От любов към дъщеря ми

Комплиментите продължиха да валят и ми стана ясно, че никой от любезните ни сътрапезници не е учуден. Очевидно смятаха, че „Кей Март" е скъп и изискан детски бутик.

Бяхме отсъствали доста дълго и когато се върнахме в Мичиган, се беше натрупала много работа. Купът писма бе внушителен. Едва се бяхме прибрали, когато се обади Бил Хофър, за да ни съобщи, че децата на приятелка на негов съавтор са били отвлечени и отведени в Иран съвсем наскоро. „Моля те да й се обадиш", рече той.

245

Веднага позвъних на Джеси Парс и тя ми разказа, че преди една седмица са отвлекли шестгодишния й син и осемгодишната й дъщеря. Беше отчаяна и не знаеше какво да прави и към кого да се обърне за помощ. Двамата с Арни се съгласихме да отидем до Филаделфия след два дни, за да видим с какво можем да помогнем.

Джеси, заедно със сестра си и зет си ни посрещнаха на летището и ни откараха у тях. Влязохме. Великденските кошнички все още стояха на масата, а по пода на всекидневната се търкаляха детски играчки. Джеси каза:

Когато децата тръгнаха с баща си на гости в Иран, синът ми помаха с ръка и извика: „Мамо, да не забравиш да поканиш Боби на рождения ми ден!"

Тя не можа да сдържи сълзите си:

Днес той навършва шест годинки.

Джеси бе записала последните телефонни разговори с бившия си съпруг. Изслушахме някои от касетките, на една от които имаше кратък запис от осемгодишната й дъщеря Сара. Хлипайки, Сара повтаряше: „Мамо, ела да ме вземеш! Ела да ме вземеш!" Всички присъстващи се просълзиха. Знаехме, че незабавно трябва да се направи нещо, за да се помогне на тези деца, отвлечени в едно иранско село.

Следобеда се прибрахме у дома, защото на другия ден трябваше да летя за Агланта, където се довършваха снимките на „Не без дъщеря ми". Ние обаче не престанахме да разговаряме с Джеси. Подтиквахме я да поддържа връзка с бившия си съпруг и да гледа да го убеди да се върне заедно с децата. Просто нямаше друг начин да й се помогне.

Съпругата на нашия домашен лекар Мери Ан Морис дойде с нас в Атланта. Дъщеря й Хайме и племенницата Хейли също ни придружиха, за да правят компания на Махтоб. По-късно пристигнаха Арни й Майкъл Карлайл. Много бях щастлива, че ще бъда заобиколена от хора, които обичам и с които ще споделям вълненията си по време на снимките.

Още веднъж останах изумена от прецизността на семейство Уфланд и Брайън. Те бяха направили истинско копие на нашия дом в Адпена, Мичиган. Под прозорците на къщата, от които се виждаше речният бряг, растеше свежа трева. Изглеждаше толкова истинска, че някои познати от

246 ^

Алпена си помислили, че всъщност сцените са заснети в самата Алпена (и аз се надявах да снимаме там, но времето в началото на май не беше подходящо за целта филмовото действие се развиваше през лятото). Бях пратила всички стари вещи на снимачната площадка, включително люлката на Махтоб и някои нейни стари играчки и кукли, които облякохме в бебешките й дрешки.

Собствениците на къщата господин и госпожа Брукс ни казаха, че един ден на вратата им позвънил непознат човек и им казал:

Ще ни позволите ли да снимаме филм във вашата къща?

Изобщо не се поколебали. Идеята им се сторила възхитителна от самото начало. След като подписали договора, екипът изнесъл целия им багаж и донесъл нови мебели и вещи. Сменили пердетата. Тогава пристигнал Брайън, огледал се и наредил:

Свалете ги трябва ни нещо друго.

Веднага ги сменили. Когато приключили работата си, подредбата била почти същата като в къщата, в която бях живяла преди шест години.

Снимките в Атланта продължиха пет дни и бяха много напрегнати. Актьорският състав пристигна изтощен от не-колкоседмичната работа в Израел, където снимаха без почивка. Особено мъчително бе за Сали, чийто двегодишен син се приспособи доста трудно към часовата разлика. Нервите на всички бяха опънати до краен предел.

Най-после снимачният период приключи. Когато свършиха външните снимки, пристигна голям камион, в който натовариха храстите и цветята.

След приключването на вътрешните снимки всичко бе натоварено и откарано. Смениха тапетите и боядисаха стените. Къщата доби своя предишен вид, а екипът си тръгна със същата бързина, с която бе дошъл.

Премиерата на филма бе насрочена за януари 1991 година, когато „Метро Голдуин Майер" ни покани в Ню Йорк за предварителната прожекция. Беше декември месецът,,през който обичах най-много да ходя в Ню Йорк, тогава коледното настроение напълно завладява огромния град. Имахме прекрасната възможност да се насладим на филма насаме, преди да споделим чувствата си с голямата публика.

247

Прожектираха го на етажа под кантората на моя литературен агент. Двете с Махтоб се вълнувахме в очакване да видим собствените си премеждия на големия екран, но ни успокояваше присъствието на Майкъл, жена му Сали и доведената му дъщеря Холи, с която се запознахме в Париж през 1988 година и Махтоб се сприятели с нея. Холи бе специално поканена за случая. Арни също бе с нас.

Въпреки че бяхме присъствали на снимките, това бе първата ни среща с готовия филм. Когато в една от началните сцени Муди ми заяви, че няма да ни позволи да напуснем Иран, аз се разплаках. Струваше ми се, че няма да мога да изгледам филма докрай. Именно в онзи момент от живота си бях изгубила съпруга си, който бе и най-добрият ми приятел, а Махтоб загуби своя баща. Именно тогава прекъсна и връзката ни с моите близки в Америка.

Не спирах да наблюдавам Махтоб, която се владееше превъзходно. Започнах да се притеснявам, че не проявява никакво вълнение; реших, че е така, защото Алфред Моли-на изобщо не прилича на баща й. Но и тя не успя да прикрие задълго истинските си чувства. Когато започна сцената, в която Муди й заяви, че напускам Иран и тя никога повече няма да ме види, Махтоб се разтрепери и избухна в сълзи. Улових й ръката. Смятах, че щом й се плаче, трябва да я оставя да се наплаче. Тя обаче трепереше все по-силно и взех да се питам дали не е по-добре да напуснем киносалона.

. Тази сцена ме накара да преживея отново деня, който ще помня, докато съм жива. Махтоб влезе в кабинета на Муди в нашия техерански дом, а когато излезе оттам, по лицето й бе изписана омраза. Тя застана пред мен и горчивите й думи ме шибнаха като бич:'

Значи ме оставяш!

Опитах се да й обясня, че това не е вярно, че баща й ме принуждава да си замина, но обещанието, което съм й дала никога да не напускам Иран без нея, си остава.

Сега, почти пет години по-късно, ми стана ясно, че Махтоб продължава да си задава въпроси за оня ден в Иран въпроси, чийто отговор най-после бе научила от самия филм. Когато на екрана се появиха надписите, тя ме погледна, усмихна ми се през сълзи и ми рече:

Благодаря ти, мамо.

Макар никога да не съм се съмнявала, че съм избрала •'нствено възможния път и съм постъпила правилно,

248

именно в този миг получих най-важното потвърждение от онази, която значи всичко за мен. Дори да не продадат и един билет за филма, си струваше да се направи само заради това признание.

На следващия ден отидохме да купим нова рокля на Махтоб за премиерата. Когато излезе от пробната, аз разбрах, че тя вече не е онова малко момиченце, което смело и решително бе прекосило снежните планини, за да бъде свободно. Сега беше красива млада госпожица с характер и упоритост, придобити от богатия си личен опит. За мен бе истинска гордост, че е моя дъщеря.

Винаги ми се е искало премиерата на нашия филм да бъде в родния ми щат Мичиган. Винаги съм се гордяла с моето родно място. Семейството ми продължава да живее там, както и по-голямата част от моите приятели. Никак не ми се искаше някоя шумна, бляскава премиера в Лос Анжелос или Ню Йорк, на която нямаше да могат да присъстват повечето от хората, които обичах и уважавах.

Когато от една местна организация ми се обадиха, за да ми предложат съдействието си, в случай че премиерата бъде в моя роден Мичиган, събрах смелост и се обърнах към „Метро Голдуин Майер". Първата им реакция беше, че държат премиерата да бъде истинско филмово събитие, и изказаха съмнения, че един малък град е достоен да стане свидетел на премиерата на филм, в който играят звезди като Сали Фийлд и Алфред Молина.

След срещата на техен представител от рекламния отдел с хора от организацията от филмовата студия останаха доволни от подготовката. Искахме премиерата да накара всеки наш съгражданин да се гордее, че е част от нашето малко общество.

Рекламната кампания за филма ме свари неподготвена, но това бе разбираемо, като се имат предвид вълнението, което предизвика кризата в залива, и фактът, че моята история разказва за онези страни. Внезапно всяка телевизионна и радиостанция в радиус от десетки мили искаше позволение да дойде у дома за интервю.

Си Ен Ен доведе Мериън Сайед, с която се бях запознала по време на беседите ни през ноември и чиито деца бяха отвлечени в Ирак. Тъй като заплахата от военни действия в района не бе намаляла, репортерите искаха да чуят моя съвет към Мериън.Тя бе толкова съсипана от изчезва-

249

нето на децата си, че за нея животът в Америка бе изгубил смисъл. Въпреки че нямаше да бъде лесно и не съществуваха никакви гаранции, че някога ще успее да се измъкне от Ирак, знаех, че ако съм на нейно, място, няма да имам друг избор, освен да отида при детето си, за да бъда до него. Дори и сред вълнението от наближаващия празничен миг не преставах да мисля за хилядите самотни родители по света и хилядите отвлечени деца, станали жертва на собствените си бащи или майки. Според сигналите, които получава Държавният департамент, само в САЩ има осем случая седмично, или четиристотин за една година.

Рекламната кампания бе в разгара си. В цялата тази бъркотия се опитвах да сложа в ред къщата си, след като бях направила основен ремонт. Изненадах се, когато синовете ми казаха, че не желаят да присъстват на премиерата. Бях сигурна, че ще дойдат, и ми се искаше да бъдат до мен и Махтоб, защото бяхме едно семейство. Когато ги попитах какви са плановете им за вечерта, двамата се запънаха и аз усетих в какво неудобно положение се намират. Не бяха успели да преживеят травмата от случилото се така, както се справи Махтоб. Те бяха предпочели да избягват този болезнен въпрос, вместо открито да споделят чувствата си някога аз самата постъпвах по същия начин, когато имах неприятности от емоционален характер. Не бяха чели „Не без дъщеря ми" и никога не бяха проявявали желание да им разкажа за преживяванията си в Иран.

Мамо, ти просто не разбираш казваше ми просълзен Джон. Когато те нямаше, вечер лежах в леглото и не можех да заспя, защото не знаех жива ли си, или не.

Сега вече плачехме и тримата. Джо добави:

Не знаехме дали ще се върнеш някога при нас.

Никога не съм се съмнявала, че Джо и Джон са страдали повече от мен и Махтоб и че неизвестността е много по-страшна. Докато бяхме в Иран, най-тежко преживях дните, през които ми взеха Махтоб. Болката от неизвестността бе по-силна, отколкото синините след побоищата, които ми нанасяше Муди.

В крайна сметка и Джо, и Джон присъстваха на премиерата.

За случая пристигнаха наши приятели от Тексас, Ню Йорк, Калифорния и Западна Вирджиния. Най-после ми се удаде възможност да споделя чувствата си с онези, които ми помогнаха и ме подкрепиха след завръщането ни от Иран.

250

Най-щастливият миг за Махтоб настъпи, когато от Калифорния пристигнаха Шийла и нейните родители. Шийла е истинска чаровница тя е забавна и пред камерата, и извън нея. Вечерта преди премиерата няколко от гостите дойдоха у дома на вечеря, на която.поднесох персийски ястия. Майкъл вдигна вълнуващ и многозначителен тост за Махтоб, Шийла и мен, като ни нарече трите смели жени в тази история. След като всички се разположиха удобно и започнаха да се хранят, Шийла седнала по турски край софрата, постлана на пода почука с вилица по една стъклена чаша, за да привлече вниманието ни. Тя вдигна мил тост, който развълнува всички. Погледнах баща й от очите му се стичаха сълзи.

Между Махтоб и Шийла се породи приятелство, което сигурно ще продължи дълги години.

На 5 януари деня на премиерата поканих на следобеден коктейл много мои приятели и роднини. Ейнджи, Джейми и Кати, най-добрите училищни приятелки на Махтоб, я ревнуваха малко, защото тя трябваше да обръща внимание и на другите гости, и на камерите на предаването „Вечерна забава".

Кристи Хан дойде с най-малкия си син Ерик, с родителите си и роднини. Знаех, че Кристи не е чела „Не без дъщеря ми", защото не искала да се разстройва допълнително (тя си купила книгата, преди синовете й да бъдат отвлечени, ала съпругът й веднага я хвърлил).Вълнението от светкавиците на фотоапаратите и телевизионните камери не ми попречи да я наблюдавам как държи Ерик в прегръдките си. При мисълта за Джонатан и Адам ми се сви сърцето и двамата бяха в Пакистан, далеч от майка си. Кристи просто нямаше сили да остане за прожекцията. Когато видя рекламния плакат на филма Сали Фийлд, самото олицетворение на майчината жертвоготовност, пре-I ьрнала Махтоб на фона на един турски град, тя беше почти готова да си тръгне.

Скъса ми сърцето спомняше си Кристи по-късно. На лицето на Сали Фийлд бяха изписани собствените ми чувства. Плакатът ме накара да си спомня мига, в кой-ю откъснаха децата от обятията ми. През цялата година, която прекарах в Пакистан, ме мъчеше една-единствена мисъл да избягам със синовете си и да забравя миналото.

Болката на Кристи ми даде нови надежди, че може би филмът ще хвърли светлина върху проблема с отвличане-

251

то на деца през граница и ще предотврати цодобни случаи за в бъдеще.

Беше тежък ден. За премиерата бяха дошли хиляди хора, които посрещнаха филма с ентусиазъм. Всичко това бе станало възможно благодарение на един-единствен човек, който отсъстваше телом, но бях сигурна, че е тук духом татко. Той ме бе научил да бъда упорита и да вярвам, че „да искаш, значи да можеш". В този ден той ужасно ми липсваше. Рано на другата сутрин заминах за Калифорния, откъдето щеше да започне рекламното турне. Обадих се у дома и попитах Махтоб:

Харесаха ли филма твоите приятелки? Тя отговори":

Най-много им хареса разходката с колата. Приятелките на Махтоб я наричаха с друго име, пък и

Шийла изпълнителката на ролята бе пет години по-малка от дъщеря ми. Момичетата явно не бяха успели да свържат Махтоб с малката героиня от филма.

Три дни след премиерата двете със Сали пътувахме заедно до Чикаго, за да вземем участие в предаването на Опра Уинфри. Сали се държа с мен като със стара приятелка и не спря да ми разказва какви ли не пикантни истории от филмовия свят. Тя бе преживяла самолетна катастрофа и разговорът й помагаше да забрави ужасния страх от летенето.

Опра се държа с мен превъзходно бе сърдечна и откровена. Появи се в зелената стая и ми каза, че е гледала „Не без дъщеря ми" предишната-вечер. Въпреки че ме познаваше от времето, когато дадох първото си интервю на Барбара Уолтърс, и знаеше за моето участие в нейното предаване, тя каза, че докато гледала филма, непрестанно се притеснявала, че двете с Махтоб няма да успеем да се измъкнем от Иран. Филмът страшно се харесал на Опра и тя кипеше от ентусиазъм в очакване на предаването.

Други обаче не бяха толкова щедри в похвалите си.

Очаквах критики още от самото начало, но унищожителният коментар на Роджър Ебърт ме стъписа. Материалът на Ебърт бе излъчен на 5 януари деня на премиерата в Мичиган, една седмица преди пускането му на екран в цялата страна.

Критическите му бележки, разпространени от медиите в цялата страна, нападаха филма, защото бил „расистки" именно онова, което всички ние, които бяхме работили върху филма, съзнателно се бяхме опитали да/избегнем.

252

Докато пишехме книгата, двамата с Бил Хофър искахме да разкажем историята такава, каквато бе в действителност. Ние не бяхме мислили за това как ще реагира читателската ни публика и получихме много малко критики, че сме несправедливи към иранците.

Когато правехме филма, ние искахме да бъдем честни към всички и съвсем съзнателно посмекчихме тона на сценария, въпреки че това промени атмосферата на книгата. Още от самото начало заявих на продуцентите и режисьора:

Много е важно зрителите да не си тръгнат от кинозалите с убеждението, че всички иранци са като роднините на Муди.

Това бе причината да намалим до минимум сцените на физическо насилие. Освен това включихме и положителни герои иранци като услужливия и любезен Хамид и изключителния, всеотдаен Амал човека, който ни помогна да се измъкнем от Иран.

Кинокритиците се надпреварваха да пригласят на Роджър Ебърт, който бе дал тон, без изобщо да отбележат нашите съзнателни усилия в тази насока. Мнението, което изказа Ебърт в деня на премиерата, бе споделено от кинок-ритиката на много страни по света.

За жалост във филма наистина бяха допуснати някои грешки. Най-сериозната от тях бе сцената с бягството. Тя трябваше да бъде кулминацията на събитията, така както бе в книгата. Вместо това стана много неубедителна. Липсата на сняг се оказа фатална, но още по-фатален бе фактът, че във филма отсъстваха истинските ни преживявания по време на нашето бягство, когато аз действително бях сигурна, че ще умра. Бях вкочанена от студ и по едно време се обърнах към главатаря на контрабандистите Мосен и със сетни сили го помолих да вземе Махтоб и да продължат без мен. Във филма не бяха предадени достоверно именно тези последни мигове накрайно изтощение и примирение със съдбата.

Утешавах се, че поне добавихме за финал сцената на пристигането ни в Анкара. Двете с Махтоб влизахме в американското посолство, над което гордо се развяваше родното знаме. Продуцентите и режисьорът се бяха опитали да ме разубедят:

Публиката желае да ви види живи и здрави, след като сте избягали от Иран, и няма да има търпение да проследи пътуването ви до Анкара.

253

Възразих, че съвсем не се бяхме чувствали сигурни веднага след като прекосихме иранско-турската граница, а едва след като бяхме видели нашето знаме за нас то символизираше свободата. Много зрители са ми казвали колко ги е развълнувала тази заключителна сцена.

Независимо от критиките, че е расистки, филмът щеше да има голям касов успех, ако не бе пуснат по екраните в такова лошо време. На 11 януари Източните щати бяха пометени от страхотна буря. Междувременно полицията в Сан Диего получила предупреждение, че в един киносалон е поставена бомба и че преди да влизат в кината по Западното крайбрежие, зрителите трябва да бъдат проверявани за оръжие и експлозиви. След няколко дни нападнали Сали и тя била принудена да наеме телохранители. »

В следващите три дни кинотеатрите бяха пълни и всичко сочеше, че ще имаме голям успех. На 15 януари обаче изтече крайният срок, поставен от президента Буш на Ирак да изтегли войските си от Кувейт. На следващия ден последва нападението на съюзниците. През следващите две седмици американците престанаха да ходят на кино и не се отделяха от телевизорите си. С особено внимание се следяха репортажите на Си Ен Ен.

Американският народ наблюдаваше операция „Пустинна буря" една много по-вълнуваща и по-истинска драма от моята. Бяхме посветили няколко години от живота си на това да опишем живота в Иран от 1984 до 1986 година. Сега телевизионните зрители от цял свят наблюдаваха военни действия на живо. Както се оказа, слънцето и пясъците от последната сцена на бягството ни болезнено напомняха на хората жестоката реалност на истинската война. Те се връщаха в киносалоните, но не за да им бъде напомняна тя, а за да потърсят развлечение и забава. Един сериозен филм, чието действие се развиваше най-вече в Иран, съвсем не бе идеалният избор и нямаше особен шанс.

Когато „Не без дъщеря ми" беше излъчен в Европа при по-благоприятни обстоятелства, касовият му успех надхвърли всички очаквания. В Германия той бе най-гледаният филм в продължение на няколко последователни седмици. Каквито и да са недостатъците му, мисля, че филмът бе добър пример за отвличането на деца през граница и разкри истинските измерения на тази човешка трагедия.

\ -

254

ДЕСЕТА ГЛАВА

Муди реагира

„Не без дъщеря ми" беше издадена за пръв път от американското издателство „Сейнт Мартинс Прес" и получи добри отзиви от критиците. Продажбите вървяха отлично. Оттук нататък успехът й ставаше все по-голям. Във Франция се продадоха рекорден брой екземпляри най-големият тираж на документална книга, регистриран в Книгата на Гинес за 1990 година. В Швеция я притежава всяко второ семейство." Най-голям успех обаче тя пожъна в Германия, където бяха продадени над 4 милиона екземпляра, и заемаше първото място.в класациите за бестселъри в продължение на цели две години (в резултат на това през 1990 г. бях избрана за Жена на годината в Германия титла, която ценя много високо).

Книгата е преведена на двадесет езика и броят на продадените екземпляри надхвърля дванадесет милиона.

Кое превърна „Не без дъщеря ми" в бестселър на три континента? (книгата беше на върха на класациите в Австралия, Северна Америка и Европа). Според мен това се дължи на универсалността на нейната тема: връзката между родители и деца, както и на крайностите, до които са готови да стигнат хората, ако тази връзка е застрашена. Зад емоционалния и драматичен тон на книгата се крие нещо друго: обикновени неща и обикновени хора. Още от самото начало, когато все още не подозирах, че ще бъда заставена насила да остана в Иран, исках да разкажа как живеят иранците как пазаруват, как готвят ориз, как мият съдовете, как перат и дори как ходят на баня. Всички ние без изключение живеем по определен начин и е напълно естествено да проявяваме любопитство как живеят другите хора по света.

Въпреки че „Не без дъщеря ми" е историята на една съвсем обикновена американска жена, описаните в книгата събития биха могли да се случат и са се случвали на всеки като мен. Емигрантската вълна, която напоследък заля Западна Европа, стана причина за бързото увеличаване броя на смесените бракове и на децата, родени от тях.Фран-цузи и алжирци, немци и турци, белгийци и мароканци живеят и работят заедно. Всяка от тези нации има доста раз-

255

лична представа за семейството и семейните задължения и много често тези разлики изплуват на повърхността едва след като се роди детето. Широкият отзвук, който получи книгата, бе. напълно разбираем, но никой не очакваше „Не без дъщеря ми" да добие световна известност.

Бях новачка както в писателския занаят, така и в публичните изяви. Още не бях успяла да се отърся от тревогата, че ще ме питат за неща, които не знам, а вече ми предстоеше сериозно изпитание: кънтри-клуба в Бевърли Хилс. Оказа се, че от самото начало приех съвсем спокойно присъствието на публиката и въпросите й, защото си казах, че в края на краищата аз съм единствената, която е преживяла тази история.

След излизането на книгата получих стотици покани за участие в беседи и изнасяне на лекции. Поканите ставаха все повече и оттогава насам графикът ми е непрекъснато пълен. Говорила съм пред малобройна и многобройна публика, но едно от най-паметните ми преживявания бе, когато двете с Махтоб бяхме избрани да получим Американската награда за свобода и присъствахме На тържествената церемония по връчването, която се проведе на 4 юли 1991 година в Прово, Юта. Махтоб бе най-младата носителка на наградата. Ние бяхме удостоени с честта да я споделим с Теди Колек, дългогодишен кмет на Йерусалим, и Натаниъл Хауъл, посланик на Съединените щати в Ирак, който бе рискувал живота си, но бе останал в Багдад заедно с всички служители на посолството след иракското нападение на Кувейт. Събитието стана още по-вълнуващо, когато ме помолиха да произнеса поздравителната реч, вместо бившата британска министър-председателка Мар-гарет Тачър, за която в последния момент се разбра, че е възпрепятствана да присъства, и аз трябваше да говоря пред двадесетхилядната публика на университетския стадион „Брайъм Янг". Никога не бях заставала пред толкова много хора, но пък рядко съм срещала такъв отклик сред моята аудитория.

След като официалната част приключи, двете с Махтоб отидохме на приема у Алън Осмънд, чиито четирима синове Осмънд талантливи музиканти ни посветиха своя интерпретация на „Дани бой". Тържествата завършиха с кръщение във въздуха издигнах се с балон над Прово и домакините ме поканиха да изпълня ритуала, след което щях да бъда провъзгласена за аеронавт. Трябваше да

256

коленича с ръце зад гърба, да се наведа и вдигна със зъби чаша шампанско (в моя случай чашата бе пълна с гроздов сок) и да я изпия, без да разлея нито капка. Изпита издържах блестящо и бях сигурна, че ни чака меко кацане.

Броят на лекциите, които съм планирала да изнеса, е наистина голям, но онова, което ми дава сили да продължавам да приемам поканите, са въпросите на публиката и моите отговори след края на беседата. Разказвах за обидите и униженията, които бях изтърпяла в далечната и чужда страна, и на моята история откликваха много хора, преживели подобни страдания, но не ги бяха споделяли с никого. Бяха чакали дълго, за да се престрашат и разкажат за горчивия си личен опит моят разказ им даваше сили и смелост да го направят.

Сред моята публика има много слушатели, които са жертва на грубости и физическо насилие, макар че невина-ги са женени за чужденци. Още в началото на лекторската ми кариера една привлекателна и добре облечена жена се обърна към мен:

Аз съм американка, омъжена съм за американец и живея.в Америка... но вие сте описали моя живот. Аз съм затворница в собствения си дом. Вие сте жена, християнка, американска гражданка. След като прочетох книгата ви, си дадох сметка, че щом вие сте успели да преодолеете всичко това, то аз също бих могла да променя живота си. И успях.

Не съм от жените, които са се предали на съдбата си, може би защото никога не съм преставала да се съпротивлявам, и направих всичко, за да се измъкна. След доста подобни въпроси разширих темите на беседите си, засягайки проблемите и правата на жените.

Много пъти са ме питали какво е станало с Елън Рафа-йе, чийто живот съм описала в „Не без дъщеря ми". Беше американка, родом от Мичиган, с която се запознах в Техеран. Заедно посещавахме занятия, където изучавахме Корана.

През 1987 година Флорънс, братовчедка на Елън, която работи в център за малтретирани жени, позвънила на брат ми Джим.

Обадих й се и тя ми каза, че Елън, съпругът й Хормоз п двете им деца Джесика и Али гостуват на родителите на Клън във Флорида. Разказа ми, че Хормоз се държал брутално с Елън и децата и тя не иска да се връща в Иран.

17. От любов към дъщеря ма

257

Звънях на Елън няколко пъти, но й нямах достатъчно доверие, за да й дам телефона си. Тя гордо ми се похвали, че напредъкът й по фарси е направо забележителен.

Елън потвърди казаното от Флорънс и добави:

Бети, надявам се, че ме разбираш. В Иран исках да ти помогна, но трябваше да мисля и как да защитя себе си и децата от Хормоз. Два-три пъти в годината направо превърта и тежко на онзи, който му падне в ръцете.

Каза, че сама си е виновна, дето я бият. „Когато Хормоз се разбеснее и започне да налага децата, направо полудява, като се опитам да се намеся. Удря Джесика така жестоко, че това не може да се нарече наказание. Просто е страшно. Веднъж я би със закачалка за дрехи. Тогава ми прекипя и започнах да крещя като луда, а той се нахвърли върху мен. Сигурна съм, че още преди да се запозная с теб, ми спука тъпанчето на лявото ухо каза Елън. Това е най-тежката ми контузия, но той е особено горд, че може да ни бие, без да оставя белези и следи. Знае всички хватки. За пръв път се случи месец преди да отидем в Иран. Започна да налага Джесика, аз се намесих и той подхвана мен. Изви ми ръцете и целите бяха насинени от пръстите му. На следващата сутрин не можех да си помръдна врата. Оттогава насам гърбът ми не е в ред."

Елън каза, че Флорънс й е предложила да й намери работа в център за малтретирани жени.

Казах й, че може би трябва да постъпя там като пациентка, а не като преподавател. Преди това нищо не й бях споменавала. Този път повдигнах въпроса пред родителите си, защото тяхната подкрепа ми беше твърде необходима, за да остана тук. Татко обаче ми повтаря да се върна в Иран, защото Хормоз е добър съпруг и може би ще се промени.

В Техеран Хормоз заяви на Муди пред мен и пред Елън, че след като пристигнали в Иран, имал големи неприятности с жена си. На нея животът в Иран не й харесал, но той я набил и я заключил в апартамента и тя станала мюсюлманка и „покорна съпруга". Когато чух разказа му, разбрах, че и Муди иска от мен абсолютно същото. Той харесваше Елън, защото била „свикнала".

Обърнах се към Елън:

Няма да се промени, защото смята, че това, което прави, е напълно в реда на нещата. v

Елън полагаше огромни усилия да повярва на баща си.

258

Хормоз се кълне наляво и надясно, че ако само още веднъж ни посегне, ще напуснем Иран и ще се върнем в Америка.

Елън ми каза, че е чела „Не без дъщеря ми" в подлист-ник в списанието „Лейдис Хоум". Добави, че Флорънс се е усъмнила в достоверността на разказа ми.

Казах й, че в книгата е написана самата истина, и аз мога да го потвърдя, защото бях близко до теб през цялото време и ясно си спомням някои от описаните случки и събития.

Елън ми каза как двамата с Хормоз мислели, че съм по-щастлива и съм свикнала с живота си в Иран. Изрази разочарованието си, че не съм споделила нищо с нея. От мига, в който ми заяви, много преди да избягаме, че е неин „ислямски дълг" да съобщи на Муди за намерението ми да избягам заедно с Махтоб, разбрах, че в никакъв случай не мога да й се доверя.

Елън ми разказа как научила за нашето бягство.

Полицията дойде първо при мен. Двайсет и четири часа след като изчезнахте, вкъщи се появиха детективи. Муди и неговият племенник Мамал дойдоха лично, за да проверят дали не сте у нас. Той не се доверяваше на никого.

Каза ми, че някои американки, с които се бях запознала в Техеран, били заподозрени, че са ми помогнали да избягам.

Муди даде адресите им на полицията и те си имаха доста неприятности. Отведоха в полицията една американка и съпруга й двамата били съседи на сестрата на Муди.

Но тя не знаеше абсолютно нищо! казах. Никой нищо не знаеше!

Беше задодозряна продължи Елън. Муди беше сигурен, че тя лъже, и настояваше да бъде претърсен домът й, защото смяташе, че се криете у тях. Направиха й живота черен.

Тъжно казах:

Ето защо никой не знаеше за истинските ми намерения не исках да си изпати заради мен.

Казаното от Елън отговаряше съвсем точно на сведенията, които получих от Държавния департамент малко след завръщането ми в Америка. Обади ми се техен служител и ми каза:

Знаете ли, че някои ваши сънародници в Техеран име i

259

проблеми, защото Муди смята, че сте още там и се укривате. Трябва да му се обадите и да му съобщите, че сте напуснали Иран, за да остави онези хора на мира.

Тогава не можах да се реша да разговарям лично с Муди, но помолих сестра ми Каролин да му позвъни, за да не пострадат невинни хора. Без да му казва, че сме в Америка, тя само го известила, че сме извън Иран. Той й отговорил, че нямам нито пари, нито паспорт и е" сигурен, че не бих могла да се измъкна от Иран.

Чувствах, че постъпвам правилно. Муди бе виновен. Той разби живота ни казах на Елън.

Съгласна съм отвърна тя. Смятам, че не бива да изпитваш никаква вина. Но можеше да те убият, Бети! На тази граница непрекъснато убиват хора. Просто не мога да повярвам, че си толкова смела! Аз никога не бих могла да постъпя като теб!

Като стана дума за бягството, не можах да се въздържа и разказах на Елън колко храбро се държа Махтоб.

Изкарахме пет дни, без да сложим залък в устата, а тя само веднъж каза: „Гладна съм, мамо." Изобщо не се оплака, въпреки че беше измръзнала, уморена, изгладняла и много изплашена. Но искаше да си отиде у дома. Помислих, че умирам. Казах й: „Извинявай, но ми е много трудно. Мисля, че няма да издържа." Тя ми отвърна:„Аз мога, упорита съм, ще направя всичко само за да се върна в Америка." И успя. Много е силна.

В думите на Елън прозвуча копнеж за свобода:

Божичко, как само се чувствах, като кацнахме във Франкфурт. Трябваше да идем до американското посолство, за да си взема паспорта. Чувствах се свободна като птичка божия. Не стъпвах по земята, а направо летях.

Елън и Хормоз се видели с Муди през май 1987 година и го попитали как е семейството му, на което той отвърнал:

Вече не се срещам с тях. Аз си имам своя среда, лекар съм и съм много зает.

Елън ми каза, че сестрата на Хормоз искала да го ожени повторно, след което той не й проговорил цели шест месеца. Добави, че от нашето бягство насам той е женен за работата си и прекарва цялото си време в болницата.

Муди страда от параноя. Въобразява си, че го преследват. Разказа ни, че ЦРУ го е следяло, Докато живеел в Щатите, и стигна дотам да те обвинява, че си тяхна агентка. Наистина не беше съвсем наред добави тя.

260

Спомних си, че Муди бе изказвал подобни подозрения и пред мен, докато бях в Иран, и аз го попитах защо се смята за толкова важен, та да му обръща внимание самото ЦРУ.

Елън ми каза, че Муди бил изпълнен е гняв и омраза към мен, но от време на време изпадал в сантиментални настроения. Казвал: „Е, според мен ще се върнат навреме за първия учебен ден." Когато наближавала Коледа, казвал: „Може би ще си дойдат за Коледа." И така при всеки следващ празник.

Как би могъл да си въобразява, че ще се върнем след всичко, което ни причини? попитах аз.

Не знам отвърна Елън. Невероятно е. Единственото обяснение, което си давам, е раздвоената му личност. Когато се ядоса, излиза извън кожата си и става друг човек. Когато е спокоен, изобщо не помни злините, които е причинил на околните.

Казах на Елън, че продължаваме да се страхуваме от отмъщението на Муди.

Никак Не ни е лесно, но се опитваме да водим нормален живот.

Муди никога не е бил напълно откровен с нас. Ако бях на твое място, шях да си отварям очите на четири. Той е страшно прикрит човек. За много неща изобщо не ни е споменавал.

Попитах Елън какви са намеренията й. Напомних й как нейната дъщеря все ми казваше, че като порасне, ще избяга от Иран, ще се върне при баба си и ще заживее като християнка.

И на мен ми е мъчно за Джесика отвърна Елън. На трийсет години съм и вече съм се отказала от определени неща, може би защото считам за по-важни други. Но ще й дам всичко, което мога, а като порасне, тя сама ще избере своя жизнен път.

Настоях:

Но ти знаеш, че в Иран тя никога няма да може да взима самостоятелни решения и ако Хормоз внезапно реши да я омъжи, няма да има право на избор и ще остане там, докато е жива.

Елън си призна:

Джесика ме моли да остане във Флорида. Не знаеш колко объркана се чувствам. Децата ми са във възторг от ваканцията, съпругът ми е по-щастлив дори и от мен. Аз

261

просто агонизирам, Бети. Страх ме е от неизвестността. Имам и емоционални, и психически проблеми. Прекарах в Иран осем години и това време ми се отрази страшно зле. Вече страдам от комплекс за малоценност. Просто не се чувствам уверена в себе си като теб. Ти си пълновластен господар на своя живот. При мен е съвсем различно.

Мразя Иран, но не знам дали ще мога да изоставя мъжа си. Страшно съм несигурна в самата себе си" Не съм от хората, които могат да живеят сами.

Попитах я дали Хормоз не обмисля възможността всички заедно да останат в Щатите.

Не дава и дума да се издума рече Елън. Молих го, този път положих толкова усилия, за да го накарам да дойде с нас, и се молех на Бога дано стане нещо, че да се наложи да останем.

Казах на Елън, че няма да я убеждавам да постъпва по един или друг начин, че не съжалявам за решението, което тогава взех, и че тя също може да успее, ако се опита. Пет седмици след първия ми разговор с нея отново позвъних и в слушалката прозвуча гласът й:

Тъкмо тръгваме с децата за летището. Дойде време за училище. Хормоз ще остане с родителите ми, за да припечели малко долари. Бие ни, но се грижи за нас.

Елън съвсем не е единствената. Когато съпругът й казал, че не може да напусне Иран, тя се примирила и приела случилото се за неизбежно една напълно нормална реакция. Докато бях в Иран, сезапознах и с други жени, чийто живот бе много по-лош от моя, но никоя от тях не се опитваше да избяга. Всички се примиряваха със съдбата си, щом чуеха, че е невъзможно да успеят.

Когато погледна назад и се опитам да си представя колко по-различен би изглеждал животът ми, аз си спомням деня, в който Муди ми заяви, че никога няма да напуснем Иран. Ако се бях примирила тогава, може би никога нямаше да бъда подложена на физическо насилие, ала нямаше да си бъда у дома и да мога свободно да разкажа на света своята история. До ден днешен щяхме да си останем затворници.

Постъпката на Муди възмути и обърка моето семейство. Преди фаталното ни пътуване до Иран всички мои близки харесваха бившия ми съпруг и му имаха огромно доверие. Двамата с татко разговаряха дълги часове за

262

Иран, където баща ми бе служил през Втората световна война. Майка ми обожаваше Муди за прекрасното му отношение към мен и искрено се възхищаваше от него.

Когато Муди ни задържа насила в Иран, моето семейство преживя много тежко неговата измяна и обичта се превърна в омраза. Роднините ми се чувстваха предадени, оскърбени и огорчени до такава степен, че започнаха да се отнасят с неприязън към абсолютно всички „чужденци".

През последните дни на своя живот татко си остана все същият откровен човек, ала мама бе страдала най-много и просто не беше в състояние да владее огорчението си. През 1985 година, докато все още бяхме в Иран, тя заминала за Алпена, където трябвало да се яви пред съда, за да получи пълномощно да се разпорежда с недвижимото ни имущество. Това пътуване й причинило ужасна мъка да се разпорежда с вещите и имота на дъщеря си, без да знае дали някога ще я види отново.

Докато била в Алпена, мама се срещнала с наши приятели арменци, семейство Парсегян, които са натурализирани американци трето поколение: любезната Нана матриархът на рода останала кръгло сираче след арменския геноцид в началото на века, двете сестри Вер-гина и Анахид (чийто съпруг бе убит по време на гражданската война в Ливан) и техните семейства. Всички те трябвало да преодолеят невероятни трудности, за да успеят в новата си родина. Муди бе особено привързан към тях, въпреки че не бяха мюсюлмани.

Също като пакистанските ни приятели Тарик и Фарзана, които се бяха опитали да ни помогнат да избягаме, семейство Парсегян предприели действия в мига, в който научили за тежката ни съдба в Техеран. Те затрупали Муди с писма и телефонни обаждания с молба да ни пусне да се приберем у дома. Често пращали колети с храна и подаръци. И те като татко не допуснали дори за миг, че няма да се върнем. Междувременно плащали сметките ни и дали на склад мебелите от къщата, в която живеехме под наем. Когато двете с Махтоб се завърнахме, те ни дадоха пари и настояха да останем да живеем с тях. Бяха готови на всичко, без да искат нищичко в замяна.

Не е за чудене, че скръбта и огорчението, които изпитвала мама, се превърнали в озлобление, което тя изляла върху семейство Парсегян.

Вие сте виновни, че Бети е в Иран рекла им тя.

263

Ако не се беше събирала с разни чужденци, никога нямаше да й се случи подобно нещо!

Мама продължи да изпитва това чувство дори след като двете с Махтоб отидохме да живеем у тях. Един ден Махтоб се обърна към мен с невинна молба:

Ще ми сготвиш ли някое персийско ядене? Мама гневно избухна:

Мислех, че ония гадости са ти дошли до гуша! Татко не споделяше това чувство. Виждаше, че думите

на близките ме огорчават дълбоко.

Не им се сърди казваше ми той. Те не разбират.

За моя радост Махтоб не се повлия от техните предразсъдъци. В малкото градче, в което живеем, има съвсем малко чужденци. Един ден дъщеря ми страшно ме изненада, когато на връщане от училище минахме покрай облечена в сари жена:

Мамо, виж, индийка! Смяташ ли, че бихме могли да се сприятелим? Тогава ще мога да я помоля да ни направи пури (индийски хляб).

След като се завърнах в Америка, животът ми поднесе много неочаквани изненади, предизвикателства и непредвидени обстоятелства, които ме изтощиха страшно много. Научих, че пътуването си има и неприятна страна. Не ми оставаше време да се наспя като хората, нямах нито ден почивка, да не говорим за ваканция. Станах жертва на безсънието и кошмарите. Особено много ме изморяваше часовата разлика след дълъг път. Бях претрупана от работа.

Хиляда деветстотин деветдесет и първа година започна особено напрегнато. Освен многобройните лекции трябваше да отделя време и за публичните си изяви във връзка с премиерата на филма. През януари бях призована и като свидетел-експерт по бракоразводно дело. Беше твърде неприятно преживяване. Наложи се да свидетелствам срещу съпруг-арабин и неговият адвокат се постара, да ме очерни порядъчно.

Така се стигна до 16 март. На тази дата заминах на конференция във Вашингтон направо от Дейтън, Охайо, където четох лекции. Същата вечер на път за Мичиган ме проряза остра болка в дясното рамо и горната част на гръдния кош. Дишах трудно и в началото си помислих, че съм се разболяла от пневмония. Когато се прибрах и си легнах,

264

болката стана още по-нетърпима и обхвана и шията ми. Уплаших се, че сърцето ми не е в ред.

В неделя Арни ме откара в градската болница на Кар-сън. Там ме приеха в интензивното отделение. След серия изследвания и рентгенови снимки чух едва ли не с облекчение следната диагноза: възможна дуоденална язва и възпалена жлъчка. Вероятната причина преумора. Останах в болницата пет дни. Предупредих единствено Махтоб, за да знае къде съм. От месеци жадувах за един-едничък ден почивка. Исках да си поема малко въздух и да прекарам няколко часа в пълен покой. Лежах си в стаята, дишах дълбоко и си мислех:

Сега вече ще се насладя на всяка минутка от престоя си тук.

Не беше като в швейцарски санаториум, но почивката ми се отрази чудесно.

Най-много се притеснявах, че десетгодишната Махтоб ще се разтревожи, ако ме види в такова безпомощно състояние, но тя прие случилото се спокойно. По същия начин бе реагирала и след катастрофата, която преживя Джон. Докато ме нямало, готвела, перяла и гладела сама. Дори се беше заела с приготовленията за Но-руз.

А сега ми кажи какво точно се слага на масата помоли ме тя с лист и молив в ръка. Всичко ще бъде готово, като се върнеш.

Радвах се, че Но-руз се беше превърнала в празник за Махтоб.

Още повече се зарадвах, когато ми се обади в болницата и ми каза няколко думи на фарси, въпреки че не обичаше да говори този език пред други хора така ми напомняше колко ме обича и знае колко я обичам и аз.

Бях зле още две седмици след като ме изписаха. Едва сега усетих тежестта на своите четирийсет и пет години. Това усещане ми припомни един неотдавнашен разговор с Махтоб.

Мамо, ти петдесет и коя година си родена? Не можах да сдържа усмивката си и отвърнах:

Какво ще кажеш за четирийсет и коя?

Махтоб ме изгледа с широко отворени очи, после се съвзе от изненадата, целуна ме и снизходително заяви:

Е, аз и така те обичам. Животът продължаваше...

265

* * *

Мнозина мои читатели са ми задавали въпроси, свързани с някои от героите на „Не без дъщеря ми".

Какво стана с Амал, мъжа, който ви помогна да избягате?

Поддържам връзка с Амал чрез трето лице. Той е все още в Иран, верен на думата си: „Няма да тръгна, ако не мога да взема със себе си жена ми и децата."

За щастие не е бил заподозрян във връзка с нашето бягство. Надявам се един ден да се видя с него и неговото семейство някъде по широкия бял свят.

А какво стана с Хелън Балсанян, служителката в швейцарското посолство в Иран, която ви обясни истинското положение на нещата?

Всеки път, когато Хелън Балсанян прекарва отпуската си извън Иран, тя винаги ни се обажда да чуе как сме. Толкова много обича Махтоб, че настоява да разговаря лично с нея, за да е сигурна, че всичко е наред.

Една вечер телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух непознат мъжки глас:

Не се тревожете, Хелън ми даде номера ви. « Мъжът се представи, каза, че е ирански арменец, но живее в Щатите.

Вдовец съм и искам да се оженя за Хелън рече той и ми обясни, че Хелън казала на своя кандидат: „Обади се на Бети Махмуди, за да й поискаш ръката ми."

Бях истински поласкана. След женитбата си Хелън напусна швейцарското посолство в Техеран и сега живее в Щатите.

Какво стана със синовете ви?

Тежкото изпитание, което преживяхме с Махтоб, причини много мъка и страдание на Джо и Джон. Те все още не са го преодолели, но са двама прекрасни младежи, с които съм истински горда.

Когато заминах за Иран, Джон беше на четиринайсет години и навярно е страдал най-силно, защото съм му липсвала твърде много. Докато ме нямало, живял с баща си и ходел често при моите родители. Прекарал много безсънни нощи, изпълнени с тревога за мен и Махтоб. Нашето премеждие го лиши от майчина любов през^най-труд-ните му години. Той и досега има чувството, че някой е откраднал детството му.

Двамата с татко бяха много близки. Джон и дядо му

266

разговаряха по цели часове и синът ми обслужваше татко, който един ден се обърна към мен просълзен и ми рече:

Малко са децата като него.

Със смъртта на дядо си Джон загуби своя най-добър приятел. Преживяната катастрофа и4 периодът на възстановяване му се отразиха много зле.

След смъртта на татко мама не пожела да остане сама и Джон всяка вечер я докарваше у дома-. След като се поправи, той започна да прекарва все по-дълго време с нея. Тя много обича да го глези, а и на него му е приятно.

Джо бе осемнайсетгодишен абитуриент, когато тръгнахме за Иран. След завръщането ни живя известно време с мен. Работеше нощна смяна в автомобилен завод. Всяка вечер приготвях порция за него и я оставях в хладилника. Той се прибираше късно и притопляше храната в микровълновата фурна. Щом чуех изщракването на вратичката, заспивах спокойно. Децата ми бяха на сигурно място в своя дом.

За разлика от Джон, който непрекъснато сменяше приятелките си, Джо дружеше с момчета и никога не бе водил момиче у дома. Като навърши двайсет и Три години, коренно се промени. Забеляза го даже и Махтоб и шеговито ми подхвърли:

Внимавай, мамо! Джо май си е наумил нещо.

Вече не се налагаше да му напомням какво има да се върши вкъщи той стана необичайно внимателен и досетлив. Един ден телефонът иззвъня и от слушалката се разнесе женски глас:

' Джо вкъщи ли е?

Доколкото ми беше известно, това бе първото момиче, което търсеше Джо у дома. Две години по-късно Джо и Пеги се ожениха. Той вече е зрял и уравновесен мъж и изглежда истински щастлив.

На 18 септември 1991 година в осем и десет сутринта в градската болница на Карсън се разнесе плачът на новородения син на Джо. Гордият баща стоеше до съпругата си. Това бе мястото, където преди повече от двайсет години се бяха появили на бял свят и Джо, и Джон. Тук срещнах Муди. Тук издъхна татко. А сега посрещах един нов живот в чакалнята на родилното отделение.

Джо се появи по-скоро, отколкото го очаквах. Вдигнах очи и го видях блед и нервен, на ръба на припадъка. Тежко се отпусна в стола до мен. Нямах смелост да си от-

267

воря устата и да го питам каквото и да е. Най-накрая той изпъшка: „Момче е!", и се усмихна едвам. Тръгнахме по коридора и срещнахме Роджър Морис, който веднага ни успокои с думите: „Всичко е наред!".

Брандън Майкъл Смит лежеше на една маса, където го преглеждаха най-старателно. Цветът му вече се бе нормализирал, а дробовете работеха без грешка. Гордеех се със своя син, който гореше от желание да поеме отговорностите на баща. Чичо Джон също бе горд до небесата. Леля Махтоб беше на училище и с нетърпение чакаше да й съобщим по телефона прекрасната новина.

Децата растат много бързо. Животът продължава.

Най-често ми задават въпроса как е Махтоб. В много отношения тя вече не е дете, а слънчева дванайсетгодишна госпожица, с гъста кестенява коса, която пада на вълни но раменете й, и зеленикаво-кафяви очи. Обича риболова, футбола, баскетбола и за ужас на майка й телевизията. Играе в училищния отбор по баскетбол и участва в групата на мажоретките. Ходи на уроци по пиано, но само защото настоявам. Предпочита тениските и джинсите съвсем е забравила рокличките с набори и дантели и красивите обувчици, които носеше по настояване на Муди, преди да заминем за Иран.

Махтоб е много самостоятелна и разумна за годините си и притежава чудесно чувство за хумор. Нейният жизнен опит е причина за големия й интерес към международните събития.

Един ден се върна от училище и ми каза:

Знаеш ли, мамо, днес в училище се обърках. Учителката ни говореше за Мохамед и аз р)еших, че ни разказва за ислямската религия. Децата твърдяха, че става дума за бокс. Тогава я попитах и излезе, че наистина ни е говорила за исляма.

Обясних й, че нейните съученици са свързали името Мохамед със световноизвестния боксьор Мохамед Али. Махтоб имаше доста по-различни асоциации от връстниците си.

Тъй като е пътувала много, Махтоб има отлични познания по география. Когато беше малка, с Муди/ започнахме да й купуваме кукли от всички страни, в които бяхме ходили. Сега колекцията й е толкова голяма, че в скоро време няма да може да се побира в нейната стая.

268

Тя обича да си спомня за местата, на които е била, ала най-много обича да се връща у дома. След едно дълго турне Махтоб притисна с длани бузите си и рече:

Е, сега вече няма да има нужда да се усмихвам непрекъснато.

Отлично знае кои са важните неща в живота и е дълбоко религиозна като всички онези, чиито молитви са били чути.

Махтоб притежава силно развито чувство за добро и зло и почти не може да бъде принудена да направи нещо, което счита за неправилно. Тя е отлична ученичка и учителите й имат една-единствена забележка към нея: нищо не е в състояние да я накара да наруши правило. Знам точно какво имат предвид. Към края на изтощителното ни европейско турне отседнахме в Англия. Там дадохме интервю за едно австралийско списание. Направиха ни няколко снимки в хотела и ни помолиха да излезем, за да ни снимат и навън. Отидохме до близкия музей.

Ако обичате, застанете ето там на тревата помоли фоторепортерът. Аз отидох и махнах на Махтоб да ме последва, но тя отказа. Върнах се при нея и й наредих да дойде с мен, но тя ми отказа нещо, което й се случва съвсем рядко. Махтоб е много послушна.

Хайде де! сопнах се аз. Хайде да вървим, за да приключим най-сетне с тая работа.

Тя ми отвърна:

Няма. Там има табела: „Не газете тревата." Колкото и да я молеха трима изнервени възрастни, тя

не отстъпи. Упорството на Махтоб ми напомняше за Муди. Явно бе наследила от него тази сурова самодисциплина. Съвсем доскоро тя си събуваше чорапите много старателно и внимаваше да не са наопаки, точно както правеше и баща й. Един ден ме попита:

Наистина ли ще отида в ада, ако ги събувам наопаки?

Стреснато отвърнах:

Защо ме питаш?

Защото татко ми е казвал, че ако си събличам и оставям дрехите обърнати наопаки, ще горя в ада.

Постарах се да я освободя от това суеверие, макар че сега всеки път, когато слагам прането в пералнята, се питам дали постъпих правилно.

Животът ни е спокоен и чудесен. Готвим заедно. Пома-

269

гам на Махтоб да си напише домашните. Разбира се, понякога спокойствието ни бива грубо нарушавано. Тъй като сме преживели ужасите на войната, двете с Махтоб още не можем да се отървем от спомените си и преживяваме със страх всяка гръмотевична буря, която толкова ни напомня за избухващите иракски бомби.

За жалост Махтоб говори откровено за Муди и Иран единствено с мен. Не се чувства удобно от моите'роднини, защото не иска да предизвиква неодобрението им. Когато мама я попита дали й е мъчно за Муди (което е безспорен факт въпреки всичко, което ни стори), тя отвръща: „Не, разбира се." Принудена е да крие истинските си чувства в тяхно присъствие, защото се притеснява от предразсъдъците им.

Когато един шведски журналист я попита дали иска да види баща си, Махтоб му отговори:

Да, бих искала да го посетя ... в затвора, за да не може да ме набие.

В думите й нямаше зла умисъл или желание за мъст. В тях се криеше желанието на едно малко момиченце да си има татко и в същото време да се чувства в безопасност такава бе неизпълнимата мечта на Махтоб.

Съюзниците бомбардираха Ирак точно единайсет дни след премиерата на филма и едва пет дни от пускането му' по екраните на страната. При вида на осветения от противовъздушните ракети екран Махтоб ме изгледа тревожно.

Май трябва да изгасим лампите и да слезем долу каза тя.

През следващите две седмици не се откъсваше от телевизора следеше репортажите на Сй Ен Ен до единайсет вечерта, пропускайки любимите си телевизионни предавания.

За повечето американци войната в залива не бе нищо повече от една електронна абстракция, нова компютърна игра. Махтоб обаче знаеше какво се крие зад картите и военните действия беше виждала отблизо резултатите от падащите бомби. Тя не можеше да допусне, че сме достатъчно далече от сцената на военните действия и че не можем да бъдем засегнати. Баща й ни бе казвал, че иракските ракети не могат да стигнат до Техеран, но това не се оказа вярно. Как можех да я убедя, че тук сме на сигурно място?

270

Спомените за иракските въздушни нападения възкръснаха в паметта й. Двете си припомняхме онези ужасни мигове, когато воят на самолетите и писъкът на бомбите се носеше над главите ни, а в ноздрите ни нахлуваше острата миризма на барут и изпепелена човешка плът. Изпитвахме огромно съчувствие към всички жертви на сегашната война.

Махтоб много се безпокоеше за нашите познати в Иран и най-вече за баща си. Опитвах се да я успокоя, но загрижеността за татко й искрено ме развълнува. Тя показваше до каква степен Махтоб е решила най-тежкия проблем на младия си живот.

• Между нас с Махтоб съществува голяма близост още от мига, в който тя се появи на бял свят. В деня, когато Муди ни съобщи, че не можем да се върнем в Америка, ние се почувствахме още по-близки. През последвалите осемнайсет месеца бяхме съюзници, разчитайки изцяло един на друг. Тази връзка е все така здрава и досега.

За мен всеки ден с Махтоб е дар Божи. Въпреки че съм много заета, съобразявам пътуванията си с нея и я взимам винаги, когато мога. Всяка вечер очаквам мига, в който я слагам да спи, и двете в един глас изричаме нашата молитва: „Мили Боже, благодарим ти, че сме заедно и сме свободни."

Преживяваме мъчително всяка раздяла може би не толкова Махтоб, колкото аз. Тя си има „по-голяма сестра" . Лори, която й прави компания в мое отсъствие. Веднъж й се обадих от Германия и й казах, че се прибирам на следващия ден три дни преди първоначално уговорената дата , а тя отвърна:

Защо се връщаш по-рано?

Тогава разбрах, че се справя отлично и без мен.

Често ме питат: „Не се ли опасявате, че Муди може да ; се появи и да ви вземе Махтоб?" Отговарям, че не съм спирала Да се страхувам. Двете с Махтоб избягахме от Иран 1 преди повече от две хиляди дни, но през всеки един от дях ' сме взимали всевъзможни мерки за сигурност. i

Махтоб не може да си позволи неща, които момичета-' та на нейна възраст смятат за най-естествени. Не може да се разхожда или да кара колело сама. Научена е винаги да' се оглежда наоколо.

През последните две лета й разреших доста неохотно

271

да ходи на екскурзия със съучениците си, макар че през цялото време, докато я няма, нещо ме гризе отвътре. Мисля си колко е глупаво, дето трябва да взимам толкова сериозни предохранителни мерки в собствения си дом, а после да пускам Махтоб съвсем сама ден-два само заради удоволствието. Сега тя сама поема инициативата: вече пита дали може да отиде сама на училище. Още не съм готова за подобно нещо, но знам, че не мога да я пазя вечно.

Все някой ме следи оплаква се тя. Иска ми се да съм като другите деца.

Желанието на дъщеря ми е съвсем просто, но клетвата на баща й, че ще я върне обратно в Иран, а мен ще убие, го прави неизпълнимо.

Колкото и голямо да е нетърпението й да бъде като другите, Махтоб признава, че опасност съществува. Веднъж гледахме заедно „20/20", в което се разказваше за една майка, организирала отвличането на своите деца, които съпругът й отмъкнал в някаква религиозна секта, и аз я попитах какво мисли.

Ако някога ми се случи и на мен, сигурна съм, че ще дойдеш да ме спасиш каза тя с цялата сериозност, на която е способна.

Махтоб бе особено развълнувана от няколко случая, с които се занимавах. В интервю за един вестник беше казала: „Гордея се с мама, защото тя помага на други деца."

Наблюдавам как дъщеря ми разцъфва с всеки изминал ден и си мисля колко много пропусна Муди и още колко ще пропусне. Единствена аз знам точния размер на неговата загуба. Знам и още нещо колко силни са обичта и доверието на моята дъщеря към майка й. Като всички хора и аз изпитвам съмнение в мигове на слабост. За щастие в такива моменти дъщеря ми е винаги до мен и е моя истинска опора. Когато беше второкласничка, тя ми написа следното писмо по случай Деня на майката, което ще пазя винаги като най-скъп спомен:

Мила мамо,

Ти си най-великата майка на земята! Толкова те обичам, мамо, че ако трябва да избирам сред всички майки на

ща за мен, че даже не мога да ги преброя. Мамо, не ме интересува дали си на'двайсет или на двеста години, защо-

земята, пак теб ще избера. Ти

272

то ще те обичам винаги. Не бих променила нищо у теб, защото си идеална такава, каквато си.Не знам какво бих правила без теб, мамо, толкова си ми скъпа. Обичам те, мамо!

С много обич, Махтоб

Също като татко, и Махтоб смяташе, че мога да се справя с всяко положение. В Иран тя все ми повтаряше:

Моля те, мамичко, намери начин да си отидем в Америка.

Никога не ми даде възможност да се отпусна и да се предам. Когато настъпи моментът, в който рискувахме всичко и се предадохме на милостта на контрабандистите и на снежните планини, Махтоб прояви необикновена смелост. . -

„Не без дъщеря ми" носи и още едно послание. Истина е, че теоретично можех да се завърна в Щатите много по-рано, ако бях решила да си тръгна без Махтоб вариант, който избират, макар и мъчително, мнозина в моето полот жение.

Аз обаче съм убедена, че и до днес щях да бъда погребана там, ако не беше тя. Махтоб бе моят извор на решителност и смелост. Спомням си, че един ден след два месеца в Техеран взех молив и се опитах да пиша. Дизентерията и отчаянието ме бяха превърнали в скелет и не можех да напиша дори една буква. Именно тогава ме прониза мисълта, че ще умра наистина бях сигурна в това. И аз си дадох сметка, че ако умра, Махтоб ще остане завинаги в Иран. Това бе денят, в който отидох при Муди и му казах:„Ще живея тук и ще правя всичко, което искаш. Имам искреното желание да успея."

Скоро болестта ми премина. Именно тогава разбрах, че ще оцелея, каквото и да се случи.

Не съм виждала Муди, откакто напуснахме Иран... но той невидимо присъства в живота ми и ми влияе и до ден днешен. >

През декември 1990 година Махтоб отиде да прекара коледната ваканция у баба си. Останах сама. След тежкия и уморителен ден, през който подготвях премиерата на филма, аз се прибрах у дома и заспах в момента, в който главата ми докосна възглавницата. Събудих се от собс i м ните си писъци. Муди стоеше до леглото, надвесен над мен

18. От любов към дъщеря ми

273

с протегнати към гърлото ми ръце. На лицето му бе изписана отмъстителна усмивка...

Треперех от страх, цялата бях вирвОда, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Видението бе толкова истинско и живо, че направо не приличаше на сън. Дали не беше предзнаменование? Не можех да се отърся от него. Благодарих на съдбата, че Муди още не е успял да се появи отново, за да разбие живота ни. Не можех да се отърва от мъчителния въпрос още колко време късметът ще бъде на наша страна.

Не е имало ден, в който да не си помисля за Муди и злините, които би могъл да ни стори, откакто избягахме от Иран. Кога ще се появи? Как ще нанесе удара си? Какво оръжие ще използва срещу мен и как ще се опита да откъсне Махтоб от дом, приятели и близки? Въображението ми разиграваше безброй сценарии, но никога не ми беше минавало през ума, че той ще се появи, докато ние с дъщеря ми сме на хиляди километри от родината, и ще ме нападне не физически, а морално, като подложи на съмнение преживяното от мен.

На 17 юли 1991 година двете с Махтоб заминахме да представим нашия филм „Не без дъщеря ми" на другия край на земята в град Пърт, на Западното крайбрежие на Австралия. Когато пристигнахме в хотела късно през нощта, бях страшно изненадана от бележката, която ме чакаше на рецепцията. Беше от Митра и Джалал далечни роднини на Муди, с които се бях запознала в Иран. Бяха дошли да живеят в Австралия.

Бях ги виждала за последен път седмици преди бягството ни. Те самите се бяха опитали да ни помогнат да изчезнем месеци преди това. Джалал бе уговорил „сватбата" ми с негов познат хлебар, след която двете с Махтоб щяхме да напуснем страната, вписани в паспорта на „моя съпруг". Звучеше убедително, нр от швейцарското посолство ме предупредиха да не рискувам по този начин. В случай че иранските власти разкриеха заговора, можеха да ме осъдят на смърт за многобрачие.

Междувременно Митра няколко пъти ме беше придружавала до швейцарското посолство, където получавах писма от близките си и винаги отивах с надеждата, че ще се случи някакво чудо. i

Въпреки че Джалал и Митра бяха едни от най-дружелюбните и горящи от желание да ми помогнат иранци,

274

далечната им роднинска връзка с Муди ме накара да се поколебая миг преди да им позвъня на следващата сутрин. Щом в слушалката прозвуча топлият глас на Митра, всички мои задръжки изчезнаха. Бяха се установили в Пърт преди осем месеца. Джалал си намерил работа в научен институт. Митра ходела на курсове по компютърна грамотност.

Хайде да се видим, когато и където ще ти бъде най-удобно на теб каза тя.

Уговорихме си среща за осем вечерта.

¦Цял ден давахме интервюта, но в съзнанието ми изплуваха спомени от Иран. За разлика от семейството на Муди Митрината фамилия бе твърде либерална. Те дори се осмеляваха да гледат забранени от Министерството на ислямската култура западни филми двете с Махтоб гледахме „Извънземното" на видео у тях. Сядахме в кухнята и шепнехме с надежда как един ден ще избягаме от Иран.

Джалал бе брат на Есей, съпругата на Реза, племенник на Муди. Неговите роднини бяха по-религиозни от семейството на Митра, но и те ни съчувстваха. Въпреки че обществените порядки не допускаха да се месят в отношенията ни с Муди, те ни показваха обичта си, като Ни канеха често у тях на гости. Майката на Джелал, госпожа Алемоха-мед, винаги готвеше любимото ми ястие риба с тама-ринд. Митра и Джалал често .ни водеха в своя апартамент и там слушахме американска попмузика, която будеше у нас носталгични спомени.

Когато вечерта Митра и Джалал дойдоха в хотела, аз ч слязох да ги посрещна във фоайето, а Махтоб остана горе в стаята. След толкова години предпазливостта бе станала моя втора природа: трябваше да се убедя, че са сами. Изобщо не се бяха променили. Разликата бе, че нито аз, нито Митра носехме чадори. Хвърлихме се в прегръдките си. Митра изглеждаше прекрасно с хубавата си прическа и лекия грим. Джалал също ме разцелува. Представиха ми дъщеря си Ида сладко момиченце, което бях виждала за последен път, когато нямаше и годинка.

Докато се качвахме в стаята, моят австралийски сътрудник ми подаде плик. Отворих го и видях, че е факс от немското списание „Квик". Бях толкова развълнувана от срещата, че го оставих с намерението да го прочета по-късно.

275

Митра не можеше да се начуди, че все пак сме свободни:

В Иран си говорехме за вашето бягство, но едно е да се говори, съвсем друго да се направи. На голяма опасност сте се изложили!

Тя добави, че неин приятел се опитал да избяга от Иран и бил застрелян от органите на сигурността. Тялото му било на решето от куршуми и семейството не могло да събере толкова пари, за да си го получи и погребе (според иранския закон, за да получи трупа на свой близък от полицията, семейството му плаща за него в зависимост от броя на дупките от куршумите).

Спомняш ли си, като ходихме на Каспийско море?

попита Джалал, сменяйки темата на разговора.

Да отвърна Митра. Помня как погледна към морето и каза, че ти се иска да преплуваш до руския бряг.

Джалал се обади:

Аз пък помня това пътуване с думите ти:„Един ден ще напиша книга." Ти удържа на обещанието си.

Митра също бе преживяла много огорчения и неприятности от страна на Джалаловото семейство и отдавна жадуваше да напусне Иран. Прочела „Не без дъщеря ми", докато живеела в Ирландия. Каза ми, че бракът й е оцелял благодарение на моята книга. Дала я на Джалал, който открил някои прилики между своето собствено поведение и това на Муди и роднините му и взел решение да се промени. Сега очакваха второ дете и бяха страшно щастливи.

Преди не бях мислил за тези неща рече Джалал.

Дори не си давах сметка за тях. Като прочетох книгата ти, разбрах, че виновният съм аз. ,

Всеки път, когато пишел на техните в Иран, преписвал по няколко страници от книгата. Беше сигурен, че Муди я е чел.

Митра и Джалал потвърдиха онова, което бях чула от Елън Рафайе преди четири години: след нашето бягство Муди се затворил в себе си, ходел единствено у сестра си и зет си. Отдал се изцяло на работата. Прекарвал почти цялото си време в болницата Талагани. Даже живеел там, защото разпродал всички семейни вещи. „Какво ли е станало със зайчето Тоби", помислих си аз.

Научих новини и за племенниците на Мудич за жалост все лоши. Мажид бил арестуван на два пъти. изхвърлен в затвора, защото правел козметични препарати без лиценз.

276

Хосейн, аптекарят от Арак, също бил в затвора за незаконна търговия с лекарства. Реза и Мамал зарязали работата си и се включили в бизнеса на Мажид.

Преди три години Митра и Джалал посетили своите семейства в Иран. Зетят на Муди и патриарх на фамилията Баба Хаджи ги поканил да поплуват в басейна му и да обядват заедно. Като дошло време да си вървят, Баба Хаджи рекъл:

Е, какво пише за нас Бети в книгата си?

Времето, прекарано сред приятели, лети неусетно. Разделихме се и те обещаха да дойдат на сутрешната ми беседа на другия ден и да ни правят компания, докато дойде време да отлетим за Аделаида.

Денят бе много дълъг и очите ми се затваряха, но тъкмо тогава се сетих за факса. Отворих плика, измъкнах листа и започнах да чета. Всяка дума на писмото излъчваше тревога и биеше сигнал за опасност. В него пишеше, че предния ден немската телевизия е излъчила интервю с Муди. Между другото той твърдял, че ние никога не сме бягали от Иран, той никога не ни е държал там насила против волята ни и че сме си заминали със самолет, а билетите бил купил лично той. От „Квик" не бяха повярвали на разказа му, но искаха светкавичен отговор, както и свидетели, които да подкрепят моите твърдения.

Редовете се размазаха пред погледа ми. Бях наранена, вбесена, полудяла от ярост. Знаех, че Муди е способен на всичко. Не познавах по-сладкодумен и убедителен лъжец от него. Никога не съм допускала, че ще се опита да опровергае една истина, известна на милиони читатели, както и на служителите на Държавния департамент.

Както винаги, Муди отлично бе пресметнал момента да нанесе своя удар. Той ме измами отново. Когато пет месеца след бягството загубих баща си, болезнено изпитах липсата на подкрепа, която единствен съпругът е в състояние да даде в такъв тежък момент. Сега трябваше да се справя с тази невероятна сензация от другия край на света, далеч от дома и приятелите си.

Така и не мигнах цяла нощ стоях до разсъмване с телефона в ръка. За пръв път изпитвах истинска благодарност към съвременните комуникации. Бях принудена да отговарям на инсинуации, дошли от Иран, чак от далечна Австралия и можех да се свържа веднага с Ню Йорк, Мичиган и Германия навсякъде, където още бе светло. Пър-

277

во се обадих на своя литературен агент Майкъл Карлайл. Той ми каза, че моята близка приятелка Аня редакторката на немския превод, издаден от Густав Любе Ферлаг е била засипана от въпросите на журналистите и трябвало на всяка цена да разговаря с мен.

Майкъл ме посъветва да дам светкавичен отговор. Помолих го да изпрати по факса превода на изявлението на Муди до Мичиган, за да може да го прочете Арни. Имах пълно доверие на неговата преценка той винаги е проявявал изключителна интуиция. Освен острия му ум и неизчерпаемата енергия, Арни знаеше най-добре как да ме успокои.

Слушай сега каза ми той, след като прочете интервюто на Муди. Спри и помисли. Ако пред вратата ти се бяха появили петима мъже с автомати, едва ли щях да бъда в състояние да ти помогна. Но случаят е съвсем различен. И двамата с Майкъл сме адвокати и знаем как да се справим с положението, в което те е поставил Муди.

И той веднага се зае да пише отговора. Беше през малките часове, когато най-сетне успях да се свържа с.Аня.

Ужас! възкликна тя.

Каза ми, че Муди е дал интервюто в една разкошна къща с прекрасни мебели и персийски килими, за която твърдял, че я е купил за нас, преди да си заминем. Тази къща изобщо не се връзваше с болничната стая, в която според думите на Джалал и Митра живее Муди. Той дори си бе позволил да твърди, че никога не е вдигал ръка нито на мен, нито на Махтоб и ние сме били свободни да ходим, където си искаме.

Муди лъже. Знаем, че лъже рече Аня. Ала ти трябва да отговориш и ако не го направиш веднага, може да стане твърде късно.

Опитах се да я накарам да разбере, че не разполагам с много доказателства, освен с автобусния билет от Ван до Анкара, който съхранявам у дома. В мен обаче бе паспортът ми, подпечатан в управлението на анкарската полиция. Казах на Аня, че ще й пратя фотокопие и изявление чрез Майкъл.

Скоро факсовете на три континента получиха и разпространиха копия на моя паспорт навсякъде по света.

Преди да се зазори в Пърт, Арни и Майкъл бяйа готови с изявлението. Реших да го дам на осведомителните

278

агенции, а не на едно издание или телевизионна компания, за да не си помислят хората, че за него ще получа пари, така както беше постъпил Муди. Ето и текста му:

Показателно е, че доктор Махмуди изчака пет и половина години, преди да опровергае моята история. В опита си да го направи той не предлага никакви материални доказателства за несъстоятелността на моя разказ.

Животът със съпруга ми и нашата дъщеря бе точно такъв, какъвто съм го описала в книгата си. Заявявам, че всяка моя дума е самата истина.

Безсънната нощ не отмени сутрешния ми ангажимент. Въпреки че интуицията ми подсказваше да хвана първия полет за Щатите, не можех да си позволя да разочаровам хората, които искаха да ме чуят. Арни и Майкъл ме посъветваха да говоря открито по проблема, да съкратя лекцията и да направя изявление. До този момент на редовния въпрос: „Имате ли новини от Муди?", бях отговаряла просто: „Не, нямам." Сега беше различно имах новини, макар и по косвен път. Не исках никой да си помисли, че крия нещо.

След като дремнах няколко минути, трябваше да обясня на Махтоб какво е станало снощи. На първия ми въпрос дали помни как прекосихме планините, тя учудено отговори:

Да.

Помниш ли дали татко някога ни е удрял или забранявал да се върнем у дома?

Сега вече съвсем я обърках.

Да, помня. Защо?

Татко е дал интервю казах й аз, а после й разказах за случилото се.

Махтоб бе направо потресена. Прегърна ме и каза:

Обичам те, мамо.

Извиних й се заради баща й и казах:

Махтоб, аз много те обичам и се гордея с теб. Направо не мога да повярвам на късмета си да имам толкова прекрасна дъщеря!

Докато траеше лекцията, усетих, че треперя и ми се повдига. Интересът бе голям и претъпканата зала стихна в очакване. Започнах да чета изявлението по повод интервюто на Муди и в този миг се сринах. Гърлото ми се сви и не

279

можех да издам нито звук. Усещах как очите ми се пълнят със сълзи. Не знаех какво да правя, но бях наясно, че не трябва да спирам дотук никой нямаше да разбере защо плача.

Поех си дълбоко въздух, отпих глътка вода и намерих сили да продължа. Докато четях изявлението, просто усещах съчувствието и подкрепата на своите слушатели. Ако по тяхната реакция можеше да се съди и за реакцията в Германия, нямаше за какво повече да се безпокоя.

А какво щяха да си помислят Митра и Джалал, които не присъстваха на лекцията? Сигурно са страшно объркани, може би ще си помислят, че снощи съм била неискре-на с тях. След като лекцията свърши и дългата редица доб-рожелатели се разотиде, първите думи на Джалал бяха:

Как е възможно да е говорил подобни неща! Той лъже!

Върнахме се в хотелската стая и обсъдихме следващия си ход.. Джалал каза, че двамата с Митра ще потвърдят факта, че сме били държани в Иран против волята ни. Те не бяха виждали Муди да ни бие, но бяха слушали разказите на свидетели на тези побоища. Митра прекрасно си спомняше един разговор с Махтоб малко след като Муди ме беше бил, както и болката в гласчето на дъщеря ми, когато й описвала случилото се. Според Джамал най-добре щеше да бъде, ако двамата направят писмено заявление в моя защита. И те го направиха.

Ето какво гласеше то:

Ние сме близки приятели на госпожа. Бети Махмуди и сме свидетели на трудностите, които преживяха Бети и Махтоб. Те бяха принудени да живеЛт в Иран против волята си и нямаха право да го напускат. ¦

Били сме близки със семейството на Муди и сме свидетели на усилията, които положи Бети, за да сложи край на тежкото изпитание и да избяга от Иран.

Доктор Сайед Бозорг Махмуди (Муди) упражняваше физическо и емоционално насилие над Бети и я държа затворена осемнадесет месеца, .

Никак не е честно Муди да се отнася по такъв недостоен начин с Бети и Махтоб, да отрича стореното и да си служи с лъжи.

Надяваме се повече да не си позволява да причинява неприятности както на Бети и Махтоб, така и на Ьамия се-

280

бе си, защото ние лично познаваме много хора, които са готови да потвърдят казаното по-горе.

Джалал бе най-притеснен от измислиците на Муди.

Откраднеш ли, режат ти ръката . каза той. Но ако излъжеш, вече не си мюсюлманин.

Дни след нападките на Муди гневът ми отстъпи място на възмущението. Винаги се бях държала добре с него, дори прекалено добре. Аз го насърчих да поднови връзката със своето семейство. Аз бях онази, която направи така, че дъщеря му да го помни в по-добра светлина. Сега на това бе сложен кръст. Цели пет години Махтоб сякаш не съществуваше за баща си и той наруши своето мълчание само за да я оскърби и нарани. Загубих и последната капчица уважение към Муди и не можех да виня дъщеря си, че споделя чувствата ми.

Два дни след като бурята се развихри, двете с Махтоб бяхме в Аделаида, когато по телевизията пуснаха рекламен клип на нашия филм. Клипът се състоеше от две сцени. На първата в Мичиган Муди се кълнеше с ръка върху Корана, че никога няма да ни задържи насила в Иран. Втората сцена бе в Техеран тук той се заклеваше, че аз никога повече няма да видя родината си.

Виждаш ли, мамо! извика Махтоб с пламнал поглед. Това ми хареса, защото татко точно това направи излъга ни!

Що се отнася до Муди, двете с Махтоб загубихме и последните си илюзии. Беше ни взел всичко, е изключение на страха ужасното очакване кога отново ще нанесе удар.

Всъщност Муди наистина ни излъга, преди да заминем за Иран. Излъга ни в името на Исляма. Докато бяхме в Иран, непрестанно го питах дали е замислил да ни задържи тук, още преди да тръгнем от Мичиган. Винаги отричаше, но сега измамата стана явна. В интервюто, дадено пред немския екип, той признава, че е имал намерение да остане в Иран още преди заминаването ни и е знаел, че аз по никакъв начин няма да се съглася да замина при това условие. Ние наистина бяхме негови заложници. След всяко мое обаждане от швейцарското посолство до Държавния департамент пращали телеграма. Именно тези телеграми бяха доказателството, че сме заложници, че сме бити и заплашвани със смърт.

В отговор на твърдението на Муди, че ни качил на са-

281

молета до Цюрих, получих от Държавния департамент копие на писмото, което Муди представил в посолството, В него се казва, че двете с Махтоб „сме изчезнали от дома му на 29 януари 1.986 година и повече не ни е виждал... Аз съм изключително разтревожен за съдбата им."

Ако Все пак не бях успяла да избягам с Махтоб, аз съм сигурна, че Муди щеше да ме държи под ключ и разделена завинаги от дъщеря ми. k

Знам, че Муди е жив и е в Иран. Знам, че е огорчен: в ушите ми продължават да кънтят заплахите му, че ще ме убие. Според сведения от негови роднини сега той се е отдал изцяло на исляма и е станал дълбоко религиозен мюсюлманин. Както сам твърди в интервюто, за жалост но и по необходимост Махтоб е лишена от другия си родител и неговите културни обичаи и традиции. Винаги се случва така децата да плащат както за греховете на родителите си, така и за хорското безразличие.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отклик

След моето турне през 1987 година ми се обадиха толкова много хора, че едва тогава си дадох сметка как случилото се с мен съвсем не е изолиран случай. Много по-тревожен обаче е фактът, че хиляди деца продължават да страдат, но сам-самички в някоя чужда и далечна страна.

Този проблем отдавна занимава сенатора Алън Диксън. Двамата със сътрудничката си Сара Панг бяха работили по стотици подобни случаи. Разговорите ни със Сара зачестиха. Обсъждах всеки нов случай с Държавния департамент и скоро разбрах, че съществува още един често срещан проблем.

Поради липсата на съответно законодателство много от изоставените родители изпитваха нужда да разговарят с човек, който ги разбира и който е преживял същото. След като вече знаеха, че не могат да им помогнат, дори фактът, че двете с Махтоб сме успели да се измъкнем, им вдъхваше надежда. Това важеше с още по-голяма сила за онези изоставени родители, чиито близки и приятели ги бяха об-

282

/

сипали с упреци от рода на: „Ние какво ти казвахме!", вместо да проявят състрадание към нещастието им.

Обаждаха ми се много разтревожени родители, които истински се нуждаеха от съчувствие. Разбирах тежката участ на онези, които живееха под непрестанната заплаха да им бъдат отнети децата и с чувството, че няма кой да ги изслуша и да разбере ужаса и отчаянието им. Изпитала съм на гърба си отношението към много от тези изтормозени родители повечето хора ги считаха за истерични па-раноици.

Колкото повече изоставени родители се обръщаха към мен за помощ, толкова по-голямо притеснение изпитвах, че не мога да направя почти нищо за тях. Усещах огромната отговорност, легнала върху плещите ми, но единственото, което можех да направя за тях, бе да ги изслушвам със съчувствие и симпатия и да им дам някои изпитани съвети.

Имах нужда от помощ. Организирахме среща, на която присъстваха държавни и федерални правителствени чиновници, съдии, адвокати, хора от министерството на емиграцията и представител на център за малтретирани жени.

В самото начало на срещата единият от присъстващите адвокати се облегна със скръстени ръце на стола и ме попита:

За колко деца става дума всъщност?

Около десет хиляди отвърнах аз. Той се обади нетърпеливо:

Да не искате да кажете, че сме се събрали тук, за да си губим времето за някакви си десет хиляди малчугана? Знаете ли колко деца живеят в тази държава?

На това аз отговорих с въпрос:

А колко заложници имаме в Ливан?

На адвоката изобщо не му беше минало през ум, че децата, за които щеше да стане дума, са граждани на своята родина, чиито човешки права са били грубо нарушени, и само защото са станали жертва на собствените си родители и са малки, на тях изобщо не се гледа като на „заложници". След двучасова дискусия адвокатът промени отношението си. Подобно на останалите той също осъзна важността на проблема и беше готов да помогне.

Всъщност събралите се откликнаха на призива ми така, както бяха реагирали и много други хора и професиона-

283

листи, с които се свързах гтс ьсно. Всички бяха единодушни, че проблемът наистина съществува, но вместо предложения и възможни решения аз получавах все повече и повече въпроси. На едно събиране в кантората на сенатора Карл Левин е стигна до пълно единодушие, че колкото и да са минимални шансовете за разрешение на проблема, те са определено по-големи, ако се решават на щатско ниво. Това следваше от факта, че нашата система на управление счита подобни въпроси за вътрешни, и отговорността за тяхното решаване пада върху щатските власти, а не върху федералното правителство.

Същата година имах възможност да говоря пред конференцията на Асоциацията на приятелите на съда в Хю-тън Лейк, Мичиган. След като разказах няколко случая на отвличане през граница, с които се бях занимавала напоследък, една жена се изправи и каза:

В нашия окръг имахме клиент, който ми каза, че очаква да му се случи подобно нещо. Аз не му повярвах.

Друг също каза:

В нашия окръг имахме два подобни случая.

Оказа се, че на конференцията присъстват няколко души, към които са се обръщали родители с опасението, че децата им ще бъдат отвлечени в чужда държава. Признаха, че не са погледнали сериозно на тези страхове. За пръв път тук, в Мичиган, си дадоха ясна сметка, че сме изправени пред истински проблем.

През следващата година имах много срещи, семинари и разговори. Тогава за пръв път бях призована за свиде-тел-експерт по едно дело за възлагане на родителски права във Флорида.

Щатският представител в Камарататга депутатите Фран-сис Спаньола представи проектозакон, свързан с проблема, и ме покани да свидетелствам пред Мичиганската камара на депутатите.

Когато проектозаконът бе гласуван и на 29 ноември 1989 година стана закон, изпитахме известно облекчение доколкото знам, това бе първият подобен закон в Америка. Според него всеки жител на Мичиган, сключил брак с чужденец, можеше да подаде молба за развод извън окръга на местожителство в Мичиган: основната цел на закона бе да намали вероятността родителят, на когото не са присъдени родителските права, да открие и отвлече децата от разтрогнатия брак.

284

/

Новият закон промени значително моя собствен живот. Не исках Муди да разбере къде живеем и се опитвах да печеля време. Два пъти в годината подавах молба, за да ми удължат срока на съдебното решение за временно присъждане на родителските права. Съдията не гледаше благосклонно на тези удължавания и отношението му подсказваше, че скоро ще „извести" Муди за тях.

След приемането на новия закон подадох молба за развод в друг окръг с искане да ми се присъдят родителските права над Махтоб. Документите бяха изпратени на последния известен адрес в Техеран и до кантората на Баба Хаджи зетя на Муди. Муди не отговори. Получих развод на 19 юни 1991 година, един ден преди петдесет и втория рожден ден на Муди.

Присъждането на родителските права ми донесе огромно облекчение, но нещо ме глождеше отвътре. Винаги съм смятала, че разводът е окончателният край на един брак, и горях от желание завинаги да загърбя тази част от своя живот.

За жалост не можах да усетя разликата. Що се отнася до чувствата, под пепелта все още блещукаха въгленчета. Но има и нещо друго аз продължавам да се страхувам, че Муди отново ще отвлече дъщеря ни. Горещо се моля на Бога дано да я обича толкова, че да я остави на мира веднъж завинаги и да не я превръща в дете без родина и родители. Надявах се, че неговото мълчание е знак на съгласие, че животът й не бива да бъде наново объркван.

Двамата с Арни разбрахме, че работата ни съвсем не е приключила дори и на щатско ниво. Новият закон решаваше проблема само частично. Наследникът на Спаньола Кларк Хардър бе напълно съгласен с нас и продължава да работи по нови проектозакони. Когато разглеждат бракоразводни дела и дела за присъждане на родителските права, съдилищата в Мичиган се ръководят от няколко критерия, като се започне от здравословното състояние на родителите и се стигне до техните морални устои, но те съвсем не взимат под внимание риска децата да бъдат отвлечени извън страната.

Твърде разпространени са случаите, в които родителите похитители на собствените си деца се обръщат към съда и се възползуват от процесуалните възможности, осигурени на всяка от страните по делото. Те често получават от съда право На посещения, благодарение на ко-

285

ето измъкват децата извън юрисдикцията на въпросния съд.

Когато си дадохме сметка за ограничените възможности на щатското законодателство, двамата с Арни стигнахме до извода, че е по-добре да се подкрепи един по-ефикасен, макар и кратковременен начин за възпиране на похитителите срещу тях да бъдат прилагани федералните санкции като към престъпници 4

В други случаи отвличането се счита за едно от най-тежките престъпления. Ако похитителите са непознати лица, тогава престъплението се счита за углавно. Според законодателството на почти всички петдесет американски щата отвличането на деца от собствените им родители се счита за углавно престъпление.

Конгресът обаче не е приел и до днес закони срещу отвличането на деца в чужди страни. От 1983 година насам федералното законодателство третира взимането на заложници за углавно престъпление тогава тр е било дефинирано като вид отвличане. Когато обаче единият от родителите отвлече децата през граница, проблемът се разглежда като „вътрешен" и изобщо не му се обръща внимание от страна на федералното правителство. Именно защото този вид действия не се считат за престъпления по смисъла на федералните закони, Държавният департамент не е в състояние да окаже ефективно въздействие върху държавата, послужила за убежище. Екстрадирането е изключено. Родителят похитител просто се скрива там, където законът не може да го стигне.

Когато говоря пред публика за този огромен пропуск в нашето федерално законодателство, присъстващите изглеждат шокирани и обезпокоени, а на дискусиите по същия въпрос в чужбина хората са още по-удивени. През 1990 година Сенатът на Съединените щати с пълно единодушие прие проектозакон, с който отвличането на деца в чужда страна бе обявено за углавно престъпление. Когато през септември се явих като свидетел пред законодателната подкомисия към Камарата на представителите заедно с други застъпници на закона, нашите забележки по проекта бяха посрещнати особено благосклонно. Върнах се в Мичиган в прекрасно настроение, готова да отпразнувам случая, но проектът бе отхвърлен от Камарата на представителите поради вътрешни несъгласия и машинации.

През 1991 година Сенатът отново прокара същия зако-

286

/

нопроект, този път като поправка към общия закон за контрол на престъпността. Камарата също го прие, а после го изпрати за одобрение в съвместна комисия. Той е все още там и за съжаление не се е превърнал в закон. Проблемът не е, че срещу него има възражения, а по-скоро в липсата на ефективна сила, която да преодолее инерцията в управ-ленческата ни система. Ако проектозаконът се превърне в закон, това ще стане благодарение на двама сенатори Алън Диксън от Илиноис и Донълд Рийгъл от Мичиган и на техните сътруднички Сара Панг и Крйс Корест, които работят неуморно цели пет години за постигането на тази своя цел.

За нас това е особено важен проблем ми обясни друг сътрудник на сенатора Диксън, но съвсем не е такъв за хора, които не са и чували за него. Трябваше да работим в продължение на години, за да отворим очите на хората. Когато някой сенатор или конгресмен научи за подобен случай от своите избиратели, той неизменно става наш поддръжник.

След опита, който натрупах във Вашингтон, научих истинския смисъл на израза „само Конгресът може да реши този въпрос" и бях изпълнена с още по-голямо възхищение към „Алжирските майки", които дори без подкрепата на политически сили или мощни финансови фактори бяха накарали две правителства да действуват в техен интерес. Майките не бяха нито политици, нито богати бизнесмени, но бяха довели започнатото докрай.

Очаквам с нетърпение деня, в който Конгресът ще се погрижи за онези свои млади граждани, които все още са неспособни да се погрижат сами за себе си, най-вече защото са отведени и държани насила в друга държава.

Посетих много страни, търсейки решение на проблема за отвличането на деца през граница. През септември 1990 година бях в Германия, когато научих за една организация, която е реагирала твърде отрицателно на „Не без дъщеря

ми",

Организацията се наричаше Асоциация на семействата, в които един от съпрузите е чужденец, и била създадена 0 i немските съпруги на турски и други емигранти, за да ги за щитят от политическите сили, борещи се за тяхното депор тиране. Заявявайки, че имат право да живеят със свои и-съпрузи в собствената си родина, тези жени развили ак ГИ1

287

на дейност за сближаването между различните култури и традиции. С течение на времето проблемът за отвличането на децата им извън страната се превърнал в техеп сериозен проблем.

Когато давах интервюта на немски журналисти, повечето от тях ми задаваха въпроси за една статия в „Дер Шпигел", в която се цитираше мнението на асоциацията по повод на отношението ми към иранците. Асоциацията погрешно бе възприела книгата ми като предупреждение за опасностите, които крият смесените бракове. Освен това ме обвиняваха, че съм описала иранците в твърде черни краски и че книгата ми разчитала на предразсъдъците, които хората хранят към чужденците.

Тази реакция ме разочарова. От мига, в който стъпих в " Техеран, изпитвах съчувствие към иранците заради всичките им изпитания по време на ислямската революция и войната с Ирак. Винаги ми е било ясно, че за случилото се с мен е виновен един-единствен човек моят съпруг. Никога не съм се отнасяла еднакво към всички иранци, особено след като се сприятелих с няколко души, които направиха всичко възможно, за да ми помогнат да избягам.

И докато поведението на Муди бе силно повлияно от философията на ислямските фундамендалисти шиити, то повечето обикновени иранци не поддържаха тяхната кауза. Всъщност, като изключим най-близките му роднини, иранците, които ме познаваха, не одобряваха отношението на Муди към мен и Махтоб. Те направиха дори невъзможното, за да ни помогнат, и не желаеха да оставаме с убеждението, че всички иранци са еднакви. Само аз знам какво направиха за нас и признавам, че дължим живота си именно на тези хора. Въпреки че моят и техният свят бяха на светлинни години разстояние един от друг, никога не съм намеквала, че иранските културни ценности са по-лоши, а западните по-добри, Сигурна съм, че асоциацията не ме е разбрала правилно. Въпреки че моят немски издател бе искрено загрижен за безопасността ми, знаех, че съм длъжна да се срещна с тези жени, за да изясня нещата.

При мисълта за ливанските заложници и задочната смъртна присъда на писателя Салман Рушди бях доста обезпокоена и сигурно смелостта ми нямаше да се окаже достатъчна да изпълня намерението сй, ако Арни не бе дошъл с мен. Първото ми изискване бе да се срещнем на об-

288

ществено място. Това бе един ресторант. Разговаряхме, и шестте представителки на асоциацията започнаха да осъзнават, че нашите цели съвсем не застрашават техните. Не бяхме говорили и пет минути, когато една от жените се обърна към мен:

Имам чувството, че сме останали с погрешно впечатление.

Те разбраха, че не тая омраза към иранците и че никога не съм си поставяла за цел да нараня или обидя някого. От своя страна аз също се убедих, че тяхната организация има добри и благородни намерения.

Останах приятно изненадана, когато научих, че всъщност целите, които преследва Асоциацията, са съвсем близки до моите. Прииска ми се да науча нещо повече за тяхната дейност и си уговорихме втора среща в тяхното седалище във Франкфурт висока сграда с многобройни кабинети и зали. Имаха богата библиотека от книги за све-товйите култури и религии, както и произведения, написани от членове на Асоциацията за браковете и съжителството между партньори от различни етнически групи. В няколко от залите бяха подредени експонати от различни страни. Например в индийската зала човек можеше да послуша индийска музика, да чете индийски книги, да се разходи по индийските килими и дори да опита някоя индийска гозба.

Немският съд уважава мнението на асоциацията и често кани нейни представители за мнение във връзка с дела за присъждане на родителски права или право на посещение в случаите, в които единият от родителите е чужд гражданин. Ако детето е подложено на някакъв риск от отвличане, посещението се провежда в седалището на асоциацията под зоркото наблюдение на неин представител. Освен това тя организира консултации за брачни двойки със семейни проблеми, както и за всеки, който е решил да сключи брак с чужденец.

Занимавайки се с тези проблеми, си дадох сметка, че и най-добронамереното действие, щом е самостоятелно; не може да доведе до задоволително разрешение. Международните проблеми могат да бъдат решавани единствено чрез съвместни международни действия.

19. От любов към дъщеря ми

289

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Един свят за децата

Хагската конвенция е най-доброто разрешение на проблема с отвличането на деца от единия родител в чужда държава. v

Застрашително нарастващият брой на отвличанията от Канада става причина за появата на Хагската конвенция. Тя разглежда гражданските аспекти на отвличането на деца от единия родител в чужда държава. През 1980 година Франция и Португалия се присъединяват към Канада и подписват конвенцията.

Година след излизането на „Не без дъщеря ми", Съединените щати станаха десетата държава, ратифицирала Хагската конвенция. Интересът към нея се засилва и тя е вече подписана от двайсет и четири държави. Би било прекрасно, ако всички страни членки на Обединените нации, съблюдават принципите на конвенцията. >

През 1991 година пътувах до Хага и там имах възможността да се срещна с Адейр Диер, който ми разказа за историята и механизма на конвенцията.

Казано накратко, според Хагската конвенция всяко дете под шестнайсетгодишна възраст, което е „неправилно отведено" в друга страна, трябва да бъде върнато незабавно в своето „обичайно местожителство" или дом. С други думи, конвенцията възвръща статуквото преди отвличането.

Конвенцията не предвижда никакви наказания за криминални престъпления, нито се опитва да реши спорни случаи при присъждането на родителски права. Вместо това тя признава, че самият акт на отвличането е онова, което изисква спешни мерки поради абсолютната си неправилност. Според Хагската конвенция съдебните битки за родителски права трябва да се водят в родината на самото дете. Родителят, който има намерение да отвлече собствените си деца, няма да може да избяга от семейния дом, за да разчита на по-благосклонно отношение в собствената си родина или да не се яви на законно заведеното съдебно, дело.

В Германия и Съединените щати, където случаите на отвлечени деца са най-многобройни, положението е коренно

290

променено. Ако конвенцията беше в сила през 1989 година, Крейг ДеМар щеше да има законно право да си върне децата, а не да стига до отчаяния вариант да ги краде обратно.

По силата на Хагската конвенция Рамез Щейх щеше да има право да подаде молба до съда и да прибере обратно своите дъщери в Ню Джързи до момента, в който се получи съдебното решение за възлагането на родителски права.

Вместо да отвличат собствените си деца, сега родителите първо се обръщат към съда. Така и трябва да бъде ми каза служител от Държавния департамент, Ние не твърдим, че родителите не могат да заведат своите деца в друга държава. Ние просто им казваме, че въпросът, който трябва да се реши на първо място, е кой получава родителските права. Не може да си грабнеш детето и да по-бегнеш с него.

Американските родители трябва да се подчиняват на същите изисквания, както и гражданите на другите държави, подписали конвенцията. Пример за това е случаят с Хенри и Мишел Тишка. Той е учител, американски поданик, а тя французойка. Двете им малолетни деца са живели във Франция относително дълго, където са ходили на училище. През лятото на 1990 година Хенри купил двупосочни билети за себе си и двете деца до Мичиган и Мишел ги откарала на летището.

Вместо обаче да се върнат на 4 септември, както била уговорката, Хенри подал молба за развод. Обадил се на жена си, за да й каже, че децата остават при него. Мишел реагирала незабавно също подала молба за развод и се позовала на Хагската конвенция пред мичиганския районен съд.

Само две месеца по-късно американският съдия постановил, че Хенри е задържал неправомерно децата в Съединените щати и приложимият закон при решаване на делото за присъждане на родителски права е френският, тъй като децата са живели по-дълго време във Франция. Разпоредил се децата да бъдат върнати на Мишел. Сега френският съд ще реши на кой от родителите да възложи родителските права.

Понякога Хагската конвенция се прилага доста успешно в кризисни случаи. Когато през' 1987 година баща се опитал да отвлече двете си дъщери от родния им дом в Ав-

291

стралия в Саудитска Арабия, тримата били засечени в Цюрих, докато чакали връзка със самолета до кралството. Австралийските власти изискали от швейцарците да приложат Хагската конвенция. Ако бяха изчакали децата да пристигнат в Саудитска Арабия, която не е подписала документа, той щеше да се окаже съвсем безсмислен. Майка и деца се събрали отново в Швейцария и се върнали в Австралия, където живеят и до днес.

Въпреки тези трогателни случаи, много трудно е да се оцени истинското значение на Хагската конвенция. Статистиките както за изнасилвания, така и за отвличания на деца от родители са непълни и подвеждащи. Държавният департамент може да даде данни само за случаите, в които останалите сами родители са се обръщали за помощ към него. Колкото повече е информирана обществеността за този проблем, толкова по-голям брой случаи ще стават публично достояние. Така или иначе Хагската конвенция оказва влияние върху броя на отвличанията. В трите години след ратифицирането на споразумението от страна на САЩ Държавният департамент е разрешил осемстотин случая. Половината от децата вече са върнати в домовете си било чрез съдебно решение, било доброволно.

Както и в случая с Френско-алжирската конвенция, страните, подписали договора, признават един особено важен принцип: благото на децата вече не е вътрешен проблем и не се решава в семейството или на местно ниво. Децата бъдещето на нашето общество заслужават да бъдат защитавани от договор на най-високо ниво, както и от всички средства, с които разполага всяка държава. Както каза Ан-Мари Лизен: „Децата трябва да бъдат приемани със същата важност, с която се приема един договор за доставка на природен газ."

При все че Хагската конвенция е допринесла за решаването на много случаи, за жалост немалък е броят на страните, в които родителите могат да отвлекат своите деца. Конвенцията не е в сила за страните, които не са я подписали. Африка и почти цяла Азия остават незащитени. За разлика от Френско-алжирската конвенция, на Хагската тепърва й предстои да бъде призната и подписана и от мюсюлмански държави.

Това ограничение прави Френско-алжирската конвенция един забележителен документ, който заслужава да бъде използван за модел в бъдеще. Никой не е успял да повтори

292

успеха на „Алжирските майки". Свързвайки две коренно различни култури, прехвърляйки мост през векове на конфликти, обединявайки две правителства, които никога не са имали доверие едно към друго, те накараха милиони хора да уважават принципа, че най-важни са децата.

Ще спомена още един случай, свързан както с Франция, така и с принципите на Хагската конвенция и необходимостта те да бъдат стриктно спазвани.'

През 1980 година бащата на Зана и Надя Мусен типични английски девойчета им казал, че ще ги заведе да прекарат ваканцията в неговия роден Йемен. Въображението на момичетата ги отвело сред девствени плажове и надбягвания с камили и те се съгласили с голямо желание. Зана била на петнайсет години, а Надя една година по-малка от сестра си. Пътуването обещавало екзотични преживявания преди скуката на училищните занятия.

След като пристигнали на хиляди километри разстояние от родния дом, сестрите разбрали, че баща им най-без-церемонно ги е излъгал. Според йеменските обичаи той ги продал за дванайсет хиляди английски лири за съпруги на мъже, които никога преди това не били виждали. Купувачите ги отвели в отдалечени селца и за момичетата започнал безкраен кошмар.

Да си съпруга в Йемен е по-лошо, отколкото да си ро-биня. Думата на съпруга или на свекъра е закон. Щом Зана или Надя не успеели да изпълнят нареждането на някой от мъжете, ги пребивали от бой. Тежкият, убийствен домашен труд в Йемен, където в селата няма нито течаща вода, нито електричество, нито телефони, нито медицинско обслужване, превърнал живота им в истински ад. Водата носели отдалеч понякога ходели и се връщали по десет пъти на ден до извора в планината с тежките кофи на глава. Прекарали безброй часове над ръчните мелници за зърно, за да смелят брашно и изпекат хляб за семействата си.

Зана и Надя самите те още деца родили своите бебета вкъщи, без медицинска помощ, без лекарства. 4

За пръв път научих за участта на двете сестри през март 1988 година, когато бях на турне в Европа, дни след като се срещнах с „Алжирските майки". Тяхната история ме ужаси и събуди майчиния ми инстинкт. В същото време им съчувствах като омъжена жена, държана против волята си в чужда страна.

293

По това време майката на момичетата вече бе успяла да открие местонахождението им в Йемен и случаят бе добил известна публичност в английската преса. Йеменските власти бяха подложени на остър натиск и от страна на пресата, и по дипломатически път. Те се съгласили да пуснат Зана още същата година, при условие че подпише документи за развод. Точно тук била поставена подла клопка. Тъй като документите били на арабски, Зана изобщо не можела да знае, че освен за развода дава и съгласието си да й бъде отнет двегодишният син Маркъс.

Направи всичко възможно и се върни да ме вземеш казала Надя на сестра си. Въпреки че Надя се съгласила да гледа Маркъс, момчето й било отнето скоро след заминаването на Зана и отведено в неизвестна посока.

След завръщането си в Англия Зана преживяла три години без вест от сестра си, тъй като се оказало невъзможно да се свържат но какъвто и да било начин, но не забравила Надя и децата нито за миг. Тя завела дело срещу баща си за отвличане (делото още не е приключило) и написала книга, която озаглавила „Продадени", с надеждата, че ще успее да заинтригува хората, които биха й помогнали да спаси Надя, децата на Надя и Маркъс.

Получих ръкописа на „Продадени" от немския ми редактор, докато пътувах из Германия и представях филма през юни 1991 година. Книгата бе зле написана и във Великобритания бяха продадени само девет хиляди екземпляра, но лично аз не я пуснах, докато не прочетох и последната страница. Невероятната обстановка, безумните изпитания на момичетата, изключителната смелост на Зана всичко това бе суров материал за едно безкрайно увлекателно четиво.

Разказах впечатленията си на моя френски издател Фиксо, който реши да поеме инициативата, както бе постъпил с „Не без дъщеря ми", „Продадени" бе преработена и публикувана във Франция като първата книга от поредицата „Серията на Бети Махмуди". Имах честта да напиша увода към френското издание, което предизвика невероятен интерес както във Франция, така и в Германия. Фиксо се обърна към всички френски журналисти с призива да пишат или звънят в йеменското посолство и да настояват за освобождаването на Надя. Посолството бе наводнено от протестни обръщения и писма. Десет години след като се бяха отправили на своето съдбоносно

294

пътешествие, момичетата се превърнаха в истински знаменитости.

На 5 февруари 1992 година, точно шест години след пристигането ни в Анкара, се срещнах със Зана в кабинета на Фиксо. Приличаше на арабка чернокоса, черноока и мургава, но говореше чист английски, с британски акцент. Годините тежък физически труд бяха оставили своя отпечатък: китката на едната й ръка бе силно деформирана от артрит, пръстите подпухнали.

Популярната френска телевизионна програма „Свята вечер!" искаше да представи историята на двете сестри и покани за участие мен и Зана. Третият участник бе йемен-ският посланик във Франция. Четиринайсет милиона телевизионни зрители слушаха настръхнали и ужасени подробностите от пленническите години на Зана и сестра й, а посланикът се чувстваше все по-неудобно пред камерите.

Тези момичета са били държани против волята им каза той накрая. А онези мъже са постъпили по начин, който хвърля петно върху целия йеменски народ.

Посланикът обеща на водещия, че ще му даде разрешение да замине заедно с екипа си в Йемен заедно със Зана, за да вземат оттам Надя и децата на двете сестри. Едва сега си дадох сметка колко голяма е властта намасмедиите.

След пет дни Зана и майка й заминаха за Йемен, придружени от телевизионния екип и Бернар Фиксо. За нещастие йеменското правителство не удържа на обещанието си. Двайсет и шест годишната Надя била доведена на среща със сестра си и останалите, но без децата, които трябвало да остави в селото. В присъствието на трийсет въоръжени йеменски войници изплашената до смърт Надя твърдяла, че не желае да се върне. Било невъзможно да се разберат истинските й чувства. Напълно възможно е да е усещала, че е прекалено късно да тръгва и да причини на собствените си деца травмата от адаптирането им към един напълно непознат начин на живот. Тя просто пренебрегнала собствените си желания в името на децата.

Въпреки че Маркъс, Надя и нейните деца са в Йемен и до ден днешен, от тази история може да се направи важен извод. Френската публика научи, че в Йемен се държат насила британски поданици, и бе дълбоко възмутена. Случилото се не само засегна чувството й за справедливост, но я подтикна към действие.

295

Реакцията на френската публика към съдбата на Зана трябва да бъде разглеждана на фона на нашия бързопро-менящ се свят. През последните няколко години ние станахме свидетели на събития, които разтърсиха света. Гласът на свободата бе чут и посрещнат с възторг от онези, които дълги години пъшкаха под бремето на комунизма. Араби и израелци седнаха на масата за преговори. Войната в Персийския залив показа, че международната общност е готова да се изправи единодушно срещу всеки агресор.

Взети заедно, всички тези събития бележат появата на глобално съзнание единомислие в принципите и действията, чувство за съобщност благодарение на революционния напредък в областта на комуникациите и транспорта. Това ново съзнание породи ново виждане, което прекрачи националните граници и се изправи в защита на най-слабите.

Основен момент в това ново виждане е, че децата имат основни права и не бива да бъдат насилвани да сменят културната среда и обществото, в което са се родили и израснали. Именно той вдъхнови и създаде ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА организацията с идеална цел, която основахме заедно с Арни през 1990 година и чиято дейност е посветена на разбирателството между различните културни общности и закрила правата на децата в целия свят.

Заявявайки целта на създаването й, ние посочихме, че ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА се стреми да стане част от Новия световен ред свят, в който ще властва разумът и правата на децата ще бъдат разбирани и защитавани.

В ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА е изградена стройна система за подпомагане на родителите, които ми се обаждат всеки ден. Организацията запознава всички интересуващи се с културата на различните народи; консултира родители, чиито деца са били отвлечени, и ги препраща към агенции и професионалисти за помощ.

Ние не сме против романтичните увлечения между хора от различни страни. Всеки път, когато погледна Махтоб, аз си мисля за чудесните подаръци, които получаваме от подобни връзки. Но ние сериозйо съветваме хората да научат колкото се може повече за родината, религията, културните ценности и семейните традиции на бъдещия съпруг или съпруга. Тези нови познания, придобивани в откровен разговор, само биха помогнали на брака и на децата, които ще се родят от него.

I

296

ЕДИН СВЯТ ЗА ДЕЦАТА споделя основното виждане на Хагската конвенция. Надявам се, че броят на страните, подписали конвенцията, ще продължава да расте още по-бързо. Може би ако отделните нации не се присъединят формално към нея, то поне нека управляват в съзвучие с нейните принципи.

Мечтая си за един свят, в който правата на децата се зачитат и културните различия се уважават: за свят, в който няма да има деца, които да се боят да не загубят единия от родителите си и в който никъде и никога няма да има самотни родители.

Три години след предупреждението на Тереза Хобгуд относно Муди Махтоб е на сигурно място до мен. Въпреки това не минава и ден, в който да не се измъчвам от мисълта кога ли Муди ще нанесе своя удар. Аз съм благодарна на съдбата, че живея заедно с дъщеря си и в същото време страдам заедно с многото родители, чиито деца са отвлечени надалеч.

Кристи Хан, Рамез Щейх, Крейг ДеМар, Мериън Са-йед, Мари-Ан Пинел и още хиляди самотни родители, чиито истории ще останат неразказани, са преживели неописуемо отчаяние и самота, но въпреки това са оцелели като мен благодарение на най-могъщата сила, която човечеството познава.

Силата на любовта към децата.

Приложение

В случай, че единият от родителите отвлече дек I в чужбина, другият може да задвижи механизми re hi ската конвенция, като се обърне към съответна! а и Hi i in ция в собствената си страна (за Съединените uiam 1 Консулският отдел на Държавния департамент). Пол ването на молбата автоматически прекратява всич1 и тъпки за получаване на родителски права в страна I л i

ято е отведено детето (децата). Под надзора на върх<.....

влас1 съдът, който е отговорен за решаването на ( i може да се произнесе единствено по въпроса дали пр тването или задържането е неправомерно. Ако съдът \ нови, че детето е отделено от „естествената си среда" в СТ| ната, откъдето е било отвлечено, той постановява in м бъде върнато обратно.

Конвенцията влиза в сила от момента, в който родни лят-похитител наруши съдебното разпореждане за рО Щ телски права. Освен това тя се прилага и тогава, КОГАТО И ма съдебно решение за присъждане на родителск ите up и

като например в случаите, в които единият сьпр\.....

децата в чужбина без съгласието на другия. <а u» о и лят до минимум травмата и шока, които дек-ю им ш вследствие на отвличането, е особено важно да u iri» бързо. Например в Съединените щати, kt.;u система е изключително справедлива н еф чените деца са връщани на родителите си ме ване на молбата до съответната инстанцм

Има и изключения, но те са точно: детето е живяло в страната, в която е било от една година, съдът може да постанови то да остане там единствено ако родителят, който го е завел там докаже, че детето е свикнало с „новата обстановка". Освен това съдът може да откаже да върне дете в случай, че съществува „сериозен риск" за физическото или психическото му здраве.