От Мурсук до Кайруан

Пета глава Свещеният град Кайруан

Каируан или както още го изговарят — Керуан, се намира на мястото на старинния Викус Аугусти в мочурлива равнина, където погледът не съзира нито едно дърво. Най-много тук и там да се мерне някой самотен гол храст, чийто млади филизи са били унищожени от животните. Ездата през подобна местност е малко привлекателна и ето защо се зарадвахме, когато привечер на втория ден се озовахме недалеч от града.

Като казвам, че се «зарадвахме», то това, разбира се, не се отнася до общото ни душевно състояние, което нямаше нищо общо с понятието «радост». Очакващите ни опасности бяха толкова големи, че когато пред нас се появиха първите къщи на свещения град, ние се спогледахме много сериозно и угрижено. Ала разкрилата се гледка не беше никак свещена, а по-скоро твърде недостойна. Изглежда някога тук бе имало защитен вал, но от него бяха останали само руини, по които растяха бурени и храсти.

— Че ще влезем в града, ще влезем — обадих се аз, — но как и кога ще излезем?

— Все ще излезем, живи или мъртви — едно от двете — отвърна Диксън. — За мен най-важното е дали Рахел се намира в тази свещена дупка.

— Убеден съм че е тук.

— Но къде?

— Все ще научим.

— От кого? — продължи да ме разпитва американецът, като направи такава физиономия, сякаш вече трябваше да си сложи главата на дръвника.

— Мистър Диксън, не бъди толкова унил! Който започне някое дело с бодър дух и повече кураж, постига целта си по-лесно, по-бързо и по-сигурно от онзи, който се страхува.

— Чувството, което ме потиска, не е страх, а тревога. Види ли ни някой от тибутите, буквално ще ни разкъсат на парчета.

— Не е необходимо да се излагаме на показ, та всеки да ни забележи!

— Ами къде ще отседнем? В някой изискан хотел или в странноприемница за чирачета?

— Тук наистина има различни манзил [39], но ще трябва да ги избягваме. Ще потърсим някое място, където имат достъп само привилегировани хора.

— И къде е туй място?

— Ти забравяш, че сега сме египетски офицери и че в този хубав свещен град има khassa esch schanuf3a поддържане на реда и за охрана на джамията.

— Почетна гвардия ли? Наистина. Но да не искаш да проявим такава дързост, такава безразсъдна смелост…! ?

— Естествено, че искам. Колкото по-голяма е дързостта, толкова по-малка е опасността. Ще се представим на господа офицерите от тази гвардия.

— Хрумването ти граничи с безумие!

— Но не е лошо. Имай му доверие!

— Както и да е, прави каквото искаш!

Трябва да отбележа, че се държахме досущ като благочестиви мюсюлмани. Дори си носехме молитвени килимчета. Скрихме всичко европейско и особено револверите. Слънцето тъкмо се канеше да залезе и когато свърнахме във втората улица, се разнесоха звуците на дървеното клепало, а мюезинът започна да вика от високото минаре:

— Haj alas salah, haj alal felah! Es salah cher min en nom. Allah akbar, la ilaha il Allah — да се помолим за нашето спасение! Молитвата е по-добра от съня. Бог е велик, няма друг Бог освен Аллах!

Всички хора по улицата незабавно коленичиха да се молят. Ние спряхме, скочихме от конете, постлахме килимчетата и започнахме да подражаваме предписаните движения. Недалеч от нас се молеше един стар войник. Аз не го изпусках из очи и щом церемонията приключи, го извиках да се приближи, метнах се на седлото и го попитах:

— Знаеш ли къде живее мюдирът [40]?

— Да, господарю — отговори ми той.

— Ние сме субати [41], заведи ни при него!

Той скръсти ръце на гърди, поклони се и се подчини на заповедта. Бързо се мръкваше. Нямаше защо да се опасяваме, че някой ще ни разпознае. Минахме по няколко улички, които ни отведоха близо до джамията Окба. През широка порта влязохме в някакъв двор, където скочихме от седлата. Войникът изчезна и скоро се появи един колагаси [42] със зверски поглед и ни попита какво искаме. Подхвърлих му първите две имена, които ми хрумнаха, и му казах, че сме мир алай и райе табур [43] от войската на египетския вицекрал и, както се полага, идваме да доложим за пристигането си и да попитаме къде можем да живеем. Той ни помоли за малко търпение и се отдалечи, ала скоро се върна и ни заяви:

— Мюширът [44] прие рапорта ви с благоволение и ме накара да ви помоля да се явите при него.

Почетната гвардия наброяваше сто души. Нейният командир се титулуваше сам фелдмаршал — типично по ориенталски! Той беше стара кримка и ни посрещна седнал на една рогозка. Накара ни да се настаним до него и ни поднесоха кафе и чибуци. Зададе ни куп въпроси — кой от кой по-неловък и по-глупав. Отговорихме му скромно и сдържано, като му направихме толкова добро впечатление, че ни покани да му гостуваме и да живеем при него, което, разбира се, приехме. Той нареди на всички офицери и на стотината му войници, те не бяха по-малко от двайсет, да дойдат.

Ядохме студено месо и разговаряхме по военни въпроси, но по такъв начин, че ние двамата положихме големи усилия, за да останем сериозни. Благоразположението на «господата бойни другари» нарастваше непрекъснато и всеки от тях обеща да ни помогне при покупката на коне. Надълго и нашироко трябваше да им разкажем за хадифа, както и за хадифата-еминех, най-красивата жена на Египет, която обаче далеч не можела да се мери с Уарда [45] на Мурсук. Когато попитах коя е тази Уарда, един млад мюлазим [46] ми отговори много въодушевено:

— Тя дойде съвсем наскоро от Мурсук и е еврейка. Ще става жена на някакъв тидиту, който иска да я помохамеданчи. Според обичая на тамошните жени тя ходи без фередже и всеки може да се наслади на нейната хубост.

Той продължи все така да я възхвалява още известно време, а и останалите го поддържаха. Те бяха не по-малко възхитени от него. Ние тайно се спогледахме. Ето че вече бяхме узнали каквото искахме! С няколко кратки въпроса аз се погрижих да не сменяме темата на разговор, докато най-сетне научихме всичко. Рахел не живеела с Тахаф, а била при жената на някакъв молла [47], който я обучавал в исляма. Тахаф я посещавал само от време на време, за да види как напредва в учението. Мюлазимът усмихнато добави:

— Той я е довел в свещения град, за да я направи мюсюлманка, а после да се ожени за нея и да си замине. Ама тази работа няма да я бъде. Тя е безкрайно хубава и всички я наричат Розата на Мурсук. След като стане правоверна, тук ще се намерят поне сто знатни мъже, които ще пожелаят да я притежават и грозният тидиту ще се види принуден да се откаже от нея.

Когато офицерите се разотидоха, бе станало вече много късно. «Фелдмаршалът» лично ни заведе до стаята, където щяхме да спим и да живеем. Цялото й обзавеждане се състоеше от един килим в средата и няколко възглавници, наредени наоколо покрай стените. Човек лесно може да си представи колко доволни си легнахме. Все още нищо не бяхме видели или усетили от голямата опасност, на която се излагахме.

Рано сутринта мюдирът ни заведе при голямата джамия. Тази толкова известна светиня беше естествено онази забележителност, която трябваше да посетим най-напред. Той ни разведе навсякъде, показа ни и ни обясни всичко. Ако знаеше само, че сме християни!

Високият, снабден с кули външен зид, представлява строителна безвкусица и не дава ни най-малка представа за блясъка и великолепието, които обгражда. Джамията е един шедьовър на арабската архитектура с над триста колони от гранит, порфир и мрамор. Тя има двадесет врати и към стотина параклиса. Дължината й е около сто и петдесет метра, а ширината — сто и двадесет. За съжаление, ние не можехме спокойно да се насладим на красотата на тази сграда, защото там присъстваха твърде много хора и нас не ни напускаше тревогата, че е възможно сред тях да се намира някой от тибутите, който да ни издаде. За щастие, това не стана. По време на краткия ни път обратно към нашето жилище минахме покрай една отворена порта. Мюдирът посочи към нея и за наша радостна изненада ни обясни:

— Ей там живее моллата, при когото е Розата от Мурсук.

— Как се казва този благочестив човек? — осведомих се аз с най-голямото възможно безразличие.

— Почетното му име е [48]. Искаш ли да се запознаеш с него?

— Душата ми ще се зарадва, ако мога да видя един правоверен, към когото Аллах е толкова благосклонен.

— Той е мой приятел. Нека влезем! Ще е щастлив да посрещне у дома си двама толкова благочестиви офицери от Маср [49].

Наистина имахме голям късмет. Заварихме моллата у дома. Той бе човек с много достопочтена външност и ние разговаряхме с него около половин час. Но нито стана дума за Рахел, нито успяхме да я видим. Не биваше да злоупотребяваме с благосклонността на щастливата ни звезда.

Щом се прибрахме, мюдирът ни покани в жилището си, където сред благоуханен тютюнев дим ни попита какво мислим да предприемем най-напред относно нашата делова работа, а именно покупката на коне. Отговорих му:

— Доколкото ми е известно, в околностите на Каируан пасат стадата на две племена — на уалад кралифа и на уалад салас. Кое от тях има по-хубави коне?

— И едните, и другите, но уалад саласите се намират по-близо, а шейхът им ми е задължен. Той сигурно ще ви посрещне добре. Ако нямате нищо против, ще се радвам много да ви придружа.

— Така само ще увеличиш благодарността ни.

— Тогава нека тръгнем на път веднага щом обядваме и малко подремнем.

Този човек беше извънредно услужлив и дълбоко в себе си съжалявах, че бяхме принудени да го мамим. След като се прибрахме в нашата стая, Диксън изказа същата мисъл, а после продължи:

— Можем да сме много доволни от досегашния си успех. Вече знаем къде да търсим Рахел. Но как ли ще се доберем до нея и как ще я изведем от града?

— За това — по-късно. Първо трябва да намерим добри коне. Тези нищо не струват.

— До Суза все ще издържат.

— До Суза ли? На връщане няма да минем оттам. Това би означавало сигурната ни гибел.

-Защо?

— Естествено, ще ни преследват. Ще можем ли в Суза достатъчно бързо да се спасим на някой кораб?

— Не, прав си! Би трябвало съвсем случайно точно тогава на пристана да има някакъв плавателен съд.

— И в такъв случай рискът остава твърде голям, понеже, ако екипажът е съставен от мюсюлмани, те ще ни предадат в ръцете на преследвачите. Можем да избягаме само по суша, и то в посока към Сфакс.

— Тогава наистина ще са ни нужни много добри коне.

— Които ще купим днес от уалад саласите. Ако ще отвличаме Рахел от Каируан, всичко трябва да е подготвено. Ще са ни необходими и дрехи за девойката. Тя не може да ходи или да язди през града в женското си облекло.

— Не може. Веднага ще се погрижа за това. Тръгвам към пазара за дрехи.

— Знаеш ли къде се намира?

-Ще разпитам.

— Но внимавай да не ти се изпречи на пътя някой от тибутите! Той действително изпълни задачата си успешно; съвсем скоро донесе всички необходими дрехи за Рахел, които сигурно щяха да й станат. Облечена в тях, тя несъмнено щеше да изглежда като някое хубаво четиринадесетгодишно момче.

Следобед полегнахме малко да си починем, а после на коне поехме към селото на уалад саласите. Освен «фелдмаршала» ни придружаваха и неколцина негови офицери. Посрещнаха ни добре и ние купихме три чудесни много бързи коня заедно с пълната амуниция, обаче не ги взехме с нас в града. Животните останаха на пасбището и се уговорихме, че ще можем да дойдем да ги вземем веднага щом ни потрябват.

Всъщност нищо неподозиращите мюсюлмани би трябвало да си зададат въпроса защо ли се нуждаехме от три коня, и то заедно със седлата. Но не било писано проницателността им да бъде дълго поставена на изпитание, понеже решителната развръзка беше много по-близко, отколкото си мислехме. Когато вечерта отново останахме сами, ние започнахме да кроим различни планове, да ги съпоставяме и преценяваме. Ала това се оказа излишно, понеже всичко стана от само себе си без нашата намеса.

На сутринта «фелдмаршалът» ни подкани пак да посетим джамията. Никак не ни се искаше, обаче не биваше да му отказваме. В една от колонадите се срещнахме с моллата, който се зарадва да ни види, показа ни по-значимите параклиси и после ни покани в дома си. Още предишния ден беше забелязал, че съм запознат с мохамеданската литература и искаше да ми покаже преписа на някакъв религиозен труд, който бил направил собственоръчно. Дори да ни беше възможно да откажем, пак нямаше да го сторим, защото се надявахме да узнаем нещо за Рахел. И така, тръгнахме с него.

В стаята седяхме четирима души — моллата, мюдирът, Диксън и аз и говорехме за книгата. Внезапно вратата се отвори и видяхме… Рахел, която по някаква причина идваше при своя учител. Тя бе твърде млада и твърде неопитна, за да може да се овладее или да се преструва и аз веднага си казах, че решителният миг е настъпил.

Скочих на крака. Диксън също. Рахел остана няколко секунди като вцепенена, но после безкрайно зарадвана извика:

— Моят любим, моят любим! Хамдулиллях, спасена съм! Свободна съм! Дошъл си, както вярвах, и си ме намерил!

Тя стремително се втурна към него и в следващия миг увисна на врата му.

В този момент и двамата мюсюлмани бързо се изправиха на крака.

— Машаллах, те се познават! Какво значи това? Тя е еврейка, а е в прегръдките на мохамеданин! — възкликна «фелдмаршалът».

— Тя, годеницата на един тидиту! — слисано добави моллата. -Това е грях, не бива да търпим подобно нещо!

Той се опита да раздели двамата, обаче девойката го отблъсна от себе си енергично като мъж и извика:

— Махни се, мъчителю! Теб те купиха, за да ме изтезаваш душевно, и аз не можех да се защитавам. Но ето че моите закрилници и приятели са вече тук, ето ги тези двама християни, те ще ме освободят и ще…

— Християни… християни…! — изкрещяха моллата и офицерът в един глас.

Двамата втренчиха погледи в нас, а «фелдмаршалът» ме сграбчи за ръката и ме попита:

— Тя те нарече християнин? Да го повярвам ли? Истина ли е? Кажи ми в името на твоето душеспасение дали е вярно, или не!

— Да, християни сме — отговорих аз невъзмутимо.

— Християни, християни, гяури, крастави псета в свещения град Каируан! Те бяха с нас в джамията и я оскверниха! Трябва да бъдат разкъсани като мърша! Аз ще …

Той се завтече към все още отворената врата и моллата го последва. Искаха да извикат навън ужасната новина, ала аз бях по-бърз от тях, дръпнах ги назад и затворих вратата.

— Гяур! — изрева в лицето ми «маршалът» — Гяур! — изкрещя и моллата.

Отговорих им с юмрука си. Два удара по главите им и двамата рухнаха на земята в безсъзнание.

— Бързо, бързо, да изчезваме! — каза Диксън и хвана Рахел за ръката, за да я поведе след себе си.

— Чакай! — предупредих го аз. — Да не прибързваме, иначе сме загубени. Рахел, знаеш ли улиците на града?

— Почти всички — отвърна ми тя силно задъхана от вълнение.

— А южната градска порта, през която се минава за пасищата на уалад саласите?

— И нея я знам.

— Тогава бързо тръгвай към тази порта и после продължавай нататък, ала бавно, за да не привлечеш вниманието на хората.

— Защо… аз… аз… — заекна тя.

— Тръгвай, тръгвай! Не бива да губим нито миг, иначе няма да успеем.

Диксън понечи да възрази, но аз изтиках девойката навън, а него задържах. Тук нямаше нито въжета, нито ремъци, затова бързо накъсах тюрбана на моллата на ленти и с тях вързах двамата. С останалите парчета затъкнах устата им да не викат. После се втурнахме към дома на «маршала». Подканих Диксън да извади от нашата стая всичките ни вещи, а аз се отправих към задния край на двора, където бяха подслонени конете ни. Оглавниците им също бяха там и се заех да ги оседлавам. Някои войници ме видяха и се приближиха, надойдоха и неколцина офицери. Попитаха ме накъде съм се разбързал. Дадох им уклончиви отговори. После се появи и Диксън, който носеше всичките ни вещи. Аз взех моите две пушки и се качих на коня. Американецът последва примера ми и ние потеглихме. Изглежда едва сега у военните се породиха подозрения, че работата ни не е съвсем чиста. Зад нас проехтяха силни викове, но не им обърнахме внимание, а излязохме през портата ходом. На улицата преминахме в тръс.

Знаехме как да стигнем до южната градска порта. Когато свърнахме от четвъртата улица в петата, там видяхме гъста човешка тълпа, която се движеше право срещу нас. Диксън изплашено извика и посочи с ръка натам. Забелязах Тахаф, който се бе натъкнал на Рахел и я беше принудил да се върне обратно. До него имаше и още двама тибути. Рахел отчаяно се съпротивляваше. Именно тази сцена беше насъбрала толкова зяпачи.

— Пришпори коня си да мине право през тълпата и после препускай към портата! — подвикнах на Диксън.

— Но Рахел… моята любима! — възрази ми той.

— Аз ще я взема!

— Тибутите няма да я пуснат!

— Глупости! Знам какво правя! Разчитай на мен! Напред, побързай!

Тези думи му подействаха. Той се вряза в човешката тълпа и конят му събори няколко души. Тахаф го позна.

— Християнин, християнин! — изрева той, като в изненадата си пусна Рахел.

Аз използвах това и смуших коня си да застане между него и девойката. Тогава негодникът ме забеляза и изкрещя:

— Още един! Още един! Дръжте ги! Убийте ги! Тибутите му запригласяха. Наведох се от седлото, сграбчих Рахел с дясната си ръка, метнах я при себе си на коня и препуснах. Зад гърба ми се разнесоха яростни крясъци. Жребецът ми полетя надолу по улицата, минах и по следващата, а после изхвръкнах през портата извън града. Там догоних Диксън.

— Слава Богу, Рахел е с теб! — извика ми той.

— Сега няма време за приказки — отвърнах му. — Давай по-бързо към уалад саласите!

След пет минути градът изчезна зад нас. Четвърт час по-късно, още отдалеч малко надясно забелязахме първото стадо овце на саласите. Спуснах Рахел на земята и й наредих:

— Продължавай да вървиш все направо! След малко ще те догоним!

Тя се подчини, а ние препуснахме към бивака на уалад саласите, за да вземем конете си. Дадоха ни ги без никакви възражения, макар че се учудиха на голямата ни припряност. Те дори ни помогнаха при оседлаването на животните и направо се слисаха, когато на тръгване им подарихме старите си коне.

Четвърт час след раздялата си с Рахел ние отново бяхме заедно. Помогнахме й да възседне третия кон и се понесохме в галоп тъкмо навреме, защото на север забелязахме облак прах, вдигнат от група ездачи. Едва по обед спряхме при някакви храсталаци, където се забавихме, колкото Рахел да може да облече мъжките дрехи. Бяхме спасени. Не е необходимо да описвам щастието на Розата на Мурсук и на нейния любим от «Билад Амирика»…

Здрави и читави се добрахме до Сфакс, където имахме големия късмет да заварим на котва параход на Сосиета Рубатино, който ни взе до Триполи. По време на пътуването разказахме на Рахел за смъртта на Манасе бен Ахараб, както и че той не е бил истинският й баща. Тя много плака, но намери утеха в щастието, че завинаги щеше да остане със своя любим. По пътя за Каируан тибутите я бяха отвлекли като пленница, но се бяха отнасяли с нея доста сносно. А как се зарадва само, когато с един керван от Мурсук в Триполи пристигна нейната вярна Ребека! Това бе работа на Диксън. Добрата женица тръгна с голяма радост за «Билад Амирика» заедно с младата двойка.

А амулетът?

Откакто се помнеше, Рахел винаги го беше носила на врата си, окачен на тънка верижка. Той представляваше малка кожена кутийка, чиито ръбове бяха здраво зашити. Когато тя ги разряза, се показа кръгло портретче, на което бе изобразена красива характерна мъжка глава — истинска миниатюрна живопис. Успяхме да извадим малката тънка пластинка. За мое смайване на обратната й страна прочетох:

«Робер Сюркуф, Париж 1804»

Дали именно този човек беше «прочутият капитан», за когото е говорил умиращият моряк? Много вероятно. За съжаление издирванията, проведени от Диксън и мен, не доведоха до стопроцентова сигурност. Но онова, което узнах при това разследване относно историческата личност на Робер Сюркуф, съм описал в следващата повест [50].