От Ротердам до Амстердам

Настъпи най-тежкото време. Подготовката за световното първенство в Лондон. Федерацията беше обявила осем контролни състезания за определяне на тройката. Колегите от спортната гимнастика ме предупреждаваха — вашата федерация повтаря стари грешки на нашата. Състезателите се изразходват в желанието си да намерят място в националния отбор и когато заминат вече на състезанието, не можеш да ги познаеш. И все пак никога не сме стигали до осем контролни. Защо се съгласяваш?

Какво можех да направя? Бях вече старши треньор на националния отбор, но не можеха да ми поверят определянето на състава, защото щях да избера само състезателки на „Левски-Спартак“. Беше излишно да споря. Какво можех да кажа — че в Лондон никак няма да ни питат коя от кое дружество е, там ще сме отборът на България. Та за какво да го казвам, то би трябвало да се знае. Приех осемте контролни с известно облекчение въпреки предупрежденията на колегите. Поне бе някакъв справедлив принцип, който щеше да ме освободи от обвиненията, че налагам своите състезателки.

Бях сигурна, че ще победят, и въпреки това във всеки тур — напрежение. Някъде по средата на тези контролни се почувствувах изчерпана. Беше ясно, че моите момичета превъзхождат и по композиция, и по подготовка. В същност композициите на Кристина бяха ефектни, но тя пък никога не можа да ги изиграе. Класирането след четвъртото контролно — Валентина Ганева, Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Тереза Карнич, Светла Колчевска, Диана Табакова, Кристина Гюрова. Можеше да се спре дотук. Не го предложих. Щяха да ми отговорят — по-важно е в последната фаза как изглеждат гимнастичките. Продължихме. След осмото контролно — същото: Валя, Илиана, Анелия, Лили, Тереза, Светла, Кристина. Диана беше отпаднала от борбата.

Тук искам отново да спомена за Тереза. Независимо как играеше, непрекъснато получаваше най-ниските оценки. При това можеше да изпревари само някоя от моите. Тук поне не се раздаваха точки и медали. Имаше контролни, на които Тереза заслужаваше да бъде и първа, но си я слагаха на пето място. По-назад вече не можеше. Светла и Кристина се надпреварваха да грешат.

По-късно старши треньорката на Чехословакия Чижкова питаше с учудване: „Къде ви е Карнич, защо не я виждам?“ Същия въпрос задаваше и полската треньорка Левандовска. Когато им казах, че у нас съдийките не я харесват, и двете се засмяха: „Ами дайте ни я, у нас ще я харесат. Изглежда ви пречи това, че имате много и не знаете да ги цените“.

И така осемте контролни състезания бяха определили категорично тройката — Валентина Ганева, Илиана Раева и Анелия Раленкова, резерва — Лили Игнатова. По регламента беше точно така. Момичетата си бяха извоювали правото в осем контролни състезания, може би най-тежките. Започнах наистина да разбирам какво искаха да кажат колегите от спортната гимнастика. Не знаех как ще ми стигне времето, за да възстановя момичетата от тежките битки тук за онази истннска битка в Лондон, за която се бяхме готвили така упорито, със спартанска дисциплина.

Вече си тръгвах уморена и доволна, че момичетата издържаха този тежък маратон, когато ме извикаха да присъствувам на заседание на бюрото на федерацията. Щели да определят състава. Мислех, че е просто формалност. Ще запишат решението, ще ме поздравят за подготовката, ще ми пожелаят успех… Вместо това започнаха да казват, че регламентът не бил съвсем правилен, трябвало да го обмислят от по-рано, трябвало да се начисляват повече точки в крайната фаза на контролните. Слушах, без да разбирам. Може би наистина би било по-добре така да се конкретизира регламентът, но това с нищо не променяше нещата. Класирането си оставаше все същото. Само авансът на първата тройка щеше да се увеличи. За какво са тези теоретични конференции сега, когато всичко е приключило? Трябва да кажа, че регламентът ми беше „спуснат“, без да се иска мнението ми, така че слушах съвсем спокойно цялото това вайкане за несъвършенствата му. Поне мене не могат да обвинят в случая.

Изведнъж в тези разсъждения за регламента ни в клин, ни в ръкав се появи едно име — Светла Колчевска, което наруши спокойствието ми. Не си спомням кой пръв направи предложението, много скоро то беше повторено, потретено… Разбрах, че цялата тази интермедия за регламента е, за да омекотят удара, да ме въведат в темата, която излиза, че само на мене не е позната. Вместо Анелия Раленкова — Светла Колчевска. Вместо третата — шестата.

Казвам, че не виждам никаква логика. По каквато и система да се определят, както и да се изчисляват точките, тройката си е същата. Ако са мислили да си решават в последния момент, както им хрумне, нямаше нужда от този цирк с контролните. И после в нито едно от тези осем състезания, нито веднъж Светла Колчевска не е победила Анелия Раленкова. Въпреки цялото толериране на Светла и неприязън към Тереза Светла не можа и нея да победи. Казвам и друго, което за мене е много важно — как, с кои очи ще се изправим пред състезателките да им съобщим това решение. Как след това ще вярват на нашите регламенти, обещания, принципност? Нищо не излиза. Бюрото е непреклонно. Нещо повече. Всички се нахвърлят срещу мене. Та аз в крайна сметка съм старши треньор на националния отбор, как не мога да разбера, че не е удобно да са само мои състезателки в него.

Не, това наистина няма никога да мога да го разбера. Това тяхно желание да не разсърдят никого, да угодят на дружествата, на треньорките, на състезателките е така, през главата на всякаква логика. Искаме да изпратим силен отбор точно в момент, в който трите школи — съветската, нашата и чехословашката, подменят поколенията гимнастички, искаме да вземем аванс в такова възлово състезание и вместо да мислим как ще изглеждаме като отбор, започваме да се грижим да не обидим Светла, треньорката й и ръководството на дружеството й. Та нали всичките тези жени са били на всичките контролни състезания и са видели, че Светла не можа на нито едно да изиграе без грешка четирите си уреда. Шеста и нищо повече. На всички тези доводи следва познатият до втръсване отговор — какво иска Нешка, нали две от нейните ще участвуват. Ето ни пак на коледна елха, където бюрото като добрия Дядо Мраз раздава на всички по малко, за да не, се сърдят.

Журналистите, които чакат определянето на състава, са не по-малко изненадани. Да нямам грешка? Не, нямам.

Пред тях повторих недоволството си. Появиха се интервюта в почти всички вестници. Извикаха ме за предаването „Всяка неделя“ на телевизията. И там казах, каквото мислех, и станах съвсем персона нон грата.

Още по-страшен беше гневът на родителите. През цялото време, когато от всички страни се чуваше, че тренировките при Нешка са тежки, през цялото време, когато сами виждаха, че децата им са претоварени и с училището, и с часовете в залата, нито веднъж никой от тях не дойде да се оплаче, никой дори не ме попита не е ли много. Бях предупредила децата още в самото начало — при мене ще ви бъде по-трудно, отколкото при всяка друга треньорка. Която не може да издържи, ще трябва да напусне. Няма да й се сърдя. Родителите също бях предупредила. Моето условие беше — много работа за добри резултати. Изпълнявах своите обещания. Резултати имаше. Всички виждаха — състезателките ми изпреварваха другите. Момичетата също спазваха своите задължения — изпълняваха в залата изискванията ми и нямах повод да се оплаквам. С родителите се виждах на състезанията. По някаква негласна уговорка не се месеха в цикъла на подготовката. На състезанията бяха доволни, щастливи, горди с децата си. И ето, че сега се появиха всички с едно искане — да защитя класирането, да защитя регламента, който самата федерация бе обявила.

Можех да им обещая, че ще го защитя, но не — че ще успея. Това не им стигаше. За пръв път изразяваха недоволство от мене, и то доста рязко. Те не бяха ми казвали дума, когато задържах децата им до единадесет часа вечерта, не бяха ми казвали нищо, когато е трябвало да идват да ги прибират ту от зала „София“, ту от „Октомври“, чак в Дървеница. Ние тренирахме в различни зали, където има висок таван. Нашата беше ниска и при изхвърляне уредите се чукаха в тавана. В Студентското градче ни пускаха късно и тъй като децата живееха чак в Подуене, родителите чакаха пред залата да си ги приберат посред нощ. Вярно е, никога дума на недоволство не бях чувала. Напротив, обръщаха всичко на шега — Нешка ще накара и нас да спим край залите. Това бяха все трудови хора, денят им започваше рано и наистина за тях не беше лек моят режим, но го приемаха. Виждаха, че нямах избор. Нямах зала — където намерех пролука в програмите на другите зали, използувах я.

Тук трябва да кажа, че ни се създаваха и някои изкуствени затруднения. За зала „Октомври“ например казваха, че имали часове, не могат да ни я дадат през деня, а когато отивахме — нито един студент, нито преподавателят, който ни е отказал. Тогава си мислех често — за какво бяха строени толкова хубави зали, като не се използуваха, а когато един национален отбор искаше да води за месец поне подготовката си в някоя от тях, веднага се явяваха „собствениците“ и започваха да създават нови затруднения, като че не ни стигаха и тези, които си имахме. Но това е друг въпрос.

Сега родителите стояха пред мене и ми напомняха своето висене пред зала „Октомври“. В името на какво е било всичко това? Нямало да ми се сърдят, ако в контролните Кол-чевска е успяла да изпревари Анелия и Лили, но сега в името на какво трябва тя да замине, Анелия да бъде резерва, а Лили да се лиши от правото, което си е извоювала — да отиде като демонстрантка на това световно първенство. Опитвах се да им обясня, че в тази фаза вече нищо не зависи от мене. Това, което е трябвало да направя, направила съм го — подготвила съм така техните деца, че издържаха на осемте контролни изпитания, показаха превъзходството си. Другото вече не зависи от мене. Решаваха други. Родителите не искаха да приемат моите доводи. Нали съм старши треньор? Ще трябва да поставя ултиматум — или ще се спазва регламентът, или аз и моите гимнастички няма да заминем.

И аз мислех, че съм старши треньор и виждах правата и задълженията си по друг начин. Някога Жулиета имаше правото да определя третата. Двете по регламент и третата — както тя прецени. При това регламентът не беше така тежък — осем контролни, а се взимаше класирането от състезанията, на които гимнастичките са участвували през годината, плюс едно-две в крайната фаза за общо впечатление. Това, че ние отрано знаехме, че се готвим за световно първенство, носеше съвсем друга атмосфера в залата. Сега тези момичета до мене бяха изнервени, изчерпани, уморени. Предстоеше ми да успокоя обстановката в залата. До световнот оставаха броени дни. Вместо това — ново напрежение. Валя и Илиана бяха готови да подкрепят бойкота, който предлагаха родителите, стига аз да кажа — да, няма да отиваме на това световно първенство.

Не можех да го кажа. Само това не. В крайна сметка, тъкмо защото съм старши треньор, тъкмо защото ми се е паднало да ръководя такъв чудесен отбор, тъкмо защото много труд е хвърлен и защото след Лондон идват други състезания. Да обявя такъв бойкот означаваше да се откажа от гимнастиката завинаги, а точно за това нямам сили. Валя скоро ще се оттегли, но тези, малките, има още много и много да се състезават, и да сменят още много композиции и да се оформят все повече като гимнастички, каквито ги виждам в мечтите си. Защото никога не съм преставала да мисля какво биха направили в следващата година, когато още ще израснат, когато почувствуват по-силно музиката, когато натрупат нова опитност. Мисля, че това е страшната магия на тази, както казва Стойчо, най-неблагодарна професия — че те кара да очакваш все новото и го чакаш все по-хубаво.

Какво да им обяснявам на тези революционно настроени деца? Зная, че ако бях казала — няма да заминем, Валя и Илиана щяха да се почувствуват страшно горди, Анелия и Лили — защитени, аз щях да бъда за тях невероятна и страхотна личност… Това може би щеше да укрепи вярата им, че за принципа човек трябва да се бори докрай. Имаше своите плюсове един такъв жест, но минусите му бяха повече. Можехме ли да провалим българското участие на едно световно първенство, без това да се отрази катастрофално на следващите? Можеха ли да бъдат изпратени българки след шестото място в Лондон? Не, въобще не биваше да се мисли по този въпрос, въпреки че осъмвах раздвоена, обезверена. Стойчо се намеси с друго предложение — най-добре е да си вземеш едногодишен отпуск за детето. Нека това дете види най-сетне, че има майка, стига са се мотали баби край него.

Родителите ми припомняха, че съм ги разтягала по всички краища на столицата да си прибират по никое време децата. Сега Стойчо ми напомняше, че съм взела само три месеца отпуск за детето и съм хукнала по залите. Че е можело поне шест месеца да остана при него и че в крайна сметка, вместо да не спя по цели нощи, най-добре е да си взема от този отпуск който все още ми се полага, и да ги оставя да се оправят, както могат. В същност, моята работа била дотук. Свършила съм я.

Не можех да се съглася със Стойчо. Отборът бе в страхотно състояние. Точно сега, когато трябваше да се работи наистина на високи обороти, момичетата едва се движеха по терена. Трябваше да ги стегна. Не можехме да се проваляме. Нашите неуредици трябваше да си останат тук. Там не биваше да ни личат. И все пак се надявах, че решението ще се промени. Работех от сутрин до вечер в залата и чаках да ми се обади някой от федерацията и да каже: „Нешке, обмислихме отново, видяхме, че сме сгрешили. Наистина не бива да се убива вярата у нашите състезателки, не бива да мислят, че едно говорим — друго вършим“. Минаваше ден след ден и никой не се обаждаше. Когато казах на Стойчо какво очаквам, той ме погледна като нещо съвсем недозряло.

— Не съм знаел, че толкова години живея с толкова наивна жена.

Обадих се аз и ми казаха, че решението се е променило. Вместо Светла заминава Кристина Гюрова. В първия момент ми идваше да кажа — да заминава кой където ще. После седнах да обмисля новата ситуация. Вместо шестата седмата. Добре, звучи като подигравка. Но като се замисли човек, има повече логика в това решение. Кристина поне, ако изиграе нещо без грешка, ще вземе медал. Мощна, ефектна е, пълни терена. Когато играе с пълна сила, може да запали залата, да се види. Дано да имаме само късмет да не се разхвърчи по всички посоки, както на по-голямата част от контролните…