автобусът.

Робин заговори първа:

— Това означава, че можеш да бъдеш на летището в Цюрих, преди той да те настигне.

— Може би — каза Адам, — но е твърде рисковано. Който и да е Розенбаум — продължи той, пренебрегвайки молбата на Лорънс да бъде предпазлив и да не споделя тайните си с Робин, — знаем със сигурност, че зад него стои професионална организация, така че неговите хора сто на сто отдавна са на летището. Не забравяй, че и швейцарската полиция още ме търси.

— Тогава защо не дойдеш с нас до Франкфурт? — попита Робин. — Не вярвам Стивън да ти създаде неприятности.

— Вече мислих за това, но го отхвърлих като твърде голям риск.

— Защо?

— Защото когато Розенбаум обмисли ситуацията, веднага ще се сети първо за автобуса. А щом открие в каква посока се движим, веднага ще ни последва.

Робин пак погледна картата.

— В такъв случай трябва да решиш кога и къде да слезеш.

— Точно така — прошепна Адам. — Мога да рискувам шестдесет-седемдесет мили, но не и по-далеч.

Робин прекара пръста си по един страничен път.

— Някъде тук — каза тя и посочи малък град на име Солотърн.

— Изглежда на нужното разстояние.

— С какво ще се придвижваш като слезеш от автобуса?

— Нямам голям избор — или ще вървя пеша, или ще опитам на автостоп. Може и да ме качи някой.

— Какъвто ти е късметът, Розенбаум ще е първият, който ще те качи.

— Да, и затова помислих — каза Адам. — Трябва да намеря дълъг участък от пътя, където да мога да наблюдавам на около стотина метра, без мен самия да ме виждат. Така ще стопирам само британски коли или коли с британски номера.

— Научили са те на някои номера в армията — каза Робин. — Но как ще пресечеш границата с твоя паспорт?

— Това е един от многото проблеми, които не съм разрешил.

— Ако продължиш с нас — каза Робин, — този проблем отпада.

— Защо?

— Когато пресичаме граница, винаги броят само пътуващите в автобуса и паспортите им — щом съвпадат, митничарите не си правят труда да проверяват лично всеки. Все пак Кралският симфоничен оркестър е доста известен. Трябва просто да сложа паспорта ти при другите и да придружа менажера.

— Добра идея, но не става. Ако Розенбаум ме настигне, докато съм в автобуса, няма надежда да избягам.

Робин замълча малко и после попита:

— Като слезеш, ще се свържеш ли пак с Лорънс?

— Да. Трябва да му кажа какво стана тази сутрин, защото този, с когото работи, очевидно има пряка връзка с Розенбаум.

— Може ли да е самият Лорънс?

— Никога — каза Адам.

— Лоялността ти е трогателна — каза Робин и се обърна да го погледне, — но всъщност просто не искаш да вярваш, че може да е и Лорънс.

— Какво намекваш?

— Приличаш на майка ми, която не искаше да повярва, че баща ми е лъжец и пияница. Затваряше си очите за малките му слабости. Дори когато той умря от цироза на черния дроб, тя каза само: „Странно за човек, който никога не е пил“.

Адам се замисли за отношенията си с Лорънс и се запита дали е възможно да си приятел с някого от двадесет години, а всъщност изобщо да не го познаваш.

— Просто бъди предпазлив, когато го информираш — посъветва го Робин.

Замълчаха. Адам разглеждаше картата и проследяваше възможните маршрути, след като напусне автобуса, реши да се отправи към немската граница и да стигне до Англия по дългия маршрут от Хамбург или Бремерхавен. Това бе за предпочитане пред по-късия път през Кале или Остенд, за който и други щяха да се сетят.

— Сетих се — каза изведнъж Робин.

— За какво? — попита Адам и вдигна поглед от картата.

— Как да разрешим проблема с паспорта — измърмори тя.

Адам я погледна с надежда.

— Ако ми дадеш паспорта си — обясни тя, — ще го сменя с паспорта на някой от оркестъра, който прилича на теб. Никой няма да забележи нищо особено, докато не се върнем у дома във Великобритания в неделя през нощта.

— Идеята не е лоша, стига да има някой, който поне малко да прилича на мен.

— Да видим какво може да се направи — каза Робин, надигна се и започна да разглежда всеки поотделно. Когато свърши, на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Има двама, които приличат малко на теб. Единият е с пет години по-стар, а другият с няколко сантиметра по-нисък, но ще проуча това-онова, докато ти измисляш най-безопасния начин за бягството. Дай ми паспорта си.

Адам й го подаде и проследи как тя отива в предната част на автобуса и сяда до менажера. Той тъкмо обсъждаше с шофьора къде ще е най-удобно да спрат за обед.

— Трябва да проверя нещо в паспорта си — намеси се Робин. — Извинявай, че ти досаждам.

— Не ми досаждаш. Ще го намериш при другите в една пластмасова чантичка под седалката ми — каза той и продължи разговора си с шофьора.

Робин се наведе, започна да рови из паспортите, сякаш че търси своя, извади двата паспорта, които считаше за подходящи, и сравни снимките. Снимката на по-ниския мъж изобщо не приличаше на Адам. Но пък другият можеше да мине въпреки петте години в повече — освен ако митничарите не проучеха внимателно рождената дата. Тя събра паспортите, като мушна този на Адам по средата. После ги сложи обратно в пластмасовата чанта, пъхна я под седалката на менажера и се върна на мястото си.

— Погледни се — каза тя, като подаде чуждия паспорт на Адам.

Той се вгледа в снимката.

— Като изключим мустаците, приликата не е лоша и е най-добрият ми шанс при сегашните обстоятелства. Но какво ще стане, като се върнете в Лондон и открият, че си заменила паспорта ми?

— Ти ще си в Лондон много преди нас — каза Робин. — Така че сложи този паспорт в един плик заедно с календара и го изпрати направо до Кралския симфоничен оркестър, на улица „Уигмор“. Аз ще се погрижа да върнат твоя.

Адам се закле, че ако изобщо се върне в Лондон, ще стане пожизнен абонат на „Приятели на Кралския симфоничен оркестър“.

— Това май решава един от проблемите ти.

— Поне за момента — каза Адам. — Бих искал да си с мен до края на пътуването.

Робин се усмихна.

— Чакат ме Франкфурт, Берлин и Амстердам. Нямам нищо против да се срещна с Розенбаум. Но този път лице в лице.

— Тъкмо може да си намери майстора — каза Адам.

— Мога ли да погледна иконата? — попита Робин, без да обръща внимание на коментара му.

Адам се наведе да вземе шлифера си и извади иконата от вътрешния джоб, като внимателно я закриваше от чужди погледи. Робин се вгледа в очите на Свети Георги и заговори отново:

— Докато лежах будна тази нощ и чаках да ме изнасилиш, непрекъснато се питах за тайната, скрита в тази икона.

— Мислех, че спиш — каза Адам с усмивка. — Всъщност и двамата сме правили едно и също. Както и да е, успя ли да стигнеш до някакъв разумен извод?

— Първо реших, че си падаш по мъже контрабасисти — иначе как щеше да ми устоиш?

— А какво ще кажеш за „Свети Георги и змея“? — ухили се Адам.

— Първо се чудех дали отделните мозаични маски не образуват някакъв код. Но иконата е така великолепно нарисувана, че би трябвало кодът да е нанасян по-късно, а това не изглежда много вероятно.

— Добре измислено, новобранец.

— Ти си новобранец. Така че си мислех дали няма друга картина под горния слой. От училище помня, че Рембранд и Констабъл често са рисували върху картините си — или защото не ги е било грижа за оригинала, или, както при Рембранд, не са им стигали пари за платно.

— Ако случаят е такъв, само специалист може да се занимае с премахването на горния слой.

— Съгласна съм — каза Робин. — Затова отхвърлих и тази възможност. Третото ми предположение е, че коронката отзад на рамката… — Тя обърна иконата и се вгледа в малката сребърна инкрустация. — … означава, че това е оригиналът на Рубльов, както е предположил и експертът. Не е копие, както са те подвели.

— И аз разсъждавах така по време на безсънната нощ — и въпреки че това придава още по-голяма стойност на иконата, едва ли ще може да обясни защо Розенбаум ще убива заради нея, без да подбира.

— Може би и някой друг се нуждае от иконата толкова, колкото и Розенбаум — каза Робин.

— Но кой е той и защо?

— Защото не търсят самата икона, а нещо друго. Нещо скрито вътре или под горния слой боя.

— Първо проверих това — каза самодоволно Адам. — Убеден съм, че дървото не е кухо.

— Не съм съгласна — каза Робин и започна да почуква по дървото, както лекар прислушва гръден кош. — През целия си живот работя с инструменти — гледала съм как ги изработват, свирила съм на тях, дори съм спала с тях. Тази икона не е изцяло плътна, въпреки че един господ знае как мога да го докажа. Ако нещо е скрито вътре, трудно ще бъде открито от лаици като нас.

— Ти си едно малко същество с голямо въображение — каза Адам.

— Логично е — каза тя и му върна иконата. — Ако някога откриеш какво има вътре, кажи ми.

— Щом ми останат пет свободни минути, веднага ще проверя една-две собствени теории — каза Адам и прибра иконата в джоба на шлифера си.

— Още два километра до Солотърн — каза Робин, като показа през прозореца един пътен знак.

Адам се закопча.

— Ще те изпратя — каза тя и двамата тръгнаха по пътеката между седалките.

Адам стигна отпред и попита шофьора на автобуса дали може да спре преди следващото село.

— Разбира се — каза шофьорът, без да поглежда назад.

— Много скоро ни напускате — каза Стивън.

— Налага се — каза Адам. — Благодаря за возенето. Няма да забравя за календара.

Шофьорът спря на първата отбивка, натисна един бутон и хидравличните врати се отвориха.

— Довиждане, Робин — каза Адам и я целуна братски по бузата.

— Довиждане, братче — каза Робин. — Поздрави мама, ако я видиш преди мен.

Адам слезе, а тя се усмихна и му махна. Вратите се затвориха и автобусът продължи към Франкфурт по главния път.

Адам отново беше сам.

Четиринадесета глава

Професор Брунвелд рядко получаваше нужното уважение. Отдавна се беше примирил с мисълта, че съдбата на академиците е такава. Затова сега се чудеше дали да вярва, когато му казаха кратко: „Президентът“. Измъкнаха го, разбира се, посред нощ от леглото и мълчаливо го придружиха до Пентагона. Увериха го, че се иска неговото, на Брунвелд, мнение на експерт. След Куба и Далас нищо вече не можеше да го изненада.

Навремето беше чел, че в Пентагона има толкова етажи под земята, колкото и отгоре. Сега вече можеше да твърди, че това е установен факт.

Подадоха му документа и го оставиха сам. Искаха да им отговори само на един въпрос. Той проучва повече от час клаузите и после ги повика. Каза им, че според него документът е автентичен и ако руснаците още притежават своето копие, подписано също през 1867, то на втората му родина — как беше онзи ужасен американски израз? А да — лошо й се пише.

Осъзна колко сериозно е всичко, когато му казаха, че не може да напуска Пентагона до понеделник. Вече беше видял датата в края на договора и затова не се изненада. Имаше пред себе си три дни самота, далеч от взискателните студенти и бъбривата съпруга. Нямаше да има по-добра възможност от тази, за да остане сам и прочете събраните съчинения на Пруст.

Романов знаеше, че повече не може да рискува да стои до колата. Облеклото му беше твърде подозрително — все някой щеше да го забележи на излизане от хотела. След три минути той хвърли сивата шапка на задната седалка и инструктира Валчек да се отърве от колата и да се върне в консулството.

Валчек кимна. Вече бе изпълнил нареждането на Романов да убие двамата британски агенти — сякаш че го бяха помолили да поправи спукана водопроводна тръба. Всичко вървеше по план, докато не се наложи Валчек да закопчае прекалено тясната униформа на мъртвия шофьор. За миг на Романов му се стори, че по лицето на Валчек прибягна самодоволна усмивка, когато се разбра кой трябва да е шофьорът.

Романов се шмугна под сенките, изчака още половин час и се увери, че планът им е провален от агента им в Лондон. Махна на едно такси и помоли шофьора да го закара до съветското консулство, без да забележи недоверието, с което шофьорът огледа униформата му.

Възможно ли е два пъти да изпусне Скот? Дали не го е подценил? Ако се случеше още веднъж, Заборски щеше да му иска убедителни обяснения.

Докато пътуваше към консулството, в спомените му пробягваше някакъв образ, но той не можеше да го осмисли. Нещо се беше случило пред хотела, нещо, което не пасваше. Беше сигурен, че ако помисли малко на спокойствие, ще си го изясни. Продължаваше да си припомня последните тридесет минути, сякаш пренавиваше лентата на стар филм, но някои от кадрите оставаха все още неясни.

Щом се върна в консулството, Валчек му подаде голям плик и го информира, че току-що са го донесли с дипломатическата поща от Москва.

Романов прочете за втори път дешифрирания телекс, но не успя да проумее в какво се състои важността му.

Романов се зачуди какво ли са открили в центъра за бащата на Скот. Какво ново, което да заинтересува него самия. Все още беше твърдо решен да прати сина на оня свят при бащата много преди да получи някакво друго официално съобщение от Москва.

Замисли се за собствения си баща, за възможното бягство при оставеното му огромно богатство и как заради собствената си кариера бе предал баща си. А сега заради по-нататъшното си издигане трябваше да убие Скот и да върне иконата в страната. Ако се провалеше… Той пропъди мисълта за двамата бащи.

— Или е много хитър, или просто има късмет — говореше Романов и се разхождаше из малката канцелария, която бяха приспособили за него.

Валчек, който го бе последвал, се въздържа от коментар, а само попита какво да прави по-нататък.

— Кажи ми какво видя, когато бяхме пред хотела?

— Какво имаш предвид? — попита Валчек.

— Не задавай въпроси — каза Романов, докато обличаше собствените си дрехи. — Отговаряй. Кажи ми всичко, което видя от момента, когато спряхме пред хотела.

— Пристигнахме пред „Ричмънд“ малко преди десет — започна Валчек, — паркирахме мерцедеса на отсрещната страна на улицата и зачакахме да се появи Скот. Чакахме дори няколко минути след десет, но от Скот нямаше следа.

— Не, не, не. Дай подробности. Не искам просто да обобщаваш. Например не си ли спомняш да се е случило нещо необичайно, докато чакахме?

— Нищо особено — каза Валчек. — В хотела непрекъснато влизаха и излизаха хора, но съм сигурен, че Скот не беше сред тях.

— Голям щастливец си, щом можеш да си толкова сигурен. Какво стана после?

— После? После ми нареди да се върна в консулството и да те чакам там.

— В колко часа стана това?

— Трябва да е било десет и седем минути. Помня точно, защото погледнах часовника, когато автобусът тръгна.

— Автобусът? — каза Романов.

— Да, дето го товариха с музикални инструменти. Тръгна към…

— Инструменти — точно това е! — възкликна Романов. — Сега си спомням какво ми направи впечатление. Виолончела, цигулки и един контрабас, който не беше занесен в багажника. — Валчек изглеждаше озадачен, но не каза нищо. — Позвъни веднага в хотела и открий кой пътува в автобуса и за къде пътуват.

Валчек изтича навън.

Романов погледна часовника си: единадесет без пет. Трябваше да се действа, и то веднага. Той натисна бутона на вътрешния телефон и каза:

— Искам бърза кола и, което е по-важно, великолепен шофьор.

Валчек се върна и Романов затвори телефона.

— Автобусът е нает от Кралския симфоничен оркестър, който е на европейско турне…

— Коя е следващата спирка? — попита Романов.

— Франкфурт.

Той излезе бавно от селото. Беше огледал внимателно всичко с професионалното око на войник. Главната улица бе пуста. Само някакво малко момче безмилостно риташе гумената топка в един изкоп на склона, който му служеше за врата. Момчето видя Адам, обърна се и ритна топката към него. Адам я ритна обратно, момчето я хвана с ръце и се усмихна широко. Усмивката му изчезна, като видя как Адам бързо продължава нагоре по склона. На пътя имаше само няколко стари къщи. От едната страна зееше дълбока пропаст, в далечината зад нея се издигаха хълмове, обрасли с дървета. От другата страна се простираха зелени ливади, по които пасяха щастливи крави с хлопки на вратовете. При вида им Адам усети, че е гладен.

Продължи нагоре по пътя и стигна до един остър завой. Оттук можеше да вижда цяла миля надолу, без да го забележат. Трябваха му само няколко минути, за да се научи да разпознава от неколкостотин метра британските коли или колите с британски номера. Скоро разбра, че чужденците, които си купуват британски коли, са много малко.

През следващите двадесет минути той с надежда вдигна ръка на седем коли с английска регистрация, които пътуваха към Лозана, но никой не му обърна внимание. Спомни си колко лесно ставаше преди, когато беше в кадетската униформа. В онези дни почти всеки щеше да спре. Още три коли префучаха, без да спрат, а четвъртата намали и когато Адам се затича към нея, даде газ и отмина.

Към единадесет и двадесет Адам реши, че вече не може да рискува да го видят на пътя. Втренчи се в далечните хълмове и осъзна, че няма друга възможност, освен да върви пеша. Сви рамене и започна да се спуска по една от стръмните пътеки към долината. Надяваше се скоро да стигне другия път, който ясно бе маркиран на картата.

Изпсува, като видя голата местност, която го делеше от безопасността. Ех, да беше тръгнал час по-рано.

— Антарктик става излишен.

— Защо?

— Защото знаем, че баща му е помогнал на Гьоринг да умре по-лесно.

— Не разбирам.

— Не се учудвам, въпреки че е съвсем просто. Този ваш англичанин, който се прави на патриот и не пада духом, всъщност е син на негодника, който е внесъл тайно капсулата с цианид в килията на Гьоринг в Нюрнберг. Ще рече, че Царската икона е награда за услугите му.

— Всички от отдела са убедени, че той е единствената ни надежда.

— Пет пари не давам какво мисли отделът ви. Щом бащата се е съюзил с германците през войната, защо синът да не отиде при руснаците в мирно време?

— Какъвто бащата, такъв и синът.

— Точно така.

— В такъв случай какво да правя?

— Просто ни информирай за намеренията на министерството. Останалото ще направят агентите ни в Швейцария.

— По-бързо — каза Романов, макар да знаеше, че това е невъзможно дори за шофьора на посланика, който се оказа съвършен професионалист. Досега не бе пропуснал възможност нито да мине на зелено, нито да изпревари, нито да засили на прав участък. Ако увеличаха скоростта с още пет километра, сигурно щяха да се озоват в пропастта. Движеха се със запалени светлини — шофьорът непрекъснато натискаше клаксона, а стрелката не падаше под сто и тридесет километра в час. „Трябва да ги настигнем преди границата“ — повтаряше Романов и удряше с юмрук по коженото табло на колата.

Бяха минали сто километра само за петдесет и пет минути и тримата мъже се взираха напред за автобуса, но чак след още тридесет километра Валчек вдигна ръка и извика:

— Те са! Ето ги горе на склона!

— Засечи ги! — заповяда Романов.

Шофьорът на посолството изпревари автобуса и рязко намали пред него — шофьорът на автобуса бе принуден да натисне спирачки и да отбие встрани. Валчек повелително му махна и онзи спря на самия ръб на пропастта.

— Няма да си отваряте устата. Оставете всичко на мен — каза Романов. — И стойте близо до шофьора в случай на опасност.

После скочи от колата и хукна към автобуса, като следеше дали някой не се опитва да слезе от него. Заудря нетърпеливо по вратата, докато шофьорът не натисна бутона и двете крила не се отвориха. Романов се метна вътре, а другите двама го следваха само на една крачка. Той извади паспорта от вътрешния си джоб, завря го в лицето на уплашения шофьор и изкрещя:

— Кой е ръководителят?

— Аз съм менажерът и… — зафъфли Стивън Грийг.

— Швейцарска полиция — каза Романов.

Грийг понечи да продължи, но Романов го прекъсна:

— Когато напуснахте хотела в Женева, взехте ли извънредни пътници?

— Не — каза Грийг. — Романов се намръщи. — Освен ако не броим брата на Робин Бересфорд.

— Братът на Робин Бересфорд? — въпросително вдигна веждите си Романов.

— Да — каза менажерът. — Адам Бересфорд. Но той пътува с нас само до Солотърн. Слезе там.

— Кой от вас е Робин? — каза Романов, оглеждайки морето от мъжки лица.

— Аз — обади се един глас от дъното на автобуса.

Романов бързо мина по пътеката, видя калъфа на контрабаса и всичко дойде на мястото си. Винаги се притесняваше, когато нещо не се връзваше с цялото. Да, точно това му се беше сторило необичайно. Защо не беше сложила контрабаса в багажника при другите големи инструменти? Той се вгледа в едрата жена, която седеше зад огромния инструмент.

— Вашият брат ли се казва Адам?

— Да — каза Робин.

— Какво съвпадение!

— Не разбирам какво имате предвид — каза тя. Мъчеше се да не издава нервността си.

— Човекът, когото търся, също се казва Адам.

— Често срещано име — каза Робин. — Може би не сте чели първата книга на Библията.

— Висок метър и осемдесет и шест или и осем, тъмна коса, тъмни очи, елегантен и добре сложен. Не е убедително описанието за ваш брат — добави Романов, изучавайки външността й.

Робин отметна назад червената си коса, но не стана. От нервните изражения на останалите Романов разбра, че Скот е бил в автобуса.

— Къде възнамеряваше да отиде вашият брат — той наблегна на последната дума, — когато слезе от автобуса? — Питаше и тупаше с паспорта по дланта си, сякаш държеше палка.

— Нямам представа — каза Робин. Изражението й беше все така безразлично любезно.

— Ще ви дам още една възможност да ми сътрудничите. За къде се отправи брат ви?

— А аз ще ви кажа още веднъж, че не знам.

— Ако отказвате да отговаряте на въпросите ми, ще трябва да ви арестувам.

— От чие име? — попита спокойно Робин.

— От името на швейцарската полиция — убедително каза Романов.

— Тогава без съмнение ще ми покажете удостоверението си за самоличност.

— Не бъдете нахална — каза остро Романов и се наведе към нея.

— Вие сте нахален — каза Робин и стана. — Спряхте пред автобуса ни като някакъв безумец и едва не ни пратихте в пропастта. После тримата нахлувате в автобуса като банда чикагски гангстери и твърдите, че сте от швейцарската полиция. Нямам представа кои сте или какви сте, но ще ви кажа две неща. Ако ме докоснете, тези четиридесет мъже в автобуса ще ви направят заедно с двете ви приятелчета на кайма. И ако все пак успеете да слезете живи от автобуса, не забравяйте, че сме членове на великобританския Кралски симфоничен оркестър и като такива сме гости на швейцарското правителство. След малко ще пресечем границата и ставаме гости на правителството на Западна Германия, така че снимката ви ще се окаже на първа страница по вестниците в цял свят. Искам да ви кажа, че в момента правите така наречения „дипломатически скандал“. — Робин се наведе напред и вдигна заплашително пръст. — И ще ви кажа още нещо, който и да сте вие и макар да съм дама: разкарайте се, по дяволите!

За миг Романов замря, после тръгна да излиза. Робин не откъсваше поглед от него. Като стигна отпред, той махна на Валчек и шофьора си да слизат. Двамата се подчиниха неохотно. Веднага щом Романов стъпи на земята, шофьорът на автобуса затвори вратата, включи на първа и излезе на платното.

Целият оркестър стана и възнагради Робин с овации, каквито не бяха чували и най-знаменитите диригенти.

Но нямаше кой да ги оцени. Робин беше рухнала на мястото си и не можеше да спре да трепери. Съзнаваше само, че никой от четиридесетте мъже в автобуса не би вдигнал и пръст срещу Розенбаум.

Сър Морис обходи с поглед насядалите около масата: всички бяха тук, въпреки че ги беше извикал само преди минути.

— Да чуем последните събития — каза сър Морис и погледна заместника си, който пак беше седнал в другия край на масата.

— Страхувам се, че не сполучихме, сър — започна Лорънс. — Двама от най-опитните ни агенти бяха определени да вземат Скот от хотел „Ричмънд“ и според плана ни да го докарат на безопасно място в британското посолство.

— И какво се случи? — попита сър Морис.

— Никой от нашите в Женева не можа да каже нещо определено. Нашите хора не са се появили нито пред хотела, нито са ги виждали досега.

— Какво казва швейцарската полиция? — попита Буш.

— Не ни помогнаха много — обърна се Лорънс към американеца. — Наясно са, че не сме единствената чуждестранна сила, замесена в случая, и както е обичайно за тях при такива обстоятелства, нямат намерение да фаворизират която и да е страна.

— Проклети швейцарци — изруга Снел.

— И къде може да е Скот сега? — попита Матюс.

— Нямам представа — каза Лорънс, а Матюс се усмихна на притеснението му. — Сигурни сме, че се е качил на автобуса заедно… — той погледна листа пред себе си — заедно с госпожица Робин Бересфорд. Но не е бил с тях, когато са ги посрещнали на границата. Оркестърът трябва да е в хотела във Франкфурт след около час, така че тогава ще можем да разберем нещо повече. Немската полиция е по-отзивчива.

— А какво ще правим ние през това време? — попита сър Морис.

— Ще проверим всички обичайни места, а също така няма да изпускаме от очи Романов, който снощи неочаквано се е появил на френската граница. Един от старите ни сътрудници го е разпознал, въпреки че се е подстригал доста късо — очевидно не му отива много.

— Значи Скот в момента може да е навсякъде? — попита Матюс. — Мислите ли, че е още в Швейцария, или е успял да пресече една от двете граници?

Лорънс се поколеба, после безучастно призна:

— Нямам представа.

Сър Морис се втренчи в него от другия край на масата, но се въздържа от коментар.

— Мислиш ли, че пак ще се свърже с теб? — попита Снел.

— Ако е жив, сигурно ще се обади.

— Ако Романов е още в Швейцария, то и Скот трябва да е все още жив — каза Буш. — Щом Романов се добере до иконата, веднага ще се отправи на изток.

— Съгласен съм — каза Лорънс. — Имаме хора на летището, които проверяват всеки полет на изток. Затова предлагам да проследим развитието на събитията и да се съберем отново утре сутринта в седем, освен ако Скот не ми се обади по-рано.

Сър Морис кимна и се надигна от мястото си. Всички станаха.

— Благодаря ви, господа — каза той и се запъти към другия край на стаята. На минаване покрай Лорънс измърмори: — Можеш да се отбиеш до кабинета ми, когато ти остане малко време.

Адам измина последните метри надолу по почти отвесния склон, като непрекъснато се хлъзгаше и препъваше, докато накрая се изтърси по гръб. От изподрасканите му ръце течеше кръв, панталоните му бяха скъсани и омазани с кал и пръст. Той остана неподвижен една-две минути. Опитваше се да си поеме дъх. Погледна нагоре към пътя. Беше му отнело почти час да измине това разстояние, а един камък щеше да го стори за три секунди. Все още имаше едно предимство — никой не би могъл да го види от пътя. Той се вгледа напред към долината. Сега вече всеки можеше да го види, но нямаше друга възможност.

Преценявай на око, проверявай по карта. Картата не беше от особена полза, но той прецени, че разстоянието до отсрещния хребет е около три километра. Според картата имаше надежда да открие път оттатък хребета. Той проучи местността — напред се простираше хълмиста долина; нямаше храсти, зад които да се прикрива. После имаше широка, но плитка река. Адам предположи, че ще може да стигне до пътя за около двадесет минути. Провери дали иконата е на мястото си и тръгна с равномерна крачка.

Романов не беше продумал, откакто ги изхвърлиха безцеремонно от автобуса. Валчек и шофьорът не смееха да изкажат мнението си. Романов знаеше, че момичето е разбрало блъфа му, а той не можеше да си позволи дипломатически инцидент, защото без съмнение щяха да докладват на шефа му в Москва. Но Романов никога нямаше да забрави момичето с мъжко име.

Солотърн беше на около четиридесет километра в обратна посока и шофьорът щеше да измине това разстояние за около двадесет минути, но Романов настояваше да намалява скоростта всеки път, когато срещнеха някакво превозно средство. Проверяваха пътниците, за да се уверят, че Скот не е успял да се качи в някоя кола на автостоп. Романов прецени, че тези предпазни мерки са необходими, въпреки че това им струваше тридесет и една минути. Все пак, когато пристигнаха в Солотърн, Романов бе сигурен, че Скот не е на път за немската граница, освен ако не е успял да се дегизира или пък да пътува в багажника на някоя кола.

Щом пристигнаха в Солотърн, Романов нареди на шофьора да остави колата в центъра, после се разделиха, за да открият нещо за вероятния маршрут, избран от Скот. Разпитаха местните хора, но никой тази сутрин не беше виждал мъж, приличащ на Скот. Романов тъкмо се чудеше за коя ли граница се е запътил англичанинът, когато видя шофьора да рита футболна топка към едно малко момче. Изтича надолу по хълма и тъкмо щеше да му се скара, когато момчето се обърна и ритна топката към руснака. Той посрещна автоматично топката и я ритна силно покрай момчето направо във вратата. После се обърна към шофьора и тъкмо се канеше да му изкрещи, когато топката пак се появи в краката му. Той я вдигна ядосано и понечи да я хвърли настрани, но видя обнадеждената усмивка на момчето и вдигна топката високо над главата си. Момчето дотича при него и започна да скача към топката, но въпреки усилията си не можеше да я стигне.

— Виждал ли си непознати хора тази сутрин? — попита Романов на немски бавно и отчетливо.

— Да, да — каза момчето. — Но той не улучи вратата.

— Къде отиде? — попита Романов.

— Нагоре по хълма — каза момчето.

За негово разочарование Романов пусна топката и хукна да тича. Валчек и шофьорът го последваха.

— Nein, nein13 — завика малкото момче и затича след тях.

Романов се обърна. Момчето стоеше на мястото, където Адам беше опитвал да се качи на стоп, и сочеше към пролома.

Романов бързо каза на шофьора:

— Докарай колата! Трябват ми бинокъла и картата.

Шофьорът хукна, следван от момчето. След няколко минути мерцедесът спря до Романов. Шофьорът изскочи и му подаде бинокъла, а Валчек разгърна картата върху капака на колата.

Романов фокусира бинокъла и започна да оглежда далечните хълмове. След няколко минути бинокълът се закова на една кафява точица, която се катереше по най-далечния хълм.

— Пушката — сухо каза Романов.

Валчек изтича до багажника на колата и извади снайпер „Драгунов“ с оптически мерник. Сложи дървения приклад на дългото тънко оръжие и провери дали е заредено. После го намести удобно на рамото си и също фокусира Скот. Романов неумолимо следваше с бинокъл стъпките на Адам. Ръката на Валчек също полека местеше оръжието.

— Убий го! — каза Романов.

Валчек се радваше, че денят е тих и безоблачен и не отделяше мерника на пушката от гърба на англичанина. Изчака го да направи още няколко крачки и бавно натисна спусъка. Адам почти беше изкачил билото, когато куршумът го застигна и го прониза. Той се строполи на земята.

Романов се усмихна и смъкна бинокъла.

Адам знаеше какво може да е улучило рамото му и откъде идва. Инстинктивно се претърколи до най-близкото дърво. Тогава започнаха болките. Въпреки че куршумът беше загубил доста от силата си поради голямото разстояние, все пак го усещаше като жило на пепелянка. Кръвта от простреляното му рамо започна да се просмуква през шлифера му. Той се обърна и се втренчи назад. Не можа да види никого, но знаеше, че Романов чака там някъде и ще стреля втори път. Обърна се с усилие и погледна към върха на хълма. Още тридесетина метра и щеше да е в безопасност отвъд билото, но първо трябваше да го изкачи, тоест да остане на открито няколко фатални секунди. Дори и да успееше, Романов щеше да го настигне с колата след около тридесет минути. Въпреки всичко, това беше единственият му шанс. Той започна да пълзи бавно, сантиметър по сантиметър нагоре към билото, благодарен, че дървото все още го прикрива. Пълзеше на лакти и колене като морски рак, изхвърлен на пясъка. Знаеше, че след десетина метра ъгълът ще е благоприятен за враговете му и той ще е за Романов хоризонтална, бавно движеща се мишена, в която е лесно да се прицелиш. Измина още няколко метра, спря и си помисли: „Не можеш вечно да държиш пушката на рамо“. После бавно преброи до двеста.

— Предполагам, че се кани да претича — каза Романов. — Значи имаш на разположение само три секунди. Ще ти викна веднага щом се мръдне.

Романов държеше бинокъла насочен към дървото. Изведнъж Адам скочи и започна спринт, достоен за последните двадесет метра на олимпийски финал.

— Стреляй! — викна Романов.

Валчек вдигна пушката, засече тичащия Скот и натисна спусъка точно когато Адам се хвърли през билото. Вторият куршум изсвири покрай главата му.

Романов изпсува — видя през бинокъла, че Валчек не улучи. Обърна се към разтворената карта и започна да преценява възможностите. Другите двама също се наведоха над картата.

— След около десет минути ще стигне до пътя — каза той и сложи пръст в средата на малката червена линия, която минаваше между Нюшател и френската граница. — Освен ако първият куршум не го е улучил и в такъв случай ще му трябва повече време. За колко време можем да стигнем до границата?

Шофьорът проучи картата.

— Около двадесет и пет, най-много тридесет минути, другарю майор.

Романов се обърна и погледна пак към хълмовете.

„Остават ти още тридесет минути живот, Скот.“

Колата отпраши, а малкото момче изтича вкъщи и разказа на майка си всичко, което бе видяло. Тя се усмихна с разбиране. Само децата могат да имат такова ярко въображение.

Адам погледна нагоре и с облекчение видя, че шосето е само на около километър и половина. Затича се с равномерна крачка натам, но откри, че бягането му причинява повече неудобство. Искаше да спре и да види раната, но първо трябваше да стигне шосето. Куршумът беше разкъсал рамото му. Болеше го много. Но ако беше попаднал два-три сантиметра по-ниско, изобщо нямаше да може да се движи. Успокои се като видя, че на шлифера му има само малко петно кръв. Сгъна носната си кърпа и я пъхна между ризата и раната. Знаеше, че не може да рискува и да отиде в болница. Вечерта можеше да се добере до аптека, но дотогава трябваше да реши проблема сам.

Погледна картата. Беше само на няколко километра от френската граница и реши, че ще е по-добре да я прекоси възможно най-бързо — раната проваляше първоначалния му план да мине през Базел и Бремерхавен.

Започна отчаяно да маха на всяка минаваща кола, вече не обръщаше внимание на номерата. Знаеше, че е в безопасност само още около двадесет минути. После пак трябваше да се крие из хълмовете. За нещастие по този път към френската граница се движеха много по-малко коли, отколкото през Базел — и никой не откликна на молбата му.

Тъкмо реши, че е дошло време да се махне от шосето, когато един жълт ситроен го отмина, но след няколко метра отби встрани и спря. Жената на предната седалка смъкна страничното стъкло.

— За… къде… пътувате? — попита Адам. Произнасяше всяка дума внимателно и бавно.

Шофьорът се наведе, огледа го внимателно и каза с подчертан йоркширски акцент:

— Пътуваме за Дижон. Устройва ли те, момко?

— Да, моля — каза Адам, успокоен, че мръсните му дрехи не са ги отблъснали.

— Тогава скачай отзад при дъщерята.

Адам се подчини. Ситроенът потегли и той се обърна да погледне през задното стъкло; зарадва се, че пътят зад тях е празен.

— Аз съм Джим Хардкасъл — каза мъжът и превключи на трета.

Беше човек с широка, сърдечна усмивка, сякаш залепена на топчестото му червендалесто лице. Тъмната му червеникавокафява коса беше сресана назад и пригладена с брилянтин. Носеше сако от туид, а изпод разкопчаната му риза се подаваше малък космат триъгълник. Личеше си, че не полага особени грижи за талията си.

— А това е жената, Бети — каза Джим и посочи с лакът жената до себе си.

Тя се обърна към Адам и червендалестите й бузи се разтегнаха в сърдечна усмивка. Беше се изрусила, но корените на косата й бяха останали издайнически тъмни.

— До теб седи нашата Линда — добави Джим Хардкасъл, сякаш продължаваше мисълта си. — Скоро завърши училище и ще работи в градския съвет. Нали така, Линда?

Линда кимна нацупено. Адам се вгледа в младото момиче, което очевидно не бе постигнало успех в гримирането си. Въпреки обилните сенки на очите й и розовото червило, Адам прецени, че все пак е привлекателна и още няма и двадесет години.

— А ти как се казваш, момче?

— Дъдли Хулм — каза Адам името от новия си паспорт. Помъчи се да не обръща внимание на пулсиращата болка в рамото и попита любезно: — В отпуск ли сте?

— Съчетаваме бизнеса с удоволствието — каза Джим. — Но тази част от пътешествието ни има особено значение за нас с Бети. В събота взехме самолет до Генуа и после наехме кола, за да разгледаме Италия. Първо минахме през Симплонския тунел. Направо дъхът ти секва, особено в сравнение с родния ни Хал.

Адам понечи да поразпита за подробности, но човек трудно можеше да прекъсне Джим.

— Аз съм в бизнеса с горчица — дрънкаше той. — Директор съм по износа в „Колманс“ и сме тръгнали за ежегодната конференция на МФПГ. Може и да си ни чувал? — Адам кимна с разбиране. — Международна федерация на производителите на горчица.

Ако не беше болката в рамото му, Адам щеше да се разсмее.

— Тази година ме избраха за президент на МФПГ — може да се каже, че това е върхът на кариерата ми. Откровено казано, това е чест също и за „Колманс“ — най-добрата горчица в света — добави той. Очевидно го казваше поне стотина пъти на ден. — Като президент трябва да контролирам различните среди по време на конференцията, а също така да открия и официалната вечеря. Довечера ще държа приветствена реч пред делегатите от цял свят.

— Завиждам ви — възкликна Адам и потрепери от болка, защото колата се тръсна в една дупка на пътя.

— Прав сте — каза Джим. — Хората нямат представа колко марки горчица има по света! — Той замълча за миг и продължи: — Сто четиридесет и три. Без съмнение французите имат някои успехи и дори швабите не са толкова зле, но все пак нищо не може да се сравни с „Колманс“. Винаги съм казвал, че всичко британско си е най-добро. Навярно е така и в твоя бранш. Впрочем, къде работиш?

— В армията — каза Адам.

— Какво ще търси един войник на стоп по швейцарските граници?

— Мога ли да ти се доверя? — попита Адам.

— Гроб съм — каза Джим. — В нашето семейство знаем да си затваряме устата.

Що се отнасяше до съпругата и дъщерята, Адам не се съмняваше в това.

— Капитан съм в Кралския уесекски полк, а в момента участвам в учение на НАТО — започна Адам. — Оставиха ме миналата неделя на брега в Бриндизи, Италия, с фалшив паспорт и десет английски лири. До полунощ в събота трябва да се върна в казармите в Олдършот.

Адам видя, че на лицето на Джим се изписва одобрение, и си помисли, че Робин би се гордяла с него. Госпожа Хардкасъл се обърна да го разгледа по-внимателно.

— Още като си отвори устата, разбрах, че си военен — каза Джим. — Не можеш да ме заблудиш. Аз самият бях сержант в Кралския армейски обслужващ корпус през последната война. Не е кой знае какво, но все пак съм дал нещо за страната ни.

На Адам му мина през ума, че за този корпус бяха измислили друго име, което се получаваше от началните букви — Кралски апашки обирджийски корпус.

— Участвал ли си във военни действия? — попита Джим.

— Малко, в Малая — каза Адам.

— Не съм бил там. След като приключиха главните сражения, се върнах към бизнеса с горчица. А що се отнася до теб — в какво е проблемът да се върнеш в Англия?

— Общо осем души се опитваме да стигнем до Олдършот, а безброй американци имат задача да ни попречат.

— Янки — презрително каза Джим. — Те винаги се включват във войните, когато видят, че ще победим. Медалите и славата — това ги интересува. Не, исках да ми кажеш в какво се състои проблемът.

— Граничните служители са уведомени, че осем британски офицери ще се опитат да прекосят границата за Франция. Швейцарците ще се опитат да ни арестуват. Миналата година само двама от дванадесет успяха да се доберат до казармите — каза Адам, въодушевен от измислиците си. — И само след няколко седмици и двамата бяха повишени.

— Мразя ги тези швейцарци — каза Джим. — Те са по-лоши и от американците. Те дори не участват във войната — само скубят парите и на двете страни. Повярвай ми, няма да те хванат. Аз ще се погрижа за това.

— Ако успеете да ме прекарате през границата, господин Хардкасъл, сигурен съм, че ще мога да се добера до Олдършот без затруднения.

— Смятай, че сме успели, момко.

Индикаторът на горивото присветваше червено.

— Колко километра още можем да изминем? — попита Романов.

— Около двадесет, другарю майор — каза шофьорът.

— В такъв случай ще можем да стигнем до френската граница.

— Може би ще е по-сигурно да спрем и да заредим — предложи шофьорът.

— Няма време за сигурност — тросна се Романов. — Карай по-бързо!

— Слушам, другарю майор — каза шофьорът. Моментът не беше подходящ да напомня, че бензинът ще свърши по-бързо при тази висока скорост.

— Защо не зареди сутринта, глупако? — викна Романов.

— Мислех, че ще трябва само да закарам посланика на обяд до градската му резиденция и възнамерявах да заредя колата по време на обедната почивка.

— Моли се на Бога да успеем да стигнем границата — каза Романов. — По-бързо!

Мерцедесът вдигна сто и четиридесет и Романов си отдъхна чак когато видя знака, че до границата има само десет километра. След няколко минути отминаха и петкилометровия знак и на лицето му се появи усмивка. После изведнъж двигателят започна да се дави. Губеха скорост, въпреки че шофьорът натискаше газта. Той изключи и пусна по инерция. Успяха да изминат още един километър, преди колата да спре.

Без изобщо да погледне шофьора, Романов скочи от колата и се спусна да пробяга последните три километра до границата.

— Хрумна ми нещо — каза Джим, докато отминаваха предупредителния знак, че границата е само на два километра.

— Какво? — попита Адам. Рамото му туптеше като барабан, безмилостно удрян от някое хлапе.

— Като дойде време да ни проверяват паспортите, прегърни Линда и започни да я натискаш. Другото остави на мен.

Госпожа Хардкасъл се обърна и огледа по-внимателно Адам. Линда се изчерви. Адам погледна момичето с късата пола и розовото червило. Затрудненото положение, в което бащата поставяше дъщеря си, го притесняваше.

— Не спори с мен, човече — продължи уверено Джим. — Обещавам ти, че всичко ще е тип-топ.

Нито Адам, нито Линда му отговориха. Малко по-късно наближиха швейцарската граница и Адам видя, че има два пункта за проверка на около стотина метра един от друг. Шофьорите гледаха да избегнат колоната, където един митничар се караше с разгневен шофьор на камион. Джим се нареди точно зад ръкомахащия французин.

— Дай паспорта си, Дъдли — каза той.

Адам му подаде паспорта на цигуларя и понечи да попита: „Защо избра тази колона?“.

— Избрах тази колона — заобяснява Джим, сякаш прочел мисълта му, — защото, като дойде време да ни проверява паспортите, митничарят ще е щастлив да ни пусне без много шум.

Сякаш напук на логиката му зад Джим започна да се образува дълга опашка от коли, а спорът все още продължаваше.

Адам беше нащрек и непрекъснато поглеждаше през задното стъкло — очакваше Романов да се появи всеки момент. Най-после с облекчение видя как митничарят нарежда на камиона да отбие встрани и да чака.

Джим бързо застана на митническия пост.

— Вие двамата, прегърнете се — каза той.

До този момент Адам държеше ръцете си в джоба на шлифера, защото бяха изподраскани и натъртени. Подчини се на Джим, прегърна Линда и започна да я целува механично, като не преставаше да гледа за Романов. За негова изненада момичето отвори устните си и вкара езика си в устата му. Адам мислеше да се възпротиви, но осъзна, че е невъзможно да го направи така любезно, че да му повярват.

— Жената, дъщерята и бъдещият зет — каза Джим и подаде четирите паспорта.

Митничарят започна проверката си.

— Какъв е проблемът с онзи камион? — нехайно попита Джим.

— Е, за вас проблем няма — каза служителят, като прелистваше паспортите. — Надявам се, че не ви забавих.

— Не, не — каза Джим. — Младите дори не забелязаха — добави той, посочи с пръст назад и се разсмя.

Полицаят вдигна рамене, върна паспортите и махна с ръка.

— Allez.14

— В Хал ми викат Джим Лютия. Като горчица — засмя се Хардкасъл и погледна Адам през рамо. — Приятел, вече можеш да спреш.

Линда се отдръпна неохотно, погледна Адам закачливо и после се обърна към баща си.

— Все още ни остава да минем и френската граница, нали?

— Вече ни предупредиха да внимаваме за него и мога да ви уверя, че не е минавал през този пост — каза началникът на митничарите. — В противен случай някой от моите хора щеше да го забележи. Но ако искате да се уверите лично, заповядайте.

Романов бързо обиколи митничарите, като им показваше увеличената снимка на Адам, но никой не си спомни да е забелязал човек, приличащ на него. Валчек дойде след няколко минути и потвърди, че Адам го няма в колите, които все още чакат да ги пуснат през границата и че мерцедесът е вкаран в гаража на митницата.

— Ще се връщаме ли към хълмовете, другарю майор? — попита той.

— Още не. Искам да съм абсолютно сигурен, че не е пресякъл границата.

Офицерът излезе от караулката и попита:

— Открихте ли нещо?

— Не — каза навъсено Романов. — Изглежда, че сте прав.

— И аз мисля така. Ако някой от хората ми беше пуснал англичанина, сега вече щеше да е безработен.

Романов кимна одобрително.

— Може ли да съм пропуснал някой от персонала ви?

— Съмнявам се, освен ако няма излезли в почивка. Ще ги намерите в барчето. Ей там, до френската граница.

В бара бяха само четирима митничари и една сервитьорка — французойка. Двама играеха билярд, а другите двама седяха на една маса в ъгъла и пиеха кафе. Романов пак извади снимката и я показа на мъжете до масата за билярд.

И двамата поклатиха безразлично глава и се върнаха към многоцветните топки.

Руснаците отидоха до бара. Валчек подаде на Романов чаша кафе и сандвич, а той ги занесе на масата при другите двама митнически служители. Единият разказваше на колегата си за неприятностите, които имал с един рейнски шофьор на камион, който се опитвал да изнесе контрабандно швейцарски часовници.

Романов плъзна снимката през масата.

— Виждали ли сте този човек днес?

Никой не показа да го е разпознал и по-младият бързо се върна към историята си.

Романов сръбна от кафето си и започна да обмисля дали да хукне към Базел, или да поиска военни подкрепления за претърсване на околните планини. Тогава забеляза, че младият мъж често поглежда към снимката и пак го попита дали не е виждал Скот.

— Не, не — малко прибързано каза младият мъж.

Ако бяха в Москва, Романов щеше да изтръгне от него „да“ само за няколко минути, но тук трябваше да се придържа към друг подход.

— Преди колко време? — бавно попита Романов.

— Какво искате да кажете? — попита полицаят.

— Преди колко време? — попита с по-твърд глас Романов.

— Не беше той — каза офицерът и по челото му вече имаше пот.

— Щом не е бил той, преди колко време не е бил?

Офицерът се поколеба.

— Двадесет, може би тридесет минути.

— Каква марка кола?

Младият офицер отново се поколеба.

— Мисля, че беше ситроен.

— Цвят?

— Жълт.

— Други пътници?

— Трима. Приличаха на семейство. Майка, баща и дъщеря. Бащата каза, че са сгодени.

Романов нямаше повече въпроси.

През следващия час говореше предимно Джим Хардкасъл:

— Естествено — каза той — нашата организация провежда редовните си конференции в различни градове. Миналата година бяхме в Денвър, Колорадо, а следващата година сме в Пърт, Австралия, така че успявам да пообиколя света. Но щом се занимавам с експорта, трябва да свикна с пътуването.

— Сигурен съм, че ще свикнете — каза Адам. Мъчеше се да се съсредоточи върху думите на благодетеля си, въпреки че рамото му продължаваше да пулсира.

— Разбира се, аз съм президент само за една година — продължи Джим. — Но възнамерявам да направя така, че делегатите да помнят дълго шейсет и шеста.

— Сигурен съм, че няма да я забравят — каза Адам.

— Ще изтъкна, че „Колманс“ отново има рекордни постижения в износа за тази година.

— Впечатляващо наистина.

— Да, така е, но все пак повечето от износа ни остава размазан по чиниите — каза Джим през смях.

Адам също се засмя, но почувства, че госпожа Хардкасъл и Линда май вече са чували тази шега.

— Имам нещо на ум, Дъдли, и съм сигурен, че жената ще се съгласи с мен — за нас ще е много приятно, ако можеш довечера да бъдеш заедно с нас на президентската маса. Разбира се, като мой гост.

Госпожа Хардкасъл кимна. Линда също изглеждаше ентусиазирана от тази възможност.

— С най-голямо удоволствие — каза Адам. — Но се страхувам, че командирът ми няма да е много доволен като разбере, че на път за Англия съм спрял, за да участвам във вашето тържество. Надявам се, че ме разбирате.

— Ако е същият като моят командир едно време, разбира се — каза Джим. — Все пак, ако някога имаш път за Хал, обади ни се.

Той извади от джобчето на сакото си една визитна картичка и я подаде през рамо на Адам.

Адам разгледа изпъкналите букви, позасмя се на съкращението МФПГ, но не се обади.

— На кое място в Дижон искаш да те свалим, Дъдли? — попита Джим, когато навлязоха в предградията.

— Близо до центъра, където ви е удобно — отговори Адам.

— Тогава ми кажи, когато искаш да слезеш — каза Джим. — Разбира се, аз винаги съм твърдял, че ядене без горчица…

— Можеш ли да ме оставиш на следващия ъгъл? — каза изведнъж Адам.

— О! — възкликна Джим, огорчен, че трябва да се раздели с такъв добър слушател и неохотно спря колата до бордюра.

На слизане Адам целуна Линда по бузата. После се ръкува с господин и госпожа Хардкасъл.

— Радвам се, че се запознахме — каза Джим. — Ако промениш намеренията си, ще ни намериш в хотел… Това на рамото ти да не е кръв, момче?

— Само драскотина от едно падане — нищо обезпокоително. Не искам американците да си помислят, че са по-добри от мен.

— Не, не, разбира се, че не — каза Джим. — Е, желая ти успех!

Колата потегли и Адам изчака на тротоара да се отдалечат. Усмихна се и им махна с ръка, а после се обърна и тръгна бързо по една странична улица, като се оглеждаше да открие търговски квартал. След минути беше в центъра на града и с облекчение видя, че магазините все още са отворени. Започна да оглежда улицата в двете посоки, търсеше зеления кръст, указващ аптека. След петдесетина метра забеляза една, влезе неуверено и започна да разглежда рафтовете.

В ъгъла на магазина, с гръб към входа, стоеше висок мъж с къса руса коса, облечен в дълго кожено палто. Адам замръзна. После мъжът се обърна — той намръщено разглеждаше таблетките, които се канеше да купува, и потъркваше гъстия си мустак.

Адам отиде до ъгъла.

— Извинете, говорите ли английски? — попита той аптекаря възможно най-спокойно.

— Все ще се разберем — отвърна аптекарят.

— Трябват ми йод, памук, бинт и широк анкерпласт. Паднах и контузих рамото си на една скала — обясни Адам.

Аптекарят бързо донесе поръчаните неща, без да проявява голям интерес.

— Това са нещата, които искахте, въпреки че търговските им наименования са различни — обясни аптекарят. — Всичко струва двадесет и три франка.

— Може ли да платя в швейцарски?

— Разбира се.

— Има ли някъде наблизо хотел? — попита Адам.

— Зад следващия ъгъл, на отсрещната страна на площада.

Адам му благодари, подаде швейцарските банкноти и излезе от аптеката. Започна да търси хотела. Хотел „Франтел“ се оказа наистина доста наблизо. Той пресече площада, качи се по стълбите и влезе вътре. Няколко души чакаха на рецепцията да се регистрират. Адам прехвърли шлифера си през рамо, така че кървавото петно да не се вижда, и мина покрай чакащите, като следеше знаците на стената. Закрачи уверено към фоайето, сякаш че е отседнал в този хотел поне от няколко дни. Слезе надолу по едни стълби и се озова пред три знака. Първият представляваше силует на мъж, на втората врата стоеше стилизирана фигура на жена, а на третата знакът представляваше инвалидна количка.

Той неуверено отвори третата врата и с изненада откри, че зад нея се намира доста голямо квадратно помещение, на чиято отсрещна стена се виждаше тоалетна чиния. Адам се заключи отвътре и остави шлифера си да се свлече на пода.

Изчака няколко минути и бавно се разсъблече до кръста. После напълни мивката с топла вода. Сега благославяше досадните занятия за оказване на първа помощ, през които трябваше да мине всеки офицер — не вярваше, че някога ще му послужат. След двадесет минути болката вече беше утихнала и дори му стана добре. Той вдигна шлифера си с дясната ръка и се опита пак да го прехвърли през рамото си. Иконата изпадна от джоба и тупна на керамичния под. Звукът, който се чу при падането й, накара Адам да помисли, че се е счупила на две. Той бързо погледна надолу, после коленичи. Иконата се беше разтворила като книга.

Петнадесета глава

Когато след един час Адам се върна в хотел „Франтел“, едва ли някой от малкото гости на хотела би разпознал в него мъжа, който се бе появил там следобед. Беше облечен в нова риза, панталони и вратовръзка и двуреден блейзър, който сигурно щеше да дойде на мода във Великобритания чак след година. Беше хвърлил дори и шлифера, защото иконата идеално влизаше в джоба на блейзъра. Предполагаше, че в магазина са обменили пътническите му чекове по много нисък курс, но умът му през последния час беше зает с други неща.

Той нае единична стая на името на Дъдли Хулм и след няколко минути взе асансьора до третия етаж.

Лорънс вдигна слушалката още преди второто позвъняване.

— Аз съм — каза Адам.

— Къде си? — бяха първите думи на Лорънс.

— Аз ще задавам въпросите — каза Адам.

— Разбирам как се чувстваш — каза Лорънс, — но…

— Никакво „но“. Трябва вече да си разбрал, че някой от така наречения твой екип има пряка връзка с руснаците, тъй като пред хотела в Женева ме чакаха убиецът и приятелите му, а не твоите хора.

— Да, вече знаем — каза Лорънс.

— Знаете? — възкликна Адам. — Кои сте вие, дето знаете? Защото аз вече не знам кой е на моя страна.

— Нали не мислиш, че…

— Ако ти се случи да убият приятелката ти, да си преследван из Европа от професионални убийци, да стрелят по теб и…

— Да стрелят по теб? — каза Лорънс.

— Да, твоят приятел днес стреля по мен и ме улучи в рамото. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да си разменим местата и аз няма да се целя в рамото.

— Няма да има следващ път — каза Лорънс. — Ще те измъкнем безопасно, само ми кажи къде си.

Адам си спомни думите на Робин „Внимавай колко му казваш“ и се въздържа да каже на Лорънс къде се намира.

— За бога, Адам, ти си съвсем сам; на кого другиго ще се довериш, ако не на мен? Приемам, че всичко изглежда сякаш сме те предали, но това няма да се случи отново.

След дълго мълчание Адам каза:

— В Дижон съм.

— Защо в Дижон?

— Защото единственият човек, който ме взе, пътуваше за конференция в Дижон.

Лорънс не можа да сдържи усмивката си.

— Дай ми номера си и ще ти звънна пак до един час.

— Не — каза Адам. — Аз ще ти се обадя след час.

— Адам, трябва да ми имаш доверие.

— Сега вече знам какво търсите и не мога да си позволя да се доверявам на никого.

Адам затвори телефона и се втренчи в иконата, която лежеше разтворена на леглото. Подписите на някои си Стукъл и Сюърд не го безпокояха. Но датата — 20 юни 1966 — му звучеше като смъртна присъда.

— Лека нощ, господине — каза портиерът на високопоставения държавен служител, който си тръгваше. — Пак последен си отивате — добави той със съчувствие.

Портиерът бе удостоен с леко вдигане на сгънатия чадър. Наистина още една дълга нощ, но поне се бяха свързали отново със Скот. Беше започнал да изпитва уважение към този човек. И все пак му беше нужно по-пълно обяснение за това как са го изпуснали в Женева. Докладът на Лорънс Пембъртън пред отдела днес следобед не беше достатъчен.

Той се отправи с бързи крачки към Олд Кент Роуд. Черното му палто и панталоните в тънко райе биеха на очи. Той нервно потупваше с чадъра, преди да махне минаващото такси.

— Книжарница „Дилонс“, улица „Мейлът“ — каза той на шофьора, още преди да седне на задната седалка.

Вече беше седем и тридесет, но все пак нямаше да закъснее много, тъй че няколко минути в повече нямаха никакво значение. Пембъртън се беше съгласил да остане в канцеларията му, докато се изясни всичко, и той беше сигурен, че този път няма да има пропуски. Позволи си да се усмихне кисело при мисълта как всички бяха приели плана му. От него имаше двойна изгода, тъй като осигуряваше достатъчно време за най-добрите им сътрудници, докато Скот е отстранен някъде в изоставено скривалище. Надяваше се, че за последен път очакват от него оригинално предложение.

— Осем шилинга, господине — каза шофьорът на таксито, когато спря пред „Дилонс“.

Той му подаде парите и добави бакшиш от шест пенса. Остана вгледан във витрината на университетската книжарница, като наблюдаваше отражението на таксито. Веднага щом то зави на ъгъла на улица „Гауър“ мъжът тръгна. След малко стигна до една странична улица и сви по нея. Тя се казваше „Риджмаунт гардънс“ и едва ли бе добре позната дори и на таксиметровите шофьори в Лондон. Само след няколко метра той слезе по едни каменни стъпала и се озова пред вратата на апартамент в сутерена. Пъхна секретния ключ в бравата на външната врата, превъртя го бързо и влезе.

През следващите двадесет минути проведе един международен и един градски разговор и после се изкъпа. След по-малко от час пак се появи на улицата, облечен във всекидневен кафяв костюм, розова риза на цветя без вратовръзка и кафяви спортни обувки. Беше променил прическата си. Върна се пеш до книжарницата „Дилонс“ и пак взе такси.

— Британският музей — каза той на шофьора, като се качи отзад. Погледна часовника си — беше почти осем и десет. Скот вече трябваше да е инструктиран, но и другите вече бяха на път за Дижон — планът му позволяваше закъснение от два часа.

Таксито спря пред Британския музей. Той плати и се изкачи по дванадесетте стъпала към музея, като се възхищаваше на византийската архитектура. Всяка седмица правеше това, а после се връщаше и вземаше друго такси.

— Болница „Мидълсекс“, моля — каза той.

Таксито обърна и се отправи на запад.

Горкият Скот. Ако не беше отворил онзи плик, иконата щеше да е в ръцете на законния си притежател.

— Да ви закарам ли до входа? — попита шофьорът.

— Да, моля.

Малко по-късно той се разхождаше из болницата, прегледа таблото на стената, сякаш че търсеше точно определено отделение, и после пак излезе на улицата. От болницата „Мидълсекс“ винаги успяваше с равномерно темпо да стигне за около три минути до една сграда на улица „Чарлот“. Спря и натисна бутона на малкия домофон.

— Член ли сте? — запита подозрително някой.

— Да.

Точно на часа Адам се обади по телефона и изслуша внимателно всичко, което му каза Лорънс.

— Ще рискувам още веднъж — каза Адам, — но ако този път Романов пак се появи, ще му връча лично иконата, а заедно с нея и собствеността, която е толкова ценна, че американците не биха могли да я откупят обратно на никаква цена.

Адам затвори телефона и Лорънс заедно със сър Морис много пъти връщаха и прослушваха записания разговор.

— Мисля, че ключовата дума е „собственост“ — каза сър Морис.

— Съгласен съм — каза Лорънс. — Но каква е тази собственост, която може да е толкова ценна както за руснаците, така и за американците?

Сър Морис бавно започна да върти глобуса, поставен на края на бюрото му.

— Какво означава този шум? — попита Романов. — Нали не сме останали пак без бензин?

— Не, сър — каза шофьорът. — Това е новото приспособление, монтирано във всички коли от посолствата. Този звук означава, че ме проверяват и трябва да се обадя.

— Завий обратно и се върни на бензиностанцията, покрай която минахме преди няколко километра — каза бавно Романов.

Романов нетърпеливо потупваше по таблото на колата в очакване на хоризонта да се появи бензиностанцията. Слънцето залязваше бързо и той се страхуваше, че след час вече ще бъде тъмно. Бяха отминали Дижон още преди около двадесет километра и нито той, нито Валчек бяха видели жълт ситроен в която и да е посока.

— Зареди, докато се обадя в Женева — каза Романов веднага щом видя бензиностанцията. Изтича до телефонната кабина, а Валчек продължи да наблюдава зорко минаващите коли.

— Отговарям на сигнала ви — каза Романов, когато го свързаха с така наречения втори секретар.

— Ментор пак се обади — каза вторият секретар. — На колко километра сте от Дижон?

Членът вървеше внимателно из една осветена стая, докато не попадна на една свободна маса, подпряна до колона в ъгъла. Седна на малката кожена табуретка. Започна да се оглежда. Нетърпеливо, както винаги, когато очакваше да му донесат обичайното малцово уиски с лед. Оставиха питието на масата и той отпи, като междувременно се опитваше да открие дали има някое ново лице в тъмната стая. Не беше много лесно, тъй като не си беше сложил очилата. Накрая очите му привикнаха към слабата светлина на дългата червена флуоресцентна лампа над бара.

Видя само добре познатите лица, които го гледаха с надежда; но той се нуждаеше от нещо ново.

Собственикът забеляза, че редовният посетител е останал сам, и седна срещу него на другата малка табуретка. Членът не можеше да си наложи да погледне мъжа в очите.

— Има един, който много иска да се запознае с вас — прошепна собственикът.

— Кой точно? — попита той, като вдигна поглед и отново огледа хората на бара.

— Онзи, дето се е навел над грамофона автомат в ъгъла. Високият, елегантен мъж. Освен това е млад — добави съдържателят.

Посетителят погледна към грамофона. Непознатият се усмихна приветливо и той нервно му върна усмивката.

— Прав ли съм? — попита съдържателят.

— Безопасен ли е? — попита само той.

— Няма проблеми. Момче от най-висока класа, току-що завършило елитно училище. Просто иска сам да си изкара малко пари.

— Чудесно — каза членът и отпи от уискито.

Съдържателят отиде до грамофона. Членът го видя да приказва с младия мъж. Момчето глътна питието си, поколеба се за миг и после се промъкна между хората и седна на празната табуретка.

— Казвам се Пиърс — каза младият мъж.

— А аз Джереми — каза членът.

— Нежно име — каза Пиърс. — Винаги съм харесвал името Джереми.

— Ще пиете ли нещо?

— Едно сухо мартини, моля — каза Пиърс.

Членът поръча едно сухо мартини и още едно малцово уиски. Сервитьорът бързо се отдалечи.

— Не съм те виждал преди.

— Не, за втори път ми е — каза Пиърс. — Преди работех в Сохо, но напоследък стана доста опасно — никога не знаеш с какъв можеш да се забъркаш.

Питиетата пристигнаха и членът отпи една глътка.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Пиърс.

— Спешно е — каза гласът. — Включен ли е касетофонът?

— Слушам.

— Антарктик е в Дижон и е открил какво има вътре в иконата.

— Каза ли им нещо?

— Не, само каза на Пембъртън, че притежава собственост, която е толкова ценна, че каквато и сума да се предложи, не би била достатъчна за откупуването й.

— Наистина — каза гласът.

— Британците смятат, че ключовата дума е „собственост“.

— Грешат — казаха от другия край. — Думата е „придобивка“.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото руският посланик във Вашингтон е поискал среща с държавния секретар на 20 юни и ще носи със себе си ордер за седемстотин и двадесет милиона долара в злато.

— И къде ни води всичко това?

— Към Дижон, за да сме сигурни, че ще пипнем иконата преди британците или руснаците. Руснаците, без съмнение, са сигурни, че скоро ще я притежават, затова мога да се обзаложа, че вече са на път за Дижон.

— Не забравяй на чия страна си.

— Да, сър. Но какво ще правим с Антарктик, ако успеем да вземем иконата?

— Трябва ни само иконата. Щом я вземем, Антарктик става излишен.

Адам погледна часовника си: беше малко след седем. Време беше да тръгва, защото беше решил да не изпълнява съвсем точно указанията на Лорънс. Възнамеряваше той да ги чака, а не както беше планирал Лорънс. Заключи спалнята и се върна на рецепцията, където плати за стаята и за телефонните разговори.

— Благодаря — каза той на администраторката и се обърна да излиза.

— Дъдли.

Адам замръзна на мястото си.

— Дъдли — пак извика силно някой. — Едва те познах. Промени ли намеренията си?

Някой го потупа по рамото. „Добре поне, че не е лявото рамо“ — помисли си той, докато гледаше отвисоко към Джим Хардкасъл.

— Не — каза Адам. Искаше му се да може да лъже като бащата на Робин. — Мисля, че ме забелязаха в града, и затова трябваше да сменя дрехите си и да не се набивам на очи за няколко часа.

— Тогава защо не дойдеш на банкета? — каза Джим. — Никой няма да те види там.

— Бих дошъл с удоволствие — каза Адам, — но не мога да си позволя да губя повече време.

— С нещо да помогна? — заговорнически попита Джим.

— Не, трябва да стигна до… След по-малко от час имам среща извън града.

— Бих те закарал дотам — каза Джим. — Знаеш, че ще направя всичко за армията, но довечера съм затруднен.

— Не си го слагай на сърцето, Джим. Ще се оправя.

— Аз мога да го закарам, татко — каза Линда, която се беше приближила и беше чула всичко.

И двамата се обърнаха към Линда. Тя носеше плътно прилепнала черна рокля от креп, която започваше от доста ниско и свършваше доста високо. Току-що измитата й коса падаше по раменете й. Гледаше баща си с надежда.

— Току-що взе книжка, детето ми. Не се излагай.

— Винаги се отнасяш с мен като с дете, когато има нещо важно — отговори му тя нацупено.

Джим се поколеба.

— Колко километра има до мястото на срещата?

— Около пет-шест — каза Адам. — Ще се оправя. Лесно мога да взема такси.

— Момичето е право — каза Джим, извади ключовете на колата от джоба си, обърна се към нея и добави: — Ще те убия, ако кажеш някога за това на майка си. — После стисна ръката на Адам и я разтърси силно.

— Ще се оправя и…

— Не искам и да чуя, момче. Не забравяй, че сме на една и съща страна. Желая ти успех.

— Благодаря, сър — каза Адам неохотно.

Джим се усмихна щастливо.

— По-добре е да тръгваш, момичето ми, докато не се е появила майка ти.

Линда сияеше от щастие, докато водеше Адам за ръка паркинга.

— В коя посока? — попита тя веднага щом седнаха в колата.

— По пътя за Оксер — каза Адам, загледан в листчето, на което си беше записал маршрута така, както Лорънс му го бе продиктувал по телефона.

Линда потегли бавно, сякаш не беше сигурна в колата, но щом стигнаха до предградията, Адам й предложи да кара малко по-бързо.

— Нервно ми е — каза тя и сложи ръката си върху коляното му.

— И аз го забелязах — каза Адам и бързо кръстоса краката си. — Внимавай на завоя — добави той, когато забеляза пътния знак.

Линда зави наляво от главното шосе и продължи по един тесен път. Адам се оглеждаше непрекъснато за сградата, която му беше описал Лорънс. Видя я чак след около два километра.

— Отбий встрани — каза Адам — и изгаси светлините.

— Най-после — каза Линда с надежда, когато колата спря.

— Много ти благодаря — каза Адам, чиято ръка вече бе на дръжката на вратата.

— За какво рискувах живота си? — попита Линда.

— Не искам да закъснееш за банкета.

— Банкетът сигурно ще бъде толкова интересен, колкото и танците в клуба „Барнсли“ при младите консерватори.

— Майка ти ще се безпокои.

— Дъдли, толкова си сдържан.

— При нормални обстоятелства не бих се държал така, но ако останеш по-дълго, животът ти ще е в опасност — каза бавно Адам.

Линда пребледня.

— Ти се шегуваш!

— Де да можех — каза Адам. — Сега, когато сляза от колата, ще завиеш обратно и ще се върнеш в хотела. Не споменавай за този разговор никога и никому, особено на майка си.

— Обещавам — каза Линда, този път наистина доста нервно.

— Ти си прекрасно момиче — каза Адам, взе я в прегръдките си и я целуна дълго и нежно, което сигурно не й се беше случвало досега.

Адам слезе от колата и я наблюдава, докато зави и се отправи към Дижон.

Погледна часовника си. Оставаше още час и половина до срещата, а тогава вече щеше да е тъмно като в рог. Той изтича до запуснатото летище и започна да изучава внимателно порутените сгради покрай пътя. Всичко беше точно както Лорънс го бе описал. Приличаше на призрачен град и Адам бе сигурен, че там още няма никого, тъй като едва ли са имали време да изпълнят плана на Лорънс.

Огледа пистата и забеляза идеалното място, където можеше да се скрие и да изчака. Беше намислил два плана и още не знаеше кой ще му послужи.

Алан Банкс, капитан от авиацията, беше доволен, че нощта е лунна. Беше приземявал малкия самолет „Бийвър“ и при много по-лоши условия, когато пистата беше осветена колкото крайморския булевард на Блекпул.

Банкс огледа още веднъж терена и внимателно проучи двете писти. Летището беше неизползваемо от толкова време, че в никакъв наръчник не можеше да се намери подробният му план.

Капитан Банкс нарушаваше всички писани правила: той пилотираше самолет без маркировка и осведоми французите, че ще кацнат в Париж. Нямаше да му е лесно да обясни как така е кацнал около стотина километра по-далеч.

— По-лесно ще се приземя на пистата север-юг — каза Банкс на капитана от Военновъздушните сили, който седеше присвит отзад заедно с петимата си помощници. — Колко искате да се доближа до хангара? — Той посочи през прозореца.

— Стой на безопасно разстояние — поне на неколкостотин метра — дойде отговорът. — Не знам какво ни очаква.

Шестимата мъже от Военновъздушните сили продължиха да гледат напрегнато през страничните прозорци. Бяха ги инструктирали да вземат един англичанин на име Скот, който ще ги чака, и бързо да се измъкват.

Изглеждаше доста лесно, но едва ли щеше да е така. Иначе нямаше да ги извикат.

Пилотът зави на юг и наклони носа на самолета. Усмихна се при вида на изоставения „Спитфайър“, зарязан на ъгъла на пистата. Баща му беше летял на такива самолети през Втората световна война. Но този очевидно не бе успял да се добере до дома. Той се спусна внимателно и малкият самолет се приземи с няколко подскока. Не че пилотът беше неопитен, просто пистата беше доста изровена.

Капитан Банкс спря самолета на около двеста метра от хангара и го извъртя, така че да могат незабавно да излетят, ако се наложи. Натисна копчето и спря перката, а после изгаси светлините. Бръмченето намаля и сега приличаше повече на зловещ шепот. Бяха пристигнали четиридесет и три минути по-рано.

Адам се беше скрил в пилотската кабина на изоставения „Спитфайър“ и наблюдаваше подозрително новодошлите, които бяха на около четиристотин метра от него. Нямаше намерение да пробягва откритото разстояние до тях, тъй като луната все още светеше доста силно. Очите му не се отделяха от малкия самолет, на който нямаше отличителни знаци, и той търсеше нещо да му подскаже кои са новодошлите. Прецени, че след петнадесетина минути облаците пак ще закрият луната. След няколко минути Адам видя как шестима мъже слязоха от самолета и залегнаха на пистата. Всичките бяха облечени в бойни униформи на Британските военновъздушни сили, но това не беше достатъчно убедително за Адам, който още си спомняше Романов, облечен в шофьорска униформа. Шестимата войници не помръдваха. Адам също остана неподвижен, тъй като не беше сигурен на чия страна са те.

Шестимата залегнали мъже също мразеха луната и дори повече от нея — откритото пространство. Капитанът погледна часовника си — бяха изминали тридесет и шест минути. Той вдигна ръка и те запълзяха към хангара — Пембъртън им беше казал, че Скот ще чака там. Пълзенето продължи двадесетина минути и те бяха почти убедени, че Пембъртън неоснователно ги е предупредил за възможността врагът да ги чака скрит.

Най-после облаците забулиха луната и цялото летище потъна в мрак. Капитанът бързо погледна часовника си. До срещата оставаха пет минути. Той първи стигна до вратата на хангара и я натисна с длан да я отвори. Вмъкна се през отвора. Куршумът го улучи в челото, преди да успее да вдигне пушката си.

— Напред, момчета — извика заместникът и останалите четирима бързо скочиха и започнаха да стрелят, като същевременно тичешком търсеха прикритието на сградата.

Веднага щом чу типичния шотландски акцент, Адам изскочи от кабината, хукна през пистата към малкия самолет, чиито витла вече се завъртяха и скочи на крилото от страната на изненадания пилот.

— Аз съм Адам Скот — мъжът, когото трябва да вземете — извика той.

— Аз съм капитан Алан Банкс, приятелю — каза пилотът и му подаде ръка.

„Само един британски офицер може да се ръкува при подобни обстоятелства“ — помисли си с облекчение Адам, въпреки че още беше изплашен.

Двамата се обърнаха към престрелката.

— Трябва да тръгваме — каза пилотът. — Длъжен съм да ви заведа в Англия цял и невредим.

— Нека първо да видим дали някой от вашите хора няма да успее да се добере обратно до самолета.

— Съжалявам, колега. Заповядано ми е да те измъкна. На тях им е наредено да се грижат за себе си.

— Да им дадем поне още една минута — каза Адам.

Изчакаха, докато перките на самолета започнаха да се въртят с пълна скорост.

Изведнъж стрелбата спря и стана така тихо, че Адам чуваше ударите на сърцето си.

— Трябва да излитаме — каза пилотът.

— Знам — отговори Адам. — Но си отваряй очите. Искам да узная още едно нещо.

Многобройните нощни походи му помогнаха да види тичащия към тях мъж много преди пилота.

— Тръгвай! — каза Адам.

— Какво?

— Тръгвай!

Пилотът бутна напред ръчката за управление и самолетът бавно потегли по неравната писта. Тъмната фигура не спря. Започна да ги обстрелва с дълги откоси. Пилотът се обърна. Видя един висок мъж, чиято руса коса блестеше на лунната светлина.

— По-бързо, по-бързо — каза Адам.

— Дал съм пълна газ — каза пилотът.

Стрелбата започна отново, но този път куршумите се забиваха в корпуса. При третия откос самолетът вече се движеше по-бързо от нападателя и Адам извика от радост, когато се отделиха от земята.

Погледна назад и видя, че Романов се е обърнал и стреля срещу някакъв цивилен.

— Не могат да ни ударят, освен ако нямат базука — каза капитан Банкс.

— Цар си — каза му Адам и се обърна към него.

— Като си помисля само, че жена ми искаше да ходим на театър тази вечер — каза през смях пилотът.

— Какво щяхте да гледате? — попита Адам.

— „Моята прекрасна лейди“.

— Не е ли време да се прибираме? — попита Пиърс и вдигна ръката си от крака на члена.

— Добра идея — каза той. — Само да уредя сметката.

— Ще си взема палтото и шалчето — каза Пиърс. — Ще те чакам след няколко минути.

— Чудесно — каза той.

После улови погледа на съдържателя и му направи знак с ръка. „Сметката“ се появи както обикновено — на лист хартия беше написана само една цифра. Естествено, сумата беше абсолютно изнудване и както винаги мъжът плати, без да коментира на тръгване. Благодари на съдържателя и изкачи прашните скърцащи стълби, които го изведоха на тротоара при компаньона му. Мъжът махна на едно такси и докато Пиърс се качваше отзад, каза на шофьора да кара към книжарница „Дилонс“.

— Не тук — каза той рязко, тъй като новият му приятел беше започнал да опипва с ръка крака му.

— Не мога да чакам — каза Пиърс. — Отдавна трябваше да съм в леглото.

— Отдавна трябваше да съм в леглото — повтори неволно мъжът и погледна часовника си. Жребият беше хвърлен. Те сигурно вече са стигнали: и сигурно този път са хванали Скот, и което е по-важно…

— Четири шилинга — каза шофьорът, като вдигна стъклото.

Мъжът му подаде пет шилинга и не изчака за рестото.

— Зад ъгъла — каза той и поведе Пиърс покрай книжарницата и после в малката пряка.

Слязоха бавно по каменните стълби, Пиърс го изчака да отключи и да запали лампите и чак после влезе.

— О, колко е уютно! — възкликна той. — Наистина е много уютно.

Капитан Алан Банкс гледаше надолу. Самолетът бавно се издигаше.

— А сега накъде? — попита Адам, най-сетне спокоен.

— Надявах се да е Англия, но се боя, че отговорът е друг — докъдето стигнем.

— Какво искаш да кажеш? — стресна се Адам.

— Виж индикатора за горивото — каза Алан Банкс и сложи показалеца си върху малката бяла стрелка, която беше между четвъртината и нулата. — Ако куршумите не бяха улучили резервоара, бензинът щеше да ни стигне до Нортхолт в Мидълсекс.

Малката бяла стрелка бързо се накланяше към червеното поле и след няколко секунди лявата перка престана да се върти.

— Ще кацна някъде в полето. Не мога да рискувам повече така, защото наблизо няма други летища. Слава богу, че поне нощта е ясна.

Самолетът започна бързо да слиза надолу.

— Ще се опитам да кацна ей на онази нива — каза капитанът и доволно посочи обширното равно поле западно от тях. После извика: — Дръж се здраво!

Самолетът се люшкаше почти неуправляем. Колкото по-ниско летяха, толкова по-малки изглеждаха предишните обширни равни пространства.

Адам инстинктивно хвана страничните дръжки на седалката и стисна зъби.

— Отпусни се — каза пилотът. — Самолетите „Бийвър“ са се приземявали и на много по-неподходящи места… — Колелата докоснаха кафявата земя. — По дяволите, каква кал! Не бях предвидил това — изпсува Банкс.

Колелата потънаха в меката почва и самолетът неочаквано заби нос.

Минаха няколко секунди и чак тогава Адам осъзна, че е жив, но е обърнат с главата надолу, а коланът го държи.

— Какво да направя сега? — попита той, но никой не му отговори.

Адам събра сили и започна да се тръска напред-назад, докато успя да се опре с ръка в стената и да стисне с крака лоста за управление. После успя да разкопчае колана и тупна върху покрива на самолета.

Надигна се и с облекчение откри, че няма нищо счупено. Бързо се огледа, но от пилота нямаше следа. Измъкна се от самолета и стъпи на земята. Загуби доста време, докато открие Алан Банкс на около тридесетина метра пред самолета. Пилотът лежеше по гръб неподвижно.

— Добре ли си? — попита той, преди Адам да му зададе същия въпрос.

— Добре съм, а ти?

— Окей. Сигурно съм изхвръкнал от самолета. Съжалявам за приземяването, приятелю. Трябва да призная, че не беше на ниво. Някой път пак ще опитаме.

Адам избухна в смях, а пилотът бавно се надигна и седна.

— Какво ще правим сега? — попита Банкс.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да — каза Алан и внимателно се изправи. — По дяволите! Май че само глезенът ми не е в ред, но съм сигурен, че ще ми пречи да вървя бързо. По-добре тръгвай без мен. Ония с пушките са само на тридесетина минути зад нас.

— А ти какво ще правиш?

— През Втората световна война баща ми кацна на същите такива проклети ливади, но все пак успя да се добере до Англия, без да го хванат немците. Ще съм ти длъжник, Адам, защото ако успея да се върна, ще му затворя устата веднъж завинаги. Между другото, кои всъщност ни преследват?

— Руснаците — каза Адам, който вече се чудеше дали няма и други врагове по петите си.

— Руснаците — не би могло и да бъде по-добре. Ако бяха други, татко не би признал успеха ми.

Адам се усмихна, защото си помисли за своя собствен баща. Беше сигурен, че той много би харесал Алан Банкс. Инстинктивно напипа иконата и се успокои, че си е на мястото. Думите на пилота затвърдиха още повече намеренията му да се върне в Англия.

— Накъде? — попита Адам.

— Аз ще се отправя на изток, а за теб е по-добре да тръгнеш на запад, приятелю. Радвам се, че се запознахме — каза той и тръгна, като накуцваше.

— Не съм сигурен колко още мога да издържа, другарю майор.

— Опитай да се стегнеш, Валчек. Трябва да опиташ. Не можем да губим време да спираме — каза Романов. — Знам, че онзи самолет не е много далеч. Видях го да пада.

— Вярвам ти, другарю, но по-добре да умра спокойно до пътя, отколкото да агонизирам в колата.

Романов погледна колегата си, който беше прострелян в корема. Ръцете на Валчек бяха целите в кръв, ризата и панталоните му бяха прогизнали, той се опитваше отчаяно да запази самообладание. Притискаше стомаха си, като дете, когато му се повръща. Шофьорът също беше прострелян, но в гърба — докато се опитваше да избяга. Ако не беше издъхнал веднага, Романов сам би застрелял този негодник. Но с Валчек беше друго. Смелостта му беше безспорна. Той първо се беше заел със залегналите британци, а после с американците, които налетяха като вихрушка. Благодарение на Ментор Романов знаеше, че е пристигнал първи. Но сега трябваше да предупреди бързо агента, че някой информира и американците. Все пак Романов изпита задоволство при мисълта как измами американците и обърна стрелбата им срещу британците, докато той и Валчек изчакваха да ги довършат. Последен остана жив един американец, който непрекъснато стреляше по Валчек, докато се измъкваха.

Предполагаше, че има цял час, докато се наложи французи, британци и американци да дадат задоволително обяснение за труповете по изоставеното летище. Мислите на Романов се върнаха към Валчек. Другарят му беше започнал да стене.

— Да се отбием в гората — молеше той. — Не ми остава още дълго.

— Дръж се, другарю, дръж се — повтаряше Романов. — Не сме много далеч от Скот. Помисли за Родината.

— По дяволите Родината — каза Валчек. — Искам просто да умра спокойно.

Романов отново го погледна и осъзна, че само след минути ще е мъртъв. Въпреки усилията на Валчек, кръвта течеше по пода като от развален кран.

Романов забеляза пролука напред между дърветата. Включи дългите светлини и зави по някакъв черен път. Продължи по него, докато храсталаците се сгъстиха. Изключи фаровете и заобиколи колата, за да отвори вратата.

Валчек успя да направи само две-три стъпки и се свлече на земята, като все още придържаше вътрешностите си.

Романов се наведе и му помогна да се облегне на дънера на едно дърво.

— Остави ме да умра, другарю майор. Не си губи повече времето с мен.

Романов се намръщи.

— Как искаш да умреш, другарю? — попита той. — Бавно и мъчително или бързо и безболезнено?

— Остави ме, другарю. Искам да умра бавно, а ти тръгни след Скот, докато е още наблизо.

— Но ако американците те открият, могат да те принудят да говориш.

— Ти знаеш по-добре, другарю.

Романов прие укора, надигна се и като размисли за секунди, се втурна обратно към колата.

Валчек започна да се моли някой да го открие, след като този негодник замине. Той поначало не желаеше тази задача, но Заборски искаше някой да наблюдава Романов отблизо, а на Заборски не можеше да се противоречи.

Валчек нямаше да проговори, но му се живееше.

Куршумът от деветмилиметровия „Макаров“ мина право през черепа му и отнесе част от главата му. Валчек се свлече на земята, няколко секунди тялото му се гърчеше в спазми, които накрая преминаха в конвулсивно потрепване, докато изпразваше червата си на кафявата земя.

Романов стоя над него, докато се увери, че е мъртъв. Валчек навярно не би проговорил, но сега не беше време да поема ненужни рискове.

Той се събуди на другата сутрин с добре познатото чувство на вина. Още веднъж се закле да е за последен път.

Действителността винаги бе по-различна от очакванията и разкаянието не го напускаше часове наред.

Разноските по допълнително наетия апартамент, таксата и сметките в клуба бяха твърде високи. Но винаги се връщаше — както сьомгата намира брега по време на разплодния период.

Пиърс се събуди и през следващите двадесет минути го накара да забрави угризенията си. Последва томителна тишина, а после по-възрастният мъж се измъкна от леглото, извади десет лири от портфейла си, остави ги на тоалетката и отиде да се изкъпе. Предполагаше, че като се върне, момчето ще си е заминало заедно с парите.

Накисна се във ваната и се замисли за Скот. Знаеше, че ще се чувства виновен за смъртта му. Тази смърт, както и много други преди това, се дължаха на една случка преди много години. Тогава той беше попаднал на един поляк, за когото мислеше, че е безопасен. Беше толкова отдавна, че дори не си спомняше и името му.

Но Ментор нямаше как да забрави името на младия аристократичен офицер от КГБ, който седеше на ръба на леглото им, като се събудиха на другата сутрин. Не можеше да забрави също с какво презрение ги гледаше и двамата.

Шестнадесета глава

Адам лежеше по корем на дъното на празната лодка. Главата му беше обърната настрани и той напрегнато се ослушваше за непознати звуци.

Лодкарят стоеше зад кормилото и за втори път броеше тристате швейцарски франка. За цял месец не можеше да изкара толкова. Жена му се надигаше на пръсти и гледаше щастливо банкнотите през рамото му.

Лодката се движеше равномерно надолу по канала и скоро Адам не виждаше вече разбития самолет.

Изведнъж някъде далеч отекна нещо подобно на изстрел от пушка. Жената се сви долу на палубата като изплашен плъх. Лодката продължаваше да пори бавно водата надолу. Адам нетърпеливо се ослушваше за други необичайни шумове, но се чуваше само лекият плясък на водата по корпуса на лодката. Облаците отминаха и луната бавно освети двата бряга. Адам наблюдаваше пътеката покрай канала и му стана пределно ясно, че не се движат много бързо. Ако тичаше, щеше да стане по-бързо. Но дори и да му струваше всичките пари, които му бяха останали, щеше да е благодарен, че се измъква. Отново се сниши и се сви на носа на лодката. Докосна иконата — откакто беше открил какво има в нея, доста често го правеше, почти инстинктивно. Не помръдна през следващия половин час, въпреки че се съмняваше дали лодката е изминала повече от осем километра.

Всичко изглеждаше абсолютно спокойно, но въпреки това той остана нащрек. Сега реката беше много по-широка, отколкото когато го взеха на лодката.

Лодкарят почти не го изпускаше от очи. Той не се отделяше от кормилото. Омасленото му лице не се различаваше много от стария му дочен комбинезон, който той, изглежда, никога не събличаше. От време на време той пускаше кормилото, но само колкото да извади от устата си загасналата лула, да се изкашля и изплюе, а после пак да я лапне.

Мъжът се усмихна, дръпна двете си ръце от кормилото и ги сложи до главата си — искаше да каже на Адам, че трябва да спи. Но Адам поклати глава и погледна часовника си. Беше минало полунощ, а той искаше да слезе от лодката дълго преди да се зазори.

Той се изправи, протегна се и се залюля леко. Въпреки че рамото му заздравяваше, болките не преставаха. Адам направи няколко крачки и застана до кормилото.

— La Saine?15 — попита той, като посочи водата.

Лодкарят поклати отрицателно глава и измърмори:

— Canal de Bourgogne.16

Адам посочи напред.

— Quelle ville?17

Лодкарят махна лулата си.

— Ville? Се n’est une ville, c’est Sombernon18 — каза той и пак стисна лулата между зъбите си.

Адам се върна на мястото си на носа. Опита се да се намести по-удобно и да си почине — сви се до борда, отпусна глава на някакво старо въже и си позволи да затвори очи.

— Ти познаваш Скот по-добре от всеки от нас — каза сър Морис, — но нямаш представа къде може да е в този момент и какво ще предприеме после, нали?

— Не, сър — призна Лорънс. — Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че има уговорен час за медицински преглед в понеделник следобед, но не мисля, че ще се яви.

Сър Морис не обърна внимание на коментара.

— Но някой е успял да се добере до Скот, въпреки че не сме събирали отдела — продължи той. — Иконата сигурно крие някаква тайна, която ние още не сме оценили.

— Ако Скот е все още жив — каза Лорънс, — вече нищо не може да го убеди, че ние нямаме вина.

— Щом не сме ние, кой може да е? — попита сър Морис. — Защото някой се опитва така отчаяно да открие предстоящите ни действия, че през последните двадесет и четири часа трябва да се е изложил на дяволски голям риск. Освен, разбира се, ако не си ти — каза сър Морис.

Доживотният председател стана от бюрото си и се обърна да погледне от прозореца парада на конния гвардейски полк.

— Дори и да бях аз — каза Лорънс, като съсредоточи погледа си върху портрета на кралицата, поставен в ъгъла на бюрото, — това не обяснява по какъв начин американците също са се озовали там.

— О, много просто — каза сър Морис. — Буш ги осведомява директно. Не съм се съмнявал в това от момента, в който дойде при нас. Не разбирам само докъде биха стигнали, без да ни държат в течение.

— Значи вие сте казали на Буш — каза Лорънс.

— Не — каза сър Морис. — Нелепо е да свършиш на това бюро, рискувайки собствената си кожа. Казах на министър-председателя, а винаги може да се разчита, че политиците ще предадат информацията ти, ако имат личен интерес. Честно казано, знаех, че министър-председателят ще каже на президента. Иначе не бих му казал. По-важното в случая е дали Скот е още жив. Ти как смяташ?

— Мисля, че е — каза Лорънс. — Имам всички основания да вярвам, че мъжът, който е прекосил пистата към чакащия самолет, е бил Скот. Френската полиция, която по някаква случайност се оказа по-благосклонна от швейцарската, ни информира, че самолетът ни се е разбил на двадесет километра северно от Дижон, но там не са открити нито пилотът, нито Скот.

— Ако французите са ни информирали точно за случилото се на летището, значи Романов е успял да избяга и навярно вече няколко часа преследва Скот.

— Възможно е — каза Лорънс.

— Мислиш ли, че е възможно вече да са хванали Скот и иконата да е у тях?

— Да, сър. Боя се, че е напълно вероятно — каза Лорънс. — Но нямам претенции да съм абсолютно прав. Системите на Би Би Си в Кавершам парк уловиха извънредни предавания до всички турски посолства тази нощ.

— Това не значи нищо — каза сър Морис и свали очилата си.

— Съгласен съм, сър. Но НАТО съобщи, че стратегически руски сили са поставени в готовност и няколко руски посланици в европейски държави са поискали аудиенция при външните министри, включително и с нашия.

— Това е по-обезпокоително — каза сър Морис. — Те постъпват така, когато са сигурни, че ще ги подкрепим.

— Съгласен съм, сър. Най-много ги издава фактът, че Отделът за спешни действия към Първо главно отделение на КГБ е резервирал голяма част от рекламните страници на повечето европейски, а предполагам и американски вестници.

— Може би ще ми кажеш, че са наели самия Д. Уолтър Томпсън да им напише статията — изръмжа сър Морис.

— Няма да е необходимо — каза Лорънс. — Подозирам, че материалът им ще бъде подходящ за първа страница на който и да е вестник.

Адам не би се събудил толкова скоро, ако не беше непрекъснатата пулсираща болка в рамото му. Лодката беше направила неочакван завой на деветдесет градуса и се отправяше на изток. Адам стреснато погледна лодкаря и съобрази, че тази част на реката е доста по-широка и той лесно може да прекара лодката близо до брега, така че Адам да скочи. Но лодкарят само вдигна рамене, сякаш че нищо не разбира, и лодката продължи да се движи безцелно напред.

Адам погледна надолу. Въпреки тъмнината успя доста добре да види коритото на реката. Хвърли един камък и прецени, че стига бързо до дъното. Струваше му се, че само да се протегне и ще го стигне. Погледна безпомощно нагоре към лодкаря, който продължаваше да се взира над главата му в далечината.

— По дяволите! — каза Адам, извади иконата от джоба на блейзъра и я вдигна високо над главата си. Застана на ръба на лодката като треньор по футбол, който иска разрешение от рефера да извърши смяна на играч. Разрешението бе дадено, Адам скочи във водата и стъпи на дъното на канала. Водата му стигаше само до кръста, но пък беше ледена и дъхът му секна.

Адам стоеше във водата, вдигнал иконата високо над главата си. Изчака лодката да го отмине, прегази до брега, изкачи се с мъка на пътеката и се опита да се ориентира. Скоро успя отново да различи Голямата мечка и тръгна на запад. Тича с усилие цял час, докато видя в далечината нещо приличащо на светлина — прецени, че е на около километър.

Първите лъчи на утринното слънце го завариха да шляпа с подгизнали и премръзнали крака през полето. Той се движеше неизменно напред, независимо дали му се изпречваше жив плет или дере — като римски центурион, който трябва да върви по права линия до определеното място.

Вече виждаше очертанията на къща, но като я наближи се увери, че всъщност е селска вила. Припомни си израза „фермерско стопанство“ от урока по география. Малка пътека, застлана с обли камъни, водеше към полуотворена врата, която сякаш не се заключваше. Адам тропна леко с чукалото и застана на осветеното място пред вратата, тъй че да го видят веднага като отворят.

На вратата се показа около тридесетгодишна жена в скромна черна рокля и снежнобяла престилка. Беше пълничка и с розови бузи, което недвусмислено загатваше за професията на съпруга й.

Тя не можа да скрие изненадата си като видя Адам да стои пред вратата — очевидно очакваше да е пощаджията, но раздавачите не носят елегантен морскосин блейзър и мокри сиви панталони.

Адам се усмихна.

— Anglais19 — каза той и добави: — Паднах в канала.

Жената избухна в смях и му посочи да я последва в кухнята. Той влезе и видя един мъж, който очевидно тъкмо се бе облякъл, за да отиде да издои кравите. Фермерът вдигна очи и също се разсмя като видя Адам — смехът беше приятелски топъл, в него нямаше нищо обидно.

Жената забеляза, че от панталоните му на чистия под се стичат капки, и бързо дръпна една кърпа от поставката над камината.

— Enlevez-moi ca20 — каза тя и посочи панталоните му.

Адам се обърна към стопанина, но той също кимна в знак на съгласие и му показа с жестове какво да направи, като сочеше към собствените си панталони.

— Enlevez les, Enlevez les — повтори жената и му подаде хавлиената кърпа.

Адам си събу обувките и чорапите, но жената продължаваше да сочи панталоните му и той смъкна и тях. Тя не помръдна и той накрая смъкна ризата и бельото си и завърза хавлията през кръста си. Тя се вгледа в голямата превръзка на рамото му, но после бързо взе всичко, освен блейзъра и занесе дрехите в мивката. През това време Адам се сушеше край огъня.

Той придърпа и завърза кърпата на кръста си, защото стопанинът го покани на масата и наля по една голяма чаша мляко за двамата. Адам седна до фермера и закачи новия си модерен блейзър на облегалката на стола, близо до огъня. От тигана се понесе приятна миризма — жената пържеше вече дебело парче бекон, което отряза от бута, висящ в опушената ниша на комина. Фермерът вдигна високо чашата мляко.

— Уинстън Чърчил — каза той.

Адам отпи голяма глътка и също вдигна тържествено своята чаша като за тост.

— Шарл дьо Гол — каза той и допи топлото мляко, сякаш пресушаваше първата си бира в местната кръчма.

Собственикът пак взе каната и отново напълни чашите.

— Merci21 — каза Адам на жената, която сложи пред него пълна чиния с бекон и яйца.

Тя кимна и му подаде нож и вилица, а после каза:

— Mangez.22

— Merci, merci — заповтаря Адам.

Тя му отряза дебела кръгла филия от хляба на масата. Адам лакомо се нахвърли върху храната — това всъщност беше първото му ядене след поръчката в хотела на сметката на Робин.

Неочаквано фермерът стана от мястото си и му подаде ръка. Адам също стана и се ръкува с благодарност, но това движение му напомни колко е възпалено рамото му.

— Je dois travailler a la laiterie23 — обясни мъжът.

Адам кимна и се изправи, но фермерът му махна да седне и излезе.

Адам изяде всичко до троха — оставаше само да оближе чинията — и я занесе на жената, която тъкмо махаше един съд от печката и му наля голяма чаша димящо кафе. Той пак седна и започна да пие на малки глътки.

Адам потупа почти автоматично джоба на блейзъра, за да се увери, че иконата си е на мястото. Извади я и започна да разглежда „Свети Георги и змея“. После я обърна, поколеба се за миг и натисна силно сребърната корона. Иконата се разцепи на две части като книга и отвътре се видяха две малки панти.

Той погледна към жената на фермера, която в момента изстискваше чорапите му, и видя, че дрехите му вече висят до огъня. Жената измъкна дъската за гладене от една малка ниша до огнището и започна да я разпъва, без да проявява интерес към действията на Адам.

Той погледна още веднъж разтворената икона, която лежеше на масата пред него. По ирония на съдбата жената, която в момента гладеше панталоните му, можеше да разбере всяка дума от листа, но в същото време едва ли можеше да му обясни важността на написаното. Цялата вътрешна част на иконата беше покрита с пергамент, залепен върху дървото, така че отстрани оставаше само по един сантиметър. Адам я завъртя, за да я проучи по-добре. Подписите с черно мастило и печатите отдолу несъмнено говореха за официален документ. Всеки нов прочит му разкриваше по още нещо. Отначало Адам бе много изненадан като откри, че документът е написан на френски, но — като стигна до датата в дъното — 20 юни 1867 — си спомни от лекциите по военна история в Сандхърст, че дълго след епохата на Наполеон в международните споразумения е продължавал да се използва френският език.

Започна пак да препрочита бавно документа, френският му не беше достатъчно добър, за да преведе повече от няколко думи в написания на ръка текст. Под Etas Unis стоеше подписът на Уилям Сюърд, надраскан напряко на печата с двуглавия орел. До него стоеше подписът на Едуард Стукъл — той се намираше под печат с корона, която беше същата като вградения орнамент отзад на иконата. Адам провери повторно. Вероятно беше някакво споразумение между руснаци и американци през 1867.

Той продължи да търси и други думи, които биха му помогнали да си обясни важността на документа. Още веднъж разчете: „Sept millions deux cent mille dollars d’or (7,2 million)“24 и по-нататък: „Sept cent douze millions huit cent mille dollars d’or (7,8 million) le 20 juin 1966“25.

Вгледа се в календара, закачен с пирон на стената. Беше петък, 17 юни 1966. Ако можеше да се вярва на датите в споразумението, то само след три дни документът вече нямаше да е валиден. „Нищо чудно, че двете най-големи сили на земята се опитват така отчаяно да се доберат до него“ — помисли Адам.

Прочете документа ред по ред с желание да открие други следи, обмисляше бавно и задълбочено всяка дума. Погледът му се спря на една дума, която беше еднаква и в двата езика.

Думата, която не каза на Лорънс. Адам се чудеше как ли иконата е попаднала в ръцете на Гьоринг. Вероятно я беше завещал на баща му, без да подозира нищо — защото ако беше разбрал колко ценно е скритото в нея, би могъл да се споразумее за собствената си свобода с която и да е от двете страни.

— Voila, voila26 — каза жената на фермера и постави пред него топли чорапи, бельо и панталони.

Колко ли време бе стоял, погълнат от съдбоносното си откритие? Тя погледна към пергамента и се усмихна. Адам бързо затвори иконата и после внимателно разгледа шедьовъра. Дървото беше така майсторски разрязано, че изобщо не можеше да се види къде прилепват двете части. Спомни си за писмото, което баща му беше оставил заедно със завещанието си, и особено последната част: „Ако го отвориш и откриеш, че целят да те замесят в някакви безчестни дела, то отърви се незабавно от него“.

Изобщо не се двоумеше как би постъпил баща му при подобни обстоятелства. Жената на фермера стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше озадачено.

Адам бързо прибра иконата в джоба на блейзъра и нахлузи панталоните си.

Не можа да измисли подходящ начин, за да изрази благодарността си към жената на фермера — за нейното гостоприемство и за това, че не беше досадно любопитна.

Просто отиде до нея, хвана я нежно през раменете и я целуна по бузата. Тя се изчерви и му подаде малко найлоново пликче. Вътре имаше три ябълки, хляб и голямо парче сирене. Вдигна престилката си и махна с крайчеца й една троха от устната му, а после го съпроводи до вратата.

Адам й благодари и излезе, за да се озове отново в своя тъй различен свят.