Още въздух

I

Идеята всъщност ми хрумна в деня, когато си взех новите изкуствени зъби.

Спомням си онази сутрин много ясно. Към осем без четвърт скочих от леглото и сварих да се вмъкна в банята тъкмо преди децата. Беше противна януарска утрин, жълтеникаво — сивото небе мрачно се въсеше. През малкото четвъртито прозорче на банята се виждаха десетте на пет метра трева долу с плет от лигуструм и голо петно в средата, които наричаме „задната градина“. Точно такава задна градина, точно такъв лигуструм и точно такава трева има и зад всяка друга къща на Елесмиър Роуд. С една-единствена разлика — където няма деца, в средата няма голо петно.

Водата шуртеше във ваната, а аз в това време се мъчех да се избръсна с позахабено ножче. От огледалото ме гледаше лицето ми, а изпод него, от чаша вода върху поличката над мивката — зъбите, част от това лице. Временната протеза, която Уорнър, моят зъболекар, ми даде да нося, докато се правеше новата. Лицето ми всъщност не е чак толкова неприятно. То е едно от онези керемиденочервени лица, които обичайно вървят в съчетание със сламеноруса коса и бледосини очи. Нямам и един прошарен кичур или лисина, слава богу, а като си сложа и зъбите, сигурно дори няма да ми личи на колко съм години — собствено, на четирийсет и пет.

Мислено си отбелязах да си купя нови ножчета за бръснене, настаних се във ваната и започнах да се сапунисвам. Покрих с пяна ръцете си (имам пухкави ръце, покрити с лунички чак до лактите), после взех четката и насапунисах плешките си, които иначе не достигам. Крайно неприятно, но вече не достигам някои части на тялото си. Истината е, че имам склонност към пълнеене. Не че съм панаирджийска атракция. Теглото ми не надвишава много деветдесет килограма, а последния път, когато мерих талията си, беше сто двайсет и два или сто двайсет и пет сантиметра, не помня точно. А не съм и „противно“ дебел, както се казва, нямам шкембе чак до земята. Просто задникът ми е широчък, с тенденция да мяза на варел. Нали ги знаете онези енергични, сърдечни дебелаци, с атлетично телосложение и скоклива походка, които обикновено носят прякора „Дебелия“ или „Шишо“ и винаги са душата и сърцето на компанията. Аз съм от тях. Обикновено ми викат „Дебелия“. Дебелия Боулинг. Истинското ми име е Джордж Боулинг.

В момента обаче хич не се чувствах душата и сърцето на компанията. А и ми прави впечатление, че напоследък рано сутрин почти винаги ме изпълва някаква мрачност, макар че спя добре и стомахът ми е редовен. Знаех каква е причината, разбира се — проклетото чене. Водата в чашата уголемяваше това чудо и то се хилеше насреща ми като зъбите на череп. Много е противно венците ти да се срещат, чувстваш ги едни такива изтръпнали и сухи, сякаш си отхапал от кисела ябълка. Пък и каквото и да си говорим, зъбната протеза си е крайъгълен камък. Разделиш ли се и с последния си естествен зъб, то значи, че вече е дошъл краят на времето, когато си можел да се залъгваш, че си царят на Холивуд. А освен че бях на четирийсет и пет, бях и дебел. Като се изправих да си насапунисам чатала, огледах тялото си. Пълна лъжа е, че дебелаците не виждат ходилата си, но също така е факт, че изправен, виждах само предната половина на своите. Никоя жена, разсъждавах аз, докато сапунисвах корема си, няма да ме погледне, освен ако й плащам. Не че в момента умирах някоя жена да ме погледне.

Но все пак тази сутрин трябваше да съм в по-добро настроение. Първо, нямаше да ходя на работа. Таратайката, с която обикновено „покривам“ района си (редно е да знаете, че работя в застрахователния сектор. Летящият саламандър. Живот, пожар, кражба с взлом, близнаци, корабокрушение — всичко), в момента беше на ремонт, и макар да трябваше да се отбия в лондонската кантора да оставя едни документи, наистина имах почивен ден, за да си взема новата зъбна протеза. А имаше и друго нещо, което от известно време често ми се въртеше в главата. Работата е там, че разполагах с едни седемнайсет лири, за които никой не беше и чувал — никой в семейството, имам предвид. Ето как стана всичко. Един колега от фирмата, на име Мелърс, напипал някаква книга „Астрологията в конните надбягвания“, която доказвала, че всичко е въпрос на влиянието на звездите върху цвета на дрехите на жокея. Е, та в някакво си надбягване участваше кобилка на име Корсеърс Брайд1, безнадежден случай, но жокеят беше със зелено — както изглежда, тъкмо цветът на изгряващите в момента планети. Мелърс, здравата захапал въдицата, залагаше на въпросната кобилка няколко хиляди и на колене ме умоляваше и аз да сторя същото. Най-накрая, главно за да му запуша устата, рискувах десет шилинга, макар че по правило не залагам. Тя пък като нищо взе, че спечели. Не помня точния коефициент, но моят дял възлизаше на седемнайсет лири. По силата на някакъв инстинкт — доста странен и вероятно бележещ друг крайъгълен камък в живота ми — просто прибрах тихомълком парите в банката и дума не обелих пред никого. Един добър съпруг и баща би ги похарчил за рокля на Хилда (жена ми) и обувки на децата. Но от петнайсет години съм все добър съпруг и баща и това вече взе да ми омръзва.

Като се насапунисах целия, се почувствах по-добре и се отпуснах във ваната да помисля за седемнайсетте си лири и за какво да ги похарча. Алтернативите, изглежда, бяха уикенд с жена или неусетно да ги топя за дреболии като пури и двойни уискита. Тъкмо бях завъртял крана на горещата вода да допълня ваната, и както си мислех за пури и жени, отвън се разнесе тропот, сякаш по двете стъпала към банята препуснаха стадо бизони. Децата, разбира се. Две деца в къща с размерите на нашата е като кварта бира в халба за пинта. Пред вратата се вдигна страхотна тупурдия, после проеча отчаян писък:

— Тата! Искам да вляза!

— Да, ама не може. Изчезвай!

— Ама тата! Ходи ми се до едното място!

— Иди до другото. Хайде да те няма! Във ваната съм.

— Та-_та!_ Ходи ми се до едното място!

Напразно! Познавах този тревожен сигнал. Тоалетната се намира в банята — къде другаде да се намира, в къща като нашата. Измъкнах запушалката на ваната и колкото може по-бързо се поподсуших. Отворих вратата и дребосъкът — Били, малкият, седемгодишен — профуча покрай мен, изплъзвайки се от шумната целувка, която бях устремил към главата му. Едва когато почти бях облечен и вече си търсех вратовръзка, открих, че по врата ми е останал сапун.

Много е противно да ти остане сапун по врата. Създава едно такова гнусно, лепкаво усещане, а най-странното е, че колкото и внимателно да го обереш с гъба, веднъж щом си открил, че ти е останал сапун по врата, цял ден след това ти лепне. Слязох долу в лошо настроение и готов да избухна при най-малкия повод.

Дневната ни — като всяка друга дневна на Елесмиър Роуд, представлява сбутано помещение, четири на три и половина или пък три и половина на три метра, а дъбовият японски скрин с двете празни гарафи и сребърната поставка за яйца, подарък от майката на Хилда за сватбата, изземаха почти цялото място. Милата Хилда се въсеше зад чайника в обичайното си състояние на тревога и ужас, защото Нюз Кроникъл е оповестил, че цената на маслото се е повишила или нещо подобно. Не беше запалила газовата камина и макар прозорците да бяха затворени, в стаята беше зверски студ. Наведох се и драснах една клечка на огъня, лъхтейки шумно през носа (като се навеждам, винаги пуфтя и пъшкам) — нещо като намек към Хилда. Тя ме стрелна с онова косо погледче, което ми отправя винаги, когато смята, че разточителствам.

Хилда е на трийсет и девет, а когато се запознахме, изглеждаше точно като зайче. Все още изглежда така, но страшно е отслабнала и се е съсухрила, очите й вечно гледат замислено, тревожно, а когато е по-разстроена от обикновено, прави един номер с раменете — сгърбушва се и скръства ръце на гърдите си, досущ като стара циганка, приведена над огнището. Тя е от онези хора, чийто основен извор на вдъхновение в живота е да предсказват трагедии. Нищожни трагедии, разбира се. Колкото до войните, земетресенията, епидемиите, гладът и революциите, не им обръща никакво внимание. Маслото поскъпва, сметката за газта е гигантска, ботушите на децата вече се износват, а дължим и вноска за радиото — ей това са Хилдините литания. Тя определено черпи, до такъв извод стигнах накрая, сила от това да се поклаща лекичко напред-назад и да ме гледа измъчено: „Но, Джордж, положението е толкова сериозно! Просто не знам какво ще правим!! Откъде ще се вземат тези пари! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка колко са сериозни нещата!“ и така нататък, и така нататък. Твърдо е убедена, че ще свършим в приюта за бедни. Най-смешното е, че дори да изпаднем дотам, на Хилда това няма да й натежи и на четвърт, колкото на мен, всъщност може би дори ще се зарадва на усещането на сигурност.

Децата бяха вече долу, бяха се измили и облекли със скоростта на светлината, както винаги, когато няма изгледи да попречат на някого да използва банята. Като седнах на масата за закуска, водеха спор от серията: „Ти беше!“ — „Не бях аз!“ — „Ти беше!“, който спокойно можеше да продължи и цяла сутрин, ако не им бях казал да млъкнат. Само двечки са ми — Били, на седем годинки, и Лорна, на единайсет. Странно е чувството, което изпитвам към тях. През повечето време направо не мога да ги гледам. А приказките им — просто са непоносими. И двамата са в онази отегчителна, прозаична възраст, когато детската мисъл се върти само около линийки, моливници и кой е изкарал най-висока бележка по френски. Друг път, особено когато спят, усещам нещо съвсем различно. Случвало се е да застана край креватчетата им, някоя лятна вечер, когато е още светло, и да ги гледам как спят, с кръглите си личица и сламенорусите си коси, няколко нюанса по-светли от моята, и тогава изпитвам онова усещане, за което в Библията се казва — сърцето му се развълнува. В такива моменти чувствам, че съм просто нещо като изсъхнала шушулка, дето не чини и две пари, и че целият смисъл от мен е да дам тези създания на света и да ги изхранвам, докато растат. Но това е само на моменти. През повечето време моето отделно съществуване ми се струва доста важно, чувствам, че в старото куче има още живот и тепърва ме очакват добри времена, а представата за себе си като кротка крава, погната от рояк жени и деца, не ми допада.

На закуска не разговаряхме много. Хилда беше в онова нейно настроение: „Просто не знам какво ще правим!“, донякъде дължащо се на поскъпването на маслото, донякъде защото коледните празници почти бяха свършили, а все още дължахме пет лири училищна такса за последния срок. Изядох свареното яйце и си намазах филийка хляб с мармалад „Голдън Краун“. Хилда продължава упорито да го купува. Пет пенса и половина за половин килограм, а на етикета пише, с най-ситния шрифт, позволен от закона, че съдържа „известен процент неутрален плодов сок“. Това ме подтикна досадно да се разфилософствам, както правя понякога, за неутралните плодови дръвчета и да се питам как ли изглеждат и в коя ли страна растат, докато накрая Хилда се ядоса. Не че има нещо против да й се присмивам, просто смътно вярва, че е грешно да се шегува човек с неща, от които пести пари.

Прегледах вестника, но нямаше много новини. В Испания и в Китай продължаваха да се избиват, както обикновено, женски крака били открити в чакалнята на някаква гара, а женитбата на крал Зог висеше на косъм. Най-сетне, към десет часа — доста по-рано, отколкото възнамерявах, потеглих към града. Децата бяха излезли да играят в градската градина. Беше отвратително влажна и студена сутрин. Още щом прекрачих прага, гнусен порив на вятъра лизна сапуненото петно на врата ми и в миг ме изпълни усещането, че дрехите не ми стоят както трябва и целият лепна.

II

Знаете ли улицата, на която живея — Елесмиър Роуд, Уест Блечли? Дори да не я знаете, знаете петдесет други досущ като нея.

Знаете как никнат като циреи из целите вътрешно-външни предградия. Винаги еднакви. Дълги, дълги редици от малки къщи — близнаци — номерата на Елесмиър Роуд стигат до 212, ние сме на 191, — досущ като общинските жилища, само че, общо взето, по-грозни. Измазана фасада, катраносана порта, плет от лигуструм, зелена входна врата. Лорълови, Мъртълови, Хоторнови, Мон Абри, Мон Репо, Бел Вю. Може би на една от петдесет къщи някой асоциален тип, който вероятно ще свърши в приюта за бедни, е боядисал входната си врата синя, вместо зелена.

Лепкавият врат ме деморализираше. Чудна работа, как един лепкав врат може така да те смачка. Сякаш изпива цялата ти сила, то е като да установиш на обществено място, че подметката ти е отпрана. Тази сутрин не хранех илюзии за себе си. Едва ли не сякаш можех да застана отстрани и да се гледам как крача по пътя, с червендалестото си лице, изкуственото си чене и безвкусните си дрехи. Симпатяга като мен не е в състояние да изглежда изискано. Дори да ме видите от двеста метра разстояние, веднага ще разберете — може би не чак че съм в застрахователния бизнес, но при всички случаи че съм някакъв търговски пътник или продавач. Облеклото ми беше едва ли не униформено за бранша. Позахабен сив костюм рибена кост, синьо палто за петдесет шилинга, бомбе, без ръкавици. При това имам характерното излъчване на комисионер — едно такова недодялано и нахакано. В звездните си мигове, когато току-що съм си купил нов костюм или пуша пура, мога да мина за букмейкър или съдържател на заведение, а когато съм най-зле, изглеждам като пътуващ търговец на прахосмукачки, но при нормални обстоятелства ще ме прецените правилно. „Пет-десет лири седмично“ — ще си кажете, още щом ме видите. Икономически и социално се намирам около средното равнище на Елесмиър Роуд.

Бях почти сам на цялата улица. Мъжете се бяха изнизали да гонят влака в осем и двайсет и една, а жените се суетяха около газовите печки. Като ти остане време да се огледаш и се случиш в подходящото настроение, това, да крачиш по тези улици във вътрешно-външните предградия и да си мислиш за живота, който тече там, те кара вътрешно да се смееш. Защото, в крайна сметка, какво представлява улица като Елесмиър Роуд? Просто затвор с килии, подредени в редица. Безброй стаи за мъчения на калкан, където клетите труженици-на-ставка-пет-десет-лири-седмично се тресат и тръпнат, на всеки шефът му извива ръцете, жената му е стъпила на врата, а децата му изсмукват кръвчицата като пиявици. Дрънкат се какви ли не глупости за страданията на работническата класа. Самият аз не жаля пролите толкова. Познавате ли черноработник, който нощем лежи буден и мисли за уволнение? Черноработникът страда физически, но когато не е на работа, е свободен човек. А във всяка от онези гладко измазани кутийки се гърчи по един нещастник, свободен само когато спи дълбоко и сънува, че е наврял шефа си на дъното на дълбока яма и го замеря с въглища.

Разбира се, основният проблем на хора като нас, казах си, е, че си въобразяваме, че имаме какво да губим. Като начало, девет десети от хората на Елесмиър Роуд живеят с убеждението, че са собственици на къщите си. Елесмиър Роуд и целият квартал наоколо, чак до Главната улица, е част от огромна пирамида, наречена Хесперидийс Истейт, собственост на Чиърфул Кредит Билдинг Сосайъти. Кредитиращите строителни дружества са може би най-хитрият рекет в днешно време. Моят занаят — застраховането — също е шашма, признавам, но поне е явна, с открити карти. А красотата на шашмата с кредитираното строителство е в това, че жертвите ти си мислят, че им правиш добрина. Ти ги млатиш, те ти ближат ръцете. Понякога си казвам, че ми се иска да видя Хесперидийс Истейт увенчана с гигантска статуя на бога на строителните предприемачи. Странен бог ще е той. Освен всичко друго, ще е двуполов. Горната половина ще бъде управителен директор, а долната — домакиня. В едната си ръка държи грамаден ключ — ключът от приюта, разбира се, — а в другата — как се наричаха онези неща, дето приличат на валдхорна, а отвътре изпадат дарове? — рога на изобилието, от който се сипят портативни радиоапарати, животозастрахователни полици, изкуствени ченета, аспирин, презервативи и циментови градински валяци.

В интерес на истината, ние на Елесмиър Роуд не придобиваме изцяло къщите си, дори когато ги изплатим. Не сме собственици, а просто наематели. Къщите се предлагат по петстотин и петдесет, дължими в срок от шестнайсет години, а са клас имот, който, закупен в брой, възлиза на около триста и осемдесет. Това прави печалба от сто и седемдесет за Чиърфул Кредит, но излишно е да се уточнява, че Чиърфул Кредит изкарва много повече. Триста и осемдесет включва и печалбата на строителя, а Чиърфул Кредит, под името Уилсън анд Блум, строи самичко къщите и прибира и печалбата на строителя. Има да плаща само материалите. Само че прибира и печалбата от материалите, защото под името Брукърс анд Скатърби си продава само̀ на себе си тухлите, керемидите, вратите, дограмата, пясъка, цимента, а струва ми се, и стъклата. Не бих се изненадал да узная, че под някое съвсем трето фиктивно име си продава и дървесината, от която се изработват вратите и дограмата. Освен това — хем спокойно можехме да го очакваме, макар да се шокирахме, като го узнахме — Чиърфул Кредит невинаги спазва своите задължения по сделката. Когато се строеше, Елесмиър Роуд граничеше с голи ливади — нищо кой знае какво, но поне място за децата да играят, — известни като Платс Медоус. Не че имаше нещо черно на бяло, но през цялото време се подразбираше, че върху Платс Медоус няма да се строи. Предградието Уест Блечли обаче бързо се разрастваше, мармаладената фабрика Ротуелс вече беше отворила през 28-ма, а Англо-Америкън Ол-Стийл Байсикъл — през 33-та, населението се увеличаваше и наемите се покачваха. Никога не съм се срещал лично със сър Хюбърт Кръм или друга важна клечка от Чиърфул Кредит, но мислено виждах как лигите им потичат. Ненадейно пристигнаха строителни бригади и върху Платс Медоус заизникваха къщи. Хесперидийс нададе смъртен вой и учреди асоциация за защита на наемателите. Напразно! Адвокатите на Кръм ни разпердушиниха за нула време, а Платс Медоус бяха застроени. Но истински фината шашма, онази, която ме навежда на мисълта, че дъртият Кръм си заслужава благородническата титла, е психологическата. Само по силата на илюзията, че притежаваме къщите си и държим така наречения „дял от земята“, ние, бедните бунаци от Хесперидийс и всички подобни места, се превръщаме в предани роби на Кръм до живот. До един сме порядъчни стопани — с други думи, тори, блюдолизци и слагачи. Не вдигай ръка на кокошката, дето снася златните яйца! А фактът, че всъщност не сме собственици, че още изплащаме къщите си и ни гложди страхът да не се случи нещо, преди да сме издължили и последната вноска, само подсилва ефекта. Ние сме купени, но което е по-важното — купени сме със собствените си пари. Всеки от тези окаяни, стъпкани нещастници, които се изпотрепват от работа да изплащат на двойна цена тухлен куклен дом, кръстен Бел Вю — защото нито е бел, нито има вю, — всеки от тези клети мухльовци е готов да загине в бой за свободата на родината от болшевизма.

Свих по Уолпол Роуд и излязох на Главната. Имаше влак за Лондон в десет и четиринайсет. Тъкмо подминавах Сикспени Базар, когато си спомних мислената забележка от тази сутрин да си купя комплект ножчета за бръснене. Като стигнах до щанда за тоалетни принадлежности, етажният надзирател, или както там се води, тъкмо ругаеше отговорничката. Обикновено в този час на деня в Сикспени няма много хора. Понякога, ако човек влезе в магазина още с отварянето, ще види всичките момичета, строени в редица, да им четат сутрешното конско, просто за да ги вкарат във форма за деня. Говори се, че големите вериги магазини си имат нарочни хора, надарени с изключителна язвителност, които изпращат от клон на клон, за да разпалват момичетата. Етажният надзирател беше грозен дребен дявол, недорасъл, с едри, четвъртити рамене и щръкнал прошарен мустак. Тъкмо я беше хванал в издънка — очевидно грешка в рестото, и сега й пилеше с глас като банциг: „Къде ти! Ти, естествено, не си ги преброила! Естествено, що ще ги броиш. Що ще си даваш зор. Къде ти!“

Не се овладях навреме и срещнах погледа на момичето. Никак не й стана приятно някакъв си тлъст дъртак с червендалеста мутра да гледа как я калайдисват. Извърнах се колкото може по-бързо и се направих на много заинтригуван от някакви стоки на съседния щанд, халки за завеси или нещо подобно. Онзи пак я емна. Беше от хората, която те оставят, после изневиделица отново ти се нахвърлят, като водно конче. „Естествено, що ще ги броиш! Пука ти на теб, че сме два шилинга вътре. Два шилинга, много важно. Какво са за теб два шилинга? Къде ти ще те моля да си даваш зора да ги броиш точно. Важното е на теб да ти е добре. Май не се замисляш често за другите, а?“

Нарежда така пет минути, с глас, който ехтеше из целия магазин. През цялото време току млъкваше, уж е свършил, после отново се нахвърляше отгоре й с поредната порция ругатни. Аз взех да се отдалечавам полека-лека и крадешком им хвърлих един поглед. Момичето беше хлапе на осемнайсет, доста закръглено, с едно такова лице като пълна луна — от онези, дето бездруго вечно бъркат рестото. Беше поруменяла и се гърчеше, буквално се гърчеше от болка. Все едно я налагаше с камшик. Момичетата на другите щандове се правеха, че не чуват. Беше грозен, набит дребен дявол, оперен като врабец, от онези, дето си дуят гърдите и скръстват ръце на гърба — роден за старши сержант, само да не беше толкова нисък. Забелязали ли сте колко често наемат запъртъци за такава работа, да ругаят хората? Беше наврял лицето си, с все мустака, почти в нейното, сякаш да й крещи по-добре. А момичето руменееше и се гърчеше.

Най-сетне счете, че е казал достатъчно и се отдалечи наперено, като адмирал по квартердека, а аз застанах пред щанда за бръснарките ножчета. Той знаеше, че съм чул всичко — до последната дума, и тя знаеше, при това и двамата знаеха, че аз знам, че те знаят. Но най-лошото е, че заради мен тя ще трябва да се прави, че нищо не се е случило и да заеме резервираната, стой-настрана поза, с която една продавачка би следвало да обслужва клиент от мъжки пол. Ще трябва да играе порасналата млада дама едва половин минута, след като станах свидетел как я нарязаха като краставица! Лицето й още руменееше, ръцете й трепереха. Поисках ножчета от едно пени, тя взе да ровичка в отделението с трипенсовите. После ситният дявол — етажен надзирател се обърна към нас и за миг и двамата с продавачката си помислихме, че се връща, за да я емне отново. Тя потръпна като куче при вида на камшик. Но в същото време ме наблюдаваше изпод око. Стана ми ясно, че понеже съм видял как я ругаят, сега ме мрази като смъртта. Чудна работа!

Взех си ножчетата и побързах да се омета. Защо търпят всичко това, замислих се. От чист страх, разбира се. Една дума напреки, и хайде на улицата. Навсякъде е едно и също. Сетих се за момчето, което ме обслужва понякога в местния магазин от голяма верига супермаркети, където пазаруваме. Едър, двайсетинагодишен здравеняк със страни като божури и огромни ръце, мястото му е в някой ковашки цех. А той надянал бялата престилка, привел се над щанда, потрива ръце с обичайното: „Да, сър! Точно така, сър! Хубаво временце се отвори, а, сър? Какво ще имам удоволствието да ви предложа днес, сър?“ — и направо си проси боя. Такива са заповедите, естествено. Клиентът винаги е прав. На лицето му е изписан смъртен страх да не го донесеш пред началството за нахалство и да го изритат на улицата. Пък и отде да е сигурен, че не си някой от копоите на компанията? Страх! Плуваме в страх. Той е нашата стихия. Всеки, който не се е спекъл от страх да не го уволнят, се спича от войната, от фашизма, от комунизма или все едно от какво. Евреите се изпотяват само при мисълта за Хитлер. Мина ми през ум, че оня маломерен нещастник с щръкналия мустак сигурно трепери за работата си далеч повече от момичето. Сигурно има да гледа семейство. И може би, кой знае, вкъщи е мек и отстъпчив, гледа краставици в задния двор, оставил е жена си да му се качи на главата, а децата — да му дърпат мустаците. А по тази логика никъде няма да прочетете за испански инквизитор или важна клечка по високите етажи на ОГПУ, който в личния си живот да не е бил толкова благ човек, съпруг и баща за пример, отдаден на питомното си канарче и тъй нататък.

На излизане от магазина момичето от щанда за козметични принадлежности ме сподири с поглед. Стига да можеше, би ме убила. Как ме намрази заради онова, което видях! Много повече, отколкото мразеше етажния надзирател.

III

Ниско в небето летеше бомбардировач. Минута-две сякаш продължи да се движи успоредно с влака.

Срещу мен седяха двама недодялани типове с протрити палта, очевидно търговски пътници от най-долнопробния вид — да речем набирачи на абонаменти за вестник. Единият четеше Мейл, а другият — Експрес. По поведението им си личеше, че ме вземат за човек от техния сой. В другия край на вагона двама адвокатски писари с черни чанти водеха разговор, изпъстрен с всевъзможни предвзети термини, които трябваше да направят впечатление на нас, всички останали, и да ни демонстрират, че те двамата не са част от общото стадо.

Зяпах гърбовете на къщите, които се плъзгаха зад стъклото. От Уест Блечли нататък железопътната линия минава почти само през бедняшки квартали, но някак си мирни — тук-там се мяркат малки задни дворчета с по някое цвете, забучено в сандъче, плоски покриви, където жените простират прането, птича клетка на стената. Големият черен бомбардировач се полюшваше в небето, после изведнъж се стрелна напред и се изгуби в далечината. Седях с гръб към локомотива. Единият търговски пътник погледна многозначително самолета, но само за миг. Знаех какво си мисли. Впрочем всеки си го мисли. Днес не е нужно да си голям интелектуалец, за да си мислиш подобни неща. Какво ще правим при подобна гледка след две години или след година? Ще се втурваме към избата, подмокряйки гащите от страх.

Търговецът остави Дейли Мейл.

— Надбягването на Темпългейт е свършило.

Адвокатските писари дрънкаха на кило учени приказки за пълни де и номинални заеми. Другият търговски пътник затършува в джобчето на официалната си жилетка и извади омачкан пакет цигари „Удбайн“. Провери в другото джобче, после се приведе към мен.

— Да имаш кибрит, Шишо?

Затърсих кибрита. „Шишо“, моля ви се. За две-три минути спрях да размишлявам над бомбите и се замислих за фигурата си, която изследвах в банята тази сутрин.

В интерес на истината, доста съм дундест, всъщност по форма горната половина на тялото ми почти идеално съответства на бъчва. Но което е по-интересното — или така поне ми се струва, — само защото по една случайност си леко закръглен, почти всеки, дори напълно непознатият човек, приема за даденост, че може да ти лепне епитет — обиден коментар върху външния ти вид. Да кажем, че някой е гърбав или кривоглед, или има заешка устна — ще му прикачите ли прякор, който постоянно да му го припомня? А на дебелака ще прикачат, без да се замислят. Аз съм от хората, които автоматично потупваш по гърба или смушкваш в ребрата, хем мнозинството от тях си въобразяват, че това им допада. Веднъж не е било да вляза в бар „Короната“ в Пъдли (един път седмично минавам оттам по работа), без оня хапльо Уотърс, който пътува за Сийфоум Соуп, но е повече или по-малко постоянно присъствие в „Короната“, да ме сръга в ребрата и да запее: „Тук, кухо корито, почива бедният Том Боулинг!“ — майтап, който на проклетите глупаци в бара никога не им омръзва. Уотърс има пръст като железен лост. Всичките си мислят, че дебелият човек няма чувства.

Търговският пътник си взе още една кибритена клечка, за да си почисти и зъбите, после ми подхвърли кутийката обратно. Влакът профуча по железен мост. Долу мярнах пекарска кола за доставки и дълга редица камиони, натоварени с цимент. Чудното е там, разсъждавах, че в известен смисъл са прави за дебелите хора. Факт е, че дебелият човек, особено ако е такъв по рождение — от дете, с други думи — не е съвсем като другите. Той изживява живота си в по-различна плоскост, една такава лековато — комедийна, макар що се отнася до онези от панаирджийските атракции и всъщност до всеки над сто и трийсет килограма, то да е повече вулгарен фарс, отколкото лековата комедия. През живота си съм бил и слаб, и дебел, и зная какво значение за външния вид има дебелината. Някак си не ти позволява да приемаш нещата твърде сериозно. Съмнявам се, че човек, който винаги е бил единствено и само дебел, когото наричат Дунди откакто е проходил, изобщо подозира за съществуването на истински дълбоки чувства. И как би могъл? Той няма опит с тези неща. Изключено е да присъства на трагична сцена, защото сцена, на която присъства дебел човек, не е трагична, а комична. Я си представете дебел Хамлет например! Или Оливър Харди в ролята на Ромео. Колкото и да е смешно, само преди няколко дни пак си мислих нещо подобно, докато четях едно романче, което си купих от дрогерията „Бутс“. Казва се „Погубена страст“. Героят открива, че момичето му е избягало с друг. Той е от онези, за които четем по книгите — с бледо, деликатно лице, тъмна коса и частни доходи. Спомням си пасажа почти дословно:

Или нещо подобно. Но още тогава ме накара да се замисля. Ето на, виждате ли. Това се очаква от хората — от някои хора. Но какво да кажем за човек като мен? Да предположим, че Хилда реши да прекара един уикенд с друг — не че ми пука, дори доста бих се зарадвал на откритието, че й е останал поне толкова живец, — но да предположим, че ми пукаше, щях ли да се хвърля на земята в пристъп на скръб и да заридая? Очаква ли се от мен да постъпя така? С фигура като моята — изключено. Би било живо светотатство.

Влакът се движеше по висок насип. В ниското се бяха ширнали покривите на къщите — малките червени покриви, върху които ще падат бомбите и които сега бяха огрени от случаен слънчев лъч. Странно как не спираме да мислим за бомбите. Разбира се, няма спор, че това ще се случи съвсем скоро. Личи си колко е наближило по жизнерадостните материали във вестниците. Онзи ден четох една статия в Нюз Кроникъл, в която се твърдеше, че съвременните бомбардировачи не можели да нанесат никакви вреди. Противовъздушните оръдия били толкова развити, че бомбардировачът не можел да се сниши под шест хиляди метра височина. Човекът, моля ви се, смята, че ако самолетът е достатъчно високо, бомбите не стигат до земята. Или всъщност е искал да каже, че няма да уцелят кралския арсенал в Улидж, а само места като Елесмиър Роуд.

Като цяло обаче не е чак толкова лошо да си дебел, казах си. Хубавото му е, че така винаги си популярен. Дебелакът подхожда на всяка компания, като се почне от букмейкърите и се стигне до епископите. Що се отнася до жените, дебелаците имат по-голям успех сред тях, отколкото се смята. Глупаво е да си въобразявате, както правят някои, че жената гледа на дебелака само с насмешка. Истината е, че жената не гледа с насмешка на никой мъж, стига да успее да я преметне, че е влюбен в нея.

И все пак не забравяйте, че невинаги съм бил дебел. Напълнях през последните седем-осем години и сигурно вече съм добил повечето отличителни черти на това племе. Но факт е също така, че вътрешно, дълбоко в себе си, изобщо не се чувствам дебел. Не! Не се заблуждавайте. Не се опитвам да се изкарам някакво нежно цвете, животрептящо сърце зад ухилената гримаса и прочие. В застрахователния бизнес няма място за такива. Аз съм недодялан, безчувствен и пасвам на обкръжението си. Докато има места по земята, където се търгува на комисиона и човек може да си вади хляба само чрез чисто нахалство и липса на изтънчени чувства, ще има и хора като мен. Аз съм в състояние да си осигуря препитание почти при всички обстоятелства — но само препитание, никога богатство, — и дори в условия на война, революция, епидемия и глад ще намеря начин да си набавя прехраната, за да оцелея по-дълго от повечето хора. Аз съм този тип. Но нося у себе си и нещо друго, най-вече махмурлук от миналото. Ще ви разкажа за това по-нататък. Дебел съм, но вътрешно съм строен. Хрумвало ли ви е, че у всеки дебел човек живее по един строен, тъкмо както във всяко парче камък, както се казва, живее по една статуя?

Симпатягата, дето ми поиска кибрит, почистваше обстойно зъбите си над вестника.

— Май няма развитие по случая с краката.

— Няма да го хванат — отвърна другият. — Как ще идентифицираш някакви си крака? Всичките са еднакви, не е ли така?

— Може да го проследят по хартията, дето ги е увил — предположи първият.

Под линията все така се разстилаха покривите на къщите и наистина следваха криволичещите извивки на улиците, но все пак се простираха във всички посоки, като необятна равнина, с кон да препускаш. В която и посока да прекосяваш Лондон, все са си трийсет километра само къщи. Господи!, та как ще ни подминат бомбардировачите, като дойдат?! Ние сме чисто и просто една огромна мишена. А сигурно ще ни нападнат и без предупреждение. Защото кой в наши дни е такъв бунак, че да обяви война открито? Да бях Хитлер, щях да изпратя бомбардировачите точно насред конференция по разоръжаване. Някоя тиха утрин, когато по Лондон Бридж се ниже безкрайната върволица чиновници, канарчето пее, а старицата простира кюлотите на въжето — бум, трас, прас! Къщите хвръкват във въздуха, кюлотите подгизват в кръв, над труповете се носи песента на канарчето.

Жалко е някак си, рекох си. Плъзнах поглед по ширналите се покриви. Километри наред улици, закусвални за пържена риба, ламаринени параклиси, кина, печатнички в сбутани улички, фабрики, жилищни сгради, сергии за миди, млекарници, електроцентрали — и тъй нататък, и тъй нататък. Огромно нещо! И колко е мирно! Като необятна пустош без диви зверове. Не трещят картечници, никой не мята гранати, никой никого не бие, освен с гумена палка. Като се замисли човек, в този миг в цяла Англия сигурно няма и един прозорец на спалня, от който да стреля картечница.

Но какво ще бъде след пет години? А след две? А след една?

IV

Оставих документите в кантората. Уорнър е от онези евтини американски зъболекари, а кабинетът му, или „приемната“, както той обича да я нарича, се намира на един от средните етажи в грамадна административна сграда, между фотографско ателие и кантора за търговия на едро с каучукови изделия. Стигнах по-рано, но тъкмо ми беше време да хапна нещо. Не знам как ми дойде наум да седна в млечен бар. По принцип избягвам подобни места. Откъм заведения за хранене ние, тружениците-на-ставка-пет-десет-лири-седмично, не се радваме на добро обслужване в Лондон. Ако си представяте сметка от шилинг и три пенса, можете да избирате между „Лайънс“, „Експрес Деъри“ или „Ей Би Си“, и мизерното мезе, което се сервира по баровете: пинта битър с парче студен пай, ама по-студен и от бирата. Пред млечния бар вестникарчетата вече рекламираха първите издания на вечерните вестници.

Зад яркочервения щанд момиче с висока бяла шапка се суетеше около хладилен шкаф, а някъде в дъното свиреше радио — бум-цигу-мигу-бум, звукът беше малко тенекиен. Защо, по дяволите, идвам тук? — запитах се на влизане. Тези места имат една такава атмосфера, дето ме потиска. Всичко е гладко, лъскаво и аеродинамично, накъдето и да се обърнеш, все огледала, емайл и хромирани повърхности. Залага се само на обстановката и почти никак на храната. Нормална храна изобщо липсва. Само дълги списъци с американски наименования, някакви измислици, чийто вкус не можеш да определиш и в чието съществуване трудно можеш да се увериш. Всичко излиза от кутия или консерва, вади се от хладилник, църцори от кранче или се изстисква от туба. Никакъв уют, никакво уединение. Високи столчета за сядане, една такава тясна поличка за хранене, навсякъде огледала. Във въздуха витае пропаганда, примесена със звука на радиото, вследствие на което храната няма значение, удобството няма значение — нищо няма значение, освен гладкостта, блясъка и аеродинамичните форми. Днес всичко е аеродинамично, дори куршумът, който Хитлер ти готви. Поръчах си голямо кафе и два кренвирша. Момичето с бялата шапка ги тръсна пред мен с такова безразличие, сякаш подхвърля мравешки яйца на златна рибка.

Пред входа едно вестникарче крещеше:

— Старнуусстаннърд!

Мярнах плаката, който плющеше в краката му: Краката. Нови разкрития. Обърнете внимание, само „краката“. И нищо повече. Онзи ден женски крака били намерени в чакалнята на железопътна гара, опаковани в амбалажна хартия, а от всяко следващо издание на вестниците едва ли не излизаше, че цялата нация тъй живо се интересува от проклетите крака, че всякакви по-нататъшни обяснения са излишни. В момента това бяха единствените крака по новините. Чудно, рекох си, отхапвайки крайчеца на хлебчето, колко са тъпи престъпниците в наши дни. Цялото това кълцане на хора и подхвърляне на човешки чаркове из провинцията. Не се хващат и на малкия пръст на едновремешните битови отровителски драми, това Крипън, това Седън, това госпожа Мейбрик, а истината според мен е, че не можеш да извършиш свястно убийство, ако не вярваш, че после ще се пържиш в ада.

В този миг захапах единия кренвирш и — о, господи!

Не мога да призная с ръка на сърцето, че очаквах да има приятен вкус. Мислех, че ще е безвкусен, също като хлебчето. Но това! — хм, това си беше истинско преживяване. Нека се опитам да ви го опиша.

Кожицата на кренвирша беше найлонова, разбира се, а временната протеза не ми лягаше както трябва. За да прокъсам обвивката, трябваше да търкам със зъби, сякаш режа с трион. Сетне изведнъж — пльок! Пълнежът цвръкна в устата ми като прогнила круша. По целия ми език се разстели някаква отвратителна мека субстанция. А вкусът й! Отначало не можах да повярвам. После превъртях език из устата си и отново я опитах. Беше риба! Наденичка, която се води кренвирш, а пълнежът й — риба! Станах и си излязох, без дори да опитам кафето. Бог знае то какъв вкус има.

Навън вестникарчето тикна Стандард в лицето ми и се провикна:

— Краката! Ужасни разкрития! Конните надбягвания! Краката! Краката!

Продължавах да прехвърлям онази гадост в устата си, умувайки къде да я изплюя. Помня, че бях чел в един вестник за хранително-вкусовите предприятия в Германия — там всичко се правело от нещо друго. Викат му „ерзац“. Пишеше, че те правели наденички от риба, а рибата, безспорно, от нещо друго. Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго. Навсякъде целулоид, каучук и хромирана стомана, дъговите лампи греят по цяла нощ, над главите ви стъклени покриви, по всички радиостанции звучи една и съща мелодия, растителност вече няма, всичко е покрито с цимент, под неутралните плодови дръвчета пасат костенурки — имитация. Но ето какво получаваш, опре ли се до същността на въпроса и впиеш зъби в нещо солидно, например наденичка. Гнила риба в найлонова обвивка. В устата ти избухват бомби от гнилоч.

Като си взех новата протеза, се почувствах доста по-добре. Тя лягаше точно и гладко върху венците, и макар най-вероятно да звучи абсурдно твърдението, че изкуствените зъби могат да те накарат да се почувстваш по-млад, истината е, че точно така си беше. Опитах да се усмихна на себе си в една витрина. Хич не бяха лоши. Уорнър, ако ще и евтинджия, си пада малко нещо артист и не се стреми да те докара като стоматологична реклама. Има едни огромни шкафове, пълни с протези — веднъж ми ги показа, — класирани по размер и цвят, и избира от тях така, както бижутерът избира скъпоценни камъни за огърлица. Девет от десетима ще вземат зъбите ми за истински.

В друга витрина се мярнах в цял ръст и с учудване открих, че всъщност не изглеждам толкова зле. Вярно, позакръглен съм, но съвсем не дразнещо, просто имам фигура, която шивач би определил като „едра“, пък и някои жени обичат червендалести мъже. Има още живот в старото куче, рекох си. Спомних си седемнайсетте лири и твърдо реших да ги похарча по жени. Имах време да обърна една бира, преди да затворят кръчмите, колкото да кръстя новото чене, и с чувството, че съм богат — заради седемнайсетте лири — спрях в една тютюнджийница да си купя пура за шест пенса от марка, към която имам доста голяма слабост. Дълги са двайсет сантиметра, с цели листа хавански тютюн — гаранция. Но сигурно зеле расте и в Хавана, като навсякъде другаде.

Като излязох от кръчмата, се чувствах съвсем иначе.

Обърнах две халби, те ме загряха отвътре, а димът от пурата, който се процеждаше през новите ми зъби, ми вдъхваше някакво чувство за свежест, чистота и покой. Изведнъж се настроих сериозно и философски. Донякъде защото нямах конкретна работа. Съзнанието ми се върна към размислите за войната, които ме занимаваха сутринта, когато над влака прелетя бомбардировачът. Обзе ме някакво пророческо настроение — онова настроение, в което провиждаш края на света и това ти вдъхва една такава специфична сила.

Крачех на запад по Странд и макар да беше студеничко, не бързах, за да се насладя на пурата. По тротоарите се носеше обичайната тълпа, през която почти не можеш да си пробиеш път, всички с онова налудно каменно изражение на лицето, типично за хората по лондонските улици, а на платното както винаги имаше задръстване, големите червени автобуси се провират между колите, ръмжат двигатели, пищят клаксони. Шум да събуди и мъртвец, но не и тази пасмина, рекох си. Чувствах се единственият буден в град на сомнамбули. Това е илюзия, разбира се. Когато крачиш сред тълпа от непознати, е почти невъзможно да не ги възприемаш като восъчни фигури, но вероятно и те си мислят същото за теб. А онова пророческо чувство, което често ме връхлита напоследък — чувството, че войната ще започне всеки момент, а войната е краят на всичко, не ми е непознато. В една или друга степен всички го изпитваме. Подозирам, че дори сред хората, с които в същия този миг се разминавах, има такива, които виждат в съзнанието си избухващи снаряди и кал. Всички сме на горящата палуба, но никой освен мен не го знае. Вгледах се в тъпоумните лица, които се нижеха покрай мен. Като пуйки през ноември, рекох си. И хабер си нямат какво им се готви. Сякаш в очите си имах рентген и виждах ходещите им скелети.

Пренесох се няколко години напред. Представих си същата тази улица след пет или, да речем, десет години (говори се, че са си заплюли 1941-ва), когато бойните действия ще са в ход.

Не, всичко не е в прах и съсипни. Просто е леко променено, неугледно и мръсно, витрините са почти празни и тъй прашни, че не можеш да се огледаш. В една от пресечките зее бомбена яма, а някакви опожарени сгради стърчат като кух зъб. Термит. Наоколо е необикновено тихо, всички са много кльощави. По улицата с маршова стъпка се задава военен взвод. Войниците мършави като вили, а ботушите им се влачат. Сержантът е със засукан мустак и изпънат гръб, сякаш е глътнал бастун, но и той е мършав и така кашля, че всеки миг ще се пръсне. В промеждутъците на кашлицата се напъва да реве както едно време на парадния плац: „Я стига, Джоунс! Дигни си главата! К’во толко’ се дзвериш в земята, к’во търсиш? Фасовете са обрани от години“.

Изведнъж избухва в нов пристъп. Мъчи се да го овладее, не може, привежда се о две и едва не си изхрачва червата. Лицето му порозовява и посинява, мустакът му клюмва и от очите му рукват сълзи.

Чувам воя на противовъздушните сирени и високоговорителите, тръбят, че нашата победна армия е заловила сто хиляди пленници. Виждам сбутано мансардно жилище в Бърмингам и петгодишно дете, което реве, та се къса за къшей хляб. Внезапно майката не издържа повече и крясва: „Затваряй си устата, малка мискинка такава!“, запрята рокличката на детето и здраво го наплясква, защото хляб няма, няма и да има. Всичко виждам. Виждам и плакатите, и опашките за храна, и рициновото масло, и гумените палки, и дулата на картечниците, бълващи огън от прозорците на спалните.

Ще се случи ли? Не се знае. Има дни, в които не мога да повярвам. Има дни, в които си казвам, че това е просто страх, насаден от вестниците. А има и дни, когато съм сигурен с цялото си същество, че няма мърдане.

Към Чаринг Крос вестникарчетата вече рекламираха следващото издание на вечерните вестници. Пак някакви глупости за краката. „Краката. Заключението на известен хирург“. После вниманието ми привлече друг плакат: „Женитбата на крал Зог отложена“. Крал Зог! Какво име! Почти невъзможно е да повярва човек, че тип с такова име не е негър, чер като катран.

Но тъкмо в този миг се случи нещо много странно. Името на крал Зог — но сигурно понеже го виждах за не знам си кой път днес, в съчетание с грохота на уличното движение, миризмата на конска тор или нещо подобно — извика у мен порой от спомени.

Чудно нещо е миналото. Никога не те напуска, сигурно не минава и час, без да си мислиш за неща, случили се преди десет или преди двайсет години, и въпреки това почти никога не е истинско, а просто сбор от заучени факти, като съдържанието на учебник по история. После някоя случайна гледка, звук или миризма, особено миризма, те отключва и не просто се връщаш към миналото, а направо се пренасяш в него. Така се почувствах и аз сега.

Намирах се в енорийската черква в Лоуър Бинфийлд, преди трийсет и осем години. Погледнато отстрани, сигурно съм продължавал да крача по Странд — дебел четирийсет и пет годишен мъж с изкуствени зъби и бомбе, но вътрешно бях Джордж Боулинг, седемгодишен, по-малкият син на Самюъл Боулинг, търговец на зърно и семе, Главната улица номер петдесет и седем, Лоуър Бинфийлд. Беше неделя сутрин, усещах миризмата на черквата. При това съвсем отчетливо! Позната ви е — една такава влажна, прашна, сладникава миризма с жилка гнилоч. В нея се примесва и дъх на лоени свещи, може би повей на тамян и съмнение за мишки, а в неделя се наслагва и мирисът на жълт сапун и шевиотени дрехи, но все пак преобладава онази сладникаво — прашна жилка, сякаш съчетание от мириса на живота и смъртта. Всъщност миризмата на напудрени трупове.

По онова време бях метър и двайсет. Стоях прав върху молитвената възглавничка, за да виждам над предната пейка, а под ръката си усещах черната шевиотена рокля на майка. Усещах и чорапите си, изпънати над коленете — така ги носехме тогава, — и коравия ръб на широката бяла итънска яка, в която ме пристягаха всяка неделя сутрин. Чувах и хриптенето на органа и два гръмовити гласа, които ревяха псалм. Най-големите певци в нашата църква бяха двама мъже, които така водеха хора на богомолците, че почти не го оставяха да се чуе. Единият беше Шутър, рибопродавецът, а другият — старият Уедърол, дърводелец и погребален агент. Винаги сядаха един срещу друг от двете страни на кораба, на пейките най-близко до амвона. Шутър беше нисък дебел мъж с много румено, гладко лице, голям нос, провиснал мустак и брадичка, някак косо изсечена под устните. Уедърол беше съвсем друга работа. Грамаден, мършав, як дърт дявол на шейсетина години, с лице като череп и дълга един пръст остра прошарена коса по цялата глава. Не се съм виждал друг жив човек тъй да прилича на скелет. През тънката му като пергамент кожа се четеше всяка извивка на черепа му, а огромната му издължена челюст беше пълна с пожълтели зъби, които тракаха като ченетата на череп в музей на анатомията. И макар да беше ужасно хърбав, изглеждаше здрав като стомана, сякаш ще живее сто години и ще скове ковчезите на всички присъстващи в църквата. Гласовете на двамата също много се различаваха. Шутър бучеше отчаяно, мъчително, сякаш някой му е опрял нож в гърлото и това е сетният му зов за помощ. Докато Уедърол издаваше оглушителен, стремителен и гръмлив тътен, който се пораждаше някъде дълбоко в него, сякаш грамадни варели се търкалят по земята. Колкото и шум да издаваше, човек винаги си знаеше, че има още много в запас. Децата му бяха лепнали прякора Трещящия търбух.

Двамата постигаха някакво противозвучене, особено при псалмите. Винаги Уедърол имаше последната дума. Сигурно в личния си живот са били приятели, но по своя си детски начин аз си представях, че са смъртни врагове и се мъчат да се надвикат. Шутър изревава: „Господ е Пастир мой“, а Уедърол се включва с „от нищо не ще се нуждая“ и напълно го заглушава. Винаги ставаше ясно кой е по-главният. С особено нетърпение очаквах онзи псалом за Сихона, цар аморейски, и Ога, цар васански (за когото ми напомни името на крал Зог). „Сихона, цар аморейски“ — започваше Шутър, после може би в продължение на половин секунда се чуваше само хорът на богомолците с „и“-то, сетне дълбокият бас на Уедърол застъпваше с „и Ога, цар васански“ и помиташе всичко като приливна вълна. Ще ми се да имаше начин да чуете страховитото боботещо подземно варелотрещящо звучене, което влагаше в думата „Ог“. Понякога дори сдъвкваше „и“-то, затова, когато бях много мъничък, вярвах, че се казва „Дог, цар васански“. По-късно обаче, когато научих имената, в съзнанието ми се оформи образът на Сихон и Ог. Представях си ги като онези колосални египетски статуи, познати ми от картинките в енциклопедията от вестника — монолитни каменни статуи с височина десет метра, седнали на троновете си един срещу друг, ръцете им — отпуснати на коленете, а на устните им играе лека загадъчна усмивка.

Как ярко изплува в съзнанието ми! Онова особено чувство — беше просто чувство, не може да се нарече дейност, — което наричахме „църква“. Сладникавата миризма на мърша, шумоленето на неделните премени, хриптенето на органа и гръмките гласове, прокрадващият се през дупката в прозореца лъч светлина, който бавно пълзи по кораба. Възрастните успяваха някак си да ни внушат, че това необикновено представление е необходимо. Приемаше се за даденост, като Библията, която по онова време се попиваше в огромни дози. На всяка стена висяха цитати и хората знаеха цели глави от Вехтия завет наизуст. Главата ми и до ден-днешен е пълна с фрази от Светото писание. Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа. Асир спокойно си живее при своите пристанища. И се събра цялото общество като един човек от Дан до Вирсавия. Обърна копието и го прободе в корема; и той падна там и умря на мястото. Не го разбираш — нито искаш, нито се опитваш, то е просто нещо като лекарство, вещество с особен вкус, което трябва да изгълташ, защото знаеш, че някак си е нужно. Необикновена, нескончаема, несвързана история за герои с имена като Семей, Навуходоносор, Ахитофел и Хашавия; мъже с дълги корави мантии и асирийски бради, които обикалят от храм на храм с камили и вършат необикновени неща. Принасят всесъжение, завират се в огнени пещи, приковават ги на кръст, поглъщат ги китове. И всичко това, съчетано със сладникавата миризма на гробище, шевиотените дрехи и хриптенето на органа.

Ето това беше светът, в който се пренесох, като видях името на крал Зог на плаката. За миг не просто си го спомнях, а влязох в него. Разбира се, подобни впечатления траят едва няколко минути. Само след миг сякаш отново отворих очи — на четирийсет и пет съм, а на Странд има улично задръстване. Но преживяното остави някаква следа. Случва се понякога да се отърсиш от дълбок размисъл и да имаш чувството, че изплуваш от морските глъбини, но този път беше обратното, сякаш именно когато се пренесох в 1900 година, поех още въздух. Дори сега, с отворени очи, така да се каже, всички тези загубени бунаци, защурани насам-нататък, плакатите, изгорелите газове и ревът на автомобилните двигатели ми се струваха по-нереални от онази неделна утрин в Лоуър Бинфийлд преди трийсет и осем години.

Ето това беше светът, в който се пренесох, като видях името на крал Зог на плаката. За миг не просто си го спомнях, а влязох в него. Разбира се, подобни впечатления траят едва няколко минути. Само след миг сякаш отново отворих очи — на четирийсет и пет съм, а на Странд има улично задръстване. Но преживяното остави някаква следа. Случва се понякога да се отърсиш от дълбок размисъл и да имаш чувството, че изплуваш от морските глъбини, но този път беше обратното, сякаш именно когато се пренесох в 1900 година, поех още въздух. Дори сега, с отворени очи, така да се каже, всички тези загубени бунаци, защурани насам-нататък, плакатите, изгорелите газове и ревът на автомобилните двигатели ми се струваха по-нереални от онази неделна утрин в Лоуър Бинфийлд преди трийсет и осем години.

Захвърлих пурата и бавно продължих. Още долавях миризмата на мърша. В известен смисъл я долавям и сега. Отново съм в Лоуър Бинфийлд, а годината е 1900-та. Край поилото на тържището пощенският кон зоба от торбата под главата си. В сладкарското магазинче на ъгъла майка Уийлър отмерва ликьорени бонбони за половин пени. В това време минава каретата на лейди Рамплинг, лакеят с изрядните си бричове седи отзад със скръстени ръце. Чичо Изикиъл ругае Джоу Чеймбърлейн. Сержантът от наборната комисия с аления си мундир, тесните си сини парадни панталони и кръглата си фуражка без козирка удря крак и суче мустак. Пияниците дерат лисици в дворчето зад хотел „При Джордж“. Вики е в Уиндзор, Господ е на небето, Христос е на кръста, Йов е в търбуха на кита, Седрах, Мисах и Авденаго са в горящата огнена пещ, Сихон, цар аморейски, и Ог, цар васански, седят на троновете си и се гледат — не правят нищо, абсолютно нищо, просто съществуват, заемат уреченото си място, като двойка огнени кучета, или като Лъва и еднорога2.

Завинаги ли си е отишло? Не съм сигурен. Но ви казвам, хубаво се живееше тогава. Аз съм част от този свят. Вие също.