Откуп

53.

Ако се налага да се подслоните някъде в шест часа в студена събота сутрин, „Гери’с Дайнър“ е едно от най-подходящите места. Храната винаги е добра, а в този час заведението е сравнително празно, така че Гери има време да дойде на масата ви и най-безцеремонно да се намеси в живота ви.

Понякога пропускам покрай ушите си нейните непоискани съвети, ала след снощното бедствие с Черил и Кайли бях узрял за мъдростта й, поднесена безпощадно в стил „не вземам пленници“.

Тя донесе две чаши кафе и панерче кексчета и седна срещу мен.

— Съжалявам, че вчера избягах, преди да ми дойде поръчката — казах.

— Да, повиках ченгетата. — Тя побутна кексчетата към мен. — Търсят те навсякъде.

— Какво ти дължа?

— Още не знам. Зависи колко дълго ще трае този терапевтичен сеанс. На челото ти е изписано „бедстващ и объркан“.

Разказах й какво се бе случило през нощта. Тя слушаше мълчаливо, докато не стигнах до момента, в който затръшнах вратата.

— Напуснал си местопрестъплението? Надявам се, че си довел трета жена, защото вече нямаш никакъв проклет шанс с двете, които си оставил в апартамента си — отсече тя и отгатна по израза ми, че има право.

— Както и да е, връщам се с бирата, обмисляйки как да огранича щетите, но веднага щом влизам, Черил заявява, че е изтощена от дългия ден, целува ме бегло по бузата и си тръгва. Тогава Кайли, която не загрява какво става, казва, че е по-добре и тя да си ходи, и също си тръгва.

— А ти си оставаш с доставката за проваления купон.

— Чувствах се като пълен задник.

— Искаш ли моята присъда?

Знаех, че няма да ми хареса, ала трябваше да я чуя.

— Давай, целият съм твой.

— Прав си за едно — започна тя. — Бил си пълен задник. Някой, когото Черил обича, умира, тя е съсипана, а ти си обсебен единствено от мъжкото си его. Била е омъжена за Фред десет години. С това е свършено. Ти обаче се разстройваш, защото изпитвала състрадание. Присъдата ми за теб е… — Взе една лъжичка и удари по масата като със съдийско чукче. — Виновен в лошо поведение.

— Следващо дело… Черил е била права да те насоли по телефона заради начина, по който си се държал, когато се е появил Фред. Ала щом после се натъква на вас с Кайли, самата тя започва да бърчи нос, праща те за зелен хайвер, а сетне си тръгва, когато ти се връщаш? Класически пасивноагресивни простотии. Решение за д-р Робинсън — виновна.

Лъжицата отново се стовари по масата.

— И накрая за Кайли. Наистина ли си въобразяваш, че е безразлична към това, което се случва между теб и Черил? Жените изобщо не са толкова загубени, колкото си мислят мъжете. А що се отнася до идването й в апартамента ти на пица, за да може да ти каже как бракът й пропада, тя е знаела какво точно прави. Искала е да си поиграете на стари гаджета, само че без секс… Засега. Все едно доктор Хаус да прекара нощта с флакон „Викодин“ в шкафчето и да си обещава, че дори няма да го погледне.

— Значи, мислиш, че е готова да тръгне отново с мен?

— Не казвам, че е готова да ти скочи в леглото, но определено си спомня времето, когато го е правила, и не изключва този вариант. А и ти си мислел за същото. Не само си седял на дивана и си пил бира, за да й помогнеш да спаси брака си. И двамата — виновни.

Удари още веднъж с лъжица като със съдийско чукче.

— Добре, поне казваш, че всички сме еднакво виновни.

— Не ме слушаш. Да, всички сте виновни, но не и еднакво. Ти си започнал, Зак. Ти си се впрегнал заради Черил и си позволил на егото си да ти размъти мозъка. И ти си поканил Кайли в апартамента си на стекче бира и съчувствие, само че не твоето его е взело това глупаво решение. А твоят… Ей, трябва ли да ти го кажа по букви? Съдът се разпуска.

Тя удари за последен път с лъжицата, изправи се и заяви:

— Имаш нужда от протеин. Как ги искаш яйцата?

54.

Трип се събуди от миризмата на прясно кафе. Беше спал, плътно увит в парката си.

— Най-лошият сън в живота ми — оплака се той и се надигна на горната койка.

— Ще се обадя на рецепцията и ще поискам да ни преместят в първа класа — подхвърли Медисън. — Дотогава не мрънкай, принцесо.

— Съжалявам за вчера — каза Трип. — Оня тип се появи изневиделица и отвори клетката. Нямах избор.

— Винаги има избор — възрази Медисън. — Но стореното — сторено.

— Предполагам, че баща ми е побеснял, след като вече разбра, че не съм отвлечен.

— Не ми е работа да ти отварям очите, хлапе, но ми се струва, че той не дава и пукната пара за теб. Обаче направо излезе от кожата си, като му казах, че знам за проекта „Гутенберг“.

Той си наля чаша кафе.

— Ще се кача горе да изпуша една. Налей си кафе. В шкафа има няколко хранителни блокчета.

Медисън излезе на палубата и запали цигара.

Трип си сипа чаша черно кафе и го последва.

— Мислите ли, че ще плати стоте милиона?

— О, ще ни кацне — закани се Медисън.

Дръпна от цигарата си, обърна гръб на Трип и издуха дима в другата посока.

Трип се стегна. Сега или никога.

Когато Медисън се извърна пак, за да го погледне, ръката на момчето литна нагоре и плисна цялата чаша горещо кафе в лицето му.

Медисън изкрещя, изпусна цигарата си и чашата кафе и закри с длани изгорената си кожа. Трип бръкна в джоба на парката си, извади електрошоковия пистолет, заби го под челюстта на Медисън и изстреля във врата на учителя заряд от 15 милиона волта.

Медисън се свлече на палубата. Помъчи да се изправи, като все още се държеше за лицето с една ръка, но Трип се хвърли върху него, притисна електрошоковия пистолет в задника му и натисна спусъка.

Отне му само три секунди да обездвижи изцяло Медисън. После прерови джобовете му. Пари. Ключове за колата. Липсваше само телефонът, но нямаше време да се връща в каютата, за да го търси. Сграбчи Медисън под мишниците, извлече го по палубата, напрегна се и с все сила го прекатури през борда в ледената Хъдсън.

Затича се покрай десния борд и скочи на кея. Щеше да бъде лесен скок, ако не беше закачил върха на обувката си в кнехта. Приземи се тежко и двата му глезена се подгънаха от удара. Електрошоковият пистолет се изплъзна от ръката му, блъсна се в дървената подпора и отскочи към водата.

Трип се изправи на крака. Паркингът беше само на стотина метра. Затича се, но се почувства като в сън, в който се мъчи да бяга по-бързо, а тялото му отказва. Глезените му горяха, краката му сякаш бяха налети с олово и най-доброто, което можеше да направи, беше да куцука мъчително по заледената пътека към субаруто.

Почти беше стигнал, когато чу вик. Обърна се. Медисън беше излязъл от реката и бавно залиташе към него.

Трип се хвърли към шофьорската врата на субаруто, стисна с две ръце ключа и помъчи да го вкара в ключалката. Не влизаше. Пробва с другия ключ. Също не стана. Като проклинаше, опита отново с първия. Пак нищо.

Превитият и мокър до кости Медисън беше преполовил склона и крещеше името му, кълнеше се, че му прощава, и обещаваше всичко да е наред.

Трип опита още веднъж с втория ключ. Хвана го колкото може по-здраво, постави върха му в ключалката и натисна. Не влезе. Медисън вече беше преполовил разстоянието до него, задъхваше се, пристъпяше трудно, но се приближаваше…

Трип бързо прецени възможностите си. Или трябваше да избяга, или да остане и да се бие. И тогава погледът му се спря върху ненужните ключове за кола и петоъгълното лого на ключодържателя.

Това не бяха ключове за „Субару“.

Медисън беше на по-малко от двайсетина метра, когато Трип отключи предната врата на ръждясалия стар „Додж Караван“, запали с втория ключ, включи на скорост и натисна педала на газта.

Ванът се плъзна през пустия паркинг. Десет метра, двайсет, петдесет.

Трип плачеше, затънал в страхове и в новата реалност. Питър беше мъртъв. Медисън го беше предал. Баща му го презираше… За пръв път в привилегирования си живот Трип Олдън беше сам.

Зави с вана по прохода, после го насочи към свободата. Измъкна се от паркинга и потегли на север по Марин Булевард към тунела „Холанд“ и към града.

55.

След една незабравима закуска от яйца с бекон, предшествана от анализ на поведението ми, отидох в офиса, за да се сблъскам с второто си предизвикателство за сутринта. Мат Смит.

Мат е нашият местен технически виртуоз — привлекателен британец, който ти допада от пръв поглед и с когото се работи лесно. Изглежда обаче притеснително добре, което доста затруднява работата ми с него.

Преди няколко месеца го хванах да демонстрира прекалено внимание към Черил и бях сигурен, че я сваля. Но грешах. Мат беше много по-привлечен от Кайли. Никога не показваше чувствата си, защото знаеше, че е омъжена. Ала в моя безкраен стремеж да си намирам поводи да се побърквам, се питах какво ли би сторил, ако разбереше, че Кайли възнамерява да стане неомъжена.

Тя беше в кабинета на Мат, когато влязох.

— Зак, Мат работи цяла нощ над компютъра на Трип и е открил нещо.

— Не е така — възрази той със самодоволна усмивка. — Трудих се само половин нощ. И открих не едно, а две неща.

Потупа мишката и на един от двата 30-инчови монитора на бюрото му се появи имейл.

— Това е на хаитянски креолски от Трип до Питър Шевалие — обясни Мат. — Означава: „Оставих флашката в стаята ти. Разбра ли?“. Ето и отговора на Питър:

В превод: „Взех я. Не се тревожи. Ще я пазя. Питър“. В доклада за уликите нямаше нищо, което да показва, че са открили флашка при тялото на Питър. Намерихте ли я в стаята му?

— Не, а и вече предадохме личните му вещи на брат му — казах. — Нито една от тях не беше улика от местопрестъплението, но ще вземем обратно компютъра, ако го искаш.

— Абсолютно. Междувременно трябва да поговориш с тази жена. — Той извади една снимка на втория монитор.

— Айрин Герити, 85-годишна. Според файла, който открих в компютъра на Трип, тя е първият служител, нает някога от „Олдън Инвестмънтс“. Била е лична секретарка на Хъч, преди Младши да се присъедини към семейния бизнес. После му е придадена, защото вероятно в началото е знаела повече от младия си шеф. Работила е за него до пенсионирането си преди седем години. Миналия ноември Трип е правил интервю с нея.

— Той готви филм за седемдесетия рожден ден на Хъч — обясних аз.

— На мен ли разправяш. Намерих папка с двайсет и три интервюта с различни хора, всяко по-скучно от предишното.

— И защо се прицели в Айрин?

— Тя е единствената, снимана от Питър Шевалие, докато говори.

— Пусни го — поиска Кайли.

— Повярвайте ми — каза Мат, — ако трябва да изгледате всичките 47 минути, ще ви се изпържат мозъците. Подбрах няколко акцента. Ето първия.

Айрин беше в подредена всекидневна, седнала на софа, издокарана в синя рокля, с дискретен грим и грижливо фризирана сребриста коса. Трип Олдън нагласяше микрофона й.

— Изглеждаш страхотно, Айрин — поласка я той.

— Глупости. Изглеждам като след корабокрушение.

— Не, наистина изглеждаш прекрасно — настоя Трип и отстъпи зад камерата.

— Въобще не си се променил, нали, Хънтър? Все пускаш дим в очите.

— Това е Трип, Айрин — прозвуча глас извън кадъра.

— Разбира се, че е Трип. Аз какво казах?

— Нарече ме Хънтър — обади се момчето.

— Така ли? Питър, така ли казах?

— Не се притеснявайте, госпожице Айрин — чу се предишният глас. Беше леко носов, с подчертано френска интонация. — И за протокола, изглеждате прекрасно.

Мат спря видеото.

— Тя нарече хлапето Хънтър още пет пъти. Той накрая се отказа да я поправя. Но като се изключат леките признаци на деменция, Айрин е доста напорист бабишкер.

— Зак не ги харесва напористите — подхвърли Кайли.

Мат се засмя, но се усети да не задълбава в темата.

— Следващият клип — каза.

Айрин вече седеше на пиано и пееше последните няколко ноти от „Честит рожден ден“. Иззад камерата се чуха аплодисменти и тя отговори с класически поклон на изпълнител в пиано бар.

— Благодаря ви, благодаря…

— Благодарим на теб — каза Трип. — Не само беше страхотна, но и тази стая ще бъде най-добре изглеждащата във видеото. Къщата ти е невероятна.

— Не бих могла да си го позволя без теб, Хънтър — отговори Айрин.

— Можеш да благодариш на Хъч за това — каза Трип. — Той винаги е плащал добре на хората си.

Тя възрази с махване.

— Хъч няма нищо общо. Аз говоря за… — Айрин се наведе напред и прошепна към камерата. — Проектът „Гутенберг“. Само ти и аз, Хънтър. И двамата ударихме джакпота с него.

Тя зачака за отговор. Ала явно Трип нямаше какво да каже. Тя сложи ръце на устата си.

— О, мамка му. Птичката излетя. Хънтър, моля те, не се сърди.

Трип влезе в кадъра и седна до нея на пейката пред пианото.

— Всичко е наред, Айрин. Каквото и да става, никога не бих могъл да ти се разсърдя.

— Запазих всичките ти тайни. Особено „Гутенберг“. Ала имах малка лична тайна. Винаги се чувствах зле, че я крия от теб.

— Не се чувствай зле — успокои я Трип. — Добре съм. Не ми пука каква е.

— Майната му. Отворих си голямата уста. Време беше да изплюя камъчето.

Мат пак спря записа.

— Ей — възрази Кайли, — не го спирай сега. Тъкмо става интересно.

— О, бихте ли искали да видите останалото? — Мат бутна мишката.

Екранът се изпълни с бял шум.

— Какво е това, по дяволите… — учуди се Кайли.

— Редактиран е. Цензуриран. Заличен изцяло. Каквото и да е изповядала тя, Трип не е искал да го чуе друг, затова е изтрил записа.

— Но не веднага — казах аз.

— Какво намекваш? — изгледа ме Кайли.

— Искам да кажа, Айрин си мисли, че Трип е Хънтър и му хвърля бомба — отвърнах. — Как едно 18-годишно хлапе ще се справи с нещо подобно? Ще унищожи ли бързичко доказателството? Или е по-вероятно да сподели заснетото с единствения човек, на когото се доверява?

— Кучият му син — досети се Кайли, — преди да го изтрие, Трип го е показал на Райън Медисън, всеотдайния учител, който дава на младите режисьори насоки за mise en scéne.

Все още нямахме представа къде е Медисън или какво планира, ала след три дни най-накрая бяхме разгадали един от козовете, които държеше.

56.

Лони Мартинес излезе от апартамента си и повика асансьора, но отстъпи назад, когато вратите му се отвориха. Беше прекарал достатъчно време хванат като в капан в онази малка клетка. Слезе пеша от шестия етаж.

На пода във фоайето седеше някакъв човек, скрил глава между коленете си. Лони го потупа по рамото.

— Ей, пич, не може да си паркираш задника тук. Намери си приют.

Човекът вдигна очи.

— Лони, имам нужда от помощ.

Беше Трип.

Лони избухна.

— Ти ли имаш нужда? Как смееш? Поех няколко милиона волта, докато се опитвах да ти спася задника, прекарах три дни в клетка и когато най-накрая се измъкнах, ти ми навря електрошоков пистолет в лицето и ме върна обратно вътре. Разкарай се или ще се обадя на ченгетата. Не, чакай — твоето приятелче ми взе мобилния телефон, затова не мога да позвъня на никого, но пък мога да те спукам от бой.

— Човекът, който ни отвлече, не ми е приятелче.

— Не ме залъгвай, Трип. Не знам каква ти е далаверата, но ти и така нареченият похитител бяхте комбина. Това даже не беше истинско отвличане. Цялата работа беше измама. Три дни, Трип. Три дни от живота ми. Искаш ли да ти кажа колко беше превъртяла моята abuela, когато се прибрах вкъщи?

Трип вдигна ръце.

— Съжалявам. Прав си. В началото беше номер, ала снощи той промени правилата. Затвори ме на лодката си, но аз избягах.

— Пет пари не давам. Сега ставай и изчезвай…

— Той уби Питър!

— Кой? — застина Лони.

Трип се изправи с мъка.

— Навехнах си глезените — изохка той.

Лони го сграбчи за раменете.

— Кой? — попита, а гласът му премина в заплашителен шепот. — Кой уби…

Външната врата се отвори и влязоха две жени. Лони кимна и издърпа Трип навън.

— Започвай да вървиш.

— Замръзвам и не мога да ходя — оплака се Трип. — С кола съм. Паркирах зад ъгъла.

Лони разпозна стария „Додж Караван“ веднага щом завиха по Сто и двайсета улица.

— Ако мислиш, че ще вляза пак там, за да можеш отново да ми насочиш електрошоковия пистолет, не си познал.

— Не е в мен.

Трип раздалечи ръце и крака и Лони го опипа. След това му нареди:

— Отвори вана.

— Ето, празно е — посочи Трип, след като вратите бяха отворени. — Качвай се. По-разумно е да продължаваме да се движим.

— Добре, ала опиташ ли нещо, ще ти дръпна шалтера — закани се Лони и се настани на пътническата седалка.

Трип запали мотора, отправиха се на изток.

— Сега ми кажи кой е човекът, с когото разигра цялата тази откачена история с отвличането на богато момче.

— Господин Медисън.

— Нашият господин Медисън? От училището ли?

Трип кимна.

— Имах план. Исках да измъкна пари от баща ми.

— И ти трябваха толкова много, че се наложи да убиеш Питър?

Трип отби вана към бордюра и натисна спирачките.

— Не съм го убил, по дяволите. До снощи дори не знаех, че е мъртъв — викна с насълзени очи. — Медисън го е направил, а аз сигурно съм следващият.

— Значи, мислиш, че Медисън е застрелял и Блекстоун?

— За какво говориш?

— Частният детектив, който работи за баща ти. Някой му е пуснал куршум в главата снощи. Бил е в колата си при „Силвър Муун Дайнър“ — онова заведение, в което отидохме, след като приключихме снимането на сцената с кражбата на кола.

— Двамата с Медисън бяхме в „Силвър Муун“ снощи — призна Трип. — Ала повярвай ми, не съм убивал никого.

— Искаш да ме убедиш, че някакъв мижав даскал, белокож учител от „Барнаби“, сам се е справил с Питър и Блекстоун?

— Не съм видял да го прави, но съм сигурен, че е той.

— Защо? — попита Лони. — За Блекстоун разбирам донякъде, особено ако те е следил, но защо Медисън ще убива Питър?

Трип поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш какво? Прати ме в ада, върна се да молиш за помощ, а сега криеш от мен?

Лони отвори със замах вратата.

Трип го сграбчи за якето.

— Почакай. Съжалявам. Моля те.

— Долу ръцете, Олдън. Не съм твоята кучка. Аз съм най-добрият приятел, когото някога си имал. Така че или отговори на въпроса ми, или си намери друг наивник от гетото да ти целува задника.

Трип пусна якето му.

— Помниш ли Айрин Герити?

— Така и не се срещнах с нея. Онзи път бях болен, затова Питър я снима. Какво за нея?

— Към края на снимките ми каза нещо за баща ми. Нещо, което може да го вкара в затвора до края на живота му.

— И ти й повярва? Дъртачката не е с акъла си.

— Имаше доказателства — истински доказателства… И ми ги даде. Не знаех какво да правя. Питър ме посъветва да поговоря с Хъч, ала аз реших да ги покажа на Медисън. И тогава той измисли този план, как да накараме баща ми да плати на хората, на които е навредил.

— Гледах видеото. Бабето въобще не спомена нищо лошо за баща ти.

— Медисън го изтри, преди да получиш записа. Но Питър го чу до последната дума и мисля, че го убиха заради това.

— Защо тогава просто не вземеш това истинско доказателство, което ти е дала старата дама, и не го предадеш на ченгетата?

— Щях да го направя, но не знам къде е. Дадох го на Питър да го пази.

— По дяволите, човече — изпъшка Лони, като още държеше вратата на вана отворена. — Да бъда твой оператор, било опасна работа. Мисля, че трябва да подам оставка, докато още мога.

— Моля те, знам, че прецаках нещата, но ти си единственият, към когото мога да се обърна.

Лони си пое дълбоко дъх, после тихо въздъхна.

— Да те вземат мътните — каза и затвори вратата. — Какво ти трябва?

57.

— Не знам кога е започнала да изкуква Айрин Герити — каза Мат, — ала е била с всичкия си, когато е врътнала тази сделка с „Гутенберг“. Прегледах до един наличните й банкови записи, но парите, които е направила, никога не са видели бял свят в САЩ. Сигурно са скътани в офшорки.

— Ами къщата й? — попитах.

— Купила я е преди осем години, малко преди да окачи бутонките на стената в „Олдън Инвестмънтс“, но няма никаква следа как е платила за нея — отвърна Мат.

— Сигурен съм, че това е само едно от малкото умения, които е усвоила, докато е работила за Хънтър — казах. — Ще я попитам. С Кайли отпрашваме направо за Ривърдейл, веднага щом се върне от зъболекаря.

Историята със зъболекаря беше, разбира се, пълна измишльотина, но да споделиш с колега „падна ми пломба“, е много по-дискретно, отколкото да признаеш „бракът ми пропадна“.

Върнах се на бюрото си в общата зала, която заема „Специални клиенти“, на третия етаж на 19-и участък. Реших да използвам времето, за да наваксам с набъбващата купчина документи, която е част от блясъка в полицейската работа.

Пет минути по-късно вратите на асансьора се отвориха. Вдигнах очи и се втрещих: към мене се беше запътил последният човек, когото очаквах да видя. Той спря пред бюрото ми и се ухили.

— Честита Нова година, Зак.

Беше Спенс Харингтън, съпругът на Кайли.

Станах и му стиснах ръката.

— Спенс… Кайли не спомена, че се прибираш вкъщи.

— Вероятно защото аз не съм й споменал. Трябва да бъде нещо като изненада. Къде е тя?

Това също е нещо като изненада.

— На зъболекар — казах, придържайки се към историята за прикритие. — Щом се връщаш толкова скоро, предполагам, че Орегон не ти е понесъл особено добре.

— Орегон ли? Зак, аз съм наркозависим. Можеш да произнесеш пред мен рехабилитация. Всъщност там имат хубава програма, но проведох дълъг разговор с моя консултант и той ми каза, че ще ми отнеме шест месеца до година, за да я премина. А независимо какво си мисли Кайли, това е прекалено много време да бъда на три хиляди мили от жена си. Така че намерих друга програма за възстановяване в Ню Йорк. И независимо дали ще й хареса, вече съм тук.

— Е, сигурен съм, че Кайли ще бъде… — затърсих точните думи, за да завърша изречението.

Спенс го направи вместо мен.

— Ще побеснее, но това си е неин проблем. Имам последен шанс да спася брака си и реших, че ще се справя по-добре, ако съм по-близо до дома. Е, какви ги вършите с Кайли?

Да ги вършим? Бях сигурен, че има предвид работата, затова подхванах общи приказки как Нюйоркската полиция е приключила миналата година с най-малко убийства в историята на града, внимавайки да не спомена нищо за Олдън. Колкото и да беше неловко, все пак бе за предпочитане пред алтернативата да седя като идиот и да не разговарям с него.

След десет минути вратите на асансьора се отвориха, от него излезе Кайли и застина. След това изгледа Спенс и поклати глава с отвращение.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— О, скъпа, и аз съм щастлив да те видя — ухили се отново той.

— Ще те попитам другояче — повтори Кайли. — Кога си загуби ума?

— Не е толкова откачено, колкото си мислиш — заоправдава се Спенс. — Записах се в една програма тук, в града. Нарича се „По-добър избор“.

— И с какво „По-добър избор“ е по-добър от онази в Орегон?

— С това, че не е в Орегон — отговори той, ала момчешката му усмивка бързо помръкна. — Хайде, Кайли, недей да съдиш, преди да си научила нещо за нея. Провежда се в Трайбека. От 8 сутринта до 5 вечерта, шест дни в седмицата, и има едни от най-добрите проценти успех на Източното крайбрежие.

— Значи е дневна програма? — възкликна Кайли. — И къде ще си прекарваш нощите, защото мога да ти кажа къде няма да ги прекарваш.

Спенсър ме погледна.

— Казах ти, че ще се вбеси.

— Да се вбеся ли? Та ти даже не разбираш за какво става дума — прекъсна го Кайли. — Имахме сделка и няма да се нанесеш обратно при мен, докато не се възстановиш.

— Знам. Обадих се на Шели. Ще ми позволи да използвам служебния апартамент. Между другото, той също не се радва, че съм се върнал. Каза, че може да ми осигури подслон, но няма да си получа работата, докато не завърша програмата.

— Спенс, това е третата ти рехабилитация за по-малко от два месеца. Какво те кара да мислиш, че ще стане нещо различно?

— Няма да стане — отговори той. — Освен ако не ме подкрепиш. Просто искам да повярваш в мен още веднъж. Това е. Ще ви оставя да работите. Радвам се, че се видяхме, Зак.

Спенс не изчака асансьора. Изниза се надолу по стълбището. Кайли го проследи мълчаливо как си тръгва, а гневът й сякаш можеше да се пипне с ръка.

Реших, че моментът не е подходящ да я попитам как е минало с адвоката по разводи.

58.

С Кайли се качихме в колата и тя потегли през Сентръл Парк, без да отрони дума. Знаех, че се тормози заради Спенс, затова реших да я оставя на мира.

Насочвахме се на север по „Хенри Хъдсън Паркуей“, когато най-накрая наруши мълчанието.

— Много е лошо, че Черил я няма наблизо — каза.

Не можех да повярвам. Защо й трябваше да човърка тази рана? Но не можех и да оставя нещата така.

— Какво имаш предвид?

— Айрин Герити има сериозни проблеми с разбирането и паметта, а Черил би могла да ни даде някакви насоки за най-добрия начин да се справим с нея.

Въздъхнах облекчено. Бях толкова обсебен от Черил, та бях забравил, че тя е и доктор Робинсън, щатният психолог на управлението.

— Бих могъл да й се обадя и да я попитам — казах, — макар че най-добре ще ми дойдат някакви насоки как да се справя с нея.

— Какъв ти е проблемът, детектив Джордан?

— Знаеш много добре, детектив Макдоналд. Ти беше там, нагъваше пица и надигаше бири снощи, когато проблемът се появи.

Тя ми се усмихна с широко отворени очи, които казваха виж ме — аз съм невинна. Беше всичко друго, но не и това. Гери Гомпърс беше права. Жените въобще не са толкова загубени, колкото си въобразяват мъжете. Кайли нямаше никакъв интерес да говори за проблемите в своята връзка, затова се захващаше с моята.

А аз, разбира се, не можах да се удържа, захапах стръвта.

— Като говорим за снощи — казах, — Черил спомена ли нещо за мен, когато излязох за бира?

— Нищо особено. Само, че й дължиш голямо извинение заради детинското си поведение по въпроса с Фред.

— По дяволите… Така ли се изрази?

— Не, Зак, не. Но ми е много по-забавно да анализирам проблемите в твоята връзка, отколкото да се ровя в моите.

— Звучи ми сякаш всичко е минало като по вода в кабинета на зъболекаря.

— „По вода“ е точно казано. Адвокатът е същинска акула. Интересуваше се единствено колко печели Спенс, колко съм допринесла аз за доходите му през последните десет години, колко струва апартаментът ни и дали притежаваме коли, яхти, застраховки живот или акции. Говореше само за пари.

— Кайли, той е адвокат по разводите. Какво очакваше?

— Не знам. Предполагам, че съм била достатъчно наивна, за да си мисля, че с правните съвети върви и малко съчувствие.

— Щом искаш съчувствие, иди в закусвалнята, а не в адвокатска кантора.

— Предполагам, това означава, че тази сутрин си станал рано и си излял душата си пред Гери.

— Не питай. Не само ми даде отлични съвети, ами ги допълни с яйца върху леки картофени палачинки и препечени боровинкови кексчета. Да видим дали твоят адвокат може да предложи повече.

Тя се засмя.

— Моят взема по петстотин на час. Шестстотин, ако искам и закуска. Можем ли да поговорим сериозно за минута?

— Ами да се опитаме.

— Поемала съм повече от справедливия дял ЕНЛ през последните десет години — каза тя. — И равносметката ми не е никак блестяща.

Нюйоркската полиция получава по няколкостотин хиляди сигнала за ЕНЛ — емоционално нестабилни лица, годишно. Повечето са безобидни, ала някои имат склонност към убийства. Да се занимаваш с психичноболни, винаги е предизвикателство, затова управлението постоянно преценява как да подобрим уменията си. Но простият факт е, че някои ченгета са по-добри от другите. Не бях изненадан да чуя Кайли да признава, че не се справя.

— Айрин не е точно типичната ЕНЛ заплаха за квартала — казах. — Тя е богата стара дама, която губи умствените си способности като част от процеса на стареене.

— Дори и да е така, не мога да си спомня да сме имали в академията каквото и да било обучение за това как да разпитваме човек с деменция. А ти?

— Спомням си основите. Осъществявайте контакт с очи, говорете бавно, опитайте се да го ангажирате в споделени преживявания и без мъчението с ледена вода, освен ако наистина не се налага.

Кайли се засмя:

— Ти водиш с Айрин.

— Сигурна ли си? Мисля, че ще се чувства по-добре, ако разговаря с жена.

— Не, не… Долових част от разговора ти със Спенс — възрази Кайли. — Изглеждаш ми много добър в комуникацията с бълнуващи хора, които не са в състояние да живеят в действителността.

Изминахме останалата част от пътя в благословена тишина.

59.

Попитайте един средностатистически нюйоркчанин какво знае за Бронкс и може би ще си припомни първия си мач на „Янките“ на стария стадион — „Домът, който Рут построи“, или ще се просълзи за канолите „заради които си струва да умреш“ на Артър Авеню. Или пък ще се сети за вълната от палежи, опустошила Южен Бронкс в началото на 1970-те.

Никой от тях няма да спомене Фийлдстън.

На по-малко от двайсет минути от участъка, Фийлдстън е една от най-добре пазените тайни на Бронкс уединен квартал от улички с дървета, старинни домове и заможни бели хора.

— Госпожица Айрин, изглежда, се е справяла доста добре за секретарка — отбеляза Кайли, когато завихме по Гудридж Авеню и паркирахме пред внушителната й каменна къща в стил Тюдор.

Позвънихме и си показахме удостоверенията на жена в униформа на медицинска сестра.

— За откраднатите перли ли идвате? — попита тя.

— Не, госпожо — отговорих. — За обир ли сте съобщили?

— Госпожица Айрин е съобщила миналата седмица. Скрила перлите си, за да не ги открадне някой, но после забравила какво е сторила и се обадила на 911. Вчера прибирах украшенията от коледната елха и познайте какво намерих? Наниз перли. Обадих се в участъка и оттеглих сигнала.

— Идваме заради Питър Шевалие — казах. — Тя наясно ли е какво се случи?

— Видя вън вестника и се разстрои много в онзи момент. Но дали е наясно? Не мога да ви кажа с какво е наясно. Нещата се менят от минута на минута.

Тя ни придружи до всекидневната. Беше същата, която бяхме видели във видеото, а на канапето седеше Айрин Герити и отпиваше от коктейл.

Ние се представихме и тя вдигна чашата си.

— Това е перфектен „Манхатън“ — заяви с доволство. — Лекарят ми позволява да пия по два седмично.

Сестрата, която се беше дръпнала настрани, извъртя очи и ми се стори, че математиката не беше от силните страни на Айрин. Отвеяна и подпийнала. Налагаше се да импровизирам.

— Госпожице Герити — започнах, — дойдохме, за да ви попитаме за Питър Шевалие.

— Красив мъж — каза тя. — Откъде познавате Питър?

— Не го познавам, но разбирам, че вие сте го виждали наскоро.

Тя ме изгледа. Нуждаеше се от още подсещане.

— Бил е тук с… — Не ми се искаше да я лъжа, но трябваше да действам в рамките на нейната реалност. — Бил е тук с Хънтър Олдън. Снимали са видео за рождения ден на Хъч.

— О, да. Спомням си. Посмяхме се. Разказаха няколко истории от войната.

— Хънтър ни спомена, че сте много интелигентен инвеститор.

— Интелигентният беше той. Това момче нарита задниците на всички по Уолстрийт.

— Като гледам този красив дом, бих казал, че и вие сте сритали някой и друг задник.

Айрин отпи глътка от питието си.

— Заради перлите ли сте тук? Мога да ви кажа кой ги открадна.

Не знаех правилата, но бях решен да играя играта. Извадих бележник.

— Това ще ни помогне много — казах. — Видяхте ли кой взе вашите перли?

— И още как. Видях го няколко пъти да дебне наоколо. Беше Труман.

Записах си.

— И как е фамилията на Труман? — попитах.

Айрин се обърна към Кайли.

— Тоя глупак ли е? Труман е фамилията му. Хари С. Труман. Проклетият президент на Съединените щати. Всички онези демократи ламтят за парите ми, а той е главатарят.

— Това ще ни помогне много, госпожо — увери я Кайли. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим вашите перли. Благодаря ви за помощта. Време е да си тръгваме.

Даде ми даде знак с глава и двамата пристъпихме към вратата, но изведнъж спря и се обърна към Айрин.

— Имам един последен въпрос — каза мило Кайли.

Айрин се усмихна, решена да ни помогне да намерим мъртвия президент, който беше задигнал перлите й.

Кайли също се усмихна.

— Става дума за проекта „Гутенберг“…

Айрин се сепна.

— Махайте се! — изпищя тя. — И двамата. Вън!

Опита се да стане, но сестрата се втурна и я хвана.

— Махни си ръцете от мен, Лорна. Веднага изхвърли задниците им оттук.

Лорна спокойно я настани да седне отново.

— Ще ги отпратя, госпожице Айрин. Защо не се насладите на питието си, а когато се върна, можем да поиграем канаста.

Айрин не се нави на питието. Втренчи се в Кайли, оголила зъби, и се закани с юмруче.

— Шибана мръсна кучка — изсъска.

Милата малка старица Айрин Герити току-що ни бе показала тъмната си страна.

Лорна ни съпроводи до входната врата.

— И да не се връщате! — извика тя достатъчно силно, за да може да я чуе осемдесетгодишната дама от съседната стая.

После се наведе и понижи гласа си до шепот.

— Чакайте в колата. Ще изляза след десет минути.

60.

— Не съм най-проницателният съдник на човешката природа — казах, когато с Кайли се приближихме до колата. — Ала все пак ми се струва, че две напористи жени като вас няма да станат най-добри приятелки.

— Ей, ти не постигна нищо, затова се включих с дълъг пас в последната секунда. Не се получи. Без извинения.

— Не ги очаквам, но би било хубав жест, ако ме оставиш да карам.

Тя ми хвърли ключовете и влязохме в колата.

Десет минути по-късно Лорна, загърната в дебело палто и забрадена с шал, излезе от къщата, подмина ни и продължи по тротоара. Когато стигна на половин пресечка, се обърна и ни направи знак да я настигнем. Последвахме я до обратния завой към Фийлдстън Роуд и спряхме до нея.

— Не исках да ни види как разговаряме. Следи ме от прозореца — обясни Лорна, когато седна на задната седалка. — Казах й, че ни свършва бърбънът и трябва да отида до магазина за алкохол, преди да завали сняг.

— Къде е магазинът? — попита Кайли. — Можем да те закараме.

Лорна се засмя.

— Скъпа, не се притеснявай. Затрупани сме с питиета, ала ги крия. Рийни може да се налива като хамал. Съжалявам, че те прокле.

— Благодаря — отвърна Кайли, — но ти не си създаде всички тези неприятности само за да се извиниш, нали?

— С нея съм по дванайсет часа на ден — продължи Лорна. — Така че чувам много неща. Но не искам господин Олдън да ме уволни, защото съм се разприказвала.

— Хънтър Олдън ли ти плаща, за да се грижиш за Айрин?

— По дяволите, не. Този човек нито се е обаждал, нито е идвал от деня, в който тя се пенсионира. Господин Хъч поема сметките. Не бих направила нищо, което ще го огорчи.

— Хъч иска да намерим убиеца на Питър толкова, колкото и ние — увери я Кайли. — Така че, ако ни помогнете, няма да се огорчи, напротив, ще бъде доволен.

— Съпругът ми Финдли го вози трийсет години. С Финдли познаваме Питър, откакто бяхме деца. Какво искате да знаете?

— Чувала ли си за проекта „Гутенберг“?

— Да. Онзи ден, когато снимаха видеото. Госпожица Айрин го каза случайно, после се разстрои, защото е тайна. Това май не притесни Трип, но след това Айрин заяви, че иска да се изповяда докрай, и си изпя всичко.

— Можеш ли да ни кажеш какво сподели?

— Бяха разни неща за бизнес. Затова, когато се прибрах вкъщи, ги преразказах на Финдли, та дано той да ги проумее. Можете да говорите с него, ако искате.

— И все пак ни кажи най-същественото, което си спомняш.

— Не ме съдете за думата, но основното беше, че госпожица Айрин е шпионирала Хънтър. Той инвестирал куп пари, милион или повече, а тя успяла да го види какво прави и сторила същото, но може би с пет хиляди. Той печелел много, тя малко и всички били щастливи… Ала той не знаел, че тя копира всичките му ходове.

— Не ми изглежда незаконно — казах.

— Същото рече и Финдли. Но тази работа с „Гутенберг“ не била като другите. Всичко било скрито-покрито. Хънтър дори не споменавал на Айрин какво става, затова тя се досетила, че е нещо голямо. И понеже била свикнала с лесните пари, искала и тя да участва.

Лорна се потеше. Свали си шала от главата и попи лицето и шията си с него. Изключих отоплението. Имах бутилка вода на предната седалка. Подадох й я и тя отпи.

— Благодаря! Докъде бях стигнала?

— До „Гутенберг“ — подсказа Кайли. — Айрин искала да участва, но Хънтър я държал настрана.

— А, да. Но тя била потайна. Вече била с една крачка пред него. През цялото време записвала телефонните му обаждания, копирала имейлите му и ги проучвала у дома си всяка вечер. Така че, когато Хънтър започнал да налива огромни пари в сделката „Гутенберг“, Айрин решила, че това е нейният звезден миг, и заложила там всичко до последния цент.

— И какво е станало? — попита Кайли.

— Боже мили, нали видяхте проклетата къща! — възкликна Лорна и се разкиска. Отне й няколко секунди да се овладее. — И така, тя се изповяда, свали този товар от гърба си, а Трип го прие спокойно. В крайна сметка не беше откраднала нищо. Ако Хънтър беше загубил, щеше и тя да загуби. Но накрая призна нещо, което я изяждало отвътре през всичките тези години. „Жалко, че направихме толкова пари за сметка на толкова страдания.“ Това бяха точните й думи. „За сметка на толкова страдания.“

— Какви страдания?

Тя сви рамене.

— Не уточни, но има ли някакво значение? Скъпа, аз съм от Хаити. Изпитали сме повече страдания, отколкото може да си представите. Тази история е стара като света — богатите стават още по-богати за сметка на мизерията на бедните. Единствената разлика в историята на Айрин е, че тя се чувства зле заради онези, които са изтеглили късата клечка.

— Беше ни много полезна — казах. — Благодаря, че откликна.

— Тази среща си остава между нас, нали? — попита тя.

— Имаш думата ми. — Подадох й визитка. — Ако си спомниш още нещо, ми се обади по всяко време.

Лорна отвори задната врата.

— Само още един въпрос — обади се Кайли. — Питър споменавал ли е някога на теб или на съпруга ти нещо за флашка, която пазел за Трип?

— Не — каза тя. После се замисли за миг. — Да не говорите за флашката, която дадох на Трип в деня, когато снимаха видеото?

Направих й знак да затвори вратата.

— За какво по-точно става въпрос?

— Казах ви, че Айрин записвала телефонните обаждания на Хънтър и копирала електронната му поща, за да може да си ги носи вкъщи и да ги изучава през нощта. Съхранявала всичко на флашка. И когато разказа на Трип историята, той я попита дали още е у нея.

— И беше ли?

— Криеше я в музикалната кутия на тоалетката си. Изпрати ме да я взема от горния етаж, а аз я дадох на Трип, но не знам дали той я е дал на Питър.

Благодарихме й отново и тя си тръгна.

А с Кайли останахме в пълно мълчание. Не знаехме какво точно представлява проектът „Гутенберг“, но беше съвсем ясно, че каквото и да имаше на флашката, то можеше да разруши живота на Хънтър Олдън.

Нямах търпение да я намеря.

61.

Хънтър Олдън извади името и снимката на Сайлъс Блекстоун на екрана на своя айфон.

— Идиот — каза, загледан в него. — Що за частен детектив е този, който ще се остави да го застрелят в собствената му кола на някакъв паркинг?

Шестнайсет часа след смъртта на Сайлъс Хънтър започваше да осъзнава колко много е разчитал на този тип. Прекалено. Така и не бе пожелал да се срещне с някой друг от „СДБ Разследвания и услуги“. Сайлъс беше посредник за всичко.

Погледна за последен път телефона, натисна „Изтрий контакта“ и Сайлъс Блекстоун изчезна мигновено. Нямаше време да намери заместник. Беше останал сам. Посегна надолу и извади револвера 38-и калибър от кобура на глезена си.

Неговите приятели, любители на оръжията, обичаха да го поднасят. Как може въобще да не ловуваш с име като Хънтър? Това, че нямаше желание да лети на осем хиляди мили, за да гръмне някой носорог, не означаваше, че не знае нищо за оръжията. Знаеше достатъчно. И все пак се упрекна, че така и не е взел телефонния номер на Уилър.

На вратата се позвъни. Той пъхна револвера обратно в кобура, погледна монитора на охранителната камера на бюрото си и изруга:

— Този пък кучи син откъде се взе!

Звънецът проехтя още два пъти, докато Хънтър стигна до входната врата и я отвори.

— Какво, по дяволите, искаш? — изсъска.

Лони Мартинес го изгледа с пълно презрение.

— Имам съобщение от Трип.

Хънтър му отвърна със същия пълен с омраза поглед.

— Как така се мотаеш още по улиците? Ченгетата трябваше отдавна да са ти щракнали белезниците.

— За какво?

— Участвал си в това и още участваш — изръмжа Хънтър. — Казвай бързо виждал ли си сина ми след така нареченото бягство.

— Да. Току-що обядвахме заедно. Той плати. — Лони се ухили. — С твоите пари.

— Къде е сега?

— Не знам, но мога да ти кажа къде ще бъде.

Момчето му подаде лист хартия.

Хънтър го огледа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Просто прочети. Това е пропуск за „Костко“.

— За какво ми е?

— Това е единственият начин да се влезе в магазина. Управляват го като клуб. Само за членове.

— Не ме интересува членство в него.

— Не е и нужно. Трип стана член и те добави към сметката си. Поздравления. Магазинът е чудесен. Баба ми работи там.

— Кажи на Трип, че ако иска да се срещне с мен, може да дойде тук.

— Той ме предупреди, че ще предложиш точно това. Ала кой знае защо ще се чувства по-безопасно, ако се видите на публично място. „Костко“ е в Източен Харлем. На Сто и седемнадесета улица, точно до моста „Рузвелт“. Ще те чака в залата със заведенията за бързо хранене. В пет часа.

Лони се обърна и заслиза по стълбите.

— Кажи му да не се надява много — извика Хънтър.

Лони спря и се обърна.

— Предупреди ме, че може да го кажеш. Ако обаче смяташ да го направиш, трябва да ти предам още едно съобщение. Ако не си там до пет и една минута, ще се обади на „Уолстрийт Джърнъл“. Приятен ден й не забравяй пропуска.

Изтича надолу по стъпалата, през портата и тръгна на изток по Осемдесет и първа улица.

Хънтър усещаше револвера на левия си глезен. За миг му се прииска да го извади и да стреля по самодоволното пуерториканско копеле. Но Лони Мартинес не беше проблем. Трип беше.

Затвори вратата. Защо да застрелваш вестоносеца?

62.

Първите няколко снежинки паднаха на предното стъкло, докато излизах на „Хенри Хъдсън Паркуей“.

— Чистачките — изкомандва Кайли от предната седалка до мен.

— Боже, благодаря ти — отвърнах и ги включих. — Знаех си, че съм пропуснал шофьорския курс в гимназията. Нещо друго?

— Ще ти прозвучи ужасно — продължи Кайли, — но трябва да го кажа. Харесвам този случай.

— Аз също. Какво толкова, двама мъртви типове, пълно безсъние, семейството на Олдън ни препъва на всяка крачка… Как да не го харесваш?

— Стига, Зак… Започнахме в четвъртък с обезглавено тяло в кола за един милион долара. А после всичко излезе от контрол. Отвличане, изнудване, второ убийство…

— Откраднати перли — добавих.

— Нали си мечтаехме за такива неща, когато бяхме в Академията.

— Я ми напомни… А мечтаехме ли как да ги разкриваме?

— О, ще ги разкрием — увери ме тя. — Мисля, че трябва да започнем, като посетим Ъруин.

До Нова година Ъруин Даймънд беше най-умният човек в управата на града. Беше дясната ръка на предишния кмет и голям поддръжник на „Специални клиенти“. Но след това Мюриъл Сайкс се нанесе в имението „Грейси“, а Ъруин се върна към първата си професия — инвестиционното банкиране.

— Смяташ, че Ъруин може да ни помогне за „Гутенберг?“ — попитах.

— Не знам, но всяко ченге в града търси Медисън и Трип. А ние сме единствените, узнали за „Гутенберг“. Все трябва да започнем отнякъде.

Това някъде беше пентхаусът с пет спални на Ъруин на Уан Мортън Скуеър, един от най-престижните адреси в града. Тримата седнахме в уютната отделена част от десетметровата всекидневна с прозорци от пода до тавана. В ясен ден може би се виждаше оттатък Хъдсън, чак до центъра на града, но сега хоризонтът беше изпълнен само от яростна снежна вихрушка.

— Прогнозата е за двайсетина сантиметра сняг — каза Ъруин. — А това означава, че независимо как Мюриъл Сайкс се справя с почистването на улиците, утре по това време четири от петте района ще й бъдат бесни. Толкова се радвам, че съм извън политиката. Как мога да помогна?

Обяснихме му. Никога не бе чувал за проекта „Гутенберг“.

— Но звучи мръсно — отбеляза той. — А фактът, че кодовото име се позовава на Библията, ме кара да мисля, че е още по-мръсно. Престъпниците с бели якички обичат иронията.

— Хънтър Олдън престъпник ли е?

Той ни изгледа през очилата си без рамки.

— Предполагаем. Никога не е осъждан.

— Какво можеш да ни кажеш за него?

— А вие какво знаете за инвестирането?

— Лесно е — обясних. — Даваш на своя брокер пари, той ги влага в нещо, което не се получава така, както се очаква, а година по-късно, ако имаш късмет, получаваш обратно една трета.

— Вече си по-умен от повечето инвеститори, но все пак ми позволи да ти проведа кратко обучение.

Ъруин стана и отиде до прозореца.

— Виж тези две капки вода. Обзалагам се на един долар, че тази отляво ще стигне до перваза на прозореца преди онази отдясно. Участваш ли?

— Дадено.

Наблюдавахме как капчиците се стичат по стъклото. След десетина секунди дясната падна на перваза. Ъруин бръкна в портфейла си и ми даде един долар.

— Готов ли си за нещо малко по-рисковано?

— Играя със служебни пари, така че давай.

Той погледна часовника си.

— Обзалагам се на петдесет долара, че през следващите десет минути котката на съседа ще скочи на терасата ми, ще започне да драска по вратата, ще ме изчака да й донеса паничка мляко, ще го излочи и ще си тръгне. Участваш ли?

— По дяволите, не — възроптах.

— И защо не?

— Ъруин, не съм сигурен дали ти и котката не въртите заедно някаква измама, но съм наясно, че си прекалено умен, за да направиш такъв безумен залог, освен ако не знаеш нещо, което аз не знам.

— Надеждна информация, така печеля пари — отговори той. — Ала разликата между мен и Олдън е в това, че моята информация идва от щателни проучвания. А той подслушва телефони, прониква в електронни пощи, слага бръмбари, подкупва корпоративни шефове и дава комисиони на държавни служители.

— Значи е мошеник — заключих. — Само че какво има предвид Айрин, когато твърди, че са направили пари за сметка на толкова много страдания?

— Не знам, но мога да ви дам хипотетичен отговор. Да допуснем, че има ново хапче за отслабване, което ви позволява да ядете всичко, което искате, и пак да сваляте килограми. Федералната агенция по лекарствата го одобрява, а интелигентните вложители смятат, че акциите на фармацевтичната компания ще скочат. Единствено Хънтър Олдън залага милиони, че ще паднат.

— Защо?

— Защото е научил, че фармацевтичната компания е подправила клиничните си изследвания. Ала той си трае, не бие камбаната. Хапчетата излизат на пазара, стотици хора, които ги вземат, умират, а акциите вече стават само за тоалетна хартия.

— А Хънтър прави много пари за сметка на много страдания — добавих аз.

— Но няма ли Комисията по ценните книжа да провери всички сделки с акции на фармацевтичната компания и да разбере, че той е имал вътрешна информация? — попита Кайли.

— Неговото име никога няма да се появи никъде. Ще направи всичко чрез телефонни обаждания до швейцарски адвокат и банкови преводи през офшорна банка — отговори Ъруин.

— Мисля, че вече е ясно какво има на липсващата флашка — каза Кайли.

Станах и отидох до прозореца.

— Май трябваше да заложа. Изглежда, котката не иска да излезе в снега.

— О, съседът ми няма котка — заяви Ъруин. — Просто исках да ви покажа силата на информацията — дори когато е лъжа.

— Благодаря — кимнах. — Не знам дали някои от тези неща ще ни помогнат да решим случая, но ми помагат да разбера защо 99 процента мразят единия процент.

Ъруин се засмя.

— Недейте да ни мразите прекалено. Не забравяйте, че без единия процент Специалният отдел щеше да си бъде обикновен отдел.

63.

Таксито занесе по Трето авеню и едва не се блъсна в автобуса по линия М 101. Хънтър заудря по преградата.

— Да ни убиеш ли се опитваш?

Шофьорът се засмя.

— Съжалявам. Не толкова сняг в Бангладеш.

— Е, може би трябва да помислиш дали да не се върнеш там…

Телефонът на Хънтър иззвъня.

— Да — тросна се той.

— Господин Олдън, обажда се сержант Макграт от Деветнадесети участък. Колата ви е освободена. Можете да изпратите някого да я вземе по всяко време.

— Да изпратя някого ли? Не, сержант — вие я отмъкнахте, значи вие ще я върнете обратно. Просто използвайте дистанционното за гаражната врата в колата, а после излезте през страничната врата на гаража. Можете ли да се справите с това, или трябва да се обадя на шефа на полицията?

— Не, сър. Ще намеря някой да я закара до дома ви.

— Само се уверете, че знае какво ще кара. Този автомобил струва повече пари, отколкото десет ченгета получават за една година. Не искам да виждам нищо ударено или одраскано.

— Да, сър — отговори Макграт.

Таксито спря при „Ийст Ривър Плаза“, на входа откъм Сто и седемнайсета улица, и Хънтър навлезе в огромния търговски комплекс за първи и както се надяваше, последен път в живота си.

Последва указателите до „Костко“ и подаде официалния документ за достъп на усмихнатата служителка пред главния вход.

— Къде е бързото хранене? — попита.

Тя му показа и Хънтър се насочи нататък. Трип седеше на една странична маса, с парче пица и безалкохолна напитка пред себе си.

— Стани — нареди Хънтър.

— В случай че си забравил, аз провеждам тази среща — отговори Трип. — Седни.

— Не и докато не се уверя, че не носиш микрофон.

— Микрофон ли? Вероятно си мислиш, че всички са сбъркани като тебе.

Трип се изправи и за втори път този ден се остави да го претърсят.

— Какво искаш? — изръмжа Хънтър, когато двамата седнаха.

— Ти си майстор в преговорите. Мислех, че ще преговаряме.

— Добре, ето последното ми предложение — каза Хънтър. — Ти няма да получиш нито цент и ще преструктурирам така собствеността си, че когато умра, да останеш беден като църковна мишка.

— Когато умреш? — изгледа го Трип. — Ти отиваш в затвора. А щом светът разбере какви си ги натворил, се съмнявам, че ще преживееш първата нощ. И дори да те сложат в единична килия, не бих се изненадал, ако те убие някой от надзирателите.

— Нямаш доказателства, за да ме тикнеш в килията.

— Нямам ли? А какво ще кажеш за всеки телефонен разговор, който си провел с твоя швейцарски адвокат, господин Йост. Слушах ги. Отначало си помислих, че правиш някакви безумни високорискови инвестиции, но ти звучеше толкова самодоволно — сякаш знаеше предварително какво ще се случи. Изглежда е било точно така.

— Самоувереността не е престъпление — каза Хънтър.

— Ала това не е всичко: отне ми седмици търсене из архивите ти, докато най-накрая докопах златната жила — срещата на Търкс и Кайкос. Даже си я записал. Глупав ход, Левит. И си запазил записа. Още по-глупаво. Но разбирам защо си го направил. Не обичаш да губиш. Нещо повече, мразиш някой друг да печели. Този запис е бил застраховката ти. Смяташ, че ако те хванат, можеш да го използваш, за да се пазариш. Ако Национална сигурност успее да залови човека, който е организирал аферата „Гутенберг“, може и да отървеш смъртната присъда.

Хънтър се засмя.

— Не знам какво си въобразяваш, че си намерил — бавно изрече той, — но ще се погрижа да потърся тази така наречена златна жила веднага щом се прибера вкъщи. Тази среща приключи.

Хънтър понечи да се изправи.

— За толкова тъп ли ме смяташ? — спря го Трип. — Смяташ ли, че можеш просто да изтичаш у дома и да унищожиш доказателствата? Имам всичко, татко. Телефонните обаждания до адвоката, срещата в Търкс и Кайкос — всичко е на една флашка.

— А ти и твоят съзаклятник Каин възнамерявате да ги споделите със света, независимо дали ще ви платя, или не.

— Няма повече Каин — прекъсна го Трип. — От известно време е извън играта. А аз промених решението си за публичността.

Хънтър се облегна назад.

— И какво означава това?

— Значи, че колкото и да искам да те накажа, обичам дядо си прекалено много, за да унищожа името му, наследството му и всичко, за което се е трудил цял живот. Готов съм да запазя тайната. Но това ще ти струва нещо.

— Колко?

Трип удари с юмрук по масата.

— Колко мислиш, задник? Знаел си точно какво ще се случи. Но не си предупредил никого. Стоял си и си го оставил да се случи. Колко ли? — Момчето понижи глас до дрезгав шепот. — Един милиард шибани долара. Всеки цент, който си спечелил, като си се възползвал от мизерията на всички останали.

— Ти си луд.

— О, не, татко. Аз съм повреден, но не съм луд. Искам още в понеделник сутринта да създадеш фондация на името на мама. И тогава, като великодушен филантропски жест, ще финансираш фондация „Марджъри Олдън“ с един милиард долара в памет на покойната си съпруга и ще посочиш своя син за председател на Управителния съвет.

— И какъв е твоят велик план, господин председател?

— Ще използвам парите за поправяне на щетите, които си нанесъл.

— Обзалагам се, че ще го направиш. А какво ще стане с мен?

— С теб ли? Ще бъдеш герой. Твоята снимка ще бъде по първите страници на вестниците в Америка. Добродетелният Хънтър Олдън, милият и щедър глобален хуманист. И само аз ще знам какъв долен и отвратителен мръсник си всъщност.

64.

Сърцето на Трип препускаше, когато излезе от „Костко“ и мина през паркинга до вана. Баща му се хвана на въдицата, ала после го изпусна.

„Никога не позволявай на другия да ти види картите“, учеше го дядо му още преди години. А Трип беше изиграл коза си, който дори не беше в ръката му. Флашката.

Сега Хънтър знаеше, че съществува, и щеше да прерови къщата в опити да я намери. Рано или късно щеше да стигне до стаята на Питър и всичко щеше да приключи.

Трип седна зад волана и набра Патрис.

— Трип, олекна ми. Хубаво, че се обади — зарадва се братът на Питър. — Добре ли си?

— Добре съм, но наистина се нуждая от тази флашка, за която ви казах. Намерихте ли я вече?

— Огледах, няма я никъде, но сега съм по-загрижен за теб, отколкото за флашката.

— Не се тревожете за мен. Моля ви само да продължите да търсите. Сигурен съм, че е забутана някъде из вещите на Питър.

— Повечето от тях обаче още са в къщата ви.

— Патрис, вие сте негов брат. Сега всичко е ваше. Дори не трябва да питате никого. Просто идете в къщата и ги вземете. Ще ви дам кода за гаража.

— Мисля, че най-напред с теб трябва да седнем и да поговорим — каза Патрис. — Можем ли да се срещнем някъде?

Трип почувства отзад на врата си студеното дуло на пистолет. Бавно вдигна глава и погледна в огледалото за обратно виждане.

Медисън.

— Не можем да се срещнем точно сега — бързо приключи Трип. — Скоро ще се свържа с вас.

Затвори телефона и се обърна към задната седалка.

От горещото кафе лицето на Медисън беше зачервено и изприщено. Имаше мехури, а отдясно под ухото и белег от електрошоковия пистолет.

— Леле, пич — възкликна Трип, — наистина трябва да отидеш на дерматолог или никой няма да иска да дойде с тебе на абитуриентския бал.

Медисън вдигна пистолета и го стовари тежко върху ключицата на момчето. Болката го прониза чак до мозъка, но Трип прехапа устни, решен да не изкрещи.

— Чух отчаяната ти молба до брата на Питър. Май си загубил доказателството. Знаех си, че никога няма да можеш да се справиш сам.

— Може би. Ала след като уби Питър и Сайлъс и ме заключи на онази лодка, реших, че е по-безопасно да действам като единак. Как така ме намери?

— Въобще не ме затрудни. Знаех, че ще се свържеш с баща ти — само трябваше да го проследя. Наблюдавах ви иззад два палета със салфетки. Не можех да чуя нищо, но по жестовете ви ми се стори, че сключи сделка с него. Колко му поиска?

— Няма значение — отвърна Трип. — Пак ще ти дам твоя дял.

— Ти ще дадеш на мен? — Медисън отново го фрасна с дръжката на пистолета по рамото.

Този път Трип изпъшка.

— Защо го направи? Казах ти, че ще си получиш парите — всичките десет милиона.

— А колко ще вземеш ти? — Медисън се приготви за нов удар.

— Целия милиард. — Трип се хвана за удареното рамо. — Всеки цент, който е спечелил от „Гутенберг“.

Медисън се изсмя.

— И защо ще ти дава цял милиард, след като на мен ми отказа и сто милиона?

— Защото ще плати всичко, което поискам, за да мълча — извика Трип и се извърна, пронизвайки го с очи. — И не го дава на мен. Основавам фондация на името на майка ми. Щом го направя, той ще знае, че никога няма да кажа нито дума за „Гутенберг“. Това би омърсило паметта й.

— Майка ти идеалистка ли беше, Трип? Това ли си взел от нея? Защото очевидно не си наследил убийствения инстинкт за бизнес на баща ти. За него идеалите са празни думи, когато са сложени пари на масата. Хайде да се повозим.

Трип се обърна и запали мотора.

— Къде отиваме? — попита.

Медисън се приведе напред.

— На Източна осемдесет и първа улица. Ще сключа сделка с дявола.

— Защо? Нали ти казах, той се съгласи да плати. Ще прецакаш всичко договорено.

— Ти не загряваш, нали, Трип? Сделките са това, за което живее Хънтър Олдън. И знаеш ли какво му харесва най-много? — прошепна Медисън и Трип усети топлия му дъх в ухото си.

— Какво? — попита Трип, докато потегляше.

— Да получава това, което иска, на най-ниската цена.

65.

Температурата беше точно на прага на замръзването, така че улиците бяха покрити с онова, което метеоролозите наричат зимен микс — противна смесица от сняг, суграшица и леден дъжд, която може да парализира града.

Преминахме с колата по Трето авеню покрай обичайната навалица пред „Блумингдейл“, където половин дузина купувачи, заредени с прекален оптимизъм, се озъртаха в търсене на такси. Видях просвет по Шейсета улица и увеличих скоростта.

— Мислиш ли, че имаме шанс да получим заповед за обиск? — замисли се Кайли.

— Вече знаеш отговора, затова не попита Ъруин Даймънд — казах. — И не се хаби пак да настояваш пред Кейтс. Вчера вече ни отказа.

— Онова беше различно. Говорехме да преровим цялата къща на Олдън, за да търсим отрязаната глава. А сега искаме само да надникнем за малко в гаража, до който е стаята на Питър. Колко време може да ни отнеме да намерим флашката?

— Няма да има никакво значение, дори да намерим главата на Питър на масата в трапезарията на Олдън — казах. — Липсва ни причина за обиск. Всичко, което имаме, е изкуфяла старица, дърдореща за предполагаемо престъпление на бели якички.

Завих наляво по Шейсет и седма улица. Точно до участъка има и пожарна, така че паркирането на пресечката е лукс, дори за ченгетата. Но пред Деветнадесети едно познато превозно средство заемаше ценни десет квадрата от недвижимата собственост на Нюйоркската полиция.

— Изглежда, Хънтър Олдън най-накрая си получава обратно колата — отбелязах.

— Перфектно — възкликна Кайли.

Нямах представа какво има предвид, но после разбрах, че не говори на мен. В очите й се бе появил онзи блясък, който авторите на комикси използват, когато на някого от героите им му хрумне наистина лоша идея. Познавах достатъчно добре партньорката си, за да разбера каква точно е лошата й идея.

— Влизам вътре. — Тя изскочи от колата. — Можеш ли да ми донесеш кафе от „Гери“?

— Не — казах, следвайки я по стълбището и през вратата на участъка. — Те доставят.

Тя се насочи право към дежурния сержант Макграт.

— Къде се губиш, детектив Макдоналд? — попита той.

— На борба с престъпността, при това свърших страхотна работа — отговори тя, докато изтърсваше снега от косата си. — Защо питаш?

Той се наведе напред и я изгледа от горе надолу.

— Получи ли тази сутрин обаждане от гаража? Отнася се за автомобил от местопрестъпление, готов да бъде предаден на собственика си — господин Хънтър Олдън.

Кайли ме погледна и сви рамене.

— Получих.

— Тогава защо не позвъни на господин Олдън и не го осведоми? — заинтересува се Макграт.

— Истината ли да кажа?

— Би било освежаващо.

— Не се обадих, защото е кретен — каза тя. — Също така имах час при зъболекар, но най-вече защото Олдън направи всичко, което можа, за да попречи на разследването на двойно убийство. Така че реших да го оставя да се гърчи.

— Проблемът, детектив, е, че вместо да се гърчи, той налетя на мен. Тук си имам достатъчно работа с обикновените граждани, за да си губя времето и да си играя на специално ченге като вас двамата.

— Между другото — прекъсна го Кайли, — моят партньор не знаеше, че колата е готова да бъде взета.

— Не взета — поправи я Макграт. — Доставена. За двайсет и две години никога не съм освобождавал нищо от веригата от доказателства, без собственикът да дойде тук и да се подпише за него. Но изглежда, правилата не важат за вашия господин Олдън. Така че сега се налага да изпратя двама от моите служители, за да я върнат.

— Не, не се налага. Моя е вината, че е трябвало да се занимаваш с това. Аз ще свърша тази работа — сведе очи тя. — Наистина съжалявам, сержант. — Тъй рече жената, която наистина никога не се извинява.

Макграт се хвана.

— Извинението се приема. — Той й подаде пакет документи. — Вкарай я в гаража му. Ако Олдън е там, да се подпише. Ако не е, остави документите на предната седалка, а той ще ми изпрати по факса подписано копие.

Вдигна един ключодържател. На него бяха закачени малък черен чип и златно разпятие.

— Твоят основен електронен ключ — поясни Макграт, почуквайки логото на „Майбах“ върху чипа. — Само го сложи в джоба си, а той ще свърши всичко останало. Не мисля, че Исус на кръста е от оригиналното фабрично оборудване, но не може да навреди. С Бога напред. — Подхвърли й ключодържателя.

— Аз ще карам — заяви Кайли веднага щом излязохме отвън. — Ти можеш да ме следваш.

Тя седна зад волана.

— Ще бъдем в една кола — настоях аз и се настаних до нея. — Трябва да си поговорим за някои неща.

Електронното запалване прие сигнала от ключодържателя и тя включи двигателя с натискане на един бутон.

— Сигурен ли си, че не искаш да седнеш отзад и да си налееш питие, защото последното нещо, от което се нуждая, е лекция.

— „Не можеш да претърсиш гаража без съдебна заповед“ не е лекция.

— Аз да не съм новобранец? — ядоса се тя и включи чистачките. — Знам закона. Но сега, когато имаме разрешение да влезем в гаража, всичко, което видим на достъпно за погледа място, е годно доказателство.

— И каква е твоята дефиниция на „достъпно за погледа“?

— Всичко, което е оставено на открито или не е скрито — каза тя и изкара колата за един милион долара на хлъзгавата улица. — А когато се отнася за задници като Хънтър Олдън — добави тя, ухилена, — всичко в чекмедже, което мога да отворя без лост.

66.

Хънтър Олдън беше свикнал да е най-важният човек, където и да се появеше. Ала докато седеше на масата в заведението за бързо хранене в „Костко“, осъзна, че е никой. Искаше му се да се изправи и да извика: „Вие знаете ли кой съм аз? Имам повече пари, отколкото всички вие накуп“.

Погледна си часовника. Бяха минали седем минути откакто Трип си тръгна, като му нареди да изчака пет минути. Това само доказваше колко малко го познава синът му. Трип наистина ли си мислеше, че Хънтър ще се опита да го проследи? Хънтър си има хора за това. Всъщност — имаше. Блекстоун беше мъртъв, а Уилър бе призрак, когото никога не бе срещал.

Така че беше приел единствения вариант, който му оставаше. Съгласи се да създаде фондация на името на Марджъри. Обеща да проведе пресконференция в понеделник сутринта, което му осигури по-малко от 48 часа, за да намери по-евтин начин да запуши устата на Трип.

Най-сетне стана, излезе от комплекса „Ийст Ривър Плаза“ и тръгна на запад по Сто и седемнайсета улица. Разходката в снежната вихрушка проясни мислите му, но не беше облечен подходящо за времето, затова, щом стигна до Второ авеню, почука на прозореца на едно неработещо такси, което бе спряло на светофара.

За двеста долара шофьорът с радост се съгласи да се върне на работа и да го закара до Осемдесет и първа улица.

Къщата беше топла и гостоприемна, а тъй като ключовете на Джанел ги нямаше във фоайето, той разбра, че всичко е на негово разположение. Отиде направо в кабинета си.

И тогава чу натрапника, преди да го види.

— Господин Олдън, чаках ви. Позволих си да се разположа като у дома си.

Беше учителят на Трип. Седеше в един фотьойл и отпиваше питие. Лицето му беше обгорено, но Хънтър не се заинтересува от тази подробност.

— Как, по дяволите, влязохте в къщата ми? — избухна той. — Съпругата ми ли ви пусна?

— Не мисля, че си е у дома — каза Медисън. — Синът ви ми отключи.

— Трип е тук, така ли? Къде?

— Долу, в гаража — кимна Медисън.

— Стойте там — заповяда Хънтър, отиде до бюрото и натисна бутона за домофон на телефона. — Трип, домъкни си задника тук.

— Няма как да стане — каза Медисън. — Трип е… — На лицето му изгря самодоволна усмивка. — Трип за момента е вързан.

Хънтър седна и кръстоса крака така, че ръката му се оказа на сантиметри от револвера 38-и калибър в кобура на глезена.

— Не знам точно какво става, но по-добре веднага да ми обясните какво всъщност правите тук.

— Дойдох, за да ви кажа, че бяхте прав.

— За какво?

— Всеки си има цена, господин Олдън.

— И всяка щедра оферта има срок, който изтича, господин Медисън. Вчера бях готов да ви платя двадесет хиляди долара, за да ме уведомите, когато се чуете с моя…

— Млъквай — извика Медисън. — Не говоря за двайсет хиляди. Говоря за стоте милиона, Левит.

Хънтър замръзна.

— Ти си Каин?

— Престанах да бъда Каин. Сега съм само учителят на сина ти от „Барнаби“. И с голямо съжаление трябва да ти кажа, че Трип е зле по икономика. Разбрах, че иска един милиард долара, а всичко, което предлага в замяна, е обещание, че няма да те издаде. Обещание? От тийнейджър, който мрази всичко, което е важно за теб? Caveat emptor, на твой риск, господин Олдън. Аз, от друга страна, мога да ти дам гаранция за много по-малко пари.

— Чух предложението ти. Сто милиона.

— Такава беше идеята на Трип. Щяхме да ги разделим петдесет на петдесет, но тъй като той вече не е в играта, с удоволствие ще взема моите петдесет. Но търгът приключва утре в 9:01 — една минута след като Федералният резерв отвори за банкови преводи.

Хънтър постави ръка на маншета на панталона си. Усещаше пистолета през плата.

— Такъв ли е планът ти? — изгледа го с насмешка Медисън. — Да ме застреляш, да слезеш долу, да гръмнеш и Трип, а след това да се отървеш от двата трупа, преди жена ти да се прибере за вечеря? Това не е за теб, Хънтър. Ти си по заповедите, не по черната работа.

Хънтър бавно отдръпна ръката си и я отпусна върху креслото.

— Би било арогантно някой от моята финансова група да дава бизнес съвети на някого от твоята — продължи Медисън. — Но както виждам нещата, можеш да прехвърлиш на сина ти неговия милиард и да се надяваш, че няма да промени решението си, след като похарчи всичко. Или да ми платиш петдесет милиона и да получиш гаранция за цял живот. Животът на Трип.

Хънтър се пресегна и взе снимката на Марджъри и Трип, която стоеше на бюрото му от петнадесет години. Замисли се за миг, после погледна към Медисън.

— Ще ти дам двайсет милиона долара — каза. — Това е последното ми предложение. Изтича след десет секунди.

— Сключи отлична сделка, господин Олдън — кимна Медисън. — Приемам офертата.

Учителят се изправи и посегна да му стисне ръката.

— Майната ти — изруга Хънтър.

Усмивка, наподобяваща по-скоро победоносна гримаса, пробяга по лицето на Медисън. Той отдръпна ръка, отстъпи крачка назад и излезе от стаята.

Хънтър остана да седи мълчаливо, докато слушаше как Медисън излиза през външната врата. Очите му все още бяха втренчени в снимката на Марджъри и Трип. И тогава без предупреждение вълната го заля…

Вълната от емоции, погребани под годините на цинизъм и безсърдечност. Изведнъж се надигна в него и го потопи. Разкаяние. Угризения. И най-вече скръб от загубата на единственото му дете.

Той стана, отиде до бара, взе бутилката „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара и отново се свлече в креслото си.

Все още взрян в снимката, надигна бутилката и отпи дълга глътка. Още една. И още. Докато най-накрая се пресегна да постави фотографията с лицето надолу върху бюрото. Но не можа.

Всичко, което успя да направи, беше да пресуши бутилката до дъно.

А единственото нещо, което усети след това, беше вцепенението.

67.

— Беше тъмна и бурна нощ — въздъхна Кайли, докато направляваше майбаха през града.

— Престани да театралничиш и се съсредоточи върху шофирането, ако може — смъмрих я аз.

— За Бога, Зак, отпусни се. Виждаш колко внимателно карам.

В интерес на истината, така си беше. Снегът, лек и пухкав преди няколко часа, сега беше станал мокър и лепкав. Тук-там черен лед проблясваше по асфалта като заложени противотанкови мини, но поне този път Кайли успяваше да държи под контрол шофьорските си умения, заимствани от „Бързи и яростни“.

Спря на червено на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню.

— Беше глупаво да тръгнем с една кола — каза тя. — Помисли ли как ще се върнем от дома на Олдън?

— Аз съм полицай — отговорих. — Ще се обадя на 911. Возя се с теб, защото имах видение как паркираш в гаража, затваряш вратата и преобръщаш всичко наопаки, докато аз седя отвън в придружаващата кола и се бия по главата, че съм ти се доверил.

— Наистина ли допускаш, че бих го направила?

— Обикновено не би посмяла, но все пак много добре те познавам, Кайли. Точно сега си захапала този случай като настървено куче. Само че Кейтс не мисли така. Просто опитвам да те защитя от самата теб.

Светофарът светна зелено и тя пое по Осемдесет и първа улица, зави наляво и спря през няколко врати от къщата на Олдън.

— Кой от тези бутони отваря гаражната врата според теб? — попита, поглеждайки към контролния панел над огледалото за обратно виждане.

Преди да успея да изрека „нямам представа“, вратата на гаража започна да се вдига.

— Улучи го — похвалих я.

— Какво искаш да кажеш? Още не съм натиснала нищо.

Гаражната врата зейна и дневната светлина нахлу във вътрешността.

— Що за чудесия! — възкликна Кайли.

И наистина пред очите ни се разкри чудо: на мястото, запазено за колата мечта на Олдън, стоеше стара очукана таратайка, син ван. Същият онзи син ван. А зад него връзваше задните врати с въжето за бънджи самият Райън Медисън.

Изхвърчах от колата с изваден пистолет и тичайки към него, извиках с все сила:

— Стой! Нюйоркска полиция…

Ала не успях да довърша, защото се препънах в нещо метално. Може би беше капак на шахта или стърчаща плоча, не разбрах точно, защото залитнах встрани и след миг се приземих по задник в една снежна пряспа.

Може би това беше най-щастливият инцидент в живота ми, тъй като в същата секунда Медисън стреля точно към мястото, където стоях.

Извъртях се, пропълзях през лапавицата по улицата и се прикрих зад една паркирана кола. Отново взех на мушка обляния в светлина Медисън, но не посмях да натисна спусъка. Не знаех кой още е с него в гаража, а при една смъртоносна грешка първият въпрос, който щяха да ми зададат при разследването, щеше да бъде: Защо откри огън по частен дом?

Кайли беше излязла от майбаха и приклекнала зад отворената му врата. И тя беше извадила пистолета си, ала също като мен не се решаваше да стреля.

— Нюйоркска полиция — извика тя. — Обкръжен си. Не мърдай.

Медисън обаче се размърда. И то бързо.

Скочи във вана, даде на заден и изхвърча на улицата. Завъртя рязко волана, пак натисна газта, закачи една паркирана кола и отпраши към Пето авеню.

— Влизай — изкрещя Кайли и се хвърли зад волана.

Влетях до нея.

— Дръж се — нареди тя и даде газ.

Гумите избуксуваха на място, после се изстреляхме напред. Ванът зави наляво по Пето авеню точно когато светофарът мина от жълто на червено.

Кайли натисна клаксона, профуча покрай светофара, занесе на завоя и успя да овладее колата миг преди да се качим на бордюра и да се забием в музея „Метрополитън“.

— Това определено не е кола за такова време — отбеляза тя. — Ала не се притеснявай, ще го настигнем.

Грабнах радиостанцията си.

— Тук е детектив Зак Джордан. С партньора ми току-що бяхме обстреляни от частен дом на Две Осем Изток Осем Едно. Изпратете патрули, за да обезопасят сградата. Стрелецът е в движение със син ван „Додж“, който се насочва на юг по Пето авеню след улица Осем Нула. Нуждаем се от всички налични патрули, за да го засечем от юг и от изток. Предупредете ги, че преследваме стрелеца с частна черна лимузина.

— По дяволите, Зак — изруга Кайли. — Защо трябваше да им се обаждаш толкова бързо?

— Ако имаме късмет, някоя патрулка може да го спре, преди да е станало по-лошо. Пък и защо да не се обадя?

— Защото последното нещо, от което се нуждаем сега, е куп каубои в сини униформи, които се щурат навсякъде, сякаш преследват О Джей Симпсън по шосе 405. Чудо ще бъде, ако сами не се изпоблъскат в тази поледица.

— Целият съм вир-вода. И в момента изобщо не ми е до партньор, който иска да направи всичко сам и непрестанно оспорва всяко мое шибано решение. Защо не престанеш? По-добре излей цялата си ярост върху кучия син, който току-що опита да ме убие.

— Съжалявам — промърмори тя.

И макар че едва я чух, бях сигурен, че поне си го мисли.

Тя даде газ и вълшебната лимузина за един милион долара се стрелна по следите на потрошения ван.

Бързи и яростни в нова версия.

68.

— Този звяр е нещо като най-скъпия тобоган в света — проклета шейна — изкрещя Кайли, докато лимузината занасяше по улиците на един от най-луксозните квартали в града. — За толкова пари можеха да добавят и двойно предаване.

Бяхме на по-малко от една пресечка зад вана, но едва успявах да различа стоповете му през бръснещия сняг. А после на Седемдесет и шеста улица те изведнъж изчезнаха.

— Кучият син угаси светлините и се навря пред онзи автобус — каза Кайли.

— Мини пред него — предложих. — Засечи го.

— Тази скапаняшка кола няма даже лампа и сирена.

Тя ускори, за да задмине автобуса, и натисна клаксона.

Голяма грешка. Шофьорите на автобуси в Ню Йорк не гледат дружелюбно на подобни изпълнения, особено ако са от задници в лимузини.

Автобусът увеличи скоростта, а водачът му погледна надолу и ни показа среден пръст. Бяхме един до друг и аз свалих прозореца, за да размахам значката си. Но е трудно да си представиш, че маниакът в богаташката кола може да е полицай, и човекът от автобуса вероятно предположи, че му отвръщам със същия обиден жест. И затова навлезе в нашето платно.

Кайли се прибра наляво зад него и точно когато прелитахме през кръстовището на Седемдесет и втора и Пето, чухме трясъка. Трябваше ни само секунда, за да съобразим, че не бяхме ние, не беше и автобусът. Беше ванът.

Медисън беше завил надясно, беше разбил дървената преграда и сега се насочваше на запад през Сентръл Парк.

Кайли удари спирачки и колата се завъртя на 360 градуса. Тя даде заден ход, върна се половин пресечка и навлезе в Сентръл Парк през Портата на изобретателите на Седемдесет и втора улица, като маневрираше около парчетата от преградата, разпръснати по пътя.

Ванът още се движеше, но въжето за бънджи не беше издържало удара в преградата. Задните врати зееха отворени.

С включени дълги светлини можехме само да видим как се люлееха диво в снежната вихрушка. Кайли превключи на къси и пред очите ни се открои вътрешността на вана. Трип Олдън, с вързани ръце и крака, мъчеше да достигне отворените врати.

Кайли мина в лявото платно и ги приближи.

— Какво правиш? — разтревожих се.

— Исках да го блъсна отзад — каза тя, — но ако хлапето падне, ще го прегазя.

Завихме по „Ийст Драйв“ и се изравнихме с вана. Бяхме на сантиметри от него, когато Медисън изведнъж сви вляво и удари десния калник на майбаха.

— Остави го — извиках, когато Кайли успя да овладее колата след удара. — Ще повикам подкрепление. Можем да затворим всички изходи от парка за трийсет секунди.

— Така е, ала само изходите за автомобили — възрази тя. — Ако го изпуснем, той ще изостави колата и ще прескочи стената, където поиска от тук до Сто и десета улица.

Тя отново се приближи до вана и този път Медисън зави рязко надясно, качи се на бордюра и изскочи на тревата, която през юли беше буйна и зелена, но в полуздрача на януари блестеше като стъкло на светлината на фаровете.

Ванът излезе от контрол и се плъзна странично надолу по хълма. Майбахът не се справи по-добре. Кайли наби спирачки, но гумите поднесоха и ние профучахме по заледения склон като хокейна шайба за един милион долара.

Нашата кола беше по-тежка от вана и бързо съкращавахме разстоянието, докато се пързаляхме зад него. Бяхме на около стотина метра, когато задните му врати се отвориха и Трип Олдън изскочи навън.

Удари се в заледената земя и Кайли едва успя да завие наляво, докато Трип се изтърколи надясно. Доколкото видях, не беше пострадал. Но не можеше да се каже същото за майбаха.

Като дете бях идвал в тази част на парка стотици пъти. Тук беше най-доброто място, където можехме да изпробваме корабните си модели.

— А сега ще пием по една студена вода! — извиках, докато се носехме към „Консерватори Уотър“ — прочутото овално езеро, вдъхновено от любовта към парижките паркове.

— Спокойно — каза Кайли. — Източват го за зимата, а още сме януари.

Само на десетина метра пред нас ванът изчезна в празния водоем. Секунди по-късно майбахът го последва и ние връхлетяхме в черната бетонна дупка.

Последва оглушителен трясък. Предната броня пое удара и въздушните възглавници изскочиха.

Хубавото беше, че все пак предпазиха черепа ми от среща с предното стъкло. А лошото — че бях притиснат към седалката и не можех да помръдна. Усещах се замаян, като ритнат в челото, ушите ми пищяха и едва поемах дъх от химическия прах, изпълнил купето.

Но все пак бях жив. Кайли също.

— Зак — изпъшка тя с разкървавен нос, дишайки с мъка. — Медисън на единайсет часа.

Фаровете на лимузината още светеха и успях да различа преобърнатия ван от лявата ни страна. Медисън опитваше да изпълзи през прозореца от страната на пътническата врата.

— Ще се измъкне — извика Кайли, опитвайки да намери бутона за освобождаване на колана си.

Грешеше. Медисън нямаше намерение да бяга. Изправи се и като залиташе, се запъти към нас с пистолет в ръка.

Беше разярен, с окървавено лице, когато приближи до прозореца на Кайли и насочи оръжието право към главата й.

Като ченге не мога да си представя по-голям провал от това да гледам безпомощно как някой убива хладнокръвно партньора ми. Никой от нас не носеше бронирана жилетка, но знаех, че ако можех, щях да се хвърля върху Кайли и да я спася с тялото си от куршумите, без да се замисля.

Ала още бях прикован на мястото си, неспособен да се движа. Спадналата въздушна възглавница висеше пред гърдите ми и пъхнах ръка под нея в отчаян опит да извадя собствения си пистолет.

Беше твърде късно.

Кайли беше в капан. Тя не можеше да помръдне, а Медисън не можеше да пропусне.

Той направи крачка назад и изкрещя нещо, ала фучащият вятър отнесе думите му.

И дръпна спусъка.

69.

Напрегнах се в очакване на гърмежа, осъзнал, че имаше само две възможности. Или Медисън щеше да ни убие и двамата с един изстрел, или щеше да повали Кайли и да използва следващия куршум за мен.

Но съществуваше и трета възможност, за която въобще не бях помислил.

Медисън стреля и на прозореца разцъфна мрежа от пукнатини, наподобяваща паяжина. Но стъклото не се разби. Той стреля още два пъти, ала куршумите не можаха да го пробият.

И тогава си спомних небрежното подхвърляне на Сайлъс Блекстоун, когато се опитваше да ни впечатли колко богат е клиентът му. Не бяхме в някакво просто купе на колела за четиристотин хиляди долара. Лимузината беше бронирана, а прозорците — устойчиви на куршуми.

Майбахът на Хънтър Олдън беше спасил живота ни.

Райън Медисън застина изумен. Свали пистолета и изведнъж осъзнал, че има пред себе си две много ядосани ченгета, направи единственото, което можеше.

Побягна.

От източната страна на езерото имаше стълбище, но то беше поне на стотина метра, а дъното беше покрито с лед. Така че той се насочи натам, където неговият ван беше излетял във въздуха, като стреляше назад тичешком.

Поисках подкрепление по радиостанцията, после двамата изпълзяхме от колата и се прикрихме зад подсилените със стомана врати.

— За да се покатери по брега на езерото, и двете му ръце трябва да са свободни — извиках. — Веднага щом прибере оръжието, ще го последвам. Ти ще ме прикриваш.

Медисън стреля още веднъж към нас.

— А ако е възможно, ще се опитам да го заловя жив — казах.

— Сега — даде ми знак тя.

Медисън, който беше стигнал до западния край на езерото от бетон, пъхна пистолета си под сакото и постави ръце на стената.

Изскочих иззад вратата и се затичах към него.

Мислех, че ще му е трудно да се изкачи, ала този тип показа невероятна пъргавина. Бързо се набра, прехвърли се през ръба и след секунда вече стоеше на брега, насочил пистолета си към мен.

Хвърлих се на земята и куршумът изрови бетона на педя от главата ми.

Кайли стреля по него.

— Пропусна, кучко — изкрещя той.

Но знаех, че не беше така. Кайли беше най-добрият стрелец в класа ни в Академията, не беше в стила й да пропуска. Просто опитваше да привлече огъня му, за да мога да стигна до него.

Чувах сирените и виждах как мигащите светлини навлизат в парка откъм Източна седемдесет и втора улица.

— Медисън — извиках. — Заобиколен си. Хвърли пистолета.

— Гледал съм прекалено много филми, Джордан — отговори той. — Да се предадеш, е много невзрачен финал.

Той стреля по мен. Куршумът отново мина на сантиметри. Претърколих се.

— Зак? — извика Кайли.

Произнесе само името ми, но бяхме партньори достатъчно дълго време, за да разбера какво имаше предвид.

— Направи го — изкрещях.

Кайли се изправи и стреля над вратата на майбаха. Куршумът проби малка чиста дупка точно под челюстта на Медисън и излезе през тила му, разпръсквайки кървави парчета.

От гърлото му се изтръгна някакво гъргорене и той остана за миг замръзнал, с вдигнати ръце. После тялото му се килна напред към езерото и мъжът се стовари по очи върху бетонираното дъно.

Това ми напомни за първия път, когато видях Райън Медисън. Той подскачаше по бюрото в класната стая като Кинг Конг и се бореше с въображаеми самолети. После, смъртно ранен, положи внимателно отвлечената кукла „Барби“ в нозете си и рухна на пода.

Погледнах Кайли. Тя вървеше към мен, а премигващите светлини от струпващите се полицейски коли хвърляха отблясъци в русата й коса. За пореден път красавицата беше убила звяра.

— Да вървим — каза тя.

— Да вървим ли? Кайли, ти току-що уби човек. Беше при самозащита, но не можеш да си тръгнеш ей така…

— Зак, чуй ме. Ще пиша обяснения за тази бъркотия поне седмица и половина, но проклета да съм, ако започна сега. Трип Олдън още се укрива. Ако не го заловим, може да ни се изплъзне завинаги.

Тя се насочи към брега на езерото. После спря, обърна се и извика:

— Или си с мен, или не си. Решавай.

Последвах я.

— Един въпрос — изкрещях. — Как предлагаш да го открием?

— Първото, което ще ми трябва — заговори тя, катерейки се по брега, — е кола.

70.

— Няма да допускаме една и съща грешка два пъти — каза Кайли, като отмина три седана, преди да забележи празен джип с работещ двигател. — Качвай се.

И потегли, преди да успея да затворя вратата. Две униформени ченгета зъзнеха в студа и чакаха заповеди. Кайли натисна спирачките и свали прозореца.

— Ваш ли е? — попита тя.

— Не, госпожо — отговори единият.

— Аз съм детектив Макдоналд. Разберете на кого е джипът и му предайте, че съм го взела, защото нашата лимузина е на дъното на езерото.

Тя направи обратен завой и даде газ, а аз пуснах за издирване Трип Олдън и изпратих патрули до апартаментите на Хъч и Лони.

— Не ме интересува колко политици държи Хънтър Олдън — заговори вбесена Кайли. — Достатъчно дълго се кри зад властта и привилегиите си. Няма повече да се съобразявам с прищевките му.

— По дяволите, Кайли, на кого си мислеше, че ще служиш, когато постъпи в „Специални клиенти“? На бойскаутите ли? Хънтър може да е пълен кретен, ала той печели повече пари, плаща повече данъци и създава повече работни места, отколкото някой бачкатор. Ако не можеш да го приемеш, значи си сбъркала професията.

Тя спря на светофара. Някои хора плачат, когато ги боли. Кайли Макдоналд издиша пламъци.

— Медисън насочи револвер в главата ми от десет сантиметра и дръпна спусъка. Това нямаше да се случи, ако проклетият Хънтър Олдън не беше ни излъгал. Ще го пипна, Зак. Кълна се в Бога, че ще го сторя.

— И аз не по-малко искам да го заковем за нещо. Но да му налетиш като щурмовак и да не се съобразяваш с прищевките му, не е вариант.

Изминахме останалата част от пътя в мълчание. Пред дома на Олдън бяха спрели две патрулни коли от Деветнадесети. Старшият полицай се приближи:

— Той е вътре, Зак. Казва, че синът му не е вкъщи, и не мога да претърся мястото.

Натиснахме звънеца. Олдън излезе и ни изгледа презрително, сякаш бяхме натрапници, които смятаха да пъхнат под вратата му диплянки за доставки на храна.

— Къде е Трип? — процеди той.

— Щяхме да ви попитаме същото — отговори Кайли.

— Откъде, по дяволите, да знам? — Беше подпухнал, сякаш току-що излизаше от запой.

— Беше във вашия гараж преди половин час — каза тя.

— А аз бях на горния етаж с проклетия убиец и се опитвах да попреча Трип да стане следващата му жертва. Правех каквото трябваше, за да го спася. Ако вие двамата си бяхте свършили работата, нямаше да съм в това положение.

Кайли не отстъпи.

— Да си свършим работата ли? Вероятно имате предвид да намерим похитителя на сина ви? Може би щяхме да имаме повече късмет, ако си бяхте дали труда да съобщите, че е отвлечен.

— Не ми прехвърляйте топката, детектив. Знаете ли какво е да ви заплашат: Обадиш ли се на ченгетата, ще убием детето ти. Какво можех да направя? Мислех, че може да си имам работа с руската мафия. Откъде да предположа, че е бил смотаният му учител Медисън. Когато най-сетне се появи, направих това, което умея най-добре. Сключих сделка с него. Планът е той да се върне утре, а аз да му преведа парите.

— Плановете на господин Медисън се промениха — уведоми го Кайли. — Той няма да се появи.

— Задържахте ли го?

— На път е за моргата. Колата ви беше замесена в полицейска акция. Ще са нужни още няколко дни, преди да си я получите.

— Майната й на колата. Къде е Трип?

— Струва ми се, че вече ви отговорих на този въпрос — заяви Кайли.

Очевидно моят опит да я обуча на деликатност, се беше провалил. Реших да се намеся.

— Господин Олдън — казах, — направихме всичко възможно, за да заловим Медисън жив, но той откри огън по нас. Най-напред стреля от вашия гараж, а след това — докато го преследвахме в парка. В суматохата Трип успя да избяга. И се укри. Надявахме се, че се е прибрал вкъщи.

— Е, сега може да спрете да се надявате. И да се разкарате, като вземете и приятелчетата си с вас. — Олдън посочи двете патрулни коли пред къщата. — Блокират ми алеята.

Отстъпи крачка назад и затръшна вратата.

Мобилният ми иззвъня, погледнах кой ме търси.

— Кейтс — казах.

Кайли разпери ръце, а аз приех обаждането.

— Да, шефе.

— Стоя тук с един мъртъв гимназиален учител, частен автомобил, чийто ремонт вероятно ще струва на данъкоплатците половин милион долара, и стотина репортери, които напират да разберат на кого принадлежи заслугата за тази бъркотия.

— Капитане…

— Не съм завършила, Джордан. Какво ще стане, ако полицейският комисар се появи и ме попита защо двама служители под мое командване са застреляли заподозрян, а след това са изчезнали?

— Капитане, може да му кажете, че сме преследвали двама заподозрени. Заловихме единия, но той откри огън по нас и беше застрелян. А нямаше как да останем, за да пишем доклад, тъй като продължаваме с издирването.

— Вие му кажете. Защото, ако се появи и не сте тук, аз ще му обясня, че сте напуснали местопроизшествието, за да си потърсите по-добра работа в пътна полиция.

— Идваме, капитане.

— Още нещо, Джордан. Претърсихте ли синия ван, след като го набутахте в езерото?

Не. Изхвърчахме от парка, защото партньорката ми се вкисна, че са й насочили пистолет в главата, а нямаше и търпение да си поприказва с Хънтър Олдън.

— Не, госпожо — признах. — Първите полицаи вече бяха дошли, така че оставихме огледа на тях. Сега ще ми кажете ли какво имаше в него, или трябва да изчакам, за да го прочета в утрешния вестник?

— Предпочитам аз да ви изчакам. И двамата — отговори тя. — Искам да ви видя физиономиите, когато разберете какво сте пропуснали.

71.

Нищо не привлича тълпата така, както една прилична престрелка, и когато се върнахме в парка, той беше осветен като снимачна площадка: пълен с полицейски коли, пожарни, линейки, новинарски екипи, огромен авариен камион „Форд 4400“, който приличаше на мамут…

И Кейтс.

— ВИ 52 — извика тя веднага щом ни видя да се задаваме. — Или това е следващата разпоредба на управлението, която смятате да нарушите?

Вътрешна инструкция 52 изисква всеки служител, който е употребил оръжие и това е довело до нараняване или смърт, да мине на тест за алкохол. Досега никое ченге не се е проваляло на него, затова повечето го намират за унизителен. Вероятно поради това Кейтс изрева достатъчно силно, та да я чуят поне десетина полицаи.

— Тя е по-ядосана на мен, отколкото на теб — измърмори Кайли, докато се мъкнехме пред камерите към вана, където ни чакаше човек от „Вътрешни разследвания“, за да ни даде да духаме в дрегер.

Бяхме обявени за чисти от алкохол и се върнахме да докладваме на Кейтс. Тя стоеше с Чък Драйдън зад екрана, който използваме, за да възпираме папараците.

— Това беше във вана. — Той посочи жълтия полиетиленов калъф, покрит със скреж. — Калъфът от камерата на Трип Олдън.

Още щом го изрече, загрях, че калъфът едва ли съдържа камера.

— Питър Шевалие — произнесох повече като констатация, отколкото като въпрос.

Драйдън щракна ключалките и вдигна капака, а погледът ми се прикова в отрязаната глава.

— Съхранявана при температура под нулата в продължение на дни и едва наскоро извадена от фризер — обясни Драйдън.

— Обзалагам се, че Хънтър Олдън я е държал в лед — намеси се Кайли. — Медисън излизаше от гаража му, когато го засякохме.

— Разбирам накъде биеш — отговори Кейтс, — но освен ако не си видяла как Олдън му подава главата, няма начин да го свържеш.

— Имаше ли някакви отпечатъци върху калъфа? — попитах.

— Всичко е избърсано.

— Докторе, хванахме убиеца, а ти вече направи аутопсия на тялото на Шевалие — каза Кейтс. — Кога ще можем да я предадем на семейството, за да организират погребение?

— Няма да отнеме много. Мога да я освободя след няколко часа.

Драйдън се накани да си ходи, но после се обърна и погледна Кейтс.

— Ако има някакво значение, моят екип изследва терена. — Той посочи района, където Кайли беше изгубила контрол над „Майбаха“. — Там е като ледена пързалка. След като колата е превалила хълма, детективите не са можели да направят нищо. Били са оставени на милостта на майката Природа.

— А сега са на милостта на мама Кейтс. Това излиза далеч извън границите на съдебната медицина, доктор Драйдън, ала съм сигурна, че детективите оценяват опита ви да им покриете задниците.

Чък сви рамене и си тръгна.

— Капитане — казах.

— Запазете си обясненията за друг ден — прекъсна ме Кейтс. — Научих си урока за вас двамата. Трупайте нарушения, докато приключа случая. После ще си губя времето, за да измисля как да ви накарам да играете по правилата.

Мобилният й телефон иззвъня и тя се мушна в колата си, за да може да чува през свистящия вятър.

С Кайли останахме да стърчим отвън.

— Не съжалявам — каза тя.

— Ти никога не съжаляваш.

— Какъв ти е проблемът?

— Никакъв!

— Зак — заговори тя с по-мек глас, — има само един човек, който може да ни каже онова, което трябва да знаем, за да обвиним Хънтър Олдън в престъпление. И това е Трип. Затова реших да го преследвам, вместо да се мотая тук, докато някой задник от Вътрешни разследвания ме осведоми, че не съм пила. Не съм ти извивала ръцете да дойдеш с мен. Тъй че не ми пробутвай все същите изтъркани дивотии от сорта „Не бива да нарушаваш правилата“. Чувала съм ги десетки пъти от Кейтс и от всеки началник, за когото съм работила.

— Кайли, замръзнал съм, мокър съм и се чувствам като боклук, защото напуснах местопроизшествието, за да преследвам призрак, вместо да остана и да намеря онзи калъф от камера. Но тъй като ми спаси живота тази вечер, ще ти спестя проповедта и просто ще ти благодаря, че застреля Медисън, преди той да застреля мен.

Тя замълча за няколко секунди, а след това на лицето й се прокрадна лека усмивка.

— В този вятър и сняг… Беше страхотен изстрел — каза. — Споменавала ли съм ти някога, че бях първа в моя клас в Академията?

Не можах да се сдържа да не се усмихна и аз.

— Не и от снощи.

Вратата на колата се отвори и Кейтс извика:

— Влизайте.

Вмъкнахме се вътре и шофьорът й потегли към изхода от парка.

— Беше Патрис Шевалие — обясни Кейтс. — Бях му оставила съобщение, че сме открили останките на Питър, и той се обади да ми благодари.

— Къде отиваме сега? — попита Кайли.

— Прибираме се в участъка.

— Капитане, с цялото ми уважение, ала ние се опитваме да издирим Трип Олдън. Да висим в офиса, не е най-добрият начин да го направим.

— Трип Олдън ни чака там — каза Кейтс. — Доктор Шевалие го е довел.

В рядък пристъп на самоограничение Кайли остана мълчалива.

Дума не отрони през цялото пътуване.

72.

Започнах да чета правата по „Миранда“ на Трип Олдън, но щом стигнах до „Имаш право да се консултираш с адвокат“, той ме прекъсна.

— Да, искам. Обадих се на дядо, преди да се предам. Той ми праща някакъв тип.

Типът се оказа Денис Уолок, известен в юридическите среди като Уорлък Магьосника заради ненадминатите си умения да омагьосва съдебните заседатели. Уолок поемаше само два вида клиенти: мръсни богаташи, които можеха да си позволят астрономическите му хонорари, или мърляви бедняци, за които работеше про боно, за да може да се мъдри в новините в шест часа с блестящите си пледоарии.

Явно дядо Олдън играеше на сигурно. Беше изпратил огнехвъргачка, за да препича филийки.

— Детективи — започна Уолок, — обвинявате ли клиента ми в нещо?

— Вашият клиент е бил жертва на престъпление — казах. — Което вярваме, че сме разкрили. Но имаме няколко въпроса за отвличането.

Уолок кимна и позволи на Трип да разкаже онова, което вече бяхме чули от Гитълман и Лони. Когато стигна до мястото, където се появяваше Оги, попитах очевидното.

— Защо ти трябваше да зашеметяваш спасителя си и да бягаш?

— Не отговаряй на този въпрос — намеси се Уолок. — А вие, детектив, не би трябвало да искате от момче, травматизирано от безумец, да обясни реакцията си, когато съвсем непознат влиза в неговата затворническа килия и предполагаемо го спасява. В онзи момент клиентът ми не е имал доверие на никого. Продължете.

— След като си напуснал училището, първото ти обаждане е било до похитителя — казах. — А после си се срещнал с него в заведението, до което той е убил Сайлъс Блекстоун.

— Това не е въпрос — бързо се намеси Уолок. — И ако изобщо може да се формулира като въпрос, той е без връзка, защото тълкувате неточно фактите. Клиентът ми не се е обадил на своя похитител. Човекът, който го е отвлякъл, е носел различни маскировки и е говорел само през гласов модификатор. Трип не е потърсил него. Не, в страха и отчаянието си той се е обърнал към единствения човек, на когото е смятал, че може да се довери — своя наставник Райън Медисън.

— Знаеш ли нещо за убийството на Питър Шевалие? — попита Кайли.

Трип поклати глава.

— Разкажи ни за флашката, която си му дал.

Магьосникът плесна с длани по масата.

— Този разговор приключи.

— Не и ако го обвиним за нападение срещу училищен служител, изпълняващ задълженията си — каза Кайли, като хвърли последната си филийка към ревящата огнехвъргачка.

Магьосникът се разсмя високо и силно.

— Мислех, че говоря с отдел „Специални клиенти“ — елитен екип, обучен да решава проблемите на хора с богатство и влияние — заяви той. — И възнамерявате да обвините наследника на богатствата на Олдън в простъпка? Това ми намирисва на пътна полиция. Напишете призовка на момчето, детектив, и ще се озовете право там да пишете глоби за неправилно паркиране.

Той се изправи. Трип не помръдна.

— Хайде — подкани го Уолок. — Ще те закарам до дома на дядо ти.

— Само минута. — Момчето ни погледна. — Заловихте го, нали? Медисън. Той дали е…

— Опитахме се да го заловим жив — обясних. — Но не можахме.

— Благодаря — продължи Трип. — Той уби Питър и знам, че бях следващият. Благодаря.

Стана и излезе след Уолок от стаята.

Кейтс беше наблюдавала всичко през огледалното стъкло. Влезе веднага щом те си тръгнаха.

— Доктор Шевалие също ме помоли да ви благодаря. Той си заминава за Хаити веднага щом разчистят снега на сутринта.

— Чухте ли последното нещо, което изрече Трип? — попита Кайли.

— Благодари ви, че сте му спасили живота — отговори Кейтс.

— Хънтър Олдън ни призна, че се е съгласил да плати на Медисън. Планът е бил да му преведе парите утре.

— Е, и?

— Тогава защо Трип смята, че Медисън е искал го убие, ако баща му след денонощие е щял да плати откупа?

— Не знам — замисли се Кейтс. — Онова, което знам, е, че потрошихте кола за един милион долара и спряхте убиец. Като се тегли чертата, бих казала, че сте имали добър ден.

— Недостатъчно — възрази Кайли. — На Хънтър Олдън не му е чиста работата и се опитваме да разберем в какво точно.

— Добре дошли в „Специален отдел“ — изгледа я Кейтс. — На някои от нашите най-добри клиенти не им е чиста работата, но твоята работа е да бъдеш на линия, когато са заплашени. А не да прекарваш времето си, опитвайки се да разбереш какви престъпни и неморални неща вършат извън прожекторите.

— Еха — възкликна Кайли, — това беше…

— Цинично ли? — прекъсна я Кейтс. — Да, случва се с много ченгета. Системата може да те смаже. Но не се притеснявай, Макдоналд, ти си имунизирана.

— Как така?

— Не можеш да се разочароваш от правилата, ако отказваш да играеш по тях.

73.

— Имам нужда от храна и алкохол, не задължително в този ред — оповести Кайли веднага щом Кейтс излезе. — Ти участваш ли?

Арестувал съм много умни хора, направили глупави неща, и понякога ми се е искало да ги сграбча и да ги попитам: „Какво, по дяволите, си мислеше?“. Но вече знам отговора. Хората невинаги мислят.

Ето защо 24 часа след като Черил си тръгна от апартамента ми и 15 часа след като Гери ме предупреди, че Кайли си играе на „тука има, тука няма“ със своя брак и с либидото ми, реших, че трета поредна вечер черпене с бившето ми гадже е точно каквото предписва докторът.

— И още как — казах.

Взех си един горещ душ, намерих в шкафчето си някакви сухи дрехи и се вмъкнахме в патрулна кола, за да ни закара до „Ти Бар Стейк енд Лаундж“ на Трето авеню.

— Никога не съм работила по случай на отвличане — въздъхна Кайли, след като си поръчахме храна и се озовахме с питиета в ръцете. — Но съм гледала много такива филми. Знаеш ли каква е разликата между киното и реалността?

— Ще рискувам да предположа: пуканките.

— Говоря сериозно, Зак. Във филмите, когато семейството си върне детето, винаги настават прегръдки, целувки и сълзи на облекчение… А Хънтър и Джанел Олдън дори не се появиха в участъка, за да му кажат „здрасти“. Двама души бяха убити. Техният син се измъкна и оцеля. Къде беше сълзливото събиране?

— Джанел не си беше у дома, когато отидохме, така че може би дори още не е научила. А разбирането на Хънтър за щастлив край може би е да прегръща и целува парите, които не се е наложило да плати на похитителя.

— Или за Хънтър краят не е щастлив. Защото независимо дали Трип участва в схемата на Медисън за изнудване, или не, той знае много за своя старец.

— Мислех, че имаме сделка — възроптах. — Никакви полицейски приказки на масата.

— Няма проблем — съгласи се тя и удари здрава глътка от своята кола с „Джак“. — За какво друго можем да говорим? Чу ли се с Черил днес? Какво ще кажеш за това, че моят откачен съпруг се появи без предупреждение? Адвокатът по развода ми поиска петнайсет хиляди долара авансово. Смяташ ли, че трябва…

— Ти печелиш. Дай да поговорим за случая.

— Кейтс смята, че е приключен — каза Кайли.

— Права е. Имахме двойно убийство и го разкрихме. Същевременно разнищихме и отвличането, за което ни беше казано да стоим настрана.

— А Трип Олдън имаше дяволски късмет, че не ги послушахме.

— За съжаление, не дават медали, когато не слушаш, иначе щеше да имаш пълен шкаф. Кайли, познавам те. Не искаш да си говорим за случая. Имаш теория и се опитваш да ме преведеш по пътя, за да стигна сам до нея, но мозъкът ми е скапан. Така че защо не я споделиш, преди да съм го полял и с алкохол.

— Добре. Мисля, че Трип Олдън беше прав. Медисън е щял да го убие и смятам, че животът му все още е в опасност.

Оставих питието си на масата. Тя получи цялото ми внимание.

— Следи ми мисълта — продължи. — Медисън отива в къщата и Хънтър се съгласява да плати откупа. Синът му е вързан във вана. Защо не слиза долу, за да успокои малко хлапето си, че ще бъде освободено?

— Защото е кофти баща.

— Добре, тогава същият въпрос има и друга страна. Той току-що е кихнал милиони, за да спаси живота на Трип. Последното нещо, от което се нуждае, е момчето да стори някоя глупост, така че да го убият. Защо Хънтър не слиза в гаража, за да го убеди да кротува само още едно денонощие? Той е умен бизнесмен. Не би ли било това интелигентен начин да защити инвестицията си?

Беше ме превела по пътеката и не ми харесваше докъде бях стигнал.

— Искаш да кажеш, че хлапето знае твърде много и Хънтър е искал да умре?

— Не само е искал, а и е бил готов да плати на Медисън, за да го направи. И щеше да се отърве безнаказано.

Отчаян баща плаща откуп, но похитителят не изпълнява сделката и убива сина му.

Преди да успея да осмисля теорията й, телефонът ми иззвъня. Беше сержант Макграт.

— Зак, Боб се обажда.

— Щом си говорим на малко име, значи имаш нужда от услуга. Какво искаш?

— Ключа от колата на Олдън. Вкараха я в гаража, но не могат да я запалят без онзи малък чип, който ти дадох.

— Всъщност го даде на партньорката ми.

— Е, така де… Улесни ми живота, поискай го от нея.

— Макграт е — обясних на Кайли. — Ключът от майбаха у теб ли е още?

Тя се зарови в джоба си и го пусна на масата.

— Тук е — казах. — А добрата новина е, че няма и драскотина по него. Изпрати някой униформен в „Ти Бар“ на Седемдесет и трета и Трето и целият е твой… Боб.

Вдигнах ключа за халката. На нея още висеше и златният кръст на Питър.

— Мисля, че трябва да го откачим и да го върнем на Патрис — казах.

Хванах кръста и започнах да го вадя от халката. Беше стегнат, затова натиснах леко. Но натискът се оказа прекален и той се счупи на две парчета.

— Опа — възкликна Кайли.

— Не, мисля, че е направен да се разглобява — съжалих.

И го приближих до блещукащата свещ, за да го разгледам по-добре.

Долният край на кръста се беше изплъзнал като ножница на меч. Само че вместо острие вътре в ножницата имаше USB порт.

— Не е обикновено разпятие — изрекох с тих глас и го подадох на Кайли. — Флашка е.

74.

— Алилуя — произнесе Кайли, вдигнала кръста, — и се кълна в Бога, че ще направим всичко по учебник.

— Не и стопроцентово — отвърнах. — Според учебника трябва да докладваме на капитана и в прокуратурата, преди да потърсим съдия, който да подпише заповед за обиск.

— Мисля, че това правило е доста гъвкаво… — Кайли ме изгледа невъзмутимо. — Особено ако е събота вечер, вали сняг и е студено. А и знаеш, че Кейтс ще ти пръсне задника, ако реши, че превръщаш Олдън в цел на лов на вещици.

Изгълтахме си набързо вечерята, върнахме чипа на Макграт и потеглихме към Уест Енд Авеню, където ни чакаше Лия Ла Бреш, дежурен съдия.

Трезвен като съдия невинаги е точно сравнение в 10 часа в събота вечерта, но Ла Бреш беше млада майка, така че ни посрещна бодра и нащрек. А в добавка имаше няколко въпроса, преди да подпише.

— Флашпамет? — попита. — В този час? Защо не можеше да чака до сутринта?

Кайли я засипа с обяснения, изстрелвайки изрази, като „двойно убийство“, „отвличане на личност от елита“, „близки приятели на новия кмет“. И завърши достойно: „Нашият командващ офицер сметна, че е достатъчно важно, за да дойдем в снежната буря и да получим подписа ви“.

Дори съдия Ла Бреш да имаше допълнителни въпроси, не стигна до тях. Бебето започна да плаче и вниманието й веднага се измести.

— Растат му зъби — усмихна се тя и взе химикалката от Кайли.

Подписа и ние си тръгнахме.

Лъжата за Кейтс можеше да ни струва наказание, но претърсването вече беше законно. Нищо от това, което щяхме да намерим, нямаше как да бъде отхвърлено.

— У нас или у вас? — попита Кайли веднага щом излязохме навън.

Нямахме представа какво търсим и дали ще го разпознаем, ако го открием, но знаехме, че ще ни трябва уединено място, за да го направим. Решихме да отидем в моя апартамент.

Включих флашката в компютъра си и кликнах два пъти върху иконката. Никоя от папките не беше заключена.

— Бог да благослови Айрин Герити — възкликнах. — Не е вярвала в паролите.

— Или е вярвала — добави Кайли, — но в някакъв момент е осъзнала, че никога няма да може да ги запомни.

Айрин беше подредила всичко идеално. Осем папки, всяка надписана. Кликнах върху една, наречена „Телефонни разговори“, и се появиха десетки икони на mp3 файлове.

Пуснах един.

— Господин Йост. Левит се обажда.

Нямах представа кой е Йост, но гласът на Левит не можеше да се сбърка. Хънтър Олдън. Изслушахме останалата част от разговора.

— Изглежда като обикновена сделка с акции — каза Кайли. — Ала ако се съди по онова, което Ъруин Даймънд сподели за търговията с вътрешна информация, бих се обзаложила, че господин Йост е някъде в Швейцария, а Комисията по ценните книжа няма да има данни за Левит или за сделката.

Пуснахме още три, но беше все едно да гледаме лентата, пълзяща в дъното на екрана на Си Ен Би Си. Цялата информация беше пред нас, но нямах представа как да я разбера.

— Я ми освежи паметта — казах. — Помниш ли каква е разликата между Puts и Calls, или да се обадя на Уорън Бъфет по телефона?

— Ако купиш опция Put, залагаш, че акциите ще паднат — отговори Кайли. — Ако стане така, печелиш пари. Опцията Calls е обратната. Залагаш на акции, за които смяташ, че ще поскъпнат.

Изслушахме още шест телефонни разговора, но те само правеха нещата още по-мътни. Олдън не залагаше на акции. Той купуваше Puts на дузина различни компании и Calls на куп други.

Отворих папката с надпис Puts и кликнах върху електронната таблица. Айрин беше подредила всичко — дати, цени, печалби.

— А после се чудим как богатите ставали по-богати — въздъхна Кайли. — Спечелил е петдесет и седем милиона долара.

— Погледни по-добре — казах. — Петстотин и седемдесет милиона са. Всички акции, които е набелязал, са потънали.

— Трябва да е търговия с вътрешна информация, но откъде може да има вътрешни данни за толкова много различни компании?

Отворих електронната таблица за Calls. Както очаквах, всички акции, за които Олдън бе заложил, че ще поскъпват, бяха хвръкнали нагоре, а той беше спечелил още четиристотин четиридесет и два милиона.

— Това прави печалба от над един милиард долара — изуми се Кайли. — За колко… За един месец?

Върнах се в папката „Телефонни разговори“ и подредих иконките по дата. Първият беше от 4 септември 2001 година, в 8:11 часа. Последният — от 12 октомври, в 11:09 часа.

— Отнело му е общо пет седмици — казах. — Освен ако…

Думите не искаха да излязат. Всъщност се боях, че ако си отворя устата, ще повърна.

Почуках екрана на компютъра.

— Виж датите — едва успях да изрека.

Кайли проследи пръста ми.

— О, Боже — извика тя.

Олдън бе купувал трескаво от четвърти до десети и беше започнал да продава всичко на седемнайсети.

И разбира се, нямаше сделки на 11 септември и през цялата следваща седмица. Тогава бизнесът в Америка беше спрян.

Върнахме се и разгледахме всички акции, за които Хънтър беше заложил за спадане. „Американ Еърлайнс“, „Юнайтед“, „Мерил Линч“, „Морган Стенли“, Ей Екс Ей — всички акции, които паднаха, след като кулите се сринаха. После огледахме списъка на акциите, при които беше заложил на поскъпване. „Райтеон“, „Юнайтед Текнолъджис“, „Нортръп Груман“ и още цял списък на други компании, към които Америка се обръща, когато се подготвя за война.

— Хънтър Олдън е знаел за атаката на кулите една седмица преди да се случи — тихо отрони Кайли.

Закрих устата си с ръка и кимнах.

— Зак, това е отвъд злото. Спечелил е един милиард долара, като се е възползвал от това, което е знаел, а после беше готов да остави сина си да загине, за да прикрие следите си.

Все още не можех да говоря.

Изтичах към банята и успях да стигна точно навреме, за да избълвам пържолата си от „Ти Бар“ в тоалетната чиния.

75.

— Всеки иска да забогатее — беше казал Хъч Олдън на Хънтър, когато момчето беше само на десет години. — Започват бедни, посягат към звездите, а ако си паднат на задниците, какво толкова, по дяволите — остават си бедни. Ти си различен. Започваш богат. Твоята задача е да си останеш такъв.

— Как да го направя? — попита Хънтър.

— Имам 26 правила. Ще ти ги обясня.

Три десетилетия по-късно Хънтър Олдън най-накрая поставяше на изпитание правило номер 18. Винаги имай стратегия за оттегляне.

За пръв път започна да разработва авариен маршрут на 12 септември 2001 година. Знаеше, че ще има атака на американска земя, ала дори и той беше шокиран от мащабите. Осъзнаваше, че ако някой ден връзката му с 11 септември бъде изложена на риск от разкриване, той ще трябва да напусне страната.

Този ден дойде.

И веднага щом снежната буря утихнеше, щеше да отлети за Куба. Завинаги. Съединените щати и островната държава имаха договор за екстрадиция от повече от век, но без дипломатически отношения той го плашеше колкото глоба за неправилно пресичане.

Хънтър напълни два куфара с най-важното. Беше печално, но алтернативата бе немислима. Робърт Веско и Марк Рич се бяха оказали достатъчно умни, за да се измъкнат, докато можеха. Бърни Мадоф се замота и получи 150 години затвор. Хънтър разбираше, че има само две възможности — да прекарва дните си на плажа в Плая, Варадеро или в килия в Отисвил.

Звънецът на входа иззвъня. Беше Финдли.

— Лудост е в такава нощ да пътуваш за летището — каза той.

— Спомена ли на баща ми, че ще взема колата и шофьора му? — попита Хънтър.

— Я стига, Спорт — смръщи се Финдли. — С теб не се знаем от вчера. Пазя ти задника още отпреди да се научиш да го бършеш. Заръча ми да не приказвам много и точно така направих. Не казах на господин Хъч, нито на Лорна, не казах на никого. Както обикновено, всичко си остава между нас, момчетата.

Той взе двата куфара, оставени при входната врата, и ги сложи в багажника на кадилака. После се върна и съпроводи Хънтър до колата.

— И все пак, защо е цялата тази тайнственост? — попита Финдли, щом седна зад волана. — Знаеш, че баща ти е готов да ти даде и ризата от гърба си. Защо да му пука дали ще те закарам до летището?

— С Хъч не сме на едно мнение за сделката, която ще сключа. Само ще се разстрои, ако научи, че отивам.

— Твоята тайна е и моя, Спорт. Ще ни трябва поне час, за да стигнем до летище Уестчестър. Дори и тогава ще е голям късмет, ако някоя писта работи — обясни Финдли.

— Защо не се отпуснеш и не си налееш питие. Имам прясна доставка от любимото ти.

Хънтър отвори бара и извади бутилка „Джони Уокър“ син етикет.

— Не е толкова прясна, колкото си мислиш — каза той.

— Някой го е наченал.

Финдли се разсмя.

— Този някой съм аз. Изпих само чашка, и то преди два дни, така че мога спокойно да карам. Но ако ти свърши пиячката, преди да стигнем до Уестчестър, ще намеря магазин за алкохол и ще ти взема още една.

Хънтър отвинти капачката и си наля скоч в кристална чаша. Облегна се назад и го опита, оставяйки уискито да се плъзне в гърлото му и да го затопли отвътре.

Финдли го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— По изражението на лицето ти съдя, че съм се сдобил с още един доволен клиент.

Хънтър отпи още една глътка и усети, че Синята магия действа на мозъка му.

— Винаги съм харесвал това у теб, Финдли — каза Хънтър. — Откак те помня, си се грижил добре за мен.

— Това правех, Спорт. И прекарахме много хубави мигове заедно. — Финдли наблюдаваше с едно око пътя, а с другото — огледалото. В ума му отново изникваха гледки с шестгодишния Хънтър, който се смееше и пееше, докато пътуваха към детската градина.

Хънтър изгълта питието си, сграбчи бутилката и опита да си напълни пак чашата. Ръката му падна настрани и бутилката се търкулна на пода.

Финдли отби колата и се извърна. Хънтър Олдън лежеше в безсъзнание на задната седалка. Питието и наркотиците бяха подействали бързо.

— Съжалявам, Спорт — промълви Финдли, а сълзите се стичаха по бузите му. — Беше ми като син. Но вече не.

76.

Хънтър Олдън отвори очи и помъчи да се надигне, но десетина дебели каучукови ремъка го притискаха към масата.

— Финдли! — изпищя той.

Нямаше отговор.

Погледна право нагоре, завъртя глава наляво, после надясно, колкото можеше. Помещението беше толкова голямо, а ремъците бяха толкова здрави, че нямаше как да се извърти достатъчно, за да види стените. Съзря само няколко осветителни тела, които светеха приглушено. Вирна брадичка към тавана и завъртя очи нагоре, за да надникне назад.

А там, на пет метра над главата му, висеше диско топка. Тя не се въртеше, но ако местеше поглед, той можеше да види как светлината се отразява в хилядите малки огледални фрагменти. Къде, по дяволите, беше?

— Финдли! — извика отново.

— Финдли не е тук — обади се някакъв глас.

— Който и да си, развържи ме! — изрева Хънтър. — Веднага!

— Не мога да го направя, господин Олдън — каза гласът.

— Покажи си проклетото лице.

Висок силует с хирургическо облекло и маска пристъпи напред и се наведе над масата, за да може Хънтър да го види добре. Мъжът свали маската си.

— Ти си братът на Питър — досети се Хънтър.

— Патрис Шевалие. Доктор Патрис Шевалие.

— Не знам къде съм и как съм се озовал тук, но ме пусни веднага, по дяволите.

— Вие сте в болница в Бруклин.

— Болница? — изуми се Хънтър и погледна нагоре към блестящата топка.

— Импровизирана болница — обясни Шевалие. — През повечето време е Klib Zanmi Ayisyen — Клуб за приятелство с Хаити.

— Е, това не ми се струва много приятелско. Веднага ме пусни, кучи сине. Не знам какво искаш от мен, но да ме връзваш, не е най-умният начин за преговори.

— Брат ми прекара толкова много радостни нощи тук — продължи Патрис. — Това е едно от малкото места в града, където хората от хаитянската диаспора могат да се събират и да се връщат към своите корени, традиции и култура.

— Бях добър към брат ти — изсумтя Хънтър. — Дадох му покрив над главата, не е ходел гладен и жаден, а и винаги с пари в джоба. Пък и всеки път, когато протягаше ръка, защото имало наводнение, земетресение или проклета епидемия от холера, му пишех чек.

— Обичахте ли го? — попита тихо Патрис.

— Що за тъп въпрос? — възмути се Хънтър и силно опъна с тяло гумените ремъци. — Той ми беше служител. Отнасях се с него справедливо, плащах му добре — да ти се е оплакал някога от мен?

— Трип го обичаше.

— Затова ли го правиш? Понеже Медисън е мъртъв, сега Трип е наел теб, за да изстискаш пари от мен?

— Не ви искам парите.

— Тогава какво?

— Limyé! — извика Патрис.

Стаята се обля с ярка светлина и влязоха още двама души в пълно хирургическо облекло. Мъж и жена, и двамата чернокожи.

— Господи, какво правите? — изцъкли очи Хънтър.

— Правя това, за което съм обучен. Знаехте ли, че Питър плати за медицинското ми образование?

— Чуй ме. Нямам нищо общо със смъртта му. Кълна се.

— Разбира се, че имате. Ако пеперуда изпърха с крилца в единия край на света, може в крайна сметка да предизвика ураган в другата му част. Нарича се Ефект на пеперудата. Но вие не сте пеперуда, господин Олдън. Вие сте бик. А злото, което причинявате, предизвиква хаос и унищожава живот по цялото земно кълбо.

— Ти си шибан лекар — изкрещя Хънтър. — Трябва да спасяваш човешки живот, а не да убиваш хора за отмъщение.

— Отмъщението ме отвращава, господин Олдън. Вярвам в казаното от Ганди: „С «око за око» скоро целият свят ще ослепее“. Но вие сте прав за едно нещо. Аз съм лекар. Мисията ми е да спасявам живот.

— Това вече е разговор — облекчено въздъхна Хънтър. — Ето как мога да ти помогна. Ще ти дам достатъчно пари, за да построиш сто клиники, да спасиш живота на милиони. Ще направя каквото е нужно, така де…

— Не, няма — отговори Патрис със стегнати челюсти и изопнати устни. — Светът е пълен с благотворители. Вие не сте от тях. Вие сте използвач, господин Олдън. Всяко бедствие, стоварило се върху човечеството, естествено или изкуствено създадено, за вас е още една възможност да натрупате повече пари. Вие спечелихте от Ню Орлиънс, Ирак, Индонезия, Фукушима и разбира се — от Хаити. Проектът „Гутенберг“ не е единственият път, когато сте капитализирали мизерията на другите хора. Той просто е най-ужасяващият.

— Слушай, кажи ми какво искаш. Просто назови цената си.

— Аз съм лекар, господин Олдън, и когато виждам рак, готов да разпръсне метастази в жизненоважни и здрави органи, моята работа е да го изкореня.

Той отново вдигна хирургическата маска на лицето си.

Сестрата стоеше в готовност с три спринцовки — натриев тиопентал, панкурониев бромид и калиев хлорид.

— Що се отнася до предложението ви да субсидирате начинанията ни в Хаити — продължи Шевалие, поставяйки му първата от трите инжекции, — благодаря ви, но вече имаме благодетел.

Погледът на Хънтър угасна, когато барбитуратът забави сърцето му и блокира централната му нервна система.

— Казва се Хънтър Хътчинсън Олдън III. Приятелите му го наричат Трип — продължи Патрис и посегна за втората спринцовка. — Ала брат ми беше единственият, който имаше право да го нарича син.

77.

От съня ме изтръгнаха изнервящият звън на мобилния ми телефон и ароматът на прясно кафе. Погледнах часовника. 5:27. Свикнал съм с телефонни обаждания преди изгрев, така че още едно не ме смущаваше, ала миризмата на кафе, която се носеше от собствената ми кухня, направо ми изкара ангелите.

Вдигнах телефона.

Беше Кейтс. Отне й не по-малко от 15 секунди да ме осведоми какво съм пропуснал, откакто си легнах. Затворих и отново долових уханието. Отчаяно се нуждаех от кофеин, но още повече трябваше да разбера кой е в кухнята ми.

— Добро утро — поздрави Кайли, която стоеше пред плота и чупеше яйца в купа. — Кафето е готово.

— Благодаря. Не искам да прозвучи негостоприемно — казах, като си наливах в чаша, — ала какво правиш тук?

— Тук прекарах нощта.

Мозъкът ми беше заседнал някъде между парадоксалния сън и грубото пробуждане от телефонното обаждане на Кейтс и се мъчеше да сглоби парчетата от пъзела на изминалата нощ. В 2 часа през нощта, след двайсет непрекъснати часа в преследване на лоши момчета, избягване на куршуми и челна среща с въздушна възглавница, се бях сринал от изтощение. Това беше всичко, което си спомнях.

— Мислех, че снощи се сбогувахме и ти се прибра у дома — изрекох колебливо.

— Не. Реших да остана тук.

— Не го разбирай погрешно, но…

Замълчах. Главата ми не беше достатъчно ясна, за да формулирам въпроса или да осмисля отговора.

— Но какво? — попита Кайли. — Изплюй камъчето.

— Просто се чудя — отвърнах. — Къде спа?

— За Бога, Зак, вземи се в ръце. Все още съм омъжена, а дори и да не бях, нямам навика да се вмъквам в леглото на типове, които миришат на повръщано. Но ако гаджето ти попита, можеш да й кажеш, че съм поспала на дивана няколко часа. Останалото време прекарах в интернет, опитвайки да измисля как можем да заковем Хънтър Олдън за злините, които е сторил.

— Не ми харесва да ти го напомням — продължих, — ала не можем да го обесим.

— Знам, че ние не можем. Трябва да повикаме федералните. Но се опитвах да преценя с коя агенция би било най-подходящо да разговарям — дали е Комисията по ценните книжа, ФБР, или Национална сигурност… Макар че започвам да клоня към Антитерористичния отдел на Нюйоркската полиция.

— Кайли, никой не може да обеси Хънтър Олдън. Той е мъртъв.

Тя се втрещи.

— Кейтс се обади току-що — продължих. — Бил е убит. Намерили са тялото му, покрито със сняг, под статуята на Атакуващия бик при „Уолстрийт“.

— „Уолстрийт“ ли? Ама че символика, Батман.

— Имам нужда от бърз душ — казах. — После трябва да тръгваме към центъра.

— А ще можем ли поне да закусим? — попита тя. — Тъкмо щях да забъркам няколко яйца.

— Не бих ял нищо на твое място.

— Защо?

— Както казах, тялото на Олдън е било захвърлено под статуята. Но главата му я няма никаква.

Кайли се взря в мен с широко отворени очи.

— Декапитация?

— Чисто отрязана.

— Леле — прошепна тя. — Сега вече наистина не можем да го обесим.

78.

Всеки летен ден бронзовата скулптура на Атакуващия бик е магнит за хиляди туристи, повечето от които отбелязват посещението си, като се снимат до него.

Но в тази студена неделна сутрин Нюйоркската полиция бе оградила тритонния символ на капитализма, а единственият, който правеше снимки, беше Чък Драйдън.

— Четири тела за четири дни — отбеляза Кайли, когато стигнахме там.

— Но само две глави — допълни доктор Драйдън и щракна още няколко кадъра на останките от Хънтър Олдън. — Ако продължава така, ще ни трябва нова категория в статистиката за престъпността.

Познавахме го достатъчно добре, за да схванем, че не се шегуваше, макар че го наричахме и Клъцни-Драйдън.

— Време на смъртта между 10 вечерта и 2 часа сутринта — съобщи той. — Подобно на предишната жертва е бил обезглавен постмортем, ала трупът на Шевалие беше оставен на паркинг, а главата му беше отрязана с въжен трион. Олдън е бил отведен някъде, където убиецът не е трябвало да бърза, а главата е отстранена с хирургическа точност.

Нахвърлях си наум списък с хората, които имаха мотиви и хирургически умения. Успях да включа в него само едно име.

— А намерихте ли главата? — попита Кайли.

— Не. Портфейлът на жертвата все още беше в джоба, с парите в него. Потвърдих самоличността му по отпечатъците. Но вие открихте предишната. Сигурен съм, че ще го направите пак.

Аз не бях толкова сигурен.

Снегът беше спрял и тъй като търговията е приоритет в нашия град, улиците във финансовия район бяха почистени и готови за камбаната за отварянето на борсата в понеделник сутринта. Тръгнахме по Бродуей, намерихме „Старбъкс“ и разкрихме убийството на Олдън, преди да ни направят кафетата.

— Патрис го е убил — заяви Кайли.

— Освен ако няма очевидец или не е оставил преки улики, никога няма да го докажем — уточних примирено аз. — Да го задържим и да го разпитаме.

— Или поне да му стиснем ръката — предложи Кайли. — Макар да се съмнявам, че все още е в тази страна.

— Няма къде да отиде, докато не отворят летищата. Хайде да го намерим.

Не успяхме. Патрис не си вдигаше телефона, а от хотела му казаха, че е напуснал вчера. Имаше само още един начин да го проследим.

Върнахме се в дома на Хънтър Олдън. Трип ни отвори вратата.

— Майка ми и дядо ми отидоха до погребалното бюро, за да уговорят церемонията — обясни той.

— Тогава ще говорим с теб — настоях.

Той сви рамене.

— Да отидем в стаята ми — предложи.

Последвахме го до третия етаж. Стаята беше типична за богат тийнейджър. Точно толкова неподредена и разхвърляна, колкото се очакваше, само че адски по-голяма. Седнахме на някакви режисьорски столове.

— Съжаляваме за загубата ти — казах.

— А аз не — смръщи се Трип. — Беше наистина кофти тип. Можете да ми вярвате.

— Не сме тук, за да съдим жертвата — казах. — Тук сме, за да заловим убиеца му.

— Надявам се, няма да ме питате дали е имал някакви врагове.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да си напишем доклада как снощи си се озовал в участъка жив и здрав. Довел те е доктор Шевалие, затова бихме искали да му зададем няколко въпроса. Знаеш ли къде можем да го намерим?

— Тръгна си за Хаити.

— Летищата са затворени — възразих. — Всички полети са отменени до обяд.

— Пътническите полети, да, но от Уестчестър излитат частни самолети от зазоряване — обясни Трип. — Разреших на Патрис да използва семейния самолет, за да прибере тялото на Питър у дома.

Дотук с разпита на хора с хирургически умения.

— Погребението на Питър е в четвъртък — продължи момчето. — Патрис ме помоли да произнеса траурното слово. Мога да отида, нали? Искам да кажа, според адвоката ми няма защо да се безпокоя за историята с електрошоковия пистолет.

— Оги Хофман не е подал жалба, а след всичко, което си преживял, и прокуратурата няма да повдигне обвинение — казах. — Определено можеш да отидеш на погребението на Питър. И съжаляваме за загубата ти — знаем колко много значеше той за тебе.

— Благодаря! Поне ми остава Патрис. След дипломирането ще замина за Хаити и ще живея с него.

— А колежът?

— Смятате ли, че някое от филмовите училища, в които кандидатствах, ще ме вземе, след като разберат, че препоръчителното ми писмо е било от маниакален убиец?

— И още как — намеси се Кайли. — Може дори да поискат да направят филм от тази история.

— Имам по-добра идея за филм — каза той. — Тийнейджър внезапно наследява милиарди долари и започва да ги дарява.

— Такъв ли е планът ти? — попитах.

— Единственият ми план е въобще да не съм като баща си. Той посвети живота си на правенето на пари и не се интересуваше кого наранява по пътя си. Сега, когато всичко е мое, ще се опитам да го използвам, за да компенсирам щетите, които е нанесъл.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Кайли.

Опита да се усмихне, ала виждах по израза на очите й, че Трип Олдън е съсипал тотално деня й.

79.

— И какво ще правим сега? — попита Кайли веднага щом се върнахме в колата.

— Не знам, но най-доброто, което ми хрумва, е да обмислим много сериозно дали да даваме тази флашка на федералните.

— Зак, имаш ли представа колко загинали в този ден ченгета познавам?

— Всички ние загубихме по някого, Кайли, но и да разпнем на кръста Хънтър Олдън, това няма да върне никого от тях.

— Значи, трябва да си затваряме устите? Този човек не само че не е предотвратил едно от най-отвратителните престъпления в световната история, а се е възползвал от него.

— Какво искаш да направиш? Да го обвиниш от врата надолу ли?

— Спечелил е над един милиард долара кървави пари.

— Ти го знаеш, аз го знам и Трип също. Той е готов да започне да плаща за щетите. Единственото, което можем, е да разгласим историята. Ала ако го направим, ти гарантирам, че правителството ще замрази всеки цент, спечелен някога от Хънтър Олдън. На Трип няма да му останат пари и за кафе.

— Не го знаеш със сигурност.

— Кайли, аз съм в непознати води. Дори не съм наясно дали това, което открихме на флашката, е допустимо доказателство. Получихме заповедта без разрешение и претърсването не беше свързано със случая, който разследвахме. Колко време, мислиш, ще му трябва на Магьосника, за да го отхвърли?

— Значи, ще я изпратим на федералните анонимно — реши тя. — Изобщо не ми пука дали ще ни признаят заслугата. Нашият дълг е да съобщаваме за престъпление, когато го видим.

— Май изведнъж реши да действаш по учебник. Сигурно си го прочела по някое време, след като се скъса да лъжеш съдия Ла Бреш.

Телефонът ми иззвъня. Кейтс.

— Кметът Сайкс ви търси — каза тя. — Зарежете това, което правите, и отивайте да се срещнете с нея в резиденцията „Грейси“.

— Знаеш ли за какво става дума?

— Не спомена, но синът на най-големия й дарител беше убит на петия ден от мандата й, затова предполагам, че няма да е церемония за връчване на медали.

Щом стигнахме там, заварихме кмета Сайкс на партера. Беше заобиколена от най-малко десетина весели, буйни деца, които търчаха наоколо и се забавляваха от сърце.

— Обикновено не е такава лудница — обясни Сайкс, — ала днес е първата неделя в новия ми дом, затова поканих цялото семейство на празненство за опознаване на имението.

Последвахме я до нейния кабинет на горния етаж. Тя затвори вратата, но не седна. Срещата щеше да бъде кратка.

— Благодаря ви, че разкрихте двойното убийство и спасихте живота на Трип Олдън — започна тя. — Сега трябва да измисля как да се оправя с фиаското с Хънтър Олдън.

— Госпожо кмет — казах, — има много хора, които са по-квалифицирани от нас да ви дават политически съвети.

— Но вие сте единствените, на които мога да вярвам, ако ми кажете дали има шанс Нюйоркската полиция да залови убиеца на Хънтър. Утре давам пресконференция и не искам да обещая нещо, което според вас не може да се изпълни.

През последните шест години Мюриъл Сайкс беше прокурор за Южния район на Ню Йорк — същият пост, който заемаше и Руди Джулиани, преди да бъде избран за кмет. Никой не познаваше по-добре от нея реалностите и ограниченията на системата на наказателното правосъдие.

— Имаме представа за случилото се, ала нямаме нищо, което да можем да дадем на прокурора, за да обвини някого — обясни Кайли. — Нямаме сега и вероятно няма да имаме никога.

— В такъв случай ще се съсредоточа върху факта, че сме загубили трагично един от гигантите, които движеха финансовата машина на град Ню Йорк, стълб на общността и любящ съпруг и баща — заключи тя. — И просто ще оставя настрана обстоятелството, че всички мразеха копелето и в червата.

Тя отвори вратата.

— Благодаря ви, че дойдохте, детективи. Баба Мюриъл трябва да се връща на празненството си.

— Госпожо кмет — намеси се Кайли. — Още един въпрос. Само между нас.

Сайкс затвори вратата.

— Слушам.

— Имаме свидетелка, която споделя, че Хънтър е направил много пари от някаква нелегална търговия с вътрешна информация — каза Кайли. — Тя страда от болестта на Алцхаймер, но твърди, че съществува флашпамет, която може да съдържа сериозни доказателства.

— Какъв е въпросът? — попита Сайкс.

— Ами ако се окаже вярно? И какво да правим, ако я открием?

— Защо, по дяволите, ще я търсите? Хънтър беше отрепка. Бих се изненадала, ако не беше замесен в търговия с вътрешна информация. Но той е мъртъв. Всичко, което бихте открили, само ще навреди на Хъч Олдън, а макар да не сте квалифицирани да давате политически съвети, сте достатъчно умни, за да знаете, че политиците не хапят ръка, която ги храни. Те я целуват. Ако се наложи — и задника.

На вратата се почука и Сайкс я отвори.

— Идвам — каза на двете момчета, които стояха отвън.

Обърна се към нас.

— Да се надяваме само, че ако тази флашпамет действително съществува, никой никога няма да сложи ръка на нея.

Тръгна с децата надолу по стълбите и ни остави да стърчим на площадката.

— Все още не съм сигурна какво да правя — замисли се Кайли.

— Не е нужно да правим нищо днес — успокоих я аз. — Нека и двамата да преспим с това.

Кайли ме погледна с дяволита усмивка.

И аз й се усмихнах.

— В отделни апартаменти — казах.

80.

Не спах добре. Колкото и да исках да разоблича Хънтър Олдън пред света, в сърцето си разбирах, че Трип ще успее да направи повече добро със семейното богатство, ако си мълча. Но не бях сигурен дали ще успея да убедя Кайли.

Затова, когато влязох в „Гери’с Дайнър“ в понеделник сутринта, всичко, което исках, беше чаша кафе, купа овесена каша и тихо място, където да седна и да помисля. Но това нямаше как да стане, защото всичко, в което се бяхме замесили през последните няколко дни, изригна във всяка медия в града.

Гимназиален учител отвлича ученик; ченге пада с кола за милион долара в езеро за лодки; обезглавено тяло на милиардер, оставено под иконата на просперитета…

Всичко това беше манна небесна за сензационната журналистика.

Веднага щом пристъпих през вратата, дузина ченгета започнаха да скандират името ми, изправиха се и заръкопляскаха, а някои се приближиха, за да ми стиснат ръката.

Гери ми подаде „Таймс“, „Нюз“ и „Поуст“ и ме придружи до едно сепаре в дъното.

— Може да си смотаняк в личния живот — каза тя, — но си дяволски добро ченге.

Прегледах вестниците, а пет минути по-късно Кайли влезе и получи същото посрещане. Но веднага щом аплодисментите утихнаха, някой с приложение за звукови ефекти на телефона натисна бутон и прозвуча писък на спирачки и силен удар. Хумор на ченгета.

Кайли седна срещу мен.

— Какво ново във вестниците? — попита.

— Изглежда, ние не сме единствените герои — отговорих. — Хъч Олдън наистина умее да извърта фактите в полза на семейството.

Плъзнах „Поуст“ по масата и посочих заглавието на трета страница. „Милиардер жертва живота си, за да спаси сина си. Всичко по темата.“

Тя прочете първия абзац и го бутна настрани.

— Защо ми показваш това? Само още повече разпалва желанието ми да разпна копелето.

— Защото те познавам. Вече си наумила как да действаш. Какво намисли?

Тя бръкна в джоба си и сложи флашката на масата.

— Ще последвам мнозинството. Не можем да покажем това на никого.

— Благодаря — кимнах. — Надявах се, че малката реч на кмета за „ръката, която ги храни“ ще промени мнението ти.

— О, не съм се вързала на тези глупости — възропта Кайли. — Спенс промени мнението ми.

— Обсъждала си го със Спенс?

— Спокойно, не съм му разкрила никакви подробности. Само общата картина. Снощи вечеряхме. Може да е наркоман, но сега е чист, а винаги съм се доверявала на инстинкта му за морал.

— И той как те убеди?

— Каза: „Ако предадеш Хънтър Олдън на федералните, тогава можеш да предадеш и мен на Нюйоркската полиция. Купувах незаконно наркотици с месеци. Ти го знаеше, но предпочиташе да си затваряш очите. Ала престъплението си е престъпление, Кайли. Арестувай ме“. После подаде ръце, за да му сложа белезници.

Засмях се високо.

— А ти какво направи?

— Ръгнах го с вилицата за салата и го нарекох задник.

— Но не го арестува.

— Не, прекалено съм заета да се опитвам да го изчистя.

— Браво. Та ти си била по-голям лицемер, отколкото си мислех.

— Зак, откакто открихме онова, което беше на флашката, исках да изправя Хънтър Олдън пред съда. Дори след като умря, още бях решена да го накарам да плати за стореното. Ала ще цитирам моя възстановяващ се съпруг: „Правосъдието невинаги прави света по-добро място. Състраданието — винаги“.

Взех флашката.

— Може да не показваме това на никого, но все пак трябва да го запазим, дори само за да сме сигурни, че Трип ще изпълнява своята част от сделката.

— Знам идеално скривалище — увери ме Кайли. — Никой няма да го намери, а ние ще можем да стигнем до него по всяко време, когато поискаме.

След половин час бяхме в Отдела за веществени доказателства. Попълних документите, маркираха и надписаха разпятието със скритата флашка и единственото доказателство за престъплението на Хънтър Олдън срещу човечеството излезе от ръцете ни. И направи първата си стъпка по контролираната верига, която щеше да го отведе до последния му пристан — огромен склад в Лонг Айланд Сити. Там щеше да бъде съхранявано в продължение на десетилетия.

— Съжаляваш ли за нещо? — попитах.

— Не и за това — кимна Кайли, — ала ми се иска никога да не беше ми показвал онази статия за Хънтър Олдън в „Поуст“. Вбесява ме, че кучият син ще получи погребение на герой.

— Само тялото му — утеших я. — Със сигурност главата му ще гние цяла вечност в гроб на бедняк в Хаити.