От Ротердам до Амстердам

Струва ми се, че преди да отворим тази страница, се налага да се намеси журналистът. Видяла съм нещата от другата им страна. Проследила съм техния спорт и на световните първенства, и на международните турнири, и (което ми се струва най-важно) в тренировъчната зала. Понякога съм изненадана, че някои случки, които ми се виждат много интересни, състезателките и треньорките са забравили, а после, когато им припомням някои подробности, се връщат към такъв забравен ден с много радост, добавят съществени детайли, които на мене са ми се изплъзнали, защото са си били някъде в тях.

Ето че и сега, когато си припомняме събитията, които ни се струват така далечни (а не са минали и десет години), и на двете често ни се случва да се изненадваме. Учуди ме най-напред това, че от осемте състезателни години Нешка се връща тъкмо към тези седем минути, които на нея са й се сторили цяла вечност и които едва ли някой друг освен нея и Крашениникова си спомня. Мислех си, че най-много ще я вълнува винаги онази година след Варненското първенство, когато шествуваше победоносно от турнир на турнир, или онова турне в САЩ, за което всички разказваха, че американците полудявали още от първите тактове на Нешкините съчетания, или онази балканиада в Белград, когато настроението в залата десет пъти се смени, за да стигне до такова френетично приветствуване на победителката със ставане на крака и викове, каквото и в най-южните зали вече рядко ще се чуе. Всичко това Нешка отминава набързо: „Да, наистина, много хубаво беше“. Интересна е тази смесица от свръхамбиция и стеснителност. Предполагам, че Нешка не иска да разказва за победите си, за да не звучи като самохвалство, въпреки че и това признание не мога да получа. Просто отклонява въпроса.

Защо все пак съдийките през цялото време, на четири световни първенства се чудеха да приемат или да Отхвърлят Нешкината гимнастика? На международните турнири като че се поддаваха на всеобщото настроение. Залите гърмяха, Нешка наистина умееше както никоя друга да запали пет хиляди души, събрани в една зала. Любимката на публиката като че увличаше и съдийките да я признаят за първа в Скопие, Белград, Париж, Прага, Варшава, но когато дойдеше световно първенство, те се стъписваха. Нешка Робева беше наистина най-яркото предизвикателство на Жулиета. Тази треньорка новаторка налагаше безцеремонно новата си гимнастика. Свикнали преди нея повече с ефектни пози, с дълго и красиво носене на уредите, което запълваше около 80% от програмата на гимнастичките по онова време, съдийките все пак можаха да приемат Мария Гигова. Вярно, Мария играеше много по-сложна, по-наситена с трудност гимнастика, но това все пак можеше да се понесе. Мария беше нежна, лирична, грациозна.

През 1967 г. след Копенхаген един колега беше написал: „Българската вихрушка Нешка Робева едва не помете досегашните представи за художествената гимнастика“. Нешка наистина беше отишла, без да мисли, че прави революция в този спорт. Отиваше да играе, да покаже своята гимнастика, на която хората в залите се радваха. Та в София нейната поява щеше да се запомни с това, че докато бе играла своето въже, гръм беше поразил едно дърво точно пред залата, а никой не беше чул нищо. Увлечени в играта на това ново чудо на Жулиета, хората бяха отминали нещо, събрало тълпи народ. Едва когато излязоха и видяха дървото, разцепело на две, разбраха какво беше станало.

Нешка не знаеше, че прави революция, но затова пък Жулиета за нищо друго не мислеше. Нейната вихрушка трябваше да се втурне в залата като нещо съвсем ново, невиждано. Наистина трудно им е било на онези съдийки, на онези деятелки, които създаваха тогава законите на този спорт, да приемат това момиче, което играеше съвсем друга гимнастика — не тази, която те лично са предписали. Трудно им беше на останалите треньорки да се съгласят, че това невероятно темпо, което носеше Нешка, ще се наложи. Как да я догонят!

Въпреки че сега Робева като треньорка създаде у своите гимнастички и техника на по-високо ниво, и композиции, които не могат да се сравнят с някогашните, и нов стил на игра, все се случва да чуя музика, за която да си кажа — това само Нешка можеше да изиграе. Все още не е намерила и тя между многото свои гимнастички някоя, която по темперамент, по динамика да я достигне. То е нещо, което не се тренира, въпреки че и тя, и нейната треньорка смятаха, че всичко се тренира. Моите наблюдения и върху техния, и върху други спортове ми позволяват да кажа, че има неща, неподвластни на техните всемогъщи тренировки. Това е някаква искрица, която някои си носят, други — не. Много рядка — и затова може би така ярка — искрица. Нещо, което не се поддава на определение и описание. То само се чувствува. Улавяха го хилядите в залите, където играеше Нешка, и затова публиката винаги я поддържаше горещо, безрезервно. Съдинките разсъждаваха за това, какво би станало в гимнастиката, ако поощрят тази вихрушка, която наистина помете тогавашните представи. Общото негласно, но твърдо поддържано правило по онова време беше, че гимнастиката трябва да се движи в една определена „линия“. Да се търси, разбира се, новото, но предпазливо, за да не се развали с нещо линията. Да се добавя едно по едно, да се върви от връх към връх, но внимателно, постепенно. Гимнастнчките трябваше да се движат в крак, като украсяват своите съчетания с нови елементи, да вървят почти стъпка в стъпка.

Гимнастичките на Жулиета трябваше да бъдат нещо съвсем друго. Така искаше тя и те наистина много се отличаваха и най вече Нешка. Непознатото темпо до лиричните гимнастички беше направо като ерес. Сега Нешка казва, че не знае защо Жулиета веднага я е взела, защо само след месец се е втурнала да прави от нея голяма гимнастичка. Ами просто защото беше уловила тази искрица, тъй като имаше изключителна дарба — интуицията, която й помагаше да види под черупката сърцевината.

За художествената гимнастика Нешка Робева беше това, което Олга Корбут за спортната. Кралица на спортната гимнастика по времето на Корбут неизменно си остана Людмила Туришчева. Олга атакуваше с новата си гимнастика, която съдните не искаха да признаят, въставаше дори против официалната забрана на своите елементи, налагаше се упорито, бореше се яростно. Не можа да изпита щастието на победителя, но сигурно сега го изпитва стократно, като гледа новата гимнастика, като чува, че Команечи, Гнаук, Филатова изпълняват ту салто „Корбут“, ту прелитане „Корбут“…

Сега, когато гледа големите състезания по художествена гимнастика, Нешка вижда много от себе си в новите гимнастички. Някои може би не знаят, че тази Нешкина гимнастика й е донесла някога колкото радост, толкова и огорчения. На тях тя носи само радост. Защото сега вече се цени точно това — рискът, сложността, оригиналността.

Но да се върнем към разказа на Нешка за новото поприще.

Вече нямаше защо да работя „нелегално“. Бях си треньорка. Със сериозни пълномощия — да си избера състезателки, да ги подготвя по моя система. Дали Тепавичаров не искаше да види какво ново може да внесе един млад, амбициозен треньор? Дали не следеше ще тръгна ли по познатите пътища или ще търся свои просеки? Не зная. Тези въпроси ми идват едва сега. Тогава бях щастлива. Не си задавах въпроси. Тръгнах да търся състезателките. Избрах от трите софийски дружества, от Варна и Велико Търново осемнадесет момичета.

Моят ентусиазъм не се посрещаше много добре в къщи. Стойчо не беше доволен, че напускам ВИФ. Смяташе, че бързам, като се отказвам от научната работа. Не съм се оставила още да ме увлече и веднага, при първото предложение, хуквам към тази най-неблагодарна от всички неблагодарни професии. После възраженията постепенно утихнаха. Стойчо сам се увлече от моите проблеми. Разказвах, разказвах вечер, капнала от умора, въпреки че нямаше кой знае какво за разказване. Стойчо разбра — без залата вече няма да мога.

Осемнадесет момичета. Колко бяха различни! Започнах с уеднаквяване на техниката. Ден след ден само това. Може би ако в този период някоя от треньорките, които бяха готвили ансамблови съчетания, беше се застояла в залата, щеше да каже: „Нищо няма да излезе!“ Не се притеснявах. Бях решила, че този период на уеднаквяване на техниката ми е много нужен и за определяне на дванадесетте, и да видя, да опозная момичетата, а и за самото уеднаквяване, което при ансамбъла е от първостепенно значение.

След месец останаха дванадесет. С тях продължих много дълго — според специалистките, излишно дълго, според мен, колкото трябваше. Исках да се знае, че за всяко място се състезават поне две, да се знае, че не може и дума да става за отпускане, да се знае, че да попаднеш в представителната шесторка на България е чест, която трябва да се заслужи. Едва в крайната фаза, пред самото голямо състезание останаха само две резерви, но те имаха равна възможност да играят с другите. Трябваше да бъдат подготвени, равностойни. Междувременно отделих от ансамблистките Валентина Ганева и започнах да я подготвям за индивидуалното състезание. Знаех, че ще срещна отпор, и го срещнах веднага. От варненки — защото те не можели да си представят, че Валя може да има някакви качества. Ако съм искала непременно да готвя някоя за индивидуалното, да съм вземела другото варненско момиче — Здравка Саздова — то пък пълно с качества. Вярно беше това, Здравка бе от гимнастичките, каквито рядко се срещат. Всички качества имаше освен едно — упоритостта на Валя. Недоволството на варненки не свършваше само с критичните забележки. Варненските съдийки редовно оценяваха проявите на Валя най-ниско, особено когато мина в „Левски-Спартак“.

Това огорчаваше Валентина, ожесточаваше мене, но не можеше да промени решението ми да я подготвя за световно първенство. Най-недоволна беше Жулиета. Какво в същност иска Нешка? Не й ли стига, че подготвя ансамбловото съчетание? Защо се хвърля в две посоки? Не се ли страхува от претоварване? Та да готвиш едновременно ансамбъл и индивидуални състезателки за висока изява е наистина прекалено уморително…

Знаех най-добре колко уморително е, но действително не ми стигаше само ансамбловото. Исках да имам и индивидуална състезателка. Бях амбицирала още повече и от това, че специалистките хорово отричаха всякакви качества у Валя, а публиката я прие още от първите й по-сериозни изяви. Ако някой ме попита защо не ми стигаше ансамбловото — и тогава, и сега няма да мога точно да отговоря. Ако става въпрос за грижи, тези хубавици ми ги поднасяха в изобилие. Ако става въпрос за творческо удовлетворение от работата, имах го. Композицията с три топки и три въжета непрекъснато се променяше, обогатяваше, бях щастлива да виждам този ансамбъл все по-добър и по-добър.

Точно преди новата 1975 г. се събраха всички специалистки — от София и провинцията, видяха двата ми състава и направиха разбор. Толкова похвали в живота си за нищо не съм получавала. И тъкмо когато веднъж около мене всички бяха единодушни и за пръв път всички ме хвалеха, веднага след Нова година смених композицията. Изцяло. Знаех, че ако разберат, специалистките ще кажат, че съм опака, че като направя нещо хубаво, не мога да го видя, че с мене не може да се излезе на глава — ни да ме критикуват, ни да ме похвалят. Не исках да ги дразня. Бях им благодарна, че веднъж поне ме признаха изцяло. Пред една Нова година се прибрах спокойна, неотречена. Ценях в този момент желанието им да бъдат добри и това, че похвалиха нещо мое така щедро, великодушно, без уговорки, но на мене вече тази композиция не ми харесваше. Още докато хвалеха моментите, които много им допадаха, аз вече виждах други, още по-добри. И така, като направих новата композиция, която ме задоволяваше напълно в момента, няколко месеца след това направих още няколко промени. Вече чувах — Нешка не знае какво точно иска. Добре беше, че го чувах отвън. Отборът беше ентусиазиран, разгорещен. Работеха тези момичета наистина упорито.

Доволна бях, че издържах на натиска да включа старите състезателки. Това вече беше една разбита команда. Пети на световното първенство в Ротердам. Най-лошото класиране на български отбор, но имаше нещо по-лошо от това. Бяха се създали неприятни отношения в отбора и може би най-страшното — отбор против треньор, треньор против отбор. Не исках нито една от тях, въпреки че дълго и от много страни ме убеждаваха, че две-три от старите ще пренесат опита на едно поколение, което беше минало вече през много битки. Накрая исканията се сведоха до една. Поне една, задължително трябва да има една… Не приех никакви задължителни условия. Предпочетох съвсем млади момичета, неминали още през никакви битки. Аз тръгвах за първи път като треньор на голямо състезание, те щяха да тръгнат за пръв път с мене. В хода на подготовката бях все по-доволна от това, че издържах на всички атаки. Създаде се чудесен колектив.