От Мурсук до Кайруан

Втора глава «Аз съм закриляният!»

След известно време на хоризонта видяхме да изплуват най-напред короните, а после и високите стройни стволи на финикови палми. Доскоро равнинната местност стана хълмиста, доколкото там може да става дума за хълмове. Та покрай тези възвишения в сянката на палмите се проточваха няколко редици шатри. Тук-там имаше дори кирпичени къщурки, които навярно представляваха самото село. Те бяха разположени по бреговете на сега безводната, съвършено пресъхнала Уади, чието корито на места бе така изровено и насечено, че изглежда в определено годишно време тук не само имаше вода, ами и истински наводнения.

Когато се приближихме на около хиляда крачки от селото, неочаквано нашият водач взе да шиба с пръчката своята хеджина така, че животното бързо се втурна напред.

— Ефенди, тоя ни крои нещо! — обади се Али. — Няма ли да препуснем подир него?

— Не. — отговорих аз и продължих да яздя в същия бавен ход.

— Но онова, което е намислил, не може да е нещо хубаво. Ти знаеш, че Аллах ме е надарил със способностите на голям познавач на хората. Успях да надникна в най-закътаните кътчета от сърцето на този Тахаф. Там е съвсем черно, а лицето му е като на някой Абу Хосеин [10], който се кани да хапе. Защо избърза напред? Във всеки случай не и за да разпространи нашата напълно заслужена слава, нито пък за да поиска да ни окажат подобаващи почести. Затова най-настоятелно те моля да ускорим ездата.

— Нито ще има смисъл, нито успех.

— Олеле, ефенди, колко ти е трудно да поразмислиш! Там, където съществува някакъв смисъл, там има и успех, а където има успех, там винаги преди това е съществувал и смисъл.

— Този тидиту или ни крои нещо лошо, или не. Препуснем ли подир него, няма да постигнем нищо друго, освен че в първия случай няма да съумеем да предотвратим злите му помисли, а във втория пък само ще се изложим и ще го обидим.

В този момент Тахаф достигна селото. Видяхме как настоятелно заговори нещо на хората, намиращи се между шатрите. Неколцина от тях се отдалечиха. Несъмнено бяха получили някакво поръчение. После той обърна своята хеджина, за да ни пресрещне и, когато се приближи, ми каза:

— Избързах напред да известя на хората за пристигането ти. Целият дуар се радва, че ще може да те поздрави като свой гост.

— Благодаря ти — отвърнах му хладно. — Ще те помоля само да ни разрешите да вземем вода и да си отпочинем край кладенеца. След това ще продължим пътя си.

— Ефенди, нима законите на пустинята са ти непознати? Не знаеш ли, че да отблъснеш покана за гостуване, е равнозначно на смъртна обида?

— Никой не ме е канил.

— Тогава го правя сега. Ти ще си наш гост. Моля те да приемеш!

— Но чий гост ще бъда?

— На целия дуар.

Това звучеше много хубаво, ала ми се струваше подозрително, тъй като имах вече опит. Гост на цялото село? Тази покана не означаваше нищо. Не биваше да се задоволявам с нея. Ако по-късно се нуждаех от помощ, хората можеха да ме прехвърлят един на друг и никой от тях не беше задължен да ме вземе под закрилата си. А съвсем иначе стояха нещата, ако станех гост на някой определен човек. Той нямаше право да ме изоставя в беда, а беше длъжен във всички случаи и при всякакви обстоятелства да ме закриля. Въпреки това си дадох вид, че предложението му ме е зарадвало. Не исках още с пристигането си да проявя недоверие и подозрителност. Ако ме смятаха за по-наивен, отколкото бях, това можеше да ми бъде само от полза.

Според обичаите, когато на обитателите на пустинята им дойдат на гости приятели и познати, поздравите за добре дошъл преминават много шумно. Това е тъй нареченото La’b el bamt -увеселение със стрелба. Но пристигнат ли непознати, всички се държат спокойно, за да не ги изплашат, понеже не е изключено чуждите хора да вземат пукотевицата на сериозно и, с други думи, като враждебно поведение. Ето защо, когато влязохме в лагера, не изгърмя нито една пушка и не се чу нито един вик, ала всички шатри и къщурки се бяха опразнили и обитателите им, стари и млади, мъже и жени, юноши, девойки и деца се заблъскаха около нас, за да ни зяпат. На нито едно лице не забелязах враждебно изражение, обаче не видях и следа от радост, за която бе говорил Тахаф.

Той ни поведе към най-външната редица шатри — защо, разбрахме едва по-късно. Мъжете, които заварихме там, имаха сериозен и затворен израз на лицата и макар да се намираха у дома си и да живееха в мирно време, бяха въоръжени до зъби. Жените не носеха фереджета. Бедуинките не обичат да забулват лицата си. Те изглеждат повехнали и похабени, защото жената на пустинята носи цялата работа на гърба си и бързо се състарява. Но сред младите момичета имаше няколко, които оставяха много приятно впечатление. Косите им, сплетени в дълги плитки заедно с пъстри панделки и нанизи от мъниста, падаха върху гърбовете. На ушите си носеха тежки обици, на китките имаха различни накити, а на глезените — медни гривни, които се виждаха, понеже роклите или шалварите не стигаха дотам, за да ги закрият, а краката им бяха боси. Вярно, че тези крака не бяха нито красиви, нито изящни, а груби и широки и по не един и два от големите пръсти личаха опустошителните следи, оставени от коварната пустинна бълха. Тя се заравя под нокътя на крака и там снася яйцата си, а така се образуват грозни и болезнени отоци, които могат да се отстранят само с помощта на нож.

От предишните си пътешествия бях навикнал да ме посрещат с едно дружелюбно «мархаба», ала този път не се отвори нито една уста, за да го изрече. А щях да бъда гост на цялото село!

Нашият тидиту накара хеджината си да коленичи, за да слезе от седлото. Али и аз направихме същото. Водачът ни издаде някаква заповед, която не разбрах, защото той си послужи с диалекта на племето тибу, а не с арабски език. Но веднага ми стана ясно какво беше наредил, понеже неколцина мъже се приближиха до нас, за да отведат камилите ни. Възспрях ги с движение на ръката и попитах:

— Какво ще правят с животните ни?

— Ще ги заведат на водопой — отвърна Тахаф.

— Свикнал съм винаги сам да върша тази работа.

— Самият ти? — удиви се той. — Та нима подобава на достойнството ти?

— Достойнството ти никога няма да се накърни, ако си добър не само към хората, но се отнасяш с внимание и към животното, което е твоя собственост.

— Въпреки това не е необходимо да извършваш работата на ратаите!

— Нима трябва да превърна свободните ти воини в ратаи, като им възложа тази задача? Далеч съм от такава мисъл! Къде е кладенецът? Сами ще заведем камилите си на водопой!

Тахаф смръщи вежди, обърна се към хората си и им подхвърли няколко думи на диалекта на тибу. Използвах момента набързо да прошепна на застаналия до мен Али:

— Прави същото, каквото правя и аз!

Моят слуга кимна и десницата му хвана дългата пушка така, както и аз държах тежкия мечкоубиец. Преметната на ремъка си, карабината «Хенри» висеше на гърба ми. Моите подозрения се бяха превърнали в сигурност. Този ред от шатри, в чието начало бяхме застанали, както изглежда се обитаваше от хора с типичните черти на тибутите, отличаващи ги от повечето жители на дуара. Това бяха все диви, буйни и, както личеше, брутални типове, от които можеше да се очаква всичко. Направи ми впечатление, че обитателите на останалите шатри стояха недалеч и ни зяпаха, ала не се приближаваха съвсем. Струваше ми се, че тази най-външна редица от шатри изобщо не принадлежеше към самото село. Дали тибутите не бяха тук просто като гости? Едва бях успял да прошепна няколко думи на моя слуга, когато предводителят на тези хора отново се обърна към мен и с не съвсем дружелюбен тон ми каза:

Невъзможно ни е да ти позволим да вършиш една толкова презряна работа. Нека слугата ти заведе своята камила на водопой, нека върви, но ти ще предоставиш твоята камила на нас, понеже си наш гост, гост на цялото село.

Аха! Значи Али трябваше да се отдалечи, искаха да ни разделят. Отговорих му:

— Али ал Хакими ще остане при мен! И казваш, че съм бил гост на цялото село? Да не би да съм някоя ненаситна куку кушу [11], която трябва да изхранват петдесет други птици? Искам да бъда гост на един-единствен човек и сам ще си го избера. Къде е шейхът ал билад, старейшината на дуара?

— Това съм самият аз и ти ще живееш при мен. И така, последвай ме!

— Ти ли? — попитах аз с тон на недоверие. От известно време го смятах за чужд на селото човек и след като с висок възбуден глас, който можеше да се чуе и от другите хора, се представи за шейх на селото, аз забелязах как погледите на мнозина от тях се отправиха към един стар човек с достопочтена външност, чието изражение издаваше учудване и неодобрение. Веднага предположих, че този старец е шейхът. Затова и попитах «ти ли?».

— Да,аз! — увери ме Тахаф. — Хайде, ела! Той хвана лявата ми ръка, за да ме поведе със себе си, но аз не се помръднах от мястото си и възразих:

— Позволи ми първо да се осведомя ей от онзи човек!

При тези думи посочих към стареца, ала Тахаф решително направи знак на хората си и гневно извика:

Нима искаш да ме обидиш, като не вярваш на уверението ми? Аз съм шейхът: така че тръгвай!

Той отново ме хвана, за да ме издърпа със сила, а в същото време хората му ме обградиха заедно с Али и ни затикаха да вървим напред. Бяха около двайсетина души. Не биваше да търпя подобно отношение, ако исках да оцелеем. Затова със заплашителен тон ги предупредих:

— Разкарайте се и ни оставете на мира, иначе сами ще си пробием път!

Негодниците се разсмяха и продължиха да ни блъскат, а Тахаф, който също се хилеше подигравателно, каза:

— Хайде, хлапако! Аз ще ти покажа пътя!

Хванах с двете си ръце мечкоубиеца напреко пред тялото си, така че част от него стърчеше и отляво, и отдясно, въпреки гъстата тълпа около мен — с бързо мощно движение се завъртях около себе си. По този начин Тахаф и неколцина от хората му бяха ударени от приклада и дулото на карабината и отхвърлени назад. Използвах веднага спечеленото свободно пространство, за да вдигна и развъртя пушката над главата си и да извикам:

— Покажи ми пътя подлецо! Да видим дали ще те последвам!

— Лакадам, лакадам! Напред, напред, дръжте го! — яростно изрева той. — Изтръгнете му пушката!

Те се хвърлиха да изпълнят заповедта му, ала получиха такива удари с приклада, че отстъпиха още по-назад. Вече бях сигурен, че ще успея да си пробия път и подвикнах на моя Али:

— Хайде, бързо, следвай ме по петите!

Понеже Тахаф беше подбудителят на този груб танц, «диригентската палка» трябваше да улучи първо него. Свалих карабината и така го ударих с приклада й между ребрата, че той безмълвно рухна на земята. Застаналите зад него хора отстъпиха назад. Още няколко такива удари къде по главите, къде в телата и гъстата тълпа се разтвори пред мен. Последван от Али, аз се втурнах напред, минах между двете най-близки шатри и се насочих към стареца, когото смятах за старейшината на селото. Занемели от слисване, зяпачите около него отстъпиха бързо назад от страх да не би и те да получат някой удар. Спрях пред стария човек и го попитах:

— Inte el scheik — ти ли си шейхът?

— Aiba, sihdim — да, господарю мой — отвърна той.

— Jalla, dakilah ya scheik — добре, тогава аз съм закриляният, о, шейх!

— Dakilah bardi ya sheik — аз също съм закриляният, о шейх! -извика и Али, хващайки лявата му ръка, докато аз вече бях сграбчил десницата му.

Старецът бе доста слисан и изненадан, че се позоваваме на закрилата му, но бързо си възвърна самообладанието, измъкна ръцете си от нашите, сложи едната си длан върху главата ми, а другата — върху главата на Али и със силен глас заяви:

— Adan meftin, ya ridschal. Haida dachli haida dachli — отворете си ушите, мъже! Този човек е под моята закрила и този също!

С крясъци и ругатни тибутите се бяха втурнали подир нас, за да ни заловят на всяка цена, дори и с употребата на най-брутално насилие, обаче щом чуха тези думи, се спряха на място и не направиха нито крачка напред, защото думата «дакилах» е свещена дори и за най-дивите обитатели на пустинята. Тя отваря път за избавление дори на застрашените от смъртна опасност хора, попаднали сред своите върли врагове. Ако някой влезе в схватка с превъзхождащ го по численост противник и извика по възможност на най-възрастния от тях думата «дакилах», аз съм закриляният, то този негов враг най-решително и енергично ще го защитава срещу всеки, дори срещу собствените си приятели и роднини. Бедуинът се заема със закрилата дори на смъртния си враг в момента, когато той му извика тази вълшебна дума, при което, разбира се, най-важното е да се докосне до него. Както аз, така и Али, бяхме хванали ръцете на шейха, иначе позоваването ни на закрилата му нямаше нищо да ни помогне.

При вечните вражди между онези племена, този свято тачен обичай е от голямо значение за смекчаване на жестоките му нрави. Даже и гласът на кръвното отмъщение трябва мигновено да замлъкне, ако преди да получи от победителя отмъстител смъртоносния удар, жертвата му извика думата «дакилах» и същевременно го хване с ръка. Разбира се, победителят ще положи всички усилия да направи невъзможно това улавяне, ала достатъчно е и най-лекото докосване.

И така тибутите се заковаха на място и не посмяха да се приближат до нас. Шейхът повелително им извика:

— Отстъпете назад! Докато тези двама мъже се намират в селото ни, не бива да ги докосвате, защото са наши гости, също както и вие!

Те ни обърнаха гръб и се отдалечиха, отправяйки се към шатрите си, където видях, че лежеше предводителят им, повален от моя приклад. Все още не беше дошъл в съзнание. Те го вдигнаха и навъсено го понесоха към шатрата му.

Тогава шейхът отново се обърна към мен и Али и ни обясни:

— Тези тибути дойдоха днес в селото ни, за да вземат вода и да бивакуват. Както предполагаме, те са разбойници и нямаме нищо общо с тях. Ще ми повярваш ли, господарю?

— Да, вярвам ти — отвърнах му аз.

— Ние сме потомци на стария прочут Уалад Слиман — продължи той. — Тъй като не притежаваме никакви богатства, няма защо да се боим от тези разбойници, ала ти изглежда си заможен. Пази се!

— И аз не съм богат, не нося никакви съкровища със себе си, но и Така да беше, в никакъв случай не се страхувам от тях, както сигурно си видял.

— Да, видях. Действията ти бяха умни, предпазливи и енергични, обаче направи тези хора свои смъртни врагове. Те ще искат да те убият и няма да мирясат, преди да ти отнемат живота.

— Няма да им го дам!

— Говориш много самоуверено. Докато си при нас, си в безопасност. Влезте в моята шатра и се задоволете с малкото, което ви предлага бедността ми. Вие сте закриляните и ако ни поверите камилите си, ще ги отведем на водопой и ще ги нахраним.

— С удоволствие ги предоставяме на грижите ви, защото имаш честно лице, а устата ти говори истината.

Той ни заведе в шатрата си, чието обзавеждане съвсем не говореше за заможност. За добре дошли ни посрещнаха с питие от вода и сок на фурми, а после видяхме, че заклаха един овен, за да го опекат на шиш.

Шатрата беше разделена на две. В едната половина седяхме ние заедно с шейха, а от другата се чуваше как жена му шета. Тя беше заета с дейността на «мелничарка» — между два камъка стриваше негърското просо дура на брашно. Печеното все още не бе готово, когато при нас влезе един от жителите на селото и съобщи:

— Отвън чака един тибу, който иска да говори с теб, о шейх.

— Нека влезе — отговори старецът.

— Не желае. Трябвало да говори с теб насаме.

— За какво?

— За твоите гости.

— Тогава още повече трябва да настоявам да влезе, защото те имат право да чуят какво ще се говори за тях. Пророкът и законът на пустинята повеляват да уважаваш госта и да го закриляш. Аз ще изпълня тази повеля, ако ще би да ми струва и животът.

Човекът излезе. Не се бях излъгал в шейха, той беше доблестен и честен бедуин, на когото можехме да разчитаме. Отвън дочухме кратка разправия на полувисок глас, а после пратеникът на Тахаф влезе в шатрата. Той не удостои с поглед нито мен, нито Али, а с гневен тон крясна на шейха:

— Защо не излезе навън, както накарах да ти кажат?

— Защото съм старейшината на моето село, собственик и господар на тази шатра. Правя само това, което искам. Уважавам гостите си!

— И ние сме твои гости, които трябва да уважаваш!

— Нима живеете в моята шатра? Обърнахте ли се към мен с думата «дакилах»?

— Не ни е нужно. Ние сме свободни тибу, които няма защо да молят никого за каквото и да било. Свикнали сме да заповядваме, както и заповедите ни да бъдат изпълнявани.

При тези думи ръката му стисна дръжката на ножа, а изразът на лицето му стана още по-заплашителен. Видях, че поведението му сплаши шейха. Все пак, запазвайки достойнство, старецът каза:

— Заповядайте другаде, колкото щете, само не и в моя дуар! Какво имаш да ми съобщаваш?

— Изпраща ме Тахаф, нашият прославен предводител. Той настоява да му предадеш двамата гяури.

При тези думи човекът посочи към мен и Али, но пак без да ни удостои с поглед.

— Аз не съм гяур, а правоверен последовател на Пророка! -кипна Али, обаче пратеникът на Тахаф не му обърна ни най-малко внимание.

— Нима искаш лицето ми да се изчерви от срам? — попита го шейхът. — Кой закон ни позволява да предаваме някому гостите си?

— Няма закон, който да закриля един гяур!

— Аз не съм гяур! — гневно повтори Али. Този път пратеникът все пак обърна внимание на възражението му. Той подхвърли на Али презрителните думи:

— Ти трябва да мълчиш. Който слугува на един неверник, е не само гяур, а дори и нещо много по-лошо. И така ще ни ги предадеш ли, о, шейх?

Последният въпрос бе отправен отново към старейшината. В отговора му все пак пролича известна несигурност:

— Не можете да искате подобно нещо от мен!

— Но го искаме! Тези крастави привърженици на едно друго вероучение трябва да разберат, че…

Той бе прекъснат. Али, който както вече споменах, не беше страхливец, скочи на крака:

— Мълчи! Аз не съм привърженик на лъжливо учение. Знаеш ли кой съм аз? Името ми е Али ал Хакими ибн Абас ар Руми бен Хафис Омар ан Назафи ибн Садек Камил ал Батал. Който ме обижда, ще го…

— Мълчи бе, гяур! — прекъсна го от своя страна пратеникът на Тахаф. — Вие сте смърдящи кучета, които трябва да бъдат разкъсани от хиените и лешоядите!

До този момент аз не се бях обадил, но вече ставаше необходимо да се намеся, иначе, въпреки добротата на почтения шейх, съществуваше опасност от страх да отстъпи пред настоятелното искане на разбойника. И така, бързо скочих на крака, изправих се пред пратеника и с предупредителен и твърд тон му казах:

— Слушай, негоднико, не прекалявай! Вярно, че иначе ми е съвсем безразлично какви ги дрънка тип като теб, но не понасям думите гяур и куче. Повториш ли още веднъж някоя от тях, ще те просна на земята!

Случи се онова, което очаквах след подобна обида — той бързо извади ножа си, затъкнат под шнура, служещ му за колан, и яростно ми крясна:

— Ти си пес, син на куче и внук на кучешки син! Ето ти моето острие!

Той замахна, за да го забие в мен. С удар отдолу нагоре избих ножа му от ръката, а когато светкавично се наведе да го вдигне, така го ударих с юмрук в тила, че човекът рухна на земята.

— В името на Аллаха, какво направи? — изплашено извика шейхът и също скочи на крака. — Тези разбойници кърваво ще си отмъстят и на теб, и на нас!

— Не бой се! — отвърнах му най-спокойно. — Нищо лошо няма да ви сторят, защото аз ще ви закрилям.

— Ти… нас? — смаяно попита той.

— Да. Отначало аз бях под твоята закрила, а сега ти си под моята. Да не смяташ, че от страх пред тибутите избягах при вас? Не мисли така! Свикнал съм сам да се защитавам и поисках да стана ваш гост само за да получа правото да ви отърва от тези мерзавци.

— Ти… нас? — повтори старейшината със съвсем същия невярващ и слисан тон. — Нима е възможно? И ти, и ние сме загубени. От тях не бива да очакваме никаква милост!

— Аз и не искам милост, но те ще се радват, ако аз проявя към тях милосърдие.

— Да, така е, моят сихди има право — подкрепи ме Али. — Той не се страхува нито от човек, нито от животно. Съвсем сам посреднощ е убивал лъвове и черни пантери. Прекосявал е соленото езеро на смъртта, без да загине. Може да стреля с пушките си хиляди пъти, без да зарежда. Та никога ли не си чувал името му? Сигурно го знаеш, защото той често е посещавал пустинята и никога нито един разбойнически керван не е виждал гърба му.

Това наистина извънредно пресилено описание на моите дела и моята персона предизвика учудващо въздействие — от изненада шейхът протегна и двете си ръце, повдигна очаквателно вежди и попита:

— Как му е името? Бързо ми го кажи!

— Той се казва емир Кара бен Немзи и …

— Кара бен Немзи Ефенди! — прекъсна го уалад слиманът —

Аллах акбар, Бог е велик! Значи твоят ефенди е онзи чужденец, дето е минал с коня си по солената кора на Шот Джерит, за да се отправи към Кбили?

— Той е.

— Значи е човекът, който после преследва крумира [12] през шота и го плени?

— Да.

— Който по-късно застреля черната пантера в Махара ар рад -Пещерата на гърма, за да спаси детето на Джалад?

— Същият.

— Хамдулиллях, хвала и слава на Аллаха! Тогава вече знам, че наистина няма защо да се страхуваме. Бил съм по онези места и много съм слушал за емир Кара бен Немзи. Известно ми е, че притежава омагьосани пушки и никога никой неприятел не е успял да го победи.

Обръщайки се към мен, той продължи:

— О, ефенди, прости ми, че изпитах страх! Не знаех какъв гост съм имал в бедния си дом. Сега наистина няма защо да се боя от тези разбойници.

— Така е — уверих го аз, за да засиля доверието му към мен. -Не бива да се страхуваш от тази шайка. Веднага ще видиш как ще постъпя с този човек, който дръзна да ме заплашва.

Направо невероятно е как в онези области, където новините могат да се предават само от уста на уста, мълвата дори за някоя най-обикновена постъпка или ежедневна случка раздува историята до неимоверност. Всеки разказвач прибавя по нещичко към нея и тъй като фантазията на бедуина е изключителна, а и той изобщо много обича да се впуска в многословно превъзнасяне и преувеличаване, то от най-незначителните неща скоро се раждат потресаващи събития, а от тях после се стига до невероятни героични подвизи, на които всеки вярва. Ето как моята автоматична пушка се беше превърнала във вълшебна карабина, с която можело да се стреля хиляда пъти, без да се зарежда. Колкото и смешно да звучеше това, ми бе добре дошло, понеже в случай на опасност тази басня щеше да ме закриля по-добре, отколкото самото оръжие.

Лежащият в безсъзнание тидиту се размърда. Свалих въжето, което му служеше за колан, и с него здраво вързах ръцете на тялото му. Щом дойде на себе си, той се опита да се изправи, ала не можа. Най-напред се огледа наоколо с тъп и объркан поглед, но после бързо си припомни случилото се. Още веднъж направи усилие да се изправи на крака, а когато не успя, понеже не можеше да си послужи с ръцете, негодникът изруга, озъби се като диво животно и ми крясна:

— Какво мислиш да правиш с мен, куче? Защо си ме вързал? Веднага ме освободи, ако не искаш нашият предводител Тахаф да те унищожи!

— Куче ли каза? — обадих се аз, после се наведох, хванах го с лявата си ръка под мишницата, вдигнах го на крака, здравата го зашлевих два пъти с десницата си и пак го пуснах да падне на земята. — Тъй, момчето ми, ще те отуча от този език, запомни го!

От ярост очите му замалко щяха да изскочат от орбитите. По устните му изби червеникава пяна. Той се опита да проговори, ала не успя да изрече нито дума. Чу се само някакво неясно ломотене.

-А сега слушай внимателно какво ще ти кажа! — продължих аз. — Твоят предводител настоява да му бъда предаден. Вероятно иска да се запознае с мен, понеже все още не ме познава добре. Но това съвсем лесно може да стане и като остана тук, в шатрата на моя любезен домакин. Сега ще те пусна да си вървиш, за да отнесеш на Тахаф следния отговор: аз съм гост на шейха и оставам тук. Вие не сте помолили за гостоприемство тези хора и трябва да си вървите. Понеже сте си присвоили правото да бивакувате тук, аз ще ви покажа, че го нямате. Заповядвам ви незабавно да напуснете дуара!

— Нека видим как ще ни принудиш! — изфуча той. — Ще те унищожим и ще те изпратим в геената!

— Да, ще ви принудя и ако някой от нас отиде в геената, това ще сте вие!

Отново го вдигнах от земята, посочих навън през входа и му казах:

— Виждаш ли отсреща вашата най-голяма шатра? Сигурно е на Тахаф. На напречния й прът на тънки ремъчета са окачени осем кратунки за вода. С вълшебната си карабина ще улуча тези ремъци и кратунките ще паднат. Гледай внимателно!

— Никой човек не може да го направи.

— Аз мога, дори без да зареждам.

Взех карабината «Хенри» и набързо се прицелих. Чуха се осем изстрела и на пръта не остана да виси нито една кратунка.

— Maschallah! Allah ja ’lam el geb — Божествено чудо! Аллах познава скритото и неизвестното! — възкликна човекът съвсем слисан. — Наистина тази пушка е вълшебна. Само шейтанът е могъл да я направи за теб. Аллах да те изгори!

— Ще изгори не мен, а вас. Виждаш ли как вашите мъже наизлязоха и смаяно зяпат чудото? Върви при тях и кажи на Тахаф че трябва да се махне оттук! Аз ще стоя скрит в тази шатра и ще стрелям по вас. Давам ви четвърт час да приберете шатрите си и да оседлаете камилите, но нито минута повече. Ако и след този срок все още не сте готови за път, първо ще застрелям една камила, а после и един човек, след това пак една камила и пак някой от вас, докато най-сетне или си тръгнете, или бъдете избити до крак заедно с вашите животни.

Той стоеше втренчил поглед в мен. Сигурно му се искаше нещо да възрази или да избълва някоя закана, ала след всичко случило се не посмя.

— И така, върви и му предай какво съм казал! Кълна се в брадата на вашия пророк, че ще удържа на думата си!

— Ние ще се отбраняваме! — прецеди през зъби той.

— И ще загинете! Ти видя колко бързо стрелям. Преди да стигнете дотук, куршумите ми ще ви заличат от лицето на земята. Предупреди съплеменниците си и им кажи, че незабавно ще застрелям всеки от тях, който направи и десет крачки към тази шатра. Ще трябва да се оттеглите в срещуположната посока. Върви!

— Не мога да си тръгна така — възрази той. — Ръцете ми са вързани. Нима моите другари трябва да разберат, че съм бил победен и опозорен?

— Да, трябва, това ще ти е наказанието. Ако се беше държал учтиво, сега можеше да си отидеш като свободен човек. Заслужи си подобно отношение с думите «гяур» и «куче».

След няколко крачки той се извърна, скръцна със зъби и злобно ми каза:

— Дано Аллах те погуби в най-дълбоката част на геената! После, олюлявайки се, продължи пътя си.

— Твърде много рискуваш, ефенди! — предупреди ме шейхът. -Ами ако изведнъж всички се втурнат насам?

— Нима не съм тук с вълшебната пушка в ръка? Колкото и светкавично да действат, куршумите ми ще се окажат още по-бързи. Няма защо да се тревожиш.

— Да, наистина не се боим нито от Тахаф, нито от яростта му — подкрепи ме Али. — Ние сме велики воини и сме неотразими във всички неща. Запознати сме с всички науки на небето и на земята и дори с всичко, което се намира под нея. Никой не може да ни се противопостави!

Този самохвалко! Самият аз съвсем не бях в толкова ведро настроение, както се преструвах, знаех, че с помощта на моята карабина «Хенри» щях да се справя с всичките тибути, ако исках да ги избия, но там е работата, че не исках. Не бива един човешки живот да се унищожава тъй лекомислено. Преструвах се на толкова хладнокръвен, защото разчитах на страха, който изпитваха от пушката ми. И в това се състоеше цялото ми превъзходство.

Наблюдавах как пратеникът на Тахаф се приближи до своите хора, които до един се бяха събрали пред голямата шатра и разглеждаха кратунките. Естествено се учудиха, когато го видяха да идва с вързани ръце. Започна да им разказва. През това време те оживено жестикулираха и крещяха. После грабнаха оръжията си и изглежда се канеха да се втурнат към нас. Тогава аз показах от шатрата дулото на моята карабина. Те го забелязаха и останаха по местата си. Започнаха да се съвещават, но не стигнаха до никакво решение. Или не вземаха заплахата ми на сериозно, понеже все още не познаваха качествата на карабината ми, или пък гордостта не им позволяваше да избягат от един-единствен човек.

Така изминаха пет минути… десет минути… четвърт час. Ако исках да постигна целта си, не биваше да проявявам слабост или снизхождение. Те трябваше да разберат, че държа на думата си. Налагаше се една камила да бъде пожертвана. Жалко за животното, но нямаше как.

Прицелих се в една от техните хеджини и натиснах спусъка. Същия миг тя рухна на земята. Многогласен яростен вик бе отговорът, обаче въпреки това те все още не се приготвяха за път. Е, добре! Излязох пред шатрата и им извиках:

— Слушайте, синове на племето тибу! Мина времето на приказките и вече ще действам. Но засега ще пощадя живота ви, а само ще ранявам. Няма да убивам. Ала за следващия няма да има милост. Куршумът ми ще улучи десния лакът на Тахаф.

Едновременно с последните ми думи проехтя моят изстрел. Тахаф потрепна и силно извика. Куршумът безпогрешно беше пронизал лакътя му. В следващия миг вече не се виждаше нито един тидиту. Те се изпокриха в шатрите си, които малко след това се раздвижиха — бяха започнали да ги събират. Най-сетне моята твърдост бе донесла желания резултат. Разбира се, можех да бъда и още по-суров и да застрелям Тахаф, ако човешкият живот за мен нямаше толкова висока стойност.

Въпреки всичко, играех опасна игра. Хората от племето тибу минаваха за едни от най-дивите и най-брутални мохамедани, каквито може да има. Към това се прибавяше и обстоятелството, че бях ранил предводителя им. Кажи-речи бе цяло чудо, че въпреки автоматичната ми пушка, все още не се бяха втурнали да ме убият. Сигурно начинът, по който се бях отнесъл с техния пратеник, им беше направил толкова силно впечатление, че се бояха от мен, въпреки голямото си числено превъзходство.

Но направеното дотук ми се струваше недостатъчно. Не беше изключено моменталният им страх да изчезне и въпреки всичко да се опитат да ме нападнат. Трябваше да ги държа в напрежение, като застрелям още една от камилите им. Тези хора се нуждаеха от животните си толкова много, че после едва ли щяха да ги излагат повече на куршумите ми. И така, изчаках още една-две минути и отново стрелях със същия успех, както и преди.

Когато камилата падна на земята, пак се разнесе многогласен вик. После за кратко време се възцари тишина — изглежда бандитите се съвещаваха. След това един тидиту се появи иззад голямата шатра, вдигна високо ръце, сякаш да се защити или помоли, и извика:

— Чакай, спри! Не стреляй! Тръгваме си.

— Но бързо, иначе пак ще стрелям! — отвърнах му, като вдигнах карабината в положение за стрелба.

Този път те се заловиха с трескава бързина да свалят шатрите, да сгъват платнищата и да ги връзват, заедно с прътите. При тази работа нямаше как да се крият, така че ако желаех, беше съвсем лесно да застрелям неколцина от тях. Естествено, не го направих. Нещо повече — бях радостен, че не предприеха никакви враждебни действия срещу мен. Вярно, че стоях в шатрата, обаче стърчащото дуло на пушката ми несъмнено съвсем точно издаваше мястото, където се намирах, тъй че всеки един от тях никак нямаше да е трудно да ме застреля от някое място, което бе извън полезрението ми. Но никой не се осмели на подобна постъпка, а това бе сигурен признак, че здравата ги бях наплашил.

За броени минути шатрите бяха прибрани и заедно с различните други предмети натоварени на камилите. После разбойниците яхнаха животните и потеглиха. Тахаф яздеше последен. Видях, че раненият му лакът беше превързан, което не му позволяваше без чужда помощ да се качи на седлото. Трябваше да се подпре на един от хората си. След като възседна животното, той се извърна към шатрата, където се намирах, вдигна здравата си лява ръка свита в юмрук и заканително ми извика:

— Allah rhinaiek — Аллах да те прокълне! Този път трябва да отстъпим, но пак ще те срещнем и тогава ще си разчистя сметките с теб!

— Застреляй го, сихди! — подкани ме Али.

— Не — отвърнах аз, като свалих пушката, която държах в положение за стрелба.

— Защо не? Той те заплаши!

— От заплахи вреда няма.

— Ефенди, не бъди толкова самоуверен! — предупреди ме шейхът. — Тахаф няма да намери спокойствие, докато не си отмъсти! Ти проля неговата кръв, а не забравяй закона на пустинята: ed dem b’ed dem, en nefs b’en nefs — кръв за кръв, мяра за мяра!

— Не го забравям. Той ще ми потърси сметка за кръвта си. Тази нощ сигурно ще се опита да ни нападне.

— Да, ефенди, несъмнено е взел това решение. Трябва да се подготвим да го посрещнем. Най-добре ще е да съберем шатрите си и да се преместим на друго място, докато тези разбойници напуснат земите ни.

— Не е необходимо. Аз ще ви закрилям. Разчитай на мен! Шейхът замислено поклати глава и каза:

— Ефенди, ти знаеш, че съм чувал за теб и те смятам за храбър воин, но как можеш съвсем сам да вземеш под закрилата си цялото ни село?

В този момент Али побърза да се намеси:

— Как ще го направи ли? Остави тази грижа на моя сихди! Той и аз, ние двамата, сме най-големите герои на огромната пустиня и обещаем ли да ви закриляме, можете да сте сигурни, че …

— … че ще е много по-добре, ако мълчиш, вместо да държиш такива дълги речи — прекъснах го аз. После се обърнах към шейха и продължих: — Най-напред трябва да разбера къде ще се установят на лагер. Затова ще ги проследя. Но за тази цел камилите не ни вършат работа. Ще ми дадеш ли временно два коня?

— С удоволствие, но защо два?

— Защото няма да тръгна сам. Ще ме придружи един от твоите воини, когото сам ще избереш. Той трябва да е храбър, хитър и ловък човек и освен всичко друго добре да разбира езика на племето тибу.

— Защо ти е пък това?

— Защото искам да ги подслушаме.

— В името на Аллаха, не го прави, понеже ще ви забележат и ще ви заловят!

— Няма. Умея незабелязано да се промъквам до неприятелите си. Той нямаше никаква представа за начина, по който, да речем, северноамериканският индианец тайно се промъква и подслушва врага. След няколко минути шейхът определи човека, който щеше да ме придружава. Бих предпочел да взема Али, обаче той не владееше езика на тибутите в необходимата степен. Възседнахме конете и поехме подир разбойниците тъкмо когато те изчезваха на източния хоризонт. Далекогледът ми беше у мен, така че отдалеч можех да наблюдавам неприятелите, без да съществуваше опасност да ме забележат.