Още въздух

I

Наближавах Лоуър Бинфийлд откъм Чамфорд Хил. В Лоуър Бинфийлд може да се влезе от четири страни, но най-пряко е през Уолтън. Аз обаче исках да пристигна откъм Чамфорд Хил — пътят, по който като момчета се прибирахме с колелата след риболов на Темза. Щом превалиш билото, дърветата се разреждат и долу, в ниското се вижда сгушен Лоуър Бинфийлд.

Много е странно да пътуваш през област, която не си виждал от двайсет години. Помниш я в огромни подробности, но спомените ти са съвсем грешни. Разстоянията са различни, отличителните белези сякаш са се разместили. Все ти се струва, че този хълм тук със сигурност беше много по-стръмен, а онова отклонение там определено беше оттатък пътя. От друга страна пък пазиш спомени, които са съвършено верни, само че са свързани с един-единствен, конкретен повод. Помниш, например, онова кьоше на полето във влажен зимен ден, когато тревата е тъй зелена, че направо се синее, и прогнилия колец на вратника, обрасъл с мъх, а в тревата — крава стои и те гледа. И се връщаш след двайсет години и се изненадваш, че кравата не стои на същото място и не те гледа по същия начин.

Като се изкачвах нагоре по Чамфорд Хил, си дадох сметка, че образът на възвишението, който съм запазил в главата си, е почти само измислица. Но факт е също така и че някои неща действително се бяха променили. Пътят беше настлан с асфалт — едно време беше чакълен (помня как се друсках с колелото), и ми се стори доста по-широк. Пък и дърветата бяха много по-малко. Едно време над плетищата се извисяваха грамадни букове, тук-там клоните им се срещаха и образуваха нещо като арка над пътя. А сега ни едно не е останало. Току под самия връх на възвишението открих нещо, което със сигурност беше новост. Отдясно край пътя бяха накацали сума ти псевдоживописни къщурки, с ниски стрехи, ажурни решетки с рози и какво ли не. Нали ги знаете ония къщи, дето са малко по̀ за хора от висшата класа, че да могат да бъдат прилепени в редици, и вместо това са разхвърляни наоколо в нещо като колония, а до всяка води частно шосе. И на входа на едно такова частно пътче висеше огромна бяла табела с надпис:

Ама това преди май наистина го нямаше?!

За миг се замислих. Да, спомних си! На това място имаше малко дъбово насаждение и дърветата растяха толкова нагъсто, че бяха високи и тънки, а пролетно време земята отдолу се отрупваше с анемонии. Със сигурност толкова далеч от града никога не е имало къщи.

Излязох най-горе. След миг ще видя Лоуър Бинфийлд. Лоуър Бинфийлд! Защо да се преструвам, че не се вълнувах? Само при мисълта да го видя отново в корема ми се надигна необикновено чувство, което запълзя нагоре и направи нещо много странно със сърцето ми. Още пет секунди, и ще го видя! Ето, стигнахме! Изключих от скорост, натиснах спирачката и — о, господи!

О, да, знам, че сте знаели какво ще видя. Аз обаче не знаех. Кажете, ако щете, че съм пълен глупак, да не се сетя по-рано, и може би ще сте прави. Но и през ум не ми е минавало.

Първият въпрос беше къде е всъщност е Лоуър Бинфийлд.

Не защото беше разрушен. Просто се беше разраснал. Онова, което гледах в долината, си беше порядъчно голям промишлен град. Помня — господи, как помня! — и не мисля, че в конкретния случай паметта ми много ми изневерява — как изглеждаше Лоуър Бинфийлд от Чамфорд Хил. Главната улица беше дълга близо километър и с изключение на няколко самотни къщички извън очертанията на градеца, той общо взето напомняше формата на кръст. Основните ориентири бяха църковната камбанария и коминът на пивоварната. А не можех да различа нито едното, нито друго. Виждах само гигантска река от чисто нови къщи, която се разливаше из цялата долина и бе пропълзяла и наполовина нагоре по хълмовете и от двете страни. Надясно се простираха поне десетина декара яркочервени идентични покриви. Голям общински жилищен комплекс, както изглежда.

Но къде е самият Лоуър Бинфийлд? Къде е градът, който познавам? Можеше да е къде ли не. Знаех само, че е погребан някъде под това море от тухли. Виждах поне пет-шест фабрични комина и не можех дори да предположа кой е на пивоварната. Към източния край на града бяха изникнали две огромни фабрики от бетон и стъкло. Ето защо се е разраснал, отбелязах мислено, започвайки да асимилирам новото положение. Хрумна ми, че населението на това място, някога две хиляди, сега сигурно отива към двайсет и пет. Изглежда, единственото, което не се бе променило, бе Бинфийлд Хаус. Оттук се виждаше просто като точица в далечината, но се виждаше — кацнало на отсрещния хълм, все така заобиколено с букова гора, а градът още не беше стигнал толкова нависоко. И докато гледах, иззад хълма се подадоха няколко бойни самолета и се извиха ниско над града.

Включих на скорост и бавно се заспусках по хълма. Къщите бяха пропълзели до средата. Нали ги знаете онези евтини, сбутани къщурки, налепени една за друга в безкрайна редица, но на хълм, така че покривите им се издигат един над друг, като стъпала, всичките все еднакви. Малко преди да ги доближа съвсем, отново спрях. Отляво на пътя забелязах още нещо, което беше съвсем ново. Гробището. Спрях срещу арката на входа да го разгледам.

Беше огромно, сигурно осемдесет декара. Новите гробища винаги имат един такъв надут и помпозен, неуютен вид, с недоизкусурените си чакълени алеи, неравните си тревни площи и машинно изсечените мраморни ангели, сякаш току-що свалени от сватбена торта. Но в момента главно ме занимаваше мисълта, че едно време това място не съществуваше. Тогава отделно гробище нямаше, освен в църковния двор. Смътно си спомням фермера, собственик на това поле — казваше се Блакет и държеше мандра. И някак си тъкмо недоизкусуреният вид на гробището ме накара най-сетне да проумея колко са се променили нещата. Работата не е само в това, че градът е станал толкова огромен, че са им нужни осемдесет декара да си заравят мъртъвците. А в това, че са го изнесли тук, на края на града. Забелязали ли сте, че в наши дни все така правят? Всеки нов град изнася гробището си в покрайнините. Разкарайте го — далеч от очите ни! Не можем да понасяме да ни напомнят за смъртта. Дори на надгробните камъни го пише. Няма да видиш един с надпис, който гласи, че човекът под него е „умрял“ — все или е „починал“, или е „заспал“. Едно време не беше така. Църковният лот стърчеше и средата на града, подминаваш го всеки ден, виждаш мястото, където почива дядото ти и където един ден ще почиваш и ти. Нямахме нищо против да гледаме покойниците. А в горещините, трябва да призная, че ги и надушвахме, защото някои семейни гробници не бяха добре запечатани.

Оставих колата бавно да се спуска по хълма. Странно! Не можете да си представите колко странно! По целия път до долу виждах само призраци — основно на плетища, дървета и крави. Сякаш едновременно гледах в два свята, нещо като прозирния мехур на онова, което е било, а отдолу проблясва онова, което е сега. Ето я нивата, където бикът подгони Рижия Роджърс! А онова там е мястото, където растяха печурки. Само дето нямаше никакви ниви и печурки. Само къщи, къщи, навсякъде къщи, малки, неугледни червени къщи със зацапани завески и мижави задни дворчета, в които няма друго, освен малко избуяла трева и някоя и друга рапица, която се мъчи да пробие сред плевелите. Разни типове се щурат нагоре-надолу, жени тупат изтривалки, сополиви деца си играят на тротоара. Все непознати! Напристигали, щом съм си обърнал гърба и съм се махнал. И все пак те са тези, които гледат на мен като на нетукашен, а не знаят нищо за стария Лоуър Бинфийлд, не са и чували за Шутър и Уедърол, за господин Гримет и чичо Изикиъл, но бас държа, че хич не им и пука.

Смешно, колко бързо се настройва човек. Сигурно не бяха минали и пет минути, откак спрях на върха на хълма, даже поразвълнуван от мисълта да видя Лоуър Бинфийлд отново. А вече бях свикнал с факта, че градецът е погълнат и погребан като изгубените градове на Перу. Стиснах зъби и приех мисълта. В крайна сметка, какво очаквам? Градовете трябва да се разрастват, хората трябва да живеят някъде. Пък и старият град не беше заличен. Тук или там, все някъде продължава да съществува, макар сега да е заобиколен с къщи, вместо с нивя. След няколко минути ще го видя отново — църквата и комина на пивоварната, витрината на татковия дюкян и поилото на пазара. Спуснах се до подножието на хълма, тук пътят се разклоняваше. Хванах наляво и след минута се изгубих.

Нищо не си спомнях. Дори не можех да определя дали някъде тук започваше градът едно време. Знаех само, че тогава тази улица я нямаше. Следвах я стотина метра — доста занемарена, бедняшка уличка с къщи без предни дворове, тук-там на някой ъгъл бакалничка или неугледна кръчмица, — недоумявайки накъде, по дяволите, води. Накрая спрях край една жена, която крачеше по тротоара с мръсна престилка и без шапка. Подадох глава от стъклото. „Извинявайте — можете ли да ми кажете накъде е тържището?“

Не можела. Говорът й беше толкова твърд, че с нож да го режеш. Ланкашър. Напоследък в Южна Англия ги има много такива. Прииждат от районите в криза. После по улицата се зададе някакъв тип с гащеризон и чанта с инструменти и аз реших да опитам отново. Този път отговорът прозвуча на кокни, но мъжът трябваше да се позамисли, преди да ми отговори. „Тържището ли? Тържището? Чакай да видим. А-а, сигурно питаш за Стария пазар? — Сигурно за това питам. — Ами значи… тръгваш надясно и завиваш…“

Не беше близо. Прозвуча ми сякаш е на цели километри, а всъщност едва ли дотам имаше повече от километър. Къщи, магазини, кина, църквици, футболни игрища — все нови. Отново изпитах чувството, че съм бил нападнат в гръб. Всички тези хора, които прииждат от Ланкашър и Лондонските предградия и се настаняват в този нечовешки хаос, и дори не си правят труда да научат имената на основните му забележителности. Но скоро схванах защо онова, което ние наричахме „тържището“, сега се казва „Стария пазар“. В средата на новия град имаше голям площад с неопределена форма, със светофар и огромна бронзова статуя на лъв, който дави орел — паметник в чест на войната, предполагам. Ама колко е ново всичко! Колко е недоизпипано и евтино! Нали ги знаете тия нови градове, дето наизникнаха в последно време като гъби Хейс, Слау, Дагънам и прочие? Тази неприветливост, навсякъде яркочервени тухли и едни такива временни на вид витрини, пълни с преоценени шоколади и чаркове за радиоапарати. Изглеждаше точно така. Внезапно се оказах на улица с по-стари къщи. Божичко! Главната!

И все пак паметта ми не ме бе изиграла. Вече разпознавах всеки сантиметър. Още двестатина метра, и съм на тържището. Старият ни магазин е в долния край. След обяда ще отида — ще отседна в „При Джордж“. Всеки сантиметър е спомен! Знаех всички магазини, макар имената им да бяха променени, а и почти никъде вече не продаваха същите неща. Ето го магазина на Лъвгроув! И на Тод! А тук един голям, тъмен магазин с греди и тавански прозорци. Едно време беше манифактурният магазин, където работеше Елси. И бакалницата на Гримет! Очевидно още е бакалница. А сега към поилото на тържището. Пред мен имаше друга кола и не виждах.

Като стигнахме, свих встрани. Поилото го нямаше.

На мястото му стоеше представител на Автомобилната асоциация и регулираше движението. Хвърли един поглед към колата ми, видя, че нямам отличителния знак на асоциацията и реши да не отдава чест.

Свих зад ъгъла и продължих до хотела. Липсата на поилото ме разтърси до такава степен, че дори не погледнах стои ли още коминът на пивоварната. И „При Джордж“ се беше променил — из основи, с изключение на името. Така му бяха нагиздили фасадата, че беше заприличал на ваканционен хотел, а и табелата беше различна. Удивително, досега двайсет години не се бях сещал за нея ни веднъж, а внезапно откривам, че помня до последната подробност старата, която бе висяла тук, откак се помнех. Беше една недодялана картина, свети Георги на много мършав кон, стъпил върху много тлъста ламя, а в ъгъла, макар много напукан и изсветлял, — подпис „Ум Сандфорд, художник и дърводелец“. Новата табела имаше артистичен вид. Личеше си, че е рисувана от истински художник. Свети Георги мязаше на същинска пеперудка. Павираният двор, където стояха двуколките на фермерите и всяка събота вечер пияниците повръщаха, беше разширен поне три пъти, циментиран и обграден с гаражи. Паркирах на заден ход в един тях и слязох.

Забелязал съм, че човешкият ум се движи на тласъци. Никоя емоция не се задържа задълго. През последния четвърт час преживях състояние, което с право може да се нарече „шок“. Отрази ми се едва ли не като удар в корема, като спрях одеве на Чамфорд Хил и внезапно осъзнах, че Лоуър Бинфийлд е изчезнал; после пък още едно пробождане, когато открих, че поилото го няма. Минах по улиците в тъжно, унило настроение. Но като слязох от колата и побутнах меката си шапка назад, внезапно почувствах, че това няма абсолютно никакво значение. Беше такъв великолепен слънчев ден, дворът на хотела изглеждаше някак лятно, с нацъфтелите дървени саксии като ведра, и всичко останало. Освен това бях гладен и с нетърпение очаквах обяда.

Небрежно влязох в хотела с важен вид, следван от носача, който вече беше изтичал да ме посрещне. Чувствах се доста преуспял, а навярно така съм и изглеждал. Ще речете, солиден бизнесмен, да не ми бяхте видели колата. Радвах се, че пристигнах с новия си костюм — от каша, на тънко бяло райе, точно по мой вкус. Има, както казва шивачът, „прибиращ ефект“. Мисля, че днес можех да мина за борсов агент. А вие говорете каквото си щете, но е много приятно в юнски ден, когато слънцето огрява розовите мушката в сандъчетата по прозорците, да влезеш в хубав провинциален хотел и да те очаква агнешко с ментов сос. Не че стоенето по хотели ме вдъхновява кой знае колко, Господ ми е свидетел, че твърде често ми се налага да отсядам по такива места — но в деветдесет и девет на сто безбожни „семейни и бизнес“ хотелчета, като „Роуботъм“, където уж трябваше да съм отседнал сега; места, където плащаш пет шилинга за нощувка и закуска, чаршафите са вечно влажни, а кранчето в банята не работи. Едно време това не беше толкова хотел, колкото просто кръчма, макар че имаха една-две стаи за преспиване, а в пазарен ден предлагаха фермерски обяд (говеждо печено и йоркшърски пудинг, кнедли с лой и синьо сирене). Всичко изглеждаше променено, освен общия бар, в който хвърлих един поглед на влизане и ми се стори същият, както винаги. Минах по коридор с мек мокет, а по стените висяха гравюри с ловни сцени, бакърени грейки и всевъзможни боклуци от този род. Смътно си спомнях какво представляваше този коридор едно време, хлътналите плочи по земята и миризмата на хоросан, която се смесва с миризмата на пиво. Елегантна млада жена с накъдрена коса и черна рокля, може би служителката, поиска името ми на рецепцията. „Искате стая, сър? Разбира се, сър. На чие име да я запиша?“

Замълчах. В крайна сметка това бе мигът на звездната ми слава. Няма начин да не познава тази фамилия. Тя не се среща често, а в църковния двор има мнозина с това име. Ние сме една от старите лоуърбинфийлдски фамилии, Боулингови от Лоуър Бинфийлд. И макар в известен смисъл да ми е болезнено да го призная, очаквах този миг с доста голям трепет.

— Боулинг — казах много отчетливо. — Джордж Боулинг.

— Боулинг, сър. Б-О-Й… о! Б-О-У? Да, сър. И сте от Лондон, сър?

Нула реакция. Нула въздействие. Не е и чувала за мен. Никога не е чувала за Джордж Боулинг, син на Самюъл Боулинг — Самюъл Боулинг, който, мамка му!, идваше да си пие пивото всяка събота вечер в същата тази кръчма в продължение на трийсет години.

II

И ресторантът се беше променил.

Помня стария, макар никога да не съм се хранил там, с кафявата му полица над камината, бронзовожълтия тапет — така и не узнах дали нарочно е в този цвят, или просто е станал такъв от времето и дима — и маслено платно, също от Ум Сандфорд, художник и дърводелец, изобразяващо битката при Тел-ел-Кебир. Сега го бяха издокарали в някакъв средновековен стил. Тухлена камина с кът за сядане, огромна греда напряко на тавана, дъбова ламперия по стените — и всичко такава имитация, че си личеше от петдесет метра. Гредата беше от истински дъб, сигурно от някой стар кораб, но не подпираше нищо, а в ламперията се усъмних още щом я видях. Седнах на масата и докато чевръстият келнер бързаше към мен, подмятайки салфетка в ръцете си, веднага почуках по задната стена. Да! Така си и мислех! Дори не е дървена. Имитират дървото с някаква смеска, която после боядисват.

Но обядът не беше лош. Поръчах си агнешкото с ментов сос, което си бях намислил, и бутилка не знам какво си бяло вино с френско име, от което после малко се оригвах, но пък се чувствах щастлив. В ресторанта обядваше още един клиент — трийсетинагодишна жена с руса коса и вид на вдовица Питах се в хотела ли е отседнала и смътно кроях планове да преспя с нея. Странно как се смесват чувствата. Постоянно ми се привиждаха призраци. Миналото изплуваше насред настоящето. Пазарен ден, яките набити фермери, изпружили крака под дългата маса, налчетата им стържат о каменния под, и омитат такива количества говеждо с кнедли, каквито да не повярваш, че може да помести един човешки стомах. И в миг малките маси с лъскавите им бели покривки, винените чаши и сгънатите салфетки, имитациите и общият луксозен фасон на мястото отново го изличаваха. А аз си казвах: „Имам дванайсет лири и нов костюм. Аз съм малкият Джордж Боулинг, кой би си помислил, че някога ще се върна в Лоуър Бинфийлд със собствен автомобил?“ И тогава от виното в стомаха ми се надигаше топла вълна, аз плъзвах поглед към жената е русата коса и мислено я разсъбличах.

Същото беше и следобед, докато се излежавах във фоайето — и то имитация на средновековен салон, но с кожени фотьойли с аеродинамична форма и стъклени маси — с бренди и пура в ръка. Пак ми се привиждаха призраци, но като цяло ми беше приятно. В интерес на истината, бях се понапил и се надявах русокосата жена да се появи отново, за да завържа запознанство. Тя обаче така и не дойде. Излязох едва по следобедно време.

Разходих се по тържището и свих вляво. Магазинът! Странно. Преди двайсет и една години, в деня на погребението на майка ми, като го подминах с кабриолета на гарата, заключен и прашасал, а табелата — прогорена с горелка, ми беше все тая. А сега, когато съм къде, къде по-далеч от него, когато вече има подробности от вътрешността на къщата, които ми убягват, мисълта да я видя отново причинява нещо на стомаха и сърцето ми. Подминах бръснарницата. Още е бръснарница, но името е сменено. От вратата се носеше топла, сапунена, бадемова миризма. Не е толкова хубава като едновремешната на одеколон и ориенталски тютюн. Магазинът — нашият магазин — беше двайсетина метра по-надолу. Ах!

Над тротоара виси артистична табела — дело на същия художник, рисувал онази на хотела, няма какво да се чудя:

Чайна!

Сигурно да беше месарница или железария, или каквото и да било, освен магазин за зърно и семе, пак щеше да предизвика у мен същия потрес. Абсурдно е да чувстваш, че понеже си роден в дадена къща, през остатъка от живота си имаш права над нея, но е така. Мястото обаче напълно съответстваше на името си. Сини завески, на витрината се подмятат една-две торти, от онези, покритите с шоколад и някъде най-отгоре се мъдри единствено орехче. Влязох. Не ми се пиеше чай, но трябваше да разгледам отвътре.

Очевидно бяха превърнали в чайна и самия магазин, и едновремешната дневна. А пък задният двор, където стоеше боклукчийският казан и баща ми гледаше треви за семена, беше павиран и нагизден със селски масички, хортензии и не знам си още какво. Прекосих дневната. Още призраци! Пианото и надписите по стените, двете тумбести стари червени кресла край камината, в които майка и татко седяха един срещу друг в неделя следобед и четяха Пийпъл и Нюз ъф дъ Уърлд! Това заведение го бяха издокарали още по-старинно и от хотела, с маси с падащи табли, полилей от ковано желязо, калаени съдини по стените и прочие. Забелязали ли сте колко сумрачни ги докарват винаги подобни артистични чайни? Част от старинния чар, предполагам. А вместо обикновена келнерка — облечена в пъстра туника млада жена, която ме посреща с кисела физиономия. Поръчах чай, отне й десет минути да го направи. Нали го знаете този чай — китайски, толкова е слаб, че докато не му сипеш мляко, има вкус на вода. Седнах на мястото, където стоеше креслото на татко. Едва ли не чувах гласа му, как чете „новина“ — така ги наричаше — от Пийпъл, за новите летателни машини или за онзи, дето го глътнал кит в Червено море, или нещо от този род. Изпитвах ужасно странното усещане, че съм тук под фалшив претекст и могат да ме изритат веднага щом узнаят кой съм, и в същото време един такъв копнеж да споделя, че съм роден тук, че принадлежа на тази къща, или по-скоро (което всъщност чувствах) че тя ми принадлежи. Никой друг не пиеше чай. Момичето с пъстрата туника се помайваше пред витрината и ясно личеше, че ако ме няма тук, ще си чопли зъбите. Отхапах от едното парче кекс, който ми беше донесла. Домашно приготвени сладкиши! Да бе. С маргарин и яйчен заместител. Но накрая не издържах и проговорих:

— Отдавна ли сте в Лоуър Бинфийлд?

Тя се опули, изненадана, и не отвърна. Опитах отново:

— Самият аз живеех в Лоуър Бинфийлд, преди много години.

Пак не отговори, или поне аз не чух. Смрази ме с поглед и отново се загледа навън. Твърде е изискана, за да остроумничи с клиентите. Пък и сигурно си мисли, че се опитвам да я прекарам. Какъв смисъл да й казвам, че съм роден в тази къща? Дори да ми повярва, това едва ли я интересува. Едва ли е чувала за Самюъл Боулинг, търговец на зърно и семе. Платих си сметката и се изнесох.

Небрежно закрачих към църквата. Нещо, от което полу се страхувах, полу очаквах с нетърпение, беше да ме разпознаят хора, които знам от дете. Излишно е било да се тревожа, защото никъде по улиците не срещнах и едно познато лице. Изглежда, че целият град се беше сдобил с ново население.

Стигнах до църквата и разбрах защо им е трябвало ново гробище. Църковният двор беше претъпкан до пръсване, а на половината гробове пишеше имена, които не знаех. Но никак не се затрудних да намеря онези, които знаех. Обикалях сред паметниците. Клисарят тъкмо беше окосил и дори тук ухаеше на лято. Всички си бяха отишли — хората, които познавах едно време. И Гравит, месарят, и Уинкъл, другият търговец на семе, и Тру, който държеше навремето хотела, и госпожа Уийлър от магазинчето за бонбони — всички почиваха тук. Шутър и Уедърол бяха един срещу друг, от двете страни на алеята, сякаш продължаваха да се надпяват, както едно време. Значи Уедърол все пак не беше доживял сто. Роден през 1843-та и „напуснал този живот“ през 1928-а. Но беше надвил Шутър, както винаги. Шутър беше починал през 1926-а. Как ли си е отживял Уедърол в тези последни две години, когато не е имало кой да му пее насреща! Старият Гримет под огромно мраморно творение, доста прилично на пай с телешко и шунка, наоколо оградка от ковано желязо; в кьошето пък — цял рояк Симънсовци под евтини малки кръстове. До един шепа прах. Старият Ходжес с пожълтелите от тютюна зъби и Лъвгроув е голямата кафява брада, и лейди Рамплинг с кочияша и лакея, и лелята на Хари Барнс със стъкленото око, и Бруър от Мил Фарм със злото си старческо лице, като издялкано от корен — от тях не бе останало нищо, освен една каменна плоча и бог знае какво под нея.

Открих гробовете на майка и татко. И двата в много добро състояние. Клисарят поддържаше тревата ниско окосена. Чичо Изикиъл беше малко по-нататък. Бяха изравнили много от по-старите гробове и бяха разчистили до един старите надгробни паметници, дето мязаха на креватни табли. Какво изпитваш, когато видиш гробовете на родителите си двайсет години по-късно? Не знам какво трябва да изпитваш, но ще ви кажа какво изпитах аз, и то беше нищо. Майка и татко така и не се изличиха от паметта ми. Сякаш продължаваха да съществуват в някаква вечност, майка зад кафявия чайник, татко с понабрашнената си гола глава, очилата и посивелите си мустаци, застинали завинаги като в картина, и все пак някак живи. Онези сандъци с кости под земята сякаш нямат нищо общо с тях. Просто, както си стоях, се запитах какво ли е чувството да си под земята, дали ти пука много и кога спира да ти пука, и в този миг над мен премина тежка сянка, която ме постресна.

Извърнах глава. Просто бомбардировач, прелетял между мен и слънцето. Явно тук имаше много.

Небрежно влязох в църквата. Почти за пръв път, откак се върнах в Лоуър Бинфийлд, не изпитвах онова призрачно усещане, или поне го изпитвах под различна форма. Защото нищо не се бе променило. Нищо, с изключение на факта, че хората ги нямаше. Дори молитвените възглавнички изглеждаха същите. Същата прашна, сладникава миризма на гнилоч. И, за бога!, същата дупка в прозореца, макар че сега беше вечер и слънцето се падаше от другата страна, та лъчите му не пълзяха по кораба. Още държаха пейките — не бяха ги заменили със столове. Ето я нашата, а онази отпред е, където Уедърол надвикваше Шутър. Сихон, цар аморейски, и Ог, цар васански! И изтърканите плочи, където все още полу се четяха епитафиите на хората, почиващи отдолу. Клекнах да разгледам една срещу нашата пейка. Още помнех четливите пасажи наизуст. Дори образът им се бе запечатал в паметта ми. Един господ знае колко пъти съм ги препрочитал по време на служба.

Тук…………………………………………………………………,син, джент., 

от тази енория…………………неговият справедлив 

и праведен…………………………………………………………………………… 

……………………………………………………………………………………………………… 

Към своите………………………………………………многобройни 

лични добрини добави усърден………………………… 

……………………………………………………………………………………………………… 

…………………………………………………………………обична съпруга 

Амилия, от……………………………………потомство седем 

дъщери……………………………………………………………………………………… 

Помня, че като дете старинният правопис ме удивяваше. Питах се как ли са се произнасяли думите едно време и защо.

Зад себе си чух стъпки. Вдигнах поглед. Над мен стоеше човек с расо. Викарият.

Ама наистина викарият! Старият Бетъртън, който беше викарий и едно време — в интерес на истината не откакто се помня, но откъм 1904-та. Веднага го познах, макар съвсем да беше побелял.

Той не ме позна. За него бях просто дебел екскурзиант, който е решил да поразгледа забележителностите. Поздрави ме с добър вечер и веднага поде редовните приказки — интересувам ли се от архитектура, това е една забележителна стара сграда, основите са положени още по времето на саксите, и тъй нататък. Скоро се заклатушка напред-назад и взе да ми показва интересните неща, каквито си бяха наистина — норманската арка към вестиария, бронзовият лик на сър Родерик Боун, убит в сражението при Нюбъри. А аз го следвах с вида на бизнесмен на средна възраст, комуто показват църква или картинна галерия — като пребито куче. Но казах ли му, че всичко това вече го знам? Казах ли му, че съм Джордж Боулинг, син на Самюъл Боулинг — дори да ме е забравил, за баща ми ще се сети — и че не само съм слушал проповедите му в продължение на десет години и съм ходил на неделните му занятия, но и съм участвал в Лоуърбинфийлдския читателски кръжок и дори съм се опитал да чета „Сусам и лилии“, само за да му доставя удоволствие? Не, не му казах. Просто го следвах и мънках по онзи начин, по който мънкаш, когато те развеждат из петстотингодишна сграда и не се сещаш какво, по дяволите, да кажеш, освен че хич не й личи. Още в мига, щом го видях, реших да го оставя да си мисли, че не съм тукашен. При пръв удобен повод, без да ставам невъзпитан, пуснах шест пенса в кутията за дарения и се измъкнах.

Но защо? Защо не установих контакт, след като най-сетне бях срещнал някого, когото познавам?

Защото промяната във вида му след двайсет години всъщност ме уплаши. Сигурно си мислите, че ми се е сторил остарял. Тъкмо напротив! Беше се подмладил. И в миг научих нещо за хода на времето.

Старият Бетъртън трябва да е на шейсет и пет, значи когато сме се видели за последен път, да е бил на четирийсет и пет — на сегашната ми възраст. Косата му беше съвсем побеляла, а когато погребвахме майка, беше една такава прошарена, като четка за бръснене. Все таки първата ми мисъл, щом го видях, беше, че изглежда по-млад. Аз го смятах за престарял старец, а той съвсем не беше толкова стар. Осъзнах, че като момче всички над четирийсет са ми се стрували просто похабени развалини, тъй стари, че едва ли има разлика между тях. Сигурно четирийсет и пет годишният мъж ми се е струвал по-стар, отколкото този изкуфял дядо на шейсет и пет ми се струва сега. И за бога! Самият аз съм на четирийсет и пет. Уплаших се.

Ето значи как изглеждам на двайсетгодишните младежи, рекох си на излизане, крачейки между гробовете. Просто стар негоден кораб. Свършен. Странно. По принцип не се вълнувам особено от възрастта си. И защо да се вълнувам? Дебел съм, но съм здрав и силен. Мога да направя всичко, което пожелая. Розата ми мирише по същия начин, както ми миришеше на двайсет. Ах-х, но дали аз мириша на розата по същия начин? Сякаш в отговор по уличката се зададе девойче, може би осемнайсетгодишно. Мина на метър от мен. Улових погледа й — мимолетен, най-бегъл поглед. Не, не изплашен, нито пък враждебен. Просто някак неспокоен, далечен, като на диво животно, с което си срещнал очи. Тя е родена и израсла в двайсетте години, откакто съм напуснал Лоуър Бинфийлд. Всичките ми спомени биха й се сторили безсмислени. Тя живее в друг свят, като животно.

Върнах се в хотела. Пиеше ми се, но барът отваряше едва след половин час. Помотах се малко, разлистих един брой на Спортинг анд Драматик от миналата година и не след дълго се появи русокосата дама, за която предполагах, че може да е вдовица. Изпитах внезапно, отчаяно желание да легна с нея. Исках да докажа на себе си, че в старото куче има още хляб, дори ако трябва да носи изкуствени зъби. В крайна сметка, казах си, ако тя е на трийсет, а аз — на четирийсет и пет, това не е чак толкова зле. Стоях пред празната камина, сякаш си греех задника, както се прави през лятото. В синия си костюм не изглеждам толкова зле. Позакръглен, несъмнено, но изискан. Светски мъж. Мога да мина за борсов агент. Приготвих най-шикозния си акцент и небрежно подхвърлих:

— Великолепно юнско време.

Съвсем безобидна забележка, нали? Съвсем не е от категорията на „Не съм ли ви виждал някъде?“.

Но не пожънах успех. Тя не отговори, просто смъкна за половин секунда вестника, който четеше, и ми метна поглед, който би пропукал и прозорец. Беше кошмарно. Имаше сини очи от онези, дето те пронизват като куршум. В тази част от секундата разбрах колко криво съм я изтълкувал. Тя не е от онези вдовици с боядисани коси, които обичат да ги водиш на танци. Принадлежи към горната прослойка на средната класа, вероятно е дъщеря на адмирал и е учила в добро училище, където се играе хокей. И себе си криво бях изтълкувал. Нов костюм или не, не можех да мина за борсов посредник. Изглеждах чисто и просто като търговски пътник, комуто случайно са паднали малко парици. Изнизах се в частния бар да изпия една-две бири преди вечеря.

Бирата не беше същата. Помня едновремешната бира, доброто старо местно пиво, което имаше някакъв вкус, защото се правеше с варовита вода. Попитах барманката:

— Пивоварната още ли е на Бесемърови?

— Бесемърови ли? О-о, не, сър! Тях ги няма. О-о, от години — още преди да дойдем тук.

Беше приятелски настроена, от онези барманки, които наричам „тип по-голяма сестра“ — на около трийсет и пет, с едно такова благо лице и едри ръце, каквито развиват от постоянна работа с канелката. Каза ми името на тръста, изкупил пивоварната. В интерес на истината, можех да се досетя по вкуса. Баровете бяха разположени околовръст, със сепарета между отделните части. Оттатък, в общия бар, двама играеха дартс, а в „Кана и бутилка“ седеше някакъв, когото не виждах, но от време на време вмяташе по някоя ремарка с гробовен глас. Барманката се облегна на бара с пухкавите си лакти и се заприказвахме. Изредих й имената на хората, които познавах, и сред тях нямаше и едно, което да е чувала. Живеела в Лоуър Бинфийлд от пет години. Дори не е чувала за стария Тру, който държеше хотела едно време.

— Самият аз съм живял в Лоуър Бинфийлд — обясних й. — Доста отдавна, преди войната.

— Преди войната ли? Я стига! Не изглеждате толкова стар.

— И сигурно ти се струва попроменено — обади се онзи тип от „Кана и бутилка“.

— Градът се е разраснал — отбелязах. — Сигурно заради фабриките.

— Е, повечето хора работят във фабриките, естествено. Едната е грамофонната, а другата прави дамски чорапи, „Тру фит Стокингс“. Сега обаче, разбира се, правят бомби.

Не можах да разбера защо се разбира, но тя започна да ми разказва за някакъв младеж, който работел в „Труфит“ и идвал понякога в хотела, та той й разказал, че правели и бомби, освен чорапи, защото по някаква причина, която не схванах, двете лесно се съчетавали. А после ми заговори за голямото летище край Уолтън — което обяснява защо постоянно виждах бомбардировачи — и скоро вече обсъждахме войната, както обикновено. Чудна работа. Дойдох тук, тъкмо за да избягам от мисълта за войната. Но нима е възможно? Тя витае във въздуха, който дишаш.

Казах, че предстои през 1941-ва. Онзи в „Каната“ вмъкна лоша работа. Барманката добави, че направо настръхвала и продължи:

— Ама то май от нея няма никаква полза, нали, като свърши всичко. И понякога лежа будна нощем, и чувам онези чудовища в небето, и си казвам: „Добре, ами ако вземе да ми пусне някоя бомба право на главата?“ И цялата тази противовъздушна отбрана, и госпожица Тоджърс, тя е местният отговорник, дето все повтаря, че е достатъчно да си пазиш главата и да запушиш прозорците с вестници, и се говори, че ще копаят бомбено скривалище под кметството. Но аз както го виждам, как да сложиш противогаз на бебе?

Онзи от „Каната“ се обади, че чел във вестника, да се потопиш в гореща вана, докато всичко свърши. Другите двама в общия бар подочуха коментара и вметнаха няколко странични реплики на тема колко души могат да се поберат в една вана, после и двамата попитаха барманката могат ли да я споделят с нея. Тя им рече да не стават нахални, после се отдалечи в другия край на бар и им сипа по още една пинта старо пиво. Аз близнах своята. Калпава стока. Битър й викат. И наистина беше горчива, съвсем вярно, дори твърде горчица, една такава малко серниста на вкус. Говори се, че в бирата вече нямало английски хмел, от него се правели само химикали. Химикалите пък, от своя страна, се правят на бира. Хванах се, че си мисля за чичо Изикиъл и какво би казал той за тази бира, и за противовъздушната отбрана, и за кофите с пясък, с които уж се гасели термитни бомби. Като се върна барманката, я попитах:

— Впрочем чий е сега Домът?

Така го наричахме навремето, макар името му да беше „Бинфийлд Хаус“. Отначало сякаш не ме разбра.

— Домът ли, сър?

— Иска да каже Бинфийлд Хаус — поясни онзи в „Каната“.

— А, Бинфийлд Хаус! О-о, аз пък си помислих, че имате предвид Мемориалния дом. Ами Бинфийлд Хаус е на доктор Меръл.

— Доктор Меръл ли?

— Да, сър. Казват, че имал горе шейсетина пациенти.

— Пациенти ли? Да не са го превърнали в болница?

— Ами… не точно болница. По-скоро е като санаториум. За душевноболни пациенти. Това, дето му викат психиатрия.

Лудница, значи!

В крайна сметка, какво друго да очаква човек?

III

Изпълзях от леглото с ужасен вкус в устата и пукащи стави.

Истината е, че вчера с тази бутилка вино на обед, втора на вечеря, а между тях няколко бири и едно-две брендита, попрекалих с пиенето. Останах да стърча няколко минути насред килима, зареял поглед в нищото и твърде претрепан дори да се помръдна. Познато ви е отвратителното усещане, което ви изпълва понякога рано сутрин. Съсредоточено е най-вече в краката, но ви казва по-красноречиво от каквито и да било думи: „Защо, по дяволите, продължаваш? Зарежи тая работа, приятелю! Пъхни глава в газовата печка, и толкова!“

Пъхнах протезата в устата си и застанах до прозореца. Пак великолепен юнски ден, слънцето тъкмо се надига над покривите и огрява фасадите на къщите отсреща. Розовите мушката в сандъчетата по прозорците не изглеждаха никак зле. Макар че беше едва осем и половина и тази уличка бе чисто и просто малка пресечка встрани от пазарището, навън вече сновяха доста хора. Върволица мъже с вид на чиновници, с тъмни костюми и дипломатически куфарчета, бързаха в една и съща посока, сякаш се намирах в лондонско предградие и всички бързаха за метрото, а учениците се влачеха към тържището в групички по двама-трима. Изпитах същото чувство, което ме обзе вчера при вида на джунглата от червени къщи, която бе погълнала Чамфорд Хил. Проклети натрапници! Двайсет хиляди навлеци, които дори не ми знаят името. Целият този нов живот, който гъмжи навсякъде, и аз, нещастен стар дебелак с изкуствени зъби, който ги гледа от един прозорец и ломоти някакви глупости, които никой не ще да слуша, за неща, случили се преди трийсет-четирийсет години. Господи! — казах си, — не съм бил прав да си мисля, че виждам призраци. Аз съм призракът. Аз съм мъртъв, те са живите.

Но след закуска — треска, бъбречета на скара, препечени филийки с мармалад и каничка кафе — се почувствах по-добре. Ледената дама не закусваше в ресторанта, във въздуха витаеше приятно лятно чувство и аз не можех да се отърва от усещането, че с този свой син костюм от каша не може да не изглеждам поне малко изискан. За бога! — рекох си, — като ще е гарга, да е рошава! Щом съм призрак, ще витая. Ще навестя старите места. И белким успея да направя малко черна магия на тия нещастници, дето са ми задигнали родния град.

Тръгнах, но едва стигнал до пазара, спрях заради нещо, което не бях очаквал да видя. Процесия от около петдесетина ученици, които маршируваха по улицата в колона по четирима — доста войнствен вид имаха, — а край тях крачеше една доста сурова жена с вид на старши сержант. Четиримата начело носеха банер с червено-бяло-синя рамка и огромен надпис: Британци, гответе се. Бръснарят на ъгъла беше излязъл да ги погледа. Заговорих се с него. Човек с лъскава черна коса и глуповато изражение.

— Какво правят тези деца?

— Това им е практиката по противовъздушна отбрана — отвърна неопределено. — Това е противовъздушна отбрана. Нещо се упражняват. Това е госпожица Тоджърс, тази жена.

Можех да се досетя, че е тя. Личеше в погледа й. Нали ги знаете онези неумолими дърти вещици с прошарени коси и физиономии като скумрия, дето все ги слагат да отговарят за момичешките отряди, общежитията на Християнската асоциация на младите жени и какво ли не от този сорт. Беше със сако и пола, които някак напомняха униформа, и създаваше впечатлението, че е с портупей, макар всъщност да не беше. Познавам този вид жени. През войната са служили в женския армейски корпус и оттогава не им се е случвало нищо по-вълнуващо. Тази противовъздушна отбрана й е добре дошла. Колоната мина покрай мен и я чух как им подвиква като истински старши сержант:

— Моника! Вдигай крак по-високо!

А последните четирима носеха друг банер с червено-бяло-синя рамка, чийто надпис гласеше:

— Защо ги карат да маршируват така? — обърнах се към бръснаря.

— Де да знам. Сигурно е някаква пропаганда.

Аз знаех, разбира се. Напълнете главите на децата с война. Създайте ни усещането, че изход няма, бомбардировачите са неизбежни като Коледа, тъй че право в избата и без много-много приказки. Над източния край на града се стрелнаха два бойни самолета от летището край Уолтън. Господи! — казах си, — като започне, въобще няма да се изненадаме, сякаш е роснал дъждец. Вече се ослушваме за първата бомба. Бръснарят взе да ми разказва как благодарение на усилията на госпожица Тоджърс учениците вече били екипирани с противогази.

Е, тръгнах да изследвам града. Прекарах два дни в шляене по старите места — поне онези, които успях да идентифицирам. През цялото време не срещнах и един човек, който да ме познае. Бях призрак, и макар да не бях действително невидим, така се чувствах.

Странно, толкова е странно, че не мога да ви го опиша с думи. Чели ли сте един разказ на Х. Дж. Уелс за някакъв тип дето е на две места едновременно — тоест, всъщност си е вкъщи, но халюцинира, че се намира на дъното на океана Разхожда се из стаята, но вместо столове и маси, му се привиждат разлюлени водорасли, огромни омари и сепии, които уж протягат пипала да го хванат. Е, така се чувствах и аз. Часове наред се разхождах из свят, който не съществува. Броях си крачките по тротоара и си мислех: „Да, тук започва нивата на еди-кой си. Плетът минава през улицата и влиза в къщата отсреща. Бензиностанцията всъщност е бряст. А тук свършват градините под аренда. И тази улица (помня, че беше унила уличка с къщи — близнаци, наречена Къмбърледж Роуд) е пътеката, където идвахме с Кейти Симънс и от двете страни растяха лещаци“. Несъмнено бърках разстоянията, но общите посоки бяха верни. Едва ли някой, който по една случайност не е бил роден тук, би повярвал, че само преди двайсет години тези улици са били ниви. Сякаш от предградията е изригнал вулкан, погребал природата. Почти цялата земя, навремето собственост на Бруър, беше погълната от общинския жилищен комплекс. Мил Фарм беше изчезнала, гьолът, където улових първата си риба, бе пресушен и застроен, та не можах дори да определя къде точно се е намирал. Само къщи, къщи, малки, червени квадратни къщи, досущ еднакви, с вечнозелен плет и асфалтова алея до входа. Оттатък общинските жилища градът пооредяваше, но мошениците строители се стараеха да наваксат. Тук-там, където някой е сварил да се сдобие с парче земя, бяха нацвъкани отделни групи къщи, до които водеха импровизирани пътчета, а между тях пустееха празни парцели със струпани строителни материали и съсипани ниви, осеяни с бодили и консервни кутии.

В центъра на стария град, от друга страна, нещата не се бяха променили много, поне по отношение на сградите. Много магазини извършваха същата търговия, само имената им се бяха променили. „Лилиуайтс“ още продаваше платове, но не изглеждаше толкова процъфтяващ. Там, където беше месарницата на Гравит, сега имаше магазин за радиочасти. Малката витрина на майка Уийлър беше зазидана. „Гриметс“ продължаваше да е бакалница, само че сега беше част от веригата „Интернашънал“. Това ви дава представа каква мощ притежават тези компании, щом са могли да погълнат стиснат стар хитрец като Гримет. Но доколкото го познавам — да не говорим за надгробния му камък по последна мода в църковния двор, — бас държа, че докато бизнесът е вървял, си е спастрил едно десет-петнайсет хиляди лири, да си ги носи на оня свят. Единственият магазин, който не беше сменил собственика си, бе „Сорозийнс“ — веригата, която разори баща ми. Бяха се разраснали неимоверно и бяха открили втори, огромен магазин в новата част на града. Но се бяха превърнали в нещо като универсален магазин и освен някогашните градинарски пособия, продаваха и мебели, лекарства и железария.

Два дни скитах из градчето почти по цял ден, и макар да не стигнах чак дотам, да стена и да подрънквам с вериги, понякога действително ми се искаше. Освен това пиех повече, отколкото ми понася. Почнах с пристигането, а след това все ми се струваше, че кръчмите не отварят достатъчно рано. В последния половин час до началото на работното време все ходех с изплезен език.

Но имайте предвид, че не бях в едно и също настроение през цялото време. Понякога ми се струваше, че и да бъде Лоуър Бинфийлд изличен, това няма абсолютно никакво значение. В крайна сметка защо съм дошъл, ако не за да се махна от семейството? Няма причина да не правя всичко, което ми се прииска, включително да отида за риба, ако имам желание. В събота следобед дори отидох в рибарския магазин на Главната и си купих въдичарски прът от лепен бамбук (като момче горещо жадувах за такъв — но е малко по-скъп от другите), кукички, влакно и прочие. Атмосферата в магазина ми подейства ободряващо. Каквото и да се променя, въдичарските такъми си остават същите — защото, разбира се, и рибата си остава същата. А и продавачът не виждаше нищо смешно в това, дебел мъж на средна възраст да си купува въдица. Тъкмо напротив, разговорихме се за риболова в Темза и големия клен, който някой си извадил по-миналата година с качамак от черен хляб, мед и заешка кайма. Дори — макар да не му казах за какво ги искам, и едва ли признавах и пред себе си — си купих най-здравото влакно за сьомга и кукички номер пет, имайки наум онези големи шарани в Бинфийлд Хаус, в случай че още съществуват.

Почти цяла неделя сутрин водих мислен диалог — да ида ли за риба или да не ида. Отначало си казвам, защо пък не, по дяволите, но в следващия миг вече ми се струва, че това е просто едно от онези неща, за които мечтаеш, но никога не правиш. Но следобед изкарах колата и отидох до Бърфорд Уиър. Мислех просто да хвърля едно око на реката и утре, ако времето позволява, евентуално да взема новата въдица, да си облека старото сако и сивия панталон от каша, които носех в куфара, и да се отдам на риболов цял ден. Дори три-четири дни, ако така ми се прииска.

Превалих Чамфорд Хил. Долу в подножието шосето извива и върви успоредно с крайречната алея. Слязох от колата и тръгнах пеш. Ах-х! Край пътя бяха изникнали червени и бели бунгалца. Можеше да се очаква, разбира се. И като че ли наоколо бяха паркирани доста коли. А с приближаването към реката долових и звук — да, бум-цигу-мигу-бум!, звукът на грамофон.

Изминах завоя и излязох на крайречната алея. Господи! Поредният шок. Беше почерняла от хора. А там, където едно време се простираха крайречните ливади — чайни, увеселителни машини с монети, будки за бонбони и продавачи на сладолед „Уолс“. Все едно съм в Маргейт. Помня едновремешната алея. Изминаваш цели километри и не срещаш жива душа, освен пазачите на шлюзовете и някой и друг кон да влачи шлеп, а отзад се помайва стопанинът му. Като сме идвали за риба, винаги сме били съвсем сами. Често съм оставал по цял следобед, и се е случвало на петдесет метра от нас да стои някоя чапла и по три-четири часа да не мине никой, който да я подплаши. Само че отде ми е дошло наум, че възрастните мъже не ходят на риболов? По целия бряг нагоре и надолу, докъдето стигаше погледът, се простираше непрекъсната верига от рибари, по един на всеки пет метра. Недоумявах как, по дяволите, са се насъбрали толкова хора накуп, докато не се сетих, че всъщност сигурно са от някой риболовен клуб. А реката гъмжеше от лодки — гребни, канута, плоскодънни и катери, пълни с пищящи и врещящи полуголи млади хапльовци, на всичкото отгоре помъкнали и грамофон на борда. Плувките на горките рибари подскачаха по вълните от катерите.

Повървях малко. Мръсна, неспокойна вода, въпреки чудното време. Никой не вадеше нищо, освен лещанка. Питах се дали очакват друго. Подобна тълпа е в състояние да подплаши и последната риба на света. Но като гледах плувките как подскачат сред кофички от сладолед и хартиени кесии, всъщност се съмнявах, че в реката изобщо има друга риба. Има ли още риба в Темза? Трябва да има. И все пак съм готов да се закълна, че водата не е, каквато беше. Цветът й е съвсем различен. Разбира се, вие ще се присмеете, че само си въобразявам, но аз пък ви казвам, че не е така. Знам, че се е променила. Помня каква беше — една такава сияйно зелена, в която се вижда надълбоко, а в тръстиките се стрелкат цели пасажи риба. В тази вода не се вижда и на пет сантиметра. Навсякъде е кафява и мръсна, отгоре плува тънък слой масло от лодките, да не говорим за фасовете и хартиените торбички.

След малко се обърнах да си вървя. Не издържах повече на шумотевицата от грамофоните. Днес, разбира се, е неделя, разсъждавах. Може през седмицата да не е толкова зле. Но си знаех, че повече няма да се върна. Господ да ги порази, да си я задържат за себе си проклетата река. Където и да отида за риба, няма да е на Темза.

Навалицата се блъскаше наоколо. Тълпи от противни чуждоземци, почти всичките млади. Момичета и момчета, които се задяват по двойки. Край мен премина взвод девойки, всичките с разкроени панталони и бели шапчици като на американския флот, с надписи. На една, ще да е била седемнайсетгодишна, надписът гласеше: Целини ме, моля те. Нямам нищо против. Без много-много да му мисля, свих встрани и се претеглих на една увеселителна машина с монети. Вътре нещо прещрака — нали ги знаете тия машини, дето, освен че ви мерят, ви предсказват и бъдещето — и от отвора се подаде напечатана карта.

Отбелязах, че за три дни съм качил два килограма. Сигурно от пиенето.

IV

Върнах се в хотела, зарязах колата в гаража и пих един късно следобеден чай. Понеже беше неделя, барът отваряше чак след час-два. Надвечер по хлад излязох да се поразходи към църквата.

Както пресичах тържището, забелязах една жена, която вървеше на известно разстояние пред мен. Веднага щом погледът ми попадна върху нея, изпитах доста странното чувство, че съм я виждал и преди. Познато ви е това усещане.

Не виждах лицето й естествено, а видът й в гръб нищо не ми подсказваше, и все пак бях готов да се закълна, че я познавам.

Тя тръгна по Главната и сви в една от уличките вдясно, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Последвах я. Не знам защо го направих — къде от любопитство, предполагам, къде като предпазна мярка. Първата ми мисъл беше, ето най-сетне някой, когото съм познавал навремето в Лоуър Бинфийлд, но почти в същия миг ми хрумна, че тъкмо толкова вероятно е и да е някой от Уест Блечли. В подобен случай трябва много да внимавам, защото ако жената открие, че съм тук, вероятно ще изтропа на Хилда. Затова я следвах предпазливо, на безопасно разстояние, и изследвах гърба й колкото може по-внимателно. В него нямаше нищо за отбелязване. Беше висока, едра жена, на четирийсет-петдесет години, в доста поизносена черна рокля. Не носеше шапка, сякаш е излязла от къщи за малко, а походката й създаваше впечатлението, че обувките й са подпетени. Изобщо, даваше вид на повлекана. И все пак нямаше за какво да се хвана, освен онова неуловимо нещо, което знаех, че познавам отпреди. Може би нещо в движенията й. Скоро стигна до магазинче за бонбони и вестници, от онези, дето винаги работят в неделя. Жената, която го държеше, стоеше на прага и се суетеше около стойката за пощенски картички. Моята жена спря да си поприказват.

И аз спрях, веднага щом намерих витрина, в която да се правя, че гледам. Беше строителен магазин, пълен с мостри на тапети, батерии за баня и тям подобни. Бях на петнайсетина метра от двете жени. Чувах ги отдалеч как си гукат по онзи безсъдържателен начин, по който си бъбрят жените, като се срещнат случайно. „Да, ей точно това е. Точно там е. И му викам: «Добре де, ти какво очакваш?». Не звучи добре, нъл тъй? Но каква полза, все едно да говориш на стената. Срамота!“, и тъй нататък, и тъй нататък. Взе да ми става интересно. Изглежда, че и моята беше жена на дребен търговец, като другата. Тъкмо се питах дали все пак не е от едновремешните ми лоуърбинфийлдски познати, когато тя се извърна почти към мен и видях три четвърти от лицето й. Боже господи! Беше Елси!

Да, Елси беше! Изключено е да греша. Елси! Тази тлъста вещица!

Изпитах такъв шок — имайте предвид, не от това, че видях Елси, а от това, че видях в какво се е превърнала, — че свят ми се зави. Месинговите кранчета, сифоните и порцелановите мивки избледняха, така че хем ги виждах, хем не. А и за миг изпитах смъртен ужас, че може да ме познае. Но тя ме погледна право в лицето и с нищо не издаде да ме е познала. След миг се обърна и продължи по пътя си. Отново тръгнах след нея. Беше опасно, можеше да забележи, че я следя и оттам да се запита кой ли съм пък аз, но просто трябваше да я огледам още веднъж. Истината е, че събуди у мен ужасен интерес. В известен смисъл и досега я изучавах, но вече я гледах със съвсем други очи.

Ужасно беше, и все пак ми доставяше някакво научно удоволствие да изследвам вида й в гръб. Страшно е да видиш какво могат да направят двайсет и четири години с една жена. Само двайсет и четири години, и момичето, което познавах, с млечнобялата си кожа, алената си уста и кукленската си златиста коса, се беше превърнало в тази дебела вещица с прегърбени рамене, която се тътреше по улицата на разкривените си токове. Искрено се зарадвах, че съм мъж. Никой мъж не се оставя да заприлича на нищо чак до такава степен. Вярно, дебел съм. Дори ако щете, нямам хубава фигура. Но поне имам някаква. Докато Елси не беше точно дебела, а просто безформена. С ханша й бе станало нещо ужасно. Талията й пък съвсем беше изчезнала. Представляваше просто отпуснат възлест цилиндър, като торба месо.

Следвах я дълго, излязохме от стария град и прекосихме доста неугледни улички, които не ми бяха познати. Най-сетне тя спря на прага на друго магазинче. Като я видях как влиза, отсъдих, че явно е нейно. Спрях за миг пред витрината. „Дж. Куксън, тютюн и бонбони“. Значи Елси е госпожа Куксън. Беше мизерно магазинче, почти като другото, където спря одеве, но по-малко и неугледно. Изглежда, не продаваше друго, освен тютюн и най-евтините бонбони. Питах се какво да си купя, което да отнеме минута-две. После видях на витрината стойка с евтини лули и влязох. Трябваше да се стегна, преди да отворя вратата, защото ако вземе да ме познае, ще падне голямо лъготене.

Тя се скри в задната стаичка, но като почуках по тезгяха, излезе. И ето ни лице в лице. Ох! Никакви признаци. Не ме позна. Просто ме изгледа по типичния им начин. Нали знаете как собствениците на малки магазинчета гледат клиентите си — с пълна липса на интерес.

За пръв я видях в упор, и макар донякъде да очаквах какъв ще бъде видът й, бях потресен почти колкото в първия миг, когато я познах. Предполагам, че по лицето на младия човек, та дори на дете, би следвало да можеш да предвидиш как ще изглежда на старини. Всичко е въпрос на костна структура. Но ако на двайсет и две изобщо ми е хрумвало да се питам как ли ще изглежда Елси на четирийсет и седем, едва ли би ми минало през ум, че ще изглежда така. Цялото й лице бе увиснало, сякаш някак си изтеглено надолу. Нали ги знаете онези жени на средна възраст, чието лице е като муцуна на булдог? Огромна издадена челюст, крайчетата на устните извити надолу, очите — хлътнали, с торбички отдолу. И все пак си беше същото лице, бих го разпознал и сред милион други лица. Косата й не беше посивяла съвсем, но бе добила някакъв неопределен мърляв цвят, а и доста беше оредяла. Сякаш за пръв път ме виждаше. За нея бях просто клиент, непознат, безинтересен дебелак. Странно, какво правят два-три пръста тлъстина. Питах се дали не съм се променил повече и от нея или просто не очаква да ме види, или — най-вероятното обяснение — напълно е забравила за съществуването ми.

— До’орвечер — поздрави ме с типичното им равнодушие.

— Искам лула — завих сухо. — От изтравниче.

— Лула. Амче чака да видя. Знам, че имахме някъде. Ама къде ги… ох! Ей ги на̀.

Измъкна изпод тезгяха кутия с лули. Какъв ужасен акцент! Или просто си въобразявах, понеже собствените ми стандарти са се променили? Не, не, тя „превъзхождаше“ другите момичета, всички девойки в „Лилиуайтс“ „превъзхождаха“ останалите момичета, при това участваше в читателския кръжок на викария. Кълна се, че никога не е говорила толкова диалектно. Странно, как стават на нищо тия жени, след като се омъжат. Взех да прехвърлям лулите и да се преструвам, че ги разглеждам. Накрая казах, че искам с кехлибарен мундщук.

— Кихлебарен ли? Амче дали имаме… — Обърна се към задната стаичка и се провикна: — Джо-ордж!

Значи и другият се казва Джордж. Отвътре долетя нещо като „Ър-рм!“.

— Джо-ордж! Къде тикна оназ, другата кутия?

Джордж влезе. Беше дребен, понабитичък мъж, по риза, с плешиво теме и огромни рижави мустаци. Ченето му подскачаше, сякаш преживя. Изглежда, прекъсвахме му чая. Двамата взеха да тършуват за другата кутия с лули. Минаха пет минути, докато я изровят иззад едни буркани с бонбони. Забележително е колко натурии успяват да складират в тия вмирисани магазинчета, където всичката стока не струва и петдесет лири.

Наблюдавах старата Елси как ровичка из боклуците и си мърмори. Нали ги знаете припрените движения на попрегърбената възрастна жена, изгубила нещо? Безполезно е да се мъча да ви описвам какво изпитах. Едно такова ледено, мъртво, безутешно чувство. Не можете да си го представите, освен ако не сте го изпитвали. Мога само да ви кажа, ако има някое момиче, което сте харесвали преди двайсет и пет години, идете го вижте сега. Може би тогава ще разберете какво изпитах.

Но в интерес на истината основната мисъл, която ми се въртеше в главата, беше колко различна се оказва действителността от очакванията. Какви моменти съм имал с Елси! Юлските вечери под кестените. Не бихте ли предположили, че ще имат някакви последствия? Кой би допуснал, че изобщо ще дойде време, когато помежду ни няма да има абсолютно никакви чувства? Ето ме мен, ето я и нея, телата ни — най-много на метър, и сме си толкова чужди, сякаш никога не сме се виждали. А тя дори не ме позна. Ако й кажа кой съм, най-вероятно няма да си спомни. Ако пък си спомни, какво ще изпита? Просто нищо. Вероятно дори няма да се сърди за някогашната ми низост. Сякаш това изобщо не се е случвало.

От друга страна, кой би предугадил, че Елси ще свърши така? Изглеждаше като момиче, което неминуемо ще пропадне. Знаех, че е имала поне един мъж преди мен, а спокойно мога да се обзаложа, че между мен и втория Джордж е имало и други. Не бих се изненадал да узная, че е била общо с десетина. Аз се отнесох безчестно с нея, спор няма, и много пъти съм се измъчвал заради това. Ще свърши на улицата, така си мислех, или ще пъхне глава в газовата печка. Понякога чувствах, че съм се държал като пълен мръсник, но друг път разсъждавах (и това си беше съвсем вярно), че ако не бях аз, щял е да бъде друг. Но сами виждате по какъв начин се случват нещата — по какъв скучен, безсмислен начин. Колко жени всъщност свършват на улицата? Неизброимо повече свършват смачкани в пресата. Тя не беше пропаднала, но не беше и прокопсала. Просто беше свършила като всяка друга — дебела стара жена, която се суети в разтурено вмирисано магазинче и си има един Джордж с рижи мустаци, който да й се води свой. Сигурно и сюрия деца. Госпожа Джордж Куксън. Живя почтено и почина, горко оплаквана от опечалените си близки — ако извади късмет, и банкрутът може да й се размине.

Намериха кутията с лулите. Разбира се, нямаха с кехлибарен мундщук.

— Не знам дали имаме кихлебарени за момента, гусине. Нямаме кихлебарени. Имаме от ебонит, много са хубави.

— Искам с кехлибар — казах.

— Ей тук, на, имам едни хубави лули. — Подаде ми една. — Ей таз е много хубава. Ще ви взема полвин крона.

Поех я. Пръстите ни се срещнаха. Никаква искра, никаква реакция. Тялото не помни. И вероятно си мислите, че купих лулата, ей така, в чест на миналото, колкото да сложа половин крона в Елсиния джоб. Нищо подобно. Не я исках. Не пуша лула, просто си търсех повод да вляза в магазина. Повъртях я в ръцете си, после я оставих на тезгяха.

— Няма значение, отказвам се. Дайте ми малки „Плейърс“.

Трябваше да купя нещо след цялата тази патърдия. Джордж Втори, или може би Трети — Четвърти, изрови пакет пури, продължавайки да жвака под мустак. Личеше си, че е кисел, защото го бях вдигнал насред чая за едното няма нищо. Но ми се стори твърде глупаво да прахосам половин крона. Ометох се и повече не видях Елси.

Върнах се в хотела и вечерях. После излязох със смътното намерение да ида на кино, ако намеря отворено, но вместо това се оказах в една от големите шумни кръчми в новия град. Там се натъкнах на двама от Стафордшър, пътуващи търговци на железария, и се разприказвахме за състоянието на търговията, играхме дартс и пихме гинес. На затваряне и двамата така се бяха натряскали, че трябваше да ги прибирам с такси, а и самият аз не бях много добре — на следващата сутрин се събудих с по-ужасно главоболие от всякога.

V

Но трябваше да видя езерото в Бинфийлд Хаус.

На сутринта се чувствах доста зле. Истината е, че откакто съм дошъл в Лоуър Бинфийлд, пия почти без прекъсване от отварянето до затварянето на кръчмите. Причината, макар това да ми хрумваше едва сега, бе, че наистина нямах какво друго да правя. Ето в какво се заключаваше пътуването ми дотук — в три дни пиене.

Също като вчера, замъкнах се до прозореца и се загледах в сновящите напред-назад бомбета и ученически фуражки. Моите врагове, казвах си. Нашественическата армия, която е завладяла града и го е осеяла с фасове и хартиени кесии. Питах се защо ли ме е грижа. Вие си мислите, смея да кажа, че щом съм се шокирал, като съм видял Лоуър Бинфийлд, разраснал се в нещо като Дагънам, сигурно просто не искам да гледам как земята се населва все по-гъсто и провинцията се превръща в град. Но съвсем не е така. Нямам нищо против градовете да растат, стига само да растат, а не просто да се разливат като петно от месен сос върху покривка. Знам, че хората трябва да имат къде да живеят и че една фабрика, ако не е тук, ще е там. Що се отнася до живописността и псевдоселските украси, дъбовата ламперия, калаените съдове, медените грейки и тям подобните дивотии, от тях просто ми се повдига. Каквито и да сме били някога, живописни не бяхме. Майка изобщо не би проумяла смисъла на антиките, с които Уенди беше напълнила къщата ни. Тя не харесваше маси с падащи табли — казваше, че „си закачаш краката“. Калаени съдове пък изобщо не допускаше в къщата. „Гнусни мазни неща“, така казваше. И все пак, говорете каквото си щете, но тогава имахме нещо, което вече го няма; нещо, което сигурно не се среща в аеродинамични млечни барове, където звучи радио. Върнах се да го търся, но не го намерих. И все пак някак си продължавам да вярвам в него дори сега, когато още не съм си сложил зъбите и стомахът ми плаче за аспирин и чаша чай.

Това ме накара отново да се замисля за езерото в Бинфийлд Хаус. Като видях какво са направили с града, изпитах чувство, което може да се определи единствено като страх да ида да проверя дали езерото продължава да съществува. И все пак не е изключено, не се знае. Градът беше смазан под тонове червени тухли, къщата ни — пълна с Уенди и нейните боклуци, Темза — отровена с машинно масло и хартиени кесии. Но може пък езерото да продължава да съществува и големите черни риби още да плуват в него. Може би дори все още е скрито в гората и оттогава никой не е открил съществуването му. Напълно е възможно. Там гората беше гъста, пълна с къпинак и гъсталаци (тъкмо на това място буковете отстъпваха на огромни дъбове, а под дъбове гъсталакът става още по-непроходим) — а по такива джунгли на повечето хора не им се завира. Ставали са и по-странни работи.

Тръгнах едва късно следобед. Ще да е било четири и половина, взех колата и поех по шосето към Ъпър Бинфийлд. Насред хълма къщите оредяваха, накрая съвсем изчезваха и отстъпваха място на гората. Тъкмо тук пътят се разклоняваше и аз поех надясно, с намерението да обиколя и да се върна до Бинфийлд Хаус по пътя. Но скоро спрях да огледам горичката, през която минавах. Буковете ми се сториха точно същите. Господи, съвсем, съвсем същите! Паркирах колата в една ниска трева край пътя, под едно варовиково свлачище, и слязох да се поразходя. Всичко си е същото. Същият покой, същите купища шумолящи листа, които сякаш никога не изгниват. Живинка не трепва, освен птичките във върхарите, които не виждаш. Трудно ще повярваш, че хаотичният шумен град е едва на пет километра. Взех да си проправям път през горичката, по посока на Бинфийлд Хаус. Смътно си спомнях пътеките. И, о, боже! Да! Ето я карстовата дупка, където Черната ръка стреля с прашки и Сид Лъвгроув ни каза как се раждат бебетата, в деня, когато улових първата си риба, преди близо четирийсет години!

Тук дърветата оредяваха, вече се провиждаше другото шосе и зидът на имението. Старата дървена ограда я нямаше, разбира се — бяха издигнали висока тухлена стена с шипове отгоре, тъкмо като за лудница. Поблъсках си известно време главата как да вляза в имението, докато най-сетне ме осени идеята, че е достатъчно да се оправдая с лудата си жена, за която търся място да я настаня. След това с готовност ще ме разведат наоколо. С новия си костюм сигурно изглеждам достатъчно заможен да имам съпруга в частна лудница. Едва когато стигнах портата ми дойде наум да се запитам дали езерото все още е в земите на имението.

Едновремешното землище се простираше поне на двеста декара, а лудницата едва ли се заема повече от трийсет-четирийсет. Надали са запазили езерото — за какво им е, само лудите да се давят в него. Къщурката на стария Ходжес си беше същата, като едно време, но жълтата стена и железните порти бяха новост. Надзърнах през решетките и по видяното отсъдих, че едва ли щях да разпозная мястото. Чакълени алеи, цветни лехи, морави и неколцина безцелно шляещи се типове — луди, предполагам. Небрежно продължих надясно. Езерото — голямото езеро, където ловях риба — беше на неколкостотин метра зад къщата. След стотина метра стигнах ъгъла на зида. Значи езерото остава отвън. Тук дърветата много оредяваха. Дочух детски гласове. И о, боже! Ето го езерото.

Спрях за миг, недоумявайки какво се е случило с него. После разбрах — дърветата околовръст бяха изсечени. Изглеждаше оголяло и различно, всъщност необикновено напомняше на Кръглото езеро в Кенсингтън Гардънс. Навсякъде по брега играеха деца — пускаха лодки и цамбуркаха в плиткото, а неколцина по-големи гребяха с онези малки канута, които се задвижват с лост. Отляво сред камъшите, където стърчеше старата прогнилата барака за лодки, имаше някакъв павилион, будка за сладкиши и огромна бяла табела с надпис: Клуб по моделиране на яхти Ъпър Бинфийлд.

Погледнах надясно. Само къщи, къщи, къщи. Все едно си в някое външно предградие. Цялата гора, която се простираше навремето оттатък езерото и беше толкова гъста, че приличаше едва ли не на тропическа джунгла, беше изсечена до последното дърво. Само тук-там край къщите стърчаха самотни китки дървета. Самите къщи бяха артистични — поредната колония в псевдоготически стил, като онази, която видях първия ден на върха на Чамфорд Хил, само дето тази беше още по-префърцунена. Какъв глупак съм бил да си въобразявам, че горите са си същите! Сега ми ставаше ясно. Останала е само една малка горичка, двайсетина декара най-много, другото е било изсечено, и само по една чиста случайност на идване минах тъкмо оттам. Ъпър Бинфийлд, едно време просто име, се беше превърнал в порядъчно голям град. Впрочем по-скоро отдалечен квартал на Лоуър Бинфийлд.

Приближих се към брега на езерото. Децата се плацикаха и вдигаха безбожна врява. Направо гъмжеше от малчугани. Водата изглеждаше някак мъртва. Вече няма риба. Някакъв човек ги наглеждаше. Видя ми се възрастен, с плешиво теме и някой и друг кичур бяла коса, пенсне и силно загоряло от слънцето лице. Намирах във вида му нещо странно, но не можех да определя какво е. Забелязах, че е с къси панталони, сандали и риза от изкуствена коприна, разкопчана на врата, но най-много ме порази погледът в очите му. Те бяха много сини и сякаш блещукаха насреща ти иззад очилата. Личеше си, че е от онези старчоци, които така и не порастват. Или са маниаци на тема здравословно хранене, или имат нещо общо с бойскаутите — във всеки случай са големи любители на Природата и чистия въздух. Гледаше ме така, сякаш се кани да заговори.

— Ъпър Бинфийлд много се е разраснал — подхвърлих.

Той ми смигна.

— Ами, разраснал се. Драги ми господине, ние не допускаме Ъпър Бинфийлд да се разрасне. Гордеем се, че тук, горе, сме се събрали едни доста изключителни хора. Просто малка колония, която си живее в усамотение. Никакви натрапници — хи-хи!

— Имах предвид, в сравнение с преди войната — уточних. — Тук съм израсъл.

— О, ах. Несъмнено. Но разбира се, това е било преди мое време. Виждате ли, Ъпър Бинфийлд е много специално място, като жилищен комплекс. Мъничък свят, затворен в себе си. Всичко е проект на Едуард Уоткин, архитектът. Чували сте за него, разбира се. Тук горе ние живеем в сърцето на природата. Нямаме връзка с града долу — махна с ръка към Лоуър Бинфийлд — „тъмните сатанински мелници“15, хи-хи!

Кискаше се по старчески добродушно и лицето му се набърчваше, като заешка муцунка. Без да го питам, взе да ми разправя за комплекса Ъпър Бинфийлд и за младия Едуард Уоткин, архитектът, който имал такъв усет към късната готика и направо бил великолепен, как изнамирал автентични греди от елизабетинско време по старите ферми и ги изкупувал на смехотворна цена. При това бил такъв интересен млад човек, душата и сърцето на нудистките партита. На няколко пъти повтори, че те, в Ъпър Бинфийлд, били много различни от Лоуър Бинфийлд, и били решени да обогатяват природата, вместо да я съсипват (цитирам го дословно), и в комплекса нямало нито едно общинско жилище.

— Седнали да ми разправят за градове — градини. Но Ъпър Бинфийлд е град — гора, хи-хи! Природа! — Махна към онова, което бе останало от дърветата. — Отвсякъде ни обгражда мрачният девствен лес. Нашата младеж расте сред естествената красота. Разбира се, почти всички тук сме просветлени. Ще повярвате ли, че три четвърти от нас са вегетарианци? Местните месари хич не ни обичат, хи-хи! При това тук живеят някои доста видни особи. Госпожица Хелена Търлоу, писателката — чували сте за нея, разбира се. И професор Уоуд, който изследва ясновидството. Толкова поетичен човек! Излиза да се скита по горите и на обяд семейството му не може да го намери. Казва, че се разхожда сред феите. Вярвате ли във феи? Признавам — хи-хи, — че аз лично съм малко скептичен. Но снимките му са много убедителни.

Започнах да се питам дали не е избягал от Бинфийлд Хаус. Но не, съвсем нормален си беше човекът, в известен смисъл. Знам ги тези. Вегетарианство, прост живот, поезия, култ към Природата, отърколване в росата преди закуска. Познавах неколцина като него преди години в Илинг. Взе да ме развежда из комплекса. Нищо не беше останало от гората. Само къщи, къщи — и то какви! Нали ги знаете ония псевдоготически къщи с разкривени покриви, подпори, които не подпират нищо, циментови басейнчета за птици и пластмасови елфи, каквито се продават в цветарските магазини? Човек направо започва да си представя противната шайка маниаци на тема здравословно хранене, ловци на духове и почитатели на простия живот с доход хиляда лири годишно, които живеят тук. Дори тротоарите бяха шантави. Не му позволих да ме отведе много надалеч. При вида на някои къщи съжалих, че не нося ръчна граната в джоба си. Опитах се да му поохладя ентусиазма с въпроса нямат ли хората нещо против да живеят толкова близо до лудница, но той не реагира. Най-сетне спрях и казах:

— Имаше още едно езеро, встрани от голямото. Едва ли е далеч.

— Друго езеро ли? О, определено няма. Мисля, че никога не е имало.

— Може да е пресушено — отбелязах. — Беше доста дълбоко. Ще да е останала голяма яма.

— О, ах. Разбира се, вие си давате сметка, че в някои отношения животът ни тук, горе, е малко примитивен. С простия живот е така. Но ние го предпочитаме. Естествено отдалечеността от града си има своите недостатъци. Някои хигиенни съоръжения не са съвсем задоволителни. Колата за боклук минава само веднъж месечно, ако се не лъжа.

— Искате да кажете, че са превърнали езерото в сметище?

— Ами, има нещо подобно на… — Не се реши да изрече думата „сметище“. — Трябва да изхвърляме някъде консервните кутии и прочие, разбира се. Ей там, зад онези дървета е.

Свихме нататък. Бяха оставили няколко дървета, колкото да го скриват. Но да, тук беше. Няма грешка — моето езеро. Бяха го отводнили. Сега представляваше огромна кръгла дупка, като грамаден кладенец, дълбок десет-петнайсет метра. Вече беше наполовина запълнено с консервни кутии.

Стоях и се взирах в тенекиените отпадъци.

— Колко жалко, че е пресушено — казах. — Тук се въдеше огромна риба.

— Риба ли? О, не съм чувал подобно нещо. Разбира се, нямаше как да си позволим езеро тук, насред къщите. Комарите, знаете. Но това е било преди мое време.

— Предполагам, че къщите са строени доста отдавна.

— О — преди десетина-двайсет години, струва ми се.

— Познавах това място преди войната. Тогава беше само гора. Нямаше ни една къща, освен Бинфийлд Хаус. Но онази горичка долу не се е променила. Прекосих я на идване.

— А, онази ли! Тя е неприкосновена. Там решихме никога да не строим. Тя е свещена за младите хора. Природата, нали знаете — намигна ми и ме изгледа дяволито, сякаш споделяше малка тайна: — Наричаме я долчинката на феичките. Долчинката на феичките. Отървах се от него, върнах се при колата и слязох в Лоуър Бинфийлд. Долчинката на феичките. И са напълнили езерото ми с консервни кутии. Господ да ги порази! Наречете го както си щете — глупаво, детинско, все едно, — но не ви ли се повдига, като гледате какво причиняват на Англия с басейнчетата си за птици и пластмасовите си джуджета, с феичките и консервните си кутии на мястото на буковите гори?

Казвате, че съм сантиментален. Антисоциален. Сега да вземем да предпочитаме дърветата пред хората ли? Зависи кои дървета и кои хора, казвам аз. Не че човек може да направи нещо, освен да им пожелае чумата да ги тръшне.

Но поне с едно приключих, разсъждавах, докато се спусках обратно по хълма, и това е връщането в миналото. Какъв смисъл има да се мъчиш да възкресяваш сцените от детството си? Те не съществуват. Да поемеш още въздух! Но въздух няма. Боклукчийският казан, в който сме натикани, се извисява до небесата. Все тая, хич не ме е еня. В крайна сметка ми остават три дни. Ще се порадвам на мира и тишината и ще спра да се ядосвам какво са направили с Лоуър Бинфийлд. Що се отнася до идеята да ходя на риболов — това отпада, разбира се. Риболов, има си хас! На моята възраст! Ама наистина, Хилда беше права.

Зарязах колата в гаража на хотела и влязох във фоайето. Беше шест часът. Някой беше включил радиото, тъкмо почваха новините. Влязох точно навреме да чуя последните думи от сигнал за помощ. И да ви призная, едва не подскочих. Защото чух:

— … където жена му, Хилда Боулинг, е тежко болна.

След миг кадифеният глас продължи:

— Друг сигнал за помощ. Уил Пърсивал Чут, последно видян на…

Но повече не ми се слушаше. Просто продължих право напред. Впоследствие, като прехвърлях наум случилото се, останах много горд от себе си, задето чух думите по високоговорителя и дори не трепнах. Даже не забавих крачка, та да може някой да си помисли, че аз съм Джордж Боулинг, чиято съпруга Хилда Боулинг е тежко болна. Жената на съдържателя беше във фоайето и знаеше, че името ми е Боулинг, най-малкото го е прочела в книгата. Във фоайето нямаше друг, освен нея и двама мъже, гости на хотела, които през живота си не са ме виждали. Но аз запазих самообладание. Никому нито знак. Просто влязох направо в частния бар, който тъкмо отваряше, и си поръчах пинта бира, както обикновено.

Трябваше да премисля. На половината бира вече се бях ориентирал в обстановката. Първо на първо, Хилда въобще не е болна, камо ли тежко. Това е ясно. Беше в отлично здраве, като тръгвах, а по това време на годината няма грипни епидемии и прочие. Значи лъже. Но защо?

Очевидно поредната й машинация. Ето какво се е случило. Подочула е — вярвайте й! — че всъщност не съм в Бърмингам и сега просто се мъчи да ме прибере вкъщи. Не може повече да понася мисълта, че съм с друга жена. Защото, разбира се, е приела за даденост, че съм с друга жена. Не си представя друг мотив. И естествено е предположила, че като чуя, че е болна, ще се втурна да се прибирам.

Но тъкмо тук си сбъркала, заключих, като привършвах бирата. Твърде съм умен, за да ме изловиш по този начин. Помня какви номера ми е въртяла и какви невъобразими затруднения си е създавала, само и само да ме излови. Веднъж дори, като бях в една командировка, която я съмняваше, беше правила справка в атлас и пътна карта, за да провери дали говоря истината. А после пък онзи път, когато ме беше последвала чак до Колчестър и внезапно ми налетя в хотел „Темперанс“16. Или пък когато, за нещастие, се оказа права — най-малкото, не беше, но имаше обстоятелства, които говореха в полза на противното. Хич не вярвам да е болна. Всъщност знаех, че не е, макар да не можех да кажа откъде.

Поръчах си още една бира и нещата ми се сториха по-приемливи. Несъмнено у дома ме очаква скандал, но скандал бездруго ще има. Разполагам с три дни, разсъждавах. Колкото и да е странно, сега, когато се оказа, че нещата, дето съм дошъл да ги търся, вече не съществуват, идеята да си почина малко ми се струваше още по-примамлива. Да не съм си у дома — това му беше най-хубавото. Мир, безкраен мир, когато близките са надалеч, както се пее в песента. И внезапно реших, че ако имам настроение, ще преспя с жена. За урок на Хилда, дето е толкова цинична, пък и каква полза да те подозират, ако няма да е вярно?

А когато усетих въздействието на втората бира, цялата работа взе да ми се струва забавна. Не паднах в капана, но идеята е гениална. Питах се как ли е успяла да пусне сигнал за помощ. Нямам представа каква е процедурата. Трябва ли медицинско удостоверение или просто изпращаш името си? Бях почти сигурен, че онази Уийлър я подучила. Звучеше като да има неин пръст в цялата работа.

Ама че нахалство! Тези жени, на какво ли не са способни! Понякога не можеш да не им се възхитиш.

VI

След закуска излязох да се поразходя към пазара. Беше великолепна утрин, една такава прохладна и безмълвна, окъпана в танцуваща бледожълтеникава светлина, като бяло вино. Свежият дъх на утрото се смесваше с аромата на пурата ми. Но иззад къщите отекна усилващо се бучене и изведнъж в небето профучаха ято огромни черни бомбардировачи. Вдигнах поглед. Сякаш бяха точно над главата ми.

В следващия миг чух нещо. И на мига, да бяхте там, щяхте да видите интересна илюстрация на нещо, което май се нарича условен рефлекс. Защото чух — и дума не може да става за грешка — свистенето на бомба. Не бях чувал този звук от двайсет години, но нямаше нужда да ми казват какво е. Без изобщо да се замислям, направих точното нещо. Хвърлих се по очи се на земята.

Все пак се радвам, че не ме видяхте. Едва ли съм бил много достойна гледка. Проснат на паважа като плъх, когато се провира под врата. Никой не беше и наполовина толкова бърз. Реагирах тъй светкавично, че в стотните от секундата, преди да падне бомбата, дори намерих време за опасения, че всичко е грешка и напразно съм се показал глупак.

Но в следващия миг — ах!

Буум-Бррррррррр!

Шум като в деня на страшния съд, последван от шум, сякаш един тон въглища се посипват върху ламарина. Падащи тухли. Сякаш се слях с тротоара. „Започна се — рекох си. — Знаех си! Старият Хитлер не дочака. Просто пусна бомбардировачите без предупреждение.“

И ето ви нещо много странно. Още незаглъхнал екотът от този ужасен, оглушителен трясък, който сякаш ме скова от глава до пети, и вече бях успял да си помисля, че в избухването на голям снаряд има нещо величествено. Как звучи ли? Трудно е да се опише, защото онова, което чуваш, се смесва с онова, от което се страхуваш. Най-вече извиква в съзнанието ти представата за пръскащ се метал. Сякаш огромни листове стомана се раздират пред очите ти. Но странното е чувството, което извиква този звук — сякаш изведнъж те блъсват лице в лице с действителността. То е като да ти плиснат кофа вода, за да те събудят. Внезапно изплуваш от сънищата си от дрънченето на метала и всичко е ужасно, и много истинско.

Отекнаха писъци и викове, и свистенето на рязко натиснати спирачки. Втората бомба, която очаквах, не падна. Понадигнах глава. От всички страни хора тичаха и пищяха. Една кола беше поднесла и се плъзгаше диагонално по паважа. Женски глас пищеше:

— Германците! Германците!

Отдясно като че ли ми се мярна облото пребледняло лице на мъж, досущ като намачкана хартиена кесия, който бе свел поглед към мен и трепереше:

— Какво става? Какво става? Какво правят?

— Започна се — казах. — Това беше бомба. Лягайте на земята.

Но втората бомба така и не падна. След около четвърт минута отново надигнах глава. Някакви хора продължаваха да се щурат по улицата, други стърчаха като побити в земята. Някъде иззад къщите се надигаше огромна прашна пелена, всред която се виеше струя катраненочерен дим. И тогава видях необикновена гледка. Оттатък пазарището Главната леко се изкачва нагоре. Та по това нанадолнище се носеше стадо прасета, нещо като огромен потоп от свински зурли. След миг, естествено, разбрах какво е. Съвсем не бяха прасета, а ученици с противогази. Сигурно търчаха към някоя изба, където са инструктирани да се крият в случай на въздушно нападение. Отзад дори различих едно по-високо прасе, вероятно госпожица Тоджърс. Но ви казвам, че за миг ми се сториха точно като стадо прасета.

Изправих се и прекосих тържището. Хората започваха да се поуспокояват и край мястото, където беше паднала бомбата, вече се насъбираше тълпа.

О, да, прави сте, разбира се. Не беше немски самолет, все пак. Войната не е избухнала. Просто злополука. Самолетите излетели на бомбено учение — във всеки случай, носели са бомби — и някой натиснал лоста по погрешка. Сигурно после добре са го наковали. Докато пощальонът позвъни в Лондон да попита има ли война, и докато му отговорят, че няма, всички вече бяха схванали, че е станала злополука. Но имаше един промеждутък, от една до пет минути, в който няколко хиляди души вярваха, че сме във война. Слава богу, че не продължи по-дълго. Още четвърт час, и щяхме да линчуваме първия шпионин.

Последвах тълпата. Бомбата беше паднала в малка пресечка на Главната — там, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Нямаше и петдесет метра от точното място. Завих зад ъгъла и дочух ромон на гласове: „О-о-о!“ — едно такова страхопочитание, сякаш се боят и това им доставя огромно удоволствие. За щастие стигнах няколко минути преди линейката и пожарната кола, и въпреки петдесетината човека, които вече се бяха насъбрали, видях всичко.

На пръв поглед сякаш от небето валяха тухли и зеленчуци. Наоколо беше осеяно със зелеви листа. Бомбата беше изтрила от лицето на земята зарзаватчийница. На къщата отдясно част от покрива й беше отнесен и подпокривните греди горяха, а околните къщи бяха пострадали до една, повече или по-малко, и прозорците им бяха строшени. Само че всички гледаха къщата отляво. Стената й — тази, която е граничела със зарзаватчийницата — беше срутена, ама толкова чисто, сякаш е била отрязана с нож. Но необикновеното е, че в стаите на горния етаж всичко бе останало непокътнато. Все едно гледаш в куклен дом. Скриновете, креслата в спалнята, избелелите тапети, неоправеното легло и гърнето под леглото — всичко тъкмо както хората са живели, освен дето стената липсваше. Долните стаи обаче бяха пострадали от силата на взрива. Там цареше ужасяваща бъркотия от натрошени тухли, хоросан, крака на столове, късове от лакиран бюфет, дрипи от покривка, купчина изпочупени чинии и парчета от кухненска мивка. Буркан конфитюр се беше търколил на пода, оставяйки след себе си дълга следа сладко, а край нея се точеше ивица кръв. Но сред изпотрошения порцелан се въргаляше крак. Просто крак, още обут в панталон и е черен ботуш с гумен ток „Уд-Милн“. Ето на какво охкаха и ахкаха хората.

Огледах хубавичко, та да попия всичко до последната подробност. Кръвта започваше да се смесва с мармалада. Като пристигна пожарната, отпраших към хотела, да си стягам багажа.

Лоуър Бинфийлд беше дотук. Прибирам се у дома. Но в интерес на истината, не отърсих праха от нозете си и не си заминах на часа. Човек никога не го прави. Като се случи подобно нещо, хората винаги се размайват и го обсъждат с часове. В този ден в старата част на Лоуър Бинфийлд не се свърши много работа. Всички бяха твърде заети да говорят за бомбата, какво се чуло и какво си помислили, като го чули. Барманката в хотела се разтресла от ужас. Вече никога нямало да спи мирно в леглото си, вие какво очаквате, това само доказва, че с тези бомби човек никога не знае. Някаква жена пък се стреснала от експлозията и си отхапала връхчето на езика. Оказа се, че докато в нашия край на града всички си помислили, че немците нападат, в другия край въобще не се усъмнили и за миг, че е станал взрив във фабриката за чорапи. После (както узнах от вестника) министерството на въздушната отбрана изпратило експерт да инспектира щетите и изнесло доклад със заключението, че поразителната сила на бомбата била „незадоволителна“. В интерес на истината, убила само трима души — зарзаватчията, на име Перо, и възрастната двойка, живуща в съседство. Жената не била много обезобразена, а стареца идентифицирали по ботушите, но от Перо не открили и следа. Дори копче от панталон, над което да прочетат заупокойната молитва.

Следобед си уредих сметката и си хванах пътя. След като се разплатих, останах едва с три лири. В тия нагиздени провинциални хотелчета знаят как да ти съдерат кожата, а като сложим и питиета, и други работи, харчих доста щедро. Оставих новата въдица и такъмите в стаята. Да си ги задържат. На мен не ми трябват. Просто една лира, хвърлена на вятъра, за да ми дойде умът в главата. Не може дебели мъже на четирийсет и пет да ходят на риболов. Край на тия работи, това е просто празна мечта, отсам гроба повече риболов няма да има.

Странно, как проумяваш нещата постепенно. Какво всъщност изпитах, когато избухна бомбата? На момента, разбира се, си изкарах акъла, а като видях срутената къща и крака на стареца, изпитах онова оживление, което те обзема, когато станеш свидетел на катастрофа. Отвратително е, разбира се. Напълно достатъчно да реша, че вече до гуша ми е дошло от тази така наречена почивка. Всъщност обаче не ми направи кой знае какво впечатление.

Но като излязох от околностите на Лоуър Бинфийлд и завих на изток, всичко блесна в съзнанието ми. Нали знаете как става, като пътувате сам в лека кола. Има нещо — дали в прелитащите зад стъклото плетове или в пулса на двигателя, което придава на потока на мисълта определен ритъм. Случва се да изпиташ същото чувство и във влак. То е усещането, че виждаш нещата в по-ясна перспектива от обикновено. Каквито и колебания да съм имал, сега съм напълно сигурен. Като начало, пристигнах в Лоуър Бинфийлд с негласен въпрос. Какво ни предстои? Наистина ли е свършено? Можем ли да се върнем към живота, който живеехме някога, или той си е отишъл завинаги? Е, получих своя отговор. С едновремешния живот е свършено, и да ходиш да го търсиш, е просто губене на време. Няма връщане назад към Лоуър Бинфийлд, не можеш върна Йов в търбуха на кита. Знаех си го, макар че едва ли следите мисълта ми. Да дойда тук, беше много странна постъпка. През всичките тези години Лоуър Бинфийлд си е стоял, прибран на сигурно място някъде из паметта ми, в някое усамотено ъгълче, където мога да пристъпя, когато ми се прииска, и ето, най-сетне пристъпих и открих, че той не съществува. Хвърлих лимонка в мечтите си и освен ако не е станала някоя грешка, Кралските военновъздушни сили не закъсняха да ме последват с двеста и петдесет килограма тротил.

Задава се война. През 1941-ва, казват. И тогава ще има купища натрошен порцелан, и малки къщи с отпрани стени като разковани каси, и червата на експерт-счетоводител, размазани върху пианото, което си купува на изплащане. Но какво значение имат тези неща, бездруго? Казвам ви какво ме научи престоят ми в Лоуър Бинфийлд, и то е следното. Всичко това ще се случи. Всички неща, които се крият на дъното на съзнанието ви, всичко, от което изпитвате ужас, всичко, за което си казвате, че е просто кошмар или се случва само в чуждите страни. Бомбите, опашките за храна, гумените палки, бодливата тел, цветните ризи, лозунгите, огромните лица, картечниците, щръкнали от прозорците на спалните. Всичко това ще се случи. Знам го със сигурност — или поне го знаех тогава. Няма мърдане. Борете се, ако искате, или извърнете глава и се престорете, че нищо не забелязвате, или грабнете гаечния ключ и се втурнете да размазвате физиономии с другите. Но изход няма. Това е просто нещо, което ще се случи.

Настъпих газта и старата кола зафуча нагоре-надолу по хълмовете, а кравите, брястовете и житните полета се плъзгаха зад стъклото, докато двигателят загря до червено. Чувствах се в почти същото настроение, както в онзи януарски ден, когато крачех по Странд — денят, когато си взех новите изкуствени зъби. Сякаш ми е дадена ясновидска дарба. Струваше ми се, че виждам цяла Англия, и всички хора в нея, и всичко, което ще се случи на всекиго. От време на време, дори тогава, в мислите ми се прокрадваше някое и друго съмнение. Светът е много голям — нещо, което забелязваш, когато дълго пътуваш с кола, и това в известен смисъл е успокоително. Помислете си за обширните поля, които прекосяваш само в едно-единствено кьоше на едно-единствено английско графство. Като Сибир е. И нивите, и буковите горички, и селските къщи, и църквите, и селата с малките им бакалнички, и енорията, и патиците по ливадите. Твърде голямо е, за да бъде променено, не е ли така? Неминуемо ще остане повече или по-малко същото. Скоро стигнах покрайнините на Лондон и хванах по Ъксбридж Роуд, та чак до Саутол. Километри наред грозни къщи, с хора в тях, които живеят скучни благочинни животи. А отвъд се простира Лондон, трийсет километра все улици, площади, сбутани задни алеи, жилищни сгради, блокове, кръчми, закусвални за пържена риба и картинни галерии, с всичките им осем милиона жители с дребните си лични животчета, които не искат да им бъдат променяни. Още не са измислени бомби, които да изличат съществуването им. И присъщия му хаос! И колко са уединени тези животи! Джон Смит къса билетите на стадиона, Бил Уилямс си разказва вицове с бръснаря, госпожа Джоунс се прибира у дома с вечерната бира. Осем милиона такива! Бомби-небомби, все ще се справят някак и ще продължат да живеят живота, който са живели, не е ли така?

Илюзия! Измишльотини! Няма значение колко са, все това ги чака. Тежките времена наближават, аеродинамичните мъже — също. А какво следва после — това не знам, дори не ме интересува. Знам само, че ако има нещо, което те вълнува и на йота, най-добре се сбогувай с него отсега, защото всичко, което ти е било познато, затъва, затъва все по-дълбоко в калта, под непрестанния трясък на картечниците.

VII

Но като се върнах в предградието, настроението ми внезапно се промени.

Внезапно ме осени мисълта — досега дори не ми беше хрумвала, — че Хилда може наистина да е болна.

Въздействието на средата, нали разбирате. В Лоуър Бинфийлд нито за миг не се усъмних, че не е болна и просто ми е скроила номер, за да ме прибере у дома. Тогава ми се стори съвсем естествено, не знам защо. Но като навлязох в Уест Блечли и Хесперидийс Истейт се сключи около мен като червения тухлен затвор, който всъщност е, веднага се върнах към обичайните си мисловни навици. Налегна ме онова понеделник-сутрешно усещане, че всичко е безрадостно и благоразумно. Осъзнавах каква безмерна тъпота е — онова, за което пропилях последните пет дни. Скришом да отскоча до Лоуър Бинфийлд, за да се помъча да възкреся миналото, а после, в колата, на връщане към дома, да си наизмисля тонове пророчески дивотии за бъдещето. Бъдещето! Какво общо има бъдещето с хора като нас с вас? Да задържим работата си — ето нашето бъдеще. А Хилда — бомбите наистина ще вземат да падат, и тя ще продължава да си мисли за цената на маслото.

Внезапно проумях какъв глупак съм бил, да си помисля, че би направила подобно нещо. Разбира се, че сигналът за помощ не е бил фалшив! Да не би да й стига въображението за подобно нещо?! Това е просто суровата гола истина. Въобще не лъже, действително е болна. И, господи! — може би в същия този миг лежи някъде, гърчи се в нечовешки болки, или дори е мъртва, знам ли. При тази мисъл ме обля ужасяващо болезнен страх, нещо като кошмарно ледено усещане в стомаха. Стрелнах се по Елесмиър Роуд с близо шейсет километра в час и вместо да прибера колата в гаража, спрях пред къщата и веднага изскочих.

Значи все пак обичам Хилда, ще кажете. Не знам какво разбирате под „обичам“. Вие обичате ли лицето си? Сигурно не, но не можете да си представите себе си без него. То е част от вас. Е, същото изпитвам и аз към Хилда. Когато всичко е наред, не мога да я гледам, но при мисълта, че може да е мъртва или дори да й е зле, ме втриса.

Затърсих припряно ключа, отворих и отвътре ме блъсна познатата миризма на стари шлифери.

— Хилда! Хилда! — завиках.

Отговор не последва. Известно време продължих да викам „Хилда! Хилда!“ в нищото и по гръбнака ми пропълзя ледена струйка пот. Може би вече са я откарали в болница — може би горе в празната къща лежи труп.

Хукнах по стълбите, но в същия миг двете деца, по пижами, излязоха от стаите си от двете страни на площадката. Да е било осем-девет вечерта — във всеки случай тъкмо почваше да се здрачава. Лорна се провеси на перилата.

— О-о, тати! О-о, тати е! Защо си идваш днес, тати? Мама каза, че ще си дойдеш чак в петък.

— Къде е майка ви?

— Мама я няма. Излезе с госпожа Уийлър. Защо си идваш днес, тати?

— Значи майка ви не е болна?

— Не. Кой ти каза, че болна? Тати! Беше ли в Бърмингам?

— Да. Хайде обратно в леглата. Ще настинете.

— Тати, а къде са ни подаръците?

— Какви подаръци?

— Подаръците от Бърмингам.

— Ще ги видите на сутринта.

— О-о, тати, не може ли да ги видим сега?

— Не. А сега млък и обратно в леглата, че иначе ще ви напляскам.

Значи все пак не е болна. И действително ме е излъгала. Да ви призная, не знаех да се смея ли, да плача ли. Обърнах се към входната врата, която бях оставил отворена, и там, неестествено огромна, видях насреща ми да се задава Хилда.

Гледах я как се приближава в последните отблясъци на вечерта по градинската алея. Странно, като си помисли човек, че само преди три минути полудявах от тревога и по гърба ми се стичаше истинска ледена пот само защото подозирах, че може да е мъртва. Е, не беше мъртва — беше си както обикновено. Старата Хилда с тънките рамене, тревожното изражение, сметката за газта и училищните такси, и миризмата на стари шлифери, и кантората в понеделник — всички основополагащи факти, към които неизменно се връщаш, „вечните истини“ на стария Портиъс. Личеше си, че Хилда не е в много радостно настроение. Стрелна ме с поглед, както когато й се върти нещо в главата — както те стрелва някое малко животинче, например невестулка. Изобщо не се изненада, че съм се прибрал, обаче.

— О, ти вече се върна? — рече.

Очевидно съм се върнал, затова не отвърнах. Не понечи да ме целуне.

— Няма нищо за вечеря — побърза да продължи. Това е Хилда, в целия й блясък. Винаги успява да каже нещо гадно още щом прекрачиш прага. — Не те очаквах. Ще трябва да ядеш хляб и сирене — но май нямаме сирене.

Последвах я вътре, в миризмата на шлифери. Влезе в дневната. Затворих вратата и включих лампата. Бях решен да заговоря пръв и знаех, че е по-добре да съм твърд от самото начало.

— Така, какво, по дяволите, искаше да ми кажеш с тоя номер, дето ми го погоди?

Тя просто остави чантата си върху радиото и за миг на лицето й се изписа искрено изумление.

— Какъв номер? За какво говориш?

— За сигнала за помощ!

— Какъв сигнал? Джордж, какви ги говориш?

— Да не искаш да кажеш, че не си пускала сигнал за помощ, защото си тежко болна?

— Разбира се, че не съм! Как бих могла? Не съм била болна. Защо ще правя подобно нещо?

Взех да обяснявам, но едва ли не преди да съм казал и дума, проумях какво се е случило. Аз чух само края на съобщението, а явно е ставало дума за друга Хилда Боулинг. Сигурно, ако отвориш указателя, има хиляди Хилди Боулинг. Просто тъпа грешка, както винаги. Хилда не е проявила дори малкото въображение, което й бях приписал. Единственото интересно нещо в цялата работа бяха петте минути, в които си мислех, че е умряла, и открих, че все пак ми пука. Но това мина и замина. Докато се обяснявах, тя ме гледаше и по очите й познах, че ми готви нещо. После започна да ме разпитва с онзи неин тон, който наричам „от трета степен“ и който не е, както може би си мислите, яростен или натякващ, а тих и някак нащрек.

— Значи си чул съобщението в хотела в Бърмингам, така ли?

— Да, снощи, по националните новини.

— И кога си тръгна от Бърмингам?

— Тази сутрин, разбира се. — Мислено бях планирал цялото пътуване, просто за всеки случай, ако се наложи да лъжа откъде съм минал. Тръгнал съм в десет, обяд в Ковънтри, чай в Бедфорд — всичко беше предвидено.

— Значи ти снощи си си мислел, че съм тежко болна, но си си тръгнал едва тази сутрин?

— Но нали ти казах, че мислех, че не си болна. Не ти ли обясних? Мислех, че това е просто поредният ти номер. Звучеше далеч по-вероятно да е така.

— Много съм изненадана, че въобще си си тръгнал! — заяви толкова кисело, че веднага ми се изясни — готви ми нещо. Но тя продължи по-кротко: — Значи си тръгнал тази сутрин, така ли?

— Да. Тръгнах в десет, обядвах в Ковънтри…

— Тогава как ще ми обясниш това? — изстреля внезапно, рязко разтвори чантата си и измъкна лист хартия, който ми подаде, сякаш е подправен чек или нещо такова.

Почувствах се, сякаш ми навряха чорап в гърлото. Трябваше да се досетя! Значи все пак ме е хванала. Ей го досието, доказателствата по случая. Дори не знаех какво е, освен че е нещо, което доказва, че съм бил с жена. Целият ми фасон се смачка. Само преди миг се мъчех да я сплаша със сила и се правех на ядосан, че нарочно ме е върнала от Бърмингам за едното няма нищо, а изведнъж си разменихме ролите. Не е нужно да ми казвате как съм изглеждал. Знам. На челото ми е пишело, виновен — знам го. А дори не бях виновен! Но то е въпрос на навик. Свикнал съм все аз да съм кривият. И за сто лири нямаше да съумея да отвърна, без в гласа ми да се промъкне нотка на вина:

— Какво искаш да кажеш? Какво държиш там?

— Прочети го и ще разбереш.

Поех хартията. Беше писмо, както личи, от някаква адвокатска кантора, и ми направи впечатление, че адресът им е на същата улица, където се намира хотел „Роуботъм“. „Драга госпожо — гласеше писмото, — във връзка с писмото Ви от 18-и т.м., смятаме, че навярно е станала грешка. Хотел «Роуботъм» бе затворен преди две години и превърнат в административна сграда. Никой, отговарящ на описанието на съпруга Ви, не е идвал тук. Вероятно…“

Не четох повече. Естествено, всичко ми се изясни — сякаш мълния блесна пред очите ми. Направих се на много умен и сам се насадих на пачи яйца. Оставаше ми една-едничка надеждица — че младият Сондърс е забравил да пусне писмото, което адресирах от „Роуботъм“, в който случай бих могъл да го играя нагъл. Но Хилда скоро разби на пух и прах и тази идея.

— Е, Джордж, виждаш ли какво се казва в писмото? В деня, когато замина, писах до хотел „Роуботъм“ — о, просто кратичко писъмце, в което питам дали си пристигнал. Сам виждаш какъв отговор получих! Такъв хотел няма. И още същия ден, със същата поща, получавам от теб писмо, че си в хотела. Сигурно си накарал някой да го пусне вместо теб. Ето колко си бил в командировка в Бърмингам.

— Но, слушай, Хилда! Не е вярно. Изобщо не е както си го мислиш. Ти не разбираш.

— О, напротив, Джордж. Разбирам отлично.

— Хилда, слушай…

Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Сгащи ме. Не смеех дори да я погледна в очите. Обърнах се и понечих да изляза.

— Трябва да прибера колата в гаража.

— О, не, Джордж! Хич не ми се измъквай. Ще останеш тук и ще ме изслушаш, ако обичаш.

— Но, дявол го взел! Трябва да включа фаровете, все пак. Отдавна се стъмни. Да не искаш да ни глобят?

При тези думи ме пусна, аз излязох и включих фаровете, но като се върнах, тя продължаваше да стърчи заплашително като самата съдба орисница, с двете писма — моето и от адвокатската кантора — на масата пред себе си. Бях си повъзвърнал самообладанието и опитах отново:

— Виж, Хилда. Ужасно се заблуждаваш. Мога да ти обясня всичко.

— Джордж, сигурна съм, че си в състояние да обясниш всичко на този свят. Въпросът е аз дали ще ти повярвам.

— Но ти просто вадиш прибързани заключения! Как изобщо ти хрумна да пишеш на тези хора?

— Идеята беше на госпожа Уийлър. И както се оказва, беше много сполучлива.

— О, на госпожа Уийлър значи? Тоест, теб не те притеснява мисълта да допускаш тази проклета жена в личните ни отношения?

— Нямаше нужда аз да я допускам. Тя сама ме предупреди какво замисляш. Нещо сякаш й подсказвало, така се изрази. И се оказа права, нали разбираш. Тя знае всичко за теб, Джордж. Съпругът й е бил точно същият.

— Но, Хилда…

Взрях се в нея. Лицето й беше едно такова пребледняло под външната руменина, както когато си мисли, че съм бил с друга жена. Жена! Де да беше вярно!

И, за бога, какво се чертаеше пред мен? Знаете как е. Седмици наред непоносимо пилене и цупене, и гнусни забележки тъкмо когато си мислиш, че вече цари мир, и вечерята вечно закъснява, и децата искат да знаят какво става. Но най-много ме потискаше мисловната нищета, мисловната атмосфера, в която истинската причина защо съм ходил в Лоуър Бинфийлд бе напълно немислима. Това бе най-поразителното ми откритие в този момент. И цяла седмица да отделя да обяснявам на Хилда защо съм бил в Лоуър Бинфийлд, тя пак няма да ме разбере. А и кой би разбрал, тук, на Елесмиър Роуд? Господи! — самият аз разбирах ли? Имах чувството, че всичко това вече избледнява в съзнанието ми. Защо съм ходил в Лоуър Бинфийлд? Ходил ли съм там? В тази атмосфера всичко това изглежда безсмислено. На Елесмиър Роуд всичко е недействително, освен сметките за газта, училищните такси, вареното зеле и кантората в понеделник.

Още един опит:

— Виж какво, Хилда! Знам какво си мислиш. Но напълно грешиш. Заклевам се, че грешиш.

— О, не, Джордж. Ако грешах, защо щеше да ми говориш всички тези лъжи?

Нямах какво да й отговоря, разбира се.

Разходих се напред-назад. Миризмата на стари шлифери беше много силна. Защо избягах така? Защо се терзаех за бъдещето и миналото, след като виждам, че бъдещето и миналото нямат значение? Каквито и мотиви да съм имал, вече ги бях забравил. Едновремешният живот в Лоуър Бинфийлд, войната и следвоенният период, Хитлер, Сталин, бомбите, картечниците, опашките за храна, гумените палки — всичко това вече избледняваше. Оставаше само вулгарният, жалък скандал сред миризмата на стари шлифери.

Последен опит:

— Хилда! Просто ме изслушай за миг. Виж, ти не знаеш къде съм бил тази седмица, нали?

— Не искам и да знам къде си бил. Знам какво си правил. И това ми е напълно достатъчно.

— Но по дяволите…

Напълно е безполезно, разбира се. Тя ме е произнесла за виновен и сега ще ми каже какво мисли за мен. Това може да й отнеме няколко часа. А после ми се готвят още неприятности, защото не след дълго ще й дойде наум да се пита откъде съм взел пари за това пътуване и така ще открие, че не съм й казал за седемнайсетте лири. Не виждам причина този скандал да не се проточи до три през нощта. Няма смисъл да продължавам да играя оскърбената невинност. Исках да мина по линията на най-малкото съпротивление. Прехвърлях наум следните три възможности:

А. Да й кажа какво наистина съм правил и някак си да я накарам да ми повярва.

Б. Да пусна изтърканата шега, че не си спомням.

В. Да я оставя да си мисли, че съм бил с жена и да си взема лекарството.

Но, по дяволите! Знаех коя ще избера.