Освободеният

Глава третаУрас

Шевик се пробуди и разбра, че е проспал първата си сутрин на Урас. Носът му беше запушен, гърлото — възпалено и кашляше много. Реши, че има настинка — дори високата одонианската хигиена още не беше преодоляла обикновената настинка. Докторът, който чакаше да го прегледа — един изпълнен с достойнство възрастен мъж — каза, че това по-вероятно е масирана атака на сенна треска, алергична реакция срещу непознатия прах и цветен прашец на Урас. Той му даде няколко хапчета и му направи инжекция, която Шевик мълчаливо изтърпя. После Шевик с радост прие подноса със закуската, защото беше гладен. Докторът го помоли да не напуска апартамента и излезе. След като приключи с яденето, Шевик започна да изследва Урас, стая по стая.

Леглото беше масивно, а дюшекът — доста по-мек от този на койката в „Майндфул“. Завивките бяха най-различни, някои тънки копринени, други по-дебели и топли. Имаше много възглавници, натрупани като бели, кълбести облаци. Подът беше застлан с мек килим, а чекмеджетата на скрина бяха от изящно резбовано и полирано дърво. Гардеробът можеше да побере дрехите на обща спалня за десет души. Следваше голямата обща стая с камината, която бе видял миналата нощ. Имаше и трета стая с вана, умивалник и някаква сложна тоалетна чиния. Тази стая очевидно беше предназначена единствено за него, тъй като се влизаше само откъм спалнята и имаше само един умивалник. Всичко носеше белега на чувствен лукс, който далеч надминаваше простия еротизъм и по мнението на Шевик беше нещо като храм за удовлетворяване на биологичните нужди. В тази трета стая, той прекара почти час, използвайки всичките удобства, чувствайки се все по-чист. Най-много го радваше обилието на вода. Кранчетата оставаха отворени, докато сам не ги затвориш; ваната събираше може би шейсет литра, а само за измиване на тоалетната чиния изтекоха поне пет литра вода. Това не беше изненадващо — пет шести от повърхността на Урас е покрита с вода. Дори пустините бяха от лед. Те се намираха около полюсите. Нямаше нужда от икономия, нямаше суша… Но какво ставаше с екскрементите? Шевик се замисли върху това и коленичи до тоалетната чиния, за да изследва устройството й. Сигурно ги филтрираха и завод за тор. В крайморските райони на Анарес имаше комуни, които използваха такава система. Той възнамеряваше да се поинтересува, но така и не стигна до този въпрос. Имаше толкова много въпроси за Урас, които така и не можа да зададе.

Въпреки, че главата му беше замаяна, той се чувстваше добре и не можеше да си намери място. Стаите бяха толкова топли, че той не се облече веднага, а започна да ги обикаля гол. Приближи се към прозорците на голямата стая и погледна навън. Стаята беше на високо и в първия момент той се стресна, защото беше свикнал да обитава само едноетажни сгради. Чувстваше се, сякаш гледа от дирижабъл: откъснат от земята, в господстващо положение. Под прозорците имаше горичка, а зад нея се издигаше бяла сграда с величествена кула. Зад тази сграда възвишението се преливаше в широка долина. Тя беше разделена на неизброимо количество зелени правоъгълници. Пътища, огради и дървета се виждаха чак до далечината, където зеленото се преливаше в синьо. Те бяха като мрежа, прилична на фините нишки на човешката нервна система. На хоризонта се виждаха хълмове, които ограждаха долината, далечни сини ридове под бледосивото небе.

Това беше най-прекрасната гледка, която Шевик бе виждал. Цветовете бяха меки и живи; правите линии на създаденото от човека се преливаха с величествените контури на природата; разнообразието и хармонията на картината създаваха впечатление за цялостност и завършеност, каквато не беше виждал другаде, освен загатнати донякъде върху замислено и спокойно човешко лице.

Сравнен с този, всеки пейзаж на Анарес би изглеждал постен и безсъдържателен, безплоден и недоразвит; дори равнината на Абиней или дефилетата на Не Терас. Обширните пустини на Югоизтока имаха своята красота, но тя беше негостоприемна и неизменна. Дори обработваемите полета на Анарес бяха като груба скица с жълт тебешир в сравнение с това бликащо великолепие на живота, което се променяше с всеки сезон, но беше неизтощимо.

„Така трябва да изглежда един свят“ — помисли си Шевик.

От тази синьо-зелена красота се носеше някаква песен: тънко, невероятно сладко чуруликане, което ту почваше, ту спираше; музика, която сякаш идваше от въздуха.

Той се заслуша със затаен дъх.

На вратата се почука.

Шевик се обърна, както беше гол и извика: — Влезте!

Вратата се отвори и влезе мъж, който носеше много пакети. Изведнъж мъжът се спря. Шевик прекоси стаята, каза името си и подаде ръка. Такъв беше обичаят и на Урас и на Анарес.

Мъжът беше на около петдесет години, с набръчкано и уморено лице. Той каза нещо и не му стисна ръката, но Шевик не разбра и дума. Може би пакетите му пречеха, но той не опита да се освободи от тях. Погледът му беше много печален. Възможно бе да се притеснява.

Шевик се смути, защото си мислеше, че е научил поне ураските обичаи за поздравяване.

— Влезте — повтори той и като се сети, че урасците винаги използват титли и обръщения, добави, — Сър!

Мъжът отново се впусна в неразбираеми обяснения, като същевременно бавно се примъкваше към спалнята. Този път Шевик хвана няколко думи на йотийски, но така и не разбра смисъла на изказването. Той остави човека да продължи към спалнята, защото той явно се насочваше натам. Може би беше негов съквартирант? Но леглото беше само едно! Шевик отново се върна до прозореца. Няколко минути човекът се суетеше и тършуваше нещо из спалнята. Точно когато Шевик реши, че той сигурно работи нощем и използва стаята денем (понякога така организираха нещата във временно препълнените общежития), човекът излезе от спалнята. Той каза нещо като „Готово, сър“ и наведе главата си по странен начин, сякаш Шевик, отдалечен на пет метра, се готвеше да го удари по лицето. После напусна стаята. Застанат до прозореца, Шевик бавно осъзна, че за пръв път някой му се покланя.

Той се върна в спалнята и откри, че леглото е оправено.

Шевик дълбоко се замисли и бавно започна да се облича. Тъкмо се обуваше, когато отново се почука.

Този път хората влязоха нормално, сякаш, помисли си Шевик, те имат право да влязат тук или където и да е, за разлика от онзи човек. Мъжът с пакетите беше колеблив, дори уплашен. И все пак лицето, ръцете и облеклото му бяха някак по-близки до понятията на Шевик за това как трябва да изглежда едно човешко същество, отколкото тези на групата, която влезе. Онзи човек се държеше странно, но изглеждаше като анаресец. Четиримата, които влязоха току-що, се държаха като анаресци, но с обръснатите си лица и разкошни дрехи изглеждаха като пришълци от друга планета.

Шевик се сети за името на единия от тях — Пе, и успя да разпознае другите от разговора предишната вечер. Той обясни, че не е разбрал имената им и те отново се представиха: доктор Чифойлиск, доктор Ой и доктор Атро.

— Господи, доктор Атро! — каза Шевик. — Радвам се да се запозная с вас!

Той положи ръце върху раменете на възрастния човек и го целуна по бузата, забравяйки за момент, че този братски поздрав, разпространен на Анарес, може би не е приемлив на Урас.

Атро, обаче, сърдечно го прегърна в отговор и го погледна със замъглени, сиви очи. Шевик разбра, че той с почти сляп.

— Скъпи мой Шевик! — каза той. — Добре дошъл в А-Йо, добре дошъл на Урас, добре дошъл вкъщи!

— Толкова години си изпращахме писма, в които всеки оборваше теорията на другия!

— Ти винаги оборваше моите по-добре. Почакай, имам нещо за теб — каза стария човек и започна да тършува из джобовете си. Под кадифената университетска тога той носеше сако, под него жилетка, риза и може би още нещо. Всяка от тези одежди, включително и панталоните, имаше джобове. Шевик гледаше като хипнотизиран как Атро прерови шест или седем джоба, всичките пълни с разни неща. Накрая той извади малко кубче от жълт метал с поставка от полирано дърво.

— Ето — каза той, взирайки се в предмета. — Сигурно си чувал, това е наградата „Сео Оен“ и е за теб. Парите са в твоята сметка. Заповядай. С девет години закъснение, но по-добре късно, отколкото никога.

Ръцете му трепереха, докато връчваше наградата на Шевик.

Тя тежеше доста — жълтия куб беше от чисто злато. Шевик стоеше безмълвен, с наградата в ръце.

— Не знам за теб, но аз ще поседна, млади човече — каза Атро. Всички се настаниха и дълбоките меки кресла, които Шевик вече беше изследвал, привлечен от странната, нетъкана кафява материя, с която бяха покрити. Усещането беше като при допир с човешка кожа.

— На каква възраст си бил преди девет години, Шевик? Атро беше най-известният жив физик на Урас. Той не само излъчваше достойнство, съобразно възрастта си, но бе свикнал открито и самоуверено да приема дължимото уважение, с което всички се отнасяха към него. Това не беше нещо ново за Шевик. Той приемаше такъв тип авторитетно поведение, а освен това беше доволен, че най-накрая някой се обърна към него само по име.

— Бях на двадесет и девет, когато завърших „Принципите…“, Атро.

— На двадесет и девет? Милостиви Боже! От един век насам ти си най-младия получател на наградата „Сео Оси“. Аз я получих чак на шейсет… На колко години си бил, когато ми писа за пръв път?

— Около двадесетгодишен.

Атро беше поразен.

— Тогава реших, че си най-малко на четирийсет!

— Какво става със Сабул? — поинтересува се Ой. Той беше дори по-нисък от повечето урасци, които и без това изглеждаха ниски на Шевик и имаше плоско, приятно лице с черни като въглени очи. — Имаше период от шест или седем години, през който вие престанахте да ни пишете, но Сабул поддържаше връзката с нас, въпреки че никога не е разговарял е нас по време на нашите радио сеанси с Урас. Чудехме се какви са връзките ви е него.

— Сабул е старши преподавател в Института по физика в Абиней — каза Шевик. — Работили сме заедно.

— Една ли се нуждаем от обяснение. Ой. Беше съвсем ясно, че Сабул е по-стар, ревностен съперник на Шевик, които постоянно си пъха носа в книгите му — рязко се намеси четвъртия човек на име Чифойлиск. Той беше набит, мургав мъж на средна възраст и имаше деликатните ръце на кабинетен работник. Той беше единственият, чието лице не беше обръснато изцяло: беше си оставил малка брадичка, която отиваше на оловносивите му коси. — Няма нужда да се преструвате, че всички одониански братя са изпълнени само с братска любов — продължи той. — Човешката природа си е човешка природа.

Шевик не отговори. От неудобната ситуация го извади внезапна бурна кихавица.

— Нямам кърпичка — извини се той, изтривайки изскочилите в очите му сълзи.

— Вземете моята — предложи Атро и извади снежнобяла кърпичка от някой от многобройните си джобове. Докато Шевик я взимаше, един настойчив спомен проряза сърцето му. Спомни си как дъщеря му Садик, малко момиченце с черни очи, казваше: „Можеш да споделиш кърпичката, която аз използвам“. Този скъп спомен беше непоносимо болезнен за него. За да избяга от него, той се усмихна и каза първото нещо, което му дойде в главата:

— Алергичен съм към вашата планета. Така каза докторът.

— Милостиви Боже! Надявам се, че няма да кихате така през цялото време? — допита Атро, взирайки се в него.

— Не е ти идвал още вашият човек?

— Моят човек ли?

— Слугата. На трио време той трябваше да ви донесе някои неща, включително и кърпички, докато започнете сам да пазарувате. Нищо специално. Страхувам се, че няма голям избор на готови облекла за човек с вашия ръст!

Шевик бавно осмисли думите на Пе (той говореше бързо и провлачено, което отиваше на хубавите му меки черти) и каза:

— Много мило 14 моя страна. Знаете ли — той погледна Атро, — чувствам се като Просяка — каза Шевик и се усети, че повтаря думите, с които се бе обърнал към доктор Кимо на „Майндфул“. — Не можах да си донеса пари, защото пие не използваме: не можах да донеса и подаръци, киното ние нямаме нищо, което да ви липсва. Прието дойдох „с празни ръце“, като добър одонианец.

Атро и Пе го увериха, че той е техен гост, че и дума не може да става за плащане и че за тях е било удоволствие.

— Освен това — кисело добави Чифойлиск, — правителството плаша сметката.

Пе му хвърли рязък поглед, но вместо да му отвърне, Чифойлиск погледна направо в Шевик. На мургавото му лице се появи изражение, което той не се опита да прикрие, но Шевик не можа да го разгадае: погледът беше или предупредителен, или съучастнически.

— В него заговори неопитоменият тувиец — изсумтя старият Атро. — Шевик, настина ли не носите нищо със себе си? Книги, нови разработки? Очаквах да донесете книга, която ще направи още една революция във физиката. Тези настоятелни млади хора горят от нетърпение така, както аз на времето очаквах „Принципите…“. Върху какво работите в момента?

— Четях Пе. Имам предвид труда на доктор Пе за еднородната вселена, за Парадокса и Релативизма.

— Чудесно. В момента Сайо е нашата звезда. Сайо, надявам се, че ти самият не мислиш така… Но както и да е, това няма нищо общо. Къде е вашата Обща теория на Темпоралността?

— В главата ми — каза Шевик, усмихвайки се широко и сърдечно.

След кратко мълчание Ой го попита дали е чел един труд върху относителността на физика Айнщайн от Тера. Не, Шевик не беше го чел. Те бяха много изненадани от този факт, освен Атро, който вече нищо не можеше да изненада. Пе бързо изтича до стаята си и донесе един екземпляр, преведен на йотийски.

— Тази теория е на няколкостотин години, но в нея има много интересни идеи за нас — обясни Пе.

— Може би — намеси се Атро. — но никой от тези инопланетни физици не може да разбере нашата физика. На Хейн я наричат материализъм, на Тера — мистицизъм и след това отказват да се занимават с нея. Не оставяй това модно увлечение но всичко чуждо да те заблуди, Шевик. Те нямат нищо за нас. Да размърдаме собствените си мозъци, както казвате баща ми.

Старецът отново изсумтя и се надигна от стола си.

— Ела да се разходим из парка. Шевик. Нищо чудно, че се разболяваш, затворен тук.

— Докторът каза, че трябва да остана в стаята си три дни, защото може да се… заразя? Или да заразя?

— Скъпи ми приятелю, никога не обръщай внимание на докторите.

— Но в този случай може би е по-добре да ги послушаме, доктор Атро. — предложи Пе със спокоен, помирителен тон.

— Та нали докторът е изпратен от Правителството… — каза Чифойлиск с явна злоба в гласа си.

— Сигурен съм, че е най-добрият, който са имали в момента — сериозно отвърна Атро и се отправи към вратата, без да поднови поканата си към Шевик. Чифойлиск излезе с него. При Шевик останаха двамата по-млади и те дълго си дискутираха по физически проблеми.

С огромно удовлетворение Шевик осъзна, че прави нещо, към което винаги се беше стремял: за пръв път в живота си той водеше разговор с равностойни нему учени.

Митис беше прекрасен педагог, но тя не можеше да го последва в областта на новите теории, които той разработваше, окуражен от самата нея. Гвараб беше единственият човек, чието обучение и способности бяха сравними с неговите, но двамата се бяха срещнали твърде късно, в самия край на живота й. Оттогава Шевик беше работил с много талантливи хора, но той не успя да ги заведе далеч, тъй като никога не е бил пълноправен член на Института в Абиней и те останаха затънали в тресавището на старите проблеми на класическата Последователна школа във физиката. На Анарес нямаше учени, равни на Шевик. Той ги намери едва чук, в царството на неравенството.

Сега Шевик се чувстваше свободен: физици, математици, астрономи, биолози, логици — всички бяха събрани и тук, в Университета. Те идваха при него да разговарят, той ходеше при тях и от тези дълги разговори се раждаха нови светове. Смисълът на една идея е тя да бъде споделяна с другите: дискутирана, описвана и осъществявана. Идеята е като тревата. Тя обича светлината и тълпите: стреми се да се опраши и кръстоса: расте по-добре, когато я тъпчат.

Още от първия си следобед, прекаран в Университета заедно с Ой и Пе, Шевик разбра, че е намерил нещо, за което винаги е мечтал. Когато беше момче, той прекарваше в разговори по цели нощи, заедно е Тирин и Бедап. Те се впускаха във все по-смели полети на мисълта, окуражаваха се и се предизвикваха един друг. Шевик имаше ярък спомен от една такава нощ, когато Тирин беше казал: „Ако знаехме какви са урасците сега, може би някои от нас биха поискали да отидат там“. Той беше толкова шокиран от тази идея, че се нахвърли върху Тирин и той отстъпи. Бедният Тир! Той всеки път отстъпваше, но всъщност винаги е бил прав…

Разговорът беше спрял. Пе и Ой мълчаха.

— Съжалявам — каза Шевик. — Главата ми натежава.

— Как понасяш гравитацията? — попита Пе с чаровната усмивка на човек, който като красиво дете винаги разчита на чара си.

— Не я забелязвам — отвърна Шевик. — Усещам я само във… как се казваше…

— Коленете.

— Да, в коленете. Чувствам някакво напрежение, но скоро ще свикна — каза Шевик и погледна Пе, а след това и Ой. — Имам един въпрос, но не бих искал да се обиждате.

— Не се притеснявайте за това, сър! — каза Пе.

— Не съм сигурен дали знаете как — добави Ой. Той не беше приятен, колкото Пе. Дори когато разговаряха на физични теми, той беше уклончив и потаен, но Шевит усещаше, че въпреки тази външна маска, на него можеше да се разчита. Какво ли се криеше зад чара на Пе? — Е, няма значение. Трябваше и щеше да вярва на всички.

— Къде са жените?

Пе се разсмя. Ой също се усмихна и попита:

— В какъв смисъл?

— Вън всякакъв. Снощи на тържеството се срещнах с много жени: пет, десет, може би сто, но мисля, че нито една от тях не беше учен. Кои бяха те?

— Съпругите. Всъщност, една от тях беше моята съпруга — кача Ой и пусна една от потайните си усмивки.

— А къде са останалите жени?

— По този въпрос няма да имате никакви трудности, сър — бързо каза Пе. — Само кажете предпочитанията си и за нас ще бъде много лесно да ви осигурим.

— Тук се носят доста интересни предположения за обичаите на анаресците, но мисля, че можем да ви предложим всичко, което желаете — каза Ой.

Шевик нямаше представа за какво говорят те. Той се почеса по главата.

— Тук всички учени са мъже, така ли?

— Учени ли? — невярващо попита Ой.

Пе се изкашля.

— О, да, разбира се. Всички учени са мъже. Има известен брой жени, учителки в девическите училища, но те никога не успяват да преминат на по-висше ниво.

— Но защо?

— Не могат да се справят с математиката и нямат абстрактно мислене. Просто не стават. Нали знаете как е: това, което жените наричат мислене, минава през матката им! Разбира се, има и няколко изключения. Това са изключително умни жени с атрофирала вагина.

— Вие, одонианците, позволявате ли на жените да изучават науки?

— Да, те също стават учени.

— Надявам се, че не са много.

— Ами… около половината.

— Винаги съм казват — каза Пе. — че правилно подбрани момичета могат да поемат голяма част от работата в лабораториите и да облекчат мъжете. Те са много по-сръчни и бързи в сравнение с мъжете при повтарящите се опити, по-бавно се отегчават и са възприемчиви. Ако използваме жените, можем да освободим много мъже за съзидателна работа.

— Не и в моята лаборатория — каза Ой. — Те трябва да си знаят мястото.

— Вярвате ли, че жените са способни на творческа интелектуална дейност, доктор Шевик?

— Аз трябваше да ги убеждавам, че съм способен. Митис беше моя преподавателка в Нортсетинг, също и Гвараб, може би сте чували за нея.

— Гвараб с била жена! — каза Пе, истински изненадан, и после се разсмя.

Ой изглеждаше обиден и невярващ.

— Не можем да познаем по имената ви — студено каза той. — Предполагам, че вие не правите разлика между половете.

— Одо е била жена — меко отвърна Шевик.

— Така значи — каза Ой и сви рамене. Пе кимна почтително, както кимаше и на стария дърдорко Атро.

Шевик разбра, че бе събудил дълбока, студена неприязън у тези мъже. Очевидно те, като онази маса на кораба, съдържаха в себе си жената — потисната, безмълвна, окована във вериги. За тях всяка връзка беше притежание. Те бяха обсебени.

— Една красива, добродетелна жена е вдъхновение за нас. Тя е най-прекрасното нещо на земята — каза Пе.

Шевик се почувства ужасно неудобно. Той стана и отиде до прозореца.

— Вашият свят с много красив — каза той. — Бих искал да го опозная повече. Засега трябва да остана тук, затова бихте ли ми донесли книги?

— Разбира се, сър! Какви по-точно?

— История, картини, разкази — всичко. Може би книги за деца, защото аз знам много малко. Ние учим за Урас, но само от времето на Одо и нищо за предишните осем хиляди и петстотин години! От друга страна, след Преселението на Анарес е изминал век и половина. Откакто на Анарес е капнат последният кораб със заселници, ние сме в неведение. Ние ви обърнахме гръб; вие също ни игнорирахте. Вие сте нашата история, а ние, може би, сме вашето бъдеще. Аз искам да науча всичко, затова съм тук. Ние не сме диваци и нашата нравственост не е племенна. Невежеството е зло и то ще предизвика само неправди. Затова дойдох да се уча. Шевик говореше много сериозно.

— Точно така, сър! Ние сме напълно съгласни с вашите цели — съгласи се Пе ентусиазирано.

Ой го погледна с черните си, непроницаеми очи.

— Значи сте дошли на първо място като пратеник на вашето общество? — попита той.

Шевик се върна и седна на мраморната пейка край камината, която вече чувстваше като своя територия. Да, той искаше свое място и се нуждаеше от спокойствие, но по-силно чувстваше нуждата, която го бе довела през бездната до другия свят, нуждата от общуване. Той искаше да разрушава стените.

— Аз дойдох — внимателно каза той — като синдик на групата на Инициативните, групата, която през последните две години говореше по радиото с Урас. Предполагам знаете, че не съм представител на някаква власт или институция и не сте ме поканили като такъв.

— Не — отвърна Ой. — Ние поканихме физика Шевик, с одобрението на нашето правителство и на Съвета на Световните Правителства, разбира се, но вие сте тук като частен гост на Университета Ю Ун.

— Чудесно.

— Но не сме сигурни дали сте тук с одобрението на… — той се поколеба.

— На моето правителство? — усмихна се Шевик.

— Ние знаем, че по принцип на Анарес няма правителство, но очевидно трябва да има някаква администрации. Ние разорахме, че групата, която ни изпраща, нашият синдикат, е нещо като фракция, може би революционна фракция.

— На Анарес всички са революционери, Ой. Системата на администрацията се нарича КПР. Координация на производството и разпределението. Това е мрежа, която координира работата на всички синдикати, федерации и отделни личности. Те не управляват хората, а само производството. Те нямат власт да ме подкрепят или да ми попречат. Те могат само да ни кажат какво е общественото мнение за нас, къде сме ние в съзнанието на хората. Нали това искахте да знаете? Вярно е, че повечето хора не одобряват мен и моите приятели. Повечето жители на Анарес не искат да научат повече за Урас, те се страхуват от него и не искат да имат нищо общо със „собствениците“. Извинете ме, ако съм казал нещо неучтиво. Предполагам, че и тук много хора мислят по този начин. Те ни презират и се страхуват — същия племенен подход. Аз дойдох, за да започнем да променяме това положение.

— Ние изцяло заставаме зад вашето начинание — каза Ой.

— Това е каузата, която прегръщам — усмихнато каза Шевик. Беше пределно искрен.

Шевик прекара следващите няколко дни в разговори с учените, които идваха да го посещават и в четене на книгите, донесени от Пе. Понякога просто стоеше пред големия прозорец и наблюдаваше настъпването на лятото във величествената долина, заслушан в песните на птиците: беше научил името на певците на природата и бе видял как изглеждат от картинките в книгите, но все още, когато чуеше песента им или мярваше разперените им криле между дърветата, той застиваше на място, омаян и удивен като дете.

Той очакваше, че на Урас ще се чувства объркан и чужд, но нямаше нищо такова. Разбира се, имаше много, много неща, които само бе зърнат, но не бе разбрал: цялото това невероятно объркано общество с неговите нации, класи, касти, култове, обичаи и прекрасна, ужасна и вечна история. Всеки човек, когото срещаше бе ребус, пълен с изненади. Но те не бяха надменните, студени егоисти, които бе очаквал да срещне. Те бяха толкова различни и сложни, колкото тяхната култура и пейзажа наоколо; бяха интелигентни и мили. Отнасяха с него като с брат и правеха всичко възможно, за да не се чувства той изоставен и чужд. Шевик наистина чувстваше Урас като роден дом. Целият този свят, мекият въздух, огрените от слънцето хълмове, самата тръпка от по-силната гравитация го караха да вярва, че това е неговият дом, домът на неговата раса. Това великолепие беше негово изконно, рождено право.

Нощем си мислеше за тишината, за абсолютната тишина на Анарес. Там не пееха птици и нямаше други гласове, освен човешкия. Тишина и пустош.

На третия ден старият Атро донесе купчина вестници. Пе, който беше най-честия събеседник на Шевик, не каза нищо на Атро, но когато старецът излезе, той се обърна към Шевик:

— Тези вестници са ужасни боклуци, сър! Може би ви звучи странно, но не вярвайте на това, което пише в тях.

Шевик вдигна най-горния вестник. Беше лошо отпечатан на груба хартия. Това беше първият грубо изработен предмет, който виждаше на Урас. Всъщност приличаше на бюлетините и районните отчети, които КПР публикуваше. На Анарес те служеха за вестници, но стилът им беше лаконичен, изпълнен с факти и данни. Този вестник беше пълен със снимки и удивителни знаци. На първата страница имаше снимка на Шевик пред космическия кораб, а Пе го държеше под ръка и се мръщеше. Над снимката имаше огромно заглавие: „ПЪРВИЯТ ЧОВЕК ОТ ЛУНАТА!“ Очарован, Шевик зачете:

— Но нали аз не казах нищо! — учудено попита Шевик.

— Разбира се, че не. Ние не допуснахме тази тълпа до вас. Това обаче не може да попречи на тъпата журналистическа фантазия! Те пишат това, което биха искали да чуят от вас, независимо дали сте го казали или не.

Шевик замислено захапа устната си.

— Е, ако бях казал нещо, то сигурно щеше да звучи по подобен начин — каза той след кратко мълчание. — Но какво е това„сетианска“?

— Жителите на Тера ни наричат „сетианци“. Мисля, че произлиза от тяхната дума за нашето слънце. Наскоро жълтата преса въведе този термин. Нещо като нова мода.

— Значи понятието „сетиански“ включва и Анарес и Урас?

— Предполагам — незаинтересовано отговори Пе.

Шевик продължи да прелиства вестниците. Прочете, че бил истински гигант; че не се бръснел и сивеещите му коси били като „грива“, каквото и да означаваше това; че е на 37, 43 и 56 години; че е написал велик труд по физика, наречен „Принципът на Едновременността“ или „Принципи на Едновременното“ (в зависимост от вестника); че е посланик на добра воля, изпратен от Одонианското правителство; че е вегетарианец; че като всички анаресци и той не пиел. Като прочете последното, той не издържа и така се разсмя, че чак ребрата го заболяха.

— По дяволите, те наистина имат въображение! Наистина ли мислят, че живеем от водните пари, като скалния мъх?

— Искат да кажат, че не пиете алкохолни напитки — каза Пе и също се засмя, всички знаят, че одонианците не употребяват алкохол, между другото, вярно ли е това?

— Някои хора дестилират алкохол от корените на холума и го пият. Те казват, че освобождавал подсъзнанието им и имали щастливи хрумвания под негово въздействие. Повечето хора го предпочитат, защото е много лек и не предизвиква болест. Тук често ли се среща?

— Алкохолът, да. Не знам за болестта. Как я наричате вие?

— Алкохолизъм, мисля.

— Да, разбирам… Но какво правят обикновените хора на Анарес, когато искат да се повеселят и вечер заедно да избягат от неволите на живота?

Шевик изглеждаше озадачен.

— Ами ние… не знам. Може би ние не можем да избягаме от неволите си.

— Странно — каза Пе с подкупваща усмивка.

Шевик продължи да чете. Един от вестниците беше на непознат език, а друг бе написан на съвсем различна азбука. Пе му обясни, че първият е от Тува, а вторият от Бенбили — народ, който обитава Западното полукълбо на Урас. Вестникът от Тува имаше по-добър печат и формата му беше някак по-строга. Пе каза, че това е правителствен вестник.

— Тук, в А-Йо, образованите хора получават информация от телефакса, радиото, телевизията и седмичните обзори. Вестниците са предназначени за низшите класи и както виждате, почти без изключение се пишат от полуграмотници и за полуграмотници. В А-Йо съществува пълна свобода на пресата и информацията, което неизбежно води до появата на много боклуци. Тувийският вестник е написан много по-добре, но отразява само тези факти, които Централния Президиум на Тува желае да бъдат отразени. Там цензурата е пълна. Държавата е всичко и всичко се прави за държавата. Едва ли е подходящо място за одонианци, сър.

— А този вестник?

— Наистина нямам представа. Бенбили е опака държава. Там постоянно стават революции.

— Група хора от Бенбили изпратиха съобщение на честотата на нашия синдикат малко преди да напусна Абиней. Нарекоха се одонианци. Има ли подобни групи тук, в А-Йо?

— Никога не съм чувал да има, доктор Шевик.

Стената. Шевик разпозна стената, защото стоеше пред нея. Тя беше в този млад човек, в неговия чар, любезност и безразличие.

— Мисля, че се страхувате от мен, Пе — внезапно, но добродушно каза Шевик.

— От вас ли, сър?

— Защото аз не съм убеден в необходимостта от държава. Но какво страшно има в това? Аз няма да ви наскърбя или нараня, Сайо Пе; всъщност аз съм съвсем безопасна личност… Освен това не съм доктор. Ние не използваме такива титли. Казвам се Шевик.

— Съжалявам, сър, но виждате ли, според нашите обичаи това би звучало неуважително. Просто няма да е правилно — извини се той, очаквайки Шевик да се откаже и да прояви снизхождение.

— Не можете ли да ме приемете като равен? — попита Шевик без гняв или обида в гласа си.

За пръв път Пе беше поставен натясно.

— Но сър, вие наистина сте много важна личност…

— Няма нужда да променяте навиците си заради мен — каза Шевик. — Няма значение, просто помислих, че можем, да се освободим от ненужното, това е всичко.

Трите дни на принудителен престой в апартамента изтекоха. Шевик бе натрупал много излишна енергия и сега нямаше търпение да види всичко наведнъж. Придружен от ескорта си, той обиколи университета, който всъщност беше един малък град — шестнайсет хиляди студенти, без да се смята преподавателското тяло. Със своите общежития, столове, аудитории и зали, той почти не се различаваше от одонианска комуна, като се изключи това, че беше много стар, обитаван предимно от мъже, невероятно луксозен и организиран не федеративно, а йерархично, от горе надолу. И все пак прилича на комуна, мислеше си Шевик, и постоянно му се налагаше да си напомня за разликите.

Развеждаха го из местността с автомобили под наем — чудесни, елегантни и изискани машини. По пътищата нямаше много коли, защото наемите бяха високи. Много малко хора притежаваха лични автомобили, защото данъците върху тях бяха много големи. Ако всички имаха достъп до такива удобства като автомобилите, природните ресурси щяха бързо да намалеят и околната среда щеше да се замърси от отпадъците. Затова те бяха строго контролирани и регулирани чрез данъци и такси. Неговите екскурзоводи често с гордост се спираха на тази тема. От векове насам, казваха те, А-Йо е водещата нация в опазването на природната среда и ресурси, в екологичния контрол. Извращенията над природата през Деветото хилядолетия бяха далечно минало. Единствената последица беше липсата на някои метали, които за щастие се внасяха от Луната.

Шевик пътуваше много, с коли или влакове. Видя различни села, градове и ферми; крепости от феодалния период; руините на Ае, столица на древната империя, на възраст четири хиляди и четиристотин години. Видя много обработваеми поля, езера, хълмовете в провинция Аван, сърцето на А-Йо; върховете на планинската верига Мейтей на север, гигантски и бели. Красотата на тази земя и благополучието на населението й непрекъснато го удивляваха. Екскурзоводите бяха прави: урасците знаеха как да използват техния свят. Като дете го учеха, че Урас е едно загнило блато, пълно с боклуци, неравенство и неправди. Но всички хора, които видя, дори и в най-затънтените провинциални села, бяха добре нахранени и облечени и обратно на очакванията му, много трудолюбиви. Те не бяха потиснати и не чакаха някой да им заповядва какво да правят. Както и анаресците, те просто бяха заети с работа. Това безкрайно го учуди. Той, смяташе, че ако се премахне естествения стимул за работа — личната инициатива и естествената съзидателна енергия на човека — и се замени с външна мотивация и принуда, човек става мързелив и незаинтересован. Но тези прекрасни поля не се обработваха от незаинтересовани или мързеливи работници. Същото важеше и за ненадминатите автомобили и луксозни влакове. Задължителната, но и съблазнителна печалба се оказа много по-ефикасен заместител на естествената инициативност, отколкото той можеше да предположи.

Той често искаше да си поговори с някой от тези силни, излъчващи достойнство хора, които срещаше из малките градчета; да ги попита дали се смятат за бедни, защото, ако беше така, щеше да се наложи да смени представите си за значението на тази дума. Но все не оставаше време, защото хората с него искаха да му покажат толкова много неща.

Другите големи градове на А-Йо бяха твърде отдалечени, за да бъдат достигнати за едни ден, но Шевик често бе развеждан из Нио Есая, на петдесет километра от университета. В столицата се дадоха много приеми в негова чест. Той не обичаше много тези приеми, защото те нямаха нищо общо с неговата идея за събиране: всички бяха извънредно учтиви и говореха много, без да казват нищо съществено. Усмивките не слизаха от лицата им, но зад тях се криеше тревога. За сметка на това, облеклото им беше великолепно и наистина изглеждаше, че лекотата и естествеността, която липсваше в поведението на хората, бе вложена в облеклото, храната, напитките и разточителната орнаментална мебелировка на залите в дворците, където се провеждаха приемите.

Шевик обиколи всички забележителности на Нио Есая, чието население беше пет милиона души (една четвърт от цялото население на неговата планета). Заведоха го на площад „Капитол“, където бяха високите бронзови порти на Директората — седалището на правителството на А-Йо; разрешиха му да присъства на дебатите в Сената и на заседание на Директората; посетиха зоологическата градина, Националния Музей, Музея на Науката и Индустрията. Заведоха го и в едно училище, където очарователни дечица в синьо-бели униформи изпяха пред него химна на А-Йо; в завод за електронни елементи; в напълно автоматизирана стоманолеярна и в ядрен завод, за да се увери с очите си колко ефективно работи икономика, основана на собствеността. Разведоха го из нов жилищен комплекс, построен от Правителството, за да види как държавата се грижи за населението. Беше на разходка с кораб из делтата на Суа, претъпкана от кораби, които пренасяха товари от цялата планета и видя морето. Заведоха го във Върховния Съд, където прекара цял ден в слушане на граждански и криминални процеси, които едновременно го удивиха и ужасиха, неговите екскурзоводи настояваха да види всичко и да отиде навсякъде, където пожелае. Когато той неуверено помоли да го заведат на мястото, където е погребана Одо, те веднага го откараха на старото гробище зад река Суа и дори позволиха на новинарите от съмнителните жълти вестници да го фотографират, застанал в сянката на величествените стари върби пред простичката, добре поддържана надгробна плоча. На нея пишеше:

Заведоха го в Родаред, седалището на Съвета на Световните Правителства, където той произнесе реч пред пленарното заседание на Съвета. Той се надяваше да се срещне или поне да види хора от други светове, посланици от Тера или Хейн, но не успя, защото програмата му беше твърде натоварена. Той старателно се подготви за тази реч, в която призова за свободни връзки и взаимно признаване между Стария и Новия Свят. Речта му беше изпратена с десетминутни овации. В уважаваните седмичници се появиха одобрителни коментари, в които речта се наричаше „безкористен морален жест на благородно братство от един велик учен“. Въпреки това, речта не се цитираше никъде, дори и в жълтата преса. Шевик имаше странното чувство, че въпреки овациите, никой не го е слушал.

Шевик получи много привилегии, както и свободен достъп до Института за изследване на светлината, Националния архив, Лабораториите за ядрени технологии, Националната библиотека, ускорителя в Мефид и фондацията за изследване на Космоса в Дрио. Всичко, което видя на Урас, извикваше у него желание да види още и още, но няколко седмици туристически живот му бяха достатъчни. Всичко беше толкова изненадващо, очарователно и прекрасно, че в един момент той започна да се обърква. Искаше му се да се установи в университета, да поработи и да премисли всичко. В последния ден на туристическата обиколка, той помоли да го разведат из фондацията за изследване на Космоса. Пе много се зарадва на това му желание.

Много от обектите, които видя, предизвикваха у него страхопочитание заради своята вековна, дори хилядолетна история, но фондацията беше съвсем нова. Тя бе построена през последните десет години в разточителния, изящен стил на съвремието. Архитектурния й облик беше наистина внушителен. Бяха използвани много различни цветове; височината и разстоянията между сградите бяха огромни, лабораториите бяха просторни и проветриви, а прилежащите заводи и работилници бяха разположени зад прекрасни неосетийски колонади и арки. Хангарите се намираха под огромни, фантастични полупрозрачни куполи, нашарени в различни цветове, но хората, които работеха в тях бяха тихи и сериозни. Те отведоха Шевик далеч от обичайния ескорт и го разведоха из цялата фондация. Показаха му всички степени на разработваната от тях експериментална система за междузвездни полети — от компютрите и чертожните маси до огромния недовършен космически кораб, който изглеждаше фантастичен и нереален под многоцветния купол.

— Толкова добре се справяте с всичко — обърна се Шевик към инженера на име Оегео, който го съпровождаше из фондацията. — Координацията, сътрудничеството, великите идеи, върху които работите — всичко това е чудесно.

— Предполагам, че не може да се сравни с нищо на вашата планета — засмя се инженерът.

— Космически кораби? Нашата космическа флота се състои от корабите, с които са пристигнали заселниците. Корабите са построени тук, на Урас преди близо два века. Построяването на кораб или шлеп за превозване на зърно по море изисква години разработка и усилия от цялата ни икономика.

Оегео кимна.

— Да, ние имаме суровините. Но знаете ли, вие сте човекът, който ще ни каже кога да изхвърлим всичко това на боклука.

— Да изхвърлите всичко! Какво имате предвид?

— Пътуване със скорост по-голяма от скоростта на светлината — каза Оегео. — Старата физика казва, че това е невъзможно. На Тера също казват, че е невъзможно, но на Хейн, където е изобретен съвременния начин за междузвездно придвижване, твърдят, че това е възможно, само че не знаят как да го направят, защото тепърва се учат от нас на темпорална физика. Очевидно е, че ако някой в известните светове държи ключа, това сте вие, доктор Шевик.

Шевик замислено се втренчи в него. Светлите му очи станаха ясни и строги.

— Оегео, аз съм теоретик, а не инженер.

— Ако създадете теория, която обединява Едновременността и Последователността в обща теория на времето, ние ще построим такъв кораб. Ще пристигаме на Тера, Хейн или в съседната галактика в момента, в който напуснем Урас! Тази черупка — той погледна към хангара, където се мержелееше конструкцията на недовършения кораб, окъпана в снопове виолетова и оранжева светлина, — ще бъде модерна колкото волската каруца.

— Вашите мечти са смели и изключителни, като кораба, който строите — каза Шевик, все още смутен. Оегео и другите искаха да му покажат и споделят с него още много, но не след дълго Шевик простичко каза:

— Мисля, че е по-добре да ме върнете при моите пазачи. В гласа му нямаше и следа от ирония. Разделиха се с най-топли чувства. Шевик се качи в колата и тогава се сети:

— Имаме ли време да видим още едно място в Дрио?

— Тук няма нищо друго — любезно както винаги отвърна Пе, опитвайки се да скрие раздразнението си от петчасовото отлъчване на Шевик сред инженерите.

— Бих искал да видя крепостта.

— Каква крепост, сър?

— Стар замък, от времето на кралете. По-късно е бил използван за затвор.

— Всички подобни неща сигурно са съборени, фондацията построи наново целия град.

Докато шофьорът затваряше вратите на колата, Чифойлиск (друга възможна причина за лошото настроение на Пе) попита:

— За какво ви е още един замък, Шевик? Мислех, че сте се нагледали на руини за цял живот.

— Одо е прекарала осем години в крепостта на Дрио — каза Шевик. След разговора с Оегео, той изглеждаше блед и замислен. — Тя е била затворена тук след въстанието през 747-ма година. Тук е написала „Писма от затвора“ и „Аналогия“.

— Страхувам се, че крепостта е била съборена — съчувствено каза Пе. — Дрио беше умиращ град, фондацията разчисти всичко и започна наново.

Шевик кимна. Колата се движеше по крайречна магистрала и точно когато достигна разклона за Ю Уи, пред тях се откри огромна старинна стена с разрушени кули от черни камъни, която страховито се издигаше на един речен нос. Тя рязко контрастираше с гледката на ефирните сгради на фондацията за космически изследвания, с нейните показни куполи, просторни заводи и чисти ливади.

— Струва ми се, че това е крепостта — отбеляза Чифойлиск с обичайната си склонност да прави нетактични забележки, когато никой не искаше мнението му. Това явно му доставяше удоволствие.

— Цялата е в руини — каза Пе. — Сигурно е празна.

— Искате ли да спрем и да надникнем вътре, доктор Шевик? — попита Чифойлиск и се наведе да почука на стъклото, което ги отделяше от шофьора.

— Не — отговори Шевик.

Беше видял достатъчно. В Дрио наистина имаше крепост. Той не искаше да влиза вътре и да търси из разрушените подземия килията, в която Одо е прекарала девет години, защото знаеше как изглежда една затворническа килия.

Все още загрижен и умислен, той вдигна поглед към масивните, черни стени, надвиснали над пътя. Тук съм от много, много време, казваше му крепостта, и винаги ще бъда тук.

След вечеря в преподавателската трапезария, Шевик се прибра в апартамента си и седна до студената камина, съвсем сам. В А-Йо беше лято, наближаваше най-дългия ден от годината и въпреки, че минаваше девет часа, тъмнината още не бе настъпила. На запад небето все още беше обагрено в синьо — мекия и кристалночист цвят на ураското небе. Свежият въздух ухаеше на окосена трева и дъжд. В параклиса зад парка блещукаше светлина. Из въздуха се носеше тиха музика, но това не беше песента на птиците, а човешка музика. Някой свиреше гамата на хармониум. Шевик я познаваше, както всеки урасец. Одо беше променила взаимоотношенията между хората, но не се бе опитала да променя взаимоотношенията в музиката. Тя винаги бе уважавала необходимостта. Заселниците на Анарес бяха оставили зад гърба си човешките закони, но не и законите на съзвучието и хармонията.

В просторната стая цареше спокойствие и мракът бавно я поглъщаше. Шевик се огледа наоколо. Идеалната крива на двойната аркада над прозорците; светлеещите ръбове на паркета; едрите, солидни камъни на камината; красивите пропорции ламперията — всичко това даваше на стаята великолепен и по-човешки облик. Апартаментът беше много стар. Казаха му, че сградата за преподавателското тяло е била построена през 540-та година, преди четиристотин години. Двеста и трийсет години преди Преселението. Тук са живели, работили, разговаряли, размишлявали, спели и умирали поколения учени преди раждането на Одо. Мелодията на хармониума векове наред се е носила над ливадите и тъмните листа на дърветата в парка. Тук съм от много, много време, нашепваше стаята, и ще бъда тук винаги. Какво правиш ти тук?

Той нямаше какво да отговори. Той нямаше право на великолепието и щедростта на този свят, създадени и поддържани с труда, предаността и вярата на неговите хора. Раят е за тези, които го създават. Той не принадлежеше към този свят. Той беше един от тези, който отрекоха миналото и историята си. Заселниците на Анарес бяха загърбили Стария свят и неговата история и бяха избрали да гледат само напред, към бъдещето. Но с отрицание не се постига нищо. Одонианците, които бяха напуснали Урас в отчаян опит да отрекат историята си, са грешали. Грешна е била тяхната решимост да отрежат всички пътища назад. Изследовател, който не се връща и не изпраща корабите си назад, за да разкажат приказката за новите светове, не е изследовател, а само търсач на приключения и неговите синове се раждат в изгнание.

Той бе заобичал Урас, но защо му беше тази любов? Той не беше част от този свят, но вече не принадлежеше и на света, в който се бе родил.

Самотата и чувството за изолация, които го сграбчиха още от първата минута на борда на „Майндфул“, сега отново се надигнаха от дълбините на душата му и той осъзна, че е осъден да бъде нежелан и отричан, но господар на себе си.

Той беше самотен тук, защото идваше от света на доброволни изгнаници. Винаги е бил сам и на родната планета, защото се бе самоизолирал от своето общество. Преселниците бяха направили крачка в непознатото, но той беше направил две. Беше останал сам със себе си, защото бе поел риска на метафизиката.

Беше глупаво да мисли, че може да обедини два свята, без да бъде част от тях.

Едно синкаво сияние в нощното небе привлече погледа му. Над короните на дърветата, над камбанарията на параклиса, над тъмната линия на далечните хълмове изгряваше Луната. Той я почувства като нещо близко. В идеалната завършеност на времето нямаше празнина. Той бе наблюдавал изгрева на Луната над хълмовете на детството от прозореца на детската градина в Уайд Плейнс, заедно с Палат; над сухата пустош на Прашната земя; над покривите на Абиней, заедно с Таквер…

Но това не беше същата Луна.

Заобиколиха го сенките от миналото, но той седеше неподвижен и гледаше изгрева на Анарес над чуждоземните хълмове: сияен, бледосин, изпъстрен с тъмни петна. Светлината на неговия свят изпълни пустотата в сърцето му.