Опасно наследство

Седемнадесета глава

Белият дом, Вашингтон, 17 юни 1966

— Не искам да бъда първият в историята на Съединените щати прокълнат президент, който няма да основе нов щат, а ще върне такъв.

— Оценявам това, господин президент, но… — каза държавният секретар.

— Можем ли законно да отстояваме правата си, Дийн?

— Не, господин президент. Ейбрахам Брунвелд, който е безспорен специалист по документите от този период, потвърждава, че условията по договора за наемане в продължение на деветдесет и девет години са задължителни и за двете страни. Договорът е подписан за Русия от Едуард Стукъл, а от името на САЩ е подписал тогавашният държавен секретар Уилям Сюърд.

— Може ли това споразумение да е валидно и днес? — попита президентът, като се обърна към главния си юридически съветник Никола Каценбах.

— Валидно е, разбира се — каза министърът на правосъдието. — Но само ако представят техния екземпляр от оригинала. Ако успеят, международният съд в Хага няма да има друг избор, освен да подкрепи исканията на руснаците. В противен случай всички споразумения, поднасяни от нас, ще загубят благонадеждността си.

— Искате от мен да легна в краката на руснаците и да си въртя опашката като награден лабрадор, докато те си вършат мръсотиите? — възкликна президентът.

— Разбирам чувствата ви, господин президент — каза министърът на правосъдието, — но в кръга на моите отговорности е да ви осведомя за законовата страна проблема.

— По дяволите, има ли в историята подобен глупав прецедент, извършен от държавен глава?

— Британците — намеси се Дийн Ръск — ще се озоват пред подобен проблем с китайците през 1999 заради новите земи в Хонконг. Те вече са приели реалността на ситуацията и са дали на китайското правителство ясно да се разбере, че желаят да се споразумеят.

— Това е просто един пример — каза президентът, — а ние всички знаем много добре за „честните игри“ на тяхната дипломация.

— Също през 1898 — продължи Ръск — руснаците са сключили деветдесет и девет годишен договор за наемане на Порт Артур в Северен Китай. Това пристанище е жизненоважно за тях, защото, за разлика от Владивосток, то не се заледява през цялата година.

— Нямах представа, че руснаците притежават пристанище в Китай.

— Наистина вече нямат, господин президент. Върнаха го на Мао през 1955 година като акт на добра воля между колеги комунисти.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че руснаците няма да ни върнат нашето парче земя в знак на добра воля — каза президентът. — Имам ли някакъв избор?

— Не е възможно да се предприеме някаква военна акция, за да спрем руснаците от предявяване на искания за онова, което законно е тяхно, сър — отговори държавният секретар.

— Излиза, че един Джонсън купува земята от руснаците през 1867, а другият трябва да я продаде обратно през 1966. Но защо изобщо са се съгласили Сюърд и президентът на такава дяволска операция?

— По онова време — каза министърът на правосъдието, като свали очилата си, — продажната цена на въпросното парче земя е била седем милиона и двеста хиляди долара, а и за инфлацията тогава на практика никой не е чувал. В действителност инфлацията през годините е направила исканата цена доста ниска. И руснаците вече са заложили за доказателство цялата сума в една нюйоркска банка.

— Значи изобщо не можем да се надяваме, че ще закъснеят с плащането на исканата сума.

— Изглежда, че не, сър.

— Но защо, по дяволите, цар Александър е искал да даде под наем това проклето парче земя! Именно това ме озадачава.

— По онова време е имал неприятности с някои от министрите заради това, че е продал земи в Източна Азия, които принадлежали на Русия. Царят мислел, че тази сделка с американците ще се стори на близкото му обкръжение по-приятна, ако я представи като договор за дългосрочно ползване, в който е включена и клауза за обратно изкупуване.

— Защо Конгресът не се е противопоставил?

— След като Конгресът е ратифицирал основното искане, самото предложение не се е утвърждавало, защото от правителството на САЩ не са се изисквали по-нататъшни разходи — обясни Ръск. — По ирония на съдбата Сюърд бил горд, че е успял да постигне такава висока сума по клаузата за изплащане на дължимата сума. По онова време той е имал пълно основание да вярва, че исканата сума е невъзможно да се изплати от руснаците.

— Сега тя е равна само на годишните приходи от петрола — каза президентът и погледна навън през прозореца на Овалния кабинет към паметника на Вашингтон. — Да не говорим за военното напрежение, което ще настъпи в страната, ако руснаците пипнат тяхното копие от договора. Не забравяй, че аз съм президентът, който помоли конгреса да похарчи милиарди долари за системата за ранно предупреждение, която монтирахме по границата, за да могат американците да спят спокойно.

Никой от съветниците не можеше да възрази нещо на този довод.

— И така — какво правят британците по този въпрос?

— Както обикновено са потайни, господин президент. Те още изглеждат напълно сигурни, че ще се доберат до него и иконата преди руснаците, така че именно те могат да се окажат нашите спасители.

— Хубаво е, че англичаните се грижат за спасяването ни — каза президентът. — Предполагам, че междувременно ние не стоим със скръстени ръце, докато те опитват да решат собствените ни проблеми.

— Не, сър. ЦРУ работи по въпроса повече от месец.

— В такъв случай е изненадващо как руснаците не са се добрали вече до иконата.

Никой не се засмя.

— И какво се очаква от мен сега? Да седя и да чакам руснаците да прехвърлят седемстотин и дванадесет милиона долара в злато от нюйоркската банка в американската хазна преди полунощ в понеделник?

— Те също така трябва да ни предадат техния екземпляр от договора до това време — каза Ръск. — Остават им само шестдесет часа.

— Къде е нашият екземпляр в момента? — попита президентът.

— Някъде в сейфовете на Пентагона. Само двама знаят къде точно се намира. След Ялтенската конференция нашето копие не е виждало бял свят.

— Защо не съм информиран за него до днес? — попита президентът. — Поне можех да спра тези големи разноски.

— Повече от петдесет години вярвах, че копието на руснаците е унищожено по време на революцията. С течение на годините руснаците приеха този факт, защото той беше потвърден и от Сталин в Ялта. Сигурно Брежнев е попаднал на нещо през последния месец, нещо, което го е убедило, че тяхното копие е само временно загубено.

— Господи, още един месец и щяхме да се отървем.

— Прав сте — каза държавният секретар.

— Осъзнаваш ли, Дийн, че ако руснаците се появят в кабинета ти преди полунощ в понеделник с техния екземпляр от договора, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня?

Осемнадесета глава

Адам излезе от къщата, огледа се и разбра, че се намира в покрайнините на малък град. Тъй като беше все още доста рано, той счете за безопасно да стигне с тичане до „centre ville“27, но щом по улиците започнаха да се появяват ранобудни работници, той намали темпото до обикновен вървеж. Реши да не отиде направо в центъра, а да потърси място, където да може да се скрие и да обмисли следващите си стъпки. Спря пред един многоетажен гараж и реши, че едва ли ще намери по-добро място за обмисляне на плана си.

Влезе през приземния етаж и се озова до асансьор, от който се разбираше, че паркингът е на четири етажа. Изтича надолу по стълбите до най-ниското ниво, бутна вратата към сутерена и видя, че той е слабо осветен и почти празен. Избра сутерена, защото предположи, че това ниво би се запълнило с коли последно. Обходи етажа и проучи помещението. В най-отдалечения ъгъл имаше паркирани две коли. От дебелия слой прах по тях той разбра, че са тук отдавна. Сниши се зад едната и откри, че на това място никой не би го видял, освен най-любопитните.

Започна да си представя как някой паркира колата си на този етаж и оставя ключовете на таблото. Провери вратите на двете паркирани коли, но те бяха заключени. Отново се залови да измисля по-сериозен план как да стигне крайбрежието до залез-слънце.

Беше се замислил дълбоко и изведнъж подскочи — чу се стържещ звук. Той огледа мрачния сутерен. От тъмнината изплува силуетът на мъж, който влачеше зад себе си пластмасова кофа, наполовина пълна със смет. Адам едва можеше да го види — някакъв старец, облечен в мръсно кафяво палто, стигащо почти до земята — очевидно предишният собственик е бил доста висок. Адам не беше сигурен как ще постъпи, ако мъжът продължи да върви към него. Когато обаче човекът се приближи, Адам видя, че е стар и прегърбен; от устата му се подаваше цигара. Чистачът спря наблизо, беше забелязал пакет от цигари. Вдигна го и чак когато се увери, че е празен, го пусна в кофата. После хвърли там кесия от бонбони, кутия от пепси-кола и един стар вестник „Фигаро“. Огледа се бавно за друг боклук, но не успя да забележи Адам, който се беше свил зад колата. Доволен, че е свършил работата си, старецът повлече кофата по пода и накрая я бутна навън през вратата. Адам си отдъхна, но след две минути мъжът се върна, отиде до една от стените и отвори врата, която Адам не беше забелязал преди. Съблече дългото кафяво палто и го замени със сиво, което не беше в по-добро състояние, но поне не му беше толкова голямо. После изчезна през изхода. След малко Адам чу някаква врата да се затваря с трясък.

Работният ден на чистача беше свършил.

Адам изчака малко, после се изправи и се протегна. Придвижи се бавно до стената, докато стигна малката врата. Бутна я и я отвори, смъкна от пирона дългото кафяво палто и пак се отправи към мястото си в ъгъла. Първата сутрешна кола пристигна и Адам бързо се сниши. Шофьорът зави плавно към отсрещния ъгъл и Адам реши, че го прави ежедневно. От колата изскочи докаран мъж с тънки мустаци, облечен в елегантен раиран костюм, с куфарче в ръка. Заключи вратата на колата и тръгна с бързи превзети крачки към изхода. Адам изчака тежката врата да се затвори и се изправи, за да изпробва кафявото палто. Облече го над блейзъра си — беше му малко тясно в раменете и ръкавите му бяха малко къси, но поне му придаваше вид, че работи тук.

През следващия час наблюдаваше как колите пристигат на равни интервали. Ядоса се, че всички собственици заключват внимателно вратите и ги проверяват, преди да се отправят към изхода с ключовете в ръка.

Адам чу някъде в далечината да бие десет часът и реши, че няма смисъл да чака повече. Изпълзя иззад колата, която го прикриваше, и се отправи към изхода. В този момент в сутерена влезе един „Ровър“ с английски номер и почти го заслепи. Той отскочи встрани, за да може колата да мине, но тя спря рязко до него и шофьорът смъкна стъклото.

— Добре — паркира — тук? — попита шофьорът, като натъртваше всяка дума с явен английски акцент.

— Oui, monsieur28 — каза Адам.

— Други — етажи — знак — prive — продължи мъжът, сякаш говореше на някой малоумен. — Където и да е — махна той с ръка.

— Oui — повтори Адам — bert ay merst paak you29 — добави той на чудовищен английски, изплашен, че ще се разбере, че не е французин. Очакваше да чуе някоя ругатня.

— Чудесно — каза мъжът, слезе от колата и му подаде ключовете си заедно с десетфранкова банкнота.

— Merci — каза Адам, прибра банкнотата в джоба си и докосна с ръка челото си. После попита по същия начин както му говореше мъжът: — Quelle-heure-vous-retournes?30

— Най-много след час — каза мъжът вече от вратата.

Адам изчака няколко минути до колата, но мъжът не се върна. После отвори вратата и сложи пликчето с храната на предната седалка. Обиколи и седна зад волана, запали колата и провери индикатора за бензина — имаше половин резервоар. Натисна газта и потегли нагоре към първия етаж — там спря, не можеше да излезе. Трябваха му два франка, за да мине през автоматичната бариера. За щастие дамата в колата зад него размени десетфранковата му банкнота — иначе и тя нямаше как да излезе.

Адам изкара колата на шосето, търсеше знака „Toutes Directions“31. Щом го откри, излезе за броени минути извън града и се отправи към Париж по шосе №6.

Прецени, че в най-добрия случай разполага с два часа. Дотогава полицията ще е уведомена за кражбата на колата. Беше сигурен, че бензинът ще му стигне до Париж, но не се надяваше да успее да пристигне в Кале.

Движеше се в централното платно на шосе №6 и през по-голямата част на пътуването поддържаше скоростта само с пет километра по-ниска от разрешената. За един час измина почти деветдесет километра. Бръкна в пликчето, което му бе дала жената на фермера, и извади една ябълка и парче сирене. Мислите му, както често през последните два дни, го върнаха към Хайди.

Ех, да не беше отварял писмото!

Беше изминал още един час, когато го забеляза да накуцва нагоре по един хълм, само на неколкостотин метра от главния път. Романов се усмихна широко при мисълта, че ще хване Скот много преди той да стигне до шосето. Наближи го на няколко метра и тогава капитанът от авиацията се обърна и се усмихна на непознатия.

Тридесет минути по-късно Романов остави Банкс скрит зад едно дърво със счупен врат. Неохотно призна, че младият офицер бе проявил смелост също като Валчек — но Романов не можеше да губи повече време в опити да открие в коя посока се е отправил Скот.

Тръгна на запад.

Сирената изтръгна Адам от мислите му. Той погледна малкия часовник на таблото. Беше изминал само час и половина. Възможно ли е френската полиция да действа така бързо? Полицейската кола го наближаваше отляво, но Адам не увеличи скоростта — само сърцето му затуптя по-силно, докато полицаите профучаха край него.

С напредването по магистралата той започна да се чуди дали няма да е по-разумно да отбие по някой по-спокоен път, но реши да рискува и да продължи възможно най-бързо към Париж.

Докато следваше знаците към Париж, беше нащрек за други сирени. Най-после стигна предградията, продължи по булевард „Л’опитал“ и успокоен захапа втора ябълка. При нормални обстоятелства би оценил великолепната архитектура на сградите покрай Сена, но днес очите му почти не се отделяха от огледалото за обратно виждане.

Реши да изостави колата на някой голям обществен паркинг: с малко повече късмет щяха да минат дни, преди да я открият.

Зави по Рю де Риволи и пред очите му изникнаха дълги многоцветни знамена. Едва ли можеше да избере по-подходящо място, защото беше уверен, че ще е пълно с чуждестранни коли.

Спря колата в най-отдалечения край на площада. Изяде последното парче сирене и я заключи. Отправи се към изхода и чак тогава забеляза, че изглежда просто смешен в очите на шляещите се туристи, облечен в тясното палто, за което съвсем беше забравил. Реши да се върне и да хвърли палтото в багажника. Бързо го съблече и го сгъна на четири.

Беше само на няколко метра от колата, когато видя младия полицай. Той оглеждаше номерата и повтаряше буквите и цифрите по радиостанцията си. Без да сваля поглед от него, Адам бавно заотстъпва. Само още шест-седем крачки — и щеше да се изгуби в тълпата.

Пет, четири, три, две, отстъпваше той, докато полицаят продължаваше да говори по станцията си. Само още една крачка…

— Alors!32 — изкрещя някаква дама.

Адам я беше настъпил.

— Много съжалявам — каза инстинктивно Адам на родния си език.

Полицаят веднага вдигна глава и се взря в Адам, а после извика нещо в радиостанцията и хукна към него.

Адам хвърли кафявото палто, бързо се обърна, като едва не събори жената, и хукна към изхода. Паркингът беше пълен с туристи, дошли да се насладят на Лувъра, и Адам не можеше да тича бързо през гъстата тълпа. Вече беше стигнал изхода, когато чу полицейската свирка само на няколко крачки зад себе си. Мина тичешком през някаква арка и излезе на голям площад.

В същото време втори полицай го наближаваше отдясно и той нямаше друг избор, освен да избяга нагоре по стъпалата пред него. Като ги изкачи, се обърна и видя, че го преследват наблизо и трима други полицаи. Спусна се през летящата врата и мина покрай група японски туристи, заобиколили статуята на Роден в коридора. Продължи покрай изненадания разпоредител и хукна нагоре по дългата мраморна стълба.

— Monsieur, monsieur, votre billet?33 — чу да викат зад него.

В края на стълбището зави надясно, прекоси тичешком специалната изложба на модерните художници Полък, Бейкън и Хокни и се озова в залата на импресионистите — Моне, Мане, Курбе, като отчаяно търсеше откъде да излезе. Продължи през залата с картини от осемнадесети век — Фрагонар, Гоя, Вато — все още нямаше никакъв изход. Мина през една голяма арка и се озова в залата с картини от седемнадесети век — Мурильо, Ван Дайк, Пусен — навсякъде хората откъсваха очи от картините и търсеха причината за настаналата суматоха. Адам продължи да бяга и се озова сред картини от шестнадесети век — Рафаел, Караваджо, Микеланджело — изведнъж осъзна, че му остават да премине само още две зали.

Дясно или ляво? Избра дясно и влезе в огромна квадратна зала. Имаше три изхода. Той намали за секунди скоростта, за да реши кой ще е най-добър, и изведнъж осъзна, че залата е пълна с руски икони. Спря се до една празна витрина.

„Nous regrettons que ie tableau soit soumis a la restauration=“34

Първият полицай вече влезе в голямата зала и беше само на няколко крачки зад Адам, когато той се втурна към отсрещния изход. Оставаха му само два отворени изхода, трябваше да избере единия. Зави надясно и видя друг полицай да се спуска право към него. Наляво: още двама. Пред него — още един. Адам спря насред залата с иконите в Лувъра с вдигнати ръце. Беше заобиколен от полицаи с извадени пистолети.

Деветнадесета глава

Сър Морис вдигна телефона на бюрото си.

— Спешен разговор от Париж, сър — каза секретарката му.

— Благодаря, Теса.

Той слушаше внимателно и си превеждаше наум вълнуващата новина.

— Merci, merci! — каза сър Морис на колегата от френското външно министерство. — Ще се свържем пак с вас, веднага щом направим необходимите приготовления, за да го приберем. Но засега, моля, не го изпускайте от очи. — Сър Морис слушаше известно време мълчаливо, после каза: — Ако носи някакви вещи у себе си, моля, заключете ги на охранявано място.

Секретарката му стенографираше всяка дума от разговора — както бе постъпвала винаги през последните седемнадесет години.

Полицаите му сложиха белезници и го съпроводиха до чакащата кола. После той изведнъж откри, че започват да се държат спокойно, дори приятелски. Натикаха го на задната седалка заедно с прикования към него полицай. Той забеляза, че както отпред, така и отзад, има по една полицейска кола. Два мотоциклета съпровождаха отстрани малката автоколона. Адам се почувства повече като царска особа, отколкото като престъпник, търсен за две убийства и две кражби на коли, който се движи с чужда легитимация. Беше ли възможно някой най-после да е открил, че е невинен?

Щом пристигнаха, веднага му наредиха да изпразни всичките си джобове. Един ръчен часовник, една ябълка, четиридесет лири в пътнически чекове, осем франка и британски паспорт на името на Дъдли Хулм. Полицейският инспектор любезно го помоли да се съблече по бельо. Беше му за втори път днес. Адам се подчини и инспекторът провери внимателно всеки джоб на блейзъра, дори подплатата. Изражението му подсказваше недвусмислено, че не е открил каквото търси.

— Носите ли нещо друго? — попита бавно инспекторът на идеален английски.

„Дяволски глупав въпрос — помисли си Адам. — Сам можеш да видиш.“ И отговори само:

— Не.

Инспекторът провери още веднъж блейзъра, но не откри нищо ново.

— Облечете се — каза рязко той.

Адам си облече ризата, сакото и панталоните, но инспекторът задържа вратовръзката и връзките на обувките му.

— Всичко ще ви бъде върнато, когато ви освободим — обясни той.

Адам кимна и нахлузи обувките си. Хлопаха му. Придружиха го до една малка килия на същия етаж и го заключиха сам. В центъра й имаше малка дървена маса с два дървени стола един срещу друг. В ъгъла забеляза единично легло със стар матрак. Не би оприличил стаята точно на килия, защото не се виждаха решетки дори на единствения малък прозорец.

Съблече сакото си, метна го на стола и се отпусна на леглото. Отчете, че все пак е нещо по-добро от местата, на които беше спал през последните две нощи. Възможно ли беше да са изминали само две нощи, откакто спа в хотелската стая на Робин в Женева?

Минутите летяха, а през това време той стигна само до едно решение — когато се върне инспекторът, да поиска адвокат.

— Как ли е на френски „адвокат“? — попита той на глас.

След около час и половина според Адам най-после се появи един служител с поднос, на който имаше гореща супа, нещо подобно на бифтек с гарнитура, както и чаша, пълна догоре с червено вино. Адам се зачуди дали не са го объркали с някого, или пък дали яде за последен път преди екзекуцията. Последва служителя до вратата.

— Настоявам да говоря с адвокат — каза натъртено Адам, но полицаят само сви рамене.

— Je ne comprends pas Ianglais35 — каза той и затвори вратата отвън.

Адам се настани и започна да яде сервираното, благодарен, че французите поднасят добра храна, независимо от обстоятелствата.

Сър Морис им съобщи новината час по-късно и внимателно огледа един по един насядалите около масата. Никога нямаше да свика отдела, ако не беше сигурен, че Адам най-после е в безопасност. Матюс беше все така безразличен, Буш — необичайно мълчалив, а Снел — някак успокоен. Единствено Лорънс изглеждаше доволен.

— Скот е затворен от френските власти — започна сър Морис, — и аз вече се свързах с военното аташе при посолството…

— Полковник Полард — намеси се Лорънс.

— Да, полковник Полард — каза сър Морис, — който е тръгнал с колата на посланика и ще вземе Скот, за да го откара в нашето посолство. Преди няколко минути аташето се обади и потвърди, че полковник Полард е пристигнал. — Сър Морис се обърна към заместника си. — Ще отлетиш довечера за Париж, за да проведеш разпита лично.

— Да, сър — каза Лорънс, погледна шефа си и се усмихна.

Сър Морис кимна. „Безчувствени същества — отчете отново той, като огледа насядалите около масата, — но през следващия половин час положително ще открия кой от тях служи на двама господари.“

— Добре. Не мисля, че сте ми нужни повече днес — каза сър Морис и се надигна от стола си.

Ментор се усмихна, докато сър Морис напускаше стаята; вече беше изпълнил задачата си. Всичко е толкова лесно, стига да можеш да четеш обърнат стенографски запис.

Черният ягуар с дипломатически номера спря пред полицейското управление няколко минути по-рано, отколкото го очакваха.

Движението не било толкова натоварено, както предполагал полковникът. Инспекторът стоеше на стъпалата, докато Полард изскочи от колата. Полицаят погледна знаменцето на Обединеното кралство, което се вееше върху капака на колата, и реши, че цялата работа става доста мелодраматична.

Полард — нисък набит мъж с тъмен костюм с емблема и сгъваем чадър — приличаше досущ на онези англичани, които не променят външния си вид дори когато са в чужбина.

Инспекторът заведе Полард направо в малката стая, където беше затворен Адам.

— Казвам се Полард, полковник Полард. Британски военен аташе тук, в Париж. Съжалявам, че трябваше да понесете тези изпитания, но не можете да си представите колко много проклети документи трябваше да се уредят, докато ви измъкна оттук.

— Разбирам — каза Адам, скочи от леглото и се ръкува с полковника. — И аз самият бях в армията.

— Знам. Кралският уесекски, нали?

Адам кимна с малко повече увереност.

— Все пак проблемът вече е разрешен — продължи полковникът. — Френската полиция ни помогна много и се съгласи да ме придружите до посолството.

Адам погледна към вратовръзката на полковника.

— „Дюк ъв Йоркс“?

— Какво? Разбира се, че не — каза полковникът и опипа ризата си отпред. — „Грийн Джакетс“.

— Да, разбира се — каза Адам, доволен, че са открили грешката му.

— Мисля, че трябва да потегляме, приятелю. Знам, че ще се успокоиш, като разбереш, че няма да те обвинят в нищо.

Полковникът не знаеше колко успокоен наистина се чувстваше Адам.

Инспекторът ги изведе в приемната, където Адам бе идентифициран, подписа се за личните си принадлежности и сложи всичко в джоба си, с изключение на часовника, който постави на китката си, и след това бързо наниза и завърза връзките на обувките си. Не се изненада, че му върнаха паспорта на Дъдли Хулм.

— Да не се мотаем дълго, приятелю — каза полковникът нетърпеливо.

— И аз не го искам — каза Адам. — И аз нямам търпение да изляза оттук, също като вас.

Адам провери връзките на обувките си и последва полковник Полард и инспектора до чакащия ягуар. Чак сега забеляза, че полковникът леко накуцва. Шофьорът му отвори вратата и Адам се засмя.

— Какво смешно има, приятелю? — попита полковникът.

— Нищо. Просто се сетих, че шофьорът, който за последен път ми предложи услугите си, не беше така приятелски настроен.

Адам се качи отзад, полковникът седна до него.

— В посолството — каза Полард и колата рязко потегли.

Адам ужасено се втренчи в преобърнатото британско флагче.

Двадесета глава

Адам се събуди и видя, че е гол.

Огледа голата стая, но, за разлика от френския затвор, не можа да види какво има зад гърба му: ръцете, краката и тялото му бяха здраво вързани за един стол с найлоново въже. Столът се намираше в средата на стаята, но Адам не можеше да се движи.

Вдигна поглед нагоре и всичко, което видя, бе надвесеният над него полковник Полард. Веднага щом се увери, че Адам се е свестил, той бързо излезе от стаята.

Адам обърна глава и видя всичките си дрехи подредени върху едно легло в другия край на килията. Опита се да се придвижи заедно със стола, но успя само да го разклати и за няколко минути успя да се приближи към вратата едва с няколко сантиметра. Насочи усилията си към разхлабване на въжетата около китките, като ги търкаше в дървените пречки, но ръцете му бяха така здраво завързани, че едва успяваше да ги раздвижи.

Неуспешните му опити бяха прекъснати от отварянето на вратата. Влезе Романов. Адам реши, че и отблизо този човек предизвиква същия ужас. След него вървеше друг мъж, непознат. Стискаше здраво нещо като кутия за пури и седна някъде зад Адам.

Романов погледна голото тяло на Адам и се усмихна с наслада при вида на това унижение. После спря точно пред стола.

— Казвам се Александър Петрович Романов — обяви той със съвсем лек акцент.

— Или Емануел Розенбаум — каза Адам, вгледан отблизо в противника си.

— Съжалявам само, че не можем да се ръкуваме — добави Романов и започна да върти стола. — Но съм убеден, че в този случай са наложителни предпазни мерки. Първо бих желал да те поздравя, че успя толкова пъти да ми се изплъзнеш, но както вече си разбрал, моят източник в Лондон действа толкова бързо, колкото и твоят.

— Твоят източник? — попита Адам.

— Не бъди наивен, капитане. Вероятно вече си осъзнал жестоката истина, че в сегашното положение въпросите задавам аз, а ти трябва да отговаряш.

Адам съсредоточи погледа си върху една тухла на стената и се опита да се абстрахира от непрекъснатото въртене.

— Полард — каза рязко Романов, — нагласи капитан Скот точно в центъра на стаята. Изглежда е успял да се придвижи няколко сантиметра при опита си да избяга.

Полард постъпи както му наредиха, но първо постла на пода един найлон. После маневрира със стола на Адам, докато го нагласи в средата.

— Благодаря — каза Романов. — Предполагам, че вече познаваш нашия полковник Полард — продължи той. — Естествено, това не е истинското му име и всъщност не е и истински полковник, но винаги е мечтал да бъде и затова веднага се възползвахме с удоволствие от предоставената ни възможност. Всъщност нашият полковник действително е служил в Британската армия като редник. И когато след осемнадесет години я е напуснал, си е бил пак такъв. И въпреки ранения си крак — за нещастие това не се е случило при битка с някой от враговете на Короната — не е успял да получи инвалидна пенсия. По тази причина е живял почти в пълна мизерия. Но, както обясних, той винаги е искал да бъде полковник — продължи Романов. — Добре щеше да го притиснеш с „Дюк ъв Йоркс“ — но тъй като нашият човек е служил в „Грийн Джакетс“, той счете за най-безопасно да сложи тази вратовръзка.

Адам не помести погледа си от стената.

— Признавам, че грешката ни с британското знаме беше небрежност. Но ако обърнеш надолу руското знаме, веднага би направило впечатление, докато това, че така е станало с вашето, може би грешката ни е обяснима. Всъщност Полард трябваше веднага да го забележи; благодарни сме, че и ти обърна внимание на това чак когато вратите на колата бяха здраво заключени.

Романов прекъсна безкрайното въртене и се втренчи в голото тяло на Адам.

— Мисля, че дойде време да те представя на нашия доктор Ставински, който с нетърпение чака да се запознае с тебе, тъй като напоследък нямаше много работа и се бои да не е загубил формата си.

Романов отстъпи крачка назад и Ставински веднага зае мястото му пред Адам. Кутията за пури все още беше пъхната под мишницата му. Адам се втренчи в дребния мъж, който сякаш го преценяваше. Ставински не изглеждаше по-висок от метър и шестдесет. Беше облечен с разкопчана на врата сива риза и безформен сив костюм, които го правеха да прилича на младши чиновник в не особено преуспяваща адвокатска кантора. По наболата му брада се разбираше, че не е очаквал да работи днес. Тънките му устни се разтегнаха в усмивка, сякаш бе стигнал до някакво приятно заключение.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, капитан Скот — започна Ставински. — Въпреки че сте неочакван гост за посолството ни, вие сте добре дошли. Разбира се, срещата ни може да е много кратка, стига просто да ми дадете едно кратко сведение. Всъщност — той въздъхна леко — искам само да знам къде се намира Царската икона. — Той замълча за момент. — Въпреки това имам чувството, че няма да е много лесно. Прав ли съм?

Адам не отговори.

— Това не ме изненадва особено. Предупредих другаря Романов, че след хвалебственото описание, което ви направи, ще бъде излишно да си губим времето със серия въпроси. Все пак, трябва да спазя обичайната процедура за такива случаи. Ще се уверите, че и руснаците се придържат към правилата също като британците. Може да сте се чудили — добави Ставински, сякаш се беше сетил в момента, — защо човек, който не пуши, ще носи кутия хавански пури?

Изчака за отговор, но като не получи такъв, продължи:

— А, няма изгледи да говорим. Разбирам, че не ви е за първи път. Тогава ще продължа още малко да си говоря сам. В Московския университет специалността ми беше химия, но аз специализирах в една особена област.

Адам не прояви никакъв интерес, тъй като не искаше да си припомня най-лошите си дни в ръцете на китайците.

— Малко хора на Запад осъзнават, че ние, руснаците, сме пионери в една област: първи създадохме на университетско ниво катедра за научно водене на разпит — с професорско ръководство и няколко асистенти. Казаха ми, че все още няма такава в Оксфорд или Кеймбридж. Но Западът продължава да прилага донкихотовските възгледи за стойността на живота и правата на личността. Както може би предполагате, само определени хора от университета знаеха за съществуването на тази катедра, а още по-малко можеха да се запишат студенти, тъй като я нямаше в учебната програма. Но тъй като вече бях член на Първи отдел, беше естествено да усвоя тънкостите на изтезанията. Аз съм обикновен човек — продължи Ставински — и преди не съм проявявал особен интерес към научната работа, но щом разбрах за „кутията от пури“, за една нощ се превърнах в усърден и заинтересован ученик. Не можех да не дам воля на желанието си да експериментирам. — Той замълча, за да види какъв ефект са произвели думите му върху Скот, но с разочарование забеляза същия безразличен поглед.

— Изтезаващ, разбира се, е стара и почетна професия — продължи Ставински. — Китайците я упражняват вече почти три хиляди години, както вече сам сте се уверили, капитан Скот, и дори вие, британците, сте напреднали доста, откакто използвахте дибата за разпъване на хора. Но този инструмент се оказа доста неподходящ за нашето време. Като имаше това предвид, учителят ми в Москва, професор Мец, измисли нещо малко и просто, така че и човек със средна интелигентност да може да го прилага след краткотрайни указания.

Адам гореше от желание да разбере какво има в кутията, но външно остана безразличен.

— При изтезанията, както и при любовта, капитан Скот, предварителната игра е най-важният фактор. Следите ли мисълта ми, капитане?

Адам се опита да остане все така спокоен и сдържан.

— Все още не отговаряте, капитан Скот, но както вече ви обясних, аз не бързам. Особено като предполагам, че при вашия случай цялата операция ще продължи малко по-дълго от обикновено. Но признавам, че това само ще увеличи наслаждението ми. И въпреки че все още не притежавам Царската икона, аз поне държа в ръцете са единствения човек, който знае къде се намира тя.

Адам продължаваше да мълчи.

— Ще ви попитам само още веднъж, преди да отворя кутията. Къде е Царската икона?

Адам го заплю.

— Не само зле възпитан — отбеляза Ставински, — но и глупав. Много скоро ще ни се молите да ви дадем каквото и да е за пиене. Но все пак няма да знаете какво ви очаква.

Ставински сложи кутията на пода и бавно я отвори. Говореше, сякаш беше фокусник, изправен пред дете.

— Първо ви предлагам шестволтова батерия от никел и кадмий. — Той замълча. — Надявам се да оцените допира с нея. Второ — продължи той, като пак бръкна в кутията — един малък вибрационен генератор. — Той постави правоъгълната метална кутия до батерията. — Трето — две жици с прикрепени в краищата им електроди. Четвърто, две спринцовки; пето, лепило с колодий и най-накрая, тази стъкленица, за която ще стане дума по-късно… Казах „най-накрая“, но в кутията има още две неща, които са ми необходими за втора фаза на нашия малък експеримент, а дори и за трета фаза.

Ставински подреди всички неща пред Адам.

— Признавам, че не изглеждат много — каза Ставински. — Но съм сигурен, че ако напрегнете въображението си, ще се досетите какво може да се постигне с тях. За да могат другарят Романов и полковникът да се насладят на предложения им спектакъл, ще се наложи да добавя някои факти и за самата нервна система. Искрено се надявам, че следите всяка моя дума, капитан Скот, защото само ако жертвата знае, ще може да оцени гениалността на следващите действия.

Адам съжаляваше, че Ставински говори така добре английски. Все още си спомняше много ярко как китайците бяха обяснявали какво ще правят с него, но той не разбираше нищо от езика им. Тогава успяваше да мисли за друго, докато слушаше заплахите им, но все пак накрая се озова за четири часа в хладилник.

— А сега да се върнем към делата — продължи мъжът в сиво. — Ако изпратим малък електрически импулс по жицата, само за частица от секундата той достига усилен до хиляди нервни окончания. Това причинява отвратително усещане — също както когато докоснеш открита жица на включен в мрежата кабел, или простичко казано — преживяваш електрошок. Не е смъртоносен, но е определено неприятен. В Московското училище това се нарича първа фаза, но не е необходимо лично да го изпитате, стига да имате желание да кажете къде мога да намеря Царската икона.

Адам мълчеше.

— Разбирам, че не сте слушали внимателно малката ми лекция, затова се боя, че трябва да преминем от теорията към практиката.

Адам започна да си повтаря наум тридесет и седемте пиеси на Шекспир. Ако го чуеше сега, учителят му по английски щеше да е доволен, че след толкова усилия да втълпи стиховете в главата на небрежния си ученик, Адам сега можеше да цитира без да се замисли, който и да е стих от Шекспир.

„Хенри VI, част първа; Хенри VI, част втора, Хенри VI, част трета, Ричард II…“

Ставински взе тубата с лепило, отвори я и намаза гърдите на Адам.

„Комедия от грешки“, „Тит Андроник“, „Укротяване на опърничавата“…

Руснакът прикрепи двата електрода към лепилото и нави жиците на шестволтовата батерия, която пък беше вързана с миниатюрния вибрационен генератор.

„Двамата веронци“, „Напразни усилия на любовта“, „Ромео и Жулиета“…

Без предупреждение Ставински натисна ръчката на генератора за две секунди и Адам получи шок с напрежение двеста волта. Острата болка, която прониза всяка част от тялото му, го накара да изкрещи. Но това усещане скоро изчезна.

— Не се притеснявайте да ни показвате точно какво чувствате. Намирате се в звукоизолирана стая, така че няма да обезпокоите никого в тази сграда.

Адам не обърна внимание на коментара, стисна юмруци и продължи да шепне:

… „Ричард III“, „Сън в лятна нощ“, „Крал Джон“…

Ставински натисна ръчката за още две секунди. Болката връхлетя Адам за втори път. Когато руснакът спря, той почувства, че му се гади, но успя да остане в съзнание.

Ставински изчака известно време, преди да изкаже мнението си.

— Впечатляващо. Определено сте подготвен за втора фаза, от което може незабавно да се освободите само като отговорите на един прост въпрос. Къде е Царската икона?

Устата на Адам беше така пресъхнала, че той не можеше да говори, камо ли да плюе.

— Аз наистина се опитах да ви предупредя, капитан Скот — каза Ставински и се обърна към вратата. — Иди и донеси вода за капитана, полковник.

… „Венецианският търговец“, „Хенри IV“, част първа, „Хенри IV“, част втора…

След малко Полард се върна и тикна една бутилка в устата на Адам. Той успя да изгълта наполовина съдържанието й, преди да я дръпнат.

— Не бързай толкова. Може да ти дотрябва пак след малко. Но това няма да ти е нужно, стига да ми кажеш къде е иконата.

Адам изплю остатъка от водата в лицето на мъчителя си.

Ставински скочи напред и го удари силно с опакото на ръката си. Главата на Адам увисна.

— Не ми остава друг избор, освен да преминем към втора фаза — каза Ставински и погледна към Романов, който кимна.

Тънките устни на Ставински пак се разтегнаха в усмивка.

— Може да сте се чудили — продължи той — какво още мога да ви сторя с една обикновена батерия от шест волта. Защото предполагам, че от безбройните американски гангстерски филми знаете, че за екзекуция на електрически стол е необходим по-мощен генератор. Но важно е, че заниманията не приключват с първа фаза. Професор Мец също е осъзнал, че тази фаза е посредствена, и е посветил живота си на откриването на едно сполучливо вещество, което Академията на науките нарече в негова чест „М“. Ако инжектирам вещество „М“ в нервната система, болката се предава много по-ефикасно по всички нервни окончания, без да се стига до фатален край. Необходимо е само малко да увелича напрежението и ще получим много интересен ефект. Затова трябва да ви попитам още веднъж: къде е Царската икона?

… „Много шум за нищо“, „Хенри V“, „Юлий Цезар“…

— Разбирам, че сте решили твърдо да продължа — каза Ставински, взе от пода една спринцовка и заби дългата и тънка игла в шишенцето. Издърпа буталото, докато спринцовката се напълни до половината. Вдигна я нагоре, натисна буталото и от иглата излезе тънка струя като миниатюрен фонтан. Ставински мина зад Адам.

— Сега ще ви убода в лумбалната област. Ако направите опит да мръднете, ще останете парализиран за цял живот. По природа не съм честен човек, но в този случай ви препоръчвам да ми се доверите. Уверявам ви, че тази инжекция няма да ви убие, защото, както вече знаете, това не е в наш интерес.

Адам не помръдна нито един мускул, докато палачът забиваше спринцовката в гърба му.

„Както ви се…“ — започна той. После мъчителната болка премина през тялото му и той изведнъж стана безчувствен.

Когато дойде на себе си, беше изгубил всякаква представа за времето. Очите му бавно се спряха върху палача му, който нетърпеливо крачеше из стаята. Щом видя Адам да си отваря очите, небръснатият мъж спря, усмихна се и пристъпи до стола. Прекара бавно пръсти по раната му, покрита с голямо парче цитопласт. Докосването беше леко, но на Адам му се стори, че забиват горещо желязо в рамото му.

— Както обещах — каза Ставински, — предстои да изпитате нещо много по-силно. А сега ще отлепя цитопласта.

Ставински изчака малко, а Адам стисна устни. После рязко отлепи цитопласта. Адам изкрещя, сякаш че куршумът пак го улучи.

Романов се приближи, наведе се и започна да разглежда раната.

— Успокоих се, че колегата ми все пак добре те е улучил — каза Романов. — Можеш ли да си представиш какво ще стане, когато разреша на Ставински пак да ти сложи жиците и да включи генераторчето?

— … „Дванайсета нощ“, „Хамлет“, „Веселите уиндзорки“… — каза Адам за първи път на глас.

— Виждам, че не желаеш да дадеш воля на въображението си — каза Романов и мина отзад.

Ставински провери дали жиците са сложени добре върху лепилото на гръдния кош на Адам и после отиде при генератора.

— Този път ще натисна ръчката за три секунди. Знаете какво да направите, за да ме спрете.

… „Троил и Кресида“, „Добрият край оправя всичко“…

Ръчката се плъзна надолу и Адам почувства как волтовете проникват до всеки нерв в тялото му. Изкрещя с такава сила, че биха го чули на километър, ако не бяха в звукоизолирана стая. Когато експериментът завърши, Адам продължаваше целият да трепери, без да може да контролира гаденето в стомаха си. Ставински и Полард се втурнаха към стола и бързо развързаха найлоновите въжета. Адам падна на колене и заповръща.

— Не можем да си позволим да ви оставим да умрете от задушаване, нали? — каза Ставински. — В началото загубихме един-двама по този начин, но сега вече сме по-добри.

Веднага щом Адам се съвзе, Ставински го блъсна обратно на стола и Полард пак го завърза.

— Къде е Царската икона? — изкрещя Ставински.

— „Мяра за мяра“, „Отело“, „Крал Лир“… — каза Адам. Гласът му трепереше.

Полард взе друга бутилка вода и я тикна в устата му. Адам я изгълта, но това беше сякаш един малък оазис сред огромна пустиня.

Романов излезе отпред, а Ставински пак зае мястото си до ръчката на генератора.

— Ти си смел, Скот — каза Романов, — но това вече граничи с лудост. Просто ми кажи къде е иконата и аз ще отпратя Ставински и ще наредя на полковника да те остави на стъпалата на Британското посолство.

— „Макбет“, „Антоний и Клеопатра“…

Романов въздъхна и кимна. Ставински пак натисна ръчката. Дори полковникът пребледня, докато наблюдаваше реакцията на Адам. Той изкрещя още по-силно, мускулите му се стегнаха — волтовете проникваха в милионите нервни окончания на тялото му. Пак го отвързаха и той рухна на пода на четири крака. Дали още нещо бе останало в стомаха му? Щом вдигна глава, веднага пак го блъснаха на стола и го завързаха. Ставински се втренчи в него.

— Изключително, капитан Скот, можете да минете на трета фаза.

Лорънс пристигна на летище „Орли“ и единственото му желание беше да вечеря на спокойствие със стария си приятел в резиденцията на посолството. Посрещна го полковник Полард.

— Как е той? — бяха първите думи на Лорънс.

— Надявах се вие да ни осведомите — отговори Полард и взе куфарчето на Лорънс.

Лорънс спря на място и се втренчи във високия слаб военен, облечен в пълната униформа на Кралските драгуни.

— Какво искате да кажете?

— Съвсем просто е — каза Полард. — Спазих инструкциите до най-малка подробност и отидох да взема Скот от Ил Дьо ла Сите, но когато пристигнах, ме информираха, че е взет преди двадесет минути от някой, който е използвал моето име. Веднага се свързахме с кабинета ви, но тъй като вие вече бяхте на път, посланикът ми нареди да тръгна към летището, а той се обади на сър Морис.

Лорънс залитна и едва не падна. Полковникът бързо застана до него. Той не разбра какво иска да каже Лорънс, но чу думите много добре:

— Сега вече наистина ще повярва, че съм аз.

Когато Адам дойде в съзнание, Романов стоеше сам пред него.

— Понякога — каза руснакът, който продължаваше мисълта си, сякаш че Адам изобщо не бе припадал, — гордостта пречи на човек да прояви слабост пред палача или пред някой сънародник, особено ако последният е предател. Затова отпратих Ставински и полковника. Нямам желание да гледам как Ставински продължава експеримента си с трета фаза, но мога да го спра само ако ми кажеш къде си сложил иконата.

— Защо ще го правя? — каза войнствено Адам. — Тя законно ми принадлежи.

— Не е така, капитан Скот. Това, което взе от банката в Женева, е безценният оригинал, нарисуван от Рубльов, и тази икона принадлежи на Съветския съюз. И ако тази икона се появи на който и да е търг или в някоя галерия, ние незабавно ще я изискаме като откраднато национално съкровище.

— Но как е и възможно… — започна Адам.

— Защото — каза Романов — ти сега притежаваш оригинала, който царят е оставил на съхранение при Великия херцог на Хесе и повече от петдесет години Съветският съюз притежава само копие.

Адам гледаше недоверчиво как руснакът вади от вътрешния джоб на палтото си икона на „Свети Георги и змея“. Романов замълча и после я обърна; по лицето на Адам пробяга доволна усмивка, когато забеляза, че отзад в рамката няма поставена коронка.

— Също както и ти — продължи Романов, — аз съм взел тази икона само в заем, но като ми кажеш къде е оригиналът, ще те освободя и ще заменя копието с оригинала. Не може да се измисли нещо по-умно, а и ти пак ще можеш да извлечеш значителна печалба за себе си.

— Трици за брашно — каза Адам подигравателно.

Очите на Романов се присвиха заплашително.

— Скот, ти, разбира се, осъзнаваш, че притежаваш безценен шедьовър, който принадлежи на Съветския съюз. Ако не върнеш иконата, ще причиниш значителни затруднения на страната си и вероятно ще свършиш в затвора. Трябва само да ми кажеш къде е иконата и ще те пусна на свобода.

Адам не си направи труда дори да поклати глава.

— Очевидно е дошло време да те запозная с нещо, което ще те заинтересува — каза Романов и извади лист хартия от плик, който се намираше във вътрешния му джоб.

Адам естествено беше озадачен. Не можеше дори да предположи какво е това. Романов го разгъна бавно и го вдигна, така че Адам можеше да вижда само гърба на листа.

— Този лист хартия разкрива присъда, произнесена в Москва през 1946 от съдията И. Т. Никиченко. Смъртна присъда — продължи Романов, — отнасяща се за майор Владимир Коски, дежурен от руския караул в нощта, когато е умрял райхсмаршал Херман Гьоринг. — Той обърна листа, така че Адам да го види. — Както виждаш, майор Коски е доказано виновен в съучастие с врага заради парична изгода. Доказано е, че той е отговорен за тайното внасяне на отровата в килията на райхсмаршала през нощта на неговата смърт.

Адам отвори широко очи.

— А, този път улучих — каза Романов. — Сега вече мисля, че най-накрая ще ми кажеш къде всъщност е иконата. Ако си спомням добре, имате подходящ за случая израз: честната размяна не е кражба. Твоята икона за моята икона плюс този законен документ, който ще възвърне честта на баща ти.

Адам затвори очи и с болка осъзна за първи път, че Романов няма представа какво е скрито в иконата. Романов не можа да скрие гнева си. Отиде до вратата.

Дръпна я и извика:

— Твой е.

Доктор Ставински влезе отново в стаята и продължи усмихнат, сякаш никога не е прекъсвал:

— Професор Мец никога не е бил доволен от втора фаза, защото дори смел и издръжлив човек като вас се нуждае от часове, дори и дни, за да се възстанови. Затова през последните си години в университета той посвети времето си да открие как може да се ускори целият този процес. Както при всички гениални неща, крайният резултат е поразително обикновен. Всичко, което е нужно, е само едно химическо съединение. Когато същото се инжектира в нервната система, причинява незабавно възстановяване — бърз аналгетик. Крайното откритие му отнело дванадесет години работа и определен брой смъртни случаи — каза Ставински, извади друго шишенце от кутията и заби в гумената му тапа иглата на втората спринцовка. — Това — каза той, като вдигна триумфално шишенцето, — се инжектира в кръвта ви и ви възстановява толкова бързо, че можете дори да се учудите дали изобщо някога сте изпитвали болка. За това гениално нещо Мец би трябвало да получи Нобелова награда, но това откритие не е за показване пред научните работници от цял свят. Но именно благодарение на него аз мога да повтарям непрекъснато експеримента си с вас, без да ви позволя да умрете. Както виждате, мога да пускам генератора на всеки тридесет минути през следващата седмица, стига това да е желанието ви. — Ставински се надвеси над пребледнялото, невярващо лице на Адам. — Мога да спра веднага щом ви вкарам антидота, стига да ми кажете къде е Царската корона.

Ставински напълни наполовина спринцовката. Адам почувства ледени тръпки, въпреки че шокът от мъченията го беше изпотил.

— Не се движете, капитан Скот, нямам желание да ви наранявам непрекъснато.

Адам почувства как иглата се забива дълбоко и след миг течността се вля в кръвта му.

Не можеше да повярва колко бързо започна да се съвзема. Само за минута отпадналостта му изчезна и той започна да се ориентира. Ръцете и краката възстановиха нормалната си чувствителност и в същото време желанието да не изпита никога повече болката от втора фаза ставаше все по-силно.

— Професор Мец е блестящ ум, ще се съгласите с мен — каза Ставински — и ако беше жив, сигурен съм, че щеше да напише доклад за вашия случай.

Ставински натисна ръчката и Адам примря. Откри, че крещи още по-силно. Тялото му непрекъснато се тресеше. Секунди по-късно отново почувства ледени тръпки и като се тресеше неудържимо, започна да повръща.

Ставински бързо го отвърза. Адам падна на земята и изхвърли каквото бе останало в стомаха му. Когато започна само да плюе, Полард го сложи обратно на стола.

— Трябва да разберете, че не мога да ви оставя да умрете, капитане. Къде е иконата? — изкрещя Ставински.

„В Лувъра“ — искаше да изкрещи Адам, но думите му излизаха като шепот, защото устата му отвътре беше като шкурка.

Ставински напълни отново втората спринцовка и инжектира течността в тялото на Адам. Той почувства още веднъж как агонията затихва и силите му се възвръщат.

— Десет секунди и продължаваме пак. Девет, осем, седем…

„Цимбелин“

— Шест, пет, четири…

„Зимна приказка“

— Три, две, едно.

„Бурята“

— А-а-а! — изкрещя той и веднага припадна.

Следващото нещо, което усети, беше студената вода, с която го заля полковникът, преди той отново да почне да повръща. Щом го завързаха отново в стола, Ставински пак му би инжекция, но Адам не вярваше, че ще може да дойде на себе си. Трябваше да умре, защото го искаше. Отново почувства иглата да пробожда плътта му.

Романов пристъпи напред и като гледаше право в Адам, каза:

— Мисля, че с доктор Ставински заслужихме една лека вечеря. Мислехме да те поканим, но разбираме, че стомахът ти няма да го понесе. Но като се върнем напълно освежени, доктор Ставински ще повтаря отново и отново целия ритуал, докато не ни кажеш къде си скрил иконата.

Ставински излезе. Влезе полковник Полард и Романов му каза нещо, което Адам не успя да осмисли. После Романов също напусна стаята, като затвори тихо вратата зад себе си.

Полард дойде до Адам и му предложи бутилката с вода. Адам я изгълта и искрено се изненада колко бързо се възстановява. Въпреки че усещанията му се възвръщаха, той се съмняваше дали може да оцелее още веднъж.

— Пак ще повръщам — каза Адам и наведе глава.

Полард бързо махна въжетата. Адам изхвърли само малко слюнка и се отпусна. Полковникът внимателно го вдигна обратно на стола. Адам стисна здраво двата крака на стола, изхвърли се напред с всичката сила, която можа да събере, прехвърли стола през главата си и го стовари върху изненадания полковник. Полард рухна в безсъзнание на пода и не чу как Адам каза:

— „Хенри VIII“, „Двама благородници“ — обзалагам се, че не си чувал за последната, полковник. Честно казано, доста хора се съмняват дали е написана от Шекспир.

Адам коленичи над тялото на полковника. Чудеше се какво да предприеме. Беше доволен, че звукоизолираната стая сега работи в негова полза. Изчака няколко секунди, като се опитваше да прецени какво е останало от силите му.

Вдигна съборената бутилка и пресуши последните капки. После пропълзя до леглото и си обу гащите, чорапите, обувките, вече не дотам бялата риза и панталоните. Понечи да си облече сакото и откри, че подплатата му е накъсана на ивици. Промени намеренията си и тръгна към полковника, олюлявайки се като старец. Смъкна сакото му от туид, марка „Харис“, и го облече. Беше му широко в раменете, но късо. Отправи се почти развеселен към вратата. Натисна дръжката и дръпна — вратата се отвори на сантиметър — нищо не се случи — два сантиметра — отново нищо. Той надникна през процепа, но видя само един тъмен коридор. Отвори вратата по-широко и звукът му заприлича на скърцането на гумите на състезателна кола. Увери се, че няма никой, и излезе в коридора. Долепи се до стената и огледа в двете посоки тесния коридор. Нямаше прозорци. Изчака очите му да привикнат към тъмнината. Успя да забележи светлина, идваща през остъклената част на една врата отсреща. Запъти се със ситни крачки към нея, почти сляп, докато видя друг сноп светлина изпод една врата вдясно — около десетина метра от първата. Продължи да се промъква внимателно напред и беше само на една крачка от първата врата, когато тя се отвори рязко и от нея излезе дребен мъж с бяла блуза и синя кухненска престилка. Адам замръзна до стената. Кухненският работник извади пакет цигари и кибрит от джоба си и се отправи в противоположната посока. Стигна остъклената врата, отвори я и излезе. Адам видя силуета му, очертан зад грапавото стъкло. Драскане на клечка, запалване на цигара, първото издишване на дима — Адам чу дори и въздишка.

Адам се промъкна покрай вратата, за която вече знаеше, че е на кухнята, и продължи към външната врата. Бавно натисна дръжката в очакване мъжът да се раздвижи. Пантите и на тази врата отдавна не бяха смазвани. Пушачът се обърна и се усмихна. Лявата ръка на Адам се заби в стомаха му. Човекът с цигарата се наклони напред и десният юмрук на Адам се стовари с всичката сила, която можа да събере, върху челюстта му. Онзи се свлече на земята, а Адам остана над него, благодарен, че не помръдна.

Замъкна скованото тяло през тревата зад един храст и коленичи до него, докато се ориентира. Успя да забележи само високата стена напред и постлания с чакъл вътрешен двор пред нея. Стената хвърляше дълга сянка, а луната осветяваше малките камъчета. Около двадесетина метра…

Той събра сетните си сили, затича се към стената и се прилепи до нея като мида, без да помръдва в сянката й. После тихо и бавно се запридвижва покрай стената, метър след метър, докато стигна предната част на това, което според него бе руското посолство. Огромните зелени дървени врати на предния вход бяха отворени и през тях бавно минаваха лимузини. Адам се обърна и погледна към парадния вход на посолството. На горното стъпало забеляза едър мъж, окичен с медали, който се ръкуваше лично с всеки от заминаващите гости. Предположи, че това е посланикът.

Един-двама от гостите си заминаваха пеша. На портата стояха мирно двама въоръжени стражи и поздравяваха всяка кола, минаваща на излизане покрай тях.

Адам изчака едно огромно БМВ със западногерманско знаменце на капака да намали скоростта, докато излиза през вратата. Използва го за прикритие, излезе в центъра на пътя и като следваше отблизо колата, мина направо между пазачите и се отправи към шосето.

— Bonsoir36 — каза той тихо на пазачите, докато колата се придвижи напред: беше само на метър от шосето.

„Върви, не тичай! — повтаряше си той. — Върви, върви, докато се отдалечиш от погледа им.“

Двамата пазачи го поздравиха почтително.

„Не се обръщай назад!“

Друга кола излезе след него, но той продължи да гледа само напред.

— Tu cherches une femme?37 — повтори гласът.

Идваше откъм ниска входна врата, Адам беше навлязъл в лошо осветена тясна улица. Няколко мъже на неопределена възраст вървяха безцелно по тротоара. Той ги бе изгледал подозрително и бе продължил в тъмнината.

— Какво? — каза Адам и отстъпи към платното. Сетивата му се изостриха от неочаквания звук.

— От Британия, да? Момиче ли търсиш? — Гласът беше с определен френски акцент.

— Ти говориш английски? — попита Адам. Все още не виждаше ясно жената.

— При моята професия трябва да знаеш много езици, cheri, иначе ще гладуваш.

Адам се опита да свърже мислите си.

— Колко вземаш за една нощ?

— En, bien38, но още не е полунощ — каза момичето. — Така че ще трябва да взема двеста франка.

Въпреки че нямаше пари, Адам се надяваше момичето да го заведе някъде на безопасно място.

— Ще ти дам.

— D’accord39 — каза момичето и излезе на светло.

Адам се изненада, като видя колко е привлекателна.

— Хвани ме под ръка и ако минем покрай полицай, кажи само „Ма femme“40.

Адам се запрепъва напред.

— Май се прекалил с пиенето, cheri. Няма значение, можеш да се облегнеш на мен.

— Не, просто съм уморен — каза Адам. Едва успяваше да върви в крак с нея.

— Бил си на прием в посолството, нали?

Адам се обърка.

— Не се изненадвай, cheri. Повечето от редовните ми клиенти са от посолствата. Те не могат да си позволят случайни връзки, tu comprends41?

— Вярвам ти.

— Апартаментът ми е зад ъгъла — каза тя.

Адам беше сигурен, че може да стигне дотам, но когато видя блока и стълбите, пое дълбоко въздух. Успя да стигне само до входната врата.

— Аз живея на последния етаж, cheri. Чудесен изглед — каза ясно тя, — но се страхувам — как го казвате — няма асансьор.

Адам не отговори, а само се облегна на стената. Дишаше дълбоко.

— Ти си fatigue42 — каза тя.

Когато стигнаха до втория етаж, момичето вече влачеше Адам нагоре по стълбите.

— Не вярвам да се справиш тази вечер cheri — каза тя, като отвори входната врата и светна. — Но все пак нали си плащаш.

Тя влезе вътре и светна лампите.

Адам се олюля и се стовари на първия стол, който се изпречи пред него. Момичето беше изчезнало в другата стая и той направи върховни усилия да не заспи, докато тя се върне.

Тя застана на прага на осветената стая и Адам успя за първи път да я разгледа както трябва. Имаше къса руса къдрава коса и беше облечена с прилепнала черна пола дълга до коленете. Широк бял ластичен колан подчертаваше тънкия й кръст. Беше обута с черни мрежести чорапи, които разкриваха такива крака, че при нормални обстоятелства Адам не би могъл да устои на гледката.

Тя тръгна към Адам, като леко поклащаше ханша си, и коленичи пред него. За негова изненада очите й бяха невероятно зелени.

— Би ли ми дал сега двестате франка? — попита тя. После прекара ръка по бедрото му.

— Нямам никакви пари — каза откровено Адам.

— Какво? — извика тя, за първи път с нотки на гняв в гласа, мушна ръката си във вътрешния му джоб и извади издут портфейл. — В такъв случай това какво е? Не обичам такива шеги! — Тя му подаде дебелия портфейл.

Адам го отвори и видя, че е претъпкан с френски франкове и няколко английски банкноти. Заключи, че услугите на полковника се заплащат в брой.

Извади две банкноти от по сто франка и ги подаде прилежно на момичето.

— Така е по-добре — каза тя и изчезна в другата стая.

Адам бързо провери съдържанието на портфейла и откри вътре шофьорска книжка и няколко кредитни карти на името на Албърт Томкинс — очевидно това бе истинското име на „полковника“. Бързо се огледа: до стената бе опряно двойно легло, което заемаше по-голямата част от стаята. Освен стола, на който седеше, в стаята имаше само тоалетка и малка табуретка с червена плюшена възглавничка. По-голямата част от дървения под бе покрита със син позахабен килим. Вляво от него имаше малка камина, в чийто ъгъл бяха старателно подредени куп цепеници. Адам искаше само да легне и да заспи, но събра сетните си сили и се надигна, замъкна се до камината и скри портфейла между дървата. Залитна назад и падна на стола точно когато вратата пак се отвори. Момичето пак застана под светлината на прага, но този път беше облечена само с розов халат, толкова ефирен, че дори и в сегашното си състояние Адам виждаше всичко през него и при най-лекото й движение. Тя пресече бавно стаята и отново коленичи до стола му.

— Какво желаеш, cheri? Обикновена услуга или френска любов?

— Имам нужда от почивка — каза Адам.

— Срещу двеста франка можеш да преспиш в който и да е хотел — каза невярващо тя.

— Искам да ми позволиш само няколко минути отдих — увери я той.

— Както искаш — каза тя и се опита да вдигне Адам от стола и да го премести на леглото.

Той залитна и падна по очи върху него, успя да се задържи, но не и да качи краката си на матрака. Тя го разсъблече сръчно като медицинска сестра и вдигна краката му. Адам не направи усилие нито да й попречи, нито да й помогне. Тя се поколеба за миг, когато видя раната на рамото му. Какъв ли инцидент бе причинил такава дълбока рана? Претърколи го в другия край и измъкна горния чаршаф и одеялото. После заобиколи от другата страна на леглото и отново го претърколи. Накрая го остави легнал по гръб и го покри с чаршафа и одеялата.

— Все още мога да ти направя френска любов, ако искаш — каза тя.

Адам вече спеше.

Двадесет и първа глава

Когато Адам най-после се събуди, слънцето грееше през малкия прозорец на спалнята. Той премигна, мъчеше се да се ориентира в обстановката и да си спомни какво бе станало предишната нощ. После всичко си дойде на мястото и дори само при спомена пак му призля. Той седна на ръба на леглото, опита да се изправи, но отново почувства замайване и слабост, и пак падна. Поне беше успял да избяга. Огледа стаята. От момичето нямаше следа. Изведнъж си спомни за портфейла.

Постоя с изправен гръб — събираше сили да стане и да се опита да върви. Въпреки че все още не вървеше стабилно, се чувстваше по-добре, отколкото бе очаквал. „Само възстановяването има значение, а не скоростта“ — помисли той с ирония. Стигна до камината, падна на колене и започна да търси из цепениците, но портфейлът на полковника не беше вече там. Той отиде възможно най-бързо до сакото, което висеше на облегалката на стола. Бръкна във вътрешния джоб: писалка, гребен с наполовина счупени зъби, паспорт, шофьорска книжка, някои други документи — но не и портфейл. Провери във вътрешните джобове: връзка ключове, ножче, няколко монети, английски и френски, и това беше всичко. Той изруга и се строполи на пода. Лежа неподвижно известно време и се размърда, чак когато чу да се превърта ключът във входната врата. Момичето влезе спокойно с пазарска чанта в ръце. Беше облечена с красива пола на цветя и бяла блуза, която би била подходящ тоалет и за сутрешната неделна служба. Чантата беше натъпкана с храна.

— Вече сме будни, cheri? Est-se-que tu prends li petit dejeuner?43

Адам я погледна изненадан.

Тя също се вгледа в него.

— Дори и момичетата като мен трябва да закусват, n’est-ce pas44? Понякога това ми е единственото ядене за цял ден.

— Къде е портфейлът ми? — попита студено Адам.

— На масата — посочи го момичето.

Адам се обърна и видя, че го е оставила на възможно най-видното място.

— Не беше нужно да го криеш — укори го тя. — Може да съм курва, но не съм крадла. — И влезе в кухнята като остави вратата отворена.

Адам се засрами.

— Кафе и кроасани? — извика тя.

— Фантастично — каза Адам, после добави: — Съжалявам. Държах се глупаво.

— Забрави за това — каза тя. — Са n’est rien.45

— Още не знам как се казваш — каза Адам.

— Работното ми име е Бриджит, но тъй като ти не използва услугите ми нито снощи, нито тази сутрин, можеш да се обръщаш с истинското ми име — Жана.

— Мога ли да се изкъпя, Жана?

— Вратата в ъгъла, но не се бави, освен ако не искаш да ядеш студени кроасани.

Адам отиде в банята и видя, че Жана е набавила всичко необходимо за един мъж: самобръсначка, крем за бръснене, сапун, кърпа за бръснене, чисти хавлиени кърпи — и дори една голяма кутия „Дюрекс“.

Адам взе топла вана и се избръсна — отдавна забравени удоволствия. Почти възвърна предишното си състояние, но все пак се чувстваше някак си крехък. Превърза през кръста си една розова хавлия и отиде в кухнята при Жана. Масата вече беше сложена и тя тъкмо вадеше от фурната една топла кифла.

— Хубаво тяло — каза тя, като се обърна и го разгледа внимателно. — Рядко виждам такова.

Сложи чинията пред него.

— И ти не си лоша — каза ухилено Адам и седна срещу нея.

— Щастлива съм, че си го забелязал — каза Жана. — Започвах вече да се съмнявам.

Адам намаза обилно кифлата с мармалад и лакомо започна да яде.

— Кога си ял за последен път? — попита Жана, докато той поглъщаше и последната троха от чинията си.

— Вчера на обяд. Но междувременно изпразних стомаха си.

— Повръщал си, а? Не трябва да пиеш толкова.

— Не, не, би трябвало да се каже: „Изпразниха ми го“. Кажи ми, Жана — Адам я погледна, — днес ще работиш ли?

Тя погледна часовника си.

— В два следобед ще дойде един редовен клиент, а до пет трябва да съм на улицата. Така че трябва да стане тази сутрин — заяви тя делово.

— Не, не, нямах предвид това.

— Много бързо можеш да създадеш на едно момиче — как го казвахте на английски? — комплекс — каза Жана. — Не си от ония сбърканите, нали?

— Нищо подобно — каза Адам през смях. — Но бих желал да ти платя още двеста франка за услугите ти.

— Законно ли е?

— Абсолютно.

— Е, тогава може. За колко време ще ти трябвам?

— Час, най-много два.

— Таксата е по-висока, отколкото вземам за сегашната си работа. Какво се иска от мен?

— Искам за този един час всеки мъж в Париж да те пожелае. Само че този път ще бъдеш недостъпна — каквато и да е цената.

— Скот се обади отново само преди няколко минути — заяви Лорънс пред събралия се отдел.

— И какво ти каза? — попита нетърпеливо сър Морис.

— Само че връщал стрелките на часовника.

— Какво мислиш, че е искал да ти съобщи — попита Снел. — Предполагам, че е имал предвид Женева — каза Лорънс.

— Защо Женева? — попита Матюс.

— Не съм сигурен — каза Лорънс, — но той каза, че имало нещо общо с немското момиче или с банката — не съм сигурен точно кое от двете.

За известно време никой не се обади.

— Засече ли обаждането? — попита Буш.

— Само района — каза Лорънс. — Нюшател на немско-швейцарската граница.

— Добре. В такъв случай да се залавяме пак за работа — каза сър Морис. — Информирахте ли Интерпол?

— Да, сър, лично уведомих немската, френската и швейцарската полиция — добави Лорънс и това всъщност беше единственото вярно нещо, което беше казал от началото на срещата.

Жана се приготвя четиридесет минути, но когато Адам видя какво е постигнала, чак подсвирна от възхищение.

— Никой няма да обърне внимание на мен, дори да изпразня пред очите им касата с парите — каза той.

— Това е целта ти, нали? — ухили се Жана.

— А сега, знаеш ли какво точно трябва да правиш?

— Знам много добре. — Жана се огледа във високото огледало. — Нали вече четири пъти го репетирахме, сякаш че е военно учение.

— Добре — каза Адам. — Изглеждаш готова за среща с врага. Тогава нека започнем това, което в армията се нарича „настъпление“.

Жана извади от едно чекмедже пликче, върху което напреки беше напечатано „Селин“, и го даде на Адам. Той го сгъна на четири, мушна го в джоба на сакото си и излезе в коридора. Тя заключи вратата на апартамента и заедно тръгнаха надолу по стълбите.

Адам махна на едно такси и Жана каза на шофьора да кара към Тюйлери. Пристигнаха, Адам плати и слязоха заедно.

— Bonne chance — каза Адам и остана на ъгъла, като пусна Жана да върви двадесетина метра напред. Въпреки че още не се чувстваше много стабилен, все пак успяваше да я следва. Слънцето печеше направо в лицето му.

Жана вървеше между богато украсените цветни лехи и всеки мъж, покрай когото минаваше, спираше и се обръщаше да огледа розовата й кожена пола и плътно прилепналия бял пуловер. Някои дори спираха и я наблюдаваха, докато се скрие от погледа им.

Адам нямаше как да не чува подвикванията им. Те се движеха от „Je payerais n’importe quoi“46, което тя отминаваше неохотно, до обикновеното „Putain“47, на което Адам я беше предупредил да не обръща внимание. Трябваше да си изиграе ролята и за двеста франка се налагаше да изтърпи обидата.

Жана стигна отсрещната страна на градините, но не се обърна назад, беше предупредена да не го прави при никакви обстоятелства. Адам й беше казал да върви все напред. Той все още беше на двадесет метра зад нея, когато тя стигна, изчака, докато стана зелено, и пресече широката улица, като гледаше да се смеси с навалицата.

В края на улицата зави рязко надясно и за първи път се изправи с лице срещу Лувъра. Сутринта й беше неудобно да му признае, че никога не е влизала в тази сграда.

Жана изкачи стълбите до входа. Когато беше вече пред летящите врати, Адам наближаваше долното стъпало. Тя продължи нагоре по мраморното стълбище, а Адам вървеше дискретно след нея.

Жана изкачи стълбите, мина покрай статуята на Победата от Самотраки, продължи и влезе в първата зала, която беше пълна с хора. Броеше наум всяка галерия, през която минаваше, забеляза, че до всяка врата има дежурен служител. Група ученици изучаваха „Тайната вечеря“ на Джовани, но Жана не обърна внимание на шедьовъра и продължи. Мина покрай шестима пазачи и стигна търсената зала. Адам й я беше описал много подробно. Тя нарочно се отправи към средата на залата и спря. Някои от мъжете загубиха интерес към иконите. Доволна от впечатлението, което правеше, тя се отправи нетърпеливо към пазача, който изпъна сакото си и й се усмихна.

— Dans quelle direction se trouve la peinture du seizieme siecle?48 — попита невинно Жана.

Пазачът се обърна и посочи към съседната зала. В този момент Жана го удари през лицето и изкрещя с всичка сила:

— Quelle horreur! Pour que sst-ce que vous me prenez?49

Само един човек в залата с иконите не се обърна да наблюдава спектакъла.

— Je vais parle a la Direction50 — изпищя тя и се втурна към главния изход.

Цялото представление не продължи повече от тридесет секунди. Слисаният пазач остана вцепенен на мястото си, впил невярващ поглед в побягналата нападателка.

Жана прекоси следващите три зали по-бързо и от Х. Дж. Уелс. Зави наляво, както беше инструктирана, озова се в залата с картини от шестнадесети век, после още веднъж наляво и пак излезе в дългия коридор. След няколко минути настигна Адам в горния край на мраморната стълба, която водеше към главния изход.

Докато слизаха заедно надолу, Адам й подаде пликчето и понечи пак да се отдалечи, но изведнъж двамата пазачи на долното стъпало извадиха оръжията си и им дадоха знак да спрат.

— Да избягам ли? — пошепна тя.

— Разбира се, че не — каза твърдо Адам. — Просто не казвай нищо.

— Madame, excusez-moi, mais je dois fouiller votre sac.51

— Allex-y pour tout ce que vous у trouvez!52 — каза Жана.

— Разбира се, че можете да проверите чантата й — каза Адам като отиде при Жана, преди тя да каже нещо повече. — Вътре има една икона, доста хубава, мисля. Купих я сутринта от един магазин близо до Шанз’Елизе.

— Vous me permettez, monsieur?53 — попита с подозрение главният пазач.

— Защо не? — каза Адам.

Той извади Царската икона от чантата и я подаде на пазача, който доста се изненада от неочаквания обрат на нещата. Още двама пазачи се втурнаха и застанаха от двете страни на Адам.

Главният пазач попита на развален английски дали Адам има нещо против един от техните експерти да види иконата.

— С удоволствие — каза Адам. — Ще бъде чудесно да чуя и неговото мнение.

Главният пазач започна да се чувства неуверен.

— Je dois vous demander de me suivre54 — предложи той с променен тон.

После бързо ги въведе в една малка стая отстрани на галерията и сложи Царската икона в средата на масата, която заемаше по-голяма част от стаята. Адам все още не правеше опити да говори с Жана, въпреки че забеляза как безпокойството й нараства. Той се усмихна бързо, докато седнаха да чакат.

Вратата най-накрая се отвори и вътре влезе възрастен мъж с интелигентно лице, следван от старши пазача.

— Bonjour, monsieur55 — започна мъжът, загледан в Адам. Беше първият мъж, който не прояви открито интереса си към Жана. — Разбирам, че сте англичанин — каза той и взе иконата, без да поглежда повече към двамата.

— Да, да.

Един от пазачите хвана палката си.

— Интересно — повтори той. — Бих казал направо — той се поколеба — края на деветнадесети век, хиляда осемстотин и седемдесета, а може би осемдесета. Впечатляващо. Не сме имали такава в Лувъра — добави той. — Разбирате, че е само едно незначително копие — каза той, като върна иконата на Адам. — Оригиналната Царска икона „Свети Георги и змея“ е в Зимния дворец в Ленинград. Виждал съм я — добави той самодоволно.

— Разбира се, че сте я виждали — каза тихо Адам, докато слагаше иконата обратно в пликчето.

Възрастният мъж се поклони ниско на Жана, отстъпи заднишком към вратата и каза:

— Доста забавно, но само преди няколко седмици още някой правеше запитвания за Царската икона.

Единствено Адам не се изненада от думите му.

— Аз само… — започна главният пазач.

— Изпълнявахте дълга си — довърши Адам. — Бих казал, че съвсем естествено взехте предпазни мерки — добави малко надуто той. — Мога само да се възхищавам на начина, по който извършихте всичко.

Жана се взираше и в двамата, без да разбира какво става.

— Много сте любезен, господине — каза пазачът успокоен. — Надявам се, че пак ще дойдете — добави той и се усмихна на Жана.

Пазачът ги придружи до изхода на Лувъра и когато те излизаха, застана мирно и отдаде чест.

Адам и Жана излязоха навън под парижкото слънце.

— Мога ли сега вече да знам за какво беше всичко това? — попита Жана.

— Беше magnifique56 — каза Адам, без да се опитва да й обясни каквото и да било.

— Знам, знам — каза Жана. — Но защо ти беше нужно да правя представление, достойно за „Оскар“, щом иконата е твоя?

— Вярно — съгласи се Адам. — Но я бях оставил при тях на съхранение за през нощта. И ако не беше блестящото ти изпълнение, щеше да ми отнеме доста време, докато убедя властите, че иконата ми принадлежи.

Разбра по израза на лицето й, че не й е ясно за какво й говори.

— Знаеш ли, че бях за първи път в Лувъра? — каза Жана и се облегна на Адам.

— Безценна си — засмя се той.

— Не, имам цена — каза тя и го погледна. — Договорихме се за двеста франка, независимо дали иконата е твоя, или не.

— Правилно — каза Адам, извади портфейла на полковника, измъкна двеста франка и добави още сто. — Честно спечелени.

Тя прибра парите с благодарност и каза:

— Мисля, че ще си дам почивка тази вечер.

Адам я хвана с две ръце и я целуна по двете бузи, сякаш че беше френски генерал.

Тя го целуна по устните и се усмихна.

— Когато, пак дойдеш в Париж, cheri, обади ми се. Дължа ти нещо.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото Антарктик е дал на Пембъртън прекалено много сведения.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше ми казал, че Пембъртън е заявил, че Антарктик няма да позвъни вече, ако има още един провал. Той наистина не се е обадил, а Пембъртън си е измислил фактите. Накъде ви каза, че се е отправил?

— Обратно към Женева. Нещо свързано с немското момиче и банката.

— Момичето е мъртво и банката е затворена за уикенда. Сигурно е на път за Англия.

— Бих желал да наема кола, която ще оставя някъде по крайбрежието. Не съм решил още на кое пристанище — каза той на момичето зад щанда.

— Bien sur, monsieur — каза момичето. — Бихте ли били така любезен да попълните формуляра, а също така ни трябва и шофьорската ви книжка.

Адам извади всички документи от вътрешния си джоб и подаде шофьорската книжка на полковника, попълни бавно формуляра, като имитира подписа на полковника от картата му за клуба „Плейбой“ и подаде цялата сума в брой, с надеждата всичко да приключи по-бързо.

Момичето взе сумата и внимателно преброи банкнотите, а после провери шофьорската книжка и подписа на формуляра. Адам си отдъхна, че тя не забеляза несъответствието във възрастта. Прибра обратно в джоба си всички документи на Албърт Томкинс заедно с портфейла, а момичето се обърна и взе ключа от дъската зад гърба си.

— Колата е червен ситроен и е паркирана долу. Номерът й е напечатан и на ключа.

Адам й благодари и слезе бързо на първия етаж. Подаде ключа на един служител, който изкара колата от паркинга.

Служителят върна ключа и Адам му подаде банкнота от десет франка. Другият мъж му беше дал точно същата сума, когато попита дали някой англичанин, чието описание съвпада с външността на Адам, е опитал да наеме кола. Какво беше обещал? Още сто франка, ако се обади до пет минути, след като го види.