Освободеният

Глава шестаАнарес

Шевик беше изписан от болницата след една декада и се върна в общежитието. Съседът му от стая №45 дойде да го види. Той беше математик, много висок и слаб. Имаше перде на очите и човек никога не беше сигурен къде му е насочен погледа. Вече една година двамата миролюбиво съседстваха в общежитието на Института, без дори да си разменят едно цяло изречение.

Дезар влезе и погледна Шевик (а може би зад него).

— Нещо трябва ли?

— Добре съм, благодаря.

— Да донеса вечерята?

— Заедно с твоята — кратко отвърна Шевик, повлиян от телеграфния стил на Дезар.

— Добре.

Дезар влезе, носейки табла от трапезарията с двете вечери върху нея и те седнаха да се хранят. В продължение на три дни, сутрин и вечер, той продължи да носи храната, докато Шевик укрепна и започна да излиза от стаята. Шевик не разбираше защо Дезар прави това. Той не се държеше приятелски и явно понятието „братство“ не означаваше много за него. Една от възможните причини той да страни от хората, бе желанието му да прикрие своята недобросъвестност: той или беше ужасно мързелив или направо склонен към собственичество, защото стая №45 беше пълна с неща, които той нямаше право да задържа, а и не ги използваше. Чинии от трапезарията, книги от библиотеката, комплект резци за дърво от работилницата, микроскоп от някоя лаборатория, осем различни одеяла, гардероб, пълен с дрехи (някои то тях изобщо не му ставаха или ги беше носил на десетгодишна възраст). Изглежда той ходеше по складовете и пунктовете за доставка и взимаше всичко, каквото му попадне.

— За какво са ти всички тези боклуци? — попита го Шевик, когато за пръв път бе допуснат в стаята му.

— За всеки случай — мъгляво отвърна Дезар.

Избраната от него област от математиката беше толкова тъмна и мъчно разбираема, че никой от Института или от Математическата федерация не можеше да проследи работата му и той точно затова я беше избрал. Той реши, че мотивацията на Шевик за избор на научна област беше подобна на неговата.

— Работа? Глупости. Добро назначение тук. Последователност, Едновременност. Лайна.

Понякога Шевик харесваше Дезар, друг път го ненавиждаше заради характера му. Все пак той се привърза към него, в резултат на решението коренно да промени живота си.

Болестта го накара да разбере, че ако остане все така сам, той напълно ще рухне. Шевик се осъждаше строго за това, че страни от другите и забравя за моралния закон на братството. На двадесет и една той не беше станал самодоволен отшелник само заради строгия си личен морал. И все пак тези основни морални ценности още бяха в калъпа на опростеното одонианство, на което посредствените възрастни учеха децата в училище; една вътрешна морална проповед.

Трябваше да промени живота си. И той го направи.

Наложи си забрана да се занимава с физика повече от пет дни в декада. Записа се за доброволна работа по поддръжка и почистване на общежитието. Започна да посещава събранията на федерацията по физика. В трапезарията започна да сяда на по-големи маси, вместо да седи сам, с книга в ръка.

Резултатите бяха изненадващи: хората сякаш го очакваха. Те го приеха сред тях като брат, канеха го на събирания, канеха го в леглата си. Той започна да излиза с тях и за три декади научи повече за Абиней, отколкото за цялата изминала година. Заедно с цяла група весели, млади хора, той започна да ходи на атлетически състезания и плувни басейни, по занаятчийски центрове, фестивали, театри, музеи и концерти.

Концертите се оказаха истинско откровение за него и му носеха неописуема радост.

Преди не ходеше на концерти, защото смяташе, че музиката има смисъл само ако ти самия свириш. Като дете той свиреше на различни инструменти и пееше в местните хорове и ансамбли. Доставяше голямо удоволствие, но той не беше особено талантлив. Това беше всичко, което знаеше за музиката.

В учебните центрове децата се учеха на всякакви умения, свързани с изкуствата: пеене, солфеж, танци, рисуване и така нататък. Те се учеха и да говорят, да виждат, да чуват, да се движат. Не се нравеше разлика между занаят и изкуство. Изкуството не беше нещо, което обслужва живота: то беше част от самия живот; както речта. По тази причина архитектурният стил беше изчистен, смислен и пропорционален. Скулптурата и живописта основно служеха като елементи в архитектурата и градоустройството, докато словесните изкуства — поезията и драматургията — бяха по-ефимерни, свързани повече с песента и танца. Единствено театърът беше наричан „Изкуството“ — нещо завършено и цяло. Имаше много районни и пътуващи групи от актьори танцьори и мимове, а някои от тях дори водеха драматурзи със себе си. Те представяха както трагедии, така и комедии. В малките градове сред пустинята, тези трупи бяха като дъжда, те бяха най-голямото събитие. Родена от свободния дух на разпръснатите комуни, анареската драма беше добила изключителна проникновеност и колорит.

Шевик не беше особено привързан към драмата. Той харесваше красотата на думите, но общата идея на представленията не предизвикваше у него особено възхищение. Чак през втората година в Абиней той най-после откри Изкуството. Изкуството, което бе родено от времето. Някой го заведе на концерт на Музикалния синдикат. На следващата вечер той отново го посети. Оттогава, със или без новите си приятели, той не пропускаше концерт. Шевик започна да се нуждае от музиката дори повече, отколкото от приятелите си. Тя му носеше дълбоко удовлетворение.

Усилията му да счупи оковите на вродената си самота и уединеност се проваляха и той го знаеше. Не успя да си създаде нито един близък, истински приятел. Той се сношаваше с много момичета, но това не му доставяше очакваната наслада. Беше просто облекчаване на нуждата от сексуални контакти, едно изпразване и той се срамуваше от това, защото другият се превръщаше само в обект. Дори мастурбирането беше за предпочитане за човек като него. Самотата беше негова съдба, той беше хванат в наследствения капан. Тя го беше казала: „За мен работата е над всичко“. Рулаг каза това спокойно и примирено, защото беше безсилна да промени нещо. Така беше и с него. Сърцето му го теглеше към нежните, млади души, които го наричаха „братко“, но той не успяваше да се докосне до тях. Той беше роден, за да бъде самотен, студен интелектуалец. Егоист.

Да, работата преди всичко, но и тя не водеше никъде. Също като секса и тя трябваше да бъде удоволствие, но не беше. Той продължаваше да затъва в старите проблеми и нямаше никакъв напредък в разрешаването на Темпоралния Парадокс на То. Това важеше и за теорията на Едновременността, за която той бе уверен, че е почти завършена през изминалата година. Сега се чудеше откъде се е взела тази самоувереност. Наистина ли мислеше, че на двадесет години може да създаде теория, която изцяло да промени основите на космологичната физика? Явно през периода преди болестта, той не е бил на себе си. Записа се в две работни групи по философска математика, като отказваше да признае пред себе си, че може да ръководи групите не по-зле от самите инструктори. Доколкото бе възможно, Шевик избягваше да се среща със Сабул.

Едно от първите му решения беше да опознае по-добре Гвараб. Тя отговори на това негово желание доколкото можеше, защото зимата се бе отразила зле на здравето й. Тя беше болна, глуха и много стара. През пролетта Гвараб започна курс лекции, но после се отказа. Паметта й започнала изменя. Веднъж дори не позна Шевик, но друг път го канеше в общежитието и двамата говореха по цели вечери. От тези разговори той разбра, че вече е надминал идеите на Гвараб. Дългите разговори станаха мъчителни за него. Той или трябваше да остави Гвараб часове наред да говори за идеи, до които вече бе достигнал и отхвърлил, или да й каже това направо, причинявайки й болка. На двадесет години Шевик нямаше търпението и такта да търпи дългите, скучни разговори и започна да отбягва и нея.

Шевик нямаше с кого да поговори за работата си. Никой в Института не разбираше от чиста темпорална физика. Той искаше да преподава този предмет, но не получи назначение като преподавател и не му дадоха група, факултетският синдикат отхвърли всичките му молби. Те не искаха да се конфронтират със Сабул.

През тази година Шевик започна да прекарва все повече време в писане на писма до Атро и други ураски физици и математици. Само малка част от писмата бяха изпращани. Някои то тях той скъсваше още след написването им. Откри, че математикът Лоаи Ан, комуто беше изпратил разработка от шест страници върху темпоралната обратимост, е починал преди двадесет години. Беше пропуснал да прочете биографичната справка в предговора на книгата му „Геометрии на времето“.

Много писма бяха спирани от управлението на космодрума на Анарес. Космодрумът беше подчинен директно на КПР, тъй като работата там изискваше координация между много синдикати. Някои от координаторите знаеха йотийски. Те заемаха важни постове, имаха специални познания и бяха добили бюрократичен манталитет: автоматично казваха Не. Те не одобряваха писма до математици, защото им приличаха на кодирани и никой не можеше да ги убеди в обратното. Писмата до физици минаваха през Сабул, защото той беше консултант по физика. Сабул никога не одобряваше писма, които не касаеха собствената му Последователна физика. „Не съм компетентен“ — изръмжаваше той и избутваше писмото настрани. Дори ако Шевик успееше да прати писмото до управителя на космодрума, то се връщаше с неизменния печат „Не се одобрява за износ“.

Шевик повдигна въпроса във федерацията по физика, която Сабул не си правеше труда да посещава. И там никой не обърна внимание на предложението за свободна кореспонденция с идеологическия враг. Дори нахокаха Шевик, че работи в област, в която само той е компетентен и никой не може да го контролира.

— Но тази област просто е нова! — обясняваше той, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Щом е нова, защо не я споделиш с нас, вместо със собствениците?

— В началото на всеки семестър предлагам да се открие курс, но вие винаги казвате, че нямало достатъчен интерес. Страхувате се от нещо ново?

Едва ли можеше да спечели приятели по този начин.

Всички го намразиха.

Той продължи да пише писма до ураските физици, въпреки че не изпратиха нито едно от тях. Самият факт, че пишеше на хора, които можеха да го разберат го караше да продължава. Иначе не можеше да мисли.

Декадите и семестрите течаха един след друг. Два-три пъти в годината той получаваше наградата си: писмо от Атро или от някой друг физик от А-Йо или Тува. Писмата бяха дълги, написани с дребен почерк и съдържаха само научни тези от поздрава до подписа. Сложна математико-етико-космологична темпорална физика, написана на познат език, но от непознати хора, които ожесточено оборваха неговите теории; които бяха врагове на родината му, съперници, чужденци, братя.

Дни наред след получаване на писмо, той беше въодушевен и радостен. Работеше ден и нощ, а идеите бликаха като фонтан. После бавно, но сигурно фонтана секваше и той се връщаше на земята, изсушен и отчаян.

Третата година от пребиваването му в института беше към края си, когато Гвараб умря. Той пожела да произнесе реч на възпоменателната служба, която по стар обичай се провеждаше на мястото, където починалия е работил. В нейния случай това беше една стая в сградата на лабораторията по физика. Шевик беше единствения оратор. Нямаше студенти, защото Гвараб не бе преподавала от две години. Дойдоха няколко възрастни членове на Института и синът на Гвараб — агрохимик от Североизтока на средна възраст. Шевик застана зад катедрата, където Гвараб бе чела лекциите си през всичките тези години. Гласът му беше дрезгав, защото болките в гърдите му бяха станали обичайни всяка зима. Той каза, че Гвараб е изградила основите на Науката за Времето и че е била най-великия космолог, работил някога в Института. „Сега ние, физиците, си имаме нашата Одо, макар че не я признахме и не я почитахме“, каза той. След това към него се приближи една стара жена, която му благодари със сълзи на очи. „Всяка декада ние с нея заедно се трудехме по поддръжката на нашия квартал. Беше толкова приятно да разговаряме“ — каза тя, докато излизаха от сградата, треперейки от ледения вятър. Агрохимикът измърмори няколко учтиви фрази и побърза да хване някой камион в северна посока. Изтерзан от скръбта, самотата и безплодната си работа, Шевик тръгна безцелно по улиците на Абиней.

От три години е тук, а какво бе постигнал? Една книга, присвоена от Сабул; пет или шест непубликувани труда и надгробна реч за един изгубен живот.

Никой не разбираше същността на работата му. Всъщност, тя нямаше никакъв смисъл. Функциите, които изпълняваше, бяха безполезни за обществото и за самия него. На двадесет години той беше прегорял, беше изчерпан. Нямаше да постигне нищо повече. Беше изправен пред Стената.

Той спря пред залата на Музикалния синдикат, за да види програмата за следващата декада. Тази вечер нямаше да има концерт. Когато се обърна, за да си тръгне, Шевик се изправи лице в лице с Бедап.

Бедап беше късоглед и не го позна. Шевик го хвана за ръката.

— Шевик! Господи, това си ти!

Те се прегърнаха, целунаха се, после се разделиха и пак се прегърнаха. Сърцето на Шевик преливаше от любов. Но защо? През тези три години те не си бяха писали. Шевик дори не харесваше Бедап през последната година в Нортсетингския институт. Тяхното приятелство беше останало в детството им. И все пак обичта на Шевик пламна като тлеещ въглен при порив на вятъра.

Те разговаряха и обикаляха безцелно из тихите, нощни улици на зимния Абиней. Студеният вятър гонеше снежинките под светлината на уличните лампи. Зъбите им започнаха да тракат от студ, краката и ръцете им замръзнаха. Те хванаха последния омнибус в десет часа и слязоха на Института. Общежитието на Бедап беше чак в покрайнините и той нямаше как да се прибере в този студ.

Като видя стая №46, Бедап каза с насмешка:

— Шев, ти живееш като загниващ ураски собственик.

— Хайде стига, не е толкова лошо. Няма нищо излишно! Стаята си беше същата, както в първия ден след пристигането на Шевик.

— Ами това одеяло? — попита Бедап.

— Беше тук, когато се нанесох. Някой го е тъкал на ръка и го е забравил, когато е напуснал стаята. В такава нощ одеялото едва ли е излишество!

— Цветът му определено е неестествен и нефункционален — каза Бедап. Като функционален аналитик мога да ти кажа, че оранжевото е излишен цвят. Оранжевото не играе никаква важна роля в социалния организъм, както на клетъчно, така и на органично ниво. Да не говорим за етичния аспект. Боядисай го в тъмнозелено, братко. Какво е това?

— Бележки.

— Кодирани ли са? — попита Бедап и разгърна тетрадката със свойствената си самоувереност. Неговото чувство за собственост беше дори по-малко от това на повечето Анаресци. Той никога не бе имал любим молив, който да носи със себе си навсякъде или стара риза, която да не иска да изхвърли за рециклиране. Когато получеше някакъв подарък, той се мъчеше да го запази, за да не обиди този, който му го е подарил, но в крайна сметка винаги го губеше. Той си даваше сметка за тази своя черта и често казваше, че това го прави по-малко примитивен от другите, пример за истински, неподправен и наивен одонианец, каквито са били Преселниците. Все пак той имаше чувство за собственост, но за интелектуална собственост. Той уважаваше чуждите идеи и никога не надничаше в чуждите мозъци.

— Помниш ли онези глупави кодирани писъмца, които си изпращахме по време на оня залесителен проект? — попита Бедап.

— Тези писма не са кодирани. Те са на йотийски.

— Ти си научил йотийски? Но защо трябва да пишеш на него?

— Защото на тази планета никой не ме разбира. А и никой не иска да ме разбере. Единственият човек, който ме разбираше, умря преди три дни?

— Сабул е мъртъв?

— Не. Гвараб. За съжаление Сабул е жив.

— Какъв е проблемът?

— На Сабул? Завист и некадърност.

— Мислех, че книгата му за причинно-следствените връзки е първокласна!

— И аз мислех същото, преди да прочета източниците му. Съставена е изцяло от заемки от стари идеи на ураски физици. От двадесет години той не е написал една дума, измислена от него. А и не се е къпал оттогава.

— А твоите идеи? — попита Бедап и погледна изпод вежди Шевик. Бедап имаше малки, блестящи очи, пълно лице и едро тяло.

— Нищо съществено — отвърна Шевик и седна на леглото. — Не работя в правилната област.

— Ти? — ухили се Бедап.

— Може би в края на семестъра ще помоля за ново назначение.

— Къде?

— Не ме интересува. Учител, инженер… Трябва да се махна от физиката.

Бедап седна на стола и каза:

— Звучи странно.

— Просто стигнах до границата на възможностите си.

— Не предполагах, че има граница за твоите възможности по физика. За някои неща си доста ограничен, но не и за физиката. Знаеш, че не съм темпоралист, но не е нужно да плуваш, за да познаваш рибите и няма нужда да светиш, за да видиш звездите…

Шевик погледна приятеля си и каза това, което не смееше да признае пред себе си.

— Мислех за самоубийство. Тази година. Струва ми се най-добрият изход.

— Това едва ли е начинът да преминеш от другата страна на страданието.

— Ти помниш това? — попита Шевик и опита да се усмихне.

— Това е един от най-ярките ми спомени. Разговорът беше изключително важен за мен. А и за Таквер и Тирин.

— Наистина ли? — попита Шевик, стана и започна нервно да се разхожда напред-назад из малката стая. — За мен също беше важен, но аз се промених. Тук има нещо нередно. Не знам точно какво е, но непрекъснато го усещам.

— Аз знам — каза Бедап. — Стената. Стигнал си до Стената.

— Стената?!

Шевик се обърна и уплашено погледна Бедап.

— В твоя случай Стената са Сабул и неговите поддръжници в научните синдикати и КПР. Що се отнася до мен, аз съм в Абиней от няколко декади. За тези четиридесет дни аз разбрах, че в Абиней и за четиридесет години няма да постигна нищо в моята област — подобряване на методите за обучение в учебните центрове. Освен ако не премина в лагера на враговете.

— Врагове ли?

— Малките хора. Приятелите на Сабул! Хората, които са на власт!

— Но какво говориш, Дап? Та ние нямаме структури на властта.

— Така ли? Тогава какво прави Сабул толкова силен?

— Не и властта. Тук не е Урас и все пак нямаме правителство!

— Така е. Нямаме правителство, нямаме закони. Но доколкото знам, идеите не са под контрол дори на Урас. Как иначе Одо щеше да разработи идеите си? Как одонианството щеше да стане световно движение? Архистите са се помъчили да го смачкат със сила. Но идеите не могат да бъдат потискани със сила. Единственият начин е да не им обръщаш внимание. Отказът да мислиш е отказ да се променяш. Точно това прави нашето общество! Сабул те използва както си иска и не ти позволява да публикуваш, да преподаваш, дори да работиш. Прав ли съм? С други думи той има власт над теб. Откъде се е взела тази власт? Той няма пълномощия за нея и не е достатъчно интелигентен и умен, за да бъде почитан. Той извлича властта си от вродения страх и малодушие на средния човек. Общественото мнение! Това е властническата структура, която му дава сила е той знае как да я използва! Едно тайно, непризнато правителство, което управлява одонианското общество чрез контрол над съзнанието на всеки индивид.

Шевик се облегна на перваза на прозореца и се втренчи в мрака на зимната нощ. След кратък размисъл той каза:

— Това е лудост, Дап.

— Не, братко. Не съм полудял. Човек губи разсъдъка си, когато се опитва да живее извън реалността. Реалността е страшна. Дай й време и тя ще те убие. Реалността е болка — ти го каза! Лъжите карат човек да полудее и точно те са причината да търсиш смъртта…

Шевик се обърна и го погледна в очите.

— Не можеш сериозно да твърдиш, че на Анарес има правителство. Не и тук!

— Чуй дефиницията на Томар: „Управление: власт, облегната на закона, чиято цел е да се самоутвърждава и разширява“. Замени „Закон“ с „обичай“ и ще получиш Сабул и Координационния синдикат и КПР.

— КПР ли?

— КПР се е превърнал в архистка бюрократична система. Шевик нервно се изсмя и каза:

— Стига, Дап, това е интересно, но не мислиш ли, че е доста налудничаво?

— Шев, помислял ли си някога, че недоволството, отчуждението и отхвърлянето от обществото по аналогичен начин могат да се нарекат „болка“ в смисъла, който ти влагаш в страданието — и болката? И те като болката изпълняват някаква функция, само че в социалния организъм.

— Не! — извика Шевик. — Аз говорех за индивида, за душевната болка.

— Но ти спомена и физическото страдание. Спомняш ли си обгорения пилот? И аз говоря за душевната болка; за хора, които виждат как таланта им, техния труд, техния живот отиват напразно. За големи мозъци, подчинени на глупци! За сила и смелост, оковани във веригите на завистта, жаждата за власт и страха от промяна. Промяната е свобода, тя е живот и това е основния принцип на одонианството! Но вече нищо не се променя. Нашето общество е болно и ти го знаеш. Ти страдаш от тази болест. Тя те подтиква към самоубийство!

— Достатъчно, Дап. Да сменим темата.

Бедап замълча и замислено започна да гризе ноктите си.

Шевик отново седна на леглото и оброни глава. Тишината беше пълна. Студеният, сух вятър блъскаше по прозорците. Снегът бе спрял, но в стаята беше студено — двамата млади мъже не бяха свалили палтата си.

— Виж, братко — каза Шевик, — не обществото потиска индивида, а бедността на Анарес. Тази планета не може да издържа цяла една цивилизация. Ние трябва да си помагаме и да поставим общото благо над индивидуалните интереси, защото иначе сме загубени на тази пуста, безплодна планета. Единственото ни богатство е човешката солидарност.

— Да, солидарност! Дори за Урас, където храната виси по дърветата, Одо е казала, че човешката солидарност е единствената надежда. Но ние предадохме тази надежда. Превърнахме сътрудничеството в подчинение. На Урас управлява малцинството, а при нас — мнозинството. Но все пак имаме управление! Социалното съзнание е мъртво, то е инструмент на властта, контролирана от бюрократите!

— Ти и аз можем да се кандидатираме за назначение в КПР. След няколко седмици можем да бъдем избрани по лотарийния принцип. Това превръща ли ни в бюрократи, в началници?

— Проблемът не е в отделните личности, които работят там. Те са същите като нас: добронамерени и наивни. Такива сме всички на Анарес, не само в КПР. Учебните центрове, институтите, мините, преработвателните фабрики, селското стопанство, развъдниците за риба, изследователските центрове, малките комуни — всички те се нуждаят от стабилност, за да работят. Но тази стабилност прераства в авторитаризъм. Преселниците са знаели това и са внимавали да не го допуснат. Те са знаели, че разликата между администриране и управление е много тънка, че стремежът да се налагаш е също толкова присъщ на човешките същества, колкото и желанието за взаимна помощ и солидарност. Никой не се ражда одонианец, човек се учи да бъде такъв. Ние забравихме това. Ние не учим децата на свобода. Образованието, най-важният орган в социалния организъм е закостеняло, морализаторско, авторитарно. Децата се учат да повтарят като папагали думите на Одо, сякаш са закони. Това е светотатство!

Шевик се колебаеше. Беше изпитал на гърба си твърде много от нещата, за които Бедап говореше, като дете и в Института, и не можеше да отрече обвиненията му. Бедап усети предимството си и продължи:

— Винаги е по-лесно някой друг да мисли за теб. Намери си приятно местенце, устрой се, не променяй нищо, за да не би да сбъркаш някъде и да притесниш другарите си и толкова. Винаги е най-лесно да се оставиш да те управляват.

— Но Дап, това не е управление! Специалистите и по-възрастните управляват синдикатите, защото те най-добре познават работата. Все пак някой трябва да я върши! Колкото до КПР, да, структурата му наистина би станала йерархична, но той е организиран така, че това да е невъзможно. Ето, чуй! Желаещите да работят в КПР се назначават по лотарийния принцип на случайния избор. После се обучават една година и работят В КПР четири години. След това ги преместват. В такава система никой не може да има власт в архисткия смисъл на думата.

— Някои остават и повече от четири години.

— Съветниците? Но те не гласуват.

— Гласуването няма значение. Зад кулисите има хора, които…

— Стига! Това е параноя! Зад какви кулиси? Всеки може да отиде на събранията на КПР и ако има интересни идеи и предложения, той може да се изкаже и да гласува! Да не намекваш, че може би имаме „политици“?

Шевик беше бесен. Ушите му пламнаха и той повишаваше тона си. Беше късно през нощта и в отсрещното общежитие нямаше нито един светъл прозорец. Дезар, съседът от стая №45, почука на стената, събуден от бурния спор.

— Казвам само това, което и ти знаеш — каза Бедап с приглушен глас. — КПР се управлява от хора като Сабул, година след година.

— Щом си убеден в това — дрезгаво прошепна Шевик, — защо не направиш откритието си обществено достояние? Защо не събереш синдиката си на самокритично събрание, ако наистина имаш факти? Ако твоите идеи не могат да издържат изпита пред обществото, тогава не искам да ми ги шепнеш по нощите.

Очите на Бедап се бяха смалили и приличаха на стоманени топчета.

— Братко, ти си праведен човек и винаги си бил такъв. Поне веднъж погледни нещата от другата страна. Не всички са като теб. Говоря ти тези неща, защото знам, че мога да ти имам доверие, проклетнико! На кого друг мога да ги кажа? Не искам да свърша като Тирин!

— Тирин ли? — Шевик неволно повиши тон, но Бедап предупредително посочи с ръка към стената. — какво е станало с Тирин? Къде е той?

— В лудницата на остров Сегвина.

— В лудница?

— На следващата година след твоето заминаване — започна Бедап с тих и някак безизразен глас, — Тирин написа и постави една пиеса. Беше смешна, откачена… Нали го знаеш Тирин… — той прокара пръсти през светлата си гъста коса. — Пиесата можеше да се стори антиодонианска само на някой глупак, но се вдигна голям шум. Тирин получи обществено порицание. Никога не бях виждал подобно нещо. Всички идваха в нашия синдикат и го ругаеха. Все едно че понижават някой бригадир заради началническо поведение, но този път беше друго. Казваха на един човек, че трябва да спре да мисли. Беше ужасно и Тирин не можа да го понесе. Мисля, че той наистина започна да откача. Всички бяха срещу него. Той започна да говори твърде много и винаги с горчивина и болка в гласа си, винаги настроен критически. Така говореше с всички. Завърши института с квалификация „учител по математика“ и помоли за назначение. Назначиха го в бригада за ремонт на пътища. Той протестира; каза, че сигурно е станала някаква грешка, но компютрите на „Трудова заетост“ потвърдиха назначението и той замина.

— Но Тир никога не е работил физическа работа! Той винаги си издействаше някаква кабинетна заетост. „Трудова заетост“ е решила правилно — прекъсна го Шевик.

Бедап продължи, без да му обърне внимание:

— Не знам какво се случи с него в тази бригада. Той ми писа няколко пъти и винаги след това го преназначаваха някъде другаде. Все тежък физически труд в отдалечени, малки комуни. Последният път ми писа, че ще напусне работата и ще се върне в Нортсетинг, но не дойде. Писмата също спряха. Най-накрая успях да хвана дирите му. На неговия картон в абинейската „Трудова заетост“ пишеше: „Терапия. Остров Сегвина“. Но каква терапия? Убил ли е някого? Изнасилил ли е някого? За какво друго изпращат хората в Лудницата?

— Никой не ги изпраща там. Човек сам моли за назначение в Лудницата.

— Не ми пробутвай тези глупости! — каза Бедап във внезапен изблик на ярост. — Той никога не е молил да го пращат там! Те го докараха до лудост и после го натикаха там! Говоря ти за Тирин. Не помниш ли Тирин!

— Познавам го от преди теб. Да не мислиш, че Лудницата е затвор? Тя е убежище. Ако там има убийци и асоциални личности, те сами са поискали да отидат. Там тези хора не са под напрежение и няма защо да се страхуват от възмездие. Но кои са тези „те“, за които говориш? „Те“ го докарали до лудостта, „те“ го натикали там… Да не искаш да кажеш, че цялата ни социална система е порочна, че „те“, преследвачите на Тирин, неговите врагове, това сме ние — социалния организъм?

— Ако мислиш, че Тирин е кръшкач и асоциална личност, тогава нямам какво друго да ти кажа — отвърна Бедап. В гласа му имаше толкова болка и скръб, че справедливия гняв на Шевик моментално се изпари.

И двамата замълчаха.

— По-добре да си тръгвам — каза Бедап и бавно се изправи.

— Но това е на един час път оттук. Не ставай глупав.

— Помислих, че след като…

— Не ставай глупав!

— Добре. Къде е тоалетната?

— Третата врата отляво.

След малко Бедап се върна и предложи да легне на пода, но нямаше килим или допълнително одеяло и Шевик отново измърмори, че това е глупава идея. Двамата изглеждаха посърнали и изтощени, сякаш са се били. Шевик постели одеялото и двамата си легнаха. Беше студено.

— Вземам си назад думите за одеялото.

— Виж, Дап, аз не исках…

— О, нека говорим за това на сутринта.

— Добре.

Те се притиснаха един към друг. След две минути Шевик беше дълбоко заспал. Бедап се опита да мисли, но скоро и той се предаде в нежните, успокоителни ръце на съня.

На следващата вечер те отново се срещнаха и обсъдиха дали да не поживеят известно време заедно, както по времето на юношеството им. Трудността идваше оттам, че Шевик беше изцяло хетеросексуален, а Бедап — изцяло хомосексуален и удоволствието от връзката щеше да бъде негово. Въпреки това, Шевик искаше двамата да подновят старата си връзка. Те се нанесоха в свободна единична стая в едно общежитие в центъра на града и живяха заедно една декада. После се разделиха и Шевик се върна в стая №46. Сексуалното желание и у двамата не беше достатъчно силно, за да продължат връзката си, но останаха доверени приятели.

Виждаха се всеки ден, но понякога Шевик се чудеше какво го привлича у Бедап и защо са толкова близки приятели. Той намираше мнението на Бедап за отвратително. Изпълваше го досада, когато той отново повдигаше старата тема. Двамата водеха жестоки спорове почти всеки път, когато се срещаха и това причиняваше болка и на двамата. Всеки път, когато Шевик излизаше от общежитието на Бедап, той горчиво съжаляваше, че е отишъл там и се кълнеше никога повече да не види Бедап.

Всъщност Шевик много повече харесваше Бедап като мъж, отколкото някога като момче. Понякога Бедап беше нетактичен, праволинеен, настоятелен и разрушителен, но той притежаваше свобода на мисълта, за която Шевик само можеше да мечтае, макар и да не харесваше начина, по който Бедап я изразява. Бедап беше променил живота на Шевик. Животът му отново имаше смисъл и Шевик знаеше, че Бедап му беше помогнал за това. Въпреки безкрайните спорове, Шевик продължи да ходи при Бедап.

Шевик продължаваше да се чувства нещастен, както в предишните години. Работата му не вървеше. Всъщност той обърна гръб на темпоралната физика и се върна към скучната лабораторна работа. Правеше експерименти в лабораторията по радиация заедно с един тих, скромен техник. Двамата изследваха субатомните скорости, които бяха добре проучена област от физиката. Колегите му приеха тази промяна като признание, че вече се отказал от желанието си да оригиналничи. Синдиката на членовете на Института му повери курс по математическа физика за начинаещи. Той не сметна това за триумф. Напоследък нищо не го радваше. Чувстваше се объркан и изгубен, но нямаше къде да се скрие, да намери утеха и подслон.

Бедап имаше много приятели, всичките непостоянни и ексцентрични. Някои от тях започнаха да харесват срамежливия физик. Шевик не се привърза особено към тях. Но харесваше откритите им, свободни натури. Някои от тях бяха доста ексцентрични, имаше дори интелектуални „нучниби“, които от години не се бяха задържали на постоянна работа. Шевик не ги одобряваше, освен когато не беше с тях.

Един от тях беше композитор на име Салас. Оказа се, че Салас и Шевик си допадат и искат да научат повече един за друг. Салас не разбираше много от математика, но беше много интелигентен и с радост слушаше физическите теории на Шевик. От своя страна Шевик с интерес възприемаше неговите музикални идеи и теории. Понякога Салас му свиреше или пускаше записи на лента. Веднъж Салас му каза нещо, което дълбоко го смути — той получил назначение като изкопния в бригада, която работела в равнината Теме, на изток от Абиней. Трите си свободни дни в декада Салас прекарвал в Абиней, с едно или друго момиче. Първоначално Шевик реши, че той е приел назначението, защото иска да поработи известно време сред природата, но после разбра, че Салас никога не е бил назначаван на работа, свързана с музиката. Цял живот работел тежък физически труд.

— Каква е квалификацията ти според „Трудова заетост“? — попита го Шевик.

— Общ работник.

— Но ти си надарен и си учил шест години в консерваторията на Музикалния синдикат! Защо не са те назначили за учител по музика?

— Предложиха ми, но аз отказах. Аз съм композитор, а не изпълнител.

— Но трябва да има работа и за композитори.

— Къде?

— В Музикалния синдикат, предполагам.

— Музикалните синдици не харесват музиката ми. Всъщност, никой не я харесва все още. Не мога самият аз да бъда синдикат!

Салас беше нисичък, кокалест мъж, склонен към оплешивяване. Беше подстригал късо остатъка от косата си. Имаше приятна усмивка и изразителна физиономия.

— Разбираш ли — каза му той, — аз не пиша музика по начина, по който са ме учили в консерваторията. Музиката ми е нефункционална. Те искат хорова музика, оратории, а аз ги мразя. Искат хармонична музика, като тази на Сесур, а аз ненавиждам музиката на Сесур… В момента пиша една камерна композиция. Мисля да я нарека „Принципът на Едновременността“. Пет инструмента свирят отделни, повтарящи се теми. Няма причинно-следствена връзка, цялото е в директна зависимост от частите, от партиите на отделните инструменти. Хармонията, която се получава, е невероятна! Но те не я чуват и няма никога да я чуят. Те не, могат да я чуят!

Шевик се замисли и после каза:

— Дали ще я чуят, ако я наречеш „Ода на Солидарността“?

— По дяволите, Шевик! — намеси се Бедап, който ги слушаше. — Това е първото цинично нещо, което казваш през живота си. Добре дошъл на борда!

Салас се разсмя:

— Да, ще я чуят, но ще я дадат за запис или за представяне в малките комуни. Тя не е в Органичен стил.

— Нищо чудно, че в Нортсетинг не съм слушал професионална, истинска музика. Но как може да се допуска такава цензура! Ти пишеш музика! Музиката е органична и социална по природа, по дефиниция. Тя е най-благородната форма за общуване, на която хората са способни. Споделянето е в самата същност на музиката. Независимо от мнението на твоите синдици, защо „Трудова заетост“ не те назначи на работа в твоята област?

— Те не искат да споделят моята музика. Страхуват се от нея — тихо каза Салас.

— Музиката не е полезна. Затова е тази цензура — още по-мрачно добави Бедап. — Копаенето на канали е полезно и функционално. Музиката е за украса. Кръгът се е затворил. Ние пак сме утилитарни конформисти; собственици. Богатството, свободата, предприемчивостта, инициативността на новите идеи, които са и квинтесенцията на одонианския идеал, сега са хвърлени на боклука. Ние се връщаме към варварството: ново ли е — бягай от него! Щом не се яде — хвърли го!

Шевик се замисли за собствените си изследвания, но не каза нищо. Той все още не споделяше напълно критиките на Бедап. Всъщност, Бедап го накара да разбере, че в дълбоката си същност той е революционер. Но той беше възпитан и израсъл като такъв и не можеше да се бунтува срещу обществото, защото самото общество беше революция; постоянен процес на развитие и промяна. За да остане такова, те трябваше да действат; без страх от наказания и без жажда за награди. Това действие трябваше да произлезе от самата същност на душите и сърцата им.

Бедап, заедно с неколцина негови приятели заминаваше на десетдневен поход в Не Терас. Беше убедил Шевик да дойде. На Шевик му харесваше перспективата да прекара десет дни в планината, но не и перспективата да слуша десет дни мненията на Бедап. Разговорите, които водеше Бедап приличаха твърде много на събрание за самокритика — комуналната дейност, която винаги бе мразил, тъй като всички ставаха и се оплакваха от недостатъците във функционирането на комуната и — както обикновено — от недостатъците в характера на съседите. Колкото повече приближаваше ваканцията, толкова по-малко я очакваше той. Но накрая пъхна един бележник в джоба си, така че да може да се оттегля и да се преструва, че работи, и отиде.

Срещнаха се зад депото за камиони Ийстърн Пойнтс рано сутринта, трима мъже и три жени. Шевик не познаваше нито една от жените, а Бедап го представи само на двете. Щом тръгнаха по пътя към планините той застана до третата и каза:

— Шевик.

— Знам — рече тя.

Разбра, че сигурно я е срещал някъде и преди и би трябвало да знае името й. Ушите му пламнаха.

— Какво ти става? — попита го Бедап, минавайки от лявата й страна. — Таквер беше с нас в института в Нортсетинг. Живее в Абиней от две години. Не сте ли се виждали досега?

— Аз съм го виждала няколко пъти — каза момичето и се разсмя.

Смехът й бе като на човек, който обича да си похапва добре — широк, детски. Беше висока и доста слаба със заоблени ръце и широк ханш. Не беше твърде красива; лицето й бе смугло, интелигентно и приветливо. В очите й имаше нещо тъмно, не онази непрозрачност на тъмните очи, а по-скоро дълбочина, почти като черен, фин прах, при това много мек. Срещайки погледа й Шевик разбра, че бе допуснал непростима грешка като я бе забравил, но още в същия момент, в който го осъзна той вече знаеше, че са му простили. Знаеше, че му бе провървяло и че късметът му бе проработил.

Започнаха да изкачват планината. В студената вечер на четвъртия ден от екскурзията им, той и Таквер седяха върху голия, стръмен склон на една клисура. Четиридесет метра под тях буен планински поток се спускаше шумно по дефилето между мокрите от пръски скали. На Анарес имаше малко течаща вода. Нивото на подпочвените води в повечето райони бе ниско, а реките бяха къси. Само в планините имаше бързотечащи потоци. Бучащата клокочеща песен на водата бе нещо ново за тях.

Цял ден се бяха катерили и спускали по клисури като тази и сега едвам се държаха на краката си. Останалите от групата бяха и Уейшелтър, добре поддържан каменен заслон построен от и за летовници. Съюзът Не Терас беше най-активния сред доброволните групи, които поддържаха и защитаваха малкото на брой природни красоти на Анарес. Един горски пазач, който живееше там през лятото помагаше на Бедап и другите от групата да приготвят вечеря от продуктите в добре заредените долапи. Таквер и Шевик бяха излезли, в този ред, поотделно, без да казват в каква посока тръгват или, както всъщност бе, без дори да я знаят.

Намери я на стръмния скат, седнала сред изящните лунни храсти, които растяха като фльонги от дантела по планинските склонове. Твърдите им, чупливи клонки изглеждаха сребристи в здрача. В празното пространство между върховете на изток едно безцветно сияние в небето възвестяваше изгряването на луната. В тишината на високите, голи хълмове се чуваше само грохота на потока. Нямаше нито вятър, нито облаци. Небето над планината беше като аметист — твърдо, ясно, солидно.

Бяха стояли така известно време, без да говорят.

— Никога през живота си не съм бил така привличан от жена, както от теб. Още от самото начало на този поход. — Шевик говореше студено, почти с ненавист.

— Не съм имала намерение да ти развалям ваканцията — каза тя с гръмкия си, детски смях, прекалено силен за полумрака.

— Ти не я разваляш.

— Това е хубаво. Помислих си, че искаш да кажеш, че това те е разсеяло.

— Разсеяло! Беше като земетресение.

— Благодаря.

— Не ти си причината — каза той рязко, — а аз.

— Така мислиш ти — каза тя.

Последва дълга пауза.

— Ако искаш да се сношаваме — каза тя — защо не ме помолиш?

— Защото не съм сигурен, че искам точно това.

— Нито пък аз. — Усмивката й бе изчезнала. — Виж какво — започна тя. Гласът й бе мек, почти без тембър. В него имаше същата дълбочина както в очите й. — Трябва да ти кажа нещо. — Но това, което трябваше да му каже остана неизречено за известно време. Най-после той я погледна с толкова умолителен и разбиращ поглед, че тя побърза да говори и каза на един дъх:

— Просто всичко, което искам да кажа, е, че не искам да се сношавам с теб сега. Или с когото и да било.

— Отрекла си се от секса?

— Не! — каза тя възмутено, но не обясни.

— А аз трябва да съм — каза той и хвърли едно камъче в потока. — Или съм импотентен. Не съм го правил от половин година, а и тогава бе само с Дап. Всъщност почти цяла година. С всеки път ставаше все по-незадоволителен, докато накрая престанах да опитвам. Не си заслужаваше. Не си струваше усилието. Но все пак не съм забравил, знам как трябва да бъде.

— Именно — каза Таквер. — Докато бях осемнадесет-деветнадесетгодишна, сексът бе голямо забавление за мен. Беше вълнуващ, интересен и приятен. И тогава… не знам. Както ти каза, стана незадоволителен. Не искам удоволствие. Искам да кажа не само удоволствие.

— Искаш ли деца?

— Да, когато му дойде времето.

Той хвърли още един камък долу в потока, който се губеше в сенките на клисурата, оставяйки след себе си само шума — една безкрайна хармония, съставена от дисхармонии.

— Искам да свърша една работа — каза той.

— Безбрачието помага ли?

— Има връзка, но не знам каква е. Не е причинно-следствена. Горе долу по същото време, по което започна да не ми върви секса, започна да не ми върви и в работата. Стерилитет. Повсеместен стерилитет. Докъдето стига погледа безплодната пустош се простира под палещите лъчи на безмилостното слънце — мъртва, непроходима, безжизнена, импотентна пустиня, осеяна с костите на нещастни пътници…

Таквер не се засмя, а изскимтя сякаш я бе заболяло. Той се опита да различи лицето и в тъмнината. Зад тъмния силует на главата и небето бе тъмно и ясно.

— Какво лошо има в удоволствието, Таквер? Защо не го желаеш?

— Няма нищо лошо. Напротив желая го. Само че нямам нужда от него. И ако взема нещо, от което не се нуждая, никога няма да стигна до това, от което наистина имам нужда.

— Кое е това нещо, от което имаш нужда?

Тя погледна надолу към земята и започна да драска с нокът по оголената скала. Не каза нищо. Тя се наведе напред, за да вдигне едно клонче от лунен храст, но не го взе, а само го докосна и прокара пръсти по мъхестото стебло и нежния лист. Шевик разбра по напрежението в движенията и, че тя с всички сили се опитва да задържи или да възпре бурята от емоции, за да може да говори. Когато проговори, гласът бе тих и малко дрезгав.

— Нуждая се от връзка — каза тя. — Истинска връзка между тяло и разум, до края на живота. Нищо повече. Нищо по-малко.

Тя вдигна към него поглед изпълнен с предизвикателство, или може би омраза.

У него се надигаше странна радост, като звука и мириса на течащата вода, бликаща от тъмнината. Обзе го чувство на безбрежност и яснота, пълна яснота, сякаш бе пуснат на свобода. Небето зад главата на Таквер ставаше все по-ярко от изгряващата луна. Далечните върхове се открояваха ясни и сребристи.

— Да, точно това е — каза той, без да осъзнава, сякаш не говореше на никого. Той изрече замислено това, което бе в главата му. — Не го бях разбрал до сега.

В гласа на Таквер все още имаше негодувание.

— Не си искал да го разбереш.

— Защо?

— Предполагам, защото никога не си виждал възможността.

— Какво искаш да кажеш с възможността?

— Подходящия човек.

Той се замисли над това. Седяха на около метър един от друг, обгърнали коленете си, защото ставаше студено. Въздухът свиваше гърлата им сякаш бе леденостудена вода. Можеха да видят дъха си като тънка пара на фона на засилващата се лунна светлина.

— Нощта, в която го разбрах — каза Таквер, — беше нощта преди ти да напуснеш института Нортсетинг. Ако си спомняш имаше тържество. Някои от нас останаха и разговаряха цяла нощ. Но това бе преди четири години. Й ти дори не си знаел името ми. — В гласът и вече нямаше злоба; изглежда искаше да го оправдае.

— Видя ли в мен това, което аз видях в теб през тези четири дни?

— Не знам. Не мога да кажа. Не беше само сексуално привличане. Бях те забелязала по този начин преди. Но това беше различно. Аз те прозрях. Но не знам какво виждаш ти сега. И не знам със сигурност какво точно видях тогава. Въобще не те познавах. Само когато говореше, сякаш виждах в теб ясно, до самия център. Но може би си бил доста различен от това, което съм си мислила, че си. В крайна сметка не е твоя грешката — добави тя. — Просто знаех, че това, което виждах в теб, бе това, от което имах нужда. Не беше само желание!

— Значи си била в Абиней две години и не си…

— Не съм какво? Всичко бе на моя страна, в моята глава, ти дори не знаеше името ми. В края на краищата връзката не се прави от един човек!

— И ти се страхуваше, че ако дойдеш при мен, аз няма да желая връзката.

— Не се страхувах. Знаех, че си човек, който… не би позволил да го насилват… Да, всъщност бях изплашена. Страхувах се от теб, а не от това да не направя грешка. Знаех, че няма да е грешка. Но ти самият си. Ти знаеш, че не си като повечето хора. Страхувах се от теб, защото знаех, че сме еднакви! — Тонът, с който изрече тези последни думи, бе яростен, но след минута тя каза много мило и нежно:

— Ти знаеш, Шевик, че това всъщност няма значение.

За първи път я чуваше да казва името му. Той се обърна към нея и рече, заеквайки, почти задавено:

— Няма значение? Първо ми показваш… показваш ми какво има значение, кое е истински значимото, това, от което съм се нуждаел през целия си живот, и после казваш, че няма значение!

Лицата им бяха едно до друго, но не се докосваха.

— От това ли имаш нужда, тогава?

— Да. Връзката. Шансът.

— Сега и до края на живота си?

— Сега и до края на живота си.

Живот, нашепваше бързия поток, там долу върху скалите, в студения мрак.

Щом слязоха от планината, Шевик и Таквер се преместиха в една двойна стая. В блоковете близо до института нямаше свободни, но Таквер знаеше една, която бе сравнително близо, в една стара жилищна сграда в северните покрайнини на града. За да вземат стаята, те отидоха при отговорничката за жилищния фонд на квартала — Абиней бе разделен на около двеста административни района, наречени квартали — която се оказа оптик. Работеше вкъщи и гледаше трите си малки деца. Затова държеше жилищната картотека на един рафт върху гардероба, за да не могат да го стигат децата. Тя провери дали стаята е регистрирана като свободна, а после Шевик и Таквер я регистрираха като заета, подписвайки имената си.

Преместването също мина гладко. Шевик донесе една кутия с научни материали, ботушите си и оранжевото одеяло. Таквер трябваше да направи три курса. Единият бе до местния склад за дрехи, за да вземе за двамата нови костюми, акт, който тя неясно, но силно усещаше, бе абсолютно необходим, за да поставят началото на тяхната връзка. После отиде до старото си общежитие, веднъж за дрехи и документи, и втори път е Шевик, за да донесат няколко странни предмета: сложни, концентрични фигури, направени от тел, които, провесени от тавана, се движеха и бавно променяха формата си. Беше ги изработила от отпадъчна тел и инструменти от занаятчийския склад и ги наричаше Обитатели на необитаемия космос. Единият от двата стола в стаята бе разнебитен и те го занесоха на поправка и взеха здрав от работилницата. Сега вече се бяха обзавели. Новата стая имаше висок таван, което я правеше просторна и имаше много място за Обитателите. Жилищният блок беше построен на един от ниските хълмове на Абиней и стаята имаше прозорец на ъгъла, през който влизаше следобедното слънце и се откриваше гледка към града: улиците, площадите, покривите на къщите, зелените паркове, равнините отвъд.

Интимността след дългия период на самота, внезапно настъпилата радост, подлагаха на изпитание както устойчивостта на Шевик, така и на Таквер. През първите няколко декади той имаше силни пристъпи на въодушевление и безпокойство, а тя бе раздразнителна. И двамата бяха свръхчувствителни и неопитни. Напрежението не продължи дълго след като се опознаха добре сексуалният им глад се запази заедно със страстта и удоволствието. Желанието им за съвместно съжителство се обновяваше с всеки изминал ден, защото всеки ден бе удовлетворявано.

Сега за Шевик бе ясно, и би го приел за глупост да мисли иначе, че всички тези ужасни години в града са били част от сегашното му огромно щастие, защото те го бяха отвели и подготвили за него. Всичко, което му се бе случило беше част от това, което ставаше с него сега. Таквер не виждаше никакви такива смътни причинно-следствени връзки, но тя не се занимаваше с физика на времето. Тя гледаше на времето наивно, като на разстлал се пред погледа път. Вървиш напред и стигаш до някъде. Ако имаш късмет стигаш до някъде, докъдето си струва да стигнеш.

Но когато Шевик изказа нейната метафора със свои думи, обяснявайки, че докато миналото и бъдещето не станат част от настоящето чрез паметта и намерението, то от човешка гледна точка, не съществува никакъв път до никъде, тя закима, преди да бе стигнал до средата.

— Точно така — каза тя. — Това правех и аз през последните четири години. Не е само късмет. Само отчасти.

Беше на двадесет и три, половин година по-малка от Шевик. Отраснала бе във фермерската общност, Раунд Вели, в североизточната част. Това бе едно изолирано място и, преди да дойде в института в Нортсетинг, Таквер беше работила повече отколкото мнозинството млади Анаресци. Хората в Раунд Вели бяха недостатъчно, за да вършат всичката работа, която имаше за вършене, но те не бяха достатъчно голяма общност, или достатъчно продуктивни като част от икономиката, за да получат предимства от компютрите на „Трудова заетост“. Сами трябваше да се грижат за себе си. На осем години Таквер чистеше зърното в мелницата от слама и камъни по три часа на ден, след като е била три часа на училище. Много малко от практическото и обучение като дете бе с цел обогатяването и като личност: то беше част от общите усилия да оцелеят. По време на жътва и сеитба всички на възраст над десет години и под шейсет работеха на нивите по цял ден. На петнадесет години тя стана отговорник за съгласуването на работния график, на четиристотинте парцела обработвани от жителите на Раунд Вели, и помагаше на диетолога в градската столова. В това нямаше нищо необичайно и Таквер почти не се замисляше над това, но разбира се то бе оформило някои елементи от характера и възгледите и. Шевик бе доволен, че е дал своя дял от „клегич“, тъй като Таквер гледаше с презрение на хората, които избягваха физически труд.

— Виж Тинан — казваше тя, — който плаче и вие, защото е получил повикване за четиридекадно събиране на корени от холум, толкова е деликатен, че човек би го помислил за яйце от хайвера на риба. Докосвал ли е някога нещо мръсно?

Таквер не беше особено великодушна и много се горещеше.

Беше учила биология в Регионалния институт в Нортсетинг, но твърдо бе решела да отиде в Главния институт, за да продължи обучението си. След една година я бяха поканили да се присъедини към един нов синдикат, който откриваше лаборатория за изучаване, на техниките за увеличаване и подобряване на запасите от риба в трите океана на Анарес. Когато хората я питаха с какво се занимава тя казваше: „Аз съм рибен генетик.“ Работата и харесваше; обединяваше две неща, които тя много ценеше: прецизна изследователска работа и определена цел, свързана е увеличаване и подобряване на рибните ресурси. Без тази работа тя нямаше да е удовлетворена. Но и в никакъв случай не и бе достатъчна. По-голяма част от мислите и чувствата на Таквер нямаха нищо общо с рибната генетика.

Загрижеността и за природата и живите същества бе силна. Тази загриженост, вяло наречена „любов към природата“, изглеждаше на Шевик като нещо много по-голямо от любовта. Има души, мислеше си той, чиято пъпна връв никога не е била отрязвана. Те никога не са били отделяни от Вселената. Те не гледат на смъртта като на враг и очакват с нетърпение момента, в който ще изгният и ще се превърнат, в хумус. Беше странна гледка да видиш Таквер взела в ръката си лист или дори камък. Тя се превръщаше в част от него, а той от нея.

Тя показа на Шевик огромните морски аквариуми в изследователската лаборатория, повече от петдесет вида риби, големи и малки, безцветни и крещящо пъстри, изящни и гротескни. Беше очарован и изпълнен с благоговение.

Трите океана на Анарес бяха толкова пълни с животински видове, колкото земята бе лишена от тях. Няколко милиона години между моретата не бе съществувала връзка, затова организмите в тях бяха следвали свой собствен еволюционен път. Разнообразието от видове бе зашеметяващо. На Шевик никога не му беше хрумвало, че живота може да създаде такова безумно изобилие и че всъщност изобилието е навярно основното качество на живота.

На сушата, растенията се справяха достатъчно добре, каквито си бяха редки и бодливи, но повечето от животните, които се бяха опитали да излязат от водите се бяха отказали, тъй като климатът на планетата бе навлязъл в хилядолетна ера на прах и суша. Бяха оцелели бактериите, много от литофагусите и няколкостотин вида червеи и паякообразни.

Хората се нагаждаха внимателно и предпазливо в тази бедна екологична среда. Ако ловяха риба, но не без мярка и ако култивираха земята, използвайки за торене главно органични отпадъци, можеха да се приспособят. Но не можеха да приспособят други към средата. Нямаше трева за тревопасни животни. Нямаше тревопасни, с които да се хранят месоядните животни. Нямаше насекоми, които да опрашват цъфтящите растения. Внесените плодни дръвчета се опрашваха на ръка. От Урас не се внасяха животни, за да не нарушат крехкото природно равновесие. Единствените, които идваха, бяха заселниците, но те бяха така добре прочистени външно и вътрешно, че носеха със себе си минимума от тяхната личната флора и фауна. Дори бълхите не бяха успели да проникнат на Анарес.

— Обичам морската биология — каза Таквер на Шевик докато стояха пред аквариумите с риби, — защото е много сложна и оплетена, като истинска паяжина. Тази риба яде друга, тя яде по-малка, по-малката яде едноклетъчни, те ядат бактерии и така се затваря кръга. На сушата има само три вида и всичките са безгръбначни, ако не се брои човека. От биологична гледна точка ситуацията е твърде странна. Ние анаресците сме неестествено изолирани. На Старата планета има осемнадесет вида сухоземни животни; има класове, като насекомите например, които имат толкова много разновидности, че хората никога не са могли да ги преброят, а някои от тези разновидности имат популации от милиарди. Само си представи, накъдето да погледнеш — животни и други същества, които споделят земята и въздуха с теб. Би се почувствал много повече част от…

Погледът й проследи вълнообразните движения на една малка синя рибка през тъмната вода. Шевик проследи рибката и нишката на мисълта на Таквер. Той дълго се разхожда около аквариумите, и често се връщаше с нея в лабораторията и обратно при аквариумите, потискайки арогантността си на физик. Беше покорен от тези малки странни животинки, от съществата, за които настоящето бе вечно, и които нямаха нужда нито да обясняват съществуването си, нито да оправдават пред човека начина си на живот.

Повечето анаресци работеха между пет и седем часа на ден и имаха по два или по четири почивни дни на декада. Подробностите по редовността, точността, почивните дни и така нататък, се уточняваха между индивида й работния колектив или групата или синдиката или координиращата федерация, в зависимост от това на какво ниво можеше да се постигне най-добро взаимосътрудничество и ефективност. Таквер сама движеше своите изследователски проекти, но работата и рибите имаха свои собствени изисквания. Тя прекарваше от два до десет часа в лабораторията всеки ден, без почивка. Сега Шевик преподаваше на две места — водеше курс по висша математика в един учебен център и друг в Института. И двата курса бяха сутрин, така че той се прибираше в стаята на обед. Таквер обикновено я нямаше. Стаята бе тиха. Слънцето все още не беше стигнало до двойния прозорец, който гледаше на юг и на запад към града и равнините. Стаята бе прохладна и сенчеста. Изящните концентрични Обитатели, които висяха на различни нива над главата му, се движеха с интровертната прецизност, безмълвност и загадъчност на органите на тялото или на процесите в мозъка. Шевик сядаше зад масата под прозореца и започваше да работи, като четеше, правеше си записки или смяташе. Слънцето бавно навлизаше; първо огряваше листите по масата, после ръцете му върху листите и накрая изпълваше стаята със светлина. А той продължаваше да работи. Лъжливите начала и провалите от миналите години се оказаха основи, поставени в тъмното, но здраво поставени. Върху тях, методично и грижливо, но с умелост и увереност, които сякаш не принадлежаха на него, а на знанието, което се проявяваше чрез него, използвайки го за свое оръдие, той построи красивата, непоклатима структура на Принципите на Едновременността.

Както на всеки човек, мъж или жена, нагърбил се със задачата да бъде спътник на съзидателния дух, така и на Таквер не й бе лесно. Въпреки че Шевик се нуждаеше от нейното присъствие в живота му, понякога то отвличаше вниманието му. Тя не обичаше да се прибира вкъщи твърде рано, защото той често спираше да работи щом тя си дойдеше, и тя усещаше, че така не е редно. По-късно, когато улегнеха и станеха скучни, той щеше да я пренебрегва, но на двадесет и четири това беше невъзможно. Затова тя нагласяше задачите си в лабораторията така, че да не се прибира преди ранния следобед. Но и това не бе идеалното разрешение, защото той се нуждаеше от грижи. Щом се прибереше в дните, когато Шевик нямаше часове, той имаше вид на човек, който е стоял седнал зад масата шест или осем часа, без да става. Когато се изправеше залиташе от умора, ръцете му трепереха и бе неадекватен. Съзидателният дух използва безмилостно своите оръдия, той ги изхабява, захвърля ги и после намира нови. Но Таквер нямаше резервни части, и когато виждаше колко много се изморява Шевик тя протестираше. Би извикала както Асиео, съпругът на Одо, бе извикал веднъж: „За Бога, момиче, не можеш ли да служиш на Истината по малко наведнъж?“ — освен това, момичето беше тя и не знаеше що е това Бог.

Разговаряха, разхождаха се или ходеха на обществените бани, а после вечеряха в столовата на Института. След вечеря ходеха на срещи или концерти, или понякога гостуваха на приятелите си Бедап и Салас и техния кръг — Дезар й други от Института, колеги и приятели на Таквер. Но за тях срещите и приятелите бяха от второстепенно значение. Нямаха нужда от социалните контакти; тяхната връзка им бе достатъчна и те не можеха да скрият факта. Това изглежда не обиждаше останалите. Дори напротив. Бедап, Салас, Дезар и останалите идваха при тях, както жадните хора отиват да пият от извора. За Таквер и Шевик другите бяха в периферията, но за другите те бяха в центъра. Те не правеха кой знае какво. Не бяха подобри от другите хора, нито пък бяха по-интересни събеседници, но въпреки това приятелите им ги обичаха, разчитаха на тях и им носеха подаръци — малки дарове, които си разменяха тези хора, притежаващи всичко и нищо: ръчно плетен шал, парче гранит осеян с пурпурно червени гранатени късчета, ваза изработена ръчно в работилницата на грънчарската федерация, поема за любовта, комплект резбовани дървени копчета, раковина от Сорубско море. Те даваха подаръка на Таквер с думите: „Ето, на Шев сигурно ще му хареса за преспапие“, или на Шев, казвайки: „Ето, на Так ще й хареса цвета.“ Като даваха те искаха да споделят това, което Шевик и Таквер споделяха, да го отпразнуват и възхвалят.

Бе дълго, топло и слънчево лято, лятото на сто и шейсетата година от Заселването на Анарес. Обилни пролетни дъждове бяха раззеленили равнините на Абиней и бяха уталожили праха, така че въздухът беше необичайно чист. През деня слънцето печеше ярко, а през нощта звездите светеха нагъсто. Когато имаше луна можеха ясно да се видят очертанията на континентите и под ослепително белите облаци.

— Защо ли е толкова красива? — каза Таквер в тъмнината, излегната до Шевик под оранжевото одеяло. Над тях висяха бледите силуети на Обитателите на необитаемия космос; в небето Луната светеше ярко.

— След като знаем, че и тя е планета като тази, само че с по-добър климат и по-лоши хора, след като знаем, че те всичките са алчни да притежават, водят войни, създават закони и ядат, докато другите гладуват, и все пак остаряват, започва да не им върви, хващат ревматизъм и им излизат мазоли по краката точно както и на хората тук… след като знаем всичко това, защо все още изглежда толкова щастлива, — сякаш животът там е песен? Не мога да гледам към тази светлина и да си представя, че там живее един малък отвратителен човек с мазни ръкави и атрофирал мозък като Сабул. Просто не мога…

Голите им ръце и гърди бяха облени от лунна светлина. Около лицето на Таквер имаше смътен ореол, който смекчаваше чертите и. Сенките и косата и бяха черни. Шевик докосна сребристата и ръка със своята, също сребриста и остана поразен от топлината на допира в хладната нощ.

— Ако можеш да видиш нещо в неговата цялост — каза той, — то винаги изглежда красиво. Планетите, живота… Но от близо целият свят е само мръсотия и камънак. И от ден на ден, животът става все по-труден, изморяваш се, губиш представа за нещата. Човек има нужда от разстояние, от интервал. Единственият начин да видиш колко красива е земята е да погледнеш на нея със същите очи, с които гледаш Луната. Единственият начин да видиш колко красив е живота е като погледнеш от гледната точка на смъртта.

— Това се отнася за Урас. Нека си стои там и бъде Луна — не го искам! Но няма да застана права на някой надгробен камък, да погледна надолу към живота и да кажа „О, колко е прекрасен!“ Искам да го виждам като едно цяло, тук и сега. Пет пари не давам за вечността.

— Това няма нищо общо с вечността — разсмя се Шевик, тънък, невзрачен човек от сребро и сянка. — Всичко, което трябва да направиш, за да видиш живота в неговата цялост, е да го видиш като смъртен. Аз ще умра, ти ще умреш, как иначе щяхме да се обичаме? Слънцето ще угасне, защо мислиш продължава да свети?

— Ама че приказки. Проклетата ти философия.

— Приказки? Това не са приказки. Не е разум. Това е осезаемо усещане. Аз докосвам целостта. Държа я. Кое е лунна светлина и кое Таквер? Как бих могъл да се страхувам от смъртта, след като я държа? Аз държа в ръцете си светлината…

— Не бъди като собствениците — промърмори Таквер.

— Сърце мое, не плачи.

— Аз не плача. Ти плачеш. Това са твоите сълзи.

— Аз съм студен. Лунната светлина е студена.

— Спокойно!

През тялото му премина тръпка щом тя го прегърна.

— Страх ме е, Таквер — прошепна той.

— Братко, душа моя, мълчи!

Тази нощ те спаха прегърнати… Тази и още много нощи.