От любов към дъщеря ми

По-късно Мериън преосмислила на спокойствие ситуацията и заключила, че Халид е инсценирал нарочно цялата история като последен опит да я накара да остане и че

199

никога не е имал намерение наистина да пусне Адам с нея. Според нея „искаше да се превърна в обикновена иракска съпруга да си стоя у дома, да гледам децата, да изпълнявам всичките му желания и да живея така, както иска той. Но аз никога не съм била такава и той го знаеше много добре."

В този,момент Мериън почувствала, че няма сили да отлага повече заминаването си въпреки скръбта по Адам. Всичките й колеги от групата „Жертви на войната" отдавна били напуснали Ирак и нейната изходна виза щяла да изтече съвсем скоро. Ако останела след този срок, се страхувала, че Халид ще й попречи да замине по същия начин, по който Муди ме бе затворил като в капан седем години по-рано.

Нямало никакъв смисъл да се опитва да бяга заедно с децата. Северната граница на Ирак била преградена с бодлива тел и минирана солидно дори да успеели да се доберат до граничния пункт, децата нямали паспорти.

С една дума, Мериън била готова.

Наложи ми се да живея без децата си цяла година обясни тя и вероятно това е единственият начин да се обясни защо се върнах без тях бях се научила да живея без тях.

В неделя, в 4 часа сутринта, двамата с Халид се качили в таксито, което щяло да ги отведе в Багдад. Мериън не преставала да плаче. Когато пристигнали, той нарушил още едно свое обещание отказал да я придружи до Аман. Уверил* я, че на таксиметровия шофьор можело да се разчита. Мериън с тъга си помислила, че работата в магазина е много по-важна от нея самата. Тогава Халид за последен път забил нож в сърцето й с думите:

Защо не престанеш да се държиш толкова упорито и не останеш, както беше решила?

Когато Мериън отказала, той й заговорил още по-ряз-

ко:

Ти ме попита дали можеш да дойдеш тук. Аз не съм те молил да идваш казал й той.

После й обърнал гръб и си тръгнал изправената му фигура се отдалечила от таксито и се стопила в ярката следобедна светлина на Багдад.

По време на тринайсетчасовото пътуване до Аман Мериън размишлявала за много неща: Как ли ще се справят децата без нея? Дали ще се оправи сама на йорданската

200

I

граница? Как ще реагират нейните приятели от „Жертви на войната" на заминаването й? Оказало се, че Шакир бил малко разочарован. Според него Мериън трябвало да „поизглади" нещата и да остане още един месец, като получи нова вцза с помощта на съпруга си, и да склони Халид да се приберат заедно в Щатите преди началото на учебната година: „По-добре би било да се чувстваш зле още няколко седмици, отколкото цял живот."

Другите обаче я посрещнали топло, тъй както щели да го направят и роднините й в Мичиган. Особено добри към нея били две неомъжени жени на нейна възраст Кавкуб Дауд и Надйа Сукар. И двете били иракчанки, живеещи в Америка.

Надйа бе много мила с мен каза Мериън. Излях пред нея душата и сърцето си и тя ме изслуша с най-голямо внимание, а после ми каза: „Знам, че страдаш, но не го заслужаваш." Кавкуб ми даде няколко съвета. Каза ми: „Мериън, знам, че не се е получило така, както си искала, но не искам да те гледам как седиш в Аман и не се чувстваш добре. Искам да погледнеш на престоя си като на цели тридесет дни, които си прекарала заедно с децата си.и че не си имала друг избор, освен да се върнеш." Думите й ме разведриха и успях да се отпусна и да не се чувствам толкова зле.

През петдневния престой в Аман трите жени били неразделни до такава степен, че живеели в една хотелска стая и Надйа и Кавкуб спели в едното легло, а Мериън в другото, за да пести и от бездруго намалелите си средства. Надйа също имала причини да тъгува. Баща й лежал в болница в Щатите, защото имал болно сърце, а родният й град Басра вторият по големина град в Ирак бил силно засегнат от войната в залива. Положението било ужасно хората живеели на открито из улиците, древните джамии били разрушени, таксиметровите шофьори й отказали да я закарат до дома, в който прекарала своето детство.

Жените имали две възможности: да седят в хотелската стая и броят часовете до излитането на самолета или да се разходят и разгледат Аман и забравят за тревогите си. Избрали втората и Мериън успяла да се поразведри и прекара доста приятни часова. Слизали край хотелския басейн, посещавали най-добрите арабски ресторанти в града, някои от които предлагали национални шоупрограми. Халид

201

никога не бил водил Мериън на подобни места. За нея това бил нов свят, който много й харесал и храната, и музиката, и пъстрото многообразие на тази толкова различна култура.

Мериън се връщала в Мичиган така, както заминала без своите деца. От друга страна обаче, не се връщала с празни ръце. Нейният мироглед се променил завинаги. Не била в състояние да махне с лека ръка на страданията на хората от близо и далеч вече била гражданка на света.

Всеки, с когото се запознах в Ирак, бе загубил свой близък в бомбардировките или във военните действия каза тя. Но не това е трагедията на иракския народ. Голямата им трагедия е в това, че цялата им икономика се разпада благодарение на санкциите. Хората не са работили от дълго време насам и знаят, че работите вървят на зле. Жените продават златните си украшения, а момичетата телата си, за да си купят храна.

Не могат да си купят нито мляко, нито храна, нито лекарства. Седемдесет процента от лекарствата били внос от западните страни, а сега получават само десет процента от доставките, въпреки че се нуждаят от три пъти повече лекарствени средства. Анестезиолозите нямат работа, защото нямат упойки за пациентите си. Ваксините, които трябва да се съхраняват при ниски температури, се развалят и бебетата в кувьозите умират, защото е въведен режим на тока. В нашата група „Жертви на войната" има хора, които обикаляха болниците и държаха в ръцете си умиращи малки дечица.

Въпреки разрухата от войната в залива Мериън не срещнала нито капка враждебност в Ирак.

Правеха огромна разлика между правителството на Съединените щати и американския народ каза тя. Тяхната представа за американците не е еднозначна. Те искаха да ме убедят, че иракският народ не е наш враг.

Санкциите, добави тя, въобще не притесняват Садцам Хюсейн, но хората много страдат от тях. Средната класа е обедняла, бедните са в отчаяно сьстояние.Те всички се плъзгат бавно към дъното на дълбока пропаст и се чудят защо. Тяхното правителство не изразява волята и желанията им: те не са направили нищо, заради което да заслужат подобно отношение. Те просто искат да се върнат към своя нормален ритъм на живот, ала санкциите им пречат да го сторят. Ето защо страданието им продължава, без да имат каквато и да е вина.

202

На 31 август, месец след като напуснала Ирак, Мериън набрала номера на телефона в магазина за дрехи, който се намирал до магазина за видеоапарати, и собственикът се обадил просто да не повярваш. Телефонните линии били най-после открити. Само след секунди разговаряла със съпруга си. Разговорът протекъл съвсем официално. Халид я попитал какво става с американското му поданство ( преди да замине, бил издържал изпита,у но не се явил на церемонията по полагането на клетвата) и за паспортите на децата, което щяло да улесни тримата да влязат отново в Щатите. Мериън му казала, че работи и по двата въпроса с Държавния департамент. След десет минути връзката прекъснала.

Въпреки че Халид все още не можел да я набира, Мериън можела да телефонира на съпруга си и дори да раз-I оваря с децата, когато искала, но при предварително направена уговорка за пръв път от четиринадесет месецаг Преди година щяла да се чувства на седмото небе. Сега, странно защо, била потисната.

Сега ми е проблем да се въздържам и да не звъня непрекъснато: в състояние съм да им телефонирам всекидневно и пак няма да ми е достатъчно каза тя. Но е ужасно скъпо и мота да си го позволя само един път ме-сечно. Сега> когато знам, ч? мога да говоря с тях, мисля за тях непрекъснато. Единственият начин да прекарвам деня, е да не мисля за тях, а ето ги къде са на другия край на телефона.

Преди да се разпадне връзката, Халид подновил поканата си към Мериън да ги посети отново на негови разноски.

Мен обаче ме е страх да правя каквото и да е, щом юй поставя условията каза Мериън, защотр си правя сметка, че ако направя нещо, няма да имам възможност да избирам дали да си тръгна, или да остана.

Като алтернатива тя събира пари. Това е бавен процес, гьй като е затънала в дългове. За да събере малко пари, тя работи на две места: платена служба в офиса на „Жертви на войната" и касиерка в магазина за видеоапаратура на натурализиран иракски бизнесмен.

Бъдещето е несигурно. Мериън се надява да види Халид и децата идната година в Ирак или на неутрална тери-трия в Йордания или в Австрия. Според Халид има възможност той да доведе Адам и Адора в Съединените щати

203

на гости и дори завинаги. Не казва кога би дошъл, пък и Мериън се е научила да не се надява прекалено силно.

В известна степен животът й е по-труден от нейното пътуване. Има дни, в които я завладяват чувство на вина и самота.

Продължавам да се съпротивлявам на депресията каза тя. Все още съм потисната и част от мен просто иска да изчезне и да се скрие някъде, да се напъха в някоя дупка и да не прави онова, което трябва да правя аз.

Събитията от последната година обаче са мобилизирали Мериън и е престанала да се поддава на летаргията. В най-тежките си мигове тя си спомня какво е казала на Адам и Адора в Мосул:

Ако се случи нещо много лошо и трябва да си отида без вас, ще се върна и ще се боря, за да ви върна при себе си. Мама ви обича, винаги ще ви обича и ще дойде отново.

Мериън ще удържи думата си. Поне в това е абсолютно сигурна. Освен това тя знае, че нейната история не може да има щастлив край.

Каквото и да стане каза тя, ще живея със спомена за случилото се до края на живота си.

204

\

ТРЕТА ЧАСТ

ОСМА ГЛАВА

„Алжирските майки"

След европейското ми турне през 1988 година и срещата с „Алжирските майки" французойки, чиито деца са отведени от бащите им в Алжир осъзнах, че трябва да напиша книга, която да отвори очите на хората за реалните размери на този наистина глобален проблем. Моята идея получи пламенната подкрепа на Арни Дънчок. Когато разбра, че темата наистина си струва труда, той изрази желание да работим заедно върху книгата и в продължение на три години отдели значителна част от времето си, за да се превърне идеята в реалност.

Станах свидетел на това как Арни се отдава изцяло на онова, което го вълнува. Веднъж ме помоли да му помогна. Случаят бе следният: един американец от мексикански произход на име Франк Гарсия бе осъден за убийство и изпратен в затвора през 1985 година. Арни се беше заел да върне делото за преразглеждане, защото бе убеден, че човекът е осъден съвсем несправедливо. Колкото повече подробности научавах по това дело, толкова по-голямо ставаше желанието ми да съдействам и аз с каквото мога. Съдбата на Франк ме развълнува, чувствах го близък: знаех какво е да си осъден и затворен несправедливо.

Освен това растеше възхищението и уважението ми към Арни, който работеше всеотдайно, без да вземе и цент за труда си. През ноември 1988 година той успя да издейства преразглеждане на делото на Франк.

През 1990 г., две години след първата ми среща с „Алжирските майки", двете с Махтоб заминахме отново за Париж да се срещнем с тях, придружени от Арни и сестра му

205

Джоан. Бяхме убедени, че техните разкази ще заемат важно място в нашата книга.

Малко преди да тръгнем, Махтоб каза:

Щом вие ще работите, защо аз да не започна да уча френски?

Доста амбициозно желание за една десетгодишна ученичка в лятна ваканция. Моят френски редактор Антоан Одуар намери преподавател за Махтоб и Джоан, която преподава английски език в началното училище.

Един приятел на моя литературен агент Майкъл Кар-лайл актьор по професия се бе съгласил да ни предостави своя парижки апартамент, защото заминавал на снимки. Това бе истинско удоволствие за мен и дъщеря ми. Бяхме ходили в Париж четири пъти, но винаги отсядахме в хотел и бяхме неотлъчно придружавани от Фиксо шофьора, който френският ми издател ни осигуряваше. Този път щяхме да се запознаем с Париж съвсем отблизо, да разучим града и да използваме бързото и удобно метро. Това щеше да бъде ново и вълнуващо преживяване за две типични жителки на прочутия със своето автомобилостроене щат Мичиган.

Когато пристигнахме в събота вечер, се оказа, че нямаме карта на града, но Махтоб никак не се разтревожи:

Утре ме заведи до хотел „Балзак" каза тя. Администраторът говори английски и ще ни даДе карта.

Знаеш ли как се отива до хотел „Балзак"? попита я Джоан.

Ти само ме заведи до Шан-з-елизе, а пък след това ще се оправя сама отвърна Махтоб.

От този миг нататък двете станаха неразделни. През тези две седмици разгледаха толкова забележителности, колкото не съм успяла да видя самата аз, въпреки че съм била в Париж шест пъти. Междувременно двамата с Арни се запознахме с най-интересните и вълнуващи личности, които някога съм срещала в живота си: „Алжирските майки".

Когато през август 1980 година Амар и Фарид Хуаш напуснали своя дом във Франция, за да погостуват на бащиното си семейство в Алжир, те очаквали пътуването им да се превърне в истинско приключение. През 1976 година двете момчета били за пръв път в Гардаиа град в северната част на страната, на петстотин километра от столицата Алжир. Тогава през цялото време били напрегнати и нес-

/

206

покойни, ала сега били по-големи Амар на тринайсет, а Фарид почти на дванайсет години, пък и двамата отивали на познато място. С нетърпение очаквали да видят баба си и дядо си, роднините и най-вече многобройните братовчеди, с които обичали да си играят преди четири години. Освен това баща им щял да бъде с тях, а те го уважавали и му имали пълно доверие. Мислели да прекарат в Алжир няколко седмици и да се върнат във Франция за началото на учебната година. Ваканцията отлетяла неусетно.

През септември, когато Брахим Хуаш казал на синовете си, че е „болен" и че се налага да отложат заминаването, двамата братя се зарадвали, че ваканцията им ще продължи. Дните обаче минавали и те започнали да се чудят защо баща им не оздравява. Брахим записал момчетата в ислямско училище', да не си губят времето, докато се „възстановявал" от болестта. Това ги объркало и притеснило, защото нито Амар, нито Фарид знаели арабски. Някои учители им превеждали, други не си правели труда. Момчетата не изпитвали желание да учат нов език, тъй като в края на краищата всеки момент щели да се приберат във Франция.

През това време майката на момчетада Мари-Ан била известена за болестта на бащата и отложеното им пътуване. Скоро започнала да изпитва сериозни съмнения. Откакто била напуснала магазинчето, което държели със съпруга си, и започнала работа като секретарка, бракът им не вървял. Брахим се почувствал застрашен от независимостта на Мари-Ан: ненавиждал мисълта, че тя ще ходи на работа и ще бъде далеч от погледа му. Когато голям супермаркет го принудил да продаде магазина, чувството му на неприязън се усилило.

Брахим бил натурализиран французин. Двамата с Мари-Ан сключили брак в католическа църква, където по-късно били кръстени синовете им. Въпреки че говорел само френски и общувал само с французи, той се чувствал изолиран, излишен и тормозен също като Муди, който бе изпитал на собствен гръб снизходителното отношение на американските си колеги. Брахим се опълчил срещу страната, която през 1962 година приел за своя родина. Наричал Франция „кофа за смет". Подобно на Муди и Халид Сайед той също бил абсолютно убеден, че западната култура покварява децата и като пораснат, Амар и Фарид ще

207

станат престъпници и наркомани. Брахим се страхувал, че ще изгуби авторитета си пред момчетата, както станало и с жена му.

Четири дни по-късно Мари-Ан получила второ писмо: Брахим оставал в Алжир заедно с децата. Отначало не повярвала на очите си ударът бил съвсем неочакван. Следващата й мисъл била: „Не може да бъде! Няма начин Брахим да изпълни намерението си." Била сигурна, че френското правосъдие ще изиска синовете й да бъдат върнати в родината им. Продължила да вярва в това дори и след телефонния разговор с Министерството на правосъдието, откъдето получила съвсем малко информация и нито една насърчителна дума с изключение на това, че са затрупани от подобни случаи. Мари-Ан била изумена: никога през живота си не била чувала родител да отвлича собствените си деца.

В началото на октомври заминала за Алжир, където чрез съдействието на френското посолство се срещнала с Брахим. Казала му, че е дошла да разговаря с него, но преди всичко „искам да знам какво мислят децата по този въпрос". Отишли с такси до апартамента на Брахим, където Мари-Ан трябвало да чака още няколко часа, преди да говори със синовете си, защото те живеели у баба им, на двеста километра от столицата.

Като видели майка си, Амар и Фарид се зарадвали и притеснили едновременно. Защо е тук? Дали не се е случило нещо лошо?

Видели болката, изписана на лицето й, и разбрали всичко, преди да им каже и една дума.

Баща ви иска да останете тук завинаги започнала Мари-Ан. -

Но, мамо, ние искаме да се върнем у дома! възразил Амар. Трябва да ходим на училище!

Мари-Ан се постарала да ги успокои:

Все още не можете да си дойдете, но ще направя всичко възможно, за да ви върна вкъщи.

Както се оказало впоследствие, майка им нямала никакво намерение да ги залъгва с празни обещания.

Момчетата попитали Брахим какво всъщност става, защо иска да ги задържи и какви са намеренията му. Амар, който от малък бил по-упорит и своенравен и не се боял да се опълчва срещу баща си, заявил направо:

Татко, искаме да се върнем във Франция.

208

/

Затваряй си устата! отговорил бащата. Това не е твоя работа!

След пристигането им в Алжир Брахим станал по-ря-зък и строг със синовете си, но и някак по-объркан. Внушавал си, че постъпва по този начин за доброто на Амар и Фарид и че е единствено въпрос на време те да го разберат и да му благодарят. ,

Брахим обаче жестоко се лъжел. В душите на момчетата се развихрила буря от противоречиви чувства. Те изпитвали вина, че по-рано са се радвали толкова много на удължената ваканция и по този начин са станали неволни съучастници на баща си. Брахим се превърнал в прицел на буйния им юношески гняв. Той ги излъгал, откъснал ги с измама от дома, приятелите и семейството им във Франция. Даже след като пристигнали в Гардаиа, продължил да ги лъже, като се престорил на болен и така отлагал часа на истината.

Момчетата разбрали, че в заговора участва цялото семейство. Откакто били пристигнали, те живеели в домовете на едни или други роднини. До този момент компанията на братовчедите им доставяла голямо удоволствие. Сега обаче те изведнъж си дали сметка, че тези хора са техни пазачи. Осъзнали, че по всяка вероятност Брахим е замислил отвличането им още по време на предишното си гостуване в Алжир.

Защо не се върнеш? настоявали роднините. Тук има хляб за всички. Ще си имаш дом, ще доведеш синовете. Ще се оправиш по-лесно.

Фактът, че Амар и Фарид тръгнали с баща си за Алжир доброволно и даже с голямо желание, ги карал да се чувстват още по-виновни.

Подобно на кръвосмешението и сексуалното насилие, отвличането нанася непоправима вреда върху детската пси-\ика. Амар и Фарид изпитвали към баща си пълно доверие. Нещо повече, те го обожавали, искали да му подражават и да станат като него. С постъпката си пряко волята и желанието им той грубо прекършил напъпилия цвят на (яхната мъжка зрелост и разрушил вярата им в самите себе си.

Мари-Ан останала в Гардаиа още две седмици. Обмис-пила възможността да се премести тук, за да се грижи за синовете си, но скоро отхвърлила тази идея. В Алжир трябвало да приеме исляма. Брахим съвсем ясно й показал къ-

|. От любов към дъщеря ми

209

де е нейното място сама, далеч от собствените й деца. („Трябва да свикнат с новия си живот", заявил той.) Нещо повече, било й известно, че според алжирските закони няма никакъв шанс да си върне децата, а тя продължавала да храни илюзията, че от Франция може би повече ще успее.

На раздяла облените в сълзи Амар и Фарид изразили надеждата си, че скоро ще се върнат при нея в Париж може би още идния месец. Така започнал дългият период, през който двамата крояли планове и чакали жадувания ден. Мислели, че той ще дойде съвсем скоро. Даже обсъждали какви алжирски сувенири да занесат у дома. Трябвало да мине известно време, преди Мари-Ан да осъзнае, че нито едната, нито другата държава е в състояние да защити децата, отвлечени от собствените си родители, и проблемът може да получи разрешение единствено след приемането на нови закони, спазвани и от двете страни.

Разстоянието между Франция и Алжир е едва шестстотин километра, което е едночасов полет над Средиземно море. Столетия наред културите на двете страни са си оказвали силно влияние и този процес е протичал доста бурно. Бивше мюсюлманско владение, страната попада под френско управление през 1834 година. Алжирският народ извоюва своята независимост през 1962 година. Алжир се превръща във френския Виетнам една дълга, кървава и безсмислена война, след която и у победители, и у победени остава горчивият привкус на омраза и неприязън.

В последно време Франция е залята от емигрантска вълна. Най-многобройната група над осемстотин хиляди са алжирци. В повечето случаи тези предимно млади се-вероафриканци търсят работа ръстът на безработицата сред емигрантите е четирийсет процента, освен това се сблъскват и с антиемигрантските настроения, насаждани от някои политици-расисти. В страната цари недоверие и от двете страни на културната бариера.

Този конфликт е особено осезателен при браковете между алжирци и французойки (обратното се случва много рядко на мюсюлманските жени е забранено да са омъжват за немюсюлмани и ако го направят, рискуват семействата им да се откажат от тях). Според френското право съпругът и съпругата са равни и образованието и бъдещето на децата им е тяхна обща отговорност. Този принцип важи

210

/

дори и след развода и двамата родители са длъжни да продължат да се грижат за децата. Алжирският семеен кодекс, приет през 1984 година, е патриархален и в същото време съдържа доста елементи от исляма. Многобрачието е позволено само на мъжете. Жената трябва да получи разрешение от баща си или своя настойник, за да се омъжи, и е длъжна да изпълнява всяко желание на своя съпруг.

Според кодекса майката храни плътта на своите деца, а бащата техния дух, като ги учи на културните ценности на своята религия и ги отглежда и възпитава като добри мюсюлмани.

Във Франция алжирците често се опитват да наложат този патриархален дух в семействата си, но той противоречи на друг мюсюлмански идеал: важността, която се придава на стабилното и хармонично семейство. За да заклейми масовото отвличане на деца в Алжир (над три хиляди само до средата на осемдесетте години), върховният духовен глава на Великата джамия в Париж шейх Абас заяви: „Безкрайно съм обезпокоен от факта, че тези деца не са отглеждани и възпитавани от своите майки. Майката е незаменима. Това никой не може да отрече. Въпреки това трябва да знаем, че като глава на семейството бащата носи отговорност за бъдещето на своето дете, защото то носи неговото име и изповядва неговата вяра."

Според алжирските закони след развода бащата единствен получава настойничеството над децата, си. Майката би могла да получи правото да отгледа децата, но тя няма право да взима никакви решения, свързани с бъдещето им, и е длъжна да ги възпита в духа на бащината им религия исляма. Във Франция, където всеки трети брак, без значение дали е смесен или не, завършва с развод, алжирците са свидетели на една широко разпространена съдебна практика децата да бъдат присъждани на майката и тя единствена да носи отговорността за тях. Това поставя бащите в ужасно положение. Отхвърлени от френското общество, наранени от загубата на съпругите си, те неминуемо се обръщат към исляма с подновена религиозна страст и упование. Много от тях заключават, че имат един-единствен избор: да отвлекат децата си в Алжир. Не страдат от никакви угризения на съвестта за стореното и щом се доберат до родния дом, получават подкрепата и на църквата, и на държавата.

Ако разглеждаме по този начин Брахим Хуаш, то той е

211

типичният баща-похитител. Вярно, във Франция се чувствал огорчен и потискан. Когато бракът му се разклатил, там вече не го задържало нищо. На Брахим му се струвало напълно нормално да се върне в родината, която познавал и където се чувствал сигурен и уверен, да я заобича още по-силно отпреди, както и да отведе там своите две момчета, защото се чувствал отговорен за тяхното бъдеще. 4

Но за Амар и Фарид се оказало невъзможно да се приспособят безболезнено към новия си живот в Алжир. Даже и при най-благоприятните обстоятелства преходът щял да се окаже труден. Всичко им било съвсем непознато: езикът, традиционното облекло (което включвало малка шапка за училище), религията, всекидневието. Баба им и лелите били единствените непокрити жени, които виждали.

Но обстоятелствата съвсем не били благоприятни. Момчетата не преставали да тъгуват за предишната си родина. Те отчаяно продължавали да се надяват, че ще се измъкнат от Алжир, макар че годините се изнизвали една след друга. Мари-Ан ги посещавала веднъж на шест месеца и всеки път те я очаквали с надеждата, че ще ги върне отново във Франция. Защо трябва да свикват с нещо временно?

Всеки ден напомняли на Амир и Фарид, че са различни. В училище били строго следени от директора близък приятел на баща им. Съучениците им ги приели добре, но им викали „онези, които дойдоха отвъд морето" така наричат в Алжир чужденците. С изключение на арабския, който вече говорели добре, всички останали предмети Корана, английския и френския им се стрували скучни и безинтересни. Братята били наясно, че с всеки изминал ден изостават от френските си съученици.

През януари 1981 година Мари-Ан гледала по телевизията едно предаване за отвличане на вече отвлечени деца. Свързала се с две от жените, взели участие в предаването: Габриел Бартон, която си върнала децата от Саудитска Арабия, и Жоселин Бани, чийто седемгодишен син бил отведен от баща си в Алжир. Въпреки че все още хранела надежда въпросът да бъде решен чрез съда, Мари-Ан започнала да крои план, който я изпълвал едновременно с възбуда и ужас: да отвлече синовете си.

През март отишла в Гардаиа да види момчетата. Измислила таен език, на който разговаряла с тях, и ги пре-

212

\

дупредила да бъдат готови на всякакви изненади. Направила им снимки за фалшивите паспорти и тогава разбрала, че няма никакъв шанс да успее. Преди всичко Брахим изпитвал подозрение към всеки ход на Мари-Ан и не й давал никаква възможност да остане насаме с Амар и Фарид. Освен това Мари-Ан научила, че й трябва писмено разрешение от Брахим, да изведе момчетата извън страната, дори ако на границата не забележат, че паспортите им са фалшиви. Нещо повече, четиристотин километра през Сахара делят Гардаиа от столицата Алжир единственото място, откъдето може да се напусне страната и това разстояние било невъзможно да се прекоси.

Момчетата не можели да се примирят с факта, че виждат майка си толкова рядко. Накърнени били отношенията им с техния най-близък човек на света. Освен това не можели да понасят презрението, с което я посрещало семейството на Брахим. Считали я за по-долна и „нечиста", защото е християнка и е загубила децата си, което било действително жестоко от тяхна страна. Брахим«тигнал дотам, че й наредил да не се докосва до нищо в дома му.

Майка и синове играели с часове на мозайка, само за да могат да седят заедно и да си дават тайни знаци, без да отронват нито дума. Започнали да се измъкват на двора, където скришом се прегръщали и целували и тихичко си шепнели как мечтаят да се махнат оттук и да бъдат отново заедно.

Скоро след като двуседмичната й отпуска свършила и Мари-Ан се върнала във Франция, тя получила писмо, което синовете й били успели да изпратят тайно от баща си. В него пишело: „Мамо, внимавай и се пази. Татко ще се жени повторно." Тогава Мари-Ан постъпила като много други изоставени родители: обърнала се към съда в своята родина. Получила развод и приела моминското си име Мари-Ан Пинел. Френският съд й присъдил родителските права над Амар и Фарид, но тя много бързо разбрала колко безполезен е този лист хартия. Въпреки дългогодишните отношения между двете страни (а може би именно заради тях), решенията на френския съд не се считали за валидни в Алжир.

Когато Мари-Ан се опитала да спечели родителските права и в алжирския съд, жалбата й била отхвърлена. Ис-1ямските закони на страната били категорични: момчета-га принадлежат на своя баща. Все пак съдът разпорели i

213

Брахим да изплати парично обезщетение на Мари-Ан, с което тя да покрие съдебните си разноски.

Когато през 1982 година Брахим се оженил повторно, момчетата престанали да живеят по роднини, а се преместили в дома на баща си и попаднали във властта на своята мащеха, чието отношение към тях обещавало бъдещи неприятности. И те не закъснели през двата месеца, които баща им прекарал в затвора заради политическата си дейност, тя се постарала да им ги създаде. Една вечер Амар се прибрал в десет и половина вечерта (доста след задължителния вечерен час) и спорът с мащехата приключил с плесницата, която отнесъл.

По волята на баща си Амар и Фарид изпълнявали ислямските ритуали, включително и строгите пости през ра-мадана, но с известна неохота. Двамата изобщо не се интересували от философията на тази религия за тях всичко било безсмислено и тъпо и се правело само за показ. Колкото повече баща им се отдавал на всекидневните молитви и религиозни ритуали, толкова по-цинични ставали момчетата. Брахим просто съсипал своето семейство: излъгал синовете си и насила ги принудил да живеят в страна, която ненавиждали. Как тогава той и неговите роднини, които го подкрепяли, можели да се наричат добри мюсюлмани? Както се изразявал Фарид: „Понякога хората говорят едно, но правят друго."

Отрицателното отношение на момчетата към всичко наоколо било породено от емоционалната бездна, която ги деляла от баща им. С течение на времето Амар и Фарид престанали да се страхуват от него, но и уважението им изчезнало по същия начин Махтоб спря да уважава баща си в деня, в който Муди ни заяви,' че „няма да си ходим у дома". Момчетата загубили своя идол завинаги. Изпитвали единствено омраза и съжаление към този мъж, който твърдял, че е праведен, а в действителност бил изградил своя живот върху една голяма и непростима лъжа.

От самото начало Брахим се опитвал да попречи на контактите между майка и синове. По негово нареждане служителите в кварталната поща (или негови приятели, или роднини) задържали писмата и в двете посоки, включително и колетите на Мари-Ан за рождените дни на момчетата и коледните честитки. Дори наредил на втората си жена да пребърква училищните чанти на Амар и Фарид и ако намери снимки на Мари-Ан, да ги къса. Но Брахим бил

214

безсилен да попречи на майката да се бори с всички сили, за да си върне децата.

След като се срещнах с Мари-Ан, бях поразена от многото прилики в нашите две истории първоначалното ни чувство на безсилие, разочарованието ни от правната система, ниския ни социален статус в мюсюлманския свят. Разбира се, имаше и сериозни различия. Аз бях имала щастието да остана с дъщеря си, след като бяхме задържани насила в Иран, и да организирам бягството ни, като по този начин разреших проблема си за сравнително кратко време. На Мари-Ан не се бе отдала нито една от тези възможности. Все пак тя бе имала преимуществото да намери подкрепа, разбиране и съчувствие в родната си страна. Трябва да си призная, че ме беше изпреварила с години, стигайки до идеята, че този сериозен проблем може да бъде решен само ако изоставените родители се борят не поотделно, а заедно.

Ани Сужие бе дребна женица, заредена с неизчерпаема енергия от онези хора, които постигат всичко благодарение на волята и упоритостта си. Говореше тихо, ала твърдо и уверено.

Ани беше инженер и работеше в Държавната комисия по атомна енергия. Бе живяла в чужбина и познаваше културата на различни народи. Беше страстна феминистка и именно по тази линия се запознала с Жоселин Бани през 1981 година. Развълнувана от тежката участ на жената, чието дете било отвлечено, а тя самата безпомощна да направи каквото и да е, Ани изпратила Жоселин при една своя приятелка адвокатка на име Линда Вейл-Кюриел. Когато открили, че много други жени имат съдбата на Жоселин Бани, Ани и Линда основали Солидарния съюз на майките на отвлечени деца, станал известен под името „Алжирските майки". Те привлекли на помощ още три свои приятелки : Шантал Ханото издателка, Одет Брун пенсионирана лекарка, и Ан-Мари Лизен депутатка в Белгийския парламент.

Тези жени наричали себе си „пастирки", а не водачки на изоставените родители, при все че най-много им подхож-ило името „кръстници". Нито една от тях нямала свои собствени деца, но въпреки това не щадели усилия да попречат на онези родители, които искат да похитят своите собствени деца. Били феминистки, но гледали на пробле-

215

ма от позицията на хора, които вярват в принципите на равенството и зачитането на човешките права, заложени още в трудовете на Волтер и философията на Френската революция.

Когато през ноември 1983 година алжирският президент Шадли Бенджедид бил на официално посещение във Франция, кръстниците застанали начело на протестна демонстрация пред алжирското посолство в Париж, където понесли доста грубости от страна на полицията. Няколко жени били арестувани и натъпкани в полицейска камионетка. Там именно Ани се запознала с Мари-Ан ПинелТази демонстрация била първата официална проява на „Алжирските майки".

Неразколебан от арестите, Солидарният съюз решил да пристъпи към по-сериозни действия. Той обявил, че следващата му акция ще привлече общественото внимание така, както никога досега: майките щели да наемат кораба „Свобода", за да ги откара до Алжир, където ще направят опит да се срещнат с отговорни държавни служители и да видят своите синове и дъщери. На шести юли 1984 година „Корабът за Алжир" както го нарекли средствата за масова информация трябвало да потегли от Марсилия с трийсет майки на борда. Сред тях имало и североафрикан-ки, които живеели във Франция.

Докато се събирали на пристанището, жените тръпнели от вълнение и напрежение. Мари-Ан продължавала да посещава синовете си два пъти годишно, но. други майки не били виждали своите деца от години. Ами ако в Алжир ни арестуват? Ами ако изобщо не ни разрешат да Видим децата си? Дали се хранят моите? Дали плачат нощем? Свикнали ли са с новия си живот и няма ли да наруша спокойствието им? Дали изобщо ще ме познаят? Как ще ги издържам, ако наистина си ги върна?

В дните преди отплаването и френското, и алжирското правителство се обърнали към кръстниците с предложение да започнат открити преговори, ако акцията бъде отменена. Ани се поколебала кое би било най-добро за каузата? Притеснявала се, че групата е твърде голяма, за да има добра организация, и може да се разпадне, преди да стигне до Алжир, където вероятно я чака арест.

Майките вече се готвели да се качват на борда, когато Ани извикала: „Не се качвайте! Пътуване до Алжир няма да има!" У /

216

Въпреки вълнението си майките уважили молбата на Ани и се подчинили на решението й.

През 1984 година направих грешка, като спрях кораба призна си тя по-късно. Още не мога да си простя.

Ани била вдъхнала надежда на всички тези жени, които били изпълнени с трепетно очакване да променят живота си, защото повярвали в успеха на начинанието, а тя ги предала. Вместо това се предоверила на обещанията на двете правителства, които продължавали да отлагат обещаните преговори.

„Направих голяма грешка и поех огромна отговорност", казала си тя.

От този момент нататък удвоила усилията си да направи за тези жени единственото, което имало значение за тях: да им върне децата.

Решили, че първо трябва да изберат ядро на групата пет представителки на майките, на които може да се разчита винаги и при всички обстоятелства.

„Трябват ни само жени, които могат да се борят", решила Ани. Нужно било да са със силен характер и да са безрезервно предани на делото, да могат да работят в колектив и да бъдат готови на всякакви жертви в името на общата цел.

Ясно е, че не може да очакваме от никого да бъде идеален отбеляза Линда Вейл-Кюриел. Ние обаче знаехме, че за да спечелят, тези майки трябва наистина да бъдат идеални.

За Ани нямало никакво съмнение, че Мари-Ан Пинел ще бъде една от петорката.

Мари-Ан ми хареса още от самото начало сподели тя. Винаги идваше навреме, правеше всичко, за което я молехме, и не беше от приказливите. Трябваше ми тъкмо жена като нея.

Като истински политици кръстниците знаели, че борбата за всяка справедлива кауза се печели трудно и бавно, но резултатът рано или късно идва. През следващите седем години всяка от тях посветила на делото огромна част от времето и доходите си (известно време издържали организацията почти от собствения си джоб).

Освен това кръстниците осъзнавали необходимостта колективните действия да бъдат отлично координирани както от принципна, така и от практическа гледна точка. Били всеотдайни и посветени на каузата, а не на отделни хора.

217

Ръководителката Ани не разрешавала да се обсъждат индивидуални случаи. Искат ли да успеят, майките трябвало да останат обединени и верни на една-единствена цел.

Когато за дейността на кръстниците се разчуло, към тях се присъединили десетки майки, чиито деца били отведени и държани насила в Алжир. За майките работата в организацията била възможно най-добрата терапия: тя им помагала да изразходват енергията си за полезни неща, намалявала напрежението им и им помагала да се справят с трудностите.

След провала с кораба „решихме да обединим действията си и да ги насочим в правилна посока", каза Жоселин Бани, Друга представителка на ядрото.

Ние знаем, че не можем да искаме децата Да ни бъдат върнати обратно. Затова се опитваме да водим преговори и да молим за реално постижими неща.

Искахме да изтъкнем слабостта на нашето правителство каза Ани. Когато се обърнахме към Комисията по човешките права към ООН и се срещнахме с френския представител, той ни отговори: „Сега не е нито мястото, нито времето." Направо не беше за вярване.

Главното им искане се отнасяло до правото на посещения, както и до някаква система, която да следи изпълнението и гарантирането на това право. Тежкият бюрократичен апарат и на френското, и на алжирското правителство се задвижвал влудяващо бавно. „Алжирските майки" прибягнали до още една драстична постъпка. На 17 юни 1985 година, почти пет години след като Амар и Фарид били отведени в Гардаиа, петте представителки на майките заминали за Алжир, използвали разсеяността на един от секретарите и влезли на територията на френското посолство в Алжир, където се разположили на тревата и отказали да помръднат оттам. Отначало служителите на посолството се опитали да ги убедят да си идат: „Вие давате ли си сметка, че това е посолство? Какво всъщност искате? Не можете да останете тук." Те обаче останали. После служителите се опитали да ги сплашат, като им казали, че нощно време посолството се охранява от зли кучета.

Това не направило-никакво впечатление на жените.

Не мърдаме оттук, докато не ни решите проблема! казала една от тях.

Френският посланик се озовал в твърде деликатно по-

218

1

ложение. Не искал да окуражава тези жени, но в същото време не можел да ги остави да прекарат нощта на открито. Трябвало да ги подслони някъде и той неохотно се разпоредил да им приготвят малката едноетажна сграда в двора на посолството, която били използвали за столова, а сега била празна.

Така започнала окупацията. Майките били напуснали работа и нямали никаква представа нито колко време ще продължи престоят им в посолството, нито дали смелата им постъпка ще доведе до някакъв резултат, но били твърдо решени да докарат започнатото докрай. Френското правителство се объркало. Колкото и нелепа да изглеждала окупацията, всеки опит да бъдат изхвърлени майките щял» да причини буря от възмущение в средствата за масова информация. За късмет в столицата Алжир току-що бил кацнал похитен самолет събитие, което привлякло много представители на световната преса. Когато след няколко часа похитителите били обезвредени, на репортерите не им оставало нищо друго, освен да отразят окупацията на майките, която скоро станала новина номер едно.

Условията били доста жалки. Жените спели в спални чували направо върху покрития с плочки под. В стаичката до помещението имало кухненски съдове, газ*ова печка и малък хладилник. Освен това имало и баня, но без топла вода.

Първите няколко вечери духът и настроението били необичайно приповдигнати. Всяка разказала своята история, която останалите приемали със съчувствие и симпатия. След като изчерпали запасите си от анекдоти и дори ги повторили, полека-лека жените взели да униват: дали си сметка, че историите им са потискащо еднакви.

Дните минавали скучно и еднообразно. Нямало телевизор, нито телефон, а радиоапаратът им хващал само една станция. Ани, Линда и няколко други сподвижници в юва число и един свещеник работели като куриери и им носели всичко необходимо: от храната и приборите до книгите и пастата за зъби. Мари-Ан преживяла чудесна изненада Амар, който пристигнал в града за някакво спор-1но състезание, успял да се измъкне и да я посети в посолството.

На 21 юни петте майки писали на Ани: „Няма да мръднем оттук. Чувстваме се прекрасно, дори ако трябва да из-дьржим така шест месеца... готови сме и за най-лошото. Дръжте се! Знаем, че можем да разчитаме на вас!"

219

Четири месеца след началото на окупацията една от майките се огънала. Елен Монтетаго решила, че не може да издържи в посолството нито ден повече. За да запазят непокътната представата за сплотеността и решимостта си, останалите съобщили, че тя отива в Париж, за да бъде техен „посланик". Елен говорила пред Френския парламент за твърдата решимост на майките да постигнат своето и разказала за живота им в посолството. От този ден нататък всяка сряда Елен започнала да изпраща по четирийсет бели рози на президента, министър-председателя, министъра на правосъдието и двете камари на парламента. Отначало цветята били свежи: след време Елен започнала да праща повехнали цветя, които символизирали все по-слабите надежди на майките.

Благодарение на огромната популярност, която си спечелили в много страни по света, майките все пак постигнали известен успех. Ръждясалите колела на тромавата административна машина проскърцали и поели в правилната посока. Френските и алжирските държавни служители предложили компромисно решение: ако майките прекратят своя протест, всяко правителство ще възложи на посредник да уреди проблема с посещенията и създаде „някаква правна постановка", за да могат децата да прекарат коледните празници с майките си във Франция.

На 24 ноември пет месеца след като влезли в посолството останалите четири жени го напуснали. С това премеждията им съвсем не били свършили, но те често щели да си припомнят спартанския опит, натрупан в Алжир, и да считат постигнатото за своя най-голям съвместен успех.

Майките се уморили да чакат. Празниците наближавали, а децата продължавали да бъдат в Алжир, недостижи-ми както винаги. Правителството на Шадли вече било дало съгласието си да разреши посещенията по време на коледната ваканция, но не било предприемало никакви стъпки, защото нямало официални гаранции от френска страна, че децата ще бъдат върнати обратно в Алжир. На 25 ноември 1985 година Мари-Ан Пинел писала до президента Митеран:

Ние се върнахме, след като пет месеца мирно окупирахме френското посолство в Алжир, ала се върнахме без своите деца.

220

Наближава Коледа и аз страдам ужасно при мисълта, че моите деца Амар и Фарид Хуаш ще бъдат лишени от обичта на своите близки във Франция... Ако се свържете с президента Шадли, Амар и Фарид ще могат да дойдат във Франция, за да прекарат своята коледна ваканция.

Тържествено заявявам, че след това ще изпратя обратно децата си и няма да се възползвам от случая, за да получа родителските права от френския съд. '

Родителите на Мари-Ан, нейният началник от националната корабоплавателна служба и кметът на Маси изпратили писма с подобно съдържание до Митеран. Президентът отговорил, че не може да предложи гаранции без наличието на официален договор. Нищо не било в състояние да обезсърчи „Алжирските майки": те се обърнали към най-различни политически и религиозни институции

от френската комунистическа партия до протестантската федерация и духовния мюсюлмански водач шейх Абас

с молба да ги подкрепят писмено. Ани изявила желание лично да придружи децата обратно до Алжир. За да премахнат и последните съмнения, майките даже подписали клетвена декларация пред съда, че ще върнат децата в Алжир веднага след ваканцията.

Щом се изпълнили условията, поставени от алжирското правителство, то задвижило изпълнението на споразумението. Ако бащите упорствали, у тях отивала полицията, посочвала децата, за които ставало дума, и казвала: „Ей ги, ела тук!".

Първото посещение било уредено за малко деца: само шест, сред които били Амар и Фарид, прелетели над Средиземно море и макар че били посрещнати най-тържествено от своите роднини във Франция, никой не бил в състояние да се отпусне и да си отдъхне напълно. Всички разбирали, че ваканцията е кратковременен лек за болката от раздялата.

Две седмици по-късно майките трябвало да преживеят още една агония, много по-ужасна от арестите или спането върху голия под. За да докажат, че нямат намерение да отнемат родителските права на бащите на своите деца и да удържат на честната си дума, на която алжирското правителство погледнало доста скептично, както и за да демонстрират своята солидарност, те върнали децата точно според предварителната уговорка.

221

Никак не преувеличавам, като наричам преживяното от майките чувство агония (едно от децата заявило, че предпочита да умре, отколкото да се върне при баща си). Ако майките били взели решение да задържат децата, алжирската страна щяла да се окаже безпомощна да ги принуди да го сторят. Въпреки това тези силни жени надвили своя майчин инстинкт и изпратили синовете и дъщерите си обратно, макар че цялото им същество се бунтувало.

Случаят с Амар Хуаш бил по-особен. Той бил на осемнайсет години и според френския закон бил навършил пълнолетие. Според алжирските закони обаче бил все още непълнолетен в Алжир за пълнолетни се считат навършилите деветнайсет години. Той трябвало да подпише отделна клетвена декларация в Гардаиа, че ще се върне, макар че можел да остане във Франция, ако пожелаел. На него обаче и през ум не му минало да наруши своята клетва.

Беше много смел и зрял за възрастта си каза Лин-да. Разбираше, че ако остане, неговата постъпка ще застраши преговорите, които водим, и затова Се върна в Алжир и се пожертва заради останалите.

През януари 1986 година една от кръстниците се отправила на мисия, която можела да застраши не само бъдещето, но й личната й свобода. Тъй като не била френска гражданка, Ан-Мари Лизен действала като доверена посредница между майките и алжирското правителство. В Белгия собственото й правителство не обърнало никакво внимание на дейността и проблемите на „Алжирските майки" факт, който белгийската представителка в парламента на Европа Ан-Мари считала за недопустим.

Сътрудничката на Ан-Мари Джини научила за историята на една белгийка: предишната година съпругът й завел трите им малолетни деца две момчета и едно момиче в Алжир, уж да присъстват на сватбено тържество. Когато пристигнали, бащата ги оставил у свои роднини в малко градче, близо до столицата Алжир, и прекъснал всякаква връзка с майка им. Когато се върнал в Белгия, за да получи необходимите документи от училището на децата, бил арестуван и изпратен в затвора. И така бащата лежал в затвора, а децата били оставени на баба им без каквито и да е средства за препитание.

Когато малките отишли вг белгийското посолство и по-

222

\

молили да им помогнат да се върнат в Белгия, оттам им отговорили, че не могат да направят нищо за тях по дипломатически път. Ан-Мари получила подобен отговор и от държавните служители в Брюксел.

Действително не мога да направя абсолютно нищо й казал министърът на външните работи. С Алжир нямаме подобно споразумение.

И след като договор липсвал, белгийското правителство отказало да упражни натиск върху алжирците по този случай, да не говорим, че в момента се подготвяла голяма сделка с алжирски природен газ за Белгия.

Все пак правителството се свързало с Ан-Мари по неофициален път и информацията била следната: „Трябва да се направи нещо, казал й високопоставен държавен служител, но не можем да го направим по официалния ред."

На Ан-Мари й било писнало от бюрократични разтакавания.

Ако се чака решение по официалния ред, ще минат години оплакала се тя. Децата не можели да стоят безкрайно в Алжир: едното от тях вече изпуснало учебната година. Ан-Мари решила да осъди държавата, за да превърне този случай в прецедент. Щяла да замине инкогнито за алжирския град Анабас, който се намира близо до границата с Тунис, заедно с един журналист. Шофьор, нает в Тунис, щял да вземе децата от дома им и да ги отведе при нея. Ан-Мари и журналистът щели да се престорят, че са родителите на децата, и да ги изведат от страната, където щял да ги чака съпругът й, а след това да отлетят за Белгия.

Планът се провалил. Някой информирал алжирските власти за намерението на Ан-Мари и тя била арестувана при пристигането си в Анабас. Полицията спряла туниския шофьор минути след като бил взел децата и те били върнати на роднините им. Самите деца нямали ни най-малка представа какво става и щели да го научат много по-късно.

Ан-Мари и журналистът прекарали една нощ в Полицията, а после ги преместили в хотел^ където останали под домашен арест още шест дни. С тях се отнасяли добре („Не бийте тази жена!", помолил белгийският посланик), но нямали никакъв контакт с външния свят. Ан-Мари се бояла да не се случи най-лошото: скандалът да съсипе политическата й кариера и да я вкарат в затвора.

223

По време на разпитите тя непрекъснато отвръщала на въпросите на следователя с въпроси за децата и настоявала да им се даде възможност да се завърнат свободно в Белгия. Алжирците били готови да преговарят, но при едно условие: бащата трябвало да бъде пуснат от затвора в Брюксел. Стигнало се до следното споразумение обвиненията срещу Ан-Мари и журналиста били оттеглени, бащата бил освободен и цялото семейство се събрало в Алжир, за да намери приемливо решение. Майката, която все още хранела противоречиви чувства към своя съпруг, се съгласила да го приеме обратно при себе си.

В опита си да излязат с чест от положението, алжирските власти настояли майката да замине за Белгия сама, а бащата и децата да я последват седмица по-късно в присъствието на телевизионни камери.

Ан-Мари се радвала много, че най-сетне децата ще могат да се върнат у дома: на път към Белгия обаче си помислила с тъга, че това е последната й политическа мисия. На летището в Брюксел я посрещнал приятел, когото попитала:

Сега направо в затвора ли отиваме?

Шегуваш ли се? отвърнал той. Ти си героинята на деня.

Това била самата истина: за ареста на Ан-Мари писали на първите си страници всички европейски вестници. В нейно отсъствие тя се превърнала в център на вниманието. Възхищавали й се като на рядко срещано явление политик с голямо сърце. Вместо даг прекъсне политическата й кариера, нейната „престъпна" постъпка я издигнала на още по-висок пост. Скоро след случилото се станала представител на Белгия в европейския орган, който щял да работи за обединението на континента през 1992 година.

Когато попитах завърналите се в своята родина деца какво мислят за смелата постъпка на госпожа Лизен, те ми отвърнаха без колебание: „Страхотна!"

Във Франция „Алжирските майки" не били постигнали никакъв напредък. Имало всички изгледи да се смята, че е настъпил моментът френското правителство да обсъди и сключи двустранен договор с Алжир, отнасящ се до отвличането на деца от единия родител. През март 1986 година обаче френските социалисти загубили изборите и на власт дошло ново правителство. Моментът бил изпуснат.

224

На първата годишнина от окупацията на френското посолство Мари-Ан Пинел и другите майки се събрали да отпразнуват случая в Париж. Когато един от репортерите я запитал направо дали Амар желае да напусне Алжир, Мари-Ан се свързала по телефона с музикалния магазин, в който работел синът й. Амар вдигнал слушалката и изрекъл на един дъх: „Тръгваме си."

Той неведнъж бил заявявал на майка си, че ще напусне Алжир единствено с брат си. Когато навършил деветнайсет години, купил самолетни билети и двамата заминали за столицата Алжир. Там Амар и Фарид се опитали да влязат във френското посолство. Сега бил техен ред да го окупират, за да потърсят убежище, справедливост и подслон, но в посолството отказали да признаят френското им поданство за служителите момчетата били алжирци и нямали работа там. Ударът бил неочакван и жесток младежите се почувствали също като нас, когато швейцарското посолство в Техеран ни отказа убежище.

Следващите две седмици Амар и Фарид прекарали по вилите на техни алжирски приятели. Скоро се научили, че баща им ги търси с полиция: седемнайсетгодишният Фарид бил обвинен, че е избягал от къщи, а Амар, който според алжирските закони вече бил пълнолетен, щял да отговаря за още по-сериозно престъпление развращаване на малолетен. Веднъж полицията позвънила във вилата, в която се укривали, и братята се скрили в банята, а в това време приятелите им се кълнели, че изобщо не са ги виждали.

Ако ги заловим, ще си имате сериозни неприятности предупредили ги полицаите.

Тогава братята съюзници в продължение на толкова дълги години трябвало да направят твърде болезнен избор: за да не създадат проблеми на приятелите си, те решили да се разделят. Амар щял да избегне ареста, като отле-I и за Франция с помйщта на човек от френското посолство и Линда Вейл-Кюриел, която по това време случайно се намирала в Алжир. В това време Фарид трябвало да се върне с автобуса в Гардаиа, където Брахим щял да го отведе в полицията на разпит. На въпроса къде е бил, той трябвало да отговаря: „Това си е моя работа."

Амар имал чувството, че предава брат си, който с всички сили се стараел да не се издаде и да устои на болката от раздялата. След като се върнал в Гардаиа, Фарид зажи-пял по-спокойно. Вероятно Брахим, който усещал, че ста-

S. От любов към дъщеря ми

225

ва нещо, се отказал да се държи строго с по-малкия си син. Разрешил му да се вижда с когото иска и да прави каквото пожелае. Фарид заживял с Брахим във временно примирие, но броял дните до навършването на възрастта, която щяла да му осигури свободата.

Един ден съпругата на Брахим му казала, че иска да отиде у своите родители и да пренощува там. Брахим не й позволил да вземе със себе си двете им деца, а на^ следващия ден отказал да приеме обратно жена си. Развел се с нея и задържал децата, които никога повече не видели майка си.

Именно в този момент Фарид се опитал да се намеси на страната на мащехата си. Знаел колко боли да те откъснат от майка ти и ненавиждал мисълта, че тези дечица ще извървят самотния път, който били извървели двамата с брат си. Колкото и да се молел Фарид, на нея й било забранено да вижда децата си.

През 1986 година нямало „коледни посещения" шейх Абае намекнал на майките, че няма да е зле да спрат да ги наричат по този начин, защото засягат религиозните чувства на родителите мюсюлмани. Алжирските бащи отказали да пуснат децата си и този път неписаното споразумение не могло да влезе в сила.

Алжирските майки били потресени и вбесени. Стриктно изпълнявали всичко и въпреки това децата им продължавали да живеят разделени от тях. Кръстниците измислили друг план: триседмичен протестен поход от Париж до Женева. Основното ядро на групата щяло да измине шестстотин километра пеш насред студената и тежка зима.

Участвам в похода, защото съм дълбоко възмутена обяснила една майка. ,

Дълго време нямахме никаква надежда добавила Маргарет Хюс, англичанка, която се била присъединила към основната група. Сега обаче сме тръгнали, защото мислим, че е възможно да успеем. Участваме, за да ги накараме да преговарят с нас.

На пресконференция в Париж Ан-Мари Лизен обяснила следното:

Това е поход, роден от отчаянието, но неговата цел е да накара другите народи да не бъдат съучастници в престъпленията, извършвани спрямо децата. Неговата цел е децата да могат да виждат и майките, и бащите си, дори да ги разделят граници. \

226

В свое комюнике кръстниците отправили пламенен призив: „Във времената, когато бащите и майките си отмъщават един на друг чрез своите деца, те (участниците в похода) искат да накарат всички нас да разберем, че отвличането не е доказателство за любов, а акт на насилие, който унищожава самото дете. Законът на по-силния не бива да управлява най-интимните отношения в семейството."

Майките поставили няколко многоамбициозни искания: да се осигурят свободно движение на децата и. право на посещения и на двамата родители, да се определи и назначи европейски посредник, да бъде зает свободният по това време пост на посредника от френска страна, да бъдат официално признати от комисията по човешките права към ООН и най-сетне да се състави и подпише официален дългосрочен договор между Франция и Алжир.

Съзнавайки, че. ще бъде злепоставено още веднъж пред световната общественост, алжирското правителство положило всички усилия да спре похода. Ани си взела поука от предишния път и майките отхвърлили предложението да отидат да преговарят в Алжир. Те получили топлите бла-гопожелания на президента Митеран, преди да потеглят. Той най-сетне открито им изразил подкрепата си и обещал „да се ангажира лично с този въпрос, като се обърне към президента Шадли."

На 10 февруари 1987 година майките потеглили от Париж, придружавани от десетки телевизионни камери. Шест дни по-късно пристигнали в Страсбург, където алжирците били организирали импровизирана среща, като изпратили със самолет няколко деца на двудневно посещение. Когато майките посрещнали децата на летището, чакала ги твърде неприятна изненада: децата били придружени от своите бащи и от телохранители.

Срещата между майките и децата била вълнуваща гледка. Някои от тях не се били виждали с години и дори не могли да се познаят. Трудно им било да завържат разговор, защото говорели на различни езици. На майките ужасно им се искало да стиснат своите деца в прегръдките-си и да ги покрият с целувки, но трябвало да се въздържат, защото децата били много уплашени.

Алжирският посредник се надявал, че родителите може би ще се сдобрят и съберат или поне ще решат противоречията си, след като прекарат нощта заедно. Това обаче било невъзможно за болшинството жени, които били разве-

227

дени или разделени със съпрузите си от години. Бащите отказали да пуснат децата сами с майките си през нощта.

Чувствахме се грубо манипулирани каза Жоселин Бари.

Проблемът добави Елен Монтетаго, чиято дъщеря не била пристигнала в Страсбург е следният: бащите мислят, че щом веднъж дойдат във Франция, децата няма да се върнат в Алжир. Майките се страхуват, че ако пуснат децата си в Алжир, те няма да се върнат във Франция. Както виждате, това е един омагьосан кръг.

Скоро щяло да се окаже, че думите й Са пророчески.

Преди да потеглят от Страсбург, разделяйки се с болка от своите деца, Ани съобщила, че майките и бащите са подписали индивидуални декларации, определящи правото на посещения. Въпреки че тези договори нямали задължителен характер за никой съд, алжирското правителство обещало, че ще бъдат зачитани.

Ани ясно подчертала, че протестът им не е приключил:

Майките се борят не само за себе си, но и за всички като тях. Те се борят за подписването на конвенция, която ще позволи на децата нормални отношения и с двамата родители.

Групата продължила похода си към Швейцария.

Когато майките пристигнали в Женева, отзвукът от техния протестен поход в средствата за масова информация бил предизвикал истинска буря, заплашваща да помете всичко по пътя си. Те били топло посрещнати от Леонид Еменов, председателят на комисията по човешките права към ООН, който в поздравителната си реч заявил: „Страданията на майките са страдания на човечеството, защото майките раждат живота и се борят за мир... Вярваме, че е крайно време международната общност да реши много проблеми, един от които е и вашият."

Представителят на Алжир в Организацията на обединените нации бил по-конкретен и думите му прозвучали доста утешително и обнадеждаващо: „Това е един много сериозен проблем, за който ние всички си даваме сметка. В Алжир казваме, че право имат и едните, и другите. Извинете ни, но мислим, че и бащите имат чувства като майките. Разбира се, никой не се стреми да усложни проблема ви и аз смятам, че той може да бъде решен."

„Алжирските майки" постигнали по-голямата част от исканията си: били официално признати от ООН, алжир-

228

ската страна подновила задължението си да насърчава посещенията, започнали преговори за подписването на двустранно споразумение. След толкова много отстъпки и неуспехи обаче майките били скептично настроени.

Използват децата ни като шахматни фигурки казала Мари-Пол Мециани, една от участничките в похода. Всеки говори за права, но никой дори не споменава за страданията на децата.

Преговорите в Женева продължили. Според Ани главният въпрос бил да се дефинира принципът на „приложимия закон" да се реши коя от страните ще има правото да определя родителя, на когото да бъдат присъждани родителските права. Този принцип, отбеляза тя, не бива да се определя на базата на националността идеята, че примерно .Франция е по-подходяща от Алжир за отглеждането на деца а като се търси варианта, в който интересите на детето ще бъдат защитени най-добре. Този принцип трябва да отразява правото на детето да има своя родина и да бъде закриляно от сътресението, което предизвиква отвличането и задържането му в чужда страна.'

Французите внимавали да не изтъкват факта, че превъзхождат Алжир в културно отношение. Както отбелязал френският член на Комисията по човешките права към ООН: „Тези деца имат право да бъдат обичани и от бащите, и от майките си. Те не бива да бъдат лишавани от обичта както на бащиното, така и на майчиното семейство. Така те дори ще спечелят от допира си до две различни култури."

Вече можело да се каже, че има надежда и майките си позволили да започнат да се надяват. Новият посредник от френска страна Клод Алер казал: „Двама хуманисти вина-г и TvioraT да стигнат до споразумение."

През юли 1987 година двадесет и шест деца се отправили на второто посещение през граница, което завършило без инцидент. През декември за Франция заминали четирийсет и четири деца.

Тези събития били странна смесица от радост и убийствено разочарование. Едно от децата, пристигнали през декември, не било виждало майка си цели десет години и тяхната среща разтърсила всички присъстващи. Много от другите майки, дошли на летище „Орли" да посрещнат депата си, открили, че в последния момент бащите са отка-

229

зали да изпълнят споразумението. Някои пратили синовете, но не и дъщерите: други изобщо отказали да пратят децата. Десет майки обявили гладна стачка още на самото летище.

За останалите посещението отлетяло като миг... после се случило немислимото. Една майка отказала да върне се-демнайсетгодишния си син в Алжир. Когато Ани научила новината, тя възкликнала: -

Все така става нечестният винаги постига своето!

През март 1988 година случаят се повторил, но подействал на останалите много по-демобилизиращо. След специално уредено посещение първото години след похищението на малката й дъщеря майката отказала да я върне обратно и нарушила обещанието си. Останалите майки знаели, че тя е най-непредвидимата и неустойчива сред членовете на основната група и историята й е действително трагична. Бащата алжирец работел в Саудитска Арабия и живеел във Франция, а детето оставил на отглеждане при своето семейство в Алжир.

Тези два случая имали катастрофални последствия. Още от началото на преговорите алжирците били подчертали колко е важно да се работи със сериозни хора. Като се имат предвид културните различия между двете страни, както и отсъствието на каквито и да било законови рамки, дадената от страна на майките дума била единственият лост, който можел да задвижи другата страна. Алжирците били убедени, че лъвският пай от споразумението е техен. Децата живеели със своите бащи според моралните норми на тяхното общество. Защо да не отстъпят малко, ако майките наистина спазват дадената дума?

В голямата част от случаите тя била удържана, но в два от тях не, и кръстниците се опасявали, че именно тези изключения ще разрушат постигнатото доверие. Опасявали се също така, че те ще провалят цялото движение тъкмо когато било постигнало крайната си цел: двустранно споразумение, което преди всичко да защитава правата на децата.

Ала макар и съкрушени, кръстниците продължавали да работят неуморно за каузата. Пример за това била Ани, която отказала да се предаде и дори да се оттегли. Вместо това тя твърдо решила да превърне временния неуспех в голяма победа (както каза веднъж Мари-Ан: „Според мен Ани е най-умната личност, която познавам"). Двете с Лин-

230

да заминали за Алжир през април на среща с високопоставен държавен служител.

Кръстниците заявили, че преди всичко усилията на майките са били достойни за уважение и че светът се обръща към Алжир да отговори достойно на тези усилия, като подпише двустранното споразумение.

Второ, с течение на времето посещенията през граница се оказали не най-подходящата форма за решаване на проблема. Идната година майките щели да помолят да им изпратят двеста деца, две години по-късно: четиристотин.

Трето, двата случая, в които майките отказали да върнат децата си, били болезнено напомняне, че хората са сла-боволеви и е несправедливо майките или бащите да бъдат принуждавани да избират между своето сърце и голямата обща кауза. Личните уговорки между двамата родители били неприемливи. Имало нужда от договор, който да има силата на закон и да получи одобрението както на юристите, така и на обществеността. Нито една от двете страни нямало да допусне съдбата на засегнатите да бъде диктувана от най-безскрупулните между тях.

Всъщност кризата ни помогна страшно много каза Линда. Искахме договор от самото начало. Това ни показа, че не можем да решим проблема без законни средства.

Когато двете с Ани си тръгнали, Линда си припомнила думите на алжиреца: „Крайно време е да сложим край."

След завръщането ни във Франция разговаряхме с един от съветниците на министър-председателя продължи тя. Той ни каза, че на дипломатически език тези думи имат специален смисъл. „Може би ще успеем да започнем нови преговори", рече ни той.

И тъй преговорите, предхождащи подписването на до-I овора, били възобновени и протекли още по-успешно отпреди. Не минало и без неприятности: високоуважаваният 01 всички Клод Алер, който бил посредник от френска I I рана, бил принуден да подаде оставка след първия отказ ia бъде върнато дете.

За сравнение бих искала да ви разкажа за поведението на Фарид Хуаш. По време на третото организирано посе-¦ ние на децата във Франция той бил почти деветнайсет-годишен пълнолетен според френското законодателст-| и н почти пълнолетен според алжирското. Ако искал, можел да остане във Франция и никой нямало да бъде в I I стояние да го принуди да се върне обратно.

231

Той обаче не го направил: всеки родител би бил горд от подобна постъпка на детето си. Високо ценял майка си и онова, което била направила за каузата на „Алжирските майки". Момчето познавало цената на саможертвата. Също като брат си, той искал да помогне на всички деца, а не само на себе си.

Майките знаели, че трябва да поддържат създаденото напрежение. След оставката на Клод Алер и липсата на договор почти не хранели надежда, че ще видят децата си през лятната ваканция. За да дадат израз на непоносимите си страдания, шест майки обявили нова гладна стачка, която започнала в Деня на майката на летище „Орли". Тази стачка продължила повече от месец и една от жените била откарана в болница в тежко здравословно състояние. Президентът Митеран лично посетил стачкуващите, което само по'себе си показвало нарасналото влияние на движението^

Когато преговорите навлезли в своя критичен стадий, кръстниците предали щафетата на Жоржина Дюфоа, министър на емиграцията във френското правителство. Жоржина била първата, за която исканията на майките станали първостепенен проблем. Тя била организаторката на чартърния полет през 1985 година за първото посещение на децата във Франция. Подобно на Ани Сюжие и Ан-Мари Лизен и тя си спечелила уважението и доверието на алжирците, защото била на мнение, че е важен не протоколът, а сериозното отношение на партньора към поставения проблем.

Искам думата ви на мъж, а не на дипломат обърнала се тя веднъж към висш държавен служител, за да го подтикне към действие.

Алжирците й направили най-големия комплимент, който може да получи жена, като заявили: „Тя е упорита като истински мъж."

Въпреки че Алер вече не работел за каузата, неговите идеи все още съществували в проектодоговора, който бил лично негово дело. Оставала само не особено приятната задача текстът да бъде проверен и изгладен. Договарящите се страни си давали сметка, че готовият текст на документа трябва да бъде кристално ясен по две причини: за да бъде приет и подписан от двете страни и да бъде спазван от правните системи на двете държави. \

232

Преди всичко договорът трябвало да бъде съобразен с чувствителността на алжирците към собствената им култура. Както отбеляза Линда: „Не можеш да кажеш на алжирския баща, че не е глава на семейството и няма да може да контролира собствените си деца." Или както казват алжирците: „Не може да принудиш един достоен баща да се откаже от своето дете." Имайки предвид именно тези неща, допълни Линда, работещите върху текста трябвало да избягват такива думи като „майка" или „баща". Едва ли можело да се очаква от договора да обедини правните традиции на двете страни. В него била въведена формулировката „родителят, понесъл отговорността" и се обръщало особено внимание на това, което би било най-добро за детето. Очаквало се текстът да бъде по-скоро практически, отколкото юридически издържан.

По двата основни принципа на договора почти липсвали както въпроси, така и противоположни мнения. Първият гласял, че децата имат право да останат да живеят на мястото, което считат за свой дом, и че нито един от двамата родители не може да ги отвежда насила. Вторият принцип потвърждавал правото на детето да се вижда и с двамата си родители, включително и правото му на редовни посещения при родителя, на когото са отнети родителските права.

Кръстниците били сигурни, че взети заедно, тези два принципа ще попречат на много родители, които биха направили опит да отвлекат децата си в друга страна. При условие че отвлеченото дете ще бъде незабавно връщано у дома, мнозина щели да се разколебаят или направо да се откажат от намерението си. И ако тези родители бъдат уверени, че бащинството или майчинството им не е застрашено, без значение от семейното им положение, те едва ли ще се решат на подобна отчаяна постъпка. Ако децата имат право да пътуват свободно и без ограничения от единия при другия родител, от един до друг континент, от една в друга културна среда няма да има причина някой да ги спре.

Малко по малко договорът бил дооформен и спечелил горещото одобрение на световната общественост. Случайно организираните посещения на децата изглеждали твърде несигурни в сравнение с условията на документа и най-важното: договорът премахвал опасенията на алжирците,

233

че това е клонка от страна на французите, целяща да отнеме всички родителски права и задължения на бащите. Нещо повече в договора било ясно казано, че и двамата родители са еднакво отговорни за спазването на правата на децата им.

След седемгодишен бавен и муден развой историческият момент дошъл неочаквано бързо. През юни 1988 година представителят на алжирската страна се обадил на Жор-жина Дюфоа и й казал: „Пристигайте веднага. Сега е моментът. Трябва незабавно да подпишем договора. Елате бързо в Алжир."

Три дни по-късно, на 21 юни 1988 година, Френско-ал-жирската конвенция била подписана, подпечатана и разменена между двете страни. Била назначена временна двустранна комисия, която да се занимава с всички, придобили публичност случаи на отвличане, включително и тези на децата на „Алжирските майки". Бъдещите случаи щели да се разглеждат направо в съда.

Убедена съм, че това е забележително събитие в историята на човешките отношения. Това е най-хубавата победа, при която победени няма. Кръстниците успели да доведат своята борба докрай. „Алжирските майки" вече не били разделени от своите деца. Алжирците спечелили уважението на световната общественост за това, защото разчупили веригите на взаимното недоверие и приспособили ценностите на чуждата култура към техните собствени културни ценности. На тях вече нямало да се гледа като на „лоши хора".

Най-хубавото обаче било, че спечелили децата сега те всички имали по двама родители вместо един. Спечелили и онези, които никога повече нямало да преживеят травмата на отвличането. Така победители се оказали всички деца по света.

Дефиницията „приложимия закон", предложена от Френско-алжирската конвенция, преодолява юридическата националност, закриляща родителите похитители почти навсякъде по света. Сега бащата алжирец не може да разчита, че съдът в родината му ще го защити и ще застане на негова страна. По същия начин майката французойка не може да получи автоматично подкрепата на френския съд. Според конвенцията делата, които се отнасят до присъждането на родителските права ^ случаи-

234

те, в които двамата родители са граждани на различни държави, се разглеждат от съда на страната, в която е сключен бракът, където са живели заедно и са отгледали своите деца с една дума, мястото, което децата считат за свой дом.

На практика в повечето от случаите, решени след влизането в сила на конвенцията, деца, отведени от бащите си в Алжир, са били върнати във Франция при своите майки. Освен това обаче благодарение на конвенцията други деца са останали в Алжир. В тези случаи оставането им е било свързано с тяхната възраст или с продължителността на престоя им в страната.

Щом бъде установен приложимият закон, съдът се разпорежда и децата биват връщани в родината им. В същото време се урежда и правото на посещения на родителя, който не е получил родителските права. Това е задължително условие.

Според конвенцията органите, които имат право да я налагат, са Министерствата на правосъдието в двете страни. Съдебните решения, взети от двете страни на Средиземно море, се спазват с еднаква сериозност. И френските, и алжирските държавни служители са упълномощени да издирват и намират отвлечените деца, да дават информация, от която се нуждае съдията, както и да връщат децата на родителя, който упражнява родителските права. По този начин въпросите се уреждат по-бързо. След като съдът разпореди кой от родителите да упражнява родителските права, децата се завръщат в разстояние на няколко месеца.

Конвенцията предвижда и по-строги мерки за онези, които отказват да се подчинят, главно мюсюлманите фундаменталисти. Всеки родител, който упражнява родителските права и пречи на редовните посещения на дру-i ия родител, подлежи на санкции. Ако другият родител не успее да върне навреме детето, местните власти го издирват и го връщат у дома.

Въпреки че майките французойки са доволни от споразумението, те не бива да се бавят прекалено дълго, ако с децата им се случи нещо лошо; За да избягнат втория възможен срив, който преживява детето (така нареченият синдром на пинг-понга) при рязката смяна на обстановката и средата, майката трябва да се обърне към съда до една година от отвличането му. Ако чака прекалено дълго, френ-

235

ският съд може да реши, че в дадения случай приложим е алжирският закон. А пък ако самата майка се случи да бъде отведена под някакъв претекст от съпруга си в Алжир, тя трябва първо да се върне във Франция, да получи развод и едва тогава да подаде жалба в съда, за да й бъдат върнати децата. Ако междувременно ги посещава, трябва да живее на хотел или на неутрална територия: ако поднови съжителството със своя съпруг, то тогава френският съд също може1 да реши, че в случая са приложими алжирските закони.

Френско-алжирската конвенция съвсем не е идеална. За да бъде ратифицирана от алжирската страна, в нея не са включени няколко големи групи от засегнати лица: извънбрачни деца, родители, които са сключили брак във Франция, но са граждани на други страни, родени във Франция майки от бащи-алжирци (според алжирските закони гражданството се предава по бащина линия, двойното жителство не се признава: жена, чийто баща е алжирец, е алжирка и следователно не може да заведе дело за отвличане срещу съпруг, който е също алжирец).

И все пак тези дребни недостатъци не могат да помрачат успеха на „Алжирските майки". Те извоюваха онова, което не успя нито едно правителство ефективно споразумение за присъждането и упражняването на родителските права между една християнска и една мюсюлманска държава. Те наистина извършиха невъзможното благодарение на невероятната си упоритост, жертвоготовността и способността си да привличат влиятелни личности в служба на своята кауза.

След ратифицирането на Френско-алжирската конвенция отвличането на деца От едната в 'другата страна е сведено до минимум. Бляскавият й успех може да послужи за пример при други споразумения между ислямски и неис-лямски страни, както и между други народи с големи различия помежду си.

Днес Амар и Фарид са млади мъже на двайсет и четири и двайсет и три години. Те винаги ще помнят травмата от времето, прекарано в Алжир: и двамата са по-въздър-жани и предпазливи отпреди.

Имам чувството, че откраднаха младостта ми ми каза Фарид, когато посетих семейството му през 1990 година.

Тяхната история е и щастлива, и трагична. Няма съм-

236

нение, че когато Брахим Хуаш излъгал синовете си да го придружат до Алжир през 1980 година, неговите намерения са били съвсем добронамерени. Очевидно е имало куп причини, които са го накарали да се върне с децата си в страната, която познавал най-добре. Той сигурно се е надявал, че ще успее да научи синовете си да ценят културата, религията и моралните ценности на бащината си родина.

Ала тактиката на Брахим се обърнала срещу самия него. Насилието, упражнено срещу тях, щяло да остави отпечатък върху всичко, което ги заобикаляло. Синовете му изгубили уважението, което хранели към него, както и интерес към родната му страна. Всъщност те ненавиждали и новия си дом, и новата обстановка така, както затворникът ненавижда затворническата си килия. Този синдром е често срещан сред децата, отвлечени на по-голяма възраст. Те губят и двамата си родители наведнъж онзи, който остава далеч от тях, и другия, когото започват да ненавиждат от дъното на душата си.

И докато ненавистта към баща им и пропастта, зейнала между тях и него, никога'не ще изчезнат, няма да е справедливо, ако кажем, че Амар и Фарид са нещастни. Те прекарват голяма част от времето си с Мари-Ан, за да наваксат пропуснатите години. Никога не съм виждала синове да обичат своята майка така открито, както и братя, тъй силно привързани един към друг. Това са хора, които никога няма да проявят безрезервно доверие към когото и да било. Братята са истински пример за приемствеността между поколенията те са наследили ценностите на майка си и ще ги съхранят и предадат на своите деца.

От всички истории, които съм чувала по време на моите пътувания, тази крие особен смисъл за мен. След като се запознах с Амар и Фарид, аз искрено се надявам, че моите собствени синове ще продължат да изпитват дълбока привързаност както помежду си, така и към мен, защото няма нищо по-важно от връзката между деца и родители и всички ние, които сме изпитали на гърба си заплахата тя да бъде прекъсната, знаем това най-добре.

237

ДЕВЕТА ГЛАВА

Клетвата е изпълнена

През март 1990 година с Махтоб заминахме за Тел Авив, където се снимаше нашият филм „Не без дъщеря ми". За нас това бе ново и вълнуващо събитие.

Кацнахме на летище „Бен Гурион" и незабавно се отправихме към снимачната площадка, където пресъздаваха пристигането ни в Техеран преди пет години. Наближихме актьорите, които играеха роднините на Муди, и те се изправиха, за да ни поздравят с добре дошли. Отначало имах чувството, че виждам привидения: някои от актьорите приличаха страшно много на истинските герои. Всички споделиха колко съжаляват за случилото се с нас в Иран.

Шестгодишната Шийла Розентал, която изпълняваше ролята на Махтоб, бе очарователно момиченце и двете се влюбихме в нея от пръв поглед. Тя се смути мислеше, че ние току-що сме избягали. Беше щастлива, че сме успели да се спасим, ала много любопитстваше да узнае „дали не сме изморени от ездата?"

Преди да успеем да си поемем дъх, ни представиха на Сали Фийлд, изпълнителката на главната роля. Нямах време дори да си помисля какво бих могла да й кажа. Благодарих й, че се е съгласила да изпълни ролята, а тя отвърна, че я е привлякла „необикновената история".

В Израел двете с Махтоб прекарахме цели три седмици на снимачната площадка и тя дори взе участие в една училищна сцена. В Иран Махтоб изживяваше много тежко раздялата с мен, когато тръгваше на училище страхуваше се от непознатата обстановка. Сега, когато всичко се правеше „на кино", тя с огромно удоволствие обличаше мантото и шала.

Един ден от терасата на училището ни посрещнаха триста малки статистки в ирански дрехи, Скандираха: „Махтоб! Махтоб!" Всички горяха от желание да разговарят с истинската Махтоб.

Шийла беше превъзходна. Играеше като професионална актриса и дори поощряваше Махтоб за изпълнението й след всеки дубъл.

Махтоб, беше много добра!

Шийла се гордееше, че вече е научила малко иврит и мо-

\

238

же да ни превежда, и представяше Махтоб като „истинската Махтоб", а после добавяше:

Аз само се правя на Махтоб.

Освен с нея Махтоб се сприятели и с Лий Хармън, гримьора на Сали. Лий прекарваше часове наред на снимачната площадка с Шийла и Махтоб. Правеше им самолетчета от хартия. Махтоб каза, че прилича на дядо й: беше същият майтапчия и страстен рибар. Много след като приключиха снимките, Махтоб си спомняше за него и се питаше къде ли е и какво прави.

Един ден Лий се обърна към Махтоб:

Я ела с мен до фургона да ти насиня окото.

И го направи. Синината изглеждаше съвсем като истинска. После й направи и един голям „белег от изгаряне" на ръката.

Старият арабски квартал на Тел Авив, Яфа, приличаше поразително много на Техеран. За снимките бяха донесли плакати и лозунги, написани на фарси. Смениха уличните табелки. На фасадите на сградите поставиха огромни портрети на аятолах Хомейни. Колите бяха пребоядисани в бяло, за да приличат на ирански пакони, или в оранжево, като техеранските таксита, и бяха с фалшиви ирански номера. Бяха поканени консултанти иранци, за да помогнат на гардеробиерите за повече автентичност на костюмите. Израелците проявяваха огромно любопитство и наоколо се събираха толкова много зяпачи, че полицията идваше да провери какво става. Семейство Уфланд направиха изявление в печата, в което се казваше: „Това е филм. Духът на аятолаха не е завладял Тел Авив."

Приликите ми напомняха, че сме едва на деветстотин километра от Иран твърде близко до Муди, за да се чувстваме в безопасност. Като имах предвид тази близост и продължителния израелско-арабски конфликт, аз не бях особено склонна да ходя в Израел. Семейство Уфланд, Майкъл Карлайл и Държавният департамент ме увериха, че Израел има най-добрата система за сигурност в света. Повярвах им, след като бях задържана за проверка от представителите на израелските авиолинии „Ел Ал" на летището в Чикаго заради иранската ми фамилия. Те отказаха да приемат обясненията ми и се наложи да позвънят на продуцентите в Израел, преди да ни пуснат в самолета. След това ми се извиниха, но вътрешно бях доволна, че са толкова взискателни и безкомпромисни.

239

Скоро всекидневната работа на снимачната площадка ме погълна изцяло. Беше фантастично, нещо повече направо нереално, да наблюдаваш собствения си живот, превъплътен от друг. Доставяше ми истинско удоволствие, но с мъка гледах определени сцени. Когато Шийла запищя отчаяно, след като за пръв път остана сама в училището, усетих как стомахът ми се сви и изпитах неудържимо желание да изтичам и да я успокоя. Най-трудно ми беше да наблюдавам сцените, в които Муди ни пребиваше от бой. Бяха толкова реални, че аз отново изживях ужаса, който бяхме изтърпели в Иран.

Преди време работихме заедно с Джон Голдуин и Крие Бомба по сценария. Когато свършихме, те ми направиха голям комплимент:

След като се запознахме с теб, трябва да ти кажем, че който и да изпълнява твоята роля, трябва да бъде открита и обаятелна личност, със свое собствено излъчване.

Още от началото си бях харесала Сали Фийлд за изпълнителка на главната роля. Бях гледала нейни филми и намирах, че е много вълнуваща, естествена и убедителна. Оказа се, че Сали е идеалният избор за ролята. Тя не разговаряше с мен, за да изгради образа на героинята, която пресъздаваше, но аз имах чувството, че двете по един и същ начин сме усетили сценария, който написахме двамата с режисьора Брайън Джилбърт. За мен беше голямо удоволствие да гледам дублите, заснети през снимачния ден, и да наблюдавам очите на Сали в тях бяха изписани моите чувства по онова време. Особено ме разтърси сцената, в която казах на Муди, че искам да направя всичко възможно да заживеем щастливо в Иран бях замислила този ход, за да спечеля малко време и да мога да организирам бягството. Когато Сали прегърна Алфред Молина актьора, който играеше Муди, в знак на привидно помирение, камерата надникна в очите й и прочете в тях неискреността на словата й, които нямаха нищо общо с онова, което си мислеше в момента, и този изблик на чувства бе само един фалшив етюд.

Сали ме изненада още от първия ден на снимачната площадка. Местехме се, за да освободим място на екипа да подготви новата сцена. Сали се наведе и вдигна от земята празна пластмасова чашка, за да я хвърли в кофата за смет. Този неин жест ми се стори много непринуден за филмова звезда. В паузата между две сцени тя се залавяше с професионална сръчност да плете дантели.

240 ^

От мига, в който двете с Махтоб слязохме от самолета, семейство Уфланд ни отрупа с внимание. Колата им ни взимаше от хотела, откарваше ни на снимачната площадка, а после ни връщаше обратно. Обядвахме и вечеряхме заедно. Хари и Махтоб непрекъснато говореха за любимия отбор на дъщеря ми „Детройт пистонс", които бяха на път да вземат участие във финалите за Супер купата. За радост на Махтоб Хари-бе твърд привърженик на детройтския отбор дори когато той играеше срещу отбора на неговия роден Лос Анжелос. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-големи приятели ставахме. Двамата бяха мили и внимателни с нас и продължиха да ни се обаждат много след като снимките приключиха и филмът бе готов.

В края на първата седмица семейство Уфланд заяви, че сцената на бягството ще трябва да отпадне от сценария. Бяха разчитали, че в планините Еилат в Южен Израел ще има сняг, но безснежната зима бе провалила плановете им. Продуцентите твърдяха, че без сняг сцената ще загуби драматичното си внушение. Най-лесно и икономично беше да се махне рт сценария. Алън Лад, шефът на „Метро Гол-дуин Майер", още от самото начало бил против тази сцена сред снеговете от съображения за безопасност.

Брайън възрази, че бягството е изключително важна част от повествованието, и предложи да се преместят в Испания, където имало сняг семейство Уфланд отхвърли гази идея като твърде екстравагантна и изискваща много време. Екипът в Атланта бил готов да започне работа по снимките в Щатите и просто нямало никакво време да се гьрси друго място за снимки.

Сали реагира още по-остро дори заплаши, че напуска. За да предотврати провала, Хари реши да направи компромис: сцената с бягството остава, но ще се снима в Израел без сняг. Сали се съгласи да продължи работата. Брайън бързо преработи сценария" сега моята героиня фябваше да се пребори с непоносимата жега наместо с убийствения студ. И така работата продължи.

Докато бяхме в Иран, бях дала клетва (наср) пред Аллах. За иранците е обичайно да дават такива клетви. Например синът на Реза един от племенниците на Муди бе роден с деформирани стъпала. Беше опериран и I рябваше да носи специални обувки и скоби. Родителите му дали наср, че ако Мехди проходи, всички ще отидат да

1 6. От любов към дъщеря ми

241

се поклонят в Машад. Аз дадох клетва, че ако успеем да се измъкнем, ще заведа Махтоб в Йерусалим, за да мине по пътя, по който е вървял самият Исус Христос.

Снимките продължаваха и семейство Уфланд ни предложи колата и шофьора си, за да отидем до местата, които искахме да видим. Махтоб се снимаше по цял ден, но успяхме да посетим някои интересни места. Първото ни пътуване бе до Йерихон, Масада и Мъртво море. С нас дойде Мони Рае актрисата, която играеше сестрата на Муди. Беше странно усещане все едно пътувахме с нашите ирански роднини. Въпреки че много ни харесваше, Мони Рае се чувстваше доста неловко в нашата компания, защото във филма изпълнява ролята на моя заклет враг. Мони изпитваше известно неудобство и се държеше така, сякаш ни искаше прошка, но ние станахме добри приятелки с нея.

Когато застанахме пред руините на йерихонската стена, на двете с Махтоб направо ни секна дъхът. Качихме се в двореца на цар Ирод, на върха на Масада, и си спомнихме за невероятните жертвоприношения, давани на това място. Мъртво море бе красиво и ухаеше. Представляваше невероятна гледка водата му е толкова гъста от солта, че дори аз не можах да потъна.

Махтоб често свързва някоя страна с определено дете, което е било отвлечено там. Когато погледна към отсрещния бряг на река Йордан, тя си спомни за едно малко момченце и тъжно промълви:

Ех, как ми се иска да отидем там и да го спасим.

На връщане минахме покрай бедуини и техните шатри. Силуетите на камилите се очертаваха на фона на планините. Имахме чувството, че сме се върнали назад във времето. Единствените живи същества, които срещнахме, бяха бедуинките, насядали пред шатрите. Шофьорът ни каза, че те вършат цялата домакинска работа и прекарват живота си в безкрайно чакане на своите мъже. Според обществената структура на бедуините мъжът е призван да върши ед-но-единствено нещо той закриля и защитава своето семейство.

Беше направо невероятно да наблюдаваш как тези хора живеят по един и същ начин от столетия. Като си помисля за хилядите съвременни удобства, с които сме свикнали и които приемаме за нещо съвсем естествено, трудно ми е да си представя как живеят така.

242 ^

Край магистралата видяхме ръждясалите скелети на камиони и танкове, които стоят изоставени там, където са ci водили бойните действия по време на седемдневната война. За Израел войната и руините съвсем не са история. Във въздуха витае споменът за минали схватки и заплахата от нови. Замислих се за родителите, които раждат деца с ясното съзнание, че отглеждат бъдещи войници и може би жертви на войната. А какво да кажем за самите деца, чието бъдеще е толкова неясно и несигурно?

Няколко дни по-късно отидохме в Йерусалим, за да изпълним клетвата си. Най-напред спряхме край Маслиновия хълм. Бяхме дошли в много подходящ момент съботата между Разпети петък и Великден, идеално време за молитва и размисъл.

Нашият шофьор Ури бе археолог, който говореше прекрасен английски, и ни разказа как често под руините на един град се разкриват различни исторически пластове с останки от още по-древни селища. Махтоб бе възхитена от разказа му и интересът й към археологията е още жив.

Ури ни разказа, че неотдавна, като развеждал туристи из тези места, започнали да замерят колата му с камъни и изпочупили всичките й прозорци. Тъй като се страхуваше от повторно нападение, той ни остави пред гроба на Исус и отиде да зареди на близката бензиностанция.

Двете с Махтоб се разходихме из местата, където Исус е проповядвал Божието слово. Видяхме градината и гроба, в който е било положено тялото Му. За жалост, на мястото, където е бил разпънат, сега е построена автобусна спирка. Така ни каза екскурзоводът.

Въпреки кървавите сблъсъци в района имаше стотици туристи. Един от кварталите на Стария град беше затворен заради сблъсквания и демонстрации на палестинците. По-късно прочетохме във вестниците, че на следващия ден на същото място са били убити трима души.

Продължихме към.Западния бряг, но от съображения за безопасност ни разрешиха да спрем само в покрайнините на Витлеем. Влязохме в голям магазин и аз казах на Махтоб, че ще й купя златна гривна, но вместо това тя си избра една прекрасна картина „Рождество Христово", а аз пък се спрях на „Тайната вечеря" фина резба от маслинено дърво. Така се сдобихме с два прекрасни спомена от Божи гроб.

243

Когато се върнахме в Яфа, нашата скриптерка, която беше еврейка, ни покани в дома си по случай Пасха. Няколко от членовете на семейството й говореха английски и ни намериха специални молитвеници за Пасха, за да можем да следим службата. Бяха изключително любезни с нас и ни обясняваха всичко. Останах много доволна, защото не само можахме да присъстваме на еврейската великденска служба, но и да надникнем в живота извън хотелската стая.

По средата на престоя ни в Израел майката на Шийла организира тържество по случай рождения ден на Никол тригодишната сестричка на малката актриса. Присъстваха Сали и съпругът й, двегодишният им син Сам и неговата бавачка. Бяхме и ние с Махтоб. Когато поднесоха тортата, всички бяхме приятно изненадани. Приличаше на истинска шоколадова торта, но се оказа, че е приготвена от черно брашно заради празника Пасха.

Особено приятно ми беше да се запозная с Алфред Мо-лина. Той ми задаваше безброй въпроси за Муди и ме молеше да му разказвам как съпругът ми се е отнасял с мен и Махтоб.

Как би постъпил Муди в тази ситуация? Как би се движил? Какво би казал? Как се е занимавал с Махтоб в Америка? Като на бебе ли й е говорил, или като на голяма?

Алфред по нищо не приличаше на бившия ми съпруг. Беше по-слаб и по-висок, носеше, брада и косата му бе много по-буйна. Той приемаше ролята си много сериозно. Променяше настроението си много убедително: беше хванал тона и поведението на Муди толкова успешно, че в началото играта му направо ме изнервяше, но после започнах да се шегувам, че-двамата с Муди сигурно се срещат тайно.

Алфред бе внимателен и общителен човек, който обичаше компанията на другите. Предпочиташе да се храни в палатката на снимачния екип вместо в своя фургон. Често се шегуваше имаше в запас безброй комедийни трикове и вицове, но застанеше ли пред камерата, се превръщаше в истински професионалист. Неговата съпруга актриса, също прекара известно време в Израел и двамата ми разказаха как са научили за моята история. През 1988 година, когато бях в Англия, за да рекламирам книгата си, двама; та обядвали у дома си, когато по Би Би Си излъчили ин-

244

.1

тервю с мен. Алфред казал на жена си: „От това ще i страхотен филм", без да подозира, че един ден ще из. нява главната мъжка роля в него. По време на снимка непрекъснато се майтапехме колко е убедителен Алфред l сцените, когато се държи истерично и посяга на жена си. Неговата съпруга шеговито подхвърли:

Така е, защото репетира вкъщи.

Разбира се, не пропускахме да му напомняме тези й думи до края на снимките.

След като филмовата лента запечата и сцената с бягството, работата трябваше да продължи в Атланта, Джор-джия, където щяха да снимат сцените преди заминаването ни в Иран.

На връщане от Израел прекъснахме пътуването си в Париж, за да се срещнем с френския ни издател Бернар Фик-со. От него научихме, че книгата ми е продадена в милион и половина тираж, и Бернар каза:

Когато имаме сериозен повод за празнуване, ходим в „Максим".

Антоан Одуар и съпругата му дойдоха да ни вземат от хотела и се изумиха колко е пораснала Махтоб и как хубаво й стои раираната памучна рокля. Когато се настанихме в световноизвестния ресторант, дъщеря ми получи още комплименти.

Махтоб, имаш красива рокля обърна се към нея френският ми литературен агент Мишел. Откъде е?

Обикновено дъщеря ми е доста свита, когато сме с други хора, и в друг случай щеше мълчаливо да свие рамене. Този път обаче тя отвърна сериозно и необичайно високо:

От „Кей Март".

В последния момент й бях купила роклята от известните американски магазини за дрехи с намалени цени.