От любов към дъщеря ми

Тази история е действителна. Героите и събитията са истински, но имената и подробностите, свързани със самоличността на някои лица, са променени, за да избегнат затвор и дори смъртна присъда както те, така и техните семейства. Това са Дон и Мириам, Сара, Нелсън Бейтс, Бевърли и Саб-рина, Мег, Фереще и Кайван, Мерилин и Фе-ридун.

Посвещавам тази книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх

През 1986 година имах щастието да се свържа с агенцията „Уилям Морис". Хората, с които работих, се оказаха нещо повече от професионалисти. Те не само промениха изцяло живота ми и ми създадоха име и кариера, но освен това ми помогнаха да придобия самочувствие, защото повярваха в мен и станаха мои приятели, с които мога да споделям своите лични проблеми.

Освен литературен агент, Майкъл Карлайл е мой близък приятел, който ме подкрепя в трудностите и споделя радостта от успехите. Винаги, когато нашата сигурност с Махтоб е била застрашена по някакъв начин, сме разчитали на Майкъл и за съвет, и за помощ.

Марси Поснър е жената, на която дължа разпространението на моята книга в цял свят. Тя има дъщеря на годините на Махтоб и това ни направи особено близки.

Ранди Чаплин ми даде възможност да започна лекторската си кариера, защото повярва в моите способности. Лекциите ми носят голяма радост и удоволствие, дават ми прекрасната възможност да се срещам и запознавам с нови интересни личности.

Моят френски издател Антоан Фиксо е духовният баща на тази книга. Той бе осъзнал сериозността на проблема за отвличането на деца от собствените им родители и ме покани във Франция, за да мога да се посветя изцяло на работата си. Именно Антоан ме свърза с „Алжирските майки", които ми послужиха за истински извор на вдъхновение. Приносът му към появата на настоящата книга е действително безценен.

Аня Клайнлайн от немското издателство „Густав Любе Ферлаг" не само редактира немския превод на книгата, но стана близка наша приятелка. Двете с Махтоб я обичаме толкова много, че я смятаме за член на нашето семейство. Аня пламенно ме защити от злобните нападки, на които бях подложена след интервюто, което Муди бе дал за немската телевизия.

Неоценима помощ за появата на настоящата книга дължа и на Том Дан от „Сейнт Мартинс Прес". Той ми отдели много от времето си да редактира ръкописа. Интересът, който прояви към всички идеи, родени от „Не без дъщеря ми", ме окуражи допълнително.

Големият талант на Джеф Коплон направи тази книга такава, каквато си я представях. Историите, разказани в нея, написахме заедно и те носят отпечатъка на неговото ярко журналистическо перо и необикновено проникновение.

Двете с Махтоб имахме истински късмет, че след кошмара, описан в „Не без дъщеря ми", бяхме посрещнати с разтворени обятия и ни бе предоставена възможност да превърнем преживения ужас в нещо, което оказа положително въздействие върху живота на хората. Освен това ние намерихме безброй приятели, благодарение на които животът ни се промени до неузнаваемост.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Нов живот

Сряда, 5 февруари 1986

Мамо, виж! Американското знаме! възкликна Махтоб, когато наближихме американското посолство в Анкара. В ледения въздух дъхът й излизаше на бели облачета от устата й. Аз почти не усещах краката си. Всяка стъпка ни напомняше за петдневния преход пеш и на кон през планините, по които минава ирано-турската граница пътят, използуван от контрабандистите, които ни помогнаха да избягаме. Аз жена на четиридесет години, и шестгодишната ми дъщеричка. И двете бяхме на края на силите си.

По време на осемнадесетмесечното ни затворничество в Иран бяхме виждали националния флаг единствено на снимки, и то неизбежно в пламъци или изрисуван грубо върху циментовите подове на училищата, където децата го тъпчеха и плюеха върху него, преди да влязат в класните стаи. Гледката на волно веещото се над главите ни, обсипано със звезди знаме за мен беше нещо много, много важно. Знамето бе символ на нашето избавление.

През последните осемнадесет месеца неведнаж бях изпадала в паника, че никога повече няма да зърна тази гледка. През юли 1984 година двете с Махтоб придружихме Са-йед Бозорг Махмуди, моя съпруг, иранец по народност, на двуседмично по неговите собствени думи посещение в родната му страна. Едва след като пристигнахме, Муди така му казват всички познати заяви, че никъде няма да се връщаме и оставаме да живеем в Иран. Аз и дъщеря ми бяхме насила отделени от двамата ми непълнолетни синове от първия ми брак. Бяхме отведени на другия край на света, далеч от родителите ми, далеч от приятелите ни, далеч от всичко, което ни беше скъпо и познато.

Но най-лошото бе, че там аз нямах никакъв контрол над собствената си съдба. Според ислямските фундаменгалис-тки закони на Иран и двете с Махтоб бяхме ирански пода-нички, а Муди бе нашият пълновластен господар. Нямахме право да напускаме страната без неговото писмено съгласие. Без това съгласие бяхме длъжни да останем там завинаги, при все че поведението на Муди ставаше все по-налудничаво, а побоищата, които ни нанасяше все почести и жестоки.

Не ми се искаше да напускам Иран по този начин, но всички опити да убедя Муди с разумни доводи се провалиха. Преди три седмици го бях помолила отново да обмисли решението си да ни държи в Иран насила.

Моля те, Муди, кажи пет години, десет години, но не казвай никога. Кажеш ли „никога", все едно ме оставяш без надежда за бъдещето.

Отговорът е никога] Повече не желая да слушам за Америка рече той.

Знаех, че не се шегува.

През следващите дни взех най-съдбовното решение в живота си: да избягаме от Муди на всяка цена. Разбирах, че може би нито Махтоб, нито аз ще издържим на бягство през планините посред февруари време, когато дори контрабандистите ги считат за непроходими. Опасностите бяха много: да измръзнем или да паднем в пропаст, да ни ограбят, изоставят или да ни предадат на иранските власти най-страшната от всички възможности, защото за отнемане на дете от баща му можех да бъда осъдена на смърт.

Аз обаче бях обзета от странно спокойствие, от съвършено присъствие на духа пред онова, което ни очакваше. Вече знаех, че в живота има много неща, далеч по-страшни от смъртта. Денят, в който избягахме, Муди с нескри-вано озлобление бе заявил на Махтоб, че повече никога няма да ме види. Вече беше купил самолетен билет за Щатите само за мен и полетът бе след два дни. Стана ми ясно, че нямаме друг избор освен бягството. След като бе видяла баща си отново обладан от жестокост, дори по-страшна отпреди, Махтоб се съгласи с мен.

Осем дни по-късно, във фоайето на посолството, аз вече нямах никакви сили. Напълно изтощена, погледнах американския консул, който ми каза:

Ще се наложи да отидете в полицията, за да уредите паспортите си.

Моля ви, погрижете се вие. Страх ме е да отида в полицията примолих му се аз.

Новите ни американски паспорти, полученичрез швейцарското посолство в Техеран, нямаха'печати, което според турските закони означава че сме незаконно пребиваващи в страната чужденци. Ако в Иран бе издадена заповед за задържането ми, полицията можеше да ме арестува, а такава раздяла нямаше да издържа нито аз, нито Махтоб. Беше възможно дори да ни върнат в Иран.

Американският консул, който бе уведомен за нашия случай от Държавния департамент, се разстрои, като ни видя в това окаяно състояние.

Не мога нищо да ви обещая, но ще проверя какво мога да направя.

Тъй като уреждането на документите и билетите ни щеше да отнеме известно време, той предложи да разгледаме забележителностите на Анкара. Сърдечно благодаря! Бяхме преживели иракските въздушни нападения над Техеран, бяхме отървали куршумите на кюрдите, бяхме преминали опасните планински чукари, бяхме издържали цели пет дена почти без храна и сън и след всичко това в никакъв случай нямаше да тръгна из улиците на Анкара, за да ни спипат там. Най-накрая се озовах на сигурно място под родния американски флаг и нямаше да мръдна.

Имах и още една причина да действам светкавично. Няколко дни преди да напуснем Иран, сестра ми бе успяла да се свърже с мен по телефона. Каза ми, че на татко му предстои тежка операция от рак на дебелото черво. През петте дни на бягството ни често си мислех и за него дали е жив или не. След като му бях позвънила предишната вечер, сега се опасявах дали ще издържи до срещата ни.

Бързо се връщай вкъщи! рече той и аз бях твърдо решена да се добера до болничното му легло, преди да е станало късно.

Искам да се върна у дома с първия самолет! заявих на консула.

Турската полиция се оказа последната брънка от поредицата възможни провали. Знаех, че според иранските закони е невъзможно двете с Махтоб да напуснем Иран без писменото разрешение на Муди. От Техеран до границата нашият шофьор бе спиран многократно от пасдар, ислямската тайна полиция, за редовни проверки. Всеки път, когато някой приближаваше до колата, сърцето ми спираше да бие. Свивах се зад чадъра си, който все пак ми служеше за прикритие, и си мислех, че това може би е краят. Неизвестно защо обаче така и не поискаха документите ни.

След като контрабандистите ни оставиха на турска земя, ние се качихме на един автобус за Анкара от планинското градче Ван. Късметът не ни изоставяше. Виждах как отклоняват други автобуси, а пътниците в тях преминаваха през паспортна проверка. Нашият автобус също бе спиран на няколко пъти от военната полиция, но след няколко думи с шофьора ни махваха да продължаваме. Никой не поиска паспортите ни, докато не пристигнахме в Анкара посреднощ и опитахме да се регистрираме в хотела срещу американското посолство.

Нямам обяснение за случилото се: вярвам, че бяхме спасени по Божията воля.

По време на престоя ни в американското посолство консулът и вицеконсулът ни поканиха на обяд. Обещаното меню ни изпълни с трепетно очакване бургери със сирене и пържени картофи. Когато стигнахме голямата дървена порта, зад която се намираха сградите на посолството, двама морски пехотинци бързо я отвориха и ние изпаднахме в неловг ото положение на взаимната ни любезност.

След вас рече консулът.

Не, след вас повторих,'без да се замисля.

След вас каза вицеконсулът.

След вас настоях аз.

Етюдтт в стил братя Маркс приключи в мига, в който си дадох сметка, че в Иран винаги съм вървяла след Муди или който и да било друг мъж. Никой не ми бе нареждал да го правя, просто бях следвала примера на милиони ирански жени. Трябваше да минат месеци, преди да си върна навика спокойно да минавам пред своя кавалер, когато влизам някъде.

Докато чакахме новини от полицията, Махтоб нарисува едно кораб че, плаващо по река Тандър Бей, която тече край дома ни в Мичиган, а отзад се виждаше планинска верига.

Никога повече не искам да виждам други планини каза тя. В този момент консулът се върна, очевидно доволен от постигнатото.

Погрижих се за всичко. Сега вече може да потегляте към къщи.

Шест часа по-късно се намирахме на борда на самолета, билетите за който купих с единствената си валидна кредитна карта. Тъй като нямаше директен полет за Ню Йорк, авиолиниите ни платиха престоя и храната в хотел „I Тера-тон" в Мюнхен. Въпреки изкушението да вкусим го чата храна, напрежението и свитите нк на топка стомаси i е ни позволиха да сложим и една хапка в устата сг. Ок:г гато настоях Махтоб да си поръча малини, тя ми хвърл1 лукава усмивка зад купичката и каза:

Само ме дразниш, мамо. Знам, че сме в Мичи^г. *., защото това са истински малини.

На летище Кенеди пристигнахме сте зактененге и изпуснахме последния за деня полет до Детрогт. След i ато минахме през митническата проверка, веднага се отпрг вихме към изхода за първия сутрешен полет. При все ч бяхме толкова близо до къщи, продължавах да сз чувси у^гм уязвима и безпомощна. Нощта щеше да даде па Муд гъз-можност да скъси разстоянието помежду ни. Оглежл а подозрително всеки пътник.

Когато стигнахме изхода за полетите на Северо:^пгд-ните авиолинии, летището бе почти безлюдго. Нагтгних Махтоб в пластмасовите кресла в чакалнята колкото с гъз-можно по-удобно и започнах бдението си. Колкото и да бях уморена, ке смеех да заспя и да оставя дъщеря сг без наблюдение. Махтоб също бе спала недостатъчно, ис нито веднъж не я чух да се оплаче. Втренчила очи в сънливото й личице, аз си спомних колко забележително дете се бе показала тя по-умно за възрастта си, търпеливо i въздържано. Много родители биха сторили за децата ci онова, което направих аз, но едва ли са много шестгодишните момиченца, които могат да преживеят това, коео се случи на Махтоб. Гордеех се, че съм нейна майка, и бях доволна, че изпълних обещанието си да не напускам Иран без нея.

На следващата сутрин, когато командирът на самолета съобщи, че кацаме на летище Детройт Метрополгтън, Махтоб се събуди с надеждата, че чутото не е халюцинация.

Току-що не казаха ли Детройт?

И двете се втурнахме по транспортния хобот. Мичиган! Свободни! Близките ни! Закрила! Посрещнаха ни половин дузина роднини и семействата им. Когато преди две вечери се обадих по телефона от Мюнхен, ме попитаха какво най-. 5Ного ми е липсвало. Не се сетих нищо друго и изтърсих .Сникьрс1'. Преди едва се случваше да изям повече от едик-два шоколада на година. Сега обаче семейството ми пъхаше в ръцете ми пълни с шоколад торбички, които щяха да ми стигнат за цял живот.

Те подариха Тча Махтоб две кукли, едната от които беше облечена в пурпурно любимия цвят на дъщеря ми. Веднъж, докато бяхме в Иран, Махтоб ме попита: „Когато се измъкнем (никога не казваще „ако“) оттук, ще може ли да се отбием за три дни в Макдоналдс, преди да отидем у баба и дядо?“

Сега, когато завръщането ни бе факт, тя нямаше никакво желание да се отбива в Макдоналдс. Искаше само да си бъде зкъщи.

Бя ужасно разочарована, че синовете ми Джо и Джон не бяха дошли да ме посрещнат. Не им бяха казали до пос-ледния момент преди кацането на самолета в Детройт. Тъй като нервите на семейството ми бяха опънати до крайност, никой не смеел да повярва, че наистина сме успели да се изм кнем и не искал предварително да дава надежда на момчетата, jt страх да не се случи нещо в последния мо-мен г.

Посрещачите ни бяха чакали на летището от предишната вечер, когато се очакваше да си пристигнем. Като не ни щели да слизаме, една от сестрите ми се разиищяла била сигурна, че нещо лошо се е случило и са ни върнали обратно в Иран.

Като пристигнахме тази петъчна сутрин, едва дишахме от и/гощение. Единствено вълнението ни даваше сили и докато пътувахме по хлъзгавата магистрала към къщи, аз поглъщах познатия пейзаж с нови очи. Купчинки пресен сняг очертаваха шосето и макар да нося моя роден щат в сърцето си, Мичиган никога не ми се е струвал по-красив.

Най-сетне стигнахме дома на родителите ми истинско ранчо в провинциален Банистър. Когато колите завиха по криволичещия черен път, който води към къщата, аз си дадох сметка колко дълго сме отсъствали, съдейки по елховите дръвчета, които преди години бяхме посадили заедно с татко. Ако гледате едно дърво всеки ден, просто не

14

забелязвате как расте. Елхичките бяха израснали много, откакто за последен път ги бях виждала. Безпощадно ми напомняха за това, което ме очакваше и което бях пропуснала от живота на синовете си и от упоритата борба на татко да оцелее до днес.

Къщата бе построена на три нива: стъпихме на площадката, изкачихме няколкото стъпала до кухнята и тъкмо когато прекрачвахме прага й, получихме най-прекрасния подарък едно анемично „Бау!" от банята вляво. Надникнахме през открехнатата врата и видяхме татко, който с мъка се подпираше на умивалника. С това „Бяу!" винаги посрещаше Махтоб като малка и тя прихваше в лудешки кикот. Татко бе тежко болен и не биваше да става (за да отиде до банята се нуждаеше от помощ), а па бе настоял да спази ритуала и да направи нещо по-специално за внучката си. Не трябваше да става и едва ли би могъл, ако не беше любовта му към Махтоб. Тя никога няма да забрави този миг.

Мама нй посрещна в кухнята: печеше сладкиш с боровинки и банани. Махтоб си го беше поръчала, когато й се обади от Мюнхен. Все още никой от нашите не бе успял да се свърже с Джо, но тук бе по-малкият ми син Джон. Още два месеца и щеше да стане на шестнайсет години. Беше пораснал с цели дванайсет сантиметра, откакто бях заминала и сега стърчеше над мен. Джон ме сграбчи в прегръдките си, покри ме с целувки и не можеше да сдържи сълзите си.

Отидохме в голямата всекидневна, където беше леглото на татко. Преди да се разболее, той беше осемдесетки-лограмов здравеняк, висок метър и седемдесет. Кипеше от неизчерпаема енергия. Когато тръгнах на „кратката си ваканция" в Иран, болестта му рак на дебелото черво бе в напреднал стадий, но почти не му личеше. Татко бе пенсиониран автомонтьор, но продължаваше да носи работния си комбинезон, да се грижи за градината и да коси тревата. Най-много обичаше да се излежава в шезлонга на ливадата и да слуша по радиото мачовете на любимия си отбор „Детройтските тигри".

Когато заминах през 1984 година, „Тигрите" бяха стигнали до националния шампионат. През следващата година и половина все разпитвах новопристигналите от Щатите иранци: „Какво стана с „Тигрите"? Кой спечели световната купа?" Но никой не разбираше за какво ги пи-

15

там. Не бях получила писмото на Джон, в което ми бе писал, че „Детройт" е победил.

За година и половина ракът бе променил татко до не-узназаемост и го бе превърнал в четирийсеткилограмов скелет. Приличаше на човек, страдащ от недохранване. Косата му бе почти цялата опадала от хемотерапията, а останалата бе напълно побеляла. Лежеше по гръб, облечен в пижама, която му висеше отвсякъде като чужда, и едва-ед-ва обърна глава към нас. Вдиша от кислородния апарат още се задъхваше от усилието, което бе положил, за да ни посрещне. Никога повече нямаше да го видя облечен в костюм и риза.

Татко се беше борил с всички сили, за да доживее този ден. Беше надминал всички лекарски очаквания. Ракът го разяждаше отвътре, но той така и не се предаде. По време на тежкото изпитание, което трябваше да преживея, той единствен вярвал истински, че ще намеря начин да избягам с Махтоб. Знаеше, че ще се върна, защото рядко го бях разочаровала.

Тагко вдигна поглед към мен и се усмихна.

Бях сигурен, че ще успееш прошепна той. Жилав човек си ти.

През следващите шест години щях да получа много похвали, но неговата беше най-ценна за мен.

Всички се надпреварваха да ми разказват какво се е случило през последната година и половина и аз им бях благодарна за вниманието, но се чувствах прекалено уморена, за да ги изслушам. След всичко'преживяно, бях започнала да гледам на нещата другояче. Бях загубила вкус към празните приказки.

Никой от семейството не искаше и да чуе за това, което ни се бе случило в Иран, а още по-малко желаеше да говори за собствените си чувства и мисли по въпроса. Когато споменавах за някое преживяване в Техеран, те все подхвърляха:

Били са лоши времена. Станалото станало. Сега си у дома, защо не го забравиш?

Тъй като нямахме собствен дом, двете с Махтоб останахме у моите родители. Всички гледаха да ни закрилят. Това бяха доверчиви провинциални хора, които никога преди не бяха заключвали домовете си, но сега спускаха всяко резе и превъртаха всеки ключ по два пъти. Пистолетът на татко стоеше зареден и всеки бе готов да го изпол-

16

зува при необходимост. Муди познаваше добре къщата на родителите ми и тя беше първото място, където би ни потърсил. Липсата на законна закрила в такива случаи щеше да му даде възможност да си вземе Махтоб обратно в Иран.

През първата седмица у дома се обадих във ФБР и централното управление на полицията, за да ги попитам на каква охрана бихме могли да разчитаме. И от двете места получих един и същ отговор те били противодействува-щи институции.

Може да ви прозвучи бездушно и жестоко рече ми един агент от ФБР, но докато няма престъпление, нямаме право да се намесваме.

Нервите на всички бяха изопнати до крайност. Наостряхме слух при всеки необичаен звук. Наблюдавахме колите по пътя. При всяко иззвъняване на телефона, когато отсреща мълчаха, решавахме, че нещо ни грози. Нито аз, нито Махтоб вдигахме телефона от страх да не се обади Муди.

Докато обмислях бягството ни от Иран, бях решила след завръщането двете с Махтоб да заживеем под други имена и на друго място. Но се оказа, че това не е чак толкова лесно. Няколко дни след завръщането ни, когато попитах Тереза Хобгуд служителката на Държавния департамент, която се занимаваше с моя случай дали мога да сменя името на Махтоб, тя ми обясни, че мога да я наричам както пожелая, но според закона името й не може да бъде сменено в отсъствието на баща й и без неговото разрешение, преди да е навършила осемнайсет години. Освен това тя ме предупреди, че този начин на живот ще ме принуди да прекъсна връзките със семейството си и старите приятели. Няма да мога да се обаждам дори на синовете си.

Каква бе главната причина да напусна Иран? Можех да изтърпя някак режима на вода и гориво, двучасовите опашки за хляб и яйца и всекидневните въздушни нападения на иракската авиация, но не бях в състояние да живея като затворничка, нито можех да оставя Махтоб да израсне в общество, в което щеше да приеме затворничеството за нещо естествено.

В Иран Муди ни беше превърнал в затворнички. Нямаше-да допусна и тук, в Америка, да се стане наш надзира-• тел.

Освен това имах и друго основание. В Иран бях срещ-

2. От любов към дъщеря ми

17

нала няколко жени и деца в нашето положение. Имах чувството, че непременно трябва да привлека вниманието на хора fa върху усложненията, които възникват от културните различия в семейства като моето. Аз например нямах никаква представа, че омъжвайки се за Муди, дори в собствената си страна, автоматично ставам и иранска гражданка. Научих това едва след като отидох в швейцарското посолство в Техеран и открих, че този факт не може да ми предложи никакви привилегии. Исках да накарам другите да се замислят, преди да е станало твърде късно. Исках да споделя с тях горчивия урок, който получих че не можеш да подредиш в куфар своите права и да ги отнесеш там, където отиваш.

Под каквото и име да заживея, мислех си аз, едно е ясно трябват ми пари. Бях избягала без пукнат грош и в момента се намирах в тежко финансово състояние. Месец след пристигането ни в Техеран Муди бе изтеглил всичките^ни спестявания от Мичиган. Не обичах да вземам пари на заем, не ми се искаше да го правя и сега. Осребрих скромната си обществена осигуровка, която ми се събираше за пенсия, за да преживяваме. Парите нямаше да ми стигнат задълго, да не говорим, че с тях не можех да покрия нито дванайсетте хиляди, които дължах за бягството, нито държавната такса по продажбата на къщата ни.

Нямах пари, нямах работа (бях напуснала службата си завеждащ личен състав, преди да се омъжа за Муди), нямах и спокойствие, но смятах-, че е най-важно да върна заема на Амал, иранския търговец, който ми даде пари, за да избягам. Въпреки съветите на приятелите отидох в Националната детройтска банка в Алпена последното място, което наричахме свой дом, преди да заминем за Иран. Срещнах се с вицепрезидента Франсиз Фландърс и му обясних всичко.

Този.човек ми гласува доверие и рискува живота си заради нас казах му.

Напуснах банката с дванайсет хиляди в брой и веднага се отправих към Уестърн Юниън, за да ги пратя по въпросната сметка. Докато съм жива, няма да забравя доверието, което ми оказа господин Фландърс в този изпълнен с отчаяние момент.

Винаги съм знаела, че ще напиша книга за Иран. Реших го още първия ден, когато стъпих на напечената му отжар-

18

ко слънце земя, когато чух хора от кресливи гласове и видях легионите покорни жени с развети черни чадори, някои от които надничаха през покривалото си само с еДно око. Съвместният ми дванайсетгодишен живот с Муди, напуснал родината си през 1959 година, когато тя все още е била под силно западно влияние при управлението на шаха, не ме бе.подготвил с нищо за това, което ми предстоеше да видя. Разбира се, бях разглеждала снимки от Иран преди революцията от 1979 година, на които се виждаха жени с модерни прически и къси поли, и затова промяната, настъпила в страната след идването на аятолах Хомей-ни на власт, направо ме изуми.

Въпреки че ми липсваше специална подготовка, бързо се реших да опиша този друг, непознат свят. Исках да пиша за промените, които са настъпили в страната след ислямската революция, както и за онова, което е останало след нея: обичаите, кухнята, всекидневието на обикновените хора. Като гостенка у семейство на мъжа ми, щях да имам огромно предимство пред онези, които гледаха на този свят от скъпите хотелски стаи. Вярно, щях да прекарам в Иран само две седмици, но знаех, че мога да науча много, стига да си го поставя за цел.

След като двете седмици се превърнаха в осемдесет и вече разполагах с много повече материал, все още не се бях отказала от идеята да напиша книга, но все отлагах изпълнението й.

Животът ми започна да се променя още на втория ден след завръщането ми в Мичиган, когато излязохме да вечеряме с Джон, Махтоб, Карън Макгин и Дъг Вензел наши приятели от Алпена. Беше събота. Тъй като в Иран нямахме кола, това бе първото ми сядане зад волана от година и половина насам и усещането бе едновременно вълнуващо и тревожно липсваше ми ориентация. Преди да заминем, почти не бяхме карали новия си тъмносин форд и сега се наслаждавах на мощния му мотор и просторното купе с меки седалки, които се различаваха значително от .ъгловатите, малки като миши капан пакони, които задръстваха улиците на Техеран.

По време на вечерята в спокойна приятелска атмосфера за пръв път можах да разкажа за онова, което бяхме преживели с Махтоб. За семейството ми бе твърде мъчително да слуша подробности за тежкото ни изпитание, но нашитр приятели останаха поразени.

19

Трябва да напишеш книга! възкликна Карен, след като свърших разказа си.

Ще го направя казах аз. Но първо трябва да си намеря работа. Нямам пукнат цент.

Карен обаче реши, че тази работа не бива да се забавя.

Брат ми работи за едно издателство в Чикаго. Да му се обадя ли за съвет?

Няма да е зле промълвих сънливо. През последните две седмици почти не бях мигвала и в тази приятна атмосфера след тоста с шампанско умората ме повали. Идеята за книгата все още ми се струваше отвлечена и да--лечна.

В неделя щяхме да празнуваме двайсетия рожден ден на големия ми син Джо и аз бях много развълнувана. Докато помагах на мама да приготви празничния обяд и тортата, състоянието на татко се влоши и той взе да се задушава. Повикахме лекуващия лекар д-р Роджър Морис и се обадихме за линейка.

Не изглежда добре каза Роджър. Истинско чудо е, че издържа толкова време.

Почувствах се смазана бях чакала толкова дълго, бях дошла от толкова далеч, за да загубя татко толкова скоро. Не е честно! Моля те, мили Боже, не го оставяй да умре! После се укорих за егоизма си. В Иран се бях молила безброй пъти татко да доживее завръщането ни. Бог чу молитвите ми, но колкото повече ми даваше, толкова повече исках.

В понеделник татко все още беше в критично състояние, когато ми позвъни Стивън Стар от агенция „Уилям Морис' в Ню Йорк. Карен не си бе губила времето. Стивън беше много ентусиазиран:

Разполагате с невероятна исто'рия. Бихме искали да поговорим за една бъдеща книга.

Бях много изтощена и тъй като исках да бъда до татко всяка своя свободна минута, отвърнах:

След време сигурно ще стане, но засега не съм в състояние да мисля по въпроса.

Това може да ви донесе много пари продължи Стивън.

Въпреки че бях останала без цент, му отказах. Във вторник Стивън отново ми позвъни и каза:

Настояваме да говорим с вас. Историята ви наистина е невероятна]

20

Додаде, че може да ми предостави значителен аванс. Едва тогава си дадох сметка, че ако се съглася, ще мога да си остана вкъщи, да се грижа за Махтоб и нейната сигурност, докато в същото време пиша и печеля пари. Предложението не беше за пренебрегване.

Уговорихме си среща в Детройт след няколко дни. Докато разказвах на Стивън за семейните тревоги относно безопасността ни, той успя да ме убеди, че известността, която бих получила чрез книгата, ще се превърне в най-добрата ми закрила. Ако моята история стигнеше до много хора, които да застанат в защита на каузата ми, Муди нямаше да посмее да предприеме каквото й да е.

В четвъртък шестия ден от връщането ни в Щатите подготвиха татко за единайсетата поред операция в продължение на пет години. Вероятността за благоприятен изход бе минимална. След операцията лекарят погледна към мама и рече:

Някой да я изведе оттук за малко.

Брат ми Джим я откара у дома. Тъкмо влизали, когато телефонът иззвънял. Мама вдигнала слушалката и чула познат глас:

Ало, обажда се Барбара Уолтърс. Търся Бети Мах-муди.

Искала да разкажа моята история в нейното предаване „20/20"! Като чух за телефонния им разговор, реших, че мама има много по-здраво сърце, отколкото смятат докторите.

В петък седмица след завръщането ми отидох на баскетболния мач на сина ми Джон. От година и половина не бях следила напредъка му на игрището и сега с удоволствие отидох да повикам за неговия отбор. Добре поне, че се върнах навреме за гимназиалните му години.

Преди началото на срещата изсвириха националния химн и всички станахме на крака. За първи път след завръщането ми слушах химна и внезапно думите му добиха нов смисъл за мен. Лицето ми се обля в сълзи, а в гърлото ми заседна буца, която не ми даваше да издам ни звук.

Сред вихъра от събития се опитвах да се приспособя отново към живота, който бях оставила преди година и половина. Махтоб, Джон и аз останахме в къщата на родителите ми. Като прибавим и медицинските сестри, които се грижеха за татко, както и многобройните ни посетите-

21

ли, тя направо запука по шевовете. Нямаше нито време, нито свободен сантиметър да си поемем въздух.

Ала колкото и заети да бяхме, никога не забравяхме най-важното бяхме си у дома. Неотдавна бяхме ходили до Алпена малък пристанищен град край езерото Ху-рон, единственото родно място в спомените на Махтоб. Там въздухът е пропит от аромата на дървесината, обработвана в местната дъскорезница. Когато слязохме от колата, Махтоб си пое дълбоко въздух и рече:

Тук мирише като у дома! Чуй как пеят птичките. Когато Махтоб беше малка, птичи ята се събираха на

хранилките в задния ни двор. „Червенушка" и „сойка" бяха едни от първите думи, с които дъщеря ми проговори. Сякаш бяхме дошли да видим стари приятели.

Скоро след обаждането на Барбара Уолтърс в Мичиган пристигна продуцент, който трябваше да реши какво ще снима. След няколко дни заедно с Махтоб и Джон трябваше да отлетя до Ню Йорк за среща с Барбара. Джо, големият ми син, отказа да дойде не искаше никаква известност.

Никога Статуята на свободата не ми се бе струвала толкова красива, както в мига, когато прелетяхме над нея, за да кацнем в Ню Йорк. Издигаше се гордо и сега разбирах много по-добре какво символизира.

Отседнахме в хотел „Парк Лейн", който се намира до Сентръл парк. Щяхме да разговаряме в близкия хотел „Мейфлауър". Когато влязохме в стаята, операторът се опита да привлече вниманието на Махтоб, която се бе вкопчила в полата ми и за нищо насвета не искаше да ме пусне.

Ела при мен подкани я той. Мама ще седне ей там.

Понечи да покаже на Махтоб как ще изглеждам през камерата, но тя нямаше никакво намерение да се откъсне от мен и толкоз. Дъщеря ми се разпищя и се залепи още по-здраво за мен. Двамата с Джон едва успяхме да я успокоим, преди да започне записът.

Барбара ни хареса страшно много и Изглеждаше искрено развълнувана от историята ни. В края на предаването Махтоб седеше на коленете й и двете се прегръщаха и целуваха.

Барбара ни даде билети за бродуейския мюзикъл „Котки". Местата бяха много хубави толкова близо до сцената, че по време на представлението няколко от актьори-

22

те дойдоха да поговорят с Махтоб. След това вечеряхме в „Бениханаъв Токио" японски ресторант, който бил любимият на дъщерята на Барбара.

Месеци по-късно, когато си търсехме дом, Махтоб рече сериозно:

Бихме могли да се преместим в Ню Йорк. Там имаме приятели.-Барбара Уолтърс е наша приятелка.

Излъчиха интервюто на двайсети юни-1986 година точно на рождения ден на Муди. Дъг и Карен организираха в Алпена специално тържество в наша чест, където гледахме предаването заедно с много наши приятели. Същата нощ трябвало спешно да закарат татко в болницата. Сестрите пуснали „20/20", докато го приемали, но той нямал сили дори да гледа.

Наред с всичко останало промени се и начинът ми на хранене. През първите два месеца в Иран от депресията и дизентерията бях загубила двайсет и пет килограма и бях станала по-слаба, отколкото като гимназистка. Лицето ми приличаше на смъртна маска. Теглото ми се стабилизира едва когато направих съзнателен опит да оцелея само заради Махтоб. %

Когато се върнах в Съединените щати, се озовах сред храни,'които ми бяха липсвали ужасно в Иран: сирене Колби, горчица и чаша червено вино от време на време нещо, което бе абсолютно забранено от ислямския закон.

Но онова, към което се пристрастих истински, бяха сладкишите. Никога преди това не съм била голяма почитателка на сладкото. Бях ветеран от движението „Да съблюдаваме теглото си" и знаех, че обмяната на веществата в организма ми ще се наруши. Сега обаче, след дългите месеци лишения и въздържание, имах възможност да си позволя, това удоволствие и близките ми ме поощряваха:

Хайде, хапни си, нищо ти няма. Там кой знае какво си яла.

Когато след последната операция, напук на всички предвиждания татко се възстанови, изведнъж му се отвори апетит за кифлички с желе, но не желаеше да си хапва сам.

Хайде, ела да ми правиш компания молеше ме той и аз никога не му отказвах.

И за да завърша тази тъжна история, трябва да добавя, че не само възвърнах предишното си тегло, ами качих още доста кила отгоре, и то със същата бързина, с която ги бях загубила в Иран. Те и досега са ми голям проблем.

23

Невероятно! казах на Махтоб миналата година. Качих толкова много килограми, а сега нямам воля да ги сваля. Май ще отида в клиника за затлъстели.

Огромните кафяви очи на Махтоб срещнаха погледа ми и тя невинно каза:

Мамо, не ти трябва клиника да затлъстяваш повече*.

Странно бе нежеланието ми да се разделя с чадора, черния плат, е който иранските жени се увиват отчглава до пети. Докато пътувахме към Анкара с автобуса, Махтоб забеляза, че в Турция този обичай съвсем не се спазва, и че някои жени не носеха нито чадори, нито дори шалове.

Виж каза ми тя, има непокрити жени. Сега можеш да си свалиш шала.

Отказах, защото отдавна не си бях мила косата. За година и половина си бях правила студено къдрене само веднъж. От Щатите бях тръгнала с кестенява коса и хубава прическа. Когато се върнах, косата ми беше дълга, права и посивяла. Джон едва си наложи да ме погледне в очите.

Мамо рече той, след като ме прегърна, не приличаш на моята майчица.

В деня след завръщането ни сестра ми Каролин, която работи като консултант в козметичната фирма „Мери Кей", доведе у дома една нейна колежка. Двете подстригаха косата ми, боядисаха я, фризираха я, а после масажираха и лицето ми. Кожата ми бе суха като пергамент и масажът ме подмлади с десет години. Ако ми бяха направили снимки преди и след процедурата, „Мери Кей" можеше спокойно да ги използува за рекламната си кампания. Татко никак не одобряваше грима и бе забранил на дъщерите си да го използват, докато живеят под покрива му. Този път обаче одобри резултата. '

Е, така повече приличаш на себе си рече той.

Но дори и след като косата ми бе направена, изпитвах странно усещане, когато излизах гологлава. Да ходя непокрита в Мичиган ми бе толкова трудно, колкото да се науча да ходя покрита в Иран. Чадорът и шалът бяха станали моя втора природа, така както изискваше строго конформистката обществена система. В паметта ми още гореше споменът за дните, в които дори само един кичур коса изпод шала можеше да стане повод за двадесетминут-ни гневни словоизлияния от страна на пасдара, цивилната полиция, която кръстосваше техеранските улици с бели камионетки нисан и пакони. Видех ли американски полицай

24

или изобщо униформен човек дори пощаджия, ръцете ми неволно се вдигаха към главата и сърцето ми се раз-тупкваше. Мина цяла година, преди да се отърва от този рефлекс.

Страшните спомени преследваха и Махтоб. Едва ли някой друг бе обърнал внимание на самолета, прелетял над дома ни скоро след завръщането ни. Безобидното му бръмчене бе припомнило на Махтоб ужаса от иракските бомбардировки, когато къщата ни се тресеше из основи и във въздуха се носеше миризмата на изгоряла Плът. Намерих дъщеря си свита на кълбо в ъгъла на всекидневната да плаче и трепери. Не можах Да я успокоя дълго след като самолетът бе отлетял.

Татко едва преживя пролетта и началото на лятото. Направиха му още няколко операции, но въпреки това болките ставаха все по-непоносими. Белите му дробове се напълниха с течност. Започна да диша тежко, на пресекулки, сякаш се задушава. Три дни беше в кома. Със сестра ми Каролин седяхме в болницата, до леглото му, когато той внезапно отвори очи. Изглеждаше по-свеж. Гласът му звучеше по-бодро отвсякога. Щастлив и успокоен, той се разприказва и не млъкна цял час. Описваше виденията си ярки небеса и слънчева светлина, тучни зелени ливади и долини, пълни с цветя. Бил заедно с брата си близнак, който бе починал преди шест години. Докато ни разказваше, татко непрекъснато се усмихваше.

Цялото му същество излъчваше спокойствие и това ни помогна да приемем по-леко последните му мигове. Надеждата, че татко ще издъхне в мир, вярата ни, че наближава не неговият край, а прелюдията към онова, което ни чака след нашия земен живот, ни дадоха сили.

Когато откриха заболяването на татко рак на дебелото черво, лекарите му даваха живот от шест месеца до три години. Неговата твърдост и желанието му за живот обаче увеличиха това време на пет години и това ни даде безценна възможност да прекараме повече време заедно. Аз спях на един диван до леглото му, готова да откликна на всяка негова молба. Питах се колко ли нощи е прекарал до детското ми креватче, а сега ролите ни се бяха разменили.

Татко беше единственият човек в семейството, с когото можех да разговарям свободно, ала бе твърде слаб за дълги разговори и не исках да го натоварвам. Той остана гла-

25

ва на семейството до последния си дъх. Всички го уважаваха, неговата дума бе закон. Когато Барбара Уолтърс поиска разрешение да изпрати екип в бащиния ми дом, за да снима част от предаването „20/20", повечето от близките ми се възпротивиха и казаха, че известността може само да навреди както на мен, така и на Махтоб. Мама каза:

Няма да позволя на никого да стъпи в къщата ми! Татко дочу спора от леглото и въпреки слабостта си

прошепна:

Да дойдат. И те дойдоха.

На трети август 1986 година точно три години от деня, в който двете с Махтоб стъпихме на иранска земя, и почти шест месеца след като се бяхме върнали татко почина в болницата на град Карсън. Беше на шейсет и шест години. Когато съобщих на Махтоб за смъртта му, тя каза:

Слава богу, че успяхме да се върнем навреме. Татко бе изключителен пациент от онези, които се

притесняват дали не създават излишни притеснения на болничния персонал и на останалите пациенти. Въпреки ужасните си страдания той рядко се оплакваше. На погребението дойдоха няколко лекари и медицински сестри, за да му поднесат уважението си. В продължение на години щях да слушам как е вдъхвал кураж и желание за живот на другите.

През следващите седмици нахкръб и траур ме обзе безмълвна ярост срещу Муди. Бе откраднал толкова много от безценното време, което бих могла да прекарам с баща си, а сега, когато се нуждаех от подкрепата и съчувствието му на съпруг, него го нямаше.

С течение на времето получих съчувствие и утеха от много хора, като например доктор Джак Дилтс, татковия хирург и негов приятел. Веднъж, години след погребението, го срещнах на една сватба. Той ме дръпна настрана и ми рече:

Не знам дали някога съм ти казвал колко упорито баща ти се бореше със смъртта. Малко хора биха преживели дори и една операция, а той преживя цели пет.

Няколко дни преди двете с Махтоб да напуснем Иран, сестра ми позвънила, за да ни каже, че на татко му предстои операция и надеждите са минимални. Муди използвал случая да говори с татко. Казал му, че всички се връщаме

26

у дома. Всъщност Муди имаше съвсем други намерения. Беше замислил да остави Махтоб за заложница, докато аз отида сама до Щатите, за да продам всичко мебелите от къщата и двете ни коли. Искаше да му изпратя парите, преди да се върна в Техеран. Бях сигурна, че получи ли веднъж парите, той няма да ми позволи да стъпя на иранска земя.

Все пак намерението на Муди да ме измами ми помогна да видя ясно, че трябва да рискувам и да направя всичко възможно, за да избягам от него заедно с Махтоб. Това беше първият положителен резултат.

Вторият, според доктор Дилтс, бил, че когато вкарали татко в операционната, той бил твърдо решен да живее и казал на всички присъствуващи:

Те си идват. Днес говорих с Муди и гой ми каза, че всички си идват.

Желанието му да живее, за да види теб и Махтоб, бе невероятно и той непрестанно говореше как ще води малката на риба каза ми доктор Дилтс. За пръв път виждах такава обич и привързаност, каквато съществуваше между баща ти и теб.

Съпругата на Джак добави, че когато в Деня на бащата хората в църквата разказвали за бащите си, доктор Дилтс също се изправил, за да разкаже за своя, но вместо това говорил за моя баща.

Имах щастието да израсна с обичта на баща си и да я усетя още веднъж, преди да си отиде от този свят. Татко умря, но не без дъщеря си до своя смъртен одър.

ВТОРА ГЛАВА

Моята история добива известност

Агенцията „Уилям Морис" заема три етажа от сградата на „Метро Голдуин Майер" в центъра на Манхатън. В прозорците й като в рамка са очертани блясъкът и могъществото на Ню Йорк и на издателската индустрия, която щеше да промени из основи моя живот. Беше март 1986-а, месец след завръщането ми от Иран.

Една седмица преди да бъде излъчено интервюто, което дадох на Барбара Уолтърс за предаването „20/20", се срещ-

27

нах с президента на агенцията и с Майкъл Карлайл човека, който стана мой литературен агент и v ного близък приятел. Бях поканена на обяд и горях от нетърпение да започнем да говорим по същество. Беше време д i изберем помощник за написването на книгата. Знаех koj } искам: Бил Хофър съавтора на „Среднощен експрес" драматичен разказ за бягството на един американски контрабандист на наркотици от турски затвор. Докато живеех в Техеран, бях чувала за улични демонстрации против „Среднощен експрес", въпреки че и книгата, и филмът, сниман по нея, бяха забранени в Иран. Исках да пиша заедно с човека, който бе оказал толкова силно влияние върху обикновените ирански граждани онези, които бяха управлявали моя собствен живот изцяло и напълно.

Нали знаеш, че Бил Хофър е доста известен писател и нищо чудно да откаже рече агентът ми.

Обаче аз продължих да настоявам. Щом този автор е бил в състояние така да разбуни иранските фундаменталисти, въпреки забраната на книгата му, помислих си аз, сигурно е много добър. Може би щеше да ми откаже, но бях длъжна да опитам. Едва ли иранските цензори щяха някога да разберат до каква степен бяха повлияли на моето решение.

Бил така се въодушеви от поканата ми, че предложи да долети още същия ден от Вашингтон в Ню Йорк изключително любезно предложение, като се има предвид, че мрази да пътува със самолет. Когато на следващата седмица се събрахме, за да изготвим план за съвместната ни работа, двамата се разбрахме прекрасно още от самото начало. Оказа се, че Бил е деликатен, чувствителен и вдъхващ увереност човек, чието приятелство' се надявам да запазя до края на живота си.

През юни подписахме договорите за книгата и филма. С получения аванс върнах заема от дванайсет хиляди долара, който бях взела от банката в Алпена, и отделих една сума за следването на Махтоб.

Бил пристигна в Мичиган и заработихме трескаво. Той умееше да улавя чувствата, както моите, така и на Махтоб, без да бъде прекалено настойчив. Ние му разкрихме доверчиво душите си и това ни помогна да открием и изразим някои от най-скритите си и тайни усещания. Бил усети важната роля, която Махтоб изигра в тази история, както и отношенията между нас двете. Дъщеря ми прие Бил за член

28

на малкото ни семейство. Той бе единственият мъж, на когото се доверяваше, като изключим баща ми, Джо и Джон.

Новото ми занимание изискваше и нов дневен режим. Бил пристигаше в осем сутринта в къщата, която бях наела специално за случая, закусвахме и се залавяхме за работа. По цял ден седяхме и записвахме разговорите си на касетофон. Опитвах се да пресъздам най-странната и кошмарна част от моя живот. Във Вирджиния, Мерилин, жената на Бил, прехвърляше всичко казано в компютъра. Когато ни пратеше разпечатаните на принтер текстове, сядахме и преглеждахме внимателно всяка страница. Въпросите на Бил събуждаха у мен спомени за звуци, миризми, вкусови усещания, топло и студено всичко, което бях запазила в паметта си за преживяното от мен. На всеки два часа Бил обявяваше почивка и изваждаше тесте карти за партия белот. След почивката, освежени, се връщахме към неуморимия касетофон, докато навън паднеше нощта и двете с Махтоб отивахме да видим татко.

Работата бе тежка и уморителна, но си струваше усилията. След излизането на „Не без дъщеря ми" изпитвах истинска гордост, когато читателите ми казваха, че са мръз-нали заедно с мен в планината, чувствали са мръсотията по собствената си кожа или са усещали миризмата на пържен кромид.

На четвърти юли съпругата и синът на Бил пристигнаха, за да празнуваме заедно. Бил взе Махтоб на ръце, за да издигне американското знаме на пилона пред къщата нещо, което тя направи, изпълнена с гордост. Тази малка шестгодишна патриотка наистина знаеше цената на свободата.

Двамата с Бил работихме цели седем месеца. Напредвахме бавно, но сигурно, въпреки че се наложи да преодолеем две препятствия, за да доведем работата сй докрай. Първото бе преди всичко въпрос на писателски опит. Сериозно се затрудних, когато трябваше да опиша онова иракско въздушно нападение, което ни свари на опашка пред една техеранска хлебарница. На белия лист историята не звучеше зле, но не беше убедителна. Въпреки че я преработихме много пъти, не можех да предам ужаса, който изпитах, докато тичах с всички сили по уличките към къщи с дъщеря си в ръце, опитвайки се да избягна падащите отвсякъде парчета от противовъздушни снаряди. Думите, просто не можеха да предадат истинските ми чувства.

29

Тогава Бил направи няколко промени и чудото стана. Изведнъж случката се появи такава, каквато я бяхме преживели в действителност. До този момент изпитвах съмнения дали историята ми ще заинтригува хора, които не ме познават. След магическата намеса на Бил всичките ми съмнения изчезнаха.

Второто препятствие бе много по-сериозно и в един момент реших, че книгата никога няма да бъде "завършена. Това се случи през септември, скоро след смъртта на баща ми, когато бях ужасно уязвима и чувствителна. Двамата с Бил работехме до късно през нощта, понякога до два-три часа след полунощ. Бях уморена, изтощена, на края на силите и възможностите си.

За мен писането носеше емоционален заряд от самото начало, но бях приела, че именно чувствата са същината на моето послание. В един момент обаче изгубих контрол над себе си. Това се случи, когато започнах да разопаковам някои подаръци, които бях получавала от Муди през съвместния ни живот. Имаше книги със специални посвещения, както и музикална кутийка с танцуваща под звуците на приспивна песен от Брамс фигурка на майка с дете на ръце.

Подаръците разбудиха неочаквани чувства, които дълго бях потискала у себе си. Сега вече не можех да отричам Муди ми липсваше. Нещо повече, част отмен все още продължаваше да го обича. Той бе моят най-добър приятел и довереник още от времето, когато не бяхме женени. Сега бях съвсем сама.

Щом си признах това, ме обзе чувство за вина и съмнение в правотата ми. Как можех след всичко, което Муди ни бе сторил, да изпитвам към него нещо друго, освен омраза и желание за мъст? С кого бих могла да говоря? Кой би ме разбрал?

Подобно на роднините си аз също бях станала специалист з отбягването на емоционалните проблеми. Сега бях поела по тежкия път на самопреценката, за да открия, че това е едно умопомрачително пътешествие. Отчаяно исках да се откажа да забравя и за книгата, и за филма, както и всичко, свързано с тях. Седмици наред започвахме работа с Бил по следния начин: скачах от мястото си и тичах някъде, за да се наплача на воля.

В интерес на истината Бил и Мерилин никога не се опитваха да ми казват какво да правя, а винаги бяха до мен, го-

30

тови да ме подкрепят, за което съм им особено благодарна. Докато хлипах в банята, Бил търпеливо пафкаше лулата си и продължаваше да работи сам. Ако се бе намесвал със съвети или бе настоявал за обяснения, може би щях да се откажа завинаги от намеренията си. Ако не ми бе оказал толкова голяма морална подкрепа, вероятно щях да телефонирам на Муди имаше дни, в които това желание ставаше неудържимо и да проваля всичко.

Преживях някак си този месец и оцелявайки, промених из основи своя живот. Справих се сама с проблема си, говорех и пишех за него, преживях го отново. Изживях катарзис, който ме освободи от голяма тежест. За първи път се почувствах свободен човек.

Идеята за създаването на филм по романа „Не без дъщеря ми" се роди дни след завръщането ми от Иран. Агенция „Уилям Морис" я възприе като част от нашата уговорка от самото начало и разговорите с „Метро Голдуин Майер" започнаха четири месеца по-късно, веднага след като подписах договора за книгата.

Както разбрах първоначално, щях да бъда „консултант" на продуцентите от МГМ Хари и Мери Джейн Уф-ланд. Семейство Уфланд бяха класическо холивудско семейство. Хари отдавна беше прехвърлил петдесетте и бе не no-висок от метър и седемдесет. От него просто бликаше енергия. Мери Джейн изглеждаше на трийсет и пет. По-висока от Хари, тя бе слаба и стройна и имаше дълга руса коса.

Първата ми официална среща със семейство Уфланд бе уредена няколко дни след подписването на договора ни. Срещнахме се в един хотелски ресторант на летище Детройт Метрополитън и чакахме цели три часа един известен сценарист, който живееше в Детройт. Хари се държеше с мен изключително любезно, но се виждаше, че е направо бесен не бе свикнал да чака когото и да било.

Най-сетне писателят се появи и се настани в нашето се-паре. Без много-много извинения той ме погледна и каза:

Ето какво мисля за вашия филм. Трябва да го превърнем в любовна история между вас и мъжа, който ви е измъкнал от Иран.

Но това не е истина възпротивих се аз.

Няма значение продължи бързо той. Трябва да направим филм, който ще се хареса на публиката, а тя харесва такива работи.

31

Хари и Мери Джейн го гледаха и мълчаха като каменни статуи. Бях отвратена. Ако това е филмовият бизнес, не желаех да имам нищо общо с него, въпреки че нямах никакви права върху сценария, тъй като вече ги бях преотстъпила.

Наистина не бих искала да бъде направен по този начин казах аз.

Добре отвърна писателят. Ако не искате да е любовна история, тогава ще трябва да ви спаси ЦРУ. Това са двете възможности.

След като той си тръгна, семейство Уфланд се опитаха да ме успокоят. За мое облекчение те ме увериха, че харесват историята така, както съм я разказала, и че не виждат никакъв смисъл да се измисля друга сюжетна линия.

Семейство Уфланд горяха от желание да се запознаят с Махтоб. Няколко дни след погребението на татко се срещнахме в изискан френски ресторант във Вашингтон. Хари разбра, че се очертава една твърде дълга за шестгодишно дете вечер и се извини:

Трябваше да отидем някъде, където е по-подходящо за деца. Сигурно няма да хареса нищо от менюто.

След като посъветвах дъщеря си да вземе едно от любимите си блюда бяла риба, Махтоб изтърси нещо невероятно:

Не знам, мамо. Дали имат раци? Тази вечер страшно ми се яде лангуста.

Когато се върнахме в Мичиган, дори и през ум не ми минаваше да изпратя Махтоб на училище, за да навакса пропуснатото и да завърши първи клас. Щеше да й се струпа твърде много наведнъж. Тъй като в Иран се учеше да чете и пише на фарси, английският й бе изостанал значително. Трябваше да се справя с доста неща: липсата на баща й и всичките й приятелчета от Иран, смъртта на дядо й, живота в ново и кипящо от дейност семейство. •

През първите месеци след завръщането ни Ма-хтоб получи друг вид образование. Районният полицейски инспектор Нелсън Бейтс идваше у дома в униформа, за да може Махтоб спокойно да възприема хората от полицията и да общува с тях. Той я научи как да реагира на евентуалния похитител, който би я нападнал на улицата или вкъщи. Казваше й: „Махтоб, не искам да те отвлекат, но ако се случи, знаеш как трябва да постъпиш. Ние ще направим каквото можем, но всичко ще зависи от теб."

32

През септември 1987 година, когато Махтоб навърши седем години, нямах избор и затова я записах в частно училище под друго име, което избрахме вечерта преди първия учебен ден име, което тя продължава да използва. През първите няколко дни започваше да пише домашните си, след като бе погледнала листчето, на което й бях напечатала измисленото име. Учителите и директорът знаеха истинската й история, но бяха дали клетва-да пазят тайна.

Махтоб възприе съвсем сериозно новото си име. Една вечер беше поканила своя съученичка да преспи у дома. Когато брат й Джон'се прибра и я поздрави както винаги със: „Здрасти, Тоби, как върви животът?", Махтоб се втурна към него, сграбчи го за ръката, вмъкна го в мокрото помещение и бързо прошепна: „Тихо! Не ме наричай така пред Катрина!" В Иран се беше научила да пази тайна.

Учителката й в първи клас, Рут Хацунг, разбираше колко й е трудно да е разделена от мен. Тя й отделяше специално внимание и я изслушваше с голямо разбиране и съчувствие. Което е най-важното, тя й помогна да се приспособи отново към начина на живот в Америка и да остави миналото зад гърба си. Рут се справи с тази задача толкова успешно, че не се наложи Махтоб да търси специализирана помощ.

Първият след връщането ни Ден на благодарността имаше особено значение за нас. Нашите пакистански приятели Тарик и Фарзана Али ни дойдоха на гости заедно с двете си деца. Познавахме се от няколко години, когато с Муди живеехме в Корпус Кристи градчето в Тексас, където работеха много негови сънародници и колеги. Ние принадлежахме към ислямското общество на града освен нас в него имаше семейства от Индия, Египет и Саудитска Арабия. Редовно се събирахме на неделен обяд, на който всеки носеше свое национално блюдо. Винаги съм обичала да готвя в гимназията станах носителка на наградата „Бети Крокър" за най-добър домашен готвач. В Тексас разширих значително своя репертоар. Дотогава бях готвила по-често характерните за Средните източни щати блюда, отколкото типичните американски ястия. Двамата с Муди станахме близки приятели с Тарик и Фарзана и продължихме връзките си с тях и след като напуснаха Корпус Кристи.

Когато чули какво се е случило с мен и Махтоб в Иран, семейство Али заминали за Пакистан и наели човек, кой-

3. От любов към дъщеря ми

33

то да ни измъкне от Техеран. Чрез Хелън Баласанян, жената, с която поддържах контакт в швейцарското посолство, получих телефонен номер в Техеран, на който беше наемникът, след което помолих една от учителките на М ахтоб да позвъни. За жалост той не говореше английски и бе прекалено нервен, за да се разберем на фарси с помощта на учителката. Той затвори и с това историята приключи.

Дон и Мириам също бяха скъпи наши гости през този Ден на благодарността. Докато бяхме в Иран, семейството ми се беше свързало с тях чрез бивш мой колега, който знаел, че Мириам е от Иран. Мириам веднага се обадила на сестра си Сара, която живее в Техеран, и й казала да ни помогне с каквото може. Хелън отново се оказа посред-ничка и ме свърза със Сара, която тайно стана моя приятелка.

В деня, в който напуснахме Муди завинаги, именно Сара ни чакаше с колата си пред училището на Махтоб, за да ни закара до летището, откъдето щяхме да хванем самолет за Зиадон, град до пакистанската граница. Планът се провали, защото Муди заподозря нещо нередно и в този ден ни придружи до училището.

Като се имат предвид гостите, поканени за този Ден на благодарността, беше ясно, че основната тема на разговорите ни ще бъде животът ни в Иран. Виждах, че Джо и Джон скучаят. Тръгнаха си много рано с извинението, че отиват да поздравят баща си за празника. По-късно вечерта, когато се върнаха, Джо непрестанно повтаряше, че трябва да се прибере, за да запали Печката.

Тук е топло казах. Защо не останеш да прекараш зимата при нас?

Той пренощува и остана у дома,още цели две години.

На 2 януари 1987 година в три без петнадесет сутринта аз разбудих мърморещата Махтоб, за да й съобщя, че най-сетне съм свършила „Не без дъщеря ми". На нея й бяха омръзнали и касетофонът, и безбройните записки. Тя използва момента, за да измъкне от мен Свещен обет: „Мамо, моля те, никога повече, не пиши разни глупави книги!"

Към края на месеца Махтоб ми каза, че желае да бъде кръстена. Няколко дни по-късно, когато видя, че не правя нищо по въпроса, тя твърдо.заяви: „Искам да бъда кръстена. Ако не ти се занимава с тая работа, ще говоря сама с пастор Шалер." Съвсем случайно пасторът избра за кръщенето датага двайсет и девети януари годишнината от

34

началото на нашето трудно пътешествие през планините към свободата. Целият клас на Махтоб присъства на церемонията. Бил и Мерилин Хофър ни направиха честта да станат кръстници на Махтоб.

Междувременно бях заета да редактирам и коригирам ръкописа. Бях работила вър^у него толкова време, че ми се струваше страшно скучен и си мислех, че едва ли някой някога ще го прочете.

В един ясен и слънчев зимен ден на 1987-ма оставих ръкописа и отидох да прибера Махтоб от училище. Появи се на изхода, заобиколена от усмихнати и бъбриви съученици, с които си взимаше довиждане чак докато стигна колата. Качи се вътре и ме целуна по бузата, а аз й съобщих новината:

Скъпа, днес в Иран е станала самолетна катастрофа. Загинали са двеста души.

Без да се замисли, моята добра седемгодишна дъщеря изтърси:

Много хубаво, дано баща ми да е бил в самолета! Помежду ни увисна болезнено мълчание. Бях чувала

гневни думи от устата на Махтоб и преди. „Мразя баща ми за това, което ни причини" ми беше казала в Турция, когато вече пътувахме към Щатите. До този момент обаче не си бях давала сметка колко дълбоко е огорчението й и как успява да го прикрива и потиска. Можеше ли Махтоб да порасне, без да таи в сърцето си омраза и злоба, щом желаеше смъртта на родния си баща? Тозчас взех решение да се заема с дъщеря си и да направя всичко възможно да я накарам да си спомни за своята обич към баща си.

Същата вечер у дома измъкнах семейните ни албуми със снимки от по-щастливи времена. Припомних на Махтоб за чудесните ни преживявания с татко в Мичиган, за съботите и неделите, които прекарвахме заедно в близкия хотел „Шератон", където плувахме в басейна, стояхме в сауната и обядвахме в неделя. Казах й, че никога не ме е било срам, задето съм се омъжила за татко й, че той е бил прекрасен съпруг и баща, както и всеотдаен лекар, който съвестно се е грижил за своите пациенти. Отнасял се е топло с моя баща и му е помагал да преодолее депресията, за да оживее. Онова, което ни се случи в Иран, казвах й аз, не може да заличи чудесните ни преживявания преди това.

През следващите няколко седмици често си говорехме по този въпрос.

35

Веднъж казах:

Махтоб, рожденият ден на татко ти е след няколко дена. Хващам се на бас, че точно в този миг той си мисли за теб и съм сигурна, че му липсваш ако и моят татко се намираше някъде в тоя свят, и на мен щеше да ми бъде мъчно за него.

Трябваше да науча дъщеря си да обича мъжа, който някога ни беше толкова близък. k

По същото време разопаковах кашони с предмети от кабинета на Муди. Сред тях открих няколко изсъхнали флумастера и ги изхвърлих. След ден-два ги открих в чекмеджето на Махтоб. Беше ги прибрала тайно и още ги пази, за да й напомнят за баща й.

Два месеца след самолетната катастрофа в Иран Махтоб се върна от училище и каза:

Мамо, когато тази вечер казвам молитвите си, ще помоля Господ да се грижи за всички хора по земята, дори и за неприятелите ни.

От тази вечер нататък тя включваше баща си в своите молитви. С благодарност си помислих, че раните й започват да зарастват. Също като мен, Махтоб започваше да се превръща в свободен човек.

Разбира се, останаха и много горчиви спомени. Махтоб продължи да се страхува от баща си , въпреки че го обичаше. В паметта й Муди щеше да остане завинаги свързан с всичко онова, което преживяхме в Иран, и с оскърбленията и побоищата, които ни нанасяше. Както неведнъж е заявявала: „Не искам никога повече да видя Техеран."

Отрицателните емоции могат да увредят детската психика. Винаги съм искала Махтоб да се гордее с факта, че е половин иранка, и да научи повече за културата на бащината си родина. През март 1987 година, през втората ни пролет в Мичиган, празнувахме Но-руз, персийската нова година. Облякохме си най-хубавите великденски дрехи и подредихме масата с „хафт син" седемте символични храни, чиито названия започват с буквата „С".

Заедно дочакахме часа, в който настъпва пролетното равноденствие и Слънцето навлиза в съзвездието Овен, а според персийската легенда тъкмо тогава един бик прехвърля Земята от единия на другия си рог. Тогава се прегърнахме и си пожелахме всичко най-хубаво през новата година. Излязох от стаята и се върнах с лъскаво ново яркочервено колело.

36

Напомних на Махтоб, че след двуседмичните празници е време да „вземеш всички лоши спомени и ги изхвърлиш надалеч, както се изхвърля сабзи (пресните зеленчуци) в реката, за да започнеш Новата година без врагове и с хубави чувства към всички околни".

Когато гостуваме в непознат град, винаги проверяваме в телефонния указател дали има ирански ресторант. Махтоб много обича жуже, кебаб и зерешке Поло, ориз с кисели трънки, зеленчукова супа, която се казва ош, и горме сабзи ястие от зеленчуци, нарязани на дребно, агнешко на малки късчета и шарен боб, запържени с кромид лук. Когато влизаме в магазинчетата на търговци, които продават, стоки от Изтока, Махтоб си избира касетки и книжки на фарси (когато напуснахме Иран, дъщеря ми говореше два езика, но в Мичиган се потруди да забрави фарси, като твърдеше: „Не искам да слушам езика на Хомейни").

Денят, в който кгшгата ми трябваше да излезе от печат, бързо наближаваше. Всеки телефонен разговор с Майкъл носеше все по-добри новини, с които се подготвяхме за появата на „Не без дъщеря ми". В каталога на „Сейнт Мар-тинс Прес" й бе отделена цяла страница реклама. „Лейдис Хоум Джърнъл." бе първото списание, което публикува книгата в подлистник. Най-щастливият ден в живота ми беше денят, в които получих първото копие на „Не без дъщеря ми" с твърда корица. Това вече наистина беше книга!

През септември двете с Махтоб отбелязахме излизането на книгата, като взехме участие в телевизионното предаване „Добро утро, Америка". Джоун Ландън бе в отпуска по майчинство и се случи така, че именно в този ден я заместваше Барбара Уолтърс, което за нас бе много приятна изненада. Докато течаха рекламите, а ние се приготвяхме за интервюто, Барбара попита как е Махтоб. Аз посочих към един ъгъл и отговорих:

Много е добре. Всъщност стои ей там.

За ужас на своя продуцент Барбара веднага рече:

Доведете я тук.

Махтоб не беше гримирана и в студиото имаше само два стола, ала Барбара каза:

Ще седне на коленете ми и ще използува моя микрофон.

Барбара започна предаването съвсем импровизирано, променяйки началната си реплика. Тя се обърна към Махтоб и каза:

37

Това е моята приятелка Махтоб. Нали така, Махтоб? Познаваме се от една година.

Бил Хофър ни посрещна в Ню Йорк, взе Махтоб със себе си и двамата заминаха с влака за Вирджиния, където той живееше. Аз щях да отида там в края на седмицата. Тя тръгна с Бил с голямо удоволствие: чувстваше го като член на семейството ни.

Повече не можех да продължавам да живей анонимно и под чуждо име. За мое облекчение приятелите ми разбраха защо съм живяла инкогнито и продължиха да ми помагат. Тръгнах на турне щях да рекламирам книгата си в осемнайсет града из цялата страна. Писането бе изтощителна работа, ала пътуването и ангажиментите бяха още по-съсипващи. Пристигах посред нощ в някой град, отивах право в хотела, регистрирах се, изглаждах дрехите си, дремвах няколко часа и ставах на разсъмване. През целия ден не спирах отивах в местната телевизионна станция, давах интервюта за вестниците и радиото. Оставаше ми време колкото да не изпусна самолета за следващия град. В миговете между срещите мислех за Махтоб, останала без майчини грижи.

През есента на 1987 година пристигнах в Лос Анжелос от Маями и се отправих направо към Кънтри клуба в Бе-върли Хилс , където трябваше да изнеса първата си лекция от турнето. Преди мен там бяха говорили такива известни автори като Ленърд Молтин, който издава годишен справочник на телевизионните и видеофилми, и Клифтън Да-ниълс, автор на сборника уводни статии за важни исторически събития със заглавие „Хроника на двайсети век".

По това време критическата статия на Молтин за моя филм все още не бе написана. Докатс разговаряхме, си дадох сметка, че не зная нищо за филмите, излъчени по време на моето отсъствие. Когато отворих книгата на Клифтън Даниълс, бях грабната от световните новини, отразени в уводните вестникарски статии от 1 август 1984 до 7 февруари 1986 година. Едва тогава разбрах колко изолирана съм била от онова, което е ставало по света. В Иран научавах само новините, разрешени от Министерството на ислямската култура.

След няколко дни, в които посетих още два-три града, пристигнах в Тускон, Аризона, където щях да говоря заедно с още трима лектори на годишна сбирка. Единият от поканените бе Дейв Бари, сатирикът на „Маями Херълд",

38

който след три години щеше да спечели наградата „Пули-цър". Дейв не ми бе съвсем непознат, защото се бяхме срещали в „зелените" стаи (където се събират преди предаването или сбирката поканените да изнесат лекции и беседи гости) през последните няколко седмици на различни места из страната.

Както се беше случвало и на предишни мои лекции, сред публиката имаше хора, които искаха да ми разкажат собствените си преживявания. Жена, която ще нарека Бевърли, сподели със страх: „Зная, че дъщеря ми Сабрина ще бъде отвлечена в Иран. Какво мога да направя?" От по-нататъшните й думи стана ясно, че тя вече е решила как трябва да постъпи: да избягва болезнените теми и спорове и да се надява, че всичко ще се оправи.

При все че Мажид става все по-зъл и имаме много проблеми, няма да се разведа с него, защото зцам, че това само ще го озлоби още повече и той ще ми отнеме детето каза ми тя.

Повярвайте ми, напълно ви разбирам отвърнах аз. Ако не бях заминала за Иран, сигурна съм, че Муди би отвел Махтоб там. Не можех да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се. Ние все още нямаме правна закрила. Живеем в страх, че той ще дойде да си я вземе.

Извиних се, че не мога да й помогна с нищо, и за да я окуража, рекох:

Ако ви потрябвам в бъдеще, можете да се свържете с мен чрез „Сейнт Мартинс Прес".

Турнето ми продължи пет седмици то остана в спомените ми като шеметна въртележка между хотели и летища. Бях тръгнала от Тускон в пет сутринта в събота, но поради закъснение се забавих в Чикаго и когато стигнах у дома, беше седем часът вечерта и с нетърпение чаках да се хвърля в леглото и да заспя.

Посегнах да отворя и в същия момент чух сирени много сирени, чийто вой се носеше от всички страни. След миг се появи Джо.

Здрасти, мамо. На магистралата е станала голяма катастрофа. Пътят е затворен и трябваше да мина по околовръстното, за да вляза в града.

Джо взе душ и излезе. Тъкмо мислех да си лягам, когато съседите ни Иън и Гейл мои стари приятели почукаха на вратата. Когато Иън поиска да поговорим в ста-

39

ята, която използувах за кабинет, бях сигурна, че е станало нещо лошо.

Джон е катастрофирал рече тя. Откарали са го в болницата.

Хвърлих се в колата на приятелите си и поех към болницата. В тъмнината на нощта разстоянието от пет преки ми се стори безкрайно.

Гледката в залата за спешни случаи бе MHOfo по-страшна, отколкото си бях представяла. Стоях до пострадалия ми син и се чувствах опустошена. Джон бе стегнат в метални ленти, които го предпазваха от сътресение, в случай че вратът или гръбначният му стълб се окажат счупени. Още не му бяха правили рентгенови снимки, но се виждаше, че има няколко фрактури, защото под кожата му стърчаха счупени кости.

Лицето му приличаше на къс кълцано месо от счупеното предно стъкло на колата. Неговият приятел стоеше до него и държеше кърпа на челото му. Скоро разбрах защо. Парче стъкло го беше порязало така, че без кърпата скал-път му просто щеше да падне от черепа.

По-късно научих, че Джон се е блъснал с плимута си в мотоциклет, докато се е прибирал у дома. Заклещеното между волана и вратата тяло на сина ми било измъкнато от пожарникари. Тазът му беше счупен. Левият крак имаше две фрактури. И двете му ръце бяха счупени, на лявото му рамо имаше дълбока до костта порезна рана. Колкото и зле да бе пострадал, Джон наистина е имал късмет, щом оживя след такава тежка катастрофа.

Тъй като в момента нямаше дежурен ортопед, налагаше се незабавно да го закарат в градската болница на Кар-сън. Това беше болницата, която познавах най-добре и на чийто персонал имах най-голямо доверие. Там бях срещнала Муди, когато лежах болна. Тогава той бе лекар-ста-жант. Именно в тази болница бяха положили толкова много грижи за татко.

Пътуването с линейката бе истинско мъчение. То бе първото от многото подобни пътувания, които ни предстояха през тази година. Пътувах отпред до шофьора и непрекъснато го подканях да бърза. При всяка неравност на пътя Джон изохкваше от болка. Роджър Морис, нашият семеен лекар и дългогодишен приятел, ни посрещна в отделението за спешна помощ. Докато шиеше раните на Джон, през стаята се извървяха всякакви специалисти интернист, хи-

40

рург-ортопед, кардиолог. Въпреки всичките им усилия състоянието на Джон се влоши. Лицето му посивя, дишането му се учести и двата признака подсказваха едно: затруднена сърдечна дейност. Имаше опасения за сериозни увреждания на бъбреците и други вътрешни органи.

След няколко часа лекарите решиха да изпратят Джон в болницата на Мичиганския университет в Ан Арбър един от най-добрите травматологични центрове в Америка. Докато местеха сина ми от леглото в носилката, с която щяха да го отнесат до хеликоптера, той надаваше пронизителни, смразяващи кръвта писъци. Ортопедът-хи-рург Джерълд Брентън видя изписаната по лицето ми тревога.

Не се притеснявайте . обърна се той към мен. После сложи ръка на рамото ми и добави:

Това, което искам да ви кажа, не е подкрепено от никакви медицински факти, но вътрешният глас ми подсказва, че ще се оправи.

Иън ме закара до Ан Арбър. Дотам бяха три часа път. Затворих очи и се помолих горещо.

Когато стигнах при Джон в травматологичния център, той дишаше по-спокойно благодарение на кислородната маска и изглеждаше доста по-добре.

По-късно същия ден, когато състоянието му се стабилизира, Джон бе подложен на операция, която продължи девет часа. Независимо от дългото време лекарите бяха успели да оправят само крака и таза му: лявата му ръка бе оставена да заздравява сама и до ден-днешен е крива. Операцията се оказа успешна, въпреки че Джон беше в критично състояние повече от седмица. След като другите членове на семейството си отидоха, аз ангажирах стая в хотела към медицинския център, предназначен за роднините на пациентите, и отложих останалата част от турнето.

Една от водещите на предаването „Си Би Ес Морнинг Шоу", Мариет Хартли, бе проявила личен интерес към моята история и аз съжалявах, че трябва да отложа интервюто за нейното предаване. Обади ми се в болницата няколко пъти, за да си поговорим и да се информира за състоянието на Джон. Въпреки че не можех да отида до Ню Йорк, тя излъчи специален материал за книгата и изпрати поздрави на Джон.

През първите няколко дни в Ан Арбър Джон имаше толкова силни болки, че изобщо не му беше до многоброй-

41

ните роднини и приятели, заобиколили леглото му. Влизах в стаята му, заставах до леглото му и го гледах часове. Един ден тръгнах да си излизам и кого да видя Шери Буржоа, репортерка от един вестник, която наскоро бе писала за мен. Стоеше и плачеше. Въпреки че се бяхме срещали само веднъж, тя не ме изостави нито за миг през цялото време, докато бях в болницата с Джон. Така започна още едно истинско приятелство.

Бях благодарна, че това не се беше случило, докато съм в Иран. Сега, когато Джон най-много се нуждаеше от майка, можех да бъда до него, за да го подкрепям и да му покажа колко много го обичам.

Когато излезе от шока, Джон се вкопчи в мен като в спасителна сламка. Ужасяваше се от самотата. Всеки път, когато отивах до стаята си да се изкъпя или да поспя, той караше сестрите да ме викат. Тогава обръщаше яростта си срещу мен, крещеше ми и се разпореждаше. Сестрите обясняваха, че това се случва непрекъснато жертвите от тежките катастрофи и произшествия обикновено изливат злобата и яростта си върху хората, които обичат най-силно.

Белезите по лицето на сина ми бързо минаваха Ро-джър Морис бе свършил добра работа, но емоционалните му рани все още го мъчеха. Опитвах се да приемам спокойно тези му променливи настроения, защото знаех, че скоро ще минат.

Шест седмици след катастрофата Джон се върна у дома, въпреки че непрестанните грижи за него щяха да продължат още четири месеца. Беше гипсиран от глава до пети голямо мъчение за един толкова жив и действен младеж като него. Всеки път, когато използуваше подлогата, трябваше да бъде вдиган със сйециално хидравлично приспособление. Натрупаните през последните три години у него психически и физически травми моето изчезване, смъртта на дядо му и най-сетне този почти фатален инцидент бяха повече, отколкото можеше да понесе. Понякога жално проплакваше: „Защо се случи точно на мен?"

Джон се възстановяваше забележително бързо и също като татко с нищо не можеше да го задържиш в леглото. През януари 1988 година, три месеца след катастрофата, той с подскоци се добра до кухнята, за да приготви шоколадови сладки. Всеки ден в къщи идваха негови учители и съученици, за да навакса пропуснатото: целта на Джон бе да завърши гимназията през юни.

42

Даже след като свалиха част от гипса, ръцете му не бяха достатъчно силни, за да се придвижва с патерици. Лекарите казаха, че може да участва в тържеството по случай завършването в инвапидна количка, въпреки че не е много подходящ за него. Всеки ден се упражняваше да ходи с патериците и най-накрая постигна своето в деня на тържеството влезе в салона на гимназията заедно със своите съученици.

Когато дойде неговият ред да получи дипломата си, той тръгна с патериците без ничия помощ и всички заръкоп-ляскаха. Знаеха, че можеше и да го няма сред тях, знаеха колко много усилия бе положил, за да успее и присъства на тържеството. Много се гордеех с Джон. Беше понесъл жестокия удар на съдбата, без да се предаде.

Когато двете с Махтоб успяхме да се върнем в Съединените щати, не си давах сметка, че има и други родители, които се страхуват да не изгубят децата си от брака им с чужденци. След излизането на книгата разбрах, че отнети-те-и насила отведени в чужда страна деца са много повече, отколкото можех да предположа.

Докато пътувах, за да рекламирам книгата си, най-много ми харесваха предаванията, в които зрителите също можеха да вземат участие, като се обаждат по телефона в студиото. Ясно си спомням една утринна телевизионна програма в Кливланд. Една жена се обади и каза: „Вие ми спасихте живота! Съпругът ми искаше да се върне в Йордания. Гледах ви в „20/20" и се обадих в Държавния департамент, след което реших да не тръгвам с него. Той повече не се върна. Ако бях отишла с него, знам, че щях да се окажа в същото положение като вас."

Това обаждане се оказа първото от много подобни сигнали, които започнах да получавам от цялата страна: „Преди три години отведоха децата ми в Саудитска Арабия", „Преди пет години отведоха децата ми в Испания". Поддържах връзка с тези хора, както и с много други, които се свързаха с мен чрез издателя ми. Купът писма ставаше все по-голям и в много от тях се криеше зов за помощ.

Много от изоставените родители били информирани от американското правителство, че „не бива да вдигат шум и нещо може да се уреди". Често тези хора имали чувството, че никой никога не е изпадал в тяхното положение, че за всичко са си виновни сами и е трябвало да бъдат наясно с нещата още от самото начало. Разказвах на всеки изос-

43

тавен родител за премеждията на други като него и неусет но много скоро създадохме цяла мрежа. Хората, които м пишеха, вече не се чувстваха сами имаха приятели и м~ жеха да се надяват, че един хубав ден децата им ще се въ нат при тях.

Намирахме се в тихо кафене в Александрия, Вирджи ния.

Обстановката беше спокойна и приятна, ала аз имах чу ството, че нещо не е наред. Наблюдавах с любопитств сътранезничката си Тереза Хобгуд от секция „Консулск служби в чужбина" към Държавния департамент на Съединените щати. Обикновено весела и отпусната, днес тя цял следобед стоеше като на тръни. -

Беше първи февруари 1988 година, пет месеца след излизането на „Не без дъщеря ми". Оттогава насам животът ми бе запълнен с турнета и лекции като тази, която изнесох тази сутрин пред еврейска публика във Вашингтон. После отидох в Държавния департамент, където въпросът за отвличаните от единия родител деца щеше да се обсъжда на международно ниво.

Тереза се беше занимавала с нашия случай; докато ние бяхме заложници в Иран. Бе осведомявала семейството ми за нас чрез швейцарското посолство в Техеран и на нея мама й имаше най-голямо доверие. Според мама без грижите и вниманието на Тереза семейството ми просто нямало да издържи. Откакто се бяхме върнали, Тереза ми помагаше да следя местонахождението на Муди. След време се сприятелихме. Научих, че когато й възложили да се занимава с нашия случай, Тереза била пред нервна криза. Двете с Махтоб й бяхме направили рядък за професията й подарък щастлив край. <

Следобедът, който прекарах в Държавния департамент, мина неусетно. Говорих на фарси с Ричард Куин, американски дипломат и бивш заложник в Иран, когото бяха освободили преди няколко години. Обсъдихме данните за броя на отвлечените от единия родител деца с Фабио Са-турни, шеф на Бюрото за деца под попечителство според международните правни норми. Бюрото, създадено в годината на моето първо появяване в националната телевизия в предаването „20/20", бе първата официална реакция на Държавния департамент към този толкова наболял въпрос и голяма крачка напред в решаването му.

От момента, в който пристигнах, Тереза изведнъж се

44

оказа претрупана с работа. По време на вечерята си говорехме за книгата ми, за други случаи на отвличане и за възстановяването на Джон. Когато обаче стигнахме до сладкиша с извара, бях сигурна, че има нещо, което не е наред. Тереза бе стройна и слаба и се грижеше за здравето си. Никога не я бях виждала да си поръчва десерт. Явно имаше нещо, което й тежеше.

Тя се протегна през масата и ме хвана за ръката.

Знаеш ли, Бети обърна се тя към мен. каквото и да се случи в бъдеще, ние сме на мнение, че ти постъпи правилно, като разказа историята си. Сега получаваме сигнали от много хора, които искат да научат повече неща, преди да се оженят за чужденец или да отпътуват за чужбина. От твоя опит те са научили, че не може да вземеш американската конституция със себе си. Чудесно е, че помогна на много хора да не изпадат в твоето положение.

Тереза замълча, очите й не се откъсваха от лицето ми. Погледът й предсказваше лоши новини и внезапно ме обзе тревога. Тя продължи:

Днес ми се обади Анет от американското посолство в Швейцария. Ръката й стисна моята. Доктор Мах-муди е напуснал Иран.

Сърцето ми заби лудо. Кръвта ми се качи в главата, зави ми се свят. Не можех да повярвам на ушите си. Гласът на Тереза идваше като от далечния край на тунел.

Не знаем къде е. Знаем само, че е напуснал страната.

Ето, от тази новина се боях повече, отколкото от смъртта че един ден бащата на Махтоб ще се появи изневиделица и за да си отмъсти, ще я върне отново в Иран.

Кога? едва успях да попитам. Как са разбрали?

Днес Анет получила съобщение по дипломатическата поща от Секцията по интереси към швейцарското посолство в Техеран обясни ми Тереза. В нея се казвало, че е напуснал работата и дома си и според тях това е станало съвсем наскоро. Тя ми прочете няколко реда от факса „Той притежава зелена карта1. Не трябва да се изключва възможността от връщането му в Америка, за да открие жена си и дъщеря си."

Тя продължи с мъка:

Имат чувството, че вашият живот е в опасност.

1 Ра (решително та работа на временно пребиваващите в САЩ. Б. пр.

45

Като видя състоянието ми, Тереза направи всичко въз можно да ме успокои:

Моля те, моля те, не'се, чувствай виновна за нищо. Всички знаехме, че това все някога ще се случи. Просто н знаехме кога. Можеше да се случи и ако не беше станала толкова известна с книгата си.

Обеща ми, че на следващия ден ще се опита да събере още по-подробна информация.

Мозъкът ми заработи трескаво. Какво да сторя? Трябваше да позвъня у дома и проверя дали Махтоб се е прибрала без проблеми от училище... да осигуря по-надеждн охряна на къщата... да направя така, че никой да не доко не осемгодишната ми дъщеря.

Времето течеше незабелязано и ние едва успяхме да се доберем до летище „Нашънъл", за да хвана последния за деня полет до Мичиган. Трябваше да успея: да се прибера у дома, да докосна Махтоб и да я взема в прегръдките си.

Тъкмо доближавах билетното гише, когато прозвуча последното съобщение за пътниците от моя полет. Време за телефон нямаше. За щастие задържаха самолета, докато стигна до изхода. Ходех като замаяна. Нямах представа къде съм: Дори не разбрах кога сме се издигнали във въздуха. Пред очите ми се рояха страшни картини от миналото, а съзнанието ми бе сковано от страх пред онова, което очакваше Махтоб.

Когато стигнахме Дейтън, Охайо, където трябваше да се прехвърля на друг самолет,'научих, че лошото време е забавило полета на „Ю Ес Еър" с цял час. Опитах се без излишна паника да звънна на Махтоб. Тя се чувствуваше добре, гледаше телевизия и беше безгрижна като птичка божия. След това говорих с мама, която бе останала с дъщеря ми. Щеше ми се да я предупредя, но не смеех да поставям на изпитание болното й сърце.

Мисли. Бети, мисли! Кой може да ни помогне? Нелсън Бейтс, детективът, който обучаваше Махтоб, ми бе казал: „Ако някога ви потрябва помощ, обадете ми се, без да се притеснявате." Набрах домашния номер и му съобщих онова, което бях научила от Тереза. Той веднага ми предложи денонощна охрана на къщата ни.

Тъкмо затворих, и от високоговорителите се разнесе съобщение: „Полет 454 се отменя поради заледяване на пистата за излитане". Не може да бъде тази вечер трябва

46

да се прибера у дома на всяка цена! После лъч надежда имаше свободни места за полета до Лансинг. Там можех да взема кола под наем или да помоля някой да дойде и да ме вземе поне щях да бъда в Мичиган. Хукнах към изхода и успях да стигна тъкмо преди да затворят вратите. Един час по-късно гласът на командира прозвуча по радиоуредбата: „След десет минути ще кацнем на летище Лансинг. Температурата на въздуха е пет градуса под нулата, вали сняг." ,

Не ме интересуваше дали е минус пет или минус сто и пет градуса исках само да се добера у дома! Когато наближихме летището, гласът на командира се разнесе отново: „Летим над летище Лансинг. Летището е затворено поради заледяване на пистите. Ще се върнем в Дейтън. Там ще ви посрещне наземният персонал, който ще ви даде информация за хотелите, в които бихте могли да пренощува-те, както и за презаверката на билетите."

Беше почти дванайсет през нощта, когато отново докоснахме земя. Нямаше нито една свободна кола за даване под наем. Разплакана, трябваше да се примиря с факта, че тази нощ ще преспя тук, и хванах автобуса за близкия хотел „Шератон". Не можех да заспя. Разигравах наум най-различни сценарии: всички начини, по които Муди би могъл да се добере до Махтоб. Съмнявах се, че ще долети направо в Щатите. Зелената му карта щеше да го преведе през паспортния контрол, но това бе рискован ход, защото поради продължителния му престой в Иран бе вече невалидна. „Не без дъщеря ми" му бе донесла незавидна слава и той едва ли щеше да подаде документи за виза. Държавният департамент нямаше право да го задържи, защото на теория той не бе нарушил никакъв закон.

Муди би могъл да влезе в Щатите през Мексико, да прекоси границата със съдействието на свои роднини от Тек-сас. В Иран ми бе казал, че ако се наложи, ще наеме човек, за да ме убие. Той би могъл да наеме и човек, който да отвлече Махтоб.

А може би излишно се паникьосвах. Може би на Муди му бяха писнали условията на живот в Иран и бе решил да се премести другаде?

Защо се самозалъгвах? Винаги съм знаела, че един ден той ще се опита да си върне дъщерята. Освен това знаех, че иска смъртта ми неведнъж ми беше заявявал, че ще

47

ме убие, ако посмея да се измъкна от Иран. Не бях готова за смъртта. Като си помислих за Иран, станах по-силна и решителна.

Сега трябваше да направя всичко възможно, за да задържа Махтоб тук. Тя бе моя и никой не можеше да ми я отнеме. Муди не заслужаваше да я види дори а още по-малко да я вземе след всичко, което ни стори.

Както се оказа, тази нощ Муди не се появи4. През следващите два месеца местонахождението му си остана неизвестно, но аз изживях всяка секунда от това време с чувството, че той стои ей там, зад ъгъла. Дори след като ни съобщиха, че се е върнал в Иран, не можех да се отпусна и да си отдъхна. Знаех, че един ден той отново ще напусне родината си или, ще изпрати някой да вземе онова, което иска: моя живот и моята дъщеря.

48