От Ротердам до Амстердам

Зарадвах се, когато обявиха пробно европейско първенство в Австрия през 1976 г. Този ансамбъл все пак някъде щеше да се покаже. Не оставаше много време за възстановяване и на композицията, и на формата на момичетата. Много скоро усетих, че нещо в атмосферата на отбора се беше променило. След голямото очакване на световното първенство, след разпускането сега новото свикване се посрещаше без особен ентусиазъм. Вече се беше загубил онзи тонус, който поддържаше настроението в отбора и при най-тежките тренировки. Изглежда ентусиазмът си оставаше само в моето тясно треньорско поле. Оттатък на килима всичко минаваше по-вяло. На всичко отгоре килограмите започнаха да стават постоянна тема. Бях въвела едно своеобразно наказание. За всяко наднормено тегло — по пет цели съчетания трябваше да играе целият отбор. Веднъж заради една, друг път заради друга, така карахме повече с наказания, отколкото с „нормални“ дни. И ето че дойде ден, в който и шестте бяха „вдигнали“ теглото така, че бе трудно да ги гледаш една до друга. За шест се полагаха тридесет цели съчетания. Разбира се, не мислех че е възможно да изисквам такова нещо от тях. Не бе по силите им. А аз до момента бях искала само това, което можеха да направят. Но и нищо не казах. Може би, в това бе грешката ми. Исках да видя те какво ще направят след меренето. Седях в залата и чаках да дойдат от съблекалнята, но те не идваха. Когато отидох, заварих ги с палтата, с обувките.

— Какво става?

— Ами, нищо. Не сме в състояние да изпълним вашите искания. Не можем да играем тридесет цели.

— Няма ли да влезете в залата?

— Не.

Вече не помня коя говореше; И тогава не можех да си спомня. Това ми дойде така много, че дълго стоях и мълчах, докато измисля какво да им кажа.

— Добре, ще отида в БСФС, ще видим какво ще решат. Влезте и тренирайте с помощник-треньорката.

Върнах се след един час, без да съм ходила никъде, и казах:

— В БСФС решиха, че е по-лесно да се разделят с мене, отколкото с вас. Продължавайте без мене.

Зарадваха се и от тази радост така ме заболя, че дълго, дълго след това болката се обаждаше в най-неподходящи моменти. Защо съм си мислила, че ме обичат? Хайде, да не ме обича, поне би трябвало да ме уважават. Но в тези неща няма „би трябвало“. Или те обичат, или не те обичат. Или те уважават, или не те уважават. Толкова. Поне една да се беше обадила. Поне една да беше спряла отбора, да беше казала, че до състезанието е много близко и им трябвам…

Прибрах се тази вечер бавно, бавно — и не можех да разбера къде съм сбъркала. Може би ги допуснах прекалено близко. Имаше цели седмици, в които отборът живееше у нас. На тези от провинцията, като дойдат, не им трябва хотел — направо у Нешка. Може би са престанали да ме уважават тъкмо от това, че не съм успяла да наложа точната дистанция треньор — състезатели? Може би изискванията ми са били прекалено строги, прекалено тежки? Колкото повече наближавах дома си, толкова по-ясно си представях как Стойчо ще ми каже: „Ами аз те предупредих. Това е най-неблагодарната професия, не биваше да се захващаш, да си беше стояла във ВИФ, никакви неприятности“. Стойчо не каза това. Одобри напълно решението ми. Нека да ги оставя на помощничката. Сега тя ще започне да флиртува с тях. След три дни ще видят, че са сбъркали, защото ще усетят, че не потупване по рамото им е нужно. Няма какво да се притеснявам, не познавам състезателите. Това е съвсем обикновен бойкот. Ако ние на Жулиета не сме го правили, били сме изключение. Да се занимавам с Валя и да не обръщам никакво внимание на това, което става на съседния килим. Винаги съм се изненадвала, че Стойчо в такива случаи точно предвижда нещата. „Защото съм математик“ — казва той. Кой знае защо, но обикновено става това, което е казал. За тази вечер му бях благодарна, че ме успокои, че не поиска от мене да се отказвам от треньорската работа. Не можех. Даже в тази вечер, когато ми се струваше, че един треньор не може да изживее по-голямо огорчение.

Тепавичаров настояваше веднага да прекратя „комедията“:

— Нямаш време. Не си играй на психологически етюди, а поемай отбора. Броени дни остават, между тях няма предвидени за фасони.

Въпреки това следвах препоръките на Стойчо. Работех с Валентина на другия край на залата, но виждах всичко дори когато бях с гръб. Удоволствието от глезенето, което момичетата можеха да срещнат при такъв случай, започна да се изпарява бързо. Вече не се мереха. За три дни качиха още по два килограма. Този път сами почувствуваха неудобството от натежаването. На другия килим се носеше някакъв тромав, забавен кадър на моето ансамблово съчетание с веселото настроение на помощник-треньорката, с постоянното ласкаво. „Хайде, момичета, още малко“. Кипях, мълчах и се правех, че не ги забелязвам, докато усетих, че погледите се отправят все по-често към мен и Валентина. Ние нищо не „забелязвахме“. Така издържахме четири дни, докато отново „взех властта“. Казах, че не ми е нужна такава помощничка — не защото се чувствувам предадена от нея, не защото е приела с такава лекота моето „отстраняване“, но не мога да приема да променя така принципите на подготовката. Ако тя беше продължила честно това, което съм започнала, ако не беше снижила така катастрофално изискванията, щях по-лесно да забравя готовността, с която ме смени.

И така, освободих помощничката си, поех отбора и завърших подготовката му навреме за това пробно европейско първенство. В двата града на Австрия, където се състояха двете части на състезанието, българският ансамбъл получи най-високи оценки за композиция и втори за изпълнение. Така приключи работата ми с този ансамбъл. Сега понякога на тренировките ми идват някои от тези момичета, студентки от. ВИФ, и на мене винаги ми е много приятно да ги видя. Никога не им го казвам. Може би се досещат. Никога не сме говорили за онзи случай. Не сме изяснявали кой колко е виновен, но когато се връщам от някое състезание и ме посрещнат на аерогарата Ина Димитрова, Здравка Саздова, Евгения Цанкова, много им се радвам. Приятно ми е, когато в пощенската кутия намеря картички от търновските момичета Петя Цветкова и Мариета Балъкова. И ето ме — генерал без армия. Назначена съм за треньорка на ансамбловото съчетание, а го няма ансамбълът. Работя с Валя, но ми е нещо терсене. Това не може да бъде всичко. Една Валентина — добре, но колкото и да напредва, колкото и да се утвърждава, това съвсем не ми е достатъчно. Тогава на един пленум на федерацията се прие концепцията за децентрализирана подготовка. Ще се обяви конкурс за ансамблови съчетания. Това вече означаваше, че няма да имам възможност да готвя ансамбъл, ще трябва да напусна федерацията.

Получих предложение от „Левски-Спартак“ да поема техния отбор. Най-добрите състезателки, които имат. „Преговорите“ водеше Йосиф Ашер, председателят на секцията. Винаги ще му бъда благодарна за всичко, което е направил за художествената гимнастика. Когато се каже обществен деятел, представям си Ашер — деен, ентусиазиран, безкористен, винаги готов да помогне.

Треньорката Златка Бончева вече се бе изморила да „подава“ деца с качества и да не им вижда развитието. Като разбрала, че ще ми предложат място на треньорка, се зарадвала. Решила да ми предостави всичко най-добро. Още не познавах Златка, ако се изключат беглите срещи по състезанията. Почти не вярвах, че ще се намери такава треньорка, която доброволно и с радост да си даде най-добрите състезателки. Започнах да вярвам, че съм родена под щастлива звезда, както няколко дни преди това вече си мислех, че едва ли ще се, намери човек, по без късмет от мене. Имах само едно условие. С мене трябваше да дойде и Валентина Ганева, макар че на първо време щеше да играе с емблемата на „ЖСК-Спартак“ — Варна. Големите дружества трудно правят такива жестове, но ръководството на „Левски-Спартак“ не ми отказа.

Златка ме покани на тренировките си. Мислеше, че ще ми харесат Тереза, Илиана, Лили. Харесаха ми, но привлече вниманието ми и Анелия. Треньорката нямаше нищо против. Радваше се за всяко дете, за което кажех, че има данни.

Залата на „Герена“ ме посрещна както никога не съм можела и да си представя. Мислех, че отивам и започвам тренировките. Вместо това — тържествен церемониал. Продукция на всички гимнастички на „Левски-Спартак“ пред родителите. Поздравителни картички до всяка от тези, които преминават при новата треньорка, от малките, които остават при Златка. Слово на Бончева, с което предава своите възпитанички на Нешка Робева, защото вярва, че само тя може да ги доведе до върховете, до които тези деца заслужават и могат да стигнат.

Беше ми неудобно от толкова тържественост и толкова доверие. В крайна сметка още не бях имала възможност да се реализирам като треньор, нямах признанието, което дават титлите, медалите. Имах един ансамбъл, който всички хвалеха, бях получила най-високата оценка за композиция на неофициално първенство, което нямаше да бъде записано в протоколите. Имах Валентина Ганева. Все нещо започнато и недовършено. Повече в сферата на добрите впечатления, отколкото на признанието. Бях започнала да мисля, че съдбата ми на треньорка ще повтори съдбата на състезателката. Някъде близо до големия успех, някъде между аплодисментите на залите и разминаването със съдийките, титлите, медалите…

Затова вярата на тази треньорка, която толкова добре работеше с деца, а досега не бе могла да види нито едно там, където й се струваше, че трябва да бъде, и ме трогна, и ме натовари с допълнително бреме. Вяра, че нейните деца са талантливи и че аз ще ги изведа до най-високите върхове! Как ми се искаше в този момент да повярвам и аз в това! Знаех само, че ще направя всичко, което е по силите ми.

Имаше и друго предложение за треньорска работа. Бяха ме поискали в Канада. Убеждаваха ме, че това е добър шанс за мене. Стойчо направо вдигна скандал още преди да му кажа, че съм отказала.

Понякога, когато срещам наши треньорки, които работят в чужбина, не зная защо, но изпитвам известно съжаление към тях. Непрекъснато търсят близостта на нашата група, стараят се да покажат, че са съпричастни на нашите успехи и неуспехи, но има една дистанция, която не може да се преодолее. Едно отчуждаване, може би по-голямо, отколкото когато срещнем треньорки на другите отбори, с които действително се борим за първите места. Това непрекъснато повтаряне, че са българки, че без България не могат, че много се радват или много съжаляват — в зависимост от нашето представяне, все звучи фалшиво. Има нещо жалко точно в тази изкуственост. По-късно ми предлагаха и треньорско място в Холандия. Добре е, че не съм изпадала никога в такова настроение, че да си помисля сериозно за тези предложения. Може би за това все пак са ми помогнали, без да знаят, тези наши треньорки, които вече работят в чужбина. Сигурно не знаят как изглеждат, увлечени в бизнеса и раздвоени от мисълта, какво би било, ако са си у дома.

И така сега можех да бъда доволна, че не останах във ВИФ, че не отидох в Канада. Имах чудесните деца на Златка Бончева и нейната надежда, че ще направя от тях големи гимнастички, имах подкрепата на едно дружество, което в началото поставяше фантастично скромни искания — след три години да имам състезателки в националния отбор в индивидуалното. И дума не ставаше за титли, медали, точки. Толкова бе хубаво, че чак бе трудно да повярваш. Защото дотук повече бяха забраните. Не бива да работя с Мадлен Захариева, не бива с Ирина Илиева, Жени Цанкова, Надя Ласева… Варненки мълчаха, докато Валя се изяви и започна да побеждава, а после изведнъж решиха, че можела така да си израсне и във Варна. Забравиха, че нямала качества. Напротив — едно чудесно момиче. Какви скокове, какво настроение в играта, как я харесва публиката, колко е динамична Валя… Въпреки това споровете около нейните оценки не стихваха.

Сега вече никой не можеше да ми забрани. Имах си Валя и още седем деца. Отначало не забелязах, че са много. Напротив, тъкмо това най ме радваше. Пълна зала с деца. Гледаха Валя като същество от друга планета. Възхищаваха й се. Искаха да приличат на нея. Казах им, че Валя се готвя за световно първенство и те примираха от гордост, че са в една зала с такава знаменитост. Бяха я гледали на републиканските първенства, бяха преграквали от скандиране и сега изведнъж — кака им Валя до тях. И хич не е надута. И всичко им показва. А като се усмихне, е най-хубавото момиче.

Валя в тези дни наистина често се усмихваше. Беше попаднала в една атмосфера на обич, която отдавна й бе липсвала. През цялото време, докато готвех ансамбловото, подготвях и момичетата с индивидуалните им съчетания. Дълго след това и Таня Кънева, и Здравка Саздова, и Ина Димитрова, и другите ансамблистки се явяваха с моите съчетания на републикански първенства. Това, разбира се, се отминаваше с мълчание. А това, че Валя бе останала при мене, не можеше да се прости. Валентина получаваше наказания от много страни. От изолацията на съгражданките си, от жените, седнали на съдийските столчета, от треньорките, които все нещо не харесваха в нея. И като компенсация — само обичта на публиката. И все пак публиката — това са многото хора в залата, които ръкопляскат, викат „браво“ и си отиват, а Валентина живееше в постоянното обкръжение не на публиката, а на един женски свят, който все нещо не можеше да й прости. И тъкмо затова до тези деца, грейнали от възторг и доброжелателство, Валя се чувствуваше щастлива. Трогателни бяха тези, малките със своите усилия да й помогнат. Постоянно идваше някое с тържествено предложение: „Како Валя, измислих нов елемент за тебе. Виж колко е хубав“.

Не зная какво ще си спомня след време Валентина от тези години, в които се е състезавала, но за мене като треньорка първите месеци с децата на „Левски-Спартак“ сигурно ще си останат най-щастливото време. Тези момичета ме гледаха с такъв възторг, изпълняваха така точно всичко, което им кажех, искаха непрекъснато да докажат, че не съм сбъркала, като съм ги избрала. Дните бяха наситени с такова вдъхновение, че всичко, което се правеше в залата, беше като песен. При това първият месец мина „под знака“ на тренировките за техника. Най-скучните тренировки. Зная го много добре. На мене са ми тежали. На тях не тежаха. Бяха в непрекъснато приповдигнато настроение. Струваше им се интересно всичко, което кажех.

Когато дойде ред на творческата част — натрупване на елементи за новите им съчетания, в залата се разрази някаква буря. Никога не съм си представяла, че у толкова малки деца може да има толкова фантазия. Спомням си, че с ансамблистките обявих две седмици за слушане на музика и конкурс по двойки за най-добри елементи. Исках да вмъкна в композицията по нещо от тях, да я почувствуват като своя. Бяха много полезни тези две седмици, видях към какво се стремят, на коя какво лежи, но те в никакъв случай не могат да се сравняват с този творчески месец на малките от „Левски-Спартак“. Може би защото децата не се стесняват и всичко, което им хрумне, са готови да покажат. По-големите момичета все пак обмислят дали е достатъчно интересно, за да се предложи. Тези деца сега ме затрупаха с идеи.