Освободеният

Глава четвъртаАнарес

Шевик се събуди, огрян от лъчите на залязващото слънце. Дирижабълът прелиташе над последния високопланински проход на Не Терас и се насочваше на юг. Той беше проспал по-голямата част от третия ден на дългото пътуване. От нощта на прощалното тържество го делеше половин свят. Той се прозя, разтърка очи и тръсна глава, за да се отърве от глухото боботене на двигателите в ушите му. Напълно събуден, той осъзна, че пътуването бе към края си и дирижабълът приближава Абиней. Той залепи лицето си за прашния илюминатор и наистина видя, че там долу, между два ниски, ръждивокафяви хребета, ограден от стена се виждаше космодрума на Анарес. Той нетърпеливо се огледа, жадувайки да зърне космически кораб на площадката за кацане. Урас беше един друг спят, макар и презрян. Шевик искаше да види космически кораб от друг свят: пътешественик през ужасната бездна, творение на чуждоземни ръце, но на космодрума нямаше никакъв кораб.

Товарни кораби от Урас пристигаха само осем пъти годишно и престоят им беше максимално кратък — колкото да свалят товара си и да натоварят нов. Посетителите не бяха желани. Всъщност, за много анаресци те бяха едно непрекъснато унижение.

Корабите от Урас внасяха масла и петролни продукти; фини машинни елементи и електронни компоненти, които анареската промишленост не можеше да произведе; а понякога и нови видове дървета и семена. Обратно за Урас те се пълнеха с живак, мед, алуминий, уран, калай и злато. За урасците това беше чудесна сделка. Разпределението на техните доставки за Анарес, беше една от основните функции на ураския Съвет на Световните Правителства и основно събитие на световния фондов пазар. Всъщност, Свободният Свят на Анарес беше суровинен придатък на Урас.

Този факт непрекъснато тревожеше анаресците. При смяната на всяко поколение, дори всяка година по време на дебатите на КПР в Абиней, отново и отново се чуваха бурни протести: „Защо продължаваме да поддържаме тези печалбарски стопански отношения с тези войнолюбиви собственици?“ По-умерените винаги отговаряха: „За урасците ще бъде по-скъпо сами да копаят рудата и затова не ни нападат. Ако нарушим Търговското споразумение, те ще използват сила“. Въпреки това, беше трудно за хора, които не използват пари, да разберат психологията на цените, търговията и пазарлъка. Седем поколения, живели в мир, не можаха да върнат доверието.

Следователно, за работа в Отбраната никога не липсваха доброволци. По-голямата част от тази работа беше толкова отегчителна, че дори не се наричаше „работа“ на правски (понятието „работа“ включваше не само труда, но и удоволствията). Тя се наричаше „клегич“, черна работа. Работниците в Отбраната поддържаха дванадесетте стари междупланетни кораба в орбита и се грижеха за доброто им състояние; работеха в радарните и радиовълнови станции, разположени в отдалечени места и вършеха скучната работа на космодрума. Въпреки това, винаги имаше списък от доброволци, готови да се включат в Отбраната. Моралът на младите анаресци беше прагматичен, но все пак животът си искаше своето и събуждаше у тях алтруизъм, готовност за саможертва, жажда за велики дела. Самотата, опасностите, космическите кораби и стражевата готовност предлагаха тази романтична тръпка. Същата тази тръпка караше Шевик да не отделя поглед от празния космодрум. Постепенно, той потъна назад и Шевик остана разочарован, че не успя да види някой очукан космически рудовоз.

Той отново се прозя, протегна се и погледна напред, за да види колко остава до Абиней. Дирижабълът прелиташе над последния нисък хребет на Не Терас. Зад него, на юг от последните планински хълмове се откри гледката на прекрасна зелена долина, окъпана от лъчите на залязващото слънце.

През третото хилядолетие на Урас монасите-астрономи Сердону и Дун са наблюдавали смяната на сезоните на светлокафявата Луна и са дали мистични имена на равнините, планинските вериги и ослепителните морета. Районът, който се е покривал със зелен цвят преди всички други през лунната нова година, те са нарекли Анс Хос, Градината на Разума. Раят на Анарес.

През следващите хилядолетия телескопите са доказали тяхната правота — Анс Хос наистина е било предпочитаното място на Анарес и затова първият кораб с хора на борда се е приземил точно тук, в зелената долина между планините и морето.

Раят на Анарес обаче, се оказал засушлив, студен и ветровит, а условията на останалата част от планетата били още по-лоши. Животът на планетата бил достигнал едва до нивото на рибите и дърветата. Въздухът бил разреден, както във високите планини на Урас. Слънцето ги изгаряло; студът — смразявал; прахът задушавал.

За двеста години след първото кацане на Анарес, планетата била изследвана и картографирана, но не и колонизирана. Защо е било нужно да се местят във ветровитата пустиня, когато благодатните долини на Урас са предлагали достатъчно жизнено пространство?

Въпреки това, на Анарес били прокопани много мини. Унищожителният за природата на Урас период през първите векове на десетото хилядолетие, изчерпал недрата на планетата. От друга страна, космическите полети се усъвършенствали и се оказало по-евтино да се внасят суровини от Анарес, отколкото да се извличат метали от обеднялата руда или морските води на Урас. В година 1Х-738 по ураския календар, в подножието на Не Терас, откъдето се добивал живак; в старата Анс Хос било основано селище. Нарекли го град Анарес. Всъщност, това не е било град, нямало жени. Мъжете идвали, работели като миньори или техници за по две-три години и после се връщали в истинския свят.

Луната и нейните мини били под юрисдикцията на Съвета на Световните Правителства, но от другата страна на Луната, в Източното полукълбо тувийците тайно направили ракетна площадка и основали селище за миньорите, които разработвали находища на злато. Те живеели там, заедно с жените и децата си. Никой, освен правителството на Тува, не знаел за тяхното съществуване. През 771-ва година правителството на Тува паднало и Съвета на Световните Правителства решил да даде Луната на Международното Одонианско Общество, като по този начин го подмамило с един нов свят, за да се избегне опасността одонианците окончателно да подрият доверието в законите и националния суверенитет на Урас. Град Анарес бил евакуиран, а обхванатата от вълнения Тува набързо изпратила няколко последни кораба, за да приберат миньорите от златните находища. Не всички миньори се върнали… Някои от тях харесвали безжизнената пустиня.

Дванадесетте кораба, дадени на одонианците преселници от Съвета на Световните Правителства, кръстосвали между двете планети двадесет години. Един милион души избрали новия живот и били пренесени през космическата бездна. След това Анарес бил затворен за имиграция и обслужвал само товарните кораби по Търговското споразумение. Тогава град Анарес имал сто хиляди жители и бил преименуван на Абиней, което на езика на новото общество значело „разум“.

Децентрализацията е била основен елемент в плановете на Одо за изграждане на новото общество, което тя не доживяла да види. Тя не е имала намерение да деурбанизира обществото. Предложила е лимита за населението на една комуна да се определя по естествен начин, като се вземат под внимание потребностите на района от храна и енергия. Тя е планирала всички комуни да бъдат свързани в транспортна комуникационна мрежа, за да може да има свободно движение на стоки и идеи. Тази мрежа е трябвало да бъде управлявана лесно и бързо, за да няма комуни, откъснати от взаимния обмен. Структурата на мрежата не е трябвало да бъде пирамидална. Не е било планирано създаването на контролни центрове, столици или други предпоставки за образуване на самообслужващ се бюрократичен апарат, в който да доминират отделни личности, стремящи се да бъдат капитани, шефове, държавници.

Нейните планове са били предназначени за богатия и плодороден Урас. На безплодния Анарес, комуните са се отдалечили много една от друга, в търсене на природни ресурси. Много малко от тях са успявали самостоятелно да се поддържат, независимо от жестоките ограничения. Те ограничавали всичко до възможния минимум, под който обществото щяло да се разложи на племена и да се върне в предтехнологичната епоха. Те знаели, че техният анархизъм е рожба на високо развита цивилизация; културно многообразие; стабилна икономика и високо развити технологии, които осигуряват изобилна продукция и бърз транспорт на стоките. Въпреки огромните разстояния между поселенията, заселниците се придържали към идеала за обществото като сложен, цялостен организъм. Те строяли първо пътищата, а после къщите. Продуктите на развитите в отделните райони производства непрекъснато се обменяли. Това бил сложен, балансиран процес. Този баланс на многообразието, който е основна характеристика на природната и социалната екология; на самия живот.

От всичко това следвало, че в една нервна система трябва да има поне нервни ганглии, а за предпочитане и мозък. Трябвало да има център. Компютрите, които координирали управлението и разделението на труда, както и централните федерации на повечето синдикати още от самото начало се намирали в Абиней. Преселниците си давали сметка, че неминуемата централизация е постоянна заплаха и налагала постоянна бдителност.

Това стихотворение е било написано от Пио Атеан (взел правското име Тобер), на четиринадесетата година от Преселението. Първите опити на одонианците да пресъздадат техния нов свят чрез новия си език, са били доста сковани и груби, но все пак вълнуващи.

Пред Шевик се простираше Абиней — център и мозък на Анарес, разположен във великата зелена долина.

Зеленината не беше характерна за полетата на Анарес. Семената от Стария свят се развиваха буйно само тук и по бреговете на Керанско море. В другите райони основната зърнени растения бяха земния холум и степната трева.

Когато беше на девет години, следобедната училищна заетост на Шевик беше да се грижи за декоративните растения в Уайд Плейнската комуна. Това бяха нежни, екзотични растения, които трябваше да се подхранват и излагат на слънце като малки деца. Той помагаше на един стар човек в тази спокойна и изискваща точност работа. Шевик харесваше стареца, харесваше растенията, работата, дори неизбежната мръсотия. Сега, когато гледаше буйната зеленина на Абинейската равнина, той си спомни стареца; миризмата на торовете от рибено масло; прозрачно-зеленият, жизнен цвят на напъпилите листенца.

В далечината, сред зелените полета, той забеляза бели петна, който постепенно се превърнаха в големи, бели кубове и после в сгради.

Някакъв ослепителен блясък, идващ от края на града, го накара да затвори очи. Беше толкова силен, че за момент той виждаше само тъмни петна пред очите си. Това бяха големите параболични огледала, които осигуряваха топлина от слънцето за Абинейските рафинерии.

Дирижабълът кацна на една товарна площадка в южния край награда и Шевик тръгна по улиците на най-големият град в света.

Те бяха широки и чисти. По тях не падаха сенките на сградите, защото Абиней се намираше на по-малко от тридесет градуса северно от екватора. Всички здания бяха ниски, с изключение на мощните кули на вятърните турбини. Слънцето ярко блестеше на фона на дълбокото, синьо-виолетово небе. Въздухът бе прозрачен и чист, без следа от влага или дим. Всичко беше някак живо, открояващо се, прозрачно. Всеки предмет или сграда се възприемаше отделно и отчетливо.

Абиней, както и всеки друг одониански град, бе съставен от многобройни работилници, заводи, общежития, учебни центрове, зали, пунктове за разпределение, складове, обществени столове. По-големите сгради бяха групирани около площади, които съставяха основната клетъчна структура на града: отделните комуни и квартали следваха един след друг. Тежката индустрия и заводите за преработка на храни бяха групирани в покрайнините на града. И тук се повтаряше клетъчната структура, така че сходните производства съседстваха едно до друго, групирани на един площад или улица. Първо Шевик премина през серията площади в текстилния район, където бяха разположени заводите за преработка на холумни влакна, предачните и тъкачни фабрики, цеховете за боядисване и пунктовете за разпределение на дрехи и облекло. В центъра на всеки площад имаше малка горичка от пилони, украсени с флагчета и ленти във всички цветове, плод на изкуството на майсторите в боядисването, които прославяха текстилната индустрия. Повечето от сградите в града бяха простички и солидни, построени от дялани камъни. Някои от тях изглеждаха твърде големи в очите на Шевик, но почти всички бяха едноетажни, заради честите земетресения. По същата причина прозорците бяха малки, направени от здрава и нечуплива силиконова пластмаса. Въпреки че бяха малки, прозорците бяха многочислени, защото изкуствено осветление не се подаваше през деня. Отоплението не се включваше, когато външната температура е над единадесет градуса. Всичко това се правеше не защото не достига енергия — въздушните турбини и генераторите, използващи разликата в температурата на земята за отопление произвеждаха достатъчно, — а защото принципът на единната взаимосвързана икономика беше твърде важен и силно влияеше върху етиката и естетиката. „Излишъкът — това са екскременти — бе писала Одо в «Аналогия», — а екскрементите, задържани в тялото са отрова.“

В Абиней нямаше нищо отровно. Той беше чист, светъл, многоцветен и тих. Целият град се виждаше като на длан.

Нищо не беше скрито.

Площадите, просторните, улици, ниските сгради, неоградените работни площадки бяха пълни с активен живот. Докато вървеше, Шевик постоянно усещаше този кипящ живот, хората, които работеха, пееха, вървяха; техните лица и гласове. Това бяха живи, енергични и заети хора. Вратите на работилници и заводи бяха отворени. Той мина покрай фабрика за стъклени изделия, където работниците надуваха големи, разтопени топки със спокойствието на готвач, който сервира супата. Следваше голяма площадка за дялане на камъни, предназначени за строителството. Бригадир на групата беше едра жена, чиято рубашка беше побеляла от праха. Тя направляваше работата с високия си, звънлив глас. По-нататък Шевик мина покрай фабриката за тел; районна пералня: лютиерска работилница за изработка и поправка на музикални инструменти: районен пункт за разпределение на стоки от първа необходимост; театър; фабрика за керемиди. Активната дейност, която се развиваше на всички тези места напълно открито, беше смайваща. Наоколо имаше много деца. Някои от тях помагаха на възрастните, а по-малките си правеха кюфтета от кал или играеха улични игри. Едно дете седнало на покрива на училищния център, беше забило нос в някаква книга. Хората от фабриката за тел бяха украсили фасадата й с красиви, разноцветни лози, направени от тел. От отворената врата на пералнята се кълбеше пара и се носеха шумни гласове. Нямаше заключени врати и само няколко бяха затворени. Нямаше нищо излишно, никакви рекламни надписи. Пред него свободно се разгъваше картината на градския живот. От време на време нещо профучаваше край него с весел звън — превозно средство, претъпкано с хора, накачени дори по стъпалата. Възрастни жени ругаеха от сърце, когато превозното средство пропускаше да спре на техните спирки, за да слязат, пробивайки си път през навалицата. Малко момченце с велосипед на три колела се мъчеше да догони возилото; на всяко кръстовище от жиците се изливаше поток от синкави искри и се разнасяше миризмата на озон, сякаш се освобождаваше безмерната, неуловима енергия на улицата. Това бяха Абинейските омнибуси. Всяко тяхно преминаване предизвикваше радостно чувство.

Улицата свърши на едно просторно място, от което като лъчи тръгваха още пет улици. Това беше триъгълен парк от трева и дървета. Повечето паркове на Анарес представляваха детски площадки с пясък, прахоляк и няколко различни по големина холуми. Този беше различен. Шевик прекоси безлюдната улица и влезе в парка, привлечен от възможността да види дървета от друга планета, от Урас. Беше виждал парка само на снимка и искаше да усети зеленината на тези многобройни листа. Слънцето залязваше, небето беше огромно и чисто, тъмновиолетово в зенита, където през тънката атмосфера вече се прокрадваше космическия мрак. Той вървеше под дървета, неспокоен и развълнуван. Не са ли излишни толкова много листа? Дървото холум имаше само бодли, но това не му пречеше да се развива. Не беше ли тази екстравагантна зеленина просто едно излишество, екскремент? Такива дървета трябваше да се отглеждат на богата почва, да се поливат… Той не одобряваше такова прахосничество и разточителство. Анариската трева беше мека, сякаш стъпваше по човешка плът. Той бързо се върна на пътечката. Тъмните клони на дърветата се протягаха над главата му. Той се изпълни със страхопочитание; почувства се благословен, макар да не бе молил за тази благословия.

На известно разстояние от себе си, в сумрака той забеляза човек, който четеше, седнал на каменна пейка.

Шевик бавно се приближи към пейката и спря, загледан във фигурата, която бе навела глава над книгата в зеления полумрак. Беше жена на петдесет или шейсет години, със странно облекло и прибрани на кок коси. Лявата й ръка подпираше брадичката и почти скриваше строгата линия на устните й. Дясната ръка придържаха листите в скута й. Мракът се сгъстяваше, но тя не вдигаше глава от коректурите на „Социалният организъм“.

Загледан в Одо, Шевик седна на пейката до нея. Той нямаше понятие за статус, а на пейката имаше много място.

Той погледна силния, тъжен профил и ръцете на старата жена. После вдигна поглед към сенките на дърветата. — За пръв път през живота си, той осъзна факта, че Одо, чието лице познаваше от ранно детство и чиито идеи живееха в съзнанието му, никога не е стъпвала на Анарес. Тя е живяла, отишла си е от света и е погребана под зелените листа на дърветата в незнайни градове, сред хора, които говорят непознат език, на един друг свят. Одо не беше от този свят. Тя беше изгнаничка.

Младият мъж седеше замислен до статуята в тишината на полумрака.

Накрая той се сети, че става тъмно, стана и се върна на улицата. Упътиха го за посоката към Централния Научен Институт.

Не беше далеч и той стигна в Института малко след включването на осветлението. Регистраторът четеше книга в малката си стаичка до входа на Института. Шевик почука на отворената врата, за да привлече вниманието му.

— Шевик — каза той. Беше обичайно разговорът с непознат да започва с размяна на имената. Това беше естествено, след като нямаше титли, рангове или почтителни форми на обръщение.

— Кокван — отговори жената. — Не трябваше ли да пристигнете още вчера?

— Бяха променили датата на полета на товарния дирижабъл. Има ли свободно легло в някоя от спалните?

— Да, в стая №46. Минете през вътрешния двор, сградата в ляво. За вас има съобщение от Сабул. Трябва да му се обадите на сутринта в кабинета по физика.

— Благодаря! — каза Шевик, вдигна багажа си (зимно палто и чифт ботуши) и се запъти през павирания вътрешен двор към сградата на общежитието. От всички стаи струеше светлина и се чуваха гласове.

Часът за вечеря още не беше свършил и Шевик реши набързо да навести Институтската трапезария и да види дали няма някакви остатъци от вечерята за него. Той откри, че името му беше вече вписано в списъка на столуващите, а храната беше чудесна. Имаше дори десерт от консервирани варени плодове. Шевик много обичаше сладко и тъй като беше един от последните, а плодовете бяха предостатъчно, той си взе още една порция. Беше сам на малката маса. На по-големите маси наоколо имаше групи от млади хора, които оживено разговаряха над празните си чинии. Той дочу техните разговори за поведението на аргона при много ниски температури, за поведението на някакъв преподавател но химия на последния колоквиум, за предполагаемите криви на времето… Няколко души хвърлиха поглед към него, но не завързаха разговор, както биха направили хората в по-малките общности. Погледите им не бяха враждебни, но може би малко предизвикателни.

Той се качи в общежитието и намери стая №46 в дъното на дълъг коридор. Всички врати по коридора бяха затворени. Явно стаите бяха единични и Шевик се зачуди защо регистраторът го настани чук. От две годишна възраст той винаги бе живял в общи спални, в които имаше от четири до десет легла. Шевик почука на вратата на стая №46. Никой не отговори и той отвори вратата. На слабото осветление, което идваше от коридора, той забеляза, че стаята беше малка, единична и празна. Той светна лампата. Два стола, бюро, изтъркана логаритмична линийка, няколко книги, легло и грижливо сгънато оранжево одеяло, тъкано на ръка. Някой друг живееше тук. Регистраторът сигурно беше сгрешил. Той затвори вратата и после отново я отвори, за да изгаси лампата. На бюрото, под настолната лампа, той забеляза късче хартия. На него пишеше: „Шевик, кабинета по физика, сутринта 2-4-1-154. Сабул.“

Шевик остави палтото на стола, а ботушите на пода.

После огледа заглавията на книгите — бяха стандартни справочници по физика и математика, със зелена подвързия и Кръг на живота, отпечатан на кориците. Той закачи палтото и прибра ботушите в ъгъла, където беше закачалката и внимателно дръпна пердето. После прекоси четирите крачки, които го отделяха от вратата и колебливо се спря. За пръв път в живота си, той посегна и затвори вратата на собствената си стая.

Сабул беше дребен, набит и небрежен мъж на четиридесет години. Косата му беше по-тъмна и твърда от обичайното и се преливаше в гъста брада. Беше облечен с дебела зимна блуза и ако се съдеше по мръсните маншети на ръкавите, не беше я събличал от миналата зима. Маниерите му бяха резки и груби, говорът — накъсан, като бележките, които постоянно драскаше.

— Трябва да научиш йотийски — изръмжа Сабул.

— Да науча йотийски ли?

— Точно това казах.

— Но защо?

— За да можеш да четеш ураските физици! Атро, То, Бейск: тези тримата. Не са и сигурно никога няма да бъдат преведени на правски. На Анарес има само шест души, които могат да разберат трудовете им. На който и да е език.

— Как мога да науча йотийски?

— С граматика и речник.

— Откъде ще ги намеря? — продължи да настоява Шевик.

— Тук — отново изръмжа Сабул. Той разрови мръсните лавици, натъпкани с книги в зелена подвързия. Движенията му бяха резки и нервни. Накрая намери на най-долната лавица два неподвързани, дебели тома и ги тръшна на бюрото.

— Обади ми се, когато се научиш да четеш Атро на йотийски. Дотогава нямам полза от теб.

— Какъв вид математика използват урасците? — попита Шевик.

— Нищо, с което да не можеш да се справиш.

— Има ли тук някой, който работи по въпросите на хронотопологията?

— Да, Турет. Можеш да се консултираш с него, но няма смисъл да посещаваш лекциите му.

— Възнамерявах да посещавам лекциите на Гвараб.

— Защо?

— Нейните разработки в областта на Честотите и Цикличността…

Сабул седна, после пак стана. Той беше безкрайно неспокоен, но и твърд, безкомпромисен човек.

— Не си губи времето. Ти си надминал старата жена в Последователната теория, а другите нейни идеи са пълен боклук.

— Интересувам се от принципа на Едновременността.

— Едновременност! Какви са тези спекулативни измислици, с които Митис ви пълни главите?

Сабул хвърли гневен поглед към Шевик. Вените на слепоочията му изпъкваха под късата, твърда коса.

— Аз организирах група за съвместна работа по този проблем.

— Крайно време е да пораснеш. Сега си тук. Ние не правим религия, а физика. Остави мистицизма и погледни по-сериозно на нещата. За колко време можеш да научиш йотийски?

— Правския ми отне няколко години — отвърна Шевик с усмивка, но Сабул въобще не разбра шегата.

— Аз го научих за десет декади. Достатъчни са, за да прочетеш „Въведението“ на То. По дяволите, забравих, че ще ти трябва и текст, върху който да работиш. Чакай, ще намеря нещо — каза той и се зарови в претъпканото чекмедже на бюрото. Накрая извади една странна, синя книга, която нямаше Кръг на живота на корицата. Заглавието беше отпечатано със златни букви и гласеше нещо като „Поилеа Афиоите“, което не му говореше нищо, а и формите на някои букви бяха непознати. Шевик пое книгата от Сабул и се втренчи в нея, но не я отвори. Той държеше в ръцете си това, което винаги бе искал да види — предмет от друга планета, послание от един друг свят.

Шевик си спомни книгата с числата, която Палат някога му беше показал.

— Върни се при мен, когато успееш да прочетеш това — изръмжа Сабул.

Шевик се обърна и се отправи към вратата. Настигна го високото изръмжаване на физика:

— Дръж тези книги у себе си. Те не са за обща употреба! Младият мъж спря, обърна се бавно и каза със спокойния си, леко стеснителен маниер:

— Не разбирам защо?

— Никой друг не трябва да ги прочете!

Шевик не отговори.

Сабул стана и се приближи към него.

— Чуй ме — каза той. — Вече си член на Централния Научен Институт. Ти си синдик по физика, който работи с мен, Сабул. Разбираш ме, нали? Привилегията е отговорност. Прав ли съм?

— Значи аз ще добия познание, което не мога да споделям с другите — каза Шевик след дълга пауза, изговаряйки изречението сякаш излагаше логическо твърдение.

— Ако намериш на улицата сандък с капсули експлозив, ще го „споделиш“ ли с първото срещнато дете? Тези книги са като динамит. Сега разбра ли?

— Да.

— Много добре — каза Сабул и се върна обратно, намръщен и ядосан по-скоро по навик, отколкото заради Шевик. Шевик излезе, като внимателно държеше динамита в ръце, обхванат от неприязън и нарастващо любопитство.

Той упорито се зае да изучава йотийски. Работеше сам в стая №46, заради предупреждението на Сабул. Освен това откри, че самостоятелната работа естествено му прилягаше.

Още от ранно детство, той знаеше, че в известен смисъл не прилича на другите. За едно дете, което не бе направило нищо през живота си (а и още не умееше), това беше болезнена, непоносима мисъл. Успокояващото присъствие на любящи възрастни (които по свой начин също да са различни), около едно такова дете, е единствената опора за него. Шевик никога не бе имал такава опора. Баща му го обичаше много и го подкрепяше. Независимо от това какво Шевик мислеше или правеше, Палат винаги заставаше зад него. Но Палат не беше различен, той беше като другите, като всички други, за които общуването беше винаги лесно и естествено. Той обичаше Шевик, но не можеше да му покаже какво е свободата; да му разкрие, че вътрешната освободеност е единственият начин за превъзмогване на самотата.

Така Шевик израсна като затворено, изолирано от другите дете, чиито контакти се свеждаха до всекидневните взаимоотношения в комуната и няколко приятели. Тук, в Абиней, той нямаше приятели, а тъй като живееше в самостоятелна стая, той не успя да се сприятели с никого. На двадесет години той твърде добре осъзнаваше, че вече не може да промени мисленето и характера си. Усещайки неговата отчужденост и сдържаност, много малко състуденти се опитваха да се сближат с него.

Скоро той започна да харесва уединението на единичната си стая. Наслаждаваше се на абсолютната си независимост и напускаше стаята само за закуска, вечеря и кратка всекидневна разходка из улиците на града, за да отпусне напрегнатите си мускули — начин за разтоварване, на който отдавна беше свикнал. После се връщаше в стая №46 и отново се захващаше с йотийската граматика. Веднъж на всяка декада или две, той трябваше да отделя по един ден за работа по почистване и поддръжка на района на Института, която се вършеше на смени от всички студенти. Хората, с които работеше, бяха непознати, за разлика от тези в малките общности и по тази причина дните за физически труд не нарушаваха усамотението му и не спъваха напредването му по йотийски.

Граматиката на йотийския беше сложна, нелогична и разкъсана, но му доставяше удоволствие. Ученето потръгна бързо, след като си състави основен речник от йотийски думи. Вече знаеше какво чете — в каква област е и кои са основните термини. Дори когато нещо го затрудняваше, интуицията или някое познато математическо уравнение му помагаха да продължи напред. Не всички неща му бяха познати. „Въведение в Темпоралната физика“ на То не беше ръководство за начинаещи. Когато с много труд достигна средата на книгата, той вече не четеше йотийски, а физика и разбра защо Сабул го бе накарал да прочете ураската физика, преди да направи каквото и да било друго. Тяхната физика беше далеч напред, в сравнение с постиженията на анареските учени през последните двадесет-тридесет години. Най-брилянтните прозрения на Сабул всъщност бяха преводи от йотийски, но никой не знаеше това.

Вече подготвен, той се потопи в другите книги, които Сабул неохотно беше отпуснал. Това бяха основните трудове в съвременната физика на Урас. Шевик заживя още по-усамотено. Той не се включваше активно в дейността на студентския синдикат, не посещаваше събранията и на другите синдикати или федерации, освен тези на инертния и бездеен синдикат по физика. Събранията на синдикатите бяха основни двигатели на социалния живот в малките общности, но тук, в града, те бяха загубили своето значение. Не беше необходимо всеки един да развива активна дейност, защото винаги имаше достатъчно други хора, които да вършат всичко, и то добре. С изключение на дежурствата, които даваше всеки десети или двадесети ден и обичайните задължения в общежитието и лабораториите, Шевик беше изцяло самостоятелен. Той често пропускаше разходките си, а понякога и вечерите в трапезарията. Единственото, което не пропускаше, беше лекционният курс на Гвараб за Честотите и Цикличността.

Гвараб беше доста възрастна и често се отвличаше от темата. Посещението на лекциите й беше слабо и непостоянно. Тя скоро разбра, че високото момче с големи уши е най-редовният посетител на нейните лекции и започна да чете лекции само за него. Интелигентните сини очи на момчето привличаха и задържаха нейния поглед. Тя се оживяваше, нови идеи идваха в главата й, полета на нейната мисъл смущаваше и дори плашеше другите студенти (или поне тези, които имаха достатъчно мозък да разберат това). Гвараб виждаше една различна, по-обширна вселена, в сравнение с другите хора и това ги караше да премигват смутено. Но момчето със светлите очи я гледаше право в очите, с разбиране. Лицето му в такъв момент я радваше. Това, което тя предлагаше и което бе предлагала през целия си живот, без никой да го разбере и сподели с нея, намираше благодатна почва в този млад мъж. Той разбираше и споделяше. Той беше неин брат, нейно спасение и изкупление, макар и през бездната на петдесет години разлика.

Когато случайно се срещнеха в трапезарията или в кабинетите по физика те двамата веднага потънаха в разговор на физични теми. Понякога Гвараб нямаше достатъчно енергия да води такъв разговор, те млъкваха и нямаха какво да си кажат, защото старата жена беше не по-малко стеснителна от младия мъж.

— Не се храниш достатъчно — казваше му тя понякога. В отговор той се усмихваше, а ушите му пламваха. И двамата не знаеха какво друго да си кажат.

Половин година след пристигането си в Института, Шевик занесе на Сабул своя разработка от три страници, озаглавена „Критика на хипотезата за Безкрайната Последователност на Атро“. След една декада Сабул му я върна, изръмжавайки:

— Преведи я на йотийски.

— Отначало я написах на йотийски — каза Шевик, — понеже се налагаше да използвам терминологията на Атро. Ще препиша оригинала и ще ви го донеса. Но защо ви е нужно това?

— Защо ли? Ами за да може проклетия печалбар Атро да я прочете. На петия ден от следващата декада ще пристигне кораб.

— Кораб ли?

— Да, товарен кораб от Урас!

Така Шевик откри, че обменът между разделените светове не се състоеше само от петрол и живак; не само от книги, каквито той четеше: а и от писма. Писма! Писма до собствениците; до поданиците на правителства и държави, основани върху несправедливостта; до хора, които експлоатираха и бяха експлоатирани от други хора; до личности, които се бяха съгласили да бъдат винтчета в държавната машина! Как можеха те без принуда и агресивност да обменят идеи със свободните хора? Можеха ли те наистина да признаят равенството и да участват солидарно в обмена на идеи или просто се стремяха да се налагат, да доказват властта си, да притежават? Самата мисъл за обмен на писма със собственици и печалбари го шокираше. Все пак възможността да разбере някои неща звучеше примамливо…

През това първо полугодие в Абиней, на главата му се бяха струпали толкова много нови неща и Шевик се убеди, че е бил доста наивен (може би все още беше?). Това не беше лесно самопризнание за един интелигентен млад мъж.

Първото и най-трудно приемливо от тези нови открития беше задължението да учи йотийски, без да може да споделя знанията си с другите и той все още не можеше да преодолее смущението си. Той очевидно не причиняваше вреда на другите като не споделяше с тях познанията си. От друга страна, какво лошо имаше в това те да знаят, че той владее йотийски и че те също могат да го научат, ако желаят? Свободата се съдържаше в откритостта, не в прикритостта, а тя винаги си струваше риска. Пък и той не виждаше никакъв риск. Веднъж той си помисли, че Сабул иска да скрие новата ураска физика, да я притежава като собственост и средство за властване над колегите си на Анарес. Тази мисъл беше съвършено чужда на неговия манталитет и той дори не можеше ясно да я обмисли — всеки път, когато се сещаше за нея, той с истинско отвращение я отхвърляше като недопустима.

На второ място идваше другото предизвикателство към неговия морал, което непрекъснато го тормозеше: самостоятелната стая. Като дете той знаеше, че преспиването в единична стая означава, че пречиш на другите, че надхвърляш допустимите граници, че си егоист. Усамотението беше позорно и грешно. Възрастните посещаваха единичните стаи единствено със сексуална цел и във всяко общежитие имаше няколко такива и когато една двойка искаше да се съвъкуплява, тя използваше тези стаи за една нощ, декада или колкото желае. Когато мъж и жена станеха постоянни партньори, те вземаха двойна стая. Ако нямаше свободна, те често сами си строяха стая в края на коридора. Може би така, стая след стая, са били построени тези невероятно дълги сгради, наричани „партньорски автовлакове“. Освен за правене на секс, нямаше никаква друга причина за пребиваване в единична стая. Можеш да избереш по-голяма или по-малка обща спалня, а ако не харесваш съквартирантите си можеш винаги да се преместиш в друга. Всеки разполагаше с необходимата за дейността му работилница, ателие, лаборатория, кабинет или обор. В баните всеки можеше, в зависимост от желанието си, да бъде дискретен или открит. Дискретността в секса беше осигурена, а и желателна в социален аспект. Уединението не беше полезно; то беше излишество. Икономиката на Анарес не би могла да осигури построяването, поддръжката, отоплението и осветлението в самостоятелни къщи и апартаменти. Човек с асоциална същност бе длъжен да напусне обществената среда и сам да се грижи за себе си. Всеки имаше пълната свобода да стори това. Такава личност можеше да си построи къща където пожелае, макар че ако пречи на гледката или земята е плодородна, той би бил подложен на сериозен натиск от съседите си да се премести другаде. Имаше много такива самотници и отшелници в районите на по-старите комуни, които твърдяха, че не могат да живеят в обществото. Но тези, които приемаха привилегиите и отговорността на човешката солидарност, усамотението имаше смисъл само когато изпълнява някаква функция.

Първата реакция на Шевик на настаняването му в единична стая беше смесица между неодобрение и срам. Защо го натикаха тук? Той скоро разбра. Това беше най-подходящото място за работа като неговата. Ако в главата му посред нощ изникнеше някоя идея, той можеше да запали лампата и да я запише; ако идеята дойдеше призори, нямаше възможност тя да изхвръкне от главата му във всеобщата бъркотия; ако пък идеята не го споходеше дни наред, през което време той щеше да седи неподвижно зад бюрото си, зареял поглед някъде навън, самостоятелната стая го избавяше от неудобството някой учудено да го попита защо безделничи, физиката, както и секса, изискваше уединение. И все пак, беше ли нужно всичко това?

Вечерята в институтската трапезария винаги беше придружена от десерт. Шевик ужасно обичаше десертите и винаги си взимаше, ако има допълнително. Но неговото социално ориентирано съзнание винаги се бунтуваше. Дали във всеки стол на Абиней хората получаваха същото? Така го бяха учили и досега той беше убеден в това. Разбира се, винаги имаше местни отлики: местни специалитети, временен недостиг, излишъци, по-особени условия, както в лагера на Проекта, лоши готвачи, добри готвачи — безкрайно разнообразие, но в една обща рамка, която не се променяше. Нямаше такъв готвач, който да приготви десерт без необходимите продукти. В повечето столове, десерт се сервираше един-два пъти в декада. Тук имаше всяка вечер. Защо? По-добри от другите хора ли бяха членовете на Централния Научен Институт?

Шевик никога не зададе тези въпроси на глас. Социално ориентираното съзнание и мнението на другите бяха най-мощните източници, мотивиращи поведението на повечето анаресци, но Шевик беше малко по-различен. Голяма част от неговите проблеми не можеха да бъдат разбрани от другите хора и той беше свикнал да ги решава самостоятелно, без да споделя. Това се отнасяше не само до проблемите на темпоралната физика, а и до другите, още по-сложни проблеми. Без да потърси ничие мнение, той спря да яде десертите.

Той, обаче, не се премести в обща спалня. Когато постави на везните моралното неудовлетворение срещу практическата полза, второто натежа. Той наистина работеше по-добре в самостоятелната стая. Работата вървеше добре и си заслужаваше жертвата. Той се чувстваше полезен за обществото. Отговорността пред него оправдаваше привилегиите.

Той продължаваше да работи.

Шевик отслабна, но затова пък му беше леко на душата. Той чувстваше липсата на физически труд, на разнообразие в работата, на социални и сексуални връзки като облекчение. Той беше свободният човек: можеше да прави каквото иска, когато иска и колкото иска. И той работеше. Работата беше всичко за него, тя беше удоволствие.

Той нахвърли бележки за поредица от хипотези, които трябваше да доведат до създаването на единна теория на Едновременността, но скоро разбра, че това е недостатъчна цел. Пред него имаше много по-велика цел: създаване на обединена теория на Времето. Само ако можеше да се добере до нея! Чувстваше се като в заключена стая насред широко поле. То беше навсякъде около него, само трябваше да намери изход от стаята. Интуицията се превърна във фикс-идея. През есента и зимата той почти не спеше. Няколко часа през нощта и няколко през деня му бяха достатъчни. Тези кратки дремки нямаха нищо общо с дълбокия сън, на който беше свикнал от малък; те по-скоро приличаха на събуждане, само че на друго ниво. Бяха изпълнени с ярки и живи сънища, които бяха част от неговата работа. Сънуваше как времето се връща назад, като река, която тече обратно към изворите си. Сънуваше, че държи едновременността на два отделни момента в двете си ръце. Когато разтвори ръцете си, той с усмивка видя как двата момента се разделиха като сапунени мехури. Тогава, без дори да се е събудил истински, той стана и започна да записва математическата формула, която му се изплъзваше дни наред. Той видя как пространството около него се свива като гигантски изпуснат балон, приближавайки се към една централна точка в нищото. То се свиваше и свиваше около него… Изведнъж той се събуди. В гърдите му се надигаше вик за помощ; той се бореше да избяга от мисълта за вечната и неотменна празнина в собствената му същност.

В един студен, зимен следобед, на връщане от библиотеката, той реши да се отбие в кабинета по физика, за да провери дали има писма за него в пощенската кутия. Нямаше причина да очаква писмо, понеже самият той не бе писал на приятелите си в Нортсетингския Регионален Институт, но напоследък не се чувстваше особено добре — беше доказал несъстоятелността на някои от най-интересните си хипотези и след половингодишна упорита работа отново се намираше на изходната точка, фазовият модел се оказа твърде неясен, за да бъде от полза. Освен това беше болен, с възпалено гърло. Искаше му се да намери писмо от някой познат или поне да каже „здравей“ на някого в кабинета по физика. Но там нямаше никого, освен Сабул.

— Шевик, погледни!

Той погледна книгата в ръцете на Сабул: тънка книжка със зелена подвързия и Кръг на живота върху корицата. Той взе книжката и я отвори. Заглавието беше „Критика на хипотезата на Атро за Безкрайната Последователност“. Всъщност книжката съдържаше неговото есе, отговорът на Атро, в който той признаваше правотата на Шевик, но и излагаше аргументи в своя защита, както и ответното писмо на Шевик. Книжката беше издадена от КПР в Абиней. Всички неща бяха преведени на правски. На титулната страница имаше две имена: Сабул, Шевик.

Сабул със злорадо изражение заби нос в книжката и се захили:

— Довършихме Атро! Довършихме проклетия печал бар! Сега да видим дали ще говорят за „детинска липса на прецизност“!

Сабул хранеше десетгодишна омраза към списанието „Физически обзор“, издавано от университета Ю Ун, което описваше теоретичните му разработки като „осакатени от провинциализъм и детинска липса на прецизност, характерна за одонианската догма, която опорочава всички области на науката“.

— Да видим сега кой е провинциалист — изкиска се Сабул. Шевик го познаваше почти от една година, но не си спомни Сабул някога да се е смял.

Шевик свали книгите от една пейка и седна. Естествено, кабинетът по физика беше общ, но Сабул използваше задната стаичка, за да държи в нея необходимите му материали и тук рядко имаше място за повече от един човек. Той отново погледна книжката и после зарея погледа си навън, през прозореца. Изглеждаше и се чувстваше болен и напрегнат, но в отношенията си със Сабул той никога не проявяваше характерната си стеснителност.

— Не знаех, че сте превели тази кореспонденция — каза Шевик.

— Аз я преведох и редактирах. Изгладих по-грубите моменти, запълних някои празнини, които бе оставил и така нататък. Работа за няколко декади. Трябва да се гордееш с тази книга. Голяма част от нея е основана върху някои твои идеи.

Книгата изцяло се съдържаше от идеи на Атро и Шевик.

— Да — каза Шевик и за пореден път погледна книжката в ръцете си. — Бих искал да публикувам един труд по въпроса за Обратимостта, който написах през този семестър. Той трябва да стигне до Атро. Ще бъде много интересен за него, защото той все още се лута из причинно-следствените връзки.

— Да го публикуваш? Къде?

— На йотийски, имам предвид на Урас. Изпрати го на Атро, както направи с предишния и той ще го даде на някое от тамошните списания.

— Не можем да им даваме труд, който не е отпечатан първо тук.

— Но нали точно това направихме предния път? Всичко това, освен моето опровержение е излязло в Обзора на Ю Уи, преди да излезе тук.

— Не можех да предотвратя това, но защо, според теб, избързах да го дам за печат тук? Да не мислиш, че всички в КПР одобряват нашата търговия с идеи? От Отбраната искат експерт, одобрен от КПР, да проверява всяка дума, която напуска Анарес с товарните кораби. На всичкото отгоре, мислиш ли, че физиците от провинцията одобряват това? Те искат да се докопат до връзката с Урас и ни завиждат за нея. Има хора, които търпеливо чакат да направим една грешна стъпка и ако ни хванат, ще загубим пощенската кутия на ураските товарни кораби. Сега схващаш ли положението?

— Преди всичко, как Института е успял да получи тази пощенска кутия? — попита Шевик.

— Чрез избора на Пегвур в КПР преди десет години. Оттогава трябва да внимавам за всяка своя стъпка, за да не я загубим. Сега разбираш ли?

Шевик кимна. Спомни си, че Пегвур е физик на средно ниво.

— Във всеки случай, Атро едва ли ще се заинтересува от тази твоя разработка. Прегледах я преди няколко декади. Кога ще престанеш да си губиш времето с реакционните теории на Гвараб? Не разбираш ли, че тя е пропиляла живота си по тях? Ако продължиш да се занимаваш с тях, значи си глупак. Това, разбира се, е твое неотменно право, но не можеш да изкарваш глупак мен!

— В такъв случай мога ли да дам труда за публикация тук, на правски?

— Чиста загуба на време.

Шевик прие отговора му с леко кимване. Той се изправи, дълъг като върлина, потънал в мислите си. Лъчите на зимното слънце падаха върху дългата му коса, вързана на опашка. Приближи се към бюрото и взе една книжка от пакета.

— Бих искал да изпратя едно копие на Митис — каза той.

— Вземи колкото искаш. Виж, ако си мислиш, че знаеш какво да правиш по-добре от мен, занеси труда си в Издателския синдикат. Нямаш нужда от моето разрешение! Тук няма йерархия и аз не мога да те спра! Всичко, което мога, е да ти дам моя съвет.

— Вие сте консултант по физика на Издателския синдикат — каза Шевик. — Реших, че мога да спестя времето на всички, като ви попитам още сега.

Тонът му беше мек, но безкомпромисен, защото той не искаше да се налага, а просто беше безкрайно упорит.

— Какво имаш предвид с това „да спестя време“? — изръмжа Сабул, но той също беше одонианец и се измъчваше от собственото си лицемерие. Той нервно се повъртя из стаята и накрая злобно, полузадавен от гняв каза:

— Добре! Предай проклетия труд! Ще декларирам, че не съм достатъчно компетентен, за да дам оценка. Ще им кажа, да се консултират с Гвараб. Тя е специалист по Едновременността, не аз. Тази изкуфяла старица с нейния мистицизъм! Вселената като гигантска струна за арфа, която вибрира във и извън съществуването! Между другото, кой тон свири тази струна? Може би цялата гама? Както и да е, аз съм некомпетентен, тоест не желая да консултирам КПР или Издателството по въпроса за този интелектуален екскремент!

— Работите, която написах за вас — каза Шевик, — са част от моите изследвания върху идеите на Гвараб за Едновременността. Ако искате едните, трябва да приемете и другите. В Нортсетинг казваме, че зърното расте най-добре сред лайна.

Шевик замълча и като не получи никакъв отговор от Сабул, каза довиждане и излезе.

Той знаеше, че е спечелил битката — лесно, без да пресилва нещата. И все пак, нещо се бе променило.

Той беше „човек на Сабул“, както бе предсказала Митис. Сабул от години вече не беше действащ физик и добрата му репутация се градеше върху идеи, които беше присвоил от други мозъци. Шевик трябваше да свърши работата, а Сабул да получи признанието.

Очевидно, това положение беше нетърпимо от гледна точка на етиката и морала и Шевик трябваше да се откаже и да се махне. Но той не направи това, защото имаше нужда от Сабул, искаше да публикува трудовете си и да ги изпрати на хората, които щяха да ги разберат — физиците от Урас. Той се нуждаеше от техните идеи, от тяхната критика, от тяхното сътрудничество.

Така той и Сабул се бяха спазарили като двама печалбари. Това не беше битка, а продажба. Ти ми даваш това, аз ти давам онова… Ако ми откажеш и аз ще ти откажа. Продадено? Продадено! Кариерата на Шевик, както и съществуването на цялото общество, зависеха от един фундаментален, макар и непризнат взаимноизгоден договор.

Това бяха взаимоотношения, основани на експлоатация, а не на солидарност и взаимна помощ; механични, а не органични. Възможно ли е истинската, плодотворна работа да почива върху несправедливост?

Всичко, което искам, е да върша работата си, мислеше си Шевик, докато вървеше по алеята към общежитието в сивия, ветровит следобед. Тази работа е мое задължение, радост и цел на живота ми. Мъжът, с когото трябва да работя търси съперничество, печалба и власт, но аз не мога да го променя. Ако искам да работя, трябва да работя с него.

Той си спомни за Митис и нейното предупреждение; за Нортсетингския институт и за прощалното тържество в негова чест. Всичко това сякаш беше много отдавна. Завладя го носталгия и миналото му се стори толкова спокойно и по детски чисто, че му идваше да заплаче. Като минаваше под портала на факултета по Здравни науки, покрай него мина едно момиче, което му хвърли бегъл поглед. Заприлича му на онова момиче с късата коса, което беше изяло толкова много торти на прощалното тържество. Не можеше да си спомни името й. Той спря и се обърна, но момичето се беше скрило зад ъгъла, пък и имаше дълга коса. Имаше, беше… всичко беше в миналото. Той излезе от подслона на портала и усети студения вятър. Валеше дребен дъждец. Дъждът винаги беше дребен, ако въобще валеше. Това беше сух свят. Сух, блед, враждебен. „Враждебен!“ — произнесе Шевик йотийската дума. Никога не бе чувал йотийския говор. Звучеше странно. Дребните капчици се забиваха в лицето му като камъчета. Този дъжд също беше враждебен. Към възпаленото му гърло се прибави ужасно главоболие, което усещаше едва сега. Той се прибра в стая №46 и легна на леглото, което се люлееше пред очите му. Целият трепереше и не можеше да спре. Той се загърна с оранжевото одеяло и се опита да заспи, но треската не преставаше. Сякаш беше под атомна бомбардировка, която се усилваше с нарастването на температурата му.

Той никога не беше боледувал, нито бе изпитвал друго физическо неразположение, освен умора. Нямаше представа какво е треска с висока температура и през моментите на просветление в тази дълга нощ, той си мислеше, че полудява. Страхът от лудостта го накара да потърси помощ, когато денят най-сетне настъпи. Спомни си, че през нощта беше викал и бе прекалено уплашен, за да потърси помощ от съседите си по коридора. Той едва се довлече до районната клиника, която беше на осем пресечки. Настъпващият ден беше студен, ясен и слънчев. В клиниката се оказа, че „лудостта“ му всъщност е лека форма на пневмония. Казаха му да се настани във Второ отделение. Той протестира, но помощничката му каза да не бъде егоист и обясни, че ако се прибере, докторът ще трябва постоянно да се разкарва и да назначи отделна сестра да се грижи за него. Той се запъти към леглото си във Второ отделение. Всички останали в отделението бяха възрастни хора. Към него се приближи една помощничка с чаша вода и хапче.

— Какво е това? — подозрително запита Шевик. Зъбите му отново затракаха.

— Антипиретик.

— Какво значи това?

— Служи за сваляне на температурата.

— Нямам нужда от него.

— Добре.

Помощничката сви рамене и продължи нататък.

Повечето млади анаресци смятаха, че е срамно да си болен. Това беше резултат от успешната профилактика, която обществото провеждаше и може би от смущението, което предизвикваше аналогичната употреба на думите „здрав“ и „болен“. Те смятаха болестта за престъпление, макар и неволно. Да се подчиниш на този престъпен подтик, да го поощриш, вземайки успокоителни, беше неморално. Всички избягваха лекарства и инжекции. С настъпването на възрастта, много от хората променяха мнението си, защото болката беше по-лоша от срама. Помощничката раздаде на възрастните хора в отделението техните лекарства, докато те се шегуваха с нея.

По-късно дойде един доктор със спринцовка в ръка.

— Не искам инжекция — каза Шевик.

— Престани да се самоизтъкваш и легни по корем — заповяда докторът. Шевик се подчини.

Когато отново се събуди, над него се бе надвесила някаква жена с чаша вода в ръка, но той трепереше толкова силно, че водата се разля по одеялото.

— Оставете ме на мира. Коя сте вие?

Тя му каза, но той не разбра нищо. Само й повтаряше да си върви и че той се чувства добре. После започна да й обяснява, че хипотезата за цикличността сама по себе си е безполезна, но е много важен, крайъгълен камък за изграждане на теорията на Едновременността. Той говореше ту на правски, ту на йотийски и драскаше с тебешир формули и уравнения върху плочата за писане, притеснен дали цялата група ще разбере важността на този крайъгълен камък. Жената се наведе над него и привърза косите му. Ръцете и бяха хладни. Докосването на нейните ръце беше най-приятното усещане, което той някога беше изпитал. Той посегна да стисне ръцете й, но нея я нямаше. Беше си отишла.

След много, много време, той се събуди. Можеше да диша и се чувстваше добре. Всичко беше чудесно. Не му се искаше да се движи, за да не наруши съвършеното спокойствие, което го бе обхванало. Лъчите на зимното слънце огряваха отсрещната стена. Беше неописуемо красиво. Той лежеше и гледаше. Старците в отделението се смееха. Смехът им беше сух и насечен, но звукът беше прекрасен. Една жена се приближи и седна на леглото му. Той я погледна и се усмихна.

— Как се чувстваш?

— Като новороден. Коя си ти?

— Майката — отвърна тя и също се усмихна.

— Това е прераждане. Но не трябва ли да имам и ново тяло?

— Какво говориш? Май не си на този свят!

— Така е. Говоря за Урас. Прераждането е част от тяхната религия.

— Все още бълнуваш — каза тя и положи длан на челото му. — Нямаш температура.

Нейният глас докосна нещо много дълбоко в същността на Шевик — някакво тъмно място, оградено със стена, в което думите и звънтяха, блъскаха се и отекваха. Уплашен, той вдигна поглед към жената.

— Ти си Рулаг!

— Да. Вече ти казах няколко пъти.

Тя запази непроницаемото си изражение и дори се усмихваше. Шевик не можеше да помръдне, но на лицето му се изписа неприкрит страх, сякаш виждаше не майка си, а смъртта. Дори да беше забелязала това, тя не го издаде.

Тя беше красива, мургава жена с изящни, меки черти, които не издаваха възрастта й. Сигурно беше над четиридесет годишна. Всичко, свързано с нея беше хармонично и умерено. Гласът и беше нисък и кадифен.

— Не знаех, че си в Абиней — каза тя, — нито къде си бил и дали въобще те има. Бях в Издателския синдикат и преглеждах новите публикации, за да подбера някои от тях за Инженерната библиотека. Случайно попаднах на книга от Сабул и Шевик. Бях чувала за Сабул, разбира се, но кой бе Шевик? Защо името ми беше толкова познато? Размишлявах почти минута, докато се сетя. Странно, нали? Просто не се връзваше. Този Шевик, когото познавах, трябваше да е на двайсет години и беше немислимо вече да издава трудове по метакосмология в съавторство със Сабул. Но всеки друг Шевик трябваше да е на по-малко от двайсет!… Затова дойдох да проверя. Едно момче от общежитието ми каза, че си тук… Тази клиника е с шокиращо малък персонал. Не разбирам защо синдиците не изискат повече назначения от Медицинската федерация или не намалят приема на болни. Та някои от помощничките тук работят по осем часа на ден! Разбира се, в областта на медицината има много хора, които точно това искат. Саможертва. За съжаление, това не е особено ефикасно… Колко странно, че те открих. Никога нямаше да те позная… Поддържаш ли връзка с Палат. Как е той?

— Той е мъртъв.

— О, така ли.

Рулаг не се престори на изненадана и покрусена, но в гласът и прозвуча една печална, меланхолична нотка, която развълнува Шевик. За момент той успя да я възприеме като човешко същество.

— Кога умря той?

— Преди осем години.

— Значи е бил някъде на трийсет и пет.

— В Уайд Плейнс стана земетресение. Живяхме там около пет години, Палат беше строителния инженер на комуната. Земетресението засегна учебния център и той, заедно с няколко души, влезе вътре, за да извади децата, които останаха вътре. В този момент стана втория трус и цялата сграда рухна. Загинаха тридесет и двама души.

— Ти беше ли там?

— Десет дни преди земетресението заминах да уча в Регионалния институт.

Тя се замисли.

— Горкият Палат. Това някак си му прилича: да загине заедно с другите, като един от тридесет и двамата…

— Ако не бе влязъл в сградата, жертвите щяха да са много повече — каза Шевик.

Тя го погледна в очите. Погледът й не издаваше чувства или липсата им. Това, което казваше можеше да бъде спонтанно или обмислено. Нямаше начин да се разбере.

— Ти си обичал Палат, нали? — попита тя.

Той не отговори.

— Не приличаш на него. Всъщност, приличаш на мен, но си много по-светъл. Мислех, че ще приличаш на Палат. Просто така реших… Странни са игрите на човешкото въображение. Той остана с теб, нали?

Шевик кимна.

— Бил е щастлив — каза тя, потискайки въздишката си.

— И аз бях щастлив.

Двамата се умълчаха. Накрая тя каза с лека усмивка:

— Да, аз можех да поддържам връзка с теб, но не го направих. Дали ме обвиняваш за това?

— Да те обвинявам? Та аз никога не съм те познавал.

— Не е така. Аз те задържах при нас, в общежитието, дори след като те отбих. И двамата искахме да живееш с нас. През първите години личния контакт с родителите има голямо значение — наскоро психолозите го доказаха. Пълната социализация може да се развие успешно едва след като детето е получило необходимата родителска обич…

Аз исках да продължа партньорството си с Палат и се опитах да издействам назначение за него тук, в Абиней: Но работата му никога не свършваше, а той не би дошъл в Абиней без назначение. Беше много упорит в това отношение… В началото ми пишеше за теб, но после спря.

— Няма значение — каза младият мъж. Лицето му, отслабнало от болестта, беше покрито със ситни капчици пот. Челото му лъщеше.

Двамата отново се умълчаха. След малко Рулаг отново заговори със спокойния си, приятен глас:

— Всъщност имаше значение, а и все още има. Но Палат беше този, който остана при теб през годините на интеграция в обществото. Той изпитваше бащински чувства към теб, искаше да ти помогне. За мен работата винаги е била на първо място. Все пак се радвам, че си тук, Шевик. Трудно се привиква към живота в Абиней. Човек се чувства самотен и изолиран; тук хората не са така солидарни помежду си, както в малките градове. Аз познавам много интересни хора, с които ще ти бъде приятно да се запознаеш. Те биха могли да ти бъдат от полза. Познавам Сабул и мога да си представя с какво си се сблъскал в Института. Там въртят дребни интриги и човек се нуждае от опит, за да може да се предпази от тях. Радвам се, че си тук. Това ми доставя радост и удоволствие, каквото не съм търсила… Прочетох книгата ти. Твоя е, нали? В противен случай Сабул не би взел за съавтор един двадесетгодишен студент. Разбира се, не съм достатъчно компетентна, за да я разбера. Аз съм само инженер. Признавам, че се гордея с теб. Това е странно, нелогично, дори собственическо. Като че ли ми принадлежиш! Но когато човек започне да остарява, той има нужда от нещо, което да му вдъхва увереност в живота, да му дава сили. Звучи неразумно и нелогично, но понякога е така.

Той осъзна, че тя е самотна и тъжна. Болката в гласа й го плашеше, той дори я намрази. Тя заплашваше паметта на баща му, чистата любов, в която той е бил заченат… Какво право имаше тя, която е изоставила Палат в нужда, сега да търси опора в неговия син? Той не можеше да й даде нищо, абсолютно нищо. Не можеше да даде нещо на когото и да било.

— Щеше да бъде по-добре, ако не беше узнала за моето съществуване.

Тя въздъхна дълбоко и извърна поглед. Изглеждаше нещастна.

Старците в дъното на отделението се бутаха и смееха, обсъждайки нейната красота.

— Предполагам — каза тя, — че думите ми са прозвучали като някаква претенция към теб. Просто мислех, че ако ти искаш, можем да се сближим. Аз също мога да ти дам много…

Той не отговори.

— Разбира се, ние не сме майка и син, освен в биологичен смисъл — продължи тя, възвръщайки леката си усмивка. — Ти не ме помниш, а бебето, което аз помня, няма нищо общо с двадесетгодишния мъж. Всичко това е минало, което няма връзка с настоящето. Тук и сега, ние сме брат и сестра. Това е, което има значение, нали?

— Не знам.

Тя поседя мълчаливо около минута и после стана.

— Трябва да си починеш. Когато дойдох за първи път, ти беше много болен. Докторите казаха, че скоро ще бъдеш съвсем здрав. Не мисля, че ще дойда пак.

Той не отговори.

— Довиждане, Шевик — каза тя и се обърна. На Шевик му се стори (или това беше просто отблясък от някакъв кошмар), че в момента на обръщането, изразът на лицето й рязко се промени и сякаш маската й се разпадна на парчета. Сигурно беше само игра на въображението му. Тя вървеше по коридора с разкошната, отмерена походка на хубава жена. В края на коридора тя спря и усмихнато заговори една от помощничките.

Той даде воля на страха, който го обхвана още при пристигането й; на ужасяващото чувство, че е нарушил някакво обещание, че самото Време се е обърнало. Нещо в душата му се скъса и той заплака, заровил лице в дланите си. Нямаше сили дори да се обърне. Един болен старец се приближи към него, седна на крайчеца на леглото и го потупа по рамото.

— Всичко е наред, братко: всичко ще бъде наред, млади братко — тихо повтаряше той. Шевик го чуваше и усещаше приятелското му докосване, но това не можеше да го успокои. Дори братството не помагаше в тежък час, когато си сам в мрачното подножие на Стената.