От Мурсук до Кайруан

Трета глава Човекът от Билад Амирика

Воинът, даден ми от шейха, беше все още млад човек, но този избор се оказа много добър.

С помощта на далекогледа имах възможност незабелязано да следвам разбойниците. От само себе си се разбира, че те бяха поели в източна посока само за да ни заблудят. Когато споделих това с придружителя си, той ми отговори:

— Имаш пълно право, ефенди, понеже Каируан не се намира на изток.

— Каируан ли? — попитах аз. — Че откъде ти хрумна името на това селище?

— Ти познаваш ли този град?

— Не. Никога не съм бил там.

— Вярвам ти, защото това е такъв риск, който вероятно ще заплатиш с живота си. Каируан е от онези градове на правоверните, където не бива да стъпва кракът на друговерци. Всеки християнин или евреин, който бъде разкрит там, е безвъзвратно загубен. Тъй както едни привърженици на Пророка отиват на поклонение в Мека и Медина, така други се отправят към Каируан. Джамията Окба е един от най-свещените храмове на исляма, поне най-свещеният в Африка, защото там е погребан Ал Уайб, близък приятел и постоянен спътник на Пророка. Човекът, посетил Каируан, има същото право да се нарича хаджия, както и ако е бил в Мека и Медина.

— И какво общо имат тибутите с този град?

— Какво? Та ти нима не видя зеления санджак [13], който се развяваше над шатрата на Тахаф?

— Видях го, разбира се.

— А не забеляза ли, че не само хората, ами и камилите имаха на врата си масбах [14]?

— И това не ми убягна.

— Е, ами тогава можеше да разбереш, че са тръгнали на хаджилък към каируан.

— Добре! Каируан се намира в Тунис на северозапад оттук. Щом тибутите са се отправили на изток, значи искат да ни заблудят. После ще завият, ще опишат дъга и насочвайки се на юг, ще се върнат при Уади. Само внимателно наблюдавай!

— И аз съм на същото мнение, ефенди. Дори мисля, че знам и мястото, където ще бивакуват.

— Къде е то?

— Те тръгнаха, без да напълнят меховете си, така че им е нужна вода. Истинският извор на Уади Кояр се намира при нашия дуар, но на два часа бавна езда източно оттук съществува още едно място, където има вода, макар и по малко, отколкото при нас. А там растат и храсти фитна [15], от които може да се запали огън. Сигурно ще отидат да лагеруват на това място, а през нощта ще се върнат да нападнат нашия дуар.

— Точно така е! Току-що видях с бинокъла, че се отправят на юг.

— Няма ли да поемем направо в тази посока?

— Не. Ще яздим подир тях съвсем точно по следите им. Така е по-добре.

В същия миг залязващото слънце докосна хоризонта и скоро падна съвсем краткотрайният за онези географски ширини здрач. Ето защо с още по-голямо внимание наблюдавах конниците пред нас — стараех се да запомням много точно през кои места минаваха. По едно време забелязах, че спряха. Ние забавихме крачките на нашите коне, докато противниците ни отново продължиха своя път. Това стана, когато вече беше толкова тъмно, че едва ги различавах.

Оттук нататък можехме да се приближим повечко до тях. И тъй, поехме в тръс към мястото, където бяха спирали. Чувството ми за ориентация бе достатъчно развито, за да не се объркам въпреки тъмнината. Щом се озовахме там, конете ни започнаха да пръхтят и отказаха да продължат. Забелязахме някакви предмети пред нас на земята и скочихме от седлата, за да ги разгледаме.

— Roob Allah — опазил Бог! Трупове! — изплашено извика уалад слиманът.

Той беше прав, наистина бяха три трупа. Дали са лежали вече на това място, когато разбойниците са минали оттук? Прегледах ги. Все още не бяха изстинали. Почувствах, че по ръцете ми полепна кръв.

— Тези хора са убити от тибутите! — заявих аз. — Случайно са ги срещнали, пречукали са ги и вероятно са ги обрали.

— Сигурен ли си?

— Веднага ще разберем.

Пребърках джобовете на трите трупа. Всички бяха съвсем празни, а и в поясите им не намерих нищо. По тях не беше останал да виси и най-малкият предмет.

— Да, те са били убити и ограбени от тибутите — повторих аз. -Кои ли са тези тримата?

Уалад слиманът опипа дрехите им много подробно и внимателно, а после уверено каза:

— Изглежда хората са от Куфарах. Но се чудя каква ли работа са имали по тези места?

— Нима оттук не минават пътници от Куфарах?

— Много рядко, и то все като водачи на чужденци.

— Ако и в този случай е така, значи тибутите са отвлекли чужденеца или чужденците!

— Да, за да изнудят някого да плати откуп, а след това въпреки всичко пак няма да освободят пленниците. Онзи, който попадне в ръцете на разбойниците на пустинята, е загубен.

— Но тогава трябва бързо да ги проследим. Тук с нищо не можем да помогнем. Да не губим време. Уверен ли си, че въпреки тъмнината ще можеш да намериш мястото с водата, за която спомена?

— Да, няма да се объркам.

— Тогава да тръгваме! Може би ще успеем да спасим един човешки живот.

Колкото и малко работа да бяхме имали на това място, все пак огледът на труповете ни бе отнел около четвърт час и изгубеното време трябваше да бъде наваксано. Наистина, не биваше да бързаме кой знае колко, ако не искахме да се приближим до тибутите толкова, че да ни чуят или забележат, преди да сме се добрали до бивака им. Принуден бях изцяло да се осланям на уалад слимана. Звездите се бяха вече появили, но все още светлината им не бе достатъчно силна. Глухият скърцащ шум от стъпките на конете ни в дълбокия пясък стигаше по-надалеч от погледа ни.

Моят спътник оправда доверието ми. Откакто напуснахме дуара, бяха изминали вече може би два часа, когато право пред нас проблясна малка светлинка, която с приближаването ни ставаше все по-голяма и по-ярка.

— Това е лагерният огън на тибутите. Няма да яздим чак дотам, нали? — попита ме моят водач.

— Опиши ми мястото! Значи там има храсти. А теренът равен ли е?

— Не е, понеже мястото граничи с външната страна на горната Уади, от чиято вътрешна страна там, долу, вдясно е разположен нашият дуар. Външната стена на долината се извива навътре във формата на тясна подкова, обградена от храсти фитна. Водата е в дъното на тази «подкова».

— Значи са се настанили в задната й част. Ще имаш ли куража да се промъкнеш между храстите в гръб на тибутите?

— Ефенди, не съм страхливец, а тъй като си с мен, съвсем нямам причина да се боя.

— Тогава нека първо отбием конете встрани, за да потърсим някое удобно място, където можем да ги оставим.

Скоро намерихме подходящо скривалище за животните. Стигнахме до скалистите хълмове, образуващи северната страна на Уади, и там открихме няколко по-големи камъка, за които вързахме конете. После дадох подробни указания на уалад слимана как да се държи и започнахме да се промъкваме към бивака на тибутите. Вървях пръв. Когато се озовахме доста наблизо, легнахме на земята, за да изминем останалата част от пътя си пълзешком.

За наш късмет огънят беше малък. Светлината му не стигаше надалеч и все пак бе достатъчно силна, за да накара звездите да избледнеят. Трябва още да спомена, че светлите си хаици бяхме оставили в дуара. Останалите ни дрехи бяха с толкова тъмен цвят, че не се отличаваха от земята.

Мястото, където се намираше бивакът, имаше форма на подкова. В задната й част беше водата, а отпред гореше огънят, около който седяха или лежаха разбойниците. Извън подковата, точно пред отворената й страна, се виждаха камилите. Целият полукръг бе обграден от храсти, но те бяха толкова редки и шумата им тъй оскъдна, че не ни предлагаха никакво прикритие. И така, за съжаление бе невъзможно да се промъкнем в подковата. Ала откъм нашата страна, там където храсталаците извиваха навътре, имаше няколко големи скални късове, зад които можехме да се скрием. Щастливо се добрахме до тях и така се прилепихме към камъните, че дори някой тидиту да се приближеше, пак имаше надежда да останем незабелязани.

Разбойниците не предполагаха, че е възможно наблизо да се намират хора и разговаряха толкова високо, че чувахме всяка тяхна дума, но аз нищо не разбирах. Затова очите ми имаха далеч повече работа от ушите.

Тахаф седеше край огъня с примитивна превръзка на дясната си ръка. До него, с вързани ръце и крака и мрачно изражение на лицето, се беше настанил около тридесетгодишен мъж. Силно загорялото му от слънцето красиво лице бе полускрито от голяма руса брада. Не ми бе възможно да различа цвета на очите му, но човек с такава брада можеше да има само сини очи. Кой ли беше той? Сигурно не е бедуин. Не беше изключено да е даже европеец! Веднага взех твърдото решение да не си тръгвам от това място, без да съм го освободил. Но как?

Както вече споменах, разбойниците разговаряха много разпалено по време на скромната си вечеря. Тя се състоеше от кускусу, нещо като брашно, забъркано с пръсти в студена вода, където ядяха също така с ръце. Използваните от тях съдове бяха пак от онези издълбани кратунки, каквито само преди часове бях свалил с изстрелите си от пръта на шатрата. Встрани от огъня, и то извън кръга, образуван от тибутите, се виждаше неголям куп предмети, около които изглежда се въртеше разговорът. Несъмнено това бяха вещите, ограбени от пленника и неговите придружители.

Тахаф ядеше от същото ястие, както и хората му. По погледите, които хвърляше на русия мъж, разбрах, че имаше намерение след вечеря веднага да го разпита. Ето защо побутнах с ръка моя спътник, за да му дам знак, че искам нещо да му кажа, и тихо попитах:

— Разбираш ли за какво говорят?

— Да, за чужденеца. Не знаят кой е той. Не им е казал.

— Какво смятат да правят с него?

— Ще искат откуп. Но не им ли каже след вечеря кой е и дали е богат, незабавно ще го убият.

— Ние ще му помогнем!

— Машаллах — Бог върши чудеса! Как ще му помогнем?

— Нямам време да чакам и да размислям. Виждам само една възможност да го спасим веднага заедно с имуществото му. Ще заловя Тахаф.

— Ефенди, това е безумие! Така няма да освободим пленника, а ще загинем заедно с него.

— Няма. Знам как трябва да постъпя, макар да не е съвсем безопасно. Важното е да направиш каквото ти кажа. Достатъчно ли си як, за да носиш човек?

— Да, ефенди.

— Тогава ето, вземи пушките ми. Дръж ги засега ти! Те само ще ми пречат. А сега слушай внимателно. Ще се втурна сред тибутите, ще грабна Тахаф и ще го измъкна. Ти ще се криеш тук, докато го донеса. Тогава ще ми върнеш пушките, ще го метнеш на рамо и колкото можеш по-бързо ще отидеш при нашите коне…

— Но той ще се съпротивлява! — прекъсна ме уалад слиманът.

— Няма, защото ще бъде в безсъзнание. Щом стигнем при конете, ще го сложиш на земята, ще ги отвържеш и ще чакаш, докато се върна. Тогава се мятам на седлото, ти ми подаваш Тахаф и сам възсядаш коня си. После препускаме!

— Но, ефенди, та това е…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Виждам, че Тахаф се кани да започне. Вземи пушките! Нито дума повече! Всичко ще мине лесно и бързо.

Не можех повече да се разправям с уалад слимана, понеже видях и чух, че Тахаф започна да говори на пленника на диалекта на тибу, който изглежда човекът не разбираше, защото изобщо не му отговори. Тогава разбойникът мина на арабски. Чух го да казва:

— Сега ще се реши съдбата ти. Не ми ли отговориш, след няколко минути отиваш в геената. И така, кажи ми кой си!

— Аз съм човек, който не дава сведения на разбойници и убийци. Това беше дързък отговор. Бях готов да изскоча от скривалището си.

— Псе такова! — крясна му Тахаф, скочи на крака и като се изтъпанчи пред него, заплашително сви лявата си ръка в юмрук. -Само един знак да дам и си труп! Казвай веднага откъде идваш!

— Не е нужно да знаеш!

— Богат ли си?

Беше ясно, че отговорът на този въпрос щеше да реши съдбата на пленника — живот или смърт. Ако отново откажеше да даде исканите сведения, Тахаф щеше да даде споменатия от него знак. Не биваше да се бавя повече. Предводителят на тибутите бе застанал на около десетина крачки от скривалището ми, и то с гръб към мен. Всички погледи бяха насочени към него и към пленника. С няколко бързи скока аз се озовах зад гърба му, стиснах го с лявата си ръка за гърлото, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието, метнах го на рамо и побягнах обратно.

— Ето ти го! Дай ми пушките и веднага тръгвай! Получих си карабините, а уалад слиманът нарами изпадналия в безсъзнание Тахаф и се втурна към конете. Всичко стана толкова бързо, че до този миг нито един тидиту не се бе помръднал, нито беше издал някакъв звук. Всички седяха като каменни статуи. Скалата ме прикриваше. Иззад нея се прицелих в тях с карабината «Хенри» и извиках:

— Виждате ли омагьосаната пушка? Който се помръдне от мястото си, ще получи куршум. Останете ли седнали, на никого от вас, нито на Тахаф ще се случи нещо лошо!

Те продължаваха да седят като истукани.

— Кой от вас е най-старшият след Тахаф? — попитах аз. Никой не отвърна.

— Отговаряйте, иначе омагьосаната ми карабина ще ви изяде! Кой е най-старшият измежду вас?

— Той — отвърна най-сетне един, посочвайки към онзи тидиту, който беше дошъл при нас в шатрата на шейха като пратеник на Тахаф.

— Аха, ти ли си? — обърнах се към него. — Ще разговарям с теб и ти трябва да ми отговаряш, иначе ще те застрелям. Сигурно се сещаш, че не съм сам тук. Тахаф е вече в наши ръце. Ако не ми се подчиняваш — загубен е. Веднага развържи ръцете и краката на пленника!

Страхът го подтикна да изпълни тази заповед. Но вече беше протегнал ръце, когато пак ги отдръпна.

— Давай, бързо! Ще броя само до три: едно… две…

Този път човекът се подчини. Непознатият беше свободен.

— Господарю, кой си ти? — попита ме той. — На кого дължа избавлението си?

— Скоро ще разбереш. А сега бързо ела насам и донеси ремъците, с които беше вързан!

— Не мога да вървя, когато тибутите ме нападнаха, ми простреляха крака.

— Тогава засега остани при тях! Нека те превържат, ако искат да спасят живота на Тахаф — и като се обърнах към разбойниците, продължих: — Чуйте, мъже от племето тибу, този човек ще остане да пренощува при вас. Трябва да му гарантирате спокойствие и сън, нищо лошо не бива да му се случва! Не му причинявайте страдание, иначе с вашия предводител е свършено! Гледайте да не напускате това място преди зазоряване! Щом се появи зорницата, нека двама от вас заедно с чужденеца тръгнат към дуара, но да се спрат на петстотин крачки от него. Този човек трябва да получи обратно всичко, каквото сте му взели. Липсва ли му макар един-единствен предмет, Тахаф няма да бъде освободен. Чухте ли ме?

— Не сме глухи! Аллах да те унищожи! — отвърна ми заместникът на техния предводител.

— Толкова за днес!

Отново се скрих зад скалата и наострил слух, останах там още минута-две. Никой от тибутите не се помръдна. Страхуваха се. Тогава се втурнах към мястото, където ме очакваше уалад слиманът.

— Хамдулиллях, добре че идваш, емир! — посрещна ме той. -Изплъзна ли се от тях? Какво чудо!

— Беше по-лесно, отколкото си мислиш. Ти се справи добре със задачата си. Трябва да те похваля!

— Ох, едва-що пристигнах тук и Тахаф дойде в съзнание. Но аз бързо го вързах и му напъхах в устата един парцал.

— Правилно си постъпил! Ти имаше ли въжета или ремъци? Трябваше да поискам да ми дадат няколко.

— Един бен араб винаги носи такива неща. Кога тръгваме?

— Веднага. Я ми подай този обесник!

Метнах се на седлото, поех пленника и го поставих напреко пред мен. После поехме в тръс обратно към дуара. Човек лесно може да си представи какво вълнение предизвикахме с нашия разказ за случилото се. Отначало добрите хорица се изплашиха, страхуваха се от отмъщението на тибутите, обаче след като им обясних, че Тахаф няма да бъде освободен, преди да е положил най-святата клетва, че се отказва от отмъщение, те се успокоиха.

Пленникът бе отведен и здраво вързан в шатрата на шейха, където и аз пак се подслоних. Бяха ни чакали да се върнем за вечеря и не е трудно да се досетите, че след успешния номер, изигран на тибутите, яденето много ми се услади.

Уалад слиманите не се бяха отърсили съвсем от опасенията си, че все пак е възможно тибутите да се появят, за да освободят предводителя си, обаче аз бях убеден, че няма да се осмелят, понеже така щяха да изложат живота му на голяма опасност. Най-сетне успях да успокоя шейха. Но, естествено, поставихме стражи.

Тахаф беше изпаднал в безсилна ярост и отначало ме обсипваше с хули и ругатни, които приех така спокойно, сякаш изобщо не ги чувах. Но постепенно той проумя, че подобно поведение не му носи никаква изгода. Скоро смени тона и се опита да го удари на пазарлък.

— Добре, нека чужденецът бъде разменен срещу мен — каза той, — обаче онова, което плячкосахме от него, няма да ви го дадем!

— Не ставай смешен — отвърнах му аз. — Ние ще те освободим и ти ще запазиш всичко, каквото имаш, а вие ще пуснете пленника с цялото му имущество.

— Няма да дам съгласието си!

— Дали ще го дадеш, или не, няма никакво значение. Твоята воля не важи тук. Бъди доволен, че не ти поставям много по-тежки условия!

— Че какво по-тежко условие може да има?

— Кръвният данък за тримата убити!

— Върви по дяволите!

Без да обръщам внимание на това благочестиво пожелание, аз продължих:

— Твърдо държа на моето искане. Ще те разменим срещу пленника, той ще получи обратно цялото си имущество, а ти ще се закълнеш в Аллаха, в Пророка и във всички халифи, че незабавно ще напуснеш тази местност и няма да си отмъщаваш на жителите на дуара.

Въпреки че беше вързан, Тахаф успя да се понадигне и язвително попита:

— А може би и на теб не бива да отмъщавам, а?

— Аз не влизам в сметката. Можеш да ми отмъщаваш, когато и колкото си искаш! Пет пари не давам за отмъщението на червей като теб! Караш ме да се смея.

— Смей се, смей се! Ще дойде време, когато няма да ти е до смях!

Разбира се, тази закана ме остави безразличен и не ми отне нито минута от съня, в чиито обятия потънах малко по-късно. Докато спях, до мен седеше един уалад слиман, който имаше за задача строго да бди над Тахаф и на развиделяване да ни събуди.

Щом станахме от сън, веднага се заехме още по-енергично с пленника. Той отново отказа да се съгласи с условията ни.

— Добре, тогава оттеглям думите си, както и моето обещание — заявих аз. — Няма да те освободя. Ти ще останеш наш пленник и ще бъдеш подведен под отговорност за тримата мъже, които убихте вчера. Очаква те най-сурово наказание.

— Което ще трябва да изкупи нашият пленник с живота си — подигравателно отговори той.

— Грешиш! Съвсем скоро пленникът ви ще бъде свободен.

— Воините ми няма да го пуснат, ако не съм при тях и не им заповядам.

— Нямам нужда от теб. Нали знаеш какво им казах. Тук ще дойдат само двамина и ще го доведат. С тях бързо ще се справя. Не ми е необходима никаква помощ.

— Ти или си самият шейтан, или пък шейтаните са ти внушили тази мисъл! — яростно ми крясна той.

— Не ме обиждай, предупреждавам те! Както виждаш, вече се развиделява. Отивам да посрещна твоите двама воини и за последен път те питам: ще направиш ли каквото искам от теб?

-Не!

— Тогава няма какво да си кажем повече!

Аз станах и взех пушките си. Шейхът и Али направиха същото. Те излязоха от шатрата и аз ги последвах. Тъкмо когато платнището на входа й се спусна зад гърба ми, Тахаф побърза да извика подир мен:

— Чакай, върни се! Съгласен съм!

Отново влязохме в шатрата и негодникът най-сетне благоволи да даде обещанията, които изисквах от него, както и да ги подкрепи с клетва, продиктувана му от шейха като мохамеданин. После го отвързахме от пръта на шатрата и с вързани ръце го изведохме навън.

Никой в дуара не спеше, всички негови обитатели бяха на крак, за да видят дали размяната на пленниците щеше да премине така гладко и безпрепятствено, както им бях казал. Старо и младо, мъже, жени и деца, се стече извън селото. Всички погледи се отправиха на изток, където тъкмо в този момент небето порозовя от наближаващия изгрев. Скоро от тази посока видяхме бавно да се приближава група ездачи. Бяха тибутите. Щом ни забелязаха, те спряха. От редиците им се отделиха трима ездачи, които водеха три свободни камили. На около петстотин крачки от нас те спряха. Сигурно свободните животни са били собственост на убитите придружители на пленения чужденец. Естествено и те трябваше да бъдат върнати.

Шейхът и аз застанахме от двете страни на Тахаф и тръгнахме да ги пресрещнем. Спряхме се на петдесетина крачки от тях. Аз вдигнах високо карабината «Хенри» и им извиках:

— Идваме в мир, но при най-малкото подозрително движение ще застрелям и Тахаф, и всички вас! Върнахте ли вещите на вашия пленник?

— Да — отвърна самият той. — Нищо не ми липсва.

— Превързаха ли раната ти?

— Да. Отнасяха се добре към мен, нали така.

— Тогава с тибутите нямаме повече работа. Ела при нас с трите камили! Нека и Тахаф си върви!

Тъй и стана. Двамата се срещнаха по средата между двете групи. Тибутите срязаха ремъците на своя предводител. Той се качи на камилата си и после потеглиха на път, но не като предишния ден на изток, а на запад. Чужденецът накара камилата си да коленичи, слезе от нея, приближи се до мен, хвана и двете ми ръце и каза:

— Най-сетне съм свободен и мога да ти благодаря! Ти ме избави от сигурна смърт. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да ти се отплатя! Кои са тези хора?

— Жителите на този дуар. Те се числят към прочутото племе на уалад слиманите.

— Ти също ли си от тях?

— Не. Аз съм само техен гост, какъвто ще бъдеш и ти.

— Да, бъди ни гост! Ние ти казваме «добре дошъл»! — каза шейхът, като хвана ръката му. — Ела в шатрата ми!

Той го въведе в дуара, а после и в шатрата си. На висок глас жените запяха «ahia wa sahia wa marhaba» [16] и децата им пригласяха.

Бях свикнал винаги да бъда предпазлив и затова помолих шейха да изпрати неколцина ездачи по следите на тибутите. Трябваше да узнаем дали наистина ще си отидат, или имаха намерение да нарушат даденото обещание и да си отмъстят на уалад слиманите. На следващия ден пратениците донесоха успокоителната вест, че без да спират, неприятелите ни са се отдалечили на запад.

Естествено, много ни се искаше да разберем що за човек бе избавеният от тибутите непознат. Ала законът на пустинята не ни позволяваше веднага да започнем да го разпитваме. През целия предиобед ние взаимно се наблюдавахме, но най-сетне стигнах до извода, че и доскорошният пленник разгада моята самоличност толкова малко, колкото и аз успях да отгатна кой и какъв бе той. Нещата се изясниха едва по обед, когато отново бе изпечен цял овен и след обичайното за мохамеданите «Ал хамдулиллях» започнахме да се храним. Непознатият не изговори тези думи с нас и се извини:

— Не бива да ми се сърдите, но аз не съм мюсюлманин, а християнин.

— Християнин ли? — попитах аз. — А може би дори не си и ориенталец?

— Не съм. Родината ми се намира в Билад Амирика.

— Да не е в Съединените щати?

— Какво, нима я знаеш тази страна? — смаяно попита той.

— О, запознат съм с джиграфията [17] — изпъчих се аз. — Кажи ми само името си и града, където си се родил!

Тъй като ме смятате за бедуин, той се поусмихна и отговори:

— Казвам се Диксън и родният ми град е Стентън.

— Стентън ли? Значи Арканзас!

— Как? Какво? Знаеш дори и това име? — попита той смаяно. Удивлението му бе за мен цяло удоволствие. Но ето че се намеси моят бъбрив Али, като подвикна на американеца:

— Естествено, че ще го знае! Моят ефенди също е християнин, и то алмани!

— Алмани ли е? Немец?

— Да, така е — засмях се аз и продължих на английски: — Но ние можем да разговаряме и на твоя матерен език!

— Каква невероятна среща! — тържествуващо възкликна той. -Трябва да ми разкажеш как си се озовал тук! Що се отнася до мен, аз съм египтолог и арабист, ако мога така да се нарека, и по собствено желание върша изследвания в тази забележителна страна. Баща ми е банкер и неговите средства ми дават възможност да упражнявам професията си, без да имам грижа за насъщния хляб. От дълги години пътувам из Ориента и сега тъкмо бях тръгнал от Ербахна за Мурсук.

— Толкоз повече се радвам, че се запознахме тук, защото и моят път води обратно към Мурсук — след като и аз му казах своето име, продължих: — Познавам Мурсук и ако нямаш нищо против, можеш да отседнеш заедно с мен при моя гостоприемен домакин Манасе бен Ахараб.

— Това е еврейският търговец, нали? — попита той и по лицето му изби гъста руменина, но после бързо изчезна.

— И ти ли го познаваш?

— Дааа… — провлече той някак смутено.

— Well! Засега това не е най-важното — побързах да дам друга насока на разговора. — Все още не сме в Мурсук, а в дуара и затуй нека опитаме печения овен. Докато се запознавахме, съвсем забравихме нашия домакин и не бива повече да го пренебрегваме.

Аз здравата се залових с печеното, ала Диксън почти не яде. Защо ли? От радост заради срещата ни или защото бях споменал името на Манасе бен Ахараб? Струва ми се, че в случая виновна беше втората причина.

Добрите уалад слимани много искаха да останем при тях по-дълго. Лично аз предпочитах в най-скоро време да тръгна на път, понеже бях обещал на моята млада приятелка Рахел да не се бавя, ала макар раната на Диксън да бе лека, през нощта го хвана треска, която продължи по-дълго от очакваното, а дори и след като премина, при тамошния климат не биваше веднага да предприемаме това тридневно пътуване на камили. И така, останахме в дуара цяла седмица, а после най-сърдечно се сбогувахме с бедуините, които ни бяха приели толкова дружелюбно. Никак не им се искаше да ни пуснат да си вървим. Диксън им подари трите камили със седлата и цялата амуниция, а освен това им даде и различни други предмети. Всеки от тях получи от мен по едно искрено «Allah jusallimak» [18]. Нищо друго не можех да им подаря, защото нямах баща банкер в Стентън в щата Арканзас.