Откуп

27.

Когато Сайлъс Блекстоун беше на дванайсет години, бащата му разкри пред него тайната на успеха.

— Повечето хора са добри само в едно-две неща и не ги бива за нищо друго — каза една вечер Кърт Блекстоун, докато надигаше третата си бира. — Ако искаш да преуспееш в живота, се съсредоточи върху това, в което си добър, и стани още по-добър.

Младият Сайлъс се изхили.

Кърт го забеляза и разбра какво си мислеше.

— Да, знам, че съм само един прост кантонер в метрото… Ала това е така, защото, когато бях дете, никой така и не ме научи… Но ако ти искаш да имаш хубав живот, стани наистина добър в едно нещо и ще стиснеш света за топките.

Сайлъс знаеше в какво не беше добър — в спорта, в това да си създава приятели и да говори с момичета. Затова прекарваше толкова много време затворен в стаята си, свит пред компютъра.

Трийсет години по-късно той беше все така свит пред компютъра, само че този път издирваше дигитални трохи от „МакБук Еъра“ на Трип Олдън. Ровеше се в историята на търсенията на Трип, когато телефонът иззвъня.

Хънтър не си направи труда да каже „здравей“, а направо попита:

— Говори ли с Уилър?

— Да, шефе. Предложих му двойно, както казахте, но той не се нави. Обясни, че всички предишни цели са били обикновени граждани. А сега искате да се изправи срещу професионалист, който може да отвърне на удара.

— Защо, по дяволите, ще съм готов иначе да му платя два пъти повече?

— Така е — съгласи се Сайлъс, — ала щом му казах, че ще платите двойно, се досети, че е опасно. Колебае се. Трябвало му време, за да си помисли.

— Нямам време. Предай му, че ще му платя тройно, за да престане с колебанията.

Хънтър затвори, а Сайлъс се облегна назад в стола си. Докато работеше за Олдън, беше научил колко ценни са тайните и успешно опазваше една от шефа си.

Истината за Уилър.

Преди осем години една 75-годишна общинска съветничка във Върмонт се беше изпречила между „Олдън Инвестмънтс“ и деветцифрена сделка с терени. Когато Хънтър не успя да си осигури гласа й, повика Сайлъс в кабинета си и му обясни проблема.

— Как мога да помогна? — попита Сайлъс.

— Намери професионалист и му плати да убие инатливата дърта кучка…

Сайлъс видя, че Хънтър беше сериозен. Той винаги беше сериозен, когато ставаше дума за пари. „Убий кучката“ означаваше точно това.

— Познавам един тип — каза Сайлъс. — Уилър.

Хънтър вдигна ръка.

— Спри. Не мога да бъда свързан с това. Не искам подробности. Искам само резултати.

Две седмици по-късно колата на съветничката изхвърча от един заледен планински път. Съдебният лекар определи смъртта й като злополука. На следващия ден Хънтър прехвърли четвърт милион долара в офшорната сметка на Уилър.

Оттогава Уилър беше викан още шест пъти. Хънтър никога не се срещаше с него, но го смяташе за ценен актив за бизнеса си. Онова, което не знаеше, беше, че няма такъв човек.

Ако Сайлъс беше предложил сам да убие старата дама, Хънтър щеше да се изсмее. Така че той изобрети Уилър и колкото повече пари правеше Хънтър, толкова по-незаменими ставаха услугите на въображаемия килър.

— И така, господин Уилър — произнесе Сайлъс на глас. — Той предлага тройно. Какво мислите?

— Смятам, че можем да постигнем повече, господин Блекстоун — изрече Сайлъс, този път с по-заплашителен тон.

— Четворно?

— Това ми звучи добре. Ако Олдън се съгласи, смятай, че съм спрял с колебанията.

Сайлъс отиде до хладилника, отвори една бира и пак се обади на Хънтър.

— Говорих с Уилър — каза. — Ще го направи за един милион.

Хънтър не се поколеба.

— Ще платя, но трябва да се свърши до понеделник. Чух се с оня задник, който е отвлякъл Трип. Нарича себе си Каин и е умен. Иска цял куп пари. Мога да го забавя, но не задълго. Ти напредна ли в търсенето?

— Цяла нощ се ровя в компютъра на Трип. Лошата новина е, че всичко е защитено с парола. Добрата е, че аз го научих на това, което знае за компютърната сигурност. Той използва моите методи, значи ще мога да хакна файловете му.

— Обади ми се веднага щом откриеш нещо, и кажи на Уилър да има готовност.

Хънтър затвори, а Сайлъс отпи от бирата си.

— Май получи работата, господин Уилър — с доволство произнесе той. — Имаш ли да кажеш нещо?

— Бих казал, че баща ти беше прав, господин Блекстоун — отговори въображаемият господин Уилър. — Ако искаш хубав живот, стани наистина добър в едно нещо и ще стиснеш света за топките.

Сайлъс вдигна бирата си.

— Ще пия за това.

28.

Каин се усмихна, доволен от начина, по който бе провел схватката с Хънтър Олдън. Не беше зле за аматьор.

Алармата на телефона му избръмча. Той погледна съобщението на екрана.

Макар че го бе написал самият той, се развесели. Отвличането си беше сериозна работа, но лека закачка нямаше да навреди.

Отиде в кухнята и отвори буркан с фъстъчено масло. Момчетата не бяха яли от дванайсет часа. Трип сигурно вече беше отчаян, но малкото пуерториканче щеше да издържи още. Да спипа двете хлапета, не беше лесно, помисли си Каин, потривайки ръката си там, където Лони го беше порязал с макетния нож. Ала след това най-трудно се оказа да намери място, където да ги скрие.

Отговорът дойде в деня преди Коледа. Гледаше „Новини от очевидци“ по Канал 7, когато репортерът по образованието Арт Макфарланд показа репортаж за високите нива на полихлориран бифенил, открити в осветителните тела в 800 училища в града.

— Ще отнеме три години да се замени това осветление — заяви Макфарланд.

Каин тъкмо се готвеше да превключи канала, когато Макфарланд хвърли бомбата.

— Според Агенцията за опазване на околната среда почти всички училища са достатъчно безопасни, за да продължи обучението, но някои са толкова замърсени, че трябва незабавно да бъдат затворени.

Каин усили звука, докато Макфарланд продължаваше.

— Всички градски училища в момента са затворени за празниците, но двадесет и две от тях няма да бъдат отворени отново през януари. Списъкът на засегнатите сгради е публикуван на уебсайта на телевизията.

Каин напусто беше измъчвал мозъка си, опитвайки да измисли сигурно скривалище за похитените момчета, а изведнъж на Бъдни вечер град Ню Йорк му подаряваше двайсет и две възможности.

Той влезе в уебсайта на телевизионната станция. Училищата, които щяха да бъдат затворени, бяха разпръснати из целия град и той внимателно обмисли плана. Щеше да посети всяко от тях и да ги оцени по разположение, достъп до обществен транспорт и вероятност да привлекат погледите.

И тогава изведнъж се досети: Държавно училище 114 — неговата алма-матер. Беше ужасно място да завършиш средно образование и в деня на дипломирането се беше зарекъл, че никога няма да се върне там.

Канеше се да го задраска от списъка, когато идеята го осени. Всичко, което някога правеше 114-о непоносимо, можеше да се окаже идеално, за да затвори там Трип и другарчето му. Освен това беше най-близо до неговото жилище. Трябваше обаче поне да го огледа.

Изчака до полунощ, преди да измине осемте пресечки от апартамента си на авеню „Д“ в Алфабет Сити до олющената стара сграда на улица „Деланси“, потънала в сенките на моста „Уилямсбърг“. Кварталът беше запустял — нямаше нито ресторанти, нито барове и с изключение на училището не намираше каквато и да е причина някои да отиде там.

Беше възможно най-безлюдното място, което можеше да се открие в този оживен град. Дори и онези, които живееха в многоетажните сгради за хора с ниски доходи на Гранд Стрийт, избягваха да се мотаят из този полутъмен ъгъл на Манхатън, където нямаше нищо друго освен редица боклукчийски камиони, паркирани под моста. Бяха сигурни, че зад всеки от тях се спотайва обирджия.

Но сега не се виждаше жива душа. Каин обходи района с ръка върху пистолета „Глок“ в джоба си. Нямаше охрана, нито камери за наблюдение. Най-подходящият начин да се влезе, беше през мазето. Слезе по стълбите и огледа вратата към подземието. Калпавият катинар, който я държеше затворена, трябваше да се замени с по-солиден, ако искаше да държи любопитните настрана. Но мястото беше идеално.

След толкова години най-после тази смрадлива дупка да се окаже полезна за нещо, помисли си той.

Прибра се вкъщи и си наля питие.

— Благодаря ти, Дядо Коледа — каза. — Точно този подарък исках за празника. Отровно средно училище в Долен Ийст Сайд.

29.

Стаята на чистачите в сутерена на ДУ 114 някога беше гробище за счупени мебели, мухлясали книги и смрадлива купчина от изгубени вещи, трупана от времената на президентството на Труман. Никой не ходеше там, особено чистачите.

След това, през 1983 година, Оги Хофман стана управител на сградата и преобрази отвратителната дупка в перфектно организиран команден център за поддръжка: кленов работен плот; подредени по конец инструменти; грижливо надписани контейнери за складиране; безупречно чист кухненски бокс… Сложи и кушетка за зимните вечери, когато отоплителната система на училището изискваше непрекъснато внимание.

При южната стена имаше три отделения с решетки за съхраняване на физкултурно оборудване, училищни пособия и всичко друго, което можеше да се изнесе през вратата, ако не беше заключено.

Трип и Лони бяха в средната клетка и разполагаха със стек минерална вода, празна кофа от боя и ролка тоалетна хартия. Бяха заспали, когато ги стресна затръшването на вратата на горния етаж.

Каин слезе по стълбите и влезе в импровизирания затвор. Беше целият в черно — от плетената шапка до ботите, а очите му едва се виждаха под скиорската маска. Отиде направо при работния плот на чистачите, отвори горното чекмедже и извади електрошоковия пистолет.

Насочи своя „Вайпъртек“ с мощност петнайсет милиона волта към пленниците си, а те се отдръпнаха в задната част на клетката си.

— Говори ли с баща ми? — попита Трип.

— Той иска да се увери, че още си жив — изрече Каин с филтриран от преобразувателя глас.

— Не ми звучи като казано от баща ми. Сигурен ли си, че си набрал правилния номер?

Лони се засмя. Каин го изгледа.

— Очаква обаждане като доказателство, че си жив. — Каин се отпусна на едно коляно и плъзна сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр под преградата.

— Сега ли да му се обадя?

— Не на него. Сигурен съм, че си имате кодови думи.

— Мога ли да звънна на дядо си?

— Не. Искам някого извън семейството. Някой твой познат, кажи му да се обади на баща ти и да предаде, че си добре.

— И да плати откупа — добави Трип.

— Бъзикаш ли се с мен, или си тъп? Ако кажеш това, те няма да се обадят на баща ти. Ще потърсят ченгетата…

— Съжалявам, не исках да…

— Съвсем просто е, хлапе. Обади се на приятел. На някого, на когото имаш доверие. А той да предаде на твоя старец, че си жив и здрав. Толкова. Кратко и лесно.

— Добре. Дай ми телефон.

— Раздаваш заповеди точно като баща си, а? Ще го направя сутринта. Нека се поизпоти дотогава.

Каин огледа внимателно стаята. Нямаше нищо подозрително. Разтърси вратата на клетката — беше здраво заключена.

— Не изяждайте всичко наведнъж — каза и се отдръпна назад. — Румсървисът е затворен през нощта.

Пъхна електрошоковия пистолет обратно в горното чекмедже на работната маса и си тръгна. Момчетата се заслушаха как трополи по стълбите. Втора врата се отвори и затвори, и настана тишина.

Лони грабна два сандвича и подхвърли единия на Трип.

— На кого ще се обадиш?

— Каза на приятел. Някой, на когото имам доверие.

— Това би трябвало да съм аз — въздъхна Лони, — но помолих на рецепцията да не ме свързват.

— Има само един друг човек освен теб, на когото вярвам — каза Трип. — Ще се обадя на Питър.

30.

Махмурлиите са като снежинките. Няма двама еднакви. Разбира се, това е само моя теория. Истината е, че рядко съм изпадал в подобно състояние, за да мога да мина за експерт по въпроса. Ала дори и въз основа на моя ограничен опит намирам, че всяко от тях върви със собствено специално съчетание от физически и психически несгоди.

Когато се събудих в 5 часа сутринта на третия ден от новата година, установих, че главата ми пулсира, коремът ми се гърчи и ме смазва чувство за вина. Всъщност беше по-скоро коктейл от вина, срам и угризения. Бях изневерил на гаджето си и се чувствах като боклук. Добре, може би не бях й изневерил, но все пак се чувствах като боклук.

Прибегнах до един от най-странните лекове за махмурлук на света. Йога. Извадих постелката и през следващия половин час разпъвах тялото си и пречиствах духа си, като се надявах да изтръгна от себе си дявола на похотта.

Това, плюс горещ душ и две чаши прясно приготвено френско кафе, ме накара да се почувствам по-добре. Практически не бях направил нищо лошо. Кайли е моя приятелка, партньорка и се нуждаеше от солидно рамо, на което да си поплаче.

Трябваше да бъда до нея. А това, че бях прекрачил чертата, си беше само в моите фантазии. Аз съм мъж, а мъжете невинаги мислят с раменете си.

Тъкмо си бях дал пълно опрощение, когато телефонът иззвъня. Видях снимката на Черил да изпълва екрана и замръзнах. Господ явно беше на друго мнение. Нямах време да произнеса молитвата на грешниците.

— Ей… как мина нощта? — попитах с подходящия сдържан тон, сякаш и аз бях стоял на предсмъртно бдение до Милдред от солидарност.

— Държи се. Реших да прескоча до града, да си взема някоя и друга дреха. След това ще мина през управлението, за да свърша някаква работа, а после ще се върна в Уестчестър да чакам края.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто исках да се чуем.

Настъпи неловка пауза и усетих, че не търси думи, за да се извини за поведението си на стълбите на управлението. Чакаше мен.

— Съжалявам за вчера. Май постъпих малко егоистично — казах.

— Не, не беше така — изрече тя меко.

Не можех да повярвам на благия й тон.

— Наистина ли?

— Не, Зак. Аз бях малко безчувствена. А ти — и казвам това не като твоя приятелка, а като сертифициран анализатор на поведението — беше напълно емоционално заслепен. Не искаше да ме пуснеш там. Терзаеше се. Но поне го каза с усмивка.

— Благодаря ви, доктор Робинсън. Предполагам, имам късмет, че се срещам с психолог, който не ме оставя да подценявам слабостите си.

— Такава съм си аз — гадже с пълно обслужване.

— Само не го включвай в служебната оценка.

— Не се притеснявай — имам отделно досие с всички твои недостатъци само за домашна употреба.

— Е, който и от тях да се е проявил вчера, съжалявам и съм готов да се поправя.

— Аз също. И така, какво предприе, след като те зарязах на сухо снощи?

— Аз ли? — Вкамених се.

— Да, ти. Какво прави снощи?

Скапаният ми от изпитите бири мозък затърси отчаяно правдоподобна полуистина.

— Ами, двамата с Кайли работихме до доста късно. После решихме да хапнем.

— Къде отидохте?

— В някакъв полицейски бар с що-годе прилична храна.

Безименно звучеше безобидно. Ако беше нещо запомнящо се, щях да си спомням името.

— Било е забавно.

— Не толкова, колкото две нощи с теб в апартамента в „Стийл Тауър“. Но нали ме познаваш — възползвам се максимално от това, което е на разположение. Така че, щом се появиш, имай предвид, че отварят едно ново гръцко заведение до…

Телефонът ми избръмча. Беше капитан Кейтс.

— Съжалявам, шефът е на другата линия. Трябва да отговоря.

— Ще се видим по-късно — каза тя.

Приех обаждането на Кейтс.

— Джордан, колко бързо можеш да дойдеш тук? — попита Кейтс.

— Веднага. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Направи го бързо. Очаквам посетител след петнайсет минути и ви искам тук двамата с Макдоналд, за да ми помогнете да се оправя с политиците.

— Ще дойдем. Тъкмо с Кайли започваме да градим добри отношения с кмета.

— Не става дума за кмета — каза Кейтс. — С нея мога да се оправя и сама.

— Кой е тогава?

— Човекът, който може да накара нещо да се задвижи в този град по-бързо от кмета или от когото и да е от нас. Хъч Олдън.

Стиснах очи. Главата ми пак забуча.

31.

Ако имах някакви съмнения кой притежаваше кадилака, паркиран пред управлението, регистрационната табела го съобщаваше в оранжево и черно. ОЛДЪН 1.

Кайли ме чакаше на предното стълбище.

— Как дойде толкова бързо? — попитах.

— Събудих се рано, взех колата и вече седях в закусвалнята, когато Кейтс се обади. Хъч Олдън се появи преди няколко минути. Очаква ни.

— В какво настроение е?

— Доста дружелюбно — отвърна тя. — Но типове като него никога не си разкриват картите. Беше превключил в режим милиардер с добро сърце, човек от народа, загрижен за всички — също като снощи.

— Само че снощи беше обсебен от метеоритния дъжд. А тази сутрин може да е порой от лайна. Хайде да се качим в кабинета на Кейтс и да разберем.

Олдън ни поздрави сърдечно. Кейтс пое водещата роля.

— Господин Олдън тъкмо ми казваше, че кметът е уредил срещата ви с него — каза тя, сякаш току-що го бе чула за пръв път. — И той беше така великодушен да дойде в управлението, за да продължим…

— Кметът е зает — прекъсна я Хъч. — Оценявам нейната лична загриженост за семейството ни, но защо да я занимаваме пак с това? Сигурен съм, че можем да решим всичко тук, на равнище отдел.

Заплахата беше явна.

— Сигурна съм, че можем. — Кейтс се включи в играта.

— Внукът ми е добре — каза Олдън. — Веднага щом си тръгнахте, отидох да се видя с Хънтър и не щеш ли — Трип се обади, докато бях там. Казах му, че бихте искали да говорите с него, но той е толкова разстроен от смъртта на Питър, че се нуждае от няколко дни да се съвземе.

— Това е разбираемо — отбеляза Кейтс, — но при разкриването на което и да е убийство нашият враг е времето. Може би ще успеете да уредите телефонен разговор между него и детективите.

— Ако смятах, че той би помогнал по някакъв начин, бих ви услужил с радост — отвърна Хъч. — Но го разпитах подробно, той не знае нищо. Дори не е разбрал за убийството, докато не се появи в новините. Мисля, че най-доброто решение е полицията да продължи по следите, с които разполагате, и да оставим Трип да се справи със загубата. Щом преживее скръбта си, ще се погрижа да бъде на разположение за всякакви въпроси. Можете ли да направите това за мен?

А това означаваше: Ако кажете „не“ ще се обадя на моята приятелка Мюриъл Сайкс.

Кейтс благосклонно се съгласи. Хъч ни благодари и си тръгна.

— Минал е на страната на лошите — отбеляза Кайли. — В пълен синхрон с Хънтър. Без ченгета. Оставете семейството да се погрижи.

— Виждам, че протака, но ако не подозирате, че Трип е убиецът, го оставете — каза Кейтс. — По-добре разкажете какво научихте дотук за Питър Шевалие.

— Хънтър би искал да повярваме, че го е направил ревнив съпруг — обясних аз. — Питър е бил заклет ерген и е обичал жените, но е играел по правилата. Определено не е бил такъв разбивач на семейства и женкар, какъвто Олдън иска да го изкара.

— Това не ме изненадва — каза Кейтс. — Хънтър Олдън не е първият затормозен бял богаташ, който преувеличава сексуалните подвизи на черен мъж. Струва ми се, че Питър е убит заради човека, за когото е работил, а не заради това какви ги е вършил.

— На едно мнение сме — съгласи се Кайли. — Трип е бил отвлечен. Само че, вместо да изпрати негов пръст или ухо на баща му, убиецът е пратил главата на Питър Шевалие. Това е доста по-стряскащо послание.

— Ако сте прави — рече Кейтс, — Олдън е твърде умен или твърде изнервен, за да се отърве от нея, местейки я някъде другаде. Така че най-вероятно главата е в някоя камера от домашните му хладилници. Но в този град няма достатъчно луд съдия, който да подпише заповед за обиск. Ако се съди по разговорите ви с Олдън, мислите ли, че ще плати откупа?

— Да — каза Кайли. — И в мига, в който го направи, убиецът ще изчезне от лицето на земята. Майната му на Хъч Олдън. Трябва да говорим с това момче.

Кейтс постави лакът на бюрото и подпря брадичка на юмрука си. Мислеше — нещо, в което беше много добра.

След трийсетина секунди в позата на „Мислителя“ на Роден тя вдигна очи.

— Знам, че не искате да чуете това — започна тя, гледайки право към Кайли, — но искам да напомня на всички в тази стая — включително и на себе си, — че полицейските служби работят за данъкоплатците. Обзалагам се на една месечна заплата, че някой е отвлякъл Трип Олдън и преговаря за откуп. Семейството обаче отрича. А сега един мъж с много власт в този град ни подсказа толкова учтиво, колкото може, да се отдръпнем. Така че, докато нямаме по-съществено доказателство от осемдесетгодишна жена, на която й се е привидяло полицай под прикритие да арестува Трип Олдън, този екип ще отстъпи. Вашата работа не е да разкривате отвличане, за което не е подаден сигнал. Задачата ви е да заловите убиеца. Някакви въпроси?

— Само един — обади се Кайли. — Как предлагате да го направим, ако трябва да изчакаме вероятния ни основен свидетел да се съвземе от скръбта?

— Можете да започнете, като разговаряте със семейството на Питър.

— Олдън са неговото семейство.

— Питър има брат в Хаити. Долетял е в Ню Йорк снощи и ще се отбие в кабинета ми по-късно тази сутрин.

— Да, госпожо — рече Кайли. — И може би ще се нуждае от уверения, че нюйоркската полиция прави всичко възможно, за да намери убиеца на брат му. Бихте ли желали да го излъжа аз, или искате да го поемете вие?

Кайли се врътна и изскочи от кабинета. Кейтс ме изгледа и поклати глава.

— Не й се ядосвай много, капитане — казах. — Тя е разочарована.

— Та аз не съм й ядосана — отговори Кейтс. — Просто съжалявам партньора й — погледна ме. — Приятен ден.

32.

Когато излязох от кабинета на Кейтс, Кайли вече седеше на бюрото си и си изкарваше яда на клавиатурата на компютъра.

— Какво пишеш? — попитах.

Тя не вдигна поглед.

— Писмо за оставка ли? — продължих аз. — Или книга с разкрития за всички несправедливости, които е трябвало да понесеш като член на Специалния отдел? Чувал съм, че поезията била отличен начин да изразиш най-съкровените си…

Тя ми показа среден пръст.

В отговор й оставих известно време да се успокои. Кайли престана да пише и след няколко минути се нахвърли настървено върху разни документи, които бяхме събрали по случая. Прелистваше страниците със замах. Запрати една химикалка през стаята, защото не започна да пише при първия опит, после се втурна към шкафа и отвори, и затръшна половин дузина метални чекмеджета.

Хареса ми.

Без значение кое време на деня е или как е облечена, Кайли Макдоналд е жена, в която тлее страст. А когато е ядосана, ти се иска да потънеш в пламтящия й поглед.

Спомних си за снощната ни вечеря и за не толкова невинния начин, по който тя положи длан на ръката ми, за двете вилици, които се преплитаха над пая в стил „калта на Мисисипи“, за дългата прегръдка за лека нощ, която все пак не продължи достатъчно дълго… После се върнах към дните, когато бяхме заедно и понякога се опитвах нарочно да я изкарам от равновесие, защото сексът за сдобряване беше фантастичен.

Ако си водех дневник, щях да запиша: „Така неудържимо се възбудих, че не можех да се съсредоточа върху разследването на убийството“.

След двайсет минути реших, че и двамата сме се охладили достатъчно.

— Ако има някакво значение, аз съм на твоя страна — казах.

— Тогава защо не ме подкрепи, Зак?

— Защото Кейтс не ни е враг. И нея системата я притиска, както и нас. И защото трябва да осъзнаеш, че когато си ченге, те замерят отвсякъде с лайна. Единствената разлика при Специалния отдел е, че през повечето време лайната се сипят отвисоко. Кейтс играе по правилата. И понеже е достатъчно умна, разбира, че не бива да си мери шапката с новия кмет, който е на поста от по-малко от 72 часа.

Тя примигна. Всъщност се усмихна. Ледът беше разчупен.

— А сега какво? — попита.

— Не знам. Беше се разработила като полудяла. Стори ми се, че си попаднала на следа.

— Търсех вратичка, опитвах се да разбера дали няма начин да обвиним Трип Олдън в нещо. Тогава ще можем да го търсим.

Преди да успея да кажа „престани да си губиш времето“, телефонът ми иззвъня. Беше Боб Макграт, дежурният сержант.

Бях се уговорил с него да ми се обади, когато Черил се появи. Но не го разгласявай — казах му. — Не искам целият отряд да те чуе да крещиш: „Хей, Джордан, гаджето ти се появи“.

Не се тревожи за това — обеща Макграт. — Аз съм най-дискретният 120-килограмов полицай в управлението.

Вдигнах телефона.

— Здрасти, Макграт, каква е паролата?

— Елвис влезе в сградата — прошепна дрезгаво той. — Какво ще кажеш, детектив? Достатъчно деликатен ли бях?

Засмях се, благодарих му и се обърнах към Кайли.

— Ще се върна след пет минути.

— Къде отиваш?

Прост въпрос, но не и за човек, който се разкъсва между две жени. Официалните мъжки правила за свалка са пределно ясни: Никога не допускай да разбере колко силни са чувствата ти към другата.

— До кабинета на Черил — отговорих, опитвайки се да прозвучи, сякаш имах там някаква служебна работа.

Кайли не се върза нито за секунда.

Намигна ми.

— Забавлявай се.

33.

Бях твърде раздвоен, за да се забавлявам. Всъщност бях перфектен кандидат за сеанс с психоложката на управлението, но за това, разбира се, не можеше да става и дума. Най-доброто, което доктор Робинсън можеше да направи в момента, беше да ме посрещне с една хубава старомодна прегръдка, невинна и колегиална.

Изкачих стъпалата по две наведнъж.

Черил се изненада, че ме вижда.

— Как разбра, че съм тук? — попита, когато нахълтах в кабинета й.

— Не съм — казах. — Наминавам през пет минути само за да се окъпя в аурата ти.

Тя обви ръце около мен.

— Точно сега аурата ми е скапана. Но е хубаво, че те виждам.

Притиснах я към себе си, а тя сведе глава към моята. Точно когато устните ни се докоснаха, вратата се отвори.

Никога не бях срещал човека, застанал на прага, никога не бях виждал негова снимка, но веднага разбрах кой е.

Беше висок, с тяло на бегач и сините очи на Пол Нюман. Разрешената му коса беше светлокестенява и му придаваше небрежния вид на сърфист, който се допълваше добре от грижливо подстриганата четина по лицето му.

— Фред — възкликна Черил и отдръпна ръце от врата ми, сякаш току-що беше спипана зад плевнята с младия ратай.

— Ти трябва да си Зак. — Фред ми светна с усмивка от реклама на паста за зъби. Протегна ръка и се здрависахме.

Аз умея добре да преценявам характери. Задължително е за работата. Хвърлих му един поглед и първата ми мисъл беше готин тип. Ако се наложеше да седя до него в самолет, вероятно щяхме да си побъбрим. Но сега беше различно. Двамата не споделяхме една и съща седалка при полет до Лос Анджелис. Споделяхме гаджето ми.

— Чувал съм много за теб от Черил — каза той.

— Дотук с поверителността между лекар и пациент — отговорих, опитвайки се да прозвучи шеговито.

Фред се засмя.

— Не, наистина. Тя ми довери, че с твоята партньорка сте двама от най-умните детективи в града.

— Благодаря — казах, гледайки Черил. — Само че и най-умните ченгета могат понякога да направят нещо глупаво. Прав ли съм, докторе?

Тя кимна. Стори ми се, че не беше щастливо кимване. Разговорът ни отпреди няколко часа продължаваше да витае в главата ми. Бях се показал не просто безчувствен. Бях се показал като емоционално повреден. Трябваше да удвоя старанието си.

— Съжалявам за майка ти — изрекох толкова състрадателно, колкото успях. — Как се справяш?

— Майка ми ме отгледа сама — отрони Фред. — Винаги сме били близки и не мога да понеса мисълта, че… — Той замълча, без да успее да завърши изречението.

Вдигна ръка и извърна глава от нас. Отне му цели десет секунди, за да се овладее.

— Както и да е — продължи, насилвайки се да прозвучи по-бодро. — Та щом ме питаш как се справям… Отговорът е, че се справям дяволски по-добре, отколкото ако се налагаше да понасям това сам. Нямаше да стигна доникъде без Черил. Тя е ангел.

— Като че ли не знам — казах и обвих ръка около Черил. — Голям късмет е, че я имаме.

Останах така, изпъчил гърди, със сдържана усмивка, сякаш очаквах Фред да извади фотоапарат и да направи снимка на щастливата двойка.

Ала на него не му трябваше фотоапарат. И така схвана картинката. Усмихна се неловко на Черил.

— Дали да не ви оставя сами… Ще те почакам отвън. Радвам се, че се видяхме, Зак.

И изчезна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „трима са много“.

Черил се измъкна изпод ръката ми.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита.

— Кое? И не ми обяснявай, че съм бил безчувствен. Казах му, че съжалявам за майка му.

— И веднага щом той обясни колко е благодарен, че съм била до него, ти ме сграбчи и беше готов да му налетиш като разгонен слон.

— Стига де, просто ме свари неподготвен. Не очаквах да се натъкна на бившия ти съпруг. Мислех, че ще вземеш влака сама.

— Не исках да се оставя на милостта на Метро-север, така че Фред ме докара. Но това не е причина да се държиш като… като пещерен човек.

— Съжалявам — промърморих. — Аз ревнува. Аз не знае какво друго прави.

Тя се засмя.

— Ти си безнадежден случай.

— Не съм безнадежден. — Приближих се към нея. Само малко повреден.

Прегърнах я през кръста и я привлякох към себе си.

— Всичко, от което се нуждая, е добър терапевт.

На вратата се почука и Кайли нахлу вътре, без да изчака отговор.

— Училището „Барнаби“ — каза тя.

За втори път за няколко минути се наложи с Черил да се отдръпваме бързешком един от друг.

— Какво става? — попитах.

— Обади се онзи учител, Райън Медисън. Току-що се чул с Трип. Иска да се срещнем с него в кабинета на директора. Веднага.

Последвах Кайли към вратата, обърнах се и погледнах прощално Черил.

— Само отлагаме прегръдката, нали така? — попитах.

Тя кимна, този път беше по-щастливо кимване.

— Ако имаш късмет — каза.

34.

— Какво, май вие с Черил отново сте най-щастливата двойка в Деветнадесети? — попита Кайли, докато даваше газ и изскачаше на Шейсет и седма улица.

— Косвени улики — отвърнах. — Положението не е толкова розово, колкото може да ти се стори. Тъкмо умолявах за прошка, когато ти нахълта.

— Каква глупост направи този път?

— Натъкнах се на нейния бивш и може би се държах малко като задник.

— А когато казваш малко, значи си бил пълен задник.

— Накипя ми.

— За Бога, Зак. Майката на бедния човек умира.

— Всички си имаме дефекти в характера. Ти например караш, като че сме с крадена кола.

— Поне ще те закарам там, където трябва да отидем — каза тя, без да отпуска педала за газта. — А ти ще катастрофираш, ако не вземеш незабавно мерки за ограничаване на щетите във връзката ти. Познавам човека, който може да ти помогне. Казва се Скот Кофман. Ще ти дам визитката му.

— Ти сериозно ли? Вече излизам с терапевт. Смяташ, че друг психар ще помогне? Благодаря, но нямам нужда от доктор Кофман, за да оправя връзката си с Черил.

Тя се засмя.

— Ти си идиот. Скот не е терапевт.

— Какъв е тогава?

— Той е моят консултант в „Тифани“.

— Не мога да си позволя „Тифани“. Но бижутата са чудесна идея. Мисля, че ще поговоря с Уоли.

— Кой е той?

— Той е моят консултант в „За 1 долар“.

Продължихме да се обстрелваме с остроумия чак до училището „Барнаби“ и когато стигнахме до кабинета на директора Маккормик, имах усмивка на лицето.

Райън Медисън, от друга страна, нямаше. Той вече не беше онзи симпатяга, дето ни караше да изпушим по една на покрива, когато се срещнахме вчера. Артистичният господин Медисън определено беше сразен.

— Нашият Райън е доста обезпокоен, и то оправдано — започна господин Маккормик с директорски тон. — Както и аз. Имаме проблем с отговорностите. „Барнаби“ не може да бъде замесено в такива неща.

— В какви неща? — попитах.

Четиримата бяхме в кабинета на Маккормик, а Медисън още не ни беше обяснил какво става.

— Трип Олдън ми е оставил гласова поща — каза Медисън. — Ще ви я пусна.

Той включи телефона си на високоговорител.

— Здравейте, мистър Медисън, имам нужда от голяма услуга. Моля, обадете се на моите хора и им кажете, че съм добре. Не мога да се прибера вкъщи и наистина няма как да говоря с татко. Просто им кажете, че съм добре. Благодаря.

— А вие обадихте ли се на родителите му?

— Не, не се обадих. — Медисън се надигна от стола си. — За някакъв тъпак ли ме мислите?

— Успокойте се, сър — каза Кайли. — Всички тук сме на една страна.

— Не, не сме — отвърна Медисън. — Вие разследвате убийство. Аз съм на страната, която не иска да има нищо общо с това. Загрижен съм за Трип Олдън, но ако той е убил шофьора си? Смятате ли, че искам да се окажа забъркан в нещо такова?

— Нямаме причина да подозираме, че Трип е убил Питър Шевалие — поясних.

— Това е вашият сценарий, детектив. А в моя всичко е възможно. Цялото това нещо се превръща в лош филм и аз не искам да участвам по никакъв начин в него.

Бяхме в сграда, където пушенето беше забранено, и беше ясно, че душата на Медисън стене за цигара.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Ние можем да поемем нещата оттук. В колко часа беше обаждането?

Той погледна телефона си.

— 8:11 тази сутрин. Бях горе в стаята си.

— А къде беше телефонът ви, когато той се обади? — попита Кайли.

— Беше на… — Медисън замълча, осъзнал какво беше постигнала Кайли току-що.

— Продължете, сър — подкани го тя. — Къде беше телефонът ви, когато дойде обаждането?

— Беше на бюрото ми. И да, детектив, чух го да звъни, видях, че се обажда Трип и нарочно го оставих да се включи на гласова поща. Не искам да бъда въвлечен в драмата им. Това престъпление ли е?

— В никакъв случай — каза Кайли. — Предвид обстоятелствата е напълно разбираемо, че не сте приели разговора. Мога ли да взема телефона ви? Ще запиша гласовата поща на моя и с партньора ми ще предадем на семейство Олдън съобщението на Трип.

Той подаде на Кайли телефона си и извади пакет цигари.

— Отивам навън да запаля една. Ще се върна след няколко минути.

— Надявам се, че разбирате нашата дилема — погледна ни Маккормик, щом Медисън излезе. — Нашата работа е да развиваме тези млади мъже, не да се месим в личния им живот. Не знаем дали нежеланието на Трип да се обади вкъщи, е свързано със смъртта на господин Шевалие. Това е във вашата компетентност. „Барнаби“ трябва да остане настрана. Не можем да бъдем посредници между Трип и родителите му.

— Разбираме напълно — казах — и ще се радваме да предадем посланието на Трип на семейството.

Истината беше, че Хънтър Олдън определено криеше нещо и бяхме доволни на всеки повод да го подхванем пак.

35.

Двайсет минути по-късно бяхме там и натискахме звънеца на Олдън. Отвори ни Джанел. Подобно на Райън Медисън, тя също беше загубила част от блясъка си от предния ден. Беше все така красива, но днес лицето й беше помътено от притесненията, а зелените й очи бяха зачервени.

— О! — произнесе тя онова, което казват цивилизованите хора вместо: „Пак ли вие? Какво, по дяволите, искате сега?“.

— Имаме съобщение за вас от сина ви — казах.

Това послужи за полицейски еквивалент на „Сезам, отвори се“. Тя разтвори широко вратата и ни придружи до кабинета на съпруга си.

Най-напред почука.

Една дума прозвуча от другата страна на вратата.

— Какво?

— Хънтър, полицията се върна. Имат съобщение за нас от Трип.

Олдън отвори вратата и ни пусна вътре. Джанел седна. Ние останахме прави.

— Трип ви се е обадил, така ли? — попита Олдън.

— Не директно, но имаме съобщение от него за вас и за съпругата ви — отговорих.

— Да го чуем. — Той се настани на кожения стол зад бюрото.

— Това е семеен въпрос. — Посочих към Сайлъс Блекстоун, който стоеше в далечния ъгъл на стаята.

— Не му обръщайте внимание — каза Олдън. — Какво е съобщението?

— Оставено е на един от учителите на Трип преди по-малко от час — поясни Кайли. — От училището ни помолиха да ви го предадем.

Кайли пусна гласовата поща.

Джанел задържа дъха си, докато не чу: „Моля, обадете се на моите хора и им кажете, че съм добре“. Заля я вълна от облекчение, но веднага след това потръпна, когато Трип изрече: „Не мога да се прибера вкъщи и наистина не мога да говоря с татко“.

Хънтър остана с каменно лице.

— Е, нали ви казах — произнесе той веднага щом записът свърши. — Синът ми е добре. Той е наред. Чухте всяка негова дума.

— Интересуваме се повече от това, което премълча.

— А аз се интересувам да се върна към работата си. Благодаря, че дойдохте. Джанел, изпрати тези двамата. Отново.

Джанел се изправи.

— Искам да знам — обърна се тя към мен — какво означава, че се интересувате от онова, което не казва в съобщението?

— Беше ни обяснено, че синът ви скърбял за смъртта на Питър, но той дори не я споменава. Няма „кога е погребението“, нито „хванаха ли вече убиеца?“. Съпругът ви ни уверяваше, че Трип се обаждал редовно тук, но въпреки това момчето казва: „Не мога да се върна у дома и наистина не мога да говоря с татко“.

— Достатъчно! — намеси се Хънтър и се изправи зад бюрото. — Махайте се.

Спомних си думите на нашия нов кмет. „Хънтър Олдън може да бъде настъпателен, но не го оставяйте да ви притиска. Той не ви е началник — дори и да се опитва да се държи така.“ Надявах се, че ги помни и Кайли.

— Аз… още не съм приключил — изрекох като във версия за бедни на „Мръсния Хари“.

— И аз не съм — каза Джанел. — Продължавайте, детектив.

— Госпожо Олдън, съобщението на Трип е получено тази сутрин. Не на вашия домашен телефон или на мобилния ви, а от неговия учител — трета страна, чийто телефон не е настроен да проследи повикването. Трип е изчезнал след убийството и честно казано, това гласово съобщение звучи като доказателство, че е жив.

— Той е отвлечен, така ли? — попита Джанел.

— Не знаем, но ако беше така, онзи, който го е отвлякъл, би наредил на семейството да не се обажда в полицията. Това би било грешка, много вероятно такава, която би струвала живота на вашия син.

Джанел не каза нищо. Хънтър сложи ръка на рамото й.

— Надявам се да сте щастливи, детективи. Успяхте да уплашите до смърт моята съпруга. Работата ви тук е приключена. Освен ако нямате в какво да ни обвините, напуснете.

Няма закон срещу върховната арогантност, така че нямаше и в какво да го обвиним.

Напуснахме.

36.

Сайлъс Блекстоун придружи двете ченгета до входната врата и ги наблюдава, докато се отдалечиха с колата. Когато се връщаше към кабинета, чу крясъците.

Подсмихна се. Джанел избухваше като ядрена бомба.

— Защо не ми каза? — извика тя.

Хънтър запазваше хладнокръвие. Отговорът му беше толкова тих, че Блекстоун не можа да го долови. Ала гласът на Джанел прониза дебелата врата от махагон на кабинета.

— Да ме опазиш? Как? Като ми нареди да стоя настрана, защото не съм майка на Трип?

Блекстоун поклати глава. Внимавай, скъпа. С мъртвата съпруга престъпваш границите. Продължавай така и не бих се изненадал, ако Хънтър повика Уилър да се отърве и от теб.

— Колко пари искат? — попита Джанел.

Блекстоун не желаеше да пропусне този отговор в никакъв случай. Той се приближи до вратата.

Хънтър изрече уклончиво:

— Много.

— Няма значение — каза тя. — Имаме застраховка „Отвличане и откуп“.

Мълчание.

Вече не беше проблем, че Хънтър снишаваше глас. Блекстоун беше достатъчно близко, че да долови и движенията на телата им. Нямаше да чува по-ясно, дори да бе сложил бръмбари в стаята. Просто Хънтър не беше отронил и дума.

— Има ли проблем с О & О? — заинтересува се Джанел.

— Да, с откупа. Застрахователната компания ще плати до десет милиона, но този тип иска десет пъти по толкова.

— Сериозно ли говориш? — ужаси се Джанел. — Сто милиона долара?

Блекстоун също не можеше да повярва. И двамата сигурно бяха чули погрешно.

— Страхотни математически способности имаш, Джанел. Десет по десет прави сто. Сега извади десетте, които застрахователната компания ще плати, от стоте, дето този луд иска, и виж колко трябва да излязат от джоба ми.

— Не ми пука колко ще струва — викна Джанел. — Плати ги.

— За бедна малка дрипла от Алабама се оправяш доста бързо и волно с моите деветдесет милиона, а?

— Притежаваш повече, отколкото някога ще ти трябват. Но имаш само един син.

— Само че, преди да дам и един цент, трябва да се уверя, че този един син е жив. Снощи казах на оня тип, че искам обаждане за доказателство.

— Сега вече го получи.

— А също и ченгетата. Не мога да повярвам, че онзи задник учителят ги е намесил. Кой, по дяволите, е тоя?

— Сериозно? Не знаеш кой е Райън Медисън? Трип говори за него през цялото време. Той е наставник на сина ти от години.

— Е, господин наставникът е женчо, щом е извикал ченгетата. А откъде е разбрал, че трябва да повика точно тези двама детективи? Ще ти кажа откъде. Те са говорили с него вчера, когато са отишли в „Барнаби“, и са му заръчали да им се обади, ако се чуе с Трип. И той го е направил.

— Можеш ли да го обвиняваш за това? Полицията разследва убийство…

— Не ми пука! Пиша чекове на това училище, откакто Трип постъпи в детската градина. Най-малко по сто хилядарки годишно над и извън таксата. Не смяташ ли, че заради това ни дължат малко дискретност? Но не, този сладур учителят няма търпение да набере 911. Е, познай какво ще направя сега. Ще се погрижа да не може да го направи отново. Блекстоун!

Сайлъс трепна при звука на името си. Бързо се отдалечи.

— Идвам — извика от другата стая.

Изчака пет секунди и влезе в кабинета.

Хънтър беше при сейфа в стената.

— Какво мога да направя за вас, шефе?

— Приготви си колата. Ти си моят нов шофьор.

— За какво говорите?

— Моята кола е на служебния паркинг, а шофьорът ми е мъртъв. Ти си моят нов шофьор.

Той извади от сейфа четири пачки и ги пъхна в кожен плик.

— А ти чакай тук и свърши нещо полезно — нареди на Джанел. — Тези ченгета държаха достатъчно дълго моя „Майбах“. Обади се на шефа им. По дяволите, не ми пука, дори да трябва да позвъниш на кмета. Искам да ми го върнат.

— И къде отиваш?

— В „Барнаби“ — каза Хънтър, докато излизаше. — На родителска среща.

37.

Патрис Шевалие беше висок, тъмнокож и вероятно красив, но бруталното убийство на брат му бе белязало лицето му със скръб, болка и гняв.

Кейтс ни представи един на друг, с Кайли изразихме своите съболезнования и четиримата седнахме в кабинета на шефа, за да говорим по тема, която трима от нас биха искали да отложат.

Кейтс ни улесни.

— Разговаряхме с д-р Шевалие и по онова, което ми обясни, съдя, че брат му е бил забележителен филантроп.

— Питър не би се изразил така — тихо възрази Шевалие. — Той просто би казал, че е само човек, който помага на малкия си брат.

— Как ви помогна? — попитах.

— Плати, за да ме изпрати в колеж във Франция, а после — четири години в Медицинското училище в Тулайн. Аз съм педиатър в един от най-бедните райони на Хаити, а след урагана Гилбърт Питър ми помогна да изградя детска клиника.

— Това, д-р Шевалие, е моето определение за филантроп — поясни Кейтс.

— Благодаря ви, капитане. А сега кажете: кога ще откриете убиеца на Питър и ще ми върнете останките му? Детската клиника „Питър Шевалие“ е жив паметник за щедростта на брат ми, а хиляди хаитяни — много от които му дължат живота си — жалеят за смъртта му и ме чакат да го върна вкъщи. — Той замълча. — Целия.

— Невъзможно е да ви кажа кога точно ще успеем, ала трябва да знаете, че детективите Джордан и Макдоналд са най-добрият екип под мое командване. И ви обещавам, че да изправим убиеца на Питър пред правосъдието, е наш най-висок приоритет.

Не това искаше да чуе човекът, но пък беше практичен.

— Как мога да помогна? — попита.

— Разговаряхте ли често с брат си? — заинтересувах се аз.

Загатване за усмивка.

— Непрекъснато. Често нямаше какво да прави, освен да седи в паркираната кола и да чака господин Олдън. Така че ми се обаждаше. Трябваше непрестанно да му напомням, че шофьорите разполагат с повече време от лекарите.

— Значи, ако Питър е имал врагове, вероятно е щял да ви сподели…

Шевалие вдигна ръка.

— Ако го познавахте, дори не бихте допуснали.

— Може би не врагове — поправих се, — но романтична афера, която…

Отново вдигна ръка.

— Питър имаше любовна връзка с една-единствена жена. Ала вие вече го знаете, детектив. Говорили сте с Хуанита. Но и аз имам въпрос към вас. Разговаряхте ли с Трип Олдън след смъртта на брат ми?

— Не, сър. Издирваме го.

— Както и аз. А Хуанита е ужасно притеснена, защото няма вести от внука си Лони.

— Ако мога да попитам — намеси се Кайли, — защо търсите Трип?

— Доста вероятно по същата причина, както и вие. Питър работеше за семейство Олдън, когато го убиха. Ако някой може да ви помогне в разследването ви, това е семейството. Ала от Хънтър Олдън човек няма как да получи каквото и да е обяснение. Така че снощи отидох да се видя с Джанел, но и тя или не можеше, или не пожела да ми каже къде да намеря Трип.

— Колко близки бяха Трип и Питър? — попита Кайли.

— Те се обожаваха един друг. Когато Трип беше на десет години, се отегчаваше през лятото в Саутхамптън и попита дали може да посети селото, където сме израснали с брат ми. Двамата с Питър отлетяха за Хаити и останаха две седмици. Следващото лято прекара там месец. И се връщаше всяка година, докато навърши петнайсет. Той не е повлиян от богатството си. Чувстваше се у дома в нашето село — и поради това говори свободно креолски. Между нас казано, струва ми се, че Питър беше за момчето повече баща, отколкото Олдън. Фактът, че Трип не ме е потърсил след смъртта на Питър, ме тревожи много.

— Тревожи и нас — каза Кейтс. — Ще го намерим и ще получим отговорите от него.

— А кога? — избухна Шевалие. — Само не ми казвайте, че го търси най-добрият екип под ваше командване, защото знам друго. Хъч Олдън е бил тук тази сутрин и е използвал безграничните си политически контакти, за да ви попречи да го правите, нали?

Кейтс мълчеше.

— Благодаря ви, че не го отричате. Моите извинения, че повиших тон.

— Мога само да си представя на какъв стрес сте били подложен през последните 48 часа — тихо изрече Кейтс. — Не е нужно да се извинявате, д-р Шевалие.

— Моля, наричайте ме Патрис… — омекна той. — Снощи, когато посетих Джанел, я попитах дали мога да прегледам личните вещи на Питър. С нейно разрешение взех компютъра и мобилния му телефон.

— Вече имаме телефона му — казах.

— Имате само служебния му. Това е личният му мобилен и тъй като полицията не го е прибрала, предположих, че не е необходим за вашето разследване. След като разгледах контактите му, успях да се свържа с нашите хора.

— Нашите хора ли? — учуди се Кейтс.

— В този град има сплотена общност от хаитяни. Много от тях работят тихо и в пълна неизвестност за малцината привилегировани, на които е предназначен да служи вашият отдел. Брат ми беше част от тази общност. Те бяха връзката на Питър с неговата хаитянска култура.

— И един от тези хора работи за Хъч Олдън — предположи Кейтс.

Шевалие кимна.

— Да. Но не би трябвало да се налага да прибягвам до тайни ходове, за да получа информацията, която ми се дължи във връзка с убийството на брат ми. В бъдеще бих искал вие и вашите детективи да бъдете много по-отзивчиви.

— Прав сте, ще бъдем — кимна Кейтс.

— И моля, обещайте ми, че няма да позволите на богатите и властните да ви попречат да откриете убиеца на Питър.

Кейтс стана от стола си и протегна ръка.

— Имате думата ми, Патрис.

Той се изправи и стисна ръката й. Усмихна се — този път широко. Очите му заблестяха и устните му се разделиха, за да разкрият идеални бели зъби. Нямаше повече място за съмнения — Патрис Шевалие беше красив мъж.

— Благодаря, капитане — каза той.

Тя му върна усмивката.

— Наричай ме Делия.

На пръв поглед можеше да изглежда, че между тях прескача искра, която можеше да доведе до вечеря, а после до кой знае какво… Ала аз бях наясно, че не е така. Делия Кейтс не позволяваше да прехвърчат искри между нея и близки на жертва на убийство. Добрият лекар я беше хванал в опит да го баламоса, така че тя включваше чара си с надежда да си възвърне донякъде доверието му. Това беше вариация на подхода лошо ченге — добро ченге, като Кейтс играеше и двете роли.

В нейния дневен ред имаше само една точка. Да намери убиеца и двамата изчезнали тийнейджъри.

Програмата на Шевалие беше същата като нейната. Само че той имаше още един приоритет — онзи, който бе споделил с нас веднага.

Да върне брат си у дома… Целия.

38.

Оги Хофман се подготви за пронизващия студ, който щеше да го връхлети веднага щом излезете на огромното открито пространство на Гранд Стрийт. Още щом заобиколи ъгъла, вятърът изфуча откъм Ийст Ривър и вледени лицето му. Ала не му пукаше. Утре по това време щеше да бъде извън Ню Йорк. След още два дни щеше да се озове във Флорида. Завинаги.

След 32 години днес трябваше да измине за последен път единайсетминутния си маршрут до Държавно училище 114. Казваше си, че само ще разчисти бюрото си, но истината беше, че искаше просто да се сбогува със старото място.

Замисли се за лудостта на последните няколко седмици. Той отлетя за Уест Палм Бийч, за да прекара празниците с брат си Джо. Деби, съпругата на Джо, беше поканила Надин на вечерята и към края на вечерта Оги вече беше влюбен. Два дни по-късно получи имейл, с който му съобщаваха, че ДУ 114 се затваря до следващо известие.

— Нямам работа, на която да се върна — каза той на Надин.

— Тогава не се връщай — предложи тя.

Не се наложи да му го повтаря. Той подаде молба за ранно пенсиониране, отлетя за Ню Йорк и си събра багажа. Тази вечер щеше да долети, сутринта щяха да дойдат превозвачите, а те двамата с Надин щяха да се отправят с кола обратно към Уест Палм, за да прекарат заедно остатъка от живота си.

Благодаря ти, Господи — помисли си той, когато стигна до училището. — Знаех си, има причина да се окаже, че осветителните тела излъчват токсични химикали.

Тъй като училището беше затворено, навсякъде се бе натрупал сняг, но от улицата до вратата на мазето се нижеха следи. Деца, помисли си Оги. Ако се съдеше по стъпките, бяха минали трима.

Извади връзката ключове и посегна към катинара. Кучи синове, изруга. Който и да бе идвал, беше сменил катинара.

Проклети бюрократи — помисли си Оги. — Все ще те прецакат, дори и в последния ти ден.

Огледа по-внимателно новия катинар. Какво е това, по дяволите? Беше от най-скъпите, „Абъс Гранит“, от закалена стомана.

Тази дивотия може би струваше сто и петдесет долара, със сто и четиридесет и пет повече, отколкото обикновено харчеше училището. Беше като да видиш в менюто на училищния стол филе „Миньон“ вместо рибни пръчици. Нямаше логика, а в подредения свят на Оги Хофман нещата, които нямаха логика, го държаха буден през нощта.

Кой би сменил катинара? И защо?

Вероятно би трябвало да провери. Той имаше ключ от предната врата, но това означаваше да заобиколи цялата сграда през дълбокия сняг.

По дяволите, не — каза си той, докато се качваше обратно по стълбите. — Аз вече не работя тук. Това не е мой проблем.

Разбира се, че е — напомни му някакво гласче в главата му.

Оги спря горе на стълбите и огледа ясните следи от стъпки към улицата. Обърна се и тръгна през снега към предната страна на сградата.

Старите навици умират трудно.

39.

— Къде е той? — попита Лони.

Беше застанал до вратата на клетката, вкопчил пръсти в мрежата от дебела тел.

— Няма да дойде — отговори Трип.

— Кълна се, че преди няколко минути чух как дрънчеше с катинара горе.

— Защо ще се връща толкова бързо? — възрази Трип. — Все още имаме храна. А и нали беше тук тази сутрин, когато се обадих на господин Медисън.

Трип се отпусна на пода на клетката.

— Мислиш ли, че Медисън вече е позвънил на твоя старец?

— Да. Така смятам. Вярвам му. А ти?

Лони сви рамене.

— Не толкова, колкото на Питър. Не разбирам защо не ти позволява да се обадиш на Питър.

— Той знае, че с него сме прекалено близки. И смята, че имаме някакъв таен код, с който бих могъл да подскажа на Питър къде…

На горния етаж се затръшна врата и Лони подскочи.

— Казах ти, че се е върнал. Дошъл е по друг път.

Чуха ехото на тежки стъпки, които се приближаваха по коридора.

— Едно ще ти кажа, пич — прошепна Лони. — Ако той опита нещо, няма да се дам без бой.

Вратата на склада се отвори и лампите на тавана светнаха. Мъж в оранжева парка влезе в помещението, видя двамата тийнейджъри в клетката и застина. Нямаше представа какво правят тук.

— Какво, по дяволите, става, момчета?

— Някакъв луд шибаняк ни хвана на улицата и ни заключи — изкрещя Лони. — Пусни ни, човече. Пусни ни да излезем.

— Чакай, чакай… — Ошашавеният Оги се втурна към шкафчето за ключове на стената. Взе да рови из своите, докато Лони се люлееше на пети, клатеше телената клетка и крещеше:

— Хайде, хайде, побързай, побързай…

Оги отключи шкафчето и грабна ключа от рафта.

— Идвам де, изчакайте…

Той отключи клетката и вратата се разтвори. Лони излезе пръв. Трип остана зад гърба му.

— Благодаря, човече — засия Лони.

— От колко време сте тук? — попита Оги. — Кой ви вкара в тази кошара?

— Три дни, не знам кой — отговори Лони задъхано. — Имаш ли мобилен? Трябва да се обадим на 911.

Оги дръпна ципа на страничния джоб на парката и бръкна за телефона си.

— Това е лудост — мърмореше той. — Как така ще ви затворят тук цели три…

Миг след това нададе остър писък и се строполи на пода, сгърчен от болка.

Лони се извъртя. Там, надвесен над Оги, беше най-добрият му приятел Трип, с електрошоков пистолет в ръка.

— Завлечи го в клетката — заповяда спокойно Трип.

— Ти побърка ли се? — изкрещя Лони.

Трип стисна здраво зашеметяващия пистолет и го насочи към гърдите му.

— Не искам да тресна и тебе, но ще го направя. Кълна се. Просто го издърпай в клетката.

— Трип, да не си мръднал? Този човек е на наша страна. Той…

Трип замахна с пистолета.

— Говоря ти сериозно. Върни се в клетката и го издърпай вътре при тебе или заклевам се в Господа, ще ти изпържа задника.

— Върви по дяволите. Бях там три дни. Няма да се върна.

— Просто остани там за още десет минути — каза Трип. — Довери ми се.

— Да ти се доверя ли? Ти да се прибереш вкъщи, а аз да остана заключен?

— Само десет минути, Лони. Кълна се, че ще се обадя на ченгетата веднага щом се махна оттук. И няма да се връщам вкъщи.

— А къде ще отидеш?

— Където и да е, но не и вкъщи.

— Заради баща ти ли, Трип? Мислиш, че ще те накаже, защото си се оставил да те отвлекат. Какво може да ти направи? Да ти отнеме платинената карта? Да те накара да летиш в икономичната класа?

— Нямаш представа на какво е способен баща ми.

Оги се размърда. Опита да се изправи.

— Моля те — зашепна Трип, — завлечи го в клетката и ми дай телефона му или ще ви тресна и двамата.

Като ругаеше, Лони хвана Оги за краката, замъкна го в клетката и подаде мобилния телефон на Трип.

— Мисията е изпълнена — каза той. — И сега какво?

— Ще ви заключа с него за десет минути. Но първо трябва да поговорим. Дължа ти обяснение.

— Така ли? И за какво?

— Да излезем в коридора — тихо настоя Трип. — Не искам този човек да чуе какво ти казвам.

С опрян пистолет в гърба, Лони пристъпи в коридора.

— Дано е нещо, което си струва, Трип — каза той. — Иначе някой ден, когато най-малко очакваш, ще наритам богатия ти задник.

40.

Хънтър пристигна в „Барнаби“ с плика, натъпкан с банкноти, и отиде направо в кабинета на директора.

— Господин Олдън — посрещна го Маккормик с усмивката, предназначена за Голям благотворител, и предпазливост в погледа. — Всички сме толкова опечалени заради Питър…

— Трябва да говоря с един от учителите на сина ми — прекъсна го Хънтър. — Казва се Медисън.

— Ще разбера дали е на разположение — отговори уклончиво Маккормик. — Тримата можем да се срещнем тук, в моя…

— Не тримата. Само аз и Медисън. Защо не проверите дали е на разположение?

— Последвайте ме — предложи Маккормик.

Беше разбрал, че е по-добре да не казва нищо повече.

Изкачиха стълбите до третия етаж и Маккормик го въведе в просторна зала. Там имаше десетина компютърни работни станции, пред всяка от които седеше тийнейджър, приковал поглед в широкоекранен монитор, с уши, покрити със слушалки. Никой от тях не вдигна очи.

Хънтър с отвращение поклати глава. Дванайсет бащи харчат цели състояния, за да могат синовете им да си пропиляват живота, като правят филми, които никой няма да гледа.

— Господин Медисън — извика Маккормик и прекоси залата към учителя, който се бе надвесил над екрана на един ученик.

Размениха по няколко думи и Медисън пристъпи към Хънтър с протегната ръка.

— Казвам се Райън Медисън — представи се той. — Можем да се усамотим в кабинета ми.

Кабинетът му беше малък и претъпкан. Стените бяха облепени с филмови плакати, а рафтовете и по-голямата част от пода бяха затрупани с оборудване за снимки. Медисън седна зад бюрото си.

— Доколкото разбирам, синът ми се е свързвал с вас два пъти след убийството… — Хънтър се отпусна на плетения стол отпред. — Веднъж с есемес, веднъж с гласова поща.

Медисън кимна.

— Е, изглежда, вие сте довереният човек на Трип — каза Хънтър. — Като знам как работи мозъкът му, мисля, че ще се свърже отново с вас.

— Ако го направи…

— Нека да завърша — продължи Хънтър. — Разбирам, че тези два пъти сте направили това, което е трябвало. Да се обадите на ченгетата, за да държите училището настрана. Приемам го. Училището ви плаща. Те ви стимулират да играете по техните правила.

— Господин Олдън, с цялото ми уважение, не съм позвънил в полицията, защото съм на заплата в „Барнаби“. Обадих се, понеже така е правилно.

— И кой ви каза, че е правилно? Ченгетата ли? Всичко, което смятат да направят те, е да тормозят сина ми. Трябваше да потърсите мен. Ала не сте го направили, защото не сте имали стимул. Затова бих искал да променя правилата.

Хънтър бръкна в кожения плик, извади пачка банкноти и я сложи на бюрото на Медисън.

— Това са пет хиляди долара — каза.

Извади втора пачка и я постави върху първата.

— Десет.

Бръкна пак.

— Стоп! — извика Медисън. — Господин Олдън, не приемам подкупи.

Хънтър се усмихна.

— Не ви подкупвам. Окуражавам ви да постъпвате правилно.

Извади още две пачки от плика.

— Нека да започнем нашите нови отношения с двадесет хиляди долара като стимул.

Той плъзна парите по бюрото, като наблюдаваше как очите на учителя се приковават в четирите пачки с бандероли.

Хънтър познаваше този поглед. За работяга като Медисън двайсет хиляди долара, свободни от данък, бяха като печалба от лотарията.

Телефонът пред учителя иззвъня.

— Съжалявам — каза той. — Стационарната линия. Училищни дела — вдигна слушалката. — Филмово студио.

Гласът от другия край избухна в ухото му.

— Господин Медисън, аз съм Трип. Имам нужда от помощ. Съжалявам, че се обаждам на училищния телефон, но номерът на мобилния ви е на моето бързо набиране и не го знам наизуст, затова…

— Господин Бъргър — каза Медисън.

— Не, не, Трип е.

— Господин Бъргър — повтори Медисън. — В момента не мога да говоря. На среща с родител съм — обърна се към Хънтър. — Съжалявам, мистър Олдън. Ще продължим веднага.

— О, по дяволите! Баща ми е при вас?

— Да. Мога ли да ви задържа за минута?

Медисън не изчака отговор. Натисна бутона за изчакване.

После се обърна към Хънтър.

— Господин Олдън, израснах в бедност. Завиждах на деца като Трип. Докато не започнах работа в училище за богати хлапета и не осъзнах, че парите не изграждат характера. Имам четири години да работя с тях и се надявам да успея да оформя…

— Поучавате ли ме? Мислите ли, че въобще ме е грижа за характерите? — ядоса се Хънтър. — Просто ми кажете колко ще струва, за да изтрия от физиономията ви тази усмивчица на светец. Всеки си има цена, Медисън.

— Същото каза и предишният баща, когато постави на бюрото ми пет пъти по-голяма от тази сума. Неговото напушено хлапе не беше свършило работа за пет пари, затова му написах „слаб“. Таткото искаше да му купи „отличен“. Аз не се продавам, господин Олдън. Сега, ако нямате нищо против, трябва да се връщам в класната стая.

— Благодаря ви за отделеното време — процеди Хънтър, докато пъхаше парите обратно в плика. — Когато се осъзнаете, ми се обадете.

Той излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си.

Медисън вдигна телефона.

— Трип, какво става? Къде си?

— Добре съм. В станцията на метрото съм, на ъгъла на Източен Бродуей и улица „Рътгърс“. Трябва да говорим.

— Трип, няма как да пропусна часовете си. Може да се срещнем след работа.

— Какво ще кажете за онова място, където вечеряхме, след като снимахме сцената с кражбата на кола. Спомняте ли си?

— Да. Ще се постарая да стигна до пет часа.

— Ще бъда там — обеща Трип. — Споменахте ли нещо на баща ми?

— Да, казах му, че съм учител и нямам желание да се забърквам в семейната ви драма. — Медисън въздъхна тежко. — Но изглежда, е неизбежно.

41.

Хънтър се качи отзад в аудито на Блекстоун и затръшна вратата.

— Карай ме вкъщи — изсумтя той. — Имаш ли нещо за пиене тук?

Сайлъс извъртя очи. Да, бе. Ще пратя на масата ви сомелиера с винения лист.

— Съжалявам, шефе — каза той, докато потегляше. — Искате ли да спра по пътя?

— Не. Искам да се обадиш на твоите хора и да ги накараш да направят пълно проучване на оня мазник от частното училище, Райън Медисън.

— Какво да търся?

— Обичайното — отговори Хънтър. — Наркотици, проститутки, укриване на данъци, всичко, каквото и да е.

— Останахте там само петнайсет минути. Какво е направил?

— Кучият син не иска да сътрудничи. А в момента той е единствената ни връзка с Трип. Та затова му казах следващия път, когато се чуе с него, да се обади на мен, а не на ченгетата. Да си бъдем полезни един на друг. И обещах да му платя за неприятностите. Сложих парите на бюрото му.

— И какво?

— Изживява се като честен бойскаут, заяви, че не вземал подкупи. Хубаво. Я да видим що за бойскаут е всъщност. Искам да науча всяка мръсна малка тайна на тоя тип. Документи, снимки, всичко, каквото успееш да изровиш за него.

— Ами ако е чист? — усъмни се Сайлъс и зави по Осемдесет и пета улица.

— Никой не е чист. Никой.

— Така е, но искам да кажа, че той е учител. Учителите получават глоби за паркиране, обаче не мамят данъчните. Не продават наркотици. Ами ако няма нищо?

— Тогава измисли нещо — избухна Хънтър. — Искам утре по това време да притежавам копелето.

— Добре, добре, ще се справя.

— Не ти. Казах да накараш хората си. А твоята задача е да проследиш Медисън. Остави ме у дома, а след това се върни и наблюдавай всеки негов ход.

— Да внимавам ли за нещо по-специално? — попита Сайлъс.

— Господи, да ти го нарисувам ли? Този тип е топла връзка с проклетата полиция. Направил го е два пъти и ще го стори отново. Искам да се залепиш за него. Да видиш какви ги върши. Да видиш къде ходи. И ако отиде при ченгетата, искам да го знам.

— Ще го направя — обеща Сайлъс, като се чудеше как Питър Шевалие е успявал да понася този арогантен тъпанар цели 23 години.

Той остана безмълвен през останалата част от пътуването до Източна осемдесет и първа улица.

— Не се помайвай. Обади се на хората си — заяви Олдън, после излезе от аудито и затръшна вратата.

— Да се обадя на моите хора — промърмори Сайлъс.

Погледна часовника си. В Мумбай наближаваше 23 часът. Извади телефона си и набра име.

Вивек отговори след първото иззвъняване.

— Ес Ди Би, проучвателни услуги. Вивек е на телефона.

— Надявам се, че не си планирал да спиш тази нощ, Вивек — заговори тихо Сайлъс. — Хънтър Олдън ми се е лепнал на задника. Иска проучване трета степен на Райън Медисън.

— И какво смята господин Олдън, че е извършил този нечестив господин?

— В това е проблемът. Медисън не е някой от нашите обичайни брокери на влияние от съмнителен характер. Той е учител в училището „Барнаби“ в Ню Йорк. Възможно е най-укоримото нещо, което е правил, да е това, че е ядосал Олдън, отказвайки подкуп. Може да се наложи да бъдем гъвкави…

— В такъв случай се надявам, че господин Медисън е образцов гражданин. Винаги ми е било по-забавно да изработвам скелети, за да ги подхвърля в гардеробите на хората, отколкото да изравям истински. Що за училище е това „Барнаби“?

— Само за момчета.

— О, моля те, Сайлъс — засмя се Вивек. — Така правиш нещата твърде лесни.

42.

С Кайли заобиколихме зад ъгъла до „Гери’с Дайнър“ и се разположихме в едно сепаре. Самата Гери Гомпърс, собственичка и неофициална майка закрилница на Деветнадесети, дойде да ни обслужи.

— Извинявам се — каза тя.

— За какво? — попита Кайли.

— Ами нямам лиценз за алкохол. А вие изглеждате така, сякаш ви трябва нещо по-силно от млечен шейк. Какво ще искате?

Поръчахме.

— А по израза на лицата ви — подсмихна се Гери — съдя, че бихте искали да добавите към поръчката „Остави ни на мира, че главите ни пушат“.

Веднага след като тя отиде да ни донесе обяда, Кайли каза:

— Патрис Шевалие ми разкри съвсем нова гледна точка към нашата жертва. Не е ли забавно как Хънтър Олдън напълно пропусна да спомене, че Питър е помагал да се построи детска клиника?

— Това е, защото на дарителите не им късат главите — казах. — А на типовете, които се забъркват с жените на други типове, им се случва. Олдън иска да вярваме, че шофьорът му си е получил това, което заслужава. По този начин може да спрем да му досаждаме за неговия изчезнал син.

Кайли се усмихна.

— Той май не ни познава много добре, нали?

Клетъчният й телефон иззвъня и тя отговори.

— О, здрасти, Джанет. Утре? Наистина ли? Утре е събота. Не, не искам да го отлагам, само че съм затънала в работа. Почакай — обърна се към мен. — Това е Джанет Лонгобарди. Можеш ли да ме покриеш утре за един час към три?

— Няма да е лесно — изпъшках, — ала мисля, че мога да устискам шейсет минути, без да си наоколо и да ме поучаваш как да си върша работата.

Добре че не можеше да ме достигне през масата, за да ме удари. Продължи по телефона.

— Хубаво, ще го направя. Изпрати ми имейл с адреса и телефонния му номер. Благодаря. Доскоро!

— Никога досега не си напускала в работно време — казах. — Какво става?

— Знаеш каква е моята приятелка Джанет. Ако някой има проблем, винаги е готова да помогне.

— За какво ти помага?

— Имах нужда от адвокат и тя, разбира се, не само е намерила най-добрия в целия град, но и си е дала труда да насрочи среща с него. Уредила я е за събота, като мислела, че съм от нормалните хора, които ползват почивните дни. Не се тревожи. Сигурна съм, че дори няма да ми отнеме цял час.

— Откога имаш правни проблеми?

— Не са правни — обясни тя. — А брачни.

— Така ли? А снощи ми разправяше, че Спенс започнал да се възстановява в клиниката за рехабилитация. Защо тогава ще се виждаш с адвокат по разводите?

— Зак, не се виждам с адвокат, просто проучвам възможностите си. И това не е внезапно решение. Обмислям го от известно време.

Чудех се дали беше разсъждавала над това снощи, когато игриво си преплитахме вилиците над пая в стил „калта от Мисисипи“ или когато ме дари с дълга прегръдка за лека нощ на Трето авеню.

— Искаш ли да поговорим за това? — попитах.

— Не.

По дяволите. Аз исках.

Опитвах се да измисля как да я убедя, че разговорът ще помогне, когато телефонът ми иззвъня.

— Това е Кейтс. — Грабнах телефона. — Тук е Джордан.

Кейтс знаеше, че с Кайли сме отишли да обядваме, и не беше от онези, които биха ни прекъснали заради нещо незначително.

— Изнасяйте се — каза тя.

Станах от масата и се запътих към вратата с притиснат до ухото телефон. Кайли ме последва. Когато минахме покрай бара, улових погледа на Гери и тя ни помаха. Не бяхме първите ченгета, които изхвърчаха, преди да дочакат поръчката. Затичахме се по „Лексингтън“ и завихме по Шейсет и седма улица. Докато стигнем до колата ни, Кейтс ми очерта картината.

— Накъде? — попита Кайли, щом седна зад волана на форда.

— Три две девет на „Деланси“, под моста „Уилямсбърг“. Току-що са се обадили на 911 — двама пленници били заключени в мазето на Държавно училище 114.

— Трип и Лони — досети се Кайли.

— Да, Лони. Другият обаче бил работник по поддръжката на училището.

— Ами Трип Олдън?

— Според първите показания той зашеметил човека от поддръжката с електрошоков пистолет и избягал. Хлапето е хванало гората.

— Дотук с потъналото в скръб разстроено богаташче… — Кайли пресече на червено „Леке“.

— Престани да дърдориш и карай по-бързо — казах.

43.

— Тук няма никого — разочарова се Кайли, когато стигнахме до училището.

Под никого тя разбираше само пет полицейски автомобила, пожарна кола и линейка, което не е точно масивно присъствие при обаждане на 911 от някое школо.

— Вътре не е имало ученици, затова от централата са го разпространили като нахлуване с взлом, така че още никой не е събрал две и две — казах. — Да влезем, преди да са го направили.

Започнахме с работника по поддръжката. Оги Хофман бе свидетелят, за когото мечтае всяко ченге. Организиран, с ясна мисъл и напълно владеещ детайлите. Но той беше напълно смаян.

— В цялата тази работа няма никакъв смисъл — въздъхна.

След това ни разказа какво беше станало. Добрият самарянин спасява жертва на отвличане. Жертвата изпържва самарянина с електрошоков пистолет. Беше прав. Нямаше никаква логика.

Оги се отказа от безплатен превоз с линейка до болницата.

— Добре съм, а новата ми приятелка ще ме убие, ако не я взема от летището навреме. Трябва да проверя полета, ала хлапето ми взе телефона. Можете ли да ми услужите с вашия?

— Ако телефонът е в него, можем да го проследим — каза Кайли. — Какъв е номерът ви?

Той ни го даде заедно с номера на приятелката му, за да можем да се свържем с него.

Следващият беше Лони Мартинес. Разказът му за отвличането съвпадаше с показанията на госпожа Гитълман. Единствената разлика беше, че тя определяше човека с червената брада като ченге под прикритие. Лони го нарече похитител. След всички отрицания, на които се наслушахме от Олдън, беше приятно най-сетне да чуем как една от жертвите използва точната дума.

— Спомена ли нещо за откуп?

— Колко е поискал ли? Не, но заяви, че бащата на Трип няма да плати, докато Трип не се обади, за да докаже, че е жив.

— Каза ли на Трип на кого да позвъни?

— Не. Само на кого да не се обажда. Никакво семейство. Извади мобилния на Трип и му нареди да набере някого от приятелите си. Трип каза: „Питър, шофьорът ми“. Човекът каза: „Не става“.

Погледнах Кели, после пак Лони.

— А обясни ли защо?

— Според него Питър бил част от семейството — твърде близък. Поиска да избере друг. Така че Трип се обади на един от нашите учители, господин Медисън.

Повярвах му. Отчасти защото съвпадаше с онова, което вече знаех. А и най-вече, след като бях изслушал Оги, разбирах, че Лони Мартинес не би ни излъгал точно за това.

— Един последен въпрос — продължих. — Когато полицията е дошла, в клетката сте били само ти и господин Хофман, а Трип е бил изчезнал. Как стана така?

— Случи се нещо откачено — изпъшка Лони. — Точно когато Хофман ни освободи, оня тип се появи. Видя ни, а после — бам-бам! — свали мен и Хофман, но Трип побягна.

— Къде мислиш, че е избягал? — попита Кайли.

Момчето ни демонстрира най-добрия си безсмислен поглед.

— Не знаех, че е гръмнал и тебе — казах. — Трябва да отидеш в болница.

— Добре съм. Искам само да се добера до някоя пица. Умирам от глад.

— Няма как да те пуснем, докато не огледаме раната. Можеш ли да ми покажеш къде те улучи?

Той издърпа фланелката си и ни показа някакво натъртване на рамото.

— Лошо — кимнах. — А сега дай да видя нараняването от деня на отвличането ти.

— О, то заздравя — отвърна той. — Бях с яке, така че не беше много зле. Остана само това от днес.

— Стой спокойно още няколко минути — казах. — Ще се обадим на баба ти, а после някой полицай ще те закара вкъщи.

С Кайли излязохме в коридора.

— Добра работа, партньоре — похвали ме тя. — Белегът на рамото му беше кафяв, а не яркочервен. И нямаше оток. Това не е прясна рана.

— Значи, сега имаме богат тип и бедно хлапе, които ни лъжат — заключих.

— Забрави всички простотии, с които ни засипа. Още съм шашната от истината. Ти загря ли какво каза той?

— Дали аз съм загрял? Та нали ти хвърлих поглед, за да се уверя, че ти си загряла. Трип е поискал да се обади на Питър. През цялото това време с теб се надявахме да разпитаме Трип за убийството, а както се оказва, хлапето дори не знае, че Питър е мъртъв.

44.

Четири часа и двайсет минути след като Сайлъс Блекстоун беше заседнал пред „Барнаби“, Райън Медисън излезе от предната врата, дръпна ципа на джоба на якето си и извади връзка ключове. Бяха за кола.

— Алелуя — измърмори Сайлъс. — Човекът е на колела.

Отвращаваше го необходимостта да зареже аудито на улицата и да последва целта си в метрото, а сега не се налагаше. Медисън измина пеша една пресечка, изкара колата си, наета с отстъпка за учители, от паркинга на училището и се насочи на север по „Сентръл Парк Уест“.

Сайлъс го следваше на безопасно разстояние. Петнайсет минути по-късно вече бяха прекосили Манхатън и се насочваха към моста „Робърт Ф. Кенеди“ за Куинс.

Вече не сме в Канзас — помисли си Сайлъс. — Къде, по дяволите, отиваш? Не и у дома. Вивек беше потвърдил, че Медисън живее в Долен Манхатън.

Тъкмо минаваше 17 часът, когато Медисън слезе от „Гранд Сентръл Паркуей“ на Хилсайд Авеню. Една миля по-нататък зави по улица „Мъскет“ и влезе в паркинга на заведението „Силвър Муун“.

Сайлъс започваше да се пита дали не беше преценил грешно, решавайки, че Хънтър е кретен, а проследяването на Медисън е губене на време. Та кой караше толкова надалеч за вечеря? Нещо се случваше…

Медисън паркира колата и влезе в „Силвър Муун“. Сградата имаше панорамни прозорци и Сайлъс видя как Медисън огледа помещението, забеляза каквото търсеше и се присъедини към някого в сепаре с изглед към паркинга.

Сайлъс извади бинокъл от жабката, за да може да огледа по-добре тайнствения събеседник на Медисън.

— Кучи син — изруга веднага щом образът на изтормозения недоспал тийнейджър изпълни окуляра. — Трип.

Сайлъс грабна мобилния си телефон. Пръстът му се насочи към бутона за бързо набиране на Хънтър, ала изведнъж се разколеба. Не биваше да прибързва. Първо трябваше да разбере какво става.

Седнал до прозореца на заведението с бъргър в ръка, Трип Олдън въобще не изглеждаше като отвлечен. Но беше — Сайлъс беше сигурен в това. Дори ако старата дама беше излъгала ченгетата. Дори ако Хънтър беше излъгал Джанел за стоте милиона. Главата на Питър в кутията заедно с евтиния телефон беше неопровержим аргумент.

Имаше само едно нещо, което Сайлъс не можеше да разбере: как така Трип се е измъкнал. Явно похитителят беше пълен аматьор. Задните врати на вана му бяха вързани с ластик за бънджи. Беше допуснал пуерториканчето да го пореже с… Другото хлапе. Къде, по дяволите, беше то!

Нищо нямаше смисъл. Включително учителят с наивната физиономия да идва с кола до заведение в Куинс. Сайлъс обаче знаеше със сигурност едно: чакаха го милион долара, ако убиеше Каин, но Олдън нямаше да му плати и цент, ако единствено върнеше сина му вкъщи.

Съществуваше само един начин Сайлъс да докопа голямата пачка. Трябваше да говори с Трип. Насаме.

Сякаш по сигнал, Медисън се изправи. Трип не помръдна. Седеше си и размазваше локвичка кетчуп със снопче пържени картофки. Учителят излезе от заведението, отдалечи се на пет крачки от входа и запали цигара.

Дръпна си бързо три пъти, хвърли я, вдигна яката си и влезе в паркинга. Не тръгна към колата си, а право към аудито.

Засякъл ме е — помисли си Сайлъс. — А сега ще ми досажда.

Медисън почука на страничния прозорец откъм мястото на шофьора и Сайлъс го свали.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

В последните няколко секунди от живота си Сайлъс Блекстоун осъзна, че е преценил напълно погрешно Райън Медисън. Учителят стоеше, насочил в лицето на Сайлъс 9-милиметров „Глок“ с шестинчов заглушител на цевта.

Блекстоун изтръпна, очите му се разшириха. Не прави нищо глупаво! Опитай се да го успокоиш.

— Господин Мед… — беше всичко, което успя да изрече, преди куршумът да пробие малка кръгла дупка в челото му и да разпръсне кръв, мозък и задната част на черепа му по цялата пътническа седалка на аудито.

Медисън пъхна пистолета обратно под якето си, приведе се към земята, отлепи проследяващото джипиес устройство от колата на Сайлъс и го прибра в джоба си.

Огледа паркинга. Двайсет коли. Никакви хора. После хвърли последен поглед към кървавата купчина на предната седалка.

— Това не влизаше в плана ми, господин Блекстоун — прошепна той. — Ала няма кого да обвинявате, освен себе си.

Обърна се и се запъти към „Силвър Муун“, за да вземе Трип. Време беше да върне това отвличане в релси.

45.

Щом Медисън излезе от заведението да пуши, Трип бръкна в джоба си и извади телефона на Оги. Беше го изключил след обажданията до 911 и „Барнаби“. Ченгетата сигурно вече знаеха номера и можеха да го проследят.

Но трябваше да говори с някого. Медисън започваше да го плаши. Щом Трип му разказа какво се беше случило, учителят се наведе през масата с пламнали очи.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — изръмжа той.

Трип опита да обясни, но Медисън се интересуваше само от едно.

— Значи, по някакво чудо успя да затвориш и двамата, избяга, а после реши, че най-умното нещо, което можеш да направиш, е да се обадиш на ченгетата?

— Господин Медисън, не можех просто да ги оставя там. Знаех, че няма да се върнете. Щяха да умрат от глад.

— Много благородно, Трип. И невероятно глупаво. Сега ченгетата ще разберат, че и ти си замесен.

— Не, няма. Човекът беше прекалено шашнат, за да проумее какво точно става. А Лони няма да ме издаде. Той ще обясни, че вие сте ги зашеметили, а аз съм се измъкнал.

Медисън избухна.

— Аз? Казал си му, че аз съм бил там?

— Не по име. Повярвайте ми, нали прекарах три дни в клетката с него. Лони няма представа, че това сте вие. С нас всичко е наред.

— Не, Трип, не е наред, но ще трябва да се оправя с това.

Той погледна през прозореца към паркинга.

— Ти стой тук. Излизам да пуша.

Трип разбра, че няма много време. Трябваше да рискува. Включи телефона на Оги и набра номера, който знаеше наизуст още от дете.

Гласът от другата страна каза „здрасти“, а момчето бързо заговори:

— Питър. Аз съм, Трип. Трябваш ми.

— Трип? Не е Питър. Патрис е.

— Патрис, какво правиш в Ню Йорк? И къде е Питър?

— О, Господи — изстена Патрис. — Не знаеш ли?

— Какво?

Последва кратко мълчание.

— Трип, няма лесен начин да ти го кажа. Питър е мъртъв.

Момчето опита да заговори, но не успя. Задушаваха го сълзи.

— Толкова съжалявам — тихо изрече Патрис. — Знам колко го обичаше.

— Как е умрял?

— Бил е убит. В сряда вечерта, когато е тръгнал за Ривърсайд Парк, за да те вземе, някой го е нападнал и… — Патрис спести подробностите. — И го е убил.

— В сряда вечерта ли? — попита Трип. — Аз не бях в…

Дори в състояние на шок успя да свърже нещата. Медисън.

— Трип, с теб трябва да седнем и да поговорим. Къде си? — попита Патрис.

— Няма значение! Махам се оттук.

— Остани където си. Ще дойда да те взема. Ще те заведа у дома.

— Не.

— Разбирам, че не искаш да се прибереш… Позволи ми поне да те отведа в полицията. Те се нуждаят от твоята помощ, за да намерят убиеца на Питър.

— Не мога да говоря с тях. Все още не.

— Добре. Може би аз ще мога да ти помогна. Защо се обаждаш на Питър?

— Той пазеше нещо за мен. Трябва да си го взема, но ако той… Ако е мъртъв, не знам какво да правя. Беше единственият, на когото можех да се доверя.

— Познавам те, откакто си роден — каза Патрис. — Щом си се доверил на брат ми, можеш да се довериш и на мен. Какво пазеше Питър за теб?

— Една флашка.

— Току-що прегледах всичките му вещи. Компютърът му е у мен. Но нямаше флашка.

— Не прилича на обикновена. Има формата на…

Медисън изтръгна телефона от ръката на Трип.

— Ти да не се побърка? — изруга той и прекъсна връзката. — Предполага се, че си жертва на отвличане. На кого се обади?

— На Лони. Говорих с Лони. Исках да се уверя, че е добре. Не се тревожете. Той знае, че не съм отвлечен.

А аз знам, че лъжеш. Нали взех телефона на Лони преди три дни. Трябваше да разбере на кого е звънял, но не можеше повече да се бави тук. Хвърли двайсетачка на масата.

— Хайде, тръгваме.

Излязоха от заведението на студения нощен въздух.

— Може ли поне да си получа телефона обратно? — попита Трип.

— Господи, хлапе, използвай главата си — отвърна той. — Да носиш това нещо в джоба си, е все едно да повикаш ченгетата да дойдат. Мисля, че се обажда на достатъчно ченгета за днес.

Той захвърли телефона на Оги Хофман в бурените зад паркинга и дръпна Трип към субаруто.

— Мърдай. Влизай в колата.

— Идвам. За какво е това бързане?

Медисън погледна скришом към аудито с отворения прозорец.

— Не бързам, просто идва време за вечеря. Искам да се махнем оттук, преди да стане пренаселено.

46.

Фактът, че Кайли планира да разговаря с адвокат по разводите, не беше моя работа. И все пак непрекъснато мислех за това. Исках да науча повече, но нямаше как да стане, докато седяхме в офиса.

Погледнах часовника си.

— Вече е пет и двайсет — казах. — Умирам от глад. Какво ще кажеш да идем до закусвалнята на Гери и да видим дали ни е изпълнила поръчката от обяд?

— Добра идея — рече тя. — Не съм яла нищо след онези пилешки крилца снощи.

Станах от бюрото си, но телефонът ми иззвъня.

— Обажда се Патрис Шевалие — чух в слушалката. — Току-що ми позвъни Трип Олдън.

Седнах и грабнах химикалка.

— Къде е той?

— Не каза, ала фоновият шум звучеше като някакъв бар или ресторант.

— Откъде знае Трип, че сте в Ню Йорк?

— Не знае. Обади се на телефона на Питър. Когато му съобщих за убийството на брат ми, долових, че изпадна в шок. Стори ми се, че едва се сдържа да не заплаче.

— Попитахте ли го защо звъни на Питър?

Беше прост въпрос. На Патрис му отне много време, за да отговори.

— Аз… щях да го попитам, но докато говорехме, някои му издърпа телефона.

— Някой?

— Всичко, което чух, беше мъжки глас, и то ядосан. След това ни прекъснаха. Много съм загрижен, детектив Джордан. Мисля, че Трип е в голяма опасност. Предложих му помощта си, а той…

— Ще погледнете ли в телефона си от какъв номер ви се обади? Можем да го проследим.

— Да, направих го. Номерът е нюйоркски, започва с 917.

Той ми го продиктува.

— Благодаря, доктор Шевалие. Много ни помогнахте.

— Достатъчно ли, за да разчитам, че ще ме държите в течение от тук нататък?

— Да, сър — казах. — Колкото се може повече.

Затворих и подадох телефонния номер на Кайли.

— Трип току-що е използвал този телефон, за да позвъни на Питър. А това означава, че все още не знае за убийството. Накарай Мат Смит да го провери.

— Не ми трябва Мат — каза тя. — Познавам номера. Това е телефонът, който Трип е взел от Оги Хофман. Използва го, за да се обади на 911. Наредила съм на Мат да го следи, но досега няма нищо. Хлапето е достатъчно умно да го държи изключен.

Телефонът й звънна.

— Говорим за вълка, а той… — Тя вдигна. — Ей, Мат, със Зак тъкмо приказвахме за теб.

Обърна се към мен.

— Засякъл е мобилния на Оги. Да, Мат, дай ми адреса.

— Зарежете всичко.

Вдигнах поглед. Беше Кейтс.

— Дайте ни минута, капитане — казах. — Изглежда, че имаме следа от Трип Олдън.

— А аз имам тяло с куршум в него. На паркинга на заведението „Силвър Муун“. „Хилсайд“ 235–20 в Куинс.

Кайли слушаше Мат, притиснала телефона към едното си ухо, докато се опитваше да се съсредоточи върху Кейтс с другото.

— О, мамка му — изруга. — Мат, благодаря. Трябва да тръгвам.

Тя затвори.

— Какъв ти е проблемът, Макдоналд? — попита Кейтс.

— Мат току-що проследи мобилния телефон, който беше у Трип Олдън. Намира се в Куинс. На Хилсайд Авеню и улица „Мъскет“.

— Там, където са намерили трупа — каза Кейтс.

— Тогава Трип е мъртъв? — предположих.

— Не мисля така — възрази Кейтс. — От централата обясниха, че жертвата е бял мъж на около 45 години, бил зад волана на последен модел „Ауди“, с регистрационен номер СДБ. Изглежда, че твоят стар приятел, частният детектив Сайлъс Блекстоун, се е приближил твърде много до убиеца на Питър Шевалие.

— Да, прекалено близо. — Кайли си облече якето и изхвърча към стълбите.

Последвах я. Плановете ми за обяд трябваше да почакат.

47.

Както се оказа, с Кайли в края на краищата се озовахме пред закусвалня. Но вместо да седим в уютно сепаре в „Гери“, зъзнехме в кучешкия студ на паркинга на „Силвър Муун“. И вместо да гледам как Кайли си излива душата за разпадащия й се брак, трябваше да слушам как Чък Драйдън извършва оглед на застреляния Блекстоун.

— Единичен изстрел от 9-милиметров в главата — каза той, като посочи очевидното.

Сайлъс беше получил само един куршум. При влизането си беше пробил сравнително чиста дупка в средата на челото му. Ала в изходните рани няма нищо чисто и след като бе преминал през костите, мозъка и тъканите, куршумът беше взривил задната част на черепа му, поради което купето на аудито изглеждаше така, сякаш вътре бе избухнала тенджера под налягане.

— Блекстоун е познавал човека, който го е убил — заключи Кайли.

— И как го установихте, детектив? — попита Драйдън.

— Ако непознат почука на прозореца на колата ви, ще го отворите само на няколко сантиметра. А този е спуснал до долу. Плюс това пистолетът на Блекстоун си е в кобура, така че той не само е познавал убиеца, но и вероятно му се е доверявал или поне не се е плашел от него.

Чък изглеждаше озадачен.

— Интересна теория, но предпочитам по-емпирични доказателства.

— Тогава с всички средства ми събери емпирични доказателства за стрелеца — ядоса се тя. — Само че междувременно ще трябва да разчитам на необосновани догадки.

— И ти ли допускаш, че Трип го е направил?

— Преди няколко часа и през ум нямаше да ми мине, че Трип ще стреля с електрошоков пистолет по Оги Хофман. Сега вече не знам на какво е способен. Блекстоун някак си е съобразил къде е той и го е следил. На седалката има бинокъл. Да видим дали ще можем да разберем какво е наблюдавал.

Започнахме с жената, която беше открила тялото. Лесли Стърн тъкмо влизала в паркинга, когато забелязала отворения прозорец на колата на Сайлъс. Надникнала вътре, обадила се на 911, разказала на диспечера какво е видяла, след което хукнала в закусвалнята, за да каже на всички останали.

Докато пристигнат ченгетата, се бяха събрали куп хора с мобилни телефони в ръка и #МъртъвТипвАуди вече набираше популярност в „Туитър“.

После разговаряхме с управителя на закусвалнята. Той беше ядосан, защото в петък вечер паркингът му беше пълен със зяпачи, а нямаше как да превърне тяхното любопитство в пари. Нюйоркската полиция го беше накарала да затвори. Нямаше никакъв смисъл да му обясняваме, че разследванията на местопрестъпления са коз за търговията, затова му показахме снимката на Сайлъс Блекстоун от шофьорската му книжка, която бяхме извадили от базата данни.

— Никога не съм го виждал — измънка недоволният мъж.

— А този? Дадох му да разгледа снимка на Трип Олдън.

Той промърмори „да“, затова го притиснах за подробности.

— Влезе около 4:30. Каза, че има среща с някого, и попита за сепаре. Беше рано, затова му посочих едно до прозореца.

— Бихме искали да поговорим със сервитьора, който го е обслужвал.

Казваше се Дениз и изглеждаше като ветеранка в професията, която винаги е на линия, готова да ти долее кафе още преди да си помолил. Но явно Денис беше по-разстроена и от шефа си. Едва не заплака, когато й показах снимката на Трип.

— О, боже, него ли са застреляли?

— Не — обясни Кайли. — Какво можете да ни кажете за него?

— Поръча си чийзбургер, пържени картофки и пепси. Мило хлапе. Казваше „моля“ и „благодаря“. Ала само това. Тийнейджърите не са много разговорливи, когато сервитьорката е достатъчно възрастна, за да им бъде майка.

— Сам ли беше?

— Отначало. После при него седна някакъв мъж. Беше бял, може би на трийсет и пет. Дадох му меню, но той каза, че няма да остава, затова не му обърнах много внимание. В един момент излезе. Когато се върна, забелязах, че се ядоса на хлапето за нещо. Хвърли двайсетачка на масата и двамата си тръгнаха.

Униформените разпитваха из тълпата, ала слуховете се простираха от престрелка на банди до ревнив съпруг. И не излизаха никакви емпирични доказателства, както се беше изразил Чък Драйдън.

Той ни чакаше, когато се върнахме при аудито.

— Това беше под предната пътническа седалка. — Драйдън държеше лаптоп. — Принадлежи на Трип Олдън. Свалих отпечатъци, но вместо да го занеса в лабораторията, ще го дам на Мат Смит. Имам чувството, че той ще открие повече отвътре, отколкото аз отвън.

Иззвъня телефон. Беше мобилният на Блекстоун. Аз вдигнах.

— По дяволите, Сайлъс — изрева Хънтър Олдън. — Къде си, мътните да те вземат?

— Господин Олдън, аз съм детектив Зак Джордан. Имам някои лоши новини. Господин Блекстоун е бил прострелян. Издъхнал е моментално. Съжалявам за загубата ви.

Казах му какво се е случило.

— Закусвалня в Куинс ли? Та какво е правил там?

— Изглежда, е проследил сина ви. Трип е вечерял тук по-рано.

— Сега при вас ли е? Ще дойда да го взема.

— Не, сър, много неща се случиха, откакто говорихме с вас тази сутрин.

Осведомих го за бягството на Трип от мазето на Държавно училище 114.

— Значи, този тип е заключил сина ми — изпъшка Олдън. — Хлапакът се измъква и вместо да се прибере вкъщи, хуква нанякъде. Така ли излиза?

— Да, сър. Все още го търсим, но вече не се смята за заложник. Изглежда, че е в тайно споразумение с онзи, който се опитва да ви измъкне пари. А сега синът ви е заподозрян в две убийства. Така че този път очакваме много повече сътрудничество. Ако се чуете с него, трябва да се свържете с нас незабавно или ще се смята за подпомагане и съучастие…

Затвори, преди да успея да довърша.

48.

Останах да стърча със замлъкналия телефон на замлъкналия завинаги частен детектив.

— Кучия син го е грижа за Блекстоун още по-малко, отколкото за Питър.

— Някои хора се справят по-добре от другите с убийствата на безценните си служители по паркингите — отбеляза Кайли. — Но нека се опитаме да направим нещо по-продуктивно, вместо да обсъждаме Хънтър Олдън.

— Ако си мислиш за късен обяд, няма да се получи. Закусвалнята е затворена.

— Не. Мисля си да намеря телефона на Оги Хофман. Току-що получих съобщение от Мат. Още засича сигнал. Телефонът е включен и е наблизо.

Събрахме дузина униформени и им раздадохме латексови ръкавици.

— Чуйте ме, всички — извика Кайли. — Търсим мобилен телефон. Ако имаме късмет, ще го накараме да звъни. Ако е на вибрация, ще бъде много по-трудно да се забележи, но не и невъзможно. Половината започвайте по периметъра на Хилсайд Авеню, а другата половина да се позиционира в онези плевели.

Ченгетата се разпръснаха, а с Кайли се присъединихме към групата, строена пред участъка с покрита със скреж растителност в дъното на паркинга.

— Добре — извика тя, като вдигна високо мобилния си, — активирам моята високотехнологична търсачка на телефони.

Набра номера на Оги. Минаха пет секунди. После чух музика. I hear the train a comin’. It’s rollin’ round the bend. Джони Кеш. Folsom Prison Blues. Разбрах, че харесвам Оги Хофман.

На пет метра от мен един полицай извика:

— Намерих го!

Наведе се, взе телефона и ми го донесе.

С Кайли се върнахме в колата и тя включи отоплението.

Оги имаше древен телефон с капаче, който не беше защитен с парола. Извадих на екрана „Последни повиквания“.

— Повечето са входящи от Флорида — казах, — но последните четири са изходящи. Първото е до 911 в 14:09 часа, което съвпада с времето, когато от 911 изпращат патрул в училището. След минута момчето избира 411, „Информация“.

— Има логика — размисли Кайли. — Това не е неговият телефон. Няма ги обичайните му контакти. На кого се е обадил след „Информация“?

— Номер с 212, значи е в Манхатън. Говорил е две минути, след което телефонът млъква за около три часа. Последното обаждане е било в 5:17 часа. Разпознавам номера. Звънял е до Патрис.

— Натисни повторно набиране на номера с 212 — предложи Кайли.

— Не. Има петнадесет цифри, което означава, че Трип първо е набрал десетцифрен номер, попаднал е на запис, след което е следвал гласовите указания. Не може да се повтори с автоматично набиране. Трябва да натискаш по същия начин, по който го е направил той. Извади си телефона, постави го на високоговорител и набери този номер.

Продиктувах десетте цифри и тя ги набра на своя айфон. Отговори автомат.

— Благодаря ви, че се обадихте в училище „Барнаби“. Ако знаете вътрешния номер на вашия преподавател, моля, наберете го сега. За достъп до директорията на училището наберете девет.

— Девет е следващата цифра, набрана от Трип — казах. — Направи го.

Тя набра и се чу още една препоръка.

— Моля, въведете първите четири букви от фамилното име на вашия преподавател.

— Шест, две, три, четири — казах аз.

Тя въведе цифрите.

Чу се сигнал и се включи гласовата поща.

— Здравейте, това е кабинетът на Райън Медисън. В момента не съм тук, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас възможно най-скоро. Благодаря.

Кайли затвори.

— Медисън? За човек, който твърди, че не иска да се забърква…

— Ала той не се е обадил на Трип — възразих. — Трип му се е обадил.

— Защо?

Преди да измисля интелигентен отговор, тя удари волана с длан.

— Аз съм идиотка — изруга.

Наведе глава и започна да натиска по клавиатурата на своя айфон.

— Какво правиш? — попитах.

— Ако стоях права, щях да се наритам.

Тя продължи да блъска яростно с показалец, после спря и вдигна пред мен екрана, за да видя.

— Бегом към сервитьорката! — изрече тържествуващо.

Изскочи от колата, хукна към ресторанта и блъсна входната врата. Затичах се след нея.

— Дениз — извика тя.

Четирите сервитьорки седяха на една маса и пиеха кафе, като най-вероятно се чудеха дали ще могат да се върнат на работа довечера.

Дениз вдигна очи.

— Да?

Кайли тикна телефона си в ръката й.

— Познаваш ли този човек?

Дениз хвърли бърз поглед.

— Това е той — каза и върна на Кайли телефона. — Онзи, който си тръгна с момчето.

— Сигурна ли си? — попита Кайли и опита пак да й даде телефона. — Огледай го отново. Не бързай.

— Скъпа, не е нужно да се съмняваш. Помня лица.

— Моля. Важно е.

За Дениз не беше важно. Каквото и добро да беше имало между нас, отдавна беше изчезнало. Тя се изправи и неохотно взе телефона.

Кайли беше влязла в уебсайта на „Барнаби“, беше преровила биографиите на преподавателите и извадила на екрана снимка на Райън Медисън. Дениз се втренчи в нея.

— Добре, още веднъж ти повтарям — рече тя раздразнено. — Това е човекът, за когото ви споменах. Той седна при хлапето. Той не искаше да поръча. След това излезе навън за цигара… О, боже. Не е отишъл да пуши. Той е убил онзи човек на паркинга. Нищо чудно, че вие толкова…

Тя отново погледна Медисън.

— Това определено е той. Това е човекът, когото търсите.

— Сигурна сте — настоя Кайли.

— Скъпа — въздъхна Дениз, без да може да откъсне очи от усмихнатото лице на учителя. — Никога в живота си не съм била толкова сигурна в нещо.

49.

Трип се беше свил на предната седалка на субаруто и се преструваше, че спи.

Питър беше мъртъв. Убит. В сряда вечерта, след като те инсценираха отвличането. Искаше му се да изкрещи на Медисън: Защо го направихте? Нали обещахте, че „никой няма да пострада“. Какво стана с „Баща ти го заслужава, така че ще бъде престъпление без жертви“?

Но не можеше да каже нищо. Беше допуснал достатъчно грешки. Да се довери на Медисън, беше най-голямата глупост, която някога беше правил в живота си. Най-доброто, което можеше да стори сега, беше да се държи естествено, докато не успее да съобрази как да избяга.

Отне им час, за да стигнат до града, а след това заседнаха на Парк Авеню сред петъчния вечерен трафик, насочващ се към тунела „Холанд“.

Трип реши, че е време да отвори очи.

— Къде сме? — попита.

— Някъде сред стадото, което се прибира — отговори Медисън. — Не мога да повярвам, че хората го правят всеки ден.

— Ще пусна 1010 УИНС, за да чуем информация за трафика. — Трип посегна към радиото.

Медисън му отмести ръката.

— Не — каза. — Ще обяснят само, че трафикът е ужасен, което вече знам. Карам по-добре без радио.

— Добре, човече — съгласи се Трип. — Без информация за трафика.

И без новинарски станции.

Изминаха още четиридесет и пет минути преди Медисън да влезе в паркинга на яхтеното пристанище „Либърти Харбър“ в Джърси Сити.

— Разпознаваш ли този звяр? — попита той, докато спираше субаруто до синия ван „Додж Караван“, модел 1998 година.

— С тая таратайка ли ни отведохте? — учуди се Трип.

— Не му придиряй — продължи Медисън. — Намерих го по обява в „Крейг’с Лист“. 800 долара — така, както е. В добавка човекът хвърли вътре и ластик за бънджи, за да връзвам задните врати.

— Щеше да помогне, ако беше му сложил амортисьори. Все едно се возиш в танк. Особено когато лежиш на студения под.

— О, горкото разглезено богато чедо. Следващия път ще те отвлека с „Майбах“.

Само споменаването на „Майбах“ му напомни за Питър. Усети, че му се повдига, едва се сдържа да не повърне.

Отправиха се към кея, където беше закотвена старата седемметрова моторница на Медисън.

— Твърде много хора те търсят — каза той, докато се качваха на борда. — Така че, докато не ти наредя друго, това ще бъде твоят нов мил и свиден дом. И запомни едно основно правило — без контакти с външния свят.

— А как бих могъл, нали ми взехте телефона. Може ли поне да го получа, за да се забавлявам с някоя игричка?

— Извадих симкартата, за да не могат да я проследят. Така че без игри, без имейли, без есемеси, без телефон.

— Мога ли поне да си получа портфейла?

— Не ти трябва — смъмри го Медисън. — Няма да ходиш за покупки. Нито където и да е.

— Изглежда, сега вече наистина съм заложник. — Трип се насили да се усмихне.

Медисън остана сериозен.

— Не се излагай. И двамата сме вътре. Но ти започваш да се плашиш, а аз се опитвам да те спра да не взривиш всичко. Сделката е такава. Тук няма телевизор, няма радио…

— И няма отопление — изстена Трип и се уви плътно с парката си. — Не можем ли да отидем в хотел? Това корито е ледено, а аз не съм облечен точно като за яхта.

— Пълни глупости, Ричи Рич. Опитай се да влезеш в хотел и още преди да си стигнал до стаята си, ще си записан на десетина камери. Тази лодка беше План Б. Нямаше да си тук, ако не беше прецакал План А, така че спри да мрънкаш и си лягай. Очакват ни още три тежки дни, след което разпускаме партньорството. Тогава ще можеш да си вземеш деветдесетте милиона и да ги пилееш като Робин Худ.

— А вие?

— Ще ти кажа какво няма да правя — изгледа го Медисън. — Няма да стоя в „Барнаби“ и да целувам дебели богаташки задници за мижавите четиридесет и осем хиляди годишно. Ти си на горната койка. Ставане в пет.

50.

Когато разследвате случаи с важни личности, получаването на заповед за обиск е лесно, дори и в петък вечерта. И затова в 8:30 часа с Кайли отивахме към центъра, за да видим какво можем да изровим за Райън Медисън.

Той живееше в четириетажна предвоенна сграда на ъгъла на Източна четвърта улица и Авеню „Д“ в Алфабет Сити, на около половин миля от мястото, където бяха затворени Трип и Лони.

Апартаментът беше типично ергенски, такива бяхме виждали и преди. Претъпкан, но обитаем. Имаше предсказуеми филмови плакати по стените, рафтове, пълни с книги за кино и разпръснати навсякъде дивидита. Като допълнение към атмосферата цялото жилище смърдеше на претъпкан пепелник.

Във всекидневната нямаше нищо, което да свързва Медисън с престъпленията, ала банята беше много по-обещаваща. На мивката имаше флакон с антисептичен спрей „Бактин“, руло марля и друго със самозалепваща се лента. А в кошчето за отпадъци се мъдреха половин дузина окървавени парчета бинт.

— Или се е бръснал пиян — рече Кайли, — или някакво хлапе го е нападнало с макетен нож.

Насочихме се право към кофата за боклук в кухнята. Кайли вдигна капака и не се наложи да ровим надълбоко, за да намерим това, което търсехме. Сива блуза с качулка със син надпис „Янки“. Левият ръкав беше срязан и напоен със съсирена кръв.

— Записвам си — казах. — Да изпратя мила поздравителна картичка на Фани Гитълман от номер 530 на Западна сто трийсет и шеста улица.

Проверихме спалнята. На пода имаше купчина дрехи.

— Черни от главата до петите — отбелязах, — което съвпада с екипа на похитителя, както го описа Лони.

Кайли се засмя.

— Зак, тук е Ню Йорк. Да си целият в черно, не е точно съкрушителна улика. Това е модно.

Отворих вратата на дрешника.

— Добре тогава, колко модни са няколко кутии от оборудване за наблюдение от „Чийтър’с Спай Шоп“? Какво казва „Вог“ по въпроса?

— Да намерим този мръсник.

Трийсет и пет хиляди ченгета имат по-голям шанс от две, така че се обадихме в участъка, за да го пуснат за издирване. След това позвънихме в лабораторията да изпратят експерти, за да маркират и опишат всичко, от което щяхме да имаме нужда в съда.

Единственото, което не можехме да проумеем, беше ролята на Трип Олдън в убийствата.

— Дали е жертва, съучастник, или е ръководил цялата операция? — замисли се Кайли.

— Задраскай последното — казах. — В каквото и да се е забъркал този хлапак, не мога да повярвам, че е планирал или има нещо общо с убийството на Питър. А въз основа на онова, което чухме в „Силвър Муун“, той може би дори не знае, че Сайлъс е застрелян.

— Виновен е за нещо.

— Всички сме виновни за нещо — въздъхнах. — Ала още не ми се побира в главата неговият мотив. Трябва да има по-лесен начин да получиш пари от баща си милиардера, отколкото да имитираш отвличане и да поискаш откуп.

— На този етап не съм сигурна дали въобще нещо ми се побира в главата — каза Кайли. — Вече е десет вечерта, а не съм яла цял ден. Разследващите не трябва да разследват, като я карат на мускули.

— В такъв случай мога ли да те почерпя една вечеря?

— Разбира се. На някое спокойно място.

— Петък вечер в Ню Йорк е. Всяко място, на което си заслужава да отидеш, ще бъде претъпкано със суперготини хора, облечени в черно.

И тогава, без да съм го мислил, изтърсих:

— Какво ще кажеш за моето място? Там е спокойно.

Тя ме изгледа, явно изненадана колкото мен.

— Дали не съм чувала нещо подобно и преди? Първия път, когато дойдох в твоето място, всичко, което имаше, беше половин бутилка евтина водка, остатък от пица и новия албум на „Рейдиохед“. Истинска класа.

— Хайде де, довери ми се поне малко. Изминах дълъг път след Академията. Имам няколко изстудени „Столи“, можем да си поръчаме прясна пица и съм сигурен, че мога да изтегля всякаква хипермузика, която слушат сегашните тийнейджъри.

— Дадено — съгласи се тя. — Ала при същите правила като миналата нощ. Изкарахме петнайсетчасов работен ден, а уикендът ще бъде още по-напрегнат. Трябва да дам почивка на мозъка си. Никакви разговори по работа. Да се ограничим до личните.

Свих рамене.

— Звучи добре.

Беше повече от добре. През последните десет часа си умирах да разбера дали Кайли ще зареже Спенс и ще се върне в базата за запознанства. Нямаше по-лично от това.

51.

В 11 часа вечерта Кайли се беше настанила боса на дивана ми, подвила крака под себе си, държеше парче пица в едната си ръка, а с другата надигаше към устата си бутилка „Блу Муун“.

Обсъждане на случая не се допускаше, така че се отдадохме удобно на спомени от дните в Академията, смеехме се на номерата, които си бяхме погаждали, и внимателно избягвахме всякакви препратки към някогашните емоции.

Но за мен те витаеха във въздуха и старите чувства бързо се прокрадваха отново. Вероятно защото така и не бях успял да се отърся напълно от тях.

Кайли беше на втората си бира, когато подхванах темата, глождила ме цял ден.

— Знам, че Спенс те изтормози с проблема си с наркотиците, но чак развод — струва ми се доста драстично.

— Още нищо не е драстично — възрази тя. — Казах ти, че просто изпробвам почвата. Искам да разбера какви възможности имам.

— Трябва да направиш това, което трябва — посъветвах я аз.

Исках да прозвучи подкрепящо. Или в краен случай неангажирано, но Кайли отговори, сякаш го бях изрекъл осъдително.

— Ей — изръмжа тя. — Обичам Спенс, но ако не успее да ги спре, да не ме търси повече. Такава беше сделката, която сключих с него, когато се оженихме преди десет години, а и днес е същата. Звуча ли ти като безсърдечна кучка?

— Не, изобщо — уверих я, за да знае на чия страна съм. — Звучиш като жена, която вече е дала на Спенс втори шанс. Той го пропиля. А сега пропилява и третия.

— Точно така. Законът за трите удара. Аз съм ченге, Зак. Не мога да съм омъжена за наркоман.

— Каквото и да направиш, аз съм с теб.

Чух да се отключва входната врата и изтръпнах. Преценката за времето е всичко, а моята беше катастрофална.

Вратата се отвори. Беше Черил.

— Ей, здравейте. Стори ми се, че долавям гласове.

— Не ти се е сторило. Ние бяхме — изрекох, като се надявах да не изглеждам толкова виновен, колкото звучах.

— Мислех, че ще прекараш нощта в Уестчестър.

— Милдред почина.

— Съжалявам — каза Кайли.

— Аз също.

Станах и прегърнах неловко Черил.

— На този етап вече беше безсмислено да оставам. Фред е със сестрата на Милдред и някои от своите братовчеди, затова реших да се прибера, а после да се върна за помена във вторник. Дойдох в апартамента ти, защото исках да те компенсирам за провалената вечеря онзи ден. Но ако продължавате да работите, ще си отида в моето жилище.

— Не, не, точно сега определено не работим — обясни Кайли. — Такова беше споразумението две нощи подред. Само светски приказки. Гладна ли си?

— Умирам от глад — отвърна Черил и посегна за парче пица.

— Искаш ли да ти донеса бира? — попитах и се насочих към хладилника.

— Да, моля те. И побързай.

Донесох й бира от кухнята. Отпи голяма глътка и бавно въздъхна:

— Мога да ви кажа още сега, че една няма да ми стигне. Беше ужасен ден.

— Също и за нас — отговорих. — Защо ли не изтичам бързо за още бира?

Излязох от апартамента, преди да успеят да отговорят. Дори не спрях да си взема якето.

Прехвърлих отново сцената в главата си, като се опитвах да преценя какво е видяла Черил, когато отвори вратата. О, я гледай, Зак се е разположил удобно на дивана, пие бира с бившето си гадже, напълно уверен, че сегашното му е извън града, където бди до умиращата си приятелка.

Картинката не беше красива. Въпреки това имаше един кратък миг, в който се очерта шанс за изкупление. Черил беше казала: „Ако работите, приятели, ще си отида в моето жилище“.

Но после Кайли заби последния пирон в капака на ковчега.

По дяволите, не работим. Просто се забавляваме. Такава беше сделката две нощи подред. Какво? Не ти е казал за снощи, когато похапнахме и се отдадохме на спомени? Беше вълшебно. Само Кайли и Зак — онзи същият задник, който мрънкаше и стенеше, че прекарваш много време с Фред.

Купих още два стека по шест бири от магазинчето, но дълбоко в себе си знаех, че никакво количество алкохол няма да спаси вечерта ми.

Първото нещо, за което бях прав през цялата тази нощ.

52.

— Време е да подразним лъва — каза Медисън и дръпна нагоре ципа на якето си.

Трип лежеше под одеялото и се взираше в тавана.

— Къде отивате?

— Поучих се от грешките на баща ти. Да си върша всички сделки на четири очи. Излизам. Ти не.

Той извади нов евтин телефон и заключи вратата на каютата.

Субаруто беше студено, но нямаше смисъл да го затопля. Щеше да бъде кратко обаждане. Той запали цигара и набра номера на Хънтър Олдън.

След десет секунди разговор стана ясно, че няма и следа от легендарните умения за преговори на Хънтър. Беше скапан от изтощението, пиенето и яростта.

Той се впусна в тирада.

— Трябваше да вземеш петте милиона, които ти предложих снощи. Сега, когато знам, че празноглавият ми син е замесен, няма да получиш нищо.

— Извънредна новина, Хънтър. Трип не просто е замесен. Цялата работа беше негова идея.

— Пълни глупости. Той вече има половин милиард долара в доверителен фонд, а по-нататък го очакват още купища пари. За какво са му притрябвали тези сто милиона?

— За да те накаже, Хънтър. И за да изплати репарации на жертвите ти.

— Репарации? Това ли е гениалната му схема за изнудване? Дай ми парите си и няма да издам тайните ти? А след като ги взема, ще ги раздам и това ще излезе на първа страница на всеки вестник на планетата.

— Какво мога да кажа? Хлапето е идеалист.

— Ами тогава да си набута идеалите в задника. Няма никакви мои жертви и няма да получите никакви пари. Майната ти и на теб, и на Трип. Можеш да го убиеш, хич не ми пука.

— Ще се радвам да ти услужа — каза Медисън. — Но ще ти струва сто милиона долара.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Още ли не схващаш? Мислех, че досега със сигурност си оценил изящната конструкция на моя брилянтен бизнес модел.

— Просвети ме, задник.

— Трип знае всичко. Веднага щом платиш откупа, той ще отиде направо в Национална сигурност, ще им каже какъв лош татко има и ще те тикне зад решетките до края на живота ти. Не съм отвлякъл Трип, за да го изпратя у дома, след като дадеш парите. Планирам само да го пусна да си върви, ако не ми платиш.

Хънтър изсумтя рязко и шумно.

— Аха… Това ми прозвуча като въздишка на просветление. Съвсем просто е, Хънтър. Ако не успееш да прозреш мъдростта на моето бизнес предложение, ще огранича загубите си, ще освободя сина ти и в рамките на няколко часа на вратата ти ще цъфнат мъже с къси подстрижки и значки. Да продължавам ли?

Хънтър не отрони и дума.

— Мълчанието ти е покъртително. Означава, че най-накрая започваш да осмисляш предимствата на моето предложение. Да ти пратя ли номера на сметката си на Кайманите?

— Тези неща отнемат време — изрече колебливо Хънтър.

— Аз съм със скромен произход, но се запознах с някои от основните правила на международното банкиране. Вече е почти полунощ в петък. Федералният резерв се отваря отново за незабавни, окончателни, неотменими банкови преводи в неделя в 21 часа. Това ти дава 45 часа, за да размишляваш за твоето бъдеще, моето бъдеще… и разбира се, за бъдещето на Трип.

— Я ми обясни ясно — каза Хънтър. — Какво точно купувам?

— Пълно мълчание. Веднага щом банковият превод се осъществи, двамата с Трип ще потеглим на дълго морско пътешествие и ти никога повече няма да чуеш нищо за никого от нас. Лека нощ, Левит.

Медисън затвори и тръгна обратно към кея. На изток, оттатък Хъдсън, можеше да види очертанията на Манхатън. Сърцето на финансовия район. Уолстрийт. Домът на бароните разбойници.

Той хвърли евтиния телефон във водата и го изгледа как потъва без мехурчета. После вдигна ръка с вирнат среден пръст и извика в тъмнината:

— Казвам се Райън Медисън, а вие всичките можете да ми целунете задника за сто милиона долара.