Отменена присъда

1.

При предишното си ходене в „Уотър Грил“ седях на една маса с клиент, който хладнокръвно и умишлено беше убил жена си и нейния любовник, като бе застрелял и двамата в лицето. Беше ме наел не само да го защитавам в съда, но и напълно да го реабилитирам и да възстановя доброто му име в обществото. Сега обядвах с човек, с когото трябваше да съм още по-предпазлив — Гейбриъл Уилямс, окръжния прокурор на Лос Анджелис.

Беше свеж зимен следобед. Седях с Уилямс и шефа на кабинета му — разбирай негов доверен политически съветник — Джо Ридел. Бяха ми определили среща в един и половина, когато повечето адвокати щяха да са се върнали в Съдебната палата и прокурорът нямаше да излага на показ флирта си с представител на тъмната страна. С други думи, с мен, Мики Холър, защитника на прокълнатите.

„Уотър Грил“ беше приятно място за обяд в града. Чудесна храна и обстановка, раздалечени маси, позволяващи уединени разговори, и избор на вина, с който едва ли можеше да се похвали друго заведение в центъра. От ония ресторанти, в които не си сваляш сакото и келнерът ти разстила черна салфетка в скута, за да не се налага да го правиш сам. Двамата от прокуратурата си бяха поръчали мартини за сметка на данъкоплатците от окръга, а аз останах на безплатната чаша вода, която заведението предлагаше. На Уилямс му трябваха две глътки джин и една маслинка, докато стигне до причината да се крием пред очите на всички.

— Имам предложение за теб, Мики.

Кимнах. Ридел ми беше казал това, когато ми се обади сутринта, за да уговори обяда. Бях се съгласил да се срещнем и веднага грабнах телефона — опитах се да събера вътрешна информация относно възможния характер на предложението. Даже първата ми бивша жена, която работеше в Окръжна прокуратура, не знаеше нищо по въпроса.

— Цял съм слух — отвърнах аз. — Не се случва често самият окръжен прокурор да поиска да ти направи предложение. Знам, че не може да се отнася за никой от клиентите ми — те не са достойни за такова височайше внимание. А и в момента водя само няколко дела. Труден период.

— Е, добре се справяш — похвали ме Уилямс. — Наистина не се отнася за никой от клиентите ти. Имам едно дело, което бих искал да поемеш.

Отново кимнах. Сега разбирах. Всички мразят адвокатите, докато не им потрябват. Не знаех дали Уилямс има деца, но със съответното усърдие трябваше да е научил, че не работя с непълнолетни. Затова предположих, че е за жена му. Навярно кражба от магазин или шофиране в нетрезво състояние, което той се опитваше да прикрие.

— Кой се е издънил?

Прокурорът и Ридел се спогледаха усмихнати.

— Няма такова нещо — отвърна Уилямс. — Предложението ми е следното. Искам да те взема на работа, Мики. Искам да дойдеш в Окръжна прокуратура.

Виж, това, че могат да ме назначат за прокурор, изобщо не ми беше хрумнало сутринта, когато обмислях телефонния разговор с Ридел. Бях член на адвокатската колегия повече от двайсет години. През това време си бях спечелил подозрителността и недоверието на прокурорите и полицията и въпреки че отношението им към мен не можеше да се сравнява с това към гангстерите от Никърсън Гардънс, квартал, известен с уличните си банди, не съм си и представял, че мога да се влея в техните редове. Чисто и просто, те нямаше да ме искат и аз нямаше да ги искам. Ако не се броят споменатата ми бивша жена и природеният ми брат, детектив от Лосанджелиското полицейско управление, не бих застанал с гръб към нито един от тях. Особено към Уилямс. Той първо беше политик и чак после — прокурор. Това го правеше още по-опасен. Макар че в началото на юридическата си кариера за кратко беше работил като прокурор, в продължение на две десетилетия той си вадеше хляба като адвокат по гражданско право, преди да се кандидатира за поста окръжен прокурор и да го заеме в момент на силни настроения срещу полицията и прокуратурата. Бях впрегнал цялата си предпазливост още от мига, в който салфетката кацна в скута ми.

— Да ме вземеш на работа ли? — попитах. — Като какъв точно?

— Като извънреден прокурор. Само за един случай. Искам да поемеш делото на Джейсън Джесъп.

Изгледах го продължително и за малко да се изсмея. Това приличаше на някакъв хитро подготвен майтап. Но после разбрах, че не е така. Не те канят в „Уотър Грил“ само за да се измайтапят.

— Искаш да започна съдебно преследване срещу Джесъп? Доколкото знам, няма за какво. Това дело е като гъска без криле. Остава само да я застреляш и да я изядеш.

Уилямс поклати глава, сякаш се опитваше да убеди в нещо не мен, а самия себе си.

— Идния вторник се навършва годишнина от убийството. Ще обявя, че възнамеряваме да възбудим нов процес срещу Джесъп. И искам да стоиш до мен на пресконференцията.

Отпуснах се назад в стола си и ги загледах. През по-голямата част от съзнателния си живот се бях взирал в отсрещния край на съдебната зала в опит да разчета изражението на съдебни заседатели, съдии, свидетели и прокурори. И ми се струва, че доста се бях ошлайфал в това. Сега обаче не можех да разчета изражението нито на Уилямс, нито на неговия адютант, а те седяха на няма и метър от мен.

Детеубиецът Джейсън Джесъп беше прекарал близо двайсет и четири години в затвора — допреди месец, когато Върховният съд на Калифорния отмени присъдата му и върна делото в Лосанджелиския окръжен съд — или за нов процес, или за сваляне на обвиненията. До анулирането се стигна след двайсетгодишна правна борба, водена главно от килията на Джесъп със собствената му химикалка. Съставяйки апелации, жалби, молби и всевъзможни други документи, самозваният адвокат не беше успял с щатските и федералните съдилища, но накрая привлече вниманието на юристи, работещи по проекта „Генетично правосъдие“. Те поеха каузата му и накрая се сдобиха със заповед за генетично изследване на семенната течност, открита по роклята на детето, за чието удушаване беше осъден Джесъп.

Съдебният процес срещу него се беше състоял по времето преди ДНК експертизата да се използва в наказателни дела. Извършеното след толкова много години изследване установи, че откритата по роклята сперма не е Джесъп, а на неизвестен индивид. Въпреки че съдилищата многократно бяха потвърждавали присъдата му, тази нова информация наклони везните в негова полза. Върховният съд на щата се позова на резултатите от ДНК анализа и други противоречия в доказателствения материал и съдебната документация и отмени присъдата.

С това информацията ми по случая „Джесъп“, общо взето, се изчерпваше, а и тя произхождаше главно от репортажите във вестниците и разговорите из съдебните коридори. Не бях виждал пълния текст на съдебната заповед, но бях чел части от нея в „Лос Анджелис Таймс“ и знаех, че унищожителното решение на Върховния съд до голяма степен отразява отдавнашните твърдения на осъдения, че е невинен, и обвиненията му срещу полицията и прокуратурата в неправомерни действия. Като адвокат, не мога да кажа, че не се радвах да видя как, в резултат на отмяната на присъдата, прокуратурата се пържи на раздухания от медиите огън. Наречете го злорадството на потиснатия. Нямаше никакво значение, че делото не е мое и че сегашното ръководство на прокуратурата не е имало нищо общо с него през осемдесет и шеста. Победите на защитата са толкова малко, че винаги има смисъл да се радваме на чуждия успех и поражението на властта.

Решението на Върховния съд беше обявено предната седмица и оттогава течеше шейсетдневният срок, през който прокуратурата трябваше или да възбуди нов процес, или да свали обвиненията от Джесъп. И като че ли не минаваше нито ден, без той да се появи по новините. Даваше многобройни интервюта по телефона и лично от затвора „Сан Куентин“, в които заявяваше невинността си и обвиняваше полицията и прокуратурата, които го бяха пратили там. Беше си осигурил подкрепата на няколко холивудски звезди и професионални спортисти и вече водеше гражданско дело срещу градските и окръжните власти, с искане за обезщетение от милиони долари за дългите години, несправедливо прекарани зад решетките. В тази медийна епоха Джесъп разполагаше с постоянен форум и го използваше, за да си спечели ореола на народен герой. Когато накрая излезеше от затвора, щеше да е известна личност.

Не бях запознат с подробности по делото, но бях останал с впечатлението, че Джесъп е невинен човек, подложен на четвъртвековни мъчения, и заслужава да получи всичко, което успее да извоюва. Знаех обаче достатъчно, за да съм наясно, че щом резултатите от ДНК анализа са в негова полза, делото е изгубено предварително, и идеята за нов съдебен процес ми се струваше упражнение по политически мазохизъм, каквото едва ли можеше да се очаква от мозъчния тръст на Уилямс и Ридел.

Освен ако…

— Знаеш нещо, което не ми е известно, нали? — предположих аз. — Нито на „Лос Анджелис Таймс“.

Прокурорът се усмихна самодоволно и се наведе напред, за да ми поднесе отговора.

— С помощта на „Генетично правосъдие“ Джесъп успя да докаже само, че откритата по роклята на детето ДНК не е негова. Като просител, не е длъжен да установи на кого е.

— И ти си я проверил в базата данни.

Уилямс кимна.

— Да. И имаме резултат.

И толкова.

— Е, на кого е?

— Няма да ти разкрия това, освен ако не се съгласиш да поемеш делото. Иначе трябва да го пазя в тайна. Ще ти кажа обаче, че откритието ни води до тактика за процеса, която може да неутрализира въпроса за ДНК и да остави всичко останало от делото, включително веществените доказателства, почти непокътнато. Първия път не е имало нужда от ДНК експертиза, за да бъде осъден. Няма да ни трябва и сега. Както и през осемдесет и шеста, ние смятаме, че Джесъп е виновен в това престъпление, и аз ще наруша дълга си, ако не се опитам да го осъдя, независимо от шансовете за осъдителна присъда, потенциалните политически последици и обществените настроения.

Изрече всичко това така, сякаш гледаше камерите, а не мен.

— Тогава защо сами не поемете обвинението? — полюбопитствах аз. — Защо се обръщаш към мен? За теб работят триста кадърни прависти. Сещам се за една от тях, която ти завря във ваннайската прокуратура — тя веднага ще се съгласи. Защо се обръщаш към мен?

— Защото обвинението не може да дойде от самата прокуратура. Сигурен съм, че си чел или чувал изявленията. Върху процеса са хвърлени съмнения, нищо че никой от хората ми не е бил на работа по онова време. Затова трябва да вкарам в играта външен човек, независим юрист, който да се изправи в съда. Някой…

— Точно затова е Главна прокуратура — прекъснах го аз. — Щом ти трябва независим юрист, обърни се към тях.

Просто го дразнех, и тримата го знаехме. Гейбриъл Уилямс в никакъв случай нямаше да помоли щатската главна прокуратура да се намеси. Това щеше да пресече бодливата тел на политическата граница. В Калифорния постът на главния прокурор е изборен и всички политически наблюдатели в града го смятаха за следваща спирка на Уилямс по пътя му към губернаторството или някой друг политически връх. Той за нищо на света нямаше да даде на потенциален политически съперник дело, което може да се използва срещу него, независимо от давността. В политиката, съдебната зала и живота човек не дава на противника си тоягата, с която може да бъде напердашен по задника.

— В този случай няма да се обръщаме към Главна прокуратура — категорично заяви Уилямс. — Затова искам да го поемеш ти, Мики. Ти си известен и уважаван адвокат. Смятам, че обществеността ще те приеме като независим в това дело, ще ти вярва и ще приеме осъдителната присъда, която ще спечелиш.

Докато се взирах в Уилямс, дойде келнер, за да вземе поръчката ни. Без да откъсва очи от мен, прокурорът му каза да се разкара.

— Не съм следил внимателно тази история — осведомих го аз. — Кой е адвокатът на Джесъп? Ще ми е трудно да се изправя срещу колега, когото познавам добре.

— В момента го представляват само правистът от „Генетично правосъдие“ и адвокатът по гражданското му дело. Не е наел друг, защото е убеден, че няма да го съдим.

Кимнах. Бяхме преодолели поредния проблем.

— Само че го очаква изненада — продължи Уилямс. — Ще го доведем тук и ще възбудим нов процес. Той го е извършил, Мики, и не ти трябва да знаеш друго. Едно момиченце е мъртво и прокурорът няма нужда от повече. Поеми делото. Направи нещо за обществото и за самия себе си. Кой знае, може даже да ти хареса и да поискаш да останеш при нас. Тогава определено ще се отнесем благосклонно към желанието ти.

Сведох очи към ленената покривка и се замислих за последните му думи. За момент неволно си представих как дъщеря ми седи в съдебната зала и ме гледа да представлявам Народа, вместо обвиняемия. Уилямс продължаваше да говори, без да подозира, че вече съм взел решение.

— По очевидни причини не мога да ти платя по твоята тарифа, но се съмнявам, че ако приемеш, ще го направиш заради парите. Мога да ти дам кабинет и секретарка. Мога да ти осигуря и всякакви криминалистични изследвания. Най-доброто от всеки…

— Не искам кабинет в Окръжна прокуратура. Трябва да съм независим и напълно анонимен. Никакви обеди повече. Ще направим изявлението и после ще ме оставиш на мира. Аз ще решавам какво да правя по делото.

— Добре. Използвай своя офис, стига да не съхраняваш доказателствения материал там. И естествено, сам ще взимаш решенията.

— И ако се съглася, сам ще си избера помощник и следовател от ЛАПУ. Хора, на които мога да се доверя.

— Помощникът ти от моята служба ли ще е, или външен?

— Трябва ми вътрешен човек.

— Тогава предполагам, че имаш предвид бившата си съпруга.

— Точно така, ако се съгласи. И ако някак успеем да постигнем осъдителна присъда, ще я изтеглиш от Ван Найс и ще я върнеш в „Тежки престъпления“, където й е мястото.

— По-лесно е да се каже, отколкото…

— Такава е сделката. Или приемаш, или не.

Уилямс погледна Ридел и видях, че мнимият адютант едва забележимо му кимна.

— Добре — обърна се към мен прокурорът. — В такъв случай явно трябва да приема. Ако спечелиш, ще я върна. Съгласен съм.

Той протегна ръка през масата и аз я стиснах. Той се усмихна, аз — не.

— Мики Холър от името на Народа — произнесе Уилямс. — Добре звучи.

„От името на Народа.“ Трябваше да ми стане приятно. Трябваше да се почувствам участник в нещо благородно и справедливо. А всъщност имах лошото чувство, че съм пресякъл някаква своя вътрешна граница.

— Чудесно — отвърнах.

2.

Хари Бош се приближи до рецепцията на Окръжна прокуратура на осемнайсетия етаж в Съдебната палата. Съобщи името си и каза, че има среща в десет с окръжния прокурор Гейбриъл Уилямс.

— Срещата ви е в заседателна зала А — осведоми го рецепционистката, след като провери в компютъра си. — Влезте през онази врата, завийте надясно и продължете до дъното на коридора. Пак надясно — и отляво ще видите залата. Пише на вратата. Очакват ви.

Ключалката на вратата в облицованата с дървена ламперия стена зад нея забръмча и Бош влезе, удивен от факта, че го очакват. Откакто предния следобед получи призовката от Окръжна прокуратура, така и не успя да установи за какво се отнася. В секретността на прокуратурата нямаше нищо странно, но обикновено изтичаше все някаква информация. До този момент дори не знаеше, че ще се срещне с повече от един човек.

Като последва дадените му упътвания, той стигна до вратата с надпис „Заседателна зала А“, почука веднъж и чу женски глас:

— Влез.

Вътре видя жена, която седеше сама на маса с осем стола зад купчина документи, папки, снимки и лаптоп. Привлекателна, с тъмна къдрава коса, обрамчваща лицето й, тя му се стори смътно позната, но не се сещаше откъде. Имаше остри очи, които го фиксираха още с влизането му, и приятна, почти любопитна усмивка. Все едно знаеше нещо, което не му е известно. Носеше обичайния за прокурорките тъмносин костюм. Хари предположи, че е от Окръжна прокуратура.

— Детектив Бош?

— Аз съм.

— Заповядайте, седнете.

Той изтегли един стол и се настани срещу нея. На масата видя снимка на детски труп в отворен контейнер за смет. Момиченце, облечено в синя рокличка с дълги ръкави. Беше босо и лежеше върху купчина строителни отпадъци и други боклуци. Белите ръбове на снимката бяха пожълтели от времето.

Жената скри фотографията под една папка и му подаде ръка през масата.

— Мисля, че не се познаваме. Аз съм Маги Макфърсън.

Беше чувал името, но не се сещаше откъде.

— Аз съм прокурор в Окръжна прокуратура и ще бъда втори обвинител в делото срещу Джейсън Джесъп. Първи обвинител…

— Срещу Джейсън Джесъп ли? — прекъсна я детективът. — Ще го съдите пак?!

— Да. Ще го обявим следващата седмица и ви моля дотогава да го пазите в тайна. Съжалявам, че първият ни обвинител закъснява за сре…

Вратата се отвори и Бош се обърна. В залата влезе Мики Холър. Хари ахна. Не защото не го познаваше. Двамата бяха природени братя. Само че в присъствието му там нямаше никаква логика. Холър беше адвокат по наказателни дела и мястото му беше в Окръжна прокуратура, колкото на котка — в кучкарник.

— Знам — каза Холър. — Мислиш си „Каква е тая работа, по дяволите?“.

Мики усмихнато заобиколи от страната на Макфърсън и придърпа един стол. И тогава Бош си спомни откъде му е познато името на прокурорката.

— Вие двамата… Бяхте женени, нали?

— Да — потвърди Холър. — Осем прекрасни години.

— И какво, тя ще съди Джесъп, а ти ще го защитаваш, така ли? Това не е ли конфликт на интереси?

Сега вече адвокатът направо се ухили.

— Щеше да е конфликт на интереси, ако бяхме на противоположни страни, Хари. Обаче ние не сме. Обвинители сме. Заедно. Аз съм първи обвинител, Маги ми е помощничка. И искаме да ни бъдеш следовател.

Бош тотално се обърка.

— Чакай малко, ти не си прокурор. Това няма…

— Назначен съм за независим обвинител, Хари. Всичко е законно. Нямаше да седя тук, ако не беше. Ще съдим Джесъп и искаме да ни помогнеш.

— Доколкото съм чувал за случая, никой не може да ви помогне — каза Бош. — Освен ако не ми кажеш, че Джесъп е фалшифицирал ДНК теста.

— Не, не твърдим такова нещо — отвърна Макфърсън. — Ние също направихме анализ и всичко съвпада. Резултатите са верни. ДНК материалът по роклята на жертвата не е от него.

Бош премести поглед от нея към Холър и после обратно. Явно нещо му се губеше.

— От кого е тогава?

Преди да отговори, прокурорката се озърна към бившия си съпруг.

— От втория й баща — каза тя. — Сега е покойник, но според нас има обяснение за това как спермата му се е озовала върху роклята на доведената му дъщеря.

Холър напрегнато се наведе напред.

— Обяснение, което ни позволява пак да осъдим Джесъп за убийството на детето.

Бош се замисли за миг и пред очите му се появи собствената му дъщеря. Знаеше, че някои злодеи просто трябва да бъдат спрени, независимо от трудностите. Убийците на деца заемаха челно място в този списък.

— Добре — каза той. — С вас съм.

3.

Не бяха ремонтирали конферентната зала в Окръжна прокуратура, откакто я бяха използвали за брифинги по делото „Чарлз Менсън“1. Избледнялата дървена ламперия и увисналите знамена в ъгъла бяха ставали фон на хиляди пресконференции и придаваха на всичко овехтял вид, който контрастираше с действителната сила и мощ на институцията. Щатският обвинител не беше онеправданият в никое начинание и все пак изглеждаше, че службата няма пари дори за едно пребоядисване на помещението.

Тази обстановка обаче свърши добра работа при обявяването на решението за нов процес срещу Джесъп. Навярно за пръв път в тоя свещен храм на правосъдието обвинението беше онеправданата страна. Имаше реална опасност новият процес срещу Джейсън Джесъп да завърши с провал. Застанал до Гейбриъл Уилямс пред морето от камери, прожектори и репортери, най-после осъзнах, че съм допуснал ужасна грешка. Моето решение да поема делото, с надеждата да се докарам пред дъщеря си, бившата си жена и самия себе си, щеше да доведе до катастрофални последици. Щях да се издъня с гръм и трясък.

Присъствах на уникален момент. Медиите се бяха събрали, за да отразят края на историята. Окръжна прокуратура със сигурност щеше да обяви, че няма да възбуди нов процес срещу Джейсън Джесъп. Можеше и да не поднесе извинение, но поне щеше да признае, че няма доказателства, че не е имало за какво да осъдят този човек, хвърлен зад решетките за толкова години. Случаят щеше да бъде приключен и в очите на закона и обществото Джесъп най-после щеше да е свободен и невинен.

Рядко се случва всички медии да се заблудят едновременно и когато се случи, те не реагират добре. Ала нямаше съмнение, че Уилямс е успял да ги прати за зелен хайвер. Миналата седмица бяхме действали тайно — събрахме екипа и прегледахме все още наличния доказателствен материал. Не изтече нито дума, което вероятно се случваше за първи път в Съдебната палата. Макар че забелязах първите следи от подозрение да сбърчват челата на репортерите, които ме познаха при влизането ни, тъкмо Уилямс нанесе съкрушаващото кроше. Без да губи време, той застана зад отрупаната с микрофони и дигитални диктофони катедра.

— В неделя сутринта преди двайсет и четири години дванайсетгодишната Мелиса Ланди бе отвлечена от двора на дома й в Хенкок Парк и брутално убита. Следствието бързо стигна до заподозрян на име Джейсън Джесъп. Арестуваха го и го осъдиха на доживотен затвор без право на помилване. Преди две седмици Щатският върховен съд отмени тази присъда и върна делото в моята служба. Тук съм, за да обявя, че Лосанджелиската окръжна прокуратура ще съди повторно Джейсън Джесъп за смъртта на Мелиса Ланди. Обвиненията в похищение и убийство остават. Прокуратурата възнамерява отново да преследва господин Джесъп с цялата строгост на закона.

Той замълча за миг, за да придаде на думите си съответната тежест.

— Както знаете, Върховният съд установи нередности при първото съдебно преследване — които, естествено, са допуснати повече от две десетилетия преди сегашното ръководство. За да избегна политически конфликти и всякакви бъдещи обвинения в незаконосъобразни решения, назначих независим извънреден обвинител, който ще поеме делото. Мнозина от вас познават човека, който стои от дясната ми страна. Майкъл Холър от двайсет години е известен адвокат в Лос Анджелис, безпристрастен и уважаван член на адвокатската колегия. Той прие назначението и от днес е натоварен с отговорността за случая. Нашата институция има политика да не води делата в пресата, но с господин Холър ще отговорим на няколко въпроса, стига да не се отнасят за конкретни факти и доказателства по делото.

Избухна хор от гласове, които ни обсипаха с въпроси. Уилямс вдигна ръка, за да въдвори тишина в залата.

— Един по един, моля. Да започнем с вас.

Той посочи една жена на първия ред. Не си спомнях името й, но знаех, че работи в „Таймс“. Уилямс си имаше приоритети.

— Кейт Солтърс от „Таймс“ — услужливо се представи репортерката. — Можете ли да ни обясните как стигнахте до решението отново да съдите Джейсън Джесъп, след като резултатите от ДНК експертизата доказаха невинността му?

Преди да влезем в залата, окръжният прокурор ми беше казал, че той ще направи изявлението и ще отговаря на всички въпроси, освен ако не са конкретно отправени към мен. С други думи, даде ми ясно да разбера, че ще командва парада. Аз обаче реших още отначало да му дам да разбере, че делото ще бъде мое.

— Аз ще отговоря — изпреварих го и се наведох към катедрата с микрофоните. — Проведеният от „Генетично правосъдие“ ДНК тест доказва само, че откритата по дрехите на жертвата телесна течност не е на Джейсън Джесъп. Това не го прави невинен в извършване на престъплението. Има разлика. ДНК анализът дава само допълнителна информация, която съдебните заседатели да вземат предвид.

Изправих се и видях, че Уилямс ми хвърля поглед, с който сякаш казваше: „Не се ебавай с мен“.

— На кого е ДНК материалът? — извика някой от публиката.

Окръжният прокурор побърза да отговори:

— Засега няма да коментираме доказателствата по делото.

— Защо поемаш тоя случай, Мики?

Гласът се разнесе от дъното на залата, зад прожекторите, и не можех да видя собственика му. Надвесих се над микрофоните, накланяйки тялото си така, че Уилямс трябваше да отстъпи назад.

— Чудесен въпрос. За мен определено е необичайно да съм от отсрещната страна на пътеката, така да се каже. Смятам обаче, че този случай си заслужава. Аз съм служител на закона и горд член на Калифорнийската адвокатска колегия. Ние се заклеваме да служим на правосъдието и справедливостта, като спазваме конституцията и законите на тази страна и на щата. Едно от задълженията на юриста е да прегръща справедливата кауза без лични съображения. Тази кауза е такава. Някой трябва да говори от името на Мелиса Ланди. Запознах се с доказателствения материал по случая и съм убеден, че заемам страната на справедливостта. Мярката за това е доказателство отвъд всякакво основателно съмнение. Мисля, че тук има такова доказателство.

Уилямс се приближи, постави длан върху ръката ми и любезно ме измести от микрофоните.

— Не искаме да се задълбочаваме повече по отношение на доказателствата — бързо заяви той.

— Джесъп вече е прекарал двайсет и четири години в затвора — се обади Солтърс отново. — Ако не бъде осъден за предумишлено убийство, сигурно ще си остане с излежаното време. Господин Уилямс, наистина ли си струва разходите и усилията да съдите пак този човек?

Още преди да довърши въпроса, разбрах, че с окръжния прокурор имат уговорка. Тя му подхвърляше лесни топки, които той отбиваше с лекота, и така щеше да изглежда добър и справедлив по новините в единайсет и в утрешния вестник. Репортерката щеше да получи своя дял от сделката под формата на вътрешна информация за доказателствата и стратегията на обвинението. В тоя момент реших, че това си е моето дело, моят процес, моята сделка.

— Това няма никакво значение — високо обявих от мястото си встрани от катедрата.

Всички погледи се насочиха към мен.

— Би ли говорил на микрофоните, Мики?

Същият глас иззад прожекторите. Явно ме познаваше, за да ме нарича така. Отново се наклоних към микрофоните, изтласквайки Уилямс като баскетболен нападател, устремил се към рикошираща топка.

— Убийството на дете е престъпление, което трябва да бъде преследвано с цялата строгост на закона, независимо от вероятностите и рисковете. Тук няма гаранция за победа. Но решението не се базираше на това. Мярката е основателното съмнение и съм сигурен, че ще се справим с него. Според нас всички улики доказват, че този човек е извършил това ужасно престъпление, и няма значение колко време е минало, нито колко дълго е лежал в затвора. Той трябва да бъде съден. Дъщеря ми е съвсем малко по-голяма, отколкото е била Мелиса… Знаете ли, хората забравят, че по време на първия процес обвинението е пледирало за смъртна присъда, но съдебните заседатели препоръчали да не бъде наложена такава и съдията му дал доживотен затвор. Това е било тогава, а сега си е за сега. Ние отново ще искаме по това дело да бъде издадена смъртна присъда.

Уилямс постави ръка на рамото ми и ме избута от микрофоните.

— Хм, да не избързваме — рече той. — Окръжна прокуратура още не е взела решение дали ще искаме смъртна присъда. Това ще стане на по-късен етап. Но господин Холър каза нещо много вярно и много тъжно. В нашето общество няма по-тежко престъпление от убийството на дете. Трябва да направим всичко по силите и възможностите си, за да потърсим справедливост за Мелиса Ланди. Благодаря ви, че дойдохте на тази пресконференция.

— Чакайте малко — извика един репортер от средните редове. — Ами Джесъп? Кога ще го доведат тук за процеса?

Уилямс опря длани от двете страни на катедрата с небрежен жест, целящ да не ме допусне до микрофоните.

— По-рано тази сутрин господин Джесъп е бил предаден на лосанджелиската полиция и в момента го превозват от „Сан Куентин“. Ще го откарат в градския затвор и делото ще продължи. Присъдата му е анулирана, но обвиненията срещу него не са свалени. Засега нямаме повече информация за вас.

Окръжният прокурор се отдръпна назад и ми даде знак да се насоча към изхода. Изчака да тръгна натам и да се отдалеча от микрофоните, след което ме последва и прошепна в ухото ми на излизане:

— Направи го пак, и ще те застрелям на място.

— Какво да направя? Да отговоря на някой от твоите предварително уговорени въпроси ли?

Излязохме в коридора. Там чакаха Ридел и Фернандес — официалният говорител на прокуратурата. Уилямс обаче ме поведе встрани от тях и продължи да ми шепне:

— Ти наруши сценария. Ако го направиш пак, с нас е свършено.

Спрях и се обърнах. Той едва не се блъсна в мен.

— Виж, аз не съм ти някаква марионетка. Ти ме нае като независим обвинител, забрави ли? Отнасяй се с мен като с такъв, иначе ще се озовеш с тоя горещ картоф в ръце без ръкавици за фурна.

Уилямс просто ме зяпаше гневно. Очевидно не успявах да му въздействам.

— А каква беше онази глупост за смъртното наказание? — попита той. — Изобщо не сме го обсъждали и не си получил разрешение да говориш такива неща.

Той беше по-едър от мен, по-висок и използваше тялото си, за да нахлуе в личното ми пространство, да ме притисне до стената.

— Това ще стигне до Джесъп и ще го накара да се замисли — поясних аз. — И ако имаме късмет, ще поиска да сключим споразумение. Тогава цялата тая работа ще стане излишна, включително гражданският му иск. Ще ти спести пари. За това става въпрос, чат ли си? За парите. Ще имаме осъдителна присъда и той няма да води гражданско дело. Ти и градските власти ще спестите няколко милиона.

— Това няма нищо общо. Става въпрос за справедливост и трябваше да ме предупредиш за намеренията си. Не можеш да изнудваш собствения си шеф.

Физическата заплаха бързо изгуби въздействието си. Поставих длан на гърдите му и го отблъснах от себе си.

— Ти не си ми шеф. Аз нямам шеф.

— Така ли? Още сега мога да те пръждосам.

Посочих вратата на конферентната зала.

— Да, много добре ще изглежда — да уволниш независимия обвинител, когото току-що лично си назначил! Никсън не направи ли същото по време на „Уотъргейт“? Много им помогна. Е, защо не се върнеш да им го съобщиш? Сигурен съм, че вътре е останала някоя и друга камера.

Осъзнал затруднената ситуация, в която се намираше, Уилямс се поколеба. Бях го притиснал до стената, без дори да помръдна. Ако ме уволнеше, щеше да изглежда пълен глупак, абсолютно неизбираем. Наведе се към мен и като сниши глас още повече, ми отправи най-древната заплаха от наръчника по мъжкарски двубои. Бях готов за нея.

— Не се ебавай с мен, Холър.

— Тогава ти не се ебавай с моето дело. Това не ти е предизборна кампания, нито пък е заради парите. Това е убийство, шефе. Ако искаш да ти осигуря осъдителна присъда, просто не ми се пречкай.

Подхвърлих му кокал, наричайки го „шефе“. Уилямс стисна устни и дълго се взира в мен.

— Смятам, че се разбрахме — каза накрая.

Кимнах.

— Да, струва ми се.

— Преди да даваш изявления за медиите по това дело, първо ще искаш одобрение от прокуратурата. Ясно?

— Дадено.

Уилямс се обърна и се отдалечи по коридора. Антуражът му го последва. Останах на мястото си и ги изпратих с поглед. Всъщност бях твърдо против смъртното наказание. Не че някога мой клиент е бил екзекутиран или дори съден по такова дело. Просто вярвах в идеята, че просветеното общество не трябва да убива своите.

Ала, кой знае защо, това не ми попречи да използвам заплахата със смъртно наказание като лост. Докато стоях сам в коридора, си помислих, че това навярно ме прави по-добър прокурор, отколкото си бях представял, че мога да бъда.

4.

Това обикновено беше най-хубавият момент в един случай — пътуването към центъра с кола, на задната седалка на която седи окован с белезници заподозрян. Нямаше нищо по-приятно. Естествено накрая евентуално щеше има отплата — с постигане на осъдителна присъда. Да присъстваш в съдебната зала, когато четат присъдата — да гледаш как действителността шокира и после умъртвява очите на осъдения. Но пътуването беше за предпочитане, по-непосредствено и лично. Бош винаги му се наслаждаваше. Преследването е приключило и случаят преминава от безмилостната скорост на следствието към отмерения ритъм на съдебния процес.

Този път обаче беше различно. Бяха изтекли два тежки дни и Бош не се наслаждаваше на нищо. Предния ден с партньора му Дейвид Чу отидоха в Корта Мадера, настаниха се в мотел край 101-во шосе и пренощуваха там. На сутринта продължиха за „Сан Куентин“, представиха съдебна заповед, по силата на която трябваше да им бъде предаден Джейсън Джесъп, после взеха затворника за обратния път до Лос Анджелис. По седем часа насам и обратно, с партньор, който приказваше много. Седем часа на връщане със заподозрян, който не приказваше достатъчно.

В момента навлизаха в долината Сан Фернандо, на час път от градския затвор в центъра. Бош го болеше гърбът от толкова часове зад волана. Мускулът на десния прасец го стягаше от натискането на педала за газта. Служебната кола нямаше автопилот.

Чу му беше предложил да шофира, но Хари отказа. Партньорът му с религиозна ревност спазваше ограничението на скоростта, дори на магистралата. Бош предпочиташе болките в гърба пред още един час път и свързаната с него нервност.

Той шофираше в неловко мълчание, замислен за делото, което сякаш се развиваше отзад напред. Занимаваше се с него едва от няколко дни, дори не беше имал възможност да се запознае с всички факти, а ето че караше на задната седалка окования заподозрян. Все едно първо бе извършен арестът, а следствието щеше да започне чак след като го вкарат в градския затвор.

Бош си погледна часовника и прецени, че планираната пресконференция вече трябва да е свършила. Имаше среща с Холър и Макфърсън в четири, за да продължат работата по случая. Но докато приключеше с Джесъп, щеше да закъснее. Освен това трябваше да се отбие в архива на ЛАПУ и да вземе двата кашона, които го очакваха там.

— Какво има, Хари?

Бош се озърна към Чу.

— Всичко е наред.

Нямаше намерение да говори пред заподозрения. Пък и с Чу бяха партньори от по-малко от година. Струваше му се твърде рано Чу да разчита поведението му. Не искаше младият детектив да разбере, че вярно е доловил безпокойството му.

— Не е наред т’ва, че няма ник’ви доказателства — обади се от задната седалка Джесъп — първите му думи, откакто бе поискал да спрат за тоалетна край Стоктън. — Не е наред т’ва, че цялата тая работа е скалъпена и той не ще да участва в нея.

Бош го погледна в огледалото. Джесъп седеше леко прегърбен, защото ръцете му бяха закопчани и заключени за верига, която продължаваше до оковите на глезените му. Главата му беше обръсната — рутинна затворническа практика сред мъжете, които се надяваха да сплашат другите. Бош предположи, че при Джесъп се е получило.

— Нали не искаше да говориш, Джесъп? Ти сам се позова на това си право.

— Аха, точно така. Просто ше млъкна, ебати, и ше чакам адвоката си.

— Адвокатът ти е в Сан Франциско, тъй че на твое място не бих го чакал със затаен дъх.

— Той се е обадил на някой. „Генетично правосъдие“ имат хора из цялата страна. Бяхме готови за т’ва.

— Нима? Готови сте били, значи? Искаш да кажеш, че си си събрал всичко от килията, защото си смятал, че ще те прехвърлят, така ли? Или защото си бил убеден, че си отиваш вкъщи?

Джесъп не отговори на този въпрос.

Бош излезе на 101-во шосе, което щеше да ги преведе през прохода Кахуенга и Холивуд, преди да стигнат до центъра.

— Как всъщност се свърза с „Генетично правосъдие“, Джесъп? — попита той, за да завърже отново разговор. — Ти ли се обърна към тях, или те към теб?

— По уебсайта бе, човек. Пратих им апелацията си и те видяха к’ва кретения е моето дело. Поеха го и ей ме тука. Ако си мислите, че ше спечелите, тотално ше се преебете. Веднъж вече ме пратихте в пандиза, шибани копелета. Няма да ви огрее пак. След два месеца всичко туй ше свърши. Лежах двайсет и четири години. К’во са още няк’ви си два месеца. Тъй само ше продам правата за книгата си още по-скъпо. Май всъщност трябва да съм благодарен на тебе и окръжния прокурор за т’ва.

Бош отново хвърли поглед към огледалото. Обикновено обожаваше приказливите заподозрени. Те най-често сами се вкарваха в затвора. Джесъп обаче беше прекалено хитър и предпазлив. Внимателно подбираше думите си, не говореше за самото престъпление и нямаше да допусне грешка, която Хари да използва.

В огледалото видя, че Джесъп зяпа през прозореца. Нямаше как да познае за какво си мисли. Очите му изглеждаха мъртви. На шията му, точно над яката, се подаваше краят на затворническа татуировка. Приличаше на част от дума.

— Добре дошъл в Лос Анджелис, Джесъп — без да се обръща към него, каза Чу. — Май отдавна не си идвал тук, а?

— Майната ти, шибан китаец — озъби му се арестантът. — ’Сичко т’ва скоро ше свърши и тогаз ше изляза и ше се кефя на плажа. Ше си ’зема сърф и ше яхам вълните.

— Не разчитай на това, убиецо — предупреди го младият детектив. — Гепили сме те за ташаците.

Бош разбираше, че Чу се опитва да го предизвика, да го накара да се изпусне. Само че подхождаше аматьорски, а Джесъп беше прекалено опитен, за да се върже.

Макар и след шест часа почти пълно мълчание, този разговор започваше да омръзва на Хари. Той включи радиото и хвана края на репортаж за пресконференцията на прокуратурата. Увеличи го, за да може Джесъп да го чува, а Чу — да млъкне.

— Уилямс и Холър отказаха да коментират доказателствения материал, но намекнаха, че не са толкова впечатлени от ДНК експертизата, колкото Щатският върховен съд. Холър потвърди, че откритата по роклята на жертвата ДНК не е на Джесъп, но посочи, че това не го оневинява автоматично. Холър е известен адвокат и за пръв път ще представлява обвинението в дело за убийство. Тази сутрин по нищо не личеше да изпитва каквито и да е колебания. „Ние отново ще искаме по това дело да бъде издадена смъртна присъда.“

Бош намали звука и погледна в огледалото. Джесъп продължаваше да зяпа навън.

— Какво ще кажеш за това, Джесъп? Той ще иска смъртна присъда.

— Само се перчи тоя задник — отегчено отвърна затворникът. — Пък и в тоя щат вече не екзекутират никой. Знаеш ли к’во значи „отделение на смъртниците“? Значи, че ти дават самостоятелна килия и можеш да гледаш к’во дават по телевизията. Значи по-голям достъп до телефон, храна и посещения. Мама му стара, надявам се да поиска смъртна присъда, бе човек. Ама няма значение. Т’ва са пълни глупости. Цялата тая работа е глупост. Заради парите е.

След последните думи се възцари дълго мълчание, докато Бош най-после лапна въдицата.

— Какви пари?

— Мойте. Само глей, те ше ми предложат споразумение. Адвокатът ме предупреди. Ше искат да приема споразумението и ше пледират, че излежаното време ми стига, та да не се налага да ми изплатят паричките. Ей за т’ва е ’сичко, ебати, а вие двамата сте едни прости превозвачи, мамка му.

Бош мълчеше. Чудеше се дали е вярно. Джесъп съдеше градските и окръжните власти за милиони. Дали повторният процес бе просто политически ход, целящ да спести пари? И градът, и окръгът се самоосигуряваха. Съдебните заседатели обичаха да наказват безлики корпорации и бюрокрации с неприлично големи суми. Съдебни заседатели, убедени, че прокуратурата и полицията несправедливо са хвърлили невинен човек в затвора за двайсет и четири години, щяха да са невероятно щедри. Една осемцифрена присъда щеше да е катастрофална и за градския, и за окръжния бюджет, дори да си поделяха сметката.

Но ако успееха да сключат сделка с Джесъп и той се признаеше за виновен, за да си осигури свободата, гражданското дело щеше да бъде прекратено. И той щеше да изгуби парите за книгата и филма, на които разчиташе.

— Звучи логично, нали? — рече арестантът.

Бош погледна в огледалото, видя, че Джесъп го наблюдава, и отново насочи вниманието си към пътя. Усети, че телефонът му вибрира, и го извади от сакото.

— Искаш ли аз да се обадя, Хари? — попита Чу.

С което му напомняше, че е незаконно да разговаряш по телефон, докато шофираш. Бош не му обърна внимание и отговори. Търсеше го лейтенант Гандъл.

— Наблизо ли си, Хари?

— Тъкмо отбивам от сто и първо.

— Добре. Просто исках да те предупредя. Пред затвора се е събрала цяла тълпа репортери. Среши се.

— Ясно, но вероятно ще оставя партньора ми да се покаже пред камерите.

Той се озърна към Чу, без да му обяснява нищо.

— Както решиш — отвърна Гандъл. — А после?

— Той се позова на правото си да не говори, тъй че просто ще го вкараме в затвора. След това трябва да се срещна с прокурорите. Имам въпроси към тях.

— Сигурни ли са, че могат да осъдят тоя тип, Хари?

Бош погледна в огледалото. Джесъп отново зяпаше през прозореца.

— Не знам, лейтенант. Когато разбера, ще ти кажа.

Няколко минути по-късно влязоха в задния паркинг на затвора. На рампата пред входа чакаха неколцина оператори с телевизионни камери. Чу се поизправи на седалката.

— Арестантското дефиле, Хари.

— Да. Ти ще го вкараш.

— Хайде да идем двамата.

— Не, аз оставам.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Само гледай да не ми забравиш белезниците.

— Ясно.

Паркингът беше задръстен с репортерски ванове, чиито антени бяха готови за директно излъчване. Но бяха оставили мястото точно пред рампата свободно и Бош спря там.

— Добре, готов ли си, Джесъп? — попита Чу. — Време е за шоу.

Арестантът не отговори. Младият детектив слезе и отвори задната врата.

Бош остана да наблюдава спектакъла от колата.

5.

Една от най-хубавите последици от брака ми с Маги Макфърсън беше това, че никога не ми се налагаше да се изправям срещу нея в съда. Разводът пораждаше конфликт на интереси, който неведнъж ме е спасявал от професионален провал и унижение. Тя наистина беше най-добрият прокурор, когото съм виждал да пледира в съда. Ненапразно я наричаха Маги Страшната.

Сега за пръв път щяхме да сме екип и да седим един до друг на една и съща маса в съда. Само че това, което по-рано ми се струваше толкова обещаващо, да не споменавам потенциалната полза за Маги, вече започваше да се превръща в доста тромав и ръждясал механизъм. На Маги не й харесваше да е втори обвинител. И имаше защо. Тя беше професионален прокурор и бе пратила зад решетките десетки престъпници — от наркопласьори и джебчии до изнасилвачи и убийци. Самият аз бях участвал в десетки процеси, но никога като обвинител. Маги трябваше да е помощничка на новак и тази идея не й допадаше.

Седяхме на голямата маса в заседателна зала А и бяхме пръснали документите по делото пред себе си. Въпреки разрешението на Уилямс да работя в собствения си офис, в момента това не беше практично. Нямах друг офис, освен дома си. Обикновено движех нещата от задната седалка на своя линкълн „Таун Кар“, което не вършеше работа в „Народът срещу Джейсън Джесъп“. Бях поръчал на секретарката си да ни уреди временен офис в центъра, обаче това щеше да се случи най-рано след няколко дни. Ето защо временно седяхме там, забили очи в пода и целите настръхнали.

— Маги, откровено си признавам, че когато става дума за съдебно преследване на престъпници, не съм достоен даже да ти нося обяда — казах аз. — Обаче тук става дума за политика и съдебно преследване на престъпници и аз съм назначен за първи обвинител. И толкова. Или го приемаме, или не. Аз се съгласих и помолих ти да си ми помощничка. Ако смяташ, че ние не…

— Просто не ми харесва идеята да ти нося куфарчето — прекъсна ме тя.

— Няма такова нещо. Виж, пресконференцията и външният вид са едно, но е ясно, че трябва да работим като отбор. Ти ще водиш следствието колкото и аз, може би дори повече. На процеса няма да е различно. Заедно ще разработим стратегия и тактика. Но ще трябва да ми имаш малко доверие. Аз си знам работата в съдебната зала. Просто този път ще седя на другата маса.

— Тъкмо тук грешиш, Мики. На масата на защитата носиш отговорност само за един човек. За клиента си. Когато си прокурор, представляваш народа и тази отговорност е много по-тежка. Ето защо го наричат „тежест на доказване“.

— Както и да е. Ако искаш да кажеш, че изобщо не бива да го правя, не се обръщаш към когото трябва. Иди малко по-нататък по коридора и разговаряй с шефа си. Обаче ако ме отстранят от делото, ще отстранят и теб, и тогава ще си останеш във Ван Найс, докато се пенсионираш. Това ли искаш?

Тя не отговори, което само по себе си означаваше много.

— Добре тогава — продължих. — Хайде да се опитаме да го направим, без да се хващаме за косите, става ли? Не забравяй, че не съм тук да събирам точки с осъдителни присъди и да правя кариера. За мен всичко приключва с това дело. Значи и двамата искаме едно и също. Да, ти ще трябва да ми помагаш, но в същото време ще помагаш и на…

Телефонът ми завибрира. Бях го оставил на масата. Не познах номера на дисплея, но отговорих само за да прекъсна разговора с Маги.

— Холър.

— Ей, Мик, как се справих?

— Кой се обажда?

— Стикс.

Стикс беше оператор на свободна практика и снимаше репортажи за местните информационни канали. Понякога и за големите. Познавах го толкова отдавна, че даже не си спомнях истинското му име.

— С какво си се справил, Стикс? Зает съм в момента.

— На пресконференцията. Аз те провокирах.

Явно Стикс ми беше подхвърлял въпросите иззад прожекторите.

— А, да, да, страхотно се справи. Благодаря ти.

— Сега ще се погрижиш за мен по това дело, нали? Ще ме предупреждаваш, ако има нещо за мен, нали? Нещо изключително.

— Добре, не се безпокой, Стикс. Ще те предупреждавам. Но сега трябва да затварям.

Прекъснах връзката и оставих телефона на масата. Маги пишеше нещо на лаптопа си. Като че ли временното недоволство беше преминало и се колебаех дали отново да повдигна въпроса.

— Обади се един приятел, който работи за новинарските канали. Може по някое време да ни е полезен.

— Не бива да вършим нищо непочтено. Обвинението има много по-строги етични норми от защитата.

Поклатих глава. Не можех да й надвия.

— Това са глупости, а и нямам предвид да вършим нещо непо…

Вратата се отвори и в залата заднишком влезе Хари Бош с два кашона в ръце.

— Извинявайте за закъснението — каза той и стовари кутиите на масата. По-голямата беше от архива, в който се съхраняваха доказателствените материали. Предположих, че по-малката съдържа полицейското досие от първоначалното следствие.

— Трябваха им три дни да открият кашона с делото за убийството. Беше на осемдесет и пети ред вместо на осемдесет и шести.

Детективът ме погледна, после премести поглед към Маги и отново към мен.

— Е, какво съм пропуснал? Да не е избухнала война в нашия щаб?

— Обсъждахме тактиката на обвинението и се оказа, че сме на противоположни мнения.

— Мога да си представя.

Той се настани на стол в края на масата. Виждах, че има още какво да каже. Вдигна капака на големия кашон, извади три класьора и ги остави на масата, после свали кашона на пода.

— Знаеш ли, Мик, като ще изчистваме противоречията си… Мисля, че преди да ме въвлечеш в тая сапунена опера, трябваше да ми обясниш някои неща.

— Какви например, Хари?

— Например това, че става дума за пари, а не за убийство.

— Какви ги говориш? За какви пари?

Бош просто продължи да ме гледа, без да отговори.

— Гражданския иск на Джесъп ли имаш предвид? — попитах аз.

— Да. Днес по пътя имах интересна дискусия с Джесъп. Накара ме да се замисля и ми хрумна, че ако го принудим да сключи споразумение с нас, гражданският иск срещу града и окръга автоматично ще падне, защото човек, който се признава за виновен в убийство, няма да може да води дело и да твърди, че несправедливо е хвърлен в затвора. Затова ми се ще да знам каква всъщност е нашата роля. Опитваме се да изправим заподозрян в убийство пред съда или просто да спестим на града и окръга няколко милиона?

Забелязах, че Маги се поизправя на стола си. Явно мислеше за същото.

— Майтапиш се — рече тя. — Ако това…

— Чакайте, чакайте — намесих се аз. — Хайде да се поуспокоим. Според мен нещата не стоят така. Не че не съм мислил за това, обаче Уилямс не ми е споменавал и дума за споразумение. Каза ми да се готвя за процес. Всъщност той смята, че ще се стигне до процес по същата причина, която току-що споменахте. Джесъп за нищо на света няма да приеме споразумение, защото така ще изпусне гърнето със злато. Няма да има нито книга, нито филм, нито обезщетение. Ако иска парите, трябва да се яви на процес и да спечели.

Маги бавно кимна, сякаш преценяваше добре аргументирана хипотеза. Бош обаче изобщо не изглеждаше удовлетворен.

— Но откъде знаеш какви са намеренията на Уилямс? Ти си външен човек. Може да са те назначили, навили и насочили в нужната посока и сега да седят и гледат резултата.

— Той е прав — прибави Маги. — Джесъп дори няма защитник. Още щом си вземе адвокат, ще започне да уговаря споразумението.

Вдигнах ръце в успокоителен жест.

— Вижте, на днешната пресконференция обявих, че ще искаме смъртна присъда. Направих го само за да видя реакцията на Уилямс. Той не го очакваше и после ме притисна в коридора. Каза ми, че такова решение не зависело от мен. Отговорих му, че това е само стратегия, че искам Джесъп да се замисли за споразумение. И Уилямс се изненада. Не го беше предвидил. Ако си е мислил за споразумение само за да се справи с гражданския иск, щях да го прочета по лицето му. Бива ме да чета изражения.

Виждах, че още не съм убедил Бош.

— Спомняш ли си ония двамата от Хонконг, които искаха да те качат на първия самолет за Китай миналата година? Веднага схванах намеренията им и ги изиграх.

Видях по очите му, че омеква. Китайската история му напомняше, че има дълг към мен, който сега ми изплащаше.

— Добре — каза той. — Какво ще правим?

— Ще приемем, че Джесъп иска процес. Когато си вземе адвокат, ще узнаем със сигурност. Но отсега започваме да се готвим, защото, ако трябваше аз да го защитавам, нямаше да се откажа от съкратен процес. Щях да се опитам да лиша прокуратурата от време за подготовка, за да не може да намери нужните хора или да им запуши устата.

Погледнах датата на часовника си.

— Ако съм прав, имаме четирийсет и осем дни до процеса. И ни предстои много работа.

Спогледахме се и известно време поседяхме в мълчание. После прехвърлих топката на бившата си жена.

— През по-голямата част от миналата седмица Маги преглежда материалите на обвинението от първото дело. Хари, знам, че нещата, които носиш сега, в много отношения се дублират с тях, но предлагам първо тя да ни разкаже за процеса през осемдесет и шеста. Мисля, че така ще получим добра първоначална представа какво трябва да направим този път.

Бош кимна одобрително и аз дадох знак на Маги да започне. Тя придърпа лаптопа пред себе си.

— Добре, първо няколко основни неща. Тъй като обвинението искало смъртно наказание, изборът на съдебни заседатели бил най-дългата част от процеса. Почти три седмици. Самият процес продължил седем дни и после още три за разглеждане на първоначалните решения. След това обсъждането на смъртната присъда траело две седмици. Но само седем дни свидетелски показания и доказателства ми се струват прекалено малко в дело за предумишлено убийство. Всичко е било твърде нагласено. А защитата… е, почти е нямало защита.

Маги ме изгледа така, сякаш съм виновен за слабата защита на обвиняемия, въпреки че през осемдесет и шеста още не бях завършил следването си.

— Кой му е бил адвокат? — попитах аз.

— Чарлз Бърнард — отвърна бившата ми жена. — Проверих в Калифорнийската колегия. Няма да го защитава той. Умрял е през деветдесет и четвърта. Гари Линц, прокурорът, също вече е покойник.

— Не си ги спомням и двамата. Кой е бил съдия?

— Уолтър Саквил. Отдавна е пенсионер, но го помня. Беше много строг.

— Имал съм няколко случая при него — обади се Бош. — Не приемаше глупости и от двете страни.

— Продължавай — казах аз.

— Добре. Версията на обвинението е следната. Семейство Ланди — тоест нашата жертва Мелиса, която била на дванайсет, нейната тринайсетгодишна сестра Сара, майката Риджайна и пастрокът Кенсингтън — живеели на Уиндзор Булевард в Хенкок Парк. Къщата се намирала на една пряка северно от „Уилшър“, в близост до Обединената Божия църква „Света Троица“, на чиито две неделни утринни служби по онова време се събирали около шест хиляди души. Хората паркирали колите си из целия Хенкок Парк, за да отидат на черква. По-точно, докато на местните жители не им писнало кварталът им всяка неделя да се задръства с автомобили и се обърнали към общината. Успели да уредят през уикенда паркирането да е разрешено само за тях. Трябвало да имаш стикер, за да паркираш на улиците, включително на „Уиндзор“. Това отворило вратата за наети от градските власти фирми с „паяци“, които патрулирали като акули в неделя сутрин. Имали право да вдигнат всяка кола без съответния стикер на предното стъкло. И така най-после стигаме до Джейсън Джесъп, нашия заподозрян.

— Който е шофирал „паяк“ — добавих аз.

— Точно така. Той бил шофьор във фирмата „Аардварк Тоуинг“. Хитро име, гарантирало им първото място в телефонния указател по онова време, когато хората все още използвали такива.

Озърнах се към Бош и по реакцията му разбрах, че е от онези, които все още използват телефонни указатели, а не интернет. Маги не забеляза нищо и продължи:

— Във въпросната сутрин Джесъп патрулирал в Хенкок Парк. В двора на Ланди строели басейн. Кенсингтън Ланди бил музикант, озвучавал филми и тогава печелел доста добре. Та строели басейн и в задния двор имало грамаден изкоп и купчини пръст. Родителите не искали момичетата да играят там. Смятали, че е опасно, пък и онази сутрин децата били облечени за черква. Къщата има голям преден двор. Пастрокът казал на момичетата да си поиграят няколко минути навън, преди да тръгнат за службата. По-голямата, Сара, трябвало да наглежда Мелиса.

— В „Света Троица“ ли са ходели? — попитах аз.

— Не, в „Светото сърце“ в Бевърли Хилс. Така или иначе децата били навън само петнайсетина минути. Майката още била горе и се приготвяла, а пастрокът, който също трябвало да хвърля по едно око на момичетата, гледал телевизия вътре. Спортните репортажи по „И Ес Пи Ен“, или каквото са давали тогава. Съвсем забравил за децата.

Бош поклати глава. Знаех точно какво изпитва. Не съдеше бащата. Всъщност разбираше как може да се е случило. Този ужас е познат на всеки родител, който е наясно, че дори съвсем малка грешка може да струва адски скъпо.

— По някое време чул писъци — продължи Маги. — Изскочил навън и заварил по-голямото момиче, Сара, на двора. Тя пищяла, че някакъв мъж е отвел Мелиса. Пастрокът изтичал на улицата да я търси, ала от нея нямало и следа. Просто изчезнала.

Бившата ми жена замълча за миг, за да се овладее. И тримата имахме малки дъщери и разбирахме, че в онзи момент животът на всички от семейство Ланди просто се е прекършил.

— Обадили се в полицията, която реагирала бързо. Това все пак бил Хенкок Парк. Първите съобщения били разпратени за минути. Пристигнали детективи.

— Значи всичко се е случило посред бял ден, така ли? — попита Бош.

Маги кимна.

— В десет и четирийсет. Семейство Ланди щели да ходят на службата в единайсет.

— И никой друг не е видял нищо?

— Не забравяй, това е Хенкок Парк. Високи плетове, огради, уединение. Хората там ги бива да се изолират от външния свят. Никой не видял нищо. Никой не чул нищо, докато Сара не почнала да пищи, а тогава вече било късно.

— Около дома на Ланди имало ли е ограда или плет?

— Жив плет, висок метър и осемдесет, от север и юг, но не и откъм улицата. Навремето се предполагало, че Джесъп е минал оттам с камиона, видял е момичето само на двора и е действал импулсивно.

Известно време седяхме в мълчание, замислени за мъчителната непредвидимост на съдбата. Камион минава покрай къща. Шофьорът вижда момиченце, само и уязвимо. И в миг решава, че може да го отвлече безнаказано.

— А как са стигнали до него? — наруши тишината Бош.

— Детективите пристигнали на местопрестъплението за по-малко от час. Главният се казвал Доръл Клостър, партньорът му — Чад Стайнър. Проверих. Стайнър е мъртъв, а Клостър е пенсионер и е в напреднал стадий на Алцхаймер. Няма да ни е от полза.

— По дяволите! — изсумтя Хари.

— Както и да е, отишли там и действали бързо. Разпитали Сара и тя описала похитителя като боклукчия. С други думи, носел мръсен гащеризон като на служителите от чистотата. Момичето чуло боклукчийската кола на улицата, но не я видяло през храстите, където се било скрило от сестра си — играели на криеница. Само че било неделя и боклукчийски коли не минавали. Пастрокът чува това, събира две и две и споменава за „паяците“, които патрулират по улиците в неделя сутрин. Това става най-добрата им следа. Детективите взимат списъка с фирмите изпълнители и започват да обикалят гаражите.

— Уилшърският коридор се покривал от три фирми. Едната била „Аардварк“. Отиват там и установяват, че в участъка работят три коли. Викат шофьорите и Джесъп е един от тях. Другите двама се казват Дерек Уилбърн и Уилям Клинтън — без майтап. Разделят ги и ги разпитват, обаче не излиза нищо подозрително. Проверяват им досиетата и Джесъп и Клинтън се оказват чисти, но две години преди това Уилбърн е арестуван за опит за изнасилване, без да се стигне до присъда. Това било достатъчно, за да го вземат за разпознаване, но момиченцето все още липсва и няма време за формалности, няма време за организиране на разпознаването.

— Сигурно са го закарали в къщата — предположи Бош. — Не са имали избор. Трябвало е да действат бързо.

— Точно така. Но Клостър знаел, че стъпва по тънък лед. Можел да накара момиченцето да идентифицира Уилбърн, само че тогава щял да изгуби в съда, задето е задал насочващ въпрос, нали разбирате, „Това ли е онзи мъж?“. Затова направил следващото най-добро нещо, което можел да стори. Закарал и тримата шофьори, както били по гащеризони, в дома на Ланди. И тримата били двайсетинагодишни бели мъже. Всички носели фирмените гащеризони. Детективът нарушил процедурата, за да спечели време, с надеждата, че ще открие момиченцето живо. Спалнята на Сара Ланди била на втория етаж от предната страна на къщата. Клостър качва детето в стаята му и му казва да погледне през прозореца към улицата. През щорите. После се обажда по радиостанцията на партньора си, който кара тримата да слязат от двете патрулни коли. Обаче Сара не разпознава Уилбърн. Посочва Джесъп.

Маги прегледа документите пред себе си и провери следствената хронология, преди да продължи:

— Разпознаването е направено в един часа. Страшно бързо. Момиченцето е изчезнало преди малко повече от два часа. Започват да разпитват Джесъп, но той не им казва нищо. Отрича всичко. Все още работят по него и не стигат доникъде, когато се получава сигналът. В контейнер за смет зад кинотеатъра „Ел Рей“ на „Уилшър“ е открит труп на момиченце. Това било на десетина преки от „Уиндзор“ и дома на Ланди. По-късно щяло да се установи, че причина за смъртта е удушаване с ръце. Мелиса не била изнасилена и в устата и гърлото й нямало сперма.

Тук Маги прекъсна обобщението си. Погледна ни и кимна мрачно, отдавайки почит на жертвата.

6.

На Бош му харесваше да я гледа и слуша как говори. Усещаше, че делото вече я е завладяло. Маги Страшната. Естествено, че ще й викат така. Нещо повече, така мислеше за себе си самата тя. Занимаваха се с това дело по-малко от седмица, но той го беше разбрал няма и час след като се запознаха. Маги знаеше тайната. А именно, че не става дума за закони и процедури. Нито за юриспруденция и стратегия. А да вземеш онова тъмно нещо, което знаеш, че е някъде там навън, и да го вкараш вътре. Да го направиш свое. Да го изковеш на вътрешен огън и да го превърнеш в нещо остро и здраво, което да хванеш в ръце и с което да се биеш.

Безпощадно.

— Джесъп поискал адвокат и престанал да дава показания — продължи обобщението Макфърсън. — Първоначално делото било построено около разпознаването на заподозрения от по-голямата сестра и уликите, открити в „паяка“. Три косъма на жертвата, намерени между седалката и облегалката. Сигурно я е удушил там.

— По тялото на момичето нищо ли е нямало? — попита Бош. — Нито от Джесъп, нито от колата?

— Нищо, което да може да се използва в съда. Открили ДНК материала по роклята два дни по-късно, когато й правили оглед. Роклята всъщност била на Сара и Мелиса я взела назаем за деня. По ръба от предната страна установили наличие на малко количество семенна течност. Анализирали я, но, разбира се, по онова време в наказателните дела не се използвала ДНК експертиза. Определили кръвната група, А положителна, втората най-разпространена сред хората. Трийсет и четири процента от населението са с такава. Както и Джесъп, но това само го включвало в групата на заподозрените. Прокурорът решил да не го използва като доказателство в съда, защото така просто щял да даде на защитата възможност да посочи на съдебните заседатели, че само в окръг Лос Анджелис в тази група влизат над един милион мъже.

Бош я видя отново да хвърля поглед към бившия си съпруг. Сякаш той беше виновен за целящите да объркат съдебните заседатели маневри на всички адвокати по света. Хари започваше да добива представа защо се е разпаднал бракът им.

— Направо не е за вярване колко далече сме стигнали — обади се Холър. — Днес водят и решават дела само въз основа на ДНК.

— Нататък — каза Макфърсън. — Прокуратурата разполагала с веществени доказателства — космите — и свидетел. Имало и възможност — Джесъп познавал квартала и работел там в деня на убийството. Що се отнася до мотива, при проучване на миналото му установили, че е бил физически малтретиран от баща си и проявявал психопатично поведение. Много от тези неща излезли в съда по време на фазата на смъртната присъда. Но — и ще го кажа, преди да си направиш прибързани заключения, Холър — не бил осъждан.

— Нали спомена, че нямало сексуално насилие? — попита Бош.

— Нямало следи от проникване или сексуално насилие. Но това несъмнено било сексуално мотивирано престъпление. Извършителят за кратко упражнявал контрол в свят, в който му се струвало, че не контролира почти нищо. Действал импулсивно. Навремето семенната течност, открита по роклята на момичето, била част от същия пъзел. Предполагало се, че е убил детето и после е мастурбирал, почиствайки всичко, освен малко количество сперма. Петното, изглежда, било вторично пренесено върху плата. Не било капка, а зацапване.

— Което се обяснява от новата идентификация на ДНК — прибави Холър.

— Може би — каза Макфърсън. — Но хайде да обсъждаме новите доказателства после. Сега говоря за това с какво са разполагали и какво са знаели през хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

— Добре. Продължавай.

— Това е всичко за доказателствата, но не и за материалите на обвинението. Два месеца преди процеса им се обажда арестантът, който лежи в килията до Джесъп в окръжния. Той…

— Затворнически доносници — отново я прекъсна Холър. — Никога не ми се е случвало такъв да каже истината, но пък и не знам някой прокурор да не го е използвал въпреки това.

— Може ли да продължа? — възмутено попита Макфърсън.

— Да, моля — отвърна Холър.

— Феликс Търнър, наркопласьор рецидивист, който бил толкова редовен посетител на окръжния, че го направили чистач, защото познавал ежедневните процедури не по-зле от надзирателите. Носел и храната на затворниците в изолатора. Та той съобщава на следователите, че Джесъп му разказал подробности, каквито можел да знае само убиецът. Разпитали го и се оказало, че наистина му е известна информация за престъплението, която не била публично разгласена. Например, че обувките на жертвата били събути, че не била изнасилена, че се е избърсал в роклята й.

— И те му повярвали и го направили свой главен свидетел — не се сдържа Холър.

— Повярвали му и го включили в списъка на свидетелите. Не като главен. Но неговите показания били важни. Обаче четири години по-късно „Таймс“ публикува на първа страница изобличителна статия за Феликс Търнър Горелката, професионален затворнически доносник, който дал показания за обвинението в шестнайсет дела за период от седем години, спечелвайки си съществено намаление на обвинения и присъди, както и други привилегии, като самостоятелни килии, добра работа и големи количества цигари.

Бош си спомняше скандала. Той беше разтърсил Окръжна прокуратура в началото на деветдесетте и бе довел до промени в използването на затворнически информатори като свидетели в съдебни процеси. Една от многобройните плесници, понесени от местните органи на закона през онова десетилетие.

— Журналистическото разследване дискредитирало Търнър. В материала пише, че използвал външен частен детектив, който събирал информация за престъпления и му я съобщавал. Както може би си спомняте, това промени правилата за използване на сведения, дошли до нас от затвора.

— Само че недостатъчно — заяви Холър. — Не се стигна до пълна забрана на използването на затворнически доносници, а трябваше.

— Може ли просто да се съсредоточим върху нашия случай? — На Макфърсън явно й беше омръзнало Холър постоянно да си дава мнението.

— Естествено — отвърна той. — Да се съсредоточим.

— Добре, та когато „Таймс“ разкрил всичко това, Джесъп отдавна бил осъден и лежал в „Сан Куентин“. Разбира се, той подал жалба, в която обвинявал полицията и прокуратурата в неправомерни действия. Това не довело до нищо — всички апелативни инстанции заключили, че макар използването на Търнър за свидетел да било огромна грешка, неговото въздействие върху съдебните заседатели нямало такава тежест, че да промени решението им. Останалите доказателства били повече от достатъчни.

— И толкова, просто ей така са стигнали до такова заключение! — възмути се Холър.

— Интересен факт е, че една година след разобличаването му в „Таймс“ Феликс Търнър бил намерен убит в Западен Холивуд — добави Макфърсън. — Извършителят така и не бил разкрит.

— Заслужил си го е, ако питате мен — обади се Холър.

Това изказване доведе до прекъсване на дискусията. Бош го използва, за да насочи разговора отново към доказателствата и да зададе някои въпроси, които му бяха хрумнали.

— Космите още ли са налични?

На Макфърсън й трябваше известно време, за да се върне от Търнър към доказателствения материал.

— Да, при нас са. Делото е отпреди двайсет и четири години, но винаги подлежи на обжалване. И тъкмо в това Джесъп всъщност ни е направил услуга със своето адвокатстване от затвора. Постоянно подавал молби и жалби. Ето защо и доказателственият материал от процеса не е унищожен. Естествено това накрая му позволило да направи ДНК анализ на отрязаната от роклята проба, но все още пазим всички доказателства от процеса и ще можем да ги използваме. Джесъп още от първия ден твърдял, че космите на седалката са подхвърлени от полицията.

— Съмнявам се, че на новия процес защитата му ще е много по-различна, отколкото през осемдесет и шеста и в жалбите му — рече Холър. — Момичето е сбъркало при разпознаването в досъдебната фаза и оттам нататък бързо се е стигнало до присъда. Поради липса на каквито и да било веществени доказателства полицията е подхвърлила косми от жертвата в „паяка“ на Джесъп. Тоя номер не е минал пред съдебните заседатели през осемдесет и шеста, но това е преди Родни Кинг и бунтовете през деветдесет и втора, случая „О. Джей Симпсън“, скандала „Рампарт“ и всички други проблемни случаи, които се стовариха над полицейското управление оттогава. Сега сигурно ще има много силен ефект.

— Тогава какви шансове имаме? — попита Бош.

Преди да отговори, Холър се озърна към Макфърсън.

— Въз основа на това, което знаем засега, мисля, че щях да имам по-голям шанс, ако бях от другата страна на пътеката.

Погледът на Макфърсън стана мрачен.

— Ами тогава може би трябва да се върнеш от другата страна.

Холър поклати глава.

— Не, аз сключих сделка. Може да е лоша, но ще я спазя. Пък и не ми се случва често да съм на страната на силата и справедливостта. Може да свикна с това — даже и при загубена кауза.

Той се усмихна на бившата си жена, но тя не му отвърна със същото.

— Ами сестрата? — попита Бош.

Макфърсън насочи поглед към него.

— Свидетелката ли? Това е вторият ни проблем. Ако е жива, трябва да е на трийсет и седем. Въпросът е как да я открием. Родителите не могат да ни помогнат. Истинският й баща починал, когато била седемгодишна. Майка й се самоубила на гроба на сестра й три години след убийството. А пастрокът се алкохолизирал, получил чернодробна недостатъчност и умрял преди шест години, докато чакал трансплантация. Накарах един от нашите следователи да направи бърза проверка в базата данни и се оказа, че следите на Сара Ланди се губят в Сан Франциско приблизително по времето, когато е починал вторият й баща. Същата година изтекла пробацията й за притежаване на наркотици. Архивът показва, че се е омъжвала и развеждала два пъти и многократно е арестувана за дрога и дребни престъпления. И после, както казах, е изчезнала от радара. Или е умряла, или се е „поправила“. Даже да си е сменила името, все щяха да останат някакви данни, ако я бяха арестували през последните шест години. Обаче няма нищо.

— Ако не я намерим, не ни остава друго — рече Холър. — Ще ни трябва жив човек, който обвинително да насочи показалец през тия двайсет и четири години и да каже: „Той беше!“

— Съгласна съм — отвърна Макфърсън. — Тя е ключът. Трябва да заяви на съдебните заседатели, че навремето не е сбъркала. Че тогава е била сигурна, че е сигурна и сега. Ако не успеем да я открием и да я накараме да го направи, ни остават само космите на жертвата и почти нищо друго. Те ще разполагат с резултатите от ДНК експертизата и с този коз ще бият всичко останало.

— А ние ще се издъним с гръм и трясък — добави Холър.

Маги не отговори, нямаше и нужда.

— Не се притеснявайте, ще я открия — окуражи ги Бош.

Двамата го погледнаха. Не беше време за празни приказки. Той говореше сериозно.

— Ако е жива, ще я открия — повтори детективът.

— Добре — рече Холър. — Това ще е най-важната ти задача.

Бош извади връзката с ключовете си и отвори закаченото за нея джобно ножче, с което отряза червения печат на кашона с доказателствения материал. Нямаше представа какво има вътре. Използваните в процеса преди двайсет и четири години доказателства все още се съхраняваха от Окръжна прокуратура. В тази кутия се пазеха неща, които не бяха представени в съда.

Той си сложи чифт латексови ръкавици, които извади от джоба си, и отвори кашона. Най-отгоре лежеше книжна торба с роклята на жертвата. Това го изненада. Предполагаше, че дрехата е била показана на процеса, макар и само заради съчувствената реакция на съдебните заседатели.

От разтворената торба се разнесе мирис на мухъл. Детективът извади роклята, като я държеше за горната част. И тримата мълчаха. Едно момиченце беше носило тази рокля, когато го бяха убили. Синя, с по-тъмно синя панделка отпред. От предния долен край беше изрязано парче с големина четирийсетина квадратни сантиметра — мястото на петното от семенна течност.

— Защо е тук? — попита Бош. — Защо не са я покачали в съда?

Холър не каза нищо. Макфърсън се наведе напред и се вгледа в роклята, докато обмисляше отговора си.

— Според мен… не са я показали заради изрязаното парче. Ако я бяха показали, защитата щеше да постави въпроса за него. Това е щяло да доведе до анализа на кръвната група. Обвинението е решило да не я използва при представянето на веществените доказателства. Сигурно са разчитали на снимките от местопрестъплението, на които роклята се е виждала. Оставили са на защитата да я представи, а тя не го е направила.

Бош сгъна роклята и я остави на масата. В кашона имаше и чифт черни лачени обувки. Сториха му се съвсем мънички и тъжни. Имаше още една книжна торба, в която бяха бельото и чорапите на жертвата. В придружаващия лабораторен доклад се съобщаваше, че вещите са проверени за телесни течности, косми и влакна, но такива не са открити.

На дъното на кашона имаше пластмасова кутийка, съдържаща сребърна верижка с висулка. Бош я разгледа през найлона и видя, че фигурката е Мечо Пух. В друго пликче имаше ластична гривна с морскосини мъниста.

— Това е.

— Трябва да ги пратим на криминалистите, за да ги проверят пак — предложи Макфърсън. — Не се знае, технологиите доста са напреднали за двайсет и четири години.

— Ще го направя — обеща Бош.

— Между другото, къде са открити обувките? — попита прокурорката. — На снимките от местопрестъплението не са на краката на жертвата.

Той провери в списъка с вещите, залепен от вътрешната страна на капака.

— Според това тук са намерени под трупа. Трябва да са се изули в колата, може би когато я е душил. Убиецът е хвърлил в контейнера първо тях, а после тялото.

Образите, породени от предметите в кашона, бяха внесли мрачно настроение сред екипа на обвинението. Бош започна внимателно да връща всичко вътре. Накрая постави пликчето с верижката.

— На колко години беше дъщеря ви, когато заряза Мечо Пух? — попита той.

Холър и Макфърсън се спогледаха. Адвокатът не отговори.

— На пет-шест — отвърна Макфърсън. — Защо?

— И моята, струва ми се. Но това дванайсетгодишно момиче го е носело на верижка. Питам се защо.

— Може би заради онзи, от когото го е получила — предположи Холър. — Хейли, нашата дъщеря, още носи една гривна, която й подарих преди около пет години.

Бившата му жена го изгледа така, сякаш оспорваше твърдението му.

— Не постоянно — побърза да добави той. — От време на време. Понякога, когато я взимам. Може верижката да е от истинския баща на Мелиса.

От компютъра на Макфърсън се разнесе тих сигнал и тя си провери имейла.

— От Джон Ривас е, колегата, който отговаря за следобедните съдебни заседания в Отдел сто — след малко съобщи тя. — Джесъп вече си има адвокат и Джон се опитва да го включи в списъка за заседание за освобождаване под гаранция. Ще го докарат с последния автобус от градския затвор.

— Кой е адвокатът? — попита Холър.

— Ще паднеш! Клайв Ройс Хитрия поема случая безвъзмездно. По препоръка на „Генетично правосъдие“.

Бош беше чувал това име. Любимец на медиите, топадвокатът Ройс никога не пропускаше възможност да застане пред камера и да каже всичко онова, което нямаше право да каже в съда.

— Естествено, че го поема безвъзмездно — изсумтя Холър. — Ще си го изкара по друг начин. С интервюта и първи страници във вестниците — на Клайв не му пука за нищо друго.

— Никога не съм участвала в дело срещу него — отбеляза Макфърсън. — Нямам търпение.

— Джесъп наистина ли е включен в списъка?

— Още не. Но Ройс разговарял със секретаря. Ривас пита дали искаме той да го поеме. Щял да възрази срещу освобождаването под гаранция.

— Не, ние ще го поемем — заяви Холър. — Да вървим.

Макфърсън затвори компютъра си, а Бош постави капака на кутията с доказателствения материал.

— Ще дойдеш ли? — попита го Холър. — За да видиш врага.

— Съвсем наскоро прекарах седем часа с него, забрави ли?

— Според мен той няма предвид Джесъп — поясни Макфърсън.

Бош кимна.

— Не, ще пропусна. Отивам да занеса тези неща на криминалистите и ще се заема с издирването на нашата свидетелка. Ще ви съобщя, когато я открия.

7.

Отдел 100 беше най-голямата зала в Съдебната палата, запазена за сутрешни и следобедни заседания за определяне на гаранция — двете входни точки на местната съдебна система. Всички обвинени в извършване на престъпление трябваше да бъдат изправени пред съдия в рамките на двайсет и четири часа и в Съдебната палата това изискваше голямо помещение с много места в галерията, където да седят роднините и приятелите на обвиняемите. Залата се използваше за първо явяване пред съда след ареста, когато близките все още имаха наивни представи за дългото, опустошително и тежко пътуване, на което се отправяше обвиняемият. Не беше необичайно да присъстват майката, бащата, съпругата, снахата, лелята, чичото и дори един-двама съседи, дошли да демонстрират подкрепата си и възмущението си от ареста. След осемнайсет месеца, когато делото със скърцане стигаше до финала с произнасяне на присъдата, обвиняемият имаше късмет, ако дойдеше поне скъпата му стара майчица.

Другата страна на портала обикновено беше също толкова претъпкана — с прависти от всевъзможен вид. Прошарени ветерани, отегчени служебни защитници, зализани корпоративни адвокати и ловки прокурори, всички наблъскани в оградената зона или изправени пред стъклената стена на стаята за арестантите и шепнещи на клиентите си.

Този мравуняк се ръководеше от съдия Малкъм Файърстоун, седнал със сведена глава и щръкнали остри рамене, които с всяка изминала година все повече се доближаваха към ушите му. Черната му тога им придаваше вид на свити криле и съдията изобщо приличаше на лешояд, нетърпеливо очакващ да се нахрани с кървавите останки, изхвърлени от съдебната система.

Файърстоун провеждаше следобедното заседание за определяне на гаранции, което започваше в три и продължаваше, докато го налагаше списъкът на арестантите — понякога до късно вечерта. Той беше юрист, който обичаше нещата да се движат. В Отдел 100 трябваше да действаш бързо, иначе рискуваш да те изпреварят. Тук правосъдието представляваше конвейер, който никога не спираше. Файърстоун искаше да се прибере вкъщи. Адвокатите и прокурорите искаха да се приберат вкъщи. Всички искаха да се приберат вкъщи.

Влязох в залата заедно с Маги и веднага видях камерите в ограденото пространство отляво, точно срещу стъкленото помещение, в което вкарваха по шестима арестанти. Този път не ме заслепяваха прожектори и забелязах моя приятел Стикс да монтира триногата си. Той ме видя и ми кимна. Отговорих му.

Маги ме потупа по ръката и посочи мъж, който седеше на масата на обвинението с още трима прависти.

— Онзи в края е Ривас.

— Ясно. Иди се виж с него, докато поговоря със секретаря.

— Няма нужда да го правиш, Холър. Ти си прокурор, забрави ли?

— Да бе! Страхотно! Бях забравил.

Насочихме се към масата на обвинението и Маги ме запозна с Ривас. Прокурорът беше съвсем млад, навярно завършил известен юридически факултет само преди няколко години. Предположих, че си плете кошницата в Окръжна прокуратура и чака благоприятен момент да се изкачи по стълбата и да се махне от ада на заседанията за определяне на гаранция. За което нямаше да му помогне фактът, че идвам от отсрещната страна на пътеката да взема златната ябълка от сегашните дела на службата. По езика на тялото му долових неговата предпазливост. Не бях на масата, на която трябваше. Аз бях лисицата в курника. И знаех, че ще потвърдя подозренията му още преди да свърши това заседание.

След беглото ръкостискане се огледах за Клайв Ройс и го открих да седи до парапета. Разговаряше с млада жена, сигурно негова сътрудничка. Бяха се навели един към друг и гледаха в разтворена папка с дебел сноп документи. Приближих се с протегната ръка.

— Клайв Ройс, британският адвокат! Как я караш, старче?

Той вдигна очи и добре загорялото му лице моментално се набръчка в усмивка. Като съвършен джентълмен, Клайв се изправи, преди да стисне дланта ми.

— Как си, Мики? Много съжалявам, че по това дело ще сме на различни страни.

Знаех, че съжалява, но не чак толкова. Ройс беше изградил кариерата си, избирайки печеливши случаи. Нямаше да рискува безвъзмездно да поеме дело, при това привличащо медийното внимание, ако не смяташе, че ще си осигури безплатна реклама и поредната победа. Беше тук, за да спечели, и зад усмивката му имаше два реда остри зъби.

— И аз. И съм сигурен, че ще ме накараш да съжалявам за деня, в който съм пресякъл пътеката.

— Е, явно и двамата изпълняваме обществения си дълг, нали така? Ти помагаш на окръжния прокурор, а аз предоставям безвъзмездно услугите си на Джесъп.

Ройс още говореше с британски акцент, въпреки че през повече от половината от петдесетте си години беше живял в Съединените щати. Акцентът му придаваше културен и изискан вид, контрастиращ с практиката му да защитава хора, обвинени в отвратителни престъпления. Носеше костюм от габардин с жилетка. Плешивото му теме също беше добре загоряло и гладко, а брадата му — боядисана и оформена до последния косъм.

— И така може да се каже — отвърнах.

— О, къде са ми обноските? Мики, това е моята сътрудничка Денис Грейдън. Ще ми помага в защитата на господин Джесъп.

Тя се изправи и твърдо ми стисна ръката.

— Приятно ми е да се запознаем — казах аз.

Огледах се да видя дали Маги е наблизо, за да ги запозная, но тя се съвещаваше с Ривас на прокурорската маса.

— Е, успя ли да включиш клиента си в списъка? — попитах Ройс.

— Да, той ще е първи от следващата група. Вече бях отзад при него и сме готови да искаме освобождаване под гаранция. Чудех се обаче, тъй като имаме няколко минути, дали може да поговорим в коридора?

— Естествено, Клайв. Хайде да вървим.

Ройс инструктира помощничката си да изчака в залата и да ни повика, когато вкарат следващата група обвиняеми в стъклената клетка. Последвах го през портала и по пътеката между претъпканите редове в галерията. Излязохме през въртящата се врата в коридора.

— Искаш ли да си вземем по чаша чай? — предложи той.

— Едва ли ще имаме време. За какво става въпрос, Клайв?

Той скръсти ръце и придоби сериозен вид.

— Трябва да ти кажа, Мик, че нямам намерение да те излагам. Ти си ми приятел и колега адвокат. Обаче просто си заел губещата страна, нали? Какво възнамеряваш да правиш?

Усмихнах се и се озърнах наоколо. Никой в оживения коридор не ни обръщаше внимание.

— Искаш да кажеш, че клиентът ти е готов да се признае за виновен, за да се измъкне, така ли?

— Напротив. Няма да има никакви пазарлъци. Окръжният прокурор е взел грешно решение и е съвсем ясно, че това е само маневра, в която те използва. Трябва да те предупредя, че ако настоиш да изправиш Джейсън Джесъп на процес, ще се изложиш. Просто трябваше да ти го кажа, от професионална любезност.

Преди да успея да отговоря, Грейдън излезе от залата и бързо се насочи към нас.

— Някой от първата група не е готов, затова са прехвърлили Джесъп в нея и тъкмо го изведоха.

— Веднага идваме — отвърна Ройс.

Жената се поколеба, но разбра, че шефът й иска тя да се върне вътре, и бързо влезе в залата. Ройс отново насочи вниманието си към мен, но аз го изпреварих.

— Оценявам твоята любезност и загриженост, Клайв. Но ако клиентът ти иска процес, ще го има. Ние сме готови и ще видим кой ще се изложи и кой ще се върне в затвора.

— Чудесно тогава. Очаквам го с нетърпение.

Последвах го вътре. Съдът заседаваше и по пътя видях Лорна Тейлър, моята секретарка и втора бивша жена, да седи в края на един от претъпканите редове. Надвесих се над нея и прошепнах:

— Ей, какво правиш тук?

— Трябваше да дойда, за да видя звездния миг.

— Как изобщо разбра? Аз научих едва преди петнайсет минути.

— Предполагам, че в „Кей Ен Екс“ също са научили тогава. Аз вече бях в центъра да търся офис и чух по радиото, че Джесъп ще се яви в съда, затова дойдох.

— Е, благодаря, че дойде. Как върви търсенето? Наистина трябва да се махна от тая сграда. Съвсем скоро.

— След заседанието ми остава да видя още три места. Това ще е достатъчно. Ще ти съобщя окончателния си избор утре, става ли?

— Да, това е…

Чух секретаря да вика името на Джесъп.

— Виж, трябва да вървя. По-късно ще поговорим — казах на Лорна.

— Дай им да разберат, Мики!

Мястото до Маги на масата на обвинението ме очакваше. Ривас се беше преместил на реда срещу портала. Ройс стоеше до стъклената клетка и шепнеше нещо на своя клиент. Джесъп носеше оранжев гащеризон — затворническата униформа — и изглеждаше спокоен и смирен. Кимаше на всичко, което му казваше адвокатът. Стори ми се по-млад, отколкото предполагах. Сигурно бях очаквал всички тия години в затвора да са взели своето. Знаех, че е на четирийсет и осем, но изглеждаше на не повече от четирийсет. Даже нямаше онази типична затворническа бледност. Кожата му беше светла, но имаше здрав вид, особено до прекалено почернелия Ройс.

— Къде ходиш? — прошепна ми Маги. — Мислех, че ще трябва да се оправям сама.

— Просто излязох да поговоря с адвоката. Имаш ли обвиненията под ръка? В случай че се наложи да ги прочета за протокола.

— Няма да се наложи да ги четеш. Само трябва да се изправиш и да кажеш, че според теб има вероятност Джесъп да се укрие и че представлява опасност за обществото. Той…

— Но аз не смятам, че има вероятност да се укрие. Неговият адвокат току-що ми каза, че са готови за процес и не са склонни да преговарят за споразумение. Той иска парите и единственият начин да ги получи, е да се изправи пред съда — и да спечели.

— И какво от това?

Бившата ми жена смаяно впери поглед в натрупаните пред нея папки.

— Магс, твоята философия е да оспорваш всичко и да не отстъпваш. Мисля, че тук това няма да успее. Имам стратегия и…

Тя се обърна и се наведе към мен.

— Тогава просто ще те оставя да се оправяш сам със своята стратегия и плешивото си приятелче от другата страна на пътеката.

После отблъсна стола си назад, стана и грабна куфарчето си от пода.

— Маги…

Тя изхвърча през портала и се насочи към изхода на залата. Проследих я с поглед, знаех, че макар да не ми харесва резултатът, е трябвало да установя границите на нашите прокурорски отношения.

Извикаха името на Джесъп и Ройс се представи за протокола. После се изправих аз и произнесох думите, които никога не бях очаквал да кажа.

— Майкъл Холър от името на Народа.

Даже съдия Файърстоун вдигна очи от катедрата и се втренчи в мен над очилата си за четене. Навярно за пръв път от седмици в залата му се случваше нещо необикновено. Закоравял адвокат представляваше Народа.

— Е, господа, тук имам съобщение, че искате да обсъдим освобождаване под гаранция.

Преди двайсет и четири години бяха обвинили Джесъп в убийство и похищение. Отменяйки присъдата му, Върховният съд не сваляше обвиненията. Това решение зависеше от Окръжна прокуратура. Така че сега той пак се обвиняваше в същите престъпления и неговото пледиране за невинен отпреди двайсет и четири години продължаваше да е в сила. Трябваше да се определи съдия за процес. Искането за освобождаване под гаранция обикновено се оставяше за тогава, само че Джесъп ускоряваше нещата чрез Ройс, като се обръщаше към Файърстоун.

— Ваша светлост, моят клиент вече е бил обвинен преди двайсет и четири години — каза Ройс. — Бихме искали да обсъдим освобождаването му под гаранция и да дадем ход на това дело. Господин Джесъп е чакал много дълго да получи свобода и справедливост. Той няма намерение да се откаже от правото си на съкратен процес.

Знаех, че Ройс ще направи този ход, защото и аз бих постъпил така. Всеки обвиняем в престъпление има право на съкратен процес. Процесите най-често се забавят по искане на защитата или по взаимно съгласие, когато и двете страни се нуждаят от повече време за подготовка. Прилагайки тактика на натиск, Ройс не се отказваше от ускорен процес. След като делото и доказателствата бяха с двайсет и четири годишна давност — да не споменавам, че в момента местонахождението на главния свидетел беше неизвестно, — щеше да е не само разумно, но и естествено да се постави обвинението в цайтнот. С отмяната на присъдата от Върховния съд часовникът беше започнал да тиктака. От този момент Народът имаше шейсет дни да изправи Джесъп на процес. Дванайсет от тях вече бяха изтекли.

— Мога да дам делото на секретаря за определяне на съдия — отвърна Файърстоун. — И предпочитам определеният съдия да разгледа въпроса за освобождаване под гаранция.

Ройс се замисли за миг, преди да отговори, и съвсем леко се завъртя към камерите.

— Ваша светлост, клиентът ми е лежал несправедливо в затвора двайсет и четири години. И това не са само мои думи, такова е мнението на Щатския върховен съд. Сега го доведоха тук, за да го изправят на нов процес. Целият този замисъл няма нищо общо с правосъдието, а с пари и политика. Целта е да се избегне отговорността за незаконното отнемане на свободата на моя клиент. С отлагане за друго заседание ще се продължи с нарушаването на справедливостта, на което Джейсън Джесъп е жертва от над две десетилетия.

— Много добре.

Файърстоун изглеждаше ядосан. Конвейерът беше спрял. Съдията имаше списък, който сигурно отначало бе включвал повече от седемдесет и пет имена, и искаше да отметне всички навреме, за да се прибере за вечеря преди осем. Ройс щеше много да забави нещата с искането си да се обсъди дали Джесъп трябва да бъде освободен до процеса. Но и Ройс, и Файърстоун ги очакваше голяма изненада. Ако Негова светлост не се прибереше навреме за вечеря, причината нямаше да съм аз.

Ройс настоя съдията да пусне Джесъп под СГ, което означаваше, че от него няма да се искат пари, а просто ще го освободят под „собствена гаранция“. Това беше само началото. Той всъщност очакваше свободата на клиента му да бъде обвързана с конкретна цифра, ако изобщо се стигнеше дотам. Заподозрените в убийство не ги пускаха под СГ. В редките случаи, когато в дела за убийство изобщо се определяше гаранция, сумата обикновено беше доста солена. Нямаше значение дали Джесъп може да събере парите от проекта, който го поддържаше, или от сделките за книга и филм, за чиито права уж преговаряше.

Ройс завърши искането си с твърдението, че нямало опасност Джесъп да се укрие, по същата причина, която бях изтъкнал пред Маги. Той нямал интерес да бяга. Имал интерес да се бори, за да изчисти името си след двайсет и четири години несправедливо затворничество.

— В момента господин Джесъп няма друга цел, освен да остане тук и веднъж завинаги да докаже, че е невинен и че е платил кошмарна цена за грешките и простъпките на Окръжна прокуратура.

Докато адвокатът говореше, аз наблюдавах Джесъп в стъклената клетка. Той знаеше, че камерите са насочени към него, и беше заел поза на справедливо негодувание. Въпреки усилията си обаче не можеше да скрие гнева и омразата в очите си. Двайсет и четири години в затвора ги запечатваха завинаги там.

Файърстоун си записа нещо и ми даде думата. Изправих се и зачаках съдията да ме погледне.

— Давайте, господин Холър — подкани ме той.

— Ваша светлост, стига господин Джесъп да покаже документ за местожителство, обвинението не възразява срещу освобождаването му под гаранция.

Файърстоун дълго ме зяпа, докато смели, че отговорът ми е диаметрално противоположен на оня, който бе очаквал. Когато всички присъстващи прависти осъзнаха цялото значение на думите ми, в залата се възцари пълна тишина.

— Правилно ли ви разбрах, господин Холър? — попита съдията. — Вие не възразявате срещу освобождаване под СГ в дело за убийство, така ли?

— Точно така, ваша светлост. Убедени сме, че господин Джесъп ще се появи на процеса. Иначе няма да изкара никакви пари от него.

— Ваша светлост! — извика Ройс. — Възразявам срещу това господин Холър да пълни протокола с такива предубедени твърдения, насочени единствено към присъстващите медии. В момента моят клиент няма друга цел, освен…

— Разбирам, господин Ройс — прекъсна го Файърстоун. — Но мисля, че и вие достатъчно играхте за пред камерите. Да оставим нещата така. По липса на възражение от страна на обвинението, освобождавам господин Джесъп под негова собствена гаранция, щом представи на секретаря документ за местожителство. Господин Джесъп не бива да напуска окръг Лос Анджелис без разрешение на съда, към който бъде насочено това дело.

Той предаде делото на съдебния секретар за определяне на друг отдел за процеса. Най-после бяхме излезли от орбитата на съдия Файърстоун. Можеше пак да пусне конвейера и да се прибере вкъщи за вечеря. Взех папките, които Маги беше оставила на масата, и си тръгнах. Ройс се бе върнал на мястото си до парапета и прибираше документите си в кожено куфарче. Неговата млада сътрудничка му помагаше.

— Как беше, Мик? — попита ме той.

— Кое, да съм обвинител ли?

— Да, прекосяването на пътеката.

— Не много по-различно, да ти кажа честно. Днес всичко си беше чиста процедура.

— Ще те изпекат на шиш, задето остави да пуснат клиента ми на свобода.

— Да вървят на майната си, ако не разбират от майтап. Само гледай да не направи някоя беля, Клайв. Иначе наистина ще си изпатя. Както и той.

— Не се бой, ще се грижим за него. Той е най-малкият ти проблем, нали разбираш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаш много доказателства, не можеш да откриеш главната свидетелка, а ДНК експертизата ще разбие на пух и прах цялата теза на обвинението. Ти си капитанът на „Титаник“, Мики, и Гейбриъл Уилямс те направи такъв. Което ме кара да се питам с какво те е шантажирал.

От всичко, което каза, се чудех само за едно. Откъде знаеше за изчезналата свидетелка. Естествено не го попитах, нито отговорих на заяждането му за шантажа на ОП. Държах се като всички ония свръхсамоуверени прокурори, срещу които се бях изправял.

— Кажи на клиента си да се забавлява, докато е на свобода, Клайв. Защото, щом излезе присъдата, пак ще го приберат на топло.

Ройс се усмихна и рязко затвори куфарчето си. После смени темата.

— Кога може да поговорим за материалите на обвинението?

— Когато поискаш. Ще започна да ги подготвям утре сутрин.

— Добре. Хайде да ги обсъдим по-скоро, Мик, съгласен ли си?

— Както казах, по всяко време, Клайв.

Той тръгна към бюрото на съдебния пристав, най-вероятно за да се погрижи за освобождаването на клиента си. Минах през портала, взех Лорна и двамата излязохме от залата. Навън ме чакаше малка тълпа от репортери и камери. Репортерите ме обстреляха с въпроси защо не съм възразил срещу освобождаването под гаранция. Отговорих „без коментар“ и ги отминах. Те останаха пред изхода да чакат Ройс.

— Не знам, Мики — сподели Лорна. — Според теб как ще реагира Окръжна прокуратура на освобождаването под СГ?

В този момент телефонът в джоба ми започна да звъни. Бях забравил да го изключа в залата. Тази грешка можеше да ми струва скъпо, в зависимост от мнението на Файърстоун за електронните прекъсвания по време на съдебни заседания.

Погледнах дисплея и отговорих на Лорна:

— Не знам, но май скоро ще науча.

Показах й телефона, за да види кой се обажда. На екрана пишеше ЛАОП.

— Ти отговори. Аз трябва да тръгвам. Внимавай, Мики — каза Лорна.

Целуна ме по бузата и се насочи към асансьорите. Приех разговора. Бях познал. Обаждаше се Гейбриъл Уилямс.

— Холър, какво правиш, по дяволите?!

— Какво искаш да кажеш?

— Един от моите хора ми съобщи, че си допуснал да освободят Джесъп под СГ.

— Точно така.

— Тогава пак ще те попитам — какво правиш, по дяволите?

— Виж…

— Не, ти виж. Не знам дали си дал на едно от приятелчетата си от адвокатската колегия каквото е поискало, или просто си глупав, обаче никога не пускай убиец на свобода. Разбираш ли ме? А сега се върни вътре и искай ново заседание за обсъждане на освобождаването под гаранция.

— Няма.

Изтекоха поне десет секунди, преди Уилямс да наруши мълчанието си.

— Правилно ли чух, Холър?

— Не знам какво си чул, Уилямс, но няма да се върна и да искам ново заседание. Трябва да разбереш нещо. Ти ми даде отвратително дело и трябва да положа всички усилия, за да се справя с него. Наличните ни доказателства са с двайсет и четири годишна давност. ДНК експертизата проби грамадна дупка в аргументацията ни и не можем да открием главния си свидетел. И всичко това ми показва, че трябва да направя каквото мога, за да спечеля.

— А какво общо има това с факта, че си допуснал да освободят Джесъп от затвора?

— Не разбираш ли бе, човек? Джесъп е бил зад решетките двайсет и четири години. Това не ти е пансион за благородни девици. Какъв е бил, когато е влязъл там? Сега е по-лош. Ако е навън, сам ще се прецака. И ако се прецака, ще помогне на нас.

— С други думи, ти излагаш обществото на риск, докато този тип е на свобода.

— Не, защото ти ще говориш с ЛАПУ и ще уредиш да го наблюдават. Тъй че никой няма да пострада и те ще могат да се намесят и да го пипнат в мига, в който сгафи.

Последва ново мълчание, но този път чух приглушен шепот и реших, че Уилямс обсъжда ситуацията със своя съветник Джо Ридел. Когато отново заговори, гласът му звучеше строго, но беше изгубил гневните си нотки.

— Добре, ето как ще процедираме. Когато решиш да правиш такива ходове, първо ще ме питаш. Разбра ли?

— Няма да стане. Нали искаше независим обвинител? Е, имаш го. Или го приемаш, или не.

Последва пауза и той прекъсна връзката, без да каже нито дума повече. Затворих телефона и известно време гледах как Клайв Ройс излиза от залата сред тълпата от репортери и камери. Като опитен експерт, той изчака всички да заемат позиция и да фокусират обективите си. После даде първото от дълга поредица уж импровизирани, а всъщност грижливо подготвени изявления за медиите.

— Мисля, че в Окръжна прокуратура са се уплашили — започна Ройс.

Знаех, че ще каже това. Нямаше нужда да слушам останалото. Тръгнах си.

8.

Някои хора не могат да бъдат открити. Те взимат мерки. Влачат метла след себе си, за да заличат дирята. Други просто бягат и не ги е грижа какви следи оставят. Важното е, че миналото е зад гърба им и те продължават да се отдалечават от него.

След като провери издирванията на следователя от ОП, на Бош му трябваха само два часа, за да намери сегашното име и адрес на изчезналата свидетелка, по-голямата сестра на Мелиса Ланди — Сара. Тя не беше влачила метла след себе си. Използвайки наличните възможности, просто бе продължила да бяга. Следователят от прокуратурата, който я беше изгубил в Сан Франциско, не бе търсил следи обратно по пътя. И това му беше грешката. Беше търсил напред, и не ги бе намерил.

Бош започна също като него — въведе името Сара Ланди и рождената дата 14 април 1972-ра в компютъра си. Различните полицейски търсачки осигуряваха безброй пресечни точки на органите на реда с обществото.

Първо имаше арести през 1989-а и 1990-а по обвинение в притежаване на наркотици, към които Службата за работа с проблемни деца се беше отнесла дискретно и състрадателно. Но Сара била извън юрисдикцията и съчувствието на Службата за работа с непълнолетни, когато я задържали по подобни обвинения в края на 1991-ва и още два пъти през 1992-ра. Осъдили я на пробация и задължително лечение и в продължение на няколко години липсваха каквито и да е дигитални следи от нея. Друга търсачка даде на Бош поредица нейни адреси в Лос Анджелис от началото на деветдесетте. Хари знаеше, че това са крайни квартали, в които наемите навярно бяха ниски, а наркотиците — леснодостъпни. Избраната от Сара дрога беше метамфетамин — вещество, което изгаряше мозъчните клетки с милиарди.

Следата на Сара Ланди, момичето, което се беше скрило зад храстите и бе видяло убиеца, отвлякъл малката й сестра, свършваше там.

Бош разтвори първата папка от кашона с доказателствения материал и прегледа свидетелския информационен формуляр на Сара. Намери социалноосигурителния й номер и го въведе заедно с рождената й дата в търсачката. Получи две нови имена: през 1991-ва се появяваше Сара Едуардс, а през 1997-а — Сара Уитън. Промяната на фамилията при жените обикновено означаваше брак и следователят от ОП съобщаваше, че е установил данни за два брака.

Под името Сара Едуардс арестите й продължаваха, включително два за кражба и едно обвинение в проституция. Но те бяха достатъчно раздалечени във времето и съдбата й навярно беше достатъчно тъжна, за да не я пратят в затвора.

Хари прегледа полицейските снимки от тези арести и видя млада жена с различни прически и цвят на косата, но с неизменна болка и предизвикателство в очите. На една от фотографиите под лявото й око имаше тъмнолилав оток и отворени рани по брадичката. Снимките като че ли най-вярно разказваха историята. Пропадане заради наркотици и престъпления. Незараснала вътрешна рана, все още парещи угризения.

Под името Сара Уитън арестите не преставаха, променяше се само мястото. Сигурно беше разбрала, че вече омръзва на прокурорите и съдиите, които многократно й бяха давали шанс — най-вероятно прочитайки биографията й в досъдебните следствени материали. Беше се преселила на север, в Сан Франциско, и там пак често бе имала вземане-даване със закона. Дрога и дребни престъпления, обвинения, които често вървят ръка за ръка. Бош отвори полицейските снимки и видя жена, която изглеждаше твърде стара за годините си. Имаше вид на четирийсетгодишна още преди да е навършила трийсет.

През 2003-та бе получила първата си сериозна присъда — шест месеца в окръжния затвор в Сан Матео, — след като се признала за виновна в притежаване на наркотици. Беше излежала четири месеца, след което се беше подложила на задължителна рехабилитационна програма. Това бяха последните данни за нея в системата. Оттогава не бяха арестували жена с някое от имената й или със социалноосигурителния й номер. На тези имена не бяха подавани и документи за шофьорска книжка в никой от петдесетте щата.

Бош опита още няколко дигитални маневри, усвоени по време на работата му в „Неприключени следствия“, където бяха издигнали проследяването в интернет във форма на изкуство, ала не успя да открие дирите й. Сара беше изчезнала.

Той остави компютъра, взе папките от кутията със следствените материали и се зае да преглежда документите в търсене на следа, която да му помогне да я открие. И се натъкна на нещо повече — фотокопие на акта й за раждане. Тогава си спомни, че по времето на убийството на сестра й, тя бе живяла при майка си и втория си баща.

Рожденото име в акта беше Сара Ан Глисън. Бош го въведе в компютъра заедно с датата й на раждане. На това име нямаше криминално досие, но намери шофьорска книжка, издадена в щата Вашингтон преди шест години и подновена само преди два месеца. Отвори снимката и видя, че жената е Сара. Само че едва си приличаше. Хари дълго я разглежда. Можеше да се закълне, че Сара Ан Глисън се подмладява.

Предполагаше, че е оставила тежкия живот зад гърба си, че е открила нещо, което я е накарало да се промени. Може би се беше излекувала. Може би имаше дете. Нещо беше променило живота й към добро.

Бош провери името в друга търсачка и откри линкове към комунални услуги и сателитни снимки. Адресът съответстваше на шофьорската й книжка. Беше сигурен, че я е намерил. В Порт Таунсенд. Отвори „Гугъл“ и въведе данните. Скоро разглеждаше карта на Олимпийския полуостров в северозападния край на щата Вашингтон. Сара Ланди си беше сменяла името три пъти и бе избягала в най-далечния край на континенталните Съединени щати, но той я беше намерил.

Телефонът иззвъня в мига, в който Бош посягаше към слушалката. Обаждаше се лейтенант Стивън Райт, началник на Звеното за специални разследвания в ЛАПУ.

— Просто исках да знаеш, че преди петнайсет минути установихме наблюдение над Джесъп. Участва цялото звено и всяка сутрин ще ти пращаме сводка за наблюдението. Ако ти трябва още нещо или искаш да дойдеш по което и да е време, само ми се обади.

— Благодаря, лейтенант. Ще дойда.

— Да се надяваме, че ще се случи нещо.

— Би било чудесно.

Бош затвори. И позвъни на Маги Макфърсън.

— Две неща. Първо, ЗСР вече следят Джесъп. Може да уведомиш Гейбриъл Уилямс.

Стори му се, че чува тих смях.

— Каква ирония, а?

— Да. Може в крайна сметка да убият Джесъп и тогава няма да се безпокоим за процеса.

Звеното за специални разследвания беше елитен отряд, който съществуваше от над четирийсет години, въпреки че броят на убитите от него надхвърляше този във всеки друг отдел в Управлението, включително Групата за специално въоръжение и тактика. ЗСР се използваше за тайно наблюдение на големи хищници — индивиди, заподозрени в извършване на тежки престъпления, които нямаше да престанат, докато не бъдат заловени на местопрестъплението и спрени от полицията. Майстори на наблюдението, полицаите от ЗСР чакаха заподозрените да понечат да извършат ново престъпление, преди да ги атакуват, често с фатални последици.

Споменатата от Макфърсън ирония се състоеше в това, че преди да се кандидатира и спечели поста окръжен прокурор, Гейбриъл Уилямс бе работил като адвокат по гражданско право. Той многократно беше съдил Управлението за неправомерна употреба на оръжие от страна на ЗСР, твърдейки, че стратегиите на звеното целят да въвличат заподозрените в смъртоносен сблъсък с полицията. Беше стигнал дотам, че да обяви ЗСР за „отряд на смъртта“ по време на граждански процес срещу акция на звеното, в резултат на която четирима крадци бяха убити пред заведение за бързо хранене. Сега щяха да използват същия този отряд на смъртта в маневра, която можеше да помогне за спечелване на делото срещу Джесъп и да даде тласък на по-нататъшното политическо израстване на Уилямс.

— Ще ти съобщават ли за действията му? — попита Макфърсън.

— Всяка сутрин ще получавам сводка за наблюдението. И ще ме повикат, ако се случи нещо хубаво.

— Идеално. Нещо друго? Малко бързам. Работя по едно от старите си дела и ми предстои съдебно заседание.

— Да, открих нашата свидетелка.

— Ти си страхотен! Къде е?

— Във Вашингтон, на северния край на Олимпийския полуостров. В Порт Таунсенд. Използва рожденото си име, Сара Ан Глисън, и от около шест години явно води порядъчен живот.

— Това е добре за нас.

— Може и да не е.

— Защо?

— Струва ми се, че е прекарала по-голямата част от живота си в опит да избяга от случилото се онази неделя в Хенкок Парк. Ако най-после го е преодоляла и води нормален живот в Порт Таунсенд, може да не иска да отваря стари рани, ако разбираш какво имам предвид.

— Даже и за сестра си ли?

— Може би и за нея. Това е било преди около двайсет и четири години.

Макфърсън дълго мълча, после отвърна:

— Доста циничен мироглед, Хари. Кога възнамеряваш да идеш там?

— Колкото може по-скоро. Но не знам при кого ще оставя дъщеря си. Когато ходих да докарам Джесъп от „Сан Куентин“, тя беше при една своя приятелка. Не се получи много добре, а сега пак трябва да замина.

— Съжалявам. Искам да дойда с теб.

— Мисля, че мога и сам да се справя.

— Знам, че можеш. Но няма да е зле с теб да има жена и прокурор. Все повече ми се струва, че тя е ключът към всичко това, и ще е моя свидетелка. Подходът ни към нея е от огромно значение.

— Занимавам се със свидетели от трийсетина години. Мисля, че…

— Нека оставим транспортната служба на прокуратурата да уреди пътуването. Така ще можем да заминем заедно. Да обсъдим стратегията.

Бош се замисли. Знаеше, че няма да я разубеди.

— Както кажеш.

— Добре. Ще съобщя на Мики и ще се свържа с транспортната. Ще си запазим сутрешен полет. Утре съм свободна. Това прекалено рано ли е за теб? Не ми се чака до другата седмица.

— Ще успея.

Хари имаше и трета причина да й се обади, но реши да изчака. Поемането на инициативата за пътуването до Вашингтон от нейна страна го възпря да обсъжда следствените си ходове.

Затвориха и той забарабани с пръсти по ръба на бюрото, като се чудеше какво да каже на Рейчъл Уолинг.

След малко извади мобилния си и набра номера й. Имаше го записан. За негова изненада тя отговори веднага. Беше предполагал, че няма да вдигне, щом види името му на дисплея. Отдавна приключилата им връзка бе оставила диря от силни чувства.

— Здравей, Хари.

— Здравей, Рейчъл. Как си?

— Добре, а ти?

— Бива. Обаждам ти се за един случай.

— Разбира се. Хари Бош никога не минава по каналния ред. Действа директно.

— За такова нещо няма канален ред. И знаеш, че ти се обаждам, защото ти имам доверие и уважавам твоето мнение повече от всяко друго. Ако мина по каналния ред, ще ме свържат с някой профайлър от Куонтико, който е само глас по телефона. И не само това, ами ще ми се обади отново чак след два месеца. Как щеше да постъпиш, ако беше на мое място?

— Хм… сигурно по същия начин.

— Освен това не ми се ще да замесвам официално Бюрото. Просто искам твоето мнение и съвет.

— Какъв е случаят?

— Струва ми се, че ще ти хареса. Убийство на дванайсетгодишно момиче отпреди двайсет и четири години. Навремето са пратили в затвора един тип и сега ще трябва пак да го съдим. Помислих си, че психологическият профил на престъплението може да е от полза за прокурора.

— За делото „Джесъп“, за което говорят по новините, ли става дума?

— Да, за него.

Знаеше, че ще я заинтригува. Долавяше го в гласа й.

— Добре, донеси ми каквото имаш. Колко време ще ми дадете? Имам си друга работа, нали знаеш.

— Този път не е спешно. Не е като оная история с Ехо Парк. Сигурно утре няма да съм в града. Може би и за по-дълго. Мисля, че ще имаш на разположение няколко дни за работа с материалите. Още ли си на същото място над Кинотеатъра за един милион долара?

— Да.

— Добре, ще ти донеса кашона.

— Ще те чакам.

9.

В килията до Отдел 124 на тринайсетия етаж в Съдебната палата нямаше никой друг, освен моя клиент Касиус Клей Монтгомъри. Той седеше навъсен на пейката в ъгъла и не се надигна, когато ме видя.

— Извинявай, че закъснях.

Монтгомъри не отговори. С нищо не показваше, че е забелязал присъствието ми.

— Стига де, Кеш. И без туй никъде няма да ходиш. К’во значение има дали ще чакаш тук, или в затвора?

— В затвора има телевизия бе, мой човек — най-после ме погледна той.

— Добре, изпуснал си Опра. Би ли дошъл насам, за да не се налага да крещя за нашите работи?

Арестантът се изправи и се приближи до решетките. Аз стоях от отсрещната страна, зад червената линия, обозначаваща еднометровото разстояние.

— Няма значение дали ще крещиш за наш’те работи. Не остана кой да ни чуе.

— Вече ти казах, извинявай. Имах тежък ден.

— Да бе, и аз съм нек’во си ник’во негро — друго нещо е да те дават по телевизията и да станеш голям човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледах те по новините, мръсник такъв. Станал си прокурор, а? К’ви са тия дивотии?

Кимнах. Моят клиент явно се дразнеше повече от ренегатството ми, отколкото от висенето до последното заседание за деня.

— Виж, мога да ти кажа само, че приех тая работа с нежелание. Аз не съм прокурор. Адвокат съм. Твоят адвокат. Обаче от време на време се обръщат към теб и искат нещо. И не можеш да им откажеш.

— И к’во ще стане с мен?

— Нищо няма да стане с теб. Все още съм ти адвокат, Кеш. И имаме да взимаме важно решение. Това съдебно заседание ще е кратко и лесно. Само за определяне на датата за процеса и толкова. Обаче господин Хелман, прокурорът, казва, че предложението, което ти е отправил, важи само до днес. Ако днес заявим на съдия Шампейн, че сме готови да се явим на процес, сделката отпада и отиваме на процес. Помисли ли пак по тоя въпрос?

Монтгомъри опря глава между две пръчки и продължи да мълчи. Разбрах, че не може да вземе решение. Той беше на четирийсет и седем и девет години от живота му вече бяха минали в затвора. Обвиняваха го във въоръжен грабеж и нанасяне на тежка телесна повреда и го очакваше голяма присъда.

Според полицията клиентът ми се престорил на купувач в пазар за дрога в жилищния комплекс „Родия Гардънс“. Вместо да плати обаче, извадил пистолет и поискал дилърът да му даде стоката и парите си. Оня му се нахвърлил и оръжието гръмнало. И сега наркопласьорът, гангстер на име Дарнел Хикс, щеше да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка.

Както обикновено в комплексите, никой не оказваше съдействие на следствието. Даже пострадалият твърдеше, че не си спомня какво се е случило. Предпочиташе да мълчи, с вярата, че другите от бандата ще наложат правосъдие. Но следователите въпреки това бяха успели да разплетат случая. Колата на клиента ми била записана от видеокамера на излизане от комплекса. След като я открили, те намерили по вратата кръв, която се оказала на пострадалия.

Доказателствата не бяха категорични, но все пак бяха достатъчно солидни, за да обмислим предложение от страна на прокурора. Ако приемеше споразумението, Монтгомъри щеше да бъде осъден на три години затвор и най-вероятно щеше да излежи две и половина. Ако рискуваше да отиде на процес, имаше вероятност да му дадат минимум петнайсет. Проблемът бяха тежките телесни повреди и употребата на оръжие при извършване на грабеж. От личен опит знаех, че съдия Джудит Шампейн не се отнася снизходително към престъпленията, в които е използвано огнестрелно оръжие.

Бях препоръчал на клиента си да приеме споразумението. За мен това беше логичният изход, но пък нямаше аз да излежавам присъдата. Монтгомъри не можеше да реши. Не ставаше дума толкова за трите години в затвора, а за това, че пострадалият Хикс е от Крипс, улична банда, чиито дълги ръце стигаха до всеки затвор в щата. Приемането дори само на тригодишна присъда можеше да се равнява на смъртно наказание. Монтгомъри не беше сигурен, че ще оцелее.

— Не знам какво да ти кажа — продължих. — Предложението си го бива. Прокурорът не иска да се стига до процес. Не иска да изправи на свидетелската скамейка пострадал, който не ще да е там и може повече да навреди на обвинението, отколкото да му помогне. Затова ти предлага възможния минимум. Обаче зависи от теб. Ти решаваш. Имаше две седмици. Трябва да се явим пред съдията след няколко минути.

Монтгомъри се опита да поклати глава, но челото му беше притиснато между две пръчки на решетката.

— Какво значи това? — попитах.

— Значи мамка му. Не може ли да спечелим процеса бе, мой човек? Тъй де, нали си вече прокурор. Не можеш ли да им кажеш някоя добра дума за мене?

— Това са две различни дела, Кеш. Не мога да направя такова нещо. Имаш избор. Или приеми трите години, или отиваме на процес. И както вече ти казах, определено може да направим нещо на процеса. Те нямат оръжието, а пострадалият мълчи като риба, обаче им остават неговата кръв по вратата на колата ти и записът, на който излизаш от „Родия“ веднага след инцидента. Можем да се опитаме да го изиграем така, както ти каза, че се е случило. Самозащита. Отишъл си там да си купиш крек и като видял твоята пачка, той се опитал да ти я гепи. Съдебните заседатели може и да повярват на тая версия, особено ако той не даде показания. А може да повярват дори и да свидетелства, защото ще го накарам толкова често да се позовава на правото си да не отговаря, че още преди да е станал от свидетелската скамейка, вече ще го смятат за Ал Капоне.

— Кой е Ал Капоне?

— Ти майтапиш ли се с мен?

— Не бе, мой човек, кой е?

— Няма значение, Кеш. Какво ще правим?

— Значи си съгласен да се явим на процес?

— Съгласен съм. Само че има една голяма разлика, нали разбираш?

— К’ва разлика?

— Има голяма разлика между това, което ти предлагат сега, и присъдата, която може да ти дадат, ако изгубим делото. Става въпрос за минимум дванайсет години. Рискът е много голям.

Монтгомъри се отдръпна от решетките, които бяха оставили еднакви вдлъбнатини от двете страни на челото му. Стисна пръчките и каза:

— Абе дали три или петнайсет години, тъй или иначе няма да оцелея. Те имат убийци във всеки затвор. Ама в окръжния ’сички са в отделни килии и са заключени. Там съм си добре.

Кимнах. Проблемът обаче беше, че всяка присъда над една година трябваше да се излежи в щатски затвор. В окръжния затвор пращаха ония, които чакаха процес или излежаваха кратки срокове.

— Значи отиваме на процес, така ли?

— Ами да.

— Приготви се. Скоро ще дойдат да те вземат.

Тихо почуках на вратата на залата и приставът ми отвори. Съдът заседаваше и съдия Шампейн провеждаше съвещание със страните по друго дело. Видях, че моят прокурор седи до парапета, и отидох да поговорим. За пръв път се сблъсквах с Филип Хелман и го намирах за изключително разбран човек. Реших за последно да изпитам границите на неговата търпимост.

— Е, Мики, чух, че вече сме колеги — усмихна ми се той.

— Временно — отвърнах. — Не възнамерявам да правя кариера в прокуратурата.

— Добре, нямам нужда от конкуренция. Е, как ще процедираме в нашия случай?

— Мисля, че още веднъж ще отложим делото.

— Стига, Мики, бях много великодушен. Не мога постоянно да…

— Прав си. Ти беше изключително великодушен, Фил, и го оценявам. Клиентът ми също го оценява. Просто не може да приеме споразумение, защото всяка присъда, която го прати в щатски затвор, за него е равносилна на смъртна. И двамата знаем, че Крипс ще го очистят.

— Първо, аз не знам такова нещо. И второ, щом смята така, може би не е трябвало да се опитва да ограбва Крипс и да стреля по техен човек.

Кимнах.

— Прав си, обаче моят клиент твърди, че било самозащита. Твоят пострадал първи го нападнал. Та май ще отидем на процес и ще трябва да искаш от съдебните заседатели справедливост за пострадал, който не я иска и ще даде показания само ако го принудиш. А тогава ще твърди, че нищо не си спомня.

— Може би няма да стане така. В края на краищата наистина е бил прострелян.

— Да, и съдебните заседатели може би ще повярват, особено когато извадя досието му. Първо ще го попитам с какво си изкарва прехраната. Според разкритията на Сиско, моя следовател, той продава дрога от дванайсетгодишна възраст и майка му го е пратила на улицата.

— Вече обсъдихме всичко това, Мики. Какво искаш? Почти съм готов да кажа майната му и да отидем на процес.

— Какво искам ли? Искам да се погрижа да не прецакаш началото на блестящата си кариера.

— Моля?

— Виж бе, човек, ти си млад прокурор. Спомняш ли си какво ми каза преди малко? Че нямаш нужда от конкуренция? Е, нямаш нужда и да впишеш една загуба в служебното си досие. Не и в самото начало на играта. Просто трябва да приключиш това дело. Та ето какво искам. Една година в окръжния и обезщетение. Можеш да определиш размера на обезщетението.

— Майтапиш ли се?

Каза го прекалено високо и си докара гневния поглед на съдията. После заговори съвсем тихо.

— Майтапиш ли се с мен, по дяволите?

— Не, и ако се замислиш, това е добро решение. Изгодно е за всички.

— Да бе, и какво ще каже съдия Джуди, когато й изложа споразумението? Пострадалият е на инвалидна количка за цял живот. Тя няма да го подпише.

— Ще я помолим да минем отзад в кабинета й и ще я убедим. Ще й кажем, че Монтгомъри иска да отиде на процес, на който ще пледира, че го е извършил при самозащита, и че обвинението е силно възпрепятствано поради липсата на съдействие от страна на пострадалия и положението му на високопоставен член на престъпна организация. Преди да стане съдия, тя е била прокурор. Ще разбере всичко. И сигурно ще прояви по-голямо съчувствие към Монтгомъри, отколкото към твоя пострадал наркопласьор.

Хелман се замисли. Заседанието свърши и Шампейн нареди на съдебния пристав да доведе Монтгомъри. Това беше последното дело за деня.

— Сега или никога, Фил — подканих го аз.

— Добре, да го направим — изсумтя той.

Хелман се изправи и отиде на масата на обвинението.

— Ваша светлост, преди да изведем обвиняемия, може ли да обсъдим делото в кабинета ви? — напевно произнесе той.

Врялата и кипяла Шампейн, която беше виждала всичко в съда поне по три пъти, сбърчи чело.

— Официално ли, господа?

— Навярно няма да е необходимо — отвърна Хелман. — Бихме искали да обсъдим условията на споразумение по това дело.

— Добре тогава. Да вървим.

Съдията слезе от катедрата и се насочи към кабинета си зад залата, а ние с Хелман я последвахме. Когато стигнахме портала до мястото на секретаря, аз се наведох към младия прокурор и му прошепнах:

— Монтгомъри ще получи приспадане на излежаното време, нали?

Той се закова на място и се завъртя към мен.

— Сигурно се…

— Да бе, майтап — побързах да кажа.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Хелман се намръщи, обърна се и продължи към кабинета на съдията. Просто бях решил, че си струва да опитам.

10.

Закусваха в мълчание. Маделин Бош човъркаше мюслито си с лъжицата, но не успяваше да сложи много от него в устата си. Хари знаеше, че дъщеря му не е разстроена, защото няма да го има през нощта. Нито защото няма да замине с него. Струваше му се, че „ваканциите“ заради неговите редки пътувания започват да й харесват. Разстроена беше заради начина, по който бе уредил да се грижат за нея, докато отсъства. На четиринайсет, тя се правеше на двайсет и четири годишна и би предпочела просто да я остави сама да се грижи за себе си. Или да пренощува при най-добрата си приятелка малко по-надолу по улицата. И едва на последно място — госпожа Бамбро от училището да остане вкъщи с нея.

Бош знаеше, че тя спокойно може да се оправя и сама, но още не можеше да й го позволи. Живееха заедно едва от няколко месеца — откакто беше изгубила майка си. Просто не беше готов да я остави без надзор, колкото и разпалено да го увещаваше, че е готова.

Накрая той остави лъжицата си и наруши мълчанието.

— Виж, Мади, това е делничен ден и предишния път, когато беше у Рори, двете сте будували цяла нощ, а на другия ден сте проспали повечето часове и вбесихте родителите си и всичките си учители.

— Казах ти, че няма да се повтори.

— Просто си мисля, че трябва да поизчакаме с това. Ще съобщя на госпожа Бамбро, че съм съгласен Рори да дойде при теб, само че не до полунощ. Може да си напишете домашните заедно, или нещо подобно.

— Като че ли ще й се идва тук, когато за мен се грижи заместник-директорката. Много ти благодаря, тате.

Бош едва се сдържа да не се засмее. Този проблем изглеждаше съвсем незначителен в сравнение с преживяното от нея през октомври, когато беше дошла да живее при него. Още ходеше на терапевтични сеанси, които очевидно много й помагаха да преодолее смъртта на майка си. Детективът предпочиташе ежедневно да води спорове за грижите за децата пред онези по-сериозни проблеми.

Той си погледна часовника. Беше време да тръгват.

— Ако си свършила да си играеш със закуската, можеш да си туриш чинията в мивката. Трябва да излизаме.

— Да си сложиш чинията, тате. Използвай правилните думи.

— Извинявай. Свърши ли да си играеш с мюслито?

— Да.

— Добре. Тогава си сложи чинията в мивката. Да вървим.

Бош се изправи и отиде в стаята си да вземе сака си от леглото. Пътуваше с малко багаж, защото очакваше командировката да продължи най-много едно денонощие. Ако имаха късмет, може би дори щяха да хванат късен обратен полет.

Когато се върна, Мади стоеше до вратата с раница на рамо.

— Готова ли си?

— Не, просто си стоя тук за здраве.

Той се приближи и я целуна по темето, преди тя да успее да се отдръпне. Обаче опита.

— Пипнах те.

— Татеее!

Хари заключи вратата и остави сака си на задната седалка на мустанга.

— Взе ли си ключа?

— Да!

— Само проверявам.

Спуснаха се по стръмната улица в мълчание. Когато стигнаха до училището, той видя Сю Бамбро да помага на по-бавните деца да слязат от колите. С две думи, поддържаше конвейера в движение.

— Знаеш реда, Мадс. Обади ми се, прати ми есемес или клип, дай ми да разбера, че всичко при теб е наред.

— Ще сляза тук.

Мади отвори вратата, преди да стигнат до заместник-директорката. Изскочи навън и се пресегна към седалката да си вземе раницата. Бош чакаше знака, че всичко наистина е наред.

— Пази се, тате.

Това беше.

— И ти, миличка.

Дъщеря му затвори вратата. Той спусна стъклото и продължи към Сю Бамбро, която се наведе към отворения прозорец.

— Здрасти, Сю. Малко е разстроена, обаче до следобед ще го преживее. Казах й, че Орора Смит може да дойде, но да не окъсняват. Кой знае, може дори да напишат някое домашно.

— Всичко ще бъде наред, Хари.

— Оставих на кухненския плот чека и малко пари, ако нещо ви потрябва.

— Благодаря, Хари. Само ме предупреди, ако сметнеш, че ще отсъстваш повече от една нощ. От моя страна няма проблем.

Бош погледна в огледалото. Искаше му се да я пита нещо, но не биваше да задържа колите отзад.

— Какво има, Хари?

— Хм, грешно ли е да кажеш „турям“?

Сю се опита да скрие усмивката си.

— Съвсем естествено е да те поправя. Не го приемай лично. Тук им го набиваме в главите и когато се приберат вкъщи, те искат да го набият в главата на някой друг. По-правилно е да кажеш „слагам“.

Бош кимна. Някой от опашката зад него натисна клаксона, навярно баща, който бързаше да остави детето си и да отиде на работа. Бош махна на Сю в знак на благодарност и потегли.

Маги Макфърсън му се беше обадила предишната вечер, за да му съобщи, че няма удобни самолети от Бърбанк и ще вземат директен полет от международното летище. Това означаваше жестоко шофиране в сутрешния трафик. Бош живееше на хълма точно над Холивудската магистрала, но тъкмо тя не можеше да го отведе до летището. Затова мина по „Хайланд“ през Холивуд и пресече до „Ла Сиенега“. В района на петролните рафинерии край Болдуин Хилс имаше задръстване, което изяде почти цялото му време. Оттам продължи по „Ла Тихера“ и когато стигна на аерогарата, трябваше да паркира в един от скъпите гаражи наблизо, защото нямаше време да вземе маршрутка от евтиния паркинг.

След като попълни формулярите за служител на органите на реда и полицай от транспортна полиция го преведе през охраната, Хари най-после стигна до изхода. Последните пътници се отправяха към самолета. Огледа се за Макфърсън, но не я видя и реши, че вече е на борда.

Качи се и мина през задължителното посрещане от стюардесите, отби се в пилотската кабина, показа служебната си карта и се ръкува с екипажа. После се насочи към дъното на самолета. С Макфърсън имаха седалки от двете страни на пътеката на последния ред. Тя вече седеше на мястото си с висока картонена чаша от „Старбъкс“ в ръка. Явно беше подранила за полета.

— Мислех, че няма да успееш — каза прокурорката.

— За малко. Как стигна тук толкова рано? И ти имаш дъщеря като мен.

— Снощи я оставих при Мики.

Бош кимна.

— Точно до изхода, чудесно. Коя е туристическата ви агенция?

— Много са добри, тъкмо затова исках те да го поемат. Ще пратим твоята сметка на ЛАПУ.

— Да бе, желая ви успех.

Той постави сака си в багажното отделение, за да има място да си протегне краката. След като се настани и си закопча колана, видя, че Макфърсън е напъхала две дебели папки в джоба на облегалката пред себе си. Неговите материали по делото бяха в сака му, но нямаше желание да ги вади. Тъкмо беше измъкнал бележник от задния си джоб и се канеше да зададе някакъв въпрос на Маги, когато една от стюардесите по пътеката се приближи и се наведе към него.

— Вие сте детективът, нали? — шепнешком го попита тя.

— Хм, да. Има ли…

Стюардесата не му даде да довърши прочутата реплика на Мръсния Хари2 и го информира, че му предлагат незаето място в първа класа.

— О, много любезно от ваша страна, но ще трябва да остана тук.

— Безплатно е.

— Не става въпрос за това. Тук съм с тази дама, а тя ми е шеф. Освен това аз… ние де… трябва да обсъдим разследването, което водим. Всъщност тя е прокурор.

На стюардесата й трябваше известно време, за да схване смисъла на обяснението му, после кимна и каза, че ще се върне в пилотската кабина и ще съобщи на капитана.

— А пък аз си мислех, че вече няма кавалери — рече Макфърсън. — Отказваш се от място в първа класа, за да останеш с мен?

— Всъщност трябваше да й кажа, че го отстъпвам на теб. Това щеше да е истинско кавалерство.

— Опа, тя се връща.

Бош погледна към пътеката. Същата усмихната стюардеса отново се приближаваше към тях.

— В момента разместваме няколко души, за да направим място за двама ви. Елате.

Те се станаха, за да отидат в предната част на самолета. Бош извади сака си от багажното отделение и последва Макфърсън. Тя се озърна към него и се усмихна.

— Моят рицар с потъмняла броня!

— Точно — отвърна Хари.

Местата бяха едно до друго на първия ред. Макфърсън седна до прозореца. Скоро след повторното им настаняване самолетът се отправи на тричасовия си полет до Сиатъл.

— Е, Мики ми каза, че дъщеря ни не се познава с твоята — рече Маги.

Бош кимна.

— Да, явно трябва да променим това положение.

— Определено. Чух, че са на една възраст и след като сте си показали снимки един на друг, сте установили, че дори си приличат.

— Ами майка й малко приличаше на теб. Имаше същия тен.

И огън, мислено добави той. После извади телефона си и го включи, за да й покаже снимка на Мади.

— Удивително — възкликна Макфърсън. — Биха могли да са сестри.

Бош заговори, като не откъсваше очи от фотографията на дъщеря си.

— Последната година беше тежка за нея. Изгуби майка си и се премести да живее от един континент на друг. Остави там всичките си приятели. Гледам да я оставям да се движи със собствен ритъм.

— Още една причина да се запознае с роднините си тук.

Той само кимна. През последната година беше отхвърлил много предложения на Холър да запознаят двете момичета. Не беше сигурен дали колебанието му е свързано с потенциалната връзка между братовчедките или между природените братя.

Усетила, че този аспект на разговора е изчерпан, Макфърсън разгъна масата си и извади папките. Бош си изключи телефона и го прибра.

— Е, с работа ли ще се захващаме? — попита той.

— Малко. Искам да се подготвя.

— Какво ще й кажеш като начало? Мислех да поговорим само за разпознаването. Да го потвърдим и да видим дали е готова пак да даде показания.

— И да не споменаваме за ДНК експертизата, така ли?

— Точно така. Това може да я разколебае.

— Но не трябва ли да знае в какво се забърква?

— По-късно, да. Минало е много време. Аз я проучих. Преживяла е трудни периоди и тежки моменти, обаче изглежда се е оправила. Предполагам, че ще разберем, когато идем там.

— Тогава да импровизираме. Мисля, че ако ни се стори редно, трябва да й кажем всичко.

— Ти решаваш.

— Хубавото е, че ще трябва да го направи само веднъж. Няма да се наложи да минаваме през предварително заседание или пред разширен състав на съдебните заседатели. Джесъп вече е бил съден през осемдесет и шеста и Върховният съд не е отменил тези неща. Тъй че директно отиваме на процес. Тя ще ни е нужна само веднъж и толкова.

— Това е добре. И ти ще се занимаваш с нея?

— Да.

Бош кимна. Предполагаше, че Маги е по-добър прокурор от Холър, и беше доволен, че тя ще се занимава с най-важния свидетел в процеса.

— Ами аз? Кой от вас двамата ще ме поеме?

— Още не сме решили. Мики предполага, че Джесъп ще даде показания. Знам, че го очаква с нетърпение. Но не сме разговаряли кой ще поеме теб. Според мен ще се наложи да четеш пред съдебните заседатели много от показанията от първия процес.

Тя затвори папката и с това явно приключиха служебните въпроси.

Прекараха останалата част от полета в общи разговори за дъщерите им и преглеждане на списанията в джобовете на облегалките. Самолетът кацна по-рано на международното летище Сиатъл-Такома. Взеха кола под наем и потеглиха на север. Шофираше Бош. Автомобилът имаше навигационна система, но от транспортната служба на ОП бяха дали на Макфърсън подробни указания как да стигнат до Порт Таунсенд. От Сиатъл взеха ферибот през залива Пюджет. Оставиха колата и отидоха да пият кафе на закритата палуба. Намериха си свободна маса до прозорците. Бош гледаше навън, когато Маги го изненада със следното наблюдение:

— Не си щастлив, нали, Хари?

Той я погледна и сви рамене.

— Делото е странно. С двайсет и четири годишна давност. Престъпникът вече е в затвора и ние го освобождаваме. Това не ме прави нещастен, просто е малко странно, нали разбираш?

Макфърсън леко се усмихна.

— Не говорех за делото. Говорех за теб. Ти не си щастлив човек.

Бош сведе очи към чашата кафе, която държеше с две ръце на масата. Не заради движението на кораба, а защото му беше студено и кафето го сгряваше и вътрешно, и външно.

— Аха.

Възцари се дълго мълчание. Детективът не бе сигурен какво да разкрие пред тази жена. Познаваше я едва от седмица, а тя вече правеше такива наблюдения за него.

— Всъщност в момента нямам време да съм щастлив — отвърна той накрая.

— Мики ми разказа каквото смяташе, че може да ми каже за Хонконг и случилото се с дъщеря ти.

Хари кимна. Но беше сигурен, че Маги не знае цялата история. Не я знаеше никой друг, освен него и Маделин.

— Да — въздъхна той. — Тя преживя доста тежки неща. Това е проблемът, струва ми се. Ако успея да направя дъщеря си щастлива, и аз ще съм щастлив. Но нямам представа кога ще стане това.

Бош вдигна очи към нейните и видя само съчувствие. На лицето му плъзна усмивка.

— Да, трябва да запознаем двете братовчедки — смени темата той.

— Непременно.

11.

В „Лос Анджелис Таймс“ имаше дълъг материал за първия свободен ден на Джейсън Джесъп след двайсет и четири години в затвора. Репортерът и фотографът се бяха срещнали с него призори на Венис Бийч, където четирийсет и осем годишният Джесъп отново опитвал момчешкото си забавление — сърфирането. При първите опити бил нестабилен върху взетия под наем сърф, но скоро влязъл във форма и успявал да яха вълните. Главната снимка на първа страница го представяше изправен върху сърфа, яхнал гребена на вълната с разперени ръце и вдигнато към небето лице. Фотографията показваше какво могат да направят две десетилетия вдигане на затворнически окови. Тялото на Джесъп беше само мускули. Изглеждаше строен и зъл.

Следващата спирка била заведение за бързо хранене в Уестууд, където си взел хамбургери и пържени картофи с колкото кетчуп иска. След обяда отишъл в офиса на Клайв Ройс в центъра, където провел двучасова среща с батареята адвокати, представляващи го и в наказателното, и в гражданското дело. Срещата била закрита за „Таймс“.

Джесъп завършил следобеда с посещение на Китайския кинотеатър в Холивуд, където гледал „Злокобен остров“. Купил си кофа пуканки с масло, с която можело да се нахрани цяло четиричленно семейство, и ги омел чак до последното циганче. После се върнал във Венис, където имал стая в апартамент край плажа, отстъпена му от негов приятел от гимназията. Денят приключил с барбекю на плажа с неколцина негови защитници, чиято вяра в невинността му била непоклатима.

Седях на бюрото си и разглеждах цветните снимки на Джесъп, заемащи две вътрешни страници в първата част на вестника. „Таймс“ отразяваше подробно историята, както правеше от самото начало, навярно надушвайки журналистическите трофеи, които щеше да прибере в края на пътуването на Джесъп към пълната му свобода. Освобождаването на невинен човек от затвора представляваше абсолютният репортаж и „Таймс“ със зъби и нокти се опитваше да обере лаврите за излизането на Джесъп.

Най-голямата снимка показваше невъзмутимата му наслада от червената пластмасова табла на масата пред него в заведението за бързо хранене. Върху таблата имаше двоен хамбургер и пържени картофи, обилно залети с кетчуп и стопено сирене. Отдолу пишеше:

Подобни весели надписи имаше и под другите снимки, показващи Джесъп в киното с кофата пуканки, с бутилка бира на барбекюто, прегърнал гимназиалния си приятел, и минаващ през стъклена врата, на която пишеше „Ройс и сие, адвокатска кантора“. Нито статията, нито фотографиите намекваха, че Джейсън Джесъп случайно все още е обвинен в убийството на дванайсетгодишно момиче.

Репортажът разказваше как Джесъп се наслаждава на своята свобода, макар че не може да планира бъдещето си, докато не реши „правните си проблеми“. Какъв изящен израз, помислих си — да наречеш обвиненията в отвличане и убийство и предстоящия процес просто „правни проблеми“.

Бях разтворил вестника върху бюрото, което Лорна ми беше наела в новия офис на „Бродуей“. Бяхме на втория етаж на „Брадбъри Билдинг“3, само на три преки от Съдебната палата.

— Мисля, че трябва да закачиш нещо по стените.

Вдигнах поглед и видях Клайв Ройс. Беше минал направо през приемната, защото бях пратил Лорна до „Филипе“ да ни донесе обяд. Той посочи голите стени на временния ми кабинет. Затворих вестника и му подадох първата страница.

— Току-що поръчах да ми увеличат снимката на Исус на сърфа. Ще я закача на стената.

Ройс се приближи до бюрото, взе вестника и се вторачи в снимката, сякаш я виждаше за пръв път, макар и двамата да знаехме, че не е така. Той имаше огромна роля в съставянето на материала и в замяна бяха публикували фотография на вратата на офиса му с името на неговата фирма.

— Добре са се справили, нали? — отбеляза той и ми подаде обратно вестника.

— Предполагам, ако ти харесва да гледаш безгрижно забавляващи се убийци.

Ройс не отговори, затова продължих:

— Знам какво правиш, Клайв, защото и аз щях да го направя. Обаче още щом ни определят съдия, ще го помоля да те спре. Няма да допусна да влияеш на потенциалните съдебни заседатели.

Той се намръщи, като че ли бях казал нещо абсолютно недопустимо.

— Тук има свобода на печата, Мик. Не можеш да контролираш медиите. Човекът току-що е излязъл от затвора и независимо дали ти харесва, това си е новина.

— Да бе, и можеш да даваш изключителни репортажи срещу реклама. Реклама, която може да хвърли семе в ума на потенциалния съдебен заседател. Какво си планирал за днес? Гостуване на Джесъп в сутрешния блок на Пети канал? Или участието му в журито на първенство по готвене на чили на щатския панаир?

— Всъщност от „Ен Пи Ар“ искаха днес да се помотаят с него, но аз проявих сдържаност. Отказах им. Гледай да съобщиш и това на съдията.

— Леле, наистина ли си отказал на „Ен Пи Ар“? Дали е защото повечето хора, които слушат тая станция, могат да изклинчат от дълга си на съдебни заседатели, или защото си намислил нещо по-добро?

Ройс пак се намръщи и доби вид, все едно съм го набучил на копието на честността. Огледа се, хвана стола от бюрото на Маги и го придърпа, за да седне пред мен. Настани се с кръстосани крака и нагласи костюма си.

— Я ми кажи, Мик, шефът ти наистина ли смята, че отделянето ти в друга сграда ще накара хората да повярват в твоята независимост от неговото ръководство? Будалкате ни, нали?

Усмихнах му се. Опитът му да ме ядоса нямаше да мине.

— Пак ще повторя за протокола, Клайв, че в това дело нямам шеф. Работя независимо от Гейбриъл Уилямс.

Посочих стаята.

— Аз съм тук, а не в Съдебната палата, и всички решения по това дело ще се взимат на това бюро. Но в момента не моите, а твоите решения са особено важни, Клайв.

— И за какво става дума? За споразумение ли?

— Точно така. Специална оферта, валидна само до пет часа. Твоето момче се признава за виновно, аз се отказвам от смъртното наказание и двамата хвърляме зара с присъдата на съдията. Не се знае, Джесъп може да се размине и с излежаното време.

Ройс се усмихна сърдечно и поклати глава.

— Сигурен съм, че това ще зарадва градската управа, но се боя, че трябва да те разочаровам, Мик. Моят клиент категорично няма да се признае за виновен. И няма да промени решението си. Всъщност се надявах, че вече си осъзнал безполезността на този ваш процес и просто ще свалиш обвиненията. Не можеш да спечелиш, Мик. Властите ще трябва да се примирят с това и за съжаление, ти си глупакът, който доброволно ще го поеме отзад.

— Е, тепърва ще видим, нали?

— Естествено.

Изтеглих средното чекмедже и извадих зелена пластмасова кутия с компютърен диск. Плъзнах го по бюрото към него.

— Не очаквах да дойдеш лично, Клайв. Мислех, че ще пратиш някой следовател или секретарка. Кантората ти е фрашкана с помощен персонал, нали? Имаш си даже и щатен пиар.

Ройс бавно взе диска. На пластмасовата кутия пишеше „Материали на обвинението, 1“.

— Я какви сме язвителни днес! Май че само допреди две седмици ти беше един от нас, Мик. Скромен член на адвокатската колегия.

Кимнах разкаяно. Тук ме беше забил.

— Съжалявам, Клайв. Може би ми влияе могъществото на институцията.

— Извинението се приема.

— Съжалявам и че си изгуби времето да идваш тук. Както ти казах по телефона, тук е всичко, с което разполагахме до тая сутрин. Главно старите материали и доклади. Няма да си играя на укриване на информация, Клайв. Толкова пъти съм бил жертва на такива неща, че не мога да ги преброя. Тъй че, ако аз имам нещо — и ти го имаш. Обаче в момента това е всичко.

Ройс почука с кутията по ръба на бюрото.

— И няма списък на свидетелите, така ли?

— Има, но засега е почти същият като в процеса през осемдесет и шеста. Добавих моя следовател и извадих няколко имена — родителите и други хора, които вече не са между живите.

— Несъмнено си се избавил и от Феликс Търнър.

Усмихнах му се като Чеширския котарак.

— Слава Богу, няма да имаш възможността да го доведеш на процеса.

— Да, жалко. С огромно удоволствие щях да го нахакам в гъза на обвинението.

Кимнах, забелязвайки, че Ройс е престанал с британските фразеологизми и е преминал на чист американски. Това се дължеше на яда му заради Търнър и като дългогодишен адвокат, аз определено го усещах. По време на новия процес нямаше да се споменава никой аспект на предишния. Новите съдебни заседатели нямаше да знаят какво се е случило тогава. И това означаваше, че използваният от обвинението измамен затворнически информатор — колкото и тежък да беше този прокурорски грях — няма да навреди на сегашното обвинение.

Реших да продължа нататък.

— До края на седмицата би трябвало да имам още един диск за теб.

— Да, нямам търпение да видя какво ще измислиш.

Сарказмът му не ми убягна.

— Само запомни едно нещо, Клайв. Споделянето на информацията по делото е двупосочна улица. Ако се забавиш повече от трийсетдневния срок, ще се срещнем със съдията.

Правилата за размяна на доказателствения материал изискваха всяка страна да разкрие цялата си информация не по-късно от трийсет дни преди началото на процеса. Нарушаването на тоя срок можеше да доведе до санкции и да отвори вратата за отлагане на процеса, тъй като съдията трябваше да даде на ощетената страна повече време за подготовка.

— Да, както можеш да си представиш, не очаквахме такъв обрат на събитията — отвърна Ройс. — Ето защо и нашата защита е още в начална фаза. Но и аз няма да ти въртя номера, Мик. Съвсем скоро ще ти бъде пратен диск — стига изобщо да имаме някакъв материал.

Знаех, че адвокатът обикновено има много малко доказателствен материал, освен ако не възнамерява да изгради мащабна защита. Но му отправих предупреждение, защото имах известни подозрения. В толкова старо дело той можеше да се опита да изрови свидетел, който да осигури на обвиняемия алиби, или да ми поднесе някаква друга изненада. Исках да знам за нея, преди да е стигнала до съда.

— Оценявам го — казах аз.

Над рамото му видях, че Лорна влиза в офиса. Носеше две кафяви кесии, едната от които съдържаше моя сандвич с франзела и ростбиф.

— А, не знаех, че…

Ройс се обърна на стола си.

— О, прелестната Лорна. Как си, скъпа?

— Здравей, Клайв. Виждам, че си получил диска.

— Да, много ти благодаря.

Бях забелязал, че британският акцент и официалният му говор на моменти стават много отчетливи, особено пред привлекателни жени. Зачудих се дали го прави съзнателно.

— Нося два сандвича, Клайв — осведоми го тя. — Искаш ли единия?

Лорна не улучи момента да проявява великодушие.

— Струва ми се, че той тъкмо се канеше да си тръгна — побързах да се обадя аз.

— Да, мила, трябва да вървя. Но ти благодаря за извънредно любезното предложение.

— Ще съм в приемната, ако ти трябвам, Мик.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Ройс отново се обърна към мен и тихо заговори:

— Знаеш ли, не биваше да я изпускаш, Мик. Тя беше блюстителката. А в това обединяване на силите с първата госпожа Холър, с цел да отнемете отдавна заслужената свобода на един невинен… има нещо кръвосмесително, нали?

Дълго го гледах, без да отговоря.

— Нещо друго, Клайв?

Той вдигна диска.

— Като че ли за днес е това.

— Добре. Трябва да се захващам с работа.

Изпратих го през приемната и затворих вратата след него. Обърнах се и погледнах Лорна.

— Странно усещане, нали? — попита тя. — Да си от тази страна — от страната на обвинението.

— Така е.

Бившата ми жена повдигна едната кесия.

— Може ли да те попитам нещо? — казах. — Чий сандвич щеше да му дадеш, своя или моя?

Тя ме изгледа безизразно, после виновно се усмихна.

— Просто проявих любезност. Помислих си, че с теб може да си поделим единия.

Поклатих глава.

— Не давай сандвича ми с ростбиф на никого. Особено на адвокат.

Грабнах кесията от ръката й и казах с най-добрия си британски акцент:

— Благодаря ти, мила.

Лорна се засмя и аз се върнах в кабинета си, за да обядвам.

12.

След като слязоха от ферибота в Порт Таунсенд, Бош и Макфърсън последваха указанията на навигационната система и стигнаха на адреса от шофьорската книжка на Сара Ан Глисън. Пътят ги преведе през викторианското крайбрежно градче, после навлязоха в по-рядко населен район с големи, уединени имоти. Домът на Глисън се оказа малка дъсчена къща, която не се вписваше във викторианската атмосфера на съседното селище. Детективът и прокурорката се качиха на верандата и почукаха, но никой не им отговори.

— Може да е на работа или нещо подобно — предположи Макфърсън.

— Възможно е.

— Хайде да се върнем в града и да се настаним, а после пак ще дойдем след пет.

Бош си погледна часовника. Учебните часове току-що бяха свършили и Мади сигурно вече се прибираше вкъщи със Сю Бамбро. Дъщеря му най-вероятно се цупеше на заместник-директорката.

Той слезе от верандата и се насочи към ъгъла на къщата.

— Къде отиваш?

— Да проверя отзад. Ти изчакай тук.

Но още щом зави зад ъгъла, Хари видя, че стотина метра нататък има друга постройка, плевник или гараж без прозорци. Направи му впечатление, че сградата има комин. От двете черни тръби, които стърчаха над покрива, се издигаха топлинни вълни, но не и дим. Пред затворената врата бяха паркирани две коли и ван.

Бош наблюдава постройката толкова дълго, че накрая Макфърсън също заобиколи отзад.

— Защо се ба…

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и посочи сградата.

— Какво е това? — прошепна Маги.

Преди той да успее да й отговори, едното крило на вратата се отвори с плъзгане и отвътре излезе някой. Приличаше на млад мъж или тийнейджър. Върху дрехите си носеше дълга черна престилка. Той свали дългите си до лактите тежки ръкавици, за да запали цигара.

— Мамка му — прошепна Макфърсън, отговаряйки на собствения си въпрос.

Бош се скри зад ъгъла и я дръпна при себе си.

— Всичките й арести… взимала е метамфетамин — прошепна той.

— Страхотно — отвърна прокурорката. — Главната ни свидетелка произвежда дрога.

Младият пушач се обърна, явно повикан отвътре. Хвърли фаса, настъпи го и се върна в плевника, плъзгайки вратата след себе си. Тя обаче спря на петнайсетина сантиметра от другото крило.

— Да вървим — каза Хари и понечи да тръгне напред, но Макфърсън постави длан върху ръката му.

— Чакай, какво правиш? Не смяташ ли, че трябва да се обадим в тукашната полиция за подкрепление?

Бош мълчаливо я погледна.

— Видях участъка, когато минавахме през града — добави тя, сякаш за да го увери, че подкреплението само чака да му дадат знак.

— Ако поискаме подкрепление, те няма да са особено отзивчиви, понеже не си направихме труда да им се обадим на идване — възрази детективът. — Ще я арестуват и тогава главната ни свидетелка ще я очаква съд за производство на наркотици. Според теб как ще се отрази това на съдебните заседатели в процеса срещу Джесъп?

Маги не отговори.

— Виж какво, ти чакай тук, а аз ще ида да разузная продължи той. — Има три автомобила, значи вътре най-вероятно са трима. Ако не мога да се справя сам, ще повикаме полиция.

— Сигурно са въоръжени, Хари. Ти…

— Сигурно не са въоръжени. Ще разузная и ако изглежда напечено, ще се обадим в Порт Таунсенд.

— Това не ми харесва.

— Може да сработи в наша полза.

— Кое? Как?

— Помисли. Чакай моя знак. Ако нещо се обърка, качвай се в колата и се махай оттук.

Бош й подаде ключовете и тя неохотно ги взе, явно обмисляше думите му. За предимството. Ако заловяха свидетелката в компрометираща ситуация, щяха да получат лоста, който им трябваше, за да си осигурят нейното съдействие и показания.

Бош тръгна към плевника по посипаната с мидени черупки пътека. Не се опитваше да се крие, в случай че са поставили пост. Пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че не представлява опасност — просто човек, който се е изгубил и моли да го упътят.

Мидените черупки не му позволяваха да върви съвсем безшумно. Но когато наближи, чу от постройката висока музика. Беше някакъв рокендрол, ала не успя да го познае. Яки жици и мощни барабани. Звучеше му ретро, като че ли бе чувал песента много отдавна, може би във Виетнам.

Беше на пет-шест метра от открехнатата врата, когато тя се плъзна още половин метър и навън се появи същият младеж. Бош прецени, че е около двайсет и една годишен. В момента, в който онзи излезе, детективът осъзна, че е трябвало да го очаква да се върне, за да си допуши, ала вече беше късно.

Младежът обаче не се поколеба, нито даде някакъв сигнал за тревога, просто любопитно погледна новодошлия, вадейки цигара от пакета си. Потеше се обилно.

— При къщата ли паркирахте? — попита той.

Хари спря на три метра от него и извади ръце от джобовете си. Не се озърна назад — предпочиташе да не го изпуска от очи.

— Хм, да, това проблем ли е?

— Не, но повечето хора идват с колата направо до плевника. Сара обикновено им казва да направят така.

— А, не съм разбрал. Сара вътре ли е?

— Да, влизайте.

— Сигурен ли сте?

— Да, почти приключихме за днес.

Бош вече усещаше, че определено е сбъркал с първото си предположение. Сега вече се озърна назад и видя, че Макфърсън наднича иззад ъгъла на къщата. Това не беше най-добрият начин за тайно наблюдение, но детективът се обърна и тръгна към отворената врата.

Жегата го лъхна още с влизането. В плевника беше много горещо. И имаше защо. Първото, което видя, беше отворената врата на грамадна пещ, която бълваше оранжеви пламъци.

На около два метра и половина от източника на топлината стояха друг младеж и по-възрастна жена. Те също носеха дълги престилки и тежки ръкавици. С помощта на желязна маша мъжът опираше голям къс стопено стъкло в края на желязна тръба, а жената го оформяше с дървено трупче и щипци.

Значи бяха стъклари, а не производители на дрога. Тя носеше оксиженистка маска и Бош не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е Сара Ан Глисън.

Той излезе навън и даде знак на Макфърсън с палци нагоре, макар да се съмняваше, че ще го различи от това разстояние. Затова накрая й махна да дойде.

— Какво става бе, човек? — попита пушачът.

— Жената вътре е Сара Глисън, нали така казахте?

— Да, тя е.

— Трябва да поговоря с нея.

— Ще се наложи да изчакате, докато свърши. Не може да спре, докато стъклото е меко. Работим по него близо четири часа.

— Още колко остава?

— Може би час. Може да разговаряте и докато работи. Поръчка ли искате да дадете?

— Няма проблем, ще почакаме.

Макфърсън докара наетата кола и паркира. Бош й отвори вратата и тихо й обясни, че са схванали грешно положението. Каза й, че плевникът е стъкларско ателие. Описа й как иска да го разиграят, докато останат насаме с Глисън. Маги поклати глава и се усмихна.

— Ами ако бяхме дошли с подкрепление?

— Сигурно щяхме да изпотрошим доста стъкло.

— И да вбесим свидетелката.

Тя слезе от автомобила и Хари се пресегна вътре за папката, която лежеше на предното табло, пъхна я под сакото си и я стисна под мишница, за да не се вижда.

Влязоха в ателието и завариха Глисън да ги чака със свалени ръкавици и вдигната маска. Явно пушачът я беше предупредил, че са потенциални клиенти, и Бош отначало с нищо не я разубеди. Не искаше да разкрива истинската причина за посещението им, докато не останеха насаме.

— Аз съм Хари, а това е Маги. Извинявайте, че нахълтваме така.

— А, нищо. Обичаме хората да идват тук и да ни гледат. Всъщност в момента изпълняваме един проект и трябва да се върна на работа. Ако искате, останете и погледайте, а аз ще ви обясня накратко какво правим.

— С удоволствие.

— Само се пазете. Работим с много горещ материал.

— Няма проблем.

— Откъде сте? От Сиатъл ли?

— Не, всъщност идваме чак от Калифорния.

Дори споменаването на родния й щат да я смути, тя с нищо не го показа. Сложи си усмихнато маската, нахлузи ръкавиците и се захвана за работа. През следващите четирийсет минути Бош и Макфърсън наблюдаваха как Сара и нейните двама помощници довършват стъкления предмет. Докато работеше, тя им обясни, че тримата имат различни задължения. Единият младеж бил духач, а другият — пресовчик. Самата тя била формовчик и като такава изпълнявала най-важната функция. Предметът, който оформяха, представляваше лозов лист с дължина около метър и двайсет, който щял да бъде част от по-голяма композиция, поръчана за фоайето на сиатълска винарска фирма на име „Рейниър Уайн“.

Глисън ги осведоми и за част от миналото си. Създала собствено ателие едва преди две години, след като три години чиракувала при сиатълски художник, работещ със стъкло. Тази информация щеше да е полезна за Бош. Както и това, че я слушаше да разказва за себе си и я наблюдаваше как работи с мекото стъкло. Тя използваше тежки инструменти, за да оформи нещо красиво, крехко и в същото време нажежено до червено.

Горещината ги задушаваше и Бош и Макфърсън си съблякоха саката. Глисън каза, че пещта гори при температура хиляда и двеста градуса, и детективът се зачуди как художниците прекарват толкова часове в близост до огъня. Малкият отвор, в който многократно вкарваха скулптурата, за да я нагряват и добавят нови пластове, пламтеше като адските двери.

Когато приключиха работа за деня и прехвърлиха лозовия лист в пещта за довършителни работи, Глисън помоли помощниците си да почистят ателието, преди да си тръгнат. После покани Бош и Макфърсън да я почакат в офиса, докато се измие.

Офисът изпълняваше ролята и на стая за почивка, оскъдно мебелирана с маса и четири стола, кантонерка, шкаф и кухненски бокс. На масата имаше класьор с прозрачни джобове, съдържащи снимки на стъклените скулптури, изработени в ателието. Макфърсън ги разгледа и няколко явно й харесаха. Хари извади папката, която носеше под сакото си, и я остави на масата.

— Навярно е прекрасно да правиш нещо от нищо — отбеляза Маги. — Ще ми се и аз да можех.

Бош се опита да измисли някакъв отговор, но преди да успее, вратата се отвори и Сара Глисън влезе. Обемистата маска, престилката и ръкавиците ги нямаше и тя се оказа по-дребна, отколкото беше очаквал. Висока около метър петдесет и два, жената едва ли тежеше повече от четирийсет килограма. Той знаеше, че психическите травми в детството понякога възпрепятстват растежа. Нищо чудно, че Сара Глисън приличаше на жена в детско тяло.

Сега кестенявата й коса беше спусната, а не вързана на опашка, и обрамчваше уморено лице с тъмносини очи. Носеше дънки, сабо и черна тениска с надпис „Дет Каб“4. Тя се насочи направо към хладилника и попита:

— Желаете ли нещо? Тук не държим алкохол, но ако искате нещо студено…

Бош и Макфърсън отказаха. Хари забеляза, че е оставила вратата на офиса отворена — чуваше някой да мете в ателието — и отиде да я затвори.

Глисън се върна от хладилника с бутилка вода, видя го да затваря вратата и на лицето й незабавно се изписа страх. Детективът успокоително вдигна едната си ръка, докато с другата вадеше служебната си карта.

— Всичко е наред, госпожо Глисън. Ние сме от Лос Анджелис и просто искаме да поговорим насаме с вас.

Разтвори картата и й я показа.

— Какво има?

— Аз съм Хари Бош, а това е Маги Макфърсън, прокурор от Лосанджелиската окръжна прокуратура.

— Защо ме излъгахте? — гневно попита тя. — Казахте, че искате да дадете поръчка.

— Не, всъщност не сме ви лъгали. Вашият помощник, пресовчикът, просто предположи, че сме клиенти. Не сме казвали за какво сме дошли.

Глисън явно беше вдигнала защитните си стени и Бош си помисли, че са сбъркали подхода и с това са провалили възможността да осигурят съгласието й да даде показания. Но после тя се приближи, дръпна картата от ръката му и внимателно я разгледа. Необичайна постъпка — да му вземе картата. През дългата му полицейска кариера това се случваше най-много за пети път. Видя, че очите й се задържат върху името му, и разбра, че е забелязала разликата между него и онова, с което се беше представил.

— Хари Бош ли казахте?

— „Хари“ за по-кратко.

— Йеронимус Бош. На художника ли сте кръстен?

Той кимна.

— Майка ми харесваше неговите картини.

— Хм, и аз ги харесвам. Мисля, че е знаел нещо за вътрешните демони. Затова ли го е харесвала майка ви?

— Така ми се струва.

Тя му подаде картата и Бош усети, че я обзема спокойствие. Моментът на тревога и страх беше отминал, благодарение на художника, чието име носеше той.

— Какво искате от мен? Повече от десет години не съм била в Лос Анджелис.

Ако казваше истината, явно не се бе връщала у дома по време на боледуването на втория й баща.

— Просто искаме да поговорим — рече Бош. — Може ли да седнем?

— За какво да говорим?

— За сестра ви.

— За сестра ми ли? Аз не… вижте, кажете ми за какво се…

— Явно не знаете.

— Какво да знам?

— Седнете и ще ви разкажем.

Сара най-после седна до масата, извади пакет цигари от джоба си и запали.

— Извинявам се — каза Глисън. — Това е последният ми останал порок. А и вие се появихте така… Имам нужда от цигара.

През следващите десет минути Бош и Макфърсън й изложиха историята и я преведоха през кратката версия на пътуването на Джейсън Джесъп към свободата. Глисън почти не реагира на новината. Нямаше сълзи, нямаше гняв. Не попита и за ДНК експертизата, която го беше изкарала от затвора. Само им обясни, че не поддържала връзка с никого в Калифорния, нямала телевизор и не четяла вестници. Това я разсейвало от работата и от възстановяването й от зависимостта.

— Ще го съдим пак, Сара — съобщи й Маги. — И сме тук, защото се нуждаем от вашата помощ.

Бош видя, че жената се затваря в себе си, за да прецени последиците от онова, което й разказваха.

— Беше толкова отдавна — отвърна тя накрая. — Не може ли просто да използвате показанията ми от първия процес?

Макфърсън поклати глава.

— Не, Сара. Новите съдебни заседатели изобщо не бива да знаят какво се е случило на предишния процес, защото това може да повлияе на преценката им за доказателствата. Ще ги настрои срещу обвиняемия. Затова, когато свидетелите от първия процес са мъртви или невменяеми, ние прочитаме предишните им показания за съдебния протокол, без да съобщаваме на заседателите откъде са. Но когато случаят не е такъв, свидетелят трябва лично да дойде в съда и да даде показания.

Не стана ясно дали Глисън изобщо чу обяснението й. Тя седеше и се взираше в нещо много далечно. Дори когато заговори, очите й не се откъснаха от привличащата ги точка.

— Цял живот се мъча да забравя деня, в който се случи това. Опитвах различни неща. Взимах наркотици, за да се затворя в балон. Направих… Няма значение, въпросът е, че едва ли ще съм ви от полза.

Преди Макфърсън да успее да й отговори, Бош се намеси:

— Знаете ли какво, хайде просто да си поговорим няколко минути за онова, което си спомняте, става ли? И ако не се получи, добре. Вие сте били жертва, Сара, и не искаме да ви измъчваме отново.

Той я изчака да реагира, ала тя мълчеше и гледаше шишето с вода на масата.

— Да започнем с онзи ден — предложи Хари. — Засега няма нужда да преживявате пак ужасните моменти от отвличането на сестра ви, но спомняте ли си разпознаването на Джейсън Джесъп?

Глисън кимна бавно.

— Спомням си как гледах през прозореца. На втория етаж. Открехнаха щорите, за да надникна. Те не ме виждаха. Мъжете. Той беше оня с шапката. Накараха го да я свали и тогава разбрах, че е той. Спомням си го.

Детайлът с шапката окуражи Бош. Не се сещаше да го е прочел в материалите по делото, нито да го е чул в обобщението на Макфърсън. Фактът, че Глисън си го спомня обаче, беше добър признак.

— Каква шапка носеше? — повита той.

— Бейзболна. Синя.

— С емблемата на „Доджърс“ ли?

— Не съм сигурна. Пък и навремето едва ли съм знаела.

Хари кимна и продължи:

— Мислите ли, че ако ви покажа снимки на няколко души, ще познаете мъжа, който е отвлякъл сестра ви?

— Искате да кажете както изглежда сега ли? Съмнявам се.

— Не, не както изглежда сега — поясни Макфърсън. — На процеса ще трябва да потвърдим разпознаването от осемдесет и шеста. Ще ви покажем снимки оттогава.

Глисън се поколеба, после кимна.

— Естествено. Въпреки всичко, което направих със себе си през годините, не успях да забравя лицето на онзи мъж.

— Да видим тогава.

Докато Бош разтваряше папката на масата, Сара запали нова цигара от първия фас.

Папката съдържаше шест черно-бели снимки на арестанти — на една и съща възраст, с еднакво телосложение и цвят на кожата. Сред тях беше и фотография на Джесъп от 1986-а. Хари знаеше, че това е преломният момент в делото.

Снимките бяха разположени по три на два реда. Джесъп беше в средата на долния ред. Пети. Щастливото число на Бош.

— Не бързайте — каза той.

Глисън отпи глътка вода и премести бутилката настрани. Наведе се над масата и доближи лице на трийсетина сантиметра от фотографиите. Не й отне много време. Без колебание посочи снимката на Джесъп.

— Ще ми се да можех да го забравя — произнесе тя. — Но не мога. Винаги е някъде в ума ми. В сенките.

— Имате ли някакви съмнения за снимката, която избрахте? — попита Бош.

Сара отново се наведе и я погледна, после поклати глава.

— Не. Той беше.

Детективът се озърна към Макфърсън, която леко кимна. Разпознаването беше минало успешно и те се бяха справили добре. Липсваше само проявата на каквато и да е емоция от страна на Глисън. Ала изтеклите двайсет и четири години може би я бяха изчерпали. Хари извади химикалка и й я подаде.

— Бихте ли написали инициалите си и датата под избраната от вас снимка, моля?

— Защо?

— За да потвърдите разпознаването. Така просто ще изглежда по-солидно, когато я покажем в съда.

Той отбеляза, че тя не го попита дали е познала вярната снимка. Не се налагаше и това още веднъж потвърждаваше точността на спомените й. Поредният добър признак. След като Сара му върна химикалката, Бош затвори папката и я отмести встрани. Отново погледна Макфърсън. Идваше трудната част. Бяха се разбрали Маги да реши дали да повдигнат сега въпроса за ДНК експертизата, или да изчакат, след като Глисън твърдо реши да свидетелства.

Макферсън реши да не чака.

— Трябва да обсъдим още нещо, Сара. Разказахме ви за ДНК теста, който позволи на този човек да предизвика нов съдебен процес и да излезе на свобода, макар и само временно, надяваме се.

— Да.

— Взехме резултатите от анализа и ги проверихме в калифорнийската база данни. Получихме съвпадение. Семенната течност по роклята, която е носела сестра ви, е от вашия втори баща.

Бош внимателно наблюдаваше жената. Нито в изражението й, нито в погледа й се появиха признаци на изненада. Тази информация не беше нова за нея.

— През две хиляди и четвърта щатските власти започнаха да взимат ДНК проби от всички арестувани по обвинение в извършване на углавни престъпления. Същата година баща ви е бил арестуван, защото е блъснал човек с колата и е избягал от местопрестъплението. С нанасяне на телесни повреди. Не спазил знак стоп и блъснал…

— Втори баща.

— Моля?

— Казахте „баща ви“. Той не ми е баща. Беше ми втори баща.

— Грешката е моя, прощавайте. Та в крайна сметка в базата данни имаше ДНК на Кенсингтън Ланди и тя съвпадаше с пробата от роклята. Остана неизвестно откога семенната течност е била върху роклята. Може да е попаднала там в деня на убийството, седмица или даже месец по-рано.

Сара превключи на автопилот. Присъстваше физически, ала всъщност не беше там. Очите й бяха вперени някъде много далеч от стаята, в която се намираха.

— Имаме една версия, Сара. При направената аутопсия е установено, че сестра ви не е била изнасилена нито от убиеца, нито от когото и да било преди това. Знаем и че Мелиса е носела ваша рокля и онази сутрин я е взела назаем, защото я е харесвала.

Макфърсън замълча за миг, но Глисън не каза нищо.

— Когато започне процесът, ще трябва да обясним присъствието на семенната течност, открита върху роклята. Ако не го направим, ще се наложи впечатлението, че тя е от убиеца и че този убиец е вашият втори баща. Ще изгубим делото и Джесъп, истинският убиец, ще бъде свободен. Убедена съм, че не искате това, нали? Някои хора смятат, че двайсет и четирите години в затвора са достатъчно наказание за убийството на едно дванайсетгодишно момиче. Те не разбират защо го правим. Но искам да ви уверя, Сара, че аз не смятам така. Ни най-малко.

Сара Глисън не реагира веднага. Бош очакваше сълзи, но такива нямаше и той започна да се чуди дали емоциите й не са пресушени от травмите и греховете в живота й. Или това просто се дължеше на безсърдечност, скривана от миниатюрния й ръст. Тъй или иначе, когато тя накрая отговори, гласът й звучеше спокойно и безизразно, в пълен контраст с прочувствените й думи.

— Знаете ли какво съм си мислила винаги?

Макфърсън се наведе напред.

— Какво, Сара?

— Че оня човек всъщност уби трима души. Сестра ми, после майка ми… и накрая мен. Никой от нас не оцеля.

Последва дълго мълчание. Маги бавно се пресегна и постави длан върху ръката на Глисън — утешителен жест за нещо, за което не можеше да има утеха.

— Съжалявам, Сара — прошепна Макфърсън.

— Добре — каза Глисън. — Ще ви разкажа всичко.

13.

На дъщеря ми вече й липсваше готвенето на майка й — която отсъстваше едва от един ден. Докато изхвърлях недоядения и сандвич в боклука и се чудех как е възможно да не се справя с някаква си принцеса с кашкавал, мобилният ми иззвъня. Обаждаше се Маги.

— Кажи ми нещо хубаво — поздравих я аз.

— Налага се да прекараш вечерта с нашата прекрасна дъщеря.

— Да, това е нещо хубаво. Само дето не ми харесва манджите. А сега ми кажи още нещо хубаво.

— Нашата главна свидетелка е готова да даде показания.

— Разпозна ли го?

— Да.

— Разказа ли ви за семенната течност и обяснението й съвпада ли с нашата версия?

— Да.

— И ще дойде да свидетелства за всичко това на процеса?

— Да.

През тялото ми премина дванайсетволтов заряд.

— Това всъщност са много хубави неща, Маги. Има ли нещо лошо?

— Амиии…

Платната на мачтите ми изведнъж провиснаха. Сигурно щях да чуя, че Сара все още е наркоманка или пък има някакъв друг проблем, който ще ми попречи да я използвам на процеса.

— Хайде, казвай!

— Е, ще се опитат да оспорят показанията й, разбира се, но те са доста солидни. Тя е борбена жена и си личи. Всъщност липсва само едно: емоциите. Преживяла е много и изглежда малко изчерпана емоционално. Няма сълзи, няма смях, просто всичко е безизразно.

— Можем да поработим по тоя въпрос. Ще я подготвя.

— Ами да, само че трябва да сме внимателни. Не казвам, че не я бива и така. Просто е като права линия. Иначе всичко е наред. Мисля, че ще ти хареса и ще ни помогне да върнем Джесъп в затвора.

— Това е фантастично, Маги! Наистина. Все още ли си съгласна да се заемеш с нея на процеса?

— Да.

— Ройс ще я атакува за метамфетамина — загуба на памет и тъй нататък. Начинът й на живот… ще трябва да си готова за абсолютно всичко.

— Ще бъда. За теб остават Бош и Джесъп. Още ли смяташ, че той ще даде показания?

— Джесъп ли? Да, трябва. Клайв знае, че няма да мине без него, не и след двайсет и четири години. Тъй че, да, аз ще ги поема.

— С Хари поне няма да има за какво да се притесняваш.

— И Клайв го знае.

— Какво би трябвало да значи това?

— Значи, че не бива да подценяваш Клайв Ройс Хитрия. Нали разбираш, вие прокурорите винаги допускате тази грешка. Ставате свръхсамоуверени и това ви прави уязвими.

— Много ти благодаря, Ф. Лий Бейли5. Ще го имам предвид.

— Как беше днес Бош?

— Беше си Бош. При теб какво става?

Надникнах през вратата на кухнята. Хейли седеше на дивана и си пишеше домашното на масичката.

— Ами, например, вече имаме съдия. Брайтман, сто и дванайсети отдел.

Маги се замисли за миг, преди да отговори:

— Бих казала, че това не е изгодно за нито една от страните. Тя е идеалната среда. Никога не е била прокурор, никога не е била адвокат. Просто добър, стабилен правист, специалист по граждански дела. Смятам, че никоя страна не получава предимство с нея.

— Леле, безпристрастен и справедлив съдия! Представям си го.

Маги премълча.

— Определи дата за първото съвещание в кабинета й. Сряда в осем сутринта, преди да започнат съдебните заседания. Как ти се струва?

Това означаваше, че съдията иска да се срещне с адвоката и прокурора и да обсъди делото неофициално в кабинета си, далеч от обективите на медиите.

— Мисля, че е добре. Сигурно ще установи правила за процедурата и контактите с пресата. Като че ли ще държи нещата изкъсо.

— И аз така си помислих. Свободна ли си в сряда да идем заедно?

— Ще трябва да си проверя графика, но май съм свободна. Опитвам се да разчистя всичко друго.

— Днес дадох на Ройс първата част от материалите, главно нещата от първия процес.

— Нали знаеш, че можеш да го забавиш до трийсетия ден?

— Да, ама какъв смисъл има?

— Важна е стратегията. Колкото по-рано му ги дадеш, толкова повече време за подготовка ще има. Той се опитва да ни притисне, като не се отказа от правото си на съкратен процес. Трябвало е да му отговориш, като не му разкриеш картите ни преди крайния срок. Трийсет дни преди процеса.

— Ще го запомня за следващия път. Но това бяха съвсем общи неща.

— Сара Глисън в списъка на свидетелите ли е?

— Да, но под името Сара Ланди, както през осемдесет и шеста. И дадох адреса на нашия офис. Клайв не знае, че сме я намерили.

— И не бива да знае до момента, в който сме длъжни да му го съобщим. Не искам да я тормози или да се чувства застрашена.

— Какво й каза за идването й на процеса?

— Казах й, че навярно ще се наложи да дойде за два дни. Плюс пътуването.

— И това няма да представлява проблем, така ли?

— Ами… тя има собствен бизнес, започнала е преди две години. В момента има един голям проект, но иначе нямали много работа. Предполагам, че когато ни потрябва, ще можем да я доведем.

— Още ли сте в Порт Таунсенд?

— Да, свършихме с нея преди час. Взехме си вечеря и се настанихме в един хотел. Денят беше доста тежък.

— Утре ли се прибирате?

— Полетът ни е чак в два. Трябва да вземем ферибот… дори само до летището си е цяло пътешествие.

— Добре, обади ми се сутринта, преди да тръгнете. Просто в случай че се сетя нещо, свързано със свидетелката.

— Хубаво.

— Някой от вас води ли си бележки?

— Не, решихме, че така може да я накараме да се държи по-сковано.

— Записахте ли разговора?

— Не, по същата причина.

— Добре. Искам възможно най-малко неща да влязат в материалите, които трябва да предадем на защитата. Кажи на Бош да не записва нищо. Можем да направим на Ройс копие от шестте снимки, които сте използвали за разпознаването, но само толкова.

— Ясно. Ще предам на Хари.

— Кога, тая вечер или утре?

— Какво пък означава това?

— Нищо, няма значение. Нещо друго?

— Да.

Приготвих се. Дребнавата ми ревност бе излязла наяве за миг.

— Искам да пожелая лека нощ на дъщеря си.

— Ааа — въздъхнах и усетих, че ме обзема облекчение. — Сега ще ти я дам.

Занесох телефона на Хейли.

— Майка ти е.