Откуп

81.

Казват, че полицейската работа е низ от скучни часове, прекъсвани от моменти на пълен ужас. Седмицата, след като приключихме със случая с Олдън, беше най-скучната в моята кариера.

И най-потискащата.

Спомням си, че се разсмях на закуска в понеделник сутринта, когато Кайли сподели как боднала Спенс с вилицата за салата, но сега беше петък следобед, а оттогава не бях имал друг повод да се усмихна.

Нищо не вървеше както трябва. За начало, когато бурята връхлетя града, Отделът по чистота закачи гребла на всичките си камиони и те през следващите пет дни разчистваха снега за сметка на събирането на боклука.

Само за няколко часа девственото снежно покривало се превърна в сива лапавица и когато камионите се върнаха към нормалното обслужване, тротоарите бяха покрити с киша, а край бордюрите бяха струпани над 50 000 тона отлежал боклук. А тъй като беше началото на януари, и над 100 000 изсъхнали коледни елхи очакваха да бъдат рециклирани.

Ню Йорк е суров град, но майката Природа за пореден път ни беше наритала задника.

В сряда беше погребението на Хънтър Олдън и аз тихо се промъкнах на задния ред в Презвитерианската църква на Пето авеню. Един по един хора с власт и влияние, всички, за които бях сигурен, че по някакъв начин зависят от Хъч, заставаха на подиума, за да възхвалят мъдростта на Хънтър, проницателността му в бизнеса и разбира се, великата му саможертва — да отдаде живота си за спасението на своя син.

В някакъв момент ми се искаше да скоча и да извикам: „Вижте времето, хора. Трип беше под полицейска опека шест часа преди Хънтър да бъде екзекутиран за греховете си“. Ала реших, че щом Трип може да седи тук, без да отрони дума, ще мога и аз.

Издържах пет траурни слова, но когато и кметът Сайкс стана да говори, си тръгнах. Тя беше такава, каквато е, но не бях длъжен и да я гледам.

Поредицата от късни вечери с Кайли завърши с третата. Имахме много писмена работа, но нищо, което да изисква да работим до късно, и тя си тръгваше всяка вечер преди шест.

В четвъртък я чух да говори по телефона с приятелката си Джанет Лонгобарди — жената, която я беше свързала с адвокат по разводите.

Не успях да чуя целия разговор, но улових достатъчно, за да се вкисна още повече.

— Тази програма „По-добър избор“ му се отразява наистина добре. Не, още живее в апартамента на Шели, но се уговаряме да отидем някъде заедно за уикенда. Засега адвокатът е на изчакване, но повярвай ми, запазвам всичките си опции отворени.

Зачудих се дали нямаше и аз да се превърна в това. В опция, която Кайли оставяше отворена.

Не очаквах Черил да се обади преди погребението на Милдред във вторник и така и стана. До петък следобед все още не бях се чул с нея и тя не беше се върнала в службата.

В 15 часа бях на бюрото си, втренчен в изядения наполовина бейгъл, който стоеше тук от закуска, и се чудех как ще издържа уикенда. И точно когато бях сигурен, че нещата не могат да се влошат повече, стана и това. Получи се есемес от Черил.

В наши дни е лесно да прекратиш връзка. Можеш да напишеш есемес. Да изпратиш имейл. Или дори да го направиш със 140 знака или по-малко в „Туитър“. Но Черил не беше от хората, които могат да сложат край по електронен път. Беше от старата школа. Когато късаше с някого, трябваше да го направи очи в очи.

Това представляваше тази покана за вечеря в последната минута. Искаше да се срещнем в ресторант в окръг Ълстър и не я вълнуваше, че ще трябва да карам двеста мили, за да може да ме зареже правилно.

Върнах й есемеса.

Стори ми се подходящ начин да сложа край на една мизерна седмица.

82.

Макар че трябваше да карам два часа, за да се сбогуваме, Черил поне беше избрала страхотен ресторант. Домът й в Уудсток беше само на пет километра от „Ню Уърлд Хоум Кукинг“, но бях вкусвал ястията на шеф готвача Рик Орландо и знаех, че си заслужават да изминеш стотина мили.

Спрях на паркинга на НУХК десет минути по-рано и влязох вътре. Заведението представлява голяма стара преустроена плевня с картини по стените, тиха музика и персонал, който никога не забравя лица. Лиз Корадо, съпруга и партньорка на Рик, ме поздрави с прегръдка.

— Черил още не е дошла, но имаш късмет — заговори, докато ме придружаваше до бара. — Днес е Вечер с Безплатна Напитка за Герои.

— Само газирана вода засега — усмихнах се насилено, защото знаех, че трябва да остана трезвен за обратния път до Ню Йорк.

Няколко минути по-късно влезе и Черил. Беше облечена в бяла парка и подходяща скиорска шапка, която подчертаваше тъмнокафявите очи, лъскавата черна коса и сияещата й карамелена кожа. Изглеждаше неотразимо.

Щом ме забеляза, и лицето й светна. Обви ръце около врата ми и ме целуна. Не беше каквото очаквах.

Лиз ни отведе до масата и Черил поръча бутилка шампанско. Също не беше каквото очаквах.

— Какво празнуваме? — попитах.

— Настъпването на Нова година.

— Трябва да се обадиш на „Ню Йорк Таймс“. Тези идиоти днес бяха наслагали „10 януари“ на всяка страница на вестника.

И тогава тя каза последното нещо, което някога бях очаквал:

— Не ме интересува кой ден е за останалата част от света. Ти и аз започваме годината отначало. Първите десет дни се преиграват — все едно никога не са се случили.

— Без наказания ли?

— Мисля, че трябва да анализираме играта си, така че да не допускаме отново същите грешки. Ала без наказания.

— Вече ме анализира една жена, която е толкова известна с психологическата си проницателност, колкото и с палачинките си.

— А, ясно. И какво каза доктор Гери?

— Не го запомних дословно, но нещо от сорта, че съм бил ревнив задник.

— Точно! А какво каза за мен?

— Мисля, че точното й определение беше „съвършена във всяко отношение“.

— Не съм. Държах се зле с теб. Съжалявам.

Очите й се навлажниха и тя се извърна.

— Стига де, каквото и да е станало, всичко свърши. Не е нужно да го споменаваш.

— Не, трябва! — каза тя и си избърса очите. — Преди няколко месеца Милдред ми се обади. Знаеше, че Фред ще бъде съсипан, когато тя умре, затова ме помоли да бъда там, за да му помогна да го преодолее. Не можех да откажа.

— Уф… А аз си помислих, че…

— Помислил си, че съм изоставила всичко заради Фред — продължи тя, — а аз отдавна престанах да го обичам. Направих всичко заради Милдред. Съжалявам. Чувствам се ужасно.

— Защо? Това, което стори, беше много благородно.

— Трябваше да ти кажа, но ти беше под пара със случая „Олдън“, а когато разбрах, че на Милдред й остават само няколко дни, вече не можех да мисля трезво. Щях да ти се обадя след погребението, ала…

— Фред се нуждаеше от теб.

— Той загуби майка си и бебето, което смяташе за свое. Направих всичко възможно, но сега е свършено. — Тя въздъхна. — Готова съм да продължа напред. А ти?

— Просто ми кажи къде отиваме.

— Мислех си за при мен през уикенда.

— Не си нося дрехи.

Тя се усмихна и облиза устните си.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти трябват?

Сервитьорката донесе шампанското, отвори го и наля две чаши.

— Така и не ви поздравих с Кайли за приключването на случая „Олдън“. — Черил вдигна чашата си. — За две от най-добрите ченгета в управлението. Как ще празнува тя този уикенд?

Пресегнах се през масата и чукнах чашата си в нейната.

— Проклет да съм, ако знам.

Очите й ми казаха, че това беше идеалният отговор.