От Ротердам до Амстердам

От Амстердам до Ротердам разстоянието е съвсем кратко. Не си спомням точно колко, но не беше много. Пътувахме с автобус и бяхме учудени от това, че в припадащия здрач, когато вече във всички къщи палеха лампите, в никоя не беше спуснато пердето. Двуетажни къщи, зелени поляни и отново двуетажни къщи. И във всяка къща все едно и също — мъж, който чете вестник, жена, която плете, телевизор, който върти своите програми… От време на време мъжът поглежда към екрана, от време на време — жената. Така бяхме увлечени в тази картина, която ни изглеждаше като натраплива щампа, като безкрайна реклама на спокоен, защитен, осигурен живот, че трябваше да мине доста време, докато се попитаме — не сме ли много любопитни, не е ли неприлично това вторачване в чуждите, незащитени от пердета прозорци. После видяхме, че и другите, които пътуваха в същия автобус, представители на още три страни, са лепнали носове, на прозорците. Е добре, щом тази скука е интересна не само на нас, няма за какво толкова да се тревожим. По-късно в Ротердам виждахме все същите сгради с все същите прозорци, с все същата картина — мъжът, който чете, жената, която плете, любопитните чужденци, които надничат, и безразличните холандци, конто отминават. Напразно очаквахме някъде тази безкрайно еднаква картина да се смени. Не, нямаше такава опасност. Но скоро и ние престанахме да се интересуваме от това, което ставаше зад прозорците на холандците.

Започна световното първенство по художествена гимнастика и много скоро градът престана да ни интересува. Всичко бе съсредоточено в спортната зала, където холандците не бяха така тихи и безразлични. Напротив, много бързо отделяха своите любимки независимо от съдийските решения.

Тук Нешка Робева трябваше да усети горещия дъх на залата за последен път на голямо състезание. Това беше прощалното й световио първенство. По-късно трябваше да се яви на още една спартакиада в София, да присъствува на тържествената церемония, с която нашата публика изпращаше една голяма гимнастичка към новото й поприще. Тогава публиката не знаеше към какво я изпраща, знаеше само, че това момиче, което в продължение на толкова много години беше носило радост в залата, няма вече да играе.

Нешка повече присъствуваше, отколкото участвуваше. Беше току-що играла за последен път отречения от съдийките и толкова харесван от публиката казачок с въже. Аплодисментите не стихваха. Хората не искаха да признаят правото на това момиче да се оттегли. Защо, когато точно нейната гимнастика толкова вълнува? Какво налага това напускане на голямата „сцена“, когато трибуните така горещо те приветствуват? Кой можеше да предположи, че това лъчезарно момиче се оттегля от огорчение?

Изминаха седем години и ето че отново слизахме на същото това амстердамско летище. Сега нямаше да пътуваме с автобус до Ротердам. Оставахме в този град за Второто европейско първенство по художествена гимнастика. Нешка Робева идваше като старши треньор на националния отбор на България. Водеше своите гимнастички, които щяха да покорят този град, който бяхме зърнали съвсем бегло преди седем години…

Два дни преди състезанието нашата треньорка трябваше да гони двама, които й бяха изтръгнали чантата от ръцете насред оживена улица. Нешка беше потресена от това, че хората кротко правели „шпалир“ и на крадците, и на нея. После се сепваше — с кой акъл хукнах да ги гоня, можеха да ме пребият — после пак се връщаше към тази гонитба, в която всички били такъв невероятен декор. И все пак между хилядите тихи холандци се намерили двама, които настигнали крадците и върнали чантата на Нешка. Може би са се трогнали от това, че тази жена, която гони двама мъже, все повтаряла: „Паспорта ми!“ Накрая, когато й подавали чантата, казали: „Мадам, ето паспорта ви. Това ли е най-важното?“ „А какво по-важно?“ — учудила се Нешка. Онези само повдигнали рамене.

По-късно подобни грабители срещнали и една югославянка — тя даже не усетила кога само дръжките на чантата останали у нея. Бяха й подхвърлили паспорта. Същата участ сполетя една белгийка, още една югославянка. Започнахме да се питаме — къде сме попаднали? Това ли е същата мирна, тиха, осигурена страна? Къде отиде идилията, която само преди седем години ни удивляваше със своята универсалност?

Не, наистина бе същата страна, тиха и мирна. И сега вечер можеше да се види онази позната картина — мъжът с вестника, жената с плетката, телевизорът. Прозорците и балконите бяха отрупани с цветя, никъде никакво пране. Чисто, спретнато, тихо и мирно. Откъде се бяха появили онези пладнешки разбойници? Нямахме време да мислим дълго по тези въпроси.

Започваше европейското първенство и цялото ни внимание се съсредоточаваше около Зюид хале. И отново тази промяна на хората, които се разминаваха така тихо по улиците, че едва можеш да доловиш някое кимване между познати. В залата бяха темпераментни, живи, настойчиви. В залата бяха чудесни, освободени от задръжки и комплекси. Не от доброто възпитание. Любезно съчувствуваха на неуспелите, шумно приветствуваха победителките, нямаше свирене, нямаше викове. Е, разбира се, това бе зала за художествена гимнастика, а не боксов ринг, не футболен стадион. Тук се показваше красота и ако тази красота, която момичето мисли, че носи, не стигаше до сърцата, пак се намираха неколцина, които да го изпратят с ръкопляскане. Винаги, във всяка зала ще се намерят хора, които съчувствуват на всяко усилие. Затова пък каква възторжена канонада предизвикваха българките!

Едно малко момиче трудно заспива преди състезанието. Кой ли заспива! Но Илиана ще бъде след два дни европейска шампионка. Абсолютна шампионка с четири златни медала. Никоя преди нея не е постигала това. Сега не може да знае какво точно ще стане сле два дни. Не й се спи.

— Баща ми ми е разказвал, че когато Нешка играела, хората ставали на крака да я приветствуват. Вярно ли е?

— Вярно е. Спи.

— Дали и аз ще мога някога така да запаля залите?

— Ще можеш, ти вече ги палиш. Спи…

— Какво ще стане утре?

— Ще станеш шампионка.

— Наистина ли толкова много ми вярвате?

— Дори повече от толкова. Спи.

— Какво значи повече от толкова?

— Много нещо. Някога, след години ще разбереш. Ама няма ли да заспиваш най-сетне? Утре те чака тежък ден, тежка борба.

— Нали Амстердам е много красив град?

— Кога успя да го видиш?

— Не съм го видяла. Усещам го…

Дали Илиана не умее да усеща и победата, преди да е дошла! Може би! Това е нещо, което никой никога няма да разбере — как може едно седемнадесетгодишно момиче да има толкова много самообладание, такава концентрация, та под блесналите прожектори, под грохота на многохилядната зала да бъде така съвършена. Така точно и вдъхновено да играе! Хем да се хвърли цялата в една битка, хем да не трепне. Това е нещо, което Фредерико Гарсия Лорка нарича „дуенде“ — тайнствена сила, която всеки чувствува, но нито един мислител не може да обясни… И въпреки това Лорка се опитва да я опише — дуенде е сила, а не действие, борба, а не размишление… другар на натоварените с пясък ветрове… то не е въпрос на дарба, а на истински жив стил, на кръв, на прастара култура, на непрекъснато създаване… това е духът на земята… И все пак, когато изчерпва всички определения на това неопределимо нещо, дуендето, Лорка стига отново до това, че никой мислител не може да го определи точно, но в Андалузия хората го различават безпогрешно. Струва ми се, не само в Андалузия. Хората по цял свят долавят това толкова рядко дуенде, защото наистина го имат малцина. Това е умението да хвърлиш шепа жарава в една гореща зала и да накараш хиляди хора да те следват задъхано, да накараш хиляди хора да ти желаят успеха, да са с теб във всяка частица от секундата. Впрочем да не се опитваме да даваме определение на това неуловимо, неопределимо дуенде, което ни кара да пошуряваме. Няма такава зала в света, която да не е доловила точно дуендето, няма такава зала, която да не му е дала заслуженото.

Имала съм рядкото щастие да видя зали в различни краища на света, подвластни на българското дуенде. Имат го малцина. Имаше го Нешка Робева, имаше го Мария Гигова. Има го сега Илиана Раева. Това са трите, които са успели да докажат ярко своето дуенде. Имаха го Валентина Ганева, Кристина Гюрова… Има го сега едно друго момиче — Анелия Раленкова, може би скоро ще узрее за него и онова свръхталантливо дете Лилн Игнатова.

При Илиана Раева то дойде в онези два амстердамски дни, усети го публиката, усетиха го и съдийките. Така Илиана стана най-категоричната шампионка в историята на този спорт, истинска кралица на художествената гимнастика — не само защото имаше най-завършените композиции, не само защото нейната гимнастика беше изпреварила другите, не само защото беше блестящо подготвена, а защото носеше онова непреодолимо, но силно обаяние, което нямаше никоя друга гимнастичка в тези дни и в тази зала.

Преди седем години съвсем близко до Амстердам в една друга холандска зала Нешка Робева се беше почувствувала щастлива от своите два бронзови медала и от това, че публиката така горещо приветствува нейната гимнастика. Сега в Зюид хале Нешка наблюдаваше как двете нейни гимнастички шествуват победоносно — Илиана Раева с четири златни и един сребърен медал, Лили Игнатова с два златни и два сребърни медала. Шест от пет възможни златни — това бе сензация не само на Амстердамското първенство. Историята на този спорт не познава такава победа.

Затова сега, когато се връщаме по този път — от Ротердам до Амстердам, всички неприятности, всички трудности, с който се е срещала младата треньорка Нешка Робева, изглеждат по-леки, отколкото са били в момента. Впрочем да оставим Нешка да разкаже за тях.

От осемте години, в които бях гимнастичката Нешка Робева, най-често си спомням онези седем минути, в които комендантът на Световното първенство в Ротердам ни държеше за ръцете — мене и Наташа Крашениникова, и чакаше съдийките да обявят коя от нас ще вземе бронзовия медал. В моята оценка имаше пак недопустимо голяма разлика. Това бе четвъртото ми, последното световно първенство. Така започна с мене още при първото ми участие през 1967 г. в Копенхаген. Така и щях да завърша — оспорвана, с дълги съдийски конференции. През цялото време съдийките се чудеха да признаят ли или да отрекат моята гимнастика.

Никога не съм излизала на подиума с желанието да правя революция в художествената гимнастика. Защо съдийките и някои наши специалисти смятаха, че моята поява е предизвикателство, и досега не ми е ясно. Жулиета Шишманова, моята треньорка, казваше, че у всеки човек има нещо, което само той си носи. За режисьора в театъра, за балетмайстора в балета, за диригента на оркестъра това винаги е било важен проблем. И все пак всички те са зависими от пиесата, от партитурата. Треньорът по художествена гимнастика има това предимство, че сам си е и сценарист, и постановчик. Жулиета търсеше във всяка от нас специфичното, за да го изнесе в най-добрата му светлина. През цялото време, докато тренирах н се състезавах, й вярвах, че наистина прави винаги най-доброто.

И така, когато ме питат (а и когато не ме питат) какво е най-яркото, най-силното, което е останало в спомените ми от тези осем състезателни години, отговарям — това са точно тези седем минути, в които съдийките спореха дали да ми дадат или не бронзовия медал на обръч. Хората често искат да знаят възможно ли е добро чувство към съперница, с която „делиш мегдан“. Възможно е. Изпитвах искрени симпатии към упоритостта, трудолюбието, стабилността на Наташа. Към толерантността. Та на нея и личеше колко е добра и когато се състезаваше! В тези безкрайни седем минути ядът ми не беше насочен към нея. Нещо в това очакване ни сродяваше. Не зная какво е бил за нея този медал, но за мен означаваше много. Как щях да сляза на летището, как щях да погледна хората, ако се върна от четвъртото си световно първенство без медал?

Много по-късно, години след това разбрах, че хората никак не помнят какви медали съм взимала. Помнеха играта ми, беше останало нещо, някаква искрица от онзи огън, който гореше в мене през целите тези осем години. Човешката памет не е счетоводство, особено когато се отнася до художествената гимнастика. Публиката си спомня движението, музиката, ритъма и съвсем не се е интересувала каква точно оценка вдигат съдийките. Тогава не можех да зная това.

Изпитвах някакво непонятно чувство на жал и към себе си, и към Наташа. Божичко, как ще се покажа на летището! След едно от тези хиляди „божичко“ чух: „Нешка Робева“. Комендантът пуска ръката на Наташа и ме поведе като малко момиче към почетната стълбичка. Толкова бях щастлива, че вече забравих какво щеше да стане, ако аз бях останала там, където бе Наташа. По-късно ми се щеше да се извиня за вината, която не бе моя, но не намерих нищо свястно, което да й кажа. Наташа бе умна, чувствителна, усмихна ми се разбиращо. Не бяха нужни думи.

После на това мое последно световно първенство взех още един бронзов медал — на топка. Съвсем неочаквано. С Мария имахме еднаква оценка преди шампионата, а аз отдавна бях разбрала, че там, където имаме равни шансове, съдийките винаги ще предпочетат нея. При това за топката на Мария вече цяла година се говореше като за връх, шедьовър в художествената гимнастика. Специалистките у нас ахкаха и охкаха на всяко състезание, тичаха да я гледат дори когато загряваше. И ето че, освободена вече от напрежението (как ще сляза на аерогарата), сигурно съм играла така, че най-сетне съдийките да ми дадат едно малко предимство пред нея без спор. Радвах се, разбира се, на този неочакван медал, но това не беше онова изстрадано и затова толкова разтърсващо щастие.

Зная, че може да ми се възрази — та ти беше световна вицешампионка, как след това можеш да се вълнуваш толкова от един бронзов медал? Не зная как може, но може. Това ме е разтърсило най-много през тези осем години. Може би защото при нас се създаде ненормална ситуация, която ме държеше непрекъснато в това напрежение — непременно първа. Побеждавах в международните турнири между две световни първенства и после това „непременно първа“ ми изиграваше някоя лоша шега. Защо през тези осем години смятах, че всичко, което не е първото място, непременно е поражение? Не, не мога да обвиня треньорката си, че ме е затормозвала с това напрежение. И все пак исках първото място колкото за себе си, толкова и за нея. И може би от прекомерно желание не го получавах точно когато най-много ми трябваше.