Още въздух

I

Светът, който си припомних за миг, като видях името на крал Зог на вестникарския плакат, е тъй различен от онзи, в който живея сега, та може да се позатрудните да повярвате, че някога съм му принадлежал.

Предполагам, че вече що-годе сте си изградили мислен портрет на моята особа — дебелак на средна възраст с червендалесто лице и изкуствено чене — и досега подсъзнателно сте ме възприемали един и същ от раждането, та до днес. Само че четирийсет и пет години са много време и макар някои хора да не се променят и развиват, други пък напротив. Аз лично страшно се промених, имал съм и моменти на възход, и моменти на падение, но повечето са били на възход. Може да е странно, но ако ме видеше сега отнякъде, баща ми сигурно много щеше да се гордее с мен. Сигурно щеше да си каже, че е прекрасно, дето синът му притежава собствен автомобил и живее в къща с баня. Дори сега вече заемам по-високо положение, отколкото подхожда на човек с моя произход, а има моменти, когато се издигам до висоти, неподозирани за нас в онези отминали дни преди войната.

Преди войната! Питам се още колко ли време ще казваме така. Още колко ли време в отговор няма да уточняваме: „Коя война?“ В моя случай небивалата земя, за която се отнася изразът „преди войната“, отстои във времето едва ли не преди Англо-бурската война. Роден съм през 1893-та и действително помня избухването на самата Англо-бурска война заради яростния скандал, който се разрази между баща ми и чичо Изикиъл по повода. Пазя още няколко спомена, които сигурно датират от предишната година.

Най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета. От кухнята до магазина се стигаше по тунел, настлан с каменни плочи, и колкото по̀ наближаваш към магазина, толкова по-силно мирише. Мама го беше препречила с летяща дървена преграда, за да не можем ние двамата с Джоу — по-големият ми брат, да стигаме до магазина. Още помня как стоя изправен пред нея, впил пръстчета в пречките, а миризмата на еспарзета се смесва със специфичния дъх на влажен хоросан от коридора. Едва години по-късно успях някак си да проникна през преградата и да се вмъкна в магазина, когато вътре нямаше никого. Още невлязъл, една мишка, завряла се в сандъка с брашното, тупна на пода и се шмугна между краката ми. Почти цялото й кожухче беше набелено. Трябва да съм бил шестгодишен.

Когато си много малък, сякаш внезапно осъзнаваш неща, които отдавна са под носа ти. Нещата около теб нахлуват в съзнанието ти едно по едно, както когато се събуждаш от сън. Например едва когато бях почти четиригодишен изведнъж разбрах, че имаме куче. Казваше се Нейлър — стар бял английски териер от онази порода, която вече не съществува. Срещнах го под кухненската маса и някак си проумях, научавайки това едва сега, че е наш и се казва Нейлър. По същия начин малко по-рано открих, че оттатък преградата има някакво място, откъдето мирише на еспарзета. Самият магазин с огромните си везни, дървените теглилки и тенекиената лопатка, белият надпис на витрината и червенушката в клетката — която не се виждаше много добре от тротоара, защото витрината вечно тънеше в прах, — всички тези неща се подредиха в ума ми едно по едно, като късчетата от картинна мозайка.

Времето си минава, ти заякваш на крачката си и полека-лека започваш да се ориентираш в географията. Предполагам, че Лоуър Бинфийлд е досущ като всеки друг малък пазарен град с около две хиляди жители. Намираше се в Оксфордшър — прави ви впечатление, че говоря за него в минало време, макар още да съществува, — на десетина мили от Темза. Лежеше в нещо като падина — от реката го деляха ниски хълмове, а оттатък го обграждаха по-високи ридове. Върховете им бяха обрасли с гори с неясни синкави очертания, сред които се белееше къща с колонада. Това беше Бинфийлд Хаус (всички я наричаха „Дома“), а местността се знаеше като Ъпър Бинфийлд, макар там от сто и повече години да нямаше вече село. Ще да съм бил почти седемгодишен, когато открих Бинфийлд Хаус. Когато си много мъничък, не се заглеждаш в далечината. Но тогава вече знаех на пръсти всяко кътче на градчето, чиято форма наподобяваше кръст, с тържището по средата. Нашият магазин беше на Главната улица, малко преди пазарния площад, а на ъгъла се намираше сладкарското магазинчето на госпожа Уийлър, където си харчехме джобните, когато ни се намираха. Майка Уийлър беше дърта мръсна вещица и хората я подозираха, че осмуква ментовите дражета, а после ги връща в буркана, но това така и не беше доказано. По-нататък беше бръснарницата с рекламата на цигари „Абдула“ — онези с египетските войници на пакета, а най-чудното е, че и до ден-днешен използват същата реклама, — с острата упойваща миризма на одеколон и ориенталски тютюн. Иззад къщите стърчаха комините на пивоварната. Насред пазарището имаше каменно поило, а по водата вечно плуваше тънък слой прах и слама.

Преди войната, и особено преди Англо-бурската война, целогодишно беше лято. Давам си съвсем ясна сметка, че това е заблуда. Просто се мъча да ви опиша как се връщат нещата в спомените ми. Ако затворя очи и си помисля за Лоуър Бинфийлд в кой да е момент преди, да речем, осмата си година, винаги си го представям лятно време. Я пазарът, време за вечеря, наоколо цари сънна, прашна тишина, пощенският кон е заровил муцуна дълбоко в торбата със зоб и унесено хрупа, я горещ летен следобед сред просторните злачни ливади край града, я привечер на пътеката зад градините под аренда, иззад плета ухае на лула и летен шибой. Но в известен смисъл помня различни сезони, защото всичките ми спомени са свързани с разни неща за ядене, различни в различните годишни времена. Особено такива, дето растат по плетовете. През юли едрите — срещат се много рядко — и по-дребните къпини вече са достатъчно поруменели, за да стават за ядене. През септември — лешниците и трънките. Най-хубавите лешници винаги са твърде високо. После излизат буковите жълъди и киселиците. Сетне иде ред на по-незначителните ядива, към които прибягваш, когато няма нищо по-читаво. Глогинки — почти за нищо не стават — и шипки, които имат приятен стипчив вкус, стига да им очистиш власинките. Горският бучиниш е хубав в началото на лятото, особено когато си жаден, също и стъблата на някои треви. После киселец, той върви с хляб и масло, земни орехи и една горска детелина, възкиселичка. Когато си далеч от дома, дори семе от живовляк е по-добре от нищо. Джоу беше с две години по-голям от мен. Когато бяхме съвсем малки, мама плащаше на Кейти Симънс осемнайсет пенса седмично да ни извежда на следобедна разходка. Бащата на Кейти работеше в пивоварната и имаше четиринайсет деца, та семейството все търсеше да заработва по нещо допълнително. Кейти беше едва дванайсетгодишна, когато Джоу беше на седем, а аз — на пет, и акълът й не беше много по-различен от нашия. Влачеше ме за ръка и ми викаше „бебчо“, инак авторитетът й пред нас стигаше колкото да ни опази да не ни прегази някоя двуколка или да не ни подгони бик — но разговор водехме почти наравно. Излизахме на дълги, тягостни разходки — по пътя естествено винаги беряхме и похапвахме това-онова — по пътеката зад градините под аренда, напряко през Роупър Медоус и надолу към Мил Фарм, където имаше един гьол с тритони и дребни шарани (като поотраснахме, с Джоу ходехме там за риба), после обратно през Ъпър Бинфийлд Роуд, за да минем покрай сладкарското магазинче в покрайнините на градчето. Този дюкян беше на толкова лошо място, че който и да го вземеше, все фалираше — доколкото ми е известно, бил е три пъти сладкарски магазин, веднъж бакалница и веднъж ремонтна работилница за велосипеди, — но таеше едно такова особено очарование за децата. Дори когато нямахме пари, пак ходехме там и долепяхме нос о витрината. Кейти нямаше нищо против да си поделим бонбони за фардинг3 и беше готова да се кара за своя дял. По онова време за един фардинг можеше да се купи нещо. Повечето бонбони бяха по един пенс за четири унции, а имаше и една „Райска смеска“, основно натрошени бонбони от други буркани, която струваше шест пенса. Да не забравяме и „Вечната пръчка за фардинг“, дълга цял метър, не можеш я изблиза и за половин час. Захарните мишки и захарните прасенца бяха по осем за пени, както и лакрицовите пищови, пуканките пък — половин пенс големия плик, а луксозното пакетче, което съдържаше различни бонбони, подарък златен пръстен и понякога свирка, струваше един пенс. Днес няма да видите луксозни пакетчета с подарък. Много от тогавашните бонбони вече ги няма. Имаше едни плоски, белички, с мото отгоре, а също едно лепкаво розово сладко в овална дървена кутийка с миниатюрна тенекиена лъжичка, което струваше половин пенс. Няма ги вече. Наред с тях захаросаните ядки с кимион, шоколадовите лули и захарните кибритчета, та дори дражета с пъстроцветни захарни топчета не се намират лесно. Тези пъстроцветни дражета бяха страхотен заместител, когато имаш само един фардинг. А какво да кажем за чудовищата за пени? Да е виждал някой чудовище за пени? Представляваше огромна бутилка с повече от кварта газирана лимонада, и само за един пенс. Друго нещо, което войната уби безвъзвратно.

Обърна ли се назад, все ми се струва, че е лято. Усещам край себе си високата колкото мен трева и топлината, която се излъчва от напечената земя. И праха по пътеката, и топлата зеленикава светлина, която се процежда през клоните на лещака. Виждам ни тримата как се влачим по пътя и похапваме дребен плод от плетовете, Кейти ме тегли за ръката и ми говори: „Хайде, бебчо!“, чат-пат се провиква след брат ми: „Джоу! Я веднага тука! Само да ми паднеш!“. Джоу беше яко момче с голяма, ръбеста глава и грамадни прасци, от онези хлапета, дето все правят големи бели. На седем вече носеше къси панталони, плътни черни чорапи, изпънати над коленете, и огромни подковани обуща, с каквито ходеха момчетата по онова време. Мен още ме обличаха с ризки — нещо като ленени престилки, майка ми ги шиеше. Кейти носеше ужасяващо продрана пародия на истинска женска рокля, която се предаваше от сестра на сестра в семейството й, с дълга, провиснала фуста, която обираше прахоляка, и ботушки с копченца с изядени токове. Беше дребно момиченце, не по-висока от Джоу, но й се удаваше да „бави“ деца. В семейство като нейното децата започват да „бавят“ едва ли не щом ги отбият. Понякога се мъчеше да се прави на голяма и на дама, и те срязваше с някоя поговорка, която според нея ти запушва устата и толкоз. Ако кажеш „много ме е еня“, тя начаса изтърсваше: „Много ме е еня вече го е еня, много ме е еня висна на въжето, много ме е еня падна във котлето, много ме е кипна и увря“. Ако я нагрубиш — „Дума дупка не прави“, ако пък се фукаш — „Пред погибел гордост върви, и пред падение — надутост“. Това се сбъдна съвсем буквално един ден, когато си играех на войник, напето удрях крак и паднах в едно кравешко лайно. Кейтиното семейство се свираше в кирлива смърдяща дупка на бедняшката улица зад пивоварната. У тях децата гъмжаха като гадинки. До едно бяха успели да се изплъзнат от ходенето на училище, което по онова време не беше чак толкова трудно, и започваха да изпълняват поръчки и да заработват допълнителни пари по всевъзможни начини веднага щом проходят. Един от по-големите й братя го прибраха за месец на топло за кражба на ряпа. Кейти престана да ни води на разходка година по-късно, когато Джоу навърши осем и момиче вече не можеше да му надвие. Беше открил, че у Кейти спят по петима на легло и я скъсваше от подигравки.

Горката Кейти! Роди първото си дете на петнайсет години. Никой не знаеше кой е бащата, май и самата Кейти не беше много сигурна. Повечето хора смятаха, че е някой от братята й. Прибраха бебето в приюта, а Кейти замина на работа в Уолтън. След известно време се омъжи за един калайджия — неравностойна партия дори за момиче с нейния произход. За последен път я видях през 1913-а. Прекосявах Уолтън с велосипед и минах покрай едни ужасяващи дървени бараки до железопътната линия, с огради от дъги за буре, където в определени месеци от годината стануваха циганите, ако ги пусне полицията. По едно време от една барака се подаде сбръчкана вещица с провиснала коса и опушено лице, на вид най-малко петдесетгодишна, и взе да тупа някаква черга. Беше Кейти, трябва да е била двайсет и седем годишна.

II

Четвъртък беше пазарен ден. Още рано сутринта селяци с кръгли червендалести лица като тикви, мръсни рубашки и грамадни обуща, покрити със засъхнали кравешки лайна, и помъкнали лескови шибалки докарваха стоката си на пазара. Часове наред цареше страхотна олелия: кучета лаят, прасета квичат, разносвачи с фургони се мъчат да си пробият път през тарапаната, плющят с камшици и псуват, а всеки, който има нещо общо с добитъка, крещи и хвърля тояги. Но голямата патърдия ставаше, като докарат бик на пазара. Дори на онази крехка детска възраст ми се струваше, че повечето бикове са безобидни и добросъвестни добичета, които искат само да си седят мирно на сергията, но какъв бик ще е това, ако половината град не излезе да го гони. Случвало се е някоя подплашена юница да се развърже и да хукне в някоя уличка, и тогава всеки, който се намери на пътя й, застава насред улицата, започва да размахва ръце като вятърна мелница и да вика: „У-у! У-у!“. Това уж хипнотизирало животните, но във всеки случай ги плашеше.

По някое време преди обяд в магазинчето ще влезе някой фермер, ще загребе шепа зърно за проба и ще го остави да изтече между пръстите си. Всъщност баща ми почти не работеше с фермери, защото нямаше фургон за доставки и не можеше да си позволи дългосрочни кредити. Въртеше, общо взето, дребна търговийка — храна за кокошки, фураж за конете на търговците и тъй нататък. Старият Бруър от Мил Фарм, скръндзав стар подлец с прошарена брада и без мустаци, се бавеше и по половин час, загребваше от зърното за кокошки и разсеяно го оставяше да изтече в джоба му, след което, разбира се, накрая се омиташе, без да си купи нищо. Вечерно време кръчмите се препълваха с пияни мъже. В онези дни бирата струваше два пенса за пинта и, за разлика от сега, съдържаше нещо веществено. По време на цялата Англо-бурска война наборният сержант висеше в кръчмата всеки четвъртък и събота вечер, стегнат и издокаран, като от кутия изваден, и щедро пръскаше пари. Някой път ще го видиш на другата сутрин да води някой грамаден, червендалест, смутен селски младеж, снощи пиян, та две не вижда, а на сутринта открил, че ще му струва двайсет лири да се отърве от цялата работа. Хората стоят на прага на къщите си, и като ги видят, клатят глави, сякаш минава погребение: „Хубава работа! Войник се записал! Като си помислиш само! Такова хубаво момче!“. Това ги шокираше. В техните очи да се запишеш войник, е все едно момиче да стане уличница. Отношението им към войната и към армията беше много странно. Всички те хранеха добрите стари английски убеждения, че войниците са най-голямата измет на земята и всеки, който влезе в армията, ще се пропие до смърт и ще иде право в ада, но в същото време бяха добри патриоти, държаха британския флаг окачен на прозореца си и до дън душа вярваха, че англичаните никога не са били побеждавани в битка, и няма и да бъдат. По това време всички, включително неконформистите4, пееха сантиментални песни за „тънката червена линия“5 и момчето, загинало в бой далеч от дома. Запомнил съм, че тези момчета все умираха „сред писъка на бомби и куршуми“. Като дете се озадачавах. Бомби и куршуми — това ми беше ясно, но думата „писък“ извикваше в съзнанието ми чудновата картина на ято чайки. Когато обсадата на Мейфкинг бе свалена, едва не полудяха от радост, а със сигурност имаше и периоди, когато вярваха, че бурите подхвърляли бебета във въздуха и ги нанизвали на щиковете на пушките си. На стария Бруър така му дотегна децата да го сподирят с викове „Кругър!“, че към края на войната си обръсна брадата. Отношението им към правителството беше горе-долу същото. До един чистокръвни англичани, те се кълняха, че Вики е най-добрата кралица, живяла някога, а чужденците са мръсна сган, но в същото време на никой и през ум не му минаваше да плати данък, дори разрешително за куче, ако има начин да се измъкне. Преди и след войната Лоуър Бинфийлд беше либерален избирателен район. По време на самата война се състояха предсрочни избори, които ги спечелиха консерваторите. Бях твърде малък да проумея точно за какво става дума, само знаех, че съм консерватор, защото сините знаменца ми харесваха повече от червените, но съм запомнил събитието най-вече заради пияния, който падна по нос на паважа пред пивницата. Всред общото оживление никой не му обърна внимание и той лежа така, на жегата, а кръвта му засъхваше наоколо, и като изсъхна съвсем, стана морава. Когато дойде време за следващите избори през 1906-а, вече бях достатъчно голям горе-долу да проумея за какво става дума — и този път бях либерал, защото такива бяха всички останали. Хората гониха кандидата на консерваторите цял километър и го хвърлиха в един водопой, обрасъл с водна леща. В онези времена хората приемаха политиката много сериозно. Започваха да се запасяват с развалени яйца седмици преди началото на избори.

От най-ранно детство — от времето, когато избухна Англо-бурската война, съм запомнил голямата разправия между татко и чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл имаше дюкянче на една пресечка на Главната улица, продаваше и по малко кроеше и кърпеше обуща. Търговийката му беше скромна и с времето се свиваше все повече, но това нямаше кой знае какво значение, защото чичо Изикиъл не беше семеен. Беше само полубрат на баща ми, при това много по-възрастен от него — най-малко двайсет години, и през петнайсетината години, в които присъства в живота ми, неизменно изглеждаше по един и същи начин. Представителен възрастен мъж, доста висок, с бяла коса и най-белите мустаци, които някога съм виждал — бели като хвърчилки на магарешки бодил. Имаше навика да се плесне по кожената престилка и да изпъне гръб — като реакция на постоянното привеждане над последната, предполагам, — след което излайваше мнението си право в лицето ти, а в заключение се закикотваше зловещо. Истински либерал от деветнайсетия век — от онези, дето не само те питат какво е казал Гладстон през 78-ма, ами знаят и отговора; както и един от малцината в Лоуър Бинфийлд, които останаха на едно и също мнение през цялата война. Постоянно клеймеше Джоу Чембърлейн и някаква шайка хора, които наричаше „оная паплач на Парк Лейн“. И до днес го чувам как спори с баща ми. „Пак ония с тяхната безпределна империя! Ама на мен не могат да ми я пробутат. Хе-хе-хе!“ После гласът на татко, тих, тревожен и съвестен, отговаря му нещо за бремето на белия човек и нашия дълг към бедните чернокожи, дето тия бури нещо ги измъчват, срамна работа. Когато чичо Изикиъл даде да се разбере, че е пробурски настроен и подкрепя идеята за „малка Англия“6, двамата с баща ми цяла седмица почти не си продумаха. После, като почнаха историите със зверствата, пак се скараха. Татко беше много разтревожен от разказите, които стигаха до него, и се изправи пред чичо Изикиъл съвсем ребром. Каквото и да смята той за Британската империя, едва ли намира за редно тия бури да подхвърлят бебета във въздуха и да ги набучват на щиковете си, пък били те и само негърчета! Но чичо Изикиъл просто му се изсмя в лицето. Татко въобще не бил разбрал! Не бурите хвърляли бебета във въздуха, а британските войници! И всеки път ме сграбчваше — ще да съм бил петгодишен, — за да илюстрира тезата си. „Казвам ти, подхвърлят ги във въздуха и ги нанизват на байонетите си като жаби! Точно както аз подхвърлям този дребосък тук!“ При тези думи наистина ме подхвърляше нависоко и почти ме изпускаше, а аз живо си представях как летя във въздуха и тежко се набучвам върху ножа на някоя пушка.

Татко никак не приличаше на чичо Изикиъл. Не знам много за баба си и дядо си, починали са, преди да се родя, известно ми е само, че дядо ми бил кундурджия и към края на живота си се оженил за вдовицата на търговец на зърно, и така сме се сдобили с магазина. Не беше работа, която подхождаше на татко, макар да познаваше занаята на пръсти и да не спираше да работи. Не помня да съм го виждал без брашно по ръцете, в бръчките на лицето и в косата, доколкото му беше останала, освен в неделя и чат-пат в делничен ден вечер. Оженил се е след трийсет, а по времето, от което датират най-ранните ми спомени, ще да е бил към четирийсет. Беше дребен, посивял, кротък човечец, вечно по риза и с бяла престилка, на вид целият прашасал, заради брашното. Имаше валчеста глава, приплеснат нос, доста рунтав мустак, очила и сламеноруса коса, досущ като моята, но повечето опадала и вечно напудрена с брашно. От женитбата с вдовицата на търговеца на зърно дядо ми доста се позамогнал и татко учил в Уолтънската класическа прогимназия, където изпращали синовете си фермерите и по-имотните търговци, за разлика от чичо Изикиъл, който обичаше да се хвали, че кракът му не е стъпвал в училище и сам се е учил да чете вечерно време, на светлината на лоена свещ. Само че той беше с много по-пъргав ум от татко, можеше да спори с всекиго и цитираше пространно Карлайл и Спенсър. Татко не беше толкова схватлив, никога не си е падал по „книжните знания“, както сам казваше, и езикът му не беше много добър. В неделя следобед — единственото време, когато наистина си отпускаше душата, се настаняваше край камината във всекидневната, „хубавичко да прочете“, както сам казваше, неделния вестник. Любимият му беше Пийпъл — майка предпочиташе Нюз ъф дъ Уърлд, според нея в него имало повече убийства. Виждам ги и до днес. Неделя следобед — лято, разбира се, винаги е лято, — къщата още дъха на свинско печено със зеленчуци, майка от едната страна на камината, зачита най-новата криминална история и полека-лека задрямва с полуотворена уста, татко от другата, по пантофи и с очила, мъчително си проправя път през безкрайните колони зацапано мастило. Всичко пропито с мекото усещане за лято, мушкатото на прозореца, скорец пее някъде, а аз под масата с Бойс Оун Пейпър, уж покривката е палатка. После, по време на чая, докато бавно дъвчеше репички и пресен лук, татко разказваше умислено за прочетеното, за пожарите, корабокрушенията и скандалите във висшето общество, и тези нови летателни машини, и онзи (забелязвам, че и до днес се появява по неделните вестници на около всеки три години), дето го глътнал кит в Червено море, а три дни по-късно го извадили, жив, но избелен като платно от стомашните сокове на кита. Татко винаги приемаше тази история малко скептично, наред с новите летателни машини, инак вярваше на всичко прочетено. До 1909-а никой в Лоуър Бинфийлд не вярваше, че човекът някога ще се научи да лети. Официалната доктрина гласеше, че ако Господ е искал да летим, щял е да ни даде крила. Чичо Изикиъл не можеше да се въздържи да не подметне, че ако Господ е искал да се возим, щял е да ни даде колела, но дори той не вярваше в новите летателни машини.

За такива неща татко се замисляше само в неделя следобед, и може би в единствената делнична вечер, когато се отбиваше в кръчмата да пие половин пинта бира. През останалото време винаги беше повече или по-малко погълнат в работата си. Нямаше какво толкова да се прави, но той вечно изглеждаше зает, или в плевника оттатък двора, бореше се с разни чували и бали, или в прашната малка бърлога зад тезгяха в магазина, събираше с изгризано моливче цифри в една тетрадка. Беше много честен и много отзивчив човек, и винаги много държеше да предлага качествена стока и никого да не измами, което дори в онези времена не беше най-удачният начин да напредваш в бизнеса. Беше тъкмо човек за дребна държавна службица, началник на пощенска станция, да речем, или на провинциална гара. Не притежаваше обаче нито нужната дързост и предприемчивост да заема пари и да разширява бизнеса, нито нужното въображение да измисля нови рекламни лозунги. Типично за него, единственият му изблик на въображение в живота — създаването на нова семенна смеска за птички в клетка (казваше се „Смеска Боулинг“ и беше известна в радиус от десет километра) — всъщност беше заслуга на чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл си падаше любител на птички и държеше в тъмното си дюкянче сума ти кадънки. Той развиваше теорията, че птичките в клетка посивявали поради липса на разнообразие в диетата. На двора зад магазина татко имаше малко парче земя, където гледаше двайсетина вида плевели под телена мрежа, сушеше семето и го примесваше в обикновената храна за канарчета. Джаки — червенушката, която висеше на витрината, уж беше реклама на „Смеска Боулинг“. Разбира се, Джаки, за разлика от повечето червенушки в клетка, така и не потъмня.

Майка си беше дебела, откакто я помня. Безспорно от нея съм наследил хипофизната си недостатъчност, или каквото там причинява напълняването.

Тя беше едра жена, малка по-висока от татко, с много по-светла коса от неговата и склонност да носи черни рокли. Само че не помня да съм я виждал без престилка, освен в неделя. Ще преувелича — но не много, — ако кажа, че не помня и да съм я виждал в момент, когато да не готви. Когато мислено се връщаш назад към дълъг период от време, хората винаги ти се струват застинали на конкретно място, в характерна поза. Имаш чувството, че правят все едно и също нещо. Е, тъкмо както, като си помисля за татко, винаги го виждам зад тезгяха, цялата му коса набрашнена, да събира цифри с изгризано моливче, което от време на време наплюнчва, а като си помисля за чичо Изикиъл, със зловещите му бели мустаци, го виждам да изпъва гръб и да се потупва по кожената престилка, така и като се замисля за майка, виждам я край кухненската маса, ръцете й покрити с брашно до лактите, да разточва топка тесто.

Нали ги знаете едновремешните кухни. Обширно помещение, доста сумрачно и прихлупено, с огромна греда напряко на тавана и каменен под, а отдолу — изба. Вътре всичко е грамадно, или поне така ми се струваше като дете. Гигантска каменна мивка, не с кран, а с помпа; едната стена цялата заета от кухненски бюфет от пода до тавана; исполинска печка, която гълта половин тон месечно и чието боядисване отнема един Господ знае колко часа. Майка край масата, разточва огромна топка тесто. И моя милост, пълзя наоколо и разхвърлям наръчи дърва, късчета въглища и ламаринени капани за хлебарки (слагахме ги във всеки тъмен ъгъл и примамвахме гадините с бира), а от време на време се приближавам до масата да си изкрънкам нещо вкусно. Майка „не признаваше“ междинното прихапване. Получавах все един и същи отговор: „Бързо да те няма! Ще си развалиш вечерята. Голям си лакомник“. В редки случаи обаче ми отрязваше парченце захаросана портокалова коричка. Обичах да я гледам как разточва тестото. Да гледаш как някой върши работа, от която истински разбира — в това винаги се крие очарование. Погледайте как разточва тесто някоя жена — която наистина умее да готви, искам да кажа. Тя има необикновено, сериозно и вдадено, доволно изражение, сякаш жрица изпълнява свещен ритуал. А вътрешно, разбира се, се възприема тъкмо така. Майка имаше месести розови силни ръце, вечно посипани с брашно. Когато готвеше, извършваше всяко движение с великолепна прецизност и увереност. В нейните ръце всички миксери, месомелачки и точилки извършваха тъкмо онова, за което са създадени. Видиш ли я да готви, разбираш, че се намира в свят, където е на мястото си, сред неща, от които наистина разбира. Като изключим неделните вестници и някоя случайна клюка, външният свят не съществуваше за нея. Макар да четеше с по-голяма лекота от татко и за разлика от него, освен вестници, четеше и новелки, беше невъобразимо невежа. Давах си сметка за това още на десетгодишна възраст. Със сигурност не можеше да каже дали Ирландия се намира на изток или на запад от Англия, а едва ли до избухването на Първата световна война беше в състояние да назове и настоящия министър-председател. На всичко отгоре нямаше и капка желание да знае подобни неща. След време, когато четях за държавите на Изток, където практикуват полигамия, и за тайните хареми, в които заключват жените с черни евнуси, да ги пазят, често си мислех колко ли би се шокирала майка, ако научеше това. Почти я чувам да казва: „Ама че работа! Да си заключват така жените! Ами че бива ли такова нещо?!“ Не че щеше да е наясно какво е това, евнух. А в действителност живееше живота си в пространство, навярно тъкмо тъй малко и уединено, колкото средното женско крило в някоя мюсюлманска къща. Дори в собствения ни дом имаше кътчета, където кракът й не стъпваше. Никога не се качваше в плевника и почти не влизаше в магазина. Едва ли съм я виждал да обслужи клиент. Нямаше представа кое къде стои и едва ли правеше разлика между пшеница и овес, докато не бъдат смлени на брашно. А и защо ли? Магазинът си беше таткова работа, „мъжка работа“, и дори към паричната страна на въпроса тя не хранеше особено любопитство. Нейната работа, „женската работа“, беше да се грижи за къщата, яденето, прането и децата. Би припаднала, ако видеше татко или друг представител на мъжкия пол да се мъчи да зашие копче.

Що се отнася до храненето и тъй нататък, нашият дом беше от онези, където всичко върви като по часовник. Или не, не като по часовник, защото това предполага нещо механично. По-скоро като естествен процес. Знаеш, че утре сутрин закуската ще бъде на масата, тъй както и че слънцето ще изгрее. През целия си живот майка си лягаше в девет часа вечерта и ставаше в пет сутринта, и би намерила за смътно греховно — някак упадъчно, чуждоземно и аристократично — да се излежаваш до по-късно. Макар да нямаше нищо против да плаща на Кейти Симънс да ни води двамата с Джоу на разходка, не би понесла мисълта да си вземе жена да й помага в домакинството. Твърдо вярваше, че наемните помощници все замитат мръсотията под бюфета. У нас масата винаги се слагаше навреме. Какви обилни трапези бяха — говеждо варено с кнедли, говеждо печено с йоркшърски пудинг, овнешко варено с каперси, свинска глава, ябълков пай, стафиден пудинг и руло с мармалад, — с молитва преди и след хранене. По онова време старите представи за отглеждането на децата още важаха с пълна сила, макар бързо да отмираха. На теория децата все така ги налагаха с каиш и ги отпращаха да си лягат без вечеря, само на хляб и вода, а и със сигурност те грозеше опасността да те вдигнат от масата, ако се храниш твърде шумно, задавиш се, откажеш нещо „полезно за здравето“ или „отговаряш“. На практика в нашето семейство не цареше кой знае каква дисциплина, а от двамата майка ми беше по-строгата. Татко, макар все да повтаряше „Който жали пръчката си, мрази сина си“, всъщност беше прекалено мекушав с нас, и особено с Джоу — тежък случай от самото начало. Той все се канеше да му тегли един хубав бой и все ни разправяше, макар днес да ми се струва, че ни е лъгал, как собственият му баща го налагал с каиша, но това така и не се случи. Още на дванайсет Джоу беше твърде силен и майка не можеше да го метне в скута си и да го нашляпа, а след това вече нямаше как да му се въздейства.

В онези времена все още се смяташе за правилно родителите по цял ден да повтарят на децата си „недей“. Току някой се хвалеше как е „претрепал сина си от бой“, задето го хванал да пуши, да краде ябълки или птичи яйца. И в някои семейства действително се стигаше до пердах. Например старият Лъвгроув — седларят, хвана веднъж двамата си сина, дангалаци на по шестнайсет и петнайсет, да пушат в градинската барака, и така ги натимари, че се чуваше из целия град. Лъвгроув беше заклет пушач. От тези тупаници като че ли нямаше никаква полза, всички момчета крадяха ябълки, изпразваха гнезда и рано или късно се научаваха да пушат, ала идеята, че децата трябва да се стягат продължаваше да битува. Почти всичко интересно беше забранено — поне на теория. Според майка каквото и да хрумне на едно момче, все е „опасно“. Плуването е опасно, катеренето по дървета е опасно, както и пързалянето, висенето отзад по каруците, играта с прашка и дори ловенето на риба. Всички животни са опасни, освен Нейлър, двете котки и Джаки — червенушката. Всяко животно си има специфичен, утвърден метод за нападение. Конят ще те ухапе, прилепът ще ти се заплете в косата, щипалката ще ти влезе в ухото, лебедът ще ти счупи крак с крило, бикът ще те метне, а змията ще те „ужили“. Всички змии жилят, според майка, а когато цитирах енциклопедията от вестника — че змиите хапят, а не жилят, тя само ми каза да не й отговарям. Гущерът, слепокът, краставата и водната жаба, както и тритонът също жилят. Всички насекоми жилят, освен мухите и хлебарките. Фактически всички видове храна, освен на масата вкъщи, са или отровни, или „вредни за здравето“. Суровите картофи са смъртоносна отрова, както и гъбите, освен ако ги купиш от зарзаватчийницата. Суровото цариградско грозде предизвиква колики, а суровите малини — обриви. Ако се къпеш след хранене, умираш от гърчове; ако се порежеш между палеца и показалеца, хващаш тетанус, а ако си измиеш ръцете във водата от варените яйца, ще ти излязат брадавици. Почти всичко в нашия магазин е отровно, ето защо майка сложи дървената преграда. Храната за добитъка е отровна, както и зърното за домашните птици, наред със синапа и онази добавка, наречена „птича подправка «Карсуд»“. Сладкишите са вредни, както и междинното похапване, но колкото и да е чудно, по отношение на определени неща винаги го позволяваше. Когато правеше сладко от сливи, винаги ни позволяваше да изядем онова сиропоподобно нещо, дето се образува на повърхността, и тогава се натъпквахме до припадък. И макар почти всичко на света да беше или опасно, или отровно, имаше неща, които притежаваха тайнствени добродетели. Суровият лук лекува почти всичко. Вързан на врата чорап е цяр за болно гърло. Сяра във водата на кучето действа тонизиращо и в паничката на стария Нейлър на задната врата година след година стоеше по една бучка, която никога не се разтваряше.

Пиехме чай в шест часа. Обикновено майка приключваше с домакинската работа към четири, а докъм шест сядаше да изпие чаша чай на спокойствие и „да си прочете вестника“, както казваше. В интерес на истината почти не четеше вестници, освен в неделя. В останалите дни от седмицата те оповестяваха само последните новини, а убийства ставаха съвсем рядко. Само че редакторите на неделните издания бяха проумели, че хората не се интересуват дали любимите им убийства са актуални, та като нямаше пресни престъпления, изваждаха някое старо, понякога още от времето на доктор Палмър и госпожа Манинг. Мисля, че за майка светът извън Лоуър Бинфийлд беше преди всичко място, където се извършват престъпления. Престъпленията пленяваха въображението й, защото, както често казваше, просто не разбира как може хората да са толкова лоши. Да прережат гърлото на жена си, да заровят баща си под циментов под, да хвърлят бебе в кладенец! Как е възможно да се правят подобни неща! Паниката около Джак Изкормвача гръмнала точно по времето, когато майка и татко се оженили, и големите дървени капаци на прозорците на магазина, които спускахме всяка вечер, датираха оттогава. Капаците вече излизаха от мода, повечето магазини по Главната нямаха, но зад тях майка се чувстваше по-спокойна. Все имала ужасното чувство, така твърдеше, че Джак Изкормвачът се укрива в Лоуър Бинфийлд. Историята с Крипън — но това беше години по-късно, вече почти бях пораснал — страхотно я разстрои. Още чувам гласа й: „Да накълца жена си на парчета и да я натъпче в избата за въглища! Отде му е хрумнало това! О, какво ще го направя, само да ми падне!“. И любопитното е, че когато мислеше за ужасяващата злина на дребния американски доктор, който накълцал жена си на парчета (при това доста ловко я обезкостил, а главата й хвърлил в морето, ако се не лъжа), наистина се просълзяваше.

Но през седмицата най-често четеше Хилдас Хоум Къмпаниан. По онова време той беше неразделна част от домове като нашия, впрочем съществува и до днес, макар и поизместен от по-лъскавите женски вестници, които се напоявиха след войната. Онзи ден прелиствах един брой. И той се е променил, но не колкото повечето неща. Все същите безконечни истории с продължение, които се точат по шест месеца (а накрая всичко се оправя и очакваме сватбени камбани), все същите домакински съвети, все същите реклами за шевни машини и средства против напукани пети. Променили са се основно печатът и илюстрациите. Едно време героинята трябваше да изглежда като пясъчен часовник, а днес — като цилиндър. Майка четеше бавно и вярваше, че трябва да си избие трите пенса от Хилдас Хоум Къмпаниан. В стария жълт фотьойл край огнището, с крака, вдигнати върху желязната решетка, и чайничето силен чай, което се запарва на поставката до огъня, с търпеливо упорство тя го изчиташе от начало до край, включително историята с продължение, двата разказа, домакинските съвети, рекламите за кожния мехлем „Зам-Бюк“ и отговорите на читателски писма. Обикновено Хилдас Хоум Къмпаниан й стигаше за цялата седмица, а понякога дори не го дочиташе. Понякога топлината на огъня или жуженето на мухите в летния следобед я унасяха в дрямка и към шест без петнайсет се събуждаше, ужасно стресната, хвърляше поглед към часовника над камината и изпадаше в паника, че ще закъснее с поднасянето на чая. Но никога не закъсняваше.

В онези времена — преди 1909-а, ако трябва да сме точни — татко все още можеше да си позволи момче за всичко, та го оставяше в магазина и идваше на чай с ръце, целите напудрени с брашно. Тогава майка спираше да реже хляб за момент и се обръщаше към него с думите: „Татко, кажи молитвата“, той замънкваше почтително, а ние свеждахме глави на гърдите си: „Благослови всички твои дарове, които сега ще приемаме — и дай ни, Господи, да ги приемем с благодарност — Амин“. По-късно, когато Джоу поотрасна, думите й бяха: „Днес ти кажи молитвата, Джоу“, и Джоу избъбляше същото. Майка никога не казваше молитвата: трябваше да бъде представител на мъжкия пол.

Лятно време следобед винаги жужаха сини мухи месарки. У нас не беше много чисто, но хигиеничните домове в Лоуър Бинфийлд се брояха на пръсти. Градът трябва да е бил към петстотин къщи и едва ли е имало повече от десет с баня и петдесет с онова, което днес бихме нарекли клозет с течаща вода. Лятно време задният двор вечно вонеше на казан за смет. И във всички къщи имаше насекоми. Ние имахме хлебарки в ламперията и щурци някъде зад кухненската печка, освен, разбира се, брашнените червеи в магазина. По онова време дори горда домакиня като майка ми не намираше нищо неприемливо в хлебарките. Те бяха неизменна част от кухнята, колкото и кухненският бюфет и точилката. Само че има насекоми и насекоми. Къщите на лошата улица зад пивоварната, където живееше Кейти Симънс, гъмжаха от дървеници. Майка или коя да е друга съпруга на търговец би умряла от срам, ако имаше дървеници в къщата си. Всъщност благоприличието изискваше даже да не знаеш как изглеждат дървениците.

Едрите сини мухи месарки долитаха тържествено в килера и се настаняваха с копнеж върху телените захлупаци на месото. „Да им се не види и мухите!“, казваха хората, но мухите са Божа работа, и освен да се наслагат захлупаци на месото и мухоловки, няма какво много да се направи. По-напред казах, че най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета, но миризмата на казана за смет също е доста ранен спомен. Като си помисля за кухнята на майка с каменния под, капаните за хлебарки, стоманената решетка на огнището и черната печка, сякаш винаги долавям жуженето на мухите и смрадта на боклукчийския казан, както и на стария Нейлър, който излъчваше доста силна миризма на куче. А Господ ми е свидетел, че има далеч по-лоши миризми и звуци. Кое по̀ приляга на слуха ви, муха месарка или бомбардировач?

III

Джоу започна в Уолтънската класическа прогимназия две години преди мен. И двамата не сме учили там, докато не навършихме девет години. Това означаваше седем километра с велосипед сутрин и вечер, а майка се боеше да ни пуска в движението, макар че тогава имаше съвсем малко автомобили.

Няколко години учехме в домашното училище на старата госпожа Хаулет. Децата на повечето търговци ходеха там, за да им бъдат спестени срамът и унижението от учението в пансион, макар всички да знаеха, че майка Хаулет е стара мошеничка и въобще не я бива за учителка. Беше над седемдесет, силно оглушала, почти не виждаше през очилата си и цялото й оборудване се състоеше в една пръчка, черна дъска, няколко изръфани граматики и две дузини миризливи плочи. Справяше се само с момичетата, а момчетата просто й се присмиваха и бягаха от час, когато им хрумне. Веднъж избухна страхотен скандал, защото едно момче пъхнало ръка под полата на някакво момиче — нещо, което тогава нищо не ми говореше. Майка Хаулет успя да го потули. Ако направиш нещо ужасно лошо, неизменно казваше: „Ще кажа на баща ти“, и в извънредно редки случаи наистина го правеше. Но ние бяхме достатъчно прозорливи да проумеем, че не смее да го прави твърде често, а дори когато посегне да те шибне с пръчката, е тъй стара и непохватна, че лесно можеш да й се изплъзнеш.

Джоу беше едва осемгодишен, когато се хвана с една размирна банда калпазани, които се бяха кръстили „Черната ръка“. Главатар им беше Сид Лъвгроув, по-малкият син на седларя, на около тринайсет, имаше и още две момчета, синове на търговци, едно момче за всичко от пивоварната и две селянчета, които понякога успяваха да се измъкнат от работа и да се поскитат с бандата няколко часа. Селянчетата бяха двама едри ахмаци, издули до пръсване рипсените си гащи, с много силен акцент и доста презрително отношение към останалите в бандата, но те ги търпяха, понеже знаеха двойно повече за животните от всекиго от тях. Единият, по прякор Рижия, понякога дори ловеше зайци с голи ръце. Като видеше заек, спотаен в тревата, връхлиташе отгоре му с разперени ръце като орел. Съществуваше голямо социално различие между синовете на търговците и синовете на работниците и ратаите, но местните момчета по правило не обръщаха почти никакво внимание на тези неща докъм шестнайсетгодишна възраст. Бандата си имаше тайна парола и „изпитание“, което включваше да си порежеш пръста и да изядеш червей, и се имаха за страшни бандити. Определено успяваха да създават неприятности — чупеха прозорци, гонеха кравите, късаха чукчетата на вратите и крадяха плодове с тонове. Понякога през зимата успяваха да заемат няколко питомни порчета и ходеха да ловят плъхове, ако фермерите им позволят. До един имаха прашки и вечно спестяваха за пищов кремъклия, който по онова време струваше пет шилинга, но никога не успяваха да съберат повече от три пенса. През лятото ходеха за риба и крадяха яйца от птичите гнезда. Докато учеше при госпожа Хаулет, Джоу бягаше от училище поне веднъж седмично, а дори в класическата прогимназия съумяваше някак си да се измъкне поне веднъж на две седмици. В новото училище имаше едно момче, син на аукционер, което умееше да имитира всякакви почерци и за едно пени фалшифицираше бележка от майка ти, че вчера си бил болен. Разбира се, аз давах мило и драго да се присъединя към Черната ръка, но Джоу все ме отрязваше, че не искали разни загубени дечица да им се мотаят из краката.

Всъщност истински ме привличаше ходенето на риба. На осемгодишна възраст не бях ловил риба нито веднъж, освен със серкме за едно пени, с което се случва и да хванеш някоя бодливка. Майка се ужасяваше от мисълта да ни пуска да ходим в близост до водоеми. Беше „забранила“ риболова по същия начин, както тогавашните родители „забраняваха“ почти всичко, а аз още не бях осъзнал, че възрастните не са всевиждащи. Но идеята за риболова ме влудяваше от възторг. Много пъти съм минавал покрай гьола на Мил Фарм и съм гледал малките шарани да се припичат на повърхността, а понякога под върбата в дъното някой голям екземпляр, който в моите очи изглеждаше дори огромен — петнайсет сантиметра дълъг, примерно — ще се издигне изведнъж на повърхността, ще лапне някоя личинка и отново ще потъне в дълбините. Прекарвал съм часове наред с нос, залепен о витрината на „Уолисис“ на Главната, където се продаваха рибарски такъми, пушки и велосипеди. В летните утрини лежах буден и си припомнях историите на Джоу за риболова, как приготвяш качамака, как плувката подскача и потъва, ти чувстваш, че въдицата се огъва в ръцете ти и рибата опъва влакното. Има ли смисъл изобщо да се говори за това, питам се — вълшебното обаяние на рибата и риболова в детските очи? Някои деца изпитват подобно чувство към пушките и стрелбата, други — към моторетките, самолетите или конете. То не подлежи на обяснение или логика, чисто и просто е магия. Една сутрин — беше юни, ще да съм бил на осем — знаех, че Джоу ще избяга от училище и ще иде за риба, и реших да го последвам. Джоу някак си се догади какво замислям и ме почна, още докато се обличахме.

— Слушай какво, млади Джордж! Не си и помисляй да идваш с бандата. Ще си стоиш у дома.

— Не, не съм. Не съм си помислил нищо такова.

— Не, помисли си! Помисли си, че днес ще дойдеш с нас.

— Не съм си помислил!

— Помисли си!

— Не съм си помислил!

— Помисли си! Ще си стоиш у дома. Не искаме да ни се влачат разни смотани дечица.

Тъкмо беше научил думата „смотан“ и я използваше под път и над път. Татко го чу веднъж и се закле да го претрепе от бой, но както обикновено не го направи. След закуска Джоу, с ученическа чанта и фуражка, отпраши с велосипеда, пет минути по-рано, както винаги, когато се канеше да офейка от училище, а стана ли време да тръгвам за майка Хаулет, аз се изнизах тайничко и се скрих на пътеката зад градините под аренда. Знаех, че бандата ще ходи на гьола край Мил Фарм и се канех да ги последвам, ако ще да ме убият. Сигурно ще ме напердашат, и сигурно няма да успея да се върна за вечеря, тогава майка ще разбере, че съм избягал от училище и също ще ме напердаши, но хич не ме е грижа. Просто умирах да ида на риба с бандата. А бях и хитър. Оставих на Джоу достатъчно време да заобиколи отдалеч и да стигне до фермата по пътя, после продължих по пътеката и заобиколих ливадите оттатък плета, за да се добера до гьола, преди бандата да ме е видяла. Беше великолепна юнска утрин. Лютичетата ми стигаха до коленете. Лек като въздишка ветрец едва поклащаше върхарите на брястовете и бухлатите зелени облаци от листа бяха някак меки и разкошни като коприна. И беше девет сутринта, аз бях на осем години, а наоколо ми ранно лято, огромни избуяли плетове, шипките още в цвят, в небето се носят пухкави бели облачета, а в далечината — ниските хълмове и неясните синкави очертания на горите край Ъпър Бинфийлд. Но за всичко това аз и пет пари не давах. Умът ми беше само в зеления гьол, шарана и бандата с техните кукички, въдици и въдичарски качамак. Сякаш те са в рая, а аз непременно трябва да ги последвам. И ето че съвсем скоро успях да се промъкна до тях — бяха четирима: Джоу и Сид Лъвгроув, момчето за всичко и едно друго момче, син на търговец, май се казваше Хари Барнс.

Джоу се обърна и ме видя.

— Господи! Хлапето! — каза той и пристъпи насреща ми като котарак, който се готви да налети на бой. — Така, така! Казах ли ти аз? Веднага да се прибираш вкъщи, на бегом.

Двамата с Джоу имахме склонност да говорим на диалект, когато сме развълнувани. Отстъпих назад.

— Няма дъ съ прибиръ.

— Ш’съ прибиреш.

— Я му цапни един по ухото, Джоу — предложи Сид. — Не щем да ни се мотаят разни дечурлига.

— Прибиръш ли съ вкъщи? — попита Джоу.

— Не.

— Добре тугаз, гуспудинчу! Добре!

И се нахвърли върху ми. В следващия миг ме погна и ме заобсипва с юмруци. Но аз не се отдалечавах от езерото, просто обикалях в кръг. Най-сетне ме хвана, тръшна ме на земята, затисна ръцете ми с колене и взе да ми мачкоти ушите — любимото му мъчение, което, добре знаеше, не можех да понасям. Вече се обливах в сълзи, но още не исках да се предам и да обещая да се прибера у дома. Исках да остана и да ловя риба с бандата. Изведнъж останалите минаха на моя страна и казаха на Джоу да слезе от гърдите ми, а аз да остана, ако искам. Та в крайна сметка все пак останах.

Другите момчета имаха кукички, въдици и плувки, и топка въдичарски качамак в една торбичка, а сега всички си отразяхме по една тънка пръчица от върбата в дъното на гьола. Къщата на фермера беше само на двестатина метра, та трябваше да се крием, защото старият Бруър много гонеше за риболов. Не че с нещо му бъркаше работите — той използваше гьола само за водопой на добитъка, но просто мразеше момчета. Останалите от бандата ревниво пазеха положение, постоянно ми повтаряха да се скрия в сенките и ми натякваха, че съм просто едно дете и нищо не разбирам от риболов. Твърдяха, че вдигам страхотен шум и ще изплаша цялата риба, макар че всъщност вдигах двойно по-малко шум от всички останали. На това отгоре не ми позволиха да седна при тях, ами ме изпратиха в друг край на гьола, където водата беше по-плитка и нямаше много сянка. Казаха, че дете като мен положително ще разплисква водата и ще изплаши рибата. Този край беше много калпав — обикновено рибата не идваше насам. Знаех това. Сякаш инстинктивно разпознавах местата, където кълве. Както и да е, най-сетне бях на риболов. Седях на тревясалия бряг с въдица в ръце, наоколо ми жужат пчели и ухае на див джоджен до премала, гледах червената плувка върху зеленикавата вода и бях щастлив като калайджия, макар че следите от сълзи и кал по лицето ми още не бяха засъхнали.

Бог знае колко време сме седели там. Утринта се точеше безкрайна, слънцето се издигаше все по-високо, а никой не беше хапвал и залък. Плувките лежаха на повърхността като заковани. Ако потопиш поглед във водата, се виждаше много надълбоко, сякаш надзърташ в тъмнозелено стъкло. По-нататък, към средата на гьола, стоеше рибата, беше се кротнала точно под повърхността и се припичаше на слънце, а от време на време в треволяците край брега изплуваше някой тритон и си почиваше, с лапички върху стеблата, муцунката му едва-едва се подала от водата. Но рибата не даваше. Току някой ще подвикне, че дава, ала все се оказваше лъжа. А времето се точеше безкрайно, ставаше все по-горещо и по-горещо, мухите жив те изяждаха, а дивият джоджен ухаеше като магазинчето на майка Уийлър. Изпитвах все по-силен глад, още повече че не знаех със сигурност откъде ще се сдобия с обяд. Но седях, кротък като мишчица, и не откъсвах поглед от плувката. Другите ми бяха дали качамак колкото топче — толкова ми стигало, но дълго време не смеех дори да сменя стръвта, защото всеки път, щом изтеглех въдицата, те се кълняха, че вдигам шум, колкото да изплаша рибата в радиус от пет мили.

Ще да сме седели към два часа, когато моята плувка изведнъж потрепна. Знаех, че е риба. Сигурно някоя, дето е минала оттук случайно и е забелязала стръвта. Човек не може да обърка движението на плувката, когато рибата наистина кълве. Съвсем различно е от когато въдицата трепне в ръцете ги неволно. В следващия миг подскочи рязко и почти се потопи. Не можех повече да се сдържам. Подвикнах на останалите:

— При мен дава!

— Дрън-дрън! — не закъсня Сид Лъвгроув.

Но в следващия миг вече нямаше съмнение. Плувката потъна право надолу, още я виждах под водата, една такова размазано червено петно, и въдицата помръдна в ръката ми. Господи, какво чувство е това! Въдицата трепва, влакното се изпъва, а в другия й край — риба! Останалите забелязаха, че и въдицата ми се огъва, мигом захвърлиха своите пръти на земята и се втурнаха да ме наобиколят. Дръпнах с все сила и рибата — ужасно грамаден сребрист шаран — прелетя във въздуха. В следващия миг всички писнахме отчаяно. Рибата се изплъзна от кукичката и падна в дивия джоджен край брега. Само че понеже се случи в плиткото и не можа да се преобърне, миг-два остана да лежи безпомощно. Джоу се хвърли във водата, изпръсквайки всички ни, и я сграбчи с две ръце.

— Пипнах го!

Запокити шарана на тревата и в същата секунда всички наколеничихме наоколо му в тревата. Как потривахме длани! Горкото умиращо създание се мяташе, а перките му блещукаха във всички цветове на дъгата. Беше „огромен“ шаран, най-малко двайсет сантиметра дълъг, и да е тежал към стотина грама. Как крещяхме от радост при вида му! Но в следващия миг сякаш тъмен облак легна отгоре ни. Вдигнахме глави и що да видим — старият Бруър се надвесил над нас с високата си шапка — от онези, дето се носеха навремето, кръстоска между цилиндър и бомбе, — стиснал в ръка кожените си тиранти и една дебела лесковина.

Изведнъж се подплашихме като яребици, когато в небето се вие ястреб. Фермерът местеше поглед от момче на момче. Имаше противна старческа уста без пукнат зъб, а понеже беше обръснал и брадата си, брадичката му мязаше на лешникотрошачка.

— Какво правите тук, момчета?

Не беше трудно да се отгатне какво правим. Никой не отвърна.

— Май сте дошли да ловите риба в моя гьол! — неочаквано изрева той, в миг се нахвърли върху нас и взе да раздава удари във всички посоки.

Черната ръка се разпадна и се разбяга. Зарязахме всичките такъми, наред с рибата. Старият Бруър ни гони чак досред ливадата. Краката му бяха вдървени и не можеше да тича много бързо, но докато му се изплъзнем, добре ни опердаши. Оставихме го насред поляната, да крещи подир нас, че ни знае имената на всичките и ще каже на бащите ни. Аз тичах последен и отнесох най-много бой. Като се преметнахме оттатък плета, прасците ми бяха покрити с противни червени резки.

Прекарах остатъка от деня с бандата. Още не бяха взели решение дали ме приемат за член, но за момента ме търпяха. Момчето за всичко, което под един или друг предлог се беше освободило от работа до обяд, трябваше да се връща в пивоварната. Останалите поехме на дълга, лъкатушна разходка, като по пътя често спирахме да берем това-онова за похапване — в каквито често се впускат момчетата, когато са далеч от дома по цял ден, особено без разрешение. Беше първата ми истинска момчешка разходка, съвсем различна от разходките ни с Кейти Симънс. Изядохме си обяда в един пресъхнал канал на края на града, целият в ръждиви консервни кутии и див копър. Другите ми дадоха част от своя обяд, а Сид Лъвгроув имаше един пенс, с който изпратихме едно момче да купи чудовище за пени и после си го поделихме. Беше много горещо, копърът дъхтеше много силно, а от газираната лимонада се оригвахме. После се заскитахме по прашния бял път към Ъпър Бинфийлд — за пръв път отивах натам, струва ми се, — и навлязохме в буковите гори с килимите им от сухи листа и огромните им гладки стволове, които се извисяват чак до небето, та птиците във върхарите изглеждат отдолу като точици. По онова време човек можеше да обикаля горите на воля. Бинфийлд Хаус беше затворен, вече не пазеха фазаните от бракониери, най-много да срещнеш някой колар с товар дърва. Намерихме едно отрязано дърво — пръстените на дънера приличаха на мишена и ние се спряхме да я позамеряме с камъни. После другите стреляха с прашки по птиците, а Сид Лъвгроув се кълнеше, че е ударил сипка, но се заклещила в един чаталест клон. Джоу му каза, че лъже, двамата се скараха и едва не се сбиха. После се спуснахме в една карстова дупка, затрупана с дебел пласт сухи листа, и викахме, за да чуем ехото. Някой подхвърли неприлична дума и останалите заизреждаха всички цинизми, които са им известни, а на мен ми се подиграха, че знам само три. Сид Лъвгроув заяви, че знаел как се раждат бебетата и че е точно като при зайците, само дето бебето излиза от пъпа на жената. Хари Барнс започна да дълбае думата ------- в кората на едно буково дърво, но се отегчи на третата буква. После минахме покрай портиерската къщичка на Бинфийлд Хаус. Говореше се, че някъде в имението имало езеро с гигантска риба, но досега никой не се беше престрашавал да влезе, защото старият Ходжес, пазачът, който беше и нещо като уредник на къщата, „мразеше“ момчета. Сега копаеше в зеленчуковата си градина. Взехме да го нагрубяваме през оградата, докато не ни пропъди, после се спуснахме към пътя за Уолтън и започнахме да дразним коларите, но се криехме зад плета, за да не ни достигат с камшиците си. Край пътя имаше едно място, било някога каменоломна, после — бунище, а накрая се беше превърнало в пустеещ къпинак. Наоколо се издигаха огромни купчини ръждясали стари консервни кутии, велосипедни рамки, пробити тенджери и натрошени бутилки, гъсто обрасли в бурени — прекарахме там почти час и целите се изпоцапахме, да ровим за стари железни пръти за ограда, понеже Хари Барнс се кълнеше, че лоуърбинфийлдският ковач плащал по шест пенса за петдесет кила старо желязо. После Джоу намери в една къпина гнездото на окъснял дрозд, пълно с още неоперени пиленца. След дълъг спор какво да правим с тях, накрая ги извадихме, замеряхме ги с камъни и в крайна сметка ги стъпкахме с крака. Вече наближаваше време за чай. Знаехме, че старият Бруър ще удържи на думата си и ни чака голям бой, но взехме много да огладняваме и не ни се скиташе още дълго. Най-сетне се повлякохме към дома, а по пътя имахме още една разправия, защото на минаване покрай градините под аренда забелязахме един плъх и го подгонихме с пръчки, а старият Бенет, началник-гарата, който работеше в градината си всяка вечер и много се гордееше с това, ни подгони, обезумял от ярост, задето сме му сгазили лехата с лук.

Бях изминал петнайсет километра, но не чувствах умора. Цял ден се влачих след бандата и се опитвах да правя всичко досущ като тях, те ме наричаха „детето“ и всячески ми демонстрираха пренебрежението си, но аз не се предавах. Отвътре ме изпълваше великолепно чувство, чувство, което няма как да ви е познато, освен ако сте го изпитвали — но ако сте мъж, несъмнено все някога сте го изпитвали. Знаех, че вече не съм дете, а най-сетне съм станал момче. А да бъдеш момче, е прекрасно нещо, да се скиташ там, където възрастните няма как да те стигнат, да гониш плъхове, да убиваш птици, да хвърляш камъни, да се заяждаш с коларите и да крещиш мръсни думи. То е едно такова силно, нагло чувство; усещане, че знаеш всичко и не те е страх от нищо, все обвързано с нарушаването на правилата и убиването на разни неща. Белите прашни пътища, топлите потни дрехи на гърба ти, мирисът на копър и див джоджен, вкусът на газирана лимонада и газът, който те кара да се оригваш, стъпкването на пиленца, усещането как рибата опъва влакното — те са все част от него. Слава богу, че съм мъж, защото никоя жена не познава това чувство.

Естествено старият Бруър беше изпратил вест до всички семейства. Татко беше много навъсен, взе от магазина един каиш и се закани да „претрепе от бой“ Джоу. Но Джоу се дърпаше, викаше и риташе, та в крайна сметка баща ми успя да го плесне само два-три пъти. На следващия ден обаче брат ми си отнесе един пердах от директора на прогимназията. И аз понечих да се дърпам, но нали бях още малък, майка ме метна в скута си и добре ме подреди с каиша. И така, този ден ядох пердаха три пъти — веднъж от Джоу, веднъж от стария Бруър и веднъж от майка. На следващия ден бандата реши, че всъщност още не съм неин член и все пак трябва да мина през „изпитанието“ (думата бяха заимствали от каубойските романи). Стриктно настояваха червеят да се сдъвче, преди да се глътне. Нещо повече, понеже бях най-малкият и ми завиждаха, задето единствен хванах нещо, после говореха, че тя, рибата, всъщност не била голяма. Обикновено тенденцията при рибите, когато хората говорят за тях е, да стават все по-големи, но тази все повече се смаляваше, докато накрая по чуждите приказки излизаше, че е била едва ли не колкото лещанка.

Но няма значение. Важното е, че ходих на риболов. Видях плувката да се забива под водата и почувствах как рибата поведе въдицата, и каквито и лъжи да измислят, това не можеха да ми го отнемат.

IV

От следващите седем години, от когато бях на седем, докато станах на петнайсет, помня главно риболова.

Не мислете, че не съм правил нищо друго. Просто когато се връщаш назад към дълъг период от време, определени неща така изпъкват, че засенчват всичко останало. Разделих се с майка Хаулет и постъпих в частната прогимназия, с кожена чанта и черна фуражка с жълти лентички, получих първия си велосипед, а дълго след това и първите си дълги панталони. Първият ми велосипед беше с фиксирано колело — със свободно по онова време бяха много скъпи. На надолнище вдигаш крака върху вилката и оставяш педалите да се превъртат с бясна скорост. Това беше типична гледка за ранните години на двайсетия век — момче хвърчи по склон с отметната назад глава и вирнати във въздуха крака. Постъпих в прогимназията със страх и трепет, заради ужасяващите истории, които бях слушал от Джоу за стария Уискърс7 (името му беше Уикси), директорът — дребен мъж, дето действително вдъхваше страх с вида си, имаше лице като вълча муцуна, а в дъното на класната стая държеше витрина с пръчки, и понякога ги вадеше и така шибаше въздуха, че кръвта ни се смразяваше. Но за своя изненада се учех доста добре. И през ум не ми е минавало, че може да съм по-умен от Джоу, който беше с две години по-голям от мен и ме тероризираше, откакто проходих. Всъщност Джоу беше пълен тъпак, наказваха го с пръчката средно веднъж седмично и докъм шестнайсетгодишна възраст все се влачеше на опашката по успех. Втория учебен срок спечелих награда по аритметика и по някаква странна дисциплина, която се занимаваше главно със сушени цветя и се зовеше „Естествознание“, а като навърших четиринайсет, Уискърс заговори за стипендии и университета в Рединг. Татко, който по онова време хранеше амбиции за нас с Джоу, много настояваше да уча в „колеж“. Във въздуха витаеше идеята, че аз ще бъда учител, а Джоу — аукционер.

Но нямам много спомени от училище. Попадал съм сред хора от висшите класи, например по време на войната, и съм се изумявал от факта, че така и не надрастват убийствената подготовка, която получават в частните училища. Или се превръщат в плоски слабоумници, или прекарват остатъка от живота си да ритат против нея. С момчетата от нашата класа не беше така — синовете на дребните търговци и фермерите. Постъпваш в класическата прогимназия и учиш там до шестнайсетгодишна възраст, но само за да демонстрираш, че не си проли, инак самото училище е най-вече място, от което само гледаш как да избягаш. Там няма такива неща като чувство на лоялност, сладникави сантименти към старите сиви камъни (а те действително бяха стари, училището основал още кардинал Улзи) и доживотни обществени връзки, та дори химн на училището няма. Неучебните дни бяха изцяло на лично разположение, защото спортните изяви не бяха задължителни и ние често пъти ги пропускахме. Футбол играехме по тиранти и макар да се смяташе за благопристойно крикет да се играе по колан, носехме обикновени ризи и панталони. Единствената игра, която истински ме вълнуваше, беше импровизираният крикет на чакъла в двора през голямото междучасие, с бухалки, измайсторени от каси, и гипсова топка.

Помня обаче миризмата на голямата класна стая — миризма на мастило, прах и обувки, още камъкът в двора, навремето служил за стъпенка за езда и за точило, и пекарничката отсреща, където продаваха козуначени рула, двойно по-големи от днешните, на цена половин пени. Вършил съм всичко, което се върши в училище. Издълбах името си на чина и получих наказание с пръчка — за подобно нещо винаги наказваха с пръчката, но етикетът те задължаваше да издълбаеш името си на чина. Пръстите ми вечно бяха изпоцапани с мастило, гризях си ноктите, правех си стрелички от перодръжки, играех си с конски кестени на връв, разправях мръсни вицове, научих се да мастурбирам, нагрубявах стария Блоуърс, учителят по английски, и вадех душата на малкия Уили Саймън — синът на погребалния агент, който беше гламав и се връзваше на всичко. Любимият ни трик беше да го пращаме да купува несъществуващи неща. Вечните майтапи — половин марка от един пенс, гумен чук, отвертка за леваци, кутия раирана боя — бедният Уили се хващаше на всичко. Един ден си умряхме от смях, сложихме го в една вана и му казахме сам да се вдигне за дръжките. Свърши в лудницата, горкият. Но истинският живот кипеше през ваканцията.

В онези времена имаше интересни неща за правене. Зимно време взимахме назаем питомни порчета — майка не даваше да ги държим вкъщи, „гадни вонливи създания“ — така ги наричаше, — обикаляхме фермите и се молехме да ни пуснат да половим плъхове. Понякога ни пускаха, понякога ни пъдеха, били сме по-голяма беля и от плъховете. В по-късните месеци вървяхме след вършачката и помагахме да избиват гризачите. Една зима, да е било 1908-ма, Темза придойде и замръзна, после седмици наред се пързаляхме с кънки, а Хари Барнс падна и си счупи ключицата на леда. В ранна пролет целехме катерици с прашки, после ходехме на лов за гнезда. Имахме теория, че птиците не умеят да броят и затова спокойно можеш да им оставиш само едно яйце, но бяхме жестоки зверчета и понякога просто преобръщахме гнездата и стъпквахме яйцата или пиленцата. Имахме и друга една игра, по времето, когато жабите си хвърляха хайвера. Ловяхме попови лъжички, наръгвахме в клоаката им накрайника на велосипедна помпа и ги надувахме до пръсване. Ей такива са момчетата, не знам защо. През лятото ходехме с колелата до бента Бърфорд Уиър и се къпехме. Уоли Лъвгроув, малкият братовчед на Сид, се удави през 1906-а. Заплете се в тревите на дъното, а като го извадиха с вилите, лицето му беше почерняло.

Но истината беше риболовът. Колко пъти сме ходили на гьола на стария Бруър, хващали сме малки шарани и лин, веднъж дори огромна змиорка, а имаше и други водопои, до които се стигаше пеш в неделните следобеди. Но откакто се сдобихме с велосипеди, взехме да ходим на Темза под Бърфорд Уиър. Изглеждаше ни по-достойно за възрастни хора, отколкото някакви си селски гьолове за кравите. Не те гонят фермери, а и в Темза има великолепни екземпляри — макар, доколкото ми е известно, никой никога да не ги е хващал.

Странно е чувството, което изпитвах към риболова — и все още изпитвам. Не мога да се нарека рибар. Веднъж не съм уловил риба шейсет сантиметра, а и от трийсет години не съм хващал въдица. И все пак, като се връщам назад, изглежда, че цялото ми детство от осем до шестнайсет години се е въртяло около дните, когато сме ходили за риба. И най-малките детайли са ярко отпечатани в паметта ми. Помня всеки отделен случай и всяка отделна риба, а няма гьол или блато, което да не си представям ясно, като затворя очи и се замисля. Мога да напиша цяла книга върху риболовната техника. Като бяхме деца, нямахме много такъми, бяха прекалено скъпи, а трите пенса седмично (обичайната сума джобни пари по онова време) отиваха за бонбони и козуначени рула. Най-малките дечурлига обикновено ловят на извита топлийка, твърде тъпа, за да върши работа, но човек може да си направи доста прилична кукичка (без контра, разбира се), като огъне игла в пламъка на свещ с помощта на клещи. Фермерчетата умееха да плетат влакно от конски косми, здраво почти колкото рибарските конци от пресукана коприна, а малка рибка се лови и на единичен косъм. След време минахме на пръти от по два шилинга, та дори с нещо като макари. Господи, колко ли часове съм прекарал, впил поглед във витрината на „Уолисис“! Дори пушките 410-ти калибър и пистолетите не ме омайваха толкова, колкото въдичарските принадлежности. А каталога на универсалния магазин „Гамидж“, който бях докопал отнякъде, май от едно бунище, го изучавах така, сякаш е Библията! И до ден-днешен мога в пълни подробности да ви описвам заместителите на коприненото влакно, кордата с метална сърцевина, куките тип „Лимерик“, чуковете, куковадите, макарите „Нотингам“ и какви ли не други технически детайли.

После идва ред на примамките. В нашия магазин винаги имаше изобилие от брашнени червеи, които вършеха работа, но не съвсем. Белите червеи бяха по-добри. Трябваше да ги изврънкваме от Гравит, месарят, та бандата теглеше чоп или се брояхме на „онче-бонче“ кой ще влезе, защото тези работи никак не му бяха приятни. Той беше едър стар дявол с грубовато лице и глас като на мастиф, а когато лаеше — понеже така обикновено разговаряше с момчета, всички ножове и железарии, накачени по синята му престилка, подрънкваха. Влизаш с празна тенекиена кутийка от петмез, помайваш се, докато излезе и последният клиент, и смирено подхващаш: „Моля ви, господин Гравит, дали ви се намират днес малко ларви?“. Той обикновено избухва: „Какво?! Ларви ли?! В моя магазин?! Не съм виждал от години. Да не искаш да кажеш, че имам мухи в магазина?“

Имаше, разбира се. Бяха навсякъде. Той ги трепеше с кожен каиш, прикрепен на пръчка, с която стигаше много надалеч и размазваше мухата на пихтия. Понякога си тръгваш без ларви, но по правило се провикваше подир теб, тъкмо като се наканиш да си вървиш: „Ей! Иди виж в задния двор. Може да намериш една-две, ако гледаш внимателно“.

Намирахме ги на цели гроздове навсякъде. Задният двор на Гравит вонеше като бойно поле. По онова време касапите нямаха хладилници. Ларвите живеят по-дълго, ако ги държиш в дървени стърготини.

Личинките на осите също бяха добра примамка, макар да е трудно да ги нанижеш на кукичката, освен ако ги опечеш. Като се случеше някой да намери гнездо на оси, същата нощ отивахме, напълвахме го с терпентин и замазвахме отвора с кал. На следващия ден осите вече бяха измрели, сега спокойно можеше да отворим гнездото и да извадим личинките. Веднъж нещо се обърка, терпентинът ли беше изтекъл от дупката ли, какво ли, та като извадихме запушалката, осите, преседели цяла нощ затворени, излетяха с гневно бръмчене. Не ни нажилиха бог знае колко, но жалко че нямаше някой с хронометър, да седи отстрани и да засича. Скакалците са може би най-добрата примамка, особено за клен. Нанизваш го на куката без никакви сачми и само го плъзгаш леко по повърхността — викат му „на леко“. Но не можеш да уловиш повече от два-три скакалеца наведнъж. Зелените мухи, които също се ловят дяволски трудно, са най-добрата примамка за кефал, особено в ясни дни. Трикът е да я сложиш на кукичката жива, за да се извива. Кленът кълве дори на живи оси, ама е доста щекотлива работа да сложиш жива оса на кукичка.

Един господ знае колко други примамки съществуват. Въдичарският качамак се прави като мачкаш хляб с вода в кърпа. Има освен това качамак с кашкавал, с мед и с анасон. За някои видове шаран и вареното жито не е лошо. Торните червеи са хубави за кротушки. Намират се в много стари торища. А има и един друг вид торен червей, на ивици и вони като щипалка — много добра стръв за костур. Инак обикновеният земен червей е добра стръв за костур. Съхранява се в мъх, за да се запази жив и пъргав. Ако ги държиш в пръст, умират. Кафявите мухи, дето кацат по говеждите лайна, са доста добра стръв за шаран. Чувал съм, че клен се лови и на черешка, а пък съм виждал да хващат шаран със стафида от кифла.

В онези дни, от шестнайсети юни (когато започва риболовният сезон) до посред зима рядко излизах без тенекиена кутийка с червеи или личинки в джоба. Имах няколко караници с майка по въпроса, но накрая тя се предаде, риболовът беше заличен от списъка на забранените игри и татко дори ми подари въдица за два шилинга по случай Коледата на 1903-та. Едва-що навършил петнайсет, Джоу тръгна по момичета и оттогава рядко идваше на риболов — било детска игра. Имаше обаче петима-шестима други, луди по риболова като мен. Божичко, какви дни! Потен, горещ следобед в голямата класна стая, лежа проснат върху чина, гласът на стария Блоуърс стърже някъде в далечината за сказуеми, подчинителни наклонения и подчинени обстоятелствени изречения, а в главата ми се върти само блатото край Бърфорд Уиър и зеленият гьол под върбите със стрелкащите се насам-натам кефали. После лудешкото бързане с колелата след чай, нагоре по Чамфорд Хил и надолу към реката, за да хванем един час риболов преди мръкване. Кротката лятна вечер, тихият плисък на водата в бента, кръгчетата по водата там, където рибата се издига към повърхността, комарите жив те изяждат, цели пасажи кефал се струпват около куката ти, но не кълват. И онова чувство, с което гледаш черните гърбове на рибата, надяваш се и се молиш (да, буквално се молиш) някоя от тях да размисли и да лапне стръвта, преди да е станало твърде тъмно. А после винаги „Хайде още пет минутки“, и „Само още пет минутки“, докато накрая се връщаш в града, бутайки колелото, защото Таулър, стражарят, дебне наоколо и може да те „хване“ за каране без фар. И онези моменти през лятната ваканция, когато посвещавахме на риболова цели дни, излизахме с варени яйца, хляб, масло и бутилка лимонада, ловяхме риба и се къпехме, сетне отново ловяхме риба, а понякога дори хващахме по нещо. Вечерно време се прибираш с мръсни ръце и толкова гладен, че си изял остатъка от въдичарския качамак, с три-четири миризливи кефалчета, увити в носната ти кърпичка. Майка винаги отказваше да готви рибата, която носех вкъщи. Твърдо смяташе, че речната риба не е ядивна, с изключение на пъстървата и сьомгата. „Гнусни кални неща“ — така ги наричаше. Най-ясно си спомням рибите, които не съм хванал. Особено грамадните екземпляри, които виждаш, когато се разхождаш в неделя следобед по крайречната алея и не си носиш въдицата. В неделя риболовът беше забранен, дори Службата по охраната на Темза не го разрешаваше. В неделя се ходеше на „хубава разходка“ по дебел черен костюм и итънска яка, която ти престъргва врата. Тъкмо една неделя видях щука, дълга цял метър, заспала в плитчината край брега, и за малко да я убия с камък. А понякога в зелените вирчета край тръстиките ще се стрелне огромна пъстърва. Пъстървите в Темза достигат гигантски размери, но никой никога не е хващал. Казват, че истински рибар от поречието на Темза — от онези старци с топчестите носове, които ще видиш да седят сгушени в палтата си на рибарските си столчета с шестметрови щеки в ръка по всяко време на годината — с радост би дал година от живота си, за да улови пъстърва в Темза. Не ги виня, напълно ги разбирам, камо ли тогава.

Разбира се, случваха се и други неща. Растях по десет сантиметра годишно, получих първите си дълги панталони, печелех награди в училище, ходех на подготовка за причастие, разправях мръсни вицове, навикнах да чета и се палех по бели мишки, фойерверки и пощенски марки. Но си спомням все риболова. Летните дни, мочурливите ливади и синкавите хълмове в далечината, върбите край блатото и вировете под тях като тъмнозелено стъкло. Летните вечери, рибата пори водата, козодои се стрелкат край главата ти, мирише на нощни гърнета и ориенталски тютюн. Не ме разбирайте погрешно. Не че се опитвам да пробутам поезията на детството и прочие. Знам, че това са пълни глупости. Старият Портиъс (един мой приятел, пенсиониран учител, ще ви разкажа за него по-нататък) е страшен ценител на поезията на детството. Понякога ми чете от книгите си. Уърдзуърт. Луси Грей. Имаше време, когато поляна, горичка и прочие. Излишно е да уточнявам, че той няма собствени деца. Истината е, че в децата няма нищо поетично, те са си чисто и просто жестоки животинчета, само дето никой звяр не е и на четвърт толкова себичен. Момчето не се вълнува от поляни, горички и тям подобни. То въобще не поглежда пейзажа наоколо, пет пари не дава за цветя и въобще не различава растенията, освен ако го вълнуват пряко, тоест, ядивни ли са или не. Да убива — дотам се простира поезията на момчето. И все пак през цялото това време у него неизменно присъства онази особена наситеност на чувството, силата да копнееш за разни неща така, както не можеш вече, когато пораснеш, и чувството, че времето се разтяга до безкрайност пред теб, и каквото и да правиш, можеш да го правиш вечно.

Бях доста грозновато момченце, със сламеноруса коса, вечно остригана ниско, освен перчема на челото. Не идеализирам детството си и за разлика от много хора не изпитвам желание отново да бъда малък. Повечето от нещата, които ме вълнуваха тогава, вече са ми повече от безразлични. Все ми е едно ще видя ли отново топка за крикет, а дори за двайсет килограма сладки не давам и пукнат грош. Но все още храня — винаги съм го хранил — онова особено чувство към риболова. Ще го сметнете за крайно глупаво, безспорно, но всъщност изпитвам смътно желание да ида на риба дори сега, когато съм дебел и на четирийсет и пет, имам две деца и къща в предградията. Защо ли? Защото в известен смисъл изпитвам носталгия по детството — не по собственото си детство, а по онази цивилизация, в която израснах и която, предполагам, вече е на последни издихания. А риболовът е някак си типичен за нея. Дори щом се замислиш за риболов, вече мислиш за неща, които нямат място в съвременния свят. Самата идея да седиш цял ден под върба край кротък вир — както и да си в състояние да намериш кротък вир, край който да седиш — принадлежи на времето отпреди войната, отпреди радиото, отпреди самолетите, отпреди Хитлер. Дори имената на английските речни риби излъчват някакъв покой. Шаран, червеноперка, кефал, бляскавец, мряна, платика, кротушка, щука, клен, лин. Все солидни имена. Хората, които са ги измислили, не са и чували за картечници, не са живели с ужаса да не бъдат уволнени и не са прекарвали дните си в гълтане на аспирини, ходене на кино и чудене как да не попаднат в концентрационен лагер.

Питам се, нима някой ходи на риболов в наши дни. В радиус от сто мили около Лондон не е останала и една риба, която да хване човек. Няколко некадърни рибарски клуба са циментирани в редици по бреговете на каналите, а милионерите ходят да ловят пъстърва в частни водоеми край шотландски хотели, някаква снобска игра на улов на изкуствено отгледана риба с изкуствени мухи. Но кой днес лови във воденична вада, крепостен ров или водопой? Къде са английските речни риби? Като бях дете, във всяко поточе и вирче имаше риба. Сега всички тези вирчета са пресушени, а реките, ако не са отровени с химикали от фабриките, са пълни с ръждясали консервни кутии и мотоциклетни гуми.

Най-хубавият ми въдичарски спомен е свързан с една риба, която не улових. Типично, предполагам.

Когато бях на около четиринайсет години, татко направи някаква услуга на стария Ходжес, пазачът на Бинфийлд Хаус. Забравил съм какво беше — даде му лекарство, което излекува кокошките му от глисти или кой знае. Ходжес беше опак стар дявол, но не забравяше услуга. Един ден малко след случая, беше слизал до магазина ни да си купи зърно за пилците, ме изчака след това пред вратата и ме спря с присъщия си троснат тон. Имаше лице, като издялкано от корен, и само два зъба, тъмнокафяви и много дълги.

— Ей ти, малкия! Рибарче падаш, а?

— Да.

— И аз така си мислех. Слушай какво. Ако искаш, можеш да си донесеш въдицата и да се пробваш в оня вир зад имението. Пълно е с платика и щука. Ама няма да казваш на никого какво съм ти казал. И да не домъкнеш някое от ония твоите псета, че ще им съдера кожите от гърба.

И откуцука, метнал чувалчето зърно на рамо, сякаш с чувството, че бездруго е казал твърде много. Следващата събота следобед се качих до Бинфийлд Хаус с колелото, напълнил догоре джобовете си с червеи и личинки, и потърсих стария Ходжес в портиерската къщичка. По онова време Бинфийлд Хаус пустееше вече десетина-двайсет години. Господин Фаръл, собственикът, не можеше да си позволи да живее в него, а или не можеше, или не искаше да го даде под наем. Живееше в Лондон с наема от селскостопанската земя, а имота бе оставил да върви по дяволите. Оградите бяха зеленясали и прогнили, паркът беше целият в коприва, насажденията бяха прорасли като джунгла и дори градините отново бяха подивели, само тук-там по някой чепат розов храст издаваше къде са били цветните лехи. Но къщата си беше много красива, особено отдалеч. Представляваше огромна бяла постройка с колонади и високи, тесни прозорци, строена сигурно по времето на кралица Ана от някой, пътувал из Италия. Ако днес отида там, сигурно ще ми достави удоволствие да се поскитам сред повсеместната разруха и да поразмишлявам за живота, който е кипял тук, и хората, които са строили такива къщи, защото са си въобразявали, че добрите времена ще продължават вечно. Тогава не обърнах никакво внимание нито на къщата, нито на имението. Изнамерих стария Ходжес, който тъкмо привършваше обяда си и беше в малко сприхаво настроение, и го накарах да ме заведе до вира. Намираше се на неколкостотин метра зад къщата и въобще не се виждаше, изцяло скрит в буковата гора, но си беше порядъчно голям вир, почти колкото езеро, близо сто и петдесет метра в диаметър. Беше изумителен, дори на онази възраст се удивих, че тук, на петнайсетина километра от Рединг и няма и осемдесет от Лондон, може да се намери толкова уединено място. Тук човек се чувстваше тъй сам, сякаш е на брега на Амазонка. Вирът беше плътно обграден с грамадни букови дървета, които на едно място растяха досами водата и се оглеждаха в повърхността й. Оттатък имаше полянка с трева и хлътнатина, обрасли с див джоджен, а в единия край на езерото се виждаше стара дървена барака за лодки, която гниеше сред камъшите.

Вирът гъмжеше от платики, малки, около четири, най-много до петнайсет сантиметра. Някоя току се поизвърне и проблесне, червеникавокафява, под водата. Имаше и щуки, трябва да са били големи. Тях не можеш да ги видиш, но понякога някоя, както се припича сред треволяка, се преобръща и се гмурва с плисък, сякаш тухла се пльосва във водата. Нямаше никакъв смисъл да се мъчи човек да ги лови, макар всеки път, когато ходех там, да се опитвах. Мамех ги с кефал и лещанка, които ловях в Темза и съхранявах живи в буркан от конфитюр, опитвал съм дори с блесна, направена от къс ламарина. Но те бяха преситени с риба и не кълвяха, а и положително щяха да потрошат такъмите ми. Не се е случвало да се върна от вира с по-малко от десетина малки платики. Понякога през лятната ваканция оставах там по цял ден, с въдицата и някой брой на момчешките илюстровани издания Чъмс или Юниън Джак, и дебел комат хляб със сирене, които майка ми завиваше. Ловях риба часове наред, после лежах в хлътнатината и четях Юниън Джак, после от миризмата на въдичарския качамак и цамбуркането на рибата иззад дърветата отново ми идваше меракът, връщах се на вира и пак почвах да ловя, и така през целия летен ден. Но най-хубавото беше, че съм сам абсолютно сам, нищо, че от пътя ме деляха няма и петстотин метра. Бях тъкмо на възраст вече да знам, че е хубаво от време на време да оставаш сам. Заобиколен отвсякъде с дървета, имах чувството, че вирът изцяло ми принадлежи, а наоколо ми нищо не помръдваше, освен рибата, която пускаше мехурчета във водата, и прелитащите в небето гълъби. И все пак, питам се, за двете години, през които ходих там на риболов, колко пъти ли общо съм бил. Не повече от десетина. Мястото беше на пет километра път с велосипед от дома и ходенето дотам отнемаше най-малко цял един следобед. А понякога изникваха и други неща, случвало се е и да се наканя да ида, а то да завали. Знаете как става.

Един следобед рибата не кълвеше и аз реших да изследвам онзи край на вира, който беше най-отдалечен от къщата. Водата беше попреляла, та земята беше подгизнала, а и трябваше да си проправям път през джунгла от къпинаци и изгнили клони, откършени от дърветата. Изминах с мъка петдесетина метра и изведнъж се намерих на открито, край друг вир, за чието съществуване дори не бях подозирал. Беше малък, не повече от двайсетина метра широк, и доста тъмен, защото клоните на дърветата се бяха надвесили отгоре му. Но водата беше много бистра и ужасно дълбока. Виждаше се на четири-пет метра дълбочина. Поседях малко и като всяко момче се порадвах на влагата и блатната миризма на гнилоч. И изведнъж видях нещо, от което за малко да изхвръкна от кожата си.

Беше гигантска риба. И като казвам „гигантска“, не преувеличавам. Беше дълга почти колкото ръката ми. Плъзгаше се във вира, дълбоко под повърхността, сетне се превърна в сянка и се скри в по-тъмните води в отсрещния край. Почувствах се така, сякаш ме прониза меч. Размерите й далеч надхвърляха размерите на която и да било риба, жива или мъртва, която някога съм виждал. Стоях там, стаил дъх, и само след миг друг огромен, издут силует се плъзна във водата, после още един, после други два, близо един до друг. Вирът гъмжеше. Сигурно са били шарани. Възможно е да са били и платики или линове, но по-вероятно е да са били шарани. Платиката и линът не достигат такива размери. Знаех какво се е случило. Някога този вир е бил свързан с другия, после потокът е пресъхнал, гората се е затворила около по-малкия и той е бил забравен. Случва се понякога. Някой вир се забравя, по една или друга причина, никой не лови в него с години, та дори с десетилетия, и рибите добиват чудовищни размери. Тия екземпляри пред очите ми може да са и на по сто години. И никой на света не знае за тях, освен мен. Много вероятно е от двайсет години никой дори да не е виждал този вир, а може би дори старият Ходжес и управителят на имението на господин Фаръл са забравили за съществуването му.

Е, можете да си представите какво изпитах. След малко не издържах вече дори неутолимия копнеж само да ги гледам. Забързах към другия вир и си събрах такъмите. Нямаше смисъл да се опитвам да ловя тези страшилища с принадлежностите, които имах. Щяха да се скършат като сламка. Но и миниатюрните платички вече не ми бяха достатъчни. При вида на големия шаран стомахът ми се сви, едва ли не щях да повърна. Метнах се на колелото и отфучах надолу по хълма към дома. Великолепна тайна за едно момче. Тъмен вир, скрит в горите, а в него плуват чудовищни риби — риби, които никой никога не е ловил и ще лапнат на първата стръв, която им подхвърлиш. Въпросът е само да се намери достатъчно яка въдица да ги издържи. Вече бях измислил всичко. Ще купя нужните такъми, та дори да се наложи да открадна пари от касата. Някак си, един Господ знае как, ще изнамеря половин крона за копринени конци за сьомга, дебело пресукано влакно или корда с жица и кукички номер пет, и ще се върна с кашкавал, личинки, качамак, брашнени и торни червеи, скакалци и всевъзможни примамки, които биха заинтригували един шаран. Още идната събота следобед ще се върна и ще се опитам.

Но така се случи, че повече не се върнах. Човек никога не се връща. Не откраднах пари от касата, не купих копринено влакно и така и не се опитах да хвана някой от онези шарани. Почти веднага след това изникна нещо друго, което ми попречи, но ако не беше то, щеше да е нещо трето. Така става.

Известно ми е, разбира се, че според вас преувеличавам размера на онези риби. Сигурно си мислите, че са били средно големи (трийсет сантиметра, да кажем) и че с времето са се уголемявали в спомените ми. Но не е така. Хората разправят басни за рибата, която са уловили и още повече за рибата, която се е закачила на въдицата им, но са изпуснали, но аз не хванах нито една от тях, а дори не се и опитах, и нямам мотиви да ви лъжа. Казвам ви, огромни бяха.

V

Риболовът!

Тук ще направя едно признание, или по-право две. Първото е, че като се връщам назад в живота си, едва ли мога с ръка на сърцето да посоча нещо, доставяло ми такова огромно удоволствие, както риболовът. В сравнение с него всичко останало е пълно фиаско, дори жените. Не се правя на някой от ония мъже, дето не им пука за жени. Прекарал съм сума ти време да ги гоня, а бих го правил и сега, стига да имах тази възможност. И все пак, ако трябва да избирам между коя да е посочена от вас жена, ама наистина коя да е, и това да хвана петкилограмов шаран, шаранът винаги печели. А другото признание е, че след като навърших шестнайсет години, не съм ходил на риболов нито веднъж.

Защо ли? Защото така става. Защото в живота, който водим — нямам предвид човешкия живот изобщо, а само живота в тази конкретна епоха и в тази конкретна държава, — не правим нещата, които искаме. То не е, защото постоянно работим. Дори фермерът и шивачът евреин не работят постоянно. То е, защото има някакъв дявол у нас, който безспирно ни лашка насам-натам да вършим идиотщини. Има време за всичко, освен за нещата, които си струва да се направят. Намислете си нещо, което истински ви вълнува. После съберете часовете и пресметнете каква част от живота си сте му посветили. А после пресметнете времето, което сте прекарали в бръснене, возене напред-назад по автобуси, чакане по гари, разказване на мръсни вицове и четене на вестници.

След навършването на шестнайсетата си година така и не отидох повече за риба. Сякаш все не ми оставаше време. Ходех на работа, търчах по момичета, носех първите си ботуши с копчета и първите си високи яки (а за яките от 1909-а човек трябваше да има врат на жираф), карах кореспондентски курсове по търговия и счетоводство и „обогатявах ума си“. Грамадните риби си плуваха във вира зад Бинфийлд Хаус. Никой не знаеше за тях, освен мен. Те бяха складирани в паметта ми; някой ден, може би в някой национален неработен ден, ще се върна и ще ги хвана. Но така и не се върнах. Любопитното е, че единственият случай оттогава досега, когато за малко да отида за риба, беше по време на войната.

Беше есента на 1916-а, тъкмо преди да ме ранят. Излезли сме от окопите и сме настанени в едно село зад фронтовата линия, и макар да е едва септември, покрити сме с кал от глава до пети. Както обикновено, не знаем със сигурност колко време ще останем тук и къде отиваме след това. За късмет командирът беше малко неразположен, лек бронхит или нещо такова, та не му беше до това, да ни строява за обичайните паради, проверки на снаряжението, футболни мачове и прочие, които уж трябваше да поддържат духа на войската извън бойното поле. Прекарахме първия ден в излежаване върху купчините слама в хамбарите, където бяхме разквартирувани, и остъргване на калта от гамашите си, а вечерта някои от момчетата се наредиха на опашка за две-три мизерни, повехнали курви, настанени в една къща в края на селото. На сутринта, макар и в разрез с изричните заповеди да не напускаме селото, съумях да се измъкна и да се поскитам сред мъртвешката пустош, била някога нива. Беше влажна, някак зимна утрин. Наоколо всичко, разбира се, беше затънало в мръсотиите и отпадъците на войната — онзи гнусен, мърляв безпорядък, всъщност по-противен и от бойно поле, осеяно с трупове. Дървета с отсечени клони, стари дупки от снаряди, вече отново позапълнени, консервни кутии, лайна, кал, треволяци, омотана и ръждясала бодлива тел, сред която се провират бурени. Познато ви е чувството, когато напускаш фронта. Всичките ти стави схванати, а вътре — някаква пустота, чувството, че никога повече няма да проявиш интерес към нищичко. Донякъде се дължи на страха и изтощението, но най-вече на отегчението. Никой вече не виждаше причина войната да не продължава вечно. Днес, утре или вдругиден се връщаме на фронта, а може би следващата седмица някой шрапнел ще те надроби на кайма, но и това не беше чак толкова страшно в сравнение с ужасяващата тегота на проточилата се до безкрай война.

Както си бродех край един плет, налетях на един от нашата рота, чиято фамилия съм забравил, но по прякор Контето. Беше смугъл, прегърбен тип, на вид малко като циганин, който дори с униформа създаваше впечатлението, че носи в джоба си чифт крадени зайци. По занятие беше амбулантен търговец, иначе истински кокни, но от онези жители на източен Лондон, дето си помагат със сезонно бране на хмел, лов на птици, бракониерство и кражба на плодове из Кент и Есекс. Беше страхотен експерт по кучета, порове, птици в клетка, петли за бой и подобни неща. Още щом ме видя, ми направи знак с глава да се доближа. Говореше по един такъв лукав, безсърдечен начин:

— Ела тука, Джордж! — (Момчетата ме наричаха Джордж — тогава още не бях надебелял.) — Джордж! Виждаш ли ония тополи оттатък полето?

— Да.

— Е, отдолу има един вир, пълен с дяволски едра риба.

— Риба ли? Да му се не знае!

— Казвам ти, пълен е, мамка му. Костур. Не по-лош от другаде. Ела сам да видиш.

Помъкнахме се заедно през калта. Естествено, Контето беше прав. Оттатък тополите имаше мръсен на вид вир с пясъчен бряг. Очевидно навремето кариера, сега беше пълен с вода. И гъмжеше от костури. Тъмносините им ивичести гръбчета се стрелкаха във всички посоки току под водната повърхност, а имаше и такива, дето сигурно тежаха и по половин кило. Подозирам, че през двете години от началото на войната никой не ги е безпокоил и са имали време да се плодят на спокойствие. Вероятно си представяте какво предизвика у мен гледката на тези костури. Сякаш изведнъж ме върнаха към живота. Разбира се, в главите и на двама ни се въртеше само една мисъл — откъде да докопаме въдица и влакно.

— За бога! — рекох. — Ще си наловим малко.

— Има си хас, мамка му. Да се връщаме в селото да търсим такъми.

— Добре. Ама трябва да внимаваме. Ако сержантът разбере, ще ни опандизят.

— Абе майната му на сержанта. Да ме варят, да ме колят и да ме бесят, ако щат. Аз пък ще си наловя от проклетата риба.

Не можете да си представите колко надъхани бяхме да си наловим от тази риба. А може и да можете, стига да сте били някога на война. Позната ви е френетичната скука на войната и как човек се вкопчва едва ли не във всяко развлечение. Виждал съм двама да се бият като обезумели за списание от три пенса. Но не е само това. Основното беше мисълта да избягаш напълно, пък даже за цял ден, от атмосферата на войната. Да седиш под тополите, да ловиш риба, далеч от ротата, далеч от шума, вонята, униформите, офицерите, козируването и гласа на сержанта! Риболовът е тъкмо обратното на войната. Но далеч не беше сигурно, че ще успеем да го наредим. Тъкмо от тази мисъл направо ни втрисаше. Ако разбере, сержантът ще ни спре, това е ясно като бял ден, както и кой да е от офицерите, но най-лошото е, че не знаехме докога ще стоим в селото. Може би седмица, а може и да ни строят да потегляме само след два часа. В същото време нямахме никакви такъми, та дори игла и парче канап. Трябваше да почнем от нула. А вирът гъмжеше от риба! Първото нещо е прътът. Най-добре върбова клонка, но никъде отсам хоризонта не се виждаше и пукната върба. Контето се покатери на една топола и отряза една вейка, която не ставаше много-много, ама беше по-добре от нищо. Одялка я с ножчето си, докато заприлича на въдица, после я скрихме в треволяците край брега и успяхме да се промъкнем обратно в селото, без да ни усетят.

После идва ред на иглата за кукичка. Никой нямаше игла. Един тип имаше губерки, но бяха ужасно дебели и със захабен връх. Не смеехме да кажем никому за какво ги искаме, от страх сержантът да не научи. Най-сетне се сетихме за курвите в края на селото. Няма начин да нямат. Като се добрахме дотам — трябваше да обиколим изотзад и да прекосим един потънал в тор заден двор, — къщата беше заключена, а курвите спяха несъмнено заслужен дълбок сън. Тропахме, викахме и блъскахме по вратата, докато накрая, след десет минути, слезе една дебела грозна жена по пеньоар и ни се разкрещя на френски. Контето й викна:

— Игла! Игла! Имате ли игла?

Тя, разбира се, не схващаше какво й говори. Тогава Контето опита на развален английски, който тя, като чужденка, би следвало да разбира:

— Иска игла! Шие дрехи! Ей така!

И взе да й показва с жестове как уж шие. Тя го разбра погрешно и открехна вратата малко по-широко, колкото да влезем. Най-сетне успя да й обясни и получи от нея една игла. Но стана пладне.

След обяда сержантът дойде в хамбара да вика хора за наряд. Успяхме да му се изплъзнем, като в последния момент се завряхме под купчина слама. Като си тръгна, запалихме свещ, нажежихме иглата до червено и я огънахме на нещо като кука. Нямахме други инструменти, освен джобните си ножчета, и жестоко си изпоизгорихме пръстите. Сега влакно. Всички имаха само дебел канап, но най-сетне намерихме един тип с макара шивашки конец. Той не искаше да се раздели с нея, та трябваше да я разменим срещу цял пакет цигари. Конецът беше твърде тънък, но Контето го разряза на три части, върза ги на един пирон в стената и внимателно ги сплете. В това време аз преобърнах цялото село, докато най-сетне намеря коркова тапа, която разрязах на две и забучих в средата клечка, за плувка. Но дойде вечерта и взе да се смрачава.

Вече имахме основните неща, но нямаше да е зле да намерим и малко черва. Като че ли нямаше надежда, докато не се сетихме за санитаря в лазарета. Обикновено не им се полагат хирургически конци, но може пък съвсем случайно да има. Естествено, като го попитахме, оказа се, че има цяло кълбо в раницата си. Харесали му в една болница и си ги прибрал. Разменихме още пакет цигари за десет дължини хирургически конец. Беше скапано, крехко нещо, на парчета от по петнайсет сантиметра. Като се стъмни, Контето ги накисна и, мече размекнати, ги навърза в едно общо цяло. Сега вече имахме всичко — кука, прът, влакно, плувка и черво. Червеи можехме да си изровим отвсякъде. А вирът гъмжеше от риба. Огромни, гигантски ивичести костури, които само чакат да бъдат уловени! Тресеше ни такова вълнение, че си легнахме да спим направо с ботушите. Утре! Да имаме на разположение само утре! Да можеше войната да ни забрави поне за един ден! Решихме веднага щом мине утринната проверка, да драснем и да не се връщаме цял ден, пък дори, като се появим, да ни наложат полево наказание номер едно8.

Е, досещате се какво последва, предполагам. На утринната проверка получихме заповед да стягаме раниците и след двайсет минути да бъдем готови за поход. Марширувахме петнайсет километра по пътя, оттам ни качиха на камиони и ни експедираха в съвсем друга част на фронта. Вира под тополите повече ни го чух, ни го видях. Сигурно е бил отровен с иприт.

Оттогава не съм ходил за риба. Като че ли все не ми се удаваше възможност. Първо да свърши войната, после и аз като всички останали се борех за работа, после пък хванах някаква работа и тя ме хвана. Бях млада надежда в застрахователна кантора — един от онези надъхани прохождащи бизнесмени с решителна челюст и обещаващо бъдеще, както ги описват в рекламите на „Кларкс Колидж“, — а после се превърнах в поредния изтормозен труженик-на-ставка-петдесет-лири-седмично с вила-близнак във вътрешно-външно предградие. Такива хора ходят на риболов, колкото борсовите агенти берат иглика. Просто не върви. За тях се предвиждат други развлечения.

Разбира се, всяко лято ходим на двуседмична почивка. Сещате се какво имам предвид. Маргейт, Ярмът, Истборн, Хейстингс, Борнмът, Брайтън. Разликата е само дали в съответната година сме фрашкани с пари или не. С жена като Хилда основната характеристика на отпуската е нескончаемата мисловна аритметика с колко ни мами съдържателят на пансиона. Както и да казва на децата: „Не, не може да си купите нова кофичка за пясък“. Преди няколко години ходихме в Борнмът. Един чудесен следобед се шляем по кея, да е бил не повече от километър, а навсякъде се наредили въдичари с къси морски въдици с камбанка на края и дълги влакна на по петдесет метра навътре в морето. Това е скучен вид риболов и момчетата не хващаха нищо. Децата скоро се измориха и се размрънкаха да се връщаме на плажа, а Хилда видя как един рибар натъкна на кукичката си червей и заяви, че й се повдига, но аз продължих да се размайвам още малко. Изведнъж едно звънче се раззвъня и въдичарят взе да навива макарата. Всички спряха и се зазяпаха. Естествено, скоро се появиха по реда си: мокрото влакното, оловната тежест накрая и огромната плоска риба (камбала, предполагам), която висеше на куката и се мяташе. Онзи я тръсна върху гредите на кея и тя се заблъска, цялата мокра и бляскава, със сребристия си пъпчест гръб, белия си корем и свежия си солен дъх на море. И като че нещо се преобърна в мен.

Отминахме и аз подхвърлих небрежно на Хилда, само да проверя как ще реагира:

— Наумил съм си и аз да половя риба, докато сме тук.

— Какво?! Да ловиш риба?! Но, Джордж, та ти дори не знаеш как!

— А, навремето бях голям рибар.

Беше смътно против, както обикновено, но нямаше много аргументи нито за едното, нито за другото, освен дето ако ходя за риба, тя няма да дойде с мен, за да не гледа как слагам ония гадни кашкави неща на кукичката. Сетне изведнъж се вкопчи във факта, че ако ходя за риба, нещата, които ще ми трябват — въдица, макара и прочие, ще ни излязат към една лира. Сигурно само прътът е десет шилинга. И веднага избухна. Не сте я виждали каква става, като стане дума да се прахосат десет шилинга.

— Как въобще ти хрумва да прахосаш толкова пари за такова нещо! — разкрещя ми се. — Абсурд! И как изобщо смеят да искат по десет шилинга за някаква си глупава въдичка! Срамота. А и бива ли да ходиш на риболов на твоята възраст! Голям възрастен мъж като теб. Я не ставай бебе, Джордж.

Тогава и децата почнаха. Лорна се промъкна боязливо до мен и ме попита с присъщата си наивна дързост:

— Ти бебе ли си, татко?

А малкият Били, който тогава още не говореше ясно, обяви на всеослушание:

— Тати е бебе.

След миг и двамата вече подскачаха около мен, тракаха с кофичките за пясък и припяваха: — Та-ти е бе-бе! Та-ти е бе-бе!

Проклети невъзпитани гадинки!

VI

А освен риболова, четенето.

Преувеличил съм, ако съм създал впечатлението, че риболовът е единственото, което ме вълнуваше тогава. Със сигурност държеше първото място, но четенето достойно се класираше на второ. Ще да съм бил на десет-единайсет години, когато започнах да чета — по свое желание, искам да кажа. На тази възраст то е като да откриеш нов свят. Чета доста дори сега, всъщност не са много седмиците, в които не изгълтвам по два-три романа. Можете да ме наречете типичен член на библиотеката „Бутс“, неизменно си падам по най-новия бестселър („Добрите другари“, „Бенгалският кавалерист“, „Замъкът на шапкаря“ — запалих се по всичките), а от година и повече съм член на Левия читателски клуб. През 1918-а, на около двайсет и пет годишна възраст, се отдадох на нещо като пиршество с книги и оттогава мирогледът ми много се промени. Но нищо не може да се сравни с онези първи години, когато внезапно откриваш, че можеш да отвориш седмичен вестник за един пенс и веднага да се потопиш в бърлога на крадци, китайско свърталище на пушачи на опиум, полинезийски остров или бразилските гори.

Най-голямо удоволствие четенето ми доставяше между единайсет и шестнайсет годишна възраст. Отначало все момчешките седмични издания за по един пенс — тънки вестничета с ужасен печат и трицветна илюстрация на корицата, — а малко по-късно и книги. Шерлок Холмс, доктор Никола, „Железният пират“, „Дракула“, Рафълс. Още Нат Гулд, Рейнджър Гъл и един друг, чието име не помня, но пишеше книги за бокс почти със скоростта, с която Нат Гулд — за конни надбягвания. Предполагам, че ако родителите ми бяха малко по-образовани, щяха да ме тъпчат с „добри“ книги, Дикенс, Текери и прочие, а в интерес на истината в училище ни мъчеха с „Куентин Дъруърд“, чичо Изикиъл пък се опитваше чат-пат да ме подбуди да чета Ръскин и Карлайл. Но на практика у дома нямаше книги. Татко не беше прочел и една през живота си, освен Библията и „Помогни си сам“ на Смайли, а аз не посегнах по своя воля към „добра“ книга чак до много по-късно. Не съжалявам, че се получи така. Четях нещата, които ми се четяха, и извличах от тях много повече в сравнение с глупостите, които учехме в училище.

Старите евтини сензационни списания вече излизаха от мода още докато бях дете — вече почти не ги помня, но ежеседмични момчешки списания излизаха редовно, някои съществуват и до днес. Историите за Бъфало Бил са забравени, а предполагам, че и Нат Гулд вече не се чете, но Ник Картър и Секстън Блейк, изглежда, не са мръднали. Джем и Магнет, ако правилно си спомням, излизат от 1905-а. В онези години Бойс Оун Пейпър беше още много нескопосано, но Чъмс, което май започна да излиза през 1903-та, беше великолепно. А имаше и една енциклопедия — не помня точното й заглавие, — която излизаше в евтини подлистници. Никога не ми се е струпала достатъчно стойностна, за да си я купя, но в училище имахме едно момче, което понякога подаряваше стари броене. Ако днес знам колко е дълга река Мисисипи или каква е разликата между октопод и сепия, или пък точния състав на бронза за камбани, оттам съм го научил.

Джоу не четеше изобщо. Беше от онези момчета, които могат да преминат през всичките години на образование и накрая да не могат да прочетат и десет реда свързано. Повдигаше му се само при вида на печатаното слово. Веднъж взе един мой брой на Чъмс, прочете един-два абзаца и се отвърна с погнуса, като кон, подушил спарено сено. Опита се да ме откаже от четенето, но майка и татко, които бяха решили, че аз съм „умничкият“, застанаха на моя страна. Гордееха се, че проявявам наклонност към „книжните знания“, както казваха. Но типично за тях, изпитваха смътно разочарование, че чета неща от рода на Чъмс и Юниън Джак — смятаха, че трябва да чета нещо „обогатяващо“, само че не разбираха от книги дотолкова, та да са сигурни кои са „обогатяващи“. Най-сетне майка се сдоби с „Мъчениците“ на Фокс на старо — не я прочетох, но илюстрациите хич не бяха лоши.

През цялата зима на 1905-а харчех по едно пени всяка седмица за Чъмс. Следях поредицата „Донован Неустрашимия“. Донован е изследовател, нает от американски милионер да донася най-невероятни неща от всевъзможни точки на земята. Веднъж диаманти с големината на топка за голф от кратери на вулкани в Африка, друг път вкаменени мамутски бивни от скованите в лед сибирски гори или заровени инкски съкровища от изчезналите градове на Перу. Всяка седмица Донован поема на ново пътешествие и винаги успява. Любимото ми място за четене беше в плевника оттатък двора. Освен когато татко се качваше за чували зърно, това беше най-тихото място в къщата. Вътре имаше огромни купчини чували, върху които да лежа, а в миризмата на еспарзета се примесваше друг мирис, напомнящ хоросан, в ъглите пък висяха цели гнезда паяжини, а точно над мястото, където лежах, имаше дупка в тавана и стърчеше една летва. Мога да възкреся онова чувство и сега. Зимен ден, топло е, колкото да лежиш на едно място. Проснал съм се по корем с разтворения Чъмс пред себе си. По чувала, като фигурка от часовник, пробягва мишчица, после внезапно се заковава на място и ме наблюдава с очетата си като мъниста от черен кехлибар. Аз съм на дванайсет години, но съм Донован Неустрашимия. Тъкмо съм разпънал палатка на две хиляди мили нагоре по устието на река Амазонка и корените на тайнствената орхидея, която цъфти веднъж на сто години, са на сигурно място в тенекиената кутия под походното ми легло. В горите наоколо индианците хопи, които боядисват зъбите си алени и дерат белите мъже живи, думкат бойни тъпани. Гледам мишката и тя ме гледа, долавям мириса на прах, еспарзета и онази хладна миризма, подобна на хоросан, и съм нагоре по устието на Амазонка, и изпитвам блаженство, истинско блаженство.

VII

Ами това е всичко.

Опитах се да ви разкажа за света преди войната, светът, чийто повей долових, като видях името на крал Зог на плаката, но май нищо не ви разказах. Или помните какво е било преди войната и няма нужда да ви разказвам, или не помните, и тогава няма смисъл. Дотук говорих само за нещата, които ми се случиха преди да навърша шестнайсет години. Дотогава семейните дела вървяха доста добре. Малко преди шестнайсетия си рожден ден за пръв път надзърнах в онова, което хората наричат „истинския живот“, имайки предвид неприятностите.

Два-три дни, след като видях големите шарани в Бинфийлд Хаус, веднъж татко се прибра за чай много разтревожен, на вид още по-посивял и по-набрашнен от обикновено. Хранеше се вглъбено и почти не продумваше. По онова време имаше навика да дъвче много съсредоточено, а мустаците му подскачаха накриво, защото почти не му бяха останали кътници. Тъкмо понечих да стана от масата, когато ме повика:

— Джордж, момчето ми, чакай малко. Имам да ти казвам нещо. Майко, ти чу снощи какво имам за казване.

Майка, скрита зад големия кафяв чайник, скръсти ръце в скута си и доби умислен вид. Татко продължи с много сериозен тон, но почти развали ефекта с опитите си да избута с език залъка, заседнал в почти липсващите му кътници:

— Джордж, момчето ми, имам да ти казвам нещо. Мислих и премислях, ала дойде време да свършваш училище. Боя се, че ще трябва да се хванеш на работа и да носиш на майка си по нещичко. Писах снощи на господин Уикси, да му кажа, че те спирам от училище.

Разбира се, това съвсем не беше прецедент — да пише на господин Уикси, преди да ми каже, искам да кажа. Тогава родителите правеха така — уреждаха всичко през главите на децата си.

Татко взе да изрежда някакви доста неразбрани и тревожни оправдания. Напоследък времената били тежки, нещата ставали трудничко, а изводът беше, че ние с Джоу трябвало да започнем сами да си изкарваме хляба. По онова време нито знаех, нито много ме беше грижа дали магазинът върви добре. Дори нямах достатъчно търговски нюх да проумея защо нещата стават „трудничко“. Истината е, че ни удари конкуренцията. Веригата селскостопански магазини „Сорозийнс“ с клонове из цялата страна протегна пипала и в Лоуър Бинфийлд. Преди шест месеца наеха магазин на пазарния площад и така го издокараха, че с яркозелената си боя, златистите букви и огромните си реклами за ароматен грах се набиваше на очи от сто метра разстояние. „Сорозийнс“, освен дето продаваха цветни семена, се представяха и като „универсален доставчик за птицевъдството и животновъдството“, а в допълнение към пшеницата, овеса и прочие предлагаха и патентовани смески за птици, храна за канарчета в лъскави пакетчета, кучешки бисквити във всевъзможни цветове и форми, лекарства, мехлеми и пудри, та стигаха чак до стоки като капани за мишки, кучешки вериги, инкубатори, чисти яйца, мрежи за птици, луковици, хербициди, инсектициди и дори, в някои клонове, до „щанд за добитък“, както го наричаха, т.е. зайци и еднодневни пилета. Татко, с прашасалия си стар дюкян и нежеланието си да вкарва нови продукти, не можеше да се съревновава с подобно нещо, а и не искаше. Търговците с конските коли за доставка и фермерите, които купуваха зърно на дребно, боязливо страняха от „Сорозийнс“, но за шест месеца веригата успя да привлече по-заможните собственици в околията, които в онези времена имаха карета или двуколки, следователно и коне. Това означаваше огромни загуби за татко и за другия търговец на зърно — Уинкъл. Тогава не разбирах всичко това. Отнасях се по момчешки. Никога не съм проявявал интерес към бизнеса. Никога или почти никога не съм работил в магазина, а случеше ли се татко да поиска да му изпълня някоя поръчка или да му помогна с нещо, примерно да качвам или да свалям чували със зърно в плевника, при възможност все гледах да изклинча. Момчетата от нашата класа не са чак такива пълни лигльовци като възпитаниците на частните училища — знаят, че работата си е работа и парите са си пари, но като че ли е естествено за едно момче да смята предприятието на баща си за нещо ужасно досадно. Досега въдиците, велосипедите, газираната лимонада и прочие ми се струваха много по-действителни от всичко, което се случваше в света на възрастните.

Татко вече беше говорил със стария Гримет, бакалинът, които си търсел отракано момче и бил готов да ме вземе веднага. Междувременно татко щял да освободи помощника, а Джоу да се прибере да помага в магазина, докато си намери постоянна работа. Джоу напусна училище преди известно време и оттогава се шляеше. Едно време татко говореше как щял да го „вкара“ в счетоводството на пивоварната, а още по-преди се канеше да го прави аукционер. Вятър работа, защото на седемнайсет Джоу умееше да пише колкото хлапаците, които водят добитъка при оран, и не знаеше таблицата за умножение. Сега уж „учеше занаят“ в един голям магазин за велосипеди в покрайнините на Уолтън. Бърникането по чарколяците подхождаше на Джоу, който, като повечето тъпоумници, имаше известна склонност към машинарии, но беше напълно неспособен да работи упорито и само се помайваше напред-назад с омазнения си гащеризон, пушеше „Удбайн“, биеше се, пиеше (и на това се беше научил), мълвата го спрягаше ту с едно, ту с друго момиче и крънкаше татко за пари. Татко се тревожеше, недоумяваше и смътно негодуваше. Още е пред очите ми, с плешивата си набрашнена глава с прошарени кичури над ушите, очилата и посивелите си мустаци. Не разбираше какво му се случва. Години наред приходите му се увеличаваха, бавно и сигурно, една година с десет лири, на следващата — с двайсет, а сега изведнъж всичко тръгва надолу. Наследил е предприятието от баща си, търгувал е честно, работил е усърдно, продавал е добра стока, никого не е измамил — а приходите му намаляват. Няколко пъти повтори, премлясвайки, докато се мъчеше да изтика заседналия залък, че времената са тежки, търговията върви мудно, той не проумява какво им става на хората, едва ли конете са спрели да ядат. Накрая стигна до извода, че сигурно е от тия мотори.

— Гнусни смрадливи неща! — вметна майка.

Беше поразтревожена, а знаеше, че трябва повече да се безпокои. Веднъж-дваж, докато татко говореше, зарея унесено поглед, помръдвайки устни. Мъчеше се да реши какво да сготви за утре, говеждо с моркови или овнешки бут. Ако не се изискваше далновидност по нейната част, например за покупката на чаршафи или тенджери, беше неспособна да мисли за друго, освен за утрешното меню. Магазинът създава главоболия и татко се безпокои — дотолкова й стигаха силите да вникне в положението. Никой от нас не схващаше какво става. За татко годината е била слаба и е изгубил пари, но дали наистина се страхуваше от бъдещето? Не мисля. Не забравяйте, че действието се развиваше през 1909-а. Той не знаеше какво му се случва, не беше в състояние да предвиди, че тези „Сорозийнс“ методично ще го подбият, ще го разсипят и ще го погълнат. И как би могъл? В неговата младост нещата не са ставали така. Той знаеше само, че времената са тежки, търговията е много „мудна“, много „бавна“ (постоянно повтаряше тези фрази), но може би нещата „скоро ще се съживят“.

Де да можех да ви кажа, че в този труден момент страшно съм помогнал на баща си, че изведнъж съм се доказал като мъж и съм развил у себе си неподозирани качества — и прочие, и прочие, като по извисяващите романи отпреди трийсет години. Или пък да отбележа, че горчиво съм съжалявал, задето е трябвало да напусна училище, а будният ми младежки ум, жаден за знания и усъвършенстване, се е отвратил от бездушната механична работа, към която ме тласкаха — и прочие, и прочие, като по извисяващите романи днес. И едното, и другото са врели-некипели. Истината е, че идеята да тръгна на работа ме изпълни с радост и възторг, особено след като разбрах, че старият Гримет ще ми плаща истинска заплата, дванайсет шилинга седмично, от които четири мога да задържам за себе си. Големите шарани в Бинфийлд Хаус, които изпълваха съзнанието ми допреди три дни, избледняха и се стопиха. Нямах нищо против да завърша училище няколко срока по-рано. С момчетата в нашето училище често ставаше тъкмо така. Все „заминават да следват“ в университета в Рединг, ще учат за инженери, „ще влизат в бизнеса“ в Лондон, или ще бягат на някой кораб — а после внезапно изчезват от училище с двудневно предупреждение и две седмици по-късно ще ги видиш, яхнали велосипед, да разнасят зеленчуци. Пет минути след като татко ми съобщи, че трябва да напусна училище, вече се питах с какъв костюм ще ходя на работа. Веднага твърдо заявих, че искам „костюм за големи“, със сако по модата на деня, май „фрак“ му се викаше. Разбира се, и майка, и татко, бяха възмутени и заявиха, че не са и „чували за подобно нещо“. По някаква причина, която така и не съм разгадал докрай, тогавашните родители все се стараеха децата им колкото може по-дълго да не носят дрехи за възрастни. Във всяко семейство се водеха бурни препирни, докато позволят на момчето да сложи първата си висока яка или на момичето — да си вдигне косата.

И така, разговорът се отклони от деловите проблеми на татко и пое в съвсем друга посока, прераствайки в отегчителен, нескончаем спор: татко се ядосваше все повече и повече и постоянно повтаряше — на диалект, както имаше навика да прави, когато е ядосан:

— Амчи ни мож’. Набий си го в главата — просто ни мож.

Та не получих първия си „фрак“, но тръгнах на работа за пръв път с готов черен костюм и широка яка, в които изглеждах като инфантилен простак. От всичко това бе единственото, което ме разочарова. Джоу се държа още по-егоистично Побесня, че трябва да напусне магазина за велосипеди, и за краткото време, докато стоя у дома, просто се размотаваше, дразнеше всички и не помогна на татко с нищичко.

Работих в магазина на стария Гримет близо шест години. Гримет беше свестен и почтен старец с бели мустаци, малко по-ячка версия на чичо Изикиъл и също тъй добър либерал. Само дето не беше чак такъв политикан и в градчето повече го уважаваха. По време на Англо-бурската обърна листа, стана лют враг на профсъюзите и дори веднъж уволни сътрудник за притежание на фотография на Киър Харди9, освен тона беше „сектант“ — впрочем важна клечка в Баптистката църква, известна сред местното население като „Скинията“, — докато моето семейство беше „по канона“, а чичо Изикиъл беше безверник. Старият Гримет беше общински съветник и активист на местната Либерална партия. С белите си мустаци, напевните си приказки за свободата на съвестта и дядо Гладстон, огромната си банкова сметка и импровизираните си молитви, на които даваше воля в Скинията тъй гръмогласно, че се чуваше чак отвън, ако се случи тъкмо да минаваш наблизо, беше малко като бакалина неконформист от вица:

— Джеймс!

— Дасър!

— Сипа ли пясък в захарта?

— Дасър!

— Разреди ли петмеза?

— Дасър!

— Качвай се тогава на молитва!

Един Господ знае колко пъти съм чувал да шушнат тази шега в магазина. Действително започвахме деня с молитва, още преди да сме вдигнали кепенците. Не че старият Гримет сипваше пясък в захарта. Знаеше, че така не се печели. Но беше изкусен търговец, държеше цялата търговия с качествени бакалски стоки в Лоуър Бинфийлд и околията и имаше трима помощници в магазина, освен момчето за всичко, доставчика и собствената си дъщеря (беше вдовец), която играеше ролята на касиерка. Първите шест месеца аз бях момче за всичко. После единият помощник напусна, за да „започне“ в Рединг, а аз се преместих в магазина и за пръв път облякох бяла престилка. Научих се да завързвам пакети, да опаковам стафиди, да меля кафе, да работя с резачка за бекон, да разрязвам бут, да точа ножове, да мета пода, да забърсвам праха от яйцата, без да ги чупя, да пробутвам недотам качествена стока за добра, да мия витрината, да преценявам на око половин кило сирене, да разковавам сандъци, да режа масло на калъпи и — далеч по-трудно от всичко останало — да помня подредбата на продуктите в склада. Нямам такива подробни спомени от бакалстването, както от риболова, но доста неща са се запазили в паметта ми. И до днес умея да късам канап с една ръка. Ако ме сложите пред резачка за бекон, ще се справя по-умело, отколкото с пишеща машина. Мога да ви засипя с доста сносни технически подробности за видовете китайски чай, от какво се прави маргарин, средната тежест на яйцата и цената на хартиените кесии на едро.

Е, в продължение на повече от пет години бях това — чевръст младеж с обло, румено, чипоносо лице и сламеноруса коса (вече не ниско остригана, а внимателно пригладена и „зализана“ назад, както се казваше тогава), което се суети зад щанда с бяла престилка и молив зад ухото, завързва пликчета кафе с мълниеносна бързина и примамва клиенти с: „Да, госпожо! Разбира се, госпожо! Какво още, госпожо?“ с едва доловима следа от кокни акцент. Старият Гримет ни скъсваше от работа, бяхме на единайсетчасов работен ден, освен в четвъртък и неделя, а по Коледа беше кошмар. Хубави времена бяха. Не смятам, че не съм имал амбиции. Знаех, че няма цял живот да си остана продавач в бакалница, просто „учех занаята“. Някой ден, по един или друг начин, ще се намерят достатъчно пари да „започна“ сам. Така се чувстваха хората тогава. Това беше преди войната, не забравяйте, и преди бедняшките квартали и помощите за безработни. Под слънцето имаше място за всички. Всеки можеше „да почне търговия“, все се намираше място за още един магазин. А времето се изнизваше. 1909-а, 1910-а, 1911-а. Крал Едуард почина и на този ден вестниците излязоха с черна рамка. В Уолтън отвориха две кина. Автомобилите станаха по-привична гледка по пътищата, тръгнаха междуградски автобуси. Над Лоуър Бинфийлд прелетя аероплан — нестабилно, паянтово чудо, с човек по средата в нещо като стол — и целият град се стече по улиците да гледа и да подвиква. Хората почнаха да говорят крайно неопределено, че на този германски император много е взела да му расте работата и „май вече му иде времето“ (за война с Германия). Заплатата ми постепенно се увеличаваше, докато накрая, тъкмо преди войната, достигна двайсет и осем шилинга седмично. От тях десет давах на майка за издръжка, а по-късно, като настанаха по-тежки времена, и по петнайсет, и дори тогава се чувствах по-богат от когато и да било. Пораснах с още три сантиметра, набодоха ми мустаци, носех ботуши с копчета и осемсантиметрова яка. На църква в неделя, със стегнатия си тъмносив костюм, бомбето и черните си ръкавици от кучешка кожа на пейката до мен, изглеждах като идеалния джентълмен, та майка едва сдържаше гордостта си. Понякога в промеждутъците между работата, „излизането“ в четвъртък и размишленията за дрехи и момичета, ме обхващаха пристъпи на амбиция и тогава се виждах как израствам в „Голям предприемач“ като Ливър или Уилям Уайтли. От шестнайсет до осемнайсет полагах сериозни усилия да „обогатя ума си“ и да се подготвя за предприемаческа кариера. Излекувах се от грешките в говора и диалектното произношение. (В долината на Темза местните говори вече бяха на изчезване. С изключение на селските младежи, почти всички, родени след 1890-а, говореха кокни.) Изкарах кореспондентски курс към Търговската академия в Литълбърнс, изучих счетоводство и делови английски, четях с безкрайна сериозност една книга, пълна с потресаващи глупости, озаглавена „Изкуството на търговията“, усъвършенствах аритметиката и дори краснописа си. Седемнайсетгодишен съм седял до посред нощ с изплезен език, да се упражнявам в калиграфия под светлината на газената лампичка на нощното шкафче. На моменти четях страшно много, обикновено криминалета и приключенски романи, а понякога и подвързани с хартия книги, които младежите в магазина си разменяха крадешком и описваха като „един път“. (Бяха преводи на Мопасан и Пол дьо Кок.) Но на осемнайсет изведнъж станах интелигент, купих си карта за околийската библиотека и започнах да се тъпча с Мари Корели, Хол Кейн и Антъни Хоуп. Горе-долу по това време се включих в ръководения от викария Лоуърбинфийлдски читателски кръжок, който се събираше цяла зима веднъж седмично вечер на тъй наречената „литературна дискусия“. Под давление на викария се запознах с откъси от лекциите на Ръскин „Сусам и лилии“ и дори се опитах да чета Браунинг.

А времето се изнизваше. 1910-а, 1911-а, 1912-а. Предприятието на татко потъваше — не се сгромоляса отведнъж, но западаше. Нито татко, нито майка бяха същите, откак Джоу избяга от къщи. Това се случи малко след като започнах работа в бакалницата на Гримет.

На осемнайсет Джоу, вече пораснал, се беше превърнал в грозен грубиян. Беше як тип, много по-едър от всички останали в семейството, с грамадни рамене, голяма глава и мрачно, намусено лице с внушителни мустаци. Когато не висеше в кръчмата, се помайваше на прага на магазина с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, и се мръщеше на минувачите, освен ако са момичета, сякаш ей сега ще им налети. Ако някой понечи да влезе в магазина, ще се помести, колкото да го пропусне, и без да изважда ръце от джобовете, ще се провикне през рамо: „Та-атко! Хора!“. Дотук се простираше помощта му. Татко и майка отчаяно повтаряха, че „не знаят какво да го правят“, излизаше им много солено с пиенето и безкрайното си пушене. Късно една нощ излезе от къщи и повече не чухме за него. Разбил касата и прибрал всички пари, за щастие не бяха много, около осем лири. Колкото да си купи билет в туристическата класа до Америка. Открай време искаше да иде в Америка и най-вероятно го е сторил, макар че така и не узнахме със сигурност. В градчето случката почти предизвика скандал. Всеобщото мнение беше, че е драснал заради неприятности с момиче. И действително, на същата улица, където живееха Симънсови, имаше едно момиче на име Сали Чивърс, което чакаше дете, а Джоу със сигурност беше имал вземане-даване с нея, но това важеше и за половин дузина други младежи, та не се знаеше кой е бащата. Майка и татко приеха теорията за бебето и дори насаме оправдаваха „горкото си момче“, задето е откраднало осемте лири и е избягало. Не можеха да проумеят, че Джоу офейка, понеже не би понесъл благоприличното ежедневие на малкия провинциален градец, а предпочиташе живот на скиталчество, побоища и жени. Така и не чухме повече за него. Може би съвсем е изпаднал, а може би са го убили във войната или просто не си е направил труда да ни пише. За щастие бебето се роди мъртво, та нямаше повече усложнения. Що се отнася до кражбата, майка и татко успяха да я запазят в тайна чак до смъртта си. В техните очи това престъпление беше по-страшно от бебето на Сали Чивърс.

Покрай грижите с Джоу татко много се състари. Да го изгуби, означаваше просто да си спести излишни разходи, но и му причиняваше болка и срам. Оттогава насетне мустаците му съвсем посивяха и той сякаш се стопи. Може би споменът ми за него като дребен сивкав човек с обло, сбръчкано тревожно лице и запрашени очила датира именно от този момент. Бавно и полека той все повече затъваше в парични проблеми и все по-слабо се интересуваше от други неща. Говореше все по-малко за политиката и неделните вестници и все повече за слабата търговия. Майка също се смали. Помня я от детинство като нещо необятно и преливащо, с русата си коса, грейналото си лице и огромния си бюст, някакво пищно създание като галиона на боен кораб. Сега беше по-дребна, по-тревожна и по-състарена, отколкото подхождаше за годините й. Вече не се разпореждаше тъй царствено в кухнята, все по-често купуваше овчи врат, тревожеше се за цената на въглищата и започна да използва маргарин — продукт, който едно време не допускаше в къщата. След бягството на Джоу татко отново трябваше да си наеме помощник, но оттогава вземаше все съвсем малки момчета, които държеше само година-две и които не можеха да вдигат тежко. Чат-пат му помагах, като се случех у дома. Бях твърде себелюбив да го правя редовно. Още го виждам, как с мъка прекосява двора, превит о две, и почти се губи под огромния чувал, като охлюв под черупката си. Грамадният, чудовищен чувал, който тежи сигурно осемдесет килограма и притиска врата и раменете му почти до земята, и тревожното очилато лице, надничащо отдолу. През 1911-а получи херния, та се наложи да прекара седмици наред в болница и да наеме временен управител за магазина, което прояде нова празнина в капитала му. Да бъдеш свидетел на бавния упадък на дребния търговец е ужасно, но поне не е внезапно и очевидно като съдбата на работника, когото уволняват и изведнъж се оказва на социални помощи. Просто търговията лека-полека замира, ту е по-зле, ту е по-добре, няколко шилинга загуба, няколко пенса печалба. Обслужваш някого с години, а той вземе, че те напусне и отиде при „Сорозийнс“. Друг пък си купи дузина кокошки и ти поръча седмична доставка на зърно. Преживяваш някак. Все така „сам си си господар“, ставаш все по-разтревожен и все по-опърпан, капиталът ти постоянно се смалява. Можеш да продължаваш така с години, а ако извадиш късмет — и цял живот. Чичо Изикиъл почина през 1911-а и остави сто и двайсет лири, които сигурно са дошли на татко много добре. Едва през 1913-а узнах, че е трябвало да ипотекира животозастраховката си. Тогава не съм чул за това, инак щях да проумея какво означава. Но като не знаех, просто си давах сметка, че предприятието на татко „не върви добре“, търговията е „мудна“ и ще трябва по-дълго да почакам, докато събера пари „да започна сам“, и повече не се замислях. И аз, като татко, възприемах магазина като нещо неизменно, дори бях склонен малко да се гневя на баща си, че не управлява нещата по-умело. Не бях в състояние — нито той, нито някой друг — да прозра, че постепенно се разорява, че търговията му никога няма да се съвземе и ако доживее седемдесет, неминуемо ще свърши в приюта за бедни. Неведнъж съм минавал покрай „Сорозийнс“ на пазара и само съм си казвал, че далеч предпочитам лъскавата им витрина пред татковото прашно старо дюкянче с почти нечетливия надпис „С. Боулинг“, олющените бели букви и избелелите пакетчета храна за канарчета. И през ум не ми е минавало, че „Сорозийнс“ е тения, която го изяжда жив. Понякога му преразказвах какво съм чел за търговията и съвременните методи в учебниците от кореспондентския курс. Никога не ми обръщаше достатъчно внимание. Той е наследник на отдавна установен бизнес, винаги е работил упорито, въртял е честна търговия, предлагал е качествена стока и съвсем скоро всичко ще се оправи. Истината е, че действително се броят на пръсти собствениците на магазинчета, които свършват в приюта за бедни. С малко късмет умираш с някоя собствена лира в джоба. Смъртта и банкрутът се надпреварваха и, слава богу, смъртта застигна татко първи, също и майка.

1911-а, 1912-а, 1913-а. Казвам ви, хубави времена бяха. Към края на 1912-а в читателския кръжок на викария се запознах с Елси Уотърс. До този момент, макар че, като всички момчета в градчето, и аз се заглеждах по момичета и чат-пат дори успявах да се свържа с някое и да го „изведа“ на неделна разходка, всъщност никога не бях имал свое момиче. Шантава работа е това — да тичаш по момичета, когато си на шестнайсет. В уречена част на града момчетата се разхождат нагоре-надолу по двойки и гледат момичетата, момичетата се разхождат нагоре-надолу по двойки и се правят, че не забелязват момчетата, а скоро се установява контакт и вместо по двойки, започват да се разхождат по четворки, но в пълно безмълвие. Главната черта на тези разходки — и втория път, когато си сам с момичето, е по-страшно — е убийствената неспособност да поведеш какъвто и да било разговор. Но Елен Уотърс изглеждаше различна. Истината е, че пораствах.

Не ми се разказва за нас с Елси Уотърс, дори да имаше нещо за разказване. Просто тя е част от пейзажа, част от „преди войната“. Преди войната винаги е лято — заблуда, както вече отбелязах, но така съм го запомнил. Белият прашен път, опнал се между кестените, миризмата на нощни гърнета, зелените вирове под върбите, плисъкът на Бърфорд Уиър — ето какво виждам, като си затворя очите и си кажа „преди войната“, а към края вече и Елси Уотърс е част от всичко това.

Не знам дали днес Елси би минала за хубава. Тогава минаваше. Висока за момиче — почти колкото мен, тя имаше една такава бледозлатиста, тежка коса, която носеше някак сплетена и навита около главата, и деликатно, необичайно нежно лице. Беше от онези момичета, които винаги изглеждат най-добре в черно, особено в най-простите черни рокли, каквито ги и задължаваха да носят — работеше в „Лилиуайтс“, манифактурният магазин, макар и родом от Лондон. Ще да е била две години по-голяма от мен.

Благодарен съм на Елси, защото беше първата, която ме научи как да харесвам жена. Не жените по принцип, а конкретна жена. Бяхме се запознали в читателския кръжок и тогава почти не я забелязах, но един ден влязох в „Лилиуайтс“ в работно време — нещо, инак невъзможно, но така се случи, че ни се свърши тензухът за маслото и старият Гримет ме изпрати да купя. Позната ви е атмосферата на текстилните магазини. В нея има нещо специфично женско. Някакво притаено чувство, приглушена светлина, хладен мирис на платове и тихото потракване на дървените топки на сметалото. Елси се беше привела над щанда и режеше с голямата ножица от един топ. Имаше нещо в черната й рокля и извивката на бюста й на фона на щанда — не мога да го опиша, нещо необикновено меко, необикновено женствено. Още щом я видиш, разбираш, че можеш да я вземеш в прегръдките си и да правиш с нея каквото пожелаеш. Тя бе наистина дълбоко женствена, много нежна, много хрисима, от онези жени, които винаги правят каквото им казва мъжът, макар да не беше нито дребна, нито нерешителна. Не беше дори глупава, просто доста мълчалива, а понякога ужасно изтънчена. Но по онова време и аз самият падах доста изтънчен.

Живяхме заедно около година. Разбира се, в град като Лоуър Бинфийлд можете да живеете заедно само в преносния смисъл. Официално „излизахме“ — възприет обичай, но то не е същото, като да си сгоден. Имаше един път, който се отклоняваше от пътя за Ъпър Бинфийлд и следваше подножието на хълмовете. Дълъг участък от него, близо миля, беше почти прав, ограден с огромни диви кестени, а в тревата встрани, под клоните на дърветата, се виеше пътека, известна като „Пътечката на влюбените“. Ходехме там в майските вечери, когато цъфтяха кестените. Тогава нощите ставаха къси и беше светло часове наред, след като си тръгнем от магазина. Познато ви е чувството, което вдъхва юнската вечер. Синкавият полумрак, който продължава много дълго, а въздухът гали лицето като коприна. Понякога в неделя следобед изкачвахме Чамфорд Хил и се спускахме оттатък на мочурливите ливади край Темза. 1913-а! Господи! 1913-а! Тишината, зелената вода, шуртенето на бента! Никога няма да се повтори. Не че 1913-а няма да се повтори. Говоря за усещането вътре, усещането, че не бързаш и не се страхуваш — усещане, което или сте изпитвали и няма какво да ви обяснявам, или не сте изпитвали и тогава никога няма да имате възможност да познаете.

Така нареченото ни живеене заедно започна едва към края на лятото. Бях твърде стеснителен и непохватен да направя първата крачка, и твърде невеж, за да си дам сметка, че е имало и други преди мен. Един неделен следобед излязохме в буковата гора край Ъпър Бинфийлд. Там горе винаги можеш да останеш насаме. Желаех я много силно и много добре знаех, че тя просто ме чака да направя първата крачка. Нещо, не знам какво, ми внуши да идем в парка на Бинфийлд Хаус. Старият Ходжес, който вече беше надхвърлил седемдесетте и започваше да става все по-раздразнителен, като нищо можеше да ни изхвърли, но в неделя следобед най-вероятно си подремваше. Промушихме се през една пролука в оградата и се спуснахме по пътечката между буковете към големия вир. Не бях идвал насам повече от четири години. Нищо не се беше променило. Все същото абсолютно усамотение, чувството, че си на скришно място, заобиколен отвсякъде с големи дървета, старата прогнила барака за лодки сред камъшите. Легнахме в обраслата с трева хлътнатина сред дивия джоджен и бяхме тъй сами, сякаш сме в Централна Африка. Целунах я бог знае колко пъти, после станах и се заразхождах наоколо. Ужасно я желаех и исках да я обладая, само дето донякъде се страхувах. И колкото и да е странно, в същото време в главата ми се въртеше друга мисъл. Изведнъж ме осени откритието, че от години се каня да се върна тук, но така и не съм го направил. Сега бях тъй близо, щеше да е много жалко да не сляза до другия вир и да погледна големите шарани. Чувствах, че после ще се изям от яд, ако пропусна шанса, всъщност не можех да си обясня защо не съм дошъл по-рано. Шараните бяха запечатани в ума ми, никой не знаеше за тях освен мен, някой ден щях да ги уловя. Всъщност те си бяха мои. Дори тръгнах покрай брега нататък, но изминах десет метра и се върнах. За да стигна дотам, трябваше да се провирам през джунгла от къпинаци и гниещ храсталак, а бях с празнично облекло. Тъмносив костюм, бомбе, ботуши с копчета и яка, която едва не ми прерязваше ушите. Ето как се обличаха хората за неделна разходка в онези времена. А и желаех Елси много силно. Върнах се и за миг останах надвесен над нея. Тя лежеше на тревата, закрила лице с ръка, и не помръдна, като ме чу да приближавам. С черната си рокля изглеждаше… не знам как, някак мека, гъвкава, сякаш тялото й е ковка материя, с която можеш да правиш каквото си поискаш. Беше моя и можех да я имам, още на мига, ако поисках. Изведнъж спрях да се страхувам. Хвърлих шапката си на земята (помня, че отскочи), коленичих и я прегърнах. Още долавям дъха на див джоджен. Беше ми за пръв път, но на нея не, и не се получи зле, както можеше да се очаква. Та така. Големите шарани отново избледняха от ума ми, всъщност години наред след това почти не се сещах за тях.

1913-а. 1914-а. Пролетта на 1914-а. Първо разцъфнаха трънките, после глогинките, накрая кестените. Неделните следобеди по крайречната алея, вятърът къдри тръстиките и те се люшкат на огромни талази, като женски коси. Безкрайните юнски вечери, пътеката под кестените, някъде се обажда бухал, тялото на Елси, притиснато към моето. Онази година юли се случи горещ. Как се потяхме в магазина, как миришеше на сирене и мляно кафе! А после хладната привечер навън, миризмата на нощни гърнета и дим от лула на пътеката покрай градините под аренда, мекият пясък под краката, стрелкащите се след нощните бръмбари козодои.

Господи! Какъв е смисълът да се казва, че човек не трябва да си спомня „преди войната“ с носталгия? Аз го правя. Вие също, ако го помните. Съвсем вярно е, че ако се връщаш към определен период от време, имаш склонността да си спомняш хубавите моменти. Важи дори за войната. Но вярно е също така, че тогава хората имаха нещо, което днес нямат.

Какво е то? Просто не приемаха бъдещето като нещо, от което да се ужасяваш. Не че животът тогава беше по-лек от сега. Беше дори по-тежък. Хората като цяло работеха повече, живееха по-трудно и умираха по-болезнено. Ратаите се блъскаха едва ли не денонощно за четиринайсет шилинга седмично и свършваха като съсипани инвалиди с по пет шилинга пенсия по старост и чат-пат половин крона от енорията. А онова, на което казваха „достойна“ бедност, беше дори по лошо. Когато малкият Уотсън, собственик на манифактурно магазинче в другия край на Главната, се „провали“ след години борба, личните му спестявания възлизаха на две лири, девет шилинга и шест пенса, а почти веднага след това почина от така наречените „стомашни проблеми“, но лекарят даде да се разбере, че е било от глад. Само че до последния си миг не измени на редингота си. Старият Кримп, помощникът на часовникаря — опитен майстор, цял живот в занаята, цели петдесет години, разви перде на окото и трябваше да иде в приюта за бедни. Внуците му виеха на улицата, като го отвеждаха. Жена му тръгна да чисти по къщите и с отчаяни усилия успяваше да му изпраща по един шилинг седмично за джобни пари. Понякога ставаш свидетел на ужасни неща. Дребни предприятия затъват, солидни търговци постепенно се превръщат в банкрутирали длъжници, хора умират бавно от рак и чернодробни болести, пияници съпрузи всеки понеделник подписват обещание да не пият и всяка събота го нарушават, момичета разбиват целия си живот заради незаконородено дете. Къщите нямат тоалетни, в зимните сутрини мивките замръзват, в жегата задните алеи вонят неописуемо, а църковният двор — баш в центъра на града, за да не забравяш нито за миг как ще свършиш. И все пак, какво бе онова, което имаха хората тогава? Чувство за сигурност, дори когато не бяха осигурени. По-точно чувство за приемственост. Всички знаеха, че ще умрат, а някои сигурно са знаели и че ще се разорят, но онова, което не знаеха, е, че може да се промени самият ред. Каквото и да им се случи на тях, животът ще продължава такъв, какъвто си го знаят. Не вярвам да имаше голямо значение фактът, че онова, което се нарича „религиозни вярвания“, тогава все още беше много разпространено. Вярно е, че почти всеки ходеше на църква, поне в провинцията — впрочем ние с Елси също продължавахме да ходим, макар, както би казал викарият, да живеехме в грях, — а ако питаш хората вярват ли в задгробния живот, обикновено отговаряха утвърдително. Но не познавам човек, който да е оставил у мен впечатлението, че действително вярва в живот след смъртта. Мисля, че в най-добрия случай приемаха тия работи както децата — Дядо Коледа. Но тъкмо в периодите на устойчивост, когато цивилизацията сякаш стои здраво стъпила на четирите си крака като слон, такива неща като задгробния живот нямат значение. Не е толкова трудно да умреш, ако знаеш, че нещата, на които държиш, ще просъществуват. Ти си живял, уморил си се, време ти е да вървиш под земята — така ги разбираха хората нещата тогава. Самите те си отиваха, но техният начин на живот оставаше. Тяхното добро и зло си оставаха добро и зло. Нямаха чувството, че пластовете се разместват под краката им.

Татко се проваляше, но не го знаеше. Просто времената бяха тежки, търговията като че ли все повече западаше, сметките все повече го затрудняваха. Слава богу, той така и не разбра, че е разорен, всъщност така и не банкрутира, защото почина съвсем внезапно (грип, който прерасна в пневмония) в началото на 1915-а. До края вярваше, че с пестеливост, усилен труд и честна търговия човек не може да се провали. Сигурно е имало мнозина собственици на магазинчета като него, съхранили тази вяра, дори когато са умирали разорени, та дори в приюта за бедни. Даже Лъвгроув седларят, когато автомобилите и моторизираните товарни коли вече му избождаха очите, не си даваше сметка, че е допотопен като носорог. А и майка — майка така и не доживя да узнае, че животът, с който е закърмена, животът на дъщеря на достопочтен и богобоязлив дребен търговец и съпруга на достопочтен и богобоязлив дребен търговец по време на царуването на добрата кралица Вики, е свършил завинаги. Времената бяха тежки, търговията вървеше слабо, татко се тревожеше, това и онова се „усложняваше“, но си караш както си знаеш. Добрият стар английски ред не може да се промени. Вовеки веков достопочтените жени ще готвят йоркширски пудинг и ябълкови кнедли на грамадни печки с въглища, ще носят вълнено бельо и ще спят върху пух, ще слагат сливово сладко през юли и туршии през октомври, а следобед ще четат Хилдас Хоум Къмпаниан и мухите ще жужат наоколо, в нещо като уютен подземен свят на запарен чай, болки в краката и благополучни финали. Не твърдя, че майка и татко останаха същите докрай. Бяха поразклатени, а понякога малко обезверени. Но поне не доживяха да узнаят, че всичко, в което са вярвали, е чисто и просто пълен боклук. Живяха в края на епоха, когато всичко се разтваряше в ужасяваща амалгама, но така и не го разбраха. Мислеха, че това е вечността. Не можем да ги виним. Така са се чувствали.

После дойде краят на юли и дори Лоуър Бинфийлд разбра, че става нещо. Дни наред цареше огромно неясно въодушевление, а във вестниците публикуваха безкрайни статии, които татко носеше от магазина да чете на глас на майка. И изведнъж навсякъде плакати:

Няколко дни (дали не бяха четири? забравил съм точните дати) във въздуха витаеше странно спотаено чувство, нещо като затишие, като момента, преди да се разрази буря, сякаш цяла Англия е замлъкнала и слуша. Помня, че беше много горещо. В магазина ни се струваше, че не можем да работим, макар че всички в околията, на които им се намираха пет излишни шилинга, се бяха втурнали да си купуват консерви, брашно и овесени ядки в огромни количества. Като че ли бяхме твърде трескави, за да работим, само се потяхме и чакахме. Вечер хората слизаха на гарата и се биеха като безумци за вечерните вестници, които пристигаха с лондонския влак. После един следобед момче се втурна на Главната с наръч вестници, а хората наизлязоха на прага на къщите си и заподвикваха през улицата: „И ние сме вътре! И ние сме вътре!“. Момчето грабна плакат от наръча и го залепи на отсрещната ширина:

Изхвърчахме на тротоара — всичките трима помощници — и заликувахме. Всички ликуваха. Да, ликуваха. А старият Гримет, макар вече доста да се беше напечелил от предвоенната паника, все още държеше на някои от либералните си принципи, „не застана“ зад войната и каза, че не е на хубаво.

Два месеца по-късно бях в армията. Още седем месеца по-късно — във Франция.

VIII

Раниха ме чак в края на 1916-а.

Тъкмо бяхме излезли от окопите и отстъпвахме с маршова стъпка по пътче, дълго миля и нещо, уж безопасно, но явно германците го бяха взели под обстрел отпреди това. Внезапно започнаха да пускат снаряди — високоексплозивни, но само по един в минута. Чуваше се обичайното зуиии-и-и-ий!, после Буум!, и снарядът избухваше в една нива отдясно. Мисля, че ме уцели третият. Още щом го чух, разбрах, че е за мен. Казват, че човек винаги си знае. Не говореше като обикновените снаряди. А повтаряше: „Следвам те, к---- такова, к----- такова, к----- такова!“, в рамките на три секунди. Последното „такова“ беше взривът.

Почувствах се, сякаш ме помита гигантска ръка от въздух. Скоро след това, обзет от странното чувство, че избухвам и се пръсвам на парчета, се сгромолясах сред купища консервни кутии, трески, ръждясала бодлива тел, лайна, гилзи и всякакви други гадости в крайпътната канавка. Като ме извадиха и ме поочистиха от мръсотията, откриха, че не съм ранен толкова тежко. Просто в половината ми задник и в задната част на краката ми бяха заседнали множество късчета снаряд. За късмет при падането си бях счупил ребро — нараняване, тъкмо толкова сериозно, че да ме върнат у дома. Прекарах зимата в полева болница в хълмовете край Истборн в Южна Англия.

Помните ли военнополевите болници? Дълги редици дървени бараки като кокошарници, накацали точно на върха на проклетите мразовити хълмове — викаха им „южния бряг“, което ме караше да си задавам въпроса какъв ли тогава ще да е северният, — където вятърът сякаш духа от всички посоки едновременно. И тълпите мъже с бледосини дрехи и червени връзки, които се размайват нагоре — надолу и търсят завет, но не намират никъде. Понякога водеха деца от богатските училища в Истборн в колона по двама, да раздават цигари и ментови бонбони на „ранените томита“10, както ни викаха. Розоволико хлапе на седем-осем години се приближава до група ранени мъже, седнали на тревата, отваря кутия „Удбайн“ и с тържествен вид подава на всеки по една цигара, сякаш храни маймуните в зоопарка. Който имаше сили, извървяваше цели мили по хълмовете с надеждата да срещне момиче. Момичетата все не стигаха. В долината под лагера имаше малка горичка и дълго преди свечеряване до всеки дънер ще видиш притисната двойка, а ако дървото е дебело — по една от двете страни. Основният ми спомен от тогава е как седя край един прещип на ледения вятър, пръстите ми са толкова студени, че не мога да ги свия, а в устата ми — вкус на ментови сладкиши. Типичен войнишки спомен. Както и да е, разделях се с живота на томи. Малко преди да ме ранят, командирът изпратил името ми за разглеждане в някаква комисия. Тогава вече отчаяно се нуждаеха от офицери и всеки, който не беше съвсем неграмотен, можеше да получи чин, ако иска. От болницата направо заминах за един офицерски тренировъчен лагер край Колчестър.

Чудно, какви неща прави войната с хората. Преди няма и три години бях пъргав продавач с бяла престилка, който се привежда над щанда с думите: „Да, госпожо! Разбира се, госпожо! Какво още, госпожо?“, с живот на бакалин пред себе си и понятие, че ще ставам офицер, колкото че ще получа рицарско звание. А ето ме вече, перча се с о-боже-каква шапка и жълта яка, и повече или по-малко държа фронта сред тълпа от временни благородници, а някои не бяха дори временни. Хем — и тъкмо там е работата — това изобщо не ми се струваше странно. В онези дни нищо не ми се струваше странно.

То е сякаш те грабва грамадна машина. Въобще не действаш по своя воля, а в същото време дори не ти хрумва да се противопоставиш. Ако хората не изпитваха подобни чувства, никоя война не би траяла повече от три месеца. Армиите просто ще си съберат багажа и ще се приберат у дома. Защо се записах войник? Или милионите други идиоти, които се записаха преди задължителната повинност? Отчасти на майтап и отчасти заради Англия, моя Англия, британците никога, никога и всичките тези неща. Но колко продължи това? Повечето момчета, които познавах, ги бяха изпозабравили дълго преди да стигнат във Франция. Мъжете в окопите не бяха патриотично настроени, не мразеха кайзера и пет пари не даваха за храбра малка Белгия и германците, изнасилващи монахини върху маси (винаги „върху маси“, сякаш това го прави още по-страшно) по улиците на Брюксел. От друга страна, и през ум не им минава да се опитат да избягат. Машината те е приклещила и може да прави с теб каквото си пожелае. Повдига те и те стоварва на места и сред неща, които не си и сънувал, и дори на луната да те запрати, това пак няма да ти се стори бог знае колко странно. В деня, когато се записах в армията, старият живот приключи. Сякаш изведнъж спря да ме засяга. Питам се ще ми повярвате ли, че оттогава съм се връщал в Лоуър Бинфийлд само веднъж, за погребението на майка. Сега звучи невероятно, но тогава си беше съвсем естествено. Признавам, че причината отчасти беше Елси, на която, разбира се, престанах да пиша на втория-третия месец. Несъмнено се е хванала с друг, но не ми се искаше да я срещна на улицата. В противен случай може би щях, като имам малко отпуск, да ходя да навестявам майка, която изпадна в истерия, когато се записах войник, но щеше да се гордее със син в униформа.

Татко почина през 1915-а. По онова време бях във Франция. Няма да преувелича, ако кажа, че днес смъртта му ме натъжава повече, отколкото навремето. Тогава тя беше за мен просто лоша новина, която приех почти с безразличие, с онази празна апатия, с която в окопите приемаш всичко. Помня как изпълзях до входа на землянката, за да прочета писмото на светло, и петната от сълзите на майка по хартията, и болката в коленете, и миризмата на кал. Застраховката на татко била ипотекирана почти цялата, но в банката имало малко пари, а „Сорозийнс“ щели да изкупят стоката и дори да платят нещичко за клиентелата. Както и да е, майка разполагаше с малко повече от двеста лири, освен мебелите. Засега заминаваше да живее при братовчедка си — съпруга на дребен собственик на селскостопанска земя, който печелеше добре от войната — край Доксли, на няколко километра оттатък Уолтън. Само „засега“. Всичко изглеждаше временно. В старите времена — макар че оттогава бе изминала едва една година — цялата тази история би била потресаващо злощастие. Татко — покойник, магазинът — продаден, а майка — сам-саменичка с едни двеста лири, и веднага си представяш бъдещето като трагедия в петнайсет действия, а последното — бедняшко погребение. Но сега войната и чувството, че не си си сам господар, засенчваха всичко останало. Хората вече изобщо не мислеха в понятия като „банкрут“ и „приют за бедни“. Това важеше дори за майка, която, бог е свидетел, имаше съвсем смътна представа за войната. Впрочем тя вече е умирала, но никой от нас не го знаеше.

Дойде да ме посети в болницата в Истборн. Не бях я виждал от две години и видът й малко ме порази. Изглеждаше посивяла и някак съсухрена. Отчасти защото вече бях пораснал, бях пътувал и всичко ми се струваше по-малко, но във всеки случай ми се видя още по-слаба и по-жълта. Говореше с присъщата си непоследователност за леля Марта (братовчедката, при която живееше), за проблемите си със стомаха, които се „усложнявали“, за надгробния камък на татко и какъв красив покойник бил. Все същите приказки, които съм слушал с години, и все пак сякаш говореше призрак. Това вече не ме засягаше. Знаех я като огромно, великолепно, закрилящо създание, малко като галион на кораб и малко като разклопана квачка, а в крайна сметка тя бе просто дребна старица с черна рокля. Всичко се променяше и избледняваше. Тогава я видях за последен път. Докато се обучавах в Колчестър, получих телеграма, че е тежко болна, и веднага подадох молба за отпуск по спешност. Но беше твърде късно. Докато стигна и Доксли, тя почина. Онова, което всички си въобразявахме, че е лошо храносмилане, се оказа някакъв вътрешен израстък, а едно внезапно охлаждане на стомаха я довършило. За да ме ободри, докторът ми каза, че образуванието било „доброкачествено“, което ми се стори странно, защото нали всъщност я беше убило.

Е, погребахме я до татко и тогава за последен път минах набързо през Лоуър Бинфийлд. Много се беше променил, дори за три години. Някои магазини бяха затворени, над други нова фирма. Почти всички мъже, които познавах като момчета, бяха заминали, а някои бяха покойници. Сид Лъвгроув беше мъртъв, убит в битката при Сома. Рижия Уотсън — онова селско момче, което участваше някога в Черната ръка и ловеше зайци с голи ръце, беше загинал в Египет. Един от младежите, с които работехме при Гримет, беше изгубил и двата си крака. Старият Лъвгроув беше затворил дюкяна и живееше в малка къща в покрайнините на Уолтън с мизерна годишна рента. Старият Гримет на свой ред също печелеше добре от войната, беше станал патриот и членуваше в местната комисия, която съдеше отказалите да постъпят в армията по убеждения. Но онова, което най-много правеше града да изглежда празен и запуснат, беше, че в него почти не бяха останали коне. Всичко що-годе читаво отдавна беше реквизирано. Кабриолетът на гарата още съществуваше, но добичето, което го теглеше, едва ли щеше да стои изправено, ако не бяха тегличите. В единия час — час и нещо преди погребението се поразходих из града, поздравих този-онзи и се поперчих с униформата си. За щастие не налетях на Елси. Виждах промените, но някак все едно че не ги виждах. Мисълта ми беше заета с други неща, главно с удоволствието да се показвам с униформа на младши лейтенант, с черната лента на ръкава (стоеше много елегантно на сиво-зеленото) и нови габардинени бричове. Ясно помня, че продължих да мисля за бричовете дори когато стояхме край гроба. После хвърлиха пръст върху ковчега, аз изведнъж осъзнах какво означава майка ти да лежи на три метра под земята и нещо ме засмъдя в очите и носа, но дори тогава бричовете не излязоха съвсем от ума ми.

Не мислете, че не преживявах смъртта на майка. Преживявах я. Вече не бях в окопите и затова смъртта можеше да ме натъжи. Но че си отива познатият ми едновремешен живот — за това и пет пари не давах, та дори не проумявах, че се случва. След погребението леля Марта, която доста се гордееше, че има племенник „истински офицер“ и, да я бях оставил, щеше да вдигне грандиозно погребение, се върна в Доксли с автобуса, а аз се качих на кабриолета за гарата, за да отпътувам с влака за Лондон и оттам — за Колчестър. Минахме покрай магазина. След смъртта на татко още никой не го беше взел. Стоеше заключен, витрината беше почерняла от прах, а надписът „С. Боулинг“ беше заличен с горелка. Е, това беше къщата, където живях като дете, като момче и като юноша, където пълзях под кухненската маса, където миришеше на еспарзета, четях „Донован Неустрашимия“, пишех си домашните за класическата прогимназия, бърках въдичарски качамак, поправях спукани велосипедни гуми и пробвах първата си висока яка. Струваше ми се вечна като пирамидите, а сега кракът ми едва ли ще стъпи отново тук, освен по случайност. Татко, майка, Джоу, момчетата за всичко, старият териер Нейлър, Спот — неговият наследник, червенушката Джаки, котките, мишките в плевника — всички те си бяха отишли, превърнали се бяха в шепа прах. А на мен въобще не ми пукаше. Съжалявах за смъртта на майка, та дори за смъртта на татко, но умът ми през цялото време беше зает с други работи. Изпитвах известна гордост, че ще ме видят в такси — нещо, с което още не бях свикнал, и си мислех за линията на новите си габардинени бричове, за хубавите си гладки офицерски гамаши, толкова различни от онези, грапавите, дето ги носят томитата, още за другите момчета в Колчестър и за шейсетте лири, които ми остави майка, и за угощенията, които ще си направим с тях. Освен това се благодарях на бога, че не съм налетял на Елси.

Какви невероятни неща прави войната с хората. Как понякога ги убива, но което е още по-странно — как понякога не ги убива. То е като исполински потоп, който те влече към смъртта, но изведнъж те изхвърля в някое затънтено блато, където трябва да вършиш невъобразими неща и получаваш за това допълнително заплащане. Трудови батальони строят в пустинята пътища, които не водят наникъде; съгледвачи са захвърлени на пустинни океански острови, да следят за германски крайцери, потопени години по-рано; министерства на това и онова с цели армии чиновници и машинописки съществуват години наред, след като функциите им са прекратени, по силата на някаква инерция. Хора са набутани на безсмислени позиции, после властите забравят за тях с години. Така се случи и с мен, инак най-вероятно нямаше да съм тук сега. Последователността от събития е доста интересна.

Малко след като публикуваха назначението ми във вестника, се отвори глад за обозни офицери. Щом чул, че поназнайвам туй-онуй за търговията с бакалски стоки (не издадох, че всъщност съм бил продавач), командващият офицер на тренировъчния лагер ми нареди да си дам името. Дотук добре, но тъкмо когато щях да се местя в друга тренировъчна школа за обозни офицери някъде в Средна Англия, се отвори място за млад офицер с познания по бакалска търговия, да служи като секретар на сър Джоузеф Чийм, голяма клечка в обозния корпус. Един Господ знае защо се спряха точно мен, но във всеки случай така стана. Оттогава все си мисля, че са сбъркали името ми с чуждо. Три дни по-късно козирувах в кабинета на сър Джоузеф. Той беше високо и жилесто, опнато като струна, представително старче с прошарена коса и строг нос, който веднага ми направи впечатление. Изглеждаше като съвършения професионален войник, носител на най-високо рицарско звание, орден за военна доблест и заслуга с лента и на вид спокойно можеше да мине за брат — близнак на онзи от рекламата на цигарите „Дьо Решке“, макар че всъщност в личния си живот беше председател на една от големите вериги магазини за бакалски стоки и се славеше в цял свят с нещо, наречено „Система на Чийм за съкращаване на трудовите възнаграждения“. Като влязох, спря да пише и ме измери с поглед.

— Благородник ли си?

— Не, сър.

— Добре. Значи може и да свършим нещо.

След около три минути вече беше изкопчил от мен, че нямам опит като секретар, не владея стенография, не умея да си служа с пишеща машина и съм работил в бакалница срещу двайсет и осем шилинга седмично. Въпреки това съм щял да му свърша работа, в тази проклета армия имало твърде много джентълмени, а той си търсел човек, да може да брои и след десет. Хареса ми и с нетърпение зачаках да започна работа при него, но тъкмо в този миг мистериозните сили, които сякаш управляваха войната, отново ни разделиха. Сформираше се нещо, наречено „Корпус за отбрана на западното крайбрежие“, или по-скоро се говореше за такова нещо, и се спрягаше мъглявата идея да се направят временни складове за провизии и други припаси в различни точки по целия бряг. Сър Джоузеф щеше да отговаря за складовете в Югозападна Англия. Още в деня след постъпването ми ме командирова там да проверя наличните провизии в някакъв склад на име „Дванайсета миля“, на северния бряг на Корнуол. Или по-скоро задачата ми беше да разбера дали изобщо съществува. Изглежда никой не знаеше със сигурност. Тъкмо пристигнах и установих, че провизиите се състоят от единайсет консерви осолено говеждо, когато от Военното министерство пристигна телеграма да поема командването на склада и да остана там до второ нареждане. Върнах отговор: „При склад «Дванайсета миля» няма склад“. Късно. На следващия ден пристигна официално писмо, с което ме информираха, че съм интендант на склад „Дванайсета миля“. И всъщност тук историята свършва. Останах интендант до края на войната.

Един Господ знае каква беше целта на всичко това. Безполезно е да ме питате какво представлява Корпусът за отбрана на западното крайбрежие или какво е било предназначението му. Още тогава никой не си даваше дори вид, че знае. Във всеки случай той не съществуваше. Беше просто идея, мимолетно хрумване в нечие съзнание — предполагам, в отговор на неясните слухове за германско нападение през Ирландия, — а складовете за провизии, които уж съществували по цялото крайбрежие, също бяха въображаеми. Цялата работа трая три дни, като сапунен мехур, после беше забравена, а с нея и аз. Единайсетте ми консерви говеждо бяха останали от някакви офицери, били тук преди мен на някаква също толкова мистериозна мисия. Бяха оставили и един глух старец на име редник Лиджбърд. Каква му беше работата, така и не разбрах. Питам се, ще ми повярвате ли, че останах да пазя тези единайсет консерви от средата на 1917-а до началото на 1919-а. Сигурно не, но говоря самата истина. Но тогава дори това не изглеждаше толкова странно. През 1918-а всички вече просто бяха изгубили навика да очакват разумно развитие на събитията.

Веднъж месечно ми изпращаха гигантска официална бланка, в която да попълня броя и състоянието на кирки, шанцови инструменти, рула бодливата тел, одеяла, водонепромокаеми постелки, аптечки, листове ламарина и консерви сливов и ябълков мармалад. Просто вписвах нула на всеки ред и връщах формуляра обратно. Абсолютно никаква реакция. В Лондон някой завеждаше кротко формулярите и документацията, изпращаше ми нови, сетне на свой ред завеждаше и тях, и тъй нататък. Така вървеше животът. Мистериозните висшестоящи, които ръководеха войната, бяха забравили за съществуването ми. Не смущавах спомените им. Намирах се в блато без излаз, но след две години във Франция не изгарях от чак такъв патриотизъм, че да искам да излизам.

Тук крайбрежието беше много усамотено и не се срещаше жива душа, освен неколцина селяндури, които едва ли бяха чували, че се води война. Четвърт миля по-нататък, в подножието на ниско възвишение, морето тътнеше и се плискаше върху безкраен равен плаж. Девет месеца годишно валеше, през останалите три от Атлантика вееше яростен вятър. Нямаше нищичко, освен редник Лиджбърд, мен, две военни бараки — едната що-годе прилична двустайна колиба, където живеех аз — и единайсетте консерви осолено говеждо. Лиджбърд беше чепат стар дявол и почти не успях да изкопча от него нещо повече от факта, че преди да постъпи във войската, е бил бостанджия. Любопитно беше да се наблюдава колко бързо възвръща старите си навици. Още преди да дойда, вече беше изкопал леха край едната барака и беше насадил картофи, на есен разкопа втора и така накрая култивира близо два декара; в началото на 1918-а взе да гледа кокошки, които към края на лятото вече значително се бяха умножили, и в края на годината, бог знае откъде, внезапно извади едно прасе. Не мисля, че му е идвало наум да се пита какво, по дяволите, правим тук или какво представлява Корпусът за отбрана на западното крайбрежие, ако изобщо съществува. Не бих се изненадал, ако и до ден-днешен си е там и гледа прасета и картофи в някогашния склад „Дванайсета миля“. Дано е така. Желая му късмет.

Междувременно вършех нещо, с което за пръв път имах възможност да се ангажирам на пълен работен ден — четях.

Офицерите, били тук преди мен, бяха оставили няколко книги, повечето евтини издания и почти всичките буламачи, каквито се четяха тогава: Иън Хей и Сапьора, новелите за Крейг Кенеди и прочие. Но по някое време се бе завъртял и някой, който е разбирал от книги. Самият аз тогава не разбирах. Единствените книги, които бях прочел по собствена воля, бяха кримки, и веднъж една мръсна книга за секс. Бог ми е свидетел, че и досега нямам амбицията да мина за интелектуалец, но ако тогава ме бяхте попитали за заглавието на някоя „хубава“ книга, щях да ви отговоря „Жената, която ми даде“11 или, в памет на викария, „Сусам и лилии“. Във всеки случай „хубавите“ книги бяха онези, които човек няма намерение да прочете. Но ей ме на, назначен съм на длъжност, на която не само нямам работа, ами изобщо нямам работа, морето тътне при плажа, а дъждът се стича по стъклата — и цяла редица книги се блещят насреща ми от импровизираната лавица, която някой е прикрепил на стената на колибата. Естествено започнах да ги изчитам от кора до кора, като отначало пробирах колкото прасе в кофа с помия.

Но сред тях имаше три-четири, които се различаваха от всичко останало. Не, не познахте! Не се прехласвайте по идеята, че изведнъж съм открил Марсел Пруст, Хенри Джеймс или нещо такова. Дори да бях, нямаше да ги прочета. Книгите, за които говоря, далеч не бяха възвишени. Ала случва се понякога да попаднеш на книга, която точно съответства на умственото ти ниво в момента, до степен, че чак имаш чувството като да е написана специално за теб. Една от тях беше „Историята на господин Поли“ от Х. Дж. Уелс, евтино издание за шилинг, което се разпадаше на съставните си части. Питам се можете ли да си представите въздействието, което оказа върху мен, имайки предвид как съм израсъл — син на търговец в провинциално градче, а да налетя на книга като тази. Друга беше „Улица Кошмарна“ на Комптън Макензи. Преди няколко години предизвика скандал, смътно бях чул за нея дори в Лоуър Бинфийлд. Още „Победа“ на Конрад, която на места ме отегчаваше. Но книгите те карат да се замислиш. А намерих и някакъв стар брой на списание със синя корица, в което беше отпечатан разказ от Д. Х. Лорънс. Не помня заглавието. За войник от редовната армия, който блъсва старшия сержант от ръба на едно укрепление, офейква и по-късно го залавят в леглото на едно момиче. Много ме озадачи. Не проумявах какво се опитва да внуши, но остави у мен смътното чувство, че искам да прочета още такива.

Е, в продължение на няколко месеца изпитвах глад за четене, силен почти колкото физическа жажда. За пръв път от времето на Дик Донован насам истински се отдавах на четене. Отначало дори нямах представа откъде се набавят книги. Мислех, че единственият начин е да се купуват. Виждате какво значение има възпитанието. Предполагам, че децата на средните класи — онези с доход над петстотин лири годишно — научават за Мюди12 и читателския клуб на Таймс още в люлката. Малко по-късно узнах за съществуването на библиотеките и се абонирах за тази на Мюди и една друга в Бристол. И какво прочетох през следващата година — година и нещо! Уелс, Конрад, Киплинг, Голзуърди, Бари Пейн, У. У. Джейкъбс, Пет Ридж, Оливър Ъниънс, Комптън Макензи, Х. Ситън Мериман, Морис Беринг, Стивън Макена, Мей Синклер, Арнълд Бенет, Антъни Хоуп, Елинор Глин, О’Хенри, Стивън Лийкок, та дори Сайлъс Хокинг и Джийн Стратън Портър. Питам се колко ли от имената в списъка са ви познати. Половината от книгите, които тогава се приемаха много сериозно, вече са забравени. Но в началото ги гълтах, като че съм кит в пасаж от скариди. Просто се отдавах на наслаждението.

След време, естествено, се извисих и взех да правя разлика между булевардна и небулевардна литература. Попадна ми Лорънсовия „Синове и любовници“ и донякъде ми допадна, а „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд и „Нови хиляда и една нощ“ на Стивънсън ми доставиха голямо удоволствие. Но авторът, който ми направи най-силно впечатление, си остана Уелс. Прочетох „Естър Уотърс“ на Джордж Мур и ми хареса, започвах и няколко романа на Харди, но все запирах по средата. Дори опитах с Ибсен, който ме остави с неясното впечатление, че в Норвегия непрестанно вали.

Много странно. Още тогава си давах сметка, че е странно. Аз бях младши лейтенант и вече говорех почти без следа от диалект, различавах Арнолд Бенет от Елинор Глин, и все пак бяха изминали едва четири години, откак режех кашкавал зад тезгяха в бяла престилка и очаквах с нетърпение мига, когато ще отворя собствена бакалница. Като тегля чертата, изглежда, трябва да призная, че освен дето ми навреди, войната ми направи и услуга. Във всеки случай тази година, посветена на четене на романи, беше единственото истинско образование, в смисъла на „книжни знания“, което получих. Тя направи нещо в ума ми. Даде ми нагласа — една такава питаща нагласа, каквато може би нямаше да развия, ако бях преминал през живота по нормалния, благоразумен начин. Но — дали ще ме разберете — онова, което действително ме промени, което действително остави отпечатък върху мен, бяха не толкова прочетените книги, колкото противното безсмислие на живота, който водех.

Наистина беше неописуемо безсмислен — тогава, през 1918-а. Седя си аз край печката във военната барака и си чета романи, а на неколкостотин мили във Франция гърмят с оръдия и хвърлят в картечния огън стотици злочести дечица с подмокрени от страх гащички, сякаш пълнят пещ с дребни въглища. Аз бях сред щастливците. Висшестоящите бяха извърнали поглед от мен, кротувах в уютното си убежище и получавах пари за несъществуваща работа. Понякога ме обземаше паника, полагах усилия да ги накарам да си спомнят за мен и да ме измъкнат оттук, но нищо не ставаше. Официалните бланки пристигаха веднъж месечно, на грапава сива хартия, аз ги попълвах и ги изпращах обратно, после пристигаха нови, аз попълвах и тях, и отново ги връщах обратно, и така нататък. Във всичко това имаше смисъл, колкото в бълнуванията на луд. Резултатът, в съчетание с книгите, които четях, беше, че у мен се наслои неверие във всичко.

Не бях единственият. Войната изобилстваше от изпуснати нишки и забравени кьошета. По това време вече буквално милиони бяха заседнали, по един или друг начин, в някакво блато. Цели армии гният по фронтове, на които хората не помнят дори имената. Огромни министерства са пълни с тълпи от чиновници и машинописки, всичките наети на минимум две лири седмична заплата, за да трупат планини от бумаги. На всичко отгоре отлично съзнават, че просто трупат планини от бумаги. Вече никой не вярва в приказките за зверствата и храбра малка Белгия. Войниците смятат германците за добри момчета и мразят французите до смърт. Младшите офицери до един са убедени, че Генералният щаб е съставен от малоумни. В Англия се надигаше някаква вълна на неверие, която стигна чак до склад „Дванайсета миля“. Ще преувелича, ако кажа, че войната превърна хората в интелектуалци, но временно ги превърна в нихилисти. Хора, които при нормални обстоятелства биха преминали през живота, проявявайки склонност да мислят сами колкото пудинг с лой, се настройваха болшевишки единствено по силата на самата война. Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша.

IX

Войната ме изтръгна от познатия едновремешен живот, но в налудничавия следвоенен период аз съвсем го забравих.

Знам, че в известен смисъл човек никога не забравя. Помниш онази портокалова кора, която си забелязал в канавката преди тринайсет години, и онзи цветен плакат на Торкий13, който си мярнал в чакалнята на една гара. Аз обаче говоря за друг вид памет. В известен смисъл помня едновремешния живот в Лоуър Бинфийлд. Помня въдицата, миризмата на еспарзета, майка зад кафявия чайник, червенушката Джаки и поилото на тържището. Но всички тези неща не са живи в паметта ми. Те са нещо далечно, нещо, с което съм приключил. Изобщо не ми беше хрумвало, че някой ден ще поискам да се върна към тях.

Налудничави времена бяха, онзи период точно след войната, едва ли не по-налудничави от самата война, макар хората да не ги помнят толкова ясно. Под една доста по-различна форма усещането за неверие във всичко беше по-силно от всякога. Милиони мъже внезапно се оказаха изритани от армията, само за да открият, че страната, за която са воювали, не ги иска, а Лойд Джордж и приятелчетата му разбиха на пух и прах и последните останали илюзии. Навсякъде се щураха тълпи от бивши военнослужещи и раздрънкваха кутии за волни пожертвувания, маскирани жени пееха по улиците, мъже в офицерски кители въртяха латерни. Изглежда всички в Англия се боричкаха за работа, включително аз. Но извадих по-голям късмет от мнозинството. Като се уволнявах, получих скромно възнаграждение заради раняването, а като прибавим и парите, спестени през последната година служба (понеже нямаше къде да ги харча), напуснах армията с цели триста и петдесет лири. Струва си да се отбележи реакцията ми. Ей ме на, с достатъчно пари да направя онова, за което съм отгледан и за което с години съм мечтал — а именно, да отворя магазин. Разполагах с предостатъчно капитал. Ако изчакваш търпеливо и си държиш очите отворени, за триста и петдесет лири изпадат доста апетитни предприятия. И все пак, не знам дали ще ми повярвате, но тази идея изобщо не ми хрумна. Не само че не предприех никакви стъпки, но едва години по-късно, всъщност чак през 1925-а, ми мина през ума, че съм можел да отворя магазин. Истината е, че вече окончателно бях напуснал орбитата на магазинната търговия. Ето какво прави с теб армията. Превръща те в имитация на благородник и ти създава твърдото убеждение, че винаги все отнякъде ще капят по малко парици. Ако тогава, през 1919-а, ми бяхте подхвърлили, че трябва да отворя магазин — за тютюн и бонбони, примерно, или бакалничка в някое затънтено село, просто щях да ви се изсмея. Вече бях носил звезди на пагоните си и социалните ми стандарти се бяха повишили. В същото време не споделях битуващата сред бившето офицерство илюзия, че ще прекарам остатъка от живота си в пиене на джин с ангостура. Знаех, че трябва да си намеря работа. А работата, разбира се, ще бъде „в бизнеса“ — точно каква, не знаех, но нещо високопоставено и значимо, с кола, телефон и евентуално накъдрена секретарка. През последната година от войната мнозина от нас хранеха подобни представи. Етажният надзирател се виждаше като търговски пътник, търговският пътник — като генерален директор. Ето какво е въздействието на живота в армията, на пагоните, чековата книжка и тържествените вечери. През цялото време във въздуха витае идеята и това важи както за редниците, така и за офицерите, — че като излезем от армията, ни очакват служби, в най-лошия случаи не по-зле платени от службата ни в армията. Разбира се, ако не циркулират подобни идеи, войни изобщо няма да се водят.

Е, не получих такава служба. Изглежда никой не изгаряше от желание да ми плаща по две хиляди лири годишно, за да седя в лъскав кабинет и да диктувам писма на платинена блондинка. Откривах онова, което откриваха и три — четвърти от бившите офицери — че от финансова гледна точка в армията сме били по-добре, отколкото вероятно някога ще бъдем. Внезапно от благородници, назначени от Негово Величество, се бяхме превърнали в окаяни безработни, които никой не ги ще. Скоро изискванията ми се понижиха от две хиляди лири годишно на три-четири седмично. Но изглежда дори места със заплата три-четири лири седмично нямаше. Всички възможни позиции бяха запълнени от мъже, отбити от военна повинност, понеже са били с няколко години по-възрастни или с няколко месеца по-млади. Горките нещастници, родени между 1890-а и 1900-та, оставаха на сухо. И въпреки това дори не ми хрумна да се върна в бакалската търговия. Вероятно съм можел да си намеря работа като помощник в колониал; сигурно старият Гримет, стига да е жив и още да е в бизнеса (не поддържах връзка с Лоуър Бинфийлд и нямах представа), е щял да ми даде добри препоръки. Но вече кръжах в друга орбита. Дори социалните ми очаквания да не се бяха повишили, едва ли можех да си представя, след всичко, което бях видял и научил, че ще се завърна към познатото сигурно съществуване зад бакалския тезгях. Исках да пътувам и да прилапам големите мангизи. Най-вече исках да бъда търговски пътник. Знаех, че ми приляга.

Само че работа за търговски пътници нямаше — тоест, работа със заплата. Предлагаха се само места на комисиона. Този вид рекет тъкмо набираше скорост. Това е елегантен, прост начин да увеличиш продажбите и да рекламираш стоката си, без да поемаш никакъв риск, и в тежки времена винаги процъфтява. Държат те на верижка, като сегиз-тогиз ти намекват, че може би след два-три месеца ще се отвори място с твърда заплата, а като им писне от теб, все ще се намери някой друг заблуден нещастник, готов да поеме щафетата. Естествено много скоро си намерих работа на комисиона, в интерес на истината даже бързо смених няколко. Слава богу, така и не стигнах дотам, да разнасям по къщите прахосмукачки и речници. Но съм предлагал прибори, прах за пране, патентовани тирбушони, отварачки за консерви и подобни дреболии, а накрая — канцеларски принадлежности: кламери, индиго, ленти за пишеща машина и прочие. Справях се при това съвсем не зле. Аз съм от онези, които умеят да продават на комисиона. Притежавам нужния темперамент и нужния маниер. Но изобщо не постигнах дори сносно съществуване. С работа като тази е невъзможно — и разбира се, никой не го цели.

Изкарах така общо година. Налудничав период беше. Обиколките из цялата страна, безбожните места, където попадаш, предградията на градове в централна Англия, за които няма да чуеш и за сто нормални живота. Кошмарните квартири със закуска, където чаршафите винаги леко вонят на помия, а жълтъкът на пърженото яйце за закуска е по-светъл от лимон. И другите нещастни хитреци — търговци, които срещаш постоянно, позастаряващи бащи на семейства, с проядени от молци палта и бомбета, които искрено вярват, че рано или късно търговията ще излезе от кризата и те ще додрапат пет лири седмично. Влаченето от магазин в магазин, споровете със собствениците, които не щат и да чуят, отстъпването встрани и снишаването по-долу от тревата, когато влезе клиент. Не си мислете, че всичко това ме тревожеше особено. За някои този живот е мъчение. Има такива, които дори не могат да влязат в магазин и да разтворят чантата с мостри, без да се надъхат, сякаш се хвърлят в атака. Но аз не съм от тях. Аз съм жилав, умея да придумвам хората да си купуват неща, които не искат, а дори да ми затръшнат вратата под носа, не ми пука. Всъщност обичам да продавам на комисиона, но при условие че виждам начин да изкарам нещичко от това. Не знам дали през онази година съм научил много, но със сигурност отнаучих доста неща. Тя ми изби армейските измишльотини от главата и натика в дъното на съзнанието ми всичко, което бях прикачил през бездейната година, докато четях романи. Престанах да бъда интелектуалец. Слязох при същностните факти на съвременния живот. А какви бяха същностните факти на съвременния живот? Е, е, първият и основен същностен факт е вечната, трескава борба да продаваш. При повечето хора тя приема формата на продаване на себе си — с други думи, да хванеш работа и да я задържиш. Сигурно не е имало и един месец след края на войната, в която и да било сфера, когато хората да не са били повече от работните места. Това привнесе в живота някакво странно, потискащо усещане. Все едно на потъващ кораб оцелелите са деветнайсет, а спасителните пояси — четиринайсет. Но какво бог знае колко съвременно има в това, ще кажете. Има ли нещо общо с войната? Ами, струва ми се, че има. Чувството, че трябва вечно да се бориш и да се блъскаш, че никога нищо няма да получиш, освен ако го заграбиш от някой друг, че винаги някой ламти за твоето място, че следващия или последващия месец ще съкращават персонала и тъкмо ти ще изхвърчиш — това, заклевам се, го нямаше в едновремешния живот преди войната.

Междувременно се справях не зле. Припечелвах по нещичко и все още имах много пари в банката, близо двеста лири, а и не се страхувах от бъдещето. Знаех, че рано или късно ще си намеря постоянна работа. И естествено, след около година, благодарение на луд късмет, това се случи. Казвам „луд късмет“, но истината е, че неминуемо щях да си стъпя на краката. Не съм от ония, дето гладуват. Ще свърша в приюта за бедни, колкото и в Камарата на лордовете. Аз съм от средняците, които по силата на естествен закон гравитират към петте лири седмично. Готов съм да се обзаложа, че докато изобщо съществуват работни места, няма да остана на сухо.

Това се случи по времето, когато разнасях от врата на врата кламери и ленти за пишеща машина. Тъкмо се бях намъкнал в една огромна административна сграда на Флийт стрийт — място, където не допускаха търговци с торби, — но някак успях да създам у пиколото в асансьора впечатлението, че чантата с мострите е просто дипломатическо куфарче. Крачех по някакъв коридор и търсех кантората на малка фирма за паста за зъби, където ми бяха препоръчали да си опитам късмета, когато изведнъж забелязах в отсрещния край на коридора да се задава важна клечка. Нали ги знаете големите бизнесмени, сякаш заемат повече място и се движат по-шумно от обикновените хора, при това излъчват повей на пари, който се усеща от петдесет метра. Като ме наближи съвсем, видях, че е сър Джоузеф Чийм. В цивилно облекло, разбира се, но веднага го познах. Сигурно е идвал тук на делово заседание или нещо подобно. Някакви чиновници или секретари го следваха и не че му носеха шлейфа, защото той нямаше шлейф, но човек някак си долавяше, че тъкмо това правят. Разбира се, мигом отстъпих встрани. Но колкото и да е чудно, той ме разпозна, макар да не ме беше виждал с години. За моя изненада спря и ме заговори:

— Ей, ти, здравей! Виждал съм те някъде. Как се казваш? Върти ми се на езика.

— Боулинг, сър. Бях в обозния корпус.

— Разбира се. Момчето, което каза, че не е благородник. Какво правиш тук?

Можех да му кажа, че продавам ленти за пишеща машина и може би всичко щеше да хвръкне по дяволите. Но ме осени една от онези брилянтни идеи, които ти хрумват понякога — усещането, че от това може да излезе нещо, ако го изиграеш както трябва.

— Ами, в интерес на истината, сър, търся си работа.

— Работа, значи. Хм. Трудно нещо, в наши дни.

За миг ме измери с поглед. Двамата шлейфоносачи деликатно бяха отплавали малко встрани. Видях съсредоточено извърнатото му към мен доста представително възрастно лице, с гъстите прошарени вежди и интелигентния нос, и си дадох сметка, че е решил да ми помогне. Чудно нещо, каква власт притежават тези богаташи. Тъкмо ме подминаваше, с цялата си мощ и блясък, следван от подчинените си, когато изведнъж по силата на някаква прищявка спря и се обърна, като император, решил да подхвърли монета на просяк.

— Значи искаш работа. А какво умееш?

Отново брилянтно хрумване. Да прехвалваш дарбите си пред човек като този, няма полза. Придържай се към истината.

— Нищо, сър — отвърнах. — Но искам да стана търговски пътник.

— Търговски пътник, ли? Хм. Не знам дали имам нещо за теб в момента. Чакай да видя.

Сбърчи устни. За миг, може би за половин минута, се замисли доста усилено. Странна работа. Още тогава усетих, че е странна. Този важен възрастен господин, който може би притежава поне половин милион, всъщност се е замислил за мен. Отклоних го от пътя му и прахосах три минути от безценното му време само защото преди години бях изтървал случайна забележка. Запечатил съм се в паметта му и затова е готов да положи незначителното усилие, необходимо, за да ми намери работа. Смея да предположа, че същия ден е уволнил двайсет други чиновници. Най-сетне рече:

— Какво ще кажеш да започнеш в застрахователно дружество? Това винаги си остава доста сигурно нещо. Хората трябва да се застраховат, както трябва и да ядат.

Разбира се, че подскочих от радост при мисълта да започна в застрахователно дружество. Сър Джоузеф „имаше отношения“ с Летящият саламандър. Един Господ знае с колко други компании „има отношения“. Един от подчинените доплава безшумно с бележник и още там, на място, със златната писалка от джоба на официалната си жилетка, сър Джоузеф надраска бележка до някакъв високопоставен служител в Летящият саламандър. Поблагодарих му, той отмина с отривиста стъпка, а аз се изсулих тихомълком в противоположната посока и повече не го видях.

Е, хванах работата и, както вече казах, и тя ме хвана. Работя в Летящият саламандър, скоро ще станат осемнайсет години. Започнах в канцеларията, но вече съм „инспектор“, както му викат, или, ако трябва да звучи по-тежко — „представител“. Няколко дни седмично работя в местния клон, през останалото време пътувам и интервюирам клиенти, чиито имена ми изпращат местните агенти; правя оценка на магазини и друга собственост, чат-пат взимам по някоя поръчка за себе си. Заработвам около седем лири седмично. И ако трябва да сме честни, това е краят на моята история.

Като се връщам назад, давам си сметка, че целият ми активен живот, ако изобщо съм имал такъв, е завършил на шестнайсетгодишна възраст. Всичко, което действително има значение за мен, се е случило преди това. В известен смисъл разни неща продължаваха да се случват — войната например, — и след това, до момента, в който започнах работа в Летящият саламандър. После… е, казват, че щастливите хора нямат минало, нито пък служителите на застрахователни агенции. От този ден нататък в живота ми не се случи нищо, което може с право да се нарече „събитие“, освен дето две и половина години по-късно, в началото на 23-та, се ожених.

X

Живеех в пансион в Илинг. Годините си течаха, или по-точно се точеха. Лоуър Бинфийлд почти се беше заличил от паметта ми. Бях типичният млад градски служител, който тича за влака в осем и петнайсет и плете интриги за чуждата работа. Във фирмата имаха доста високо мнение за мен и не се оплаквах от живота. Повече или по-малко се намирах под въздействието на следвоенния опиум на успеха. Помните каква беше философията тогава. Енергичност, сила, твърдост, издръжливост. Вървиш напред или изпадаш от класацията. На върха има достатъчно място. Качественият човек никой не може да го спре. И рекламите в списанията с мъжа, дето шефът го потупва по рамото, и с високопоставения администратор с решително изсечена челюст, който прави големите пари и отдава успеха си на еди-кой си кореспондентски курс. Смешно е как всички им се хващаха, дори хора като мен, които не засягаха по никакъв начин. Защото аз не съм нито амбициозен кариерист, нито закъсал мизерник и по природа съм неспособен да бъда и едното, и другото. Но такъв беше духът на времето. Давай! Прави добро! Ако видиш паднал човек, скочи му на корема, докато не се е изправил. Разбира се, това беше в началото на двайсетте, когато спомените от войната бяха поизбледнели, а кризата още не ни беше съсипала.

Имах клиентска карта за „Бутс“, ходех на танцови вечеринки с вход половин крона и членувах в местния тенисклуб. Знаете ги тенисклубовете в претенциозните предградия — малки дървени павилиони и високи телени заграждения, където млади хора в доста зле скроени бели костюми подскачат напред-назад и подвикват: „Петнайсет-четирийсет!“ и „Равенство!“, с тон, който доста сносно имитира каймака на обществото. Научих се да играя тенис, танцувах не зле и се харесвах на момичетата. На възраст близо трийсет години не изглеждах никак зле, с червендалестото си лице и сламенорусата си коса, а и по онова време участието във войната все още беше плюс. Така и не успях — тогава или когато и да било — да добия вид на благородник, но пък, от друга страна, вероятно не бихте ме взели и за син на дребен търговец от провинцията. Удържах фронта сред доста смесеното общество на градче като Илинг, където чиновническата класа се застъпва със средната професионална прослойка. Тъкмо в тенисклуба се запознах с Хилда.

Тогава тя беше на двайсет и четири. Дребничко, доста стройно, доста свито момиче с тъмна коса, красиви движения и — заради изключително големите си очи — подчертана прилика със зайче. Беше от онези хора, които не говорят много, но остават в периферията на който и да било разговор и създават впечатлението, че слушат. Ако изобщо проговаряше, обикновено казваше нещо от рода на: „О, да, и аз смятам така“, в съгласие с преждеговорившия. На корта подскачаше много грациозно и не играеше зле, но имаше някак безпомощно, детинско излъчване. Презимето й беше Винсънт.

Ако сте женен, навярно е имало моменти, когато сте си задавали въпроса: „Защо, по дяволите, го направих?“, и, бог ми е свидетел, самият аз неведнъж съм се питал по отношение на Хилда. Та, за пореден път, връщайки се назад през изминалите петнайсет години, защо се ожених за Хилда?

Отчасти, разбира се, защото беше млада и в известен смисъл доста хубава. Единственото, което мога да добавя, е, защото произхождаше от коренно различна среда от мен и ми беше много трудно да проумея каква е всъщност. Трябваше първо да се оженя за нея и едва след това да я опозная, докато ако се бях оженил, да речем, за Елси Уотърс, щях да знам какво взимам. Хилда принадлежеше към класа, за която само бях чувал — мизерстващата класа на служещите. Поколения наред дедите й са били войници, моряци, свещеници, чиновници в Индия и подобни. Никога не са имали пари, но от друга страна, никой никога не е и вършил дейност, която да признавам за работа. Говорете каквото си щете, но в това има някакъв снобски чар, за човек, който, като мен, принадлежи към богобоязливата дребнотърговска класа — англиканската църква и аристократичното пиене на чай. Сега изобщо не би ми направило впечатление, но не и тогава. Не тълкувайте думите ми превратно. Не казвам, че се ожених за Хилда, защото принадлежи към класата, която някога съм обслужвал иззад щанда, та по този начин да издрапам по-нависоко в социалната йерархия. Просто не я проумявах и затова можех да изглупея по нея. Но има и нещо, което със сигурност не схващах — че момичетата от обеднялата средна класа са готови да се омъжат за първия срещнат в панталони, само и само да се махнат от къщи.

Не след дълго Хилда ме заведе у тях да се запозная със семейството й. Дотогава не бях и подозирал, че в Илинг има такава внушителна англо-индийска колония. И после ще си спорим за откриване на нови светове! Това си беше доста сериозно откровение за мен.

Нали ги знаете тези англо-индийски семейства. Попаднеш ли в дома им, е почти изключено да не забравиш, че навън е Англия и двайсети век. Още щом прекрачиш прага, попадаш в Индия от осемдесетте години на деветнайсети век. Атмосферата ви е позната. Резбована тикова мебел, пиринчени подноси, прашасали тигрови черепи по стените, пури от Трихинополи, лютива туршия, пожълтели снимки на хора с тропически каски, думи на хинди, чието значение се очаква да знаеш, вечните любопитни истории за лов на тигри и какво казал Смит на Джоунс в Пуна през ’87-ма. Цял малък, техен си свят, който сами са си създали, нещо като сапунен мехур. За мен, разбира се, всичко това беше съвсем ново и в много отношения доста интересно. Старият Винсънт, Хилдиният баща, беше служил не само в Индия, ами и на някакво още по-екзотично място, Борнео или Сарауок. Не помня. Типичен представител за този вид хора, той бе напълно плешив, почти се скриваше зад огромните си мустаци и притежаваше неизчерпаем запас от истории за кобри, официални пояси и какво е казал областният бирник през ’93-та. Майката на Хилда беше толкова безцветна, че чак се сливаше с избелелите фотографии по стената. Имаше и син, Харолд, който заемаше някаква държавна длъжност в Цейлон, а когато се запознах с Хилда, се беше върнал в отпуск. Имаха малка мрачна къща в една от онези сбутани задни алеи на Илинг. Вътре вечно миришеше на пури и беше толкова претъпкано с копия, тръби за отровни стрели, месингови орнаменти и глави на диви животни, че човек едвам си проправяше път.

Старият Винсънт се беше пенсионирал през 1910-а и оттогава той и жена му даваха признаци за движение — умствено и телесно, колкото двойка миди. Но по онова време аз изпитвах смътно възхищение от фамилия, в която е имало майори, полковници и дори един адмирал. Моето отношение към Винсънтови — и тяхното към мен — е интересна илюстрация на това, докъде може да стигне глупостта на човека, когато бъде изваден от естествената си среда. Ако ме поставите сред делови хора — независимо дали директори на компания или търговски пътници, — съм доста добър познавач на човешкия характер. Но с класата на офицерите-рентиерите-свещениците нямах никакъв опит и бях склонен да се кланям доземи пред тази изпаднала измет. Тогава смятах, че ме превъзхождат социално и интелектуално, докато те, от своя страна, погрешно ме възприемаха като издигащ се млад бизнесмен, който не след дълго ще хване големите пари. За този тип хора „бизнесът“, независимо дали продаваш морски застраховки или фъстъци, е просто тъмна мистерия. Знаят само, че е нещо вулгарно, от което се правят пари. Старият Винсънт говореше с възхита за мен, как съм бил „в бизнеса“ — дори помня, че веднъж допусна грешка на езика и каза „в търговията“ и очевидно не схващаше разликата между това, да си в бизнеса като наемник и като самостоятелен участник. Хранеше някакви мъгляви представи, че щом съм „във“ Летящият саламандър, лека-полека ще ме повишават и рано или късно ще се издигна до върха. Възможно е, според мен, и да е рисувал във въображението си картини как в някой бъдещ момент ме крънка за петачки. Харолд определено го правеше. Личеше си в погледа му. Всъщност дори при настоящия си доход вероятно щях да заемам на Харолд пари и сега, стига да беше жив. За щастие обаче той умря няколко години, след като се оженихме — от коремен тиф или нещо подобно, а старите Винсънтови също са покойници.

Е, та двамата с Хилда се оженихме и бракът ни беше пълен провал от самото си начало. Защо се ожени за нея? — ще кажете. А вие защо се оженихте за вашата? Случват се тия работи. Питам се ще ми повярвате ли, че през първите две-три години съвсем сериозно обмислях дали да не убия Хилда. Разбира се, човек никога не прави тези неща в действителност, те са просто фантазия, на която се наслаждаваш мислено. Пък и който убие жена си, неизменно го пипват. Колкото и хитро да си нагласил алибито, те отлично знаят, че ти си го направил и все някак си ще ти го лепнат. Случи ли се да пречукат някоя жена, първо ще заподозрат съпруга й — което може да ви наведе на размисъл какво смятат хората за брака всъщност.

С времето човек свиква с всичко. След година-две спрях да искам да я убия и взех да се питам що за човек е. Ей така да недоумявам. Понякога, в неделя следобед или вечер, след работа, лежах на леглото с дрехите, само си свалях обувките, и се питах що за създания са жените. Защо са такива, как са станали такива, нарочно ли го правят. Струва ми се ужасно — внезапността, с която някои жени стават на нищо, след като се омъжат. Сякаш впрягат цялата си воля да постигнат тази едничка цел, и веднага щом тя стане факт, повяхват като цвете посяло семето си. Най ме гнети безрадостното отношение към живота, което всичко това предполага. Ако бракът е откровена измама — ако жената те хване в капана си, а после се обърне и каже: „Слушай какво, нещастнико, гепих те и сега цял живот ще ми работиш, за да си гледам аз кефа!“, — нямаше да ми тежи толкова. Но къде ти. Те не искат да си гледат кефа, искат просто да потънат в средната възраст колкото може по-скоро. След ужасяващата битка да замъкне един мъж пред олтара, жената някак си се отпуска и цялата й младост, енергия и радост от живота се изпарява за нула време. Така стана и с Хилда. Беше такова хубаво, деликатно момиче, изглеждаше ми — и действително беше, когато се запознахме — по-изящно животно от самия мен, и само за три години улегна в депресирана, безжизнена повлекана на средна възраст. Не отричам, че донякъде причината беше и в мен. Но за когото и да се беше омъжила, щеше да е същото.

На Хилда й липсва — открих го около седмица, след като се оженихме — каквато и да е радост от живота, какъвто и да било интерес към нещата заради самите тях. Идеята да правиш нещо, защото ти харесва, е почти непонятна за нея. Именно благодарение на Хилда за пръв път добих представа какво представляват всъщност тези изпаднали семейства от средната класа. Основното при тях е, че липсата на пари изсмуква цялата им жизненост. В семейства като тяхното, които преживяват само с мизерни пенсии или годишни ренти — тоест доход, който никога не се увеличава, а, общо взето, само намалява — хората повече се чувстват бедни, изцеждат всичко до последната капчица и мислят два пъти, преди да похарчат и пет пенса, отколкото в семейството на някой ратай, да не говорим за семейства като моето. Хилда често ми е казвала, че едва ли не първият й спомен от детството е кошмарното усещане, че парите никога не стигат за нищо. Разбира се, в подобно семейство липсата на пари е най-угнетителна във възрастта, когато децата ходят на училище. Затова порастват, особено момичетата, с твърдото убеждение, че човек не само винаги живее в недоимък, но и е длъжен да се измъчва от това.

Отначало живеехме в сбутано мезонетче и се чудехме как да преживяваме само с моята заплата. По-късно, като се преместихме в Уест Блечли, нещата се пооправиха, но отношението на Хилда не се промени. Все същата непоносима потиснатост на тема пари! Сметката за млякото! Сметката за въглищата! Наемът! Училищните такси! Целият ни съвместен живот преминава под ритъма на: „Другата седмица ще сме в приюта за бедни“. Не че Хилда е стисната, в обичайния смисъл на думата, още по-малко себелюбива. Дори когато ни се намира нещичко, едвам успявам да я убедя да си купи прилични дрехи. Просто изпитва едно такова чувство, че вечно трябва се терзаеш до умопомрачение заради липсата на пари Просто да създаваш атмосфера на дълбоко нещастие само от чувство за дълг. Аз не съм такъв. Животът ни е даден да го живеем, и ако следващата седмица ни очакват затруднения е, следващата седмица е много далеч. Тя вечно ме тормози за това. „Но, Джордж! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка! Просто нямаме никакви пари! Положението е много сериозно!“ Обожава да изпада в паника, понеже едно или друго положение е „много сериозно“. А напоследък си е извадила един навик, като се тревожи за нещо, да се сгърбушва и да скръства ръце на гърдите си. Ако се направи списък с Хилдините забележки, във водещата позиция се очертават три: „Не можем да си го позволим“, „Излиза много евтино“ и „Откъде ще се вземат тези пари“. Прави всичко по негативни съображения. Ако приготвя сладкиш, не мисли за сладкиша, а само как да спести от маслото и яйцата. Като сме в леглото, умът й е постоянно в това, как да не забременее. Ако отиде на кино, през цялото време трепери от възмущение колко са скъпи билетите. Майка ще получи припадък, ако я види отнякъде как домакинства, вечно на принципа на „всичко да се изцеди до шушка“ и „ще минем и с по-малко“. От друга страна, Хилда ни най-малко не е сноб. Никога не е гледала на мен отвисоко, само понеже не съм от знатно потекло. Тъкмо напротив, ако питате нея, навиците ми са прекалено господарски. Не е било да седнем в заведение и да не се разрази страховит скандал шепнешком за твърде големия бакшиш, който оставям на келнерката. Любопитното е, че през последните няколко години тя самата е слязла, по външен вид и разбирания, на по-ниско социално равнище от мен. Разбира се, цялото това „пестене“ не води до нищо. Принципно не води. Живеем не по-добре и не по-зле от всеки друг на Елесмиър Роуд. Но вечната тревога за сметката за газта и сметката за млякото, ужасните цени на маслото и детските обувки, и училищните такси, неспирно продължава. За Хилда това е нещо като игра.

Преместихме се в Уест Блечли през 1929-а и на следващата година, малко преди раждането на Били, започнахме да изплащаме къщата на Елесмиър Роуд. Като станах инспектор, отсъствах от къщи по-често и ми се отваряха повече възможности с други жени. Разбира се, че изневерявах — не бих казал постоянно, но винаги, щом ми се удадеше случай. Любопитното е, че Хилда ревнуваше. В известен смисъл, като знам колко малко означават тези неща за нея, не очаквах да има нещо против. А като всички ревниви жени, понякога проявява хитрост, на каквато дори не подозираш, че е способна. Излавяла ме е по такива начини, че едва ли не щях да повярвам в телепатията, ако не бяха другите моменти, когато ме подозираше не по-малко, а аз нямах никаква вина. Всъщност почти винаги ме подозира, макар че, Господ ми е свидетел, през последните няколко години — или поне през последните пет — съм бил почти невинен. Принуден си, когато си дебел като мен.

Поначало смятам, че ние е Хилда се разбираме не по-зле от половината двойки на Елесмиър Роуд. Имало е моменти, когато съм си мислел за раздяла или развод, но хора с нашето обществено положение не правят такива неща. Не можем да си го позволим. После, времето си тече и човек някак си престава да се бори. Когато си живял с една жена петнайсет години, трудно е да си представиш живота без нея. Тя е част от реда на нещата. Осмелявам се да кажа, че сигурно и на слънцето и луната ще намериш какво да не им харесваш, но дали искаш наистина да ги промениш? Пък и имахме деца. Децата са „връзка“, както се казва. Или „брънка“. Да не говорим за брачни окови.

В последните години Хилда страхотно се сближи с две жени, госпожа Уийлър и госпожица Минс. Госпожа Уийлър е вдовица, и доколкото разбирам, има много унищожителни представи за мъжкия пол. Долавям как потръпва от възмущение още щом вляза в стаята. Тя е дребна, повехнала женица, която създава интересното впечатление, че е едноцветна от главата до петите — една такава прашно-сивкава, но прелива от енергия. Влияе зле на Хилда, защото изпитва същата страст към „икономисването“ и „ще минем и с по-малко“, само че под по-различна форма. При нея тя се проявява в убеждението, че човек може да си прекарва добре, без да плаща. Вечно изнамира стоки и развлечения, които не струват нищо. За такива хора няма абсолютно никакво значение дали въпросното нещо им трябва, въпросът е само могат ли да го вземат евтино. На разпродажбите на големите магазини госпожа Уийлър винаги е първа на опашката и най се гордее, когато, след цял ден боричкане около щанда, излезе, без да си е купила нищо. Госпожица Минс е от по-друга порода. Тя наистина е тежък случай, горкичката. Висока, слаба жена на около трийсет и осем години, с лачено черна коса и много добро, някак доверчиво лице. Живее с нищожен фиксиран доход, рента или нещо подобно, и подозирам, че е остатък от едновремешното общество на Уест Блечли, когато е бил малък провинциален градец, преди да се разрасне предградието. Изписано е на челото й, че баща й е бил свещеник и приживе доста я е тъпкал. Особен продукт на средните класи са те — тези жени, които се превръщат в дърти вещици още преди да са успели да избягат от дома. Горката госпожица Минс, при всичките си бръчки все още изглежда досущ като дете. Все още й се струва огромно приключение да не иде на църква. Вечно бъбли за „съвременния прогрес“ и „движението на жените“, и изпитва неясен копнеж да прави нещо, което нарича „да развива съзнанието си“, само дето не знае откъде да започне. Мисля, че първоначално се лепна за Хилда и госпожа Уийлър ей така, от чиста самота, но вече я мъкнат със себе си навсякъде.

Как си отживяват тези тричките! Понякога почти им завиждам. Госпожа Уийлър е водещото начало. Няма идиотщина, на която да не ги е замъкнала. Като почнете от теософия и свършите с котешка люлка, стига да не струва скъпо. Месеци наред се занимаваха с някакво налудничаво хранене. Госпожа Уийлър беше докопала книжле втора ръка със заглавие „Сияйната енергия“, в което се доказваше, че човек може да живее само на марули и други работи, дето не струват пари. Разбира се, това много допадна на Хилда и тя веднага се зае да се мори от глад. Като нищо щеше да го изпробва и върху мен и децата, ако не й бях забранил категорично. После се захванаха с лечение чрез вяра. След това пък мислеха да опитат с игри за паметта, но след дълга кореспонденция установиха, че не могат да получат брошурите безплатно, съгласно замисъла на госпожа Уийлър. После пък беше икономично готвене чрез задушаване в сено. После някаква гадост, наречена „пчелно вино“, което не би следвало да струва и пукната пара, понеже се прави само от вода. Изоставиха тази идея, след като прочетоха в един вестник, че пчелното вино разболявало от рак. После за малко да се запишат в един женски клуб, който организираше групови посещения по фабриките, но след дълги сметки госпожа Уийлър установи, че безплатните закуски не избиват членския внос. После с триста мъки се запозна с не знам кой си, който осигурява безплатни билети за постановките на не знам кое си театрално сдружение. Знам, че трите седяха с часове да гледат разни интелектуални пиеси, от които не отбираха и дума, та даже не се и преструваха — после не бяха в състояние да цитират дори заглавието, — но чувстваха, че получават нещо срещу нищо. По едно време дори се захванаха със спиритизъм. Госпожа Уийлър попаднала на някакъв изпаднал медиум, така закъсал, че даваше сеанси за по осемнайсет пенса, та тричките можеха да надзърнат зад булото на мистерията за по шест пенса на глава. Видях го веднъж, като беше дошъл да прави сеанс у нас. Съмнителен стар дявол, очевидно изпитваше смъртен ужас от делириум тременс. Така трепереше, че като си сваляше палтото в коридора, получи нещо като пристъп и от крачола му изпадна тензухено парче. Успях да му го тикна в ръцете, без жените да забележат. С тензуха се прави ектоплазмата, така съм чувал. Сигурно после е имал друг сеанс. За осемнайсет пенса духове не се явяват. Най-голямото откритие на госпожа Уийлър през последните няколко години е Левият читателски клуб. Мълвата за него достигна Уест Блечли през 36-а, ако не греша. Скоро след това се записах в него и почти не помня друг случай Хилда да не ми е правила въпрос за пари. Намира известен смисъл в купуването на книги, когато е на една трета от стойността им. Странна нагласа имат тези жени, наистина. Госпожица Минс определено се опита да прочете едно-две заглавия, но на останалите две дори не им хрумна. Никога не са имали пряка връзка с Левия читателски клуб, нито пък понятие за какво изобщо иде реч — всъщност дори подозирам, че отначало госпожа Уийлър си е представяла нещо като разпродажба на изоставени по влаковете14 книги на безценица. Знаят обаче, че означава закупуване на книги за седем шилинга и шест пенса срещу два шилинга и половина, затова винаги казват, че е „идеята е толкова сполучлива“. Левият читателски клуб прави от време на време сбирки и кани и лектори, а госпожа Уийлър винаги замъква и останалите. Много я бива по публични срещи от всякакъв характер, стига да са на закрито и входът да е свободен. Настаняват се тричките като топки пудинг. Не знаят каква е темата на сбирката, а не ги и интересува, но пък имат смътното усещане, особено госпожица Минс, че развиват съзнанието си и не плащат за това нито грош.

Е, това е Хилда. Сами я виждате каква е. В най-общи линии, сигурно не е по-лош човек от мен. В началото, след като се оженихме, понякога ми е идвало да я удуша, но по-късно се нагодих и спря да ми пука. После пък надебелях и улегнах. А надебелях, да е било към 1930-а. Стана толкова внезапно, че сякаш ме улучи гюле и заседна в мен. Знаете как е. Една вечер си лягаш и се чувстваш повече или по-малко млад, заглеждаш се по момичета и прочие, а на сутринта се събуждаш с ясното съзнание, че си просто окаян дебел дъртак и до гроб не ти остава друго, освен да се потиш за ботушките на децата.

А сега е 38-а и във всички корабостроителници по света потягат бойните кораби за поредната война, и едно име, което случайно видях на вестникарски плакат, събуди у мен купища стари работи, които трябваше да са били погребани преди бог знае колко години.