От устните към сърцето

I

II

Един ден, оставяйки Ламия сама, Енисе ханъм бе излязла със Семиха и Фикрет. Младото момиче бе заето с подготовката по заминаването си. Беше ангажирано с шиене, опитваше да завърши чаршафа на леля си и да изпере дрехите на дечурлигата.

По някое време на вратата се почука. Ламия подаде глава през прозореца и видя дебела жена с чаршаф от плътна коприна. Гостенката, чувайки отварянето на прозореца, бе вдигнала глава. Очите им се срещнаха. Беше Мефтуне ханъм, възрастна жена, която понякога посещаваше дома на Саиб паша. Ламия бе по-дочула някои клюки за нея. А пък леля й Енисе изобщо не я обичаше.

Мефтуне ханъм за пръв път идваше в дома на Шюкрю бей. Изненаданата Ламия отвори вратата.

— Енисе ханъм у дома ли е, момичето ми?

— Няма я… Отиде за малко на гости…

— Ай, ай… Много съжалявам… Отдавна ли излезе?

— Преди около час…

— Ще се върне ли скоро, момичето ми?

Ламия щеше да отговори: „Да, ще се върне“, ала се сети, че ще трябва да покани Мефтуне ханъм да я почака вътре, и каза:

— Не мисля… Има да ходи на доста места.

Гостенката бе влязла в калдъръмения двор.

— Отдалече дойдох, момичето ми… Ще ми позволите ли малко да поседна?

Ламия се заколеба, после, отваряйки вратата на гостенката, с половин уста изрече:

— Заповядайте, ханъмефенди.

Мефтуне ханъм се настани на ъгловото канапе, отмятайки чаршафа си. Ламия, притеснена, че работата й изостава, се подпря на един от столовете до вратата.

— Кафе не искам, момичето ми… Ще остана доволна, ако с красивите си ръце ми поднесете чаша с вода. Отдавна харесвам леля ви Енисе… Срамувам се, че досега не съм я посетила… Най-сетне ми падна сгоден случай… То пък нея я нямало у дома…

— Не излиза често, но…

— Благодарна съм, че поне вас ви заварих, момичето ми… Когато вашата леля ми дойде на гости, ще я придружите и вие. Нали, момичето ми?

В очакване на отговора, тя наблюдаваше Ламия с гримираните си, сбръчкани като гъша кожа очи. Погледът й се стори странен на Ламия и тя колебливо отвърна:

— Дай боже, ще дойда… Ще дойда.

Мефтуне ханъм не можа да скрие изненадата си от този отговор.

— Подочух нещо, момичето ми… Вие май заминавате за Кютахия ли, за другаде ли?

— Да…

— Ай, ай, ай… Дълго ли ще останете там?

— Не знам…

— В Кютахия ще се притесните… Тамошните хора, след като сте свикнала с Измир, няма да ви допаднат…

— Сигурно…

Мефтуне ханъм сякаш се бе притеснила от сдържаността на Ламия. След продължителна пауза пак заговори:

— Каква е причината за това пътуване, момичето ми?

— Така се налага…

— Може би проявявам непочтителност, но винаги се интересувам от хората, които обичам…

Ламия леко се нервира.

— Климатът в Измир не е подходящ за мен — изрече тя.

Мефтуне ханъм се разсмя неискрено, дори й смигна.

— Ах, какъв дявол си ти… Такива хитруши като теб ми вдъхват живот…

Ламия разбираше, че въпреки цялата й непринуденост жената се бои от нещо и трудно намира подходящите думи. С известно колебание тя бе продължила:

— Детето ми, не знам истина ли е, лъжа ли е… Но до ушите ми достигна… Много се притесних… Казах си, е, аз, така да се каже, не съм чужда… Откъде й дойде тая беда? Ах, горкото дете, ах…

Ламия трепереше на стола, сменяйки непрекъснато цветовете на лицето си. И заеквайки, попита:

— Не проумявам защо говорите така, ханъм ефенди.

Мефтуне ханъм бе измъкнала цигара от гравираната по краищата й сребърна табакера.

— Ще ми подадете ли, момичето ми, онзи кибрит?… Желая ви щастие, детето ми…

След като й запали цигарата, Мефтуне ханъм улови за китката ръката на Ламия, както държеше кибрита, опита се насила да я накара да седне до нея.

— Каква красива коса имало нашето момиче… Много харесвам деца на твоята възраст… И аз имам дъщеря, която доста прилича на теб… Значи случило се е поради невежество… Не се огорчавай толкова, момичето ми… На сума ти девойки се е случвало… Да не беше споделяла с леля си Енисе… Ех, ако знаех по-рано…

Опитвайки се да предизвика нейното любопитство и в очакване на въпросите й, тя продължаваше:

— Ако знаех, нямаше да се налага да ходиш в никаква Кютахия, не знам къде си още… По някакъв повод щях да те заведа на едно гости… После като всяко момиче щях да те отведа при годеника ти с булчински златни ресни и пайети… Никой в нищо нямаше да се усъмни.

В желанието да си освободи ръцете, Ламия леко се дръпна.

— Не разбирам какво искате да кажете, ханъмефенди. Позволете да седна срещу вас.

С фалшива загриженост Мефтуне ханъм отново я погали по страните и косата.

— Наистина си много неопитно, много приятно момиче. Кой знае в Кютахия на какви грубияни възнамеряват да те дадат. Ако намериш начин да останеш тук, аз какво щастие съм ти намерила само…

Мефтуне ханъм бавно насили един от пръстите на Ламия, опитвайки се да постави върху него златен пръстен с червен камък. Младото момиче внезапно се стресна и се опита да се освободи.

— Какво правите, ханъмефенди?

— Нищо, от което да се боиш, момичето ми… Пръстенът е подарък… При това от много близък твой познат…

— От кого?

След като преглътна още веднъж, Мефтуне ханъм каза:

— Не е от чужд… От Намък бей е…

— От Намък бей ли, от бащата на Фериха ли?

— Точно така… И той узнал за случката, много съжалявал… Праща този пръстен като подарък.

Намък бей бе петдесетгодишен богат търговец на дървен материал. Енисе ханъм често гостуваше в къщата му в Узуниол, обичаше като сестра съпругата му Макбуле. Дъщерята на Намък бей Фериха и Ламия се разбираха добре. Това разглезено, изискано момиче понякога канеше Ламия на гости в дома им, задържаше я у тях чак до вечерта.

Намък бей бе весел мъж с изтънчено поведение. Проявяваше голям интерес към приятелката на дъщеря си и от време на време правеше подаръци на Ламия. Този пръстен дали беше от този тип подаръци? Ако беше тъй, защо бе необходимо да го изпраща по Мефтуне ханъм?

Ламия изгледа подозрително възрастната жена.

— Фериха знае ли за този подарък?

— Не, момичето ми… И ти изобщо не го споменавай пред Фериха…

— Защо, ханъмефенди?…

Мефтуне ханъм пак й смигна и се засмя.

— Не бива, момичето ми… Фериха ще започне да се съмнява за други неща…

— За какви неща?

— Ламия ханъм, много добре разбираш всичко, но искаш да ме измъчваш. Красавицата ми… Намък бей много отдавна те харесва… Много се изтормози, като узна, че заминаваш за Кютахия… Да дойде, каза, преди да тръгне, и на мен да каже едно „довиждане“… Слушай ме, момичето ми… Утре следобед поискай позволение от леля си да се сбогуваш с някои приятелки… Аз ще те чакам с кола на ъгловата аптека. А Намък бей ще ни чака в дома ми в Деирмен Даъ… Ще се срещнете за половин-един час… Днес отиде да ти купува диамантени обици… Ще ти ги подари утре… Става, нали, момичето ми? Какъв отговор да дам на Намък бей?

Ламия стоеше права до вратата, държеше се за стола пред нея, за да не падне. Лицето й бе побеляло като платно. Отговори с унил глас и с горчива усмивка:

— Предайте му, ханъмефенди, че Ламия е казала: „Намък бей няма ли страх от Аллах?“ Това е достатъчно.

Мефтуне ханъм внезапно се обърка, понечи да каже нещо. Но Ламия бе отворила вратата.

— Заповядайте, ханъмефенди, все пак леля ще се върне… По-добре е да не ви завари тук…

На излизане възрастната жена погледна накриво Ламия и свивайки устни, изрече:

— Ах, момичето ми, като си била толкова придирчива, да беше се държала малко по-твърдо с оня надзорник по тютюн. Ако не те бе сполетяло това, щеше да бъде прекрасно.

Докато разказваше на леля си тази случка, Ламия трепереше от отвращение, а очите й се наливаха със сълзи. Енисе ханъм не се ядоса толкова, колкото очакваше Ламия. Тъжно и отнесено й отвърна:

— Ние за наше удоволствие ли те изпращаме в Кютахия? Тук е невъзможно да бъде укрито момиче в твоето състояние. Ах, Ламия, ти навреди и на себе си, и на нас…

III

Влакът изсвири за трети път. При проехтяването на влаковите сигнали кондукторите се разтичаха разтревожено, зазатваряха вратите на вагоните. Ламия подаде през прозореца намиращата се още в прегръдките й Семиха на Шюкрю бей. Хванала ръчичката на Фикрет, Енисе ханъм криеше лицето си под печето24 и кротко ридаеше.

Изглеждаща в черния си чаршаф още по-бледа и отпаднала, Ламия с боязлив глас, сякаш щеше да поиска нещо невъзможно, каза:

— Да ви целуна ли ръка, чичо?

Шюкрю бей протегна треперещата си ръка и за пръв път от много дни насам я погледна в лицето, в очите. Не намираше сили да отдръпне ръката си, от която устните на Ламия все още не се отделяха, а с другата си ръка потупваше по рамото ридаещата до него Енисе.

Чу се изсвирване, влакът внезапно се разтресе. Тогава не издържа. Протегна се към прозореца, хвана Ламия за раменете, притегли я към себе си и я целуна по бледите й, мокри от сълзите страни.

Замъглените му очи не виждаха отминаващите с голяма скорост покрай него вагони и говореше на жена си, която плачеше още по-силно.

— Да бях погребал това момиче, сърцето ми нямаше да страда толкова, колкото сега…

Ламия не се отдръпна от прозореца чак докато влакът не отмина Каршъяка. Надяваше се, че ще може да съзре за последен път Бозяка иззад Кадифе Кулеси и Деирмен Даъ.

— Това русото момиче с черния чаршаф лудо ли е, тъпо ли е или какво?

— Защо?

— Подпряло е главата си в края на вагона и само спи, затова. Обичам да пътувам с влак, за да наблюдавам гледките. От час я следя… Нито веднъж не погледна през прозореца…

Този разговор се водеше между шестнайсет-седемнайсетгодишно дребничко, пълничко момиче и от около трийсетгодишна слаба, със светлокестенява коса жена.

Слабата жена побутна за ръката пълничкото момиче.

— Говори тихо — каза тя. — Не спи, а плаче… Ресниците й са пълни със сълзи… Кой знае каква мъка си има клетницата.

— Да потърся ли някакъв повод, за да я заговоря?

— Не се бъркай, Макбуле… Да безпокоя такъв човек би ми било тежко…

— Ако си поговорим с нея, ще бъде по-добре… Може пък да я утешим…

— Още си много малка, Макбуле… Не разбираш… Човек не плаче по тоя начин, ако можеше лесно да бъде утешен…

— Каквото ще да става. Много съм любопитна.

Макбуле мина няколко пъти край Ламия, после се приближи до съседния прозорец и си подпря лактите на него. Търсеше предлог, за да я заговори, но не намираше такъв.

В този момент влакът приближаваше към една от гарите. Внезапно влакът рязко се люшна. Пълничкото момиче не успя да се задържи и падна в прегръдките на Ламия. Изсмя се високо. И Ламия се разсмя неволно. Този инцидент се превърна в повод бързичко да се сприятелят. Към тях се присъедини и светлокестенявата жена.

— Далече ли отивате, сестро? — попита Макбуле.

— Отивам в Кютахия — отвърна Ламия.

— Ах, колко хубаво… И ние отиваме там… Сама ли пътувате? — попита Макбуле.

— Да…

Учудена, Макбуле каза:

— Съвсем сама ли?

— Не… С един жандармерийски капитан.

— Онзи с козята брадичка и проядените зъби ли, дето пътува във вагона на татко…

Светлокестенявата жена сбърчи вежди и изрече:

— Макбуле!…

Неочаквано Макбуле се изчерви и през смях каза:

— Е, да не обиждаме напразно… Баща нямате ли?

— Не, той е познат на чичо ми… Отива по някаква работа в Кютахия…

— Тогава всичко е наред… Как ви е името?

— Ламия…

— Моето е Макбуле… А на леля Наджие (беше погледнала към нея) е Наджие… Леля Наджие си направи операция в Измир… Сега я водим при майка й. Моята майка почина миналата година в Измир… Съпругът на другата ми леля е чиновник в Кютахия… И баба живее там… Татко си взе три месеца отпуск… Изобщо не съм виждала Кютахия… Леля Наджие много хвали града… Страшно се радвам… Ще се видим в Кютахия, нали? А, ето го и татко… Той е заедно с вашия капитан с козята брадичка.

На тази гара влакът бе спрял за по-дълго. Мъжете се спускаха към кея, за да се поразтъпчат, покрай вагоните обикаляха продавачи на вода, на симид и портокали.

До капитана Ламия видя едър, с дълги мустаци солиден майор. Имаше позагрубяла мургава кожа и великолепни черни очи. Беше се подстригал нула номер. Якият му врат се беше надиплил на гънки отзад на тила. Влачейки по каменната настилка на кея извитата си сабя в кожен калъф, той стигна до техния вагон и се спря. Купи на Макбуле и Наджие фъстъци и сухи плодове, пъхнати в голям книжен плик. И капитанът се бе амбицирал — почерпи Ламия със сладък чьорек25.

След като изгледа застаналата до дъщеря му Ламия със суров и бегъл поглед, майорът дръпна приятеля си за ръката. И разговаряйки, се отдалечиха.

Ламия виждаше как капитанът, ръкомахайки, говори и как майорът честичко извръща глава към вагона им. Младото момиче, макар да не ги чуваше, разбираше, че приказват за него, лицето му запламтя, взе да се притеснява от онова, което той би казал на Макбуле.

Влакът отново бе потеглил. Макбуле и Ламия се бяха разприказвали фамилиарно като приятелки от сто години. Ламия постепенно забравяше самотата си, разведряваше се от забавните глезотии на тази приятелка, дарена й от случайността.

Макбуле я попита защо плаче от часове, опряла главата си в края на вагона. Ламия засрамено отричаше и смеейки се, каза: „През прозореца ми влезе дим в очите.“

Не че Макбуле й повярва. Но забелязала знаците, които й правеше с очи и вежди Наджие, се отказа да настоява повече пред приятелката си.

Настъпи вечерта. След малко влакът щеше да спре в Ушак, пътниците щяха да се настанят по хотелите, за да изкарат нощта. Макбуле предложи:

— Да кажа на татко да ни настанят тази нощ в една стая, ти и бездруго си сама. Ако сме заедно, ще си бъбрим… Няма да се притесняваме.

Половин час по-късно те се намираха в пълното със сандъци и бохчи сумрачно фоайе на занемарен хотел.

Макбуле бе придърпала баща си в един ъгъл и нещо му говореше. Ламия забеляза, че майорът внезапно трепна и погледна към мястото, където се намираше тя. Възрастният офицер бърчеше вежди, по резките движения на главата му ставаше ясно, че дава отрицателен отговор на дъщеря си. Макбуле с някакъв напомнящ на бунт жест извика при тях застаналата по-встрани Наджие и привела високото си тяло, тя се приближи и тихо заговори нещо…

Краката и ръцете на Ламия трепереха, сърцето и биеше силно. Макар във фоайето да бе почти тъмно, тя не си бе вдигнала печето.

Чудейки се какво извинение да измисли, каква лъжа да изрече, Макбуле отиде при Ламия. Но като забеляза, че плаче под спуснатото върху лицето й пече, не пророни и дума. Само стисна ръката й и каза:

— Горката ми приятелка.

Ламия прекара нощта сама в тясна, с нисък таван стая. На другата сутрин не се видя във влака с Наджие и Макбуле. Майорът ги бе настанил в друг вагон.

IV

По-големият вуйчо на Ламия, Ръза бей, беше бивш майор от кавалерията. Преди двайсет и пет години, вследствие на някакъв политически проблем, бил отстранен от служба и заточен в Кютахия.

По онова време Ръза бей се оженил за дъщерята на богат чифликчия от Кютахия и повече никога не се завърнал в Истанбул. Имаше три дъщери и четирима синове. Заедно с голямата си дъщеря, съпругът й и с всичките си деца живееше в един дом. От доста време работите му бяха тръгнали на зле.

Възрастният мъж се затрудняваше да изхранва огромната си фамилия, опърничавият му характер от ден на ден ставаше по-раздразнителен.

Ръза бей посрещна Ламия с навъсено и студено изражение на лицето. Откак бе пристигнало писмото от Шюкрю бей, на съпругата му Хурие ханъм и с нож не можеше да бъде отворена устата.

Кой знае колко неморална и хитра измирска жена с леко поведение е това шестнайсетгодишно момиче, сполетяно от най-лошата злочестина и от най-големия позор. Вероятно нямаше да се свърши единствено с тежкия и отговорен товар, който им се струпа на главите.

Като нищо момичето би могло да развали морала на невинните й като ангели, чисти като бисери дъщери.

А и дълго време нямаше как да укриват истината. Тия работи не могат да се скрият. Рано или късно ще проличи.

Не позволиха на Ламия да се съблече, да си свали чаршафа. Съпрузите се впуснаха да й дават съвети, да й отправят прикрити заплахи и намеци.

Девойката свеждаше пред тях уморената си от пътуването глава, потрепваше с дълбока тъга в умислените си зелени очи, останали безсънни цяла нощ в мръсната хотелска стая.

Съпрузите, ту единият, ту другият, говориха близо половин час. Ръза бей усети, че са прекалили. Прииска му се да посмекчи наложителните препоръки.

— Ето, момичето ми… Ако спазваш тези съвети, ще подобриш положението си. Може би ще ти намерим някой благоразумен мъж. Ще имате деца. И твоето бъдещо злощастие ще се разсее покрай тях, ще отмине. Ще забравиш миналото.

След като отведоха Ламия да се съблече в стаята си, Ръза бей погледна жена си и някак си колебливо каза:

— Не знам, но това момиче не ми изглежда толкова лошо. Какво ще кажеш?

Хурие ханъм сви устни:

— Не знам. И на мен така ми се стори, ама как да се разбере. Забеляза ли? Когато каза, че в бъдеще ще се опитаме да й намерим съпруг, това й хареса. Едва видимо се поусмихна. Накратко, работата не е лесна. Аллах да ни е на помощ.

За сравнително кратко време Ламия бе свикнала с тринайсетгодишния, най-големия от синовете на вуйчо й. За няколко дни тя се превърна в грижовната добра кака на малките. Да обича — това състояние за нея бе дълбока необходимост и голяма утеха.

Радваше се, когато децата капризничеха и се глезотеха. Колкото повече я тормозеха, толкова повече ги обичаше.

С момичетата обаче никак не се бе разбрала. Най-голямата бе двайсет и три годишната Махмуре. Беше омъжена за един пияница, данъчен чиновник на средна възраст. Най-лукавата, ала и най-повърхностната от момичетата беше тя. Беше родила през дванайсет месеца три деца и бе натоварила с тях майка си и сестрите си. Работата й беше непрестанно да си оправя прическата пред голямото огледало, да се гримира, да свири, събирайки роднините, на уд и да наобикаля съседите.

Щом узна за предстоящото пристигане на Ламия, се беше зарадвала искрено. По писмото на Шюкрю бей съдеше, че тя е жизнена, закачлива изкусителка.

Като видя едно твърде спокойно, свенливо, облечено доста семпло тъжновато момиче, вместо нагримирана лека жена, направо се разочарова.

Все пак можеше да се възползва по друг начин от нея. Беше бременна в петия месец. В къщата не бе останала свободна жена. Махмуре се боеше онова, което беше на път да се появи след четири месеца, да не се стовари върху нейната глава.

Тъкмо заради тази грозяща я опасност имаше едно наум за Ламия. Махмуре отсега си отваряше вратичка и казваше: „Миличка Ламия, ще го дам на теб. Ще ги отгледаш и двете като твои деца.“ Една от дъщерите й беше дебело като бъчва, безмълвно като риба, фанатично, глуповато момиче, а по-малките се бяха превърнали от свадливост в нещо дребно, хилаво, късокрако, разглезено, дръзко.

V

Ламия не беше нещастна.

През първите дни бе се поизмъчила доста, бе се изпопритеснила немалко, докато привикне с новия си живот. Ала това й състояние не бе продължило дълго, от скъпите спомени за безнадеждната си безумна любов, от парченцата на разбитото си сърце тя бе си сътворила печални утехи. Досущ като утешаващите се с парчетиите от счупените си играчки деца…

Дори собствената си безнадеждност беше превърнала в особен вид утеха. Убедена бе, че повече няма да Го види. Ако имаше и минимална надежда, би започнала да брои дните на пръстите си, би превръщала часовете в дни, дните — в година, и обзета от нерешителност, би копняла, очаквала, подлудявала.

Ала Той бе като мъртъвците, които няма начин да се върнат от гроба. Младото момиче Го обичаше с тъжното, спокойно, безнадеждно, уповаващо се на бога смирение, с обожанието, с което се обичат мъртвите. Както се забравя лошото, причинено ти някога от починалите, така и тя му прощаваше.

Не му се сърдеше истински, дори напротив, изпитваше душевни терзания. Как й бе позволило сърцето да иде до Измир, докато Той лежеше болен? Защо заради незначително заболяване на гърлото Го беше накарала да я чака две нощи? Защо в нощта на раздялата, когато толкова беше плакала, Го остави печален? Тези и още дребни подробности причиняваха мъка в душата й.

Друга утеха бе жертвата, която Той беше готов да направи. Когато страдаше, когато бе оскърбена, си казваше: „И това страдание е заради него.“ И новата мъка се превръщаше в тайно и тъжно щастие.

Къщата на вуйчо й бе стара, дървена, рушаща се постройка. На най-горния етаж й бяха заделили стаичка.

В многолюдния дом Ламия изразходваше всичките си усилия, само и само да забрави за себе си. Не желаеше да излиза на улицата, странеше от гостите и, щом приключеха грижите й по домашната работа и дечурлигата, се оттегляше в стаята си.

През единия от прозорците се разкриваше част от вечно мъглива и снежна долина. Гледката представляваше изнизващи се в мъгливата далечина, докъдето ти стига погледът, телеграфни стълбове и преминаващи от време на време влакове. Ламия отново бе започнала да плете дантелите си. Изящните ръкоделия от ден на ден ставаха все по-префинени, като душата й; говореха с откровеността на думите за разбитите надежди на тъжната й, безнадеждна безумна любов. В тях пак се изсипваха необикновени приказни цветя край огрени от луната пътища, пак по чардаците се провесваха чепки грозде, пак потрепваха пеперуди и дългокрили нощни насекоми около глобуса на луните, надничащи иззад върховете на дървесата.

С отминаването на дните бе започнала да се буди сутрин и с една друга радост. Бебето, което щеше да се роди, бе драгоценен спомен от Него. Никой нямаше да узнае тази тайна, вероятно и той самият нямаше представа за това. Детето й задължително щеше да е синеоко, мургаво момченце. Бе решила да посвети целият си живот на неговото щастие. Това дете с годините щеше да расте и все повече, и все повече щеше да заприличва на Него. Лека-полека щяха да се открояват Неговите сини очи, изнервеното му лице, белите зъби между ярките му устни. Навършеше ли двайсет, и той като баща си, непременно щеше да стане велик артист и неизменно щеше да изпълнява Неговите композиции.

Ламия оставяше ръкоделието върху коленете си, отпускаше ръце; затваряше очи; виждаше този мургав, синеок, със снежнобели зъби красив младеж, започваше дори да чува звука на цигулката му.

Тогава косата й вече щеше да е съвсем побеляла. И правейки се, че не знае, щеше да пита кой е композиторът на тия мелодии. Синът й, тъй като нямаше да знае какъв му се пада, щеше да говори с почит и обожание за композитора, и така, майка и син, вечно щяха да си говорят за Него.

Ламия обичаше.

Този таен огън гореше незабележимо, озаряваше деликатното, изящно лице на младото момиче с друга, идеща от дълбините на душата й красота.

Бяха попреминали първоначалната отнесеност и умора. Понякога дори се чуваше как се смее високо. Сутрин сресваше русата си коса пред малкото огледало в стаята си, случваше се и да се поразкраси, и дълго да се съзерцава. Щом забележеше от стаята си дима на влаковете, в душата й се зараждаше необичайно вълнение. Знаеше, че от него писмо нямаше да дойде. Въпреки това пристигането на влака я разтревожваше и очакваше пощаджията на прозореца.

Беше си измислила още една играчка. Някои нощи, преди да си легне, му пишеше писма. Щяха да останат скрити в сандъка, нямаше да бъдат изпратени, както не пристигаха очакваните негови писма.

Писмата, които по-често се състояха от няколко реда, понякога се получаваха по-дълги. Ламия, без да го забелязва, изливаше цялото си сърце, всичките си рани върху листа.

Не се осмеляваше в тези писма да спомене Неговото име. Една нощ съвсем неволно изпод писалката й се изплъзна думата „нашето дете“. Скъса това писмо, изпитвайки огромен срам, покри с длани лицето си и не посмя да продължи. Писането за нея обаче бе новооткрита радост. Постепенно ставаше все по-откровена в писмата, но използваше обикновени обръщения като „съпруже мой“, „любими мой“, тъй като все още не се осмеляваше да изпише името му. Ламия не беше нещастна.

VI

Първоначално Ръза бей бе съжалил вглъбеното, тихо и тъжно младо момиче, а сега бе започнал да го обича.

От време на време казваше на съпругата си: „Горкото дете. Може би са злоупотребили с наивността му, с невежеството му… Може би това нещастие не го е сполетяло, защото самото то е неморално…“

Хурие ханъм бе открила, че Ламия повече, отколкото бе се надявала, е хрисима, спокойна и работлива.

Въпреки това по никакъв начин не смогваше да привикне с нея, все още не хващаше вяра, че е почтена. Не й се нравеше, че Ръза бей говори за Ламия с доверие и обич, и му отвръщаше: „Недей тъй изведнъж да се изпълваш с вяра към нея. Може да е коварна. Толкова заспали змии съм виждала, сигурно само чака сгодния момент… В никакъв случай не й показвай благоразположението си.“

Хурие ханъм не се държеше лошо с Ламия. Изобщо не се оплакваше от младото момиче, което повече от дъщерите им помагаше в домакинската работа, което повече от бавачките полагаше грижи за четирите деца. Но приемаше за свой дълг да й дава горчиви съвети по всякакъв повод.

— Когато ни гостуват мъже, няма да им показваш дори края на полата си… За тях ти си вдовица… Че може нещо да си наумят.

— А, виж, добре, че се сетих… Вчера тайничко си говорихте в един ъгъл с дъщерята на Фатма ханъм. Жената погледна неодобрително към вас. Тя е особена. Мисли, че учиш дъщеря й на лоши неща.

— Вчера като излизаше, Хасибе ти каза нещо на вратата. Разправят, че тая жена не е много устойчива по отношение на греха. Бъди нащрек.

— Защо, агънцето ми, тъй начесто минава край нас оня разпътен батальонен писар? Внимавай, в никакъв случай не трябва да те види през прозореца.

— Ламия, момичето ми, отидем ли на гости, ти стой в стаята, където съм аз. Те всички са девствени. Смеят се, танцуват, вършат глупости… После ще те одумват. Все пак името ти не е случайно…

Веднъж се случи нещо по-важно. Неприятна случайност — едно от писмата, които Ламия всяка вечер пишеше на Него, бе попаднало в ръцете на Хурие ханъм.

Възрастната жена я разпитва дни наред. Това писмо непременно щяло да стигне до някой от съседите. Писмо се пишело, за да бъде пратено. Човек трябвало да е луд, за да седи и да пише писма. Ако не си признаела кой е този мъж, щяла да бъде принудена да сподели с мъжа си. Чуел ли вуйчо й, кой знае на какъв тежък разпит щял да я подложи.

Уверенията, които, плачейки и заклевайки се, Ламия изричаше, не успяха да убедят Хурие ханъм да й повярва. Най-накрая Ламия бе принудена да й каже истината.

— Понякога нощем не мога да заспивам, пиша всичко това на онзи непознат, чието лице никога повече няма да видя. Какво да правя, вуйно? По този начин се утешавам. Малко ли нещастие ме сполетя?

Това несправедливо подозрение бе наранило най-съкровените кътчета на сърцето и човечността й. Дни наред плака тайно. Сетне си помисли, че и това страдание й се е случило заради Него. Потъна в мълчание.

VII

В новопостроената къща срещу тях се нанасяха наематели. И това се беше превърнало в голямо забавление за Хурие ханъм и дъщерите й. Щом пред вратата спираха товарни коли, те се скупчваха пред зарешетения прозорец, побутваха се една друга и си подвикваха.

— А-а, виж им сандъците на тия… Приличат, миличка, на боядисани газови сандъци…

— Това ще трябва да са завеси… Човек не би ги използвал и като парцал за миене на пода…

— Ой, тия тенджери какви са, вижте… Божке, взех ги за цукала.

— Вижте колко са мръсни креватите… В тях и куче няма да легне…

— С хърката26 на мъжа са завили метлите… Що за мръсни хора са тия!

В един ъгъл на стаята Ламия плетеше, от време на време разлюшкваше люлката, в която лежеше един от малчуганите.

С обелка от фъстъците, препълнили големия пепелник, Махмуре замери Ламия по главата. (Беше й станало навик, като забележеше, че Ламия се е отнесла нанякъде, да я замеря, та да я стресне.)

— Миличка, млада жена си, но си като умряла, на целия свят като монахините ли си обидена? Да беше дошла за малко до прозореца… Не си ли любопитна да видиш новите ни съседи?

Вещите вече бяха разтоварени, бяха пристигнали и самите наематели.

— Виж я как са надува тая, младата жена, на кокона прилича.

— Коприненият й чаршаф е хубав, но ако не носи кюлоти под него, на, значи от нищо не разбирам.

— Горката бабушкера, пъхнали й в ръката стенен часовник, по-тежък от нея самата…

— Вижте тоалета на бащата. Куцият просяк пред джамията е десет пъти по-чист.

— Ах, погледнете само очите на офицера… Леле, колко са изпъкнали… Ако човек ги сънува, ще се изплаши…

Заради настояванията на Махмуре Ламия бе оставила плетката и без всякакво желание се бе приближила до прозореца.

„А!“ — възкликна тя, зървайки офицера. Беше възрастният майор, когото преди два месеца случайно бе срещнала във влака. В този момент в една от стаите без пердета на горния етаж пуснаха грамофон, зазвуча музика.

Като вдигна глава, Ламия съзря пълничката дъщеря на майора. Превземайки се, Макбуле танцуваше, оглеждайки се в подпряно на стената огромно огледало.

През смях Махмуре каза:

— Слава богу, харесват ми, изглежда, са весели хора… Утре, да даде Господ, ще трябва да им кажем „Добре дошли“…

VIII

Новите съседи наистина бяха весели, приветливи хора. Въпреки умората от пренасянето и настаняването, същата вечер немалко се смяха, немалко се веселиха. Сенките на разчорлени жени се боричкаха и гонеха върху чаршафите, опънати набърже по прозорците вместо пердетата.

Хурие ханъм, която след вечерната молитва моментално си лягаше, тази вечер не се отделяше от прозореца. „Много се забавлявах, ей богу, все едно, че съм гледала карагьоз27“ — казваше тя.

По някое време пак пуснаха грамофона. Една след друга, около двайсетина пъти прозвучаха песните „Мъжът от Коня“ и „Олеле, аданецо“.

Семейството на Ръза бей се сближи с новите съседи буквално за два дни.

Ламия не бе забравила поведението на майора във влака. Не посещаваше новите съседи, а когато идваха те, се оттегляше в стаята си под предлог, че е уморена или че има работа. Макбуле бе разбрала защо страни Ламия.

Веднъж, когато заедно с леля си Наджие бе дошла на гости на Махмуре, се качи в нейната стая и без да се нуждае от каквито и да било предисловия, каза:

— Разбирам защо страниш от мен. Отбягваш татко, нали? Получих разрешение от него… Виж, остава ми само месец… После заминавам за Измир…

Ламия се изчервяваше, колебаеше се и не намираше какво да й отговори. Пълничката Макбуле, която и пет минути не можеше да мълчи, без да се сборичка със стоящия пред нея, прегърна Ламия и смеейки се необичайно фамилиарно и целувайки я по бузата, взе да я разтърсва и да я заплашва.

— Ако продължаваш да се опъваш, ще кажа каквото знам… Ще се намеся! — казваше тя.

Ламия се сприятели с това чистосърдечно, весело и щуро момиче. Започна, заедно с Махмуре, да отскача от време на време у тях. Веднъж дори срещна случайно в калдъръмения двор майора. Понечи да избяга. Макбуле я подразни, хвана я за полата и насила я накара да целуне ръка на баща й.

Най-голямото удоволствие на Макбуле беше да пуска грамофона и да танцува на кабаретна музика или кючек.

Понякога и Махмуре се впускаше да танцува с нея, танцуваха една срещу друга, пускайки пак и пак една и съща мелодия.

Един ден Махмуре зърна в шкафа напрашена кутия с плочи.

— Тези защо никога не ги пускаме? — попита тя.

— Тия за нищо не стават — отговори Макбуле. — Тате ги намерил евтино и ги купил… Някои са повредени, някои — деформирани…

Махмуре бе полюбопитствала да види какво представляват. Забърсваше с парцал прахта от тях и една по една ги слагаше върху грамофона.

Действително плочите бяха повредени. Част от тях издаваха объркано, леко провлечено стенание, други започваха като музика, изпълнена от безупречен оркестър, след което изведнъж звукът се променяше и започваше да вие с пронизващ ушите злокобен глас, като животно, което го колят.

Махмуре пускаше всяка плоча по четири-пет пъти, след което слагаше нова.

От една от тях заприижда нежен звук на цигулка, ефирен като звуците, които чуваш насън, неясен като вехт спомен.

Махмуре се канеше да спре и тази плоча. Една ръка обаче неочаквано я хвана за китката.

— Тази я остави, како…

Като извърна глава, Махмуре видя Ламия. Лицето на младото момиче изненадващо бе сменило изражението си. Цялото й тяло трепереше, сякаш от фунията на грамофона бе повял силен мразовит вятър, прежълтяваше, затваряше очите си, косите й падаха върху челото.

Махмуре бе забравила за грамофона. Хващайки китките й, станали студени като лед, питаше:

— Какво ти има, Ламия?

— Нищо ми няма… Нищо ми няма! — отвръщаше Ламия, опитвайки се да се съвземе, и извръщаше глава на другата страна. Главата й бе се облегнала върху рамото на Макбуле, която искаше да я прегърне. Не успя да издържи повече, отпусна изцяло главата си върху рамото на приятелката си, зарида.

Забравената плоча продължаваше да се върти, да повтаря мелодията, която преди две лета, опряла глава на Неговото пиано, слушаше. Тихият като дочутите насън звуци, поизтритият като старите й спомени звук на цигулката възкресяваше наново онова безкрайно притихнало лято и лунния сън.

Тази повредена, поизтъркана грамофонна плоча се превърна за Ламия в ненадейно щастие. Очакваше с нетърпение дните, в които щеше да иде при Макбуле, поразкрасяваше се пред огледалото, сърцето й лудваше, сякаш отиваше на среща с голямата си любов.

Нея година зимата в Кютахия беше изключително люта. Времето все бе мрачно и облачно. Ту валеше мътен дъжд, ту се извиваха снежни фъртуни, ту решетките на прозорците се отрупваха със сняг.

Завъртеше ли се плочата, далечният, дошъл сякаш от отвъдното и от сънищата звук на цигулката започнеше ли да стене, дъждът стихваше, вятърът млъкваше, снегът се отронваше от прозорците и в стаята лъхваше знойно лято.

Ламия обхващаше с ръце бледото си, слабичко лице и куршуменосивите лунни нощи, белите утрини, позлатените слънца, промушващи се през резбованите чардаци на Бозяка, изпълваха полуотворените й зелени очи.

Керем пак извършваше бавните си обиколки под терпентиновите дървета. Кузгун пак отъркваше старата си глава в полата й, тя пак полека отпускаше тялото си в Неговите ръце. Обхванато от уморена вглъбеност, младото момиче им се отдаваше, полагаше глава на Неговите гърди, обвиваше раменете му с малките си ръце.

И така, в Неговата прегръдка, те обикаляха боровите кории, изпълвани с бели привидения от луната, преминаваха през потоци и появеше ли се Зорницата, се връщаха по тесните, обрамчени от храсталаците пътища.

Щом се пробудеше с огъня на Неговите сини очи в очите си, с пламъка на Неговата целувка върху устните си, усещаше тялото си уморено и тъжно, сякаш освободило се от схватката с любовта и страстта. Душата й обаче бе щастлива като сираче, насън видяло майка си.

Това щастие продължи до пролетта. После през един от дните, когато времето се позатопли и цветята се разцъфтяха, се случи беда. Едно палаво момче случайно бутна плочата на пода и тя се счупи. Казаха му: „И бездруго не беше хубава… Няма значение… Ти да си жив и здрав!“

Ламия не пророни и дума, но прежълтя като мъртвец. Счупено бе сърцето й. Струваше й се, че вече напълно Го е изгубила.

IX

Дойде април. Веднъж вечеряха в долната софа. Внезапно Расих ефенди, съпругът на Махмуре, удари с юмрук по масата.

— Не се търпи повече. Тия пройдохи ще ми докарат неприятности — изкрещя той.

Лицето му се зачерви, вените по слепоочията му се издуха. Децата се бяха стреснали, жените се бяха смаяли.

Сбърчвайки вежди, Ръза бей попита:

— Какво има, какво става?

Расих се притесняваше от тъста си и винаги разговаряше с него почтително. Въпреки това гневно изрече:

— Какво да става? Не чувате ли песента, която пеят? Няма начин да не се опозоря…

Преди минути неколцина младежи бяха минали по улицата с песен, каквито се пеят по пазарищата.

Махмуре реши, че съпругът й си търси повод да си покаже характера.

— Теб какво те интересува… Че всеки, за да пее, от теб ли трябва да получи разрешение?… И какво лошо има в това? — подхвана тя.

— Ти да мълчиш… — каза той ожесточено. — Не се бъркай в неща, които не разбираш… Естествено, че имам причина да се нервирам…

Ръза бей попита повторно:

— Какво има, Расих?… Нещо лошо ли пеят?

Расих посочи с глава жените и децата:

— Повече нищо не мога да кажа, тъсте — отвърна той. — Заслушайте се, като минат пак, в песента… Смаян съм, че досега никой не й е обърнал внимание.

Хвърли ядно салфетката си върху масата и излезе.

Ламия бе забелязала, че Расих ефенди, докато изричаше тия неща, я гледаше особено. Никому нищо не каза. Но в душата й се бе зародило съмнение. Песента, която така бе нервирала този пияница, няма начин да не е била свързана с нея. На другия ден младото момиче чу как я пеят две тринайсет-четиринайсетгодишни хлапета:

Както каза и Хурие ханъм, най-накрая „окървавената риза“ беше излязла на бял свят. Град Кютахия отдавна беше узнал историята на гостуващата на Ръза бей млада вдовица, пристигнала от Измир. Случката с нея месеци наред занимаваше хората като тайна клюка и най-после беше разкрита чрез тази обикновена, простонародна песен.

Жаждата на градеца, в който нищо не се случваше, за някаква приказка превръщаше случката, доукрасявана ден подир ден, в невероятно вълнуващ роман за една авантюра.

Градът любопитстваше защо Ламия не излиза навън. Минеше ли по улицата, дори хора, от които не можеше да се очаква това, я гледаха през прозорците, търсеха я сред многолюдните места.

Вкъщи като че всички бяха сърдити на Ламия. Ръза бей вече избягваше да я погледне в лицето, Хурие ханъм не спираше да я обсипва с нови, многозначителни горчиви думи, дори Махмуре бе започнала да се държи хладно с нея.

Единствено Макбуле й бе останала вярна. Сега тя живееше с баща си в друга къща. Тъкмо когато щеше да се връща в Измир, майорът бе получил заповед, че го назначават в Елязъг, бе се притеснил и затова бе помолил да го пенсионират.

Ламия се дивеше на едно. Кемал бей, който преди четири-пет месеца не се бе съгласил дъщеря му да се сприятели във вагона с нея, сега харесваше техните посещения в дома му, а срещнеше ли случайно девойката, дори се успокояваше, заговаряше я с бащинска загриженост.

На Ламия й бяха останали само две утехи, за да преодолява лошото отношение към нея и тъжната самота на живота и душата си: приятелството на Макбуле… И писмата, които пишеше до Него, щом се затвореше нощем в стаята си…

Сега тези простодушни писма, които винаги започваше с обръщението „любими мой“, от ден на ден придобиваха по-изтънчена и по-чувствителна интимност; Ламия споделяше с Него преживените през деня мъки и своите жалби. След което, сякаш уплашена, че ще Го изтормози с подобни тъжни неща, тя приключваше писмото си с утешителни думи.

„Но всичко това няма значение… Щом като месеци наред заспивах и се събуждах със звука на твоята цигулка… Щом няколко лунни нощи ме води на разходка… Щом като съвсем скоро ще държа в ръцете си живия подарък, който ми направи… Какво значение имат сегашните ми страдания? — пишеше тя и полагаше в края подписа си.“

Към края на май Ламия му написа следното писмо:

X

Една вечер Расих ефенди, за разлика от обикновено, се прибра рано вкъщи. Беше пиян до самозабрава. Беше паднал на улицата, изгубил си беше феса, целият бе в прах и кал.

Владееше го някаква неразбираема възбуда. Просвайки се върху калдъръма на двора, той зави като куче. „Аз съм свършен, унищожен съм — крещеше той. — Никаква полза нямам от тая къща. Извикай тъста ми. Имам да му кажа две думи.“

Ръза бей, упреквайки го, бе се оттеглил в стаята си. Нямаше желание да се среща със зет си в такива нажежени ситуации, боеше се да останат лице в лице.

След известно суетене Хурие ханъм и Махмуре го замъкнаха в стаята му.

Ламия чу как половин час крещеше в стаята си на средния етаж, как говори някакви неразбираеми неща на жена си, как по някое време дори заплака. После полека-лека гласовете утихнаха, в къщата настъпи дълбока тишина.

Ламия току-що бе угасила лампата и си беше легнала. Откъм стълбите до слуха й достигна звук от чехли. След малко вратата й се отвори. Влезе Махмуре със свещ в ръка. Косата на младата жена бе напълно разрошена, цялата кръв се бе оттеглила от лицето й. Ламия тутакси скочи от леглото си и попита:

— Какво има, какво се случи?

Със свещта в ръка Махмуре коленичи до вратата. Трепереше цялата, зъбите й тракаха.

Ламия пак попита:

— Какво ти е?… Направи ли ти нещо?…

С голямо усилие успя да пророни единствено „Свършена съм…“, захлупи лице върху леглото на Ламия и се разрида.

Ламия запали лампата. Наметна върху голите рамене на Махмуре вълнена наметка и я накара да седне на канапето.

Плачът беше нервен, премесен със страх, безнадеждност и гняв. След малко дойде на себе си. И заразказва на пресекулки:

— Ламия, миличка, нищо няма да скрия от теб… От няколко месеца обичам един жандармерийски сержант… Сержантът, който минава от време на време по улицата ни — оня високият, с къдравата коса и с пъстрите очи… Преди мен обикнал снахата на Ханифе Молла… Няма да ме кориш, нали? И на тебе се е случило… Може ли човек да заповядва на сърцето си? Стана една глупост… Отначало си правехме знаци отдалече… Най-накрая един ден се отбих в къщата на майка му. Оказа се, че възрастната жена била отишла на баня… Моят сержант останал сам вкъщи… Хвана ме за ръцете и насила ме въведе вътре… Представи си един жандармерист като лъв, който залавя въоръжени с ножове и пушки бандити и ги хвърля в затвора… А аз, една слаба жена, какво можех да сторя?

След това срещите ни зачестиха. Посред нощ тихичко се измъквах в градината и го чаках на портата… Стояхме, той отвън, а аз отвътре, и си говорехме. Доста рисковано, ала друг начин да виждам моя сержант нямаше… Най-накрая предишната нощ на моя сержант му кипна, бутна вратата и влезе вътре. Какво можех да сторя срещу огромния като великан мъж? Пет минути след като моят сержант излезе навън, се сблъскал лице в лице с Мемдух, сина на акушерката Адиле ханъм… Представи си как се прибрах!… А и аз почти бях излязла на улицата. Покрих си лицето с ръце и се втурнах вътре. Тая вечер моичкият и Мемдух отишли заедно в кръчмата… Безмилостният женкар казал всичко на мъжа ми… Семейството ми се разруши, съсипана съм…

Разказвайки историята си, Махмуре се умълча за миг, канеше се наново да се разплаче. Ламия развълнувано я попита:

— Ти как разбра, че му е разказал всичко?

— Тази е причината, за да се напие чак толкова днес… После, понеже беше пиян, изпусна няколко думи… Каза ми: „Само да видиш каква игричка ще ти извъртя… Веднъж да се зазори!…“

— Може да се е ядосал за нещо друго…

— Не, Ламия… Мъжът ми знае всичко… Каза и друго: „Душичката ще ти извадя пред градинската порта!“, и понечи да ме стисне за гърлото. Едва се измъкнах. Добре, че беше пиян. Нямаше сили да се помръдне… Утре Расих ще поиска развод… Не е привлекателен мъж колкото моят сержант, но и него харесвам… Той е първият мъж, когото срещнах… Толкова години една постеля споделяме… А имам и деца… Ами срамът… Татко направо ще ме убие…

Ламия доста се бе разтревожила. Едва се въздържаше да не заплаче заедно с нея.

— Ах, Махмуре, защо извърши тая детинщина?

Младата жена, въпреки тревогата и сълзите си, не успя да скрие леката си усмивка.

— Е, сестро, не говори, сякаш не ти е познато… Ти защо обикна старши надзорника, макар да беше сгодена?… Сърце е това… Разбира ли от думи?

Ламия погледна тъжно пред себе си и не отговори.

Махмуре си имаше тайна цел. От време на време поглеждаше крадешком Ламия и се чудеше откъде да подхване.

— Аллах спокойствие да ти дава, Ламия… Аз си тръгвам — каза тя. После с притворен трепет в гласа добави: — Ела да те целуна… Може би няма да се видим повече… Миличка Ламия, прости ми!…

Ламия повдигна изненаданите си очи.

— Защо? Какво става?… Боиш се, че мъжът ти ще ти стори нещо лошо ли?

— Не, миличка Ламия… Не е за това… Сбогом, Ламия…

— Тогава какво има?

— Повече не мога да говоря. Сбогом. За мен животът вече е забранен…

Махмуре се бе отправила към вратата. Обърна се още веднъж, преди да излезе. И още веднъж с онзи притворен трепет в гласа си каза:

— Кажи на мама и сестрите ми… добре да гледат децата ми.

Ламия неочаквано я хвана за китките, насила й взе свещта от ръката.

— Нещо лошо си намислила, Махмуре… Не ми казваш… За нищо на света няма да те оставя… Какво ще правиш?…

Младата жена бе много доволна, когато видя колко притеснена е Ламия. И правейки се, че не издържа на нейните настоявания, каза:

— Не искам да споделя с теб, но щом толкова настояваш… Добре… Ще се самоубия… Това петно не може да го изчисти нищо, освен смъртта… Ей сега ще се хвърля в кладенеца…

Ламия нададе лек писък, прегърна я през врата с треперещите си ръце и започна да я умолява:

— За бога, откажи се от тази мисъл, како Махмуре… И аз като тебе исках да се самоубия… Не се получи… Сега не съжалявам, че се отказах… Аллах ще ти прати утеха… А и съпругът ти може би нищо не знае… Ако не жалиш себе си, пожали четирите си деца…

— Не, миличка Ламия… По друг начин не мога да се очистя от този срам… Остави ме… По-добре да умра… Най-малкото ми дете го вземи ти… Ще го отгледаш заедно с Мебруре…

Ламия се бе разридала от скръб, от вълнение.

— Не го прави, како Махмуре… Може да намерим някакъв изход… И да убедим Расих бей…

Махмуре чакаше тъкмо този миг и тъкмо тези думи на простодушната си братовчедка. Тръсна обезнадеждено раменете си.

— Има начин да убедим мъжа ми, но и той е невъзможен…

— Какъв е той?

— Да кажа и да докажа, че жената, разговаряла до градинската порта със сержанта, не съм била аз…

— …

— Нали ти казах… Няма изход… Друга млада жена, освен теб и сестрите ми, в къщата няма… Сестрите ми са девствени… Пък и са малки… А и ти впрочем си минала през своята си болка…

Ламия гледаше пред себе си и задълбочено премисляше.

— Вярно е, не съществува никакъв риск за онзи, който би поел тази вина — продължи Махмуре. — Така е, а мъжът ми, естествено, ще остане доволен, като узнае, че жената, разговаряла със сержанта, не съм била аз. Колкото и да е, ще се притесни за балдъзите си или за някого другиго, но никому нищо няма да каже… Ще прикрие позора…

Ламия бе скрила лицето си в шепи, бе затворила очите си. Невъзможно бе да се разбере какво мисли, какво чувства.

Махмуре й хвърли разтревожен поглед, после пак с онзи притворно разтреперан, трагичен глас занарежда последната си воля:

— Миличка Ламия, на теб поверявам задачата да утешиш мама, братята и сестрите ми… Ах, дечицата ми… Най-много тях жаля… Не е лесно с четири деца…

— Добре, какичко… Ще обикна жандармерийския сержант както надзорника — каза Ламия.

XI

На следващата сутрин Расих ефенди седеше под големия орех в градината. Снощната песимистична, нервна умора го беше смазала, бе като болен. Лицето му беше съвсем прежълтяло, бялото на очите му — кървясало, клепачите му — подути и посинели.

Махмуре и Ламия седяха една до друга на ниските кухненски столове малко по-нататък.

Зюбейде, малката дъщеря на Ръза бей, бе усетила, че се е случило нещо необичайно. Обикаляше потайничко наоколо, като надушило следа ловно куче, и не искаше да се отдели от тях.

Махмуре я повика:

— Хайде, момичето ми… Помогни ми… Ще почистим килимите — каза тя. — После с глава направи знак на Ламия и се отдалечи.

Расих от време на време кашляше, с пръсти разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Ще ми се пръсне главата!“

След дълго колебание Ламия се изправи и разтреперана заговори:

— Свако… Кака Махмуре няма вина… Не й се сърдете… — Не намираше думите, които през нощта си беше намислила, пред очите й хвърчаха искри, ушите й бучаха.

Расих леко се оживи и бърчейки вежди, изрече:

— Спомена ми нещо такова, ама не вярвам.

Ламия продължи на пресекулки:

— Повярвайте, свако… Кака Махмуре казва истината… Аз бях тази, която през онази нощ говореше със сержанта при градинската порта… Не й приписвайте този грях…

Расих не отговаряше, гледаше я проницателно, странно с кървясалите си очи.

Ламия вече се бе осмелила. Желанието за саможертва постепенно нарастваше и тя разпалено продължаваше:

— Нима е невъзможно да се очаква подобно нещо от момиче като мен, свако?… Знаете как миналата година… Не е ли така?… От време на време се виждам със сержанта… Не е ли достатъчно, свако?… Няма нужда да продължавам…

Расих продължаваше да я гледа с онзи пронизващ я, странен поглед.

— От колко време продължава тази връзка?

— Не знам… Може би месец… Може би повече…

— Докога ще продължава?

— Вече приключи…

— Не мисля… Не ми приличаш на момиче, което лесно ще миряса… За какво го обикна оня лентяй с дългите извити мустаци… Кажи ми, за какво би могъл да бъде обикнат?…

Расих бе станал от мястото си и се бе приближил до Ламия. Угасналите му, болнави очи отпреди малко бяха заблестели с особен пламък, а умореното му лице оживяваше. С пресипнал глас, напомнящ животинско ръмжене, попита:

— Говори, къде се срещахте? Как се докопа до теб проклетникът?… Значи, докато ние си хъркаме като магарета, ти си в прегръдките му…

Не можа да продължи. Извръщаше честичко глава, гледаше към полуоткрехнатата кухненска врата, кръстосваше дланите си, за да не я хване за китките.

Уплашена от това странно вълнение, Ламия направи крачка назад и със строг глас изрече:

— Свако…

Расих внезапно дойде на себе си и се върна на предишното си място. Но не можеше да се въздържи да не продължи с горчивите си, тежки думи за сержанта:

— Не, ще стисна за гърлото оня мизерник… Видя ли го още веднъж да мине от тук, ще го убия…

— Няма да е редно да сторите това, свако… Мен ли искате да убиете?

Расих се изсмя с болезнен, презрителен смях:

— Не аз тебе, а ти — мене… Сиреч ти си си наумила да убиеш нас, нашето семейство… Събирай си ума, Ламия… Усетя ли, че си погледнала някого, че с тия устни си се усмихнала на някого, ще те убия… Хайде, достатъчно си стояла там… Махай се от очите ми…

XII

Без много-много да се раздухва, случката с жандармерийския сержант беше прикрита. Ламия вече не се осмеляваше да гледа в очите Расих ефенди, избягваше го упорито. Расих ефенди обаче изобщо не забравяше тая история, гневът му, раздразнението му, вместо да стихват, нарастваха с всеки изминал ден. Чуеше ли звук от стъпки на улицата, мигом приближаваше до прозореца, а нощем понякога ставаше и обикаляше градината.

Не беше решил точно как да се държи с Ламия. Мернеше ли я, най-често си извръщаше главата и ядно сбърчваше вежди, а кажеше ли й нещо, присвиваше устни със злобно презрение.

В думите му неизменно имаше тежки, оскърбителни намеци. Паднеше ли му сгоден момент, докато се хранеха, все за безсъвестните, неморални жени говореше, разправяше как такива трябва да бъдат клани с тъп нож за шкембе, да бъдат заринати с камъни.

От време на време приклещваше Ламия в някое закътано местенце в градината или в софата и започваше своя разпит: „Пак надушвам нещо… Ти май не стоиш мирна!“ Понякога Ламия се отбраняваше с невинни клетви, понякога обаче се гневеше и плачеше. В такива моменти Расих моментално се променяше, поведението му ставаше невероятно мило и нямащо нищо общо с предишното му държание и се опитваше да я успокои; умоляваше я да не плаче така, да му прости. Една вечер, понапил се бе доста, горко изплака: „Ти изобщо не разбираш състоянието ми!“ Ламия отдавна беше разбрала състоянието му. Но с никого не споделяше мъката си, нищо друго не можеше да стори, освен тайничко нощем да плаче.

Въпреки цялата си предпазливост един ден се уплаши. В къщата бе ден за пране. Хурие ханъм и дъщерите й бяха заети в кухнята. Ламия простираше в градината вече изпраното пране. Под предлог, че е болен, Расих ефенди си бе останал у дома. Заспиваше, събуждаше се, пак лягаше, отваряше и затваряше прозорците, обикаляше софата, подсвирквайки си.

От кухненската врата Махмуре подаде на Ламия поднос.

— Агънцето ми, сестро… Ще отнесеш ли храната на свако си? — попита тя.

Когато Ламия с поднос в ръцете се качи горе, Расих си гледаше на карти на канапето. Щом я видя, скочи и със смутена усмивка каза:

— Ядене ли си ми донесла? Благодаря… Благодаря… Остави го на оная маса.

Ламия остави подноса и тръгна да излиза.

Расих побърза да каже:

— Почакай, Ламия… Ти ми донесе ядене, аз пък да ти дам ябълка.

— Благодаря — отвърна колебливо тя, — но прането ме чака…

Той обаче продължи да настоява:

— Невъзможно, абсолютно невъзможно…

Бе започнал да бели огромната ябълка, която стоеше на полицата.

— Вие не се притеснявайте… Долу сама ще си я обеля…

— Какво ти притеснение…

Ябълката неочаквано изскочи от нервните пръсти на Расих и се търкулна под леглото. Ламия се поусмихна.

— Какво да правя, нямала съм късмет — изрече тя и се отправи към вратата.

Расих светкавично й пресече пътя и протегна ръка към вратата.

— Защо винаги бягаш от мен?

Ламия неочаквано се притесни.

— Аз ли бягам?… Аз ли… И защо да бягам, свако? — Заеквайки, му отвърна тя.

Расим се опита да я хване за ръцете.

— Жестоко момиче — каза той, — не разбираш ли състоянието ми? Възнамеряваш да ме убиеш ли?

От страх и притеснение Ламия съвсем бе пребледня. Тръгна заднишком към прозореца.

— Свако, елате на себе си. Какво ви правя аз?…

Расих съвсем бе посинял. Държеше ръцете си около врата, сякаш искаше с пръстите си сам да се удуши, и крачка по крачка се приближаваше. С глух, сподавен глас изрече:

— Убиваш ме… Заради теб подлудявам… Какво ще ти стане, направи ме и мен щастлив.

Очите на Ламия се бяха разширили, косите й потреперваха.

— Свако, ако се нахвърлите върху мен, ще скоча от прозореца… Ще опетните ръцете си…

Расих не посмя да я доближи повече и понечи да стори движение, сякаш се канеше да падне на пода, да падне на колене пред нея, взе да я умолява:

— Ламия, състоянието ми е тежко… Нямам вече сили да се противопоставям… И аз съм човек… Аз по-недостоен мъж ли съм от оня надзорник, от оня сержант?… Пожали ме… Ей богу, в тоя дом никой няма да узнае… И ти си жена… И ти имаш нужда от ласки… Ще си навлечеш неприятности с чуждите безделници, избери мен… Направо пощурявам, като си помисля как те е държал в прегръдките си оня сержант… Ей богу, убиец ще стана…

Лицето му, очите му изгаряха от дива страст, от гърдите му се изтръгваха сподавени хрипове.

От това мъчително положение Ламия бе спасена от Зюбейде, която, пеейки, се качваше нагоре. Расих внезапно изхвърча от стаята, изкачи се на горния етаж, за да не забележи балдъзата му неговата обърканост.

XIII

След него ден животът на Ламия в този дом се превърна в нетърпимо страдание. Расих я преследваше с луд инат и настойчивост, не се боеше, че работата може да излезе наяве.

Доколкото бе възможно, Ламия го избягваше, вечер се оттегляше рано с бебето в стаята си и заключваше вратата.

Въпреки всички предпазни мерки, които вземаше, Расих успяваше от време на време да я застигне насаме. Понякога говореше за кръв, за смърт, опитваше се да я сплаши с безброй закани, подло я умоляваше, плачеше дори.

Веднъж, умолявайки го, Ламия му бе казала, че е грях да напада така една клетница, приютила се в дома им.

Но Расих не пожела да проумее думите й. „Пожела надзорника, пожела сержанта, мен защо не ме искаш?… За тях има, за мен няма, защо?“ — повтаряше той като бесен.

Понякога на Ламия й идеше да разкаже за това на Хурие ханъм, ала все не набираше кураж. Смяташе, че узнаеха ли в къщата, най-вече нея щяха да укоряват.

Изпитваше угризения на съвестта и заради Махмуре. Сърцето й се свиваше при мисълта, че може да усети нещо.

Най-накрая една вечер се случи друго, още по-неприятно нещо. Расих, който успя да я притисне на стълбищната площадка, се нахвърли връз нея като побесняло животно, насила я взе в прегръдките си и опита да я целуне.

С неимоверни усилия Ламия успя да се освободи. Ръкавът на роклята й бе се разкъсал, заплелата се в косата й обица бе разкървавила ухото й.

— Вуйно, искам да ви кажа нещо…

Хурие ханъм изтупа прахта от метлата в ъгъла на прозореца, после сложи ръце на кръста си.

— Кажи, момичето ми…

След кратко колебание Ламия я погледна.

— Бяхте ми споменали по-рано, че един телеграфо-пощенски служител ме искал… Казахте, че бил добър човек…

Хурие ханъм я наблюдаваше изпитателно.

— Да, момичето ми… Добър е, но е възрастен… А и има три деца… Аз, да знаеш, не съм много-много съгласна…

Ламия се беше подпряла на вратата. Вгледана в облаците, с немощен глас изрече:

— По-добре, че е възрастен, вуйно… Ако този господин все още ме иска, аз съм съгласна…

Хурие ханъм направо се слиса.

— Ох, Ламия, ама че странна работа, момичето ми. Когато ти съобщихме за пръв път, ти не пожела, дори се разплака… Според мен Мухлис ефенди финансово не е зле… По-добър е от младежите със засукани мустаци, ама не искаме да те насилваме… Тъй де, ти ще си тая, дето ще се погажда с него. Нас какво ни засяга. Мислехме, че държиш да е млад, па макар и беден…

— Аз, вуйно, искам Мухлис ефенди тъкмо защото е възрастен… Доста съм размишлявала оттогава… Какво ще прави злощастница като мен с млад мъж?… Ще му гледам децата според силите си… Ако и той обещае, че няма да дели Мебруре от своите деца… Съгласете се и работата да приключва…

Хурие ханъм се колебаеше.

— Добре, но ме заинтригува, момичето ми… Ти беше категорична и казваше, че няма да се омъжиш…

— Да, но… Няма да остана да ви тежа повече…

— Ние, Аллах ми е свидетел, не те делим от нашите деца… Каквото е за мен Махмуре, това си и ти…

С натъжен глас Ламия каза:

— Благодаря за тези думи, вуйно, позволете и аз да си направя свой дом…

— Ако питаш мен, да изчакаме още малко, Ламия… Може пък да намерим нещо, което по да ти допада… Не ми се ще да излезе, че гледаме просто да се отървем от теб…

— Не, вуйно… Оставете това… Няма да се появи нищо, което да ми допадне повече от възрастния Мухлис ефенди…

Няколкото сърдечни думи на Хурие ханъм я поотпуснаха, не устоя на нуждата да разкрие част от сърцето си.

— Не гледайте, че на години съм малка, вуйно… Доста препатих. Нищо на света не ме привлича… Ако този Мухлис ефенди е добър човек, ще го обикна като… като баща… Ще отгледам децата му като свои… Вуйно, нали ще вземете позволение от вуйчо?

XIV

Телеграфо-пощенският служител имаше няколко условия. Негова възрастна съседка всеки ден пристигаше в къщата на Ръза бей, настаняваше се срещу Ламия и с оскърбителен, груб език ги изреждаше:

— Виж, момичето ми… Мюсюлманската религия е религия на любовта… Да си говорим открито… Ти не приличаш на останалите вдовици… Както и да е, той не се осмелява да вземе жена с недобро име… Горкият човек, тъй или инак, видял е и хубави дни… И казва: „Жената е работа на съдбата… Не се знае каква ще случи… Като вземеш девственица… Няма да остане такава, ще се разврати, ще стане лоша… Като вземеш незабрадена, пропаднала жена… Ще се проклина, неспирно ще се моли, никому няма да показва и крайчеца на полата си… Аз харесвам добрата, изкусна бродерия… Дай боже и любима да ми стане… Ще забравим миналото, ще заживеем много-много добре…“ Това е, момичето ми, ти си помисли… Ако желаеш да станеш стопанка на един дом и да живееш спокойно, мъжът е налице… Ако пък имаш други намерения… Възможно е, хора сме… Ако си мислиш „Бе да стана веднъж съпруга на някой виден мъж… Пък после ще си правя каквото си знам“, по-добре да се откажем от тая работа… Истината боли, момичето ми… Не ми се сърди, че говоря така… Мухлис ефенди може и да е възрастен, ама не е някой изпаднал мъж… Ония със засуканите мустаци не подсигуряват лесно прехраната, момичето ми… Те се преструват седмица, десетина дни… Отдават се на желанията си, разпускат се… Приятно е, ти по-добре и от мен го знаеш… Кой знае колко сладки приказки ти е наговорил оня надзорник.

Ламия слушаше тия съвети, без да продумва, каквото и да кажеше възрастната жена, тя потвърждаваше с глава. Единствената й цел бе да напусне този дом, без да се разбере за позора.

Расих ефенди доста бе се потрудил да попречи на женитбата, веднъж дори се бе спречкал с тъста си. Пиеше повече от обикновено, нервираше се за всичко, заяждаше се с всеки, който му се изпречеше на пътя.

Една сутрин Ламия носеше кафе на Ръза бей. Расих изникна пред нея в софата. И с обезнадежден, спокоен глас й каза:

— Ще говоря за нещо важно с теб, ела след малко в градината.

Боейки се да не ги види някой и поглеждайки крадешком към стълбището, Ламия му отговори:

— Отдръпнете се, моля ви!

Със спокойно упорство Расих продължи да препречва пътя й.

— Кълна се, че няма нищо страшно, Ламия… Само ще ти кажа някои неща… Не се притеснявай… Ако не желаеш да дойдеш, да поговорим тук… И да ни видят, не ме интересува!

Някой се разхождаше из горната софа. В отсрещната стая, чиято врата бе открехната, Ръза бей се разкашля. Ламия нямаше избор и се съгласи.

— Добре… Ще дойда — отвърна му тя.

Тази сутрин, за разлика от обикновено, нямаше и помен от нервността на Расих. Тъкмо напротив — лицето му бе бледо, бялото на очите му — жълто, поведението му — уморено и боязливо. На пресекулки и покашляйки, той подхвана:

— Доста грешки сторих по отношение на теб, Ламия. Каквото и да кажеш, бях невъзпитан, груб, неморален. Но не мога да се владея. Ти не знаеш какво е да обичаш, да ревнуваш… Снощи случайно срещнах на улицата оня Мухлис ефенди… Идеше ми да го хвана за гърлото и да го удуша като пиле… Не ми го побира умът, че трябва да му станеш съпруга… Тая нощ, Ламия, не мигнах до зори… Ще полудея… Жена ми, децата ми ме гледат като че съм някаква змия… Взех решение… Ще се разведа с Махмуре… Стани ми съпруга ти… Ще ти посветя живота си… Без теб няма да мога да живея…

Постепенно вълнението му нарастваше, в очите му се разпалваха пламъци, вените по слепоочието му се издуваха.

Ламия му отвърна спокойно:

— Целувам ви ръка, свако… Не ме измъчвайте повече… Имате съпруга, деца… Оставете ме вече. Знаете, че е невъзможно…

— Няма да те оставя на оня Мухлис ефенди. И двамата ще ви…

Расих пак бе подновил заплахите. Без повече да го слуша, Ламия се оттегли.

XV

Него ден цялата фамилия бе канена на тържество. Големият брат на Хурие ханъм, богат търговец на овце, правеше сюнет на внуците си. За да бъде бляскаво тържеството, възрастният търговец се беше раздал докрай, поканил бе целия град Кютахия. От два дни на открито пред къщата му вряха казани, обикаляха хора с тъпани.

Тъй като от няколко дни я болеше гърлото, бяха оставили Ламия с две от децата вкъщи.

Състоянието на Ламия — оставаше седмица до сватбата й с телеграфо-пощенския служител — се беше влошило доста. Сън не я ловеше, не се хранеше, не разговаряше с никого.

Лицето й бе меланхолично и бледо, устните й бяха сухи и обезкървени. Дори зелените й очи от ден на ден избледняваха, придобиваха особена посърнала безцветност, като забравени край огъня цветя. Понякога лицето й пламваше като при треска, тогава по бузите и слепоочията й плъзваха червени петна. В очите й гореше страдалчески огън. Абсолютно се беше занемарила. Стегнато сплетените й руси коси, които придаваха на невинното й чело, на изящното й слабо лице приятна будност и свежа жизненост, сега се спускаха несресани върху раменете й, подчертавайки още повече изпитото й, направо изглеждащо като болнаво лице.

Същия ден и в къщата, и в квартала се бе настанила дълбока тишина. Откъм намиращата се на няколко преки по-горе къща, където течеше тържеството, от време на време долитаха звуците на тръби и тъпани.

Утринта беше прекрасна. Ламия бе отворила прозореца, от който се виждаше долината, и бе се опънала върху канапето.

В люлката в ъгъла прегърнати спяха Мебруре и най-малкото дете на Махмуре. Ламия бе отпуснала глава върху решетките на прозореца; уморено наблюдаваше купчините облаци и прелитащите от време на време ята жерави. Неусетно бе затворила очи и се бе отдала на полудрямка.

По някое време като че откъм градината долетя шум; трепна, отвори очи и се заслуша. Шумът беше секнал. Може би през дървената ограда бе прескочила някоя котка или куче.

Канеше се пак да се отпусне на канапето. Този път откъм кухнята долови проскърцване на врата. Бутна решетката и надникна в градината. Кухненската врата бе отворена. Понякога тази врата, като не я залостеха отвътре, се отваряше сама при напор на вятъра. Сигурно се бе случило нещо такова. Ала тя все пак се бе усъмнила, ослушваше се на стълбата, май долавяше леки шумове, скърцане на дъски.

И за да си вдъхне кураж, си каза: „Ама че подозрителна съм станала и аз… Крадци не могат да дойдат посред бял ден!“ Бавно заслиза по стълбището. Краката й леко потреперваха, сърцето й биеше силно. Стигна в края на стълбището, водещо към калдъръмения двор, и спря. Долу бе хладно и влажно като в зимник. Пустата и занемарена къща съвсем безпричинно я плашеше.

Колебаейки се да се спусне ли долу, извърна със студено потрепване главата си към една от съседните стаи и в рамката на вратата видя стройния Расих. Остана безразлична, ала едва се сдържа да не изпищи.

Расих стори крачка към нея.

— Май се изплашихте… Не е чужд — каза той. — Забравих си цигарите, върнах се заради тях…

В гласа му се усещаше развълнувана пресипналост. Лицето му се позачерви, клепките му запремигваха начесто. Ламия придърпа разтворената яка на роклята си и се накани да се качи по стълбите. За да изглежда смела, каза:

— Защо не почукахте?

— Ключът от градинската порта беше у мен, не исках да ви тревожа — отговори Расих.

Ламия бе изкачила вече първите стъпала, когато Расих се насочи към стълбата и с хрипкав глас добави:

— През градинската порта минава само сержантът, нали?…

Ламия замръзна на място. Краката й вече не я слушаха, усещаше, че направи ли още една крачка, коленете й ще се подкосят и ще рухне.

— Защо толкова трепериш, Ламия?… Защо толкова се боиш от мен?

Думата „страх“ бе последната плесница за нейната воля и чест. Разтреперана, повдигна глава.

— Защо да се страхувам?… Какво страшно има?

Расих поклати глава и със спокоен, доколкото му бе възможно, глас каза:

— Така е, нищо страшно няма… Ламия ханъм… Ламия, още веднъж ти предлагам… Все още имаме време… Откажи се от оня глупак… Да избягаме от тук… Ще се пожертвам за теб… Виждаш, свършен съм…

Канейки се отново да се заизкачва по стълбището, Ламия му отговори:

— И преди ви казах… Няма такава вероятност… И да ме убиете, вероятност няма…

Расих си пое дълбоко дъх, сетне, разтреперан от силната си страст, каза:

— Няма вероятност и аз да се откажа от теб. Разбираш ли? И двамата ще умрем… Или ще бъдеш моя.

Бавно, но застрашително бе тръгнал към нея.

— Ако ми се нахвърлите, ще викам.

— Няма да го направиш… А и да го направиш, не ме интересува… Аз и бездруго си търся белята…

Внезапно Расих атакува стълбата. Ламия понечи да побегне; но понеже не можеше да взема по две стъпала наведнъж, се озова в прегръдката на Расих; и двамата се изтърколиха по стълбата.

Помежду им се завърза кратка и ожесточена едноминутна схватка. Ламия повторно се опита да се освободи от грубите, нервни ръце, които обгръщаха кръста й и стискаха, задушавайки я, като ремък врата й. Остана без всякакви сили, мощно вцепенение овладяваше тялото й.

Остра миризма на алкохол внезапно облъхна лицето й, устните й бяха затворени с дива, наподобяваща животинска захапка целувка.

Тогава с неочаквана за немощното си тяло сила го блъсна за последно, изви се; в опита си да я усмири, Расих се олюля с дълбоко хриптене; удари се в прозореца на стълбата. Едната му ръка счупи стъклото с невероятен трясък.

С неподозирана скорост Ламия скочи от стълбището, шмугна се през отворената врата в стаята на Ръза бей, пусна резето. Единият ръкав от роклята й бе останал в ръката на Расих. В лявата му шепа имаше кичур окървавена коса, изскубнат от слепоочието й. Тя се мъчеше да извика, глас не й излизаше, искаше да изтича до прозореца, но не можеше да върви. Както бе клекнала зад вратата, по стълбите чу нов, глух шум. Това пак й вдъхна сили; хвърли се към шкафа и грабна револвера на Ръза бей.

С мощен ритник Расих строши една от долните дъски на вратата, при втория — отхвръкна резето.

Ламия, размахвайки револвера, извика:

— Стой там!

След което стреля два пъти в Расим, нахвърлил й се като побесняло животно.

При първия изстрел Расим отлетя чак до вратата. При втория, размахвайки ръце, рухна на колене пред прага. Покри лице с разперените си изопнати пръсти. Сетне със силата на изстреляна стрела огромното му тяло отскочи назад и се просна по гръб, главата му се провеси надолу от първото стъпало на стълбището. Един от куршумите, преминал през дясното му око, бе раздробил мозъка му. От време на време тялото му се сгърчваше в мощна конвулсия, сякаш искаше да се мобилизира и да се изправи, през отворената му уста и през разширените му ноздри със страховити хрипове избликна, облян в пенеста кръв, мозък.

XVI

Щом отвори очи, Ламия откри, че се намира в малка стая с един прозорец. Бяха я положили по гръб на нисък креват върху натъпкан с трева дюшек; бяха разплели косата й, бяха намокрили лицето и шията й. Белобрад мъж във военна униформа разтриваше китките й.

— Скорошно оздравяване! Как си, момичето ми? — каза той. След което се обърна към двама души, тихичко разговарящи зад гърба му. — Дойде на себе си… Няма нищо сериозно.

Сред спускащия се в стаята вечерен мрак Ламия различи лицето на чичо си. За тези два месеца Ръза бей съвсем се бе състарил, сякаш бе грохнал. Провисналите му побелели мустаци потрепваха, очите му изглеждаха още по-дълбоки и тъмни. Прокарвайки студената си, трепереща ръка по челото и косите на Ламия и прикривайки с чаршафа полуразголените й гърди, той изрече:

— Честито, момичето ми… Благодаря на бога, отърва се.

Едва тогава Ламия успя да се опомни. Пред очите й преминаха преживените в последвалите онази злокобна случка дни мъчителни, трагични събития с жандармерийските и полицейските кошмари из стаите на полицията и на следствието, из килиите на предварителния арест и на болницата, из съдебните зали. Поизправяйки се в кревата си, тя обгърна с ръце чичо си.

— Какво стана с мен, чичо?

От дълбоките, тъмни очи на Ръза бей се стичаха сълзи.

— Отърва се, момичето ми… Съдът те призна за невинна… Аллах се смили над теб.

— Защо сте ме довели тук?

— Като чу присъдата, момичето ми, ти припадна… Затова…

Разтриващият преди малко китките на Ламия белобрад военен се обади:

— На тази възраст преодоля голямо премеждие, момичето ми. Аллах да те пази подобно нещо да не се повтаря…

Ръза бей му стисна ръцете и му благодари:

— Бъди здрав, скъпи докторе, признателен съм ти.

Възрастният лекар излезе от стаята заедно с останалите мъже.

Присядайки в края на кревата, Ръза бей обхвана с ръце главата си; мислеше задълбочено и от време на време въздишаше.

Наоколо се беше здрачило. Навън сред мътната, мръсна вечерна светлина валеше сняг.

Съдебен пристав отвори вратата, надникна в стаята и пак я затвори. Тогава Ръза бей се надигна. И със страдание, с колебливост, които се опитваше да прикрие, заговори:

— Вече си свободна, Ламия, сега ще излезем от тук… Но за жалост няма никаква възможност, момичето ми, да те отведа у дома… Не твърдя, че извършеното от теб е несправедливо… Нима нямаше друго средство, освен оръжието, за да опазиш честта си? Не виждам смисъл да мисля за това. И все пак починалият беше наш зет, беше съпруг на дъщеря ми, баща на внуците ми…

Ламия с немощен глас потвърди думите му:

— Да… Имате право, чичо… Впрочем, и да желаехте, аз нямаше да се върна… Знам, че вуйна и кака Махмуре не ще ми простят.

Ръза бей продължи:

— Ти получи оправдателна присъда, момичето ми… Все пак съм ти чичо… Не мога да те изоставя… Предприел съм някои нещица… Имам приятел, казва се Хаккъ ефенди… Навремето беше имам на полка ни… Мюсюлманин и почтен човек е… Има и добра съпруга… Срещнах се с тях, момичето ми… Сега ще те отведа в техния дом… Пак, разбира се, ще ти излезе късметът… Особено като отмине малко време от оная случка… И детето утре ще ти доведа там, ще ти го оставя… Ще идвам от време на време да те виждам… Предавам на Хаккъ ефенди месечното възнаграждение от баща ти. Хайде, момичето ми, да те кача на един кабриолет и да те откарам там…

Бяха излезли пред вратата. Ръза бей се оглеждаше за превоз.

— Ако искате, чичо, нека да повървим — обади се Ламия. — Имам желание да повървим пеш дотам.

Възрастният мъж се смръщи и отговори:

— Ти нямаш възможност да прецениш точно желанието си, момичето ми… Малко ли премеждия ти минаха през главата?… Очите на всички са в теб. Никой не бива да те вижда на улицата…

По молба на Ръза бей млад жандармерист отиде до ъгъла и намери свободен кабриолет. Снегът и студът постепенно се усилваха. Докато пътуваха, Ръза бей я наставляваше с думи за добродетелта, благочестивостта, честта. Разказа й някои случки за трагичната участ на неморалните жени.

XVII

Бившият полкови имам живееше в порутено джамийско жилище. Тясна градина, преградена с тараби, вместо със зид, отделяше къщата от улицата. Малките стаи с прихлупени тавани приличаха на стаичките в чилехане28; не се виждаше нищо друго, освен тясната, гола градина и малко небе.

Съпругата на Хаккъ ефенди беше шейсетинагодишна, простодушна, объркана черкезка. За бъдещата си гостенка беше подготвила чисто легло и гореща супа.

Изнемощяла от дневните вълнения и от умората, Ламия не намери сили да дояде супата, едва се съблече и се хвърли в леглото.

От продължилия дванайсет часа дълбок, безчувствен сън на сутринта я разбуди гласът на Макбуле. Момичето хем се смееше, хем плачеше и повдигайки от възглавницата главата на приятелката си, целуваше страните й и нейните, гледащи смаяно, мечтателни очи.

— Ламия, миличка… Какво те сполетя… Оказа се, че много съм те обичала… Колко пъти се молих на татко, плаках: „Заведи ме при Ламия…“ Но той не се съгласи… Вчера и той беше в съда… Полудях вкъщи от тревога, докато вечерта най-накрая ми съобщи радостната вест… Не мигнах до зори… Казах на татко: „Непременно трябва да видя Ламия… Утре, ако ме заведеш, заведеш… В противен случай ще избягам и ще отида… После, ако искаш, ме обеси!“ Татко знае колко съм луда… „Добре, не се притеснявай… — отговори ми той — Утре ще идем.“ Лично ме доведе до вратата. След два часа ще ме вземе…

Ламия отпускаше главата си върху гърдите й като дете, отдало се на майчината ласка, с дълбока наслада, както правят погалените котета, притваряше очите си.

Докато беше в предварителния арест, майор Кемал бей доста пъти, по настояване на дъщеря си, я беше посещавал, беше й носил подаръци! Следеше с интерес делото, редовно присъстваше на съдебните процедури, срещаше се с адвокати, вдъхваше й надежда и твърдост, когато от време на време я посещаваше. Ламия бе започнала да изпитва към това семейство дълбока признателност.

Макбуле остана при приятелката си повече от два часа. Нямаше никаква възможност да сподели тревогите си с това жизнерадостно, простодушно, семпло момиче, което непрестанно сменяше темите на разговора и недоизслушваше думите. Ламия обаче харесваше нейната лекомисленост и когато бяха заедно, й се струваше, че животът е красив, и очакваше от него някакво смътно щастие.

Едно обещание на баща й невероятно бе зарадвало Макбуле. Припомняше си го с повод и без повод и разтърсвайки с ръце умореното тяло на Ламия, казваше:

— Татко винаги ще ме води при тебе и често ще те кани у нас.

Животът на Ламия в тази къща не бе лош. Имам Хаккъ ефенди бе опърничав, педантичен, груб албанец. Макар че тормозеше предимно жена си. Вечно упрекваше тази онеправдана женица, чийто живот преминаваше в безропотна домакинска работа и в молитви, понякога дори я хващаше за къносаните коси и я биеше.

Забелязала, че Ламия я съжалява и се измъчва заради нея, Фатма ханъм се опитваше да я успокои на своя си изкълчен език и й казваше: „Вреда няма, момичето ми… Той е мъжът, моят благодетел… Нека да му се прощава… Той ще ме отведе в Рая… Пък и господарят, Аллах да го благослови, е добър човек.“

И действително беше така. Хаккъ ефенди, който толкова хулеше и измъчваше жена си, с останалите хора, и особено с Ламия, се държеше грижовно и почтително. Утеха й беше и детето. През първите дни само го жалеше. Сега вече започваше да го обича, вземаше го в прегръдките си и с часове си играеше с него като с кукла.

Последната беда й се струваше като страховит отколешен сън, като случила се в някакъв друг свят трагедия. От онази случка в съзнанието й бяха се съхранили няколко объркани картини, в сърцето й — няколко хладни, неизличими трепети. Не успяваше, въпреки старанието, да подреди спомените си.

От време на време една от тия картини внезапно и напълно безпричинно оживяваше пред очите й, в душата й се настаняваше неясна, тътнеща суматоха. Ту прегръщаше зле облечените, зле изглеждащи жени в предварителния арест, ту в едно ъгълче на закрит кабриолет преминаваше по безкрайните улици, ту се задъхваше, за да отговори на първия въпрос сред невъобразимия шум в съда.

С времето обаче тези объркани спомени започваха да губят първоначалната си сила, постепенно душата й откриваше някогашния мечтателен покой.

Макбуле зачестяваше с посещенията си, при всяко идване носеше подаръци на Мебруре, шиеше й бродирани блузки.

Мебруре се беше превърнала в ръцете й в играчка, в жива кукла. Понякога си подхвърляха детето като топка от едното до другото канапе. Особено Макбуле, когато бе превъзбудена, така ожесточено целуваше злочестото дете, така викаше, стискайки го грубо в ръцете си, че Фатма ханъм зарязваше работата си или броеницата си, грабваше насила Мебруре от ръцете й и я отнасяше в стаята.

Една вечер Хаккъ ефенди каза:

— Утре се пригответе, Кемал бей ни покани на обяд.

Фатма ханъм, която излизаше от дома си твърде рядко, си облече атлазената рокля, с молитви заключи сандъците и вратите, сякаш тръгваше на далечно пътешествие.

От месеци наред и Ламия за пръв път излизаше на улицата и това неимоверно я забавляваше. Кемал бей живееше на открито място. Домът му се намираше почти в средата на прекрасна градина.

Докато майорът и имам ефенди пушеха наргиле и разговаряха в градината, Ламия и Макбуле слушаха грамофона в софата.

След този ден Хаккъ ефенди позволяваше на Ламия да ходи от време на време при Макбуле.

Кемал бей се държеше почтително с приятелката на дъщеря си, интересуваше се от здравето й, вземаше Мебруре в прегръдките си и се разхождаше с нея из градината. Нетактичната Макбуле веднъж отново постъпи безпардонно.

— Тате! — каза тя. — Ти във влака ми забрани да разговарям с Ламия.

Ламия внезапно пламна, ощипа приятелката си, седнала до нея, но Макбуле продължи да говори разглезено:

— Лъжа ли е? Защо ме щипеш?

Кемал бей доста се бе засрамил. След кратко колебание каза строго:

— Виждахме Ламия ханъм за пръв път. От къде можехме да знаем, че е толкаво разумно, толкова добре възпитано момиче?… После се опознахме по-добре…

Със същия си неприятен смях Макбуле продължи:

— Аха, значи заради това?

Но забелязвайки, че баща й кипва, млъкна.

В стаята настъпи кратка, напрегната тишина. Макбуле придвижваше пръстите си по края на масата, сякаш свиреше на пиано, а Ламия продължаваше да гледа пред себе си.

Кемал бей не успя да се сдържи и се разсмя.

— Мозъкът ти е като на птиче, Макбуле… Навърши седемнайсет… А никакво намерение нямаш да ставаш човек — каза той.

После, сякаш за да заглади нетактичността на Макбуле, дълго продължи да хвали Ламия.

През един пролетен ден Макбуле дойде на гости на Ламия с огромен букет в ръцете си. Беше откъснала всичко, що бе поникнало в градината, не бе пропуснала нищо — от маковете и лайкучките до наровите цветове.

Задъхваше се, сякаш бе тичала по улиците, от потта печето полепваше по лицето й. Щом влезе в стаята, хвърли цветята в лицето на Ламия, стовари пълното си, закръглено тяло на канапето и задъхвайки се, закрещя:

— Край, свършена съм… Умирам… Не питай какво ме сполетя!

Ламия се разтревожи и докато се опитваше да й свали чаршафа, попита:

— Какво стана? Сама ли дойде?

Започна да разказва, разхлаждайки откритите си гърди с края на чаршафа си като с ветрило.

— Дойдох съвсем сама… По пътя ми се лепнаха някакви безсрамници… Заподхвърляха ми реплики от рода на: „Млада госпожице, искаме цвете!“ Разбрах, че няма отърване от тях… Дадох им няколко стръка и им казах: „Вземайте ги и си вървете!“ Но да не мислиш, че спряха да ми досаждат? Аз тичам и те тичат… Идеше ми, ей богу, да ги фрасна с цветята по главите, дори да се сбия с някой от тях насред улицата, ама нали съм жена…

Ламия се разсмя.

— Баща ти не те пуска сама на улицата, Макбуле — каза тя.

— Да, но днес ми позволи. Има си гости… Познай кои, няма начин да се досетиш…

— Аз от къде да знам?

— Нали ти казах, няма начин да се досетиш… Имам ефенди и вуйчо ти…

— Ръза бей ли?

— Точно така… Колко вуйчовци имаш в Кютахия?…

— Че вуйчо ми у вас идвал ли е?

— Не… С татко се познавали отпреди, но досега не са си гостували… Днес татко го покани…

Ламия повдигна вежди с любопитство.

— И защо баща ти е поканил вуйчо ми?

Макбуле разпери ръце, сви устни и с дяволита усмивка в очите изрече:

— И аз не знам, ей богу. — После през смях добави: — Кълна се, ей богу… Виж дори се заклех… И съгреших.

Ламия постави ръце върху раменете й и сериозно каза:

— Хайде, Макбуле… Не крий.

Младото момиче се разсмя още по-силно. Забавляваше се — изплези й се и й намигна.

— Знам, ама няма да ти кажа… Няма да ти кажа, ей богу…

Ламия занастоява изнервено:

— На секундата ми кажи, Макбуле… Ще ти се разсърдя… Няма да те погледна.

Тук вече Макбуле се разколеба, не можеше обаче да се реши. За кратко се престори, че ще й каже, но се уплаши от онова, което възнамеряваше да стори, и развълнувано скочи от мястото си.

— Няма и няма да кажа… Господ ми е свидетел, няма да кажа, Господ да ме убие, няма да кажа! — заприпява тя измислената си песен и затанцува.

Ламия доста се бе притеснила. Сбърчи вежди и преструвайки се, че повече не я интересува, възкликна:

— Ако искаш, казвай! Ако искаш, не казвай!

Не гледаше Макбуле в очите, оправяше възглавниците и разместваше столовете.

За да я накара да забрави обидата, Макбуле й разправяше какво ли не, задаваше й въпроси. Ламия пък, за да не я погледне в лицето, се инатеше и отговаряше на въпросите й само с „да“ и с „не“.

Най-накрая младото момиче не издържа и почти натъжено каза:

— Ламия, миличка, ще ти кажа… Ако татко узнае, ей богу, ще побеснее.

Ламия я хвана за ръцете и я настани на канапето.

— Баща ти откъде ще узнае?… Аз на никого няма да кажа.

Макбуле обви ръце около врата на приятелката си — косите й се докосваха до лицето й, устните й — шията й, и бавно заговори:

— Ламия, миличка… За нищо на света не ми се сърди… Ти нали щеше да се жениш за оня старец Мухлис ефенди… След случката с теб обаче Мухлис ефенди се отказал да те вземе… Ти изпадна в доста затруднено положение, нали? Няма да останеш навеки в това място, напомнящо гроб… Татко смята, че си много възпитана и почтена… А и знае колко те обичам аз… Вчера, докато разговаряше с леля ми, го чух… Каза й: „Ламия ханъм ще стане стопанка в този дом… Млада е, но е доста благоразумна… И ние ще се успокоим, и тя ще се успокои.“ Схващаш ли, Ламия, миличка?… Вероятно тъкмо за това ще разговаря с имам ефенди и с вуйчо ти…

Опря главата си в гърдите на Ламия и боейки се да я погледне в очите, се сви в прегръдките й.

— Ламия, миличка, татко ми е доста стар за теб, но ще обикне Мебруре като своя дъщеря… Няма да ми се сърдиш, нали?…

Ламия и бездруго бе усетила това по състоянието и поведението на възрастния майор. Истината беше, че когато го чу от устата на Макбуле, не изпита друго, освен тъга. Със спокойна загриженост повдигна главата й, погали я по лицето и с дълбок, уравновесен глас изрече:

— Как мога да ти се сърдя, Макбуле? Ако баща ти в действителност възнамерява нещо подобно, аз би трябвало само да съм му признателна… Това би означавало, че не съм чак толкова лошо момиче, колкото си мислят всички…

Макбуле не очакваше от нея подобни думи и полудяла от радост, извика:

— Значи ще се съгласиш.

И отново с онова сериозно спокойствие Ламия добави:

— Още нищо не съм казала, Макбуле, само искам да кажа, че за мен баща ти… — Накланяше главата си към рамото си и вперила меланхоличните си зелени очи в далечината, сякаш така съзираше продължителната печална история на своя живот, Ламия продължаваше да говори: — С теб сме почти връстнички, тоест изглеждаме почти еднакво. Но не е така, Макбуле… На тази възраст моето сърце остаря… За мен всичко е едно и също — денят и нощта, лятото и зимата… Не желая нищо… Освен за дъщеричката си, за друго не мисля… За мен животът приключи… Ако Мебруре е щастлива, и аз ще бъда щастлива… Не ми и хрумва да се омъжа за някой млад мъж… Аз съм в тежко положение, кой и какво би могъл да направи?… А един млад мъж ще очаква съпругата му да го обича… Само че моето сърце е вече угаснало… Сега разбираш, нали?… Ако баща ти наистина ме иска, няма никаква причина да му откажа… И аз, и детето ми ще си намерим гнездо и повече никой няма да ме укорява. В замяна на това ще сторя, което е по силите ми, за да бъдете щастливи.

При последните й думи от очите й се стекоха няколко сълзи. Дори Макбуле внезапно се разрида.

— Какичко, не си мисли нищо лошо. Плача, че на моята възраст всъщност не съм ти връстничка.

Ламия пак я погали и се усмихна.

— Ако желаеш, сетне ще ми викаш „мамо“.

XVIII

Ламия бе станала спокойна, сериозна, работлива домакиня. Полека-лека забравяше старите случки, караше познати и съседи да я уважават като една зряла ханъмефенди. Беше се сдобрила дори с роднините си.

Чичо й от Измир често й пишеше писма, канеше я заедно със съпруга й на почивка при тях. Те дори бяха решили да отидат за месец в Измир по време на гроздобера, ала Мебруре неочаквано се бе разболяла и се бяха отказали от това пътуване.

Два пъти седмично Ръза бей идваше, за да разбере как се чувства Ламия, понякога водеше съпругата си и малката си дъщеря.

Ламия твърде рядко излизаше от къщи, не беше в близки отношения с нито един съсед. В началото из квартала бяха плъзнали клюки. Разправяха, че се големеела, понеже била съпруга на майора. След време обаче бяха започнали да приемат стеснителното й поведение, дори да го харесват.

Ламия не огорчаваше никого, успокояваше и малки, и големи. С никого обаче не се сближаваше. По никакъв начин не можеше да преодолее останалата в душата й от предишните събития плашливост и недоверчивост към хората.

Най-голямото й удоволствие беше да се занимава с Мебруре и да кара съпруга си и заварената си дъщеря да се чувстват доволни. Към тях изпитваше толкова силна признателност, че каквото и да стореше, все й се струваше недостатъчно. Пред тях дори към Мебруре не прекаляваше с грижите и с обичта си. Така че Кемал бей и Макбуле понякога чувстваха детето й по-близко от самата нея.

Вироглавата Макбуле беше момиче с такъв характер, че за която и да се оженеше баща й, нямаше да се разбере с нея, щеше да се държи невъзпитано и разглезено, щеше да превърне къщата в ад. Но обичаше Ламия с непонятна привързаност, покоряваше й се повече, отколкото на баща си.

Ламия бе на път да навърши осемнайсет. Тялото й беше се поналяло, лицето й се бе поразхубавило, цветът на кожата и на очите й беше с по-друг блясък.

Светлорусата коса, придаваща на лицето й невинна благост, и нейните неспирно и спокойно усмихващи се очи не оставаха незабелязани от съседите, които ту се възхищаваха от нея, ту приказваха, че съпругът й не я заслужава.

Младата жена се правеше, че не разбира тия намеци, и искрено ги презираше.

Възприемаше се като доста преживял и без всякаква цел човек. А понякога си мислеше: „Някога и аз бях млада… И аз обичах като другите… И все още обичам… Но любимият ми е мъртъв за мен… Вече никога няма да Го зърна… Все ми е едно дали съпругът ми е млад или стар, красив или грозен… Нали е добър, честен човек… Това ми е предостатъчно.“

Ламия все още обичаше. Затвореше ли очи, наред с Бозяка, лозята, кориите, слънцето и луната виждаше и Него — стройното му тяло, сините му очи, придаващи странна привлекателност на мургавото му лице, белите му зъби.

Представи, които обаче вече не предизвикваха у нея страдания и вълнения, не предизвикваха в спокойното й сърце нищо друго, освен леко и тъжно съчувствие. Оприличаваше спомените си на светлината от залязващото слънце. Тази бледа светлина се разпиляваше в миналото й като цветен прашец, гаснеше постепенно в мрака, озаряваше някои забравени, позачезнали неща. Ала не лумваше никога.

Ламия си имаше едно-едничко страдание, една-единствена мъка. Любовта на съпруга й към нея…

Майорът я обичаше със страстта на последната любов, припламваща като суха слама в някои поостарели сърца. Бе човек, който, поради бремето на военния живот, не бе намерил време да обича, който не бе обръщал внимание на сърцето си. Когато за пръв път бе видял Ламия, когато за пръв път бе чул тъжната история на нейното прелъстяване, не бе изпитал към това дете нищо друго, освен ненавист и погнуса. После, с времето, към тези си чувства бе добавил и мъничко съжаление.

Случката с убийството бе разтърсила Кютахия и майорът, както мнозина други, бе проявил интерес и се бе развълнувал. Както мнозина други, и той беше там за първия ден на делото.

Сърцето му се бе разтуптяло, като я видя на подсъдимата скамейка с черния й чаршаф и прежълтяла като мъртвец, а когато Ламия отговори на първия въпрос на съдията, очите му се бяха насълзили за пръв път в живота.

Възрастният майор бе проследил с голям интерес вълнуващите етапи на съдебния процес, а след известно време не можа да скрие от себе си и естеството на чувствата, които изпитваше към злочестото дете.

Обичаше Ламия с някаква безнадеждна любов, не желаеше нищо друго, освен да й бъде опора. След оправдателната присъда си беше помислил да прибере в дома си, като изоставена на улицата злочестница, приятелката на своята дъщеря. Но бе невъзможно. Най-накрая, след дълги размишления и колебания, бе решил да я направи своя съпруга.

Беше разумен, предвидлив, сериозен мъж. Не се надяваше да получи преданост от една млада жена със съмнително минало. Знаеше, че всички ще му се подиграват. И беше напълно уверен, че сърцата им ще си останат чужди едно на друго. Но за поостарялото му сърце бе невъобразимо щастие не да я притежава, а поне да я вижда близо до себе си.

На останалите бе казал, че взема тази млада жена, за да я избави от мизерията, а може би и от пореден провал. Дори Ламия известно време бе разсъждавала по същия начин.

Майорът се срамуваше от ненавременната любов, която изпитваше към доста по-младата си съпруга, не се осмеляваше да произнесе дори дума, която би подсказала за неговото увлечение, за неговата страст. Безсилието и срамът го тласнаха към първичност, подобно на изцяло ръководено от груб и суров инстинкт животно.

Младата жена седмици наред бе линяла сред тази сурова и страстна атмосфера, бяха наранили най-нежните й човешки чувства, бе вкусила горчилката на духовната нищета.

Беше месец след брака им. Една нощ Ламия внезапно се бе разболяла. Кемал бей се разтревожи, облече се в полунощ, за да отиде и доведе живеещия в далечен квартал общински лекар.

След като му каза, че няма нужда, Ламия добави:

— Заради мен много се изморявате, жертвате се… Не зная как ще ви се отблагодаря.

Майорът положи ръката си върху косата й и гледайки я тъжно, отговори:

— Всъщност аз съм ти задължен, Ламия… Отдаде ми младостта си… Дори животът си да дам за теб, пак няма да мога да ти се отблагодаря…

Това беше първото признание. Тези думи, подходящи за влюбените петнайсетгодишни ученици, в устата му придобиваха печална интимност.

Тъкмо тогава Ламия бе осъзнала колко много я обича този праволинеен, суров възрастен военен и бе започнала да го съжалява.

При все че по никакъв начин нямаше да привикне с тази любов, тя я приемаше като унизителна житейска необходимост.

XIX

Беше гореща, тъмна септемврийска вечер. След вечеря се бяха настанили в горната софа и бяха отворили страничните прозорци с надежда да полъхне малко вятър.

Върху разположената в средата маса светеше лампа с абажур.

Полуизлегнал се в единия край на широкия диван, Кемал бей четеше вестник и в същото време леко полюшваше в скута си заспалата Мебруре. Тя вече бе станала на годинка и половина и бе се привързала към майора повече, отколкото към майка си. Пред него тъгуваше, пред него се глезотеше: разплачеше ли се, докато не я прегърнеше и не положеше главичката й на рамото си, не млъкваше, с мъничките си пъргави пръстчета скубеше дългите му, къдрави мустаци.

Беше привикнала като малко котенце вечер да заспива в прегръдките на Кемал бей. Облягаше русата си къдрава главица на врата му и не го оставяше на спокойствие.

Седналата до масата Ламия — по лицето и русата й коса пробягваха червените отблясъци от абажура на лампата — шиеше.

Готвачката леля Емине, изправила се пред един от отворените прозорци, сочеше към градината. Макбуле, която, пораствайки, ставаше все по-голяма лудетина и все по-палава, се бе покачила на наровото дърво, за да набере нарове. Безобразничеше — смееше се, пееше, хвърляше обелки от нарове и клонки в софата, — разтърсваше от време на време клоните, за да разтревожи и накара леля Емине да се развика, и крещеше: „Ох, падам… Помощ!“

Тъкмо когато след строгия укор на Кемал бей слезе от дървото, на вратата се похлопа. Макбуле викна към леля Емине, която се готвеше да се спусне надолу:

— Не идвай, аз ще отворя.

Вдигайки очи от вестника, Кемал бей попита:

— Кой може да е?… Бихте ли погледнали Ламия?

Младата жена, оставяйки дрехата, която шиеше върху масата, се надигна. Внезапно откъм градината се разнесе ужасяващ писък.

Надвесилата се през прозореца леля Емине, разклащайки свещника в ръката си, започна да крещи:

— Бейефенди, елате бързо… Някакъв е прегърнал Макбуле ханъм!

Майорът бе скочил, бе оставил Мебруре на дивана, и се бе втурнал надолу.

След онази случка Ламия бе като наплашена. Чуеше ли писък, шум, мигом се разтреперваше, краката й се подкосяваха, тялото й настръхваше.

Все още продължаващите писъци на Макбуле и тревогата на леля Емине до такава степен я стреснаха, че не бе в състояние да направи и крачка, покри лицето си с ръце и рухна на стола.

Надвесилата се отново през прозореца готвачка изненадано се обърна към нея:

— Ханъм… Елате тук де… Мъжът, прегърнал Макбуле, май е някакъв гостенин… Ама че работа! И бейефенди го прегърна.

Лека-полека Ламия се посъвзе и се отправи към прозореца. Но нищо не видя. Явно всички моментално бяха влезли вкъщи. Приказвайки и смеейки се, вече се качваха по стълбището.

Ламия се втурна към една от страничните стаи, бутна вратата и се заслуша.

С висок глас Кемал бей укоряваше Макбуле:

— Аллах да те накаже… Крещи ли се така?… Направо ни побърка.

Макбуле, смеейки се глезено, отговори:

— Ех, и ти татко… Само си търсиш повод да ме кориш… Какво да правя… Като го видях изневиделица, се уплаших. Не се сдържах…

Към разправията между бащата и дъщерята се включи и някакъв мъжки глас.

Ламия открехна вратата и погледна. До масата стоеше облечен в черно висок мъж. Лицето му бе обърнато на другата страна.

Единствено по отблясъка от лампата забеляза, че е със светло кестенява коса.

Кой ли беше мъжът, когото Макбуле посрещна тъй радостно, а съпругът й покани тъй фамилиарно в горната софа? Знаеше, че не биха я забелязали в тъмното, и затова се приближи още повече до вратата — слушаше ги и ги наблюдаваше с интерес. Разговаряха прави край масата. Майорът, поставяйки ръце върху раменете на госта, питаше:

— Хайде, разказвай… Кой вятър те довя тук? Ядосвам се на Макбуле, но и аз съм не по-малко смаян от нея… Кога пристигна в Кютахия?…

През това време, дърпайки го за ръката, въпроси задаваше и Макбуле:

— Как е леля ми?… Бюлент как е?… Калфата29 как е?

Гостенинът се смееше весело и звучно.

— На кого да отговоря?… Потърпете… Нека си поема дъх.

Беше се поизвърнал, докато изричаше това. Светъл, младолик, избръснат мъж. Говореше бързо, весело, закачливо, сякаш непрекъснато се шегуваше:

— Преди два часа пристигнах в хотела… Но каква умора… Щях да ви потърся утре… Срещнах обаче някакъв човек, знаеше къде е къщата ви… Приятно е, та има ли по-лесно от това да откриеш човек в малък град…

— Защо не дойде направо у нас?

— С приятели съм. Не можех веднага да се измъкна…

— Дълго ли ще останеш в Кютахия?

— Това го знае единствено Великият Аллах. Вероятно няколко години…

Макбуле отново бе закрещяла радостно, бе започнала да пляска с ръце; след като отново я скастри и успя да я накара да млъкне, баща й попита:

— По работа ли дойде, Ведат?

— Не по работа, вуйчо, в отпуск съм.

— В отпуск ли?… Шегуваш ли се с мен?

Младият гостенин се смееше:

— Ти се шегуваш с мен, вуйчо… Можеш ли да помислиш, че бих дошъл тук по работа?

— Тогава?…

— Тогава… дойдох принудително… По-точно, доведоха ме… Тук съм на заточение, аз и още неколцина приятели, вуйчо…

Макбуле пак изпищя. Кемал бей смаяно и подозрително говореше:

— Заточение ли?… Не е възможно.

Гостенинът, в своя си забързан и жив стил, продължи весело и безучастно, сякаш разказваше за някоя забава, за някоя сватба:

— Има ли нещо невъзможно в тая страна, вуйчо?… Заточен съм тук… Не вярвате… Понеже го говоря с усмивка ли? Такъв ми е характерът… Не на заточение, на бесилото да ме пратят, да не дава Господ, пак ще се държа по същия начин… Не е за описване как пристигнахме… Придружаваха ни неколцина жандармеристи и един свестен капитан… Някои от другарите ми се измъчваха… И аз, естествено, не бях доволен… Но като ти се случи… Какво да се прави, хъката-мъката… Ще се изтърпи… Нямах избор, обърнах цялата работа на шега… Едни закачки, едни веселби, не е за разправяне!… Моята пресилена приповдигнатост, ей богу, зарази и другарите ми. Жизнерадостното настроение, вуйчо, е нещо твърде истинско, ей богу… Със смях излекувах някои свои болежки. Човек, като се засмее, сърцето и дробовете му се задействат, живва тялото му, оздравяват дори стомахът и бъбреците му… Веселостта сто на сто помага, най-вече при заболявания, свързани с нервната система… Накратко, описваното от писателите като най-голяма трагедия пътуване към мястото на заточението ние го обърнахме на сватбено шествие… Още преди да сме се отдалечили достатъчно от Истанбул, приобщихме към нас и жандармеристите… Особено капитанът, какъв симпатяга, боже мой!… Когато на гарата дойде време да ни предаде на други, как само ме погледна. Преди малко, като ни оставяше в полицейския участък, ме прегърна. Ако не ни беше неудобно, и двамата щяхме да се разплачем. Накратко, организирахме си едно бодряшко пътуване… По пътя се отбивахме в няколко града. Чуеха ли, че сме заточеници, хората захвърляха всичко и тичаха, за да ни видят. Из праведните места няма наслада, няма забава, няма живот… Пристигнат ли заточеници, си мислят, че са пристигнали я театрални артисти, я фокусници… Като се каже заточеници, са навикнали да виждат дългобради мъже, смазани от умора, с удължени от огорчение лица и със смачкани дрехи… Направо се смаяха, като ни видяха… Накратко, пътувах не като заточеник, а като някой валия30 или мутасарръф…

Нехайната веселост на госта им бе заразила не само бащата и дъщерята, а и наблюдаващата ги иззад вратата Ламия. И тя се смееше ведно с тях. Беше се досетила кой е светло кестенявият младеж. Знаеше, че Ведат е от Истанбул, лекар е, и е син на сестрата на майора.

Макбуле, която не бе виждала братовчед си от пет-шест години, често го споменаваше и разказваше невероятни истории за него.

През това време пробудилата се от гълчавата Мебруре, придържайки се за дивана, се бе изправила и разтърквайки с юмручета очите си, се беше разплакала. Младият лекар внезапно се обърна към нея и изненадано попита:

— Я, кой е това?

Но разбра кой е това още преди да получи отговор; хвана детето за ръчичките, вдигна го във въздуха и викна:

— Не може да бъде, не може това да е чародейката, наречена Мебруре.

Малката все още си криеше личицето, не се забелязваше нищо друго, освен бухналата й по време на съня къдрава руса коса.

Едва тогава майорът и Макбуле се сетиха за Ламия. Кемал бей се огледа.

— Къде ли се е мушнала Ламия?

— А-а, виж ти, наистина забравихме майка ми… — извика Макбуле.

Откакто Ламия се омъжи за Кемал бей, Макбуле я наричаше „како“. Но няколко пъти на шега й бе казала „мамо“. Тази дума толкова бе харесала и на двете, че въпреки протестите на Кемал бей бе започнала да я нарича „мамо“.

— Ламия… Ламия… — викаше майорът, но не намирайки смелост да му отговори, тя се колебаеше.

Предусещайки, че е в стаята, Макбуле изтича, хвана я за китките и насила я измъкна в софата. Кемал бей я представи с една дума:

— Вуйна ти…

Доктор Ведат се смая, като видя пред себе си съвсем млада жена, почти момиче, със стегнато сплетена руса коса и с несмели, потрепващи между миглите й очи. Дори не се въздържа и леко се засмя.

— На Макбуле не й е неудобно да ви нарича „мамо“, но аз не се осмелявам сега да ви целуна ръка в качеството ви на „моя вуйна“.

Майорът, взел от прегръдките на Ведат започналата да капризничи Мебруре, отново се беше настанил на дивана. Младият лекар бе заел стола до масата, на който преди това бе седяла Ламия, а Макбуле и Ламия седнаха на столовете до прозореца.

— Разправяй, младежо — обади се Кемал бей. — Какво направи, за да те заточат в Кютахия?… Ти с политика май не се занимаваш… Работиш в болницата…

Гостенинът, забавлявайки се, сякаш разказваше приказка, заразправя за сполетялото го нещастие:

— Нищо, ей богу, не е нищо значително… Свързано е с карагьоз… Новата ми вуйна ще ме укори, но рано или късно ще се разбере какво се случи… Ето защо ще говоря, без да се притеснявам… Знаете, че понякога обичам да се шегувам и забавлявам малко повечко… Понякога се налага да седя затворен в болницата дни наред, занимавам се със страданията, с болките, с раните на хората и душата ми започва да страда… После, измъкна ли се навън, ставам като луд за връзване… Една вечер бях поканен на едно място и играх Карагьоз31…

Майорът, който рядко се смееше, не се сдържа и шумно се разсмя:

— Играл си Карагьоз ли? Ти?… Докторът… И такива умения ли имаш?

Продължавайки в същото бодряшко настроение, Ведат отговори:

— Какво да се прави, в тая страна един ден не прилича на другия… Трябва всичко да умееш… Ако се задържа в Кютахия например и после не си намеря работа, може би ще играя в карагьоз…

— Аллах да те пази… Няма да те разубеждавам…

Макбуле направо се превиваше от смях. И Ламия бе се надигнала от мястото си и бе седнала близо да Ведат.

Младият лекар се приведе към нея.

— Ако имате желание, някоя вечер ще поиграя и за вас… Само малко да си отдъхна. — После продължи: — На гощавката присъстваха десетина от важните истанбулски персони, имаше и три-четири жени… Не си мислете нищо лошо, бяха все зрели госпожи… Онази нощ ме бяха обзели изцяло веселостта и лудостта ми. Същия ден бе починал любим мой приятел, когото бях лекувал. Защо се чудите?… Колкото е по-тъжно сърцето ми, толкова повече нараства веселостта ми… Въпрос на характер… Хрумна ми една закачка. Веднага намерих малко боя и парче картон… Нарисувах набързо три карикатури… Бива ме донякъде и в рисуването… Всичко стана съвсем точно, като пригодих и завеса в един ъгъл на салона… Нея нощ накарах присъстващите да се превиват от смях… Не играх „Окървавената топола“ или „Забавлението на Ялова“… Има едно хубаво нещо — „Черните звезди“, опера алафранга с цигулка и пиано… Доста е популярна в Истанбул… Взех я на подбив… Композиторът също бе там… От нашите приятели е. И той се посмя заедно с всички, ама и се ядоса… Бяха минали осем дни оттогава… Веднъж пак ме поканиха, но на друго място. Отидох, естествено. Гледам, и един от министрите също е там… Цяло шествие от смешници му се мазнеше… Настроението ми се бе изпарило… Търсех повод да се измъкна… Някакъв зевзек обаче се обади: „Ефенди, наредете на вашия покорен раб да изпълни ролята на Карагьоз… Доста ще се позабавлявате!“ Внезапно кипнах. Прекрасно е да играя Карагьоз, за да забавлявам приятелите си. Но да се смесвам с тия смешници, да забавлявам министъра… Канех се да кажа нещо пиперливо. Министърът обаче в тона на онзи глупак рече: „Хайде, Ведат бей, да видим вашите умения!“ Дявол да го вземе… „Ефенди, ако ме удостоите с честта да дойдете в болницата, ще видите моите умения“ — отговорих му аз… На всеки човек такъв отговор му е предостатъчен… Но той не схвана смисъла на думите ми и продължи да настоява със странно нахалство. Мислеше ме за някой от подмазвачите около него, не знаеше колко ехиден и горд човек съм… Казах си: „Карагьоз ли искаш?… Ще ти дам такъв урок, та да се научиш!“ Минах веднага в съседната стая. Нарисувах карикатура на мъж — много висок, с дълги уши, с дълъг нос и дълга остра брада… Точно като министъра… После изрисувах няколко от съучастниците му и накрая метресата му — една дебела полякиня… Епизодът отразяваше съвсем скорошен позор на министъра… Вече бях намерил покой, изцяло се забавлявах със собствената си духовитост и от време на време поглеждах през завесата. Ужасна вихрушка завладя зрителите, министърът, правейки се, че не забелязва, също се смееше. Но какъв горчив, какъв злобен смях, божке мили — лицето му бе прежълтяло, обтегнатите му устни и брадата му потреперваха… казах си: „Ей, Ведат… Карагьоз се справя добре, но и на теб ще ти излезе солено като на министъра…“

Завърших веселбата с песента „Ей, ветерани, път ви чака…“ И наистина, не минаха и двайсет дни, и от нищото проблем направиха. Един ден — арест и кратък разпит… После с приятелите изпяхме „Ей, ветерани, път ви чака…“, както в карагьоз. Мой приятел нарече положението, в което се озовах, „Кютахийското забавление на Карагьоз“… Това е резюмето на тази случка… И както е в романите с продължение, краят остава за утре… Защото сега си тръгвам… Закъснях… Хотелът затваря и ще остана на улицата в чуждия край…

Майорът гневно му възрази:

— Какво е това?… Вуйчо ти има къща, а ти ще ходиш в хотел ли? За нищо на света няма да се съглася… Това означава, че не ме зачиташ… Срамота, Ведат, срамота!

Сърдеше се и Макбуле; с увещания и клетви се опитваше да го спре. Но лекарят им възрази:

— Не може… Приятели имам. При това се знае, че ние още не сме свободни… Полицията ни отведе в хотела под брой… Закъснях, ще решат, че съм избягал, ще си навлека неприятности… Впрочем шансът днес е на моя страна…

След тези думи майорът и дъщеря му се отказаха да настояват повече. Ведат напусна къщата с обещанието, че на заранта ще дойде отново.

XX

Ведат живееше в къщата на възрастна арменка от Одрин. Кемал бей беше пожелал да го настани в своя дом, за това бе настоявала и Макбуле.

Младият лекар обаче не се беше съгласил и изтъкна неочаквано оправдание: „В Истанбул се пошлях доста… Ще ми се да се възползвам от принудителния си гурбет, за да почета, за да поработя… Остана ли тук, Макбуле ще ме подвежда и ще обърнем всичко на шега и на смях.“

Същинската причина обаче за желанието му да живее отделно беше новата му вуйна. Не знаеше що за жена е. В Истанбул поклюкарстваха доста, като узнаха, че майорът се е обвързал с жена, убила някакъв мъж. Пък и си каза, че всеки възрастен мъж, оженил се за толкова млада жена, става подозрителен към всичко.

Все пак изтъкнатото от него оправдание не беше напълно невярно. Макар да изглеждаше прекалено весел и лековат, Ведат бе трудолюбив човек, бе неуморен изследовател. Хората, които си въобразяваха, че този лекомислен младеж се е появил на белия свят само за да се смее и забавлява, направо се смайваха, като видеха как седмици наред се затваря в библиотеката си.

Ведат често гостуваше на вуйчо си и понеже по нрав бе непринуден, духовит и приятен човек, постепенно успя да накара и Ламия да привикне с него.

Обратно на Макбуле, която наричаше Ламия „мамо“, той я наричаше „тъща“ и отсега се кандидатираше за жених на Мебруре.

Първоначално не мислеше нищо хубаво за Ламия. В Истанбул беше имал връзки с какви ли не хора, пък и професията му не му позволяваше да храни илюзии по отношение на хората. Тази жена, която се бе омъжила за вуйчо му като победен от страстта на тъжната старост човек, нямаше начин да не е нещо долно. Някакво бездомно създание с птичи мозък, което и представа си няма как би могло с малко възпитание да шлифова низостта и неморалността си.

Дори и след като я беше видял, не бе променил мнението си за нея веднага.

Не хващаше вяра на простодушното, стеснително поведение на Ламия, на невинните й очи и си казваше: „Ти си по-лукаво и по-пропаднало нещо, отколкото очаквах! Ако живееше в Истанбул, щеше да се радваш на по-голям успех!… Добра комедия разиграваш… И аз тъпо те наблюдавам, правейки се, че ти вярвам… Но изобщо не се притеснявай… Рано или късно ще те разоблича… Ние колко такива, че и по-опасни от теб сме виждали… Колкото и сполучливо да изпълняват ролите си, все някой ден току изпуснат някоя дума, издадат се с някой жест на тялото и цялото им минало излиза на бял свят като пред огледало… Някой ден и теб ще те разоблича, естествено…“

Дните минаваха, Ведат обаче не откриваше нито едно от състоянията, които с боязън очакваше да разкрие, и се изпълваше със съмнения: „Дали пък горката жена не е някакво рядко изключение? Действително ли е морално чиста, невинна клетница, каквато изглежда?“ На няколко пъти с ловки въпроси се бе опитал да я накара да проговори за миналото си, но не бе успял да научи нищо повече от онова, което знаеше.

Един ден Кемал бей се оплакваше на племенника си от общината на Кютахия, разказваше му за разправията си с общинските инженери отпреди няколко месеца. На най-вълнуващото място от разказа си той установи, че Ведат не го слуша.

— Ведат, синко, ако ще се разсейваш, не ме мори напразно! — сопна му се той.

Младият мъж се ослушваше какво става долу, чуваше как Ламия си припява тихичко някаква мелодия. И изненадано каза:

— Странно… Откъде ли я е научила вуйна ми?

После, без да дочака отговора на майора, изтича долу. Щом го видя, Ламия, която замислено гладеше на една маса, млъкна. Ведат попита с усмивка:

— Вуйно, откъде научихте това?

— Кое, Ведат?

— Мелодията, която си тананикахте…

Ламия се изненада, почервеня цялата…

— Не знам… Аз ли пеех?

Ведат се разсмя високо.

— Това е нещо фантастично, вуйно… Мелодията, която изпълнихте, е от най-хубавото място в „Черните звезди“, за които споменах… Когато на лунната светлина разговарят принцът и султанът… Вие откъде го знаете?

— Трябва да ми е останало в паметта от Измир.

— Не ми прилича на нещо, което ей така ви е останало в паметта… Не разбирам много-много, но го изпълнихте съвсем точно.

Ламия бе изпаднала в затруднено положение. Приведе се над коша с прането, за да не издаде вълнението си.

— Като бях в Измир, композиторът на тази мелодия бе дошъл на гости на съседите ни, все тази мелодия се свиреше… От там ми е останала в паметта…

— Ах, вие познавате Хюсеин Кенан?

След кратко колебание Ламия поклати глава и с възможно най-безразличния си глас каза:

— Веднъж-дваж пъти съм го виждала отдалече.

— И аз го познавам… В тая беда, която ме сполетя, пръст има и той, Аллах да го накаже… Проблемът с Карагьоз възникна и заради „Черните звезди“…

В очите на Ламия Ведат придоби съвсем друго значение от минутата, когато още първата вечер спомена за Него и за „Черните звезди“. Младата жена търсеше повод да го накара да говори за приятеля си, подготвяше си въпросите. Но озовеше ли се лице в лице с Ведат, не се осмеляваше. Струваше й се, че произнесе ли неговото име, всички тайни на сърцето и живота й ще бъдат разкрити.

Този епизод бе освободил Ламия от страха и колебанието й. Понякога, останеше ли насаме с Ведат, отваряше дума по някакъв повод за Него. Тя се държеше тъй спокойно, гласът й бе тъй безразличен, че младият лекар нямаше начин да се усъмни в каквото и да било, и й даваше най-подробни сведения за последните години от живота на своя приятел: днес той бил къде по-значим, къде по-известен, отколкото преди. След „Черните звезди“ обаче не бил създал ново произведение. Близо година и половина обикалял Европа със съпругата си и с тъста си, едва тази пролет се върнал в Истанбул. Сега живеели сами със съпругата си. Миналата година тъстът му, след една комична любовна авантюра, се оженил за някаква полска певица. Тоя позор предизвикал безкрайни клюки. На въпросната нощ с Карагьоз казал, че до няколко дни щял да замине за Измир.

Ведат разказваше всичко това, без да подозира нищо, а Ламия, приведена над дантелата в скута си, слушаше с безразличие и изглеждаше изцяло заета с плетивото си.

Веднъж Ведат се бе впуснал да разказва надълго и нашироко за Джавидан:

— Стройна, жизнена, представителна, разкошна жена… Аз много-много не харесвам такъв тип жени, но е красавица… А през последните две години съвсем се разхубави… През сватбената седмица дадоха прием. Случайно и аз бях там… Все още си спомням онази нощ… Съпругът и съпругата приличаха на големите актьори, изпълняващи любовни роли в театрални и оперни постановки. Кенан е добро момче… Но се държи парвенюшки, досущ като новобогаташите, и не може да се отърве от това си поведение… Познавам го отпреди… Когато беше беден, неизвестен младеж, приличаше на обеднял аристократ. Когато стана значим и знатен човек, зае позата на новозабогатял еснаф… Според мен за предпочитане е предишното му екзалтирано поведение пред сегашната му изкуствена изтънченост, пред разглезената му освободеност… Както и да е, няма нужда от това…

Та нея нощ очите на всички бяха вперени в тях… Както вече казах, Кенан, с високия си ръст, със сините си очи, придаващи на лицето му приятна уникалност, с невероятното си поведение приличаше на драматичен актьор на премиерата си, тоест на изпълнител на главната любовна роля… Гледката бе и приятна, но и някак смешна… Гостите бяха пожелали, бяха помолили принцесата да го накара да посвири на цигулка. Естествено, веднага прие… Никога не ще забравя как свири нея нощ тоя безсрамник… Точно нея нощ повярвах на хората, твърдящи, че „изкуството не е нищо друго, освен любов“… Беше влязъл в една съседна тъмна стая… През прозореца нахлуваше лунна светлина и осветяваше лицето и тялото му от една страна… Изсвири неща, които като че нямаха връзка с този свят… Накратко, голям човек на изкуството… Съпругата му малко си пада многознайка… Изобщо не предпочита например музика алатурка… Една вечер изпълнил за нея приспивна песен в стил алатурка… Принцесата направо полудяла… Според мълвата горката жена два месеца заспивала с тази приспивна песен.

Ведат продължаваше разказа си с подробности за тяхната любов.

За да не издаде своето вълнение и своята печал, Ламия, докато слушаше тая история, не смееше дъх да си поеме и с неясна тъга си мислеше: „Лошо стана, че Ведат бей ми разказа такива неща… И сега трудно се сдържам… А като остана насаме, кой знае колко ще страдам… Пак ще ме връхлети безсънието… Два месеца значи я приспивал с моята приспивна песен…“

Същата нощ обаче с изненада установи, че не страда по-силно, че печалното настроение не надхвърли леката и неясна тъга, която бе изпитала през деня.

На другия ден, забелязвайки, че сърцето й е съвсем спокойно, си каза: „Защо ли не страдах толкова силно?… Нима не го обичам както преди?… От това измъкване няма… Ще го обичам, знам, ще остана вярна на тази любов до смъртта си… Изглежда, съм попривикнала с болката… И по тази причина не страдам толкова силно… Човек свиква с всичко… Така е по-добре, естествено…“

XXI

Нея година зимата беше люта. Кютахия седмици наред не бе виждала слънце, улиците бяха станали непроходими от снега и калта. Доктор Ведат се отбиваше всеки ден у Кемал бей, в дома си се прибираше след полунощ. Възрастният майор повтаряше едно и също. Пристигнеше ли Ведат, казваше: „Влез, господарю-слънце… Дойдеш ли, вкъщи сякаш изгрява слънцето.“ И действително беше така. Благодарение на неговата ведрост, духовитост и забавен хумор изобщо не се усети как мина зимата.

Ведат се държеше с децата като дете, с възрастните като възрастен. С часове играеше на снежни топки в градината с Макбуле, слагаше Мебруре на раменете си и тичаше с нея из софата, понякога дори помагаше на леля Емине в кухнята.

Веднъж, прегръщайки леля Емине, й бе казал: „Изгарям по теб, лелче!“ А възрастната жена, неразбираща от задявки, се бе разкрещяла: „Леле, божке, отиде ми честта!… В тая къща за мен сигурност няма… Не мога да остана тук!“

Вечер седяха с майора на дивана до печката и с часове играеха на дама, на табла, на скамбил.

Един ден Ведат не се появи никакъв, два пъти пращаха човек до дома му, узнаха, че същия ден отишъл да се срещне със свой приятел — чиновник, пристигнал от Истанбул.

Вечерта, преди да си легнат, пак се отби у тях. Изглеждаше неимоверно весел и доволен. След като съблече побелялото си от снега палто, измъкна от джоба си смачкан плик и победоносно го размаха в ръката си.

— Да живее свободата! — извика той. — Връщам се в Истанбул…

Радостната вест внезапно оказа ледено и болезнено въздействие. Майорът, изпълнен със съмнения, каза: „Недей, за бога… Недей, душко… Лъжеш!“ А Макбуле заудря с ръце по коленете си, надавайки крясъци и писъци. Ведат се разсмя високо.

— Ех, че егоистични хора, Господи. Готови са да остана заточен тук с години заради собственото си удоволствие!…

Усмихвайки се, майорът промени смисъла на думите си:

— Не, не заради това… Стана някак внезапно и… От кого го научи?

За да сгрее почервенялото си от студа лице, Ведат открехна вратичката на печката и продължи:

— От влиятелен колега… Все пак не е съвсем сигурно… Не гледайте, че ви го съобщих така категорично… Известно е, че обичам да преувеличавам… Направили са постъпки за мен пред министъра на вътрешните работи… И той най-сериозно обещал, че ще се заеме със случая… Засега толкоз…

Макбуле си пое дълбоко дъх и не виждайки никаква необходимост да прикрива радостта си, каза:

— Държавните мъже много обещават, ала кой от тях си удържа на думата?

Майорът и Ведат пак бяха подхванали таблата. Макбуле, както обикновено, бе подпряла главата си на рамото на баща си и наблюдаваше играта.

Ламия се бе оттеглила с плетивото си до лампата. Поглеждайки от време на време с крайчеца на окото си Ведат, си мислеше: „Ако Ведат бей си тръгне, и аз ще се натъжа доста… Говореше ми понякога за Него… Боже, колко съм Го обичала… Ако не Го обичах толкова, щях ли да обърна внимание на това?“

На другата сутрин Ламия забеляза, че Макбуле се държи особено. Момичето непрекъснато обикаляше край нея, сякаш не му достигаше кураж да сподели нещо. По някое време се качи в килера, за да занесе дрехите за пране на Мебруре. Щом слезе долу, отново видя Макбуле пред себе си.

— Како… Како Ламия — изрече боязливо момичето.

За пръв път, откакто се беше омъжила за Кемал бей, се обръщаше така към нея.

Ламия я погледна внимателно.

— Какво ти е, Макбуле? От сутринта те наблюдавам… Не се отделяш от мен…

— Нищо… — трепна внезапно момичето. — Съвсем нищо… Сякаш…

Като истински зряла жена Ламия попита:

— Хайде, момичето ми… Каквото имаш да казваш, казвай го.

След кратко колебание, Макбуле набра смелост.

— Како… Аз обичам.

Беше го изрекла тъй особено, че Ламия едва се въздържа да не се разсмее и я перна с пръст по бузата.

— Нали се кълнеше, че повече няма да изговаряш името на Наил бей, каза ми: „Отвращава ме вече!“

Макбуле беше момиче с особен нрав. На всеки два месеца се влюбваше от разстояние я в някой познат, я в някой от мъжете, които беше видяла, дълго се жалваше на Ламия, плачеше и нареждаше: „Ако татко не ме даде на него, ей богу, ще умра.“

Ламия първоначално се дразнеше. Това, че Макбуле тъй лесно говореше за подобни неща, без да я почита, бе засегнало „майчината“ й гордост, а като майка бе започнала да се възприема на сериозно. После обаче пък се бе притеснила да не се разядоса Кемал бей, щом научи за тия работи. Невъзможно бе да се справи със своенравно същество като Макбуле. Имаше си и добрата страна, когато момичето обикнеше някого. Ставаха младоженец и младоженка единствено пред самата нея, никой от всевъзможните господа нямаше и представа, че е обичан. Дори ако случайно някой подхвърлеше нещо на улицата, начаса се извръщаше, сърдеше се и се разправяше като капризна ученичка. Като чу името Наил, Макбуле смръщи лице и каза:

— Аз не говоря за Наил, како. Какво да правя, той е един нещастник…

Ламия пак се усмихна.

— Тогава за лейтенанта от пехотата Рефик бей, но знаеш, че Рефик бей си има годеница в Истанбул.

С нацупено лице Макбуле каза:

— Ох, како… Аз за Рефик бей ли говоря?

— Тогава за кого?…

Младото момиче сведе поглед. И опитвайки се да откъсне един възел от тъмносинята вълнена жилетка на Ламия, изрече:

— Обичам Ведат.

Ламия занемя. И сякаш боейки се някой да не чуе думите й, отвърна:

— Ведат ли обичаш? Ех, Макбуле, какви си ги свършила само, разбираш ли какви ги говориш?

Готова да се разплаче, Макбуле се хвърли и я прегърна през врата.

— Какво да правя, какичко… Сърце е това… Не можеш да му заповядаш. За бога, како Ламия, дай ми някакъв съвет… От теб зависи… Честна дума, ще умра…

Това накара Ламия дълбоко да се замисли. Затвори вратата на стаята, после заговори със сериозен, загрижен глас:

— Макбуле, знаеш, че съм ти като майка донякъде… Ако онова, което наричаш любов, излезе преходно като останалите… Мълчи, не ме прекъсвай… Ведат бей в този дом за всички ни е като брат… Ако усети нещо, да не дава Господ, за срам ще станем.

С гневно нетърпение Макбуле тропна с крак.

— Ох, како Ламия… Ти не разбираш. Казвам ти, че съм луда по него… Искам да стана съпруга на Ведат… Една красива сватба тук… После, когато замине за Истанбул, ще ме отведе… Ех, че хубаво… С татко ще ни гостувате в Истанбул… С миличкия ми Ведат кой знае какви гощавки ще ви подготвим…

Ламия се засмя неволно и я прекъсна:

— За бога, престани с тия детинщини, Макбуле, рибата е още в морето, не се обнадеждавай отсега…

— Ведат нали ме обича, како Ламия?… Не съм толкова грозна… Кажи, како Ламия… Хайде…

Стискаше грубо Ламия в ръцете си, прегърна я насила и обикаляйки из стаята с нея, продължи да я умолява:

— Ведат ме обича, нали? Кажи!…

— Престани, Макбуле… Душата ще ми извадиш. От къде да знам аз?

— Какичко, по-близък човек от теб си нямам… Това само ти можеш да го знаеш.

— Аз ли мога да го знам?… Ти полудя ли, Макбуле?

— Ти си по-умна от мен, какичко… Какво да направя, за да ме обикне Ведат? Какво да говоря? Как да се обличам? Да е чужд, лесно… Отдалече ще му дадеш някакъв знак, ако ти е трудно… Ще изпратиш писмо и нещата ще се уредят…

Ламия не можеше да сдържа смеха си.

— Ти си по-голямо дете, отколкото мислех, Макбуле…

Придобило кураж от тия й думи, момичето я заля с нови молби:

— Какичко Ламия, агънцето ми… Ти го поразпитай… Да видим какво мисли за мен… Какво не харесва у мен… И аз ще се държа както той иска… А може пък, дай боже, и той да ме обича… Ще ми направиш ли това добро, какичко? Какво толкова… Ако ти обичаш някого, аз за тебе… Ах, ах, ах, какви ги говоря… Разкайвам се… И бездруго съм с половин ум, сега и той изчезна.

Ламия бе заявила открито на Макбуле да не очаква помощ от нея за тая работа. Младото момиче обаче не я оставяше на мира, насила я заключваше в някоя от стаите и с часове я принуждаваше да я слуша, плачеше и целувайки лицето и ръцете й, продължаваше да я умолява.

Беше измислила, след като спря да разчита на Ламия, комичен и опасен вариант. Да пусне в джоба на Ведат писмо, да изпрати съобщение по леля Емине и да поговори с братовчед си открито…

Ламия знаеше, че Макбуле няма да се спре пред подобна лудост, и се притесняваше да не се получи някоя срамотия. Всички вкъщи бяха започнали да забелязват необичайното поведение на момичето. Гневеше се, отнесено и невнимателно чупеше и хвърляше всяка вещ, която му се изпречеше, а останеше ли само, на висок глас четеше газели32. Сегиз-тогиз започваше да играе ролята на кокетна девойка пред Ведат. Без всякакъв повод се разкрасяваше, гримираше се и, държейки се странно, се опитваше да води с него сериозни разговори. Понякога Ведат изобщо не забелязваше тази й странност, а понякога се подиграваше с нея. Тогава на Макбуле й кипваше; и тази сцена, започнала като любовна, тя я приключваше с детинска караница.

От известно време Ведат лекуваше приятел на вуйчо си. На един обяд Макбуле реши да го накара да говори.

— Махмуд бей има дъщеря на моята възраст… Прилича на баща си… С маймунското си лице…

Ведат се засмя:

— Извинете, млада госпожице, всеки път, когато отивам у тях, срещам Небиле ханъм… Като бонбон е… А с тия сладостни очи, с това тяло…

Майорът започна да се шегува:

— Ако си я харесал, да я поискам за теб, Ведат…

Макбуле внезапно избухна. Изкара си гнева на баща си:

— Браво, татко… Точно тая кокотка ли намери?… Да, красиво е тялото на момичето… При това е такава безсъвестна интригантка… Но щом Ведат бей я харесва… Аллах да го благослови… Впрочем мъжете вкус нямат…

Една вечер Макбуле бе изпратила Ведат до външната врата и разделяйки се с него, го беше поканила с думите: „Утре съвсем сама ще направя сладкиша… Непременно ще дойдете, нали?“

Дойде следващият ден, времето за вечеря наближаваше, а Ведат не се появяваше. Макбуле, нагиздила се като за сватба, го чакаше на прозореца, изгаряше от нетърпение. Знаеше, че Ведат ще бъде у Махмуд бей.

Кемал бей седна на трапезата и каза:

— Деца, Ведат няма да дойде… Хайде, ние да започваме.

Младото момиче гневно отвори прозореца и с начумерено лице отговори:

— Боли ме главата, няма да ям.

— Отдавна съм разбрал — обади се майорът, — че туй момиче е неприветливо, ама не мога да го разбера.

— Така ли? Не знам — повдигна рамене Ламия.

Привършваха с вечерята, неочаквано на вратата се потропа, Ведат влезе разтревожено.

— Значи с право съм се боял… За малко да остана гладен. Дърдоркото подхвана едни приказки… А Макбуле къде е?

— Главата ли я боляла, друго ли имало… — отвърна майорът. — Някакви глупости, ама не разбирам.

— Човек отказва ли се от храната заради главоболие?… Нека дойде, ще й дам нейното лекарство… Къде е, в стаята си ли е?…

Понечи да се качи горе. Ламия се изправи.

— С ваше позволение… Аз ще я повикам.

Макбуле бе заключила вратата. Отначало не отговори на Ламия, после с гневен глас попита:

— Какво има?

— Хайде, Макбуле, ела… Ведат бей чака… После ще се разсърди…

Макбуле ядосано се покри презглава с юргана.

— Като се сърди, да се сърди… Няма нужда… Да му е сладко.

Ламия се върна в трапезарията с лека усмивка и само каза:

— Ще трябва да е заспала.

Повече обяснения мъжете не желаеха, подхванаха други приказки.

Тъкмо когато ставаха от трапезата, вратата се отвори.

Влезе Макбуле със сърдита усмивка върху начумереното си лице. Беше се преоблякла наново, беше се сресала набързо. Виждайки състоянието й, досущ като на настървил се за бой петел с почервенял клюн, Ведат не се въздържа и шумно се разсмя.

— Леле, млада госпожице, каква е тая физиономия?… Какво е това състояние?…

Макбуле отвърна гневно:

— Каквато ми е физиономията, такава си е… Вие по-добре си вижте вашата физиономия.

Вървеше, без да гледа, и бе настъпила крайчеца на подноса за храна, намиращ се на пода. Внезапно се разнесе шум от купи и чинии.

Майорът вече не се сдържа:

— Ах ти, неприветливо същество такова… Ако ти хвърля един бой, ще видиш ти… Ама че гадни навици е придобила… Мъж ли иска, що ли?

Ужасният укор, който чу пред Ведат, тъкмо когато възнамеряваше да пококетничи, засегна гордостта на Макбуле. Не намери смелост да отговори на баща си. Покривайки с длани лицето си, изхвърча от стаята. Бързешком се заизкачва нагоре. Но щом стигна до средата на стълбището, я хванаха нервите. Просна се върху едно от стъпалата, започна да рита с крака и да крещи със странен глас: „Олеле, припадам, задушавам се, умирам… Ай, ай, ай… Олеле, олеле, олеле…“

С лампи в ръцете, с чаши вода се затичаха всички вкупом. Хванаха Макбуле за раменете, за краката и я отнесоха в горната софа.

Ламия положи главата й върху коленете си, пръскаше я с вода, разтриваше китките й; майорът, държейки лампата отдалече, казваше: „Аллах да те накаже!“, а Ведат не смогваше да възпре смеха си при тази ситуация.

Малко по-късно Ламия и Ведат бяха останали сами. Спогледаха се и се разсмяха. Младият мъж погледна многозначително и попита:

— Какво ще кажете за това, вуйно?

Ламия повдигна вежди с неискрена изненада и отговори:

— Не знам… Няма настроение вероятно…

— И защо?

— Кой знае?

— Вие нищо ли не сте забелязали?

— Не…

И двамата бяха се умълчали. Ведат се преструваше на зает с правенето на лодка от лист хартия. Ламия го поглеждаше от време на време, искаше нещо да каже, но не се осмеляваше. Накрая с потреперващ глас изрече:

— Ведат бей, аз се смятам за майка на Макбуле, нали?

Младият мъж поклати глава и сякаш забавлявайки се, отговори:

— Има ли съмнение, ханъмефенди?

— Каквото и да е, аз съм нейна майка, Ведат бей. Мой дълг е да мисля за Макбуле като за своя дъщеря… Затова ви моля, нека не ви изглежда странно онова, което ще ви кажа… Сега аз да ви попитам… И вие ли нищо не сте забелязали?

— Не. Какво например?

— Как така? Невъзможно е…

С усмивка, подсказваща, че добре разбира целта й, той отговори:

— Може би, но щом сте започнали… Продължете… Няма ли да ме попитате нещо?…

— Усещам, че дъщеря ми би иска…

— За съжаление май е така, Ламия ханъм… От известно време и аз го усещам… Какво ще кажете вие за това?

— Какво да кажа?… Ако и вие я искате, ще бъда много доволна… Естествено, бих желала да ви стана тъща…

— Не ви ли наричам „тъща“ и сега? Ами Мебруре?

— Моля ви, Ведат бей… Нали говорим сериозно?…

— Възможно ли е да се говори сериозно за брака ми с Макбуле, Ламия ханъм?… Мислите ли, че съществува такава възможност?

— Защо да не съществува?… Горкото дете много ви иска.

— Добре, но това е недостатъчно… Първо аз съм такъв човек, че… Дори е смешно да изтъквам причина за тази невъзможност…

— Така е, но всички ние се оказваме в трудно положение, Ведат бей…

— Да, вярно е… Аллах да ни накаже… Ако намеря някакъв изход и избягам от тук, работата ще се улесни, но… Поне трябва да спра с посещенията си…

— Как ще стане? Вуйчо ви няма ли да се усъмни?

— Естествено, ще се усъмни… Ай, ай… Ще притесним горкия човек… Ех, вироглаво момиче, ех… Нямам друг избор, Ламия ханъм… Ще използвам работата си като повод и ще разредя посещенията си.

Ламия каза натъжено:

— Горката Макбуле. Кой знае колко ще страда…

— Може би това не е нищо повече от мимолетен каприз, Ламия ханъм… Къде е влюбената Макбуле?

XXII

Ведат доста поразреди посещенията си в дома на вуйчо си. Обясняваше, че е зает с писането на медицинска книга, че един-два пъти седмично ходи на лов с приятели.

Макбуле бе усетила, че и книгата, и ловът са единствено предлози. Лудостта й, капризниченето й от ден на ден нарастваха. Непрестанно досаждаше на Ламия с безпочвените си оплаквания: „Ти не мислиш за мен… При добро желание би намерила изход за моето страдание!“

Макар пролетта да наближаваше, времето изобщо не се оправяше, все още валеше сняг.

Един ден Ламия беше отишла да се поинтересува за състоянието на болна съседка. Възрастната жена, която срещна там случайно, между другото й съобщи лоша вест.

— Ей, чухте ли? — попита жената. — Тая сутрин по време на лов станала злополука… Нали има един заточеник — доктор, дето живее при госпожа Мардик… Та той бил ранен, отвели го на носилка в болницата…

Ламия издаде лек писък, внезапно смени цвета на лицето си и попита:

— Наистина ли, госпожо?… Как са го улучили?… Раната тежка ли е?…

— Не знам, момичето ми… И аз го чух от булката на нашия пълномощник…

Стопаните на дома предложиха да изпратят някого до болницата.

Ламия обаче, казвайки, че няма да изтърпи дотогава, си тръгна. Най-напред бързо пое към къщи. Трябваше да съобщи на Кемал бей и на Макбуле за злополуката. По пътя обаче си каза, че това няма да е съвсем правилно. Ако раната на Ведат не се окаже сериозна, напразно щеше да уплаши съпруга си. Пък и Макбуле можеше да се притесни повечко, да се ядоса прекалено много и съвсем да ги обърка. Налагаше се, преди да се прибере, да получи отнякъде сведения. Госпожа Мардик със сигурност вече бе научила за случилото се.

На един ъгъл Ламия промени пътя си. Забърза се към къщата, където живееше Ведат. Наближавайки, сърцето й затуптя силно при мисълта да не получи тъкмо обратната вест, очите й се замъглиха, не знаеше къде стъпва.

Госпожа Мардик разпалваше с огромно сламено ветрило мангала в калдъръмения двор. Като видя по някое време Ламия да влиза, се учуди и слагайки ръце на кръста си, каза:

— Какво става, ханъм?… Дай боже вестта да е добра!…

Младата жена положи ръце върху гърдите си, за да овладее вълнението си.

— Госпожо Мардик… Не сте ли чули за злополуката?

Възрастната жена още повече се зачуди:

— Каква злополука?…

— Ранили са Ведат бей по време на лов. Откарали са го в болницата, но тук не са съобщили. Какво да правим?

Госпожа Мардик се изсмя високо, после се провикна по посока на стълбището:

— Ведат бей… Слез долу… Виж кой е дошъл!

Зървайки сред калдъръмения двор Ламия — цялата бе потънала в сняг и кал, а гласът й и дъхът й сякаш бяха секнали, — направо занемя.

— Вуйно, да не би да се е случило нещо с някой от нашите?

От радост и вълнение младата жена не можеше да говори. Госпожа Мардик отговори вместо нея:

— Чули, че си ранен и си в болница…

— Аз ли? Кой изфабрикува тая глупост? Вуйчо ми знае ли, вуйно?

С глава Ламия каза „не“, а после продължи на пресекулки:

— Бях на гости, там го чух… Не исках да уплаша вуйчо ви… Начаса дотичах тук… Ах, Ведат бей, колко се уплаших… Най-добре ще е страхът да си остане за мен… Значи са излъгали…

Тялото й още трепереше, очите й проблясваха в сумрачната светлина на преддверието.

Ведат отвърна през смях:

— Не е съвсем лъжа… Но са ви го разказали с деветдесет и осем процента преувеличение. Нещото, наречено рана, не е нищо повече от една драскотина…

Каза това и протегна ръката си, а Ламия изпищя. Дясната длан на Ведат бе превързана с бинт. Нещо, което не бе забелязала дори госпожа Мардик.

Младият мъж продължаваше да говори в обичайния за него шеговит маниер:

— Какво ще стане с моето ловуване?… Стреляйки, притиснах дланта си до спусъка… Кожата малко се пообели, процедиха се, естествено, десетина капки кръв… На връщане се отбих в аптеката, купих бинт… Да бяха се постарали още малко, и „мъртъв“ щяха да ме изкарат… Ама вие, вуйно, действително сте се притеснили…

Ламия се канеше да си тръгва. Госпожа Мардик я възпря:

— От толкова далече сте дошла… Поне дъх си поемете…

Младата жена се заколеба.

— Ще закъснея… У дома вече може и да са чули… Вуйчо ви и Макбуле ще се разтревожат…

Ведат я подкрепи:

— Да, да, не закъснявайте!

Но госпожа Мардик продължи да настоява:

— Какъв домакин си, а, Ведат бей… Само за пет минути… Ще ти направя пресен чай… Не трябва ли да почерпим с чаша чай и госпожата? А и виж колко е премръзнала… Поне малко да си постопли лицето и ръцете…

Ламия бе доста премръзнала. Трепереше, потраквайки от време на време със зъби, с дъха си сгряваше посинелите си пръсти.

Госпожа Мардик ги покани в гостната си, взе от калдъръмения двор мангала и го пренесе вътре.

— Вие се постоплете… Аз ей сегичка ще приготвя чая — каза тя.

Възрастната жена отваряше тази стаичка единствено за много драги гости. Тук се намираха най-ценните й вещи и скъпите спомени, останали от съпруга й. Ведат се бе настанил на канапето, покрито с лилав атлаз, изкърпен на протритите места с парченца зелен плат.

Ламия взе една ниска табуретка и седна до мангала. Щом съзря огъня, възкликна, докато разтриваше пръстите, които я наболяваха:

— Аллах да благослови стопанката на дома… Щях да измръзна.

Стените бяха покрити с „килими“, изработени от какви ли не памучни кръпки, напомнящи по формата си на муска. Госпожа Мардик бе окачила върху тези „килими“ какво ли не — семейни фотографии, снимки от вестници, от книги.

Снижавайки гласа си, Ведат занарежда:

— Моята хазяйка е сериозна антикварка… Не си представям по-забавен и по-смешен музей на света от тази стая… Само се огледайте наоколо… Това нещо с дългата дръжка е някакъв вид лъжица… С нея чешела по гърба покойния си съпруг… Тая подкова е от мулето, което майка й яхнала, когато станала булка… Тая дървена кутия навремето дядо й пълнел със злато… Тя ми разказа едно по едно за всичко това.

Като наближи време госпожа Мардик да внесе подноса с чая, Ведат смени темата на разговора, заговори за Макбуле.

Забавляваше се изтънчено с лекомислието и невъзпитанието на братовчедка си, имитираше тъй добре някои състояния и поведението на Макбуле, че младата жена не успяваше да възпре смеха си. Все пак, възползвайки се от случая, бе започнала да защитава момичето:

— Колко сте безчовечен, Ведат бей… Макбуле не е лошо момиче… Малко е вятърничава, малко е простодушна… Но вие ще можете да я възпитате както пожелаете… Пък и после, помислете само колко силно ви желае горкичката… като гледам как страда, и аз страдам.

Докато говореше, Ламия притискаше от време на време слепоочията си.

— Не сте ли добре? — запита Ведат бей, прекъсвайки я.

— Главата ми натежа, пред очите ми леко се мержелее… Не е нещо сериозно… Ще мине… Вероятно е резултат от преживените преди малко страх и вълнение.

Пак бе подхванала темата за Макбуле. Сега и Ведат говореше солидно и сериозно, подробно обясняваше защо не може да се ожени за това момиче.

Младият мъж беше изгубил ведростта и жизнеността си отпреди малко. И той усещаше силна болка в главата си и някаква отмала в тялото. И протягайки се леко, каза:

— Какъв потискащ ден, Ламия ханъм. В този час вече се е смрачило… И аз като вас изпитвам някакво неразположение… Вие пооправихте ли се?

Ламия отново не отговори. Беше подпряла на канапето до нея дясната си ръка и бе опряла челото си върху китката.

Това не беше естествена поза. Раменете и леко потреперваха, лявата й ръка висеше до нея.

Ведат се размърда угрижено на мястото си.

— Вуйно, не сте ли добре?

Ламия не отговори отново. Ведат се приведе към нея, докосна я по рамото, повтаряйки въпроса си. Внезапно опряната на канапето ръка на младата жена се отпусна и тялото й се търкулна безжизнено на пода.

На Ведат му хрумна да я прегледа, но като в някакъв кошмар не можеше да движи ръцете си. Заозърта се смаяно наоколо. Стаята ставаше все по-тъмна и по-дълбока, като кутия, в нея отекваше далечно глухо ехо от звуци. С вперени в този мрак очи, той се изправи пред мангала, пред сините пламъци, все още припламващи над горящите въглища. Тогава проумя какво се бе случило, поиска да изкрещи, но бе изгубил гласа си. Със сетни сили направи няколко крачки към вратата. Неочаквано се препъна в нещо. Но докато падаше, ръката му бе докопала дръжката на вратата и с един силен напън беше успял да я отвори.

XXIII

Цялата нощ Ламия не беше на себе си. Тялото й изгаряше, от време на време бълнуваше нещо неразбираемо.

Когато на следващата сутрин се пробуди от тежкия си сън, забеляза, че времето бе се оправило. Небето бе придобило цвета на мокри теменужки. Върху снежната, простираща се докъдето ти стига погледът гледка, се изливаше бляскаво пролетно слънце.

Младата жена бе отпаднала и уморена. От снощната й криза обаче не бе останала и следа. Тъкмо напротив — в душата си усещаше нещо свежо и леко като тази красива утрин.

Поиска Мебруре от безмълвно шиещата до прозореца леля Емине, взе детето в леглото си и го среса. По някое време в стаята бе влязла Макбуле. Ламия очакваше да я прегърне, да приседне на кревата й и тя да й разкаже с преувеличения вчерашната случка. Тази сутрин обаче младата девойка изглеждаше унила и кротка. Бе здраво вързала на главата си бяла забрадка. Рядко отговаряше на въпросите на Ламия, после, използвайки като предлог някаква работа, излезе от стаята.

Не се виждаше никакъв и Кемал бей. Ламия беше озадачена от нехайството на съпруга си и на заварената си дъщеря. Попита леля Емине къде е майорът и научи, че бил излязъл необичайно рано.

Малко по-късно младата жена се надигна от леглото си и обикаляйки стаята, бавно започна да се облича. По някое време й се стори, че чува долу гласа на съпруга си. Открехна вратата и се заслуша. Неговият глас беше. Със суров глас Кемал бей хокаше дъщеря си в долната стая. Макбуле му отговаряше нещо, но не се разбираше какво казва, понеже говореше много тихо.

Ламия бе започнала да се бои от нещата, които чу и видя тази сутрин. Бавно се спусна долу, влезе в стаята, където се намираха те.

Щом я видяха, бащата и дъщерята млъкнаха. Макбуле извърна глава и напусна стаята. Кожата й беше по-бледа, отколкото преди малко, очите й бяха зачервени.

Майорът току-що се беше прибрал и още не бе съблякъл палтото си. Много студено попита:

— Как си? Всичко ли ти мина, слава богу!

За да не бъде принуден да гледа жена си в очите, бе извърнал глава към прозореца и бърчеше вежди.

Ламия, опитвайки се да прикрие безпокойството си, попита:

— Какво й е на Макбуле?

— …

— Нещо притеснява ли ви?

— …

— Плашите ме, Кемал бей… Кажете, за бога, какво има?…

Майорът, с все така свъсено лице, се отправи към вратата, държейки се все така неумолимо и хладно:

— Нищо… По-късно ще поговорим…

Ламия му пресече пътя.

— Не, Кемал бей… Виждате, че се притеснявам. Не ме измъчвайте…

Ламия не знаеше какво да мисли за упоритото мълчание на съпруга си, през ума и минаваха какви ли не лоши предположения. Внезапно се сети за Ведат. Сутринта леля Емине й бе казала, че й него го сполетяла злополуката заради въглищата, че от вчера й той бил на легло. Да не би той да е по-тежко болен? Или пък… Тази мисъл така я развълнува, че не се удържа и очите й се изпълниха с голямо страдание и страх:

— С Ведат бей… Да не би да се е случило нещо с Ведат бей?

Възнамеряващият да излезе майор се извърна гневно. Лицето му се сгърчи, почервеня, очите му запламтяха. Аха да каже нещо остро, но се въздържа. С принудено спокойствие попита:

— Вече не си ли болна? В състояние ли си да ме изслушаш?

Ламия бе побеляла като пепел. Отвърна му разтреперана:

— Нищо ми няма… Заповядайте…

— Отговори откровено на въпросите ми… Каква работа имаше вчера там, в неговата къща?

— Каква работа имах ли? Ведат бей, естествено, ви е казал… Вчера, като бях на гости, чух, че…

Майорът я прекъсна:

— Не съм го виждал… За тези събития съвсем открито питам теб… Отговори, без да криеш нищо…

Едва тогава младата жена осъзна какви подозрения са завладели съпруга й. Събитията от вчера бързо преминаха пред очите й. Майорът имаше право за подозрението си. Какво щеше да прави сега, как би могла да докаже, че нито тя, нито Ведат са извършили някакъв грях? След като бе преживяла толкова нещастия, защо бе постъпила тъй необмислено?

Реши, че ако разкаже случката както си беше, Кемал бей може би щеше да се сдобие с мъничко вяра. Възпря сълзите и протестите си. Заговори смаяно и натъжено, използвайки всичките си сили, за да не пропусне нито един момент. От време на време повдигаше към съпруга си своите навлажнени и трескави очи. Майорът слушаше с безчувствено спокойствие, но не можеше да повярва. Върху побелелите му устни се бе загнездила горчива усмивка, в упорито извърнатите му към прозореца очи — отчаяна убеденост. Ламия проумя, че каквото и да стори, не би могла да премахне подозрението в душата му, спря да говори насред историята си и заплака от безсилие, от безнадеждност.

Майорът изчака с ледено мълчание да стихнат сълзите на жена му и заговори бавно:

— Ламия… Това е излишно… Трябва да поговоря с теб много сериозно… Нашата женитба бе нещо необмислено… Няма как да се отрече… Приехме я, но действахме, ти — като едно дете, аз — като един наивник… Ти от най-ранна възраст си преживяла големи беди… Аз не можах да се противопоставя на остарялото си сърце… С две думи, получи се нещо необмислено… Аз, Ламия, съм състрадателен, почтен човек. Не проговорих, не се издадох. Но само Аллах знае колко се срамувам, че се ожених за трийсет години по-младо от мен момиче… Не мога да погледна в очите приятелите си в Кютахия. Ако двама души си говорят в някое кафене, аз си въобразявам, че одумват мен. А и те ревнувам. Изобщо не си усетила, нали? Защото аз си знам колко усилия положих, за да го скрия от теб. Подозирах ли те, че ще ми причиниш някоя злина? Опазил ме Господ… Не си го и помислях. Казвах си обаче — аз съм състрадателен, разумен човек. А ти си млада, красива…

Някой ден сърцето ти все ще затупти за някого и ще си тръгнеш. Когато умра, все ще обикнеш някой друг. Както си обичала и преди. Разбираш ли, дори нищичко да нямаше, аз пак те ревнувах. Всичко бих могъл да изкажа. Ако искаш истината, не се бях зарадвал дори от пристигането на Ведат… Но щеше да бъде твърде грозно, твърде позорно да се усети това ми подозрение… Неговата красота, неговата веселост ме потискаха, смазваха ме. Преди няколко седмици Макбуле се изпусна и каза: „Изглежда жената, която харесва Ведат бей, е Ламия.“ Дъщеря ми не знаеше каква рана отваря в сърцето на баща си с тези си думи. Накрая и вчерашната случка. Втурнаха се тук разтревожено жандармерист и възрастна жена и разказаха за случилото се… Димът от въглищата навредил на Ведат и на теб… Животът и на двама ви бил в опасност. Макбуле закрещя: „Ламия уби Ведат… Знаех, че се обичат…“ Още се чудя как не умрях в същия миг. С две думи, от вчера цяла Кютахия се набърка. Разправяли: „Докторът заточеник и съпругата на майора се затворили в една стая и сами се отровили, искали да умрат в прегръдките си…“ Имате ли вина наистина, нямате ли? Не знам… Може случката да е такава, както я разказваш ти… И, естествено, е… Все пак след всичко това няма никаква възможност да продължим да живеем заедно… Вече не мога да те приютявам в дома си… Дори и Ведат, както самата ти, умря за мен. Познавам себе си като човек, живял праволинейно цял живот, така че не желая на моята възраст да ме постигне подобна участ… Какво да се прави, и това ми било писано. Впрочем рано или късно щеше да се случи. Поначало не вярвам в щастието. Казвах си: „Това не може да продължи, няма лъжа, няма измама, старче, не е възможно в края на краищата да стане твое толкова красиво и младо създание.“ Най-сетне ме споходи онова, от което се боях.

Възрастният майор се беше стоварил върху едно от канапетата до вратата и бе обхванал с ръце главата си.

Ламия понечи да падне в краката му, да го умолява. Той обаче с рязко движение на ръката си й посочи вратата и с глух глас изрече:

— Остави ме сам, за бога.

XXIV

— Ламия ханъм, може ли да се видим за няколко минути?

Прегърнала детето си, младата жена минаваше по пустия път зад гробището. Беше се замислила. Внезапно трепна, обърна главата си и зърна доктор Ведат.

— Вие ли сте, Ведат бей… Не можах да позная гласа ви…

— Не сме се срещали отдавна и сте ми забравили гласа…

Ведат се опитваше да бъде духовит както винаги. Но лицето му бе смутено и уморено. Думите сами се изплъзваха от устата му. Погали Мебруре по косицата и притеснено каза:

— Отдавна исках да ви видя, но не намирах никакъв начин… Преди малко ви видях да минавате през чаршията… Тайничко тръгнах подире ви… Проследих ви като най-банален сваляч… Слава богу, отбихте се тук… Колко тъжна ситуация, нали, Ламия ханъм?… Бяхме станали с вас почти като брат и сестра…

За първи път се виждаха след онази случка. Ламия изпита и радост, и боязън. Забелязвайки как Ламия разтревожено се озърта наоколо, Ведат каза:

— Не е безопасно да разговарям с вас тук, но нямам избор, принуден съм… А и станалото — станало… Каквото и да сторим, няма да се избавим от сплетните… Да се върнем ли по този път, Ламия ханъм?

Ламия се колебаеше и попита:

— Дълго ли е онова, за което ще говорите, Ведат бей?

Младият мъж продължи да настоява:

— Налага се да поговорим открито четири-пет минути…

Посоченият от Ведат тесен път водеше към запустяла нива. Никой друг не се виждаше, освен някакъв овчар със сина си и неколцина души сред маргаритите и полските макове.

— Да, Ламия ханъм, ние с вас бяхме станали почти като брат и сестра — повтори думите си Ведат и продължи: — Последвах ви като банален уличен сваляч и не е ли тъжно, че разговаряме тайно сред ливадите? Не Макбуле бе причината в последно време да не се отбивам тъй често у вас… Знаех, че на вуйчо не му е приятно приятелството ви с мен… Смути ме непредпазливостта ви да се отбиете тогава сама у дома… Спомняте си може би… Заради своите притеснения вуйчо ми вероятно е очаквал незабавно да се приберете вкъщи… Не ви говоря тия неща, за да се изкарам безгрешен, Ламия ханъм… Все пак и аз нося отговорност за случилото се… Исках да се срещна с вуйчо, да му разкажа истината каквато е. Отказа да се види с мен. Изпратих му дълго писмо. Върна писмото, без да го е отворил… Накратко, не намерих никакъв начин да ви защитя… Не можете да си представите колко страдах през тези десет дни.

Ламия се усмихна тъжно.

— Какво да се прави, Ведат бей… Такава ми била съдбата.

Младият мъж попита боязливо:

— Сега какво ще правите, къде ще отидете?

— До няколко дни заминавам за Истанбул, Ведат бей… В Кютахия, естествено, не бих могла да остана… Така иска впрочем и Кемал бей… Не е ли Истанбул подходящо място за хора, предпочитащи кроткото съществуване?… Мама имаше една възрастна дойка. Живее някъде около Бейлербей. Ако е жива, ще се настаня близо до нея. С останалата от покойния ми баща заплата от няколко куруша ще се опитам да се оправяме с детето ми… Пък ако има възможност, и ще работя, Ведат бей… Вече не се боя, тъй като преживях много тревоги… Вярвайте, че съм по-спокойна, отколкото предполагате… А мисълта отново да видя Истанбул предизвиква у мен приятно вълнение…

Галеше главичката на Мебруре и с тъжна, разочарована усмивка в очите се взираше в далечината.

— Искам да посветя живота си на щастието на това дете, Ведат бей. Ако то бъде щастливо, няма да съжалявам за провалената си младост.

Ведат се зачуди, виждайки я така спокойна и примирена, дори леко се ядоса.

— Доста неща сте преживели — каза той, — но бъдете уверена, че все още не познавате живота. Още сте млада… Можете да бъдете щастлива… Кой знае, може би ще обикнете отново…

Последните му думи постреснаха Ламия и усещайки, че се изчервява, му отвърна с леко заекване:

— Да обикна ли?… Та аз всъщност не съм обичала…

Ведат се засмя и поклати глава.

— Тия можете да ги разправяте на друг, Ламия ханъм. Аз не вярвам. — Хвана Мебруре за ръчичките, повдигна я във въздуха, взираше се в личицето й, в блестящите й очички и продължи, говорейки сякаш на нея: — Вижте я, Ламия ханъм. Подобно невиждано украшение би могло да се роди не от случайността, а единствено от голяма любов. Впрочем нито за миг сърцето ми не повярва на вашата история. Простете ми все пак за тези думи. Да се говори на една млада жена по такива интимни, сърдечни въпроси е непочтително и срамно. Да се върнем към същинската си тема. Положението ви е трудно, по-трудно, отколкото си представяте. Помислете си, вие сте жена, разделила се със съпруга си, тъй като се е опетнила.

Ламия не можа да се въздържи и се разсмя.

— Благодаря ви, Ведат бей. Вие, вместо да ме утешите, се опитвате да пречупите смелостта ми.

Чак се ядоса. Не изглеждаше доволен от насоката, която взеха думите му, и не смогваше да прикрие яда си.

— Не исках да кажа това. И аз нося отговорност за нещастието, което ви сполетя.

— Каква е вашата отговорност? И защо?

— Външно нямам, но в действителност е така… Все пак аз станах причината да се разделите със съпруга си… Ето защо всеки почтен мъж би трябвало да поправи това… Стига съм протакал. За да поправя нещастието, за което неволно станах причина, ви предлагам да се омъжите за мен…

Ламия тихичко изпищя и покривайки с ръце почервенялото си лице, каза:

— Какво говорите, Ведат бей?… Нима е възможно?

Ведат смирено отговори:

— Според почтените хора тази работа би трябвало тъкмо така да приключи.

— Невъзможно, Ведат бей. Почтените мъже, казвате, постъпвали по този начин… Ще ви попитам нещо. Как би могла една тъй различна жена да приеме толкова голяма саможертва от почтен мъж, който не е виновен за нищо?… Да се разделяме вече, Ведат бей… Няма да забравя да ви благодаря за човечността…

Ламия усещаше, че да се говори повече след тия думи не би било правилно и се накани да тръгва.

Ведат я спря.

— Ламия ханъм, вероятно едва ли ще мога повече да ви видя на някое усамотено място… След няколко дни ще заминете за Истанбул… Веднага трябва да решим този въпрос… Моля ви, какво ви пречи да приемете предложението ми?

— Вече ви казах, Ведат бей… Саможертва не желая…

Младият мъж, деликатно и нервно, без да разчита на обичайното си шеговито и незаинтересовано поведение, каза:

— Ами ако тази саможертва се превърне в щастие за мен, Ламия ханъм?… Ами ако се надявам да създам щастливо семейно гнездо?

— Непременно ще намерите по-невинно момиче от мен, Ведат бей…

— Ами ако от всички момичета, които ще намеря, предпочитам вас, ами ако думата саможертва е само предлог за мен, ами ако ви обичам?

Ламия трепереше, не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже и стоеше, загледана пред себе си.

Още по-спокойно и по-сериозно Ведат продължи:

— И тъй като казах толкова, нека довърша. Вие ми оказахте огромно въздействие, Ламия ханъм… Докато бяхте съпруга на вуйчо ми, си го обяснявах, в мой ущърб, единствено като въздействие… Но след онзи случай повече не виждам причина да го крия… От сега ми обещайте… Скоро след като се върна в Истанбул, ще се оженим… Не обръщайте внимание, че изглеждам лекомислен… Ще направя всичко по силите си да ви направя щастлива.

Ламия се беше замислила дълбоко. Отговори му с боязлива усмивка:

— Не е ли още по-голяма пречка чувството, което изпитвате към мен, Ведат бей? Аз образование нямам… Но доста размишлявах за сполетелите ме нещастия, някои неща осъзнах доста добре… На вас, Ведат бей, ви трябва жена, която да ви обича… Да ви обича както заслужавате…

— Добре… Не мога ли да се надявам, че някой ден…

Ламия подозрително заклати глава и отговори:

— Преди малко, вглеждайки се в Мебруре, казахте нещо за мен. Ами ако преди това съм обичала друг?… Ами ако в сърцето ми не е останало нищо, което да дам на човека, който ще ми стане съпруг?…

— Онова нещо много сериозно ли беше, Ламия ханъм?

Ламия не отговори на въпроса на Ведат, зададен с тъй дълбока тъга, само сведе глава. Младият мъж продължи все така:

— Ами ако не пожелая нищо повече от онова, на което се е радвал предишният ви съпруг? Ами ако ви обичам толкова, че да пожелая да бъдете моя, без да ме обичате?

— Невъзможно, Ведат бей. Не се оплаквам. Но нали тъкмо затова съжалих. Пък и вие сте млад. Достоен сте за обич. Вие сте от хората, за които ще е грехота, ще е жалко да се оженят за жена или девойка, която няма да ги обича. Виждате с какво откровение ви говоря. Сега вече ще ви кажа „Довиждане“, Ведат бей.

— Добре, Ламия ханъм… Но като пристигна в Истанбул, ще ми позволите ли да ви видя? Защо да не бъда откровен? Все още не съм изгубил надежда…

— Като приятели — да, ще се видим…

— Тогава ще се видим до две седмици…

— Как така? Съществува ли възможност скоро да дойдете в Истанбул?

— Ако се бях захванал, досега вече да бях в Истанбул. Причината да не показвам, че имам такава възможност, отново сте вие, Ламия ханъм. Кълна ви се.

Стиснаха си ръце като двама приятели. Ведат пак взе в прегръдките си Мебруре, целуна я по бузките и се разделиха.