Откуп

1.

Току-що бях прекарал най-хубавата Нова година в живота си и когато отворих очи сутринта на 2 януари, еуфорията продължаваше.

Пред мен се разкриваше завладяваща панорамна гледка към Сентръл Парк, все още осеян с бели петна от коледния сняг, валял миналата седмица. Таванът над мен беше украсен с изрисувани на ръка херувими и полуголи жени, които се разхождаха по горска поляна. А сред безумно скъпите завивки от чист памук се гушеше чисто голо момиче, което можеше да накара да пребледнее от завист всяка една от римските богини на тази фреска с вакханалии.

— Бих могла да свикна с това, Зак — каза Черил. — Определено трябва да започнеш да вземаш повече подкупи.

Преди две вечери двамата с Черил пристигнахме в „Стийл Тауърс“, в южната част на Сентръл Парк, за кратка новогодишна ваканция. Бях резервирал стая, която можех да си позволя със заплатата си на ченге, ала щом застанахме на рецепцията, служителят се извини. В стаята ни имало проблем с поддръжката.

Той изчака достатъчно дълго, за да види как лицата ни се изопват, а после допълни:

— Но не се притеснявайте, детектив Джордан. Ще ви предложим малко по-добро настаняване.

Неговата версия на „малко по-добро“ беше апартамент с площ от 160 квадратни метра, от най-луксозните в този петзвезден хотел от световна класа.

— О, Господи — възкликна Черил, когато консиержът на етажа ни придружи до новото ни убежище. Тя погледна таблицата с цените, закачена отзад на вратата. — И е само за шест хиляди и петстотин долара на нощ.

— Щастливите случайности спохождат само най-хубавите хора — каза консиержът.

Не си помислих и за миг, че това беше случайност. Знаех точно какво е: дискретен жест на благодарност от Джейсън Стийл, собственика на хотела. Съпругата му беше убита преди няколко месеца, а двамата с партньорката ми Кайли Макдоналд бяхме разрешили случая.

Спрях се пред вратата на апартамента и се обадих на шефката си, капитан Кейтс, за да обясня проблема.

— Няма никакъв проблем — възрази тя. — Ти си там като обикновен гражданин, а не като ченге.

— Но дежурният служител ме нарече детектив Джордан. Знаеше, че съм ченге.

— Зак, ти си един от шепата детективи, назначени в „Специални клиенти“. Извърши два ареста за първа страница на вестниците през последните шест месеца. По-добре ще е да свикнеш, че хората вече те разпознават. А щом си търсиш оправдание, ето ти го: хотелите постоянно заменят стаи с по-добри. Млъкни, нанасяйте се и си прекарайте с Черил една щастлива Нова година.

О, беше най-щастливата, която бяхме имали някога. Но вече беше време да се върнем към действителността. Станах от леглото.

— Ще си взема душ — казах.

Черил се протегна гъвкаво като котка и завивката се плъзна от гърдите й.

— Всъщност размислих — поправих се аз, — ще взема да се върна в леглото.

Тя се усмихна.

— Я бягай под душа. Идвам веднага след теб.

— След мен или пред мен. Сигурен съм, че ще намерим най-доброто решение, когато и двамата се окажем мокри и хлъзгави.

Телефонът на Черил иззвъня.

— Вероятно родителите ми искат да ми честитят Нова година — каза тя. — Вчера цял ден се опитвахме да се свържем. Все не успявах да ги уцеля. Ей сега идвам.

Баните бяха три и с Черил бяхме експериментирали с гимнастика под душа във всяка от тях. Насочих се към любимата ни.

Приглуших светлините, подбрах някакъв бавен джаз, пристъпих в двойното отделение с душа, облицовано със зелен гранит, и пуснах водата. Почувствах се в рая.

Въпреки че заради работата си общувам всекидневно с най-богатите граждани на Ню Йорк, рядко се случва да живея като един от тях. Оставих се на пулсиращия ритъм на шестте перфектни масажиращи душа, притворих очи и се замислих за тъмнокосото латино момиче с карамелена кожа. Беше убийствено красиво и смразяващо умно. А аз се влюбвах главоломно.

Срещнах се с Черил Робинсън преди четири години. Тя беше психолог от Нюйоркското полицейско управление, аз пък бях кандидат за най-елитния отдел на управлението. Отне й три часа да ме оцени. На мен, от друга страна, ми трябваха само три секунди, за да оценя нея. Никога не бях виждал толкова съблазнителна полицайка или психоложка. И ако не бяха златната халка на лявата й ръка и фактът, че стоеше между мен и най-хубавата работа в управлението, сигурно щях да се хвърля в краката й.

Получих работата, а преди шест месеца, малко след като сватбената й халка изчезна завинаги, получих и Черил. Дотогава се бях влюбвал само веднъж. Преди единайсет години преживях бурна 28-дневна връзка със състудентка в полицейската академия: Кайли Макдоналд. Но тя ме заряза и се върна при стария си приятел. Година след това се ожени за него.

Десет години по-късно департаментът реши да изпита емоционалната ми устойчивост в стил „Я да видим можем ли да побъркаме Зак Джордан“ и върна Кайли в живота ми. Не като любовница, а като партньорка в разкриването на престъпления. Така че през последните шест месеца двамата с Кайли сме неразделни — освен когато всяка вечер се прибира вкъщи при съпруга си, Спенс Харингтън.

След петнайсет минути мечтания в банята Черил така и не се появи и взех да треперя не само от страст.

Избърсах се, облякох дебелата и мека бяла хавлия и се върнах в основната спалня.

Тя все още говореше по телефона.

— Бъди силен — казваше. — Ще дойда възможно най-бързо. Предай й пожеланията ми да се почувства по-добре, и любовта ми.

Тя затвори.

— Зак, съжалявам. Спешен семеен случай.

— Майка ти ли се е разболяла?

— Не. Майката на Фред.

Фред? Фред беше бившият съпруг на Черил.

— Той ли се обади?

Тя кимна.

— Съсипан е.

— Мислех, че е изпаднал от картинката.

— Така е. Ала майка му умира. Бях ти споменала, че планирам да замина за Бедфорд следващия уикенд за рождения ден на Милдред. Но изглежда, че тя няма да издържи дотогава. Ще отида до службата да довърша няколко неща и ще хвана влака до болницата в Северен Уестчестър възможно най-скоро.

Тя стана от леглото и смъкна халата.

— Съжалявам, мили, ще взема душ, но набързо и сама — отправи се към банята. — О, за малко да забравя. Телефонът ти звъня, докато говорех с Фред. Видях, че е Кайли, затова вдигнах и й казах, че ще й се обадиш веднага.

Кайли ме търсеше, което означаваше работа. Фред търсеше Черил, което означаваше, че ще имам за какво да се тормозя по цял ден, освен за работата.

Обадих се на Кайли.

— Щастлива Нова Година — казах.

— Не за всички — отвърна тя. — Имаме тяло без глава в Ривърсайд Парк.

Декапитациите бяха стандартна процедура за мексиканските наркокартели, но рядко се случваха в Ню Йорк — а още по-рядко засягаха нашия отдел.

— Сигурна ли си, че е за „Специални клиенти“?

— Тялото е в униформа на шофьор — додаде Кайли, — а на паркинга има тлъста черна лимузина. С регистрационна табела „ОЛДЪН 2“. Което означава, че това убийство е толкова специално, колкото можеш да си представиш. Къде си?

Обясних й, а тя каза, че след десет минути ще ме вземе пред хотела.

Моята новогодишна еуфория официално приключи.

2.

Малцина нюйоркчани го знаят, но Ривърсайд Парк е замислен от същия човек, който е проектирал Сентръл Парк. И макар да не е най-известната творба на Фредерик Лоу Олмстед, четирикилометровата ивица, обгърнала река Хъдсън между Седемдесет и втора и Сто петдесет и осма улица, е най-живописната местност с природни красоти и възможности за отдих в града.

Кайли потегли на север по „Хенри Хъдсън Паркуей“, зави обратно под моста „Джордж Вашингтон“ и се отправи на юг по същия път, докато не се озовахме при входа към Ривърсайд Парк на Сто петдесет и първа улица.

Паркингът беше празен, ако се изключат дузина разнородни полицейски коли и една лъскава черна лимузина, която изглеждаше ненамясто, като дебютантка на рокерско сборище.

Забелязахме единствения човек, когото търсехме — Чък Драйдън. Той е блестящ криминалист с харизмата на мокър парцал. Наричаха го Клъцни-Драйдън, защото говореше само по работа и не си падаше по празните приказки. Емоционалните му реакции варираха от „аха“ до „хъм“, но бях открил, че има един дефибрилатор, който можеше да накара безстрастното му сърце да подскочи. Подобно на много хора преди него, той беше напълно сразен от Кайли. Така че веднага щом го видяхме, партньорката ми пое юздите.

— Имаме късмет, Зак. Това е нашият любим криминален експерт. Честита Нова Година, Чък — каза Кайли, докато нахлузваше латексовите ръкавици мъчително бавно, сякаш имаше предвид нещо друго, освен да предотврати замърсяването на местопрестъплението.

Той сведе поглед, измънка едно тихо „и на теб също“ и незабавно премина към наблюденията си.

— Жертвата, изглежда, е Питър Шевалие, на 55 години, от Сите Солей, Хаити, американски гражданин от 1988-а, живял на Източна осемдесет и първа улица.

— И защо да изглежда? — попита Кайли.

— В джоба на жертвата имаше портфейл — обясни Драйдън. — Обикновено снимката в шофьорската книжка е достатъчна за позитивна идентификация, но както виждате, главата на този човек не се забелязва наоколо.

Той отдръпна брезента, който покриваше тялото, остави ни десет секунди, за да оценим пораженията, след което внимателно го зави отново.

— Както се подразбира от тежкарските регистрационни номера, автомобилът се води на „Олдън Инвестмънтс“, собственост на Хънтър Хътчинсън Олдън-младши. Няма следи от борба вътре в колата. Ако се съди по тази локва кръв, господин Шевалие е стоял отвън, когато е бил обезглавен.

— Време на смъртта?

— Някъде между 7:52 и 8:11 снощи.

— Как, по дяволите, установи такъв тесен промеждутък? — учудих се аз.

Драйдън почти се усмихна.

— Снощи беше доста мразовито — каза той. — А още по-студено е било тук, на брега на реката, отколкото в останалата част от града. Така че не мога да ви дам окончателна времева рамка, докато не го закарам в лабораторията и не извърша цялостни изследвания на съсирването на кръвта, съдържанието на стомаха, вкочаняването — обичайните индикатори… Обаче открихме мобилен телефон на земята, до вратата на шофьора. Изглежда, че жертвата е пишела съобщение до господин Олдън, когато убиецът се е промъкнал зад него.

Той го подаде, за да прочетем:

— Текстът е недовършен и не е изпратен, така че няма как да установя точно кога го е написал — продължи Драйдън. — Но после започва порой от входящи съобщения, всичките от Олдън, които в общи линии гласят „обади се — къде си, по дяволите“. Тъй като на всички предишни съобщения на Олдън е отговорено незабавно, логичното заключение е, че времето на смъртта е някъде между последния отговор на господин Шевалие в 7:52 и съобщението на господин Олдън, което последва в 8:11.

— Причина за смъртта? — попита Кайли.

— Отличен въпрос, детектив — похвали я Драйдън. — Много ченгета биха се поколебали да попитат какво е убило обезглавен човек. И биха сбъркали. По тялото няма никакви прободни рани или от куршуми, но има скорошна контузия в долната част на гърба. А тя съответства на класическия удар с коляно, нанасян при нападение с гарота. Но тъй като главата му е била отстранена с въжен трион, което създава голяма бъркотия, не мога да открия никакви видими следи от стягане в областта на шията. Тъй че гаротата е само предположение, основано на опита ми. Също така е възможно да е бил удушен с въжения трион, а след това убиецът да е продължил да реже. Ала във всички случаи обезглавяването е извършено след смъртта.

— Аз съм градско момиче — каза Кайли. — Какво, по дяволите, е въжен трион?

Знаехме, че Драйдън съхранява в ума си цяла съкровищница от оръжия, а освен това подозирахме, че може би държи доста от тях и в мазето си.

— Въженият трион е назъбена верига от въглеродна стомана, прикрепена към две дръжки. Тя предоставя на потребителя всички предимства на верижния трион, но без шума.

— Благодаря ти, Чък — рече Кайли. — Както обикновено си невероятно изчерпателен.

Той кимна.

— Ще ти се обадя от лабораторията, щом достигна до още констатации. И няма нужда да го казвам — добави той, — но ако се натъкнете на la tete de Monsieur Chevalier, непременно ми я изпратете.

— Имаш я — обеща Кайли.

Изчака да се отдалечим на двайсетина крачки, преди да прошепне с присвити устни:

— Сигурно му трябва, за да си попълни колекцията.

3.

— Накарах Мат Смит да пусне името на Питър Шевалие през системата — каза Кайли. — През годините той е направил стотици нарушения при паркиране за сметка на „Олдън Инвестмънтс“, но то не е изненадващо. Хората, които се возят на задната седалка на лимузините, предпочитат да платят глоба, отколкото да извървят пеша половин пресечка. С изключение на това е бил образцов гражданин.

— Образцовите граждани обикновено нямат много врагове — отбелязах. — Шефът му, от друга страна, е едно от най-богатите и най-безмилостни копелета на „Уолстрийт“.

— А за щастие, богатите и безмилостни копелета са нашата специалност — заключи Кайли. — Да вървим да си поприказваме с мистър Олдън.

Паркирахме на втори ред на Източна осемдесет и първа улица и вече се измъквахме от колата, когато патинираната бронзова входна врата се отвори. Появи се Хънтър Олдън с друг мъж, който явно си тръгваше.

— Проклятие — прошепна Кайли. — Ниският с палтото е Сайлъс Дейвид Блекстоун.

— Познаваш ли го?

— О, да, едно мазно копеленце. Шеф е на „СДБ разследвания и услуги“. Ако имаш някакъв правен проблем, който искаш да бъде решен, Сайлъс Блекстоун ще го направи. Ако е незаконен, ще го направи за повече пари. Дай да разберем какво търси тук.

Излязохме от колата. Двамата мъже веднага ни забелязаха.

— Кайли? — попита Блекстоун. — Кайли Макдоналд?

Слезе по стъпалата и ни отвори портата.

— Каква приятна изненада — усмихна се той. — Следя кариерата ти, а ти тъкмо остави ярка следа в Нюйоркската полиция, нали?

— Това е партньорът ми — каза тя, пренебрегвайки въпроса. — Детектив Зак Джордан.

— Сайлъс Дейвид Блекстоун. Джордан, ти си невероятен късметлия — продължи Блекстоун. — Бих убил за възможността да обикалям по цял ден из града с тази жена. Само че с мен тя ще бъде в много по-хубава кола.

Протегна ми ръка и това си беше омраза от пръв поглед.

После пак се обърна към Кайли.

— Как е съпругът ти напоследък? Чух, че бил болен.

Мазен беше слабо казано. Със сигурност знаеше, че Спенс е на рехабилитация, защото направи с пръсти кавички около думата „болен“.

— Възстановява се, благодаря. — Кайли извади значката си и я вдигна. — Нюйоркска полиция. Хънтър Олдън?

— Аз съм — кимна Олдън. — Заповядайте.

С Кайли пристъпихме към вратата, а Блекстоун ни последва.

— Детективи Кайли Макдоналд и Зак Джордан — каза тя. — Щом се консултирате с господин Блекстоун, сигурно знаете защо сме тук.

— Да, Питър го няма от снощи. Притесних се и се обадих на Сайлъс.

— А аз засякох „едно осем седем“ на полицейската честота. Дойдох тук, за да поднеса лошите новини на господин Олдън — додаде Блекстоун.

— И как разбрахте? — попитах. — Името на жертвата не е споменавано в ефир.

Устните му се свиха и фалшивата му изкуствена усмивка се превърна в истинска презрителна гримаса.

— Да, детектив, но имаше описание на автомобила. По улиците няма много коли „Майбах“. Цената им започва от около 400 бона. Плюс това тази е бронирана, с устойчиви на куршуми прозорци, както и с пълно…

— Стига толкова, Сайлъс — прекъсна го Олдън.

— Просто искам да знаят, че задържат кола за един милион долара и ние бихме оценили, ако ви я върнат по-скоро рано, отколкото късно. Между другото — продължи Сайлъс, като се обърна към мен и Кайли, — произнася се „Майбах“, а не „Май-Бек“. Предполагам, че вашият диспечер е свикнал повече с хонди и тойоти.

Олдън повиши глас.

— Достатъчно, по дяволите…

— Тъкмо си тръгвах — каза Блекстоун. — Беше прекрасно да те видя отново, Кайли. Не забравяй, че за теб винаги има свободно място в СДБ.

Слезе по първите три стъпала и пак се обърна към шефа си.

— Вие сте в отлични ръце, мистър Олдън. Тези две ченгета не са просто от Нюйоркската полиция, те са от отдел „Специални клиенти“, а това е най-доброто, което можете да получите… — Повдигна вежди, сви рамене и добави: — От публичния сектор.

4.

Хънтър Олдън ни въведе в едно от онези просторни фоайета, които повечето хора виждат само по филмите. Бях научил достатъчно, за да разбера, че право пред нас се разкриваше онова, което наричат стълбище пеперуда. Или както ние, бедняците, казваме — извитото нещо, по което можеш да се качиш горе от двете страни.

По текстурата си личеше, че подът е от дърво, но блестеше като абаносови клавиши на пиано. Над главите ни висеше кристален полилей, окачен на таван с изящно резбована облицовка. Отляво грееха двойка лакирани дървени врати с вградени сребърни лайстни и огледала със скосени ръбове.

В контраст с монохромните черни и сиви тонове влизаше единствено великолепната коледна елха, която беше сезонният визуален акцент на помещението. Тя се извисяваше покрай перилата от ковано желязо на балкона на втория етаж и би изглеждала като у дома си и в Белия дом, така както и тук, на Осемдесет и първа улица. Сякаш бяхме попаднали в празничния брой на „Аркитекчъръл Дайджест“.

— Съжалявам за Блекстоун — каза Олдън, като затвори входната врата. — Той може да е дразнещ дребен задник, но е добър в онова, което върши.

— И какво по-точно върши? — попита Кайли.

Ако в представите ни се мержелееше обиколка из покоите на Олдън, тя беше отменена рязко. Хънтър се закова на входа.

— И защо, по дяволите, се интересувате, това ваша работа ли е, детектив? Семейството ми е съсипано от тази трагедия. Питър беше с нас от 23 години. Казаха ми, че сте най-добрите ченгета, които департаментът може да предложи, а вие започвате с безотговорен въпрос, който просто си е едно нахлуване в личния ми живот.

Някои ченгета тутакси щяха да се извинят, но Кайли беше генетично увредена откъм подобни любезности. Тя пристъпи към него.

— Господин Олдън, не бях предвидила този въпрос за начало, но когато виждам „дразнещ дребен задник“ като Блекстоун в дома на жертва на убийство, искам да знам какво прави тук. Така че съжалявам за загубата ви, но понеже и двамата искаме да разберем кой е убил Питър Шевалие, нека ви попитам друго…

— Аз също имам няколко въпроса.

Той се извърна от нея и се втренчи в мен.

— Кажете ми: грабеж ли е било? — Придаде на гласа си по-уважителен тон, запазен за човека, който играеше „доброто ченге“. — Надявам се, че не са го убили, докато се е опитвал да защити колата ми. Застрелян ли е? Или е намушкан?

— Не, сър — казах. — Изглежда, че господин Шевалие е бил удушен и после обезглавен.

Това бе нещо, което Блекстоун не би могъл да му каже, и Олдън неволно отстъпи назад.

— Обез… Аз… не знам какво да кажа.

— Може да започнете, като ни разкажете за Питър. Имаше ли врагове?

— Имаше донякъде репутация на женкар. Вероятно е ядосал не един съпруг или гадже през живота си.

— И то така, че да го убият?

— Детектив, аз съм негов работодател, а не приятел по чашка. Знам само това, което току-що ви казах.

— Използвал ли е някога колата ви за лични нужди?

Той ме изгледа, сякаш се бях изплюл в чая му. Очевидно си мислеше, че не знам нищо за границите между горния етаж и сутерена.

— Никога — изсумтя.

— Следователно е работел за вас, когато е бил убит. Можете ли да ни кажете какво е правил сам на празния паркинг на „Уест Сайд Паркуей“ в този час на нощта?

Той повтори въпроса — сигурен признак, че предпочита да не отговори. Ала вече го бях притиснал в ъгъла. „Нямам представа“ не беше вариант.

— Обяснението е просто — каза той след известно мълчание. — Около 6:30 вечерта вчера получих съобщение от моя син Трип, че колата му се е повредила, затова изпратих Питър да го вземе.

— Тогава Трип сигурно е един от последните хора, видели Питър жив — намеси се Кайли, надушила, че Олдън преминава в отбрана.

— Не, така и не са се свързали — продължи той бързо. — Трип ми се обади късно вечерта и каза, че Питър не го е намерил. В крайна сметка успял да повика един от приятелите си да го вземе и прекарал нощта в дома на момчето.

— Какъв автомобил кара синът ви? — заинтересува се Кайли.

— Един от онези безполезни хибриди. „Приус“ — син на цвят, а може би зелен, не си спомням добре.

— В района нямаше кола, отговаряща на това описание — казах аз.

— Били ли сте в Ривърсайд Парк? — попита Олдън. — Той е огромен. Сигурен съм, че ще се появи отнякъде. Това ли е всичко, детективи? Боя се, че нямам много време.

— Това е всичко, с което разполагаме засега — кимнах.

— Но бихме искали да говорим със сина ви.

— В момента не можете да се свържете с него. Той е в горния клас на гимназията „Барнаби“, а училището има строги правила за мобилните телефони. Но мога да му оставя съобщение.

Той извади телефона от джоба си.

— Разбирам, че Сайлъс засегна темата без никаква тактичност — заговори Олдън, докато натискаше бързото набиране, — но наистина се нуждая от колата си възможно най-скоро. Мога ли да разчитам на вас, за да ускорим… Почакайте, попаднах на гласовата му поща. Здравей, Трип. Снощи се случи нещо с Питър и от полицията са тук, за да го обсъдим. Биха искали да ти зададат няколко въпроса. Обади ми се, когато можеш, и ще уредя среща с тях.

Той затвори.

— Ако ми оставите номера си, ще се свържа с вас веднага щом се чуя с него.

Дадох му картичката си.

— Един последен въпрос. Споменахте, че първия път синът ви се е обадил за проблемите с колата си в 6:30. В този час в парка е тъмно, безлюдно и мразовито. Какво е правил там толкова късно?

— Трип си пада по киното — обясни Олдън. — Затова го помолих да направи една видеоизненада за баща ми, който навършва 70 през март. Мисля, че реши да снима няколко кадъра из стария квартал, където е израснал дядо му.

— Къде точно е това?

Олдън се поколеба.

— Помислете си добре — настоях аз. — Ако баща ви е като моя, сигурно ви е влачил там многократно, за да ви покаже къде е живял като дете.

Припомни си бързо.

— Прав сте. Беше на 530, Западна сто трийсет и шеста улица.

— Това е в Харлем.

— Знам — каза Олдън. — Така историята за бедняка милионер става още по-убедителна. Нямам търпение да видя лицето на баща си, когато му пуснем това видео.

Отново отвори входната врата.

— Звъннете ми да ме уведомите за положението с моята кола. Тя не е просто транспортно средство. Тя е моят мобилен офис. Загубен съм без нея.

Той се усмихна, когато ни видя да излизаме. Май се беше съвзел доста бързо след съсипващата трагедия в семейството си.

5.

Кайли седна зад волана на колата ни и даде газ.

— Скапан задник — изръмжа тя.

Профуча по Осемдесет и първа улица, мина на червено и зави остро наляво по Пето авеню.

— Неговият тийнейджър му пише за помощ, шофьорът, когото изпраща, е убит, а той няма търпение баща му да види домашното филмче?

Трафикът след празничните дни беше слаб и аз сложих предпазния колан, щом видях на таблото, че стрелката се движи към стоте.

— Защо ми се струва, че отрязаната глава на Питър е повече неудобство, отколкото причина за семейна трагедия? — попитах. — И нещо по съвсем различна тема: би ли намалила?

Тя не го направи.

— А какво, по дяволите, търсеше там онзи мазник Блекстоун?

— Ти ми кажи, умнице. Нали имаш нещо общо с него.

Кайли свали едната си ръка от волана и ме посочи с пръст.

— Не, Зак. Ти и аз имаме нещо общо. Блекстоун е само някакъв тип, който си пада по мен. Много мило беше да каже на Олдън, че сме от „Специални клиенти“ — от онази особена порода полицаи, обучавана да служи и защитава бездушните богаташи.

— Е, поне сега Олдън знае, че сме най-доброто, което някога ще получи… от публичния сектор.

— На този надут задник не му пука, дори и да сме от „Суперспециални клиенти“. Няма намерение да изплюе камъчето. Дори не искаше да издаде къде е израснал баща му. Браво, че му го изтръгна.

— Благодаря, но той ни каза само онова, за което знае, че можем да научим и сами. Историята му беше цялата в дупки, ала съм сигурен, че не излъга, когато твърдеше, че Питър и Трип така и не са се свързали. Това беше и същината на недовършеното съобщение, което ни показа Драйдън. Но все пак бих искал да се уверя.

Тя рязко натисна спирачките на ъгъла на Седемдесет и втора и Пето, изскочи навън и отмести преградата, която затваряше входа към Сентръл Парк. Върна се в колата, вкара я в парка, излезе и сложи преградата на мястото й.

— Не знам защо затварят парка за автомобили в такъв ден — измърмори тя, когато отново подкара на запад. — Няма бегачи, нито колоездачи…

— Само луди шофьори — подметнах аз. — Виждам, че не пътуваме към офиса.

— Започваш да ставаш прозорлив, добре се оправяш с полицейските задачи, Зак. Не, определено не се връщаме в офиса.

— Или отиваме в „Барнаби“, за да говорим с Трип, или сме се отправили към Харлем, за да огледаме стария квартал на дядото.

Тя се усмихна.

— И двете. Но можем да хванем Трип, когато ги пуснат от училище. Давай първо към 530, Западна сто трийсет и шеста улица, за да видим дали някой не го е забелязал да се навърта наоколо с камера вчера.

Целият парк беше на наше разположение, така че Кайли продължи с пълно незачитане на червените светлини, ограничението на скоростта от 40 километра в час и заледените участъци по пътя.

— И не забравяй — казах: — ако оцелеем от това пътуване, трябва да се обадим на Чък Драйдън и много спешно да върнем на Олдън неговия „Май-Бек“. Доколкото разбирам, горкият човек е загубен без него.

— Абсолютно — съгласи се тя, докато вземаше завоите по „Ийст Драйв“. — Да върна скъпоценния мобилен офис на Олдън, е първата ми задача. Веднага след като намерим човека, който е убил шофьора.

6.

Кайли се насочи към северния край на парка, пое по Сто и десета улица към Бродуей и зави по Сто трийсет и шеста улица за рекордните осем минути. После намали и продължи на запад към Амстердам Авеню.

— Внимавай за някой от онези безполезни хибриди — напомни ми тя. — Син, може би зелен.

Забелязах го по средата между две пресечки.

— Ето го, зелен „Приус“ — посочих колата, която беше спряна точно пред номер 530. Проверихме номерата. Беше регистрирана в „Олдън Инвестмънтс“.

Излязохме и проверихме вратите. Бяха заключени.

— Разбий я — ядоса се Кайли.

— Намира се на редовно място за паркиране и нямаме причина да смятаме, че е участвала в престъпление — казах. — Да не би Нюйоркската полиция да е отменила напоследък своите „основания за проникване в законно паркирана кола“?

— Защо Трип ще пише на баща си, че е закъсал при Ривърсайд Парк, щом колата му е тук? — зачуди се Кайли.

— Само предполагам, но едната възможност е, когато планираш да прережеш нечий гръклян с въжен трион, да съобразиш, че ако го направиш насред Сто трийсет и шеста улица на Нова година, ще събереш тълпа. Паркът, от друга страна, е безлюден. Няма свидетели.

— Смяташ, че Трип е убил Шевалие? — попита Кайли.

— Не, но поне трябва да е в списъка ни. А ако не го е направил, тогава някой е използвал телефона на Трип, за да изпрати съобщение и да примами Питър в парка.

— Кой например?

— Не знам — признах. — Да поразпитаме наоколо.

— И кого по-точно? В този кучешки студ по улицата някак си не гъмжи от свидетели.

— Да вървим да намерим вдовицата на прозореца.

Тя ме изгледа.

— Коя?

С Кайли си имаме две истории. Първата е, когато бяхме любовници и макар това да продължи само месец, съм сигурен, че разголих душата си пред нея, разказах й най-добре пазените си тайни. Втората история е като партньори, но тази връзка е толкова нова, че остават няколко неща, които още не съм споделил.

— Вдовицата на прозореца — повторих. — Има ги в много квартали. Тя е белокоса стара дама, която обикновено живее на първия етаж откъм фасадата. Децата й са пораснали и заминали, съпругът й е мъртъв и животът й преминава в седене до прозореца и наблюдение на външния свят. В наши дни тя вероятно е с мобилен телефон в ръка, така че, когато види нещо интересно, може да разпространи новината до всеки на бързото й набиране, на когото поне малко му пука. Вероятно там, където си израснала, е нямало такива жени, но повярвай ми, в тази част на града, в квартали като този, ги има на всяка пряка. Те виждат всичко.

— Това е най-глупавата теория, която съм чувала — въздъхна Кайли.

— Само че засега е единствената, с която разполагаме. Угоди ми, нека пообиколим наоколо и да я потърсим.

Така и направихме. Обиколихме от двете страни на целия участък от „Бродуей“ до „Амстердам“, но не забелязахме вдовици, надзъртащи през прозорците.

— Предполагам, че нейната смяна започва по-късно през деня — каза Кайли. — Или пък има втора работа като вдовица в люлеещ се стол, следяща дневната програма на телевизията. Или почакай, хрумна ми нещо… А дали това просто не е най-глупавата теория, предлагана някога от ченге?

— Така да е — съгласих се. — А имаш ли по-добра идея?

— Да — отвърна тя. — Моята теория за дежурния сержант. Хайде, връщай се в колата. Угоди ми.

7.

Повечето ченгета от Нюйоркското полицейско управление не могат да прекарват много време извън ясно определените очертания на района си. Едно от най-хубавите неща в моята работа е, че „Специални клиенти“ няма граници, така че мога да попивам от цялото мултикултурно, географски разнообразно врящо гърне, наречено Ню Йорк Сити.

Районът на Харлем, известен като „Шугър Хил“, е един от най-великолепните, но пренебрегвани квартали. Получил е името си през 20-те години, когато там се заселват богати афроамериканци, за да се насладят на живота по време на Харлемския ренесанс.

Насочихме се нагоре и преминахме покрай редици разкошни къщи, били някога домове на много от водещите черни писатели, музиканти, спортисти и политически лидери на XX век. Беше наистина впечатляващо — районът не само бе обявен за исторически от Комисията за опазване на забележителностите, а и Кайли дори забави, за да можем да огледаме всичко.

Тридесети участък е на Западна сто петдесет и първа улица, сред редици дървета, разположен на изток от „Ковънт Гардън“. Влязохме в сградата и се представихме на дежурния сержант. От пръв поглед личеше, че е печен професионалист. С късо подстригани посребрени коси, квадратна челюст и пронизващ поглед. Дори и седнал, имаше осанка на човек, служил на страната си в армията.

— Стив Норсия — представи се той. — Какво ви води в Трийсети, детективи?

— Търсим една гражданка — обясни Кайли. — Вероятно по-възрастна жена, която редовно се обажда в участъка, за да се оплаче от шума при съседите, от неправилно паркирани коли под прозореца си и от хора, които не почистват след кучетата си…

Сержант Норсия я прекъсна.

— Ясно, детектив. Познавам този тип жени. Всъщност те искат някое ченге да намине при тях, за да могат да си побъбрят, а и да го нагостят с кафе и бисквитки. Подобни старици ни тормозят постоянно, наричаме ги клуб „Самотни сърца“. Търсите ли някоя по-специално, или просто да ви кажа коя прави най-добрия шоколадов чипс?

— Мога да уточня — каза Кайли. — Навярно се е обадила вчера… да се оплаче вероятно от някакъв тийнейджър с кинокамера. Може би го е нарекла воайор или е искала да разбере дали има разрешение.

— Знам точно за коя говорите. Самият аз приех обаждането — подсмихна се Норсия и се обърна към компютъра си. — Само ми дайте малко време.

— Не бързайте, сержант — успокои го Кайли. — Така е много по-лесно, отколкото да обикаляш от врата до врата.

После ме стрелна с ироничен поглед и добави:

— Или от прозорец на прозорец.

— Готово! — викна Норсия след по-малко от минута. — Знаех си, че е тя.

— Коя? — попита Кайли и извади химикалка и бележник.

— Фани Гитълман. Живее на номер 532, Западна сто трийсет и шеста, апартамент 2-А. Обади се вчера, в 3:35 часа. Само че тя не е от онези самотни вдовици, които гощават със сладкиши. Гитълман е доста вироглава, изживява се като активистка на общността — винаги е готова да тормози ченгетата, ако реши, че само така ще обърнат внимание на това, от което се оплаква. Вчера докладва, че е видяла двама терористи да заснемат съседната сграда. Беше съвсем сигурна, че планират да я взривят.

— Терористи ли? — трепна Кайли. — Кого изпратихте да провери?

— Детектив… беше първи януари. Девет момчета се обадиха, че са болни. Ежегодната епидемия от изпитите бутилки след новогодишната нощ. По дяволите, не мога да ги обвинявам. И аз правех така, когато бях на тяхната възраст.

— Значи, не сте изпратили никого?

— Щях да пратя. Ала в крайна сметка… — Той отново се подсмихна. — Да се оправяш с тези стари дами, е деликатна работа. Ако започнеш да откликваш прекалено бързо, те ще се обаждат по десет пъти на ден. Бях с ограничени ресурси, а тя не беше в началото на списъка ми. Щях да изпратя първата свободна патрулка, но Гитълман се обади десет минути по-късно, за да ми благодари.

— За какво?

— Дявол я знае, но според нея човекът, когото съм изпратил, свършил отлична работа. Проблемът бил решен.

— Това не ви ли се стори малко странно? — попита Кайли.

Норсия погледна към нас от високия си плот.

— Детектив, имате ли представа с колко обаждания дневно жонглирам? Така че, не, не ми се струва особено странно някоя чалната баба да ми благодари, че съм изпратил въображаемо ченге да арестува някакви въображаеми терористи.

Помълча и добави с ехидна усмивка, срещана рядко при дежурните сержанти:

— От друга страна, двама детективи от „Специални клиенти“ да разследват въпросното въображаемо престъпление — това вече е дяволски странно.

8.

Едно от житейските умения, които Кайли така и не беше успяла да овладее, беше способността да не злорадства. Скромността обаче не беше силната й страна и тя прие новия си триумф като още една възможност да ми напомни, че беше завършила на първо място в класа ни в академията, докато аз бях останал шести.

Върнахме се на Сто трийсет и шеста улица и натиснахме звънеца на госпожа Гитълман. Не беше точно дребната белокоса дама, която си бях представял. Наистина беше стара, някъде над осемдесет. Но косата й беше по-скоро оранжева, а тя беше издокарана, накичена с бижута и гримирана, сякаш очакваше гости. Явно дочака.

Препречи вратата, докато проверяваше служебните ни карти.

— Джордан и Макдоналд — каза. — Нови сте в участъка. За да разследвате вчерашния инцидент ли идвате?

— Да, госпожо — кимна Кайли, решила да не я разубеждава. — Трябва само да изясним няколко факта.

— Влезте. — Госпожата отвори вратата. — Внимавайте, малко е разхвърляно.

Малко беше меко казано. Апартаментът беше рай за вехтошаря. Сякаш бе започнала да го обзавежда преди шестдесет години и така и не беше се наканила да спре. Всеки сантиметър от стената беше покрит с рамкирани картини, повечето нарисувани от нея, както ни каза. Три дивана бяха натъпкани в малката всекидневна — на единия беше струпана богатата й колекция от възглавници, другият беше заринат от разнообразни флаери, листовки и брошури. В ъгъла на третия се беше сгушила котка.

— Седнете там — каза Гитълман. — Тя е глуха. Няма да я притеснявате.

Кайли приседна. Аз останах прав. Гитълман се настани на ръба на затрупаната масичка за кафе. Както ни я описаха, тя беше изцяло делова. Никакво кафе, никакви бисквитки.

— Е, права ли бях? — попита. — Терористи ли бяха?

— Разследването продължава — обясни Кайли, — затова засега не можем да кажем много. Но се опитваме да го приключим. Ако не ви затруднява, разкажете ни какво точно видяхте…

Старата дама се покашля и заговори:

— Беше 3:30. Виждам две момчета с кинокамера. Единият е висок, той е бял. Другият е по-мургав — не казвам арабин, но знае ли човек? Снимат съседната сграда, насочват камерата към прозореца на госпожа Гланц. Някои хора биха казали, че това не е моя работа, но аз вярвам твърдо в призива Видиш ли нещо подозрително — докладвай! И да ви кажа, това определено си беше нещо. Затова се обадих на Стив…

— Стив ли? — учуди се Кайли.

— Сержант Норсия. Мислех, че работите за него. Както и да е, не се занимавах с 911. А позвъних направо на Стив в участъка и той изпрати полицай под прикритие.

— Как разбрахте, че полицаят е под прикритие?

— Я стига, с тази червена перука и фалшивата червена брада? Разбира се, че беше под прикритие. Както и да е, той отиде при бялото момче и го закопча с белезници, без да му задава въпроси.

Бяхме свалили снимката за шофьорска книжка на Трип Олдън от базата данни. Показах й я.

— Да, този е — потвърди тя. — Както казах, ченгето му слага белезниците, а след това сякаш от нищото се появява другият — арабинът — и му налита с макетен нож. Поряза го — можеше да се види как кръвта намокри ръкава на блузата му.

— Каква блуза? — попитах.

— От онези с качулките, каквито носят всички. Беше сива, с морскосини шарки и надпис „Янкис“ в синьо отпред. Та така… А ченгето изважда електрошоков пистолет — бам! — и момчето пада. После отвежда бялото хлапе до полицейската кола, връща се и замъква другото.

— Забелязахте ли каква кола караше? — попита Кайли.

— Син ван, без отличителни знаци. Както и да е, той отваря задните врати и ги набутва вътре. И тогава — забележете — трябваше да върже вратите, за да ги затвори, с едно ластично въже. Не искам да ви уча как се управлява полицейски участък, но ако возите арестанти, няма как да не си помислите, че градът може да похарчи някой и друг долар за работеща ключалка. — Тя замълча за миг. — Е, има ли награда?

Кайли ме погледна, но преди някой от нас да успее да каже нещо, Гитълман си отговори сама.

— Не се притеснявайте. Ще попитам Стив.

9.

Изпълнението на новогодишното му решение беше официално отложено, затова Хънтър Олдън отвори бутилка „Джони Уокър“ със син етикет, за да му помогне да мисли.

Главата на Питър представляваше проблем. Беше твърде късно да я предаде на ченгетата. О, съжалявам, детективи. Тази сутрин, когато ми казахте, че шофьорът ми е обезглавен, съвсем забравих да спомена, че снощи намерих главата му в калъфа за камера на моя син. Но съм сигурен, че няма нужда да говорите с Трип. Той е зает с уроците си.

Единственият изход за Хънтър беше да я скрие, докато полицаите не престанеха да душат наоколо. Блекстоун предложи големия фризер в сутерена, така че една част от Питър в момента почиваше в мир под сто килограма говежди стекове „Кобе“, канадски опашки от омари и първокласна свинска флейка.

Хънтър седна зад бюрото си, сипа уиски в кафето си и се взря в мобилния телефон, който убиецът му беше изпратил миналата нощ. После погледът му се спря на късчето хартия, което беше измъкнал от устните на Питър Шевалие.

Петте думи го преследваха. Той затвори очи и се пренесе четиринайсет години назад, на Грейс Бей — плажната ивица на Провиденсиалес, един от островите Търкс и Кайкос.

По-рано същия ден беше превозен до Търкс с частен самолет, преведен през митницата и имиграционните служби, закаран до хотел, затворен за ежегодния ремонт през септември, и придружен до конферентна зала.

Човекът вътре не беше облечен като за островите. Носеше тъмен костюм и вратовръзка, официалната униформа на швейцарските адвокати. Той се изправи.

— Самуел Йост — представи се с хладен глас.

Има само един начин големи суми пари да преминат от ръце в ръце между двама души, които не се доверяват един на друг. Трябва да бъде включена трета страна, която е извън всяко подозрение. Йост беше старши съдружник в адвокатска кантора в Цюрих, която действаше като посредник между богати клиенти и швейцарските банки от 30-те години на миналия век.

Той отвори кожено куфарче, извади малък калкулатор, комплект писалки и дебела папка с надпис „Проект Гутенберг“. Дори и да притежаваше някаква индивидуалност, явно беше пропуснал да я вземе със себе си.

Документите бяха подписани, парите — прехвърлени, а всички детайли за участието му — изречени и съгласувани. Йост му даде кодово име: Левит.

Само няколко минути след като Йост си тръгна, дойде втори човек. Беше висок, хилав, с излъчване на андрогин и пригладена руса коса до раменете.

— Тук ще се правят пари — прошепна той с тон на заговорник. — Запознат сте с рисковете, възнагражденията и последствията от нарушаването на някое от правилата. Имате ли някакви въпроси?

— Кой друг е на борда?

— Самоличността на останалите участници е строго защитена, както и вашата. Това не е светски клуб. Секретността е от първостепенно значение за успеха или провала на тази операция.

Хънтър се засмя.

— Секретност и купища пари.

— Господин Олдън — каза безименният рус мъж, — в моя свят милиардерите са нещо толкова обикновено, колкото и смокиновите дървета. Не си мислете, че сте поканен на тази среща заради активите ви. Вие бяхте посочен заради вашата идеология.

— И каква е тази идеология? — попита Хънтър.

— Алчността.

Този ден промени живота на Хънтър Олдън. Тайна, която бе смятал за невъзможно да бъде разкрита. И все пак…

Той отвори очи и погледът му се спря на снимката на Марджъри в сребърна рамка, поставена на бюрото му. Трип, само на четири, седеше в скута й. През уикенда преди да умре, Марджъри му беше казала, че е бременна, и оттогава той много пъти си бе пожелавал да бяха се сдобили с това второ дете.

Телефонът му иззвъня и го върна обратно в настоящето. Беше Сайлъс Блекстоун. Докато вдигаше слушалката, Хънтър си помисли, че после бе имало и моменти като този, когато му се струваше, че животът му щеше да е много по-лесен, ако изобщо нямаше деца.

— Онези две ченгета откриха „Приус“-а — каза Блекстоун. — Беше на Сто трийсет и шеста улица. Отидох право там веднага след като напуснах дома ви, и ги оставих при вас. Ала докато стигна, те вече бяха там. Как, по дяволите, го намериха толкова бързо?

— Дадох им адреса.

— И защо го направихте?

— Как мислиш, та те ме притиснаха. Трябваше да им дам нещо. Няма значение. Какво стана, след като намериха колата?

— Огледаха я набързо отвън, после си тръгнаха. У мен бяха ключовете на Трип, така че претърсих колата. Нищо. Щях да си тръгвам, когато ченгетата се върнаха. Помислих, че може би са взели заповед за обиск на автомобила, но не — отидоха направо в една от сградите и разпитаха една от живеещите там.

— Коя?

— Някаква старица. Появяваше се на прозореца няколко пъти, докато ченгетата бяха там. Сочеше и дърдореше, затова реших, че е видяла какво е станало с Трип и им разказва…

— Говори с нея. Разбери какво е видяла.

— Вече го направих — каза Блекстоун. — Веднага щом си тръгнаха, звъннах на звънеца й. Отначало не искаше да ме пусне, затова й обясних, че съм частен детектив и издирвам изчезнало дете. Показах й снимката на Трип и тя откачи. Каза, че бил терорист и ченгетата го арестували вчера.

— Кучият му син — изруга Хънтър и отпи от кафето с уиски. — Ченгетата въобще не споменаха, че са го арестували.

— Не са — успокои го Блекстоун. — Тя си въобразява. Видяла как някакъв тип с червена брада влачи Трип към син ван. Казала на Джордан и Макдоналд, че бил полицай под прикритие, но съм сигурен, че едва ли са й повярвали.

— Знаех си, че хлапето е отвлечено. Става пределно ясно от пратката, която получих снощи. Проблемът е, че сега и ченгетата знаят. Намери Трип, преди те да са го сторили — само това ме интересува.

— Който е хванал Трип, е докопал и приятелчето му. Грижа ли ви е за него?

— Какво приятелче?

— Дребно мургаво хлапе. Снимали филм заедно. Старата дама твърди, че бил арабски терорист.

— Арабин? Тя откачена ли е? Той е пуерториканец. Лони Мартинес — помага на Трип да заснемат филма за баща ми. Защо някой би го отвлякъл? Той е беден като църковна мишка, живее с баба си — не струва пукната пара за похитителя.

— Тогава и той е замесен — заключи Блекстоун. — Който и да стои зад това, знае, че не могат да се доближат до вас и до семейството ви, затова са вербували този хлапак Лони за вътрешен човек. Кой знаеше къде ще снимат?

— Само аз… и Лони.

— Изглежда, че той е прецакал Трип.

— Малко копеленце… Бих те пратил до къщата му, но нямам представа къде живее.

— Не се притеснявайте, шефе. Прегледах данните от джипиеса на Трип. Името на Лони е най-отгоре в списъка.

— Тогава си замъкни задника дотам и виж какво можеш да изкопчиш от бабата.

Той затвори телефона, изля остатъка от кафето си в саксията на голямото стайно растение и си напълни чашата с чисто „Джони Уокър“ син етикет.

Отпусна се назад в стола и отново взе бележката, доставена от мъртвия му шофьор. Тук ще се правят пари.

Отпи едра глътка от скоча и изсумтя:

— Ще видим тая работа, шибаняко.

10.

— Госпожа Гитълман не е от най-надеждните свидетели — казах. — Според нея Трип е терорист. А и твърди за човека с вана, дето можел да се затвори само с ластично въже, че е един от героите на Ню Йорк.

— На мен ми хареса — усмихна се Кайл. — Беше доста напориста.

— Не си падам много по напористите жени — отвърнах. — Обикновено опитват да си присвоят цялата слава и карат като джигити.

Тя ме тупна закачливо по рамото.

— Както и да е — казах. — Ала поне цялата история за червената брада и електрошоковия пистолет, за другото хлапе, което използвало макетен нож, за да се опита да избяга, обяснява защо Трип Олдън го няма никакъв. Не можем да чакаме до 3:30, за да разберем дали е бил отвлечен, или не.

— Най-сетне да сме съгласни за нещо — зарадва се Кайли.

Тя включи светлините и сирената, ускори по „Амстердам“ до Сто и десета, завъртя на кръговото в северния край на парка и се впусна по „Сентръл Парк Уест“, докато стигнахме до Осемдесет и осма улица.

— Как ти се стори, достатъчно напористо ли беше? — попита лукаво, докато спираше на алеята пред внушителната шестетажна сграда, която беше дом на гимназията „Барнаби“ от началото на XIX век.

Първите двама ученици, покрай които минахме във фоайето, говореха за убийството на шофьора на Трип.

— Изглежда, стриктните правила за мобилни телефони, за които обясняваше Олдън, днес не се прилагат — отбеляза Кайли. — А щом тези двамата знаят, значи всички са наясно.

— Права си — отвърнах. — Ако Питър Шевалие беше обикновен гражданин, убийството му можеше да остане незабелязано в град с осем милиона души. Но той беше шофьор на милиардер и караше лимузина, която струва повече от къща.

— Не е само това — каза Кайли. — Нюйоркската преса много си пада по части от тела, все едно дали ще изплува торс на Рокауей Бийч, или ще липсва глава в Ривърсайд Парк. Сега това ще го предъвква всяка медия — от таблоидите до предаванията в най-гледаното време. Обзалагам се, че вече съобщенията, туитовете и постовете във „Фейсбук“ са плъзнали из това училище като вирус.

Намерихме кабинета на директора и веднага бяхме въведени. Матю Маккормик беше млад, подготвен и напълно съпричастен. Едва бях извадил значката от джоба си, а той вече говореше:

— Ужасна трагедия с господин Шевалие. Тук всички сме много разстроени. Тези деца знаят, че живеят в опасен град, но когато ударът се стовари толкова близо… Какво мога да направя, за да помогна?

— Разбираме, че идваме посред учебния ден — каза Кайли, — но бихме искали да говорим с Трип Олдън.

— Трип ли? — изненада се Маккормик. — О, той не е тук днес. При тези обстоятелства бих се изненадал, ако беше дошъл. Знам, че много обичаше Питър.

Трип не беше се появявал. Точка за Гитълман.

— Той има приятел — продължих. — Снимат филм заедно.

— Да, Лони Мартинес — кимна Маккормик. — Една секунда.

Прокара пръст надолу по компютърната разпечатка и спря на средата на страницата.

— Мисля, че видях името му в списъка с отсъстващи. И той не е тук днес.

Още една точка за Гитълман.

— Можем да намерим семейство Олдън — каза Кайли, — но би ни помогнало, ако поговорим и с родителите на Лони. Знаете ли как да се свържем с тях?

— Имам номерата за контакт на всички ученици — отговори директорът и седна пред компютъра си. — Ето го.

— Алонсо Мартинес. Всички го наричат Лони. Живее с баба си, Хуанита Мартинес. Той е стипендиант — страхотно хлапе. Много е популярен.

— Какво още можете да ни кажете за него? — попитах.

— Споменахте преди малко, че Трип и Лони са снимали филм заедно — много са добри в това. Господин Медисън, ръководителят на департамента ни по кино, твърди, че и двете момчета имат голямо бъдеще в това поприще. Всъщност той вероятно може да ви разкаже за тях повече от мен. Тук, в „Барнаби“, имаме менторска програма и заради страстта им към киното беше отлично попадение да съберем Лони и Трип с Райън Медисън. Сигурен съм, че той е поддържал контакт с двете момчета през коледната ваканция — крайният срок за кандидатстване в много колежи е 31 декември.

— Ще можем ли скоро да поговорим с господин Медисън? — попитах.

— Веднага. Ще повикам придружител да ви заведе до неговия клас.

Написа един номер на лист хартия.

— Това е личният ми телефон — каза. — Ще помогна с каквото мога.

Благодарихме му, дадохме му нашите номера и зачакахме придружителя.

— Намираш ли някакъв смисъл в тези неща? — попитах Кайли.

— Всичко си изясних — отговори тя. — Трип изпраща съобщение, че колата му е при Ривърсайд Парк, но тя се оказва на Сто трийсет и шеста улица. Олдън твърди, че Трип е на училище, но той не е тук. Гитълман казва, че някакъв тип с червена перука и фалшива червена брада сложил белезници на Трип и го откарал с ван, но Олдън се кълне, че се е чул със сина си снощи и всичко е наред.

— Това горе-долу обобщава нещата. Но какво си изясни?

Кайли наведе глава на една страна и се усмихна:

— Елементарно, скъпи ми Джордан. Ясно е, че някой лъже като разпран.

11.

Във времената след „Колумбайн“ вратите на класните стаи трябва да бъдат достатъчно здрави, за да възпрат външен нападател. Ала тъй като маниакът с пушка често е ученик, училищните служители винаги трябва да могат да надникнат вътре. Вратите в „Барнаби“ бяха целите от масивен дъб, с прозорчета с двойни дебели стъкла на нивото на очите.

Нашият придружител Джефри беше върлинесто хлапе с привичните за възрастта му акне и скоби на зъбите.

Заведе ни на третия етаж, спря пред стая 314 и посочи през прозорчето.

— Това е той — каза през смях. — Това е господин Медисън.

Надникнахме вътре. Мъж в черни джинси и морскосиньо поло беше стъпил върху учителското бюро с вдигнати високо ръце. В едната държеше кукла „Барби“, а с другата се биеше по гърдите. Всички деца в стаята го гледаха като омагьосани.

— Час по кино — обясни Джефри. — Учат за „Кинг Конг“.

Кайли го погледна удивено:

— Така ли? Аз пък помислих, че за „Бамби“.

Медисън подскачаше по бюрото и събаряше въображаеми самолети. Изведнъж се сгърчи от болка, смъртно ранен. Спусна се долу, внимателно остави куклата на бюрото и бавно се свлече на пода.

— Красавицата уби звяра — поясни вечно услужливият ни екскурзовод Джефри. — Минах курса миналата година.

Децата заръкопляскаха. Медисън се изправи, приглади косата си, после погледна към нас. Повиках го с пръст. Той се усмихна, каза нещо на учениците си и излезе.

— Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Райън Медисън — представи се той. — Вие родители на бъдещи ученици ли сте?

— Нюйоркска полиция. Бихме искали да поговорим — казах, — но можем да почакаме, докато свършите часа си.

— А, не — възрази той. — Това е отлична възможност да запаля една. Не сте от тютюневата полиция, нали? — засмя се. — Да се качим на покрива. Там е адски студено, но е разрешено.

Джефри си тръгна, а ние последвахме Медисън по още три стълбища. Той беше в средата на трийсетте, изпълнен с енергия и обзет от готовност за дела.

— Извинете ме за цигарата. — Щракна запалката. — Гледах прекалено много филми ноар като малък. Как мога да ви помогна?

— Търсим Трип Олдън — казах.

— Днес не е тук.

— Знаем. Директорът смята, че вие можете да ни помогнете да го намерим.

— О, разбира се. Става дума за убийството на Питър Шевалие, нали?

— Да, сър. Бихме искали да говорим с Трип възможно най-скоро.

— Не съм сигурен дали въобще знае за него… — Той извърна глава и пусна дим в мразовития януарски въздух. — Чакайте малко — говоря глупости. Трябва вече да е научил. По дяволите, всички в училище вече са наясно. Но сякаш снощи не знаеше за смъртта на Питър. Поне не спомена нищо.

— Говорихте с него снощи? — попита Кайл.

— Разменихме съобщения.

— В колко часа?

Медисън бръкна в джоба на джинсите и извади телефона си.

— В дванайсет и седем минути.

— Трип Олдън ви е изпратил съобщение след полунощ. — Изрекох го като констатация и като въпрос. — Какво пишеше?

Той ни прочете съобщението.

— „С Лони заминаваме за няколко интервюта. Съжалявам, че утре и в петък ще пропусна уроците. Връщаме се в събота. Можем ли да запазим монтажната за уикенда?“

Медисън ни показа текста и прибра телефона в джоба си.

— Днес е първият ни ден след коледната ваканция — каза. — Можете ли да повярвате, че поискаха да учат в четвъртък? Трип и Лони не са единствените деца, които пропускат училище днес и утре. Затова отговорих: „Не бери грижа“, и им запазих монтажната. Оттогава не съм го чувал.

— А Трип какви интервюта имаше предвид? — попита Кайли.

— Прави филм за дядо си. Старецът има роднини в Рочестър. Трип и Лони ходиха няколко пъти, за да интервюират някои от братовчедите му.

— Знаете ли името на някого?

Медисън имаше момчешка усмивка, с която сигурно печелеше симпатиите на учениците си. Изпробва я на Кайли.

— Бих рискувал да предположа, че някои от тях вероятно са с фамилия Олдън, но нямам представа.

Тя не му върна усмивката.

— Съжалявам, не исках да ви засегна, детектив — извини се той и закачливият му израз се смени със засрамен. — Моята работа е да дам на тези деца насоки за mise en scéne, но не участвам в продукцията.

— Как щяха да пътуват?

— Трип има кола — „Приус“.

— Благодаря — казах и му дадох визитката си. — Ако се чуете с някого от тях, кажете им да се обадят на този номер.

— Ала защо да чакаме? Ще напиша съобщение на Трип. Обзалагам се, че на него и Лони ще им хареса да си поприказват с вас. — Той захвърли цигарата. — Замръзвам. Да влезем вътре.

Прибрахме се в сградата и слязохме пак на третия етаж.

— Защо смятате, че Трип и Лони ще искат да се видят с нас?

— Шегувате ли се? Тези двамата са пристрастени към криминалетата. Поставяха сцени на банков обир, кражба на кола — всички онези страхотни неща, с които вие се занимавате по служба.

Кайли ме изпревари и изстреля очевидния следващ въпрос:

— Дали някога са поставяли отвличане?

— Не, доколкото знам — замисли се за миг Медисън. — Ала това е страхотна идея. Те са доста добри в постановката на такива сцени. Иронията е, че правят всичко нелегално, без разрешителни. Така че практически нарушават закона всеки път, когато снимат. Свършихме ли вече? Трябва да се връщам. След като им привлякох вниманието с маймунските си номера, искам да се захвана със сериозните неща, като очевадните отсенки на расизъм в един период на нарастващо расово и социално напрежение в Америка. И вие сте добре дошли, може да останете. Не се притеснявайте, няма да ви проваля прикритието.

— Благодаря — казах, — но мисля, че ще пропуснем.

Мобилният ми телефон звънна. Погледнах кой се обаждаше.

— Това е шефът ни. Сега вече съм сигурен, че ще пропуснем.

Медисън се върна в класната стая, а аз вдигнах на Кейтс:

— Да, капитане.

— Току-що се чух с кмета Сайкс — започна тя.

„Специални клиенти“ беше ценен много високо от предишната администрация и всички се надявахме, че новият кмет ще продължи да ни подкрепя по същия начин.

— Това е добър знак — казах. — Мисля, че сега тя ще стане най-добрата ти приятелка.

— Нашата най-добра приятелка — поправи ме Кейтс. — Иска да я осведомите за убийството на шофьора на Олдън. Ще бъде тук след петнайсет минути. Вие да сте след четиринайсет.

12.

— Голям сладур се оказа този — вметна Кайли, докато ускоряваше по „Сентръл Парк Уест“ към центъра.

Кайли е трън в задника от световна класа — знаех, че ще си отмъщава за моята закачка за напористите жени, които си присвояват цялата слава. Това беше първият й опит.

— Нищо особено — казах.

— Нищо особено ли? Зак, той беше готин. Бих излязла с него.

— Не знам — поколебах се. — Стори ми се малко младичък за теб. Мисля, че двамата с Джефри трябва да изчакате поне докато кожата му се изчисти и махне скобите.

— Знаеш, че говоря за Медисън — изсумтя тя. — Бих се записала в курса му само за да гледам тези прекрасни сини очи.

— О, имаш предвид учителя ли? Наистина беше невероятно чаровен — казах. — Определено вторият най-готин тип на покрива.

Тя се засмя и ми се стори, че може би съм спечелил този рунд. Ала за всеки случай се извъртях и се отдръпнах към вратата, за да не може да ме сръчка отново.

Прекосихме Сентръл Парк по Шейсет и пета улица към Ийст Сайд и заковахме пред Деветнадесети участък на Източна шейсет и седма пет минути преди крайния срок.

Тъкмо тръгвахме нагоре по стъпалата към участъка, когато входната врата се отвори и навън изхвърча Черил.

— О, Зак — едва не простена тя.

— Хей… Мислех, че ще вземеш влака до болницата тази сутрин.

— Направих грешката да вляза, за да довърша някои неща, и бях бомбардирана с обаждания от хора, прекарали празниците в кроежи на големи планове за новата година, и желаеха незабавно да им обърна внимание.

— Не беше ли ти психологът, който ме научи, че думичката „не“ е цяло изречение?

— Казах „не“ на повечето от тях — увери ме Черил, — само че капитан Кейтс се нуждаеше от мен за нещо, което не можеше да чака. Обадих се на Фред и го попитах как е Милдред, а той каза, че може би й остават само няколко дни. Кейтс се нуждаеше от мен за няколко часа, затова останах. Ала ето че най-накрая успях да се измъкна.

— Съжалявам, чух за бившата ти свекърва — обади се Кайли.

— Благодаря — кимна Черил. — Даже не мога да мисля за нея като за бивша. Тя е майка на бившия ми съпруг и непременно трябва да я видя, преди да умре. Най-хубавото нещо в брака ми с Фред бяха приятните часове, прекарани с Милдред.

Тя ме прегърна набързо.

— Ще хвана късен влак на връщане.

— А аз ще изкарам дълга смяна, така че какво ще кажеш за една късна вечеря? — попитах. — Можем да поръчаме храна, да отворим бутилка вино…

Мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна.

— Фред, на път съм. Ще бъда във влака от 1:47. Вземи ме от гарата „Маунт Киско“.

Виждах, че се готви да затвори, но Фред явно продължаваше да говори. Черил го изслушваше търпеливо, вметвайки в монолога му по някое „ммм, хм“, както правят психолозите, когато са чували нещо много пъти.

Накрая го сряза.

— Фред, ако продължиш да говориш, ще изпусна влака. Довиждане.

— За довечера — казах веднага щом затвори. — По кое време мислиш, че ще…

— Зак! Как можеш да очакваш от мен да планирам вечеря? Фред е напълно съсипан. Звъни ми вече сто пъти.

— Може би следващия път, когато се обади, ще му напомниш, че вече не е женен за тебе — изръмжах аз.

И веднага съжалих за думите си. На секундата у спокойния, състрадателен терапевт изригна горещият, избухлив латино нрав.

— Ти чуваш ли се? — отрони през стиснати зъби, за да не премине гневът й в крясък. — Майка му умира. Колко безчувствен можеш да бъдеш?

— Не исках да прозвучи толкова безсърдечно — дадох бързо заден ход. — Но нали Фред е сгоден? Защо се обажда на теб, а не на годеницата си?

— Не че е твоя работа, но годеницата му го е зарязала.

Не го очаквах.

— Аз… мислех, че е бременна.

— Тя е — каза Черил. — Но Фред е разбрал, че бащата не е той, затова се обажда на мен, а не на нея.

— Съжалявам. Не знаех.

— Да не знаеш, е приемливо. Да не мислиш, не е.

Тя се втурна надолу по стъпалата точно когато черният „Ескалейд“ спираше отпред. Шофьорът изскочи, отвори задната врата и Мюриъл Сайкс, новият кмет на града, излезе от колата.

С Кайли имаме история със Сайкс. Евелин Паркър-Стийл, убитата съпруга на хотелския магнат, който ни настани с Черил в приказния апартамент, беше мениджър на кампанията на Мюриъл Сайкс. В началото преплетохме шпаги със Сайкс, но след като разкрихме престъплението, станахме нейните любими ченгета.

— Детективи — извика тя веднага щом ни забеляза. — Ужасен начин да започна втория си ден на поста, но съм щастлива да видя, че точно вие сте поели случая.

Забелязвах как в далечината Черил се опитва да хване такси на Лексингтън Авеню. Едно спря и тя се качи.

Е, добре — помислих си. — Не искам да изпусне влака, който ще я върне обратно при Фред. Въображението ми се разпали, умът ми се изпълни с картини от сълзливата им нова среща. Черил си беше грижовна по природа и знаех, че ще бъде до Фред в часовете на неговата скръб, ще го утешава и успокоява, ще му подложи рамо, на което да си поплаче…

— Зак!

Викът ме изтръгна от мазохистичното ми състояние. Беше Кайли.

— Какво?

— Може ли да се върнем към работата? Кметът се качва нагоре.

— Съжалявам, бях се замислил…

— Не, Зак. Черил е права. Ти не мислеше. Единственото нещо в главата ти е твоето наранено мъжко его. Искаш ли един съвет от мен?

— Нямам търпение да го чуя, доктор Филис.

— Недей да затъваш в сапунената опера, която сам си съчиняваш. Така или иначе вече оплеска нещата с Черил.

— Да, май наистина се гръмнах в крака.

— О, прав си… — Тя се ухили. — Само че грешиш за частта от тялото, Казанова. Определено не беше в крака.

13.

С Кайли хукнахме нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, и стигнахме до третия етаж точно когато кметът излезе от асансьора. Поведохме я към кабинета на капитан Кейтс.

Сайкс не си губи времето.

— Докъде стигнахте с убийството на шофьора на Хънтър Олдън?

— Олдън би искал да повярваме, че Питър Шевалие е женкар, който вероятно е убит от ревнив съпруг — казах аз. — Но се случва нещо друго. Синът на Олдън не се появи днес в училище, а и не скърби у дома си.

Повечето политици не познават особено вътрешните механизми на системата на наказателното правосъдие, но Сайкс беше бивш федерален прокурор. Беше поддържала обвинението по наказателни дела от името на федералното правителство в продължение на шестнадесет години.

— Значи, подозираш, че не става дума просто за още едно богаташко дете, което се скатава от училище? — попита тя.

— Имаме свидетелка, която твърди, че вчера е видяла как полицай под прикритие задържа Трип и неговия приятел, няколко часа преди убийството на Питър — обясни Кайли. — Но знаем със сигурност, че от участъка така и не са пратили полицай. Струва ни се по-скоро, че двете момчета са отвлечени.

— Колко надеждна е вашата свидетелка?

— За нас или за пред съдебните заседатели? — попитах.

— Казва се Фани Гитълман. Поне на осемдесет години е. Леко е изкуфяла, но определено не си въобразява. Убедени сме, че наистина го е видяла. Тези хлапета са отвлечени.

— Какво казва Хънтър Олдън?

— Кълне се, че Трип е добре. Твърди, че е получил съобщение от него снощи — след предполагаемото отвличане. Разбира се, ако наистина става дума за откуп, похитителите на Трип вероятно са предупредили Олдън да държи ченгетата надалеч, поради което е разбираемо, че може да ни лъже.

Млъкнах за миг и продължих:

— После отидохме в училището на момчетата. Един от учителите ни показа съобщението, което е получил от Трип — също късно снощи. Щял да пропусне уроците за няколко дни. Отивал до Рочестър заради филмовия проект, който снима за баща си.

— Похитителят би могъл да изпрати това съобщение, за да не докладва училището за изчезването на момчето — предположи Сайкс. — Да се върнем на убийството на шофьора. Стигнахте ли донякъде с него?

— Не, но ако Трип Олдън е бил отвлечен, това би могло да обясни защо Шевалие е бил убит и обезглавен. Една от версиите, която обсъдихме, е, че главата му е изпратена на Олдън като предупреждение — плащай откупа или синът ти е следващият.

— Детективи, това изглежда логично, но вие вървите по тънък лед, като се опитвате да разкриете престъпление, за което още никой не е съобщил.

— Госпожа Гитълман съобщава — каза Кайли.

— Преди да изправите срещу Хънтър Олдън тази 80-годишна очевидка, защо не поговорите с родителите на другата жертва? Вижте дали те са склонни да ни съдействат.

— Другото момче живее с баба си. Доколкото разбрах, тя едва си плаща наема, камо ли да извади пари за откуп.

— Всичко, от което се нуждаем, е тя да подаде сигнал за изчезнал човек. Тогава, без да ме интересува колко е бедна, ще получи всички ресурси на „Специални клиенти“. И още нещо — продължи Сайкс. — Хънтър Олдън може да бъде арогантен, но не го оставяйте да ви мачка. Той не ви е шеф — дори и да се опитва да се държи така. О, по дяволите, какви ги говоря — Хънтър е много повече от арогантен. Трябваше направо да кажа, че е голям трън в задника. Ако смятате, че синът му е жертва на престъпление, а той не сътрудничи, само кажете. Ще ви свържа с някого, с когото е много по-лесно да се разбереш.

— Може и да се наложи. Кого имате предвид?

— Неговият баща, Хъч Олдън.

Кейтс най-сетне се обади:

— Госпожо кмет, благодаря ви. Това, че заставате зад нас, означава много.

— Не ми благодарете — каза Сайкс. — Фамилията Олдън може да има голямо политическо влияние, но тук не става дума за политика. Този отдел се ползва с подкрепата ми преди тях.

14.

Сайлъс Блекстоун паркира своето ауди и се втренчи в струпването от еднакви сгради от червени тухли. Изглеждаха безобидни отвън, но той знаеше добре, че не е така. Беше израснал в общинските жилища в района „Мот Хейвън“ в Бронкс. Насилието беше навсякъде. Ако не те спипаха бандите или наркопласьорите, можеше да те застигне случаен куршум. Затова първото нещо, което внушаваха на невръстното хлапе, беше: Никога не заставай пред прозореца.

Фактът, че Лони Мартинес посещаваше училище за богати бели деца, не означаваше нищо. Тук беше съвсем друг свят. Сайлъс огледа пистолета си. „По-добре да проверяваш, отколкото да съжаляваш“, каза си и го пъхна обратно в кобура. Излезе от колата, заключи я, после плъзна поглед нагоре и надолу по Паладино Авеню. Да го наречеш авеню, беше някаква шега. Не беше нищо повече от разбито шосе покрай „Харлем Ривър Драйв“. Пак добре. Поне не се навъртаха хлапетии, които нямаха друго занимание, освен да надраскат всяка нова кола на пресечката.

Тясното преддверие на номер 64 на „Паладино“ миришеше леко на дезинфектант. Баща му го наричаше „одехлорон“. Той намери името Хуанита Мартинес на панела с бутоните на звънците и натисна.

Интеркомът изпращя.

— Кой е? — отекна женски глас.

— Нося пратка за Лони Мартинес. От господин Олдън.

Електрическата брава избръмча и се отвори.

Взе асансьора до шестия етаж. Почука на вратата на апартамент 6-З и една привлекателна жена я открехна, облягайки се на рамката.

— Къде е Лони? — попита той.

— Лони не тук. Аз вземам пратка.

— Пратка? Не. Казах, че имам съобщение от господин Олдън.

— Олдън? — повтори тя. — Трип Олдън… Той не тук.

Блекстоун отново я огледа. Английският й беше скапан, но всичко останало в нея беше зашеметяващо. Към метър и петдесет, стегнато телце, гъста тъмна коса и гладка карамелена кожа. Беше облечена в синя униформа с емблемата на „Костко“ на ризата. На табелката й пишеше Хуанита, което беше името на бабата, ала той беше очаквал да види някоя дебела дъртачка с кок на главата. Тази мацка си я биваше.

— Вие ли сте бабата на Лони? — попита.

Очите й светнаха, когато чу името му. Усмихна се.

— Si, si. Soy Лони abuela. Бабата.

— Говорите ли английски?

Тя сви рамене.

— Un росо. Не много.

— Господин Олдън иска да наеме Лони, за да помогне на Трип за друг филм.

Тя му се усмихна и го изгледа неразбиращо.

Той поклати глава.

— Може ли да оставя бележка за Лони? — попита и взе да пише във въздуха с въображаем молив. — Имате ли хартия и молив? Papel? Làpiz?

— Si, si — закима тя. — Papel y làpiz. Нося за вас.

Тя отвори широко вратата и се обърна, за да влезе вътре и да намери нещо за писане.

— По дяволите — изруга Блекстоун веднага щом я последва в апартамента, и забеляза вестника на кухненската маса. — „Ню Йорк Поуст“? — Грабна го в ръце. — Не четеш El Diario?

— No comprende — каза тя.

— С тоя номер ли ще ми излизаш? — ядоса се Сайлъс. — Ти no comprende моя английски? Работиш в „Костко“, четеш Post — сигурен съм, че ти habla Ingles без проблеми.

Тя се подсмихна.

— Quien sabe, Secor?

Сайлъс разбра, че си губи времето, а не му се искаше да се бави тук, докато колата му за деветдесет хиляди долара беше паркирана в този съмнителен квартал.

— Хубаво. Карай по твоя начин — изпъшка той. — Внукът ти не е в беда — още не е, — но ако искаш нещата да си останат така, престани с театъра и му кажи да ми се обади на този номер. Подаде визитката си на дребната баба, изумително младолика и секси за възрастта си.

Тя я взе.

— Gracias — каза, докато той излизаше.

Той не погледна назад.

— De nada, шибана кучко — измърмори тихичко.

15.

— Охо, я виж ти! — възкликна Кайли.

Карахме по Паладино Авеню и тя намали скоростта.

— Познай кой е тук — посочи черното „Ауди“ А8 L, което не се връзваше с квартала. На тежкарските регистрационни табели вместо цифри пишеше „СДБ“.

— Брей — изсумтях аз. — Само се чудя какво ли значи това.

— Скапан Дебелак Без топки — разшифрова го Кайли.

— Добрата новина е — продължих, — че щом Блекстоун е тук, значи с Олдън също нямат представа къде е Трип.

Паркирахме така, че да не ни забележи. Десет минути по-късно СДБ излезе от сградата на Пони Мартинес и взе да обикаля аудито, оглеждайки го за щети.

— А какво ще направи, ако намери вдлъбнатина? — зачуди се Кайли. — Ще повика полиция ли?

Той потегли, а ние се отправихме по добре утъпканата пътека към номер 64. Имахме късмет. Някой излизаше и успяхме да влезем и да се качим, без да звъним. Кайли почука и Хуанита Мартинес отвори.

— Нюйоркска полиция — каза Кайли.

— Истински ченгета или измислени? — попита тя.

Кайли блесна със значката си.

— Детективи от „Убийства“. По-истински няма накъде.

— Добре, защото си получих порцията измислици от предишния.

— Един дребен, но надут тип ли?

— Блекстоун.

Тя отстъпи и ни пусна вътре. Жилището беше малко, но спретнато, а онова, което къкреше в голяма тенджера на печката, миришеше фантастично.

— Какво правеше Блекстоун тук? — попитах.

— Търсеше моя внук Лони. Даже да знаех нещо, нямаше да го кажа на тоя pinche cabryn.

— А на нас ще кажете ли?

— Защо ченгета по убийствата ще търсят Лони?

— Искаме да разговаряме с неговия приятел Трип Олдън и си помислихме, че Лони може да знае къде е.

— Нямам представа къде са момчетата.

— Кога видяхте за последен път Лони?

— Вчера на закуска. След това излезе с Трип — те снимат филм. По-късно ми изпрати съобщение. Пишеше, че ще пренощува в къщата на Трип. Тази сутрин разбрах за убийството. — Тя вдигна днешния „Поуст“. — Затова сте тук, нали?

— Познавахте ли жертвата Питър Шевалие? — попита Кайли.

— Беше шофьор на Трип. Разбира се, че го познавах. Мислите ли, че ще оставя детето си да се качи в кола, без да се срещна с човека, който ще го вози?

— И какво стана?

— Издържа теста. Доверих му внука си. Но сега съм нервна. Не съм виждала Лони от вчера. Трябва ли да се притеснявам?

— Нямаме причина да мислим, че нещо не е наред — излъга Кайли. — Просто искаме да говорим и с двете момчета.

— Ще ви дам номера на мобилния на Лони. Ако го намерите, кажете му да ми се обади.

Тя го написа върху някаква хартийка и я подаде на Кайли.

— Смятате ли, че ще успеете да заловите копелето, което уби Питър?

— Не смятам — каза Кайли. — Знам, че ще го хванем.

Сълзите рукнаха без предупреждение. Хуанита закри с ръка очите си в опит да ги спре, но от гърдите й се изтръгна скръбен стон, а тялото й се сгърчи от болката на загубата.

Кайли постави ръка на рамото й.

— Бяхте близки с Питър, нали?

Тя поклати глава.

— Срещахме се. Той беше невероятен човек. Раздаваше се заради другите. Как може толкова красив живот да бъде прекъснат по такъв ужасен начин?

— С партньора ми виждаме подобни неща през цялото време — тихо отрони Кайли. — Това няма да го върне, но ви обещавам, че ще открием копелето, което го е убило.

Хуанита сведе глава.

— Беше по моя вина — прошепна тя, хълцайки.

— Как така? — попита небрежно Кайли, но знаех, че антената й е щръкнала веднага, също като моята, още щом чухме думите „по моя вина“.

— Има една двойка на Източна седемдесет и трета улица — продължи Хуанита. — Много приятни хора. Почиствам апартамента им всяка сряда. Тази година организираха празненство за Нова година и ме помолиха да помогна. Пристигнах там в пет часа, за да смогна, след това сервирах и приключих с почистването чак в два сутринта. Те ми платиха добре, но бях толкова заета, че забравих да лисна водата през прозореца.

Кайли изглеждаше объркана.

— Каква вода?

— Това е пуерторикански обичай — обясних аз. — Черил ми е разказвала. Лисваш кофа с вода през прозореца, щом настъпи новата година, за късмет.

— Не за късмет — поправи ме Хуанита. — За да отмиеш злите духове.

— Госпожо Мартинес — каза Кайли. — Наоколо е пълно със зли хора. И мога да ви уверя, че единственото, което можете да спечелите с лисването на кофа вода през прозореца на Източна седемдесет и трета улица, е сметка за химическо чистене или зашеметяваща глоба.

Тя се засмя, взе една кърпа за съдове от плота и си избърса очите.

— Лони не знае за нас с Питър. Беше нещо лично.

— И така ще си остане — увери я Кайли. — Имате думата ми.

— Благодаря ви. Знаех си, че ще разберете. Сърдечни тайни. Всички ни спохождат, нали, детектив?

— Да, госпожо Мартинес. Така е. Много съжаляваме за вашата загуба.

Тя подаде на Хуанита визитката си и взехме асансьора за фоайето.

— Радвам се, че беше с мен — казах, докато влизахме в колата. — Аз въобще нямаше да се справя толкова добре.

— Това се нарича съпричастност, Зак. На мъжете не им се удава особено.

— Е, може и да не съм от женското братство, но съм толкова съпричастен, колкото сте и вие.

— Да, бях дълбоко развълнувана от начина, по който заръча на Черил да се сбогува с умиращата си приятелка и да си домъкне задника обратно в Ню Йорк, колкото може по-бързо.

Влязохме в колата. Преди да успея да закопчая колана, тя настъпи газта и се стрелна по Паладино Авеню.

— Толкова се гордееш, че винаги можеш да обозреш женската душа — казах, — а караш, сякаш в тялото ти бушува тестостерон.

— Тестостерон ли? — удиви се тя. — Аз?

— Да, ти.

— Хмм… никога не съм се замисляла за това…

Десният й юмрук се стрелна като мълния и се стовари с все сила върху рамото ми.

После се усмихна.

— Но може и да си прав.

16.

Сайлъс Блекстоун отби встрани на Източна осемдесет и първа улица и си погледна часовника. 3:45 бе часът. Щастливият час на Хънтър Олдън сигурно вече беше в разгара си.

Пое дълбоко дъх, издиша бавно и се подготви психически — малко емоционален кевлар срещу неизбежните словесни откоси. Блекстоун знаеше какво представлява — наемен служител, работещ за безсърдечен тип. Но този тип осигуряваше деветдесет процента от доходите му. Напускането не беше никакъв вариант.

Излезе от колата и натисна звънеца. Отвори му Джанел.

— Господин Блекстоун — изрече тя без обичайната си чаровност.

Не харесваше нито него, нито онова, което правеше, нито как го правеше, и никак не се стараеше да прикрие чувствата си.

— Госпожо Олдън — каза той толкова дружелюбно, колкото можеше да го наподоби. — Как сте днес?

— Имаме смърт в семейството. Как мислите, че може да съм?

— О, да. Ужасна работа. Питър беше добър човек. Ще липсва на всички ни.

Подчерта престорената си съпричастност с пресилено поклащане на главата. Зачака да го покани да влезе.

Тя не го направи.

— Съпругът ми е в приземието — каза, като се обърна и го остави да стои пред отворената врата.

В реалния свят „съпругът ми е в приземието“ щеше да означава, че е в стаята за отдих или се поти на уредите за фитнес до котела на отоплението. Но Хънтър Олдън не живееше в реалния свят. Той беше част от единия процент на единия процент. Неговото приземие представляваше пещера от кедър и камък, в която се разполагаха плувен басейн, сауна и гореща вана — буен тропически рай, чието построяване струваше милиони, а още милиони бяха нужни, за да се поддържа перфектният баланс на температура и влажност през мрачната зима в Ню Йорк.

Хънтър се киснеше във ваната с чаша червено вино в дясната ръка и два мобилни телефона, поставени върху кърпа, така че да ги достига лесно с лявата.

Очите му бяха смъртоносни оръжия, заредени с омраза и отвращение. Те се впиха в Блекстоун.

— Какво научи за пуерториканското хлапе? — попита.

— Лони може да не е такъв приятел, за какъвто го е смятал Трип. Изчезнал е. Никакъв го няма.

— Разбира се, че го няма. Отвлекли са го заедно с Трип.

— Или може би само са нагласили да изглежда така. Баба му не ми се видя твърде притеснена, че не се е прибрал. Правеше се на тъпа, но съм сигурен, че знае много.

— Тогава сложи някого да я наблюдава денонощно.

— Загуба на време, шефе. Лони не е глупав. Няма да се прибере вкъщи при нея. Имам по-добра идея. Нека да преровя компютъра на Трип.

— Компютърът му? Наистина ли? Мислиш, че си е записал в графика: Да снимаме филм. Да бъда отвлечен.

— Вижте, в осем случая от десет — каза Сайлъс, като си измисли статистиката, — когато отвлекат дете, това е някой, когото то познава. Ако Трип е бил във връзка с този човек по имейл или в чат стаи, ще го намеря.

— И тогава какво?

— Трип се прибира вкъщи жив и здрав, а ние предаваме този тип на ченгетата…

— Ти май не внимаваш какво ти говоря? Последното нещо, което искам, е този човек да говори с ченгетата, с прокурор или със съдия. Не желая да говори с никого. Никога. Искам го мъртъв.

Блекстоун не мигна. Беше го чувал и преди. Хънтър говореше без евфемизми. Не казваше „имам бизнес проблем“ или „искам да бъде отстранен“, а просто и ясно: „искам го мъртъв“.

— Ще се обадя на Уилър да каже цена.

— Нямам време за приказки. Предай му, че ще му платя двойно на това, което му платих последния път.

— Ще го направя. Нещо друго?

Олдън пресуши чашата си и я вдигна над главата си, а Блекстоун инстинктивно я пое и отиде до бара. Бутилката вино беше почти празна. Изля остатъка в чашата на Хънтър и му я подаде.

Той я изпи на един дъх и изсумтя:

— Компютърът е в стаята на Трип. Ако Джанел те пита защо го вземаш, обясни й, че Трип е поискал да му го занесеш в училището.

— Тя не знае ли, че е изчезнал?

— Защо да й казвам? Какво ще направи, освен да ми се вайка до влудяване? Знае, че Питър е мъртъв. С изключение на това, не е наясно с нищо друго и е най-добре нещата да си останат така. Затова си затваряй устата.

— Винаги го правя — каза Сайлъс. — Да отворя ли още една бутилка вино?

Хънтър се надигна от горещата вана.

— Сам ще си го взема. Ти просто се обади на Уилър и му кажи, че съм направил място във фризера си за друга глава.

17.

Трип Олдън се свиваше на пода в ъгъла, сгушен в закопчаната си догоре шестстотиндоларова парка с гъши пух.

— Съжалявам — прошепна той.

На шест стъпки от него Лони Мартинес, облечен в блуза на училището „Барнаби“ и поларено яке от полиестер, седеше със свити към гърдите колене.

— Вече го каза.

— Знам, но не мога да спра да мисля за това. Ти си тук само заради мен. Вината е моя.

Лони поклати глава.

— Виновен си, че някакъв луд ни отвлече от улицата ли?

— Виж, през целия си живот съм бил наясно, че може да ми се случи нещо такова. Баща ми е богат. Още от малък ми опява: „Внимавай с кого говориш, къде ходиш“. И какво правя аз? Забивам се в Харлем и се озовавам заключен във ван. Когато се прибера вкъщи, ще ме спука от бой.

— Трип, знам, че смяташ баща си за досадник, но какво трябва да направиш? Да живееш под похлупак? Братле, ако някой откачалник с електрошоков пистолет иска да те спипа, той ще го направи. Без значение дали си в Харлем, или на Парк Авеню.

— Кажи го на моя старец.

— Единственото, което искам да кажа на баща ти, е: „Благодаря ви много, сър, че кихнахте кинтите за откупа, за да ни отървете с Трип.“

— Няма да кихне нищо толкова бързо — въздъхна момчето.

Лони затътри задник по пода, за да долепи рамо до рамото му.

— Какви ги приказваш? Тук ли ще ни остави да гнием?

— Спокойно, ще излезем. Но не защото баща ми има голямо сърце. Има застраховка за откуп.

Лони сви рамене.

— Никога не съм чувал такова нещо.

— Нали знаеш, че хората си имат автомобилни застраховки — каза Трип. — Ако катастрофираш, застрахователната компания плаща за ремонта на автомобила. Аз пък имам застраховка за откуп. Ако някой ме отвлече, компанията плаща на похитителя.

Лони се изправи.

— Тогава защо, по дяволите, още сме затворени тук, гладуваме и мръзнем до смърт? Къде е застрахователят с чека? Той може да се договори със задника, който ни отвлече, и да ни изкара оттук.

Трип се засмя.

— Малко по-сложно е. Плюс това познавам баща си. Колкото и пари да поиска този тип, той ще преговаря.

— А защо? Нали уж застрахователната компания плаща?

— До един момент. После парите излизат от джоба на баща ми.

Лони се облегна на стената и се загледа в Трип.

— Тогава съм мъртъв.

— За какво говориш?

— Говоря за баща ти. Ако започне да преговаря с този човек, аз съм мъртвец. Този луд задник ще ме убие.

— Да те убие ли? Защо теб? Ние не струваме нищо, ако сме мъртви.

— Ти не струваш нищо мъртъв. Ти си козът на тоя тип. А аз? Не чиня пукната пара. Използвай си мозъка, Трип. Баща ти има в чекмеджето си повече пари за чорапи, отколкото цялото ми семейство е спечелило, откакто… И въобще. Баба ми получава по дванайсет и петдесет на час за демонстрация на храни. Какво може да направи тя? Да плати на похитителя с мостри от гръцки йогурт и баварска наденица?

— Успокой се. Баща ми ще плати и за двама ни.

— Да бе, как ли пък не! Обзалагам се, че изгаря от нетърпение да натъпче торбата с някой и друг милион, за да отърве жалкия ми пуерторикански задник.

— Баща ми няма да те остави да умреш.

— Трип, помисли си. Тоя тип, който ни тикна тук, знае колко пари иска. Цифрата няма значение. Просто да приемем, че са X долара. Той ще каже на баща ти колко.

— Добре.

— Ала тогава баща ти започва да се пазари с него: „Какво ще кажете за половината от X?“. И похитителят се ядосва.

— Баща ми ядосва всички, когато преговаря. Така пречупва хората.

— Само че похитителят не е някакъв обикновен бизнесмен. Той знае, че баща ти може да си позволи X или десет X, или сто X. Така че той си казва: „Добре, ще изпратя на този задник послание“.

— Какво например?

— Като в „Кръстникът“, когато холивудският продуцент се събужда и намира конска глава в леглото си. Такива послания изпращат похитителите. Така получават това, което искат.

— Какво ми намекваш? Тоя тип ще ме убие, за да накара баща ми да плати цялата сума ли?

— Не, Трип. Той няма да убие теб. Ще убие мен. Не загряваш ли? Аз съм конската глава!

Трип искаше да възрази, но не знаеше как. Всичко това звучеше твърде логично. Той скръсти ръце и се уви по-плътно в парката си.

— Уф — изпъшка, вгледан в най-добрия си приятел, — май сега разбирам защо се чувствам така.

18.

Спряхме пред сградата на Олдън за втори път от няколко часа. Сега не се изненадахме, че и аудито на Блекстоун беше паркирано отпред.

Натиснах звънеца и познато лице отвори вратата. Бях виждал снимки на Джанел Олдън, но те не можеха да пресъздадат действителността. Да я видиш отблизо, ти секваше дъха. Зелени очи, руса коса, розов пуловер, сини дънки — всичките ми любими цветове в една невероятна жена.

— Госпожо Олдън — казах. — Нюйоркска полиция.

Тя ни пусна да влезем.

— Благодаря ви, че дойдохте — изрече с мека, нежна усмивка на лицето, сякаш ни бе поканила на коктейли. — Имате ли вече някакви… как беше точната дума… улики?

— Работим усилено — уверих я. — Говорихме с мъжа ви по-рано днес и идваме за някои уточнения. Той у дома ли е?

— Хънтър е при басейна — каза небрежно, както повечето хора биха произнесли: Той е в кухнята. Може би й се струваше съвсем нормално да имаш частен вътрешен басейн в Горен Източен Манхатън.

Взехме асансьора надолу и тя ни поведе през джунгла от буйни, екзотични дървета.

Сайлъс Блекстоун ни забеляза пръв.

— О, детективите — викна той. — Срещаме се отново. Как върви разследването на убийството?

Пренебрегнах въпроса и погледнах към Хънтър Олдън, който се бе натопил в горещата вана с чаша вино в ръка. Зачервената му кожа, увисналите клепачи и отпуснатите бузи ми подсказаха, че това съвсем не беше първото му питие за деня.

— Някакви новини за Питър? — попита сухо.

— Още не — казах. — Чухте ли се със сина си?

— Не и от снощи — произнесе той с лека нотка на раздразнение, сякаш за да ни даде да разберем, че му губим времето.

— Днес не е бил на училище.

Олдън поклати глава.

— Деца! — изпъшка той, като че тази единствена дума можеше да обясни изчезването на евентуален свидетел на убийство.

— Трип е пратил съобщение на един от учителите си снощи. Написал, че е тръгнал за Рочестър, за да интервюира някои хора за филма, който снима.

Хънтър кимна.

— Напълно възможно е. Баща ми има роднини там.

— Намерихме неговия „Приус“ на Сто трийсет и шеста улица тази сутрин и го прибрахме — намеси се Кайли. — Чудехме се как ли е тръгнал без кола.

— Да, наистина си е за чудене, детектив. Но ще се осмеля да налучкам: влак, автобус, самолет от „Ла Гуардия“… Хлапето е находчиво. Ще го измисли — уверено кимна Олдън. — Но това, което аз не мога да измисля, е защо не търсите убиеца на Питър, а сте се втренчили така в Трип? Да не смятате, че разполага с някаква вълшебна улика, която ще ви разреши случая?

— Сър — започна Кайли, — казахме ви тази сутрин, че…

— А аз ви казах тази сутрин, че Питър Шевалие беше женкар. Има дузина ревниви съпрузи и гаджета, които биха се радвали да му клъцнат главата и топките. Това е вашата следа. Що се отнася до моя син, обещах ви, че когато се чуя с него, ще го накарам да ви се обади. Фактът, че се връщате няколко часа по-късно да ми досаждате със същите въпроси, граничи с тормоз. Разбирате ли го, или ще помогне, ако се обадя на вашите началници, за да ви го обяснят?

Преди Кайли или аз да отговорим, един от мобилните телефони, поставени на кърпата, звънна. Не онзи с кожения калъф с инициали ХХО, а евтиният боклук с капаче от AT & T, който можеше да се купи от „БестБай“ за двайсет долара.

Сайлъс скочи. Хънтър го изгледа, но не се помръдна.

— Искаш ли аз да отговоря? — попита след третото иззвъняване Джанел.

— Остави го — каза Хънтър, — но ще ти бъда много благодарен, ако покажеш на двамата полицаи външната врата.

Последва нов звън, но Хънтър не трепна. Втренчи се в нас над ръба на винената чаша, без да обръща внимание на телефона.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Олдън — изрекох умишлено бавно.

Двамата с Кайли не си тръгвахме.

— Разбираме, че денят ви е бил напрегнат — допълни тя.

Телефонът иззвъня още два пъти. После престана.

— Ще поддържаме връзка — казах, очаквайки евтиното апаратче да звънне отново. Но не стана.

Взехме асансьора за горния етаж с Джанел.

— Трябва да извините съпруга ми — каза тя. — Той е много разстроен от смъртта на Питър.

— Напълно го разбираме. — Отговорът ми беше същата пълна глупост като нейното обяснение за поведението на Олдън. — Знаете ли къде е синът ви?

— Не, но той е на осемнайсет. Не мога постоянно… — Джанел преглътна останалата част от отговора си.

— Свърза ли се с вас снощи?

— Не — поклати глава тя. И повтори: — Не.

— Важно е да говорим с него — казах. — Ето визитката ми. Ако се чуете, моля кажете му да ми позвъни.

— Непременно — обеща тя и ме заслепи с усмивка на победителка в конкурс за красота.

Дотук нашето разследване не беше постигнало много, но бях разбрал със сигурност едно нещо. От всички хора, които ме бяха лъгали днес, Джанел Олдън несъмнено беше най-красивата.

19.

Човекът, който знаеше единствената тайна, способна да разруши живота на Хънтър Олдън, неговото дело, както и цялата му финансова империя, седеше в своята „Субару Аутбек“ с включено отопление и наблюдаваше кой влиза и излиза от дома на Източна осемдесет и първа улица.

Нямаше представа кой е ниският мъж с аудито, но тежкарските регистрационни табели бяха подходящо начало. Потърси в „Гугъл“ СДБ и попадна на разнообразни абревиатури: агенция за таланти в Лос Анджелис; уебсайт на училищния район Белойт, Уисконсин. И след това удари в десетката — „СДБ Разследвания и услуги“, Ню Йорк. Снимката на основателя Сайлъс Дейвид Блекстоун се мъдреше на началната страница. Дребният господин Б. беше частен детектив.

Двете ченгета, появили се десетина минути по-късно, бяха много по-лесни за идентифициране. Детективите Зак Джордан и Кайли Макдоналд бяха излизали два пъти по първите страници на вестниците след разкриването на двама от най-известните серийни убийци в историята на Ню Йорк — първо Хамелеона, а след това и Хазмат.

Убийството на Питър Шевалие също беше по първите страници. За да си там, трябва да има кръв, а обезглавено тяло в парка винаги помага вестниците да се продават. Но човекът в субаруто не се интересуваше дали ще стане герой на репортажи. Той не убиваше за слава. Целта му беше само да направи пари — и по-точно сто милиона.

Искаше му се да види лицето на Хънтър Олдън, когато чуеше тази сума. Обаждането на евтиния телефон, докато ченгетата бяха в къщата, не влизаше в първоначалния му план. Беше плод на чисто вдъхновение. Лека импровизация. Олдън не би посмял да отговори, докато Джордан и Макдоналд му дишаха във врата. Те си тръгнаха само няколко минути след позвъняването, очевидно изритани от маниака по контрола, който отчаяно се опитваше да контролира нещо.

Двете ченгета бяха достатъчно опитни, за да разберат, че Трип е отвлечен, но без официална жалба от Олдън бяха с вързани ръце заради правилата на Нюйоркската полиция, които ги задължаваха да стоят настрана.

Сайлъс Блекстоун, от друга страна, беше наемник, който се придържаше към собствените си правила. СДБ щеше да създава неприятности.

Ала мъжът в субаруто беше подготвен за тях. Свръхподготвен. Беше изучил „Изкуството на войната“ — върховния китайски трактат за военната стратегия, написан преди 2500 години от блестящия генерал и философ Сун Дзъ. След това му отне три месеца и хиляди долари да планира всяка подробност от операцията с военна точност. А когато най-накрая беше готов, се отдръпна назад и се запита: „За какво не съм помислил?“.

Не знаеше какво не знае, но ако целта беше да бъде подготвен за всяка ситуация, се нуждаеше от арсенал. Не само от оръжия, но и от съвършено сложно оборудване, използвано от всеки, който организира тайна операция.

Намери всичко, което му трябваше, по интернет. Имаше стотици онлайн търговци на дребно, продаващи уреди за наблюдение и други устройства за шпионаж на ревниви съпруги, параноични работодатели, воайори… А в неговия случай — на похитител, чийто залог бяха сто милиона долара.

Стига да разполагаш с пари, най-добри в мрежата бяха „Чийтър’с Спай Шоп“. На пода на колата стоеше сак, пълен с тайни принадлежности, купени от тях, много от които беше поръчал „за всеки случай“. Той го премести на предната седалка до себе си, разрови се и намери това, което търсеше. Микроджипиес тракер. Водоустойчив, магнитен и най-важното — безжичен.

Излезе от субаруто, отиде до автомобила на Блекстоун, наведе се да си завърже обувката и след секунда тракерът беше закрепен здраво под пода на аудито.

Върна се в колата си, а трийсет минути по-късно Блекстоун излезе от къщата, понесъл лаптоп под мишница. Качи се в аудито и потегли. Човекът в субаруто проследи всеки сантиметър от пътуването му до Осемдесет и девета и „Йорк“, без дори да помръдне от мястото, където беше паркирал на Източна осемдесет и първа.

Джипиесът работеше перфектно. Той се усмихна, щом се досети, че подобно на легендарния генерал Сун Дзъ, тракерът за автомобили беше също славен подарък от Страната на драконите и императорите.

20.

Кайли едва дочака да се върнем в колата.

— Мамка му — изруга още щом затворихме вратите. — Ти разбираш ли кой точно се обади на Олдън, докато бяхме там?

— Ай стига, бе — изрекох с възможно най-просташкия тон. — Знам, че завърши първа в класа ни в академията, а аз бях чак шести, ама щото господин Олдън не вдигна, та веднага ми просветна: бил е някой от ония, дето продават боклуци по телефона.

Тя все пак се засмя.

— Добре де, знам, че разбра. Само исках да кажа: не беше ли невероятно? Както си стояхме там, и проклетият евтин телефон иззвъня. Видя ли погледа на Олдън? Не знаеше къде да се дене — ни напред, ни назад. Блекстоун също се притесни.

— Но не и Джанел — уточних. — Беше готова да отговори на обаждането. Според теб това не означава ли, че тя не е наясно с изчезването на Трип?

— Или пък просто реагира като обезумяла майка — знае, че е отвлечен, и би приела обаждането за откупа без значение кой, по дяволите, е в стаята.

Резиденцията „Грейси“ беше само на две минути от дома на Олдън. Представихме се на охраната, поискахме да говорим с кмета и след няма и пет минути бяхме придружени до кабинета й.

Беше същото помещение, заемано от кмета Спелман до полунощ на 31 декември, ала напълно обновено за по-малко от два дни. Стените, килимите и тапицериите бяха заменили сериозното синьо и потискащото кафяво с по-оптимистични, игриви нюанси на прасковено, ментовозелено и бледожълто. Тромавият махагонов команден пост на бюрото беше заместен от елегантна и функционална маса от хромиран метал и стъкло. Но най-важното беше, че вместо изпълнения с притеснения, страхове и апокалиптични предчувствия мъж, потулен зад бюрото, сега там стоеше уверена, ведра жена в ярък тюркоазен костюм с панталони в стил Хилари Клинтън.

— Еха! — възкликна моята партньорка, която никога не се боеше да изрази мнението си. — Госпожо кмет, преобразили сте това място.

— Благодаря. Още не сме завършили — каза кметът, омаловажавайки драматичната промяна. — Как върви разследването за Питър Шевалие?

— Иска ми се да бяхме напреднали повече — съжали Кайли и започна да разказва за поведението на Олдън край басейна.

Сайкс слушаше мълчаливо, докато Кайли не стигна до момента, в който Олдън не вдигна звънящия евтин телефон.

— Странно наистина… — замисли се Сайкс. — Как може да не отговори на телефонно обаждане от човека, който е отвлякъл сина му?

— Навярно играе по правилата на похитителя. Предполагам, че всеки би постъпил така, когато е заложен животът на детето му.

— Аз не бих го сторила — възрази Сайкс. Тя имаше четири деца и ако се съдеше по семейната снимка на стената, цял автобус внуци. — Този арогантен кучи син изолира тъкмо хората, които могат да му помогнат.

— Той изрично ни предупреди, че не иска нашата помощ — обадих се аз. — Поне що се отнася до Трип.

— Можеше и да стане по неговия начин, ако нюйоркската полиция само подозираше, че синът му е отвлечен — каза Сайкс. — Но това е разследване на убийство. Полицията трябва да действа, като изхожда от предположението, че онзи, който държи Трип, е убил и Питър… Или поне разполага с информация, която ще ви помогне да намерите убиеца. Хънтър Олдън възпрепятства правосъдието. Да видим дали ще мога да помогна.

Тя вдигна слушалката и кимна към нас:

— Изчакайте в преддверието. Никога не е приятно да гледаш как политик духа на милиардер.

Излязохме от кабинета и Кайли незабавно започна да държи реч защо жените трябвало да управляват света.

— Видя ли това? — попита. — Ние сме като ракети с топлинно насочване. Отчитаме какво трябва да се направи и се впускаме в действие. Знаем как да поемем отговорност.

— Някои дами са особено добри в това — подхвърлих иронично. — Доколкото си спомням, ти спечели поне три поощрения за впускане в действие. А, не, чакай — това бяха дисциплинарни рапорти, подадени, защото си забравила да кажеш на отговорното лице, че поемаш отговорност.

— Не бяха дисциплинарни рапорти — ядоса се Кайли.

— Бяха чисто и просто бюрократични глупости…

Кметът отвори вратата и прекъсна излиянията й:

— Бюрократичните глупости са силно недооценени. В някои кръгове се смятат за форма на изкуството — допълни тя. — На мен самата току-що ми се наложи да кажа на най-богатия си поддръжник, че синът му е бил пиян, държи се враждебно и отказва да сътрудничи на полицията в първото разследване на убийство при моята едва прохождаща администрация.

Влязохме и затворихме вратата.

— Как го прие старият? — попита Кайли.

— За своя чест Хъч е истински разстроен от смъртта на Питър и увери, че ще направи всичко, за да ни помогне да намерим убиеца. Уведомих го, че двамата водещи детективи веднага ще го посетят, за да му зададат някои въпроси.

— Казахте ли му, че търсим внука му? — попитах.

— Не. Това е работа на полицията, а не политика. Освен това мисля, че трябва да сте при него, за да видите сами първата му реакция, когато му съобщите лошата вест.

Започвах да си мисля, че Кайли беше права. Сайкс беше много проницателна, изключително ефективна и възхитително човечна. Може би жените трябваше да поемат ръководството на света за няколкостотин години, за да разберем дали не могат да прецакат нещата по-лошо от мъжете.

— Благодаря ви, госпожо кмет — кимнах. — Много ни помогнахте.

— Търсете ме винаги когато имате нужда — каза тя. — Сериозно ви говоря. Но ми направете една услуга — не бъдете прекалено твърди с него. Това място започва да ми допада. Може би ще поискам някой ден да продължа да съм тук и тогава определено ще ми трябва Хъч Олдън на моя страна.

21.

Пет минути след като ченгетата си тръгнаха, Хънтър Олдън допи втората си бутилка вино и съобщи на Джанел, че ще подремне.

Събуди се два часа по-късно, изкъпа се, отиде в кабинета си и си пусна „Лаваца Еспресо Класико“ от машината „Кьориг“. Сънят и кафето помогнаха и когато седна зад бюрото си, отпивайки от третата си чаша, започна да усеща как мозъкът му възвръща силите си.

Опита да сглоби късчетата на пъзела. Първи факт:

Богатите семейства винаги бяха на прицел. Затова си беше направил застраховка „Отвличане и откуп“. За по-малко от двадесет хиляди долара годишно О & О покритието за Трип беше до десет милиона. Ако ставаше дума просто за отвличане, каза си той, щях да се обадя на полицията и да платя на похитителите от джоба на застрахователната си компания. Ала имаше и втори факт:

Това ставаше ясно от бележката от пет думи, доставена с главата на Питър. А това беше нещо повече от отвличане. Беше изнудване.

Знаеше, че в „Гутенберг“ участват и други инвеститори, но нямаше представа кои са те, а те от своя страна не знаеха за него. Йост, адвокатът, също не можеше да стои зад отвличането. Той беше чиновник, а не похитител. Значи, оставаше безименният рус мъж, който организираше цялата операция. Хънтър нямаше представа кой е той, откъде се бе появил или къде по света можеше да бъде сега. Но логично за момента той беше единственият заподозрян.

Вратата на кабинета му се отвори. Влезе Джанел.

— Успя ли да поспиш? — попита тя.

— Някой и друг час.

Джанел се настани в коженото кресло от другата страна на бюрото му.

— Да ти донеса ли нещо за вечеря? — предложи тя.

— Точно сега ми е нужно само кафе. Ти искаш ли?

— Не… Всъщност добре, може би само да опитам от твоето.

Той й подаде чашата. Знаеше, че не я интересува вкусът на кафето. А единствено как миришеше.

Тя вдъхна дълбоко и отпи.

— Ммм — възхити се. — Превъзходно е.

Което в превод означаваше: без алкохол.

— Мога ли да попитам какво се случи одеве долу, при басейна? — продължи Джанел.

— Нищо, за което да трябва да се тревожиш. Всичко е под контрол.

— Тогава къде е Трип?

— Нали чу ченгетата — отишъл до Рочестър, за да снима още роднини.

— О, имаш предвид чичо Гавин и леля Луси.

Хънтър кимна.

— Точно така.

— Току-що се обадих на Гавин — каза Джанел. — Те с Луси са в Атлантик Сити. Там са още от преди Нова година и няма да се приберат вкъщи до събота. Затова нека те попитам отново — къде е Трип? Не се обажда и не си вдига телефона.

— За Бога, Джанел, снощи ми говореше, че бил голямо момче — престани да го преследваш.

— Снощи Питър Шевалие не беше убит. А ченгетата не бяха идвали да търсят Трип. Снощи ти просто се занимаваше със задачите си, а сега криеш нещо.

— Глупости, какво да крия…

— Тогава чий е този мобилен телефон? — прекъсна го тя, сочейки евтиното апаратче на бюрото.

— Мой — заяви Хънтър.

— Но не го вдигаш, когато ченгетата са в стаята? Ами ако звънне сега? Ще отговориш ли, докато съм в стаята?

Гласът на Хънтър изтъня.

— Няма да звънне, докато си тук, защото си тръгваш. Веднага.

— Да си тръгна ли? Да не ме смяташ за някой от твоите лакеи, като Сайлъс Блекстоун? Между другото, той си тръгна с компютъра на Трип — обясни ми, че щял да му го занесе в училището. Вие двамата наистина трябва да си съгласувате версиите. Трип на училище ли е? Или е в Рочестър? Или онези две ченгета са прави — отвлечен ли е?

Хънтър не отговори. За Джанел мълчанието беше достатъчно.

— Отвлечен е, нали? — каза. — Затова полицията беше тук. Те искат да помогнат. Защо не им позволяваш? Та той е наш син!

Хънтър удари с юмрук по бюрото, подскочи и се изправи.

— Не, Джанел. Мой син, а не твой. Мой проблем за решаване. Мое решение, което трябва да взема, не твое.

Тя се изправи, пресегна се над бюрото и го зашлеви по лицето.

— Майната ти, щом не е мой син. Само че е отвлечен. И затова не ми пука дали ти трябва помощта ми, ала на Трип му трябва.

— Стой настрана, Джанел. — Хънтър понижи глас до заплашителен шепот. — Предупреждавам те. Стой настрана или аз ще…

— Или какво? Ще ме смачкаш, както всички останали, така ли? Ще ме пребиеш, както биеше Марджъри? Аз не съм като останалите, Хънтър, а и със сигурност не съм Марджъри. Не знам какво става, но ще разбера и още как.

Тя излезе от стаята и затръшна вратата.

Хънтър си взе чашата и отиде до бара. Наля скоч в еспресото, седна и се втренчи в евтиния телефон.

Бузата му пареше и той я разтри с ръка.

— Кучка — промърмори.

Познаваше я добре. Определено щеше да създава проблеми.

22.

— Към „Рузвелт“ или към Пето? — попита Кайли, щом излязохме от алеята на Грейси.

— Зает съм — казах. — Изненадай ме.

Тя зави наляво и се насочи на юг по Ийст Енд Авеню.

— И с какво си зает?

— Проверявам Хъч Олдън.

Бях отворил „Сафари“ на моя айфон и написах името му в полето за търсене на „Гугъл“.

— Според „Форбс“ той е на четиридесет и второ място по богатство в Америка и номер седем в щата Ню Йорк.

— Това много ни помага, Зак. Защо не пробваш да попиташ „Вълшебната топка 8“ дали знае къде е внукът му?

Телефонът ми иззвъня и на екрана изникна снимката на Черил.

Отговорих, все още преследван от следобедния кошмар, когато реагирах в стил на разочарован гимназист: Ама аз мислех, че ще дойдеш с мен на бала…

— Ей, как вървят нещата? — попитах, влагайки всяка частичка съчувствие, която успях да изстискам от нараненото си мъжко его. — Как е Милдред?

— Всичко почти свърши — каза тя и различих примирението в гласа й. Черил не беше от хората, които драматизират. „Почти свърши“ означаваше точно това.

— Съжалявам, ала се радвам, че поне стигна дотам навреме.

— Благодаря! Мисля, че старата ме позна, когато дойдох, но след час изпадна в кома. Сега просто седя до леглото й, държа й ръката, говоря й, надявайки се да ме чува. Не мога да я оставя. Ще прекарам нощта тук.

Аз, от друга страна, бях известен с това, че драматизирам. Особено в собствената си глава. Бих се харесвал много повече, ако притежавах естествен инстинкт към състрадателност и съпричастност, но не можех да мисля, че Черил е там заради Милдред. Представях си как Милдред ще умре, а Черил ще прекара нощта в Уестчестър, за да бъде до горкия си бивш съпруг.

Дръпнах юздите на лудостта си. Днес вече бях прекарал достатъчно време да се самоизтезавам.

— Цяло щастие е за нея, че те има — казах. — Ще се видим утре.

— Благодаря. Лека нощ. — Тя затвори.

Останах да седя, без да ме радва положението, но изпитах облекчение, че поне не съм го влошил.

Бяхме стигнали до кръстовището със Седемдесет и девета улица и Кайли зави надясно към Пето Авеню.

— Чувах само единия участник в разговора — подметна тя, — ала ми се стори, че се справи много добре.

— А аз трябва да ти благодаря, доктор Макдоналд. След всички добри съвети, които ми даде следобед на стълбите на управлението, нямаше как да се проваля.

— Радвам се, че съм помогнала. Но не е никак хубаво, че ще вечеряш сам тази вечер.

— Така правят обикновено мъжете — въздъхнах. — Всеки път, когато задникът, дето е зарязал гаджето ти, изпита нужда тя да се върне, за да му подложи рамо, на което да поплаче, истинският мъж я изпраща, за да прекара нощта с него.

— Ти си образец за благородство и разбиране. А тъй като за късмет сегашният ми съпруг е на рехабилитация за наркотици, имам свободно място в списъка си за танци. Мога ли да те заинтересувам с една вечеря на крилца, бира и полицейски приказки?

— Да, да… И не.

— Значи е „да“ за крилцата и за бирата, но не си в настроение да си разваляме вечерта с обсъждане на дивотиите, в които се ровим цял ден — заключи тя. — Звучи разумно. Това си е среща.

Искаше ми се да мисля за себе си като за зрял човек. Фактът, че Черил беше готова да остане и да помогне на тъпак като Фред, показваше каква съчувстваща и грижовна душа беше тя. И това би трябвало да ме кара да се чувствам добре. Но в мен имаше и нещо друго, което ме правеше безумно ревнив и направо ме вбесяваше. Това, което всъщност исках да сторя, беше да се обадя на Черил и да й заявя: Виж какво, нямам нищо против, че си в Уестчестър и държиш за ръката бившия си съпруг. Докато обаче си там, аз ще бъда в Ню Йорк и ще надигам бири с бившето ми гадже. Приятна вечер.

Разбира се, никога нямаше да го кажа. Може и да не бях толкова зрял, но определено не бях глупав.

23.

Веднага щом спряхме пред номер 808 на Пето авеню, портиерът изникна и отвори шофьорската врата.

— Идваме да се видим с господин Олдън — каза Кайли.

— От полицията ли сте? — попита той.

— Толкова ли ни личи? — удиви се Кайли.

— Не, не. Просто господин Олдън ме предупреди да внимавам за вас.

Той ни придружи до асансьора.

— Олдън е в триплекса — обясни операторът на асансьора. — Трийсет и първи, втори и трети. Поръчаха да ви закарам на трийсет и втори. Там ще ви посрещнат.

Вратата на асансьора се отвори към нещо като дворцово фоайе, но нямах време да го огледам. Чакаше ни мъж в тъмносив костюм.

— Насам — посочи той. — Останете си с връхните дрехи. Там се замръзва.

Преведе ни бързо през разкош и величие, каквито малцина дори бяха зървали някога, по мраморно стълбище към трийсет и третия етаж. Отвори стъклена врата към огромна тераса, която можеше да бъде описана с архитектурни термини само като дяволски страхотна.

Тук навън беше по-студено, отколкото трийсет и три етажа по-надолу, затова си вдигнах яката и си сложих ръкавиците.

— Той ви чака ей там — кимна нашият придружител и бързо се шмугна обратно в топлото и уютно имение в небето, затваряйки след себе си.

„Ей там“ беше ъгълът на терасата, където мъж в сива парка с подплатена с кожа качулка стоеше зад най-големия телескоп, който някога бях виждал извън планетариума.

— Полицаи, ще отделите ли минутка да погледнете това, преди да започнем? — попита той.

Придърпа ме зад чудовищния телескоп.

— Квадрантидите — каза, докато се навеждах към окуляра. — Януарският метеоритен дъжд. Природната версия на Четвърти юли.

— Не виждам никакви фойерверки — признах си аз.

— Те преминават с прекъсвания. Може да се наложи да почакате около час, но това е най-подходящата нощ на годината, за да ги видите. Междувременно гледате Арктур — четвъртата по яркост звезда в небето. Повечето хора в Ню Йорк не могат да я забележат, но аз купих този изваден от употреба телескоп от университета „Бътър“. Доста впечатляващо, нали? Дайте и на партньорката си да погледне.

— Господин Олдън — каза Кайли, — бих се радвала да съзерцавам звездите с вас цяла нощ, но точно сега имаме съвсем не толкова небесна задача.

— Съжалявам. Случва се да се отплесна по тези неща и да загубя всякаква представа за времето. — Олдън се отправи към вратата на терасата. — Не знам как бих ви помогнал да разкриете убийството на Питър, но ще направя каквото мога.

Икономът ни отвори и пое връхните ни дрехи, а Олдън ни заведе до запалената камина. Изникна камериерка и поднесе три чаши горещо какао.

— Мюриъл Сайкс ми се обади — каза Олдън. — Оплака се, че синът ми отказвал да съдейства. Не разбирам защо, та Питър беше част от семейството. Ще направим всичко възможно да помогнем.

— Благодаря ви, сър — кимнах. — За начало какво можете да ни кажете за личния живот на шофьора?

— Има брат в Хаити. Лекар.

— А приятелите му в Ню Йорк? Работил е за вашето семейство дълго време. Със сигурност трябва да знаете нещо за навиците му — с кого се е виждал, когато е бил свободен. Тези подробности биха ни помогнали.

Олдън се усмихна.

— Знаете ли историята за човека, който минавал покрай лудницата? — попита. — Чувал как пациентите вътре крещят: „13, 13, 13“, ала оградата била много висока и не можел да види какво става. После забелязал дупка в една дъска. Надникнал през нея и — бам! — една пръчка го мушнала в окото, и чул как пациентите заскандирали: „14, 14, 14“.

Отпи глътка какао.

— Гледам си моите работи, детективи.

Правех всичко възможно да се придържам към съвета на кмета „да не бъдем прекалено твърди с него“, ала долових как търпението на Кайли се изчерпа. Явно зяпането по звездите и плоският виц й дойдоха в повече.

— Господин Олдън — каза тя, — имаме основания да вярваме, че внукът ви Трип вчера е бил похитен.

Привлече цялото му внимание. Лицето му на добродушен дядо, нарисуван от Норман Рокуел за първа страница на „Сатърди Ивнинг Поуст“ се преобрази в лице на магнат със стоманен поглед от корицата на „Форбс“.

Отне ни по-малко от пет минути да му споделим цялата история. Той слушаше мълчаливо, докато не споменахме Блекстоун.

— Това миризливо лайно — той е по-скоро измамник, отколкото частен детектив.

— Какъвто и да е — каза Кайли, — синът ви го е наел да открие похитителите. Това е сериозна грешка. Те винаги предупреждават семействата на жертвите да не се обаждат на полицията. А ако ви подпалят къщата, ще ви наредят да не звъните на пожарната. Фактът е, че отвлеченото дете има по-голям шанс да оцелее, ако обърканите родители повикат опитни полицейски специалисти възможно най-скоро.

— Без обаждане за откуп всичко това не е убедително — възрази Олдън. — Засега разполагате единствено със свидетелството на една стара дама и вътрешното си чувство.

— Моите вътрешности обаче ми говорят, че на карта са заложени два млади живота, а синът ви застава на пътя към спасението им — заяви Кайли. — Сър, нужен ни е някой, който да му налее малко ум в главата.

Той поклати глава.

— Само двама души можеха да вразумят Хънтър. Майка му, която почина през 1997 година, и съпругата му Марджъри, която загина в Северната кула на 11 септември.

— Ами вие? — попита Кайли.

— Аз ли? Млада госпожице, синът ми е зрял мъж и по никакъв начин не мога да повлияя на действията му или на поведението му. — Той се изправи. — Моят внук, от друга страна, е на 18 и проклет да съм, ако си легна, докато не разбера къде е и как е. Ще ви се обадя утре сутринта.

24.

Кайли караше на юг по Пето, когато ми просветна накъде сме се запътили… По-добър съм от средния детектив, но бях пропуснал напълно първата улика. Тази сутрин, когато на стъпалата пред дома на Хънтър Олдън Блекстоун я попита за Спенс, тя отговори: „Възстановява се, благодаря“.

Възстановява се? Кой плещи такива глупости? Особено Кайли, която добре познавам. На подобни лични въпроси, зададени от задници като Блекстоун, отговаря с бърза словесна комбинация, състояща се от глагол и местоимение. Бам! — и край на дискусията.

Втората улика беше по-очевидна. Веднага след като Черил се обади, за да каже, че ще прекара нощта в Уестчестър, Кайли ме покани на вечеря с крилца и бира. Не пица. Не китайско. Крилца и бира.

И последният щрих — тя зави наляво по Двайсета улица и всички парчета се сглобиха. Спенс не се възстановяваше, той беше в лоша форма, което означаваше, че бракът на Кайли е в още по-лоша. Пък ние не просто отивахме за крилца и бира, а се връщахме към един от най-щастливите епизоди от живота на Кайли — времето, когато беше новобранка, следваща мечтата си и лудо влюбена в мъж, който искаше да бъде с нея завинаги. В мен.

„Уинг Нътс“ се намираше зад ъгъла при Академията и беше мястото за водопой на новобранците, които искаха да се наливат евтино до зори. Там вечеряхме с Кайли и първата нощ, в която се любихме. А през следващите 27 дни това стана любимото ни преди или следсексуално убежище.

Влязохме и всичко изглеждаше, миришеше и се усещаше така, както го бях оставил. Същото меню, същото обзавеждане, същият барман, нищо не беше се променило. Единственото, което ми липсваше, беше блаженството след секса.

Поръчахме куп крилца и кана „Бруклин Бласт“ и намерихме маса, възможно най-далеч от тълпата.

Кайли наля две бири.

— Какво става с теб и Черил?

— Нищо не става. Всичко е страхотно. Прекарахме заедно Нова година и изведнъж Фред се появи от нищото. В един момент си мислех, че той ще се жени и ще си има бебе, а в следващия миг разбрах, че няма нищо подобно, а иска пак да се лепне за Черил. Ти беше права. Моето мъжко его се обади. Но аз съм над тези неща. Тя ще се върне утре, всичко си е супер.

Кайли ми кимна, както правеше в офиса. Жестът й обаче беше съчетан със съмняваща се усмивка и бавно извъртане на очите. Не беше се хванала на моята приказка със спретнат щастлив край.

Белокосата сервитьорка се появи с два подноса с крилца.

— Я виж ти кой се е върнал! — зарадва се тя.

— Здрасти, Гладис — отвърна Кайли.

— Не мога да си спомня имената ви, скъпа — каза сервитьорката, — ама ти си лудетината, а гаджето ти е кротушкото.

Тя остави подносите и си тръгна.

— Е, спомените ни връхлитат… — Кайли захапа едно крилце.

— А какво ли ще е след бирата — подсмихнах се аз.

Тя ме ритна под масата.

— Стига, Зак. Каквото и друго да ни се случи през последните единайсет години, трябва да признаеш, че някога преживяхме хубави мигове.

Каквото и друго да ни се е случило? Спенс Харингтън успя да се отърве от пристрастяването към кокаина точно когато аз започвах да се пристрастявам към Кайли Макдоналд. Тя го прие обратно, омъжи се за него и в продължение на десет години бяха една от красивите двойки, които могат да се видят в раздела „Стил“ на „Таймс“. Принцовете на Ню Йорк. И тогава пясъчният им замък се срути. Убиецът, когото преследвахме с Кайли, реши да си го върне, като се насочи към Спенс. Той оцеля от атаката, но не издържа срещу перкосета, който започна да взема за болката. През три дни влизаше и излизаше от рехабилитация. Миналия месец отлетя за Орегон за още един опит.

— Така беше, забавлявахме се — въздъхнах аз, отдавайки се на спомените, в които тя вече беше потънала. — А виж ни сега — двама върховни детективи, които висят в тая дупка, пълна с начинаещи ченгета.

— Да, такива сме си ние. Направо смъртоносен екип.

Кайли се усмихна. Бирата си вършеше работата. Моментът май беше подходящ да проверя дали моята теория за нейното възстановява се е вярна.

— Е, как се справя Спенс?

Усмивката изчезна.

— Говорих с неговата консултантка миналата седмица. Тя каза, че просто не успявал да се отдаде на програмата. И Спенс ми се обади на Нова година. Увери ме, че бил добре, но не можел да си представи как ще издържи още деветдесет дни далеч от дома. Така че аз… Ами незабавно превключих в режим на автопилот, влизайки в ролята на съпруга на възстановяващ се наркоман. И го посъветвах да се справя ден за ден. А той: „О, Боже, Кайли, не и ти“. Пожела ми щастлива Нова година и затръшна телефона.

Отговорих с уклончиво кимване.

— И какво ще правиш сега?

— Знам точно какво. — Тя махна на Гладис. — Ще поръчам още една кана бира.

Нахвърлихме се на крилцата, а когато преполовихме втората кана, тя вече се бе надвесила през масата, поставила длан на китката ми и започваше всяко следващо изречение със „Спомняш ли си, когато…“.

Господи, дали си спомнях. Спомнях си първия ден, когато вдигнах поглед и видях как в живота ми влиза зеленооката златокоса красавица. Спомнях си първата целувка, нежното любене и радостта от осъзнаването, че съм срещнал жената, с която исках да бъда вечно. А после — последната вечер, когато седяхме в тази долнопробна стара кръчма и Кайли ми заяви, че ще се върне при Спенс. Той се е излекувал — рече тя. — Длъжна съм да му дам още един шанс.

А сега излизаше, че Спенс е възможно най-неизлекуван.

Говорихме два часа. В един момент осъзнах, че тълпата е оредяла, а третата ни кана бира е опасно празна. Кайли пресуши и моята чаша, след което поръчахме на Гладис две кафета, един „Кален пай от Мисисипи“ и две вилици.

Заровихме се в пая като деца, невидели сладкиш. Вилиците ни се дуелираха, бореха се за най-хубавите парченца шоколад, а Кайли постъпваше както винаги — играеше грубо, за да спечели.

Тя не обича да губи в нищо. Особено във връзките. Родителите й бяха поставили летвата ниско. Бракът им се бе провалил. После баща й беше опитал още два пъти, а майка й още веднъж. Целта на Кайли беше да се омъжи завинаги. Но не беше лесно за амбициозното ченге да остане съпруга на наркоман.

Бяхме опитвали и преди тези борби в калта на Мисисипи и както обикновено, Кайли грабна последната хапка. Точно тогава получих своето просветление, вдъхновено и от трите кани бира. Тази сутрин се събудих в президентския апартамент с Черил и си помислих, че никога не съм бил по-щастлив. Тази вечер съм в кръчма на Трето авеню, наливам се с „Бруклин Бласт“ с Кайли и си мисля, че никога не съм бил по-щастлив.

И двамата бяхме прекалено пияни, за да шофираме, и макар Кайли да обича да нарушава правилата, сега дори и не си го помисли. За щастие, нямаше правило, което да диктува колко дълго могат да се прегръщат полицай и полицайка, двама партньори, когато си пожелават лека нощ, защото щяхме да го нарушим брутално. Вкарах я в първото такси и тя ме прегърна още веднъж на раздяла.

— Благодаря ти, Зак — прошепна. — Наистина имах нужда от това.

Бях на път да кажа нещо като „много съжалявам за теб и за Спенс“, но си затворих устата.

Кого, по дяволите, можех да заблудя?

25.

Стаята беше мрачна и студена, подобна на тъмница. Трип Олдън висеше разпнат на стената, с китки и глезени, оковани в закрепени между камъните железни скоби.

Пред него застана висок рус мъж, облечен само в черни кожени панталони, със златиста грива, вързана на конска опашка. Беше гол до кръста, намазан с олио, а торсът му блестеше в оранжевата светлина, хвърляна от две факли на стената.

— Баща ти го е грижа повече за парите, отколкото за теб — каза той и изтегли извит меч от ножницата, която висеше на хълбока му. Доближи острието на сантиметър от шията на момчето.

Трип захленчи.

— Моля ви. Той ще плати колкото поискате. Знам, че ще го направи. Само му се обадете. Моля ви.

Телефонът иззвъня.

— Това е той — изкрещя Трип. — Той ви се обажда.

— Твърде късно — изръмжа високият рус мъж. Хвана дръжката на меча с две ръце и се отдръпна, готов да нанесе единствен смъртоносен удар.

Телефонът отново иззвъня, този път по-силно, и Хънтър Олдън се събуди стреснато, удряйки коляното си в ръба на бюрото. Изпъшка от болка и посегна за айфона си. На екрана се появи лицето на Хъч.

— Татко! Какво става?

— Идваха от полицията. Те смятат, че Трип е бил отвлечен.

Хънтър се засмя насилено.

— Татко, Трип е добре. Върви да си наблюдаваш Луната, планетите или каквото друго има в Космоса.

— Единственото, което наблюдавам в момента, е твоята входна врата — отвърна Хъч. — Отваряй, че замръзвам.

— Защо ми се обаждаш от…

— Не натиснах звънеца, понеже не искам Джанел да разбере, че съм тук. Пусни ме веднага. Искам да знам какво става с Трип.

В един коментар в „Таймс“ веднъж бяха написали, че Хъч и Хънтър Олдън са мъже с библейски измерения. Единият беше Соломон, човек на мъдростта, богатството и властта; другият беше змията, пропълзяла в Райската градина.

Змията прибра евтиния телефон в джоба си и се запъти към фоайето, трескаво съставяйки план как да се оправи със Соломон.

— Татко — каза, като отвори входната врата. — Тъкмо мислех да ти се обадя.

Хъч Олдън стоеше отпред без шапка, без ръкавици, с разкопчана парка.

— Къде е Трип? — попита той и дъхът му образува бяло облаче в студения въздух.

— Не се тревожи за него — отговори Хънтър. — Влез. Ще ти налея питие.

— Какво става? — повтори Хъч, докато вървеше след Хънтър към кабинета.

— Става това, че ченгетата ме побъркват. Вместо да Търсят убиеца на Питър, постоянно се връщат и питат за Трип.

— Казаха, че е бил отвлечен. Има свидетел.

— И на мен наговориха същите глупости. Истината е, че хлапето е снимало едно от шантавите си филмчета, някаква стара дама го видяла и решила, че е наистина. Но не е. Това е всичко.

— Тогава къде е Трип?

— Трип ли? — Хънтър вече наливаше коняк от бутилка „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара. — Напива се, търкаля се с някое момиче или каквото там правят 18-годишните хлапета, когато е убит някой, когото обичат.

Хъч обхвана в шепа кристалния бокал и бавно завъртя кехлибарената течност в него.

— Дори и да е така, какво ще му навреди да говори с ченгетата? Може би знае нещо, което ще помогне.

— Татко, разговарях с него. Той така и не се е свързал с Питър. Ченгетата трябва да разпитват приятелите му по чашка, а не някакво момче, което не знае нищо. А най-лошото е, че продължават да идват тук. Това притеснява Джанел. Аз съм на края на силите си. Но те не се отказват. В чудо съм се видял…

Хъч се хвана на въдицата.

— Трябваше да ме повикаш. Знам точно какво да направя.

Хънтър вдигна ръце.

— Така е. Щях да ти позвъня, но не ми се щеше да те моля да използваш новия кмет още от първия й ден.

— Няма нужда да се обаждам на кмета. — Хъч вдигна чашата до носа си и вдъхна аромата. — Ще разбера на кого докладват тези двама детективи и ще говоря с шефа им.

Хънтър сви рамене.

— Не искам да те затруднявам…

— Шегуваш ли се? Та аз мога да се обадя на шефа на Национална сигурност или на проклетия президент на Съединените щати. А какво ще ми коства да поискам от някой капитан на участък да прибере хрътките си и да остави Трип на мира за няколко дни? Ще се погрижа за това още утре сутринта.

Той отпи малко от коняка и го остави да облее небцето му.

— Изключителен е, но не мога да остана, за да му се насладя. — Той остави чашката. — Изглеждаш ужасно. Наспи се.

— Така и ще направя — обеща Хънтър и поведе баща си към фоайето.

В този миг евтиният телефон в джоба му иззвъня.

— Не отговаряй. — Хъч се спря на входната врата. — За каквото и да се отнася, могат да се обадят сутринта.

— Отличен съвет, само че в Япония е сутрин, а аз съм се уговорил с този предприемач от Токио да се чуем сега.

Телефонът иззвъня пак и Хънтър отвори вратата.

— Изчакай малко, че тази проклетия се заклещи — изруга Хъч, който се бореше с ципа на парката си.

Телефонът иззвъня отново. И отново. И отново.

На четвъртото иззвъняване старецът още стоеше на прага и се опитваше да вдигне ципа.

Хънтър не можеше да чака. Бръкна в джоба си, извади телефона и изкрещя в него.

— Изчакайте! — после се обърна към баща си. — Татко, трябва да говоря.

Хъч се отказа от борбата с ципа и се загърна с парката, за да измине двайсетината крачки до колата. Хънтър затвори след него и вдигна телефона до ухото си.

— Здравейте, Хънтър Олдън е.

Гласът от другата страна произнесе само две думи, но те бяха достатъчни Хънтър да разбере, че се сбъдваха най-лошите му страхове.

— Здравей, Левит.

26.

Хънтър замръзна. Знаеше, че това обаждане ще дойде, и разполагаше с два начина да се справи с него. Първият беше да връхлети като товарен влак. Беше всеизвестен със способностите си да тормози, сплашва или съсипва психологически противниците си. Victoriam terrore. Победа чрез заплахи.

Имаше и втори начин. Отхвърляше го с всяка фибра на тялото си, но това беше единственият начин да играеш, когато другият държеше всички козове. Бъди мил.

— Кой се обажда? — попита учтиво Хънтър.

— Защо да не се придържаме към Стария завет, Левит. Наричай ме Каин.

— А аз бих предпочел да ми казваш Хънтър.

— Трудно е човек да се свърже с теб, Хънтър.

Тонът му беше равен, звучеше като робот. Използваше гласов модификатор, при това евтин.

— Съжалявам, че не можах да приема обаждането ти по-рано, господин Каин, ала полицията беше тук. И макар да нямам опит в тези въпроси, ми се стори по-разумно да не се договаряме за откуп в тяхно присъствие.

— Правилно. Не би било в наш интерес да намесваме ченгетата.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да обезглавиш шофьора ми. Един труп някак си привлича вниманието на полицията.

— Съжалявам за това. Не можеше да се избегне.

— А какво да кажем за отвличането на сина ми? Не беше ли възможно и то да се избегне?

— Не съм сигурен, че те разбирам. Държа Трип за откуп. Логиката подсказва, че този процес започва с отвличане.

— Може ли да не се съглася — възрази Хънтър. — Изнудваш ме, господин Каин. Имаш — или поне си мислиш, че имаш — информация, която не желая да стане публично достояние, и искаш да купя мълчанието ти. Това е най-обикновено изнудване. Позволи ми да повторя въпроса: защо залови Трип, когато всичко, което трябваше да направиш, беше да преговаряш?

— О, виждам накъде биеш — досети се Каин. — Отговорът е лесен. Направих го, за да ти помогна.

— Сега аз не съм сигурен, че разбирам — поколеба се Хънтър.

— Проста логика. Да платиш на изнудвач, означава — както се изрази — да привлечеш вниманието на полицията. А след като интересът им се събуди, те са склонни да започнат да ровят какво е това, за което си готов да платиш, за да остане скрито. Но ако дадеш поискания откуп, на никого дори не му мигва окото. Това те представя пред целия свят като любящ баща, достойна за съчувствие жертва, вместо като чудовището, което и двамата знаем, че си.

Хънтър си пое дълбоко дъх. Беше взел решение. Не заплашвай, манипулирай.

— Оценявам загрижеността ти за моя публичен образ, но бих могъл лесно да ти платя в брой, ако беше поискал. Никой нямаше да разбере за сделката и животът щеше да си продължи.

— Съмнявам се, че имаш в брой толкова много пари, за да посрещнеш цената ми.

Това се искаше. Да се заемем с бизнес, господин Каин.

— За колко говорим?

— Десет процента.

Хънтър беше готов за сума в долари, но това го зашемети като ненадеен удар.

— Десет процента от какво? — едва попита той, но се боеше, че вече знаеше отговора.

— От парите, които направи с малката си група за изучаване на Библията. Нека пресметна вместо теб. Проектът „Гутенберг“ ти осигури печалба от един милиард долара. Моите десет процента възлизат на сто милиона.

Хънтър приседна на стъпалата във фоайето, като едва успяваше да си поеме дъх. Беше чул невъзможното. Каин знаеше онова, което не бе възможно да знае. Не просто някаква бегла представа за проекта „Гутенберг“, а цифри. Реални цифри.

Хънтър смени темата.

— Искам да говоря със сина си.

— Той няма как да дойде на телефона, но аз мога да те уверя, че е жив и е добре.

— Докажи го. Доведи го тук тази вечер и ще ти платя пет милиона долара. Без да задавам въпроси.

— Това звучи като справедлива цена за твоя син. Но ако искаш да защитиш репутацията си… — Каин замълча — … а и свободата си, ще ми трябват още деветдесет и пет милиона. Имам сметка на Кайманите, така че логистиката е проста.

— За теб може би, но не и за мен. Знаеш ли какво е необходимо, за да се съберат толкова пари?

— Не, нямам представа, ала съм сигурен, че ти си наясно.

— Първата стъпка е да знам за какво плащам. Как да съм сигурен, че синът ми е все още жив? Дай ми да говоря с него.

— Това няма да стане. Хора като вас си имат кодове, тайни думи. Ще получиш доказателство, че е жив, но ви нямам доверие, за да ви оставя да говорите по телефона.

— Що се отнася до фантазията, че съм прибрал един милиард долара от така наречения проект „Гутенберг“… Е, как да разбера дали въобще имаш някакви доказателства, подкрепящи това нелепо твърдение?

— Няма как. Ти си човек на риска, Хънтър. Избирай, ези или тура — заяви Каин. — Ето какви са възможностите пред теб. Ако след всичко, което вече ти разкрих, смяташ, че не мога да ти навредя, тогава не ми плащай. Но мисля, че долавяш истината. Знам достатъчно, за да те погреба. А щом се разчуят подробностите за проекта „Гутенберг“, Бърни Мадоф ще изглежда в сравнение с теб като момче от църковен хор. Преспи с това, Левит. Не бих искал да вземаш прибързани решения.

Каин затвори.

— О, вече съм взел решението си, господин Каин — изсъска Хънтър.

Прибра евтиния телефон в джоба си и се запъти към сигурната пряка линия в кабинета. Досега Блекстоун трябваше да е получил цена от Уилър.