От Мурсук до Кайруан

Четвърта глава Смъртта на Манасе бен Ахараб

И отново видях ширналия се пред погледа ми Мурсук с неговите бостани, овощни градини с нарове и смокини, както и палмови горички. В околностите на града колкото прочутият, толкова и нещастен африкански пътешественик Фогел е наброил почти четиридесет разновидности от последния дървесен вид.

Заради раната на Диксън яздехме бавно и затова пътувахме почти четири дни. Изглежда ездата изобщо не го бе изтощила, но въпреки това той се намираше в такова трескаво състояние, което нямаше нищо общо с ferbis traumatika [19]. По скоро беше вътрешна възбуда. Забелязах я, макар че Диксън се мъчеше да я скрие.

Пътем често разговаряхме с американеца за Мурсук. Но щом споменях името на Манасе бен Ахараб, лицето му помръкваше и той незабавно млъкваше. Моето чувство за такт не ми позволяваше да му задавам въпроси, но сигурно между него и евреина се беше случило нещо, споменът за което и до ден-днешен му бе неприятен. Дали в случая ставаше въпрос за пари? Безспорно не! Манасе беше един от най-известните богаташи на Фезан и имах основание да предположа, че Диксън го беше посетил по делова работа. Но и двамата бяха богати. Едва ли се бяха скарали заради някаква сделка. Ако Манасе действително беше причината за киселото настроение на Диксън, то обяснението трябваше да се търси в една малко по-друга област. Нямаше как да не се сетя за чаровната хубавица Рахел.

И нейното име споменах няколко пъти — винаги лицето му се изчервяваше. Аха, значи такава била работата!

Когато видяхме пред нас кирпичената градска стена на Мурсук, над която стърчеше величествената сграда на резиденцията, не биваше повече да отлагам въпроса си. Трябваше да знам дали Диксън също щеше да отседне при Манасе бен Ахараб, или не. Ето защо казах:

— Най-сетне пристигнахме! Кой ще те посрещне с «хабакак» [20]? Знаеш къде живея. Няма ли да останем заедно, мистър Диксън?

Навярно с удоволствие би отговорил с «да», това му личеше, обаче все пак отговорът му гласеше:

— Двамина гости в един дом са навярно, ако не много, то поне известно неудобство дори и за някой заможен човек. Пак ще отида да живея при моя мамелюк Алаф.

С прозвището мамелюци хората в Мурсук наричат потомците на белите ренегати. Те образуват местната аристокрация.

— Както искаш, драги приятелю. Това няма да ни попречи да се виждаме всеки ден.

— Разбира се. По всяко време си ми добре дошъл. Не е нужно да ти го казвам.

— И ти ще си ми добре дошъл. Взаимно ще се посещаваме. Той не ми отговори и вече със сигурност знаех как стоят нещата. Аз трябваше да му ходя на гости, а той не желаеше да идва при мен. Следователно беше скаран с Манасе бен Ахараб. Ние минахме по първата от много широките улици на града и се насочихме към втората, където се намираше домът на неговия хазаин. Там се сбогувахме и заедно с Али продължих пътя си към двореца, близо до който живееше Манасе . Пред неговата едноетажна, но доста просторна къща, строена по тамошния архитектурен стил, накарахме камилите да коленичат и слязохме от седлата. Широката порта беше затворена. Заудрях по нея с тежката медна дръжка, след което един от черните роби я отвори. Той скръсти ръце върху гърдите си и направи дълбок поклон.

— Господарят ти вкъщи ли е? — попитах го.

— Не, ефенди, той отиде при пашата.

— Абинталбат? [21]

— Тя изчезна. Никой не знае къде е!

— Какво говориш? Нима се е случило нещо лошо?

— Да, ефенди, исит [22] Ребека ще ти каже.

Той изтри очите си с ръка и се отдръпна настрани при Али, за да му помогне да вкарат камилите в двора. А аз се втурнах право при Ребека, старата икономка, чиято особена любимка беше Рахел. Намерих я в кухнята, където се беше заловила да меси тесто. Щом ме видя да прекрачвам прага, тя незабавно заряза работата си, приближи се до мен с високо вдигнати ръце и се завайка:

— Ох, ефенди, с какъв копнеж очаквахме завръщането ти! Как се радва душата ми, че най-сетне идваш!

Още при първите й думи от очите й рукнаха сълзи, които тя се опита да изтрие с «тестените» си ръце. Съвсем естествената последица беше, че очите й почти напълно се слепиха.

— Какво се е случило, добра ми Ребека? — попитах я аз. — Защо плачеш?

— Представи си само, Рахел я няма, няма, няма! Изчезна, тя, цветето на нашия дом, любимката на нашите сърца. Никой не знае къде е!

— Откога е изчезнала?

— Може би има вече седмица, ефенди. Почакай малко да пресметна. Днес е Jom el Arba’a [23], а това стана в нощта на Jom el Chamis [24]. Значи са изминали шест дни.

— И как се случи всичко? Разкажи ми, де! Тъй като очите й отново се насълзиха, тя пак ги изтри с лепкавите си от тесто ръце и отговори:

— Как да ти го разкажа? Та аз не съм присъствала, така че не знам как се е случило.

— Хмм! Къде я видя в четвъртък за последен път?

— Вечерта беше навън на двора. Аз носех вода и се връщах с ведрото в кухнята. Точно тогава я срещнах и тя ми каза, че искала малко да се поразходи в градината.

— Тъй! И направи ли го? Ти видя ли я да влиза в градината?

— Да, понеже спрях и минута-две гледах подир моята любимка.

— И след това не я видя повече, така ли? Не се ли върна от градината?

— Не. Ефенди, та нали и ти знаеш, че всеки ден привечер, преди да си легне да спи, тя отиваше на разходка в градината. Щом се върнеше, тя винаги влизаше при мен, за да ми каже «лека нощ». Рахел непременно щеше да го стори и онази вечер, защото никога не е забравяла.

— Кога забелязахте, че я няма? На сутринта ли?

— О, не, още през нощта. Именно защото не дойде при мен, аз останах будна, за да я чакам. И тъй като все не идваше и не идваше, отидох да я потърся в градината. Но там я нямаше. Събудих господаря, на когото тя също не беше казала обичайното «лека нощ». Потърсихме я в спалнята й, но напразно. Тогава изпратихме хора из града, ала никой не намери моята любимка.

— Нямаше ли следи в градината?

— Не. Господарят извести случилото се на пашата и тогава самият той дойде, като доведе много аскери и субати [25], които трябваше всичко да проверят. Нищо не намериха. После претърсиха цялата околност, но пак безрезултатно. О, сихди, с какво нетърпение те чакахме, за да ни помогнеш и посъветваш!

— След шест дни навярно са заличени всички следи. Господарят ти е при пашата, така ли?

— Да. Той ходи при него по няколко пъти на ден да го пита дали все още не са открили нещо и да го насърчи да продължи издирването. Я чуй! Въвеждат коня му в двора, значи се е върнал. Говори с него, ефенди, говори с него! Може би ще успееш да откриеш някаква следа.

Манасе бен Ахараб ме посрещна с радостен възглас. Изглеждаше много отпаднал. Необяснимото изчезване на дъщеря му разяждаше душата и тялото му, това си личеше още от пръв поглед. Накарах го всичко да ми разкаже. За съжаление не можа да ми съобщи нищо повече от онова, което вече знаех от Ребека, ала въпреки всичко той възлагаше големи надежди на помощта ми.

— Ефенди, искай от мен каквото пожелаеш и аз ще ти го дам, стига само да ми върнеш светлината на очите и радостта на сърцето ми! — помоли ме той.

— Манасе, съчувствам ти и самият аз съм силно потресен от случилото се — отвърнах му, — но как мога аз, чужденецът, да ти върна изчезналата дъщеря, след като всички усилия, положени от пашата и неговите хора, са останали съвсем безплодни?

— О, аз знам, че много си видял и преживял. Вече си вършил някои неща, с които никой друг не би могъл да се справи и все ще намериш някакъв начин да постигнем целта си.

— За съжаление трябва да ти призная, че се съмнявам, но въпреки това ще направим всичко възможно. Ела да отидем в градината!

Излязохме навън и претърсихме всяко кътче. Най-внимателно огледах всеки храст, всеки камък от дувара — ала напразно. Беше изминало твърде много време.

— Не ни остава да предполагаме нищо друго, освен че е била отвлечена — казах аз. — Дъщеря ти е била прехвърлена през зида. Несъмнено е имало някакви видими следи,обаче хората на пашата са ги заличили и вече не можем да ги забележим. Те явно нищо не разбират от подобна работа. Ти вярваш ли също, че е била отвлечена?

— Да.

— Имаш ли някакви по-определени подозрения?

— Имам. Пашата ми забрани да го споменавам, понеже така лесно може всичко да се провали, но на теб ти имам доверие, защото си дискретен човек. Познавам един мъж, който искаше да вземе дъщеря ми за жена.

— Аха! Кой е той?

— Един хариб [26]. Беше мой гост и като отплата за гостоприемството ми отчужди от мен сърцето на моето дете.

— Отчужди ли го? Значи е успял да спечели благосклонността на Рахел?

— Да. Аз го изгоних. Преди да напусне дома ми, той успя да се срещне с Рахел, да я успокои и убеди, че въпреки всичко ще му стане жена. Ето защо тя и по-късно остана весела и не тъгуваше. Даже има смелостта от време на време да ми говори за него.

— А той веднага ли напусна Мурсук?

— О, не, премести се при един мамелюк, където остана да живее още няколко седмици.

Нямаше как да не се сетя за Диксън и затова попитах:

— Как се казва мамелюкът?

— Алаф.

— Аха! А чужденецът?

— Казва се Диксън и идва от Билад Амирика.

— Машаллах! Той значи! — възкликнах аз.

— Познаваш ли го? — припряно ме попита Манасе. Преди да успея да му отговоря, в градината дойде един негър и съобщи на господаря си, че трябвало бързо да отиде при пашата, който имал да му казва нещо важно.

— И ти ще дойдеш с мен, ефенди! — подкани ме Манасе. -Трябва да чуеш за какво става въпрос и после да вземеш участие в съвещанието ни.

Десетина минути по-късно стояхме пред най-висшия чиновник на падишаха. Той съобщи на евреина, че похитителят е заловен и по негов знак в помещението въведоха вързания злодей. И този злодей… беше Диксън!

Американецът бе силно възбуден. Щом ме видя, той направи безуспешен опит да се освободи от въжетата си и ми извика на английски:

— Какъв късмет, че си тук! Представи си — едва бях отседнал при моя хазаин, когато онзи тип изпрати един човек да доведе войниците, които ме арестуваха! Обвиняват ме, че тайно съм бил отвлякъл Рахел, дъщерята на Манасе.

— Знам. Значи ти обичаш това девойче?

— Да. Премълчах го пред теб, но сега съм принуден да го призная. Наистина ли е изчезнала?

— Да. И никой не знае къде е.

— По дяволите! Махни тези въжета и незабавно ще претърся цяла Триполитания [27].

Няма да намеря покой, докато не я открия!

Не беше трудно да изпълня настоятелната му молба, понеже можех да докажа, че в деня на похищението той е бил заедно с мен и се е намирал далеч от града. Естествено на пашата не му беше много приятно да чуе каква грешка е направил. Разбира се, Диксън бе доста ядосан на бащата на любимата си, защото именно той беше виновен за тази неприятна случка. Манасе се видя принуден да го помоли за извинение и ето как двамата се помириха, преди още да бяха напуснали резиденцията на пашата.

Ето че в момента знаехме пак толкова малко, колкото и преди. Върнахме се в дома на Манасе, за да обсъдим какво да правим. Все още не бяхме стигнали до никакъв резултат, когато най-сетне Диксън зададе на Манасе въпроса:

— Има ли тук в Мурсук някакъв човек, който да я е харесвал и да я е пожелавал за жена? Може би все още да е скрита нейде в града.

— Не се сещам.

— Не е ли имало и друг жених освен моя приятел? — поисках да се осведомя аз.

— Не, защото онзи тидиту не може да се смята за кандидат за женитба.

— Кой тидиту? Какъв е той?

— Предводител на тибутите, който неведнъж ме е посещавал за различни сделки.

— Какво!? Тахаф ли му е името?

— Да. Познаваш ли го ефенди?

— Да. Бързо ми кажи кога е бил тук за последен път! Много е важно.

— В деня преди да изчезне детето ми. Искаше да разговаряме за теб.

— За мен ли? И ми го казваш едва сега?

— Мислех изобщо да го премълча, защото ми се струва, че е възможно да се засегнеш.

— Да се засегна ли? Че за какво сте разговаряли?

— Той те смяташе за афик [28] на моята дъщеря.

— Мене? И как е стигнал до това странно заключение?

— Чул го е собственика на каравансарая [29]. Ефенди, ще ми разрешиш ли да бъда съвсем откровен към теб, щом става дума за толкова важна работа?

— Дори настоявам за това!

— Няколко седмици ти беше мой гост и прислугата ми е раздрънкала колко добър и любезен си бил винаги към Рахел.

— И са ме взели за неин годеник, така ли?

— Да, но без самият аз да го подозирам. Ще ми простиш, нали?

— Изобщо няма какво да ти прощавам. Я ми кажи преди всичко в какви отношения си бил с Тахаф?

— Няколко пъти съм вършил с него разменна търговия и бях останал с впечатление, че си пада малко разбойник. Но тъй като никой от тибутите не смята грабежа нито за позор, нито за престъпление, това не ме засягаше.

— А деловите му посещения винаги ли бяха краткотрайни?

— Не. Понякога оставаше да ми гостува.

— Тогава му е бил известен навикът на Рахел вечер да се разхожда из градината, а?

— Да. Той дори я придружаваше и разговаряше с нея, но винаги в мое присъствие.

— Тя харесваше ли му?

— Толкова много, че я поиска за жена.

— Той, мохамеданинът?

— Тибутите казват, че жената нямала душа. Жената не можела да отиде в рая. Ето защо било безразлично дали вярва в Мохамед, или не.

— Ти, разбира се, му посочи вратата, нали?

-Да.

— Това не предизвика ли у него гняв или чувство за мъст?

— Външно запази спокойствие, но повече не се мерна при мен. Миналата седмица ме посети за пръв път оттогава.

— Не изглеждаше ли някак болнав?

— Дясната му ръка беше превързана, а видът му не беше на здрав човек.

— Аха! Той трябва да има много здрав организъм, тъй като въпреки раната си, веднага е тръгнал на път за Мурсук?

— Ти знаеш, че е бил ранен?

— Да, ще чуеш цялата история, но най-напред искам да науча какво ти е казал за начина, по който се запознахме. Сигурно го е споменал, понеже нали е дошъл при теб с едничката цел да ти говори за мен.

— Срещнал те в пустинята и ти казал, че е на път за Мурсук, а ти си му дал поръчението да ме навести и да поздрави от твое име както мен, така и Рахел.

— Тъй! Ти не му ли обясни, че не съм годеник на Рахел?

— Обясних му, ама той не повярва.

— Е, добре! Вече знам как стоят нещата. Намерихме следата. Той е отвлякъл дъщеря ти!

— Аллах! Действително ли мислиш така?

— Дори съм убеден. Иска да си отмъсти за теб, защото си му отказал ръката на дъщеря си, а също и на мен, понеже го победих. За ранената си ръка, която и ти си забелязал, трябва да «благодари» на мен.

— Кой би го помислил! Как стана всичко? Накратко му разказах събитията и добавих:

— И така, аз твърдя, че Тахаф е похитителят на дъщеря ти и мисля, че ще ми дадеш право.

— Наистина, не мога да кажа, че не си прав, ала все пак липсват доказателства.

— Незабавно ще ги получим от собственика на каравансарая, за когото преди малко спомена.

— Да не би да мислиш, че Тахаф е споделил с него плановете си?

— Не, сигурно и през ум не му е минало подобно нещо.

— Тогава ханджията нищо не може да докаже!

— Не прибързвай! Нали ти разказах, че тибутите са тръгнали за Каируан на поклонение?

— Да, но ми се струва, че сега ще се откажат от намерението си. Не могат да мъкнат със себе си пленничката толкова дни път до Каируан и затова са я отвели в техния дуар.

— Не ми се вярва. Един мюсюлманин, тръгнал на поклонение, непременно довежда тази работа докрай, иначе според собствените си възгледи ще си навлече гнева на Аллаха.

— Ефенди, с това твърдение още повече натъжаваш сърцето ми!

— Не се отчайвай! Признавам, че хубавата ти дъщеря се е харесала на Тахаф, обаче той има още по-голямо желание да се докопа до парите ти. Ето защо по законен начин той ще се венчае с Рахел пред кадията, за да стане после твой наследник. И именно заради това ще заведе Рахел в Каируан — там най-сигурно може да я принуди да стане мохамеданка. Но за тази работа се изисква време и докато Тахаф я свърши, ние все ще намерим удобен случай да освободим детето ти.

-Как?

— Ще трябва да отидем до Каируан и тайно да я отвлечем. Минута-две Манасе стоя така безмълвно втренчил поглед в мен, докато най-сетне изплашено възкликна:

— Но тогава сме загубени! Само правоверните могат да влизат в този опасен град!

Щом чу тези думи, Диксън се ядоса и му викна:

— Ти обичаш ли дъщеря си? Аз, на когото ти отказа да дадеш ръката й, съм готов незабавно да отида там и да я спася!

— По-кротко! — успокоих го аз. — Все още не знаем какво е станало. Налага се да съберем сведения.

— Къде? От кого?

— В каравансарая, а после по пътя, водещ на север, за да разберем дали тибутите са поели в тази посока и дали Рахел е с тях.

— Тогава да тръгваме веднага и да не губим нито минута. Къде е странноприемницата? — попита Диксън.

Манасе ни заведе дотам. В крайна сметка разбрахме, че Тахаф е купил една тахтирауан [30]. Това обстоятелство ни убеди, че той беше отвлякъл Рахел.

За нас беше важно да научим дали е взел всичките си хора, както и в каква посока се е отправил. За тази работа Манасе не ни беше нужен. Накарахме го да намери за мен и Диксън две добри ездитни камили и на следващия ден двамата напуснахме Мурсук, за да поемем на север към Ядад.

Привечер се натъкнахме на малък керван, който тъкмо се беше разположил да почива. Тези хора бяха срещнали отряд от двайсетина тибути на камили, а предводителят им бил с превързана дясна ръка. Едно от животните имало на гърба си женска носилка, закрита от чужди погледи с плътни завеси.

Вече знаехме достатъчно. Останахме да бивакуваме при кервана, за да можем на зазоряване да поемем обратно към Мурсук. Скоро заспах. Ала Диксън не мигна цяла нощ. Щом хоризонтът на изток започна да светлее, той веднага ме събуди. Другите хора също наставаха и се заприготвяха за път.

В този момент видяхме, че от юг, т. е. от посоката, където се намираше Мурсук, се появи един ездач на камила, който, както изглежда, бързаше извънредно много. Ние все още не бяхме яхнали нашите животни. Той се приближаваше като вихрушка и скоро разбрахме, че е тидиту.

— По дяволите, познавам го! От хората на Тахаф е! — каза Диксън. — Това е неговият помощник!

— Така е — отвърнах аз. — Идва от Мурсук.

— Каква ли работа е имал там?

— Дали не му е било възложено да поиска откуп от Манасе бен Ахараб? Все пак не е изключено!

Ето че мъжът се озова вече на двайсетина-трийсет метра от нас. Погледът му падна върху мен, той спря камилата си и извика:

— Машаллах, гяурът! Хвала на Аллаха, че те срещам, куче такова! Ето ти наградата.

Той грабна дългата си пушка и я насочи към мен. Чу се изстрел, само че не неговият, понеже Диксън го изпревари и прониза главата му с куршум. Бедуинът се олюля на високото седло, а после падна мъртъв на земята.

Подобни случки в пустинята са нещо обикновено. Този тип искаше да ме убие и затова бе застрелян от спътника ми. За бедуините, при които бивакувахме, тази постъпка беше толкова естествена, че те изобщо не си губиха времето с излишни въпроси. Погребахме мъртвия тидиту, в чийто джобове не намерихме нищо важно и след като взехме камилата му, бързо поехме обратно към Мурсук.

Там ни очакваше много голяма и тъжна изненада.

Манасе бен Ахараб беше към мен мил и любезен домакин, но на мен ми се струваше, че любовта му към неговата дъщеря винаги е носила белезите на някаква несигурност, изпълнена бе с неопределена боязън. Понякога имах чувството, сякаш той не знае много добре как да се държи с детето си. И Рахел също го обичаше, да, ала всъщност това бе по-скоро някакво по-особено сдържано чувство на симпатия и на приличие съвсем на истинската детска любов. В отношенията между баща и дъщеря за мен имаше нещо тайнствено. В този час било съдено загадката да бъде разбулена, и то по начин, който едва ли бях смятал за възможен.

Когато се озовахме пред дома на Манасе, портата стоеше широко отворена, така че от пръв поглед можахме да видим седналите на двора оплаквачи, които бяха посипали главите си с пепел и издаваха тихи глухи вопли. В къщата трябваше да има смъртник. Втурнах се към кухнята. Там Ребека седеше направо на земята и плачеше. Щом ме съзря, тя изхлипа:

— Ох, ефенди, каква стана тя! Господарят ще умре. При него са двама атиба [31], за да му дадат последното лекарство, а също и трима шухуди [32], дето трябват при написването на уасия [33].

— Allah jarhamkum — Бог да се смили над вас! Ребека, какво се е случило?

— Дойде един тидиту и пожела да разговаря с господаря. Само след няколко минути си тръгна, а ние заварихме господаря облян в собствената си кръв.

— Бедуинът ли го е ранил?

— Да, искал е да го убие.

— Защо?

— Господарят разказа всичко на пашата, който дойде скоро след това. Онзи тидиту настоял да му подпишат документ, че Рахел, моята любимка, може да стане мохамеданка в Каируан. Господарят му отказал и затова го прониза с нож. Превързахме го, ала сигурно ще умре. Лежи съвсем неподвижно, говори едва-едва, и то много тихо. Все питаше за теб.

— Какво нещастие! Къде е той! Заведи ме при него! Тя изпълни подканата ми. Щом влязохме в стаята и погледът ми падна върху Манасе, веднага разбрах, че идваме твърде късно. Той бе мъртъв. Току-що беше издъхнал. На долния край на леглото му седяха двамата знахари, които се наричаха лекари. Близо до главата на Манасе се беше настанил някакъв чиновник заедно с тримата свидетели. Той ни огледа изпитателно, изправи се бавно и достолепно и ме попита:

— Ти ли си чужденецът Кара бен Немзи Ефенди, за когото ми говори мъртвецът? А спътникът ти от Америка ли е?

— Да. — отвърнах аз.

— Тогава пред тези свидетели трябва да ви съобщя нещо. Той направи знак на лекарите и след като те излязоха, продължи:

— Дъщерята на този мъртвец не му е истинска дъщеря. Тя не е и еврейка, а християнка.

— Ама че изненада! — възкликнах аз, а той разказа следното:

— Преди да умре, Манасе изповяда своята тайна. Още като беден търговец той попаднал в Джида, разположен преди Мека, града на Пророка. Там el Haua el Asfar [34] отнемала живота на много хора. Манасе бен Ахараб видял на една уличка да лежи умиращ човек с малко хубаво момиченце. Умиращият го повикал и му казал, че е наути [35] от Билад Франза [36], а детето било внуче на някакъв прочут рейс [37]. Трябвало да го заведе в Билад Франза, обаче нямало да може, защото тук го сграбчила смъртта. Непознатият помолил Манасе да отиде с момиченцето в Суец при консула и му дал портфейл, който бил собственост на детето. Вътре имало едри банкноти и някакви документи на чужд език. Само след броени минути болният наути умрял, а Манасе взел момиченцето и портфейла. Мислел да постъпи почтено, ала парите се оказали по-силни от съвестта му. Той взел детето у дома си и унищожил документите. В Кайро разменил банкнотите срещу злато и заминал с внучката на прочутия рейс първо за Тунис, а после стигнал чак дотук, до Мурсук, понеже мислел, че в този толкова далечен град никога няма да се разкрие онова, което бил направил. Той станал добър баща на чуждото внуче, но никога не могъл да забрави, че го е измамил. Но ето че изневиделица го връхлетяла смъртта и Манасе наредил да ме извикат, за да ми разкаже тази история. Завещанието му е в ръката ми. Цялото му състояние принадлежи на внучката на прочутия рейс, а тя трябва да стане жена на мъжа от Амирика.

Чиновникът млъкна, а ние двамата стояхме като вцепенени. Най-сетне го попитах:

— Откъде знаеш, че е християнка?

— Умиращият наути е казал така.

— Как се е казвал дядото, прочутият рейс?

— Никой не знае, понеже Манасе е унищожил документите, без да успее да ги разчете.

— Кой ще бъде изпълнител на завещанието?

— Самият паша. Трябва да се обърнете към него. Манасе бен Ахараб спомена и още за някакъв сахаб [38], който Рахел носела на врата си. Нека го отвори и да види какво има в него. Сега отивам при пашата, за да му докладвам всичко и да му предам завещанието. Той ще изпрати някой да ви повика, за да разговаря с вас.

Заедно с тримата свидетели той се отдалечи и ние останахме сами с мъртвеца, когото до този момент смятахме за баща на Рахел. Какъв голям грях бе извършил той спрямо нея! Беше я отнел заедно със собствеността й от живеещите толкова далеч нейни близки. Кои ли бяха те, къде ли се намираха? Във Франция ли? Кой ли беше дядо й, прочутият капитан, и как се беше озовала в тези далечни земи под грижите на един обикновен моряк? Дали амулетът щеше да даде отговор на тези въпроси?

Вече нямаше съмнение, че Рахел е отвлечена в Каируан. Трябваше да я освободим. Диксън, на когото обещах помощта си, предпочиташе незабавно да тръгне натам, защото много се страхуваше за любимата си. Но първо се налагаше да погребем Манасе бен Ахараб, а после трябваше да осигурим наследството на Рахел. Диксън не се нуждаеше от него, понеже беше богат човек, но той смяташе за свой дълг, доколкото бе възможно, да запази собствеността и имуществото на Манасе за своята любима и аз подкрепих това негово намерение. Естествено една значителна част щеше да попадне в касата на пашата, както и в други джобове, и навярно всичко щеше да се стопи като парче лед, ако «пиявиците» на Мурсук не се страхуваха от американския консул в Триполи и ако не се опасяваха, че след време можеше да им се наложи не само всичко да връщат, ами дори да се бръкнат по-дълбоко и в собствения си джоб.

Доста време измина, докато уредим всичко и успеем да тръгнем на път. Трябваше да отидем в Триполи. Това е едно продължително пътуване. На доктор Нахтигал са му били необходими тридесет и седем дни, за да измине този опасен маршрут. Но ние напредвахме по-бързо, понеже Диксън бе достатъчно богат, за да купи най-хубавите ездитни камили. Въпреки всичко, за изпълнения с тревожен копнеж по Рахел американец пътуването ни не бе достатъчно бързо.

Когато пристигнахме в Триполи, ни очакваха различни съвещания и разговори с консула и турските власти, които не искаха да разрешат наследството да напусне границите на страната и на първо време го конфискуваха, и то с пълно право, понеже наследничката изобщо не присъстваше, а тепърва трябваше да бъде освободена от ръцете на тибутите.

Не можехме и да помислим да пътуваме за Каируан по суша, защото така трябваше да яздим месеци. Налагаше се да тръгнем по вода. Но нямаше кораб, с който да стигнем до Суза. Английските и френските кораби спираха само в Сфакс, тъй че в крайна сметка капитанът на един тунезийски плавателен съд с водоизместимост от около сто регистъртона, се съгласи да ни закара до Суза.

Тъй като, ако някой в Каируан разкриеше, че не сме мюсюлмани, ни очакваше сигурна смърт, трябваше да крием, че сме християни. Ето защо се представихме на капитана за египетски офицери, които са тръгнали да закупят расови коне и искат да използват случая да посетят свещения град. Самият капитан беше вече ходил там и по време на плаването ни го описа толкова подробно, че поне донякъде можехме да се смятаме за осведомени. Разбира се, това съвсем не бе достатъчно.

Пътуването ни с кораба беше изключително скучно, но премина без премеждия. Западналият Суза не ни задържа по-дълго, отколкото бе необходимо, за да си купим коне, понеже в Триполи бяхме продали камилите си.