От устните към сърцето

I

Стопанинът на дома, изправил се в трапезарията край отворената към терасата врата, каза на госта си:

— Огрян от прекрасната луна, изглеждаш като потънал в прелестен сън, паша… Направи си труда, приближи се за миг насам…

Уморен от пътуването и оборен от тежестта на храната, застиналият в широкото кресло принц Вефик паша трепна, отвори очи и с унил глас изрече:

— Имай милост, не възнамеряваш, надявам се, да ми предлагаш още нещо за хапване…

Пристъпвайки бавно към него, Мюнир бей му отвърна:

— Този път пиршеството ще е съвършено различно… Ще е, както се изразяват днешните млади, „естетическо пиршество за очите“…

— Не ми останаха сили дори и за него…

— Подготвил съм за своите височайши гости експозиция на различните сортове грозде от моите лозя, експозиция на моите творения.

— Изям ли и едно зърно още, ще се пръсна…

— Нали вече обяснихме, паша… Моята експозиция е по-скоро наслада за очите, отколкото за стомаха и небцето…

Мюнир бей нямаше намерение да оставя на мира стария си приятел и за да го принуди да стане, леко разклащаше креслото му.

Вефик паша се надигна с неохота.

Терасата с навеса, опасала кулата от четирите й страни, бе цялата с асми от край до край. Лунната светлина прошарваше гранките им; с уголемените си сенки чепките грозде и листата очертаваха върху каменната настилка орнаменти като в приказен дворец.

Ненадейно, за пръв път откакто бе влязъл в трапезарията, Вефик паша живна. (Заговаряше на френски винаги, когато се развълнуваше, и на английски, когато обсъждаше нещо делово или политиката!) Разпери ръце с възхита; повдигна се на пръсти, сякаш за да поиздължи невисокото си тяло, и изрече на френски:

— Скъпи мой, това тук е светът на феите, самата съкровищница от „Хиляда и една нощ“.

Цялата маса бе отрупана, бе украсена с преливащи от грозде кристални чинии. Червените, моравите, жълтите и зелените чепки блещукаха като скъпоценни камъни в бледата светлина на лампата.

Вефик паша продължи вече на турски:

— Прочутата трапеза в дервишката обител вероятно представлява нещо подобно… Не мога да не ти го призная, Мюнир… От незначителни, предназначени за хапване и за пийване нещица си спретнал същинска художествена изложба…

Мюнир бей потри ръце с горделивия свян на доволен от произведението си творец.

— Надявам се — изрече той, като продължи с нарастваща жар: — Всяка година през този сезон подготвям живия си музей… Доволен съм, че успях да го покажа и на теб… Знаеш ли каква е действителната стойност на този музей? По-голямата част от сортовете грозде, които виждаш, са мое творение… След като изгубих интерес към света и се отдадох на лозята си, любовта към лозарството ме обсеби изцяло… Успея ли да разработя лозята си, те биха могли да ми донесат най-голямото богатство в Измир… Но, и ти го знаеш, в живота винаги мисля повече за насладата, отколкото за облагата. Към лозята си се отнасям по-скоро като творец, отколкото като търговец… В своя бездетен живот пренасочих цялото си внимание към създаването на нови сортове грозде… Превърнах в изкуство науката за присаждането. И когато открия сорт грозде с нов цвят, с нов вкус, се гордея така, сякаш съм сътворил нова вселена…

Вефик паша разпери длан и я вдигна, за да погали високото рамо на приятеля си.

— То си е направо болест, би трябвало да я наречем… примерно „стафидомания“… Не е ли красив изразът? Пък и как да се отрече връзката между гроздето и изящните изкуства… Че нали цялата източна поезия, представи си го само, възпява виното, тоест възпява гроздето, старогръцката литература описва зрелищните ритуали на Бакхус, латините пък…

Вефик паша отдавна си въобразяваше, че е изкуствовед, и при всеки удобен случай принуждаваше присъстващите да изслушват неговите безсмислени и объркани теории. А Мюнир бей, усетил, че приятелят му не се е отървал от старата си слабост, приближи до устните на Вефик паша чепка грозде, с цел да предотврати тази опасност.

— Непременно трябва да опитате няколко зърна от сорта ми „Устните на любимата“! В тях ще откриете дори привкус на череша… Получих този сорт от бракосъчетанието между „Сиянието на любимата“, гроздето, което тъй харесахте на вечерята, и „Златната корона“, гроздето, което изглежда като позлатено в чинията срещу вас… Никакви белези, имам предвид в цвета и формата му, не напомнят за неговите родители, нали? Природата, драги мой, си има своите неразгадаеми закони… Нас, хората, непрекъснато ни тегли към лошотията… Тутакси бихме рекли: „В тая работа пръст има дяволът или женската изневяра!“ Подобно подозрение в случая е изключено, тъй като със собствените си ръце извърших бракосъчетанието, тоест кръстоската.

А, ето и още един нов сорт… „Асма-фурма“… Напомня леко на фурма не само по очертанията си и по лъскавия си прашистобял цвят, а и по вкуса си… И едно малко отклонение… Живея, на теб бих могъл да се доверя, с една тайна надежда, с една голяма страст… Живея с надеждата да сродя гроздето и цветята, да даря на природата нов закон за бракосъчетаване… Представи си само плодовете на подобно бракосъчетание… Плод, сътворен, примерно, от ей този „Лунен изгрев“, сорт, наподобяващ пъстроцветните планински кристали, и от теменужката или розата… Грозде, чийто вкус ти навява аромат на теменужка или на роза… Виждаш, и аз съм поет, ваятел съм, вдъхнал живот на скулптурата…

Вефик паша се заливаше от смях и макар преди малко да бе обявил, че не е в състояние да хапне дори и едно зърно, заставаше пред всяка чиния, поемаше я в ръка, насочваше я към лампата и опитваше по няколко зърна грозде от всяка.

Принц Вефик паша и Мюнир бей се познаваха от доста отдавна. Преди четирийсет години семействата им, едното от Измир, другото от Египет, ги бяха изпратили да се изучат в Париж. Там двамата младежи заживяха, тъй да се каже, заедно, като по малко поработваха и повечко се забавляваха. Спомените им оттогава бяха такива, че скрепяваха връзката помежду им все повече и повече с годините. Една по-сетнешна случайност ги събра в Истанбул наново. Приятелството им повъзкръсна, тъй като пет години и двамата бяха членове на Държавния съвет. В крайна сметка Мюнир бей се озова в Лондон като съветник в посолството. Вефик паша пък ежегодно отскачаше до Англия за по няколко месеца, тъй че често се виждаше с приятеля си.

Принц Вефик беше благороден, изискан и склонен към гуляйджийството мъж. Духът му не бе устремен към големите цели, към големите идеи. Възприемаше се като човек с широки възгледи, който не би се превърнал в роб на своята работа, като човек с творчески дух, който не би се примирил с еднообразието на живота.

След смъртта на съпругата си не подхвана никаква сериозна дейност и, заедно с малката си дъщеричка, тръгна да обикаля държава след държава. Стараеше се да не пропусне нито един сезон на изисканите, разположени край вода градове, нито едно от прочутите конни надбягвания и най-вече — изложбите и театралните постановки. В посещаваните от него места се движеше сред хората на изкуството и възприемаше общуването си с тях като добродетел. Благоразумните му роднини не одобряваха подобно поведение и твърдяха, че е безделник с повърхностен морал, интересуващ се от изкуството. Когато подобни клюки достигаха до ушите му, той се усмихваше презрително и импозантно отсичаше: „Знатният произход на изкуството е несравним със знатния произход на когото и да било… С титлата безделник, който се интересува от изкуство, се гордея повече, отколкото с останалите си титли.“ Изглеждаше притеснен, когато се заговореше за знатен произход и родословие, когато се обръщаха към него с „принце“; тогава придобиваше вид на човек, изпълнен с отегчение и пренебрежение. И все пак не се примиряваше със ситуациите, в които не ставаше ясно „кой е“. Ако на някоя случайна сбирка се срещнеше с непознати, правеше всичко възможно да научат „кой е“, направо се изтормозваше. Научеха ли обаче, че е принц със синя кръв, слизаше до нивото на новите си приятели, дори ги умоляваше да забравят кой е. При него се отбиваха за някоя „идея“ както бедни рисувачи на „мъртвата природа“, създаващи за стените на ресторанти и кафенета картините си с дини, чепки грозде, с риби и омари, така и прокудени от оркестрите си заради лошо пиянство пътуващи музиканти. Освен своите идеи и схващания за изкуството Вефик паша им подхвърляше и по някоя пара.

Накъдето и да потеглеше, помъкваше със себе си дъщеря си Джавидан, портативната си аптечка и безценната си колекция от броеници. Тъкмо поради този „висш безделнически“ живот на бързи обороти принцеса Джавидан не получи нужното образование и възпитание. И тя като баща си симулираше познания и финес; и тя употребяваше изкуството като скъпоценен накит. Но наред с красивото си лице, притежаваше богат и притворен ум. Съумяваше доста добре да капитализира всевъзможните, къде неоснователни, къде разкрасени кроежи и клюки в средите на изкуството, подхвърляни от списанията и книгите, и впуснеше ли се в разговор, не позволяваше никому, също като баща си, да направи и опит да смъкне маската й.

Мюнир бей беше човек простодушен, благоразумен, но и малко в повечко откровен. Иронизираше поприкрито и с мяра присъщите на бащата и на дъщерята показност и дилетантщина по отношение на изкуството. Обичаше обаче и двамата. Бе истински враг на тяхното перчене, ала откриваше колко са щастливи да заблуждават повече себе си, отколкото другите, и съзираше в самохвалството им наивна, простодушна искреност.

Обсебеният от лозята си в Измир Мюнир бей не беше виждал приятеля си от сума ти време. Понякога от Вефик паша пристигаха писма: „Ще ми се за ден-два да се потопя в младежките спомени редом със стария си приятел, ще ми се за няколко часа да се потопя и във велеречивата история на руините в Аясулуу, с тяхното отколешно очарование“ — пишеше той.

Това лято бе намерил най-сетне сгода да осъществи желанието си — на път за Египет, във връзка с някакъв наследствен въпрос, се беше отбил от Истанбул за пет-шест дни в Измир.

— Тате, защо не дойде с мен… Такова нещо изпусна, че…

Вефик паша и Мюнир бей извърнаха глави към вратата за терасата. Джавидан стоеше в рамката на нощта, придаваща на красивото й тяло достолепието на скулптура, куршуменосивите орнаменти на асмата играеха върху лицето й, върху бялата й дреха. Стопанинът на дома пристъпи към младото момиче; привеждайки се, изрече с обиграна официалност:

— Принцесо, ще заповядате ли вътре за минутка… В качеството си на верен стар приятел на негово сиятелство баща ви имам за вас разкошен, владетелски подарък… Усмихвате се на израза ми „разкошен, владетелски“. Вероятно ценните дарове, получени от вас досега, са безчетни… Вероятно тези, които ви ги поднасят, неизменно се изчервяват и смутено признават, че тези дарове не са достойни за вас… Аз обаче, принцесо, съм изключително горд със своя подарък… Той е спомен, който остава завинаги, той е жив „шедьовър“, сътворяван цели седем години… Произведение, което ми позволява да демонстрирам способността на човека да създава живот…

Баща и дъщеря, споглеждайки се, прихнаха. От средата на масата Мюнир бей вдигна гравирана по края кристална чиния с чепка светлозелено грозде… Стопанинът на дома доближи чинията към лампата.

— Забележете, принцесо… Съществува ли в митологията легенда, описваща чепките с грозде, в която бихте могли да си въобразите по-сладко зелено от това?… Вгледайте се във вътрешността на зърната. Имат от три, до четири прозрачни семки, приличат на елмазени късчета… Излъчват, сякаш породено от недрата на изумрудите сияние… Това грозде, плод на седемгодишния ми труд, с ваше позволение ще носи вашето име… Човечеството ще го познава под името „Принцеса Джавидан“…

Мюнир бей продължаваше да говори с едва доловима ирония в погледа си.

— Сега ще разберете защо нарекох подаръка си „разкошен, владетелски“. И бисерът, и изумрудът следват своя отреден живот, без значение колко е продължителен… „Принцеса Джавидан“ обаче ще се връща към живота и на следващата година, и на следващата година, и през следващия век, с една дума, докато свят светува… Ето, всяка година в края на лятото ще се ражда в такава прекрасна нощ и ще продължава живота си…

Джавидан откъсна малка част от върха на чепката. И смеейки се, я закичи върху яката си с карфица.

Изоставиха експозицията на гроздето и пак излязоха на терасата. Вефик паша попита дъщеря си:

— Къде ходи, Джавидан?

— Стигнах до другия край на лозето. Фантастично е, тате, да вървиш в лунната светлина сред лозята… Не съм го и подозирала… Земята е гола от край до край, обезлесена е… Единствено късите сенки на подредените в редици лозови чукани… И изведнъж откъм отсрещната страна се разнася звук на цигулка… Зазвучава прочутата композиция „Тъгата на ориенталската нощ“… А изпълнението, тате, бе изключително…

Поклащайки бавно глава, принц Вефик заобяснява:

— Не ми се вярва да е било чак „изключително инструменталното изпълнение“… Луната, струва ми се, е повлияла върху твоята „впечатлителност“… — И се обърна към Мюнир бей:

— Огромна популярност си спечели „Тъгата на ориенталската нощ“… Където и да ида, все нея чувам… Представи си, въртят я на грамофон дори по кръчмите и кафенетата… Въпреки това тази „музика“ стои малко странно спрямо декора алатурка в Арапдере…

Стопанинът на дома отвърна:

— Ще кажа нещо още по-странно… Алафранга произведението „Тъгата на ориенталската нощ“ се роди тъкмо в това алатурка Арапдере… Композитор на „Тъгата на ориенталската нощ“ е Хюсеин Кенан, от Измир е. Израсна съвсем наблизо, край лозята на Бозяка… Принцесата не сбърка, като каза, че цигулковото изпълнение е изключително… Защото е чула изпълнението на самия композитор. От два дни Хюсеин Кенан е тук, гостува в лозето на вуйчо си.

Бащата и дъщерята, възхитени и развълнувани, се спогледаха. Мюнир бей продължи:

— Хюсеин Кенан е племенник на моя съсед по лозе Саиб паша… Познавам го от малък. Беше срамежливо, притеснително, деликатно дете… По някакви причини Саиб паша не обичаше нито сестра си, нито племенника си. Незнайно защо си беше втълпил, че от племенника му човек няма да излезе, и си науми да го прави занаятчия. Намесих се и го записах в инженерното училище… Доста трудно, но го завърши. Чувах, че няколко години заемал незначителни постове, че живеел бедно и давал уроци по музика. Срещнах веднъж случайно Саиб паша, още не мога да го забравя. Бълваше огън и жупел срещу сестра си и племенника си… Кенан продал дюкянчето на майка си в Кемералтъ и заминал за Европа…

Три-четири години не чувах нищо за него. Неотдавна обаче разгърнах някакво европейско списание. Вниманието ми привлече една снимка, човекът на нея ми заприлича на Кенан… Зачетох текста под снимката: „Младият и уважаван турски виртуоз Хюсеин Кенан“. В списанието открих критически отзив, ставаше дума за негов концерт. Кенан притежавал огромен талант, а най-впечатляваща била частта от концерта с авторските му композиции…

Беше по времето, когато истанбулските вестници нямаха нито средства, нито клюкарски колонки. В един от тях бяха преведени няколко материала за Кенан. Виждайки това, и останалите вестници се втурнаха да посвещават колонки на него. Щом Европа говори за таланта и значимостта на даден човек, няма място, естествено, за съмнения спрямо него… Най-неочаквано въздигнаха до небесата неизвестния творец, живял сред нас години наред в бедност, превърнаха го в недостижим гений. Не че Кенан е от хората, които биха живели в сянка. Но и не вярвах на приказките, че бил гений. Огромният успех на „Тъгата на ориенталската нощ“ още повече разнесе славата му… Нямате представа колко се гордее с него сега Саиб паша, същият, дето разправяше как Кенан сто на сто щял да пропадне, и му даваше три години срок за това. Наскоро в едно измирско списание публикуваха снимка и на пашата. Направо се задавих от смях, когато прочетох текста под нея: „Негово превъзходителство Саиб паша, достопочтеният кмет на нашия град и вуйчо на композитора Хюсеин Кенан“.

По настояване на вуйчо си Кенан дойде за два-три месеца в Измир… Време, през което щял да довърши последната си творба… Вчера сутринта се отби при мен… Поинтересувах се какво представлява новата му композиция… Опера по либрето на сирийски поет, с когото се запознал в Париж… Нея сега композирал… Сюжетът й е почерпан от великолепна история от времето на Харун ар-Рашид1… Успее ли да приключи успешно творбата си, Кенан ще се превърне в прославен музикант на нашето време.

Вефик паша и Джавидан бяха изслушали думите му с огромен интерес. Възрастният принц, подръпвайки космите, те можеха дори да бъдат преброени, на рядката си брадица, изрече:

— Скъпи приятелю, никога не ще забравим гостоприемството ти… Знаеш ли обаче кое можеше да ни направи дваж по-доволни? Ако беше поканил и този заслужаващ внимание младеж…

Джавидан горещо подкрепи баща си.

— Щяхме да бъдем невероятно доволни, ако се бяхме запознали с този младеж…

Стопанинът на дома се усмихна.

— Ваша воля — отвърна той. — Нищо не е изгубено… Утре вечер ще поканим и него. Ако настоявате, би могло да стане и сега… Не е далече… Ще пратя Зейнел да го помоли да дойде…

Идеята беше прекрасна. Баща и дъщеря обмениха радостни погледи.

Присвил очи, Вефик паша настани показалец между веждите си. (Винаги правеше така, щом биваше осенен от сполучлива идея.)

— Би могло да се направи и нещо по-шик… Да атакуваме младия виртуоз още сега. Представи си, Джавидан, и притеснението, и вълнението, които нашата визита би предизвикала у младия творец.

Вефик паша потреперваше от предвкусването на чуждото вълнение и изоставяйки турския, мина на френски:

— От декора на този свят на феите изникват посред нощ двама души… Принц и принцеса. Емоциите разтърсват нервната система на младежа… Емоции, които няма начин да не се отразят и върху неговата опера.

Пазачът Зейнел закрачи пред тях с тояга в ръка и те бавно поеха през лозята. Лозовите чукани се простираха в далечината като редуващи се черни талази, осветените от луната локви по голата земя припламваха и гаснеха с невъобразими, драгоценни отблясъци.

През дървена порта в края на лозето излязоха на буренясал и тесен път. В пресъхналите трънаци прошумоляваха гущери, щурците подлудяваха околността с неотразимото си цвърчене.

Морният, жежък аромат на лозята обгръщаше като облак диханието им, замайваше като топло вино главите им.

Бяха поспрели на място, откъдето се виждаше долният широк междуселски път. Джавидан посочи на баща си отдалечена точка на пътя.

— Гледай, тате… Онези сенки там не са ли хора?

Вторачиха се в соченото от момичето място.

От отсрещната страна на пътя се задаваше странна група от по-ниски и по-високи силуети, най-отпред различиха магаре.

Мюнир бей поясни на гостите си:

— В този сезон това тук е обичай… Гостите обикалят вечер на групи от лозе на лозе… Само че защо ли се движат така безмълвно?… Обикновено пеят и вдигат страхотна олелия…

Безмълвната група понапредна по пътя и спря пред малка каменна кула в края на едно лозе. Отекна вик, разнесе се врява. Кристалният смях на деца отскочи от отсрещните хълмове, под бавния съпровод на цигулка неразличими гласове подхванаха приспивна песен.

Вефик паша и Джавидан озадачено застинаха. А Мюнир бей продължи през смях с обясненията:

— Тази кула е на възрастен дервиш на име Шеми Деде2. Полусмахнат е, но е бохем и човек, който разбира човешкото сърце… Всички в Бозяка го познават и тачат… До скоро живееше сам… Преди два месеца се ожени, съпругата му е млада… Оттогава взеха на подбив Деде. Ясно е, тази вечер Кенан е събрал хлапетиите и е тръгнал да се задява с Деде…

Нарастващите детски смехове, оглушителните детски крясъци постепенно надделяха над приспивната песен, по прозорците на околните кули зашариха светлинки, разлаяха се кучетата.

Най-накрая един от дървените кепенци на малката каменна кула се открехна и мярнаха силуета на човек, облечен в бяло, със свещ в ръка. Видно беше как Шеми Деде крещи нещо, размахал ръка, но от шумотевицата гласът му не се чуваше.

Мюнир бей и гостите му излязоха на главния път, когато веселието и врявата бяха достигнали апогея си. С бялата си роба и с кораловочервените си младоженски чехли Шеми Деде бе качен върху магарето. Дявол знае накъде щяха да поведат с крясъци възрастния младоженец, дявол знае докога щяха да обикалят с него.

Щом Мюнир бей и гостите му бяха забелязани, кикотенето заглъхна, песните секнаха. Явно това, поне както изглеждаше отдалече, не бе единствено детинска забава. Сред малчуганите можеха да се различат зрели младежи и девойки с йелдирмета3.

Мюнир бей се провикна:

— Какво става, Деде?…

Възрастният дервиш му отвърна:

— Що да се прави, бей. Вълкът като остарее, за смях и на кучетата става…

Тълпата от малки и големи бе спряла, бе обградила Мюнир бей и гостите му. Поводите на магарето се държаха от Кенан и от девойче с бяло йелдирме. Той беше без сако и без фес. Бялата му копринена риза — разкопчана на гърдите, ръкавите му — навити до лактите.

Когато Мюнир бей го представи на гостите си, се смути и поприкри с ръце гърдите си, усмихвайки се свенливо, сякаш се бе притеснил от поразголеното си тяло.

Мургавото му лице пламна от руменина, забележима дори в мрака.

Със смайващ за своето недоизрасло тяло плътен, хрипкав глас Вефик паша изрече:

— Предоволен съм, че се запознах с маестрото сред този тъй артистичен и специфичен декор. — След което се обърна с кратко слово към наобиколилите го младежи, дечурлига, гологлавия Шеми Деде и магарето с миловидна муцуна.

Кенан гледаше поусмихнат пред себе си и слушаше. Отговори обаче Шеми Деде, който носеше бялата, издърпана до коленете на голите си крака роба с достолепието на римски император.

— Ваше сиятелство, паша, нашият син Кенан получи първото си вдъхновение не толкова от тия земи, колкото от бедния и безпомощен Шеми Деде. Аз вдъхнах на Кенан обичта към музиката.

Голата му глава лъщеше под лунната светлина, зелените му очички, обрамчени от рунтавите вежди и дългата брада, блестяха.

Джавидан, която неизменно придаваше на лицето си надменно, спокойно, безчувствено изражение сред непознати, едва се сдържаше да не прихне и за да не забележат смеха й, криеше лице зад гърба на Мюнир бей.

Шеми Деде продължи:

— Наред с това, щом се излюпи от яйцето, нашият син Кенан бей, дето се вика, не хареса черупката му и след като се прочу, пренебрегна своя Деде… С израза „пренебрегна своя Деде“ наблягам единствено на символиката… Казано иначе, от музика алатурка той се прехвърли на музика алафранга… Според скромното наше мнение, зрънцето не схваща като как точно е било отгледано след покълването му в земята… Ама ще кажете — да би следвал твоя път, Кенан би станал като теб, да извинявате за израза, Деде без гащи. Това обаче е друга тема…

Вефик паша се обърна към дъщеря си:

— Виждаш ли, Джавидан… С какви „питорескни“ люде може да те срещне изтокът.

Освободилият се, благодарение на сгодния случай, от ръцете на децата Шеми Деде държеше непременно да почерпи новите гости. В единия край на градината си бе проснал чисти бели рогозки. Джавидан, седнала за пръв път в живота си на рогозка, се облегна на бащините колене.

— Каква емоция, тате… Тази вечер изживяваме същинския източен живот… — възклицаваше тя.

Никой не бе в състояние да хапне от гроздето на Шеми Деде. Ала отвътре изнесоха неговия ней4 и го накараха да изсвири няколко стари мелодии.

Малко по-късно Кенан бе се отделил от групата си и бе придружил гостите на Мюнир бей. Когато се върна в лозето, луната замезваше зад хълмовете на Ълъджа. Утрото просветляваше като лека омара по короните на дърветата, предоставили му морните си клони; птиците се разпяваха сред листака и храсталаците.

Майка му, Мелек ханъм, още не си беше легнала. Бе притеснена от необичайното закъснение на сина си; покрила с вълнена наметка мършавите си рамене, тя го чакаше на прозореца в долната стая. В далечината зави куче, по водещия към външната порта тесен път изникна силует.

За да огледа още по-добре пътя, Мелек ханъм се надвеси напред.

— Кенан… Кенан… Ти ли си? — провикна се тя.

Кенан не отвърна; забави още повече крачки и засвири с уста една от своите мелодии.

От известно време и при най-незначителното впечатление болните му, задушаващи се в дълбоката, спотаена хармония нерви, досущ като опънатите струни на цигулката, непрестанно трептяха, особено в утринни часове. Вълнението придаваше на свиренето му с уста чувствителността и деликатността на музикален инструмент, надеждата, желанието, тъгата и радостта на обърканата му душа се изразяваха с най-изтънчените нюанси.

Така, продължавайки да свирука под асмите, приближи до прозореца, от който се взираше майка му.

— Защо закъсня толкова, Кенан?

— Отдавна си тръгнах от там, мамо… Обикалях градините… Стигнах чак до Къръкчамлар…

— Не се ли боиш да бродиш сам? Недей тъй, Кенан…

Кенан протегна ръце към ниския прозорец и улови тънките китки на майка си. Усмихна се с меланхолична замисленост в сините си очи.

— Аз ли да се боя? Представяш ли си сила, която би могла да засегне сина ти?… Животът вече си е мой, мамо… Аз вече надвих злата участ…

И с потръпващи от дълбоката наслада от живота ръце подхвана немощното, крехко телце на майка си и я прехвърли отсам през прозореца.

Тъгата от раздялата бе овладяла сърцето му, сякаш след толкова много години я прегръщаше за пръв път, обсипваше с целувки тъжното й, все още съхранило младостта си лице.

Мелек ханъм си помисли, че Кенан пак се превръща в седем-осемгодишното хлапе, той и по онова време понякога започваше да трепери, обзет от непонятна чувствителност, прегръщаше я през брата с изпълващия със сълзи сините му очи копнеж да обича и да бъде обичан. Щом поотрасна, тоя навик го понапусна и той се превърна в унил, притеснителен, меланхоличен младеж.

Мелек ханъм погали дългата коса на сина си.

— Няма ли да лягаш, Кенан, не се ли умори? Ще се поболееш — каза тя.

Кенан приседна на каменните стъпала и придърпа майка си върху коленете си.

Смееше се като същинско дете.

— Да спя ли? Сънят, мамо, е орисия на нещастните, на болнавите… Защо им е да спят на щастливците, чийто живот е преизпълнил душите им? Знаеш ли, че на света съществуват държави, където в тия часове слънцето още не е залязло, или пък луната ги обсипва със светлина… Там изпълняват композициите на Кенан, които с думи и сърце говорят за страданията на твоя син, плачат и се смеят… Утре ще сътворя и по-велико произведение. Повече няма да се боя дори от смъртта, мамо… Какво биха отронили погребаните, вечно смълчани устни на Кенан? Мъртвите устни на Кенан ще проговорят чрез душата на музиката… Проговорят ли за тази смърт, живите ще мълчат, ще бледнеят, ще плачат… Ще видиш колко щастливи ще бъдем… Аз, мамо, благодарение на собствената си сила надвих злата участ… Толкова изстрадах… Най-накрая съдбата се усмихна и на мен… Вътрешно изгарям от щастие.

II

Мелек ханъм беше последната рожба на възрастен търговец на плодове. Тъй като останалите му деца бяха все момчета, баща й я обичаше повече от всички.

По онова време търговията му вървеше доста прилично. Пък и Мелек5 действително бе ангелски красиво момиче. Късметът й се усмихна на няколко пъти, още преди да навърши четиринайсет години. Селяхаттин ефенди обаче така и не хареса кандидат за дъщеря си.

Но какво да се прави, един от служителите на баща й, младеж от Истанбул, успя да плени чистото, неопитно сърце на момичето. Само че надежда за тях просто не съществуваше. И двамата знаеха, че нито Селяхаттин ефенди, нито синовете му биха се съгласили с подобен брак. Бяха успели да съхранят тайната си цели две години. Ала като всяка любов, и тази в края на краищата излезе наяве, слуховете бяха плъзнали из цял Измир. Възрастният мъж едва не получил удар и не се споминал, щом научил за тази история. Първо, убежденията му за положението на един мъж в обществото и за богатството бяха стари, консервативни. Второ, недолюбваше впрочем младия си служител, държеше го при себе си по-скоро от съжаление. Миналото на Наил не било неопетнено: три години по-рано, при възникнал финансов проблем, бил уволнен от Счетоводния отдел в управата на Маниса. Не открили достатъчно доказателства за осъждането му и бил признат за невинен. Така или иначе, не успял да изчисти от себе си лепнатото петно и се принудил да търси друга, извън чиновническите служби, работа, за да се реализира.

Но не този бе грехът на младия служител в очите на Селяхаттин ефенди. Младежът от Истанбул, макар и лекомислен понякога, бе трудолюбив. Прекалено обаче му допадаха забавленията. И тъй като свиреше чудесно на уд6, често го канеха на какви ли не гощавки и разпивки.

Още същия ден Селяхаттин ефенди и синовете му го прогониха. Не по-добре се отнесоха и с Мелек, изпратиха я за шест месеца да гостува на леля си в Сьоке. Надяваха се така да принудят момичето да забрави безнадеждната си, безумна любов, а Измир да забрави грозната случка. Само че резултатът се оказал различен от предположенията им. Наил успял да си намери служба в Денизли. Сетне, подпомаган от съпругата на свой съученик, почнал да праща сегиз-тогиз писма на Мелек, като получавал и отговори от нея.

Момичето пишеше как не може да забрави Наил, как с всеки изминал ден го заобичва все повече, как за никого, освен за него, не би се омъжило, как заради него било готово на всичко.

Тъкмо когато възрастният търговец се наканил да прибере дъщеря си обратно в Измир, получил телеграма от Сьоке. Мелек и Наил били избягали заедно, дори се били оженили в дома на селски имам.

Саиб, големият син на Селяхаттин ефенди, предлагаше да намерят начин Наил да бъде арестуван, най-малкият син Хилми — опетнената им чест да бъде измита с кръв. Възрастният им баща и останалите му синове обаче не споделяха същото мнение. Момичето беше опетнило и тях, и себе си. От тук нататък щяха да я смятат за мъртва и никога повече нямаше да споменат името й.

Селяхаттин ефенди бе устоял докрай на решението си и не бе пожелал да види дъщеря си дори на смъртния си одър две години по-късно. Подели богатството си между четиримата си синове, а на Мелек не остави друго, освен една къщурка в Тилкилик и обущарския си дюкян в Кемералтъ.

Независимо от усърдието й, независимо от саможертвата й, този брак така и не успя да дари Мелек ханъм с онова щастие, на което толкова се беше надявала. Превърна се в поулегнала за младата си възраст жена. Не я привличаха разкошът, луксът, гизденето. Нито за миг не съжали за богаташкия живот, който бе изоставила, за пожертваните надежди. Утешаваше се с любовта на съпруга си. Не забелязваше мизерията на селската им къща с тъкани пердета, с нисък и окаден таван, не изгуби кураж и в най-тежките дни.

Наил се оказа младеж със зла участ. Не че бе лош и безсърдечен човек. Направо се топеше като свещ, гледайки сред цялата тая мизерия жена си и децата си, родени с разлика помежду им от осемнайсет месеца.

Проклинаше се, че замаян от първите любовни трепети, не бе успял да предугади настоящето. Бе се сбогувал с природното си лекомислие, с порочните навици. Претрепваше се от работа, само и само да зърне за миг съпругата и децата си щастливи. Злата участ обаче не го изоставяше и малкото семейство от ден на ден затъваше във все по-голяма нищета. Тръгнаха да обикалят едно по едно градчетата в област Айдън. Сменяше непрекъснато и службата, и селището, ала никъде не успя да се задържи на работа.

Сред тая нищета Кенан бе навършил седем, а Афифе караше петата си година. Убеденият, че не ще успее в нито едно начинание Наил се беше превърнал в черноглед, тъжен, мрачен човек. За да удави мъката си, подхвана пиенето наново, все повече и повече подкопаваше не само морала си, но и здравето.

И тъкмо по него време, най-неочаквано, положението на семейството се подобри. Наил взе да припечелва повечко, изглеждаше по-жизнен, но и по-раздразнителен.

Само че благополучието им не трая дълго. Една нощ в дома им нахълтаха жандармеристи и без да изтъкват каквото и да било основание, го отведоха.

На следващия ден съобщиха на Мелек ханъм, че съпругът й е обвинен повторно. Този път не се оказа клевета; оказа се обикновена, дръзка кражба.

Наил си го признаваше откровено, почти равнодушно: „Невъзможно беше да се живее по друг начин… Семейството ми щеше да умре от глад…“ — повтаряше той.

Въпреки признанията му съдебният процес се проточи с месеци. Мелек ханъм остана на улицата с две деца на ръце. Месеци наред се сблъскваше лице в лице с най-непоносимата мизерия.

В затвора Наил просто пощуря от мъка, от безнадеждност; когато жена му и децата му идваха на свиждане в затвора, само плачеше.

По настояване на Наил Мелек ханъм написа писмо на братята си, умоляваше ги да пожалят не нея, а дребните й дечица.

Сега обаче и тяхното положение не бе вече като предишното — средните й братя Неджип и Месут се били провалили с участието си в някаква търговска сделка. Най-малкият й брат Хилми разпродал каквото имал и зачезнал в Истанбул.

В противовес на цялата фамилия и на нейното объркано състояние, Саиб бей се издигаше, ставаше все по-заможен човек.

Саиб бей не бе отговорил на Мелек, а бе написал писмо на Наил: „Ако в цялата тази работа има вина и грях, то те са във вас. Готови сме да приемем нашата сестра в бащиното й огнище. При условие да ни предоставите официален и според Шериата7 документ за развод, удостоверяващ, че тя не стои в никакви взаимоотношения с вас.“

Най-старият и най-горчив спомен на Кенан бе свързан с деня, когато се раздели с баща си. Мрачно, дъждовно утро. Мелек ханъм, заедно с децата, бе отишла в затвора, за да се види за последно със съпруга си. Когато и да притвореше очи, пред Кенан изникваше тази каменна стаичка с всичките й подробности. Вещите, потрошеният, покрит с жълто одеяло дървен нар, стомната, тенекиената лампа, празният газов сандък и удът.

Мелек ханъм бе приседнала върху дървения нар, от двете си страни бе настанила децата. Почти не говореха. Баща му — с прорасналата брада, с лице, което на проникващата през прозорчето с желязна решетка смътна светлина бе прежълтяло и удължено — беше седнал върху празния газов контейнер и подрънкваше на уда. Бе настанил по някое време в скута си уда и бе изсвирил няколко протяжни, скръбни мелодии.

През последните години Кенан бе изкарал тежък тиф, сума ти време не беше на себе си. В дългите дни на боледуването единствената му връзка със света били тъкмо ония години, чувал единствено бащиния уд сред жестоката, завладяла душата му мизерия.

Бе убеден, че като остарее, като заумира, сетното му желание щяло да бъде да чуе този уд, че щял да склопи очи сред тия дълбоки, далечни, тъжовни звуци.

Когато проникващите през прозорчето сетни лъчи върху почернелите стени се стопили, вратата се отворила, изникнал внушителен жандармерист с фенер в ръка.

Кенан не погледнал повече ни майка си, ни баща си, който го запрегръщал и заобсипвал с целувки страните и очите му, след което прекосил тесния, студен калдъръм, държейки се за полата на майка си, за да не падне в тъмното.

От пристигането си в Измир не беше продумал за баща си. Беше си припомнил единствено как година по-късно друг жандармерист внесе у тях някакъв сандък. Как майка му пъхна в ръцете му малък позлатен часовник и сгъваемо ножче със седефена дръжка.

Кенан не попита тогава откъде идват тези вещи и защо му ги дава.

Но същата нощ непонятно усещане го бе стреснало призори и, без да го усетят и без да ги буди, той беше целунал майка си и сестра си Афифе, които спяха на съседното легло.

Такива бяха едничките спомени на Кенан, свързани с баща му.

Богатият конак в Карантина и ползваната като сиропиталище разкошна кула на Саиб паша в Бозяка не бяха ощастливили нито Мелек ханъм, нито Кенан и Афифе. Саиб паша бе движен от някаква нестихваща амбициозна стръв, от някаква порочна, надменна лудост.

За да се сдобие с титлата паша и с някое и друго отличие, бе изсипал купища пари на тогавашния мабейн8. В последно време бе пренасочил цялата си активност и енергия към това — да стане кмет на измирската община и да съхрани този пост на всяка цена. През зимата като Теке се използваше конакът му, през лятото кулата му, изпълвани от какви ли не лицемерни тунеядци — хаджии и ходжи. Създал беше стройна организация. Не пропускаше личност, от чиято власт би могъл да се възползва, а по гроздобер изпращаше на истанбулските си покровители по равни количества грозде и смокини, уреждаше веселби при посрещането на всеки пристигнал в града областен управител.

Саиб паша не прости веднага на сестра си, след като я прие в дома си. А Кенан пък изобщо не обичаше. В неговите очи Кенан си остана син на разгулен, беден крадец. Каквито й усилия да положеше за възпитанието му, резултат нямаше да има. Сто на сто щеше да стане като баща си, животът му щеше да приключи в затвора, а нищо чудно и на бесилото. Още на тази възраст и с този си ръст не приличаше ли впрочем на скитник? Не биваше да се вярва на смиреното, благо, притеснително поведение на това момче. На външен вид и баща му изглеждаше по същия начин. Но паднеше ли му сгоден случай, от коя злина ли би се въздържал?

Кенан не успя нито веднъж, без да се разтрепери, да погледне в големите, присвити очи с подпухнали клепачи на своя най-възрастен вуйчо. Беше тихо, безмълвно, плашливо дете. Заради хилавото си телце и слабичкото, изфинено личице изглеждаше по-малък за възрастта си. Чувствителността му беше болезнена. Възприемаше случващото се наоколо с деликатността на препатилите възрастни хора. Но се въздържаше да разкрива душата си пред останалите. Дори майка му не успяваше да разбере какво точно изпитва неговото детско сърце.

Понякога съвсем безпричинно прегръщаше майка си през врата и засипваше с целувки страните й, очите й, ръцете й. В подобни мигове Мелек ханъм забелязваше прекомерната му нежност и сълзите, запълнили сините му очи. Попиташе ли го за причината, Кенан не можеше да отвърне нищо. Защото самият той не проумяваше причината. Някаква странна, идеща отвътре необходимост, нещо като да те обори сънят или като да ти се припие вода.

Да беше друго дете, положението му в конака сигурно би предизвикало неуважение към него. Кенан обаче, тъй като се боеше да не бъде оскърбен, странеше от всички, отбягваше да общува с разглезените си братовчеди. По собствен избор се беше отказал от всички права, които ти дава детството. От никого не поиска нищо, не се оплака никога пред никого.

Не се оплакваше, сполетеше ли го несправедливост, а свеждаше глава в гнетящо мълчание. Когато обаче някой се държеше мило с него, когато му стореше добрина, отвръщаше с обичлива благодарност. С това си поведение пробуждаше у околните уважение, примесено със съчувствие, и почти успяваше да ги накара да го зачитат.

Един от най-горчивите му детски спомени бе свързан с деня, когато с майка си и сестра си напусна конака на вуйчо си. Беше на единайсет. Една зимна утрин разтърсиха ръката му, измъкнаха го от леглото и, още замаян от съня, го отведоха в стаята на вуйчо му.

От джоба на Саиб паша откраднали скъп златен часовник. Един от разпитаните заранта прислужници заявил, че забелязал Кенан пред вратата на вуйчовата му стая. Този незначителен факт се оказа достатъчен, за да бъде обвинено момчето. Нима беше грях да бъде заподозрян от останалите живеещият в дома им син на един съдебно регистриран, на един споминал се нейде в затвора крадец?

С все още сънените си очи и с телце, изглеждащо още по-хилаво в пижамата, Кенан затрепери, покорно свел глава пред вуйчо си.

Мелек ханъм бе застинала до вратата — на фона на черните одежди лицето й изглеждаше ледено като на мъртвец — и не се намесваше.

Саиб паша днес не беше суров и груб. Тъкмо напротив, думите му бяха тежки, смазващи, унижаващи:

— Твърде отрано почна, момче… Май си решил да си спомняш баща си на всяка цена с опрощение… Все пак можеше да поизчакаш още четири-пет години… Или се уплаши, че дотогава у нас няма да е останало нищо, което да носи бърза и лесна печалба? Ама че човек… Добре, че е златната гривна, останала ти е като наследство от баща ти… Няма ли на света друг глупак за ограбване?

Кенан не отговаряше на горчивите като отрова думи на вуйчо си, не го поглеждаше в лицето. Само от време на време разперваше своите потрепващи възслаби длани, сякаш за да покаже, че не той е взел часовника.

— Погледни се. Така стоят пред съда виновните… Ти, синко, сега не се плаши от мен… Макар да съм ти вуйчо, не мога да те спася от бедата… Не е по силите ми и да те притискам… Само че пътят, по който си поел, съвсем скоро ще те изправи пред държавните съдилища… И бой има, и затвор има, а продължиш ли, и бесило има… Заедно с теб и ние ще станем за срам… Хайде, достатъчно се помайва… Измъкни часовника от там, дето си го забутал.

Кенан понечи да каже нещо. Ала брадичката му трепереше, от бледите му устни не излизаше звук. На няколко пъти, притваряйки очи, поклати глава, сякаш за да промълви „добре“. И преплитайки крака, напусна стаята.

От мястото, където стоеше, Мелек ханъм не успя да възпре своя страдалчески, кротък вопъл, очите й се препълниха със сълзи, току закриваше лицето си с ръце.

Саиб паша сбърчи вежди и без да поглежда сестра си в лицето, отсече:

— Къде, момичето ми, ще падне крушата, ако не под крушата?… Природен закон. Напразно упорствахме толкова. Виждаш, причини го и на нас, и на себе си…

Вратата изскърца лекичко. Кенан влезе с овехтяла кадифена кутийка за медали в ръка. С разтреперените си ръце опита да отвори капака й, но не смогваше. На няколко пъти я изтърва на пода…

Без да го поглежда в лицето, Саиб паша грабна кутийката, отвори я. В нея се намираше друг часовник, малкият позлатен часовник, останал на Кенан като наследство от баща му.

— Какво е това?…

Този път Кенан се осмели да повдигне глава. Извърна към вуйчо си очи, премрежени от натежалите в миглите сълзи, и събирайки, за да не се разридае, цялата сила на мъничкото си сърце, продума:

— На мястото на онзи вземете този, вуйчо паша… Не ми се сърдете… Вашият часовник, Бога ми, не е у мен.

След няколко минути съпругата на Саиб паша донесе търсения часовник. Часовникът бил изпаднал от разпралия се джоб на жилетката в подплатата.

Обляна в сълзи, Мелек ханъм хвана детето си за ръка.

— Достатъчно ви измъчихме, бате… Простете ни. Нека се върнем аз и децата в моята къща в Тилкилик… — изговори тя.

Саиб паша бе положил доста усилия, за да я разубеди, каза й, че пак ще съжалява, ако не се вслуша в думите му. Животът обаче бе дал на Мелек ханъм горчиви уроци. Светът бе необозрим. Знае ли човек, някой ден може би отново би опряла до брат си? Ето защо беше непоколебима в решението си. Пък и впрочем, отдавна си го бе наумила. Колкото и спокоен да бе животът в конака, все напомняше на гостуване и по никакъв начин не задоволяваше нуждите й на домакиня, на майка на семейство.

За да се разделят с добро, за да не гневи брат си, тя му заговори убедително, мило:

— Ти си ни като баща, бате… Окажем ли се в затруднено положение, пак ти ще ни се притечеш на помощ… — изрече тя и тези й думи доставиха радост на брат й.

Заживяха в собствения си дом по-бедно, но по-спокойно и по-щастливо. Къщата с трите маломерни стаички се намираше в края на тясна, сумрачна улица. Почистиха миниатюрната градина, разкрасиха я с цветя.

Кенан посещаваше средното училище на улица „Бейлер“. Лека-полека израсна на височина, а лицето му се поразхубави. От баща си бе взел мургавото, ала с по-мек оттенък нервно, изящно лице с фини черти, от майка си — тъмносините очи и прекрасните бели зъби.

Унаследеност, която, докато беше малък, изглеждаше като закачлива игра на природата. У онези, които го наблюдаваха, той предизвикваше, колкото и миловидно дете да беше, спонтанна усмивка. Тъмносините очи и блестящите бели зъби някак не хармонираха със слабичкото, мургаво личице.

В лика му обаче, покрай свежестта на ранната младост, се открояваха ред красиви неща. Мургавата му кожа притежаваше приятна прозирност, а сините му очи, изящните тъмни устни и блестящите като седеф зъби придаваха на лицето му особен чар.

И все пак не се беше отървал от предишния си боязлив, скован, мечтателен нрав. И в училище, както в конака, странеше от останалите деца, принуждавайки със същото онова деликатно, стеснително достойнство своите поразхайтени, нагли съученици да го зачитат.

Улицата не го привличаше. Единствено, когато някоя привечер времето бе подходящо, се изкатерваше с майка си до Топалтъ или до Кадифе Калеси. Не беше ученолюбив, не изпитваше кой знае какъв интерес към уроците. Помагаше на майка си в домакинството, отръки му идеше бродирането на гергеф. Съседите смятаха, че прилича на момиче повече от Афифе, отглеждана като глезено девойче.

Все още, както и като малък, бе труднодостъпен. Все още майка му не знаеше какво би желал да му купи.

Едно-едничко нещо на света можеше да наруши притесненото му мълчание, можеше да пробуди в душата му вълнение и сродни на страстта емоции: музиката…

В околността, близо до къщата им, се намираше старо Теке. Всяка понеделнишка вечер, след религиозния обред, там се отделяха и минути за музика.

Кенан усещаше как изживява с цялата си душа тези вечерни богослужения и с нетърпение ги очакваше.

Имаше един възрастен майор, който, в ръката с фенер, заслонен с мушама, и с излинял шинел на гърба си, пристигаше от доста отдалечен квартал — почитаха го всички, разправяха, че бил прочут изпълнител на уд.

Започнеше ли да свири, Кенан направо се забравяше в някой кът, очите му се зарейваха в мрака на гробището отвън; заживяваше в свят, абсолютно различен от света, който му беше познат.

В един ъгъл стоеше захвърлен старият, по-раздрънкан уд на баща му. От време на време, под въздействието на тия влияния, го вземаше в ръце и се опитваше да изсвири познатите му мелодии. Но удът, който в ръцете на възрастния майор изразяваше езика на угрижените хора, нищо не му проговаряше. След първите си опити се беше отчаял и бе наново захвърлил в ъгъла раздрънкания уд на баща си…

За уроци да не говорим, нямаше дори кой да настрои инструмента. Понеже бе стеснителен и горд, не можеше да се обърне към другите, към този възрастен майор например. Чуеха ли, че изпитва подобно желание, сто на сто щяха да се присмеят, нищо чудно и да го наскърбят.

Всяка година Мелек ханъм заминаваше за Бозяка по гроздобер, гостуваше за месец-два в кулата на Саиб паша. По този начин хем ласкаеше Саиб паша, хем подсигуряваше забавления на децата си, задушаващи се в града.

Най-любимият сезон за Кенан бяха последните два месеца на есента. Спокойният, ленив Кенан, който изпитваше отвращение към живота на улицата, който търсеше най-сумрачните и сенчести кътчета, за да се отпусне там с часове, тук се превръщаше в съвършено различно момче. Мургавите му страни придобиваха цвят, тъжната му душа бе навестявана от мъничко радост, изпитваше наслада и в лунните нощи, и в хладните утрини да броди сред лозята, да се въргаля по земята. Същевременно продължаваше обаче да страни от цялото домочадие. За пръв път в своя живот Кенан бе намерил приятел. Приятелят беше Шеми Деде, по-възрастен с четирийсет години. Преселник от Румелия. Пристигнал в Измир преди трийсет и пет години с кошница през рамо и под мишницата с торба, в която се мъдрел неят му. През лятото живееше в Бозяка. Най-близки другари му бяха четири-пет кози. Обикновено с тях разговаряше — обичливо, като с деца.

Хората от Бозяка разправяха, че през една сурова зима преди доста години Шеми Деде бил изпаднал в тежка финансова криза, няколко дни направо гладувал… С никого не споделил състоянието си, но пазачите на околните лозя се досетили и изпратили хляб на Шеми Деде… Той, казвайки, че козите му са още по-гладни от него, нахранил тях с хляба си. Хората от Бозяка приемаха това като доказателство, че разговаря с животните. Намериха се и такива, които твърдяха, че постъпвал тъй, понеже презирал яденето на чужд хляб.

Изтънко усетил силната, неутешима тревога в душата на Кенан, Шеми Деде го беше обикнал като собствено дете, нещо повече — като зрял и опитен приятел. В горещите дни те пълнеха кошницата със сирене, хляб и грозде и, подгонвайки пред тях козите, се спускаха до Арапдере.

Деде познаваше тази дълбока, мрачна планинска клисура като домашната си градина. Там беше открил усоища, никога невиждали слънце.

По обяд над голите лозя се спускаше непоносим пек, скалите заблестяваха със заслепяващо очите, наподобяващо бял пламък трептене, над локвите се разстилаше мъглица.

В такива часове Шеми Деде и Кенан се спускаха по хладните, сенчести пътеки, прескачаха тесни, продълбани от пороите ровини, промъкваха се под скали, от чийто мъх се процеждаше и капеше вода.

Най-често сядаха на мястото, наричано Зейбек Пънаръ. Тук насред кървавочервената, напомняща на открита рана земя имаше огромна скала. Времето и влагата постепенно бяха прояли ръбовете й и под нея бе зейнала хладна, сумрачна пещера. От някакво място в пещерата, което не се виждаше, се разнасяше ромон на вода. Върху покритите с мъх камъни, върху скалите, непрестанно навлажнявани от едри капки, растяха диви треви, тръни с лилави цветове, а в краищата й от тъничките клонки, напомнящи на бръшлян, се провесваха розовите сенници на „скалното грозде“.

Кенан бе от онзи зачезващ вид творци, които затварят живота си в своя необичаен духовен свят завинаги. Той, който в ранната си младост изглеждаше отстрани тъй несмислен, вял, безжизнен, беше открил в своя втори свят нестихващо тайнствено вълнение, полувъображаемо опиянение. За пръв път Кенан успя да проникне в този въображаем свят, докато в Зейбек Пънаръ слушаше как свири на своя ней Шеми Деде. Възрастният му приятел пък беше друг тип смахнат фантазьор. Имаше си навик. Подхванеше ли да свири някоя песен, най-напред казваше текста й и описваше смисъла му: „Гледай, синко, луната изгрява… И влюбената луна хваща пътя на босоногата, с непокрита глава любима… Любимата вече трябва да се пробуди… Защото отсъстващият от съня й любим присъства в прегръдката й… Ти още не знаеш, Кенан… Човек затъжи ли се много за любимата си, той не вижда нищо друго, освен мечтаното лице. Представяй си сега всичко това и слушай… Инак, синко, ще чуваш като козите ми…“

Деде не пропускаше тълкуванията дори когато предстоеше да импровизира без текст, без думи класическа инструментална турска музика, дори когато се канеше да изрази чрез нея едно-единствено чувство: „Гледай, сега за теб ще извикам овцете… Затвори очи… От отсрещната планина ще се спуснат стада… При изворите любимите ще пият сладостно вино… Влюбените ще миришат, както се мирише зюмбюл, косите на изгорите си. Докато свиря, мисли за това. Вдъхвай мириса на зюмбюлите…“

През есента започваше да се заоблачава, по небето заброждаха облаци, пред вятъра се разлетяваха листа… Полюляваха се пожълтелите асми и плодовете по клонаците на вече съхнещите дървета, съхнеше върху рогозките на земята сякаш позлатеното грозде, по пътищата несекващо се нижеха каруци, кавалкади от впрегатни коне, претоварени с пълни кошове грозде. Тъкмо в тия последни дни Бозяка се разведряваше. Наоколо не се чуваше друго, освен веселие, смях, песни. До зори в лозята ечеше музика, играеха се хора, по пътищата се разминаваха хора с факли.

Всички малки любовни тайни, останали скрити през лятото, излизаха наяве.

Младото момиче, тайно подхвърлило цвете на озовал се край лозето или край пътя младеж, кокетно позволило младежът да целуне връхчето на пръста й през разделящите двойката лози, привечер се изпълваше с отчаяна смелост. Защото, за да види отново любимия, трябваше да изчака осем-девет месеца. Време за кокетиране повече нямаше.

Насред изпълнените с трънаци просеки, под дървесата, несмогващи вече да скрият червените, бели и сини въздушни йелдирмета, се разменяха клетви за вярност, целувки за раздяла, вързани с панделка кичури.

През тия последни дни Кенан изпадаше в дълбока нега. Неочаквано остро за възрастта си усещаше повтарящата се тъга на есента, на гаснещите, избледняващите, забранените неща.

Шеми Деде всяка година намираше Кенан по-отраснал, а страстта му към музиката — по-силна.

Беше се появил сгоден случай. В една от съседните къщи се бе нанесъл чиновник от Режията, който прекрасно свиреше на цигулка. Месут бей бе усетил, че Кенан има и вкус, и талант, и бе започнал да му дава уроци по няколко часа седмично. Момчето напредваше с невероятна бързина.

Щом Саиб бей узна, че Кенан свири на цигулка, се разбесня. И занарежда: „Най-сетне крушата падна под крушата… Най-сетне всичко си дойде на мястото… Излъгах ли, като твърдях, че от туй момче човек няма да стане? Що срам съм брал от учителите му… При всяка среща ми се оплакваха… Едва-едва преминавал в горния клас… И то най-вече заради мен… Какво толкова, ако се посвети на уроците, а не на цигулката? Ама не, трябва да е достоен син на баща си… Вече си направих извода… Племенникът ми ще стане чалгаджия, ще свири развлекателни мелодии ведно с циганите по сватбите.“

Един ден, докато си пиеше сутрешното кафе с Мюнир бей, съсед по лозе, Саиб паша рече: „Знаете, че изпитвам голямо уважение и доверие към вашата висока култура… Ще ми се да обсъдя с вас, ваша милост, един важен въпрос… Няма начин да бъде вкаран в правия път Кенан, няма начин да го принудиш да се вслуша… Сигурен съм, от него човек не ще излезе… Едновременно с това си викам, нека пък грехът да се махне от мен… На седемнайсет е… С хиляди мъки тази година завърши гимназия… Знания у него не търсете… Моите Джемил и Сади в сравнение с него са учени като Платон… (Саиб паша бе изпратил единия си син във френско, другият в английско училище.) Безсмислено е това момче да бъде записвано във висше училище… Разправям ви аз, че трябва да бъде изпратено в някой военен институт по изкуства, от рода на фабриката «Зейтинбурну»9… Хем да изучи някое изкуство, хем в подобни места дисциплината е строга, военна… Разполагате с доста познати, ваша милост, в Истанбул… Ако помогнете с едно писмо до някого от тях… Да повикам момчето, вижте го и вие.“

Мюнир бей си представяше, че ще зърне непокорно, грубо, занемарено момче от улицата. Възхити се, когато видя висок, слаб, безупречно облечен, стеснителен младеж със свенливи сини очи, греещи в усмивка върху приятното мургаво лице.

Макар че момчето говореше малко и отговаряше лаконично на зададените въпроси, Мюнир бей отбеляза финеса и чувствителността му и се възползва от цялото си влияние, което имаше върху съседа си.

В края на краищата решиха да пратят момчето в инженерното училище в Истанбул.

Кенан изоставяше в Измир майка си и сестра си, в Бозяка — Шеми Деде, но заедно с тях изоставяше и невинната си, безнадеждна, безумна детска любов: Лейля… Лейля бе дъщеря на висш административен служител. Кенан често я срещаше случайно из конака в Карантина. Освен това семейството на Лейля за през лятото пристигаше в лозята си в Бозяка. От малка си беше палаво, заядливо момиченце. С другите деца изобщо не се спогаждаше, разбираше се единствено с Кенан. Разликата помежду им бе две години. Кенан обикновено се държеше с нея като по-голям брат; търпеше всяка обида на малката палавница, изпълняваше всяка нейна прищявка.

Едно лято, ненадейно израснала на височина, Лейля пристигна в Бозяка облечена с йелдирме като същинска девойка. Кенан отведнъж спря да разговаря с нея, срещнеше ли я случайно по лозарските пътища, свеждаше очи, за да не я поздрави.

Въпреки това тя все още си беше предишната Лейля — прекалено лекомислено, прекалено разглезено момиче.

Веднъж на тесен лозарски път срещнала, пак случайно, Кенан и с чадъра си му препречила пътя.

— Няма как да се промушите, Кенан бей… За вас път няма, докато не ми кажете защо ми се сърдите…

Усмихнат, Кенан й отвърнал:

— Че по каква причина бих могъл да ви се сърдя?

Лейля взела да кърши върховете на тръните с чадъра си, присвила устни, нацупила се:

— Държите се студено с мен… Вече изобщо не ме обичате…

Думи, изплъзнали се от устата й с детинска чистота.

Кенан свел глава и отвърнал със спокоен, ала проникновен глас:

— Така ли мислите, Лейля ханъм?

Тези думи бяха първото и последно признание за безумната му любов към Лейля. Лудо влюбен бе от известно време в това малко момиче. Безумна любов, породена от големите черни очи на Лейля. Бе убеден, че друга на света не ще обикне, че ще умре с болката по нея в сърцето си, с видението й в очите си. Харесваше състоянието си, положението си на възрастен, който се е предал на тази черна безнадеждност като дете. Размишлявал бе нощи наред. Нямаше изход, нямаше надежда. Да пожелае това изискано, красиво момиче бе като да пожелае някоя звезда. Научеха ли какво мисли за нея, кой знае колко щяха да му се присмиват. Възможността Лейля да усети нещо го плашеше като смъртта. Бе твърде горд. Болката щеше да е непоносима, ако толкова обичаната от него Лейля започнеше да се забавлява с неговата злочеста, безумна любов.

С часове преброждаше пътищата, по които предполагаше, че може да мине младото момиче. Зърнеше ли го обаче — или свърваше от пътя си, или свеждаше глава.

Лейля отдавна бе усетила безумната му любов, само че изобщо не възнамеряваше да й се надсмива. Тъкмо напротив, и тя харесваше Кенан, сред всички останали младежи предпочиташе неговото фино, мургаво лице и свенливите му сини очи.

След случайната среща край пътя Лейля окончателно скъса със съмненията, че той я обича. И тя, досущ като съседските девойки, копнееше да се залюбят с Кенан и, измъквайки се за малко от къщи, да се заразхожда в лунните нощи под ръка с него. Кенан обаче с неразбираемо упорство не й правеше открито предложения и тя не спираше да плаче, молейки се той „да се откаже от тия детинщини“.

Последната им среща бе в лозето, два дни преди Кенан да замине за Истанбул… Лейля така и не се сдържа и затулвайки очите си с кърпичка, се разплака:

— Ще ми пишеш, нали, Кенан?

— Не… Невъзможно е…

— След няколко години, като станеш инженер, ще ме поискаш, нали, Кенан?

— Защо говориш така, Лейля ханъм?

— И ти ме желаеш, нали, Кенан?

— …

— Защо не отговаряш?

— Не плачете, Лейля ханъм… Та аз достоен ли съм за вас?

— Нека майка ти ме поиска от мама… Начаса ще се сгодим.

— Аз ли, Лейля ханъм? Аз ли да ви поискам?

Сега бе негов ред да се разридае, извърна глава, за да прикрие сълзите си. С горещите си като огън ръце Лейля бе обхванала китките му. Изгаряше от копнеж да се отпусне за миг в прегръдката му. Въпреки цялата лудост на своята безнадеждна любов Кенан изостави Лейля и плачешком избяга от нея. Самоотвержената, присъща на зрял човек постъпка, бе извършена всъщност от едно седемнайсетгодишно момче.

Следващата година, когато се върна в Измир за ваканцията, Лейля вече се беше сгодила за Джемил, големия син на вуйчо му. По-безнадеждно не можеше и да стане. Впрочем той бе погребал безумната си любов още миналата година. Плакал бе за Лейля, колкото му позволяваха силите да плаче. Съжаляваше само за едно: „Може би никога повече няма да се влюбя… Защо, когато това ме споходи, поне веднъж не хванах Лейля за ръцете?“ — кореше се той.

След време първата безумна любов на Кенан поугасна, но следата от нея, отпечатъкът й във вид на скритна и хронична тъга се бяха съхранили с години. На двайсет вече се бе превърнал в затворен, равнодушен младеж.

В училище имаше приятел, казваше се Джеват. Не съществуваше никаква прилика между характерите им, навиците им, дори насладите им. Джеват бе любовчия, бе весело, умно и изискано момче. Въпреки това си бяха допаднали.

Джеват се мъчеше да поразведри и поразвесели своя приятел, да го накара да прояви поне някакъв интерес към живота. Всичките му усилия обаче отиваха напразно.

Понякога му казваше: „Ти не си безчувствен, Кенан… За да се проумее това, не е нужно дори да се чуе как свириш на цигулка… Достатъчно е да се вгледа човек в поведението ти, в лицето ти… Защо тогава нищо не те привлича?… Защо нямаш никаква цел?“

А Кенан повдигаше с безразличие рамене и отвръщаше с неизменната си отнесена усмивка: „Знам ли? Такъв съм се родил!“

Кенан не се бе родил такъв. Неговата цел, неговата жажда за живот бяха тъй огромни, че беше трудно да се осъзнаят. Само че без време беше повярвал, че животът му ще премине в бедност и несрета, и се бе разгневил на живота. Изпитваше отвращение към полущастието. Намираше за жалко да поднасяш към устните си чаша, която няма как да изпиеш.

Според него и в живота, както в изкуството, средно положение нямаше. Успелите живееха както знаеха, както желаеха, злочестите криеха лишенията си в някой мрачен ъгъл.

На този свят най-много се отвращаваше от хората, които заживяваха край богатите и щастливите и се опитваха да бъдат щастливи с трохите от тяхното щастие. Винаги бе съжалявал и бе се присмивал на орнаментираната завеса, окачена на прозореца на някой най-обикновен клуб, на пръстена върху изхабения от пране и миене на съдове пръст на някоя млада жена. Каква беше ползата от всичко това? Човек трябваше да познава себе си, своето положение, не биваше, доколкото е възможно, да желае непостижимото, а ако му бе невъзможно, би трябвало да укрива дълбоко в сърцето си своя копнеж!

Този възглед, който по-късно се затвърди у Кенан едва ли не като господстваща идея, едва ли не почти като професия, си съществуваше у него, но по-скоро като загатнато усещане, от ранна детска възраст… Още съвсем мъничък, благодарение на това усещане, се бе отказал от всичките си права; заради това усещане бе стоял далеч от богатите си, разглезени братовчеди, от бляскавите среди в Карантина и, най-накрая, тъкмо заради това усещане бе скрил любовта си от Лейля.

Тайните на сърцето си Кенан изразяваше единствено чрез музиката. В ръцете му цигулката стенеше с жива, издълбока скръб, предизвикваща смайването как ли така извира от душата на толкова младо създание.

Инженерното училище бе завършил мъчително, също като гимназията, с цигулката обаче бе понапреднал доста. Не желаеше да се връща в Измир. Защото сега там я нямаше дори майка му. Мелек ханъм бе задомила Афифе за търговец от Сейдикьой и след сватбата се беше преместила при тях.

Понеже в Истанбул нямаше никакви именити познати, трудно бе да се настани на работа някъде. Приятели го бяха посъветвали да се захване с преподаване на музика, бяха му намерили място на преподавател — един-два урока по пеене в средните училища и два-три по цигулка из бедните квартали.

Беше си наел стая в дома на самотна възрастна жена в Бешикташ. В дъжд и кал, от сутрин до вечер с цигулката в ръка обикаляше от училище на училище, от къща на къща.

В училищата не проумяваха нищичко от неговото изкуство. В едно от средните училища беше попаднал на такъв директор, че случеше ли се да се разболее, в съня си виждаше все неговите криви крака, рунтавите му мустаци и мърлявите му дрехи. Този човек незнайно защо бе станал непоносим за Кенан. Отбелязвайки уравновесеността на младия мъж и че не го презира като останалите учители, онзи лека-полека увеличаваше нападките си спрямо Кенан. Присъстваше като досадна муха в часовете му, от време на време се включваше с някоя и друга реплика, отправяйки към Кенан я предупреждение, я препоръка: „Ама моля ви, защо не се чува никакъв звук? Ще се посрамим на юбилейните тържества… Какво представлява, моля ви се, училище «Мимар Касъм»?… Лигите ми потичат… На миналогодишното възпоменателно тържество «Фатих» нашето училище стоеше пред джамията «Света София»… Ние чак от «Света София» чухме марша, който училище «Мимар Касъм» изпълни в името на Всевечния пред училище «Чемберлиташ»… Много ценни учители има, Аллах да ги пази… Децата чак заглушават оркестъра… Вярно, и вие сте способен, ама твърде бавно ги учите… Внимавайте, това е в разрез с нашите принципи… Постарайте се…“

Този господин директор бе уволнил Кенан, тъй като на една официална проява не препасал червено-зелената лента на училището и тъй като избягвал да дава команди, докато пеел високо по улицата марша пред ученическия батальон.

Друг директор, засегнал се, че Кенан не свирил с цигулката на тържеството за сюнета10 на сина му, петнайсет дни по-късно беше написал рапорт, в който се жалваше, че „споменатият учител, вместо да повдига и да зарежда духа на младите с национални, патриотични песни, напразно си губи времето с безполезни неща, в противовес на принципите на научното образование“. Инспекторатът по просветата бе възложил проверката на рапорта на прочут със запоите си инспектор. Денят на разследването остана сред незабравимите спомени на Кенан.

Алкохолизмът бе осеял подутото лице на инспектора с мръсни съсиреци кръв, а лилавия му нос — с червени пъпки, бе придал на говора му особено пелтечене и несвързаност. Настанил се в едно кресло в ъгъла, той, от една страна, разпитваше Кенан, от друга — с ножица за ръкоделие подравняваше оръфаните крачоли на панталона си.

— Според смисъла на подсказаното в рапорта, драги, степента на вашите знания се е превърнала в предмет на обсъждане… Вие, ваша милост, не знаете ли патриотични, национални маршове?

— Да, знам някои, господине…

— Тогава защо не ги преподавате?

— Те поназнайват един-два.

— Тъй като се налага добросъвестно да съобщя своето мнение, необходимо е да добия впечатление за вашата компетентност и способност… Не се притеснявай, драги… Учителското съсловие би трябвало да е свободно…

Кенан дълго се взираше през прозореца в отсрещната разрушена сграда и не отговаряше.

— И какво правим сега?

— …

— Поставяте ме в затруднително положение…

— Не, не се притеснявайте… Тъкмо напротив, тази работа ще приключи лесно… Още сега ще напиша молбата си за напускане…

Това, че се оказа принуден да преживява единствено от уроците по цигулка из чуждите домове, измъчваше до немай-къде Кенан. Заповтаря си едно и също като печален рефрен: „Ах, докъде я докарах“ — така си говореше, докато звънеше по вратите на къщите, свеждайки очи към земята.

Този вид работа засягаше човешкото му достойнство, здравето му, изтезаваше още повече хилавото му тяло и болните му нерви.

Да обучава на цигулка отгледаните от заможни семейства храненичета и кварталните девойки, изпълнени с нетърпение тутакси, щом запаметят една-две мелодии, да покажат уменията си пред съседските младежи, не бе онова, с което трябваше да се занимава.

Неумеещи да държат метла в ръката си жени от разни квартали настояваха за двайсет дни да се научат да свирят песни, бащи, които не различаваха цигулката от латерна или от грамофон, отбелязваха мимоходом: „Два месеца минаха от началото на уроците… Постарайте се с това да се приключи до края на месеца!“ Никак не бяха малко и роптаещите: „Другият маестро ни свиреше народни песни, кабаретни песни… Вие защо не ги изпълнявате?“

Разсмиваше се и едновременно се натъжаваше, когато от време на време чуваше думи като:

„Медиха, покрий си косата… Айше ханъм, аз слизам в кухнята, ти стой близо да Медиха…“

„Ще се обърнете ли за малко? През софата11 ще минат гостите…“

„Мяркала съм ви някъде, къде ли съм ви виждала?… Не бяхте ли вие цигуларят на сватбата на Теллял Ариф ефенди?“

„Ерген ли сте? Защо не се жените?… Ще се намери, естествено, някой и на вас да си даде момичето…“

„И за вас бе заделено от сладкиша за байрама… Тъпата прислужница го дала погрешка на пазача…“

„Днес приготвихме агнешко и халва… Отделихме вашата част…“

„Бившият мъж на момичето ни имаше хубав глас… И свиреше, и пееше… Тъй че момичето лесно ще възприеме урока…“

„Да теглят лъка е нещо, присъщо на циганите.“

Беше втората година след дипломирането. В Кютахия му предложиха работа като пътен инженер. Кенан се зарадва, защото щеше да се отърве от мизерната си професия на учител по музика, и с охота напусна Истанбул.

От тук нататък щеше да преживява от професията си, а музиката щеше да съхрани единствено за себе си… Не след дълго обаче и тази надежда излезе напразна. Животът в Кютахия му се стори още по-безцветен и по-безсмислен, отколкото в Истанбул. Там поне беше независим в свободното си време; в тия часове никой не нарушаваше насладата му от изпълненото с фантазии уединение. Тук обаче не беше така. Съседите, приятелите, особено началниците непрекъснато му досаждаха. Не го оставяха сам, когато и да започнеше да работи, те нахълтваха в дома му, в стаята му. Лицето му все още изглеждаше като в детството — бе изящно и меко. Не желаеше никого да засегне, никому не противоречеше. За да достави удоволствие на другарите си, свиреше каквото те пожелаеха. Тяхната непочтителност обаче ставаше все по-настъпателна и така, постепенно, понижиха Кенан до ранга на градски музикант.

В началото, още при пристигането му тук, в града имаше един непретенциозен мутасарръф12 — беше любовчия, обожаваше насладите и забавленията и честичко уреждаше нощни гуляи и забави с алкохол. Щом се напиеше, той събличаше сакото си, връзваше лъжици на ръцете си и заставайки срещу главния данъчен секретар на Айдън, с часове хвърляше гьобеци.

Докато с безчувствеността на машина просвирваше неизменните кючеци, Кенан си мислеше: „Вуйчо ми е имал право… Влюбените в музиката са осъдени да пропаднат, да се превърнат в най-обикновени чалгаджии… Цялото ми упорство, всичките ми усилия отидоха напразно… Да, пропаднах и душата ми, също като живота ми, вече е жалка.“

Няколко месеца по-късно смениха въпросния мутасарръф. Унаследи го противен и груб старец. Дни след като пое поста, повика Кенан: „Музиката е хубаво нещо… Но при условие да не се смесва с държавните задължения… Уведомиха ме, че склонността на служителите към насладите и забавленията се е задълбочила доста… Това, естествено, оказва влияние върху служебните задължения… Настоявам още тази вечер да се приключи със забавленията и да не подбуждате колегите си с вашата цигулка… И без друго служебните ви ангажименти са и тежки, и трудни…“

Тъкмо тогава Кенан получи писмо от стария си приятел Джеват. Заминалият за Европа във връзка с образованието си Джеват се бе устроил там, дори бе подхванал някаква търговийка. Изглеждаше доволен от живота си и предлагаше на Кенан да замине при него: „Службата ти в Кютахия, предполагам, не е безценна индийска коприна… Намериш ли стотина-двеста лири, изобщо не се застоявай там… Моментално офейквай и се приземявай тук. Ние тук овладяхме науката да се живее евтино и спокойно. Здравомислещ човек си впрочем. Ще те запозная и с други облекчения. За няколко години и ще се разведриш, и ще можеш, както е редно, да продължиш занаята си в Консерваторията. Сигурно си му хванал цаката на инженерството. Въпреки всичко не се отказвай от цигулката… Вярвам в твоя невероятен талант… Ако съдбата е благосклонна, един ден ще станеш голям човек…“

Няколко седмици след получаването на писмото Кенан си взе едномесечен отпуск, за да види майка си и Афифе, и замина за Сейдикьой. По някакъв повод една вечер разказа на майка си за писмото.

Мелек ханъм този път не беше харесала никак състоянието на сина си. Младият мъж все още бе болен. Лицето му бе още по-излиняло и бледо, състоянието му, поведението му бяха като на немощен старец, предал се на апатията.

Защо тъй се бе изоставил Кенан, защо на тази възраст се бе толкова уморил от живота? Нямаше ли изход, който би й позволил да го види поне малко щастлив, който да внесе частица радост и живот в отнесените му очи?

До късно през нощта Мелек ханъм премисляше в постелята си тия неща и скришом проливаше сълзи за неизвестното страдание на сина си.

В цялата тая безизходица писмото на Джеват й се бе сторило като огромна надежда.

— Приятелят ти, Кенан, може би има право… Замини за няколко години в Европа… Може би, както казва, ще се отпуснеш… — изрече тя.

Кенан не й отговаряше прямо, играеше си с ръцете й, гледаше пред себе си и говореше:

— Моя бедничка, простодушна, невинна майчице…

— Защо говориш така, Кенан?

— Ако ме беше родила птица, това щеше да е възможно. Разпервам крилата си в простора и политам. Налегне ли ме умора, кацам върху клоните на дърветата или върху корабните мачти и си отпочивам. Ожаднея ли, се спускам към реките, огладнея ли — към дърветата с диви плодове, които принадлежат единствено на Аллах… Какво фантастично пътешествие би било, а, мамо?

Кенан, вече разкаял се за думите си, бе замълчал, бе доближил до устните си майчините пръсти, сякаш тайничко молеше прошка за тайничкия си укор.

Мелек ханъм обаче бе схванала какво искаше да й каже. Погали сина си по косата, по лицето.

— Кенан — рече тя, — и бездруго пазех за теб нашия малък дюкян в Кемералтъ… Мислех си, че един ден, съобразно нашето положение, ще се ожениш за добро момиче. Тази ми надежда отлетя… Хайде да продадем дюкяна. Вземи тия неколкостотин лири, които може да ни донесе. И заминавай при своя приятел…

— Да не си дете, мамо?… Нищо не искам аз… Животът ще ме победи… Ще стана и аз като татко… Не се отчайвай толкова много, мамо… Това, естествено, няма да продължава все тъй… С възрастта може би ще привикна с поражението; ще приема съдбата си… Кой знае, може би през последните наши дни ще бъдем и малко щастливи.

Дни наред Кенан се стараеше да откаже майка си от идеята й. Но Мелек ханъм нямаше как да пренебрегне тази последна надежда, обливаше се в сълзи и настояваше като същинско дете.

В края на краищата Кенан се съгласи. След като майчината надежда можеше да се превърне в блажена утеха, че е сторила нещо за щастието на сина си, какъв смисъл имаше да разваля сетната невинна фантазия на горката жена?

Саиб паша беше казал, че в края на краищата Кенан ще прахоса получените стотина-двеста лири от дюкяна в Кемералтъ за има-няма три месеца, и му бе препоръчал да си купи билет за отиване и връщане, та да може на четвъртия месец да се върне в Измир. Предположението на пашата не излезе вярно. Кенан остана в Европа четири години. Джеват му беше намерил някаква служба колкото да преживява. Всички часове извън службата той посвети на изкуството. Работеше интензивно и не му оставаше време да се отдава на раздиращи тялото му и съсипващи нервите му песимистични представи. Неговата отшелническа, плашлива душа постепенно започна да се отваря. Случваха му се незначителни авантюри, припламваха и гаснеха нови вълнения в сърцето му, изцяло останало пусто и пренебрегнато след Лейля. Неговият уравновесен, сериозен, но приветлив и благ нрав караше околните да го обичат, а финото му, приятно лице, съхранило все още смирената детинска чистота, спечелиха не едно сърце.

С неочаквани темпове се усъвършенстваше мощта на изкуството му. Не го задоволяваше да напредва единствено в свиренето на цигулка, старателно и детайлизирано изучаваше музика. Първият концерт, който изнесе по инициативата на значим музикант, го насърчи с невероятния си успех. Изтъкнат критик резюмира преценката си за него със следните думи:

Съдбата започваше да се усмихва на Кенан. Успехът му случайно бе съвпаднал с един период на милосърдието, на човещината и на изкуството в Истанбул — този приказен наш хамелеон, чиито дни и часове никога не са едни и същи. Сега Истанбул бе разтворил обятията си за Кенан като за гений, като за полубог, въпреки че само допреди четири-пет години го беше представял като водещ мизерно съществуване човек. След блестящата атестация на Европа отпадаха всякакви съмнения относно майсторството на младежа и вече нямаше как да не бъде проявен жив интерес към неговата музика.

Всички — от салоните на изкуствата в Шишли до гръцките младежи от панаира на рибата, та чак до божиите люде от Сандъкбурну — слушаха „Тъгата на ориенталската нощ“, все тази музика месеци наред звучеше и в клавирните изпълнения, и от грамофоните, и от латерните.

Първоначално успехът леко позашемети Кенан. Не бе в състояние да повярва и току повтаряше „невъзможно е, не, това не може да продължава“.

На първо време с искрено пренебрежение не обърна внимание на популярността си, беше решил да не променя начина си на живот.

В Истанбул се появиха неколцина негови покровители и доброжелатели. Богат търговец предложи значителен капитал за откриването на висше музикално училище, разточителен, но начетен прахосник — за създаването на „Оперна компания“. Паша музикант, заемащ, по онова време важен пост в Министерството на благоустройството, бе пожелал да му възложи ранга на специален директор на канцелария. Докато, без изобщо да проумява каква е връзката между двете професии, Кенан объркано гледаше пашата в очите, той му бе казал: „Че какво му е лошото, синко? И аз съм музикант, но нима това ми пречи да изпълнявам добре задълженията си?“

Младият композитор бе отхвърлил тези и още редица други подобни на тях неподходящи предложения и бе пожелал, както и по-рано, да преживява от уроци по музика. Сега обаче ученик му стана целият аристократичен и високомерен Истанбул. Цигулката на невземащите уроци при Кенан млади госпожици се смяташе за недостатъчна, както пианото на недовършилите своето образование в Hege. Започна да печели повече, отколкото се беше надявал.

Първоначално запази предишния си горчив и песимистичен начин на живот. В сърцето му се бе затаила плахостта, присъща на спасилите се от голяма трагедия, в душата му — треперенето, свойствено на хора, прекарали дълго време в студа; и те изобщо не го напускаха.

Понякога си казваше: „Какво ме интересува… Този успех трябваше да дойде още в ранното ми детство, в младостта ми. Сърцето ми угасна, желанията ми угаснаха, животът ми се обърка така, че е невъзможно да бъде възстановен.“

Кенан погрешно разбираше душата си. Младежът, който се възприемаше като уморен и отегчен човек, захващаше, впрочем, да живее наново. Природата проявяваше своята власт, жадната му за внимание, съчувствие, надежда и безумна любов душа мощно и пламенно, като закъсняла пролет, започваше бавно да се отпуска. Истински угаснали, истински умрели, а се оказваха неговите приятели, неговите роднини, потеглили някога с толкова младежка жар и копнения.

В момента те бяха материалистични предприемачи с позагрубели тела и черти на лицата си, бяха уморени и отегчени люде. Не им бе останало нито едно магическо кътче в живота, нито една непостигната цел, нито една нова емоция. Докато Кенан едва сега се пробуждаше от тежкия кошмарен сън на детството и на ранната си младост, едва сега се отваряха за живота и светлината неговите съхранили детинската си невинност сини очи.

На петнайсет години той бе уморен като старец. А след трийсет и петата си година потръпваше от характерното за петнайсетгодишните ученици вълнение. Одобрението и обичта, които получи, лека-полека му бяха помогнали да се отърве от предишната притеснителност и от нерешителната си затвореност. Придаваха на думите му радостна, приятна свобода, на изящното му тяло — енергична хармония.

Малко дори се поглезваше. Не се противеше на необходимостта и да покапризничи, подобно на лишените дълго време от съчувствие деца.

Умореното му лице от ден на ден се разхубавяваше, придобиваше свежа, пленителна привлекателност като на излял се от цигулката му напев.

Кенан, който преди няколко години бе живял в тъжно уединение в Истанбул, сега не смогваше да намери време за работа.

Възползвайки се от слабата му воля, другарите му не го оставяха на спокойствие нито ден, бяха успели дори да го попривлекат към бохемския живот.

Същото лято реши да замине (за Сейдикьой), за да завърши произведението си и за да се види с майка си и сестра си. Саиб паша вдигаше колосален шум. Пращаше в Истанбул телеграма след телеграма: много желаел да види Кенан — „светлина за окото му и причина за гордостта му“! Да не почете стария си вуйчо щяло да бъде чиста проба безсъвестна постъпка. Младият музикант не можеше да се противопостави на настоятелността на вуйчо си. Каза си, че ако пренебрегне желанието му, тутакси ще го вземат за „високомерен и неблагодарен“.

Същевременно не изпитваше кой знае каква охота да види със сегашните си щастливи и стоплени от виталност очи Бозяка — местата, сред които години наред бе водил безличен, изпълнен с лишения живот.

III

Корабната сирена бе прозвучала за трети път, изпращачите вече се бяха настанили по лодките край стълбата с парапета.

Застаналият малко по-встрани Мюнир бей се обърна към Кенан, който разговаряше с Джавидан:

— Забавим ли се още две минути, оставаме в парахода… Хайде, Кенан…

Принц Вефик стисна ръката на младия мъж и с пламенна фамилиарност изрече:

— Хайде, млади музиканте, ще продължите разговора си след два месеца… Работете, надявам се вашата опера да пожъне огромен успех… Искахме тази зима да изкараме в Истанбул… Но възникна задължението да присъстваме на първото представление на вашето произведение. Нашето съпричастие към успеха на Кенан бей не е ли еквивалентно на усилието да се пътува, Джавидан?

Със сладка усмивка младата девойка отвърна:

— Да, тате, това е от нещата, които се подразбират и без да бъдат изричани. — После протегна ръка към Кенан. — Нали ще ни държите в течение, поне с два-три реда, как върви вашето произведение?

Младият мъж целуна ръката на Джавидан и усмихнат повтори нейната фраза:

— Това е от нещата, които се подразбират и без да бъдат изричани, нали?…

— Аллах да те благослови, Кенан — каза с доволна и насмешлива усмивка Мюнир бей. — Дай боже да имаш щастливо потомство, при творци като теб децата обикновено се раждат изящни като съпругата…

Поизчервил се целият, Кенан попита през смях, сякаш не бе разгадал подмятането:

— Защо?

Докато подсушаваше с носна кърпа панталона си, изпонапръскан от плисналата отстрани вълна, Мюнир бей каза:

— Има ли нужда, детето ми, да ме подпитваш?

— Не… Само… да се убедя, че нищо не е говорено…

— И това, естествено, е „от нещата, които се подразбират, без да бъдат изричани“… — отвърна Мюнир бей и продължи вече с по-сериозен и категоричен глас: — Пашата не каза нищо явно. Но е доста доволен от теб… Не забеляза ли? Колко пъти ти повтори, че никога не е виждал благородство, съпоставимо с твоето благородство и извисеност… Що се отнася до момичето… Ти, естествено, си усетил по-добре от мен… Накратко, за два дни спечели сърцата и на двамата… Пред този брак не съществуват никакви спънки… А ако искаш да чуеш моето мнение, аз не съм като вас привърженик на подобно нещо… Моите разбирания са други… Средата ви е различна… Вкусовете ви впрочем — също… Принцеса Джавидан няма лоша душа поначало… Но й е в повечко ювелирната намеса върху тази душа поради прекалените усилия за разкрасяване. Що се отнася до теб… Ама и аз какви излишни неща бръщолевя. Та ти дори не ме слушаш… И сърцето, и умът ти са другаде… Във всеки случай ти пожелавам щастие… Кой знае колко доволен ще остане вуйчо ти, като научи за тази случка!…

— Моля ви, не говорете с него за нищо…

— Естествено… Сега заедно ще се върнем в Бозяка, нали, Кенан…

— Не, аз ще дойда утре… Тази вечер съм поканен в Каршъяка от Родити.

— Така, както всяка вечер прескачаш от гости на гости, кога ще свириш?

— Това е последното гости, Мюнир бейефенди… От утре запретвам ръкави и почвам работа…

— Дай боже да е така…

Лодката бе доближила пристанището на Пасапорт. Кенан изскочи чевръсто от нея и подаде ръка на Мюнир бей.

Вечерта бе настъпила, когато последният параход за Каршъяка се отдалечи от Кордон. Откъм долините на Менемен полъхваше хладен ветрец, все още неизгубилите се в слабите вълни светлини на залеза очертаваха изящни алени просеки в залива.

Кенан бе подпийнал. Изпил бе заедно с двама-трима приятели няколко бири.

Подпрял лакти на перилата, беше извърнал лицето си към Измир. Великолепният нощен живот на Кордон лека-полека разпалваше блясъка си. В едно от казината, напомнящо с разноцветните си книжни фенери на необичайна китайска щампа, изпълняваха негова композиция. Кенан слушаше с такава дълбока наслада, сякаш за пръв път чуваше тази творба, протягаше напред главата си, като че желаеше да задържи и най-дребните, разнасяни от вятъра детайли. Параходът се беше отдалечил и неразбираемо беше въздъхнал, сякаш поразен от пъстроцветната фантазия на казиното, от безпокойството на музиката. Кенан все още не отделяше очи от онази точка. Сега някъде по-наблизо затрептя звукът на друга цигулка. Изпълняваха същата мелодия.

Младият мъж извърна глава. Свирещият бе просяк; сляп старец. Бе се облегнал върху перилата на стълбата, водеща към палубата, дългата му къдрава коса се разпиля от вятъра, докато протягаше към едно момче огромната си шапка. Цигулката бе дрезгава, изнемощяла. Не бе изпълнила вярно дори и един акорд.

И все пак Кенан усети, че старият просяк притежава душа на артист.

Окаченият на стълбите фенер осветяваше високото му, сбръчкано чело, свиреше, вдигнал глава така, сякаш се взираше с угасналите си очи в някакъв друг свят. От време на време морно отпускаше лъка, сетне, поемайки си дълбоко въздух, започваше наново.

Това си беше една развалена, бездарна цигулка на злочест стар слепец. До тази вечер обаче Кенан не бе забелязал, че собствената му композиция е наситена с тъй дълбоки мечтания и любов.

Чу как край него някой изтежко въздъхна. Възрастна жена в траурни дрехи. Изтриваше с бяла носна кърпичка невиждащите се сълзи върху своето невиждащо се лице. Малко по-нататък висок мъж с побелели мустаци изтощено протегна ръце встрани. Вниманието му привлякоха и две ученички със светли дрехи, които допреди малко се кикотеха и разговаряха весело. Сега и те се бяха смълчали. Облегнало русата си глава върху рамото на приятелката си, едното момиче съзерцаваше мрака направо с бездънна скръб.

Кенан пак погледна към слепия музикант. Одухотвореният от бледата светлина на фенера старец повдигаше все по-високо главата си, върху устните му трептеше мечтателна, младежка усмивка.

В своето нарастващо опиянение Кенан се замисли: „Този злочестник е бил някога млад… Вероятно е виждал тогава… Вероятно и той е имал своята Лейля… Вероятно и той като мен е плакал за очите на Лейля. Кой знае с колко страдания е бил изпълнен животът му. Сега обаче изобщо не се съмнявам, че е щастлив… И да виждаше, какво от това? Самият аз часове наред се потапям в мрака, часове наред се отдавам на старческа слепота… Не гася ли съзнателно светлините на заобикалящия ме свят, за да виждам по-ясно света на фантазиите си? Злочестникът в тази минута е щастлив… Аз му дарих това щастие… Вижда изгубения си свят, вижда онова, което обича, вижда своята Лейля… Благодарение на моята музика отмива отровата на живота, която сълзите му не смогват да отмият… И само той ли? В тази минута аз правя щастливи и възрастната жена в траур, и малките ученички… Дали жената е загубила някое изящно като водна лилия момиче? Или младеж, станал жертва на катастрофа? Или нежен съпруг, в чиито прегръдки е прекарала най-великолепните дни от живота си — който и да е той, сега тя го вижда, сега живее с него… Малките ученички са щастливи също благодарение на мен. В тази минута аз им показвам въображаемите техни любими, които те може и да не са виждали в живота изобщо. Щастието им в живота вероятно ще се състои от мечтата, която им показвам в тази минута?…“

Старият цигулар бе престанал да свири. Сушата приближаваше, разпиляващите се в морето светлини от пристанището на Каршъяка се отразяваха по бордовете на парахода, сред блъскащите се в колелата на парахода леки вълни бълбукаше звезден извор.

Кенан все още не можеше да се освободи от своята вълнуваща и опияняваща фантазия. „Кой знае на колко места по света живея в тия часове… Колко ли хора се смеят, плачат, радват се и са щастливи с моите звуци… Самият аз вече започвам да живея, да съм щастлив. Радвам се, а значи без всякакво притеснение мога да кажа, че обичам. Късно дойде при мен истинското щастие… Немалко неща в душата ми се бяха сринали… Вече не съм способен на разтърсващи чувства… Не ми остана желание за предаността, която изпитвах, когато бях влюбен в Лейля. Любовите ми донейде приличат на падащи звезди, сърцето ми, след като е било озарено от струящата светлина, гасне… Денят, в който пристигнах от Измир, гостувах в лозето на Нимет ханъм в Бозяка. Щом зърнах лицето й, обикнах тази млада, изящна и нещастна жена. Чудех се как съпругът й пренебрегва такава прелестна и изтънчена жена. При това най-чистосърдечно.

Следващата вечер в кьошка на Мюнир бей случайно срещнах принцеса Джавидан. Пред разкошната красота на принцесата Нимет ханъм тутакси се превърна в блед спомен… Обичам принцесата, която погледнах с очите на годеник, с любов, тъй близка до страстта; питам се как бих живял, ако се разделя с това момиче. При това най-чистосърдечно.

Сега мисля за очакващата ме в дома, където отивам на гости, мадмоазел Лилиан, тази разпътна италианска актриса със светлокафяви очи… Още отсега мамя горкичката Джавидан… Да, в душата ми не се е съхранил поривът към големите любови, към големите страсти… С времето разбирам, че Лейля неимоверно ме е пречупила, че е превърнала сърцето ми в руина… От сърцето моята безумна любов достигна до устните ми… И с целувките, всяка от които те кара да забравиш другата, любовта вече ще живее единствено върху устните ми като напев, като усмивка… Същевременно, за да бъдеш щастлив, може би единственият начин е да не позволиш на безумната любов да премине отвъд устните, да не й позволиш да се спусне като отрова към сърцето.“

IV

На достатъчно отдалечено разстояние от големия кьошк Саиб паша бе съградил и малък прелестен кьошк в единия край на лозята си в Бозяка. От време на време канеше в лозето си на гощавка, на увеселения при лунна светлина големци като областния управител, областния финансов директор, главнокомандващия и ги посрещаше в специалното си жилище. Веднъж някакъв измирски вестник се позабавлява, наричайки този кьошк „церемониалното жилище“. След него ден приятелите му, ласкателите му, забелязващи, че Саиб паша не схваща иронията, а тъкмо напротив — че това особено му се нрави, взеха да наричат кьошка със същото име.

Церемониалното жилище се намираше на поизвисено място. Виждаха се и Къзълчуллу, и Арапдере, и малка част от залива над хълмовете на Кокарялъ.

Саиб паша бе предоставил церемониалното си жилище на Кенан — „зеницата на окото му и причината за гордостта му“. Лично беше проконтролирал почистването и подреждането на кьошка и без Кенан да знае, бе накарал да внесат ведно с мебелите и пианото от конака в Карантина. Издаде строги заповеди на прислугата и на децата. „Да не съм чул, че безпокоите Кенан бей… — казваше. — Създава важна мелодия. Има нужда от душевен покой… Всички вестници по света пак ще направят снимки, ще публикуват фотографията и на този кьошк… Такъв е обичаят.“

Забелязвайки тревогата му, развеселеният Кенан го питаше: „Вуйчо паша… как ще ви се отблагодаря за положените от вас усилия?“, пък той му отвръщаше: „Много лесно, детето ми… Дай боже, щом завършиш успешно работата си, ще натъкмиш и химн на общината!“…

Кенан не бързаше да се захваща за работа, сега повечко се отдаваше на забавленията. Бе се превърнал в разглезено, палаво, скитащо безцелно хлапе. Мушнал ръце в джобовете, той си свирукаше и преброждаше хълмовете и лъките, помагаше на прекопаващите лозята лозари, гонеше яретата по тесните лозарски пътеки.

Бе станал водач на хлапетата от лозята. Измисляше всякакви необуздани, шумни игри; отдаваше се с по-голяма наслада и страст на играта на дама, на „хвани пленник“ и на криеница, отколкото самите деца.

Един ден, помъкнал се подир група дечурлига, се беше отбил при Шеми Деде за нова задявка. А старият дервиш му рече:

— Шегата настрана, Кенан. Започнах да се възхищавам от тебе, синко… Като малък беше кротък като агне… Гласа не ти чувахме.

Без капчица досада Кенан присви рамене.

— Навремето не успях да се наиграя с бащите и майките на тези малчугани — каза той. — А сега играя с тях, Деде… Знам ли, може би желанието ми е останало погребано нейде в душата… Сякаш се освобождавам от страданието в детството…

Постепенно, докато говореше, върху лицето му, в гласа му се прокрадна тъга, очите му се отпуснаха из лоното на клисурата Арапдере. Внезапно трепна; и макар и насила, пак си възвърна предишната веселост.

— Хайде, момчета, да тръгваме — подкани ги той.

Не само децата обичаха Кенан, обичаха го и възрастните — младежката му, развълнувана наслада от живота придаваше загадъчен чар на лицето и думите му.

Кенан, който с децата се превръщаше в дете, заприказваше ли се с младежите, се превръщаше в преизпълнен с живот и любов младеж. Авантюрата му с Нимет ханъм напредваше с невероятна скорост. Младата жена забравяше и авторитет, и предпазливост, и демонстрираше пред Кенан стеснително, детско покорство.

Една сутрин Нимет ханъм бе дошла пред вратата на „церемониалното жилище“. Искаше някаква книга от Кенан.

Младият мъж я попита:

— Защо не влезете?

Нимет ханъм се усмихна неопределено. Искаше й се да отвърне „Как така?“, ала се засрами и отговори:

— Чакат ме у Мюнир и…

Кенан се засмя безцеремонно и сложил ръце на кръста си, подхвана да се забавлява:

— Ай, ай, ай… каква сериозна причина. Каква велика загуба…

Сега и Нимет ханъм се осмели:

— Знаете истинската пречка, защо питате?

Кенан се бе приближил още повече.

— Знам истинската пречка, но не я намирам за съществена — каза той. — Боите се от мен, нали?

С полушеговит-полусериозен гняв и изненада тя извика:

— От вас ли?… Че защо?…

— Кой знае… Може би защото мога да ви целуна насила например…

Дързостта бе неочаквана. Младата жена се заля в руменина и този път ядно изрече:

— Моля ви се, Кенан бей…

Младият мъж не се страхуваше, не си придаваше важности. Със същата безцеремонна, но миловидна дързост улови младата жена за китките, целуна я бързо по страните и я пусна.

— Виждате, няма нищо страшно… — каза.

Случилото се бе тъй неочаквано и тъй щуро, че Нимет ханъм, макар да искаше да каже на Кенан нещо горчиво и сурово, така и не успя, отдалечи се, изсмивайки се нервно.

Докато тя притичваше между дърветата, Кенан не спря да се усмихва. Сетне усмивката му постепенно угасна; с ръце в джобовете влезе замислено в къщата: „Странно нещо е животът… Навремето си тръгнах от Лейля тъкмо от това място с дървесата отсреща… Знаех, че ако поне веднъж я бях уловил за ръцете, години наред щях да бъда щастлив… Не го сторих… Жестът на нещастното, злочесто момче се преобрази в грозна дързост… Сега се държах като типичен уличник, без всякакво колебание, сякаш откъсвах чепка грозде от асмата, се нахвърлих върху младата жена… Изглеждаше сърдита… Но съм сигурен, че не се е разсърдила… Значи успехът ти дава права за всичко.“

Бе влязъл в сумрачната стая с плътно спуснатите поради слънцето кепенци. Погледна положената, върху пианото цигулка и се обърна към нея като към приятел. „Няма да скучаем в Бозяка — каза си. — Предстои ми, за месец-два, авантюра с тази чаровна млада жена… И това щастие, както всяко друго, дължа на теб… Благодаря ти…“

V

„Опитахте всички сортове грозде на Бозяка, Кенан бей… Не желаете ли от Истанбулското грозденце?“

Беше следобед. Големи и малки се бяха изпокрили от горещината под терпентиновите дървета в края на лозето. Най-обикновена кория над пътя за Къркчамлар. През лятото, когато навсякъде жареше, тук оставаше хладно и зелено.

Откъм Къркчамлар вечно подухваше ветрец, градинският кладенец с широк отвор овлажняваше всичко наоколо. От тук впрочем черпеха вода и непонасящото засухата лозе (с ухаещо на мускус стафидено грозде), и зеленчуковата градина.

Гарип — миловидното като дете малко кученце, и Керем — магарето ветеран на лозята, неспирно се въртяха около кладенеца, от каменните му улеи се стичаше ледена вода. Него ден край кладенеца бе по-многолюдно от обичайното. Във вързаната между две дървета люлка спяха прегърнати две бебета; полуизтегнали се връз хладните рогозки млади жени бродираха; бродираха краищата на носни кърпи и на забрадки; малко по-нататък неразбиращи от дума палавници шляпаха в калта като патета. До кладенеца бе разположен съвсем миниатюрен каменен басейн — от там водата тръгваше по улеите, там изстудяваха гроздето.

— Не желаете ли от Истанбулското грозденце, Кенан бей?

Този въпрос Нимет ханъм го бе задала с усмивка.

Кенан, чиито очи полека-лека се притваряха, докато слушаше стенанията на водното колело на кладенеца, отговори, без да извърне главата си:

— Моля ви, не ми говорете повече за грозде, Нимет ханъмефенди…

Нимет ханъм се засмя още по-многозначително:

— Ако зърнете моето Грозденце, ще се разкайвате за думите си…

Кенан се понадигна леко, извърна се. До Нимет ханъм стоеше дребно русоляво момиченце на около четиринайсет-петнайсет години, облечено в къса бяла рокля с отворена яка.

За да не се разсмее, момиченцето хапеше устните си, опитваше се да изскубне ръката си от ръката на Нимет ханъм и да избяга. Забелязвайки, че Кенан се извърна, то се изчерви до кръв. Поиска да прикрие лицето си с китката на Нимет.

Младата жена не го пускаше обаче, насила го водеше към Кенан.

— Моето Грозденце е влюбено, както мнозина други, във вашата цигулка, Кенан бей… Много държи да се срещне с вас, но се свени…

Нимет ханъм бе пуснала ръцете на малкото момиче. То обаче вече не се опитваше да избяга. Като уплашено, влязло на изпит учениче, стърчеше с наведена глава, с вперени в земята очи, а клепачите и устните му потреперваха.

Кенан, без да обръща повече внимание на уплашеното дете, се засмя и каза:

— Колко красива малка госпожица! Ваша гостенка ли е?

— Не… Роднина е на съседа ни по лозе Шюкрю бей… Беше се скрила зад онзи бръшлян и ни наблюдаваше. Приближих се тихичко, улових я като същински ловец на птици.

Кенан пак попита:

— Младата госпожица от Измир ли е?

— Не… Истанбулчанка е… Къщата ви е в Канлъджа, нали, Ламия?

С острия връх на една от ботинките си тя упорито се опитваше да струпа купчинка от пръст. Извърна глава по посока на Нимет ханъм, очите й пак бяха сведени, само че сега прошепна с достатъчно висок, за да бъде чут, глас:

— Не… В Пашабахче…

Този път Кенан попита направо Ламия:

— Откога сте в Измир, Ламия ханъм?… Още дълго ли ще останете?… Майка ви, баща ви в Истанбул ли са?…

Нимет ханъм направи с глава многозначителен жест, който трябваше да подскаже на Кенан да не продължава темата. После отговори вместо малкото момиче.

— Сега Ламия става измирлийка! — каза. — Изгуби родителите си. А и чичо й Шюкрю бей я обича като баща. Тук ще живее, докато с годеника й се оженят.

— Ах — разсмя се Кенан, — малката госпожица е сгодена? И кой е щастливецът, Ламия ханъм?…

Ламия още повече се засрами. Сложи ръцете си върху раменете на Нимет и криейки лицето си зад китките й, недоволно изпъшка:

— Оф… Како Нимет…

Младата жена погали загорелия от слънцето й тил, върху който се спускаше здраво сплетена руса плитка, сетне хвана момичето за брадичката и насила повдигна лицето му.

— Годеникът на Грозденцето тази година завърши, стана лейтенант, сега е в Трабзон… До няколко години и капитан ще стане… Пък и Грозденцето дотогава ще посъзрее… Сватбата ще я правим тук, нали, Ламия?

Намесиха се в разговора и останалите млади жени, всички вкупом захванаха да се шегуват, за да засрамят Ламия. Кенан стоеше далече от тях и леко усмихнат наблюдаваше Ламия. Имаше нежно лице, меланхолични светлозелени очи, издължен, чувствен нос. Слънцето беше придало златист загар на гладката й прозрачна кожа, беше осеяло страните й под очите със светли лунички.

Нимет ханъм се бе настанила във вече празната люлка — малко по-встрани пробудилите се бебета приемаха вечерните си порции от гърдите на майките си; беше взела до себе си и Ламия, почти я беше поела в скута си. Закачайки я по брадичката, по устните, по страните, сякаш е бебе, продължаваше да говори:

— Обожавам тая малка истанбулчанка, Кенан бей… Колко е сладка, нали? Разбрал сте, естествено, защо я наричам Грозденце? (С пръст я докосваше под очите, по миглите.) Вижте тези лунички… Жените се страхуват от това като от смъртта… Само че колко много отиват те на страните на Ламия, приличат на червеникавите петънца върху прозрачната ципа на истанбулското грозде…

Кенан се разсмя.

— Ах, тия лозя на Бозяка, тук и сравненията са свързани с гроздето…

Вслушан в стенанията на водното колело, Керем вглъбено размишляваше, сякаш отдал се на безценна фантазия, а пъстроцветните, запотени от студа чепки грозде — кехлибареножълти купчинки, алено-зелени полупрозрачни струпвания от планински кристали — се размесваха в пенливата вода на каменния басейн, изливаща се през тенекиените улеи.

Бяха дали на Нимет ханъм чепка от мускусното стафидено грозде. Младата жена вече не бе в състояние да хапне и едно зърно. Опитваше се да накара Ламия да го изяде и в люлката настана същинско боричкане. Щипеше носа на малкото момиче, за да го принуди да си отвори здраво стиснатата уста, гъделичкаше го, та да го разсмее. Най-накрая Ламия се разбунтува. Все пак и тя притежаваше сила. Макар и трудно, принуди Нимет ханъм да изяде гроздето. Когато боричкането приключи, младата жена пак притегли до себе си Ламия и оправи падналия върху челото й кичур.

— Имам странно увлечение, Кенан бей — каза тя. — Наблюдавам хората и си мисля с каква цел Аллах е създал всекиго от тях… Това за мен е невероятно забавление… Например като съм в трамвая… Оглеждам жените една по една… Забавлявам се, като си представям, че Аллах е създал например тази да ражда всяка година заедно с котките в къщата, ей тази с дългите ръце — да простира пране, онази — да клюкарства за снахите на бабушкерите, да яде бой от тях и да проклина, тая госпожа — непрестанно да ревнува съпруга си, да го следи, всяка вечер да вдига скандали и да плаче до припадък; от нашите пък хора, например Джемил бей — да наблюдава подреждането на кошовете с грозде в товарните коли и да се кара с хамалите; чичо Кязъм — да спазва оруча13 и да яде ошав и пилаф; Хафъз14 Ешреф ефенди с големия червен нос — да е вечно хремав; а един познат, чието име няма нужда да споменавам, е дошъл на този свят, за да се дуе като кокошка в креслото си…

Кенан попита през смях:

— А съпругът ви Вейсел бей?

Нимет ханъм разпери ръце, присви устни:

— Истината ви казвам… Единствено за него не успях да разбера за какво се е родил, за какво е създаден…

— Добре, ами аз?

— Вие сте известен… Целият свят говори за… За да създадете нова световна хармония…

— Не се подигравайте, Нимет ханъм!

— Добре, а аз, како Нимет?…

Най-чистосърдечно въпросът беше задала Ламия. Откак бе дошла, проговаряше за пръв път.

— Тази тема и бездруго я захванах заради теб, Грозденце… После се увлякох, промених посоката. Теб, Ламия, Аллах те е създал като нежна, луксозна играчка… В тялото ти, в лицето ти няма нищо сериозно… Единствено играчка, единствено украшение… Само в челото ти има нещо сериозно… Широко, някак гневно чело с тънки вежди… Но дори и там тези нежни кичури пораждат безпокойство… Неправилно ще е дори да бъдат наречени коса… То е нещо нежно и светло като пух… Е, тъкмо то разваля сериозността на челото ти.

Слънцето бе се спуснало зад склоновете на Ълъджа, склоновете постепенно се изпълваха със сенки. Млада жена си взе окаченото на едно от дървета йелдирме.

— Стана хладно, няма ли вече да тръгваме? — попита тя.

Превърнало се бе в обичай да се изкатерват по задния път до Къркчамлар и да прекарват времето си там до стъмване.

Къркчамлар бе вековна борова гора посред висок хълм.

Огромните напукани стволове на старите дървета се простираха до невероятни висини и образуваха над хълмовете зелен чадър, предпазващ от слънцето.

Тази сенчеста кория бе като градина за жените от Бозяка. Младите жени захвърляха встрани йелдирметата си и играеха на топка, на сляпа баба, на гоненица; децата безспир се въргаляха из пожълтелите борови иглички, покрили земята като море.

Нея вечер бяха взели и Ламия. Кенан и Нимет ханъм вървяха отзад, малко пред тях се движеше Грозденцето. За да не я чуе, Нимет ханъм разказваше с приглушен глас:

— Говоря от съжаление към това дете… Ламия е деликатно истанбулско девойче… Преди три години изгубила майка си… В Истанбул не й е останал никакъв близък… Баща й, околийски управител на една от източните околии, я взел при себе си… Две години бащата отглеждал мъничкото момиченце като истинска майка… Миналата година горкият човек катастрофирал… Момиченцето останало там сам-само… По един офицер отпускар го изпратили тук при чичо му Шюкрю… И без да се оплаква от несгодите, разбирам, че детето не е щастливо… Грижи се като бавачка за децата на чичо си. Въпреки това леля й недоволства от Ламия, държи я повече вкъщи…

Ламия този път се бе поотдалечила доста от тях. Кенан й хвърли равнодушен поглед.

— Горкото дете… Тежичко му е положението — каза той, — ама я да приключваме с нейната история.

— Натъжавате ли се, Кенан бей?

Снижавайки още повече гласа си, Кенан каза:

— Не заради това, Нимет ханъмефенди… Вероятно имаме по-значими неща за разговор от безсмислената история на Грозденцето… Няма ли да поговорим за тях?

— Оф, Кенан бей — изрече истински недоволна Нимет ханъм. — Няма ли да се укротите? Толкова ви моля, не чувате… Що за нередни неща говорите на една омъжена жена!

Кенан глезено, май това постепенно се беше превърнало в част от характера му, се засмя:

— Ако си кротувам до фантастична жена като вас, най-напред вие ще ми се подиграете, няма да ме погледнете, смятайки ме за наивник. Моля ви, Нимет ханъм, обещайте ми… Тази вечер ще излезете в градината под лунната светлина, нали?

— Лунната светлина се появява след полунощ…

— Нали и аз тъкмо за това ви моля.

Край пътя Ламия бе открила необичайно, обагрено като златисточервеникаво вино цвете. Изчакваше Нимет ханъм, за да й го подари.

Поизнервено и бавно Кенан промълви:

— Ах, Нимет ханъм, какво толкова се тревожите за това дете?

Грозденцето сякаш се бе превърнало в нещо като враг за Кенан. Нимет ханъм изобщо не се разделяше с момичето; където и да отидеха, винаги водеше и него.

Един ден се готвеха пак да потеглят към Къркчамлар. Тогава младият мъж съвсем открито изрази недоволството си:

— Каквото и да говорите, това момиче повече няма да го мъкна с нас. Непрекъснато застава помежду ни, е, няма да кажа като черна драка, а като жълт бодил…

Нимет ханъм, усмихвайки се закачливо, погледна Кенан.

— Умен сте, Кенан бей, но не сте хитър. Не проумявате ли, аз нарочно вземам с нас Ламия.

— Защо?

— Защото ако нея я няма, ще коментират нашите разходки… И ние, понеже се боим от приказките, нямаше да можем да се разхождаме сами. Можехме ли например по това време да отидем сами до Къркчамлар? Ламия има и още едно добро предимство… Горкото дете е прекалено простодушно… Нищо не усеща. Дори случайно да усети нещо, сигурна съм, че няма да се разприказва…

В това отношение Ламия беше добра приятелка. Въпреки че винаги бяха заедно, тя рядко се приближаваше до тях. Понякога, докато вървяха един до друг, изпитваха желание да се движат по-бавно. Тогава Ламия, без да ги изчаква, без дори да си обърне главата, си продължаваше по пътя. От време на време сядаха до някое обградено от тръни и храсти дърво. Малкото момиче безмълвно се отделяше от тях и отиваше да бере цветя на отсрещните възвишения.

Къркчамлар се спускаше по ниско възвишение със стръмен склон към образуван от пороите ров. В дъждовни периоди тук изникваше малка рекичка, преминаваше долу в ниското през Гробището на геройски загиналите и се вливаше в река Къзълчуллу. Възвишението се бе превърнало в кория от преплели клоните си гъсти, млади борчета. Един ден Нимет и Кенан бяха пожелали да се спуснат към реката по този път. Боровете бяха тъй нагъсто, че се налагаше Кенан да чупи младите клони, да ги разтваря с ръце, за да може Нимет ханъм да премине.

Реката течеше със студено бълбукане. Умиха ръцете и лицата си в изглеждащата тъмнозелена вода, поела лекия аромат на смолата, която се процеждаше от боровете.

Корията зад тях прошумоляваше от време на време, прииждаше опияняващият, горещ, наситен аромат на борове.

Кенан и Нимет бяха приседнали върху един пън. Вече нямаха желание и да се прикриват пред Ламия. Без да говори нищо, Кенан милваше китките на Нимет ханъм, в тази напрегната атмосфера младата жена бавно притваряше очи, сякаш искаше да заспи, да положи уморената си, като че обезсилена глава върху рамото на своя приятел.

Днес Грозденцето се държеше странно непочтително. Седеше срещу тях, направо не си отделяше очите.

Постепенно Кенан започваше да се нервира. Накрая измисли изход. Със стеснителна усмивка и, без да погледне малкото момиче в очите, каза:

— Ламия ханъм, от другата страна на реката видях някакви жълти и светлолилави чудновати цветя… Искаше ми се да направя от тях букет за Нимет ханъм. Само че, детето ми, съм старичък… Уморих се… Ти си млада… Не искаш ли да подариш на кака си Нимет един такъв букет?

Макар че бяха изминали толкова много дни, Ламия все още не се осмеляваше да разговаря с Кенан. Този свирещ прекрасно на цигулка човек за нея бе полубог. Изпитваше огромна наслада незабелязано да му помага. Въпреки това днес Грозденцето не се подчиняваше, продължаваше да гледа Нимет ханъм в лицето, сякаш се боеше да ги остави сами.

И тя, сърдейки се недостатъчно убедително, подкрепи Кенан.

— Ще бъда много доволна, Ламия — каза.

Без всякакво желание малкото момиче се надигна от мястото си. Вървеше разколебано, спираше се, като че не можеше да се осмели да скача от камък на камък, и честичко се обръщаше. Щом премина от другата страна на реката, се обърна, сякаш внезапно нещо му беше хрумнало, и се провикна към някаква точка в корията:

— Овчарю, виж, няколко от твоите овце отиват към Гробището на геройски загиналите…

Ламия извика това и сякаш внезапно й олекна. Вече не гледаше към тях, заподскача като газела между дърветата и храстите. Когато Кенан и Нимет отправиха взор натам, накъдето се провикна Ламия, потрепериха. Един овчар и някакъв белобрад лозар ги наблюдаваха измежду дърветата.

Кенан пусна ръцете на младата жена.

— Без да знае, Ламия ни спаси от опасността — каза той.

Нимет ханъм бе прежълтяла.

— Не, Кенан бей — отговори тя. — Ламия го направи, защото е знаела. Сега разбирам… Забелязала е опасността и затова не искаше да ни остави сами.

— Значи това малко момиче знае, че ви обичам.

Без да продума, младата жена погледна пред себе си.

Когато Ламия се върна с букет цветя, понакуцваше. Полата й, ръцете й бяха обсипани с прахоляк.

Нимет ханъм разтревожено попита:

— Случи ли се нещо, Ламия?

Грозденцето се усмихна.

— Не, не е нещо важно — отговори. — Полата ми се закачи на една драка и паднах…

Ламия си беше навехнала крака. Освен това драката беше одрала китката й, беше я разкървавила.

С бащинска загриженост Кенан каза:

— Ах, детето ми, виж какво стана заради нас…

Ламия се обърна към Кенан с невинна благодарност.

— Няма значение, моля ви се… Нали не свири на цигулка като вашата ръка…

Нимет ханъм улови малкото момиче под ръка, помагайки му да върви, почти го грабваше в прегръдката си на някои по-стръмни нанадолнища.

От известно време Кенан бе завладян от особена себичност. Беше безразличен към всичко, което не се отнасяше до него, към мъките и страданията на останалите…

Въпреки това днес усети, че душата го заболя за това дете. „Колко странен човек ставам… Понякога човешките неволи ме оставят абсолютно безчувствен… А сега като ревлива, слаба, нервозна жена страдам за нещо незначително!“ — мислеше си той.

Ламия знаеше всичко. Една вечер бе отишла с леля си на гости в лозето на Саиб паша. Понеже нямаше лунна светлина, се бяха настанили на верандата под висяща лампа, около която кръжаха пеперуди.

Нея вечер Нимет ханъм бе по-бледа. Седеше кротко в един ъгъл и не участваше в разговора.

По някое време я заразпитваха.

— Изнервена съм малко… Главата ме боли… Боя се, че тая нощ не ще мога да заспя… — отвърна тя вяло. Сетне с отнесена усмивка добави: — Още от малка от време на време се чувствам недобре по същия този начин. Имахме една бавачка черкезка. С прекрасния си глас ми пееше приспивни и народни песни… Нейният прекрасен глас като че облекчаваше страданията и болките ми.

Същата вечер, след като угаси осветлението в стаята си, Ламия бе отворила прозореца. Някакво предчувствие й подсказваше: „Тази нощ Кенан непременно ще изсвири нещо хубаво!“ Малкото момиче не се беше излъгало в предчувствието си. Десетина минути по-късно цигулката вече свиреше. От протяжен таксим15 премина към приспивна песен. Придаваше вълнуваща, разтърсваща красота на простичката, неизменна мелодия — като спомена за гласа на една починала майка.

Беше тиха, тъмна нощ. Дори лист не потрепваше в дървесата. Звуците в наподобяващите купчина сенки кули бяха секнали, светлините бяха угаснали.

Ламия си представяше отворен прозорец в една от останалите без светлина кули. Подпряла с голи ръце лицето си, изглеждащо още по-бледо и по-бяло в мрака, Нимет ханъм се вслушва в прелестния звук на цигулката. Приспивната песен й въздейства като молитва на пророк, страданията и болките на кака й Нимет постепенно се уталожиха.

Вече нямаше никакво съмнение. Кенан и Нимет се обичаха. Тази безумна любов изглеждаше на Ламия красива като приказката за Лейла и Маджнун16 и тя пробуждаше в младото сърце примесена с радост печал. Мислеше си, че и тя има заслуга за тази красива приказка: първа тя бе пожелала двамата да се обикнат.

Беше в първия ден, в който бе видяла Кенан. Нимет ханъм, за да му каже нещо тайно, бе приближила лицето си до Кенан. С леко порозовели страни, тя говореше с невероятна жар; младият мъж слушаше, насочил вниманието си повече към устните, изричащи думите.

Ламия бе ги наблюдавала съвсем незабелязано.

Колко красиви изглеждаха бялото лице и блестящите черни очи на кака й редом с милото мургаво лице и приветливите сини очи на Кенан. Малкото момиче тутакси откри, че двамата са подходящи един за друг, и си каза: „Колко хубаво би било кака Нимет да обикне Кенан бей!“

Макар да изглеждаше като момичетата на нейната възраст, които със своето простодушно и разсеяно поведение нищичко не забелязваха, Ламия не пропускаше и най-незначителните техни жестове, думи и погледи и с всеки изминал ден все повече разкрасяваше любовния им роман в представите си.

Сега вече нямаше никакво съмнение. Тази вечер Кенан свиреше на цигулка за Нимет ханъм и болната й кака го знаеше.

Времето напредваше, цигулката изобщо не спираше. Към радостта на Ламия се прибави и малко тъга. Хубаво нещо е да обичаш. Колко жалко обаче, че и тази приказка, като всички останали, ще приключи с раздяла, с болка от раздялата, дори със смърт. Щяха да крият един от друг тази красива любов до смъртта си. Ламия бе доста простодушно за възрастта си дете. Според нея един мъж можеше да признае безумната си любов на някое момиче само в нощта, когато повдигне бялото й булчинско було.

Безумната любов беше специално блаженство само за тази нощ в живота. В тази нощ човек узнава всички житейски поуки и на следващия ден, когато изгрее слънцето, няма какво повече да желае от Аллах.

След същата вечер авантюрата все повече започна да занимава Грозденцето. Докато вършеше домакинската работа, мислеше за тях, докато забавляваше децата на чичо си, умът й бе зает от тази любов; нощем заспиваше с представата как те двамата се гледат в очите.

Една вечер пак слушаше през прозореца цигулката на Кенан. От очите й се зарониха сълзи, които не смогваше да възпре. „Жалко, ще се разделят… Останаха по-малко от два месеца… Нимет ханъм ще замине за дома си, а Кенан бей — кой знае за къде… Няма да се виждат… — казваше си тя, опирайки главата си на прозореца. — Как ще издържат? Как ще живее кака Нимет, без да чува тези прекрасни звуци, без да вижда Кенан бей?“ — хълцаше тя.

Беше изключително доволна, че я вземаха със себе си, където и да ходеха. Сърцето й трепереше от страх, да не би да ги засегне, да не би да остане извън атмосферата на тяхната обич.

Бяха закъснели една вечер повече от обичайното в Къркчамлар. Когато излязоха на пътя, се бе стъмнило доста, бе изгряла и луната.

С чадъра на Нимет ханъм в ръка, Ламия вървеше пред тях, те — зад нея, и усещаше как постепенно забавят крачките си.

Грозденцето не се обръщаше назад. Заради лунната светлина, която ги осветяваше в гръб обаче, виждаше сенките им на пътя. Сенките им лека-полека се доближаваха, ръката на Кенан обвиваше кръста на Нимет ханъм, младата жена облягаше главата си върху рамото на своя приятел. На едно място съвсем спряха. Сенките им бяха се откроили ясно, като на киноекран, върху порутената стена на изоставена кула вляво.

Ламия видя как Кенан хваща Нимет ханъм за китките, как я привлича към гърдите си, как отново и отново целува отпуснатата назад с уморено покорство глава на младата жена. Докато вървеше, опитвайки да се прави, че нищо не забелязва, краката и ръцете на малкото момиче трепереха; Ламия вътрешно се разлюляваше от вълнуващо негодувание, от вълнуващ трепет, сякаш тези целувки бяха докоснали нейното лице, нейните устни.

Нямаше никакво желание да ги погледне, когато се раздели с тях при портата на лозето. Разтреперана, затвори очи, когато кака й Нимет я целуна с горещите си, сякаш разжарени от целувките преди малко устни.

Тази нощ Ламия не можа да заспи до късно. Някакви нейни чисти и фини чувства, свързани с Кенан и Нимет, бяха наранени, бяха принизени. Тя им се и сърдеше, и ги жалеше, и изпитваше нещо като отвращение от тях.

Същата тази нощ бе решила повече да не се разхожда с тях. На сутринта обаче сред навлязлата през прозореца свежа светлина се пробуди радостна и спокойна както винаги; и по-нетърпеливо от всякога. Зачака часа, в който Кенан и Нимет ханъм щяха да се срещнат. Като излязоха заедно на разходка, тя се държеше на разстояние от тях. Сърцето й, умът й обаче бяха заети единствено с тях. Лятото на момичето просто се бе преизпълнило с тази любовна история и то живееше унесено и щастливо в атмосферата на силна, безумна любов. Любовта му носеше не само блаженство, а и мъничко гордост. Тази никому неизвестна тайна си я знаеше единствено то. Пък и Ламия бе убедена, че намирайки се непрекъснато край тях, закриля любовта им. Нали смисълът на случката с овчаря и лозаря, които не биваше да видят как се целуват в устата, бе тъкмо в това? Не беше ли отвела веднъж децата да играят с топка на пътя, за да ги остави сами в ровината под терпентиновите дървета?

Отначало много им се сърдеше заради непредпазливостта. Веднъж дори й беше минало през ума да поговори открито за това с Нимет ханъм. После обаче се убеди, че имат право. Каквото и да правеха, те се обичаха. И след известно време щяха да се разделят.

На Ламия направо й се доплакваше, щом се сетеше за деня на раздялата. Струваше й се, че денят, в който цигулката замлъкне, и Бозяка ще остане сираче, плътна, еднообразна скука щеше да се спусне над вечерите; Арапдере щеше да се превърне в пустиня, небето щеше да замлъкне, всяко кътче и всяко нещо — да опустее… Защо Нимет ханъм не бе срещнала Кенан, преди да се омъжи за Вейсел бей? Колко прекрасно щеше да бъде те двамата да се вземат.

През някои дни детски фантазии завладяваха Ламия: представяше си две съседски вили сред някакво място, подобно на Пашабахче. (Вече втора година не успяваше да привикне с Измир. С всеки изминал ден все повече разкрасяваше в представите си старите вили в Пашабахче. Според нея на никое друго място човек не би могъл да бъде щастлив истински.) В едната от тези две вили тя ставаше булка, отиваше при годеника си Назъм. В другата се настаняваха Нимет ханъм и Кенан. Виждаха се всеки ден, всеки час, като роднини, и до смъртта си не се разделяха.

Кенан пак свиреше на цигулка всяка вечер, а тяхната любов се усилваше с всеки изминал ден. Ламия изобщо не можеше да побере в ума си вината на тази красива безумна любов. Фантазиите на момичето не свършваха дотук. Кенан и Нимет имаха син с мургаво красиво лице, сини очи и блестящи зъби, тя самата имаше дъщеря, която прилича на Нимет ханъм, а когато децата им порастват, се влюбват едно в друго.

Грозденцето прекарваше дните си в размишления, свързани с тях, в мечтания, свързани с тях, заспиваше и се събуждаше с прекрасния звук на цигулката в ушите си, с емоциите на тази безумна любов в сърцето си.

VI

Една привечер Кенан се връщаше от кулата на Шеми Деде. Край портата към съседските лозя забеляза жена в тъмносин чаршаф17. Стоеше в сянката на огромна смокиня, чиито клони се спускаха през оградата към пътя, придърпваше към лицето си един от клоните с широки листа така, както човек се прикрива от слънцето.

Кенан забеляза, че жената с тъмносиния чаршаф е Ламия, едва след като я отмина.

Грозденцето му се усмихваше със свенлива, озарила розовото му личице усмивка.

Младият мъж се засмя и се насочи към Ламия.

— За малко да не ви позная, Ламия ханъм. С този чаршаф ми заприличахте изведнъж на млада госпожа… Честито!…

Ламия не се осмеляваше да го погледне. И разтреперено заобяснява:

— Аз впрочем нося чаршаф още от миналата година. Тази сутрин с леля ходихме до Измир и затова…

— Колко непоносимо нещо в тая горещина…

— Да, разбира се… Да бяхте видели сватбарската къща… Беше ужасно горещо… Една жена дори припадна…

— Вие на сватба ли бяхте?

— Да… После се отбихме на чаршията…

— Ето защо значи сте толкова елегантна, Ламия. Булката поне беше ли хубава колкото вас?

Грозденцето се изчерви още повече. Миглите му, устните й потреперваха, извърна главата си настрани.

— Кога пристигнахте?

— Току-що… Видях ви от кабриолета.

— Защо стоите тук?

Ламия се заколеба, после сведе поглед и засрамено отговори:

— Чаках вас…

— …

— Нося ви поздрави…

— От кого?

Макар да се чувстваше много неудобно, Ламия не успя да възпре смеха си и, прикривайки все още лицето си с клона, каза:

— От Нимет ханъм.

Беше уверена, че това име ще окаже въздействие върху Кенан. Самата тя трепереше с вълнението, което бе сигурна, че ще забележи у него, и начесто премигваше с клепачи.

— Благодаря, Ламия ханъм… Къде видяхте Нимет ханъм?

— Минавах по „Пештемалджъларбашъ“… Те излизаха от магазин „Гюнешли“… Хрумна ми, че може да ги видя…

Ламия за пръв път днес се осмеляваше да разговаря продължително с Кенан.

Преди седмица свекървата и зълвата на Нимет ханъм бяха пристигнали от Маниса. Докато си тръгнеха, младата жена щеше да е принудена да стои в къщата си в Каршъяка. Това събитие се беше превърнало в голямо нещастие за Ламия. Губеше не само кака си Нимет. Вече нямаше смелост да ходи при Кенан и денонощно се молеше тези неучтиви гости бърже да се върнат в Маниса.

Не само тези бяха донесените от Ламия вести от Измир: на връщане, в кабриолета, си бе подготвяла една по една думите, които трябваше да му съобщи. Имаше такива вести, такива радостни вести, че нейната значимост щеше да нарасне в очите на Кенан, той щеше да бъде принуден да я погледне с интимността на онази красива безумна любов. Нарочно удължаваше разказа си как видяла кака си Нимет пред магазин „Гюнешли“, в очакване на неговите въпроси.

Кенан обаче смени темата, без да попита нищичко. Ламия си помисли, че съществува вероятност той да се притеснява.

— Знаете ли кога ще пристигне кака ми Нимет? Не утре, вдругиден… Събота вечерта… Какво ще ми даде Кенан бей за радостната вест?

За пръв път произнасяше името му, за пръв път имаше куража да поиска нещо от него.

Това момиченце, с неговите простосърдечни думи, започваше да забавлява Кенан. Постепенно Ламия ставаше по-смела и, потрепвайки с устни и клепачи като готово да се разплаче дете, продължаваше да говори:

— Предоволна съм, че кака ми Нимет пристига, Кенан бей… Аз всичко знам… Не се бойте, никому нищо няма да кажа… Вече колко дни страдам заради вас двамата… Снощи забелязах… Стаята ви бе тъмна… Не запалихте лампата, не свирихте на цигулка… Уплаших се, помислих си да не би Кенан бей да е болен, Аллах да го пази…

Ламия изрече това с такава невинност, че за да не прихне от смях, Кенан захапа устните си. Защото двамата с Нимет бяха прекрачили границата, бяха стигнали до състояние на дръзка и смела лудост. Предишната вечер, когато прозорците са останали тъмни, а цигулката без звук, те бяха прекарали заедно в един хотел, в „Буджа“.

Вероятно и Нимет ханъм поне мъничко се е забавлявала с простодушието на Ламия.

— Много ми се искаше да видя самия Кенан бей и цигулката му… Помоли го тази вечер да изсвири онази приспивна песен!… Ти ще слушаш вместо мен — тъй ми каза.

Докато изричаше това желание, Ламия потреперваше от радост, задължението да слуша цигулката вместо Нимет ханъм като че я караше да се чувства горда.

Същата вечер се оттегли рано в стаята си.

Угаси лампата. Отвори прозореца. Започна да чака приспивната песен, която той щеше да изсвири за Нимет ханъм. Минаваха часове, цигулката обаче не прозвучаваше. Същата вечер Кенан се беше отбил в лозето на Мюнир бей и едва когато уморен се прибра в кьошка, се досети за обещанието си.

Изглежда, и Ламия бе забравила. Когато отново срещна Кенан, не спомена и дума. Първото разочарование в тази красива любовна история остана в душата й като страдание, предизвикано от желано и непостижимо нещо.

VII

Септември бе на път да си отиде. Лозята обаче все още изгаряха в августовска жега, единствено след полунощ наоколо се спускаше влажна хладина.

Кенан бе преустановил вече безделничеството. Произведението му напредваше, даряваше го с повече радост и надежда, отколкото очакваше. Работеше предимно нощем…

И бездруго, още от детската му възраст, нощта оказваше необичайно въздействие върху Кенан. Денем се чувстваше леко отпуснат, леко уморен и безцелен, в мрака, заедно с първите запалени светлини, започваше да се ободрява, да живва.

Спря да ходи по гости всяка вечер в някое от лозята, не обикаляше с дечурлигата из полята. До късно вечер пушеше цигари на предната веранда на кьошка или в някое уединено кътче в лозето; влизаше в стаята си, когато след полунощ не навреме заваляваше дъжд и откъм лозята долиташе едва доловим мирис на хладна земя.

По прозорците, гледащи към стената на верандата, Саиб паша бе монтирал цветни стъкла. Кенан вечно държеше тия прозорци отворени, в стаята си запалваше само плътния абажур, осветяващ пианото.

Нерядко Кенан работеше чак докато угаси лампата, до разсъмване. Около светлината се събираха пеперуди и нощни насекоми с блестящи зелени крила, техните, отразяващи се върху стената уголемени, потрепващи сенки изпълваха стаята с безмълвен живот.

Младият творец много харесваше безвредните нощни насекоми. Понякога с усмивка си мислеше: „Стаята ми прилича на моето сърце, там, въпреки понапредналата ми възраст, вечно има такива безмълвни потрепвания на живота. Там непрестанно се блъскат леки като пъстроцветната заблуда на очите неща, потрепват и обгарят нежните си крила в някакъв таен огън. Стаята ми прилича на моето сърце…“

В лозето имаше едно старо куче, името му беше Кузгун. Денем Кузгун бе кротък, тормозен другар на Керем и децата, нощем обаче се превръщаше в страховит пазач — по тесния път зад лозето не можеше да прехвръкне и пиле.

Кузгун доста се беше привързал към Кенан. Нощем кучето не се отделяше от вратата пред верандата. Кенан бе забелязал как в някои вечери старото куче скачаше внезапно от мястото си и се втурваше със скимтене към пътя зад лозето. Без да се връща повече, от време на време Кузгун на пресекулки издаваше нежни звуци — както правеше през деня, докато си играеше с дечурлигата.

Това поразпали любопитството на младия мъж. Една нощ се измъкна от стаята си. Пое в същата посока, в която бе тръгнало кучето. Още преди да е изминал и десетина крачки, изненадано спря. Под единственото маслиново дърво измежду лозовите чукани стоеше жена в бяло, а Кузгун скимтеше на пресекулки в нозете й. Нямаше как да е непозната. Ако беше непозната, кучето не би й позволило да влезе в лозето.

Като наближи, Кенан видя, че жената в бяло бе Ламия. И тя позна Кенан. Не се притесни, изчака го да се приближи.

— Ламия ханъм, какво правите тук по това време?

Тази вечер, без да се изплаши, Грозденцето отговори:

— Дойдох, за да ви слушам, Кенан бей… Не можах да заспя и…

— Не се ли боите?

— Не… Защо да се боя?

— Няма ли да ви се сърдят?

— Тук нали не е чуждо място? Пък и в този час кой ще забележи? Всички спят.

В сърцето си Кенан изпита безпричинна жал към малкото момиче, което съвсем самичко обикаляше из лозята в този час, когато всички спяха. С бащинска загриженост го попита:

— Добре, детето ми, ти защо не спиш?

Ламия отговори с трогателна, неочаквана за възрастта й дълбока сериозност:

— Повече от съня обичам музиката, Кенан бей… От няколко нощи изпълнявате нещо прекрасно…

— Не свиря нещо определено… Работя.

— Колко хубава е композицията, която все повтаряте… Досега не съм чувала нищо подобно… Не мога да се наситя да я слушам отдалече… Отвътре ми идва да опра глава на пианото и да изпия като вода тази мелодия…

Нежното лице на Ламия се забулваше от невинна жар, а зелените й очи — от уморена печал.

Възхищението и състраданието на Кенан лека-полека нарастваха. С леко разтреперан глас попита:

— Ламия ханъм, композицията, която пак и пак просвирвам нощи наред, е най-добрата от моите творби… Дали втори път в моя живот ще се роди от душата ми друг такъв вопъл? Не знам… Но не това ме интересува в момента. Как вие го проумяхте? Как чистата, блага душа на Грозденцето проумя тази специфична, предназначена за възрастни, измъчени, изстрадали хора музика?

Позасрамен, Кенан замълча. Говори ли човек подобни неща на едно малко момиче? Докато постепенно се превъплъщаваше в леко ироничен зрял мъж, каза:

— Хайде, Ламия, отивайте да си лягате. От безсънието кожата ви ще побледнее, ще заприлича на сбръчканите листа на бялото грозде.

Ламия повдигна лекичко рамене, сякаш искаше да каже „влага е необходима“, след което боязливо му се примоли:

— С ваше позволение, ако може още веднъж да послушам отблизо.

Усмихвайки се, Кенан се съгласи.

— Добре, Ламия ханъм. Елате, още веднъж ще изсвиря от начало до край любимата ви мелодия.

Малкото момиче направо литна от радост. Не намираше думи да благодари, гледаше Кенан с безкрайна благодарност в очите си. До кьошка вървяха един до друг край лозовите чукани. Кузгун изскимтяваше от време на време и въртейки опашката си, ги следваше.

Като отваряше остъклената врата, за части от секундата Кенан се заколеба. Колкото и да е, Ламия си беше млада девойка. Не беше редно да я води в този час в стаята си. Колебанието му обаче не продължи дълго. Засрами се от собствените си мисли. „На моите години аз бих могъл да бъда баща на момичето!“ — каза си той.

Лампата с плътния матов абажур озаряваше клавишите на пианото под нея, върху полуосветената стена потрепваха уголемените сенки на пеперудите и на зеленокрилите нощни насекоми.

Без да промълви и дума, Кенан седна пред пианото и бавничко подхвана любимата мелодия на Ламия. Както стоеше изправено, малкото момиче беше лекичко опряло глава на пианото, сякаш желаеше да постигне онова, за което бе споменало малко по-рано.

Когато завърши композицията си, Кенан извърна глава. Ламия все така не бе повдигнала русата си глава от пианото и го наблюдаваше с уморена вглъбеност в зелените си очи. Беше плакала, докато бе слушала Кенан, сълзите още не бяха изсъхнали по зачервените й луничави страни.

Кенан не се въздържа да погали светлорусата й, изглеждаща почти бяла на смътната светлина коса, усмихна се с някаква радостна състрадателност.

— Ламия ханъм… Приемам като добра поличба няколкото сълзи, които проляхте за моето произведение. Така се надявам да ме харесат отново…

— Възможно ли е, Кенан бей, да не ви харесват?… Когато слуша вашата музика, човек изпитва желание да умре…

Ламия трепереше, докато изричаше тези думи, притваряше очите си, сякаш изпитваше огромна наслада да умре сред тези звуци.

Кенан се разсмя и я предупреди:

— Повече да не съм чул да изричате тези думи… Езика ще ви изтръгна, палавнице!

Вече се смееше и Ламия, готвеше се да тръгва.

Кенан я изпрати до края на лозето, разкривайки някои допълнителни сведения за творбата си.

— В момента е невъзможно да бъде възприета музиката ми, Ламия ханъм. Само едно пиано или само една цигулка не би могла да обясни нейния замисъл. Тя трябва да се чуе изпълнена от около стотина най-фантастични музикални инструмента, трябва да се чуят прекрасните звуци на най-прекрасните музиканти… Тук е невъзможно дори случайно да ви се случи… Хайде, детето ми… Вече трябва хубавичко да си поспите…

Ламия бе прескочила стобора за към тяхното лозе. Разделяйки се с Кенан, въздъхна дълбоко и каза:

— Жалко… Това нито кака Нимет, нито аз ще можем да го чуем.

На Кенан не му се искаше да се прибере веднага. Просна се по гръб върху земята, загледа се в звездите и хаотично заразмишлява: „Съжалявам това дете… Горкото Грозденце приличаше на безмълвните нощни насекоми, втурнали се от мрака към светлината в стаята ми… Когато започнах да свиря на пианото, Ламия вероятно е била на път да заспи, а може би е спяла.

Бяха я разбудили идващите от дълбините на нощта звуци и без да знае какво иска и какво да стори — досущ като онези нощни насекоми, — бе се отправила към звуците. Досущ като нощните насекоми в зелена позлата, които с такава огромна охота изгарят в огъня на лампата, това малко създание желаеше да изгори в пламъка на музиката. Душата ме заболя, щом това едва започнало живота си малко момиче заговори за смъртта… Горката Ламия…“

След онази вечер на Ламия й бе станало навик. Секнеха ли звуците в лозята и угаснеха ли светлините, тя излизаше от кулата и отиваше да слуша Кенан.

Първоначално това не бе се понравило на младия мъж. Хората бяха странни. Нямаше начин да проумеят, че за него Ламия не можеше да е друго, освен незначително съседско момиче, сигурно щяха да клюкарстват.

Но се срамуваше дори да изкаже, да обясни подобно нещо на това чисто дете, срамуваше се дори, че подобно нещо му минава през ума.

Пък и след онази нощ Ламия не бе идвала в стаята му. Настаняваше се на сламеното канапе на верандата и след като положеше главата на Кузгун върху коленете си, слушаше музика с часове.

От време на време, като почиваше, Кенан изпушваше по една цигара и облегнал се на перваза на прозореца, разговаряше с Ламия. Малкото момиче бе доста попривикнало с него. Вече не се притесняваше; уверено, като с по-голям брат, разговаряше с него за живота и душата си. Една нощ разговорът им се беше превърнал в изповед за болката, Ламия бе му разказала за всичко, което обичаше тайно и дълбоко (за майка си, за баща си, за вилите в Пашабахче). Поводът за това бе внезапно изникналият сред спокойната нощ вятър, разшумолял асмите и съборил няколко изсъхнали листа на земята. Кенан пак стоеше на прозореца и пушеше. Ламия, притваряйки очи, бе извърнала главата си по посока на нахлуващия вятър и с чиста, невинна усмивка бе казала:

— Колко хубаво… Вятърът на моя Истанбул.

— Вятърът на твоя Истанбул ли? — през смях отвърна Кенан.

Младият мъж вече се обръщаше към нея на „ти“.

— Вятърът в Истанбул различен ли е?

С истинска чистосърдечност Ламия поклати глава.

— Разбира се, Кенан бей… Различни са и тамошното море, и вятърът… Тук не споменавам за това пред останалите, ще кажат, че е заради спомените… Само вие ще разберете… В нашата вила привечер откъм Босфора прииждаше хладен, лек ветрец… Бих го разпознала на което и място в света да се намирам… Колко щастливи се чувствахме тогава… Тогава бяха живи брат ми, майка ми и баща ми… Всички внезапно твърде рано си отидоха… Как можаха да ме оставят така самотна?

Галеше по главата Кузгун, заспал върху коленете й, и леко примирена, се усмихваше със зелените си очи на Кенан.

— Най-вече страдам за брат си Фахир… Беше по-малък от мен с две години… Доста приличаше на мен, ала беше палав… Чупеше ми куклите, разбъркваше ми шкафовете, изобщо не ме оставяше на спокойствие… Няколко пъти, горкия, дори го нашляпах… Татко веднъж ни беше донесъл бонбони в стъклени кутии… Фахир побърза веднага да излапа своите. Казах му: „Не ги изяждай, после няма да ти дам, ще плачеш!“ Не ме послуша. Аз нарочно си скрих моите бонбони. Започнах да ги ям привечер, като тръгнахме към брега. Фахир плачеше и ме молеше… „Точно така“ — забавлявах се аз. После и друга лошотия сторих, Кенан бей… Казах му: „Ако направиш някоя смехория, ако ме разсмееш, ще ти дам един бонбон.“ Брат ми хем плачеше, хем правеше разни чудновати мимики с красивото си лице… Виждате колко лошо момиче съм аз, Кенан бей… А после не му дадох бонбон. Върши ли подобни неща една по-голяма сестра? Веднъж доведоха Фахир от училище болен… Седмица по-късно брат ми почина от тиф… Не ми позволяваха да оставам при него, докато боледуваше… При всеки сгоден случай влизах в стаята му и казвах: „Оздравявай, Фахир, с дневните си парички всеки ден ще ти купувам от онези бонбони.“ Доста страдах и за мама и татко, но на тях не бях причинила нищо, което така да тревожи душата ми. Вероятно по тази причина тъй много издържам на детските глезотии… Ако знаете колко добре гледам децата на чичо ми… Наистина това е мой дълг… Не е ли така, Кенан бей? Живея в техния дом… По всяка вероятност чичо ми, и особено леля ми, не са задължени да ме гледат… Трябва да направя нещо, за да им се отблагодаря, нали? Грижа се за Семиха и Фикрет като бавачка. Изпълнявам всичко, което пожелаят. Не е ясно, Кенан бей, кой ще умре… За да няма после душевна болка…

С цялото си великолепие последната лятна луна обрисуваше върху напомнящата матов седеф повърхност на небето хълмовете, кулите, дървесата, скалите — с всичките им очертания — и Бозяка приличаше на светлосива релефна картина.

Върху просналите се голи лозови редици се забелязваше как лунната светлина се полюлява, как се вдълбочава като светлина, отразена във вода.

Кенан бе привикнал да вижда на верандата нежния силует на Ламия. Струваше му се, че в нейно присъствие работата му спореше повече, че му хрумват по-красиви неща. И той навремето притваряше очите си, докато слушаше уда на стария майор по вторниците в Текето, и той, потрепервайки, пребледняваше така. Приликите в живота им не се състояха единствено в това. Една нощ момичето отново бе заразказвало за баща си:

— Когато заминах на Изток, бях на дванайсет години. И въпреки това се грижех за баща си като майка… Имахме си една прислужница. Готвеше ни, переше ни… А аз настоявах сама да гладя ризите, носните кърпи на татко, събуждах се рано, за да му приготвя със собствените си ръце кафето… А той ми разказваше за мама… Ако беше жива, вероятно щяхме да сме се върнали в Истанбул и щяхме да сме се настанили във вилата ни в Пашабахче… От време на време татко излизаше на проверки с жандармеристите… Един ден, както преминавали реката, конят му бил завлечен от течението… За пет минути водата го отнесла. Мелничарите го настигнали и спасили, само че доста късно… Водата заблъскала горкия ми татко в някаква скала, бил си ударил много лошо главата и гръдния кош… Десет дни лежа болен… Приятелите му лекари се стараха наистина… До деня на смъртта му аз стоях в болницата, по цяла нощ, чак до зори, аз го чаках… Най-накрая състоянието му една нощ се влоши… Изведоха ме насила навън, не ме пуснаха при него, докато не почина… Макар да бях толкова опечалена, него ден бях в ролята на негова майка. Отворих през плач раклите и извадих със собствените си ръце всичко необходимо за един мъртвец. Не пожелаха да ми го покажат за последен път. Имаше един доктор подполковник. Паднах в краката му. Съжали ме, хвана ме за ръка и ме отведе до леглото на татко. Не можах да погледна лицето му. Само целунах нозете му.

Гласът на Ламия трепереше, очите й бяха пълни със сълзи. С огромна нежност Кенан погали русата й коса.

— Твърде си млада, момичето ми, ще забравиш. — После, с тъжна и вглъбена усмивка, добави: — Все пак успяла си за последно да целунеш нозете му… А аз дори не знаех къде и как е починал баща ми.

VIII

Беше към средата на октомври. Бяха заваляли първите дъждове, миграцията на птиците бе започнала. В лозята до зори се устройваха прощални забавления, горяха се борини, пееха се песни. Въпреки това над Бозяка бе паднала уморената печал на утрините, която идва след преминали в скука, пиене и музика сватбени нощи.

Листата на дърветата бяха окапали, кориите, ровините се бяха сдобили с непоетична голота. По изсъхналите асми се люлееха изжълтели чепки грозде, останалите без листа, изглеждащи черни и съсипани като след голям пожар лозови чукани простираха редиците си под бледото слънце в далечината.

Есента на лозята бе пробудила у Кенан хроничната и уморена апатия от детството му. Бе завършил творбата си, до завръщането му в Истанбул оставаха няколко дни.

Денем седеше с часове до голямата порта пред главния път, с часове наблюдаваше стенещите по калните пътища претоварени волски каруци и гниещите сред коловозите им листа.

— Грозденцето днес ми изглежда прежълтяло като всичкото останало грозде… Какво се е случило?

Бяха в началото на рова при терпентиновите дървета. Керем отново, полюлявайки бавно главата си, обикаляше около кладенеца, в малкия каменен басейн се изстудяваше последното грозде. Ламия бе настанила върху гърбината на Керем един от малчуганите. Придържайки детето за кръста, за да не падне, вървеше умислено…

Малкото момиче изобщо не му отговори. Извърна меланхоличните си зелени очи към Кенан.

— Утре сутрин се връщаме в Измир, Кенан бей.

— Значи повече няма да се видим…

— Да, така е…

Ламия искаше нещо да попита, колебаеше се. Най-сетне се осмели.

— Следващата година пак ще дойдете, нали, Кенан бей?

— Отсега нищо не мога да кажа… Ако работата ми позволи…

— Добре. Нимет ханъм… ще дойде, кой знае кога ще се видите. Мисля, Кенан бей, че непременно ще дойдете…

Кенан не искаше да разколебае простодушната убеденост на детето.

— Да, мисля, че ще дойда.

— Ще й напишете писмо, нали?

— Разбира се…

— Ще изпратите, разбира се, и поздрави за мен…

— Разбира се, Ламия…

— Ако Нимет ханъм се натъжи много, аз ще я утеша… Не се притеснявайте, Кенан бей…

— Не съм ви виждал от няколко дни.

— Малко бях болна… После се приготвяхме… Знаете, че в къщата, освен мен, няма кой да се занимава с работата… Имам голяма молба към вас, Кенан бей…

— Много ли е голяма?

— Една нощ щяхте да изсвирите онази приспивна песен за Нимет ханъм… Сетихте ли се? Бяхте забравили… Тази нощ ще изсвирите ли приспивната песен?

— Добре, Ламия… Само че ще я изпълня не за нея, а за теб… Докато я слушаш, ще заспиш, нали?

— Благодаря… Утре сутрин ще дойда да се сбогуваме, Кенан бей…

— Много добре ще е… Тъй или иначе, станахме стари приятели, Ламия ханъм…

На следващия ден Кенан бе се събудил към обяд. Когато отвори прозорците на стаята си, намери завързан с жълта панделка към края на кепенците малък букет от полски теменужки. Моментално бе разбрал от кого е. Тогава се сети, че бе обещал на Ламия да се сбогуват, разтревожено се хвана за главата. „Ох, горкото дете — каза си той, — забравих и приспивната песен да му изсвиря. Кой знае колко ми се е обидило.“

Малко по-нататък стар лозар прекопаваше земята. Кенан се провикна от прозореца:

— Хюсеин ага, знаеш ли дали семейството на Шюкрю бей замина за Измир?

— Заранта рано тръгнаха, Кенан бей… Онази, малката ханъма, идва тук. Изпрати ти поздрави.

— Ай, злочестата ми Ламия — каза той. — Веднъж на сто години поиска нещо от мен…

Чудеше се какво да прави с цветята и ги въртеше в ръката си. После стъпи върху един стол и ги закачи на гвоздей високо върху стената.

IX

Нея сутрин Кенан чувстваше неприятна замаяност, леко, потискащо главоболие. От известно време се будеше безрадостен и отмалял, до късно не бе в състояние да се надигне от леглото. Отвори прозорците с изглед към морето. Над Босфора отново се стелеше онази утринна мъглица. Макар да наближаваше обед, хълмовете по анадолския бряг все още не бяха се откроили, тук-там над водата се провлачваше дим.

Кенан предостави лицето си, разголените си гърди на влажния босфорски вятър и с дължащия се на отпадналото му тяло песимизъм си каза: „Истанбулската пролет на нищо не прилича, вече е юни, а времето още не се оправя… Мъглата не е само в моята глава… По този начин се пробужда всяка сутрин и Босфорът…“

Виновни бяха закъснялата истанбулска пролет, неритмичността на времето. Самият той нямаше никакъв грях, никакъв недостатък. Струваше ли си да вярва на нощите, които прекарваше с музика, алкохол, комар и жени чак до зори? Нея година се беше превърнала в най-успешната за Кенан. Операта не бе му спечелила успеха, на който се бе надявал. Но му бе отредила място сред известните хора на изкуството. Част от зимата бе прекарал във Франция, друга част — в Италия и бе се завърнал в Истанбул в началото на пролетта.

В началото на ноември щеше да бъде сватбата му с Джавидан. Бащата и дъщерята отново се намираха в Египет заради прословутото наследствено съдебно дело. Тази комедия, приемайки различни форми, се точеше вече трета година и бе на път да приключи полууспешно. Наред с това предполагаше, че няма да могат да се възползват от лятото, както и от пролетта, че ще пропилеят този прекрасен сезон.

Принцеса Джавидан и Кенан се сгодиха вечерта след премиерата на неговата опера. Този брак беше решен отдавна. Нямаше човек, който да не го знае. Макар че до нея вечер Кенан изобщо не бе разговарял по въпроса нито с Вефик паша, нито дори с Джавидан. Дори и в най-откровените и емоционални задушевни разговори с младото момиче той не бе прекрачвал границата на деликатното и почтително приятелство.

Същата вечер Вефик паша бе поканил Кенан и неколцина хора на изкуството, негови приятели, в „Супе“ след края на представлението. Ако не друго, несъмнено бе подготвил програма, която да въздейства толкова силно, колкото операта на Кенан. Изслуша мненията на приятелите си за младия композитор, изслуша и техните критики. Сетне подпря лакти на масата. Произнесе дълго слово за музиката на Кенан, приключвайки със следните фрази: „Между нас може да има разногласия относно степента на значимост на произведението. Но можем да сме единодушни в твърдението, че Кенан е един от нас, че е един от човеците и е навлязъл в полубожествения свят. В сравнение с красящата челото на човека на изкуството корона, прославящите нашите имена великолепни титли, дори световните корони, украсяващи главите на някои от нас, не са ли само безцветни думи сред няколкото лъскави камъчета?“

Поднесе носната си кърпа към устата, изкашля се леко, готвейки се да произнесе най-вълнуващата част от словото си: „В чест на вашия успех, Кенан бей, ми се искаше да ви поднеса най-стойностния подарък. (Поставяйки пръст върху слепоочието си, той повдигна вежди и придаде вглъбеност на погледа си.) Мислих, мислих и не открих нищо по-стойностно от малката, любима ръка на дъщеря си. Ще приемете ли тази красота, този дар от благороден, от знатен и велик произход като част от знатния произход на изкуството?“

Трепереше заради великолепието и достолепието на собственото си поведение, очите му се пълнеха със сълзи и сега бършеше зачервения си нос с кърпата, с която преди малко си избърса устата.

Докато принц Вефик и дъщеря му се намираха в Египет, Кенан щеше да живее във вилата в Хисар и щеше да работи върху новото си произведение. И тази опера, която възнамеряваше да нарече „Черните звезди“, бе една източна кървава приказка. В измислено турско ханство в подножието на Алтай възниква ужасен бунт, разпъват владетеля на кръст, ослепяват с нажежено желязо единайсет от синовете му. От тази трагедия се спасява единствено най-младият принц. Защото като виждат дългата му, все още неподстригана коса, решават, че е момиче. Бавачката му, след като години наред укрива принца, от страх, че тайната може да излезе наяве, му дава една тояга и го изпровожда извън границата. Същинската тема на произведението е бездомният скиталчески живот на младия принц. Съвсем сам той обикаля Индия и Иран, години наред живее с пастирите по пасбищата, със скиталците в Текетата, най-накрая навлиза в една измислена нова страна из вътрешността на Иран.

Младият принц продължава да крие своята тайна. Но не се бои от смъртта, защото не изпитва никаква наслада от живота. Всяка минута го преследва страхът да не го сполети участта на братята му, да не изгуби „Черните звезди“, тоест очите си.

В тази нова страна младия принц става пастир, води на паша овцете на възрастна жена. Една нощ, както си върви по пътя, пред него изниква обвита в див бръшлян ограда. Пита минаващия по пътя дервиш какво представлява това. Възрастният мъж му казва, че зад оградите на тази огромна крепост се намират дворец и градина. Владетелят пазел тук дванайсетте си съпруги, които ревнувал дори от слънцето.

Странно привличане завладява младия принц, всяка нощ той застава срещу оградата и с часове размишлява.

В една мрачна нощ забелязва пред оградата жена в бяло. Младият принц първоначално помисля, че това е нощно привидение. Това обаче не е привидение, а най-младата съпруга на падишаха. Нея не могат да задоволят нито великолепният приказен дворец, нито градината с безцветни цветя, тъй като в градината слънцето не прониква. През тайна дупка, зейнала след пороите в обраслата с бръшлян ограда, всяка нощ тя се измъквала навън, сред света.

Между пастира с блестящите „Черни звезди“ и султанката с бледо лице пламва безумна любов.

Няколко нощи „звездите“ съзерцават върху лицата им най-красивата любов на света. Безумната любов така забулва техните очи, че те не виждат бавно придвижващите се в мрака и обграждащи ги дълги сенки на копиеносците.

Когато пастирът забелязва опасността, вече е твърде късно. В този момент обаче той престава да бъде пастир. В минутата, когато любимата му изпада в голяма опасност, той се превръща в млад владетел, в чиито вени внезапно закипява кръвта на предишния воин. Използва тоягата си като копие и воюва, докато любимата му се шмугва през тайната дупка в оградата.

На следващия ден отвеждат пастира пред владетеля. Няма никаква полза от заплахите, от изтезанията, с див инат младият принц крие коя от султанките е неговата любима. Затварят го в тъмна килия; след продължителни размисли изходът се намира.

Една по една дванайсетте султанки трябвало да минат пред пастира. Съзре ли любимата си, той със сигурност нямало да може да се сдържи, щял да издаде тайната си ако не с вик или с някакъв жест, то поне с трепнал в очите му блясък.

Вечерта, щом узнава за това решение, младият принц пожълтява като мъртвец. Ала не отронва и дума.

На следващата сутрин в Лунната градина се струпват много хора, довеждат принца и го настаняват да седне срещу един кръст, отрупан с цветя и с червени гълъби. Една по една султанките се приближават към него. Разберяло ли се коя от тях е виновна, тя мигом щяла да бъде разпната на кръста. Облечени в бели копринени покривала, султанките една по една се спират пред него, а висок негър открива лицата им едно по едно.

Владетелят впива проблясващите като два въглена свои очи в очите на овчаря и чака.

При отмятането на всяко покривало изникват побледнели от страх красиви лица с насълзени очи. Пастирът обаче оглежда всяко от тях с едно и също спокойно изражение, с един и същ отнесен поглед.

Владетелят — вещ в душевните неща човек — изрича: „Върнете този пастир там, където сте го намерили… Онази нощ вие ще трябва да сте видели призрак… Нито една от съпругите ми няма вина… Ако този млад овчар бе разпознал в някоя от тях любимата си, би се издал непременно. Това е експеримент, по-коварен и от най-кървавите ми изтезания.“ На следващата вечер, въпреки сполетялата я опасност, султанката се измъква през същата дупка в оградата и заварва пастира под същото дърво. „Да избягаме от тук… Отведи ме, където пожелаеш“ — казва му тя. Пастирът се усмихва с онзи величествен, пророчески покой и смиреност пред Бога, с онзи отнесен поглед в очите й отговаря: „Няма вече възможност да избягаме… Ти не познаваш пътищата… А аз не бих могъл да те поведа… Побоях се, че зърна ли те пред себе си, очите ми не ще могат да скрият нашата тайна и снощи, в затвора, със собствените си ръце се ослепих… «Черните звезди» вече изгаснаха, не виждат!“

Ден по-рано Кенан бе получил писмо от годеницата си. Девойката питаше докъде е стигнал с произведението си, искаше нотите на завършените части.

В отговора, който й изпрати, Кенан я уверяваше, че операта напредва. Но искаше позволение да не й изпраща нотите и го обясняваше така: „За мен е твърде важно първото въздействие, което ще ви окажат тези части, вдъхновени от вас. Боя се да не изпусна това въздействие, ако ги слушате с друг, а не с мен. Ще ви бъда признателен, ако проявите малко търпение, ако изслушате произведението ми изпълнено от мен, ако не ме лишите от щастието да наблюдавам първото му въздействие върху вашето лице.“

Кенан и се разсмя, и се засрами, след като изписа тия фрази. Защото нито една част не бе сътворена изцяло. Тъй жизнен и пламенен, докато се забавляваше, щом опреше до работа, Кенан започваше да изпитва някаква странна неохота, някаква надмогваща го вялост. Заедно с живота му се променяха и вкусът му, и нравът му.

В миналото бе враг на множеството. Сега не можеше без него. Множеството, шумотевицата го караха да се показва иззад облаците както слънцето, караха го да живва. Още като малък се бе отказал по собствена воля от всичките си права. Сега смяташе, че има право над всяко красиво нещо, изпитваше нестихващо желание за всяка наслада. Онази лека болка в главата, която свежият босфорски въздух по никакъв начин не можеше да прогони, тази сутрин го караше да размишлява върху песимистични, безрадостни неща: „Каква полза да крия… Превръщам се в безочливо парвеню… Животът ми наистина е забавен, но не и изискан, не и чист… Умереността не ми е в природата… Казвам си: «Или всичко, или нищо!» Трябва да променя този начин на живот… Мое право е да се забавлявам и да живея истински… Все пак в това трябва да се въведе някакъв ред… И когато работя, умът ми и сърцето ми да бъдат свободни… От близо два месеца се каня да започна да работя… Не се получава… Нищо не ми идва отвътре… Все пак не съм свършен човек… По всяка вероятност и Истанбул ми оказва влияние… Тук не е мястото, където би могъл да работиш…“

Бе разбрал, че и този ден нямаше да може да поработи. И за да си намери някакво занимание, реши да подреди библиотеката си: още не беше намерил време да сложи в ред пристигналите от предишния му дом книги. Прелистваше списанията, бършеше прахта от книгите, късаше и хвърляше ненужните листа и вестници… От голяма нотна тетрадка бе изпаднал пожълтял плик. Върху него бе отбелязан старият му адрес. Пристигналото, докато е бил в Европа писмо се бе смесило с листове, беше се изгубило. Кенан с любопитство разкъса плика. На пощенска картичка с изглед от Измир ситен, изящен женски почерк бе написал с избледняло мастило следните редове:

Това поизбеляло късче писмо сякаш излъчваше дъха на лятното слънце, дъха на лозята. В болните, безрадостни очи на Кенан се пробуди лека светлина. Затвори очи, за да си припомни още по-ясно изящното, осеяно с лунички лице на Ламия, меланхоличните й зелени очи, и си каза: „Ах, горкото Грозденце не ме е забравило!“

От миналата есен досега на два пъти се сещаше за Ламия. Първият път бе вечерта, когато се представяше операта му. Докато изпълняваха най-любимата на Ламия част, Кенан неволно бе притворил очи и бе видял стаята си, изпълнена с безшумните трептения на нощните насекоми, бе видял облегналото главата си на пианото Грозденце, сълзите по луничавите му страни, изтощения захлас в зелените му очи.

Кенан бе захвърлил писмото върху една маса. Продължаваше да къса ненужните хартии, да подрежда книгите в библиотеката една по една. Владееше го предизвиканата от това писмо фантазия, пред очите му се нижеха лозята на Бозяка, светлосивите лунни нощи, тесните, потънали в зеленина пътища, Арапдере, Къркчамлар, чуваше неповторимия, печален ней на Шеми Деде, стоновете на водното колело, което Керем бавно въртеше.

Кенан прочете още веднъж захвърленото върху масата писмо. „Ах, Грозденце, накара ме да се размисля… Толкова силно пробуди у мен желанието пак да видя Измир, че едва ли ще мога да устоя… Може би ще ми бъде по-полезно… Вероятно там ще открия вдъхновението, което безуспешно търся… Разбра се, че тук няма да мога да работя спокойно… Трябва да телеграфирам на мама… Да не идва напразно тук… До няколко дни ще я намеря в лозята на Бозяка.“

X

Нея година лятото бе дошло рано, животът в лозята се беше пробудил преди сезона. По пътя откъм Кятибоглу за Бозяка прииждаха товарни коли, каруци, бели, розови, лилави йелдирмета, детски викове, смехове и песните бяха започнали да развеселяват лозята.

Потъналите девет месеца в мъгли, в печално уединение сред дъждовете кули една по една отваряха дървените си прозорци; в зеленината наоколо до късно вечер играеха позлатени светлини.

Ламия доста се бе притеснила същата зима в Измир, беше очаквала, броейки дните на пръстите си, кога ще замине за Бозяка. Първите дни се бе забавлявала доста. Будейки се преди изгрев-слънце, бе прошетала лозарските пътища, бе отскочила с децата на чичо си, понеже нямаше друг приятел, до Къркчамлар, до обяд се бе излежавала на земята под дърветата.

Тази година най-добрите й приятели в Бозяка бяха Керем и Кузгун. Обичаше с някаква неразбираема духовна симпатия магарето с изтерзана муцуна и старото лозарско куче със златистожълти очи. Керем отново бе започнал да чака с мечтателно търпение кога ще привърши тежката му работа около кладенеца между терпентиновите дървета.

Ламия качваше върху гърба му някое от децата, прекарваше едната си ръка през кръста му, за да не падне, а с другата, галейки по муцуната и зад ушите Керем, нагаждаше крачките си спрямо неговите. Това предизвикваше у нея безпокойство като при разходка из непознати места насън. Щом Керем спреше, на нея й се струваше, че се е пробудила от сън, и не можеше да си припомни колко време е вървяла.

А надвечер, когато слънцето залязваше, се отправяше с Кузгун към края на лозето, настаняваше се върху отчупената част от стобора, поставяйки главата на Кузгун върху скута си, и чакаше, докато съвсем се смрачат прашните пътища.

Цъфналият бръшлян бе обвил спуснатите кепенци на „церемониалния кьошк“. Понякога, под предлог, че ще си набере цветя, Ламия обикаляше покрай кьошка; в минутите, когато се намираше там, си мечтаеше скръбно, като хората, посещаващи тюрбетата18.

В нейните очи това място беше гробницата на онази миналогодишна, красива, безумна любов. Онази безумна любов сега се беше превърнала в далечна стара приказка, като приключението на Лейла и Маджнун.

Дъждовните, студени зимни месеци в къщата на Шюкрю бей в Икичешмелик не бяха успели да изтръгнат малкото момиче от въздействието на онази приказка.

Времето все беше мрачно, къщата все бе привечерно сумрачна. Не липсваше и шумът от колите, преминаващи по калните улици, от зори до мрак гласовете на продавачите не напускаха къщата.

Когато не бе заета с домакинска работа, Ламия се настаняваше край прозореца и с часове плетеше дантела на мъждивата, приглушавана от решетките светлина, влошавана още повече от дебелите завеси от Дамаск. Чичо й и леля й бяха забелязали промяната у нея. Нямаше как да проумеят обаче какво става с малкото момиче. Тъжна не беше; защото от време на време я чуваха да се смее повече от обичайното. При това смехът й бе искрен, нежен, трептящ, кристалночист… Болна не беше. Тъкмо напротив, от ден на ден все повече разцъфтяваше като цвете, придобиваше цвят, в бледото светлозелено на очите й потрепваха отблясъци като сътворени от слънцето изумруди.

Дори изглеждаше щастлива. Русата й коса придаваше сякаш лека светлина на плътните сенки от завесите, в очите й, изгубили се в изящната дантела, проблясваше негаснеща усмивка.

Като че тази година Грозденцето бе пренесло в душата си малко светлина, малко топлина от лозята на Бозяка.

С часове се забравяше в тази щастлива мечтателна атмосфера, виждаше в изящната мрежа на дантелата Бозяка — слънцето, проблясващо по скалите, лунните лъчи, шарещи по чердаците, трепкащите жълти пътища, сумрачните сенки върху стените на порутените кули.

Беше започнала да плете широка дантелена яка, за да я подари на Нимет ханъм. Тази яка, чийто модел бе измислила сама, беше като странна Приказка от хиляда и една нощ: през резбовани решетки на чердаци висят лозови листа и чепки грозде, около изгрели над борови хълмове луни потрепват пеперуди и дългокрили нощни насекоми, вода се стича към препълнени с грозде басейни. В едно от ъгълчетата на тази легенда е изобразена и цигулка.

Докато се занимаваше с плетката, Ламия си припомняше някои от мелодиите на Кенан, съвсем тихичко, сякаш се боеше другите да не я чуят, си ги повтаряше с чистосърдечен глас, понякога сълза се процеждаше през миглите й и падаше върху дантелата. Когато завърши дантелената яка, поиска позволение от чичо си и за два дни отиде да гостува на Нимет ханъм в къщата й в Каршъяка. От месеци нетърпеливо бе чакала този ден. Кака й Нимет кой знае откога копнее да види Кенан. Кой знае каква необходимост има да поговори за него? Горкичката жена, не може пред никого да разкрие тайната си…

В парахода за Каршъяка, мислейки за мига, в който щеше да види Нимет ханъм, сърцето й сладко се свиваше. Щяха да се усамотят в някой кът на къщата и два дни и две нощи щяха все за него да си говорят.

На малкото момиче му се струваше, че говорейки за Кенан, частица от него щеше да оживее помежду им.

Него ден Нимет ханъм имаше и няколко гостенки. Младата жена посрещна Грозденцето с голяма радост. Непрекъснато му обръщаше внимание, пренебрегвайки останалите жени. До полунощ обаче нито за миг не останаха сами.

Нимет ханъм още повече бе напълняла. Изглеждаше доста по-радостна, несмутима и щастлива от преди. Докато непрестанно разговаряше през смях, Ламия взе да изпитва някакво тайно страдание, взе да се съмнява. Нима кака й бе започнала да забравя Кенан? Но как би могла да си представи такава възможност? Как се забравяха красивото мургаво лице на Кенан, усмивката в сините му очи, блестящите му бели зъби, целувките му? Малкото момиче се питаше с истинско простодушие и с почуда и накрая се засрами от собствените си съмнения. Кака й Нимет пак го обичаше. Но какво да се прави? Тя беше омъжена жена. Беше принудена да укрива тайната си, да се смее, плачейки.

Щом дойде време за лягане, Нимет ханъм запали един свещник.

— Хайде, Грозденце, да те заведа в стаята ти — предложи тя.

Качиха се в спретната, малка стая с бяла подова настилка, на най-горния етаж. Най-сетне бе дошъл дългоочакваният момент. Силно вълнение разтърсваше Ламия. Не се осмеляваше да погледне в лицето Нимет ханъм. Младата жена бе оставила свещника.

— Уморена си, малката ми — каза тя, — добре да се наспиш… Утре трябва да се става рано… Защото ще те заведа на разходка… Не забравяй съня, който ще сънуваш тази нощ… Сънят, който човек сънува в къщата, където спи за пръв път, се сбъдва. Аллах да те дари със спокойствие…

Нимет ханъм се беше запътила към вратата. Объркано, разтревожено Ламия каза:

— Како…

— Какво има, Ламия?… Защо така трепериш, момичето ми?…

— Нищо ли нямаш да ми кажеш?

— Странна си…

— Како… Кенан бей ти пише писма, нали?

— …

— Не си забравила Кенан бей, нали, како Нимет?

Държеше с треперещи ръце китките на Нимет, гледаше я със зелените си очи, изпълнени със страдание.

— Защо питаш, Ламия?…

— Аз ли не знам вашите тайни? Искам да те утеша, како!…

Устните на Грозденцето потреперваха, сълзи изпълваха дългите му мигли.

Това бе тъй детинско поведение, че Нимет ханъм не се сдържа, прихна и я целуна по зачервените страни.

— Какво странно дете си ти!…

Този смях прекърши най-нежната струна в сърцето на Ламия, тя започна да изпитва неясна омраза към младата жена.

— Значи забравихте Кенан бей, како Нимет…

Нимет ханъм все повече се смайваше.

— Не, Ламия… Не съм го забравила… Винаги ще си спомням Кенан бей…

— Ще пожертвате ли част от съня си, како Нимет?

— Добре, детето ми, както кажеш…

Приседнаха в края на белия креват. Най-напред Ламия й даде донесената като подарък дантелена яка. Младата жена намери плетката за много изящна, за много красива.

— Браво, Ламия… Това е една прекрасна картина… — каза тя.

В дантелата имаше някои фигури, които не можеше да разбере. Докато Ламия й обясняваше едната от тях, тя не можа да се сдържи и се разсмя. Сърцето на малкото момиче не би приело в тази красива лятна легенда да липсват Керем и Кузгун, сред странните по форма листа бяха се промушили миловидните дълги уши на Керем и късата опашка на Кузгун.

Докато с постепенно нарастваща жар Ламия разказваше за тази стара любовна приказка, Нимет ханъм се дивеше на нейната памет и от време на време усмихнато казваше:

— Колко добре помниш, Ламия… Виж, това бях го забравила.

Всяка от забравените дребни случки се превръщаше за Грозденцето в отделно страдание, в разочарование.

Тази нощ Грозденцето не успя да заспи изобщо. През отворения прозорец със завеси наблюдаваше светлините, които напомняха на звездите над Измир. „Горкият Кенан бей… — мислеше си Ламия. — Ако узнае колко безсърдечна жена е Нимет ханъм, много ще страда!“ Върна се почти болна от Каршъяка, това първо разочарование завладя като хронична болест месеци наред сърцето й.

Юли беше започнал. Една вечер Ламия пак така обикаляше из лозето с Кузгун. Като дочу шум от колелета по главния път, изтича към портата. Но докато стигне, кабриолетът беше отминал. В спусналия се над пътя вечерен мрак съзря два силуета. Беше разпознала едрото тяло на Мюнир бей. Другият й заприлича на Кенан и внезапно сърцето й трепна. Нима беше той? Ако беше той, кабриолетът непременно щеше да спре пред вратата на Саиб паша. Макар да знаеше, че тази надежда е безсмислена, продължаваше да чака, не отделяше очи от пътя.

Кабриолетът отмина, без да спре пред съседското лозе, след малко свърна на пресечката към кьошка на Мюнир бей.

Въздъхна лекичко. „Не е той — каза си. — Всъщност той повече няма да дойде тук…“

Същата вечер Ламия се прибра рано в стаята си. Оставяйки отворени прозорците, понеже беше прекалено горещо, тя се просна върху кревата. Луна нямаше. Върху провисналите пред прозореца клони на лозницата бяха накацали рояк светулки. Топлият, подухващ откъм Арапдере вятър отпращаше част от този рояк към стаята й и към косата й, към лицето на малкото момиче, усмихнато затварящо очи сред опиянението на заспиването. Не знаеше колко е спала. Внезапно идещ от дълбините на нощта звук на цигулка я разбуди. Сън ли беше това?

Грозденцето, все още сънено, по никакъв начин не успяваше да определи, лежеше със затворени очи, сякаш се боеше да не секнат тези прекрасни звуци от съня му. Полека-лека се съвзе. Седна в леглото си и се замисли. Силуетът, който видя вечерта в кабриолета на Мюнир бей, на всяка цена е бил на Кенан. Та кой друг впрочем би могъл да свири на цигулка?

Кенан отново изпълняваше онази стара приспивна песен. През една есенна нощ, в очакване да чуе тази приспивна песен, Ламия бе заспала призори със сълзи на очи. На малкото момиче му се струваше как сега се пробужда от същите звуци на същия сън, как се извисява в пълната със светулки стая, как се смесва с въздуха, как става частица от звездното небе.

XI

Същата привечер Кенан бе слязъл от парахода, в Кордон бе срещнал случайно Мюнир бей, бе пристигнал в Бозяка с кабриолета му. Роднините му изобщо не знаеха. Възползвайки се от това, Мюнир бей почти насила го бе отвел на вечеря в кьошка си и до полунощ не го беше пуснал да си тръгне.

Саиб паша възнамеряваше да си ляга, когато по лая на кучето се досети, че някой чужд е влязъл в лозето. Надвесвайки се над прозореца с лампа в ръка, той се провикна:

— Кой е? — И като позна Кенан, почти закрещя през сълзи. — Ах, обичен мой, детето ми, гордост на богатството ми… Ти ли си дошъл?

Целият кьошк се разбуди, чак до децата. От стаите наизлязоха разчорлени жени, навлекли върху нощниците си наметки, манта, дори поли, боси мъже с батистени роби, всички се радваха на нечаканото завръщане на Кенан.

Саиб паша го прегръщаше от време на време и повтаряше:

— Ех, синко… Не можа ли една телеграма да пратиш?… Аз, за да те взема от парахода, лодка щях да наема, за бога.

Мелек ханъм още не била пристигнала. Ала същия този ден той бил получил писмо, според което до ден-два щяла да тръгне от Сейдикьой.

Доколкото бе възможно, Кенан посъкрати тържественото посрещане и под предлог, че е уморен, се оттегли в стаята си в „церемониалния кьошк“. Тук нищо не бе докосвано, нещата си стояха така, както бяха оставени миналата година. Кенан отвори цветните прозорци на кьошка, дръпна кепенците и сред дъжд от светулки като дете се зарадва на нощта, сляла се сякаш с небето. „Колко добре постъпих, че дойдох… — мислеше си той. — Къде другаде щях да открия толкова дълбоко, чисто вълнение?“

Изпита детинска разнеженост, като видя по местата им забравените вещи, гледаше фотографиите по стените, прокарваше ръка по сувенирите върху пианото.

Не бяха се подготвили, понеже не знаеха, че ще пристигне него ден. Възрастна прислужница припряно бършеше прахта в спалнята и бъбрейки си с Кенан, обикаляше из кьошка. По някое време жената влезе с лампа в ръка. На едно място върху стената Кенан забеляза как потрепва лека, напомняща птичи крила, сянка. Разпозна букета от полски теменужки, който Ламия бе вързала с жълта панделка за прозореца през последната сутрин, когато се разделиха. И него не бяха докоснали. Цветята бяха изсъхнали, бяха останали няколко почернели листенца.

Внезапно Кенан се сети за даденото на малкото момиче обещание, което той не изпълни. С лекотата на човек, плащащ свой голям дълг на съвестта, грабна калъфа с цигулката от пианото.

Макар да желаеше да изсвири само приспивната песен на Грозденцето, той не успя да се сдържи; и като влюбен планински пастир преминаваше от мелодия на мелодия; изпълняваше простички, простодушни, обикновени неща, но пълни с незаглъхващи стенания, с безкрайни като сърцето сънища.

Около лампата отново трептяха пеперудите, върху полуосветените стени отново се запробуждаха безшумните страхове на зеленокрилите нощни насекоми.

Когато, изтощен от пътуването и от прекомерното вълнение, остави цигулката, Кенан се взря в мрака. „Ех, Бозяка — каза си той, — тук бях погребал всички цели и вълнения от моето детство и от моята ранна младост… Можех ли да се надявам, че един ден ще ми ги върнеш тъй обогатени?“

XII

Два дни при Кенан пристигаха гости отблизо и отдалеч. От зори до полунощ младият мъж не смогваше да остане сам. Сред гостите я нямаше единствено Ламия. На няколко пъти Кенан поразпита децата за нея; не бе получил никакъв ясен отговор.

Надвечер на третия ден я срещна случайно на тесния път зад лозето. Усмихнат, й пресече пътя.

— Какъв срам, Ламия ханъм… Каква е тази липса на преданост… За стария приятел едно „добре дошъл“ ли няма?…

Ламия не се осмеляваше да го погледне, присвивайки устни, се усмихна свенливо и много бавно отвърна:

— Леля ми нямаше време, иначе щях да дойда.

— Миналата година все с леля си ли идвахте? Подготвил съм доста упреци към вас, но не се осмелявах…

Гледаше Ламия с притворно колебание и се смееше, забавлявайки се.

— …

— Естествено, за Ламия ханъм редът не от такова значение, както за Грозденцето. Много съжалявам, че тази година не видях Грозденцето в Бозяка.

Ламия не проумяваше какво иска да каже Кенан и се смееше заедно с него.

Младият мъж продължи в същия шеговит тон.

— Грозденцето много се е променило… Превърнало се е в красива девойка… Как да се осмелиш да се пошегуваш с нея както преди?

Ламия се изчерви още повече. За миг повдигна очи към него.

— Забавлявате се с мен, Кенан бей — пророни тя.

— Ето още един признак, че Ламия ханъм е станала голяма, красива млада девойка… Иска хората да се отнасят към нея уважително, официално… И няма ли право? Забелязах, Ламия ханъм, че неочаквано наистина много сте пораснали, променили сте се… Назми бей… Името на годеника ви не беше ли Назми?

— Не, Назъм…

— Да, да, нали тази година не сте виждали Назъм бей? Кой знае, като дойде, как ще се смае, как ще се зарадва?… Ако имам толкова красива годеница, светът ще подпаля… — Кенан продължаваше весело, пламенно: — Не можех да предполагам, че ще станете толкова красива, момичето ми… Миналата година изглеждахте странно слабичка, бледичка… Как да обясня, нали има едни сбръчкани прашни цветя… Бяхте бледа като тях… Тази година сте станали нещо блестящо… Нещо като пролетната ведрина… В леко поуголемената ви уста има друга усмивка, във все още срамежливите ви, уплашени очи има друг блясък… Тенът ви е друг, веждите ви са други… А пък „червеникавите ви грозденца“ по лицето… Като току-що излезли от басейна са… Захвана ли се да ги описвам, дълго ще продължи. Тези две жени, които идват отсреща, ще ме помислят за женкар, който ви се обяснява в любов. От къде да знаят, че ние сме истински, загрижени приятели? Хайде, Ламия… Чакам ви по-честичко.

Кенан мушна ръце в джобовете си. Заподсвирка си и се заспуска към Арапдере.

XIII

Най-знойният летен ден е… В лозята лист не потрепва… Дървените кепенци на кулите са спуснати, съвсем пусти са просналите се с ослепителен блясък пътища. Вижда се как трептят горещината и светлината… Хълмовете, дървесата приличат на полуизбледнели картини… Отсрещните скали сякаш се стичат капка по капка, сякаш се топят.

Над изровените от пороите ями, над локвите се стеле лека мъглица.

Наоколо като че ли съществуват единствено усилният, морен стон на градинското водно колело сред терпентиновите дървета и тихият, хладен звук на стичащата се към тенекиените улуци вода.

Слънчевите петна, смесили се с неподвижните сенки на посипалите се върху земята листа, на места блестят като позлатени отломки.

Керем, чиито унесени, големи очи са като в някакъв безкраен сън, бавно пак се върти. В терпентиновата кория са само Ламия с малките си братовчеди и Кенан.

Семиха и Фикрет спят прегърнати в люлката с плетена тента…

Кенан и Ламия седят върху каменния ръб на басейна…

Не разговарят… Дълбоката тишина наоколо като че ли е завладяла и тях… Ламия е извърнала лице към басейна, от време на време потапя ръце до китките във водата, после наблюдава как капе водата от охладените й пръсти… Вглъбена е, зелените й очи сякаш са заети единствено с това…

И Кенан протяга ръка към един от тенекиените улуци, гребва шепа вода и бързо напръсква лицето и косите на Ламия…

Грозденцето се плаши, трепери, извръща към Кенан слисаните си, изумени очи като внезапно пробудило се от сън дете. И двамата се смеят на тази шега, но отново нищо не си проговарят… Ламия пак се извръща към басейна, подхваща предишната игра, потапяйки ръката си до китката във водата.

Сега Кенан извръща глава, съзерцава ситните лунички върху златисто-розовия й от слънцето врат, дългите руси кичури върху страните й, потрепващите върху веждите й капчици вода…

Подпирайки се на лявата си ръка, се навежда към басейна, изважда от пенливата вода чепка розово грозде… Върху променливо-розовата му кожица има капчици вода… С уста откъсва няколко зърна, после лекичко се навежда; протяга чепката към устните на Ламия… Тя пак потреперва, иска да си отдръпне главата… После обаче с уплашена усмивка разтваря устата си и започва да яде едно по едно зърната с колебливостта на птиче, което кълве зърна от нечия длан…

Нито за миг Кенан не отделя очите си от нея; Ламия изглежда фантастично! Колко миловидни и изящни са финото й нежно лице, дългият й чувствителен нос, тънките и руси вежди, леко изпъкналото й чело!

Върху челото й на кръгчета се вият леки като пух, руси, почти бели кичурчета коса, освободили се от стегнатата, гладка плитка, и непрестанно потрепват, сякаш са закрепени със сребърни нишки. Страните й, които все още са мокри от капчиците вода, изглеждат свежи като мокрото грозде в устата й…

Чепката пада от пръстите на Кенан; спокойно, без никаква тревога, без да се замисля, без да говори, Кенан привлича Ламия към гърдите си… Девойката трепва лекичко, както преди малко, когато я намокри. Само толкоз…

Кенан я целува отново и отново по челото, по очите, по мокрите страни, по червеникавите лунички… Ламия затваря очи с изнемощял дъх в устата, с топла отпуснатост в тялото.

Керем, обиколил няколко пъти край тях, внезапно спира. Тогава и те трепват, сякаш пробудени от някакъв сън.

Ламия внимателно се освобождава от ръцете на Кенан… Младият мъж отново нищо не казва… Вече не се гледат…

Грозденцето взема от люлката събудилите се малчугани, отдалечава се унило, уморено, с клюмнала глава, като престояли за дълго в гореща затворена стая цветя…

Кенан си подсвирква тихичко, хвърля в басейна откъртилите се от ръбовете му парченца вар.

След тази случка Ламия два дни никаква не се мярна наоколо. Като се сетеше за стореното, Кенан се ядосваше на себе си. „Аз наистина ставам лош човек… Заприличах на жестоките животни, които действат инстинктивно… Падне ли ми нещо, оправям го“ — казваше си той.

На третия ден в късните часове на вечерта Кенан се връщаше от разходка. В един ъгъл близо до портата на лозето зърна Ламия с още няколко жени. Запъти се към тях.

Грозденцето леко се поприведе и се наметна с намиращото се наблизо йелдирме.

С доста естествен глас Кенан каза:

— Какво е това, Ламия ханъм, сърдити ли сме?

Девойката, без да се осмели да вдигне глава, се засмя:

— Че защо?

Кенан повече не й обърна внимание. Уморено се настани на една празна ниска скамейка и се разговори с останалите жени. От време на време задаваше въпроси и на нея и получаваше кратки отговори.

Вечерта, когато се разделиха, се бе убедил, че този проблем е приключен, че постепенно ще бъде забравен.

И наистина стана така. Ламия отново бе почнала да свиква с него. Само дето като говореше, както и преди, не се осмеляваше да го гледа в лицето. Толкоз…

Тъмните нощи бяха отминали, най-фантастичната лятна луна отново се появяваше в целия си блясък. Отново осветяваше с прозрачния блясък на матов седеф небето до зори, рисуваше върху небосвода — отново с всичките им очертания — светлосивите сенки на кулите, кориите, скалите.

На петнайсетата лунна нощ Саиб паша бе поканил на вечеря в Къркчамлар неколцина съседи. През деня лозарите бяха пренесли всичките необходими ястия с малки ръчни колички. Бяха подготвили две трапези — едната за възрастните приятели, ходжи и хаджии, на Саиб паша беше на самата поляна, другата, за жените, беше на по-закътано място. Пиещите ракия младежи се бяха оттеглили на още по-усамотено местенце, близо до ровината. Там те свиреха, играеха зейбек19, вдигаха шумотевица.

По време на вечерята Кенан седеше до чичо си.

Саиб паша не издържаше и час, без да види това си любимо дете. Колкото бутилки с ракия бяха изпити на долната трапеза, толкова паници, сахани и подноси бяха опразнени тук.

Известен с бъбривостта си възрастен мюфтия шегаджия, комуто не бяха останали сили да се помръдне от преяждане, караше гостите да слушат безкрайните му истории за джинове, вампири и чудеса.

След вечерята Кенан се бе оттеглил с Шеми Деде под отдалечено дърво. Приказваше с приятеля си за старите времена.

По някое време шумотевицата долу се позасили; смеховете, виковете бяха станали лудешки.

Получил обяснения от един едър лозар, Саиб паша се провикна:

— Кенан, синко… Хафъз Фейзи кара магарето да танцува… Другаде по света такова нещо няма да можеш да видиш. Върви и виж тази игра…

Шеми Деде, поклащайки глава, каза:

— Хайде, детето ми, наистина си заслужава.

Като минаваше покрай трапезата, мюфтията шегаджия с плътен, дрезгав глас бе подхванал нова история: „Едно време във Филибе имаше един дервиш Хидайет, Аллах да е милостив към него… Та той, извинете ме, караше да танцуват не магарета, а змии… Змия танцува ли? Аллах ми е свидетел, че хвърля гьобеци като танцьорките със златни ресни и пайети… Един ден…“

Топал Хафъз беше лозар, известен със своята чудатост и подражателски умения. Хората от Бозяка бяха променили поговорката „Без Камбер20 сватба не може“ в „Без Хафъз веселба не става“. Да кара „магарето да танцува“ бе чудатост, която Топал Хафъз бе открил през последните години. Възсядаше магарето с дълга сопа — на единия й край връзваше чепки грозде с листата.

Когато животното подушеше чепките грозде, започваше да повдига носа си и да движи горната си устна. Точно като си отваряше устата, чепките се олюляваха на две страни и животното с някаква странна, лакома усмивка върху отворената си потреперваща паст, разклащаше глава, полюлявайки я също в двете посоки.

После Топал Хафъз протягаше сопата, чепките грозде започваха да се движат… И магарето, хармонизирайки краката си с движенията на чепките, ги следваше. Накрая той бавно издигаше гроздето във въздуха. Животинчето, разбирайки, че само с повдигане на главата си няма да успее да достигне чепките, се изправяше на задните си крака и започваше, люлеейки главата си, да кокетничи, да трепери като при кючек. Докато продължаваше този направляван ловко от Топал Хафъз необичаен танц, звучеше музика, чуваше се теф21, извисяваха се възгласи „Жив да си, Хафъз!“, понякога дори магарето се включваше с безнадеждния си рев в тази хармония.

Тази вечер Топал Хафъз беше обогатил още повече „изкуството си“ — на главата си беше турил алена кърпа от креп, на врата си бе вързал на огромна фльонга забрадка. Докато го наблюдаваше отдалече, до ушите на Кенан достигна лек смях. Извърна глава. Малко по-нататък съзря Ламия. Девойката, за да вижда по-добре, се бе покачила върху голям камък.

Кимнаха си, засмяха се.

— Хубаво е, нали, Ламия ханъм?

Грозденцето доста се забавляваше.

— Има ли по-красиво нещо от това? — отвърна Ламия.

Смеейки се, Кенан се бе приближил до нея.

— Сравнението е малко неподходящо, но… луната на Бозяка… Тази фантастична вечер… Мисля, че се случва веднъж в годината…

Боровете изглеждаха още по-високи, кориите — още по-обширни, лунната светлина бродеше със своите бели нощни привидения из дълбините на тъмносивите сенки.

Кенан посочи към златистобялата поляна, провиждаща се между дърветата.

— Не мога да проумея, така да се затвори човек сред сенките на дърветата в подобна лунна вечер. Искате ли — каза той — да ви заведа на разходка, Ламия ханъм?

Девойката сведе глава.

— Вие знаете — отвърна тя.

Каквото и да кажеше, каквото и да поискаше този придобил от една година загадъчно значение в живота й човек, все този отговор щеше да му дава Ламия.

Тръгнаха откъм края на порутена стена. Преди малко Кенан бе посочил към долината, където луната изглеждаше най-ясна и най-бляскава. Но без да произнесе и дума, те поеха в обратната посока, свърнаха по един от водещите към лозето пътища.

Отначало вървяха бързо. После постепенно забавиха крачка. Движеха се много близо един до друг, но ръцете им изобщо не се допираха.

Кенан й разказваше за Европа, за Истанбул, Ламия мълчаливо го слушаше.

Стигнаха до някакъв разклон и Грозденцето внезапно спря. Гледаше със срамежлива усмивка Кенан, искаше нещо да попита.

— Искате нещо да кажете ли, Ламия ханъм?

Девойката с боязливо колебание изрече:

— Спомняте ли си това място, Кенан бей?

Кенан се оглеждаше наоколо, мъчеше се да проумее какво иска да му каже.

— Миналата година една вечер се бяхме върнали в лозето от тук… С нея вървяхте отзад.

Младият мъж, разколебан, се опитваше да се сети и засмивайки се, каза:

— Да, спомням си…

— Може би беше същата нощ миналата година, Кенан бей… Тук пак беше така светло. Сенките на дърветата пак стигаха до стената на тая порутена кула.

Накланяше глава към рамото си, съзерцаваше стената и с радост, и с тъжна мечтателност в зелените си очи. Сякаш не й бяха останали сили да продължи по-нататък. Държеше отпуснати ръцете си, тежка умора се бе сгромолясала върху дребничкото й тяло.

Кенан усети, че в душата му наново се пробуждат безпричинна състрадателност и нежност, които от време на време изпитваше към това изтерзано малко момиче.

— Изглеждате уморена, Ламия ханъм. Да отпочинем ли за малко? — попита той.

С поглед, изпълнен с признателност, че е отгатнал желанието й, което не се осмеляваше да изрече, Грозденцето каза:

— Вие знаете…

Седнаха един срещу друг върху камъните от разрушената ограда на лозето. Ламия бе оставила йелдирмето си в Къркчамлар. Забрадката и се беше свлякла по откритата шия, на лунната светлина, озаряваща я отстрани, косата й изглеждаше още по-руса, лицето й — още по-бяло и по-невинно.

Докато разговаряше с нея, Кенан забеляза нещо. От време на време Ламия раздвижваше главата си и с крайчеца на окото си наблюдаваше отсрещната стена. И той крадешком погледна натам. Лунната светлина бе отразила сенките на главите им върху стената. Когато Ламия си раздвижеше лекичко главата, сенките им се доближаваха, лицата им се докосваха.

Тогава осъзна с какво чувство девойката изрече преди малко думите, какъв спомен желаеше да пробуди, седнала тук. Отново, без да говори, я хвана за китките, както при кладенеца, и притегли главата й към гърдите си. Този път Ламия потрепна с вяла съпротива, а когато с упоително безсилие тялото й се озова в ръцете на Кенан, тя отметна назад глава и нежните буклички затрептяха чувствително, като нещо живо върху бялото й чело.

Забелязал, че зелените й очи са замъглени от сълзи, Кенан с унил глас, като плачещите насън деца, изрече:

— Не го правете, Кенан бей, жалко за мен!

Въпреки това той я стисна още по-силно в прегръдката си и пак и пак я зацелува по устните.

Връщайки се обратно по същия път към Къркчамлар, Ламия тихичко плачеше. Кенан отново бе намерил предишното спокойствие и уравновесеност. Опитваше се да я утеши.

— В това няма нищо за плачене, Ламия… — казваше той. — Какво ще се случи от една целувка? Придаваш й огромно значение, защото все още си простодушно малко момиче… Нали не ми се сърдиш?…

Все тъй през сълзи, тя казваше:

— Не.

— Тогава не плачи, Ламия… Виж, все още плачеш…

— Вече не плача…

Изричайки това, се разрида още по-силно.

Бяха пристигнали в Къркчамлар. Музиката, веселбата, смеховете и шумотевицата все още продължаваха.

— Хайде, Ламия, върви при жените… Утре следобед ще дойдеш ли при кладенеца?

— Вие знаете…

Като се разделяха, я хвана за ръката и не се въздържа да не я целуне още веднъж.

Щом Ламия се изгуби между дърветата, Кенан седна в края на пътя, запали си цигара. И през смях си говореше: „Горкото Грозденце… Ах, как ми е мъчно за това дете… А няма никаква причина… Каквото и да кажа, каквото и да поискам, отговорът й винаги е «вие знаете»… Ама и аз какъв ужасен човек станах, боже мой! С едно младо момиче… На това дори младо момиче не може да му се каже… Да се заиграваш с толкова малко момиче е лошо и опасно… И ти си един… Светът си е такъв… Мръсотията е в самия свят, в самите нас… Аз ли останах едничкият, който ще се измъчва, само за да съм по-добър от всички останали?…“

XIV

След нея вечер помежду им бе пламнала неприличаща на никоя друга безумна любов, едно неразбираемо приключение на сърцето. Кенан я виждаше всеки ден — било в лозето, било край кладенеца. Почти никога обаче не оставаха сами, те и не търсеха повод за това.

Отначало Кенан бе изпитал срам от поведението си. „Да си играеш тъй много със сърцето на едно дете, което би могло да ти бъде дъщеря, си е и греховно, и опасно… — беше си помислил той. — Трябва да престана.“

Ала това разкаяние не бе продължило дълго, набързо се беше утешил с една егоцентрична и лековата философия: „И ти си един човек… Вина затова нямаш нито ти, нито тя… Това е подвластно на природата, толкоз… И Ламия е дете като останалите… Като малките котенца изпитва необходимост да бъде обичана, галена… Само че тия вълнения бяха твърде нови за нея… И може би поради тази причина преживява малко по-голяма криза… От друга страна, за да работя, се нуждая от леко, приятно, топло преживяване, което не ще наруши спокойствието на душата ми… Ако нещата се оставят до тук, не съществува никакъв риск… Заедно с летните месеци ще отмине и това, нищо, освен един приятен спомен, няма да остане… Толкоз…“

Видеше ли Ламия сред другите хора, той я наблюдаваше почти състрадателно, обещаваше си да не върши повече детинщини, да не бъде непредпазлив.

Но когато бяха насаме, забравяше всичките си решения, изобщо не си забраняваше да държи ръцете на момичето. Една привечер бяха излезли да се поразходят с кабриолет. По някое време Ламия и Кенан останаха сами.

— Тази година, Ламия ханъм, по-малко от миналата харесвате моята музика…

Девойката се засмя.

— Възможно ли е?…

— Миналата година идвахте на верандата пред стаята ми заедно с Кузгун. Тази година изобщо не сте дошли… Ако пак някоя вечер дойдете…

Беше го казал като на шега… Очакваше разтревожената, засрамената усмивка на Ламия, защото това просто бе невъзможно.

Тя, за разлика от обикновено, сведе измъчено глава и каза:

— Както желаете…

Сърцето на Кенан затупка. Тутакси се бе разкаял за думите си. Малко смаяно и разколебано попита:

— Кога, как?

— Когато желаете…

Кенан са замисли за няколко секунди… Сякаш искаше достопочтено да каже: „Това не е редно, Ламия ханъм.“ Но поради слабата си воля не й възрази. От устата му почти неволно излезе фразата:

— Тази вечер…

Нея вечер Кенан се беше оттеглил рано в стаята си. Бе доста изнервен. Не запали лампата. Обикаляше напред-назад в мрака и непрестанно пушеше. Душата му бе овладяна от изпълнено с боязън вълнение, от тревога и от притеснение. Криеше от себе си какво точно го плаши и не спираше да се самозалъгва, сякаш бе преодолял риска.

„Никаква опасност няма… Зрял човек съм… Ламия и тази година, както и миналата, ще поседи на верандата и после ще си тръгне… А ако някой я види… Тъкмо от това, само от това се боя… Кой знае колко грозни подозрения ще възникнат… Ах, Ламия, що за непредпазливо дете си…“

Настъпи време да изгрее луната. Един по един прозорците на кулите гаснеха, върху лозята се спускаше дълбока тишина. Погледна часовника си. Беше изминал половин час след полунощ. „Вероятно няма да дойде… Премислила е, разбира се, че това, което прави, е опасно“ — каза си той. Тази надежда обаче предизвика у него друг тип страдание и нервност. Запали лампата. Беше потиснат и шанс да поработи нямаше. Прииска му се да напише дълго писмо на Джавидан. От няколко дни я бе пренебрегнал. Надяваше се да се отърве от прекомерната си изнервеност, като сподели какво мисли с годеницата си. Още при първите думи обаче писалката му спря. Не намираше какво да й каже.

Пожела да излезе още веднъж в градината, за да се увери, че Ламия няма да дойде. Лозето бе съвсем пусто и тъмно. Само духаше силен, разшумоляващ върхарите на дърветата вятър. Тръгна между лозовите чукани. Отиде до малката порта, откъдето трябваше да дойде Ламия. Нямаше никого. Бяха угаснали и светлините в кулата на Шюкрю бей. „Ламия вече е заспала… Добре се получи, много добре се получи!“ — мислеше си той, запътвайки се обратно. Лозето му изглеждаше още по-мрачно; изпита усещане, напомнящо му за цвета, за мириса на предишните безнадеждни дни в Бозяка. Минавайки покрай група дървета, дочу лек шум, звук, който приличаше на запърхали сред листака криле. Извръщайки натам главата си, зърна Ламия. Младото момиче се свиваше между листата и бе кръстосало, точно като премръзналите хора, треперещите си ръце върху гърдите.

Изненадан, развълнуван, Кенан каза:

— Тук ли бяхте, Ламия ханъм?

Девойката понечи да отговори. Но глас не се чу. Изтрака със зъби, сякаш беше измръзнала до кости. Кенан се бе приближил доста бавно към нея, за да не я уплаши. Хвана студените й като лед ръце.

— Защо така треперите?

Ламия отговори провлачено:

— Не знам…

Свеждаше надолу главата си и Кенан можеше да вижда единствено русата й коса.

— Кога дойдохте, Ламия ханъм?

— Доста отдавна…

— Аз ви чаках там (не се осмели да каже вътре)… Защо не дойдохте?

— Защо се криехте тук?

— …

— Няма нищо страшно… И миналата година идвахте… Спомняте ли си?

Изричайки това, Кенан се усмихваше, опитваше се да придаде на гласа си равнодушна сигурност.

Без да вдига главата си, малкото момиче каза:

— Ще позволите ли да си тръгна?

— Както желаете, Ламия ханъм…

Докато говореше, не изпускаше от ръката си треперещите пръсти на младото момиче. С другата си ръка улови брадичката на Ламия и повдигна лицето й към себе си.

В отпуснатите рамене на Ламия, в помътнялото от сенките й лице и в дълбоките й, сякаш още по-тъмнозелени очи се четеше някакво безсилно поражение. Този лик, тези очи предизвикваха странно замайване у Кенан. За да се отърве от това въздействие, отделяше очите си от нея и започваше да гледа наоколо.

Едва тогава обърна внимание на мястото, където се намираха: това беше горичката, където навремето се раздели с Лейля, където се отказа от първата си любов, от първата си целувка.

Предишната му раздразнителност, почти дивата му изнервеност намериха покой, в сърцето му отново започваше да оживява тъжното, гордо самоотричане, присъщо на нещастната и злочеста седемнайсетгодишна възраст.

Все още не гледаше Ламия, мислеше си, галейки с разтрепераните си пръсти нейната брадичка, челото и косата й: „Напразно се усъмних в себе си… Когато бях почти дете, тук, на това място бях напуснал по собствено желание Лейля, която така обичах… Да допуснем, че съм пропаднал, но все пак не съм пропаднал чак толкова, че да причиня зло на това невинно момиче.“

— Нощта е тъмна, Ламия… По пътищата няма никой… Хайде да те поразходя… Не се бой… Докато съм до теб, никой няма да ти навреди.

Това не бе обичайният, звучащ с весела, жизнена и изнервена хармоничност, с леко иронична деликатност глас. Сега в него имаше уморена, натъжена сладост.

Младото момиче, сякаш усетило тази необичайност, го погледна в лицето. Лицето, а и очите на Кенан бяха като гласа му. Мургавото му, с остри изнервени черти лице, дръзко проблясващите му сини очи сияеха в блага, приятно състрадателна усмивка.

Ламия не бе виждала тъй угнетен и невинен младия мъж, от чиято тъмна, неразбираема магнетичност вече от година не можеше да се избави.

Положи главата си на рамото на Кенан с простотата на котенце, инстинктивно доверяващо се на ръцете, които не биха му сторили зло.

— Както желаете, Кенан бей! — отвърна тя.

След тази вечер заживяха странен нощен живот. Когато всички заспяха, Ламия заключваше стаята си отвътре, скачаше от прозореца на верандата, оттам в задната градина и отиваше да намери Кенан. Изобщо не се притесняваше от близките в дома си, изобщо не й хрумваше, че някой ден тази игра ще излезе наяве.

Увесваше ръце върху високите рамене на Кенан и с часове обикаляха в мрака, преминаваха през изровени от пороите, пълни с тръни ровища, сядаха покрай пътя, под дърветата, изкачваха стръмни баири. Първоначално Кенан се беше уплашил. Сетне и той се сдоби с кураж… Дори не мислеше какво би сторил при някоя случайна среща, при някоя опасност. Ако се беше размислил, нямаше да открие друг изход, освен да се откаже от среднощните разходки. Сега вече не можеше и да се откаже от тях, не можеше да се лиши от тези нови вълнения, които почти с болезнен привкус обогатяваха нощта, мрака и риска. Дори от ден на ден дързостта и смелостта му нарастваха… Една нощ бе отвел Ламия в гъста кория от другата страна на Къркчамлар. Вземайки я в прегръдката си, я бе пренесъл през течащата вода и бе я завел близо до Къзълчуллу. Същата тази нощ бяха стигнали и до Гробището на геройски загиналите. В края на каменния зид на пълните със срутени, изпочупени камъни гробища Ламия бе започнала да плаче, Кенан бе я настанил върху коленете си, бе се опитал да я успокои, непрестанно целувайки я по очите и по устните.

След като се върнеше в стаята си, разтърсван от тия мрачни, дълбоки и колебливи вълнения, той сядаше пред пианото и посвещаваше останалата част от нощта на „Черните звезди“.

XV

— Какво каза, Грозденце?… Никога няма да ме забравиш ли? Ще ме скриеш в сърцето си чак докато съвсем побелееш ли? Това са неверни, смешни мисли, детето ми, те са специално за приказките на невежите бавачки, на бабите… Колко лошо, колко погрешно ви учат какво е любовта. Не си мисли, че ние се обичаме, Грозденце… За теб аз не съм нищо друго, освен красив звук на цигулка… А ти за мен си приятен летен сън… Това не е любов, Грозденце… А едно изтънчено забавление на сърцето, една чувствена игра. Няма зъл умисъл, няма грях от наша страна… Спомни си как те прегърнах първия път. Случи се извън разума ни, извън волята ни, нещо като свеждането на плачещите върби над водата, като виенето на асмата по чердака, като струпването на нощните насекоми около светлината на лампата… Какво да се прави? Дойде ни отвътре… Ние не се обичаме, Ламия… Но през цялото лято тази игра на сърцето ни направи по-щастливи, отколкото любовта. Страдаш, като си помислиш, че наближава зимата, че наближава раздялата, мъчителен страх изпълва очите ти… Мое нещастно, простодушно Грозденце… Трябва да знаеш, че мисълта за скорошната раздяла, мисълта как може би никога повече няма да се видим, придава цялата красота, цялата наслада на временната ни лятна авантюра. Това тримесечно забавление на сърцето е нещо къде по-приятно от продължителната, дълбока любов за цял живот…

При чувствата, както и при хората, има безцветна, свъсена старост, има мизерна смърт… Нашето невинно приключение, Грозденце, ще умре, без да остарее… Ще прилича на младите мъртъвци, които ги донасят на гробищата със следа на недоизживян сън в очите, с потрепване на устните, останало от неизпитаната докрай целувка… В бъдеще и аз, и ти вероятно ще изживеем по-дълги, по-сериозни любови… Но колкото места в сърцата ни прогорят тези пожари, толкова по-големи руини ще оставят и ще угаснат… В безутешните дни на нашата старост ще си спомняме старото приключение… До ухото ти ще достигне печалният звук на цигулка от лятото, когато си била на шестнайсет години… А насред лютата зима аз ще си спомням едно лятно цвете… Дори нещо още по-хубаво — ще ми се струва, че усещам мириса на свежото Грозденце…

Изливайки като отрова, капка по капка в невинната детска душа кризите на своята объркана душа, болезнените подробности на фантазията си, немощната, разглезена, палава надменност на току-що започналия за него парвенюшки живот, Кенан продължаваше:

— Заробват любовта с хиляди уговорки, насила се опитват да затворят едно чувство в точно установен живот, кълнат се във вечна вярност винаги да обичат едно и също нещо… Колко ужасно е винаги да обичаш едно и също нещо, винаги да си обвързан с един и същи спомен… Представи си една цигулка да повтаря все едни и същи звуци… Представи си един сън и всеки път, щом затворим очи, пред очите ни да танцуват едни и същи цветове и форми.

И аз някога, като дете, приличах на теб, Грозденце…

И аз някога в дните на приближаващата раздяла гледах с мъчителния страх, проблясващ в прекрасните ти зелени очи… И аз вярвах, че до смъртта си ще нося в сърцето си едно и също щастие, едно и също вълнение… Това е заблуждението на всички деца, Ламия… Между човека и заобикалящата ни земя няма никаква разлика… Един ден виждаш, че всичките ти добри намерения се разпиляват като есенните листа, всичко умира, всичко посърва… И вече спираш да се надяваш… След това, казваш си, свърши пролетта, животът, щастието… Три месеца по-късно обаче всичко отново започва да оживява… Пролет, още по-красива от предишната, разкрасява онази изсъхнала земя.

Кенан пое в дланите си пламтящите като огън страни на девойката, приближи лицето й до своето и изливайки синята отрова на пламналите си очи в разширените от страданието зеници на зелените й очи, продължи да говори:

— Учили са те, Грозденце, че любовта е нещо, което се ражда и умира в сърцето… Каква лоша, каква лъжовна мисъл… Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?

Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз… Не приемай за страдание няколкото сълзи, които ще излея при този спомен… Сега със собствените си устни ми кажи… Не ме обичаш, нали, Ламия?… Това е само невинно забавление за сърцето…

Ламия опря уморената си глава на ръката на Кенан, въздъхна с две огромни сълзи в очите си:

— След всичко, Кенан бей, искам да живея единствено за това забавление…

XVI

Една сутрин Кенан се събуди по-рано от обичайното с неясно притеснение в сърцето, в пролуките на спуснатите кепенци не блестяха златистите слънчеви ивици както всеки ден. Светлината отвън бе трепкаща и бледосиня. Листата на провесилата се пред прозореца лозница се блъскаха едно в друго, създаваха усещането за летящо сред силен вятър ято птици.

Като отвори прозореца, до краката му падна болна пчела. Във въздуха се носеше мирис на влажна прах, на изсъхнали листа.

С невинна, детинска тъга Кенан възкликна: „Ах, дошла е есента.“

До тази сутрин Кенан не бе забелязал, че лозята са пожълтели, че листата са започнали да окапват, че скритите в зеленина пътища и площади постепенно са започнали да се открояват. Хоризонтът на заобикалящата го гледка изглеждаше тъй, сякаш внезапно се бе разширил. Можеха ли вчера да се разпознаят отсрещните каменни кули, тесния, спускащ се към Арапдере път, разрушената воденица в далечината? Същите промени Кенан усещаше и в душата си. Допреди ден сърцето и животът му бяха пълни. Леко замайващата главата му горещина, летните вълнения с аромата на гроздето в това лозе, негаснещите дълбоки трепети заради новото му произведение и новата авантюра, завладели душата му, не бяха оставили никаква възможност в нея да проникне някое старо чувство, някой далечен спомен.

Тази сутрин сякаш и през душата му бе преминала есента. Кенан виждаше безличното си детство сред паднали, избледнели, счупени вещи, изпитваше болката на хроничното отегчение.

Него ден изобщо не можа да се възстанови, до вечерта броди безцелно из лозята. Спусна се до Арапдере и стигна чак до Зейбеклер Пънаръ. Изтегна се в края на една скала, с часове се взира в движещите се на купчини по небето облаци, в изгубилото дотолкова силата си, че можеше да бъде гледано и с очи слънце.

От три дни не бе виждал Ламия. Говореха, че момичето имало силна хрема и болки в гърлото. Надвечер, връщайки се към кьошка, мина покрай лозето на Шюкрю бей, попита за Ламия момиченцето, което видя пред вратата. От него научи, че Ламия била по-добре, но че още не излизала от къщи.

Вечерта в едно от съседските лозя отново устройваха веселба. Младежите щяха да свирят и танцуват до зори, щяха да пият ракия.

Кенан се прибра рано в стаята си, искаше му се да си легне. Саиб паша обаче не го остави на спокойствие, насила го замъкна на веселбата. „Хората тази нощ ще са необикновени… — казваше той. — Там ще бъдат всички от Бозяка… Без теб пиенето няма да ми върви.“

На лозето се бяха събрали не само хора от Бозяка, имаше и неколцина важни гости от града. Хората се бяха разделили на групи по чердаците, покрай дърветата, забавляваха се малко официално, ала след полунощ, когато магарето на Топал Хафъз затанцува чифтетелли22 под съпровода на уд и цигулка, смеховете се разбушуваха; факлите заблестяха по-силно, а официалното поведение бе забравено. Големи и малки, всички си станаха по-братски близки. В един ъгъл председателят на углавния съд с почервенели страни викаше под влияние на алкохола „Ти си ми много близък приятел, нали?“ и целуваше по бузите Шеми Деде; възрастен директор по движимо и недвижимо имущество и старши надзорник свиреха един срещу друг на двуструнен саз23; друг напил се мъж крещеше с все сила: „Да сте живи, бре… Надминахте и магарето на Топал Хафъз.“

Кенан не изтърпя дълго тая шумотевица. И без да се обади на вуйчо си, се измъкна от там, върна се бавно в лозето по задния път.

Докато наближаваше „церемониалния кьошк“, се разнесе лека кашлица. Изненадано извърна главата си. Загърната с голяма черна пелерина, Ламия стоеше в края на верандата и за да заглуши кашлицата си, прикриваше устата си с края на пелерината.

— Ти ли си, Ламия?… Какво търсиш тук, детето ми?

— Не ме ли повикахте вие?…

— Кога? Кой ти каза?

— Тази вечер сте казали на Хатидже…

Полека-лека Кенан бе достигнал до нея. Погали я по бузката и се усмихна.

— Не казваш истината, Ламия… Нима мога по някой друг да ти пратя подобно съобщение?… Попитах Хатидже как се чувстваш… Толкоз…

— От къде да знам, Кенан бей… Стори ми се, че искате да ме видите…

Тъгата на Кенан, нервността му като че бяха изчезнали внезапно. Все още продължавайки да я гали по бузката, по челото, той каза:

— Разбира се, че исках да те видя… Само че това не е толкова важно, колкото твоето здраве… Можех да почакам още една нощ, още две нощи, за да оздравееш напълно…

Съвсем спокойно и смело Ламия отвърна:

— Да, но аз не желаех да чакам.

После, сякаш засрамена от думите си, мушна глава в гърдите на Кенан.

Привеждайки се, младият мъж я целуна по косата и си помисли: „След раздялата вероятно ще страда няколко месеца… Колко лошо!“

Ламия, сякаш давайки отговор на тази мисъл, въздъхна.

— Останаха много малко дни, в които ще се виждаме, нали, Кенан бей?… Да не обръщаме чак толкова много внимание на болестта… А и аз наистина оздравях… Нищо ми няма.

— Да, но нощите са влажни, Ламия… Може отново да се разболееш… Хайде, върви си, детето ми…

— Колко хубаво се забавляват в долното лозе… Искам малко да погледам от края на пътя…

— Изобщо не искаш да гледаш това, палавнице… Търсиш си предлог да заведеш мен… Но наистина зъзнеш, Ламия… Виж, ръцете ти пламтят като огън… А и тази вечер не е съвсем безлюдно… Може някой да ни види…

— Тогава ще ми позволите ли да остана още малко на верандата… А вие ще отворите прозореца…

Кенан повече не се противопостави. Опитвайки се да скрие изнервеността си и да придаде на гласа си безразлична интонация, каза:

— Тук не може, но ако искаш, можеш да погостуваш за пет минути в стаята ми! — После припряно добави: — И миналата година си идвала веднъж…

Влезе, без да дочака отговора на Ламия. Прекоси рязко софата, разтревожено запали лампата, сякаш се страхуваше от тъмнината. После, заради опасността да се вижда отвън, затвори прозорците с цветни стъкла. Още щом го направи, съжали.

Дърветата наоколо, затворените нощем прозорци придаваха на тази стая интимността на опасно усамотяване, на тайно любовно гнездо. С леко разтреперани ръце отвори наново прозорците, не можеше по никакъв начин да измъкне заклещилия се там край на завесата и се обезпокои.

Ламия не бе влязла в стаята. Стоеше в полумрака на открехнатата врата, в косите й просветваше червеникава светлина.

Кенан, застанал до прозореца, не се отделяше от хладината на нощта.

— Да беше влязла, Ламия — подкани я той. — Държиш се като чужда. Няма нищо притеснително… Само че седни на стола пред пианото. Да не забележат отвън силуета ти…

Изговори накъсано и поизнервено тези думи.

Ламия мина на мястото, което й посочи, но не сядаше, свиваше се в ъгъла до пианото, притискаше около раменете и гърдите си пелерината, треперейки, сякаш замръзваше.

Мълчанието помежду им нарастваше и изнервеността на Кенан се увеличаваше, вече започваше да усеща някакво задъхване в сърцето си, някакво мощно бучене в ушите си.

Кенан намираше за твърде неестествено и безмълвието, и собствената си боязън да се отмести от прозореца и все по-смутеното загръщане на Ламия в плътната пелерина. Отново и почти заповедно изрече:

— Седни, Ламия ханъм.

Обикаляше нервно из стаята. „Колко неподходящ час… Ах, тази Ламия… — мислеше си той — Твърде непредпазливо. И какво, като е дошла…“

Върху пианото лежеше пристигналото през онези дни писмо на Джавидан. Кенан го взе. Опитваше се да си припомни една по една думите, написани от девойката в писмото, надяваше се свързаните с годеницата му пробудили се представи да го успокоят, да го утешат. Но в този час това писмо не говореше нищо на сърцето му, образът на Джавидан, като чужда рисунка, която не може да бъде огледана добре в тъмния подземен коридор на музея, го оставяше безчувствен.

Когато тази надежда угасна, той се надяваше да намери изход в един от най-старите си спомени. Пожела пак да си спомни Лейля, да оживи в душата си своя тъжен и горд отказ от времето на детството. Това не доведе до нищо друго, освен че нервността му нарасна още повече. Тези спомени, изпълнени с лишения, му носеха единствено сподавена омраза и пробуждаха у него скритно желание за жестокост.

Сега Ламия бе седнала там, върху ниския фотьойл в ъгъла до пианото. Беше навела глава и заради дългата й руса коса и повдигнатата яка на пелерината не се виждаше нищо друго, освен бялата линия на шията й.

И Кенан седна в един фотьойл. Тук беше уютно, меко, топло. Сред дълбоката тишина в стаята сякаш чуваше дишането на Ламия, усещаше, че сред постепенно нарастващата странна отпадналост губи волята и съпротивителните си сили.

Опитвайки се, доколкото му бе възможно да придаде на гласа си спокойствие и сладост, каза: „Ламия ханъм, вече си тръгвайте.“ Щеше да продължи да говори. Ала млъкна, защото внезапно сърцето му се разтуптя.

Осъзна, че когато тя се покори и поеме право към вратата, инстинктивно ще скочи от мястото си и ще я вземе в прегръдките си. С последна надежда реши да заговори за годеника й, за лейтенант Назъм, който имаше вероятност тази година да се върне от Ерзурум. Тези думи, които напомняха, че Ламия принадлежи на друг, може би щяха да го освободят от силната му изнервеност и той заговори накъсано:

— Вероятно до няколко месеца Назъм бей ще си дойде, нали, Ламия ханъм? Кой знае как ще те хареса, като види колко си се променила, колко си се разхубавила… Дай боже, ще бъдете много щастливи… Назъм много ще те обича… И ти него, естествено…

Не можеше да продължи, умълча се. Със събуждането на спомена за Назъм бе постъпил още по-необмислено. Пред болезнено химеричния му поглед оживяваше сцената на необуздана любов и страст, за пръв път виждаше Ламия в ръцете на друг. Тази представа го подлуди неочаквано, брадичката му потреперваше.

— Ламия, няма ли да дойдеш при мен? — попита той.

Младото момиче се подвоуми, но се изправи. Направи крачка към него, разтърсено от притегателната сила на пламтящите със странен огън сини очи.

Тъкмо тогава чуха как някой вика отвън: „Кенан… Кенан… Кенан…“ Младият мъж скочи, угаси бързо лампата. Идваше вуйчо му. С приглушен глас Кенан изрече:

— Влез във вътрешната стая, Ламия. Не вдигай шум!

После отиде до прозореца и отговори на Саиб паша. Кметът се прибираше от веселбата. Беше го притеснило внезапното изчезване на Кенан.

— Нищо ми няма, паша… Малко ме боли главата — каза Кенан.

Пашата бе стигнал пред верандата.

— Видях, че току-що угаси лампата. Казах си, Кенан още не си е легнал.

— Сега си лягам, вуйчо…

— Аллах да те дари със спокойствие, детето ми… Безсрамията там доста нараснаха.

Музиката зазвуча отново — лудешки, оглушително. В нощта с все сила се разнасяха смехове, гърмяха бомбички, отсрещните дървета изглеждаха като обхванати от пламъците на факлите.

Докато чакаше вуйчо му да се отдалечи, на Кенан му се струваше, че се пробужда от ужасен кошмар. Опасността бе преминала вече. Сега съвсем безопасно можеше да изпрати Ламия до дома й. Сметна за излишно да пали наново лампата. Отваряйки в тъмното вратата на спалнята, каза:

— Хайде, Ламия ханъм, вече си тръгвай…

Младото момиче стоеше в един ъгъл, в мрака се забелязваше единствено русата му коса. Колебливо запристъпва към вратата. За да й стори път, Кенан се беше поотдръпнал встрани. Неочаквано Ламия се блъсна в един фотьойл и се олюля, краят на пелерината й се свлече от раменете й. Кенан неволно бе протегнал ръце, сякаш да я хване. Голата ръка на младото момиче докосна неговата гола ръка, меките руси коси се плъзнаха по лицето и устните му като прохладно дихание.

Младият мъж все пак оказа някаква съпротива. Повдигна провесилия се край на пелерината, за да покрие голата й ръка. Но от притеснение бе сторил тъй рязко движение, че пелерината изцяло се свлече от раменете на момичето; потреперващото като лист, трескавото болно тяло на Ламия неочаквано се бе озовало в прегръдките му.

Завладяна от някакъв самозащитен инстинкт, Ламия трепереше, опитваше се да се изплъзне.

— Пуснете ме, Кенан бей… Пуснете ме… Ще тръгвам — повтаряше Ламия. После с две огромни като луната в нощта сълзи в очите започна да му се моли: — Ще бъде жалко за мен, Кенан бей!

Младият мъж я притисна още по-силно в прегръдката си и с необуздан глас изрече:

— Много е късно, Грозденце… Много е късно!

Те вървяха към задната порта на лозето, опитвайки се да не се блъскат в сухите лозови чукани, които от сенките в мрака не се забелязваха… Кенан беше свел глава в упорито и диво мълчание… Лицето на Ламия бе скрито от яката на пелерината, вървеше малко след него и приглушено покашляйки, плачеше тихо…

Излязоха на задния тесен път. Там Ламия остави Кенан и прескочи в своята градина през едно ниско място в стобора, отдалечаваше се сред дърветата, без да извръща назад глава… Отпуснатите й рамене, леко поклащащата й се походка излъчваха уморена, смазваща безнадеждност…

Стигналият до стобора Кенан, без да бърза, подвикна подире й:

— Ламия ханъм! — Момичето спря. Но нямаше смелост да извърне глава, да го погледне. А Кенан студено-уравновесено, враждебно-презрително продължи: — Безсмислено е да плачете… Ще си изпълня дълга… Елате утре да се видите с мен!

И без да дочака отговора на младото момиче, пое към лозето. Удряйки с пети земята, късайки случайно попадналите в ръцете му листа и клони, вървеше към кьошка. Като влезе в стаята си, не успя да се въздържи и стовари юмрук върху пианото; с ядна безнадеждност изстена: „Отново си провалих живота… Пропадна ми бъдещето!“

XVII

Цяла нощ Кенан не можа да заспи. Неспирно обикаляше и пушеше. Налагаше се да погребе бляскавото си бъдеще с Джавидан, да посвети живота си на едно несмислено, незначително малко момиче.

Това бе окончателно като смъртта задължение. Нямаше друг изход, друг избор. Това задължение изпълваше с бушуващ гняв себичното сърце на Кенан. До зори се бори със себе си в някаква криза на нерешителност. Най-после, на развиделяване, се изтощи безпределно. Нервите му бяха опънати докрай. Мургавото му лице бе придобило бакърен цвят, под кървясалите му очи се бяха образували торбички. Седна на масата, обзет от безнадеждно себеотрицание. Започна да пише писмо на Джавидан.

Тук писмото свършваше. По нататък не се виждаше нищо друго, освен няколко зачеркнати, безсмислени, нечетливо изписани думи и няколко капки мастило.

XVIII

В лозето бяха неимоверно разтревожени през този ден. Отишлата да извика Кенан за обяд прислужница го намерила на пода пред пианото. Все още беше със снощните си дрехи. Полека-лека се опомняше. Лицето му бе станало червено и изопнато, полуотворените му очи бяха като мътно стъкло. При падането си ударил главата, над дясната му вежда се бе поиздула малка цицина.

Военен лекар, дошъл да прекара лятото в едно от съседните лозя, най-напред се усъмни, че господинът има треска. На следващия ден призори обаче температурата му започна да спада. Състоянието на болния започна да се подобрява. Накрая лекарят стигна до извода, че състоянието му се дължи повече на умствена преумора, на внезапен прилив на кръв вследствие на някое прекомерно вълнение, че болният се нуждае от тишина и спокойствие и че до няколко дни ще оздравее.

Кенан лежа три дни. Държеше очите си затворени почти непрекъснато в необичаен полуунес и рядко разговаряше с околните.

На четвъртата сутрин се събуди в добро състояние. Вече не го задържаха в леглото. За тези четири дни беше доста отслабнал, бе изчезнал и блясъкът в сините му, обрамчени от черен ореол очи. Макар да бе доста изтощен, обикаляше из градината, надяваше се да срещне Ламия. Него ден обаче момичето не се мярна там. Накрая не се стърпя и попита за нея. От вчера била в Измир заедно с леля си.

— Забавлявахте ли се в Измир, Ламия ханъм?

— В Измир отидохме по работа… Чичо иска да напусне къщата в Икичешмелик… Та търсихме къща…

— Изобщо не дойдохте да се поинтересувате за здравето ми.

— Непрекъснато питах майка ви за вас… Вече сте добре, нали?

— И бездруго не беше нещо сериозно… Наджие, момичето ми, отиди до кьошка на лекаря… Изгубих последната рецепта, която ми даде… Помоли го да напише нова…

— Ако позволите, ще отида аз… Наджие може би няма да се справи…

— Не… Не… Наджие ще отиде…

Пак бяха до кладенеца. Ламия току-що се беше върнала от Измир и щом получи съобщението, че Кенан искал да я види, без да си сваля чаршафа, се бе затичала натам. Не се осмеляваше да се приближи до него, да вдигне очи и да го погледне, късаше едно по едно хилавите листа на провесилия се от дървото клон.

Със сериозен и спокоен глас Кенан заговори:

— Нарочно изпратих Наджие… Исках да поговоря с вас насаме… Нас ни сполетя беда… В резултат на това ще трябва да се вземат някои наложителни мерки… Ще се наложи да се разделите с годеника си… И аз с голяма мъка се разделям с годеницата си…

Изричайки това, повдигаше вежди, нарочно си поемаше дъх, за да прикрие сподавената в гласа си омраза:

— Ще е трудно да се говори очи в очи с чичо ви… До няколко дни се връщам в Истанбул. Оттам ще му напиша писмо, ще му кажа, че се налага да се разделите с годеника си и да се омъжите за мен… След като си уредя работите, ще ви отведа в Истанбул… Ясно е, нали? Вече сте моя официална годеница. Не се налага излишно да се огорчавате… Ще кажа…

Постепенно се раздразваше, чувстваше, че ако продължи, няма да се въздържи и ще изрече някои горчиви неща, и търсеше предлог да си тръгне.

— Колко малка ви изглеждам, Кенан бей, колко незначителна. Защо не желаете да си помислите, заради едната ми чест, че и аз вече съм голяма, че и аз като всички други имам сърце.

Ламия бе изрекла тези думи с едва сдържан вик. Кенан повдигна смаяно глава и видя пред себе си една съвсем друга, съвсем нова Ламия. Лицето й бе побеляло като пепел. Миглите й, устните й трепереха, притискаше с ръце гърдите си, за да не се разридае. Кенан тръгна към нея с любопитство и понечи да я хване за ръцете.

— Какво ви става, Ламия?

Младото момиче се отдръпна назад, сякаш се боеше от неговото докосване. Това движение приличаше на бунт.

Опитвайки се да не загуби незначителния си покой, Кенан продължи:

— Не разбирам, Ламия ханъм, какво искате да кажете. Говорих с вас за нещо сериозно. Струва ми се, че не изрекох нищо обидно.

Младото момиче въздъхна дълбоко.

— Кенан бей, не се отнасяйте с мен по този начин днес. Може би повече няма да се видим.

Кенан лекичко тръсна рамене и отговори с тъжна, иронична усмивка:

— Мисля, че ще се виждаме по необходимост.

Ламия продължи със спокойно упорство:

— Не, Кенан бей. Не по необходимост, изобщо няма да ме виждате. Защото ваша съпруга няма да стана. Дори да умра, дори вие да умрете, шанс за това няма, Кенан бей.

— Защо?… Какво има? Коя е причината да говорите така?

С неочаквано за спокойната й натура настървение Ламия каза:

— Защо отказвате да разберете, Кенан бей? Аз не съм достойна за вас… Знам го… Ей богу, нито за миг не ми е хрумвало да ставам ваша съпруга. Ако обещаете да не се ядосвате, Кенан бей, ще ви доверя нещо.

— Няма да се ядосвам, казвайте.

— Когато лежахте болен, по някое време закрещяхте. Заедно с всички други и аз изтърчах в стаята ви. Не се осмелявах да пристъпя към вас, направо се съсипвах в един ъгъл и си казвах: „Заради мен ли се случи това?“ Очите ми мярнаха едно писмо върху масата. Бяхте започнали да го пишете на годеницата си. Може би в него имаше неща, които никой не трябваше да узнае? Може би разказвахте за сполетялата ни беда? За да не попадне в чужди ръце, го мушнах в джоба си. Щях да ви го върна, щом оздравеехте.

След като се възстанови, Кенан дълго бе търсил писмото, накрая бе решил, че се изгубило някъде в бъркотията. Едва сега разбираше какво се беше случило с писмото.

— Прочетохте го, нали, Ламия?

— Отначало, ей богу, нямах такова намерение. После не издържах. Срамно е, но го прочетох, какво да се прави. Вие може би ще ми се ядосате… Аз обаче съм доволна, че го прочетох. Сега вече нали разбирате, Кенан бей, защо ще се разделя с вас?

— Това са детински приказки. Нашият брак е наложителен. Пък кой знае, и щастливи можем да бъдем, дай боже.

— Нямате шанс да бъдете щастлив с мен, Кенан бей. Това писмо ми отвори такава рана в сърцето, която никога не ще зарасне. После, как аз ще ви направя щастлив? Аз съм невежо, бедно, злочесто момиче. Виждате колко съм наясно с положението си. Заради коя моя добродетел бихте ме пожелали, бихте ми посветили живота си? Много ясно го казвате в писмото си. С мен животът ви ще бъде жалък. Освен сърцето си, друго нямам какво да ви предложа, Кенан бей. Ако това бе достатъчно, щях да ви направя по-щастлив от всекиго другиго, но какво да се прави. Жалко!…

Взираше се в далечината с влажните си, изпълнени с дълбоко страдание очи и се усмихваше тъжно.

— Това, от което се плашите, Кенан бей, не ще ви сполети. Вие ще бъдете щастлив с любимата си. Аз ще ви освободя. Пък и впрочем няма да съм щастлива с вас. Много мислих през тези три дни. Чувствам се като пробудила се от дълъг сън. Всичко разбирам. Вие обичате друга. Като знам, че не ме обичате, че страдате, мислейки за нея, аз ще се топя от мъка всеки ден. Ами ако, да не дава Господ, отново се разболеете, ако умрете? Преди малко ми казахте: „Изобщо не се поинтересувахте за здравето ми, докато бях болен.“ Не знам как да ви се закълна. Никой на света, Кенан бей, не е страдал, не е плакал за болен човек колкото мен. Щом затворех очи, ви виждах умрял, а сините ви очи, които са ми тъй любими, затворени и направо полудявах. Може би сега разбрахте? Ваша съпруга аз няма да стана.

Повече твърдост не й бе останала. Въпреки настояванията на Кенан пожела да си тръгне. Бавно се отдалечи, плачейки. Завладян от печалното си слисване, Кенан си мислеше: „Упорството й е малко детинско, това няма да ми попречи да си изпълня дълга. Ламия ще стане моя съпруга, иска или не иска. Все пак доста ме засегна отказът й. Децата на нейната възраст са по-чисти от възрастните. Когато доброволно изоставих Лейля, бях на възрастта на Ламия. Днешното състояние на горкото Грозденце толкова напомня на моето състояние от онова време. Какво да се прави, още един проблем ми се стовари на главата. Дори да не бъда щастлив, ще се постарая да направя щастлив другиго и това все пак е някакво утешение.“

XIX

Мина още една седмица, остана ден до раздялата. През тази седмица Кенан бе виждал Ламия почти всеки ден, беше й наговорил немалко неща, за да се откаже от идеята си. Но изговореното си остана единствено в кръга на думите. Сърцето му, фантазията му бяха заети с други неща. Мисълта да посвети живота си на малкото Грозденце тайничко го дразнеше, тя само поукрасяваше с различна привлекателност и магичност всичко изгубено. Кенан впрочем по рождение си бе като омагьосан. За да прояви интерес към нещо, трябваше да го загуби. За да обикне нещо, трябваше да се лиши от надежда.

Ламия прекрасно усещаше безнадеждността, привързаността на Кенан, със сълзи на очи го молеше да не настоява. Веднъж му каза:

— Не го правете, Кенан бей, ще бъде жалко за мен. Невъзможно е да ви стана съпруга. В момента, в който се съглася, ще изпитате отвращение към мен. Как ще издържа да живея с вас, без да бъда обичана? Не си мислете, Кенан бей, че писмото е засегнало единствено гордостта ми. Напълно съзнавам, че няма да съм достойна за вас. Огромна утеха за мен ще е дори да зная, че ме обичате съвсем мъничко. И да не беше се случила онази беда, аз нямаше да отида при Назъм. Би ли могла една жена да стане съпруга на един мъж, след като обича друг. Изобщо не мислете за мен, Кенан бей. В Измир имам позната, Кенан бей, вдовица е. Мъжът й бил офицер, загинал като герой, докато преследвал бандити в Менемен. Тя силно обича мъжа си, но Аллах й изпратил утешение… Макар че той повече няма да се завърне, домът й е пълен с негови вещи, снимки, спомени… Веднъж една съседка, докато й гостуваше, все я жалеше, все повтаряше колко трудно живее сама една млада жена. Щом си отиде, моята позната ми каза: „Ламия ханъм, тази жена ме съжалява, защото съм вдовица. Истинската вдовица всъщност е тя, понеже не обича съпруга си. А аз обичам своя мъж, загинал като герой, и тъй като живея с мисълта за него, се чувствам по-малко самотна от нея.“ И аз, Кенан бей, искам да бъда като онази жена. Стана ли ви съпруга, ще се отвратите от мен. Отдалеч по-спокойно ще мисля за вас. Ще ви обичам… Представете си, че някога и вие сте били мой съпруг, Кенан бей. Толкова бездушни ли са младите вдовици?

— Смаян съм, Ламия. Не очаквах подобни думи от едно тъй неопитно дете.

— Не съм чак толкова малка. Знайте, че много съм препатила. Имам сърце, имам чест, Кенан бей. Настояванията ви са безсмислени. И да умра, за вас няма да се омъжа.

Себичният, безволев Кенан не можеше по никакъв начин да вземе окончателно решение, колебаеше се дали да изпрати на Джавидан новото писмо, което й бе написал. Все пак идеята да напусне Ламия не му изглеждаше вече чак толкова невъзможна, както преди.

Една вечер получи писмо от годеницата си, която бе пристигнала от Египет в Истанбул. Този път Джавидан, чиито думи, както и писмата й, обикновено бяха малко сухи и официални, демонстрираше голяма сърдечност, питаше го кога ще се върне в Истанбул.

Това писмо сложи край и на последните му колебания. Все пак се опитваше да се самозалъгва. „Да обясня на Джавидан всичко в писмо ще е грубо и банално. Трябва да говоря лично с нея, да й обясня всичко, всички извиняващи ме причини“ — съдеше сам себе си той.

Когато съобщи последното си намерение на Ламия, младото момиче внезапно прежълтя. Но не каза й дума. Бяха решили да се поразходят за последно в нощта на раздялата. Като че нарочно времето се развали, валеше слаб дъжд. Въпреки това се срещнаха на тесния път зад лозето и обикаляйки, стигнаха чак до Къркчамлар.

В мрачната, дъждовна нощ долната част на Къркчамлар приличаше на разрушена скала, между дърветата духаше влажен, коварен вятър с дъх на изгнили листа.

Дъждът не проникваше тук, само с леко шумолене потрепваше по върховете на високите клони.

Дълго пристъпваха по изсъхналите борови иглички, покрили земята като море. Докато още вървяха по пътя, Ламия бе помолила Кенан: „Бих желала тази нощ изобщо да не говорим за раздяла, Кенан бей. Кой знае, може би следващата година… Или по-следващата ще дойдете пак… Тогава ще имате съпруга, деца. Ще ви видя отново. Е, няма да е както днес, но какво от това? Нали ще ви видя… Нека тази нощ не говорим изобщо за раздяла. Нека се разделим така, Кенан бей, сякаш утре ще се срещнем наново.“ Кенан бе потънал в печално мълчание. Ламия не спираше да говори. Пристъпваше, увесена на врата му.

Говореше с неочаквана за възрастта й, за състоянието й изтънченост; за първия път, когато чула цигулката му, за мечтата си и за любовта си, започнали от часа, в който за пръв път зърнала сините му очи, и събуждаше у Кенан представата за лунните нощи в тъмната и дъждовна Бозяка, за незабравимите любовни часове.

— Да се връщаме ли вече, Ламия? Много е късно. Ще се простудиш, ще се разболееш.

— Както желаете, Кенан бей. Само на връщане ще минем по другия път, нали? Тоест по пътя, по който една нощ вървяхме с Нимет ханъм. А и тази година…

Пак през една такава лунна нощ преди два месеца… Кенан бей, не ме жалете толкова… И мен ме прегърнахте на това място, както и Нимет ханъм.

Въпреки постепенно усилващия се дъжд пак спря пред руините на кулата, насила накара Кенан да седне на мокрите камъни. Допря мократа си руса коса до гърдите му.

— Боя се, Ламия, че ти ще страдаш повече.

Повдигна зелените си меланхолични очи към лицето на Кенан и докато по страните й се стичаха сълзи, с горчива усмивка каза:

— Не, Кенан бей, ние не се обичаме. Нашето, както сам казахте, беше само забавление за сърцето. Какво значение има, Кенан бей? Няколко сълзи за страдание ли ще ги сметнем? Тази нощ няма да забравите да посвирите на цигулка, нали? Бих желала да заспя, вслушана в моята приспивна песен.

Когато Ламия прескочи стобора на градината, Кенан за последен път я хвана за ръцете и със студените си като лед устни положи прощалната си целувка върху очите й, върху широкото й чело. После я остави сама в нощта и дъжда. Не се осмеляваше да се извърне назад. Прибра се в стаята си с вкуса на горчивата сълза, останал върху устните му, когато за последен път целуна очите й, прибра се в стаята си с вкуса на смърт в сърцето си.