Освободеният

Глава седмаУрас

Шевик откри някакво писмо в един от джобовете на новото вълнено палто, което си бе поръчал от магазина, намиращ се на онази кошмарна улица. Нямаше никаква представа как е могло да попадне там. Със сигурност не бе дошло с пощата, която му носеха три пъти дневно и, която се състоеше главно от статии и разработки на физици от всички краища на Урас, покани за приеми и десетки наивни писъмца от ученици. Това бе тънко листче хартия, сгънато на четири и пъхнато ей така без никакъв плик. Нямаше нито марка, нито печат на някоя от трите конкуриращи се пощенски компании.

Разгърна го със смътното усещане, че знае какво ще прочете вътре: „Ако наистина сте Анархист, защо сътрудничите на властващите управници и предавате собствения си Свят и Одонианската Вяра? Или, може би, сте дошли тук, за да ни донесете тази Вяра? Угнетени от потисничеството и несправедливостите ние сме вперили взор в Братския Свят, в ярката светлина на свободата, която озарява нощния мрак. Присъедини се към нас, твоите братя!“ Отдолу нямаше нито подпис, нито адрес.

Прочетеното го разтърси и морално и интелектуално. Бе шокиран, стреснат, но не от изненада, а от нещо като паника. Знаеше, че те са тук някъде: но къде точно? Досега не бе видял нито един, не се бе срещал с нито един от тях, с нито един от бедните… Без да забележи се бе оставил да го обградят със стена. Несъзнателно бе приел удобното си убежище, също като собственик! Бе се оставил да го „приемат“ сред себе си — точно както му бе казал Чифойлиск.

И сега не знаеше как да разруши тази стена. Дори и да успееше, къде щеше да отиде? Паниката го сграбчи още по-силно. Към кого можеше да се обърне? Отвсякъде бе заобграден от усмивките на богатите.

— Бих искал да говоря с теб, Ефор.

— — Да, сър. Извинете, сър, трябва упрая стаятъ. Шъ сложъ тва тук.

Слугата мълчаливо постави тежкия поднос върху масата, отхлупи чиниите и наля горчивия шоколад в чашката на тънка струйка, така че каймакът стигна до ръба без течността да издаде нито звук, или да се разлее нито капка. Явно изпитваше задоволство от ритуала по поднасяне на закуската и от собственото си умение да го изпълнява безукорно и очевидно не желаеше да му прекъсват това удоволствие. Обикновено говореше на абсолютно правилен Йотийски, но сега, когато Шевик му каза, че иска да поговори с него, отново се бе върнал към насечения градски диалект. Шевик се бе научил да го разбира донякъде; потъмняването на гласните бе напълно обяснимо, веднъж щом свикнеш с него, но изпускането на цели срички доста го изпотяваше. Особено; когато говорещия изпускаше почти половината думи. Също като някакъв таен код, помисли си той. Като че ли Найотите — както самите те се наричаха — не желаеха външни хора да разбират за какво си говорят.

Слугата остана прав, очакващ разпорежданията на Шевик. Знаеше, — бе изучил особеностите и привичките на Шевик още през първата седмица — че Шевик не желае да му придържа стола, или да стои изправен до него докато се храни. Чинно изправената му поза бе достатъчна, за да убие у Шевик всякакво желание за непринуден разговор.

— Би ли седнал, Ефор?

— Щом желаете, сър — отвърна слугата. Премести един стол с един-два сантиметра, но не седна в него.

— Искам да си поговорим за нещо. Нали знаеш, че не обичам да ти давам заповеди.

— Постъпвайте както ви е угодно, сър, без да се притеснявате за заповеди.

— Ти… Не, нямам предвид това. Знаеш ли, в моята страна никой не заповядва на никого.

— И аз така съм чувал, сър.

— Е, искам да се чувстваш като равен на мен, като мой брат. Ти си единственият беден, който познавам тук… Не си собственик. Много искам да си поприказваме. Искам да науча нещо повече за живота ти…

Млъкна отчаяно, виждайки презрителното изражение върху лицето на Ефор. Постъпил бе по възможно най-неудачния начин. Слугата го бе взел за снизходителен глупак, който си вре носа, където не му е работа.

Безнадеждно отпусна ръце на масата.

— О, по дяволите, съжалявам, Ефор! Не мога да изразя това, което всъщност искам да ти кажа. Просто забрави за това, моля те.

— Както кажете, сър — отвърна слугата и се оттегли.

И това приключи въпроса. „Безимотната класа“ оставаше все така далечна и непозната за него, както и когато четеше за нея в историческите книги в Нортсетингския Регионален Институт.

Междувременно бе обещал, че ще прекара една седмица от ваканцията между зимния и пролетния семестър със семейство Ой.

След първото посещение в дома им, Ой на няколко пъти го бе канил на вечеря, но винаги някак сковано, сякаш изпълняваше задължението си на домакин, или може би правителствена поръчка. В собствената си къща, обаче, макар и да проявяваше остатъци от предпазливост, определено се държеше доста пооткрито и приятелски с Шевик. При второто му гостуване двамата сина на Ой се отнасяха с него като със стар приятел, на когото безрезервно вярват, което явно доста озадачи баща им. Накара го да се чувства неспокоен; не можеше напълно да одобри държанието им, но не можеше и да каже, че е Неоправдано. Шевик също се отнасяше с тях като със стари приятели, като по-голям брат. И двамата му се възхищаваха, а по-малкият, Ини, направо се влюби в него. Шевик бе много мил с тях, говореше им открито като на възрастни и им разказваше страшно интересни истории за Луната. Но това не беше всичко, имаше и нещо друго. За децата той представляваше нещо, което. Ини не можеше да определи, или изкаже. Дори и много по-късно, вече в зрелия си живот — който бе дълбоко и несъзнателно повлиян от същата тази детска привързаност — Ини не можеше да намери точната дума за това. В съзнанието му изплуваха думи-сенки на търсената. Думи като „пътешественик“ и „заточеник“.

Така се случи, че точно през тази седмица падна много дебел сняг. Шевик никога преди не беше виждал снежна покривка по-дебела от два-три сантиметра. Бе въодушевен от величествения танц на снежинките, от самото количество бял пухкав сняг. Неимоверният излишък от сняг го изпълваше с възторг и възхищение. Бе толкова бял, толкова чист и студен, толкова кротък и невинен, че дори и най-ревностният Одонианец не можеше да го сметне за обикновен екскремент. Да гледа на него като на нещо друго освен като на чисто, девствено великолепие, би било дребнавост на духа. Веднага щом небето се изясни той излезе навън на снега, заедно с момчетата, които му се радваха също толкова, колкото и той. Тичаха из голямата градина зад къщата на Ой, мереха се със снежни топки, копаеха тунели, правеха замъци и кули от сняг.

Сева Ой и зълва й Веа наблюдаваха през прозореца радостната игра на децата, мъжа и малката видра. Животинчето използваше една от стените на снежния замък вместо пързалка и безспирно се спускаше по корем. Бузките на момчетата пламтяха. Вързал дългата си сива коса на опашка, със зачервени от щипещия студ уши, мъжът енергично копаеше нови тунели.

— Не тук! — Копай тука! — Къде е лопатата? — Имам лед в джоба! — долитаха възбудените детски гласчета.

— Ето го и нашия Извънземен — усмихна се Сева.

— И това е най-великия жив физик! — отвърна зълва й. — Колко забавно!

Когато влезе вътре, пуфтейки и тропайки с крака, за да отърси снега, от него се излъчваше онази свежа жизненост и цветущо здраве, присъщи само на хората, които току-що се вмъкват на топло, след като дълго са били вън на снега. Представиха го на зълвата. Той й протегна широката си, корава и хладна длан и дружелюбно погледна надолу към нея.

— Ти си сестрата на Демар, нали? Да, много приличаш на него.

Тази забележка, която би й се сторила доста глуповата и проява на лош вкус, ако я бе чула от някой друг, сега и достави приятно задоволство, „какъв мъж само!“ мислеше си тя през целия следобед. „Истински мъж! Има нещо загадъчно в него“.

Цялото й име беше Веа Доум Ой. Съпругът й, Доум, бе директор на голяма индустриална компания и непрекъснато пътуваше. Всяка година прекарваше половината от времето зад граница като търговски представител на правителството. Докато му обясняваше всичко това Шевик не откъсваше очи от нея. Имаше същите големи черни очи и бледа кожа като брат си Демар, но при нея фините черти на лицето бяха по-смекчени и я правеха наистина много красива. Гърдите, раменете и ръцете й бяха заоблени, меки и много бели. По време на вечерята Шевик седеше на масата до нея. Почти не сваляше поглед от голите й гърди, изскочили напред над късото елече. Имаше нещо очарователно в това да ходиш полугол в студената зима, нещо толкова завладяващо, колкото и танца на снежинките, освен това малките й гърди притежаваха същата невинна, девствена белота като снега, фината извивка на шията й се преливаше в нежния овал на елегантната й, обръсната, гордо изправена глава.

Тя наистина е много привлекателна, каза си Шевик. Също като леглата тук — мека и нежна. Но, нещо като че ли я притеснява. Защо ли говори така припряно?

Той се вкопчи в тъничкия й гласец и насечения й начин на говорене като в спасителен сал насред бушуващо море, дори без да усети, че потъва. Тя се връщаше в Нио Есая с влака след вечеря, бе дошла само за един ден и той никога вече нямаше да я види.

Ой бе настинал, а Сева трябваше да се погрижи за децата.

— Шевик, мислиш ли, че би могъл да изпратиш Веа до гарата?

— Боже мой, Демар! Няма да ме натрапваш на горкия човек! Нали не мислиш, че по улиците скитат вълци? Или се опасяваш, че дивите Мингради ще се промъкнат в града и ще ме отвлекат в харемите си? Или че ще ме открият на сутринта пред вратата на началник-гарата, със замръзнала сълза в окото и букетче повехнали цветенца в безжизнените ми крехки длани? О, това последното ми хареса! — На фона на детинското й бърборене смехът й избухна като вълна — една тъмна, мощна и гладка вълна, която помете всичко и остави пясъчния бряг пуст. Тя се смееше не на думите си, а на самата себе си и искреният й смях изригваше направо от тялото и душата й и заличаваше всичко казано.

Шевик си облече палтото и я изчака на вратата.

До първата пресечка вървяха в мълчание. Снегът скърцаше и хрущеше под стъпките им.

— Вие наистина сте прекалено любезен и мил за един…

— Един какво?

— Един анархист — отвърна тя с тъничкия си гласец. Говореше леко провлачено също както говореха Пе и Ой в Университета. — Разочарована съм. Мислих си, че ще сте недодялан, груб и опасен.

— Такъв съм.

Тя погледна странично към него. Бе увила главата си с червен шал. Черните й очи проблясваха на фона на свежата белота на снега наоколо.

— Но ето, че най-галантно ме изпращате до гарата, Д-р Шевик.

— Просто Шевик — меко отвърна той. — Без „Доктор“.

— Това цялото ви име ли е? Нямате други?

Той кимна усмихнат. Чувстваше се отлично, всичко го изпълваше със задоволство — свежият въздух, топлината на палтото, което носеше, красотата на жената, която крачеше до него. Никакви грижи или мрачни мисли не бяха го спохождали днес.

— Вярно ли е това, че у вас получавате имената си от компютър?

— Да.

— Колко ужасно! Да бъдеш кръстен от някаква машина!

— Какво ужасно има в това?

— Толкова е… нечовешко, толкова безлично.

— Така ли мислите? Може ли има нещо по-лично от име, което нито едно друго живо човешко същество не притежава?

— Никой друг? Вие сте единственият Шевик?

— Да, докато съм жив. Преди мен е имало други.

— Искате да кажете роднини?

— Ние не държим толкова на роднинството. Виждате ли, в известен смисъл ние всички сме роднини. Не знам кои са били предишните ми съименници, с изключение на един от ранните години на Заселничеството. Тя е изобретила някакъв осов лагер или нещо подобно, което се използва в тежкотоварните машини. Все още го наричат „шевик“. — Той се усмихна още по-широко. — Никак не е лошо да си обезсмъртен!

Веа поклати глава:

— Боже мой! Но, как различавате мъжете от жените?

— Ами, измислили сме един специален метод…

След секунда се разнесе силният й приятен смях. Тя избърса насълзените си от студа очи.

— Да, може би все пак наистина сте груб!… Всички ли са приели такива нови… измислени имена? И после са научили този нов, измислен език… Всичко ли е трябвало да бъде създадено наново?

— Заселниците на Анарес? Да. Предполагам, че са били много романтични хора.

— А вие не сте ли?

— Не. Ние сме прекалено прагматични.

— Но, можете да бъдете и двете — отвърна тя. Той не бе очаквал такава проницателност от нея.

— Да — каза й — това е вярно.

— Та може ли да има по-романтична постъпка от вашата, да дойдете тук съвсем сам, без пукната пара в джоба и да пледирате за вашия народ?

— И да се покварявам тук в охолство и разкош.

— Охолство и разкош? В Университета? Боже мили! Горкичкият ми той! Не са ли ви водили на някое свястно, прилично място досега?

— Водиха ме на много места, но все тая. Бих желал да мога да опозная Нио Есая по-добре. Досега видях само външността на града — обвивката на пакета. — Използва тази фраза, защото още от началото бе очарован от навика на Урасците да увиват всичко в чисти опаковки от хартия, найлон, картон или фолио. Прането, книгите, зеленчуците, дрехите, машините — всичко излизаше добре и грижливо опаковано. Дори пачките и ролки хартия биваха увивани в опаковки от хартия. Нищо не биваше да се докосва до нищо друго. Бе започнал да усеща, че самият той също бива внимателно опакован.

— Знам. Завели са ви в Историческия Музей, после до Мемориала на Добуне, а след това са ви замъкнали да слушате някоя реч в Сената!

Той се засмя, защото тя много точно бе описала програмата през един от дните миналото лято.

— Знам ги аз! Толкова глупаво се държат с чужденците. Но аз ще се погрижа да видите истинския Нио!

— За мен ще е удоволствие.

Познавам най-различни странни люде. Колекционирам чудаци. Ето, вие сте тук сам сред цялата тая тълпа от надути професори и политици… — продължаваше да бъбри тя. Безспирното й бърборене му доставяше същата наслада както слънчевите лъчи или снега.

Стигнаха до малката гара на Амоено. Тя си бе взела билет и за връщане. Влакът щеше да пристигне всеки момент.

— Недейте да чакате, ще замръзнете.

Той не отговори, просто стоеше изправен срещу нея и я гледаше усмихнат.

Тя сведе поглед към ръкавелите на кожуха си, изчисти невидима снежинка от шевицата.

— Имате ли съпруга, Шевик?

— Не.

— Никакво семейство ли нямате?

— Ааа, да разбирам. Имам партньор и наши деца. Извинете ме, но се бях замислил за нещо друго. Виждате ли, свикнал съм да мисля за „съпруга“ като за нещо, което съществува само тук на Урас.

— А, какво е това „партньор“? — лукаво вдигна тя очи към него.

— Мисля, че това е същото като вашите съпруг и съпруга.

— А, тя защо не е дошла с вас?

— Не пожела, а и малкото дете е само на една… не, всъщност, вече на две години. А и… — той се поколеба.

— Но, защо не е искала да дойде?

— Е, тя има работа там, не тук. Ако знаех, че тук ще видя толкова много неща, които биха се харесали и на нея, щях да я помоля да дойде. Но нямах никаква представа какво ме очаква тук. Освен това, съществува и въпроса за безопасността, нали разбирате.

— Страхувате се за безопасността си тук? Той отново се поколеба.

— Също и там, когато се върна — рече най-накрая.

— Та какво ще ви се случи, когато се върнете? — разшириха се от учудване очите на Веа. Пуфтенето на влака долетя иззад хълма в края на града.

— О, вероятно нищо. Но там има някои хора, които ме смятат за предател, защото искам да се сприятелим с Урас, нали разбирате. Те могат да ми причинят известни неприятности, когато се върна вкъщи. Не искам тя и децата да се забъркват в това. Вече достатъчно главоболия си имахме, преди да дойда. Стига им толкова.

— Искате да кажете, че има реална опасност за вас там? Той се наведе към нея, за да чуе думите й, заглушавани от грохота на влака, който тъкмо навлизаше в гарата.

— Не знам — усмихна се той. — Знаете ли, нашите влакове много приличат на тези тук. Добрият дизайн няма нужда да се променя. — Съпроводи я до едно купе първа класа. Отвори й вратата. Тя влезе и той надникна след нея и огледа купето. — Все пак доста се различават отвътре! И това цялото е само за вас?

— О, да. Не обичам да пътувам във втора класа. Пълно е с мъже, които непрекъснато дъвчат дъвка-маер и плюят навсякъде. Вие на Анарес дъвчете ли маер? Сигурно не. О, има толкова много неща, които бих искала да науча за вас и за вашата страна!

— Аз винаги с удоволствие разказвам за страната си, но никой досега не ме е питал.

— Нека да се срещнем отново и да поговорим! Нали ще ми се обадите, когато се върнете в Нио? Обещайте ми.

— Обещавам — добродушно отвърна той.

— Прекрасно! Знам, че вие винаги спазвате обещанията си. Нищо друго не знам за вас, освен това, но и това ми стига.

Чувствам го. Довиждане, Шевик. — Подаде му ръка и за момент задържа неговата. Свирката на локомотива отекна два пъти. Той затвори вратата и проследи потеглянето на влака. Лицето на Веа проблясваше в бяло и алено зад прозореца.

Върна се в дома на Ой в много добро настроение. До мръкнало се биха със снежни топки с Ини.

Заглавията бяха изписани върху титулните страници с най-големия възможен шрифт. Правописът и граматиката почти липсваха. Статията бе написана по подобие на начина, по който говореше Ефор: „Снощи цялата западна част на Мескти бе завладяна от бунтовниците, изтласкването на правителствените войски продължава…“ Това бе словесният начин на изразяване на Найотите, миналото и бъдещето бяха наблъскани в едно-единствено, наситено и доста нестабилно сегашно време.

Шевик прочете вестниците, после потърси повече данни за Бенбили в Енциклопедията на ССП. Държавната форма на управление бе парламентарна демокрация, но това бе само проформа. Всъщност си беше чиста военна диктатура с управление на генералите. Страната бе доста голяма, разположена в западното полукълбо, с малко население, икономически изостанала. Релефът й бе предимно планински с обширни савани в низините. „Трябваше да отида там“, помисли си Шевик и си представи пустите равнини, брулени от свирепия вятър. Странно, но събитията там силно го развълнуваха. Започна да следи бюлетините по радиото, което до тогава почти не бе включвал, след като откри, че главната му функция бе да рекламира стоки за пазара. Репортажите по радиото и официалните предавания по телефакса в обществените учреждения бяха доста сбити и сухи, в пълен контраст със вестниците, чийто страници бъкаха от обширни материали за Революцията.

Президентът, Генерал Хавеверт успял да се спаси като отлетял с любимия си, тежковъоръжен самолет, но някои от по-низшите генерали били заловени и кастрирани — наказание, което в Бенбили по традиция се предпочита пред екзекуцията. Оттеглящата се войска палела всичко по пътя си, изгаряла градовете и нивите на собствения си народ. Партизански отряди непрестанно нападали войсковите части в гръб. Революционерите в столицата Мескти отворили затворите и дали амнистия на всички затворници. Когато прочете това, сърцето на Шевик подскочи. Значи още имаше надежда… Все още имаше надежда… Следеше новините за далечната революция с все по-нарастващ интерес. На четвъртия ден, докато наблюдаваше по телефакса прякото предаване от заседанието на Съвета на Световните Правителства, видя Йотийския представител да се изправя пред трибуната и да обявява, че, в подкрепа на демократичното правителство на Бенбили, А-Йо изпраща въоръжени подкрепления на Президента й, Генерал Хавеверт.

Повечето от въстаниците в Бенбили дори не бяха въоръжени. Йотийските рейнджъри щяха да ги нападнат с автоматите си, бронираните коли, самолетите и бомбите. Шевик прочете описанието на екипировката и арсенала им във вестниците и почувства как стомахът му се свива на топка.

Стана му много зле, обзе го справедлив гняв, а нямаше към кого да се обърне, с кого да сподели мислите си. За Пе изобщо не можеше да става въпрос. Атро бе страстен привърженик на милитаризма. Ой бе етичен човек, но опасенията за личната му сигурност, тревогите му като собственик го караха да се придържа сляпо към строгите рамки на закона и реда. Той наистина харесваше Шевик, но успокояваше съвестта си като отказваше да признае, че самият Шевик е анархист. Одонианците наричат сами себе си анархисти, казваше той, но всъщност са само примитивни популисти, чиито обществен строй функционира без явно държавно управление, защото самите те са малко на брой, а и защото на планетата им просто няма други държави. Когато тяхната собственост бъде заплашена от агресивен противник те или трябваше да се събудят за реалния свят около тях, или да бъдат унищожени. По същия начин сега въстаниците от Бенбили се събуждаха за реалността и откриваха, че свободата всъщност не върши много работа, ако нямаш оръдия, за да я защищаваш. Той обясни всичко това на Шевик в единствения им разговор по проблема. Нямаше абсолютно никакво значение кой управлява, или, по-скоро, кой си мисли, че управлява Бенбили; политиката на реалностите засягаше единствено битката за надмощие между А-Йо и Тува.

— Политиката на реалностите — повтори Шевик. Погледна към Ой. — Доста странен израз в устата на един физик.

— Няма нищо странно. И политиците и физиците боравят с нещата такива, каквито са, с истинските сили и основните природни закони, които ръководят света.

— Значи ти поставяш знак за равенство между жалките „закони“, които защитават богатството и „силите“ на оръдията и бомбите от една страна и законите на термодинамиката и силите на гравитацията от друга? Мислех те за по-достоен, Демар!

Ой потръпна от мощната вълна на презрение в гласа на Шевик. И двамата не казаха нищо повече, но Ой никога не забрави този разговор. Спомена за него остана завинаги заровен в дълбините на съзнанието му като най-срамния момент в неговия живот. И най-срамното не бе това, че заблуденият и примитивен утопист Шевик толкова лесно го бе оборил и накарал да млъкне. По-страшното бе друго; Шевик, физикът и човекът, който той много харесваше и от когото се възхищаваше толкова силно, че копнееше да заслужи уважението му, сякаш то бе някаква висока чест и награда, която не можеше да получи никъде другаде — та щом същия този Шевик го презираше, то тогава срамът и позорът му бяха толкова огромни и непоносими, че трябваше да ги скрие, да ги заключи за остатъка от живота си в най-тъмните кътчета на душата си.

Революцията в Бенбили бе поставила ребром няколко въпроса и за самия Шевик; по-специално проблема за собственото му мълчание.

За него бе трудно да не се доверява на околните. Той бе израсъл в един свят, който целенасочено и постоянно се уповаваше на човешката солидарност и взаимопомощ. Макар и отчужден до известна степен от културата на собствения си свят и същевременно чужденец в света на Урас, житейските му навици си оставаха непокътнати: той приемаше за даденост факта, че всички около него са готови винаги да му помогнат. Вярваше им безрезервно.

Все по-често започна да се сеща за предупрежденията на Чифойлиск, които се бе опитал да игнорира. Собствените му наблюдения и инстинкти само ги подсилваха. Независимо дали това му харесваше или не, той трябваше да се научи да не вярва сляпо на другите. Трябваше да мълчи; да запази мислите си като своя собственост; да се научи да се пазари.

През тия дни той говореше и пишеше малко. По бюрото му се валяха купища незначителни листи хартия с празни драсканици по тях; малкото важни работни бележки бяха винаги в него, в един от безбройните джобове на Ураското му палто. Никога не оставяше компютъра върху бюрото си, без да е изтрил всички важни файлове.

Знаеше, че е много близо до постигането на целта си, до създаването на Общата Темпорална Теория, която Йотийците толкова много искаха да притежават за междузвездните си космически кораби и най-вече за повдигане на престижа си. Знаеше също и, че още не я е завършил и, че може никога да не го направи. Но никога не изказа гласно тези две неща пред когото и да било.

Преди да напусна Анарес той си мислеше, че всичко е в главата му, при това от ясно по-ясно. Имаше уравненията. Сабул знаеше, че ги има и му бе предложил сделка: признанието и шанса да публикува труда си в замяна на част от славата. Той бе отказал на Сабул, но не от високо морални съображения. Най-морално би било да публикува труда си в собственото си издателство в Инициативния Синдикат, но той не бе направил и това. Не бе съвсем сигурен, че е готов да публикува. Имаше нещо не съвсем както трябва, което се нуждаеше от малко доизглаждане. И без друго бе работил десет години над Теорията, така че нямаше никакво значение дали ще отложи още малко, за да доизпипа нещата до съвършенство.

Нещото не съвсем както трябва започна да му изглежда все по-грешно и все по-ненаред. Някъде имаше малка грешка в разсъжденията. Или може би не толкова малка? Малка пукнатина в основите на цялата постройка… В нощта, преди да напусне Анарес, той бе изгорил всичките си записки върху Общата Теория. Бе дошъл на Урас без нищо. Половин година ги бе залъгвал, или както биха казали те — бе блъфирал.

Или може би, бе залъгвал самия себе си?

Твърде вероятно бе една Обща Теория на Темпоралността да е просто една недостижима, илюзорна цел. Също така бе напълно възможно, дори и Последователността и Едновременността да можеха да се обединят един ден в обща Теория, да не е точно той човекът, който е способен да го направи. Работеше вече десет години върху това и още нищо не бе постигнал. Математиците и физиците, тези атлети на интелекта, пишат най-великите си трудове докато са млади. Той наскоро бе навършил четиридесет. Бе повече от възможно, дори твърде вероятно, вече да се е изчерпал.

Добре си даваше сметка, че и преди е имал такива периоди на обезсърчаване и опасения от неизбежен провал, които обаче винаги са били последвани от моменти на изключително висока продуктивност. Откри, че се опитва да окуражи самия себе си с този факт и се ядоса на собствената си наивност. Да се опитва да търси аналогии между законите на темпоралната последователност и случайния ход на определени събития бе доста глупаво от страна на един хронософист. Нима на четиридесет вече бе напълно изкуфял? Най-добре бе просто да се захване с леката, но практична задача по изглаждане концепцията за Интервала. Тя можеше да влезе в работа на някой друг, след него.

Но дори и когато се залови за това, когато започна да обсъжда с други физици тази материя, той усети, че крие нещо, не доизказва нещо. И другите разбираха, че го прави.

Дойде му до гуша да прикрива мислите си, да не говори: да не говори за революцията, да не говори за физика, да не говори за нищо.

Пресичаше университетския кампус на път за някаква лекция. В наскоро раззеленилите се клони на дърветата пееха птици. Не бе чувал чуруликането им цяла зима, но сега те бяха навсякъде, изливаха сърцата си в безспирни трели. Рии-дии, казваха те, тии-рии. Това е моя тее-рии-тоо-рия, мооя-мооя, принадлежии-ми, жии-ми, на ме-ен, ме-ен…

Шевик остана за момент заслушан под дърветата.

После свърна от пътеката, пресече кампуса в друга посока, насочи се към гарата и хвана сутринния влак за Нио Есая. Все някъде трябваше да има отворена врата на тая проклета планета!

Докато пътуваше във влака, му мина мисълта да се опита да избяга от А-Йо. Да отиде може би в Бенбили. Не му се стори разумно. Щеше да му се наложи да използва кораб или самолет, щяха да го проследят и да го спрат. Единственото място, където можеше да се скрие от щедрите си, загрижени за него домакини, бе в собственият им гигантски град, под самите им носове.

Това не бе бягство в истинския смисъл на думата. Дори и да успееше да напусне страната, той пак щеше да бъде пленник, пленник на Урас. А това не бе никакво бягство, независимо как биха го нарекли архистите, с тяхното идолопоклонничество към държавните граници. Представи си как щедрите му загрижени домакини за момент се паникьосват, че наистина е избягал и се почувства странно щастлив, както не се бе чувствал много отдавна.

Бе първият истински топъл ден от пролетта. Ширналата се зеленина бе окъпана в роса. По тучните пасбища се виждаха най-различни стада като около старите животни щъкаха новородените матки. Особено очарователни бяха невръстните агънца, които подскачаха като бели гумени топки, а опашките им се въртяха и въртяха. Малко по-настрана, отделен от другите стоеше гордо изправен овенът, или вола, или жребеца; мъжкарят — водача на стадото — с дебел врат, могъщ като буреносен облак, зареден с поколения. Бели чайки прелитаха над малки сини езерца, перести бели облачета танцуваха в бледата синева на лазура. Клонките на овощните дръвчета изобилстваха от алени пъпчици, някои вече бяха разцъфтели в розово и бяло. Загледан от прозореца на влака Шевик усети, че неспокойния му бунтарски дух е готов да оспори дори красотата на природата. Природната красота навън бе още една несправедливост. С какво я бяха заслужили Урасците? Защо на тях им бе дадена в такова изобилие, толкова щедро и великодушна, а собствения му народ притежаваше толкова малка частица от нея?

Започвам да разсъждавам като Урасец, каза си той. Като проклет собственик! Нима имаше значение кой какво заслужава? Нима човек може да заслужи красотата или начина си на живот! Опита се да не мисли за нищо и да се остави на опияняващата гледка на нежната, слънчева синева и малките невръстни агънца, подскачащи по пролетните полянки.

Стройните бляскави кули на четиримилионния Нио Есая се мержелееха на фона на злачните блата на Естуара, сякаш направени от слънчеви лъчи и омара. Докато влакът плавно се носеше по дългия виадукт, градът се издигаше все по-висок, все по-ярък и все по-реален. Изведнъж вагонът потъна в грохотещата, тъмна паст на огромния подземния тунел с двайсет коловоза и, преди да усети, се озоваха отново на светло, на един от пероните на величествената и бляскава Централна Гара, под свода на гигантския купол от метал и стъкло, за когото казваха, че е най-големият издиган някога от човешка ръка на всички познати светове.

Шевик дълго вървя по белия бляскав мрамор под огромния, приказен купол, докато най-накрая стигна до редицата от врати, през които несекващия поток от хора се стичаше ту навън, ту навътре. Всички бяха забързани, устремени и вглъбени в себе си. Всички му се струваха угрижени. Често бе виждал същото притеснено изражение върху лицата на Урасците и винаги се бе чудил на какво се дължи то. Дали не се дължеше на това, че независимо колко пари имаха, те винаги трябваше да се терзаят от стремежа си да натрупат още и още, за да не умрат бедни? Или може би, това бе някакво чувство за вина от факта, че независимо колко малко пари притежаваха, винаги имаше хора, които са по-бедни от тях? Каквато и да бе причината, тя уеднаквяваше лицата им и те дотолкова си заприличваха едно на друго в неговите очи, че това го караше да се чувства още по-самотен сред тях. В стремежа си да избяга от грижовните си водачи и пазачи, той изобщо не бе предвидил последствията от възможността да се озове сам-самичък в общество, в което хората не си вярваха един на друг и, в което основната морална норма на поведение беше не взаимопомощта, а взаимната подозрителност. Бе леко изплашен.

Само смътно си бе представял как ще се разхожда из града и ще завързва разговори с хора от „безимотната класа“, ако изобщо съществуваше нещо подобно тук, или „работническата класа“ както я наричаха самите Урасци. Но всички тия хора наоколо бързаха по своите си работи и не искаха да губят от ценното си време в празни приказки. Зарази се от забързаните минувачи и ускори крачка. Трябва да отида някъде, реши той, когато излезе навън сред огряното от слънцето, многолюдно великолепие на улица Мои. Но къде? В националната Библиотека? Или в Зоопарка? Не, не беше дошъл да разглежда забележителности.

Все още колебаейки се спря пред една будка за вестници и дребни сувенирчета близо до гарата. ТУВА ИЗПРАЩА КОМАНДОСИ В ПОДКРЕПА НА БУНТОВНИЦИТЕ В БЕНБИЛИ, пишеше на първа страница на вестника, но това не го развълнува особено. Погледът му се спря на цветните картички, наредени зад стъклото. Хрумна му, че все още няма нищо за спомен от Урас. Обикновено след пътуване човек винаги трябваше да носи вкъщи някакви сувенири. Картичките с фотографирани сцени от А-Йо му харесаха. Имаше снимки на планините, в които се бе изкачвал; на Ниоските небостъргачи; на Университетската църква (почти същият изглед се виждаше от прозореца му); имаше една с красива селска девойка в народна носия; една с кулите на Родаред и една, която още отначало бе привлякла вниманието му — невръстно, усмихнато агънце подскачаше по осеяна с цветя полянка. Тази щеше много да се хареса на малката Пилун. Взе по една от всички картички и ги постави на щанда.

— …И пет прави петдесет, с агънцето — шейсет; и една карта, всичко общо един и шейсет, сър. Хубав ден, нали, сър? Пролетта дойде най-сетне. Нямате ли по-дребни, сър?

Шевик бе извадил банкнота от двадесет Йотийски Парични Единици. Порови се из рестото, което му бяха върнали след закупуването на билета и, след известно разучаване на паричните стойности, изобразени върху банкнотите и монетите, успя да събере един и четиридесет.

— Да, така е добре, сър. Благодаря ви и приятен ден!

Дали парите не купуваха любезността на другите също както купуваха и пощенските картички? Колко ли учтиво би се отнесъл с него продавачът, ако бе постъпил както Анаресците в техните стокови складове: взимаш каквото си искаш, кимаш на регистратора и си излизаш?

Не, нямаше никаква полза да разсъждава по този начин. Когато си в Страната на собствениците, трябва да мислиш като собственик. Да се обличаш като тях, да се храниш като тях, да постъпваш като тях… Да бъдеш един от тях.

В центъра на Нио нямаше паркове, земята бе прекалено ценна, за да я прахосват по отморяващи градинки. Навлизаше все по-навътре и по-навътре из плетеницата от широки, бляскави улици, по които много пъти го бяха развеждали. Излезе на булевард Сентеневиа и бързо го пресече, за да избегне повторението на предишния кошмар. Озова се в търговския район. Банки, офиси, правителствени сгради. Нима целият Нио Есая бе такъв? Огромни лъскави кутии от камък и стъкло; гигантски пакети в луксозна опаковка, празни отвътре. Празни, бездушни и пусти…

Мина покрай един приземен етаж, на чийто витрини се виждаше надпис „Художествена Галерия“. Влезе вътре, надявайки се да избяга от моралната клаустрофобия на многолюдните улици и отново да преоткрие красотата на Урас тук в музея. Оказа се, обаче, че към рамките на всички експонати има прикрепени етикетчета с цена. Загледа се в една майсторски нарисувана картина на гола жена. На етикетчето пишеше: 4000 МПЕ.

— Това е истински Фей Фейт — каза един мургав мъж, който съвсем безшумно се бе появил до лакътя му. — Само преди седмица имахме пет негови платна. Беше истински бум на пазара на произведения на изкуството. Трябва да знаете, че картините на фейт са сигурна инвестиция, сър.

— С четири хиляди парични единици две семейства могат да се изхранват цяла година — каза Шевик.

Мъжът го огледа изучаващо, после рече провлачено с доловима ирония в гласа:

— Ами, да, така е, но виждате ли, сър, това тук случайно е произведение на изкуството.

— Изкуството? Човек твори изкуство, когато има нужда от него. За какво служи това тук?

— О, вие, може би самият сте художник — усмихна се мъжът с открита неприязън.

— Не, но съм човек, който може да познае едно лайно, когато го види!

Галеристът отстъпи стреснато назад; когато се озова вече на разумно разстояние от Шевик започна припряно да бръщолеви нещо за полиция. Без да го удостои повече с внимание Шевик излезе от магазина. Половин пряка по-надолу спря. Не можеше да продължи нататък.

Но къде можеше да отиде?

При някого… При някой друг. Друго човешко същество. Някой, който щеше да му дари помощта си, а не да я продава. Но кой? Къде?

Сети се за децата на Ой, малките момченца, които го харесваха и за известно време не можа да мисли за нищо друго. После внезапно един далечен, но ясен образ изплува в съзнанието му: сестрата на Ой. Как ли й беше името? Обещай ми, че ще дойдеш, беше настояла тя; два пъти оттогава му бе пращала покани за приеми, написани с едър детински почерк върху плътна, напарфюмирана хартия. Той ги бе пренебрегнал, както и всички други покани от непознати. Сега, обаче, си спомни за тях.

В същото време си спомни и за онази другата бележка, онази, която необяснима как се бе озовала в джоба на палтото му: Присъедини се към нас, твоите братя! Но, досега не бе открил свои братя на Урас.

Влезе в най-близкия магазин. Оказа се сладкарница, цялата в лъскави гирлянди и розови панделки по стъклените полички, отрупани с кутии, кошнички и купички, препълнени със сладкиши, бисквити и бонбони — розови, кафяви, златисти, сметанови. Попита жената зад щанда дали би могла да му помогне да открие един телефонен номер. След краткия изблик на раздразнение в художествената галерия сега бе доста унил, говореше тихо, някак сломено и изглеждаше толкова уязвим, като странник в един чужд свят, че на жената й дожаля и тя бързо се съгласи да му помогне. Не само му помогна да открие номера в масивния телефонен указател, но дори го набра вместо него.

— Ало?

— Шевик — каза той и млъкна. За него телефонът бе средство за комуникация при крайно спешни и наложителни случаи, при смърт, раждане или земетресения. Нямаше никаква представа какво трябва да каже.

— Кой? Шевик? Наистина ли? Колко мило, че се обаждаш! Нямам нищо против да ме събудят щом е за теб.

— Нима спеше?

— Непробудно и все още съм в леглото. Много е приятно и топличко. Къде, за Бога, се намираш?

— Мисля, че съм на улица Кай Саке.

— Какво правиш там? Хайде идвай. Колко е часа? Боже мили, почти обед. Ще те посрещна, ще се чакаме при езерцето с лодките в парка на Стария Дворец. Ще можеш ли да го намериш? Слушай, непременно трябва да останеш, довечера давам страхотно парти. — Тя продължи да дърдори още малко, а той се съгласяваше с всичко, което му каза.

Когато приключи разговора и излезе иззад щанда, продавачката му се усмихна.

— Хубаво ще е да й занесете кутия бонбони, нали, сър?

— Мислите ли, че трябва? — спря се той.

— Никога не вреди, сър.

Имаше някаква закачлива нотка в гласа й. Въздухът в магазина бе тъй топъл и сладникав сякаш всички аромати на пролетта бяха наблъскани в него. Шевик стоеше сред стъклениците с вкусни деликатеси и се чувстваше висок, натежал, леко сънен, като мъжкарите в оборите, овните и воловете, омагьосани от топлия нежен копнеж на пролетта.

— Ще ви приготвя точно каквото трябва — рече жената и сложи в красива малка емайлирана кутийка няколко тънки листчета шоколад и розички от карамелизирана захар. Уви кутийката в разноцветна хартия, постави всичко в друга, по-голяма лъскавосребриста, картонена кутия, която отново уви в плътна розова хартия и завърза със зелена панделка от кадифе. В сръчните й, мълчаливи движения се излъчваше някакво добродушно съчувствие към Шевик. Подаде му готовия пакет и когато, поемайки го, той смотолеви някакви благодарности и се обърна да излиза, без следа от каквато и да е острота в гласа, тя тихо му напомни:

— Само десет и шейсет, сър.

Тя дори би могла да го остави да си тръгне ей така, просто от съжаление — съжалението, което жените изпитват към силата, но той послушно се върна при щанда и наброи парите.

Стигна с метрото до парка на Стария Дворец и лесно откри езерцето, в което красиво облечени, малки дечица пускаха корабчета-играчки — прекрасни мънички моделчета с копринени платна и метални корпуси, които искряха като злато. Съзря Веа от другата страна на широкия басейн от искряща вода. Заобиколи по брега и стигна до нея, наслаждавайки се с цялото си същество на пролетния вятър, слънчевите лъчи и тъмния, сенчест клонак на дърветата, обсипан с млад, бледозелен листак.

Обядваха на просторната остъклена тераса на един ресторант в парка. В средата на терасата буйно-разлистени върби скланяха клонки над малко езерце, в което цапуркаха тромави бели птици и наблюдаваха хранещите се с алчни очи, в очакване на някоя подхвърлена огризка. Веа не участва в избора на менюто; давайки ясно да се разбере, че той е нейният кавалер, тя го остави сам да се погрижи за поръчката, което отначало го притесни, но изкусните келнери толкова ловко и умело го насочваха в избора му, че той дори не усети и накрая остана с впечатлението, че сам се е справил блестящо с положението. А и, за негов късмет, джобовете му бяха натъпкани е пари. Храната бе изключителна. Той никога дотогава не бе вкусвал такива върхови постижения в деликатесната кулинария. Свикнал да се храни само два пъти дневно той обикновено пропускаше обяда на Урасците, но днес омете всичко до троха, докато в същото време Веа едва побутваше и чоплеше нейния. Но най-накрая се видя принуден да спре и Веа се усмихна на измъченото му изражение.

— Преядох.

— Една малка разходка ще ти помогне.

Разходката бе наистина доста кратка. Едва бяха повървели десетина минути по тревата и Веа грациозно се отпусна в сянката на покритите с ярки златисти цветове, гъсти храсти по високия бряг. Той приседна до нея. Загледа се в стройните й крака и малките й бели обувчици с много високи токчета. В съзнанието му изплува една фраза, която Таквер използваше. „Плъто-собственички“ наричаше тя жените, които използваха сексуалността си като оръжие в борбата за надмощие с мъжете. Определението напълно прилягаше на Веа. Тя бе толкова силна плъто-собственичка, че можеше да спечели битката е всички мъже съвсем сама. Обувките й, дрехите, козметиката, бижутата, жестовете, всичко в нея провокираше. Цялата представляваше едно съвършено, завършено и неотразимо женско тяло, зад което почти се изгубваше човешкото същество. Въплъщаваше в себе си всичката потискана сексуалност на Йотийците, за която се намекваше само в сънищата им, романите и поезията, безбройните им картини с голи жени, музиката им, дори архитектурата им, с нежните извивки и куполи, в бонбоните им, във ваните, в леглата им. Тя бе жената в масата.

Гладко обръснатата й глава бе напудрена с талк, съдържащ съвсем дребнички прашинки слюда, така че едно бледо сияние като ореол смекчаваше голотата на контурите. Носеше дълъг прозрачен шал, под който формите и самата кожа на раменете й изглеждаха омекотени и защитени. Гърдите й бяха покрити; Йотийските жени не се разхождаха с разголени гърди по улиците, пазеха голотата си за нейния собственик. На китките й тежаха масивни гривни от злато, а във вдлъбнатинката на шията й синееше едно-единствено, мъничко скъпоценно камъче.

— Как се държи тук?

— Кое? — Понеже самата тя не можеше да види камъчето, това й позволяваше да се престори, че не знае за какво става въпрос и да го накара да посочи, или може би да протегна река над гърдите й и да го докосне. Шевик се усмихна и го докосна леко.

— Залепено ли е?

— О, това ли. Не, не е. Имам мъничко парченце магнит под кожата, а камъчето има мъничка метална пластинка на гърба си. А, може и да беше обратното. Както и да е, не се отделяме един от друг.

— Имаш магнит под кожата си? — удиви се Шевик с неподправено отвращение.

Веа се усмихна и свали сапфира от мястото му, за да може да види, че под него няма нищо чак толкова ужасяващо, освен една мъничка, едва забележима сребриста луничка.

— Ти, разбира се, ме намираш за страшно отблъскваща и не одобряваш нищо от това, което казвам или правя. По никакъв начин не мога да падна по-долу в очите ти, защото вече съм стигнала дъното!

— Не е така — възпротиви се той. Разбираше, че тя просто играе нейната си игра, но и той самият знаеше някои от правилата.

— Напротив, така е! Виждам моралния ужас изписан на лицето ти. Ето така — тя изкриви лице в гримаса на погнуса. И двамата се засмяха. — Наистина ли съм толкова различна от жените на Анарес?

— О, да, много по-различна.

— Те всички ли са ужасно силни и мускулести? Сигурно имат едри, плоски ходила, носят ботуши и се обличат разумно. Веднъж месечно ли се бръснат?

— Те изобщо не се бръснат.

— Никога? Никъде по тялото? О, мили Боже! Нека да говорим за нещо друго.

— Да поговорим за теб — облакъти се той на тревата, достатъчно близо до Веа, за да усеща естествените и изкуствените аромати на тялото й. — Искам да знам дали Ураските жени са доволни от положението си на по-низши?

— По-низши? От кого?

— От мъжете.

— Аааа, това ли! И какво те кара да мислиш, че е така.

— Изглежда, че всичко в твоето общество се прави от мъжете. Индустрията, изкуството, управлението, правителството, решенията. И през целия си живот вие носите името на баща си и на съпруга си. Мъжете ходят на училище, а вие — не. Всички преподаватели, съдии, полицаи и членове на правителството са мъже, нали? Защо ги оставяте да контролират всичко? Защо не правите това, което ви харесва?

— Не е вярно! Жените правят точно това, което си искат. И не им е необходимо да си цапат ръцете, да носят метални шлемове, или да се надвикват в Директората, за да го правят.

— Но какво изобщо правите вие?

— Ами, водим мъжете за носа, разбира се! И знаеш ли какво? Можем напълно открито и безнаказано да им го повтаряме, защото те никога не ни вярват. Те си казват ха-ха, виж я ти само, глупавата ми, мила женица! потупват ни бащински по главите и отминават, подрънквайки самодоволно с медалите си.

— Значи вие също сте напълно доволни от себе си, така ли?

— Аз поне, наистина съм.

— Не ти вярвам.

— Защото не се връзва с принципите ти. Мъжете винаги си измислят теории и нагаждат всички факти към тях.

— Не, тук няма никакви теории. Аз просто виждам, че ти не си доволна. Ти си неспокойна, търсеща, опасна дори.

— Опасна! — избухна в смях Веа. — Какъв чудесен комплимент! И защо да съм опасна, Шевик?

— Ами, защото много добре знаеш, че в очите на мъжете ти си просто вещ. Вещ, която може да се притежава, да се купи, или продаде. Така, че ти си мислиш само как да надхитриш собствениците, как да си отмъстиш…

Тя решително постави деликатната си длан върху устните му.

— Шшшт. Знам, че нямаше намерение да ме обиждаш. Прощавам ти, но стига вече. Замълчи.

Той се намръщи ядосано при тази проява на лицемерие, а и от съзнанието, че думите му може наистина да са я засегнали. Все още усещаше върху устните си докосването на нежните й пръсти.

— Съжалявам! — промълви.

— Не, не. Ти просто не можеш да разбереш, а и как ли би могъл? Та ти идваш от Луната! При това си мъж, но както и да е… Чуй, обаче, какво ще ти кажа. Ако вземеш една от твоите „сестри“ там на Луната и й дадеш възможност да хвърли ботушите и да се окъпе в благовонни масла, после да мине през депилатор, да обуе чифт хубави сандали, да се накичи с бижута и да се напарфюмира, това ще и достави такова върховно удоволствие, което никога не е изпитвала.

А и на теб също! О, как само ще ти хареса! Но ти никога няма да го направиш. Бедничките вие с вашите теории, с вашите братя и сестри и никакви забавления!

— Права си — рече Шевик. — На Анарес нямаме никакви забавления. Никога. По цял ден се трепем в мините, а когато падне нощта, след вечерята от три зърна, сварени в шепа солена вода, до припадък рецитираме Сказанията на Одо, докато не стане време да си лягаме. Отделно, разбира се, и без да си сваляме ботушите.

Не владееше Йотийски до такова съвършенство, че да успее да изрази напълно точно — както на собствения си език — забавния, фантазьорски полет на мисълта си, с който Таквер и Садик бяха свикнали, но макар и тромаво, описанието му очарова и развесели Веа. Смехът изригна от нея чистосърдечен и спонтанен.

— Боже мой, ти си и много забавен, на всичко отгоре! Има ли нещо, което не умееш да правиш?

— Да търгувам — отвърна й той.

Тя впи в него изучаващи, усмихнати очи. В изражението й, в цялата й поза имаше нещо заучено, професионално като у актьорите. Хората обикновено не се втренчват един в друг от толкова близко разстояние, освен ако не са майки с деца, доктори с пациенти или… любовници.

Той се надигна:

— Искам да се поразходя още малко.

Тя протегна ръка към него, за да й помогне да стане. Съвсем невинен наглед жест, но някак си странно подканящ.

— Ти наистина си ми като брат — промълви тя с несигурна нежност в гласа. — Хайде, вземи ръката ми, не се притеснявай. После ще те пусна!

Разхождаха се по алеите в огромния парк. Влязоха в двореца, сега запазен като музей на кралската династия от древните времена. Веа каза, че много обича да идва и да гледа бижутата тук. Ликовете на арогантни аристократи и принцеси се взираха в тях от портретите, окачени по застланите с брокат, инкрустирани стени. Стаите изобилстваха от сребро, злато, кристал, рядка дървесина, гоблени и скъпоценни камъни. Пазачи стояха изправени зад въжетата от кадифе. Червено-черните им униформи идеално се вписваха в пищния интериор, пухените завивки и въжетата на звънците с вплетени златни нишки в тях. Но лицата им изглеждаха не на място. Това бяха отегчени и изнурени лица, уморени от това да стоят цял ден на крака сред тълпа от непознати и да не вършат нищо. Една напълно ненужна и безполезна работа.

Шевик и Веа се спряха пред една стъклена витрина, зад която лежеше наметката на Кралица Тея, изработена от щавените кожи на одрани живи бунтовници. Тази ужасна и отвратителна жена бе носила наметката си, когато слязла сред повалените си от чумна епидемия поданици, за да се помоли на Бог да отърве народа й от мора, преди хиляда и четиристотин години.

— Страшно ми прилича на козя кожа — каза Веа, разглеждайки потъмнялата, обезформена от времето пелерина зад витрината. Вдигна очи към Шевик. — Добре ли си?

— Мисля, че искам да изляза от това място.

Вече навън лицето му не изглеждаше толкова пребледняло. Той хвърли дълъг, пълен с омраза поглед назад към стените на Двореца.

— Защо трябва толкова ревностно да пазите срамното си минало?

— Но това е просто част от историята. Такива неща не могат да се случат в днешно време!

Заведе го на дневно представление в театъра, на някаква комедия за двама младоженци и техните родители, изпълнена е шеги и закачливи намеци за секс, макар че самата дума „секс“ никъде не се споменаваше. Шевик следеше Веа и се смееше, когато и тя се засмееше. След това отидоха в един разкошен ресторант в центъра на града. Вечерята им струваше сто парични единици. Понеже бе обядвал, Шевик яде доста малко, но се остави да бъде убеден от Веа да изпие две или три чаши от виното, което се оказа много по-приятно от очакванията му и не оказа видим ефект на разсъдъка му. Той нямаше в себе си достатъчно пари да плати за вечерята, но Веа не направи никакъв опит да подели с него разноските. Просто му предложи да напише чек, което той и направи. После наеха кола и отидоха в апартамента й. Тя го остави да плати и на шофьора. Възможно ли бе, помисли си той, Веа всъщност да е проститутка? Една от онези загадъчни жени? Но проститутките, както ги бе описала Одо, бяха бедни жени, а Веа не беше. „Нейното“ парти, беше му казала тя, се приготвя от „нейния“ готвач, „нейната“ прислуга и „нейният“ иконом. Още повече, че мъжете в Университета говореха за проститутките с презрение като за нечисти същества, докато Веа, като оставим настрана женската й привлекателност, проявяваше такава болезнена чувствителност по отношение на разговор, открито засягащ темата за секса, че Шевик много внимаваше какво говори пред нея, както би постъпил вкъщи при разговор със срамежливо десет годишно дете. В крайна сметка, не можеше да каже със сигурност, че познава истинската Веа.

Стаите в апартамента й бяха просторни и луксозно обзаведени, с прекрасен изглед към нощните светлини на Нио. Всичко бе в бяло, дори подът. Шевик обаче бе вече доста обръгнал на лукс, пък и бе доста уморен. Гостите трябваше да пристигнат едва след час и, докато Веа се преобличаше, той задряма в едно удобно, бяло кресло във всекидневната. Прислужницата, която тракаше нещо по масата, го събуди точно навреме, за да види как Веа се връща в стаята. Облечена бе в официалния, Йотийски, вечерен женски тоалет — дълга плисирана пола, която оставяше целият и торс гол. В пъпа й проблясваше мъничко скъпоценно камъче, точно както в рисунките, които бяха разглеждали с Тирин и Бедап преди четвърт век в Нортсетингския Регионален Научен Институт… Съвсем същото… Полусънен и напълно възбуден той не сваляше поглед от нея.

Тя също не откъсваше очи от него, леко усмихната.

Седна на един нисък, тапициран стол до него и вдигна очи към лицето му. Приглади краищата на бялата пола около глезените си и рече:

— Кажи ми сега, какви са точно взаимоотношенията между мъжете и жените на Анарес?

Невероятно! И прислужницата и икономът бяха в стаята; тя много добре знаеше, че той има партньор, както и той знаеше, че тя също има; при това, досега и думичка не бяха обелили за секс. И въпреки това този тоалет, тези нейни движения, тонът й… какво бе всичко това, ако не най-явната покана?

— Между един мъж и една жена съществува това, което те искат да има помежду им — почти грубо отвърна той. — Което и двамата искат.

— Значи е вярно, че вие нямате никакво чувство за морал? — запита тя леко шокирана, но и като че ли очарована същевременно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Да нараниш някого там е също толкова лошо колкото и да нараниш някого тук.

— Искаш да кажеш, че и вие съблюдавате същите стари правила. Виждаш ли, според мен нравствеността е просто още едно суеверие като религията. Трябва да се изхвърли и забрави.

— Но моето общество — отвърна той напълно озадачен — е точно опит да се достигне нравствеността. Ние сме съгласни, че трябва да се изхвърлят проповедите, правилата, законите, наказанията, но това се прави с единствената цел човек сам да разбере кое е добро и кое зло и сам да направи своя избор.

— Значи изхвърлихте всички забрани и заповеди, но, знаеш ли, аз мисля, че вие Одонианците сте пропуснали най-главното. Изхвърлили сте свещениците, съдиите, законите за развода и всичко това, но истинската беда, която се крие зад тях е останала. Вие просто сте я запазили, скрита дълбоко в съзнанието ви. И тя все още е там. Вие сте си все същите роби както винаги! Не сте истински свободни.

— Защо мислиш така?

— Четох една статия за Одонианците в някакво списание — отвърна тя. — Пък и нали бяхме заедно цял ден. Не те познавам много добре, но знам някои неща за теб със сигурност. Знам, че носиш в себе си един… една кралица Тея… И тя е точно там, в тази твоя космата глава. Тя те командва по същия начин както старата деспотка е командвала робите си. Заповядва ти: Направи това! и ти го правиш, казва ти: Не прави това! и ти се подчиняваш.

— Да, точно там й е мястото — усмихна се той. — В главата ми.

— Не. По-добре да е в палата си, тогава сигурно би могъл да въстанеш срещу нея. Ще ти се наложи да го направиш! Твоят пра-пра-пра-дядо го е направил, или поне е избягал на Луната, за да се отърве от нея. Но без да иска е взел кралица Тея със себе си, така че тя все още е в теб!

— Може би, но на Анарес тя се е научила, че ако ме накара да нараня друг човек, все едно наранявам себе си.

— Доброто старо лицемерие! Животът е борба, в която побеждава най-силният. Всичко, което се е научила да прави цивилизацията досега е да бърше кръвта и да прикрива омразата под красиви думи!

— Вашата цивилизация — може би. Нашата не крие нищо. Няма какво да крие. Всичко е открито и просто. У нас кралица Тея носи собствената си кожа… Ние спазваме само един закон, само един — законът на човешката еволюция.

— Точно според закона на еволюцията оцеляват само най-силните!

— Именно! А най-силните в който и да е обществен вид са точно тези, които имат най-развито социално мислене и поведение. В човешкото общество това са най-етичните, най-моралните, най-нравствените. Виждаш ли, на Анарес ние нямаме нито жертви, нито врагове. Имаме само самите себе си. Нищо няма да постигнем от това да се нараняваме един друг. Няма да станем по-силни. Можем само да станем по-слаби.

— Изобщо не ми пука кой кого наранява или не! Изобщо не ме е грижа за другите, както и другите не ги е грижа за мен или за някой друг. Преструват се, но не се интересуват от нищо друго освен от себе си. Аз не искам да се преструвам. Искам да бъда свободна!

— Но, Веа… — нежно започна той, трогнат от този толкова явен копнеж за свобода, но бе прекъснат от звънеца на входната врата. Веа се изправи, приглади полата си и, с усмивка на уста, отиде да посрещне гостите си.

През следващия един час дойдоха трийсет или четиридесет човека. Отначало Шевик бе в лошо настроение, потиснат и отегчен. Това бе просто още едно от ония партита, на които гостите се мотаеха насам-натам с чаши в ръка, усмихваха се един на друг и говореха на висок глас. Постепенно нещата се поосвежиха и взе да става по-забавно. Хората насядаха на групички, завързаха се дискусии и спорове, привеждаха се стройни аргументи; изобщо партито заприлича на подобните събирания на Анарес. Услужлив и неуморен сервитьор постоянно разнасяше сред гостите табли със сладкиши и сандвичи с риба и месо, друг доливаше чашите им. Шевик си взе едно питие. Вече месеци бе наблюдавал как Урасците се наливат с алкохол без някой от тях видимо да са поболее от това. Питието имаше вкус на лекарство, но някой му обясни, че се състои предимно от газирана вода, която той обичаше. Понеже беше жаден гаврътна чашата си на един път.

Двама от гостите бяха твърдо решени да разискват с него проблемите на физиката. Единия от тях бе възпитан човек, с добри обноски, което позволи на Шевик лесно да му се изплъзне, понеже му бе доста трудно да обсъжда физичната теория с хора, които си нямат и понятие от физика. Другият обаче се оказа доста нахален и арогантен тип, от който не бе възможно да се откопчи. Шевик откри, че колкото повече се дразнеше от мъжа, толкова по-лесно му бе да говори с него. Онзи очевидно смяташе, че разбира от всичко, само защото има купища пари.

— Както аз виждам нещата — важно каза той на Шевик — вашата Теория за Едновременността просто отрича най-очевидния факт за времето, а именно фактът, че времето отминава.

— Вижте, за разлика от бизнеса, във физиката, а и изобщо в науката, човек трябва много да внимава кое точно определя като „факт“ и кое не — отвърна усмихнато и прекалено любезно Шевик. Нещо в тона му, обаче, накара Веа, която бъбреше с група гости в съседство, да се обърне към двамата. — В точно определените научни постановки на Теорията за Едновременността, последователността не се разглежда като обективен физически феномен, а като субективен такъв.

— Хайде, стига сте плашили горкичкият Дери — намеси се Веа — Преведете ни какво означава това на бебешки.

Шевик се усмихна:

— Ами, ние си мислим, че времето „отминава“, протича край нас като река или каквото и да е там. Защо да не приемем, обаче, че не времето, а ние сме тези, които се движат напред? Движим се от миналото към бъдещето като постоянно откриваме новото. Нещо като да четеш книга, разбирате ли? Книгата си е там, цялата между кориците. Ако искаме, обаче, да прочетем историята и да я разберем, ние трябва да започнем от първата страница и да напредваме в една точно определена последователност. Тогава можем да приемем Вселената за една много голяма книга, а себе си — за едни много мънички читатели.

— Но си остава „фактът“, — каза Дери — че ние усещаме, или преживяваме вселената като една последователност, като поток или река. В такъв случай не виждам каква е ползата от теория, която ни обяснява как на едно по-високо равнище, или в огромен мащаб, всичко може би съществува едновременно, т.е. си остава винаги постоянно и неизменно. На вас тази теория може и да ви се струва забавна, но тя няма никакво практическо приложение, никаква връзка с реалния живот. Освен, разбира се, ако с нея можем да си построим машина на времето! — добави той с пресилена шеговитост.

— Но ние не „преживяваме“ вселената единствено като последователност — възпротиви се Шевик. — Вие никога ли не сънувате, мистър Дери? — Бе много горд от себе си, че поне веднъж се сети да нарече някого „мистър“.

— Какво общо има това?

— Само когато сме в съзнание, т.е. единствено в разума ни, ни се струва, че изобщо „преживяваме“ времето. За едно малко бебе времето не съществува. То не може да определи, да отличи себе си като функция от някакво минало, нито пък да свърже това минало с настоящето си, или да предвиди — още по-малко пък да планира — как настоящето може да повлияе на бъдещето му. То не знае, че времето протича, отминава. То не разбира смъртта. Съвсем същото е и с подсъзнанието на възрастния. В един сън времето не съществува, последователността е объркана, а причината и следствието не могат да се различат една от друга. Не съществува време, също така, и в митовете и легендите. За кое точно минало време, според вас, става въпрос в приказките, които започват с „Имало едно време“? Именно затова, когато мистикът обединява в едно съзнанието и подсъзнанието си, той вижда всички развития като едно съществуване и разбира същността на вечния кръговрат.

— Да, да, мистиците! — разпалено се намеси по-скромния слушател. — в Осмото Хилядолетие, Теборес е написал:

„Подсъзнанието е всеобхватната Вселена“.

— Но, ние не сме бебета, — вметна Дери — а големи разумни мъже. Да не би тази ваша Теория за Едновременността да е нещо като мистичен регресивизъм?

Настъпи мълчание, Шевик си взе един сладкиш и го изяде, макар да не му се ядеше. Днес вече си бе изтървал нервите веднъж и се бе проявил като глупак. Един път дневно бе напълно достатъчно.

— Може би ще ви стане по-ясно, ако се опитате да я възприемете като счетоводен баланс. Виждате ли, Последователността прекрасно се вмества в представите ни за линеарност на времето. С нея си обясняваме и еволюцията, която включва сътворението, преходността и смъртта. И толкова. Тук тя спира. Тя наистина борави с всичко, което се изменя, но не може да обясни защо едновременно с промяната нещата си остават и непроменени. Тя говори само за „стрелата“, или „реката“ на времето, но никога за „кръгът“ на времето.

— Кръгът? — възкликна по-учтивия инквизитор с такова очевидно желание да разбере, че Шевик напълно забрави Дери и ентусиазирано се впусна да обяснява като непрестанно ръкомахаше, за да онагледи пред слушателя си всички онези „стрели“, „кръгове“ и „пулсации“, за които говореше.

— Освен в права линия, времето се движи и в кръг. Като въртенето на планета по нейната орбита, разбирате ли? Едно завъртане около слънцето, един цикъл е една година, нали? Две завъртания са две години и така до безкрай. За един страничен наблюдател въртенето е вечно. Вярно е, че това въртене е всъщност системата, по която ние измерваме времето; на този принцип е направен и часовникът. Но, къде е времето вътре в самата система, вътре в кръга? Къде е началото и къде — краят? Безкрайното повторение е атемпорален процес. Той трябва да се сравни, т.е. да се отнесе към друг цикличен или нецикличен процес, за да може да се разглежда като темпорален. Е, ето, че стигнахме и до най-странното и интересно нещо. Атомите, както знаете, имат кръгово движение. Значи стабилните конструкции са съставени от взаимосвързани компоненти, които извършват регулярно, циклично движение, фактически, именно миниатюрните и незабележими, време-реверсивни, кръгови движения на атома придават на материята достатъчна устойчивост, че да направят еволюцията й възможна. Мъничките частици „безвремие“ се натрупват, за да образуват времето. Да погледнем сега какво се получава от всичко това в по-едри мащаби, например Космоса. Е, добре, ние смятаме, че цялата Вселена е един цикличен процес, една постоянна пулсация, постоянно свиване и разпускане, в което изобщо няма място за понятия като „преди“ или „след“. Единствено и само вътре във всеки от гигантските кръговрати, в които живеем, съществува времето като линеарност, т.е. промяната, еволюцията. Така, че терминът, понятието „време“ има два аспекта. Единият е „стрелата“, „течащата река“, без която няма промяна, няма прогрес, посока или съзидание. А другият е „кръгът“, или „цикълът“, без който ще властва хаоса, безсмислената поредност от моменти, един свят без часовници, без сезони, без перспектива.

— Не можете едновременно да поддържате две абсолютно противоположни становища за едно и също нещо — спокойно каза Дери, с чувството на превъзходство. — С други думи, само един от тези ваши „аспекти“ е реален, другият просто е илюзорен.

— Много от физиците казват същото — съгласи се Шевик.

— А, вие? Вие какво мислите? — запита по-любознателният.

— Ами, смятам, че това е много удобен и лесен начин да се излезе от затруднението… Но питам ви, можем ли да отречем развитието или съществуването като обявим едното от двете за илюзорно? Развитието без самото съществуване е безсмислено. От своя страна, съществуването без развитието е скучно и отегчително… Щом човешкият разум е способен да възприеме времето по два различни начина, тогава истинската хронософия трябва да му осигури теория, която да обяснява отношението между двата аспекта или двата процеса на времето.

— Но каква е ползата от такива „обяснения“ — запита Дери — щом те нямат никакво практическо приложение? Не са ли те просто игра на думи?

— Вие задавате въпроси като истински собственик — каза му Шевик и никой от присъстващите не разбра, че той, всъщност обиди Дери, наричайки го с най-мръсната дума от речника си. Дори напротив, самият Дери леко кимна, приемайки със задоволство комплимента. Само Веа като че ли долови някакво напрежение и побърза да се намеси.

— Честно да си призная, не разбрах нито дума от това, което казахте, но ми се струва, че — доколкото схванах поне онази част за книгата, това, че всичко съществува в момента — то тогава трябва да е възможно да се предсказва бъдещето. Щом като така и така е тук, защо да не можем да го видим какво е?

— Не, не — вмъкна срамежливият по доста нескромен начин. — Бъдещето не е тук като къща, например, или като легло. Времето не е пространство, не можем просто да се разхождаме из него!

Веа лъчезарно кимна, сякаш това, че я поставиха на мястото й, й достави огромно удоволствие. Сякаш окуражен от победата си над жената в сферите на висшата мисъл, срамежливият се обърна към Дери и рече:

— Струва ми се, че приложението на темпоралната физика е в етиката. Ще се съгласите ли с това, доктор Шевик?

— Етиката? Ами, не знам. Аз се занимавам предимно с математика, а не можем да съставяме уравнения на етичното поведение.

— А защо не? — запита Дери.

Шевик не му обърна внимание.

— Вярно е, че етиката и хронософията са свързани до известна степен. Представата ни за времето включва и способността ни да разграничаваме причина и следствие, средства и цел. Да вземем отново бебето, или животното, те не могат да направят разлика между това, което правят в момента и това, което ще се случи като следствие от действията им. Те не могат да направят нещо материално, да кажем една проста подемна макара, или пък нещо по-сложно и абстрактно, например, не могат да дадат обещание. Ние, обаче, можем. Правейки различие между „сега“ и „не-сега“, ние можем да направим връзката. И ето тук се намесва моралът, етиката. Ние имаме чувство за ОТГОВОРНОСТ. Да твърдим, че възвишени цели могат да се преследват с низки средства е все едно да твърдим, че ако дръпнем въжето на една подемна макара ще вдигнем товарът, закачен на друга. Да нарушим даденото обещание е все едно да отречем реалността на миналото, а следователно, да отречем и надеждата за едно реално бъдеще. Щом времето и разумът са функции едно на друго, щом самите ние сме творения на времето, то тогава е най-добре да осъзнаем това и да се опитаме да извлечем максимална полза от него. Трябва винаги да пазим чувството си за отговорност.

— Но, вижте, — намеси се Дери с нескрито задоволство от собствената си компетентност — вие току-що казахте, че във вашата система на Едновременност няма нито минало, нито бъдеще, а само нещо като безкрайно настояще. Така, че как може човек да бъде отговорен за книгата, която вече е написана? Единственото, което може да направи е само да я прочете. Не му е оставен никакъв избор, никаква свобода на действията.

— Точно това е и дилемата на детерминизма. Вие сте много прав, че тя е присъща на мисленето на Симултанистите. Но мисленето на Секвентистите също си има своята дилема. Ще ви го илюстрирам с един прост пример. Да кажем, че вземете един камък и го хвърлите към едно дърво. Ако сте Симултанист камъкът вече е ударил дървото, а ако сте Секвентист, той никога няма да го удари. Е, кое от двете си избирате? Може би предпочитате да хвърляте камъни, без да мислите за зова, тогава вие нямате избор. Аз пък предпочитам да усложнявам нещата, затова избирам и двете.

— Но, как ги съчетавате двете? — направо запита скромният.

Шевик едва не се изсмя от отчаяние.

— Не знам. Толкова време вече работя върху това! В крайна сметка, камъкът все пак удря дървото. Нито простата Последователност, нито простата Едновременност могат да обяснят този факт сами по себе си. Ние, обаче не се нуждаем от опростеност, а от комплексност, от отношенията между причина и следствие, между средства и цел. Нашият модел на космоса трябва да бъде също толкова необятен, колкото и самият Космос. Една комплексност, която включва не само продължителността, но и постоянността, не само развитие, но и съществуване, не само геометрия, но и етика. Ние не търсим отговора, а само правилната формулировка на въпроса…

— Хубаво, обаче индустрията се нуждае от отговори — каза Дери.

Шевик бавно се извърна, погледна надолу към него и нищо не каза.

Настъпи натегнато мълчание, което бе нарушено от Веа, която отново се върна към темата си за предсказването на бъдещето. Другите с удоволствие се впуснаха в разискването и взеха да разказват случки от собствения си опит с разни гадатели и гледачки.

Шевик реши дума да не обелва повече, независимо какво го питат. Беше по-жаден от всякога. Остави сервитьорът да му напълни повторно чашата и изпи приятното, газирано питие. Обходи с очи стаята в опит да уталожи гнева си и да се поуспокои, наблюдавайки другите. Но, те също се държаха прекадено емоционално за Йотийци — спореха разпалено, смееха се на висок глас и се прекъсваха един друг. В един от ъглите мъж и жена се бяха улисали в началния стадий на сексуална игра. Отвратен, Шевик извърна очи. Нима бяха такива егоисти дори в секса? Да се целуваш и съвъкупляваш пред очите на хора, които са без партньорите си, бе също толкова вулгарно, колкото да ядеш пред очите на гладуващи. Отново насочи вниманието си към групата до него. Бяха приключили с гадателствата и вече обсъждаха политиката. Всички говореха за войната, за това какво ще направи Тува, какво ще направи А-Йо, какво ще направи ССП.

— Защо говорите само в абстракции? — внезапно пожела да узнае той и сам се учуди на въпроса си, понеже бе решил да не говори. — Тук не става въпрос за имена на разни държави; става въпрос за това, че хора, човешки същества се избиват едни други. Защо отиват на смърт войниците? Защо човек просто ей така отива и почва да избива непознати?

— Това им е работата на войниците — отвърна една нисичка женица с опал в пъпа. Няколко души започнаха в един глас да обясняват на Шевик принципите на държавния суверенитет.

— Оставете го да се изкаже — прекъсна ги Веа. — Как бихте разрешили вие проблема, Шевик?

— Решението е много просто и се намира пред очите ви.

— И какво е то?

— Анарес!

— Но това, което правите вие на луната, изобщо не решава нашите проблеми тук.

— Проблемът на човечеството е един-единствен, независимо от световете, които обитават хората. Това е проблема за оцеляването. Оцеляването на вида, на групата, на индивида.

— Но, националната отбрана… — извика някой.

Те спореха и той спореше. Той знаеше какво иска да каже и знаеше, че то ще убеди всички, защото е ясно, просто и правилно, но някак си все не можеше да намери подходящите думи и да го изрази. Всички се надвикваха. Нисичката женица потупа с длан широката странична облегалка на креслото, в което седеше и той приседна на нея. Малката й, обръсната главица надзърна изпод ръката му.

— Здрасти, лунни човече! — игриво му се ухили тя.

Веа се бе присъединила към друга групичка за малко, но сега отново бе близо до него. Лицето й бе зачервено, а очите й изглеждаха разширени и влажни. За миг му се стори, че зърна Пе в другия край на стаята, но имаше толкова много хора, че лицата им започваха да се сливат. Сцената пред очите му се накъса на малки парчета калейдоскопична мозайка, на редуващи се проблясъци и затъмнения, сякаш стоеше скрит зад завесите и наблюдаваше гигантските процеси на Цикличния Космос, описан в хипотезата на старата Гвараб.

— Трябва да запазим принципите на държавното устройство и законност, защото в противен случай обществото ни просто ще западне до обикновена анархия! — избоботи един дебел, намръщен мъж.

— Да, да, ще западне! — каза Шевик. — Вече сто и петдесет години ние се наслаждаваме на същата тази анархия.

Сребърните сандалки на малката женица надзърнаха изпод гъсто обшитите с мъниста краища на полата й.

— Разкажете ни за Анарес — чу се гласът на Веа. — Какъв всъщност е живота там? Наистина ли е толкова прекрасен?

Той седеше на страничната облегалка на стола, а Веа бе приседнала на възглавничка върху коленете му, възбудена, тръпнеща, нежните й гърди бяха втренчени в него със слепите си очи, лицето й бе зачервено, доволно, усмихнато.

Черна завеса се спусна пред очите на Шевик и затъмни всичко. Устата му бе пресъхнала. Той изля в гърлото си току-що напълнената от келнера чаша.

— Не знам — отвърна с надебелял език. — Не, Анарес не е прекрасен свят. Това е един грозен свят. Не като този тук. Цялата планета е само прах и изгорени хълмове. Всичко е изсъхнало, всичко е оскъдно. И хората там не са красиви. Те имат големи длани и стъпала като мен и като онзи сервитьор там. Но нямат големи кореми. По цял ден тънат в мръсотия, а после се къпят заедно; тук никой не прави така. Градовете са малки, грозни и скучни. Няма палати. Животът е скучен, сив и минава в ежедневен къртовски труд. Не можеш винаги да имаш това, което искаш, дори и това, от което се нуждаеш, защото просто няма достатъчно за всички. Вие, Урасците си имате достатъчно от всичко. Имате достатъчно въздух, достатъчно дъжд, трева, океани, храна, музика, сгради, заводи, машини, книги, дрехи, история. Вие сте богати, вие притежавате всичко. Ние сме бедни и не притежаваме нищо. Вие имате, ние нямаме. Тук всичко е красиво. Само не и лицата. На Анарес нищо не е красиво; нищо освен лицата. Лицата на другите, на мъжете и жените. Ние не притежаваме нищо друго освен това, имаме себе си. Тук вие гледате бижутата, там ние гледаме очите. И в очите откриваме прекрасното, красотата на човешкия дух. Защото нашите мъже и жени са свободни. Те не притежават нищо и са свободни именно заради това. А вие, собствениците, всъщност сте просто собственост. Вие всички сте затворници. Всеки от вас е изгнаник, обречен на самота. Имате единствено камарата боклуци, която наричате своя собственост. Вие се раждате в затвор, живеете в затвор и умирате в затвор. Това е всичко, което мога да видя в очите ви — стената, стената!

Всички се бяха обърнали към него.

Последните му думи увиснаха в настъпилата гробовна тишина. Усещаше пулса в слепоочията си. Тъмната завеса отново се спусна пред очите му.

— Чувствам се замаян — рече той и се изправи.

Веа го улови под ръка.

— Ела, оттук — поведе го тя леко усмихната. Запромъкваха се сред гостите. Усети, че е пребледнял; още му се виеше свят. Надяваше се, че тя ще го отведе до банята, или до някой отворен прозорец, за да се освежи на чист въздух. Стаята, в която влязоха обаче бе просторна и тънеше в приглушена, мека светлина. До едната страна имаше широко бяло легло, а почти половината от срещуположната стена бе заета от огромно огледало. От драпериите и завивките се излъчваше дискретния, сладникав аромат на парфюма, който използваше Веа.

— Беше направо страхотен — каза му тя, застана пред него и погледна нагоре към лицето му, все така леко усмихната. — Наистина страхотен. Беше невероятен, великолепен! — постави длани на раменете му тя. — Само като си спомня физиономиите им! Трябва да те целуна за това! — И тя се надигна на пръсти, предлагайки му устните си, бялата си шия и голите гърди.

Той я сграбчи и я целуна по устата, после шията и гърдите. Отначало тя се отпусна в ръцете му, после потръпна, засмя се и съвсем леко се опита да го отблъсне от себе си.

— О, не, не, дръж се прилично — каза му. — Хайде Стига, наистина трябва вече да се връщаме при гостите. Недей, Шевик, успокой се, не може сега! — Той не обърна никакво внимание на думите й. Придърпа я след себе си към леглото и тя го последва, макар да продължаваше да говори. С една ръка успя някак си да се справи със сложните си одежди и разкопча панталона си; после се засуети с нейната дреха, здраво стегнатия колан на полата й не искаше да се откопчае. — Стига, спри — възпротиви се тя. — Чуй ме, Шевик, престани. Няма да стане. Не сега. Не съм взела контрацептив. В хубава каша ще се забъркам, ако забременея. Мъжът ми се връща след две седмици! Стига, пусни ме! — Но, той не можеше да я пусне. Лицето му бе заровено, в нейната нежна, сладка, ухаеща плът. — Стига, за Бога! Ще ми измачкаш тоалета, всички ще разберат. Чакай… просто почакай, ще уредим нещата, можем да се срещнем някъде другаде; трябва да внимавам за репутацията си. Нямам доверие на прислужницата, просто изчакай… Не сега… Не сега! — Уплашена най-накрая от сляпата му непреклонност и упорството му, тя постави ръце на гърдите му и го отблъсна с всички сили. Той отстъпи крачка назад, объркан от острата нотка на страх в гласа й. Но не можеше да спре, съпротивата й само го възбуждаше още повече. Сграбчи я и спермата му се разля по бялата коприна на полата й.

— Пусни ме! Пусни ме! — повтаряше тя със същия остър шепот. Той я пусна най-сетне. Остана за момент така замаян. После се засуети с панталоните си, в опит да ги закопчае.

— Съжалявам… наистина… мислех, че ти искаш…

— Боже мой! — Веа погледна надолу към полата си. — О, сега ще трябва да сменям полата.

Шевик стоеше с отворена уста и дишаше тежко, отпуснал ръце край тялото си. После внезапно се обърна и изскочи от стаята. Обратно в шумната, осветена гостна, той си запробива път сред тълпата, препъна се в нечий крак, блъсна се в нечий гръб, озова се притиснат сред многолюдието от тела, дрехи, скъпоценности, гърди, очи, пламъци от свещи, мебели. Блъсна се в една маса. На нея имаше сребърен поднос с малки сандвичи с месо, сметана и подправки, наредени на концентрични кръгове като едно голямо, бледо цвете. Не му достигаше въздух; Шевик зяпна, опита се да преглътне, после се наведе и повърна право в подноса.

— Ще го откарам в тях — рече Пе.

— Така ще е най-добре — каза Веа. — Сигурно си се тревожил за него и си го търсил, Сайо?

— О, малко се притесних наистина. За щастие Демер ти се обади.

— Знаеш как да се оправиш с него, нали.

— О, няма да ни създава никакви неприятности. Припадна в хола. Мога ли да използвам телефона ти, преди да тръгна?

— Предай обичта ми на Шефа — изчурулика тя.

Ой бе дошъл заедно е Пе в апартамента на сестра си и сега си тръгна с него. Пътуваха на средната седалка в огромната правителствена лимузина, която бе винаги на разположение на Пе. Същата, с която бяха посрещнали Шевик на аеродрума миналото лято. Шевик лежеше проснат на задната седалка така, както го бяха сложили и не даваше никакви признаци на живот.

— Целият ден ли е бил със сестра ти, Демер?

— От обяд, очевидно.

— Слава Богу!

— Защо се притесняваш толкова да не попадне в гетото?

Всички Одонианци и без друго са убедени, че ние сме тълпа потиснати роби. Какво толкова голямо значение има, ако види малко доказателства за това с очите си?

— Изобщо не ме е грижа какво ще види. Ние не искаме него да виждат. Чете ли жълтата преса? Или позивите, които се появиха миналата седмица в Стария Град, ония за „Предтечата“? Старата легенда още от преди едно хилядолетие: „Ще дойде странникът, един изгнаник, заточеник, който ще носи в празните си длани бъдното време“. Цитират го дословно. Простолюдието отново е в едно от проклетите си апокалиптични настроения. Търсят си месия, водач. Катализатор. Говорят за всеобща стачка. Никога няма да се научат! Непрекъснато трябва да им се повтаря урокът. Бунтовници! Проклет добитък! Единствената полза от тях е да ги пратим да се бият с Тува.

Остатъка от пътя пропътуваха в мълчание.

Нощният пазач в Главната факултетска Резиденция им помогна да отнесат Шевик горе в стаята му. Хвърлиха го на леглото и той моментално захърка.

Ой остана, за да свали обувките на Шевик и да му метне едно одеяло. Дъхът на пияния бе отвратителен. Ой отстъпи назад от леглото. Страхът за Шевик и обичта, която изпитваше към него тормозеха мислите му и го караха да се ядосва.

— Проклет глупак! — промърмори намръщено той.

Загаси осветлението и се върна в другата стая. Пе се бе надвесил над бюрото и преглеждате записките на Шевик.

— Хайде зарежи тая работа — каза му Ой и чертите на лицето му се изкривиха от отвращение. — Хайде, два сутринта е. Уморен съм.

— Какво е правило досега копелето му с копеле? Тук все още няма нищо… абсолютно нищо. Дали не е просто един измамник, а, Демер? Нима сме се оставили да ни води за носа един проклет, тъп селяндур от Утопия? Къде е проклетата му Теория? Къде са нашите мигновени космически полети? Къде е предимството ни пред Хейняните?

Десет месеца хрантутим това копеле за нищо!

Въпреки това, той не пропусна да напъха в джоба един от изписаните листи, преди да последва Ой навън.