От Ротердам до Амстердам

НАЙ-БОГАТАТА ТРЕНЬОРКА

В Щутгард писаха: „Дошла ни е на гости най-богатата треньорка“. Всяка сутрин ни носеха вестници, за да видим какво пише за нас.

Отборът замина за Франция. Нещо като тур за овации. Имахме тази покана — веднага след световното да отидем и в Париж, и в Корбей Есон. Нашите приятели казваха, че знаели какво точно ще стане в Мюнхен, и желаеха веднага да видят световните шампионки. Така ми се искаше да бъда с отбора, още повече, че се връщаха преди нас, а нямах търпение да си видя своите хора, бях се затъжила за всички и за онези вечери, в които ще казват — приказвай… Но Мария Гигова каза, че много настоявали за този семинар, че поела ангажимент вече, че не е хубаво да отказвам.

И тъкмо преди да тръгне отборът, Илиана заяви, че си е загубила паспорта. Направо се зарадвах. Някак не ми се искаше Илиана да участвува в това тържествено посрещане на аерогара „София“, в което нямаше да е тя центърът. Познавам си момичето, никак нямаше да му е добре. После ми мина през ума, че това не бе само случайност. Когато след няколко дни Илианчето си намери паспорта на дъното на куфара, съмнението ми прие неимоверни размери, но беше излишно да казвам такова нещо. Илиана щеше да направи най-учудената, най-обидената физиономия, която някой някога е виждал.

И така, в Щутгард пишеха, че са много доволни, че им е дошла на гости най-богатата треньорка, защото съм събрала невероятно много медали. Аз често си мисля, че съм наистина най-богатата, защото имам до себе си такива чудесни момичета. Но ето че едно от тези мои богатства ми съсипваше вечерите по най-рафинирания начин. Всяка вечер до никое време се подлагаше на унищожителни самокритики.

Трябва да й се признае на Илиана силата, с която прие фактите, докато бяхме в Мюнхен. Бях й много благодарна, че не помрачи с нищо радостта на Анелия. Достатъчно беше само да провеси нос и Ани да се завре в миша дупка. Достатъчно беше да види една сълза само шампионката и да се залее и тя в сълзи. Ако е плакала Илиана, не е допуснала никакви свидетели. Държеше се приятно, беше весела, не прекалено, разбира се, но се шегуваше. Всичко в точните рамки—много исках да бъда първа, но се радвам за Ани — така звучеше цялото й поведение. Има усет за тези неща Илиана, пощади празника на Анелия. Разбира се, и наум не й минаваше, че аз бих могла също така поне няколко дни да се зарадвам, без да мисля за нищо. А в същност и права беше. Моята радост се свърши в Мюнхен. Веднага след това започнах да се отрупвам с въпроси — къде ми е грешката, какво съм пропуснала и пр.

Така че въпросите вътре в мене не престават, а освен това слушам как всяка вечер Илиана се бичува. Иска ми се да я погаля, да й кажа някоя ласкава, топла дума, от която да й олекне, после ме хваща яд и казвам само: „Права си, Илиана“. Откъде идва този яд? Започвам да си мисля, че иска да я моля, да я успокоявам, да я увещавам. Когато повтаря, че ще се откаже от гимнастиката, да й казвам: „Не, без тебе не мога, няма да се отказваш. Без тебе гимнастиката просто ще загуби нещо от своя блясък…“

— Е добре, какво от това. Защо не й го кажеш, още повече, че е вярно.

— Не искам. Който остава, който продължава, ще трябва сам да е решил. Знаеш, при мене наистина е трудно и все по-трудно ще става. Не искам после някой да ми хленчи, че е останал заради мене, защото много съм настоявала и пр.

На летището в Щутгард Илиана вече много тържествено обявява:

— Другарко, реших, отказвам се!

— Права си, Илиана. Откажи се.

— Много трудно ще е, няма да издържа.

— Да, наистина е трудно, а освен това съдииките няма да са никак склонни да лансират развенчани величия. — Зная, че съм жестока, но ме изтормози през тази седмица.

— Реших да следвам ВИТИЗ — казва Илиана. — Как мислите, ще стана ли добра актриса?

— Не зная. Но и за да станеш добра актриса, пак ще трябва много работа. После на тебе няма да ти стигне да бъдеш просто добра. Ти искаш само първото място. Ето сега си световна вицешампионка и не можеш да го понесеш.

Колкото повече разговаряме, толкова повече си мисля, че като се върна, първата, ми работа ще бъде да ги събера и да дам две седмици за размисъл. Всяка да прецени може ли, не може ли, иска ли, не иска ли и след две седмици да обяви решението. На никоя няма да се сърдя, ако реши да се отказва. В крайна сметка наистина е много трудно. Която реши да се отказва, ще й подготвя веднага тържествено чествуване.

Стоим си така на летището на Щутгард и двете, изнервени до краен предел. Илиана прелиства небрежно най-различни западногермански вестници. В един от тях има голяма статия за нея. Как техните гимнастички най-много Илиана харесвали, независимо че е втора, как тичали да й гледат тренировките. Как, докато я наблюдавали, си мислели, че не е възможно човек да прави всичко, което Раева прави, как след това на подиума всичко изглеждало леко, въздушно, чудесно. Колко артистична и силна била Илиана Раева, колко царствена. Знаем всичко, което пише в тези вестници, няма какво да си говорим за тях, само си ги разглеждаме.

На летище София направо бяхме зашеметени. Не бяхме очаквали такова посрещане. Знаехме, че групата вече е обрала овациите. При това се бяхме объркали с датите. Бях казала, че се връщаме предишния ден. После разбрахме, че тези хора са били и в неделя, дошли са и в понеделник, и съвсем се разкиснахме. Толкова народ не бяхме виждали отдавна на аерогарата. Толкова цветя не бяха ни затрупвали. Не съм виждала Илиана по-трогната, по-благодарна.

Аз се наежвам — ама тя какво си мисли наистина! Само първото място ли е, което може да накара хората да те обичат? Та нали я бяха гледали по телевизията, нали я бяха видели, че истински, хубаво, силно се бори… Сега вече не чакам никой да ме предупреждава да се пазя от звездната болест. Наистина обявявам две седмици за размисъл. Та всяка да си помисли сериозно може ли да издържи на моите изисквания и да реши да продължава или не. Аз имам „домашно“ на тема — къде са ми грешките. Разбира се, през това време си работим. Тренировките вървят с пълна сила. Готвим се за турнира на Интервизията. Илиана обявява, че се оттегля. Анелия и Лили се готвят за контролното, което ще определи коя от двете ще участвува. Нали са три републикански шампионки! (Този турнир е само за републиканските шампионки.) Зная, че ако отида с Лили, ще кажат — изплаши се световната шампионка, но не искам да поставям никакви съображения над принципа. Трите имат право на тази последна за годината борба. Но ето, че и на контролното са наравно. Сега вече решавам — Ани. В Котбус взе пет златни медала. И този, който ни липсваше от Мюнхен. Срещна се с Девина на лентата, играха и двете без грешки и шампионката победи. Бях наистина много доволна от нея.

Но това не ми попречи да продължа темата — къде са ми грешките. Как да не ги повторя. Разбира се, тези въпроси не спряха и след двете седмици. Трите казаха, че продължават. С това техният въпрос беше решен. Моят — още не.

Обвинявам се, че не съм се вгледала по-внимателно в тези интервюта с момичетата след Амстердам. Уж четох и препрочитах, а е минало някъде покрай мене това изказване на Илиана:

„Понякога се чувствувам по-силна от нея“ (т.е. от мене). Правела си експерименти, изпробвала силата си, като ми оправяла настроението. Прочетох го, засмях се и отминах. Не видях сигналната лампичка, която е предупреждавала — внимавай, момичето изпробва силата си, експериментира, занимава го мисълта да се състезава с тебе. Някак много леко минава от това — горда съм с Нешка, към другото — понякога ми се струва, че съм по-снлна от нея.

Нямам нищо против доброто им самочувствие. Напротив, старая се да го изграждам, да го съхранявам, да го подклаждам, да укрепва все повече и повече. Могат да побеждават само уверени в себе си, силни гимнастички, но не предвиждах, че ще дойде време, когато ще им хрумне да изпробват силата си, като я съпоставят с моята. Готвех ги за състезания с гимнастички от цял свят. А на тях им се поиска да се състезават с мене. И не само като ми оправят настроението. Да беше само това…

Защо не обърнах внимание на този сигнал? Приех го като детинщина. Както когато Илиана става ту треньорка, ту журналистка, ту актриса. И все „адски“ запалена. Обезпокоих се, когато някак много нагъсто прочетох в един вестник, че ще става треньорка, после в друг — че си е избрала бъдещата професия — журналистка. А в момента, в който го четях, се беше „запътила“ вече към ВИТИЗ. Тогава я извиках да й кажа да си избира професиите, без да ги съобщава на журналистите.

Все си мисля, че тези момичета, както изпреварват в много отношения връстничките си, си остават и по-дълго деца. Точно като на детско перчене погледнах на това изказване — понякога ми се струва, че съм по-силна. Ами нека й се струва. Стойчо ми го беше подчертал: „Какво ще кажеш за този пасаж?“ Нищо. Нека да става по-силна. Аз никога не съм имала извънредни претенции в това отношение. В същност не е точно така, на нейните години имах много претенции. Сега не се замислям много силна ли съм или слаба. Старая се да бъда справедлива. И то не от някакъв особен афинитет точно към справедливостта. Зная само, че това е единственото ми спасение в ситуацията, в която се намирам. Подготвям три претендентки за световна титла. Три много силни. Ако за да влезеш в клетката на лъв, абсолютно задължително е да не усети лъвът, че те е страх, за да готвиш три за шампионки на света, се иска безусловно, неизменно, винаги само едно — абсолютна справедливост. В голямото и в детайлите.

И така, без да имам особени претенции да бъда силна, трябваше да забележа, че шампионката е решила да се състезава, да поставя на изпитание качествата и недостатъците ми. Трябваше да забележа, че това момиче, което до Амстердам никога не беше ми възразило, сега си го позволява твърде често. Макар и не грубо. Меко, но настойчиво. Докато се стигна до това — как мога да ви вярвам, другарко? Дойде ми като гръм от ясно небе, но ме накара да се спра, да се върна доста назад и да видя, че небето отдавна не е било ясно, че облаците са се задавали с пълна сила, а аз не съм ги виждала.