От устните към сърцето

I

Анадолухисаръ, 1 юни

Кепенците бяха затворени, в стаята ми бе тъмно като нощ. Бях спал повече от час в креслото до пианото. Нищо не мислех, нищо не чувствах. Съзнанието ми и сърцето ми, досущ като стаята ми, бяха завладени от угнетителен покой.

Внезапно вратата се отвори. Като вихър влезе Джавидан. Виждайки ме в това състояние, нададе лек писък, последван и от гневен вик.

— Какво правиш, Кенан?… Мислех, че вече си се облякъл… Ама ти май се подиграваш с мен…

Джавидан се беше приготвила, бе си взела дори чантата и чадъра. Стоеше в блесналата рамка на нахлуващата през вратата светлина, движенията й изглеждаха още по-жизнени, гласът й отекваше още по-силно в спокойната, мрачно-сънна атмосфера на стаята. Същото странно състояние ме обземаше и едно време. Когато понякога изпитвах дълбока нужда от подобно безмълвие, цялото ми същество се потапяше мигом в някакъв неземен покой и в часовете, през които се наслаждавах на уединението, не можех да понасям никакъв звук… Сякаш в мозъка ми тлееше скрита рана… И най-приказният звук бе в състояние да причини болка на тази рана.

Опитвайки се да се мобилизирам, се изправих на крака.

— Знаеш, че никога не съм те измъчвал съзнателно, Джавидан… Предполагам, че става неволно.

Джавидан не ми отговори директно.

— Оф, че е тъмна тая стая… — изнедоволства тя, отправи се към прозореца и със силните си ръце рязко Заотваря и прозорци, и кепенци.

Говореше с мен, без да се обръща:

— Слава богу, не си болен… Единствено хроничната леност… Толкоз… Леността на бягащите от себе си хора, на дервишите, които се затварят в пещерите и изтърпяват мъки… Но… Ох, колко са тежки тия кепенци. Изкорубили са се, като стоят все затворени. И те са като теб… Заболя ме ръката…

— Позволи ми аз да отворя…

— Не, не, ти не се притеснявай… Какво казвах… Това е хронична леност… Трудно подлежи на описание. Ето защо й придаваш по-поетична, по-художествена форма, формата на болест на гениалността. Гениалност означава да си гений, нали? Само че преди да говорим за болест на гениалността, би трябвало да се докаже категорично, че си гений, нали?… Не си мисли, че говоря така, защото се съмнявам в изкуството ти… Знаеш, че повече от всеки друг вярвам в него. Още не съм изгубила вярата си… Де да можеше и критиците да вярват колкото мен… Например критикът, написал толкова горчива статия за „Черните звезди“… Докато всички те хвалеха, тоя човек написа… Дословно го помня: „Несъмнено «Черните звезди» е значимо произведение… Но дали до тези висини го издигнаха крилата на гения? Или напротив, набирайки скорост от мимолетно вълнение и страст, извисявайки се във въздуха еднократно, само проблесна като фойерверк? Това ще покажат бъдещите творби на Хюсеин Кенан… Има полутворци, които през някои часове от живота си създават усещането за изключителност, ала след известно време угасват, без да оставят след себе си нито слава, нито следа… Несъмнено «Черните звезди» е красиво и значимо произведение… Но в него има такива неубедителни и неясни места, такива несъизмерими части, че се изпълвам със съмнение дали това произведение е резултат повече на раздразнението, отколкото на гениалността…“ Тази статия доста бе ме притеснила тогава, Кенан… Но с течение на времето се налага да призная правотата на критика… Минаха повече от три години, откакто написа „Черните звезди“… Не си създал нищо ново… И сякаш нямаш нито намерение, нито желание да създадеш…

Развълнувах се не толкова от нахлуващия през отворените прозорци босфорски вятър, от обедната слънчева светлина, която, след като се окъпваше в морето, се отразяваше с хладни и вълнообразни отблясъци в стаята ми, колкото от думите на съпругата си. Разсмях се.

— Признай си, че откакто сме се оженили, не успях да намеря нито време, нито подходящо място, за да работя.

Джавидан сви устни и отвърна:

— Прекрасен предлог, при това доста дипломатичен ход, който ме изкарва виновна… Така де, пътувахме близо две години… Не те оставих на спокойствие… Непрекъснато ти ангажирах времето… Дори не те дарих с никакво вдъхновение…

Съпругата ми много ловко прикриваше вълненията си, гнева си, слабостите си и най-важните събития посрещаше с равнодушно пренебрежение, с гордо мълчание. Въпреки това днес усещах, че бе готова да се кара с мен.

— Не говори така, Джавидан — отговорих аз. — Знаеш, че прекомерното щастие, както и големите нещастия, често довеждат твореца до безплодие…

Тя ме прекъсна още по-изнервено:

— Защо така горчиво се усмихваш при споменаването на прекомерното щастие? Като че човек ще повярва на онова, за което намекваш…

— Аз ли се усмихнах, Джавидан?… Аз ли се усмихнах?

Гледах озадачено съпругата си в лицето. Това „горчиво усмихване“ дали беше някаква заблуда на незнайно защо изключително нервната днес Джавидан, или аз действително, без да забележа, бях се усмихнал горчиво? Не зная със сигурност…

Не изпитвах никакво желание да продължавам, да влизам в безкраен спор със съпругата си. Спокойно, простичко й казах:

— Моля те, не разбирай погрешно целта ми. Знаеш, че изкуството се ражда най-вече сред тишина и самота… За другите не знам, но за мен е така… Животът ни е щастлив, но мина с малко повечко шум и движение… Сега вече се установихме в Истанбул… Ще видиш колко сериозно ще заработя… Бъди сигурна, Джавидан, още не съм свършен, още не съм умрял… Ще дам плът на къде по-сполучливи произведения от „Черните звезди“…

Бях изрекъл тези думи с категорична убеденост. Издържам на всяко нещо в този свят. Но не и на съмнението в моето изкуство.

Джавидан не промени поведението си отведнъж. Но усещах как омеква, как наново започва да ми вярва, казвайки: „Не знам… Да видим… И аз ти пожелавам същото…“

— Хайде, Кенан… Приготви се бързо… Времето тече…

— Непременно ли трябва днес да отидем на Острова?

— Естествено… Обещахме…

— Да, но… Тялото ми е някак си отмаляло… Не може ли да се обадим по телефона и да измислим някакво извинение?

— Няма как…

— А и наистина днес ми се ще да започна работа…

— Несъмнено… Дори вече беше започнал… Когато влязох преди малко в стаята, те заварих усилено да работиш… Нали така?

— Подиграваш се, но не си права… Съзнанието ми изцяло бе заето с творбата ми… Няма ли всяка творба такъв подготвителен период?

Вече напълно бях живнал. Във времена на покой и умора аз бях най-безволевото, най-злощастното същество на земята. И хлапенце би могло да ме отведе накъдето си пожелае. Нещата се променяха обаче, щом и от най-малкото вълнение се разведрявах. Поведението ми, движенията ми, думите ми придобиваха съвсем различна хармония и динамика. Тогава усещах, че ме е завладяла неудържима сила.

Не срещнах трудности да убедя Джавидан, съгласи се да отиде на Острова без мен. За пръв път, откакто бяхме женени, щяхме да прекараме вечерта поотделно.

Тази кратка раздяла ми напомни за самотните ергенски дни. Онзи живот си имаше своите проблеми и недостатъци. Но нямаше ли и хубави моменти?

Привечер си направих фантастична разходка. Следвах крайбрежието. Ту минавах по тесни улички сред стари вили с избеляла боя и олющени кепенци, ту стигах до морето. Разходката тук в тези часове на деня предизвиква странни усещания у човек… Мъхът по начупените камъни на разрушените високи зидове, порутените като древните, обрасли в тръни крепостни стени вили са заспали в сенките и тишината… Още по средата на деня мракът се спуска върху тесните улички, наподобяващи дълги, объркани, подземни коридори… На човек му се струва, че е минал по вечерно време през древна, изоставена страна.

Душата ти се изпълва с тъгата на старите, минали, угаснали неща… След което най-неочаквано пред теб се разкрива някакъв проход, някаква пролука. Стигаш до брега на морето, изглеждащо бяло и бляскаво в привикналите ти с мрака, сякаш заслепени от светлината очи. Всичко наоколо е живо и весело — от последните слънчеви лъчи, обгръщащи в различни отблясъци отсрещните хълмове и превръщащи далечните прозорци на Истанбул в лъскави елмази, чак до привлечените от леко полюляващата се вода от морето чайки…

Продължавайки да вървя, се забавлявах да правя сравнение между анадолското крайбрежие на Босфора и живота си, и душата си… Как си приличахме. Точно тъй виждах дните от своето минало. Или някаква апатична, печална и безнадеждна мъртвешка тъмнина и застиналост, или някаква размирна възбуда, някаква лудешка, опияняваща веселост… Бях търсил и двете, не бях ги открил, не бях подсигурил за душата си, като другите хора, едно спокойно решение, едно умерено щастие…

Слънцето беше залязло, морето — изцяло угаснало. Не знаех къде се намирам. Пристъпвах по някакъв овехтял кей, някои от камъните му се бяха отронили, бяха се образували пукнатини, които не би могъл да преминеш, без да ги прескочиш.

Видях как водата неочаквано се оживи, как, блъскайки се в камъните, заиздава приятни звуци. Извърнах глава. Към пристанището зад мен се приближаваше параход на Дружеството. Сред вечерната тишина дочух как пронизително детско гласче извика „Пашабахче“.

Заковах се на място. „Пашабахче“… Твърде малко думи в живота ми ме натъжаваха толкова. Пашабахче… Мястото, където бе се родило и пораснало горкичкото ми, предано Грозденце, сънят на нейното детство, видян с печалната настойчивост на меланхоличните й зелени очи сред далечни места…

В този тъжен вечерен час усещах как като рана ме наболява сърцето. Коя ли бе къщата на Грозденцето? На кои ли скали бе си играло?

Да науча това се оформи у мен като силно желание. Мислех си, че открия ли вилата, където е живяло Грозденцето, ще видя как се задава към мен с късата си пола, с русите си коси, с красивото си луничаво лице… Ех, Грозденце… Може би никога повече нямаше да се видим… Но винаги ще си спомням за теб като за най-красивото, най-чистото нещо, което срещнах случайно на този свят… Моето изкуство ми донесе немалко радост, Грозденце… Но нищо не приличаше на оставения от теб спомен…

Между скалите обикаляше бос възрастен рибар. Несъмнено от местните. Попитам ли го за бащата на Ламия, щеше ли да го знае? Сам се присмях на хрумналата ми нелепица. Май действително постепенно се превръщах в дете.

Нощта бе настъпила. Доста се бях поуморил. Невъзможно бе да се върна по суша. Скочих в една лодка на кея. От време на време се извръщах. Лека-полека Пашабахче се отдалечаваше. Само че аз не можех да спра да мисля за Грозденцето.

През изминалите близо три години на няколко пъти си бях спомнял за Ламия. Но никога не я бях откривал тъй осезаемо в душата си. Пред очите ми, с всичките му детайли, потрепваше лицето й чак до най-незначителните му изражения, чак до най-тайните му черти, а в ушите ми трептеше гласът й. Почти усещах с устните си нейния дъх, аромата на косите й. Как бях успял да я съхраня така цялостно?

Да, през тези три години на няколко пъти си бях припомнял за Грозденцето. Трябва да призная — с нея се разделих аз, ала това отрови най-щастливите ми, най-приятните ми часове… Аргументите ми, за да се оправдая пред себе си, бяха достатъчно силни. „Грозденцето е едно простодушно дете — казвах си аз. — Подобни беди не оказват чак толкова голямо, колкото си мислим, влияние върху този тип души… Дори да се е понатъжила, вече е забравила. Може би сега е много щастлива…“ Тази логика, макар да не ме задоволяваше изцяло, ми помагаше да не се измъчвам непрестанно. После, с времето чувствата на човек се поизхабяват, губят силата си… В живота има безброй други занимания… Особено за творец като мен, водещ бурен живот… При все че, когато се опитвах да убедя сам себе си, че Ламия е щастлива, никога не се осмелих да попитам или да науча нещо за нея.

Бях затворил очи в единия край на лодката, бях напуснал обсадилите ме отвсякъде, като морето, спомени.

Сега осъзнавах, че онзи летен сън бе оставил в душата ми, в нервите ми по-силни следи, отколкото предполагах. Би било безочие да отрека щастието, което изживях с Джавидан през тези две и половина години… Живяхме весело и щастливо. И ние, като прелетните птици, всеки сезон прекарвахме в различна страна. Нашите приятели ни завиждаха на щастието. Но в която и страна да се намирахме, всяко лято, точно в този сезон, в душата ми повтарящо се пробуждаше тъгата и онази безпричинна умора от живота. Отвращавах се от работата, отегчавах се от живота, не обичах да обичам. В сърцето ми се спотайваше копнеж по неизвестното, носталгия по някое непознато място. Какво копнеех, за кое място точно си мислех? Боях се да проумея това, да анализирам по-издълбоко тези си чувства. Докато траеха моите тайни кризи, усещах много чужда жена си… Елегантните ни, аристократични, изтънчени, изпитващи огромна наслада от живота приятели, ми изглеждаха бездушни като манекените на шивачите; тайничко се дразнех от поведението им, от думите им…

Доставяше ми по-голямо удоволствие да мисля за престарелия Шеми Деде, за тъжния Керем, за несмисленото Грозденце. Да мисля, след приобщаването ми към аристократичния, шикозен, забавен живот, за отколешните нещастни дни бе особена духовна непочтителност… Но какво да сторя, като беше така…

Тази нощ забелязвах и още една особеност на спомените си, свързани с Ламия. Споменът и представата, както и самото злощастно дете, се оказваха в близост до човека в неговите най-горчивите и нещастни часове. Веднъж в Италия бях претърпял катастрофа, няколко дни изживях доста страдания в една болница. Тогава в кошмарите си бях разговарял, бях ангажиран все с нея. Същото беше и когато мама почина… Бях вечерта на представлението на „Фауст“ в Гранд Опера, когато узнах за смъртта на мама. Няма да забравя как внезапно угаснаха всички светлини покрай мен, как светът се срути върху главата ми. Бях се превърнал в ранено животно. За да не падна, се подпрях на една стена, мачках телеграмата в ръката си.

Малко по-нататък Джавидан разговаряше с наши приятели, върху устните й грееше онази извечна, фантастична и почти безразлична усмивка. В тази минута най-правилното, което трябваше да направя, бе да я извикам по някакъв повод, да се качим в колата си и да се върнем в хотела. Но аз не постъпих така. В душата ми внезапно изникна друг страх. Струваше ми се, че Джавидан не би разбрала в нужната степен моята безнадеждност, че би занареждала безсмислени утешения, че би проявила търпение и устойчивост… Би и поплакала дори… Но това нямаше да бъдат сълзите, които очаквах, които желаех… Може би този ми страх беше неоснователен, несправедлив. Но не успях да го преодолея.

Избягах от там сам… Нея нощ, когато се затворих в стаята си, риданията ми утеши единствено Ламия — не е ли странно? Казвах си, че ако съществуваше възможност същата нощ да я видя дори за половин час, да положа глава на гърдите й, страданията ми биха секнали, бих понесъл по-твърдо тази смърт. По-късно си го обясних по друг начин: „Сигурно съм се побоял да не натъжа прекалено Джавидан, или поне така го почувствах, тъй като бях свикнал да я виждам.“

Джавидан се бе позасегнала. На следващия ден ме запита защо съм избягал от операта, без да й се обадя. С голямо спокойствие й съобщих лошата вест.

Едва тогава забеляза следите по лицето ми, оставени от тази объркана траурна нощ.

Вероятно Джавидан не разбра колко силно ме беше разтърсила тази смърт. Но се държа като възпитана съпруга с чувство за дълг, показа изтънчено уважение към скръбта ми.

Докато лодката доближаваше пристана на нашата вила, не успях да се освободя от тия представи. Макар да бях уморен, не ми се ядеше. Рано се оттеглих в стаята си. Тази нощ вилата беше изпълнена от тъжна самота.

Дилнюваз калфа, бавачката на Джавидан, ми бе донесла кафе. На излизане от стаята усмихнато ми каза:

— Май съжалявате, че я изпратихте там, останахте съвсем сам…

И аз й се усмихнах.

— Да, така се получи… Останах съвсем сам.

Възрастната жена каза:

— Аллах да ви пази от продължителни раздели! — И с молитви на уста излезе от стаята.

Със съпругата ми винаги бяхме живели заедно. От деня, в който се оженихме, нито една нощ не бяхме прекарали разделени. Ако изключим незначителните недоразумения, случващи се във всеки дом, във всяко семейство, ние никога не се бяхме измъчвали един друг…

При все че, няма да го крия, малко или много усещах чувството си на самота. Обичах Джавидан. Нямаше причина да не я обичам. Околните ни смятаха за образец на семейното щастие.

И действително беше така. В душата ми обаче съществуваше тайно кътче, където жена ми никога нямаше да може да влезе.

Дали се получаваше така, тъй като по рождение бях затворен и див човек? Или тъй като бяхме израснали и живели в различни среди? Винаги съм се страхувал от подобен анализ. Но тази душевна самота не признах дори пред себе си. Тази нощ съм сам. За пръв от две години и половина сме разделени. Намираме се на по-малко от два часа разстояние един от друг… Няма и шест часа, откакто сме се разделили… Въпреки това се намирам толкова далече от Джавидан, че… Но не само по тази причина… От две години и половина собственият ми живот ми изглежда като наблюдавано отдалече, прочетено във фантастичен роман приключение на някого другиго, на някой чужд…

По едно време се уплаших да не се задълбая в мислите си, да не се затворя в мрачните чувства. Исках да работя върху творбата си. От две години и половина обаче злощастната ми творба лежи в съзнанието ми бездушна като мъртвец, студена като камък… Да, по-добре да не бях оставял тази вечер Джавидан. За да си убия времето, ми хрумна нещо: да напиша писма до някои приятели, които бях пренебрегвал… Ала си казах, че и те ще се състоят от обикновени, студени, тържествени думи, думите ми ще отразяват тъкмо обратното на онова, което мисля и чувствам.

Нямаше да е редно тъкмо тази нощ, тази единствена нощ, в която останах насаме със сърцето си, да иде на вятъра, сякаш не ми е било достатъчно, че бях кукла на конци в безсмислието на двете и половина години… Изпитвам необходимост да споделя грижите си, да разголя сърцето си… През тези две и половина години се запознах със сума ти хора… Имам стотици приятели. Но никой от тях, дори злочестникът Шеми Деде например, не би ме разбрал… „Тогава — казах си — трябва да напиша това писмо до себе си.“ От чекмеджето на писалището си измъкнах куп листа. Нахвърлих тия редове.

II

2 юни

Днес се събудих късно. Предполагах, че Джавидан ще се прибере чак привечер. Времето бе прекрасно. В ранния следобед излязох от вилата. Възнамерявах да се разходя до Кючюксу, после да се върна и със сигурност да започна работа.

Уви, отново ме овладя желанието да скитосвам. Поех по непознати пътища право към Чамлъджа, закатерих се по безкрайни стръмнини. С часове вървях сред ниви и градини. Така че, когато се върнах във вилата съсипан от умора, вече се беше стъмнило. Ако Джавидан ме упрекнеше, щях да й кажа, че съм се изгубил из непознати пътища.

В градината видях Дилнюваз калфа. Възрастната жена разтревожено каза:

— Младата госпожа още я няма. За вас има телеграма. Вероятно е от нея… Пристигна, след като излязохте.

Отворих телеграмата. Беше от Джавидан:

Дилнюбаз калфа ме гледаше с тревога.

— Нали няма нищо лошо, ей богу?

— Няма… Не са я пуснали и тази вечер — отговорих й аз.

Невъзможно беше в този час да ида на Острова. Начаса отговорих. Казах, че през деня не съм бил у дома и чак сега съм получил телеграмата, помолих да ме извинят.

Ето така и тази нощ оставах без Джавидан.

В последните редове на писмото, което снощи написах до себе си, бях казал, че искам да скъсам тези листове и да си лягам. Не можах да ги скъсам, заключих ги в едно чекмедже на писалището си. А сънят не дойде. Слязох в градината на вилата в мрака. Часове наред съзерцавах морето и бледите светлини на отсрещния бряг.

В душата ми имаше неясен, отчаян копнеж. За пръв път недоволствах от новия си живот.

Какво ми липсваше? Не ми липсваха почит, слава, пари, дори любов… „Точно така, любов… Тъй като обичах съпругата си. Тъй като всички потвърждаваха, че е жена с много добродетели…“

Страхувах се да анализирам неясния си, отчаян копнеж. Казвах си: „Част от предишния ми мизерен живот бе преминал в Истанбул… Тук изтърпях немалко страдания… Сега пак се връщам към Истанбул… Вероятно спомените за предишните ми страдания тайничко оживяват в душата ми… Вероятно преживявам последните остатъци от предишните мъки…“

Часовете, прекарани сред неясни мисли, уморяват, пречупват човек повече от страданията на тялото. Снощи, след като се прибрах в стаята си, заспах в несвяст, като задушаващ се под товара си хамалин.

Когато отворих очи, в стаята ми се чу звук от припляскващо крило. Понеже кепенците бяха затворени, светлина не проникваше, сред сумрака на стаята потрепваше някаква сянка. Тутакси се досетих. През отвора за кюнеца на печката бе влязло някакво птиче. Горкото, за да бъде спасено от тревогата си, достатъчно беше да бъде отворен някой прозорец. Но като немирно дете изпитах желание да уловя птичето и за няколко минути да го галя в ръцете си… От щурането си беше останало без сили. Повече нямаше да ми се съпротивлява. Приближих се до един от прозорците. Разтворих леко кепенците. Горкото животинче мигом се хвърли към проникващата през пролуките светлина. Не се отказваше от тази надежда, с последни сили размахваше крила. Протегнах ръка и го улових за крилата. Но шийката му се беше заклещила в една от пролуките на кепенците. Помислих си, че ако продължа да го дърпам, ще умре. И отворих кепенците. В ръката ми останаха няколко жълти пера от злощастничето.

Без всякаква връзка, отново се бях замислил за Грозденцето. Защо напоследък толкова често се сещах за това дете?

Имам някакво влечение да си спомням не само Ламия, но и всички неща от миналото. Така бе се случило и при днешната разходка. На връщане от Кючюксу неочаквано оприличих на един от пътищата в Бозяка провиждащото се в далечината кръстовище с дървета. Внезапно ми се стори, че ако хвана по този път, ще открия много повече напомнящи ми за там неща. Тази беше причината чак до вечерта да преброждам пусти пътища, уморителни стръмнини, да стигна сред непознати ми места зад Чамлъджа.

Притесних се, че снощи Джавидан не се прибра. Колкото и да е, ако телеграмата бе пристигнала навреме, аз щях да отида на Острова.

Имаше си причина да искам да скъсам писмото, което снощи написах до себе си: не желаех да разговарям със себе си. Страхувах се, че няма да мога да предотвратя този интимен разговор, че трябва да го продължа, след като съпругата ми се прибере у дома.

Пожелах тази нощ да свиря на цигулка. Сещах се за все стари безсмислени неща. Незнайно защо останали ми в ухото мелодии на Шеми Деде, религиозни мотиви, които бях слушал като дете в Текето, приспивната песен на Ламия…

Най-накрая проумях — не ще мога да се противопоставя на силното си желание… Минах пред писалището, извадих изписаните снощи листове… Те щяха да бъдат първите страници от един дневник… Това е доста опасно, знам… Щях да споделя с него неща, които никога не бях казвал на Джавидан… Поради това в живота ни, още по-лошо — в живота на душите ни, ще настъпи разлъка…

После, нямаше как да се възпра да не започна да анализирам неясните, отчаяни копнежи, за които чета, и онази носталгия по неизвестното.

И накрая, няма ли интимните разговори, които щях да водя със себе си, да ме накарат да се усъмня в сегашното си щастие?

Помня всичко. Възрастна ханъмефенди, роднина на съпругата ми, в деня на нашата сватба бе казала: „На шейсет години съм… Досега много неща съм видяла… Но не съм срещала младоженци, които толкова да си прилягат един на друг… Тези деца много ще се обичат…“

По-късно същият рефрен бях чувал от стотици уста. Всички дълбоко вярваха, че ние много се обичаме. Така че и аз започнах да вярвам в тази любов. Месеци наред смятах, че съм безумно влюбен.

Външно Джавидан нямаше никакъв недостатък, никакво несъвършенство. И беше красива. При това фантастично красива… Според един народен израз, който я видеше, извръщаше глава, за да я види повторно; нея гледаха с възхита, мен — със завист. А и беше умна, изтънчена, възпитана жена. Познатите ни я възприемаха като образец на рядкото съвършенство.

Години наред и аз обожавах тези достойнства. Дори в някаква степен и сега е така. Но в този час не съм способен да крия от себе си. Нито фантастичната й красота, нито предизвикващите възхищение достойнства не успяха да ме задоволят докрай, не успяха да запълнят душата ми.

Съпругата ми беше красива. Щом я погледнеха, очите ми изпитваха възхита. Но, какво да се прави, сърцето ми оставаше безмълвно за тази прелест. Каквото и да правех, в нея не можех да видя нищо друго, освен красива скулптура, освен майсторска картина. Двайсетгодишният спомен за Лейля например, дори светлите лунички на горкото Грозденце… Ще говоря безсмислици като едно дете…

Що се отнася до душата на съпругата ми, трудно се намира по-възвишен и по-полезен приятел от нея… Лесно и очарователно разговаря за всичко — от политика до изкуство. При всеки спор победителят е тя. Притежава солидна сериозност и аристократична вежливост. С две думи, мнозина й се възхищават. Аз също… Но само толкоз… Не се осмелих да разкрия себе си пред тази извисена жена.

Нито веднъж с нея не проведох откровен, искрен интимен разговор. От време на време си имах своите състрадания, своите детински радости или тъги, породени от някакви дребни, незначителни случки. Трябваше с усилие на волята си да ги крия от нея, за да изглеждам силен и възвишен мъж. Две години и половина си разигравахме един на друг изтощителна комедия.

А и новият ми живот е тъкмо онзи аристократичен, възвишен, разкошен живот, за който години наред копнеех… Сега намирам този живот за твърде уморителен, твърде банален, твърде преходен… В началото бях се хвърлил със смешна жар в този свят… С две думи, изпитвах наслада да живея като кукла, като манекен сред ужасни неща като наизустеното остроумие, студените ритуали, фалшивите чувства и мисли, лицемерието, самохвалството. Но вече се отвращавам от този живот и от самия себе си. Невъзможно е да го споделя с Джавидан… Имам ли право да заявя: „Вече копнея да водя спокойния, усамотен живот на пастира?“

Като дойдох този път в Истанбул, се зарадвах много. Надявах се, че тук ще постигна по-спокоен и по-безоблачен живот. Жена ми искаше да се установим в Шишли. Споменах за летните горещини, после казах, че се нуждая от спокойствие, за да създам новото си произведение. Нанесохме се в тази вила.

Приятелите не ни оставят на мира, понякога сме принудени да ги приемаме по цели дни. „Преди три дни например във вилата ни гостуваха няколко души.“ Понякога пък нас ни канеха. Спазвам благоприличие и по навик, и защото така се налага. Продължавам да играя комедията. Но в действителност доста съм отегчен, доста съм уморен. Мечтая за дните, когато давах уроци по цигулка на силно гримираните жени от бедни семейства.

Ех, Кенан! Преситен неблагодарник си ти. Дошъл си на тоя свят само за да недоволстваш… Така и ще си умреш… Може би от този, преминал в недоволство живот, на белия свят ще останат като скъп спомен единствено няколко мелодии… И толкоз…

III

10 юни

Тази вечер заедно с неколцина гости седяхме в градината. По някое време разговорът се прехвърли към музиката. Един от приятелите ни, мутасарръф в пенсия, каза:

— Кога ще завършите новото си произведение, Кенан бей?

— Мисля, че през зимата.

— Прекрасно… Надявам се, че пак ще се вдигне шум в целия свят. Доволен ли сте от произведението си?

— Струва ми се, че не е лошо…

— Дължите на тазвечерните си гости гощавки от всякакъв вид… Ще благоволите ли да ни изсвирите някоя от мелодиите, които ви допадат?

Възрастният мутасарръф бе човек, който разбираше повече от управленски дела, отколкото от музика. Усетих, че няма да мога да се измъкна.

— Ще поискам отсрочка от няколко седмици, за да мога да изпълня волята ви… Произведението все още е доста неорганизирано… Боя се, че ще остави такова впечатление у вас… Според мен първото впечатление е твърде важно.

Усмихвайки се, гостът ни ме прекъсна:

— Произведение, което силно се надявате да изпълните тази зима, вече би могло да даде представа за замисъла си. Една мъничка част специално за нас…

Замълчах, чудейки се какво да отговоря. Мутасарръфът още веднъж се обърна към Джавидан:

— Имам право, нали?… И вие непременно ще ми съдействате… Как намирате новото произведение на Кенан бей? Произведение, създавано в продължение на две години, би трябвало да е фантастично, нали?…

Джавидан отговори лаконично:

— Хубаво е…

— Защо толкова тихичко го казахте?

Спогледахме се със съпругата ми. С полусърдита, тъжна, по-скоро иронична усмивка Джавидан ми каза:

— Виждаш, горкичкият ми, миличък Кенан, повече не можем да крием тайната си. — После се обърна към госта ни: — Кенан каза, че произведението му е доста неорганизирано… Принудена съм да призная истината… Злощастният шедьовър е тъй неорганизиран, че нито една мелодия още не се е превърнала в ноти…

Гостите се разсмяха, започнаха да издават какви ли не звуци на изумление. Усещайки, че се изчервявам, казах твърде дръзко и разгорещено:

— Няма никаква пречка, основната работа приключи… Тоест произведението е готово в съзнанието ми… Чувам го с всичките му детайли… Остана малкото усилие да бъде пренесено в нотната тетрадка, а това ще отнеме месец-два.

Един от гостите ни, прочут шегаджия, каза:

— Дай боже да го родите с почести. И новороденото безпроблемно да се появи на света.

Не се осмелявах да погледна Джавидан в лицето, но усещах, че макар да не се издаваше, е засегната. Тъжно, но трябва да го призная. Джавидан виждаше в мен не толкова самия човек, колкото човека на изкуството. Интересуваше се повече от произведението ми, отколкото от мен. Вероятно тъкмо тази бе причината за тайното неразбирателство помежду ни… Малко по-късно останах насаме със съпругата си. След кратко мълчание Джавидан подхвана сериозно:

— Виждаш, че започват да се подиграват с неродените ти творби… Колко тъжно!

Свих презрително устни.

— Глупаци.

— Сигурен ли си, че нямат право?

— Разбира се… И преди се съмняваха в мен.

— Сигурен ли си, че е както преди?

— Естествено.

— Но, горкичкият ми, миличък Кенан… Аз те намирам за доста променен… Спомняш ли си вечерта в Измир, когато преди четири години те видях за пръв път? Струва ми се, че тогава беше съвършено различен младеж…

— Или ти така ме виждаше… Тогава, естествено, ти много ме обичаше…

— Този упрек е неточен и несправедлив, нали, Кенан?

— А има и друга причина… Тогава бях на своята територия, на своята земя… Земята, където човек е роден, го зарежда със съвсем различна енергия.

— Недей, Кенан, не пробуждай „носталгия“ в себе си.

— Носталгия ли? Не знам… Възможно е…

— Ако искаш, това лято да идем за месец-два в Измир… Може би в Бозяка ще работиш по-добре… Мястото впрочем е по-спокойно…

Гледах изненадано Джавидан, не вярвах на думите й. Измир на другия край на света ли беше? Бозяка недостижима страна на сънищата ли е? Пък и вуйчо ме кани всяка година. Би ли могло нещо да е по-просто и по-естествено от това, да остана там за един-два месеца? И все пак не бях укрил от себе си тази си надежда, това си желание. Ушите ми бучаха, сърцето ми биеше силно.

Наблюдавайки ме внимателно, Джавидан се усмихна.

— Това пътуване на всяка цена ще е нещо хубаво… — каза тя. — Дори само името Измир веднага промени цвета на лицето ти.

Без да продумам, хванах жена си за ръцете и започнах да я целувам по косите, по страните с типичната детска невъздържаност. Джавидан бе привикнала да ме вижда сдържан и сериозен дори в най-пламенните любовни сцени. Смееше се на детското ми вълнение и казваше:

— Ако знаех, че ще останеш толкова доволен, доста по-рано щях да го предложа.

Когато съм щастлив, говоря много.

— Ще видиш колко хубаво ще работя там — казвах аз. — Всъщност не придоби ли плът и кръв най-прекрасната ми творба в Бозяка? Аз малко приличам на славеите… Когато се разделят със земите си, и те се смълчават, изгубват всичките си трели… После, така ми се струва, там бих те обичал по друг начин… Преди малко каза, че ме намираш променен… Като отидем там, ще ме видиш по-млад, по-силен и по-жизнен отпреди…

Вечерта часове наред гощавах гостите си с музика. Не знам откога не бях свирил тъй хубаво, тъй вълнуващо на цигулка. Времето беше топло, морето — спокойно. Луната бе съвсем наедряла. Бяха надошли хора с лодки пред вилата, за да слушат цигулката.

Сега цялата къща спи… Само моите очи не ги лови сън. Измъкнах се от стаята, за да не безпокоя Джавидан, и идвайки тук, почнах да пиша в дневника си тия редове.

Като дете се радвам. Значи до няколко дни ще бъда в Бозяка. Пак ще се разхождам из лозята сред горещия аромат на грозде. По тесните пътища, изпълнени с диви рози и теменужки, ще се спускам до Арапдере, пак ще ходя на лунна светлина до Къркчамлар. Пак до кладенеца сред терпентиновите дървета ще зърна Грозденцето с русите му до бяло коси, със светлите му лунички, с меланхоличните му зелени очи… Но дали Грозденцето още е там?… Дано, като се е омъжило за годеника си, да не са заминали другаде. Сърцето ми изобщо не допуска подобна възможност… Какво е Бозяка без Грозденцето? Значи отново ще видя Ламия, отново ще поговоря с нея. Ех, колко прекрасно е!… Какво ли ще стори, като ме види първия път? Сигурен съм, че ме е забравила. Ала прегърна ли я, ще си припомни… Повече няма да говорим за онази стара история… Така де, аз вече имам съпруга и в някаква степен — любима… И при нея, естествено, е така… Онова беше един летен сън; дойде и си отиде… Щом се погледнем в очите с Грозденцето, ще си го припомним… Ах, онази сладост в погледа на меланхоличните, зелени очи… Отсега усещах вкуса й.

Всяко лято, където и да се намирах, тъкмо в този сезон, през този месец, неясна умора от живота ме връхлиташе като черен облак, налягаше ме безлична, сломяваща ме досада. Дали не бе тайна носталгия по ония места?

IV

15 юни

Утре заминаваме. Днес получих писмо от вуйчо. Уведомяваше ме, че са подготвили за нас церемониалния кьошк, горкият човек пишеше: „Ако бяхте ни съобщили по-рано, щях да ремонтирам кьошка, за да го преобразувам в по-възможно за живеене място, щях да направя още една-две стаи.“

Значи най-накрая, до два дни, ще видя Бозяка, Арапдере, Къркчамлар, Шеми Деде, Керем, с две думи, всичките си любими неща… С изключение на едно: на мама, на горкичката ми мила майчица… Досега не бях осъзнал колко голямо място заема мама в сърцето и в живота ми. Знаех, че е починала, че е погребана вероятно в Сейдикьой в някакъв гроб без камък и без никакъв знак. Но тази реалност, която умът ми знаеше, сърцето ми изобщо не желаеше да приеме. Струваше ми се, че наметнала вълнената наметка върху слабите се рамене, мама бавно се разхожда под чардаците без нито един бял косъм в кестенявата си коса, със сините си невинни очи, придаващи моминска сладост на умореното й болнаво лице, че привечер стои на обичайното си място пред портата на лозето и ме очаква.

Горката жена нито веднъж не се усмихна — заради мен. Обичах я с гневно обожание. Не бях дете с лошо сърце. Но въпреки това изпитвах наслада да я измъчвам. За всичките страдания на сърдитата си и отшелническа младост винях мама. Бях твърде горд. Криех сърдечните си рани. Но ми допадаше пред мама да се показвам по-нещастен, отколкото бях. Изпитвах някакво диво удоволствие да гледам зачервените й от скришния плач по мен и замислените й от безсъние очи.

Да, бях горд, но не бях от силните хора, които със спокойна усмивка изтърпяват болката и страданието, които не се унижават с вайкания и хленч. Да, бях горд, но същността ми се градеше от безпомощност, от безсилие, от слабоустойчивост.

Тежко ми беше, когато ме съжаляваха. Но бях слабо същество, което, като малко дете, се нуждаеше да бъде обичано, съжалявано, глезено.

Затова се глезех единствено пред мама. Ако ме болеше главата например, аз се правех на тежко болен. Тя, горката, ми вярваше, започваше да се тревожи и да обикаля къщата, не заспиваше до зори. Каква невероятна наслада беше бавно да потънеш в съня сред такава приятна загриженост и състрадание. Не знаех, че това е жесток егоизъм. Но, разбира се, беше невъзможно да се съпротивявам на това с моята болезнена нужда от обич, разбиране и съжаление.

Май си бях егоист с всички обичащи ме.

В Бозяка ще открия спомените за нея… Не знам дали и при другите е така. Аз можех да открия старите спомени в точно същите им очертания единствено там, където са се родили, само сред местата, на които принадлежат. Късовете от забравените гледки, познатите миризми на дома придават една друга сила на изчезналите образи, на миналите събития, завладяват по-дълбоко сърцето.

Не ще видя мама, но ще обиколя местата, които тя обикаляше; ще положа ръка на местата, върху които тя полагаше ръката си — върху челото ми, върху устните ми; ще седя на местата, където сядаше тя. Най-често ще говоря за нея на Грозденцето… Защо, не знам, но така ми идва отвътре…

Мама и Ламия нито са се обичали, нито дори са се познавали добре. Но въпреки това си мислех, че са като майка и дъщеря.

Нима в нощта, когато получих съобщението за смъртта на мама, не бях мислил непрекъснато за Грозденцето, нима не бях почувствал, че ако бе при мен, по-лесно бих могъл да се утеша?

Къде ли за пръв път ще видя Грозденцето? Колко бих искал да не е чула за пристигането ми. Но това е невъзможно… Срещаме се внезапно например на главния път или на тесния път зад лозето… Има и по-добър вариант…

Керем пак бавно навърта обиколките си около кладенеца в терпентиновата горичка… Семиха и Фикрет са заспали във вързаната между дърветата люлка… Грозденцето е до мраморния басейн, където се изстудява гроздето… Отпуснало е ръце във водата… Очите му са унесени… Върху устните му — все същата мечтателна усмивка…

Русите му коси се спускат върху челото… Извръща глава, като чува лек шум сред листата… Внезапно ме вижда… Меланхоличните, зелени очи на Грозденцето още веднъж случайно се срещат с моите… Ах, колко красиво, колко празнично чувство!

Кенан, детето ми, пак взе да се вдетиняваш, пак взе да сънуваш… Пак ще зърнеш Грозденцето… Няма как да е другояче… Но отношенията ви ще бъдат ли както в миналото?… Може би Ламия се е омъжила?… А дори да не е, ти вече си семеен мъж… Имаш съпруга, любима… Онзи летен сън приключи завинаги… Каквото било, било… Съществува и насладата да разговаряш с Грозденцето като със стара приятелка… Няма да говорим за онази авантюра… Но като се гледаме, ще си я спомняме… Съзра ли в очите на Грозденцето спомена за онази любов, ще ми бъде по-сладко от всяка любов… Няколко години по-късно несъмнено отново ще се срещнем случайно… Хубаво нещо е понякога животът…

Утре заминаваме, най-сетне останаха два дни… Но тази утрешна сутрин ми изглежда дълга като година… Тези два дни като че нямат край.

V

22 юни

От три дни сме в Измир. Ала едва тази вечер на смрачаване успяхме да идем до лозето… За мен няма нищо по-отвратително на света от церемониалността и протокола… Но където и да идехме по света, не можех да се отърва от тази досада… Да, пристигнахме преди три дни в Измир. Едва преди няколко часа обаче станах господар на свободата си.

Горкият ми чичо е болен… Миналата година получил удар… Единият крак не го държи, трудно говори… Голям мъж, а само за година се спаружил като спукан балон… Все пак угаснало е единствено тялото му… Душата му, както и преди, е ненаситна и пламенна… При това му състояние вече нямал надежда за кметското място… Но сега бил се отдал на други мечти… Децата му все недоволстват… Бил отворил вратите на конака в Карантина за Теке… Не било ясно кой влизал, кой излизал, кой какво отмъквал… Около него, според приказките на децата му, се тълпели ласкатели и лакомо изяждали последните трохи от наследството… Повечето от тях били бивши общински чиновници… Работата им била да разпространяват клюки срещу новия кмет… Денонощно критикували новото управление, с всевъзможни интриги съсипвали новия кмет… И, естествено, при всеки сгоден случай започвали с предисловието „Де ги онези, старите дни“, възхвалявайки вуйчо ми…

Това е сега едничка утеха за злочестия човек.

Нашето посещение го зарадва много. В деня, в който тръгнах за Измир, научих такова нещо, че ми идеше да потъна от срам в земята. Беше съобщил във вестниците за моето пристигане, после, явно това не го бе задоволило — един от вестниците бе публикувал негова и моя снимка… Ах, каква смехория, божке мой!…

Искахме да слезем директно в Бозяка. Вуйчо не се съгласи. В конака в Карантина бил подготвил перфектно тържество, бил поканил и някои хора… Така де, не трябваше ли по този повод още веднъж да се заговори за него? А и после, можеше ли вуйчо ми да не покаже конака си и разкоша си на „уважаваната си дъщеря, принцесата“?

Както и да е, два дни кимахме с глави пред нескончаемите посетители. Вуйчо ми имаше и друга цел.

— На всяка цена остани в Измир. Колкото се налага, толкова пари ще похарча… Ще издавам вестник… Ще разгърна реклама… Приятели не ни липсват… Трябва да те изберем за кмет — упорстваше той, увещаваше и някои от ходжите и хаджиите.

Избухнах в смях:

— От музикант кмет става ли, вуйчо паша?

Горкият човек се смая и ненамирайки друг отговор, каза:

— От сина на крадец на кокошки кмет става ли? Бащата на сегашния кмет в детството ми непрекъснато преживяваше, Господ ми е свидетел, от кражби на кокошки… Пък и ти не си музикант… Ти си оператор…

— Оператор ли? Аз ли?

— Тъй де, ти си оператор, който прави опера… Музикант се вика на чалгаджията…

Много се потрудих, за да откажа горкия ми вуйчо от тази последна надежда… Казвам последна надежда… Защото станех ли кмет, всеки ден щеше да идва в общината, да се възползва от опита си на опекун и на мен щеше да ми остане единствено да удрям печати. С две думи, той щеше да бъде кмет в истинския смисъл на думата.

Тази сутрин отрано бе решил да дойдем тук. Този път срещу нас се появи Мюнир бей. Непременно искаше да погостуваме с Джавидан в кьошка му за две-три вечери. Опитахме се да се отървем и от него, обещавайки, че след няколко дни ще изпълним желанието му… Ала той се запъна непременно да сме идели на вечеря и преди няколко часа лично ни отведе в лозето си.

Късно вечерта напуснахме кьошка на Мюнир бей… Лунната светлина беше слаба. Когато от ниския хълм видях лозето между опасващите пътя, по който се движехме, цветя и храсти, усетих, че очите ми бяха пълни със сълзи. Никога не ще забравя вълненията на тази минута.

Джавидан и Мюнир бей вървяха пред мен и разговаряха. Търсех повод да поизостана от тях, стараех се да ги накарам да забравят за мен, боях се, да не би да се обърнат и да ми кажат нещо.

В този час не бях съгласен да ме пробужда от фантазиите ми дори най-щастливият случай, дори най-любимият глас.

Ето — спускащите се към Арапдере пътища, ето — бялата кула под един-единствен кипарис, напомняща на старото тюрбе на Шеми Деде… Ето — слабата светлина на Къркчамлар по отсрещния хълм, сянка, изрисувана върху синьото небе…

Като се спускахме към главния път, жена ми се обърна към мен:

— Това е мястото, където се видяхме за пръв път, нали, Кенан?

Не отговорих нищо, поклатих глава с вглъбена усмивка на устата. Сега Джавидан посочи към колибата на Шеми Деде.

— Тук нали имаше един смахнат просяк?

Шеми Деде — смахнат просяк… Шеми Деде с богатия си духовен свят, който бе готов да умре, само и само да не яде чужд хляб през една гладна година… Възрастният човек на изкуството, който не заменяше и частица от любовта и фантазията за всичките богатства на света… Смахнат просяк… Джавидан, оставих без отговор тези ти думи, защото каквото и да кажех, нямаше да мога да обясня гнева си.

Едро куче се разлая върху оградата на лозето. Докато градинарят го гонеше, аз си казах: „Я, Кузгун е умрял!“ И внезапно сърцето ме заболя.

Движейки се по опасания с дървета път между портата на лозето и кьошка, на пет-шест пъти поспирах. Тук бе наченал с все сила топлият и свеж летен живот. От двете страни на пътя пак се преплитаха листата на клоните. Откъм дървесата се разнасяше чуруликане и плясък на криле, силният аромат на незабелязващите се в мрака диви рози и орлови нокти ми замайваше главата… Ето я и верандата на големия кьошк… И прозорецът, където мама ме очакваше на разсъмване… И каменното стълбище, където прегръщах слабичкото й тяло, където целувах сините й, изглеждащи още по-светли на утринната светлина очи, където споделях с нея надеждите, стремленията си, полагайки опиянената си от първите успехи глава върху гърдите й…

Продължавам още нататък… Пред очите ми се мярва в мрака групичка от скупчени дървета… Минавам оттам и се отдалечавам от Джавидан… Задържам се за малко там, сякаш съм на посещение в тюрбе. Тук преди двайсет години една нощ се разделих с Лейля, отказах се от първата си любов и от първата си целувка… През една нощ години по-късно на същото това място бях прегърнал друго момиче, почти дете, паднало като безпомощно пиленце в ръцете ми… Горкото Грозденце, как потреперваше в ръцете ми… Хванах го за студените му като лед китки, притеглих го към гърдите си, положих устните си върху тръпнещата върху челото му косица…

— Кенан, защо стоиш там?

Трепвам. Джавидан е застанала малко по-напред, не проумява какво става…

— За нищо… Някаква идея.

Съпругата ми се смее на безсмислените ми думи. Тогава се осмелявам. И, сякаш искам нещо голямо от нея, казвам:

— Няма ли да дойдеш за малко при мен?

Гледа ме озадачено и изпълнявайки казаното от мен, приближава. Хващам я за китките, бавно я притеглям към гърдите си. Полагам устни върху челото й. Тялото ми потрепва, тази целувка замръзва върху устните ми, остава наполовина…

Пак тръгваме… Под слабата лунна светлина, сякаш просмукваща се през слой от мъгла, лозовите кютюци отново се простират докъдето ти стига окото… Сред тях виждам как бавно пошавва някакъв силует. Соча с пръст на градинаря към силуета и питам:

— Нали е Керем?

Поклащайки глава, възрастният човек отговаря:

— Да, господине… Керем е…

Каквото иска да си мисли за мен Джавидан… Няма да се противопоставя на това си желание. Затичвам се между лозовите кютюци и отивам при Керем. Животинчето отначало се плаши, после спира, гледа ме с вглъбените си жълти очи…

— И ти ли не ме позна, Керем? Ако не бях те намерил, щях да жаля за теб колкото за част от приятелите, които съм загубил.

Керем сякаш разбира какво му говоря, продължава да ме гледа мило… Оглеждам се и след като се убеждавам, че никой няма да ме види, се навеждам и го погалвам по муцуната.

И Джавидан бе уморена като мен. Искаше веднага да си легне. Заотварях калъфа на пристигналата преди мен цигулка.

— Докато се съблечеш, ще ти изсвиря нещо.

— Добре, но и ти си уморен… Още пристигнал непристигнал, няма ли да е странно?

— Не… Не… Една идея…

— Тази вечер все странни идеи ти идват…

— Лошо ли е?… Когато се оженихме, ти изсвирих една приспивна песен алатурка… Искаш ли да я чуеш пак?

Бях отворил прозорците. Докато във вътрешната стая Джавидан се преобличаше, започнах да свиря. Цигулката е моят най-стар приятел. С нейния език говорих за радостта си, за тъгата си. Единствено тя знае най-съкровените тайни на сърцето ми… Тази нощ за пръв път върху цигулката ми капеха моите сълзи. Мислех, че е от преумората… Ако не е, колко ли страдания, които не приличат на това, бях изпитал до днес… Или заради скръбта ми по мама?… От къде да зная? Тази нощ с тази цигулка свирих за Грозденцето. Дали спеше, когато започнах? Ако беше така, кой знае какви чувства са се пробудили в съня му? Сякаш в момента виждам Грозденцето на прозореца… Угасило е лампата, русите му коси блестят като коприна на лунната светлина… Грозденцето сега непременно се е потопило в тъга. Докато слушаше приспивната песен, винаги беше плакало заедно с мен… Не се съмнявам изобщо, че с Ламия плачем заедно…

Денят, в който пристигнах, имах приятна случайна среща… Срещнах се на чаршията с Шюкрю бей… Беше с Фикрет… Момчето вече бе станало пет-шестгодишно… Докато Шюкрю бей разговаряше с един от братовчедите ми, аз заразпитвах Фикрет. Сочейки пакета в ръката му, попитах:

— Млади господине, играчка ли ти е купил баща ти?

След многобройните ми въпроси момчето внезапно изрече онова, което се надявах да науча.

— Не е играчка… Купихме чорапи за кака Ламия…

Едва се въздържах да не грабна момчето в прегръдките си и да не го разцелувам.

— Татко ти ли купува чорапи за кака ти Ламия?… Не й ли купува нейният съпруг?

— Че кака Ламия си няма съпруг.

Сърцето ми не ме бе измамило. Грозденцето беше тук. И не бе се омъжило…

Да, исках Ламия най-неочаквано да ме види тук. Щеше да ми бъде много приятно да видя как най-неочаквано се изненадва. При все че не съществува подобна възможност…

Нямаше човек, който не бе узнал, че съм пристигнал в Измир… Като ме видя, първите думи на Шюкрю бей бяха: „Не откъсвахме очи от пътя… От седмица ви очакваме.“

Беше минало доста време. Аз, със сълзи на очи, все още продължавах да свиря приспивната песен. Дочух близо до себе си леко дихание, разтреперан извърнах глава. След като се бе преоблякла, Джавидан тихичко се бе доближила до мен.

— Цялата поетичност на тази нощ е у теб, Кенан… Вдъхваш душата на едно произведение на изкуството, на тази обикновена приспивна песен…

Леко извърнах главата си на друга страна — и за да скрия сълзите си, и за да не гледам съпругата си: исках да склоня глава над цигулката и да продължа.

Но вълшебството отпреди малко беше изчезнало. Цигулката ми, която издаваше тъй прелестни звуци, внезапно се преобрази в ръцете ми в грубо парче дърво. С нервно движение я захвърлих върху пианото и все още притеснявайки се да погледна Джавидан в очите, казах:

— Хайде, да си лягаме вече…

От умора очите на жена ми се затваряха. Докато се съблека, тя бе заспала в единия край на леглото.

Стъпвайки на пръсти, се измъкнах от спалнята; в стаята, където преди три години създадох „Черните звезди“ и започнах да пиша тези редове…

От време на време оставям писалката пред себе си; слушам щурците — най-прекрасната музика на летата в Бозяка; в мрака виждам прииждащите като стари познати към светлината на лампата пеперуди и нощни насекоми с дълги, зелени крила… Какъв неустоим вкус има тукашният живот!…

Утре ще видя Грозденцето…

Не можах да видя Грозденцето. Странно… Как така Ламия не дойде да ме види?

А и аз нито за миг не останах сам… Ах, тия досадни гости… И тук не ме оставят на спокойствие… От сутринта до вечерта надойдоха има-няма десетина групи…

Отделно бяха и другите, дето изпращаха съобщения: „Не можахме да ви кажем добре дошли, Кенан бей… Не се обиждайте… Утре, дай боже, ще се отбием!“

Не успях да намеря половин час, за да отскоча до Шеми Деде. Горкият Шеми Деде го сполетяла беда… Миналата година жена му избягала с някакъв млад камилар… Старият ми приятел не се оплаквал… Но предполагам, че е много тъжен. Утре рано ще го посетя.

Надвечер Шюкрю бей се беше отбил у нас. С него бяха Фикрет и Семиха… На езика ми беше да попитам за Ламия. Щях да се поинтересувам за Ламия. Щеше да е напълно естествено. Бях уверен, че Шюкрю бей не бе се досетил за нищо. Ако бе надушил и най-малкото за някаква авантюра, щеше да се държи с мен по друг начин.

Да, щеше да бъде най-естествено да попитам какво прави Ламия и защо още не се е омъжила.

Вслушвах се в разговорите между Фикрет и Семиха. Децата често говореха за Ламия: „Изцапал си си дрехите, кака Ламия ще се разсърди… Кака Ламия ще ми направи люлка…“ На няколко пъти, оставяйки гостите си сами, излизах в градината. Пообиколих малко край задната порта на лозето. Не трябваше ли поне отдалече да се мерне Ламия?

VI

23 юни

Бях се събудил доста късно. Докато лениво пушех цигара в леглото, в стаята влезе Джавидан. В ръцете си държеше лист хартия.

— Получих съобщение от Мюнир бей. Днес в Буджа имало конни надбягвания… Кани ни и нас, пише, че след два часа ще се отбие в лозето да ни вземе с кабриолета си…

Внезапно се притесних.

— Колко неподходяща идея — казах аз. — Ние дойдохме, за да почиваме… Наситих се от надбягвания в Европа. Не е ли така?

— Да, но… Това е друго… Ще бъде забавно да се видят надбягванията в Измир.

— Какви ги говориш и ти? Най-обикновена пародия на европейските надбягвания.

— Добре го каза… Да не изпускаме този случай…

— Откажи се, Джавидан… Ако беше нещо, което си заслужава, нямаше ли да искам да те заведа?… Виж, още не можем да останем без гости… Ще си поседим двамата вкъщи… После надвечер ще излезем да се поразходим… Още не си разгледала околността… Ще идем до Къркчамлар… Ако желаеш, дори до Арапдере ще те заведа…

Джавидан леко повдигна рамене.

— Арапдере, колко поетично име… Човек ще помисли, че ми предлагаш разходка в рая…

Понякога жена ми проявяваше песимистична и студена ирония, напомняща на оскърбление. Макар да бях привикнал с това, думите й смутиха душата ми. Не възразих. Само казах сериозно:

— Природата се обръща към всеки на различен език… Понеже израснах тук, виждам тези места с други очи. — После, за да приключа с темата, бързо добавих: — Ще намерим някакво извинение пред Мюнир бей, нали, Джавидан?

— Невъзможно е… Защото аз вече отговорих… Не предполагах, че ще се противопоставиш на това ми желание…

— Естествено, не би могло да ти хрумне подобно нещо… Щом желаеш… Ще отидем…

— Добре, но ако ще се мусиш като дете, което не иска да отиде на училище, удоволствие няма да има…

Разговорът ни поемаше в опасна посока. Трябваше да проявя малко дързост, трябваше да се възползвам от слабото място на съпругата си.

Разсмях се и ласкаво казах:

— Защо говориш така, Джавидан? Ние тук за какво дойдохме?… Нали за да мога да работя? Как ще намеря нужния за изкуството душевен покой, ако не живея усамотено, ако сърцето ми не се откъсне от светските желания и тревоги? Ако желаеш, нека пак се развличаме с конни надбягвания и други подобни. Нека пак се разхождаме, нека пак посещаваме местата за забавления… И нека след два месеца се върнем с празни ръце в Истанбул… Само че аз твърдо исках да започна да работя…

За Джавидан това бе причина, която можеше да спре и течаща вода. Моментално омекна.

— Добре… Щом е така… Поне да изпратим съобщение на Мюнир бей… Ай, ай, и той ще се притесни заради нас…

— Не… Не е редно… Ти ще отидеш с Мюнир бей. Аз ще остана. Ти никога не си виждала тези конни надбягвания… Надявам се да те заинтригуват.

Два часа по-късно, когато качих Джавидан в кабриолета на Мюнир бей, си отдъхнах дълбоко. Радвах се като мързелив ученик, избягал от училище…

Беше горещо обедно време. Тръгнах да обикалям из лозето. Няколко пъти се спуснах по тесния път. В градината на Шюкрю бей нямаше никого. Дървените кепенци на кулата, едва провиждаща се между дървета, бяха затворени.

Днес Ламия непременно ще дойде… Само че още е много рано… Чака да се поразхлади, за да изведе децата — успокоявах се аз.

Бях успял да видя Шеми Деде. Но още не бяхме намерили време надълго да си поговорим, да споделим грижите си… Помислих си да го посетя, за да убия час-два. Излязох на главния път и поех право към лозето на стария си приятел.

Като съзрях в далечината малката каменна кула под кипариса, се заколебах. Днес бях твърде щастлив и радостен. Имах нужда да се смея, да бъбря, да върша лудории. Приятелят ми обаче беше угрижен. За да уважа неговата скръб, трябваше да му говоря за тъжни неща, докато душата ми копнееше да се смее и забавлява.

Казах си: „Каквото ще става, да става… Да не си развалям насладата от този ден. Разполагам с много време да утеша стария си приятел. В живота ми рядко бе ми се случвал ден, в който слънцето да свети тъй ярко.“ Прескочих стобора на пустееща градина и оттам се спуснах по една козя пътека до Арапдере.

Не възнамерявах да ходя много далече, но постепенно старите спомени ме завладяха и като силно водно течение ме отведоха чак до Зейбеклер Пънаръ.

Исках да поседя там няколко минути, да послушам водата, прокапваща през незрими пролуки в мъхестите скали, предизвикваща ехо, напомнящо на тайни вопли в пещерен мрак, да съзерцавам червените сенници на провесилото се от ръба на каменните отломки „скално грозде“. Изгубих обаче чувството за време, останах дълго там, смръзнах се. Тъй че като се връщах, слънцето започваше да клони към хълма Ълъджа. От страх, че закъснявам, се втурнах да тичам по пътищата. Щом стигнах в лозето, от умора не можех да си поема дъх, а тялото ми бе цялото в пот.

Бързешком се отправих към кладенеца. Минавайки покрай няколко дървета, дочух детски смях и гласа на Фикрет:

— Како Ламия, хвърли топката на мен…

Уморените ми колена започнаха да треперят, сърцето ми — да бие по-ускорено. Сред терпентиновите дървета, очите ми мярнаха розово йелдирме.

Ах, Грозденце… Можех ли да знам, че имаш такова значение за мен?

Ламия, точно както я видях в снощната си фантазия, седеше край каменния басейн. Лицето й бе обърнато на другата страна. Фикрет, като ме видя, извика:

— Како Ламия… Виж кой дойде.

Не бях очаквал подобно вълнение. Душата ми сякаш щеше да изскочи. Младото момиче се обърна с безразличие. Щом зърнах лицето му, извиках: Ламия не беше моето Грозденце.

След малко узнах истината. Бяха изминали две години и половина, откакто Грозденцето било напуснало Измир…

Шюкрю бей наели дъщерята на гръцки преселник, за да гледа Фикрет и Семиха… Името на момичето било Леман… Фикрет, който по никакъв начин не можел да забрави Ламия и плачел по няколко пъти на ден за нея, наричал Леман „како Ламия“… После всички вкъщи започнали да я наричат така.

VII

5 юли, Бозяка

Когато преди две седмици дойдохме тук, Бозяка беше притихнало място. Повечето собственици на лозя още не бяха пристигнали. Сега наоколо не беше останала празна кула.

Тази година в Бозяка е по-оживено и по-весело от всякога. Лозята, градините са пълни с шарени йелдирмета; надвечер пътищата приличат на многолюдно стъргало за разходки. Вечер в Къркчамлар има забави на лунна светлина; младежите, сбрани на едно място, всяка вечер свирят, крещят…

С две думи, тази година Бозяка е като място за празнуване… Всички се забавляват, дори Джавидан, която намира този алатурка декор малко посредствен, тези хора — примитивни, тези забавления — простовати…

Вчера жена ми казваше:

— Не предполагах, че толкова много ще се забавлявам… Истината е, че бях се съгласила да дойда тук, за да не те обидя… Но в действителност започна да ми харесва.

Джавидан често я канят в околните лозя. От време на време отива в Измир. Миналата седмица дори остана две нощи в дома на стар приятел на баща й в Каршъяка.

Да, в Бозяка всички се забавляват. Само аз се притеснявам… И то така, сякаш умирам… От деня, в който напуснах Истанбул, съжалявам хиляда пъти… Радостта на другите не върши друго, освен да увеличава страданието ми. В очите ми Бозяка изгуби всичките си багри, всичките си аромати, цялото си вълшебство. Дните не знаят какво е свършване… Още на разсъмване започвам да чувствам тъгата, уморителността на безцветните дни, които нищо ново няма да ми донесат. Слънцето денем, както и луната нощем са бледи, безжизнени, мъчителни.

Не обичам, не желая нито нощите, нито дните, нито Арапдере, нито Къркчамлар, с две думи, нищо.

Постарах се доста да се самозалъжа, да се утеша. Напразно обаче. Аз обичам Грозденцето. Как?… Защо?… Не знам. Сигурен съм в едно — тази любов е в кръвта ми, в сърцето ми. Докато не умра, няма да мога да я изтръгна от себе си…

Отначало взех тази любов за състрадание. Вчера беше денят, когато узнах, че Ламия я нямаше тук. С неописуема болка в душата обикалях лозето. Не можех да го понеса. Отбих се в лозето на Шюкрю бей.

Горкият човек ме прие на верандата пред кулата. Разприказвахме се. Попитах за Ламия, полагайки всички усилия да не издам тъгата и вълнението си, присвих очи като хората, които искат да си представят забравен образ.

— С малчуганите видях една млада руса госпожица. Сега май не е тук — казах аз.

Надявах се да науча някои незначителни сведения от Шюкрю бей. Горкият човек прояви по-голяма искреност, отколкото очаквах. С тъжна простодушност ми разказа историята на онова, което бях сторил на горкото Грозденце.

В това приключение имаше такива моменти, че едва се сдържах да не се разрева като дете. Когато се разделих с Шюкрю бей, светът изглеждаше съвсем черен в очите ми, в душата ми нещо бе се пречупило завинаги.

Всичко това бяха напълно естествени неща за младо момиче, изпаднало в подобно положение. Как така не бях се сетил, как така си бях въобразил, че всичко в Бозяка е същото, каквото бях го оставил.

Отначало мислех, че страдам заради нещастията, сполетели Ламия, че я търсех по тази причина… Че неописуемият копнеж по Грозденцето се дължеше най-вече на състраданието… После обаче, размишлявайки, си обясних всяко нещо поотделно. Защо трябваше да крия истината? Имах толкова егоцентрична душа, че нямаше никаква възможност да проявя интерес, да страдам за неща, които не обичах. Ако не обичах толкова силно Грозденцето, нейното приключение нямаше да ми окаже тъй силно въздействие, щях да измисля и логика, и мотиви, за да изляза чист в собствените си очи. Не бе ли се случило точно така, когато най-безсърдечно изоставих Ламия и си тръгнах?

Обичам Ламия. През първите дни много се борих, много се старах да не претърпя поражение пред безнадеждността на тъжната констатация. Музиката ме беше утешавала през доста от волните и отчаяни часове на моя живот. Пак на нея се надявах да ме излекува. С цялото си сърце исках да се отдам на новото си произведение. Трескаво се захванах за работа.

Светлата лунна нощ правеше още по-бледа светлината от лампата в стаята ми. Бях подпрял лакти на пианото; бях обхванал с ръце главата си. Задушавах се от повеите на вятъра, изпълнени с нахлуващите през прозореца горещи аромати на лозето, странна вцепененост завладяваше тялото ми. Застаналата до прозореца Джавидан се обърна към мен.

— Защо мълчиш, Кенан? — попита тя. — Какво чакаш?

Погледнах с тъжна усмивка жена си.

— Чакам вдъхновението, Джавидан. Няма ли да дойдеш до пианото? — Усмихвайки се объркано, жена ми се приближи. А аз продължих: — Застани в този ъгъл на пианото, Джавидан… Постави една върху друга ръцете си на това място… После положи странично лицето си върху ръката си.

Продължавайки да се смее, Джавидан изпълняваше, каквото й казвах.

— Караш ме да имитирам позите на модел за рисуване, какъвто ти си представяш, Кенан…

Не отговорих директно, придвижих малко встрани главата й, галейки я по бузата. При това положение лунната светлина падаше по-добре върху лицето й, кестенявите й коси изглеждаха почти светлоруси.

— Ще ме слушаш как свиря, без да променяш позата си!

— Смешна и притеснителна поза, но щом така искаш. Ще работиш ли?

— Мисля…

Спогледахме се с Джавидан и се засмяхме. Възнамерявах да продължа с новата мелодия, върху която се мъчех от няколко дни. Но нищо не се получи. След кратко колебание подхванах една от старите си мелодии — подпряла глава на пианото Ламия я беше изслушала през първата вечер, в която дойде в стаята ми. Тъкмо да я изпълня за втори път, и навън пролая куче. Унесено, като в сън, пророних:

— Дошъл е Кузгун, Грозденце.

Джавидан издаде лек звук на изненада. Повдигайки главата си, погледнах смаяното й лице. Тя, без да придава особен смисъл на думите ми, се смееше. Преди четири лета на този пасаж Ламия беше заплакала. С гневна безнадеждност затворих пианото.

— Хайде, Джавидан… Да пообиколим с теб… Това е за предпочитане.

Аз обичам Ламия.

Съществуват скрити болести; човек не може да определи къде и как са възникнали. Раните са тъй леки и деликатни, че наподобяват неясни, приятни вълнения; отровата им е сладка и радостна, като току-що започнало напиване. Болките са тъй глухи и смътни, че не може с точност да се определи къде са. От време на време от дълбините на тялото ти прииждат сподавени смътни оплаквания. За разрастващата се вътрешно болест, други признаци няма.

Любовта ми към Ламия е от този тип заболявания… Вече не виждам необходимост да крия истината от себе си.

В горещото обедно време се изтягам по гръб под шарената сянка на някое от терпентиновите дървета, покривам с ръце очите си, та да доведа в главата си още по-тъмна нощ и започвам задълбочено да мисля.

Вече нямам никакво съмнение. Аз винаги съм обичал Ламия. Тя беше малкото, злощастно момиче. Аз съм егоистичният, невъзпитан, опиянен от успеха, славата и щастието, дошли подир дълги години на лишения и безнадеждност, аз съм нещастник…

Имах нови възгледи за любовта и щастието… Съобразени с нерешителните и самодоволни теории на притворената, аристократична среда, в която наскоро бях навлязъл… Любовта бе нещо, което непременно вървеше с красотата, успеха, славата, богатството, изневярата. Възможно ли беше един извисен човек да обвърже сърцето си с простодушното, горкичко Грозденце и да му посвети живота си? Демонстрирайки чрез начина си на живот, чрез възгледите си, чрез думите си, че принадлежа към друга среда, естеството на моята душа си бе останало като на бедното и ненаситно дете, израсло с иляхи33 в тъмното Теке на Тилкилик, с прекрасния ней на Шеми Деде. Детето на лозята, което още на шестнайсет години, великодушно и категорично, като възрастен човек, се отказа от първата целувка на Лейля, което мъкне с години по тези земи гордото и самотно отегчение на душата си…

Отдръпвам ръце от очите си, наблюдавам бавните обиколки на Керем. После отново покривам очите си и размишлявам, докато слушам стенанието на водното колело, кристалния звук на изливащата се в каменния басейн вода: вероятно за тази любов има и други причини. Аз съм човек с болна фантазия — вечно изпитвам носталгия по далечни места, копнеж по невъзможното щастие. Дали обичам толкова много Грозденцето сега, защото безнадеждно съм го изгубил?…

Може би повече изобщо няма да видя Ламия… Ще умра, без още веднъж да видя как ми се усмихват нейните меланхолични зелени очи, без да прокарам ръка по спусналите се върху широкото й чело изящни руси кичури… Жалко!…

Надигам се бавно от мястото, където лежа, и поемам към басейна. Срещаме се с Керем. Животното внезапно спира, гледа ме вглъбено с големите си жълти очи, сякаш ме разбира и жали…

„Тази красива любов, Керем, остана моят едничък скъп спомен. Следващата година вероятно и нея не ще открия тук.“ Опирам лакти върху мрамора на басейна, отпускам ръце в кипящата с леко бълбукане вода.

Тук за пръв път бях прегърнал Грозденцето. Спомням си, че през онзи есенен ден времето бе започнало да се разваля. Ламия се натъжаваше при мисълта за наближаващите дни на раздялата, красивите й очи се изпълваха от безнадеждна тъга. Докато тя се готвеше да се разплаче, аз се смеех, шегувах се, потупвайки леко луничавите й страни: „Това не е любов, Грозденце — казвах аз. — Това е една изтънчена игра на сърцето, едно забавление за устните ни…“

По онова време за мен си беше така. Но започналата като шега, като лъжа, като забавление любов, беше стигнала, като тайна отрова, от устните до сърцето ми.

VIII

8 юли, Бозяка

До днес Шеми Деде не ми беше разказал за нещастието си. И аз, естествено, не го бях попитал нищо. Не би било редно да подновявам болката на възрастния си приятел.

Тази вечер седяхме в подножието на един от баирите, спускащи се към Арапдере. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. Внезапно Шеми Деде каза:

— Сигурно са ти казали, детето ми, за сполетялото ме нещастие?

— Да… Много съжалявам.

Дадох му този отговор, отбягвайки да го погледна в лицето.

— И ти ли съжаляваш? Единственият, който не съжалява за тая работа, съм аз.

Възрастният ми приятел се смееше. При това с доволния смях на хората със спокойни сърца и мисли…

Изненадано повдигнах очи към лицето му. Този Шеми Деде — колко горд и владеещ чувствата си човек е. И сякаш прозрял по погледа ми какво мисля, той продължи:

— Аз, детето ми, в началото се каех, че съм си взел тази жена… Ако бях споделил с другите, щяха да ме изкарат луд… Ти може би разбираш… Имах си аз въображаема и предана любима, която нито за ден от живота ми не беше ме изоставила сам… Нощем обикаляше мълком из пустата ми кула. Щом забродех из безлюдните ниви, тя закрачваше редом с мен… щом засвирех на ней, щом поразлистех стиховете на Хафъз и Фузули34, кротваше със сведена глава насреща ми и сълзи потичаха от очите й, чийто цвят не знаех. Когато в дома ми пристигна чуждата жена, въображаемата моя любима ми се разсърди. Тъгувах, казвайки си: „Ще умра, без да успея да я зърна при последния си дъх.“

Един ден чуждата жена ме изостави и си тръгна… Лъжа ще е, ако кажа, че през първите дни не се чувствах самотен… Но имаше признаци, че моята същинска любима ще се сдобри с мен… И лека-полека, когато през тъмните и безлюдни нощи обикалях около кулата, свирех на ней или четях Фузули, започнах да я чувам как плаче…

С необясним страх в душата погледнах в лицето възрастния си приятел. Той пак се усмихваше със спокойната усмивка на дете, подхващайки приказка за друго:

— Аз, детето ми, подир дълги размисли стигнах до следния извод по въпроса за злополуката и съдбата… Съществуват безумци, които смятат, че за нещастията по света е отговорна природата, които търсят вината във вселенския ред… Природата дарява с различни таланти всяка душа, всекиму предначертава различен път… Ако всеки върви по своя път, всеки ще бъде щастлив, детето ми… Тъй изглежда светът… Дълъг керван от хора, поели по своите различни пътища, които изобщо не се обиждат, дори не се наскърбяват едни други… Цялата вина е в нас… Отклоняваме се от предначертаните пътища във вечността… От тук се пораждат нещастията. Доказателство ли искаш? Погледни небето… Погледни звездите… Има ли друга причина, на която би могъл да се позовеш за този прекрасен ред? Ако и те като хората току вземат и напуснат начертаните от природата пътища, само си представи хаоса във вселената… Небесата се срутват… Млечният път изтича над главите ни и изчезва… Сезоните се провалят…

Сочейки с треперещите си пръсти изникналите тук-там върху постепенно почерняващия вечерен небосклон звезди, Шеми Деде продължаваше; разсъждаваше за различни, тъмни, загадъчни неща. Разделихме се, когато наоколо се бе стъмнило окончателно. Връщайки се бавно към лозето, се размислих: „В обърканите и непонятни думи на този възрастен отшелник като че има частица истина… Любовта, отнела целия покой и неизменчивост на душата ми, любовта, представяща ми като тъжни и безцветни моите любими места, представлява по-дълбока и по-универсална форма на страданието… Бях дете на лозята със самотна и тъжна душа, животът ми безспорно премина в сянка и лишения. Бях същество, което не беше доволно от нищо. Тук обаче щях да подсигуря на душата си покой и устойчивост и това в някаква степен можеше да се смята за щастие.

Беше ме завладяло очарованието на един различен живот, на една различна среда. Няколко години си мислех, че съм друг човек. Съмнявах се, че съм обичан, че съм щастлив, ала природата налага своята власт. Започна зазоряването на тази опияняваща нощ. Пред очите ми угаснаха полилеите на онзи свят. Възможно е любовта ми, тляла като потаен огън и разгоряла се днес, да е тъкмо тази по-дълбока и универсална форма на страданието…“

Бях се озовал под старата смокиня, провесила клоните си с широки листа през оградата на лозето към прахоляка на пътя. На това място Грозденцето ме беше чакало веднъж. Пристигнало бе от Измир и ми носеше поздрави от Нимет ханъм. Първият ни дълъг разговор се състоя тъкмо тук. От време на време го хващаше срам от мен, току придърпваше широките листа, за да прикрие с тях лицето си. Щях да бъда щастлив с това дете. Жалко!…

IX

12 юли, Бозяка

От вчера в живота ми настъпи промяна. Имахме гост от Истанбул.

Четях вестник предишната вечер, след като се бяхме нахранили. Джавидан влезе в стаята с плик в ръка.

— Пристигна писмо от Измир… Не можеш да предположиш от кого е. От Намък Бехчет бей… Преди два дни пристигнал по някаква работа в Измир… Пише, че утре заран щял да ни посети…

Оставяйки вестника, казах:

— О, прекрасно. Ще го задържим, естествено, за две вечери… На Намък бей трябва да се покаже Бозяка…

Усетих някакво колебание у Джавидан.

— Как така?… Няма ли да ни обезпокои?

— Че защо да ни обезпокои?… Намък да не ни е чужд?

— Да, но тук живеем по малко по-различен начин…

— Няма никакво значение… Ти, по-специално, ще се поразвлечеш… Тия дни съм малко неспокоен… Няма нужда да се обяснява… Забелязала си… Често те оставям сама… Във всеки случай това посещение е по вкуса ти.

И отново бях взел вестника. Усещах как, неповярвала много-много на думите ми, Джавидан ми хвърля погледи от време на време.

Намък Бехчет бе от далечните роднини на съпругата ми. Беше известен фотограф любител. По тази причина бе получил прекрасно образование по химия в Европа, беше навлязъл в средите на информираните и тачени хора.

В Европа понякога се срещахме. Често се отбиваше и у нас в Истанбул.

Този младеж преди мен е имал желанието да се ожени за Джавидан. Ала не се е осъществило… Тъстът ми ли не се съгласил, Джавидан ли му е отказала — не съм много наясно по въпроса. Тоя Намък Бехчет, няма спор, си падаше по Джавидан…

Напоследък страданията на горкия човек бяха почнали да се подновяват. Не закъснях да го разбера, тъй като беше малко наивен младеж. Нямаше човек да не го знае…

Да се опасявам от Намък Бехчет би било унижение за самия мен, а за съпругата ми оскърбление. Тъй че изобщо не се засягах, дори от време на време се шегувах с Джавидан, наричайки го „твоя бивш любим“. Веднъж пак нещо го бяхме споменали. През смях казах на Джавидан:

— Бракосъчетанието ви щеше да е доста приятно… Кой знае колко пози щеше да ти изщрака на сватбата?

Неочаквано Джавидан се нервира:

— Моля те, Кенан… Не повтаряй повече тази шега.

А аз, продължавайки да се смея, попитах:

— Защо?… Какво лошо има?

Умната Джавидан, правейки се, че не схваща смисъла на въпроса ми, обясни:

— Може ли да не ме поставяш в смешната ситуация да си ме представяш като фотомодел?

От този момент нататък никога не повторих шегата си.

Ден след писмото в Бозяка пристигна и самият Намък Бехчет. Надълго и нашироко ми обясни причините за внезапното си пътуване до Измир, след което каза равнодушно:

— Я, рекох си, да посетя и вас, щом така и така съм дошъл.

Думите му не оставиха никакво съмнение у мен. Намък беше пристигнал заради Джавидан. Отговорих му усмихнато:

— Протестирам заради Джавидан, Намък бей… Редно е задължението ви да посетите Джавидан да е доста по-важно от всичките ви останали задължения…

Намък се смая; изчерви се, пребледня. Засмя се отривисто.

— Несъмнено… Несъмнено… Разбира се… Това исках да кажа — запелтечи той.

А аз, господарски и язвително, продължих:

— Има само един начин да поправите това… Да ни погостувате за седмица…

Намък отвори широко очи, не можейки да повярва на щастието си.

— Невъзможно… Толкова съм зает, че…

Аз — както котката си играе с мишката — внезапно промених поведението си.

— Колко жалко, ала какво да се прави… Щом сте толкова ангажиран…

Думите ми предизвикаха ужас у Намък бей, настръхна целият. И опитвайки се да прикрие объркването си, добави:

— Не… Всъщност не е толкова важно… Пък и тук е тъй красиво… Да поживееш няколко дни сред тази природа…

— В такъв случай седмица… И никакви пазарлъци.

Нашият гост се уплаши да не изрека нещо, което отново би скършило надеждата му, и прие с тревожно задоволство…

Джавидан развеждаше госта ни из околността. Той не спираше да прави снимки.

Рядко ги съпровождах. Наивник, сигурно си въобразяваше, че ревнувам Джавидан… Бях ли способен изобщо на подобно падение?

Впрочем, ако трябва да си призная истината, аз съм благодарен на Намък Бехчет бей. Дълго време бях прекарал единствено с Джавидан. Затруднявах се да укривам от жена си своята хронична печал, своите драгоценни мечтания. Тези дни изпитвах огромна, неудържима необходимост да се излежавам под леките сенки на тази веранда, с часове да седя като вцепенен… Бях принуден да играя комедията на мъчителния разговор със съпругата си. Аллах да го благослови Намък Бехчет бей… А освободя ли се и от останалата без душа Бозяка…

X

22 юли

Нашият гост си тръгна. Отново останахме сами с Джавидан… Това лято като че нямаше край… До есента имаше безкрайно много време… Жалко, няма да мога да издържа…

XI

24 юли

Много съм благодарен, спасявам се… До два дни заминаваме. Тази вечер с Джавидан се връщахме от кьошка на Мюнир бей, тя се взираше унесено в далечината. Забелязах, че мълчанието ни се проточи.

— Колко красиво, нали? — казах аз.

Съпругата ми, без да променя състоянието си, процеди:

— Да, само че все едно и също.

— Ти като че си почнала да се притесняваш, Джавидан?

— …

— Не си весела…

— Благодаря, че го забеляза…

Това си беше най-откровено недоволство. Горката, доста я пренебрегвах. Сконфузено и натъжено изрекох:

— Доста отдавна нервите ми не са наред, Джавидан. Безспорно е нещо преходно… След известно време ще се оправи. Отново ще стана предишният весел, жизнен човек. Виновен съм пред теб… Какво да правя? Болестно състояние… Ти си започнала да се притесняваш, но няма нищо по-лесно от това до ден-два да се върнем в Истанбул…

Джавидан ме гледаше изненадано. А аз продължавах:

— Ако искаш да знаеш истината, и на мен вече ми омръзна тук… Нощта, денят, луната и слънцето са вечно едни и същи… Ако кажеш, до ден-два се връщаме в Истанбул…

Джавидан бе доволна, но се опитваше да не го забележа.

— Добре, а произведението ти?

— От няколко дни работя усилено… Произведението ми взе да напредва бързо… Но и ти ще се съгласиш, че му липсва душа… Няма стойност, каквато се чака от мен… Напразно, изкуство не се получава, когато си болен… Ще поизчакаме още малко.

Жена ми намери за достатъчно моето обяснение, повече нищо не каза. На връщане към лозето и двамата бяхме доста радостни… След ден-два се отърваваме от тоя ад…

XII

26 юли

На следващия ден решението ни да заминем беше взето. Колко хора ни обичали тук… Особено трудно ми беше да убедя вуйчо. Съжаляваха всички.

Един от съседите ни ме беше поканил вечерта на гости. Не можех да му откажа, понеже бе за последно. Пък и отидох заради част от познатите ми. Отличен повод да се сбогувам с тях.

Там беше и Шюкрю бей — чичото на Ламия. По някое време горкият човек дойде при мен.

— Преди малко научих, че заминавате за Истанбул… Много жалко, доброто ми настроение направо се изпари.

Благодарих му с лека, равнодушна усмивка.

Шюкрю бей продължи:

— Скоро и ние ще си имаме гостенка… Днес получих писмо от Ламия… Пише, че със съпруга си ще идват в Измир и за четири-пет дни ще останат у нас… Леля й пощуря от радост… Обичах горкото момиче като родна дъщеря…

Ако Шюкрю бей не ми беше казал всичко това в най-сумрачния край на верандата, щеше да забележи как пребледнях като мъртвец, непременно щеше да се досети. Дъхът ми спря, ушите ми забучаха. Прииска ми се да се хвърля на земята като дете, прииска ми се да заплача от радост. Ах, как съм обичал Грозденцето!

Ровейки из джобовете си, Шюкрю бей каза:

— Къде съм го сложил писмото? Пратила ми е снимка, на която е заедно със заварената си дъщеря… Да ви я покажа… Колко се е променила Ламия… Станала е същинска млада госпожа.

Сърцето ми биеше, сякаш щеше да се пръсне. Да зърна снимката й в този момент беше като да зърна самата нея. С какво смъртоносно размотаване Шюкрю бей ровеше из джобовете си! Полудявах от нерви, от раздразнение, самоизяждах се.

Писмото така и не се намери. Шюкрю бей каза:

— Няма го в тия джобове… Сигурно съм го оставил в джоба на пардесюто си.

След което заговори за друго.

Ако не беше надеждата, че след няколко дни ще видя Ламия, трудно бих понесъл подобно разочарование!

Мястото, където бях на гости, бе разположено в ниското: в единия край — некрасива ограда, в другия — мрачната на вид дървена кула на собственика на лозето. Верандата бе потискащо ниска, окаченият на един от клоните фенер беше мътен като мъртво око, хората, настанили се по рогозките, бяха дотолкова простовати и бездуховни, че предизвикваха антипатия и негодувание. Преди малко разговаряха за неприятни, банални неща, смееха се просташки на най-неуместните места. Само че сега…

Никога не ще забравя това порутено място, където получих неочакваната любовна радостна вест. Ще обичам до края на живота си личностите, с които се срещнах тук.

Бях се превърнал в едно по-жизнерадостно същество благодарение и на изпълващата нощта свирня на щурците. Бъбрех неспирно, при това за най-красивите, най-любимите, за най-вдъхващите надежда неща, тъй че гостите останаха възхитени. Недоумяваха що за чудо се случи с тъжния, мълчалив човек, който допреди малко седеше в тъмния край на верандата. В полунощ, когато компанията се разотиде, аз придружих Шюкрю бей до вратата му. Влезе си той, а аз дълго оглеждах градината през ниската ограда. Значи сред тия дървета отново ще видя Грозденцето.

Обикалях по тесния път зад нашето лозе, не исках изобщо да се прибирам. Къде щях да скрия лудешката си радост? Луна нямаше. Небето обаче бе прелестно като света на феите. По някое време си помислих, че Джавидан най-вероятно се притеснява за мен. Тази нощ обичах и жена си. При това с трепетна, болезнена любов… И въпреки всичко не успявах да убедя себе си да вляза вътре. Мушнах ръце в джобовете, засвирих с уста една от старите си мелодии и се заспусках по стръмнината. Сърцето ми се задушаваше от прекалена обич и ласкавост, от състрадание очите ми се наливаха със сълзи. Обиколих ровините в подножието на Къркчамлар. Отидох до брега на рекичката, където преди четири години, за да спаси мен и Нимет, Грозденцето си беше одраскало ръката, от там си удължих пътя до Гробището на геройски загиналите. Спомням си как една вечер я бях довел чак дотук. Към края на тия тъмни и порутени гробища Ламия се беше разплакала със загадъчна боязън. Стискаше ръката ми, сякаш се бранеше от неясна опасност, целувах я по очите, по устните. Все още чувах звука от онези ридания, все още върху устните си усещах горчивия вкус на мокрите от сълзите й целувки.

Колко сладко нещо беше да утешаваш в прегръдките си едно наплашено, безпомощно същество! Бях си тръгнал, запазвайки в сърцето си хилядите страхове, хилядите опасения на това злощастно, беззащитно същество. Кой знае още колко пъти Ламия беше плакала като през онази вечер. Защо толкова време сърцето ми беше мълчало? Защо бях захвърлил любовта си, щастието си и бях си тръгнал?

Тук се обърнах и промених посоката си, поех към Къркчамлар, изкатервайки изпълненото с хиляди препятствия нанагорнище. От детството си насам бях виждал Къркчамлар сред хиляди видове светлина и въздух. Но все си представях гледката от онази дъждовна вечер на раздялата. Дъждът произвеждаше тъжни звуци по високите върхове на боровете, пожълтелите им иглички изпълваха земята като море.

Сърцето ми не понасяше да идвам по тези места нощем, особено като нямаше и луна.

Значи след няколко дни тук отново ще видя Ламия, русите й коси, изглеждащи съвсем изсветлени на лунната светлина… Отново ме завладяват фантазиите… Знам, тази надежда умря завинаги… Тъй да бъде… И на това съм съгласен… Достатъчно ми е веднъж да я зърна…

XIII

29 юли, Бозяка

Превърнах се в дете, очакващо празника. Не ме сдържа на едно място. От сутрин до вечер дарявам околните с радост и ведрост.

След вечерта, когато научих радостната вест, измислих на сутринта някаква лъжа пред Джавидан, помолих я да отложим с още малко заминаването ни за Истанбул. Изцяло приключихме темата за заминаването. Заживяхме със съпругата ми почти като в меден месец.

Днес с часове бях свирил на цигулка на Джавидан, бях повтарял мелодиите, които бе пожелала. След като оставих цигулката, взех ръцете й в своите. Нежно прокарах дланите й по страните си, по челото си, целувах пръстите й. Тези жестове повече напомняха на нежността и обичта на дете, което се гали, на умилкването на котенце, отколкото на любовта на зрял мъж.

Върху устните на Джавидан грееше щастлива, доволна усмивка.

— Отново караме меден месец, Джавидан — пошегувах се аз.

Жена ми ме погледна внимателно в лицето.

— Не — каза тя, — тогава не ме обичаше толкова пламенно. Да ти кажа ли нещо странно, Кенан? Никога не съм виждала очите ти да горят по този начин… Удивена съм.

Засмях се победоносно.

— Това е временно заболяване… Ще мине, естествено… Пак ще стана весел и жизнен човек както преди. Не ти ли го казах? Виждаш, вече съвсем съм добре… И те обичам повече отпреди… Мога да ти дам и друго доказателство… Звукът на цигулката ми, нейното трептене… Нищо друго не изразява тъй добре темперамента ми, здравето ми, както и душата ми, колкото моята цигулка… Когато учех в Европа, се бях запознал с млад лекар. Още нямаше нужното положение, но бе доста свестен. Тогава често имах безпокойства, свързани с нервите ми… От време на време бях принуден да се консултирам с него. Докторът ми измерваше пулса, температурата, после ми подаваше цигулката и казваше: „Изсвири нещо, Кенан!“ Слушаше ме, наблюдавайки лицето ми, а сетне отсъждаше: „Уморен си, Кенан! Нервите ти са изтощени… Не си спал, седял си неподвижно, без въздух, и си разсъждавал…“ Или: „Този път няма нищо… Няма нищо в картината на твоето заболяване… Нищо повече от заблуждение, безпокойство…“ Несъмнено приятелят ми донякъде се шегуваше… Но не беше напълно неоснователна връзката, която правеше между трептенията на цигулката ми и състоянието на сърцето и нервите ми. Ако продължава така, новото ми произведение ще стане по-сполучливо, отколкото очаквам.

Вчера отидох на гости на Шюкрю бей… Приказвахме си с часове… Не си спомням друг разговор, при който да съм бил толкова внимателен, да съм се измъчвал и изморявал до такава степен.

Използвах цялата си енергия и деликатност, за да се правя, че слушам Шюкрю бей, за да му давам нужните отговори и покрай това да му припомня за снимката на Ламия. От време на време ставах, търсех нещо наоколо, а сърцето ми се качваше в гърлото. Цялата ми тревога отиде напразно. След два часа безсмислено изтощение отчаян се прибрах у дома.

Защо навремето не си скрих, както го правят влюбените ученици, някоя снимчица на Грозденцето, някое кичурче от косата му?

Стана твърде късно… Джавидан отдавна спи вътре… Нощта е гореща и тъмна… Щурците не спират свирните си… Над лозето сякаш ръми дъждец от светулки… Ако Ламия се забави още няколко дни, ще свари пълнолунието… Ще мога ли, както преди, да я виждам често? Не мисля… Но какво значение има?… Поне един път ще се спогледаме, поне веднъж очите ни ще се срещнат случайно…

XIV

4 август, Бозяка

В долната част на баира се чуваше овчарски кавал. Встрани на пътя от Къркчамлар се мярнаха два женски силуета. С наближаването им ги познах по гласовете — Месуде, малката снаха на вуйчо ми, и Джавидан. Скоро стигнаха до оградата срещу мен и спряха. Овчарят бе дал почивка на кавала си.

Чувах съвсем ясно какво си говорят.

Взряна в далечината, Джавидан каза:

— Започнах да се притеснявам… Защо ли не дойде?

Месуде й отговори:

— Дано не е останал в Измир…

— Невъзможно е досега да остане в Измир… А и преди малко са го видели да разговаря със съседа в задното лозе…

— Нали знае, че ще го чакаме в Къркчамлар?

— Разбира се… Дойката остана да го чака в лозето… Каквото и да е, би ми казал, че ще идва насам… Нещо друго си мисля… Дано не се е почувствал зле…

— Аллах да го пази…

— Ако е така, налага се да съобщим… Мисля да ида до края на лозето.

Под лунната светлина, отразяваща се по отсрещната ограда, гиздавата сянка на жена ми изглеждаше доста изнервена.

Месуде започна да я умолява:

— Вие не се притеснявайте… Трябва да се изпрати някой… Или нека аз да отида.

Джавидан не можеше да вземе решение, продължаваше да се взира в пътя. Най-накрая се съгласи да се върне.

— Понякога Кенан изпада в странни състояния… Нищо не е, но вуйчо му ще се изтормози… Чакат го на трапезата…

Сред сухите листа в лозето нещо изшумоля. Стори ми се, че пропълзя змия. Неволно се отместих.

Наканилите се да се връщат обратно Джавидан и Месуде чуха шума. Загледаха се право към мястото, където се намирах. Обзе ме внезапен страх. А ако ме видят как съм се излегнал сред трънаците в малката суха ровина?… Нямаше да има какво да им отговоря. Затворих очи, сякаш това щеше да ми помогне да избягна опасността, застинах като мъртвец. Овчарят наново беше засвирил с кавала. Беше изминало немалко време, когато се понадигнах, подпирайки се на лакът. Пътят бе абсолютно пуст. Просваше се бял и бляскав под лунната светлина и се губеше в тъмните сенки на градините.

Лежах в този сух ров близо час. Костите ме боляха, краката ми бяха изтръпнали. Изтърсих прахта и бодилите, полепнали по дрехите ми. Размислих се какво ще правя после. Джавидан се притесняваше за мен, вуйчо ми още беше начело на трапезата и заедно с гостите си ме очакваше. Налагаше се във всеки случай да отида там.

Бавно поех към Къркчамлар. Беше най-прекрасната лунна нощ. Вуйчо ми по традиция и това лято даваше угощение за съседите. Подготовката в лозето вървеше от седмица. Тази забава на лунна светлина радваше повече мен, отколкото децата. Бях започнал да обичам Грозденцето тъкмо в една такава нощ на угощение. В сърцето си имах усещането как Ламия казва, че ще успее за тази забава на лунна светлина. Както бе невъзможно тази нощ луната да не изгрее, по същия начин на мен ми се струваше невъзможно тя да не дойде.

Днес рано-рано бях отскочил до Измир. Имах да върша няколко важни неща. Знаех, че Ламия не е пристигнала. Но докато се занимавах с делата си и разговарях с познатите си, в душата си изпитвах скришна радост и си казвах: „Когато се върна, тя на всяка цена ще е пристигнала.“ Нарочно закъснях, сякаш се боях от разочарованието. Като се връщах с кабриолета в Бозяка, слънцето залязваше. На булевард „Кятибоглу“ няколко пъти докоснах по рамото кочияша, казах му: „Карай по-бавно, не бързай.“ На едно място по пътя за Бозяка, откъдето се виждаше морето, съвсем спрях кабриолета. Слънцето бе залязло, аленочервеното се бе съхранило единствено в края на залива. Вятърът утихваше, върху дърветата наоколо се спускаше спокойната скука на вечерта. Съвсем безпричинно надеждата в душата ми угасна. Не наблюдавах повече околността, предоставих умореното си тяло на един от ъглите на кабриолета.

Пред външната врата на лозето видях дойката. Каза, че ме очаквали да похапнем в Къркчамлар, че ме съветвали, без да губя време, да ида там. С тих глас, сякаш се страхувах да не би възрастната жена да се досети какво става в сърцето ми, попитах:

— Гостенката при съседите не е ли пристигнала, дойке?

— Не… Никой не е пристигал…

Свърнах от пътя, без да навлизам в лозето.

Минавайки покрай вратата на Шюкрю бей, интуитивно погледнах в градината. Чичото и лелята на Ламия с кошници в ръце беряха грозде. Като ме видя, Енисе ханъм си пооправи забрадката. А Шюкрю бей се провикна:

— Към Къркчамлар ли, Кенан бей?… Щастлив път… След малко и ние ще дойдем.

Кимнах неопределено с глава и набързо отминах.

Постепенно обаче позабавих крачките си, съжалих, че не се възползвах от удобния случай и не попитах за Ламия. Бях поизвървял доста. Внезапно ми хрумна добър предлог. Развълнувано и бързо се върнах обратно. Шюкрю бей още обикаляше между лозовите чукани. Този път аз се провикнах:

— Бейефенди, ще си направите ли труда за малко?

С кошница в ръка дойде до вратата.

— От ден-два май не сте ходили в Измир… Пристигнаха вестниците от Истанбул… Има новини… Да ви ги оставя.

Протегнах към Шюкрю бей връзката вестници, издули джоба на пардесюто ми. Знаех, че съседът ми се интересува от политическите клюки. Взе вестниците с удоволствие.

— Благодаря, Кенан бей… Хубави новини, а… Но се учудвам как сте прочели тези новини, без да разопаковате вестниците.

Ядосах се малко, но отговорих:

— Изчетох други вестници.

— Нека пък аз да ви дам чепка грозде, Кенан бей… Ще си я хапнете по пътя… В града не става, но тук е прието…

Докато вземах чепката грозде, която съседът протегна към мен, попитах, сякаш ми е хрумнало ненадейно:

— Някакви вести от гостите ви?… Кога пристигат?…

Шюкрю бей отговори:

— Ламия ли? Май са се отказали… Снощи получих писмо… Ах, изтървахте си гроздето…

Объркано се наведох към земята и започнах да събирам разпилялата се чепка.

Шюкрю бей се засмя.

— Какво правите, Кенан бей?… Нека ви дам друга.

Подаде ми друга чепка, тръгнах по тесния сенчест път зад градината така, сякаш че тичах. Като стигнах на главния път, водещ към Къркчамлар, луната изгряваше над отсрещната планина. В живота си не бях виждал тъй тъжна и безнадеждна луна. Повтарях си непрекъснато: „Ламия, ти превърна света в затвор за мен!“ Това простичко, невинно изречение, подобаващо на току-що влюбили се момичета, ми влияеше като равно, жално оплакване на мъртвец.

Вървях като пиян, без да гледам къде стъпвам. Крачките ми се позабавиха с наближаването на Къркчамлар. Като че върху мен се спусна тежък облак. Ръцете ми отмаляха, коленете ми едва издържаха тежестта на тялото ми.

Пред лозето се натъкнах на възрастен лейтенант жандармерист — беше от старите ми познайници. Задържа ме минута-две на приказка. Беше изключително мъчително да проумявам неговите ненужни, банални думи и да му отговарям…

Тази случайна среща пречупи смелостта ми да продължа напред. Нямаше да позволят да остана насаме със себе си. Щеше да се наложи да слушам, да говоря, да се смея. А аз за пръв път в живота си мислех за смъртта. Бях стигнал на мястото, където преди три години през онази прекрасна лунна нощ бях прегърнал Грозденцето. Тукашната порутена кула бе рухнала съвсем, стената, върху която под лунната светлина се бяха отразявали сенките ни, се беше превърнала в купчина камънак.

Седнах в края на издълбаната от пороищата суха ровина оттатък пътя. Преброих наум колко пълнолуния са минали от онази нощ. Душата ми се раздираше от неразбираема болка. „Оттогава са минали точно трийсет и седем пълнолуния… Колко много… Колко много!“ — заоплаквах си се аз. Притварях очи; тези трийсет и седем пълнолуния, все по-бледи и все по-смътни, се подреждаха, като керван, към дълбокия, далечен хоризонт. Луни, разпилели се ту върху чисто бял сняг, ту върху дърветата с изпопадали листа, ту върху гледките от зеленина.

От онази нощ бяха минали трийсет и седем нощи на пълнолуние. А аз все още я виждам, все още виждам русата й, сякаш мокра от лунната светлина коса, красивото й, леко луничаво лице, любовта в замъглените й от сълзите меланхолични зелени очи.

Полага отново главата си върху гърдите ми и почти плачешком казва: „Жалко за мен, нали, Кенан бей!“ Можеш вече да си спокойно, Грозденце. Аз всъщност погубих себе си.

Ровината беше изпълнена с шумата на окапали храсти. Лежах, изпънал тялото си в тази ровина.

В подножието на баира някакъв овчар свиреше на кавал. Не помня в коя изпълнена с песимизъм поетична книга го бях прочел: „Смъртта е горчиво лекарство, лекарство, което на един дъх изпиваме с отвращение, със затворени очи, със смръщено лице, за да забравим, за да не страдаме повече…“ Само в отделни часове на безнадеждност бях признавал правотата на този поет. Умът ми не го побираше как може човек да приема смъртта с одобрението на сърцето си… Промених си мнението, докато лежах в този пълен със суха шума ров. Смъртта не е само средство. Има и някакво удоволствие, някаква наслада да гаснеш, да чезнеш в черната земя.

От време на време ми се искаше да се надигна от мястото, където лежах, да изтърся от себе си ведно със сухите листа тези мрачни, злощастни мисли, да се противопоставя на безнадеждността. Но не можех да се отърва от болезнената притегателност на тази въображаема смърт.

Малко сила ми вдъхна това, че Джавидан и Месуде са пред мен. Закрачих към Къркчамлар. Ала щом съзрях светлинките на фенери и светилници, пъстроцветните силуети на хора, обикалящи под дърветата, щом чух виковете им, безизходицата наново завладя душата ми.

Няма да ида, каквото ще да става. Досещайки се, че вероятно са изпратили някой да ме извика, свърнах по страничните пътища.

Куче излая, когато влязох през вратата откъм задния път. Малкото момиче хранениче изтича към кьошка с викове: „Бейефенди пристигна!“ Прозорците бяха достатъчно осветени, в лозето имаше достатъчно тревога и шум. Мигом разбрах. Притеснили са се от моето загадъчно изчезване, пратили са вероятно хора да ме търсят. Отправих се право към кьошка и затворих вратата, та да избягна необходимостта да се обяснявам на хората в градината.

Джавидан силно се бе притеснила за мен. Щом влязох, притеснението й се превърна в гняв. Не се постара да прикрие изнервеността си, държеше се с фалшиво и леко презрително равнодушие.

Очакваше, несъмнено, да кажа нещо, да поискам прошка. Да го бях сторил. Аз обаче запазих мълчание с необяснимо упорство. Жена ми не се стърпя. Избягвайки да ме гледа в лицето, каза:

— Разбира се, сега се връщате от Измир.

Отговорих само с „не“.

— Доста благородно поведение спрямо вуйчо ви…

— …

— Не говоря за себе си… Защото започнах да разбирам неразбираемата ви същност…

— …

— Не намирате ли за нужно да кажете нещо?

— Не…

Думата „не“ се беше изплъзнала от устата ми с възможно най-безразличната, студена и агресивна благозвучност. Усещах, че върша нещо лошо, но не можех да се възпра. В душата ми се раждаше безпричинна, глуха ярост, приличаща на омраза.

Джавидан бе побеляла като платно. Все тъй запазваше пренебрежително мълчание и прехапваше устните си.

— За да се обясни вашето поведение, би трябвало да се приеме, че или е станало нещо необичайно със здравето ви, или че ви е сполетяла голяма беда…

— …

— Не отговаряте…

Играех си с малката вазичка върху пианото. Внезапно я хвърлих на пода, строших я. Това инцидент ли беше? Не знам… Но една рухнала на пода при инцидент ваза не се разбива с толкова болезнен звук.

Мисля, че и човек, който злонамерено или при инцидент е убил друг човек, не може да изпита по-голям ужас.

Необичайно развълнувана, Джавидан потрепери цялата. Но успя да се овладее. След като ме изгледа от горе до долу с онова сериозно, пронизващо пренебрежение, влезе във вътрешната стая и затвори вратата.

Бях се вкаменил на мястото, където стоях. До този момент не бях усещал тъй силно безпомощността си, низостта си, падението си. Ведно със собствения си живот съсипвах живота и на друго едно същество.

Що за непроницаема, що за мизерна загадка бях. Не причинявах на онези, които ме обичаха, нищо друго, освен зло.

Преди минута в душата ми цареше диво, безлично примирение. Сега се измъчвах от съчувствие, от разкаяние. Хрумна ми да разкажа живота си на своята съпруга с всичките му злощастия, с цялата му нищета. На няколко пъти стигах до вратата. От светлината на лампата очите ме боляха. Загасих я. Сега през прозореца пък нахлу лунната светлина. Ах, как ме отвращаваше тая лунна светлина.

Спуснах плътно завесите. Опрях ръце в края на пианото. Положих върху тях главата си като дете, заспало в софата. Останах така часове наред.

Вече не понасях Бозяка. Утре сутрин щях да помоля Джавидан за прошка. Ще говоря за заболяването си. Ще я умолявам незабавно да се върнем в Истанбул. Мирисът на тази земя ще ме убие.

XV

7 октомври, Нишанташъ

Днес бяхме на годежното тържество на младо момиче — роднина на съпругата ми. Господин зетят беше прочут дипломат… Но беше нелеп, бездуховен човек… После, и тялото му бе доста похабено като сърцето… Съвсем ясно си проличаваше по дълбочината на бръчките върху лицето му, по уморения му тен, по мрачната угасналост на очите му… Младото момиче като на инат бе съвсем свежо, съвсем жизнено същество…

По време на тържеството и двамата изглеждаха щастливи, приемаха въодушевено поздравленията, пожеланията. Надвечер, когато възнамерявахме да се приберем у дома, майката на момичето възрази:

— Какво толкова, тая нощ останете у нас… В дни на радост човек иска да вижда близо до себе си хората, които обича.

Джавидан изтъкна няколко извинения, настояваше, че се налага веднага да се приберем.

Подкрепи ни възрастна ханъмефенди — друга роднина на жена ми.

— Не настоявайте… Вие искате да виждате край себе си обичните си хора… Но ако те искат да се видят насаме?… Знаете, за влюбените няма нищо по-хубаво от усамотяването у дома…

Усмихвайки се с приятна чистосърдечност, другата жена сподели:

— Да ви призная ли истинската си цел?… Няма по-хубав урок от този, да покажеш на едно току-що сгодило се момиче двама души, които толкова се обичат… Исках Сузан да повярва в щастието, да им подражава…

В гласа, в очите на горката жена се усещаше безпокойство. И нейното сърце бе предусетило, че Сузан няма да бъде щастлива, също като очите ми, придобили тъжното умение и изкусност да издават признаците на моето тайно страдание и огорчение.

Младото момиче не беше доволно от омъжването си. Докато по време на тържеството всички я наблюдаваха, Сузан изглеждаше тъй, сякаш лети от радост. Но когато забележеше, че чуждите погледи са се извърнали към други лица, когато не се съмняваше, че отдалече я гледа нещастен човек, който вече не вярва в нещото, наричано щастие, тя смъкваше от лицето си фалшивата радост, както се смъква маска.

Майка й я извика при нас, за да се сбогуваме, и още веднъж с кратичко слово описа нашето щастие. Накрая приключи с думите:

— Виждаш ли, Сузан?… Не са съгласни да пожертват нито една своя нощ, пренебрегват желанието на възрастната си леля.

Незнайно защо тази най-обикновена случка ме развълнува и вечерта бях принуден да напиша следните редове. Горката простодушна ханъмефенди с цялото си сърце желаеше дъщеря й и зет й да приличат на нас. Представяше си, че нощите ни преминават в близост един до друг сред безметежно щастие. Не знаеше, че от два месеца бях сърдит на Джавидан. Искаше ми се във въображението си да ни види. Трябваше да види как, щом се захлопнеше вратата на колата, в която се качвахме разговаряйки, смеейки се, зарязваме наполовина усмивките си и приказките си, как всеки от нас се свива в своето ъгълче на колата, как после вкъщи безмълвно се оттегляме всеки в своята стая. А когато след седмица, след десет дни или след по-дълго време горката жена ни видеше, отново щеше да установи колко мили думи си разменяме и нямаше да разбере, че това са първите думи, които сме си разменили, след недовършеното при вратата на колата изречение…

Каква тъжна комедия разиграваме с Джавидан… Съпругата ми страда много… Но понеже е твърде горда, не го показва… Задоволяваме се да се преструваме пред околните… Лесно ще се сдобрим, ако има конкретна причина за нашето скарване… Ще й се извиня; повече няма да върша нещата, които не желае… Полека-лека отношенията ни ще се оправят… Но станах непоносимо избухлив, лош човек. Жена ми има право… Как да бъде доволна тя, когато аз не съм доволен от себе си… Да, днес е лесно да се сдобрим… Знам обаче, че утре отново ще се разсърдя… Тогава защо трябва да й подготвям нови страдания?…

XVI

25 февруари, Нишанташъ

Далечен часовник удари полунощ, когато стигнах пред градината в Таксим. Времето беше лошо. Вятърът постепенно се усилваше, ведно с дъжда заваля мокър сняг. Булевардът бе абсолютно пуст, уличните лампи пръскаха из локвите мръсна, мътна светлина. От време на време край мен преминаваше по някой автомобил, оставяше кални пръски по дрехите и лицето ми.

И на това не обръщах внимание, както на мокрия сняг, процеждащ се от яката във врата ми и започнал да слиза към тялото ми, изживявах странното наслаждение да извървя пеша този дълъг път посред дъжд и кал… Удоволствието на патицата да влиза в мочурището…

Насред улицата, където се намираше къщата ми, настъпих някакво кученце, горкото животинче изскимтя и залая… В душата ми се разбуди състрадание. Взех кученцето в прегръдките си и му заговорих: „Ела да ти дам вътре богато угощение и така да се разплатим… Твое право е!“

Дилнюваз калфа се беше слисала, като ме видя в този вид. Говорех високо и се смеех:

— Имаме гост, калфа… Хайде, показвай ни пътя… Отиваме в кухнята… Този гост е неканен… Дай му каквото е останало, прощавай!

Възрастната жена колебливо, обезнадеждено взе свещника и боязливо каза:

— Бейефенди… Ако можете да се смеете по-тихо. В хола има гости.

Тръснах рамене и със същия висок глас изрекох:

— Този необичаен гост сега е по-важен от всички останали.

Тъкмо тогава откъм горната част на стълбището дочух лек шум, извърнах глава. С жена ми се погледнахме в очите.

Джавидан бавно, властно се спусна по стълбите. Гледаше в какво състояние съм с изненада, примесена с презрение.

— Какво става, моля ви се, Кенан бей?

Пиянството ми бе поотминало по дългия път, който бях извървял посред вятър и дъжд. Въпреки това властният, все още оказващ ми вълнуващо влияние поглед на жена ми, ме отрезви напълно.

— Нищо, на улицата намерих едно злощастно кученце и го съжалих…

Джавидан ме огледа от горе до долу и с горчива ирония каза:

— Поздравявам ви за състрадателното сърце и за човешките ви чувства.

От известно време Джавидан се обръщаше към мен съвсем официално и ми говореше на „ви“.

— Но се надявам най-напред да опазите собствената си гордост, а после своето великодушие и доброжелателност. Погледнете в какво състояние сте, Кенан бей… Струва ми се, че състоянието ви е още по-жалко от дрехите ви… Оставете, моля ви се, кучето на Дилнюваз калфа… А вие идете в стаята си… Сега ще кажа да ви донесат дрехи…

Под смазващия поглед на жена си се заизкачвах нагоре посрамен и съкрушен. Погледът ми мярна отражението ми в едно огледало. Мизерни дрехи, унизително състояние. Наложи се, засрамен от самия себе си, да сведа още по-ниско глава. Ала това ми съкрушено и плачевно състояние породи у мен странна ярост и кураж. Поотшумялото преди малко пиянство се възраждаше наново, главата ми се маеше, пред очите ми причерняваше.

Тъкмо в този миг откъм хола се дочу глас, гласът на Намък Бехчет:

— Джавидан ханъмефенди, чакаме ви…

Този глас ме вбеси.

— Я, сред нашите гости и Намък Бехчет бейефенди ли е! Колко хубаво — изрекох аз и поех към салона.

Внезапно Джавидан се изпречи пред мен и с пресипнал глас каза:

— Какво правите, Кенан бей!… Съвземете се.

Прекрасно съзнавах какво правя. Но разтворих широко очи в жестока невинност и почуда и отговорих:

— Нищо… Съвсем естествено е… Ще кажа на гостите „добре дошли“.

— Съвземете се, за бога… Ще станете за срам, ако ви видят в това състояние…

— Аз обаче искам непременно да видя гостите. И особено Намък Бехчет бей…

— Кенан бей… Моля ви…

Когато вдигнах очи към лицето на Джавидан, съзрях нещо необикновено. В очите й имаше две големи сълзи. За пръв път, откакто я познавах, я виждах да плаче. Тези две сълзи ми въздействаха като някакво чудо. Отвратителният ми инат внезапно се пречупи, унизено сведох глава.

— Прости ми, Джавидан… Аз съм много жалък човек.

Не се осмелих повече да я погледна и влязох в стаята си…

Леките стъпки, които допреди малко се чуваха в софата, се спряха пред вратата. Дилнюваз калфа подвикна няколко пъти: „Бейефенди… Бейефенди…“

Не отговорих. Тя реши, че съм дълбоко заспал под влиянието на алкохола, и се отдалечи. Вероятно така мисли и Джавидан, вероятно плаче в стаята си.

Джавидан притежаваше непоколебима гордост. Смяташе за добродетел да прикрива чувствителността и обидата си. Но в края на краищата не бе ли и тя жена? И тя, естествено, страдаше, и тя, като всички други, очакваше утеха за сълзите си, когато останеше сама. Допреди малко, до мига, в който видях двете огромни сълзи в очите й, не съм и допускал, че тя също плаче. По всяка вероятност и нейното скритно, неразбираемо упорство, тласкащо ме от отдавна да измъчвам жена си, ми бе повлияло да смятам, че е безчувствена и силна.

Двете огромни сълзи ме измъкнаха не само от тазвечерното ми алкохолно опиянение… Струваше ми се, че съм се измъкнал и от един по-дълъг, по-кошмарен сън. Месеци наред се бях оставил на инстинктите си, на неясните пориви на сърцето си, на мрачните загадъчни пориви на душата си. Живеех като пияниците, без да разсъждавам, вършех каквото ми скимнеше… И ето че случката отпреди малко ме разбуди от този по-продължителен и по-кошмарен сън. Намирам се в един от редките си часове на будност, когато виждам своето грозно и тъжно състояние в цялата му голота и болезненост…

Какво представлявам, какво правя и най-вече накъде вървя?…

Излишно е да крия истината… Домът ми, огнището ми се руши… Фасадата все още си е на мястото… Външно е спокойна и красива… Основите й обаче изгниха, всички тайни опори се срутиха. Тази сграда чака мощния ураган на събитията, за да рухне…

Как прекрасно ме обяснява метафората, която бе съчинил за мен един от критиците ми. Аз не бях нищо повече от фойерверк, опитал се да конкурира звездите в уединения, окаян, мрачен живот. Внезапно се възвисих от мрака; разноцветните ми светлини за известно време се провидяха високо и красиво, като звездите… Само че не закъснях с жалка смиреност да се върна сред мрака на предишната си земя… За известно време новият ми живот изглеждаше като вълшебство. С Джавидан подозирахме, че не се обичаме… У мен тя харесваше твореца, а аз бях поклонник на възвишената, изящна, разкошна жена у нея… Но душите ни бяха осъдени да си останат завинаги чужди една на друга… Моят вкус, моята състрадателност, моята тъга, моята радост бяха различни от нейните… Като си повтаряхме колко се обичаме, колко се разбираме, ние приличахме на официални гости, задължени да се убеждават един друг, че са такива, каквито би им се искало да изглеждат.

Колко уморително беше това. Колко можеше да продължава? Поне да бях навлязъл в този живот с пусто сърце. И това не стана. У мен съществуваше една, свързана с предишния ми живот тайна любов-болест, която от ден на ден се разрастваше и се превръщаше в хронична.

Когато този път се върнахме от Измир, вече се бяхме изтощили да играем комедията си. Аз вече знаех за болестта си. Не бяха ни останали сили да прикриваме духовните и житейските различия помежду ни. Безспорно възникваха безсмислени разногласия, скандали. Не си говорехме с месеци. Единствено в присъствието на чужди хора се поглеждахме в лицата. Това все пак не беше ли по-добре, отколкото безсмислено да се измъчваме един друг? Пък и тази взаимна обида можеше да се окаже за мен последно изпитание: „Раздялата засилва големите любови, а болните унищожава окончателно… Тази взаимна обида ще заприлича на доброволно разединение. Ако не всичко е умряло безнадеждно, ако не е угаснало, тя отново би ни хвърлила в прегръдките ни“ — мислех си аз. Не стана така. В самотата на моя живот още по-настоятелно почнах да мисля за другата. Ламия се превърна за мен в нещо като „натрапчивите мисли“ при психично болните… Не излизаше от ума ми, не чезнеше от погледа ми.

Бях започнал вече да се сърдя на всичко, бях раздразнителен, груб, шумен човек. Към Джавидан изпитвах съвсем безпричинна, скрита, глуха омраза.

Сега по-ясно разбирам защо тогава желаех да се сдобря със съпругата си. Не можех да се противопоставя на удоволствието тайно да я измъчвам. След време и тази настойчивост, и тази ми съпротива започна да отминава. На тяхно място дойдоха необоснованите, тиранични, неприятни насмешки. Измъчвайки останалите, притеснявайки ги, бях почнал да изпитвам просташката наслада на хамалина, подиграващ се с лудите на улицата.

Вече не правех никакво усилие външно да изглеждам добре, да се представям за порядъчен, акуратен човек. Постепенно отново се бях отдал на бохемството, на разврата. Един ден се заигравах като обезумял на комар с най-невъзможни хора, друг ден подтичвах подир най-банални жени, след време се пристрастявах към барове и кръчми с музика. Какво падение!… Какво падение!…

Извършеното от мен само през една нощ е напълно достатъчно да покаже падението ми… Бяхме в един от баровете с неколцина гуляйджии — познавах ги от подобни аморални свърталища… Не спирахме да пием, да се кикотим, да се глумим…

Музиката по някое време беше спряла. Неочаквано ми хрумна нещо налудничаво. Надигнах се от мястото си и с клатушкане се отправих към музикантите, грабнах цигулката на единия и засвирих. Пиянските свади виковете „браво“ и ръкоплясканията се смесваха с произвеждания от чашите и чиниите шум, полуголи жени с крясъци се скупчваха покрай мен.

На най-хубавото място на една от изсвирените мелодии зарязах цигулката. „Не спирай… Още… Още…“ — викаха отвред. Не ги слушах, напуснах. В ушите ми трептеше суровият глас на вуйчо ми още от детството, още от моята ранна младост: „А така, най-накрая чалгаджията си стана чалгаджия!“

Значи след мечтанията, надеждите и безсмислените агонии бях изпаднал до това положение, така ли? Когато сърцето ми не желаеше, винаги бях смятал за непристойно да свиря на цигулка дори за любимците си, винаги бях отказвал… Нищо чудно е да се случи казаното от вуйчо… В края на краищата ще се превърна в изключително жалък чалгаджия… Или и аз като татко…

Преди малко, докато се събличах, взех решение да се покая, заклевах се да удържа на това. Усилието отново да се сдобря с Джавидан щеше да бъде безсмислено страдание… Това не е конфликт, породен от някакви случки, от някакви недоразумения, че…

Чувствата, отношенията, свързващи ни с Джавидан, гниеха като органите в едно мъртво тяло, попиляваха се, разпадаха се…

XVII

25 април, Нишанташъ

Днес следобед се разхождах из градината. Пред вратата спря кола. Помислих си: „Ох, днес е приемният ден на жена ми… Сега ще нахлуят гостите… Ще се наложи да клатя глава, да бъбря пред цял полк празнодумци…“

Казах на прислужницата, тръгнала да отваря вратата: „Ако някой търси мен, ще кажеш, че съм излязъл.“ После минах в задната част на градината.

До запустялото градинарско помещение имаше беседка. Обвита от клоните на бръшляна и на орловите нокти, а над нея се спускаха гъстите клони на стара черница…

„Тук е като в затворена стая, ще се укривам, докато гостите си тръгнат“ — казах си аз.

Опънах се върху счупената дървена пейка. В клонаците над мен прехвърчаха птички, от листата току се процеждаха дъждовни капки върху лицето ми, върху ръцете ми.

В тази поза пролежах около два часа. Внезапно до слуха ми достигна силен мъжки смях.

Скочих на секундата. „Уф — казах си, — гостите са излезли в градината… Ако дойдат насам, лоша работа…“

Надзърнах през бръшляна. Беше Намък Бехчет бей… Беше излязъл в градината, за да снима непозната жена и седем-осемгодишната й дъщеря. И Джавидан беше с тях.

Сочейки в моята посока, Намък каза:

— Тука има слънце… Не става… Ей тук ще снимам.

„Негодник! — казах си. — Това е цената за всяко упорство…“

Ако се придвижеха още малко насам, непременно щяха да ме видят… Стараейки се да не вдигам шум, придърпах бръшляна и влязох в съседното градинарско помещение.

След малко гласовете престанаха. Но тъкмо да изляза, чух още по-близо гласът на Намък Бехчет.

— Тази беседка, Джавидан, е прекрасна, като пролетно гнездо е… Ако позволите да поседя тук за няколко минути, за мен това ще е най-голямата гощавка…

— Както желаете, Намък бей — отговори жена ми.

Листата се разшумоляха. Видях жена ми и гостът да влизат в беседката.

— Може ли за малко да поседнем тук? — посочи Намък изпочупената пейка.

— Поради дъждовете поизгуби вида си на място, където е приятно да се седи — отвърна жена ми. — Пък и е доста влажно тук…

— Влажно, ала невероятно поетично… Тази част на градината ви е занемарена… Не мислете, че ви го казвам, за да ви критикувам… Тъкмо обратното, още по-красива е… Прилича на съвсем миниатюрна горичка…

Намък се впускаше в колкото може по-дълги наивни и поетически описания. Запрозявах се. „Лоша работа, ще ме приспи!“ — казвах си аз. Вече не ги слушах. Наблюдавах лястовиците, стараещи се да свият гнездо върху поломения кухненски комин. По някое време вниманието ми бе привлечено от гласа на Джавидан. От него струеше печална, недоволстваща благозвучност. Заслушах се инстинктивно.

— Не съм предполагала, че животът ми ще стане такъв. Не е редно, наистина, да ви говоря за моите вътрешни преживявания… Ала и чуждите хора вече усещат какво ни е положението. Вие сте ми все пак роднина… Бях подведена от изкуството на Кенан… Казвах си: „Естествено е един толкова извисен човек на изкуството да притежава и извисено сърце, да притежава по-различна човечност!“ С тази надежда животът ми…

С нарастващ плам Джавидан продължаваше да говори, да споделя с тоя наивник Намък Бехчет цялата тайна нищета на живота ни.

В началото доста ме заболя. Взех да си мисля: „Джавидан, която познавам, е твърде горда жена… Как може да споделя тия неща? Особено пред наивник като Намък Бехчет… Значи не го смята за наивник… За да споделя открито най-съкровените тайни на живота си, означава, че тя го цени… Недей, Джавидан, това е Намък Бехчет…“

Тъкмо в този миг прекъснах размислите си. Исках непременно да открия причината, тласнала жена ми към подобна интимност, стараех се да не пропусна нито как се държи, нито гласа й, нито всяко нейно потрепване.

Когато си тръгнаха, аз се върнах в беседката, обхванах с ръце главата си, дълго разсъждавах и реших.

В спалнята на жена ми гореше нощно кандило със слаба светлина. Джавидан се готвеше да си ляга, разресваше си косите пред огледалото. Щом ме съзря на вратата, нададе лек писък на изненада.

Подпрях ръцете си на вратата и бавно поклащайки глава, казах:

— Колко тъжно, Джавидан, видя ме на вратата на спалнята си, по-точно на нашата спалня, и реагира, сякаш си видяла непознат, сякаш си видяла среднощен крадец… Интуитивно пожела да покриеш с ръце шията и косите си… А какво по-естествено от това да вляза в тази стая?… Не мислиш ли и ти като мен? Не е ли тъжно, не е ли много тъжно, Джавидан?…

Жена ми се бе посъвзела. Лицето й се обвиваше в предишната застиналост, внимателно наблюдаваше моето лице, поведението ми, опитвайки се да разбере какво искам.

Моето голямо решение ми бе вдъхнало ангелско спокойствие и смиреност. В душата ми нямаше и помен от тревога, от колебание. Усещах единствено дълбоката тъга, придаваща тежест на думите ми и трептене на гласа ми.

— Ще ми позволиш ли, Джавидан, да вляза за малко? — попитах аз.

Не ми отговори директно, а сбърчвайки леко вежди, попита:

— Мога ли да узная, Кенан бей, какво желаете?

Бях седнал на стола до вратата.

— Твоето щастие, Джавидан — отговорих аз. — Кълна се, че сега не мисля за нищо друго, освен… Да поправя твоя разбит от мен живот… Да сложа най-сетне край на злините, които ти причиних…

Гласът ми потреперваше с такава дълбока тъга, че Джавидан не се усъмни в моята искреност. Тази убеденост обаче предизвикваше у нея яростен бунт, карах я да губи предишното си привидно спокойствие.

— Благодаря, че така ме разбирате… Само че с ваше позволение и аз имам да ви казвам нещо… Някои неща са се счупили толкова лошо, че по никакъв начин не могат да бъдат поправени.

Леко повдигнах ръка, прекъсвайки думите на Джавидан, и с горчива усмивка казах:

— Позволи ми… Знам, Джавидан, и аз знам, че с думи, с клетви, с обещания, с молби не ще се сложи край на това нещастие… Не съм чак такова дете… Тази вечер съм ти донесъл един сигурен лек, Джавидан!…

Жена ми ме гледаше, често премигвайки с очи, и се разтрепери, тъй като не проумяваше какво ще кажа.

— Днес, докато разговаряхте с Намък Бехчет в беседката, аз бях наблизо… В един ъгъл на тамошната кухня… Чух част от разговора ви.

Тези ми думи подействаха на Джавидан като камшик, тя рязко повдигна глава. И с горд, презрителен поглед изрече:

— Какво красиво, какво благородно поведение Кенан бей! Коя велика истина ви разкри вашето благородно любопитство?

А аз пак със същото тъжно спокойствие продължих:

— Открих лек срещу злото, което ти сторих, Джавидан. Най-много се боях от едно-единствено нещо… Да не би, въпреки всичко, все още да ме обичаш малко… Тогава вечно щеше да си нещастна… Сега обаче съм сигурен… Можеш да бъдеш щастлива с друг. Отново ще можеш да свиеш свое гнездо… Млада си, красива си, имаш немалко достойнства… Защо да си съсипваш живота с човек като мен — невзрачен, зъл, жалък?… Аз съм свършен човек, Джавидан… Дано изкуството ми, цигулката ми поне да са те дарявали с една мечта. Цялата ми същност е затворена в един красив глас… Сега и той замлъкна… Аз страдам от неизличима душевна болест… Тази болест от месец на месец, от ден на ден става все по-остра… Може би нашата раздяла ще се отрази добре и на мен… Сега разбираш какво искам, нали? Надеждата да те спася ще бъде за мен последна моя утеха.

Джавидан бе седнала на нисък стол, бе стиснала главата си с ръце. Лицето й изобщо не се виждаше, слабият светлик на кандилото потрепваше в разпилените й коси. Бавно се приближих до нея. И с ласкав глас, сякаш убеждавах дете, казах:

— Съгласна си, нали, Джавидан?

Исках да галя косата й, да целувам ръцете й, да я моля. Раменете на съпругата ми лекичко се разтърсваха от риданията й.

— Добре, Кенан… Както искаш.

Повече не се осмелих да кажа нищо. Когато излязох в тъмната софа, за миг се подпрях на стената. Бях като излязъл от стаята на болен, изпуснал сетния си дъх.

XVIII

20 юли

Днес в Тюнел35 срещнах случайно доктор Ведат. Приятелят ми, щом ме видя, се изненада:

— Каква невероятна случайност, Кенан — каза той. — Бях чул, че си заминал за Измир… Значи все още си тук…

— Ще замина скоро… Но по всяка вероятност на друго място, не в Измир.

— Къде?

— Още не съм решил.

Ведат ме погледна, понечи да каже нещо. Ала незнайно защо се отказа. И продължи в типичното за него иронично, весело настроение:

— Ще ти препоръчам да избереш някое по-прохладно място. Тази година лятото е същински ад… Веднъж през тези месеци ми се случи път към Румъния… Ах, че прекрасно, скъпи мой… Не мога да ти опиша… В сравнение с нея Тюнел е едно нищо…

Аз се засмях:

— Какво чудесно сравнение, Ведат.

Вдъхвайки хладния, влажен въздух на Тюнел, той отговори:

— Ако питаш мен, в жарките летни дни Истанбул си няма по-прекрасна вила от Тюнел… Ако зависеше от мен, щях да прекратя пътуванията през него… Като начало бих отворил вратите… Да се поразхладят бедняците… Ей богу, нито на парк прилича, нито на Гьоксу, нито на Чамлъджа… Колко прекрасно ще е да се разхождаш в тая прохладна тъмнина… Днес доста се уморих, Кенан. Трудно е да се работи в горещината. А и още не съм приключил… Преди половин час излязох от болницата… Сега тичам към лекарския кабинет… Ти накъде?…

Направих неясен знак с ръка.

— На никъде… Обикалям… Малко въздух да глътна…

Смесихме се с тълпата, излязла от Тюнел… Ведат ме подхвана за ръката. Протегна другата си ръка към дразнещата светлина, която сякаш трептеше пред очите ни, току-що отървали се от тъмнината на булеварда.

— Хубаво си решил да се поразходиш на въздух, Кенан — каза той. — Искам да ти предложа нещо… Хайде пък днес и аз да се поразсея… Вчера открих един нов парк в Бомонти… Понеже хората все още не са свикнали с него, там е пусто… Но е кътче от рая, драги мой… Толкова е красиво, толкова е прохладно… Ще изпием по бира, ще си прекараме там времето. Какво ще кажеш?

— Да, но преди малко говореше за пациентите си.

— Ама че си човек… Много благодаря, но моите пациенти и да изчакат един ден, няма да умрат… Съгласен ли си? Виж, всъщност скоро ще се разделим… Ще бъде нещо като сбогуване.

След раздялата със съпругата ми бях станал кротък човек с мек нрав. Накъдето ме победяха, натам потеглях, същинско дете.

— Хубаво, да вървим.

— Само че за две минути трябва да свършим една работа… Отскачаме до лекарския кабинет… Чакам известие и… Ти ще ме изчакаш пред вратата… Влизам и излизам на секундата…

— Добре, хубаво… От теб завися, Ведат…

След четири-пет минути стигнахме до лекарския кабинет на Ведат. Приятелят ми каза:

— Ти не се мори, ей сега се връщам… — И бързо се изкачи по стълбището.

Обикалях по тесния, сумрачен коридор пред вратата, чаках Ведат, разглеждайки снимките на някакво фотографско ателие… След няколко минути приятелят ми се провикна най-горе от стълбището:

— Кенан, умолявам те, качи се за малко… Изникна нещо неочаквано… Ще ме поизчакаш малко…

— Да не те притеснявам… Както и да е… Друг ден ще отидем… Пусни ме да си вървя… — отговорих аз.

Ведат бе слязъл до средата на стълбището. Продължаваше с настояванията:

— Невъзможно… Ако постоиш половин час в чакалнята… Ангажиментът ми може би няма да отнеме и толкова…

Ща не ща, изкачих се горе. Ведат ме покани в чакалнята, заотваря прозорците, за да нахлуе вятър откъм морето, поръча ми кафе, предложи ми цигара, разпръсна пред мен илюстровани списания.

— Отдавна лекувам гърлото на едно детенце… Веднъж на два дни го посещавам в дома им… Днес майка му го е довела тук… След малко си тръгват…

Оставяйки ме сам, Ведат бе влязъл в кабинета си. Зарязах списанията на масата, подпрях ръце на прозореца и замислено се загледах в Босфора.

Не знам колко време бе минало. Но ангажиментът на Ведат се проточи. Бях започнал да позадрямвам пред ленивата и уморителна лятна гледка.

Ненадейно в стаята се чу лек шум, част от илюстрованите списания се хлъзнаха от масата на пода. Извърнах глава. Видях три-четиригодишно дете. Беше се промъкнало тук през полуоткрехнатата врата на кабинета и изтегляйки края на покривката, бе съборило списанията на пода. Поуплаши се от стореното и гледайки неодобрително, се готвеше да избяга.

Постарах се да не го изплаша, отидох до него, улових го за тъпичката китка и казах:

— Няма нищо, момичето ми, да ти подам ли картинките?

Свеждайки русата си къдрава главичка, детето криеше личицето си и не издаваше звук. Хванах го за ръчичките, поисках да го взема в прегръдките си. То, усетило намерението ми, седна на пода и с една ръка прегърна края на масата. Тогава и аз седнах на пода до него, лекичко го хванах за брадичката и повдигнах лицето му… Бе боязливо дете с изящно, нежно лице и тъмносини очи… Все още не издавеше и звук, само ме гледаше с потрепващите си очи.

Не се разсърди, когато го взех в прегръдките си. Седнахме на дивана до прозореца. Започнах да му показвам снимките в списанията. Бързо свикна с мен. Но не продумваше.

Помислих си: „Вероятно това е малкият пациент, за когото бе споменал Ведат.“ Гледайки лицето му, усетих как съвсем безпричинно се натъжих.

Това лице, тези очи ми въздействаха като неясен, поизбледнял спомен.

От унесеността ме пробуди силният глас на Ведат. Внезапно отваряйки вратата, приятелят ми се провикна: „Мебруре!“

Като ни видя толкова близо един до друг, каза:

— Там ли си, чародейке? Я колко бърже сте станали приятели!

С доволна усмивка Ведат тръгна към нас. Но изведнъж се спря по средата на стаята. Удари се по челото, сякаш се беше сетил за нещо изключително.

— Съвсем оглупях… Като те видях днес, се сетих… Та вие се познавате.

Изправих се смаяно.

— С кого… С кого… Какво говориш, Ведат?

Приятелят ми не отвърна, бързо се върна в кабинета си и отвори вратата:

— Моят гост е стар ваш познат, Ламия ханъм… Композиторът Хюсеин Кенан… Не желаете ли да се видите?

В рамката на вратата, която сега ми се стори по-дълбока и по-тъмна, се очерта силуетът на изящна жена в черен чаршаф. В очите ми се набиха най-напред, на фона на черното, русите коси над челото и цветът на зелените очи. Не изпусках от ръцете си малкото момиченце, което в тази една секунда изневиделица се превърна в мое дете, не намирах сили да сторя дори една крачка, да кажа дори една дума.

Струваше ми се, че моята обърканост не продължи дълго. Гласът на Ведат пробуди у мен мощен защитен инстинкт. Все още не проумявам как успях, без да издавам своята обърканост, да се съвзема, да я погледна, да изрека спокойно първите думи.

— В Кютахия понякога говорех за теб, Кенан. Ламия ханъм споменаваше, че известно време сте били съседи по лозе в Измир, че на няколко пъти е пожелавала да чуе твоята цигулка, че един-два пъти сте разговаряли дори… Преди малко, докато ти си седиш тук, а ние вътре си говорим, изобщо не ми и хрумна, че се познавате…

Ведат не спираше да приказва, скачаше непрекъснато от тема на тема. Аз, взел на коленете си Мебруре, седях на разположения в сумрака диван в ъгъла, Ламия седеше на крайчеца на стола до вратата. Погледнах я боязливо, сякаш през болнави, лека-полека навикващи на светлината очи. Срещу мен седеше Грозденцето със своето усмихнато, леко луничаво лице, с меланхоличните си зелени потрепващи очи, с изящните, спуснати върху широкото чело кичури. И все пак душата ми не вярваше, че я виждам, мислех си, че сънувам.

Без да сме набрали кураж да се погледнем в очите, ние изричахме безсмислени, банални, протоколни думи.

Стенният часовник удари седемнайсет часа. И сякаш очаквала този знак, тя мигом скочи от мястото си.

— Време е за парахода… С ваше позволение аз да тръгвам…

Заговориха надълго и нашироко с Ведат за лекарства, за рецепти. Приятелят ми я уверяваше, че до две седмици детето ще оздравее напълно.

С Мебруре в прегръдките си, аз продължавах да седя в ъгъла, страхувах се да не издам страданието си с някой непредпазлив жест, с някоя дума, с някой поглед…

Ламия стори крачка към мен, за да вземе детето.

Ведат с шеговит тон каза:

— Колко бързо свикна палавницата. Виж, и преди малко исках да ти кажа, Кенан… Мебруре ми е годеница… Да не си посмял да я изкушиш… Ще се скараме…

Сведох се, за да оставя една плаха целувка върху косите на малката. Но не се осмелих. Само я погалих по главицата.

Без да ме гледа, Ламия каза:

— Довиждане, бейефенди… Радвам се, че ви видях отново.

Нямах сила не да отговоря, а дори да произнеса една думичка на учтивост. Слава богу, Ведат се намеси в разговора, изпращайки Ламия:

— До ден-два ще се отбия при леля ми в Бейлербей. Като отида, ще ви съобщя. Там ще видя и Мебруре, става ли? А, леля ми ви е сърдита… Съседи сте, а изобщо не я посещавате…

Ведат доста дълго се бе задържал навън. Като се върна в стаята, с доволна и състрадателна усмивка ми заразказва за Ламия:

— Колко кротка и нежна жена, като ангел е… И не само външно е такава, душата й също е деликатна, направо й се възхищавам… Каквото ще да ми приказват… На тоя свят няма по-добър възпитател от страданието… Знаеш ли какво го е сполетяло това злощастно момиче?

Равнодушно гледах през прозореца.

— Не — отговорих, — впрочем познавах я твърде малко. Тогава беше дете.

— Горката, сполетяла я трагедията на прелъстяването. Изпратили я с невръстното й детенце в Кютахия. Там се омъжила за един от роднините ми. После по някакъв незначителен повод се разведоха. Сега е тук. Живее сама в Бейлербей.

Със същото равнодушие попитах:

— Продължава ли да се среща със семейството ти?

— С мама, естествено, не се вижда. Но с леля ми… Впрочем между мама и леля от време на време възникват неразбирателства. Леля ми, разбира се, нямаше притеснения да се вижда с Ламия ханъм. А тя, горката жена, при все че е доста любезна, отбягва да се срещат. Хайде, Кенан, достатъчно време изгубихме. Давай да тръгваме.

Нямах надежда, че ще видя Ламия… Мислех си, че живее в друг свят… Когато през ума ми минеше мисълта за възможността някой ден, на някое най-неочаквано място да я срещна случайно, си казвах: „Невъзможно е, аз не бих издържал вълнението на този миг.“

Днес, когато с Грозденцето се погледнахме очи в очи, когато най-неочаквано държах в прегръдките си своето дете, не бях изпитал нищо друго, освен мъчително объркване. После, в минутите, когато стояхме един срещу друг, страхът да не излезе наяве тайната ми бе стиснал сърцето ми като в менгеме. По-късно обаче, докато с Ведат седяхме в онова хладно и немноголюдно казино, в сърцето ми започна да се заражда дълбока радост. Тази радост, също като напиването, нарастваше от минута на минута; преоткривах наново, в пълната й мощ, насладата, която от месеци беше изчезнала, насладата да живееш.

По време на разговора ни подразбрах от Ведат някои нещица за Ламия. При сбогуването ни приятелят ми попита кога заминавам.

Усмихнато му отговорих:

— Знаеш, че мястото, където мога да ида, не е конкретно… Имам такава идея, такова желание… Но кога? Оставил съм го на случая…

Късно е. Не ми се спи. Не е ли грях такава щастлива нощ да бъде прекарана в сън? Отново намерих Ламия… Убеден съм, че онази стара лятна любов е жива още в сърцето на Грозденцето. Възможността да я видя отново до няколко месеца, дори вероятно до ден… Ех, че е прекрасно… Напразно, напразно бях престанал да вярвам в живота…

XIX

17 август

Горещ летен ден е… Под заслепяващата светлина на обедното слънце лозята се простират докъдето поглед ти стига… Отсрещните скали горят със специфичния отблясък на разтопен метал… Над локвите се стеле омара… Прозорците на кулите са затворени…

С Грозденцето, което вече ще бъде мое завинаги, сме до кладенеца. Керем, най-старият доверен свидетел на нашата любов, пак бавно го обикаля. Мебруре спи в люлката, в която преди четири години лежаха Фикрет и Семиха, в затворената й ръчичка все още има смачкана чепка грозде… Дали защото е гроздобер? Дъщеря ми много обича грозде. Като птичките е, не яде нищо друго, освен грозде…

Китките й, вратлето й, лицето й, къдравите й коси са вечно изцапани от грозде… Когато целувам дъщеря си, устните ми залепват, бузките й са с аромат на грозде, с вкус на грозде…

Преди малко обикаляше кладенеца върху сигурния гръб на Керем. Сега се умори. Водата се излива с хладно бълбукане в мраморния басейн. Седнала до мен, Ламия обляга глава на рамото ми, обвива ръце около врата ми…

Върху устните й — някакъв сън, пораждащ усмивка в полупритворените й зелени очи… Сенките на терпентиновите дървета играят върху луничавите й страни…

Бавно се протягам към басейна, вземам чепка грозде от водата… От мокрите ми пръсти се поръсват няколко капки върху лицето й. Грозденцето се събужда с трепването на уплашено дете, гледа ме в очите…

Протягам чепка грозде към устните й.

— Сега разбра ли, Грозденце, защо щом се оженихме, веднага дойдохме в Измир, в Бозяка? — казвам аз. — Никъде другаде нямаше да можем тъй силно да усетим тази прелестна лятна любов.

Ламия ме разбира толкова добре, че не вижда необходимост да отговори, само вглъбено ме гледа в лицето. А аз продължавам объркано да говоря за нещата, които е преживяло сърцето ми.

— И миналата година бях тук, Грозденце… Да беше видяла в какво състояние бях миналото лято… Нито една есен не бе съсипвала тукашните места така, както твоето отсъствие… Слънцето изгряваше морно още в зори, луните жълтееха като мъртвешки лица… Не беше останало нито ухание из лозята, нито цвят по дърветата… Денем обикалях под слънцето прашните пътища, полягах в ровини, пълни с храсталаци и суха трева, привечер прибирах вкъщи изнемощялото си тяло, дрехите и лицето си, посипани с прах и пръст… Спомняш ли си дъждовната вечер, в която се разделих с теб, Грозденце?… Разделихме се край вашето лозе… Ти прескочи стобора, плачейки, се отдалечаваше… Виждах как гасне в мрака на градината слабото зарево на твоята руса коса. Ако не бях те намерил пак, Грозденце, ако…

Шум от колелета ме изтръгна от моята вцепеняваща, наподобяваща потъване фантазия. Надигнах се стреснато и поех право към пътя. Когато в кабриолета съзрях черния чаршаф на Ламия, сърцето ми внезапно се сви. Несъмнено изгубвах онази красива надежда, тласкаща ме към най-лудите ми мечтания.

Ламия бе съвсем прежълтяла, ръцете й трепереха, докато отваряше чантата си, за да плати на кочияша.

Бях си подготвил думите, които, видя ли я, щях да й кажа. Не намирах сили обаче дори да й помогна да слезе от кабриолета, камо ли да й продумам нещо. Отправи се към дървото, под което вече я чаках.

Първа тя проговори. Играеше си със синджира на чантата и извърнала глава встрани, се взираше в Мармара, в островите.

— Прощавате ми, че не отговорих на вашите първи две писма, господине, нали? Да се срещаме вече не е много редно… От третото ви писмо разбрах, че страдате много. Освен това пишете, че ще ми кажете важни неща… Ето защо изпълних волята ви, господине… Дойдох тук…

Ламия съвсем си беше като предишното простодушно Грозденце, нежното, свенливо, състрадателно малко момиче от лозята на Бозяка. Но въпреки това поведението й бе тъй неразгадаемо, тъй необяснимо, че прекършваше цялата ми смелост. Не намирах думите, които да й кажа.

Какво ли не говорех преди малко на въображаемата, отпуснала тежестта на тялото си върху раменете ми Ламия, чийто дъх бях усетил върху устните си. Как биеше сърцето ми! В думите й ли имаше нещо, което пречупваше надеждата ми? И това не беше… И не беше ли добър признак, че след като не отговори на двете ми писма, на третото прие моето желание и дойде да ме види?

Да, външно нямаше някаква причина да изпадам в безнадеждност. Сам си се притеснявах за всичко това. Но какво да се прави — логиката е едно, чувството — друго… Заговорих на пресекулки, сякаш още отсега огънят на поражението бе обхванал сърцето ми. Разказах за всичките си страдания, за всичките си копнения… Но не можех да придам желаната от мен пламенност на гласа си, на думите си. Студеното настръхване на тялото ми не преминаваше, думите замръзваха върху устните ми, думите ми приличаха на банална лъжа.

Напразно търсех в очите й следа от мечтателност, от нежност и състрадание. Ламия не отговаряше, слушаше мълчаливо, все още загледана в далечината. Постепенно започвах да разбирам причината за неспокойството, което не изчезваше от душата ми, което смразяваше думите върху устните ми. Ламия не ме разбираше. Душите ни вече бяха чужди една на друга. Щях да се зарадвам, ако забележех у нея поне малко гняв и омраза… Защото това би подсказало, че все още си спомня, че все още не е угаснала онази стара лятна илюзия.

Навремето бях присъствал на последното дело на осъден на смърт престъпник. Насочих вниманието си към обвиняемия, когато съдебният състав се оттегли да вземе окончателното си решение. Беше млад мъж, неизгубил надежда за живот. Съдебният състав се върна със злокобна сериозност, като при траурно шествие. В залата не се чуваше дори дишането. Пак бях погледнал към младия обвиняем, изправяше се на крака, все още изпълнен с надежда. Но щом погледна към устата на готвещия се да заговори председател, надеждата му внезапно секна. В тази секунда младият мъж бе осъзнал, че ще умре.

Бях казал последната си дума. Ръцете ми, протегнати като в гореща молитва, трепереха. Кратка тишина се настани помежду ни. Когато Ламия се накани да ми отговори, затворих очи и опитвайки се да се усмихна, казах:

— Няма нужда…

Тялото ми бе завладяно от болезнено изтощение. Ламия се изправяше с намерение да си тръгне… С последна надежда продумах:

— Ламия ханъм, не остана ли и най-малка следа в сърцето ви от нашата любов?…

С горчива усмивка в крайчеца на устните си Грозденцето отговори:

— Че ние не се обичахме, Кенан бей, това беше преходен летен сън. Беше ли той нещо друго, освен изтънчено забавление за сърцето? Какво общо има това със сърцето?!

Унизено сведох глава, не отговорих. Ламия бе поела към очакващия я на главния път кабриолет. Извърна се, погледна ме и чух да казва „Довиждане“.

Надеждата не умира. Размишлявайки, си измислих утеха. Казвах си: „Възможно е не всичко в нейното сърце да е угаснало завинаги.“ Забелязах върху устните й болезнена усмивка, докато изричаше последните си думи „нима беше друго, освен кратка, изтънчена авантюра на сърцето“. Възможно е да ми е обидена. Възможно е да означава, че с времето не е умрял споменът за изтърпените страдания, които с такова упорство й причиних. Възможно е тъкмо затова да говори за тези неща. Ако е така, значи всичко е умряло. Възможно е някой ден… Кой знае… Да, надеждата не умира…

XX

12 септември

Във вечерния мрак се бях подпрял на едно дърво. Когато сред пътниците, слезли от последния параход, съзрях Ведат, ускорих крачките си. Забързано преминавах край него. А той ме хвана за ръката.

— Какво става, Кенан? Накъде си се разбързал?

Престорих се, че току-що го виждам.

— Ти ли си, докторе? — отговорих. — Към парахода. Ах, не ме задържай…

Приятелят ми се разсмя:

— Напразно се мориш. Последният параход замина…

Плеснах ръце с неискрено съжаление.

— Какво говориш, за бога… Ай, ай… Ще се наложи да отида до Истанбул с лодка… Но доста отдавна се боя от морето… Друг изход обаче нямам…

— Каква работа имаше тук?

— Бях дошъл да посетя един приятел, баща му почина…

— Къде живее приятелят ти?

— Тук някъде… Не знам името на квартала… Доста далечко е… Ще мога да намеря лодка, нали?

— Непременно ли трябва да заминеш? Работа ли имаш?

— Не, нямам работа… Но трябва да замина… Няма да прекарам нощта на улицата я… Пък и тук хотели няма… Невъзможно е да се върна в онази траурна къща… Ето защо друг изход, освен лодката, нямам…

— Напротив, драги мой… Ще бъдеш мой гост… С теб ще изкараме една прекрасна нощ… Тъкмо и луна има…

— Как така, ти тук ли живееш?

— Не в собствената си къща, но така се води. От няколко дни съм в Бейлербей…

— Така ли?

— Нали ти казах…

— Кога?

— Предния ден в лекарския ми кабинет… Дори направих цяло поетично описание на лунната нощ в кьошка на леля ми.

Със същата притворена изненада казах:

— Не си спомням.

В миналото с Ведат се виждахме един път в месеца или в годината. Отношенията ни бяха почти официални. През последните месеци правех всичко възможно отношенията ни да станат по-близки, измислях си какви ли не поводи, за да се виждаме всекидневно.

Приятелят ми продължаваше:

— Тази случайна среща, Кенан, е много хубава… Ако желаеш, с теб ще се поразходим малко на лунна светлина…

Свих устни, за да не издам радостта си, за да не съм невъздържан:

— Не знам, но… Боя се да не те притеснявам.

Колко бях се намъчил и уморил, за да подготвя тази комедия. Снощи пак на същото място бях чакал Ведат. Бях се принудил да се върна в Истанбул с лодка, след като приятелят ми не се появи. Лелята на Ведат живееше в голям кьошк в началото на леко полегата стръмнина. Когато влязохме през вратата с желязна решетка, приятелят ми посочи малка бяла къща.

— Ламия ханъм живее там — каза той.

— Така ли? — отговорих машинално.

Влязохме вътре… Лелята на Ведат бе възрастна ханъмефенди. Прие ме доста радушно.

След вечеря приятелят ми искаше да ме изведе на разходка на лунна светлина. Отказах под предлог, че съм уморен, казах, че предпочитам да поседя в градината с ханъмефенди…

Бях насочил разговора така, че ханъмефенди да заговори за музика:

— Ах, Кенан бейефенди… Вашата цигулка е нещо фантастично.

Ведат унило поклати глава.

— По-правилно е, лельо, да се каже беше, за съжаление я изостави… Вече не свири…

— Защо?…

— Кенан е странен… А си има и други причини…

Възрастната ханъмефенди не попита какви са тези причини. Само поклати тъжно глава. Ведат й бе казал, че поради неясни разногласия съм се разделил преди време с жена си.

А аз, тъкмо обратното, развеселено казах:

— Много ми се иска тази вечер, ханъмефенди, да изпълня желанието ви, а и да свиря на цигулка в такава лунна нощ, за мен е истинска наслада… Ако имахте в къщата цигулка.

Ведат на секундата скочи.

— Да си жив, Кенан. Щом ти пожела, цигулка ще изнамеря… Мисля, че у съседа Нусрет паша има цигулка. Нали, лельо?

Половин час по-късно горе, в салона с отворени към луната прозорци, се приготвих да свиря. Отначало в пръстите ми, в сърцето ми се усещаше някаква тежест, наподобяваща колебание, страх. Бавно затворих очи. Опряла русата си къдрава главица на коленете на майка си, Мебруре е заспала… Ламия, под светлината на леко озаряващата русата й коса голяма лампа, се е отдала на едно от ръкоделията си, които свършване нямат… Внезапно познава звука на цигулката, прииждащ от лунната нощ навън… Внимателно полага главицата на детето си върху миндера… Отправя се към отворения прозорец… Вече би трябвало да говоря, би трябвало да говоря с езика на музиката за голямата безумна любов, която преди време не успях да обясня с думи… Музиката надава все по-безнадежден вопъл… Извръщам лице към мрака, върху цигулката ми капят сълзи… Изпълнявам мелодията, която една нощ Ламия слушаше, облегнала глава на пианото… Убеден съм, че в този миг тя плаче заедно с мен… Вече се намерихме, нали, Грозденце? Когато отново те видя, нали няма да ме гледаш като чужд, нали няма да събереш кураж, за да изречеш „малко изтънчено забавление за устните и сърцата ни“?

XXI

27 септември

Угасна и последната ми надежда. Всичко приключи.

Сутринта след онази нощ й бях написал писмо: толкова се надявах, че Ламия веднага ще ми отговори. Дните минаваха, отговор не идваше. Все пак не можех по никакъв начин да премахна от сърцето си тази последна надежда.

Днес по някакъв повод се отбих при Ведат. Приятелят ми бе ангажиран в кабинета си с пациент. Дойде при мен след девет-десет минути. Беше едновременно и натъжен, и доволен.

— Знаеш ли, Кенан, човек понякога става враг на професията си… Работата придобива характер на изтезание.

— Да — отговорих му. — Особено когато човекът си има страдание…

Ведат енергично поклати глава, не се съгласи с мен.

— Не… Понякога е като истински лек да работиш за обезнадеждените хора… Но в живота има и щастливи, и радостни часове… Щастлив ли си, искаш да видиш щастливи и хората около теб, за да усетят по-зримо щастието… Срещнеш ли се обаче с безизходно страдание… С осъден на смърт болен, който идва и иска от теб да го излекуваш, като младежа например, който излезе преди малко от кабинета ми… Наистина докторската професия е лоша…

Вгледах се внимателно в лицето му.

— В теб има нещо необикновено, Ведат. Да не си влюбен?…

Бях го казал колкото да върви приказката. Приятелят ми леко се изчерви. През по-нервен и по-развълнуван от необходимото смях, каза:

— Ех, и ти… Виж какви ги говориш!

Не настоях повече. Казах си: „Младост е това… Защо не?“ Сетне смених темата, заговорих за други неща.

Ведат не ме слушаше, обикаляше нервно из стаята. Накрая се спря пред мен.

— Ще ти кажа нещо, Кенан. Аз върша лудост… Женя се…

Будният, весел, ироничен, смел Ведат се беше преобразил във виновен ученик. Започна да разказва със стеснителна простодушност, разказваше ми за невъзможни неща, нито едно от които никога няма да мога да забравя:

— Вече няма пречка да говоря… Защото работата е окончателна… Знаеш ли за кого се женя?… За една от познатите ти… Жена, която познаваш от Измир… Ламия ханъм… Този брак ще предизвика немалко клюки във фамилията ни… Защото предишният й съпруг ми е близък роднина… Но това не е задължително… По-скоро е въпрос на угризение на съвестта… Аз бях причината Ламия ханъм да се разведе… Бяха ни забъркали в неоснователна клюка… Кълна се, между нас нямаше нищо… Знаеш клюките на провинциалистите… Все пак, ако кажа, че нищо не изпитвах в сърцето си, ще бъде лъжа, Кенан… Една състрадателност, освободена от всякакъв вид долни страсти… Ако искаш, можем да го наречем любов… Но тайна, неосъзнавана любов… Още когато се раздели със съпруга си в Кютахия, й предложих брак… Тоест изпълних дълга си… Но тя не прие. Когато се премести в Истанбул, продължи все така да упорства… Не можех да си го обясня по никакъв начин… Не че не ме харесва… Напротив… Вече няма нужда да крие… Напротив, дори забелязвах някои недвусмислени признаци на любов… Въпреки това ми отказваше, не желаеше да ми стане съпруга. Като причина неизменно изтъкваше едно и също: „Знаете, че имам старо приключение… То се превърна в продължителна болест… Днес вече не страдам… Мисля, че напълно съм оздравяла… Ами ако не съм… Ами ако тази болест не е преминала, ами ако някой ден внезапно се повтори, тогава какво ще стане? Имате много достойнства… И все пак не се притеснявате да отдадете добродетелността си на една злочеста жена… Но ако въпреки това тази жена не ви се отдаде с чисто сърце, ако не ви обича, както заслужавате, няма ли да е жалко? Не мога да приема предложението ви, докато не бъда сигурна, че болестта ми е излекувана, че ви обичам…“ Виждаш, Кенан… Тази жена е едно чисто създание… Случи се на сутринта, след като бяхме пренощували у леля ми… Като излязох от къщи, се разделих с теб под предлог, че ще посетя свой пациент. Ти се спусна към пристанището, аз от съседната тясна улица се отбих до едно безлюдно просторно място… Знаех, че в тези часове на деня по мой съвет Ламия ханъм прави слънчеви бани на детето си. Пак беше там. Заговорихме. Споменах й за теб.

— Естествено, сте познали кой свири на цигулка?

— Да… Възможно ли е да не позная?

А аз продължих:

— До зори сякаш чувах звука на цигулката. Не съм много чувствителен към музиката… Но знаете в какво състояние се намира душата ми… Затова ми въздейства повече… Все още ли няма да ми дадете вашето съгласие, Ламия ханъм?

Очаквах, както всеки път, да ме погледне колебливо и с развълнуван глас да ми каже: „Не съм сигурна, че болестта ми няма да се повтори.“ Но този път Ламия не постъпи така, сведе мълчаливо глава.

Това й поведение ми вдъхна смелост. За пръв път я хванах за ръката. Сторил го бях инстинктивно. Мислех, че ще се уплаши, че ще се разсърди. Ламия обаче не си отдръпна ръката, остави я в дланта ми със стеснително покорство, вдигна към мен очите си. Тези очи, този поглед бяха различни от всеки друг път. „Ведат бей — каза ми тя, — ако още ме искате, вече мога да ви отговоря… Болестта ми премина… Сигурна съм. Ако не беше преминала, днес непременно щеше да се повтори… От старото ми приключение в душата ми не е останала и следа…“

Любовта на младото момиче, родена от далечния звук на цигулката в една лунна лятна нощ, пет години по-късно беше угаснала в същите тези звуци.

XXII

2 декември

Тази сутрин се зарадвах, като видях, че времето е свежо и топло като през пролетен ден. Можеше да зърна още веднъж дъщеря си, за да не прекарам напразно последния си ден в Истанбул. Сега те живееха в една вила между Хисар и Бебек. През ясните и топли дни жена на средна възраст водеше Мебруре в градината за деца в Бебек.

През този сезон градината е доста пуста. Няма никой друг, освен бавачките с бели престилки, извели децата на разходка, и накацалите птици, търсещи изронени остатъци от храна посред сухите листа.

От деня, в който случайно съзрях Мебруре сред тези деца, често посещавах градината. Сядах на пейка в някой безлюден край на градината и чаках да се появи. Към обяд дъщеря ми, движейки се пред бавачката си в червено мини автомобилче, пристигаше заедно с куклите си.

Мебруре е боязливо дете… Не се осмелява да се присъедини към децата, които се гонят, катерят се по дърветата и се боричкат… Забавлява се, като ги наблюдава отдалече…

Бавачката й понякога се унася в приказки с другите прислужнички… Мебруре се приближава към пейката, на която седя… Между нас съществува тайно приятелство, без да си говорим. Гледа ме уплашено, когато закачам някое клонче на автомобилчето й, до което тя не може да стигне поради ръста си, когато пълня с пясък кофичката й, и се смее. Нежно погалвам косата й.

Един ден дъщеря ми ме накара да заплача като дете. Бавачката й пак бе се присъединила към останалите прислужнички. Мебруре бе седнала върху пясъка на едно отдалечено място, него ден люлееше куклите си в малка люлка вместо в мини автомобилчето. Бавно се приближих до нея. Толкова бе заета, че не ме забеляза.

Мебруре приспиваше куклите си с грижовността на една мини майка, с нежното си гласче им пееше онази стара приспивна песен, приспивната песен на майка й, която изпълнявах на цигулка в Бозяка.

Значи от времето, когато дъщеря ми се е родила като сираче, всяка вечер е била приспивана с тази песен.

Днес в градината видях нещо необичайно. Децата и бавачките се бяха скупчили насред градината и разгорещено спореха за нещо. Забелязах, че двайсетинагодишно момиче ме посочи. Всички глави се извърнаха. Една пълна, държаща се нахално прислужница арменка, която бе привикнала да ме вижда там, се засмя и се приближи до мен.

— Извинете, бейефенди, имам една молба — подхвана тя. — Бавачките и осем-десетгодишните деца си бяха организирали, като забавление, чудно състезание… Бяха накичили с последните, съхранили се в градината цветя малчуганите, участници в състезанието… Ала така и не успели да се разберат по какъв начин да определят различните етапи на състезанието… Помежду им избухнала разправия…

Накратко, искаха да ме назначат за съдия. Молеха ме за това. Усмихнато приех. Малчуганите започнаха един по един да минават пред мен. Бяха четири-петгодишни красиви дечица. Хващах за ръцете всяко от тях, вдигах го във въздуха и после го оставях на земята.

Като усетих, че наближава редът на Мебруре, съвсем явно се развълнувах. Мислех си, че щом доближа лицето на дъщеря си до моето, няма да мога да запазя самообладание. Че все някой жест ще издаде тайната ми. Напълно еднаквите ни тъмносини очи щяха всичко да кажат… Това внезапно ми напомни за „Черните звезди“, за нещастния принц, ослепил се с нажежено желязо, за да не познае сред всички девойки своята любима…

За да прикрия сбралите се в миглите ми сълзи, затворих очи, не можах за последен път да погледна дъщеря си…

Утре тръгвам за Измир. От там, без да се задържам, ще ида в Сейдикьой. Не понасям повече самотата си… Последната ми надежда е сестра ми Афифе… От години животът ни минава разделено… Но какво значение има? Тя ми остана единственият скъп спомен от миналото… Ще заприличам на човек, завърнал се при огъня на огнището след притеснително нощно пътуване сред снежната виелица. Ще затворя очи, докато моята сестра ми говори за миналото, за мама, за бедняшката ни къща в Тилкилик… Отново ще се озова в атмосферата на ония дни… Тъжният и достоен покой на детството ми пак ще се промъкне в душата ми… От душата ми ще се изличат безсмислените надежди, болестните вълнения, бурните страсти на последвалите години… Усещането за време ще секне… Нищо няма да чувствам, най-вече нищо няма да чувам… Ще се посветя доброволно на закрилата на душата си. Ще стана безцелен, безчувствен, достоен и щастлив като мъртвец… Такова душевно спокойствие очаквам сега да получа от сестра си.

От снощи съм в Сейдикьой… Пристигнах, когато наоколо се беше смрачило. Валеше студен зимен дъжд.

Отведоха ме в мрачен на вид чифлик, приеха ме в стая, в която току-що запалената лампа още не бе разпръснала мрака. Едър мъж с големи рунтави мустаци попита как се чувствам. Боязливи деца с върха на устните си ми целунаха ръка. Погалих ги по главите, без да се осмеля, без да намеря сили нещо да кажа.

В тази стая, сред този едър мъж и притесняващите се да се доближат до мен деца, се чувствах абсолютно самотен. Доскоро, докато под проливния дъжд вървях през полето, се чувствах по-малко самотен.

Не намирахме какво да си говорим. Свако ми попита най-голямата си, петгодишна дъщеря:

— Къде е майка ти?

Със стеснителна простодушност детето отговори:

— Облича си новата рокля…

Усмихнах се горчиво. Сестра ми има нужда да си облече новата рокля, за да ме приеме… Вероятно искрено се притеснява от ненавременния гост.

Вратата се отвори. Влезе дебела домакиня със същото боязливо поведение като на децата. Приближи се, сякаш се срамуваше. И сериозно каза:

— Добре дошли, батко. Да ви целуна.

Със студените си устни, които усещах като лед, леко я целунах по челото. Всички седнахме в различни ъгли. В стаята властваше мъчителна тишина. Не бе се наложило да говоря за нещата, за които нетърпеливо мислех дни наред. Какво общо имаше със сестра ми тази дебела, равнодушна, чужда, провинциална жена? В нея вече не смогвах да открия дори сините очи на мама.

Заговорех ли, Афифе се правеше, че ме слуша. Но умът й бе изцяло зает с нещо друго. Притесняваше я неуместното поведение на децата, правеше им знаци с вежди, с очи.

После се уплаши, че ще я порицая заради дупката в чорапа на мъжа й. Направи му знак да си обуе чехлите. Най-накрая впери очи в забравения на миндера, на който седях, парцал. Правейки се, че ми поднася цигара, го взе и го скри зад миндера.

Като седнахме на трапезата, каза:

— Не се срамувай толкова, батко… Какво да правим, ние сме селяни.

Щом се нахранихме, тутакси ме отведоха да си легна в една чиста стая. Като се разделяхме, сестра ми попита:

— Дълго ли ще останете, батко?

Но внезапно се засрами, сякаш бе допуснала грешка.

— Да не си помислите нещо. Не за това, ей богу… Място има — каза тя засрамено.

— Не — отговорих, — отбих се пътьом… Ще остана ден-два… Исках да посетя гроба на нашата майка…

Нашата майка!… Изричайки тези думи, сърцето ми пърхаше като птиче. Мислех, че тези думи ще окажат въздействие. Ще се пробуди у Афифе съвместното ни детство, когато спяхме в един креват… Не. Афифе сбърчи вежди.

— Още не сме направили камъка — обясни тя. — Малко е срамно от хората, ама…

Не намерих какво да отговоря… Казвайки ми „Аллах със спокойствие да те дари“, сестра ми напусна стаята.

Тази сутрин потърсих гроба на мама, намерих го… Показаха ми занемарен гроб без камък в занемарено, сумрачно място на гробището.

Седях там с часове. Припомних си миналото — от деня, когато татко свиреше на уд в затвора, до деня, когато се разделих с мама.

Като дойде време да си тръгна оттам, с горчива усмивка казах:

— Имал съм право, мамо. Още почти дете, роптаех, казвайки ти „В живота аз съм от победените, мамо…“. Не вярваше, смееше се… „Ти още по-хубави дни ще видиш, Кенан!“ — отговаряше ми тя… Виж и ти хубавите ми дни, майчице… Сега, в единия край на това гробище, завиждам на твоето спокойно и достойно щастие, майчице…

Шест месеца по-късно в един от измирските вестници бе публикувано следното съобщение:

„С тъга научихме, че вчера се е самоубил Кенан бей, племенник на по-предишния кмет на общината Саиб паша. Изтерзаният от нервно разстройство Кенан бей от няколко месеца бе избрал самотата в лозето на вуйчо си в Бозяка. Беше интелигентен и родолюбив младеж. Беше един истински маестро. Огромна загуба е да умреш млад, когато си в разцвета на силите си да сътворяваш.“