Отменена присъда

14.

Работеха мълчаливо — Бош в единия край на масата, дъщеря му в другия. Той върху първите сводки за наблюдението на ЗСР, тя върху домашните си, разтворила учебници и лаптоп пред себе си. Бяха близо един до друг физически, но почти в нищо друго. Делото „Джесъп“ го поглъщаше изцяло — проверяваше стари свидетели и търсеше нови. Последните дни беше прекарал съвсем малко време с нея. Подобно на родителите си, Мади я биваше да се сърди и не му бе простила, че я остави за една нощ под грижите на училищната заместник-директорка. Цупеше му се, а на четиринайсет вече го правеше майсторски.

Сводките на ЗСР бяха друга причина за раздразнението на Бош. Не заради съдържанието им, а заради бавния им път до него. Бяха пратени по бюрократичните канали, от офиса на ЗСР до сектор „Грабежи и убийства“ и оттам до неговия началник, където бяха преседели три дни, преди най-после да ги оставят на бюрото му. В резултат разполагаше със сводките за първите три дни от наблюдението на Джейсън Джесъп и се запознаваше с тях от три до шест дни след факта. Процесът беше прекалено бавен и трябваше да направи нещо по въпроса.

Сводките представляваха сбити описания на движенията на обекта по дата, час и място. Повечето точки съдържаха само по едно изречение. Придружаваха ги и снимки, но в голямата си част направени от значително разстояние, за да не може обектът да забележи следящите го детективи. Това бяха зърнисти фотографии на Джесъп, обикалящ града като свободен човек.

Бош прочете докладите и бързо заключи, че обвиняемият вече води два отделни живота. Денем движенията му бяха проследявани от медиите, които отразяваха изключително публичното му повторно запознанство с живота извън затворническата килия. Отново се учеше да шофира, да си избира храна от меню, да тича пет километра, без да му се налага да завива. Но вечер се появяваше един съвсем различен Джесъп. Без да знае, че все още е във фокуса на очи и обективи, той излизаше сам с взетата назаем кола. Ходеше във всички кътчета на града. В барове, стриптийз клубове, бардаци. В четвъртата си нощ на свобода бе потеглил по Мълхоланд Драйв — лъкатушния път по хребета на Санта Моника, която разполовяваше града. Нямаше нищо чудно в това, че се е качил на планината, откъдето се разкриваха въодушевяващи и дори величествени гледки на север и юг, към искрящите градски светлини. В миналото Бош също беше обикалял тези места.

Само че Джесъп не спрял на нито една от наблюдателните площадки, а край пътя до входа на Франклин Кениън Парк. И влязъл в затворения парк, провирайки се покрай един от порталите.

Това предизвикало проблем за групата от ЗСР, защото паркът бил пуст и наблюдателите рискували да ги види, ако се приближат прекалено. Докладът беше по-кратък от повечето други точки:

След това Джесъп се върнал в апартамента във Венис, в който живеел, и останал там през цялата нощ.

Имаше разпечатка на инфрачервена снимка на Джесъп, седнал на маса за пикник. Просто си седеше в мрака.

Бош остави снимката на масата и погледна дъщеря си. Мади пишеше с лява ръка като него. Като че ли решаваше математическа задача.

— Какво има?

Тя притежаваше майчиния си радар.

— Хм, онлайн ли си с лаптопа?

— Да, какво ти трябва?

— Можеш ли да отвориш карта на Франклин Кениън Парк? На Мълхоланд Драйв.

— Чакай само да свърша с това.

Детективът търпеливо я изчака да приключи с изчисленията си по математически проблем, който със сигурност беше на светлинни години от неговите възможности. През последните четири месеца живееше в постоянен страх, че дъщеря му ще го помоли да й помогне с домашните. Отдавна го бе надминала и по умения, и по знания. С нищо не можеше да й е от полза в това отношение и се опитваше да я насочва в други области, на първо място — наблюдателност и самозащита.

— Готова съм.

Тя остави молива и премести лаптопа пред себе си. Бош си погледна часовника. Наближаваше девет.

— Ето.

Мади плъзна компютъра по масата и завъртя екрана към него.

Разположен на юг от Мълхоланд Драйв и на запад от Колдуотър Кениън Булевард, паркът се оказа по-голям, отколкото Бош предполагаше. В ъгъла на картата имаше легенда, според която паркът обхващаше около две хиляди и четиристотин декара. Хари нямаше представа, че в тази девствена част от Холивудските хълмове има толкова голям резерват. Забеляза, че на картата са обозначени няколко туристически пътеки и зони за пикник. До тази в североизточния край водеше Пътеката на Блайндърман.

— Какво става?

Бош погледна дъщеря си. Това беше първият й опит да завърже разговор от два дни. Реши да не изпуска шанса.

— Ами наблюдаваме един човек. Звеното за специални разследвания — те са специалистите по наблюдение в Управлението. Следят човек, който съвсем наскоро излезе от затвора. Убил е момиченце. Отдавна. И кой знае защо е отишъл в тоя парк и просто е поседял на маса за пикник.

— И какво от това? Нали така правят хората в парковете?

— Ами било е през нощта. Паркът бил затворен и той се промъкнал вътре… и после просто поседял там.

— Да не е израснал край парка? Може да обикаля местата от детството си.

— Съмнявам се. Според нашите данни е израснал в окръг Ривърсайд. Идвал е в Лос Анджелис на сърфинг, но не съм открил никаква връзка с „Мълхоланд“.

Бош отново проучи картата и забеляза, че паркът има горен и долен вход. Джесъп беше влязъл през горния, който не му се падаше по път, освен ако целта му не са били точно зоната за пикник и Пътеката на Блайндърман.

Той върна лаптопа на дъщеря си и пак си погледна часовника.

— Ако си си написала домашните, тури си нещата в раницата за утре.

— Сложи, тате. „Сложи си нещата в раницата.“ Или „постави“.

— Извинявай. Сложи си нещата в раницата.

— Имам да реша още една задача.

— Добре. Трябва да се обадя по телефона.

Номерът на мобилния на лейтенант Райт беше в сводката за наблюдението. Бош предполагаше, че той вече си е вкъщи и ще се ядоса от късното обаждане, но въпреки това реши да му позвъни. Стана и отиде в дневната, за да не пречи на Мади. После набра номера:

— Райт, ЗСР.

— Обажда се Хари Бош, лейтенант.

— Какво има, Бош?

Райт не звучеше ядосан.

— Извинявай, че те безпокоя у дома. Просто исках…

— Не съм си вкъщи, Бош. Следя твоя човек.

Хари се изненада.

— Случило ли се е нещо?

— Не, просто нощната смяна е по-интересна.

— Къде е в момента?

— С него сме в един бар на Венис Бийч, „Таунхауз“. Знаеш ли го?

— Ходил съм там. Сам ли е?

— И да, и не. Дойде сам, обаче го познаха. Не го оставят да си плати и едно пиене и са го накачулили един куп курви. Както казах, нощем е по-интересно. Просто да ни провериш ли се обаждаш?

— Не, искам да те питам за някои неща. Преглеждам сводките и първият ми въпрос е дали не може да ги получавам по-рано. Тия данни са отпреди три дни, най-малко. Второто нещо е Франклин Кениън Парк. Можеш ли да ми разкажеш за отбиването му там?

— За кое?

— Два пъти ли е ходил?

— Всъщност три пъти. Ходи в парка последните две нощи след първия път преди четири дни.

Тази информация крайно заинтригува Бош, главно защото нямаше представа какво означава.

— Какво прави последните два пъти?

Мади стана от масата в трапезарията и влезе в дневната. Седна на дивана и се заслуша в разговора.

— Същото като първата нощ — отвърна Райт. — Вмъква се вътре и отива в същата зона за пикник. Просто си седи там, все едно чака нещо.

— Какво?

— Ти ми кажи, Бош.

— Де да можех. По едно и също време ли ходи?

— Плюс-минус половин час.

— През входа откъм „Мълхоланд“ ли влиза всеки път?

— Да. Вмъква се в парка и тръгва по същата пътека, която го отвежда до зоната за пикник.

— Чудя се защо не минава през другия вход. Оттам ще му е по-лесно.

— Може би обича да кара по „Мълхоланд“ и да гледа светлините.

Логично предположение. Трябваше да го обмисли.

— Лейтенант, би ли помолил хората си да ми се обадят, когато пак отиде там? Без значение колко е часът.

— Мога, обаче няма да успееш да влезеш там и да се приближиш. Рисковано е. Не бива да провалим наблюдението.

— Разбирам, но нека ми се обадят. Просто искам да знам. А що се отнася до сводките, има ли начин да ги получавам малко по-бързо?

— Можеш да се отбиваш в ЗСР и да ги взимаш всяка сутрин, ако искаш. Както сигурно си забелязал, всяка сводка обхваща едно денонощие, считано от шест следобед. Ежедневните сводки се доставят в звеното до седем на другата сутрин.

— Добре, лейтенант, ще го направя. Мерси за информацията.

— Приятна вечер.

Бош затвори, като се чудеше какво е правил Джесъп във Франклин Кениън Парк.

— Какво каза той? — попита Мади.

Хари се поколеба. За стотен път се двоумеше дали да я занимава толкова много със своите разследвания.

— Моят човек пак ходил в парка последните две нощи. И всеки път просто си седял там и чакал.

— Какво?

— Никой не знае.

— Може просто да иска да остане съвсем сам, далеч от всички.

— Възможно е.

Но Бош се съмняваше. Смяташе, че почти всяко действие на Джесъп следва някакъв план. Само трябваше да разбере какъв.

— Написах си домашното — съобщи Мади. — Искаш ли да гледаме „Изгубени“?

Бавно напредваха в дивиди версията на телевизионния сериал, наваксвайки петте години от излъчването му. Разказваше се за неколцина души, оцелели от самолетна катастрофа на неизвестен остров в Южния Пасифик. Хари трудно следеше действието между отделните серии, но ги гледаше, защото дъщеря му беше невероятно увлечена.

В момента нямаше време за телевизия.

— Добре, само един епизод — реши той. — След това ти си лягаш, а аз трябва да продължа да работя.

Тя се усмихна. Това я направи щастлива и за момента граматическите и родителските грехове на Бош изглежда бяха забравени.

— Пусни го — каза Хари. — И се приготви да ми напомниш какво се случи в предишната серия.

Пет часа по-късно пътуваше със самолет, който се тресеше от дива турбуленция. Дъщеря му седеше от другата страна на пътеката, а не на свободното място до него. Протягаха ръце един към друг да се хванат, но друсането не им позволяваше. Не можеше да достигне дланта й.

Точно когато се обръщаше на седалката, за да види как опашната част се откъсва и пада, го събуди звънене. Той се пресегна към нощното шкафче и напипа телефона си. Едва успя да събере глас, за да отговори:

— Бош слуша.

— Тук е Шипли, ЗСР. Наредено ми е да ви се обадя.

— Джесъп в парка ли е?

— В парк е, обаче тая нощ в друг.

— Кой?

— Фрайман Кениън на „Мълхоланд“.

Бош го знаеше — намираше се на десетина минути от Франклин Кениън.

— Какво прави?

— Просто тръгна по една от пътеките. Като в другия парк. Върви по пътеката и после сяда. Нищо друго. Само седи малко и си тръгва.

— Добре.

Хари погледна светещите цифри на часовника. Беше точно два.

— Ще идвате ли? — попита Шипли.

Бош си помисли за дъщеря си, която спеше в своята стая. Знаеше, че може да излезе и да се върне, преди тя да се е събудила.

— Хм… не, дъщеря ми е при мен и не мога да я оставя.

— Както искате.

— Кога свършва смяната ви?

— Към седем.

— Бихте ли ми се обадили тогава?

— Щом искате.

— Искам да ми се обаждате всяка сутрин, когато свършвате смяната си. И да ми казвате къде е ходил.

— Хм… добре. Може ли да ви попитам нещо? Тоя тип е убил момиче, нали?

— Да.

— И сте сигурен в това, така ли? Искам да кажа, нямате никакви съмнения, нали?

— Нямам никакви съмнения.

— Ами, хубаво, добре е да го знаем.

Бош разбра подтекста. Шипли искаше да се увери. Ако обстоятелствата наложеха употреба на сила срещу Джесъп, щеше да е добре да знаят по кого и защо стрелят. Нямаше нужда от повече обяснения.

— Благодаря, Шипли. До по-късно.

Бош затвори и отпусна глава на възглавницата. Спомни си съня за самолета. Как протягаше ръка към дъщеря си, но не можеше да достигне дланта й.

15.

Даян Брайтман ни покани в кабинета си и ни предложи каничка кафе и чиния масленки — необичаен жест от страна на съдия в наказателен съд. Присъствахме аз, моята помощничка Маги Макфърсън и Клайв Ройс, който беше без асистентката си, но не и без своето нахалство. Той попита съдията дали може да получи горещ чай.

— Е, много ми е приятно — каза съдията, след като всички се настанихме пред бюрото й с чаши в ръце. — Не съм имала възможност да видя никой от вас да практикува в моята зала. Затова реших, че е добре да започнем малко по-неофициално в кабинета ми. Ако се наложи, веднага можем да излезем в залата и да продължим протоколно.

Тя се усмихна и никой от нас не й отговори.

— Първо трябва да заявя, че изпитвам искрено уважение към добрия тон в съдебната зала — продължи съдията. — И държа на подобно отношение от страна на адвокатите и прокурорите. Очаквам този процес да премине като енергично състезание на доказателства и факти по делото. Но няма да търпя никаква театралност или престъпване границите на учтивостта и юриспруденцията. Надявам се, че сте ме разбрали добре.

— Да, ваша светлост — отвърна Маги, а ние с Ройс кимнахме.

— Добре, сега да поговорим за отразяването в медиите. Пресата ще наблюдава неотлъчно делото като хеликоптерите, които следяха О. Джей Симпсън по магистралата. Това е очевиден факт. Получих молби от три местни мрежи, от един режисьор документалист и от предаването „В резюме“ на „Ен Би Си“. Всички искат да снимат целия процес. Не виждам проблем в това, стига да са взети съответните мерки за защита на съдебните заседатели, но се безпокоя за действията ви извън съдебната зала. Някой от вас има ли какво да каже по този въпрос?

Изчаках малко и след като никой не се обади, го направих аз.

— Ваша светлост, поради характера на това дело — втори процес по случай с двайсет и четири годишна давност — вече му е отделено прекалено голямо внимание в медиите и ще ни е трудно да изберем дванайсет души и две резерви, които не са научили за него през медийния филтър. Вече видяхме обвиняемия на първата страница на „Таймс“ и на първия ред на стадиона на „Лейкърс“. Как ще съберем безпристрастни съдебни заседатели при това положение? Медиите, не без помощта на господин Ройс, представят господин Джесъп като нещастен и преследван човек, а нямат и най-малка представа какви са доказателствата срещу него.

— Възразявам, ваша светлост — отвърна Ройс.

— Не можеш да възразиш — сопнах му се аз. — Това да не ти е съдебно заседание?!

— Ти беше адвокат, Мик. Къде отиде принципът „невинен до доказване на противното“?

— За него вече е било доказано противното.

— В процес, който Върховният съд на този щат обяви за „пародия“. На такава основа ли искаш да стъпиш?

— Виж, Клайв, аз съм адвокат и презумпцията за невинност е мярка, която се прилага в съда, а не в шоуто на Лари Кинг.

— Не сме участвали в шоуто на Лари Кинг — все още.

— Виждате ли какво имам предвид, ваша светлост? Той иска да…

— Моля ви, господа! — прекъсна ни Брайтман.

Тя изчака малко, докато се увери, че е сложила край на спора.

— Това е класическа ситуация, в която трябва да балансираме правото на обществото да бъде информирано с мерките, които ще ни гарантират непредубедени съдебни заседатели, безпрепятствен процес и справедлив резултат.

— Но ние не можем да забраним на медиите да следят това дело, ваша светлост — припряно възрази Ройс. — Свободата на печата е крайъгълен камък на американската демокрация. Нещо повече, ще си позволя да насоча вниманието ви към самото съдебно решение, което позволи провеждането на повторен процес. Върховният съд установи сериозни празноти в доказателствата и порица Окръжна прокуратура за неправомерния начин, по който е обвинила моя клиент. А сега вие се готвите да забраните на медиите да следят делото, така ли?

— О, моля те — пренебрежително рече Маги. — Не става въпрос да забраним на медиите да следят каквото и да е и като оставим твоята патетична защита на свободата на печата настрана, въпросът е съвсем друг. Ти явно се опитваш да повлияеш на избора на съдебни заседатели, манипулирайки медиите преди процеса.

— Това изобщо не е вярно! — изрева Ройс. — Отзовах се на молбите на медиите, да. Но не се опитвам да влияя на нищо. Ваша светлост, това е…

Чу се силен трясък. Съдията беше грабнала чукчето от декоративния комплект и го бе стоварила силно върху бюрото.

— Хайде да се успокоим — каза Брайтман. — И да се въздържаме от лични нападки. Както вече посочих, трябва да се стремим към златната среда. Не съм склонна да затварям устата на пресата, но ще наложа заповед за неразпространение на информация на онези участници в процеса, за които сметна, че се държат безотговорно. Засега ще оставя всеки от вас сам да определя какви са разумните и отговорни отношения с медиите. Но ви предупреждавам, че последиците от нарушение в тази област ще бъдат незабавни и може би пагубни за каузата ви. Повече предупреждения няма да има. Ако минете границата — край.

Тя замълча и зачака коментари. Никой не отговори. Съдията остави чукчето на специалната поставка до златната писалка и тонът й отново стана дружелюбен.

— Добре. Мисля, че се разбрахме.

Каза, че иска да преминем към други свързани с делото въпроси, на първо място датата за процеса. Попита дали и двете страни са готови да започнат по график — след по-малко от пет седмици. Ройс отново заяви, че клиентът му не се отказва от правото си на съкратено съдебно производство.

— Защитата ще бъде готова да започне на пети април, стига обвинението да не продължи да ни върти номера с доказателствения материал.

Поклатих глава. Не можех да спечеля с тоя тип. Бях направил невъзможното, за да задвижа нещата с предаването на материалите, а той се опитваше да ме изкара измамник пред съдията.

— Какви номера? Ваша светлост, вече предадох на господин Ройс първия комплект документи. Но както знаете, процесът е двустранен и обвинението още не е получило от него нищо в замяна.

— Предаде ми материалите от първия процес, съдия Брайтман, заедно със свидетелския списък от хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Това е в разрез с духа на правилата за споделяне на информацията.

Брайтман ме погледна и видях, че Ройс е спечелил точка.

— Вярно ли е, господин Холър? — попита тя.

— Не, ваша светлост. От списъка са извадени някои имена и са добавени други. Освен това му предадох…

— Едно име — прекъсна ме Ройс. — Прибавил е само едно име, на своя следовател. Голяма работа, като че ли не знам, че следователят му може да даде показания.

— Ами това е единственото ново име, с което разполагам за момента.

Маги се включи в кавгата с пълна сила.

— Ваша светлост, обвинението е длъжно да предаде всичките си материали по делото в срок до трийсет дни преди процеса. По мои сметки дотогава остават още трийсет и пет дни. Господин Ройс се оплаква от това, че сме проявили добрата воля да му предадем материалите още преди да сме длъжни да го направим. Явно при него никоя добрина не остава ненаказана.

Съдията вдигна ръка, за да прекрати коментарите, и погледна календара, закачен на стената отляво на бюрото й.

— Мисля, че госпожа Макфърсън има право. Жалбата ви е прибързана, господин Ройс. Двете страни трябва да разполагат с всички материали по делото до пети март, петък. Ако тогава възникне проблем, пак ще поговорим.

— Да, ваша светлост — хрисимо рече Ройс.

Искаше ми се да се пресегна, да вдигна ръката на Маги във въздуха и победно да я разтърся, но едва ли щеше да е уместно. И все пак се радвах, че поведохме поне с една точка пред Ройс.

След като обсъдихме още няколко рутинни досъдебни въпроса, срещата приключи и ние си тръгнахме през залата. Спрях да побъбря със секретарката на Брайтман. Не я познавах много добре, но не исках да излизам заедно с Ройс. Опасявах се, че ще си изпусна нервите, а той тъкмо това чакаше.

Когато го видях да минава през двукрилата врата в дъното, прекратих разговора и с Маги се насочихме към изхода.

— Здравата го срита по задника, Маги — похвалих я аз. — Словесно.

— Ще има значение само ако го сритаме на процеса.

— Не се бой, ще успеем. Искам да се заемеш с предаването на материалите. Действай както обикновено правите в прокуратурата. Струпай му всичко накуп. Дай му толкова много неща, че да не може да види кое е най-важното.

Тя се усмихна, обърна се и мина гърбом през вратата.

— Най-после загряваш.

— Надявам се.

— Ами Сара? Той трябва да се е досетил, че сме я намерили, и ако е умен, няма да чака да му дадем материалите. Сигурно е пратил свой човек да я търси. Лесно може да я открие. Хари го доказа.

— Нищо не можем да направим. Като стана дума за Хари, къде е той тази сутрин? — попитах аз.

— Обади ми се и каза, че трябвало да провери някои неща. Щял да се появи по-късно. Ти не отговори на въпроса ми за Сара. Какво ще…

— Кажи й, че може да я посети някой от страна на защитата, но не е длъжна да разговаря с него, ако не желае.

Излязохме в коридора и завихме наляво към асансьорите.

— Ако тя не разговаря с тях, Ройс ще се оплаче на съдията. Сара е ключовият свидетел, Мики.

— И какво от това? Съдията не може да я принуди да говори. А пък Ройс ще изгуби време за подготовка. Щом е решил да ни върти номера и ние няма да му останем длъжни. Всъщност какво ще кажеш за това? Ще включим в свидетелския списък всички затворници, с които Джесъп е лежал в една килия. Това би трябвало да ангажира следователите му за известно време.

На лицето на Маги се разля широка усмивка.

— Ти наистина влизаш в час, а?

Натикахме се в пълния асансьор. С Маги бяхме достатъчно близо един до друг, за да се целунем. Гледах я в очите, докато й отговарях:

— Защото не искам да загубя.

16.

Бош закара Мади на училище, обърна колата и потегли обратно по „Удроу Уилсън“. Подмина дома си и се насочи към мястото, което хората от квартала наричаха „горното кръстовище“ с Мълхоланд Драйв. „Мълхоланд“ и „Удроу Уилсън“ бяха дълги и лъкатушни планински пътища, които се пресичаха два пъти — в подножието и на върха на планината. Оттам и местните названия „горно“ и „долно“ кръстовище.

Хари зави надясно по Мълхоланд Драйв и продължи до пресечката с Лоръл Кениън Булевард. След това отби от пътя и набра номера на диспечера на ЗСР, който Шипли му беше дал. Сержантът се казваше Уилман и трябваше да е осведомен за всяко текущо наблюдение на Звеното. ЗСР обикновено работеше по четири-пет несвързани помежду си случаи. Всеки от тях получаваше кодово име, за да има ред и да не се налага да използват истинските имена на заподозрените по радиостанцията. Бош знаеше, че наблюдението на Джесъп е наречено операция „Ретро“, защото се отнасяше до старо дело.

— Тук Бош от „Грабежи и убийства“. Следовател съм по дело „Ретро“. Интересува ме местонахождението на заподозрения, защото се готвя да отида в едно от любимите му свърталища. Искам да се уверя, че няма да се натъкна на него.

— Изчакайте.

Диспечерът остави слушалката, за да попита по радиостанцията къде се намира Джесъп. Отговорът, който Хари чу по телефона, беше заглушен от силно пращене и той изчака сержантът да му го повтори официално.

— В момента Ретро е в пещерата — незабавно съобщи дежурният. — Предполагат, че кърти.

„В пещерата“ означаваше, че си е вкъщи.

— Значи пътят ми е свободен — отвърна Бош. — Благодаря, сержант.

— За нищо.

Хари затвори и отново потегли по „Мълхоланд“. След няколко завоя стигна до Фрайман Кениън и отби към парка. Шипли му се беше обадил рано сутринта, преди да му свърши смяната, и му съобщи, че Джесъп пак е ходил и във Франклин, и във Фрайман. Хари започваше да се измъчва от любопитство какво е намислил заподозреният, още повече че беше минал и покрай къщата на Уиндзор Булевард, в която бе живяло семейство Ланди.

Фрайман Кениън Парк беше разположен на пресечен, силно наклонен терен със стръмни пътеки, равен паркинг и наблюдателна площадка на върха, точно до „Мълхоланд“. Бош бе ходил там по служба и познаваше района. Спря така, че колата да е обърната на север, към долината Сан Фернандо. Въздухът беше чист и се разкриваше гледка чак до планината Сан Гейбриъл. Едноседмичните ужасни бури в края на януари бяха разчистили небето и смогът едва сега отново започваше да се прокрадва над долината.

След няколко минути детективът слезе до пейката, на която, по думите на Шипли, обектът беше седял двайсет минути, зяпайки светлините долу. Бош седна и си погледна часовника. В единайсет имаше среща със свидетел. Оставаше му повече от час.

Престоят му на пейката не разбуди интуицията му, нито му подсказа какво е правил там заподозреният по време на честите си посещения в планинските паркове. Накрая реши да продължи по „Мълхоланд“ до Франклин Кениън.

Ала там го очакваше същото — голям природен парк насред градския мравуняк. Бош намери зоната за пикник, която се описваше в сводките на ЗСР, но пак не успя да разбере с какво това място е привлякло Джесъп. Откри Пътеката на Блайндърман и я последва по стръмния склон, докато не го заболяха краката. Върна се на паркинга, напълно озадачен от поведението на заподозрения.

На връщане мина покрай голям стар чинар, който пътеката заобикаляше. Забеляза нещо сивкаво между два оголени корена в основата му и когато се вгледа внимателно, разбра, че е восък. Някой беше палил там свещ.

Из целия парк имаше табели, забраняващи пушенето и използването на кибрит, тъй като пожарите бяха най-голямата опасност за гората. Ала някой беше палил свещ в основата на дървото.

Прииска му се да се обади на Шипли и да го попита дали Джесъп не е направил това предната нощ, но знаеше, че не бива. Наблюдателят едва беше отстъпил от нощна смяна и сигурно спеше. Щеше да почака до вечерта.

Той огледа района около дървото за още някакви следи, че Джесъп е бил там. Като че ли някакво животно наскоро си беше правило дупки под чинара, но нямаше нищо друго.

Когато стигна до началото на пътеката и навлезе в зоната за пикник, Бош видя един лесничей да наднича в кошче за боклук. Приближи се до него и каза:

— Здравейте.

Лесничеят рязко се обърна, като държеше капака на кошчето далеч от тялото си.

— Да, господине?

— Извинявайте, не исках да ви стряскам. Аз… Разхождах се по пътеката и видях едно голямо дърво, май че е чинар. Като че ли някой е палил свещ в основата му. Чудех се…

— Къде?

— По Пътеката на Блайндърман.

— Покажете ми.

— Не ми се ще да бия пак целия път до долу. Не съм с подходящи обувки. Имам предвид голямото дърво по средата на пътеката. Сигурен съм, че ще го намерите.

— Паленето на огън в парка е забранено!

Лесничеят тръшна силно капака върху кошчето, за да подчертае думите си.

— Знам. Затова и съобщавам за случая. Но исках да ви попитам има ли нещо специално в това дърво, че някой е палил свещ там?

— Тук всяко дърво е специално. Целият парк е специален.

— Да, това ми е ясно. Бихте ли ми казали само…

— Бихте ли ми показали документ за самоличност?

— Моля?

— Документ за самоличност. Искам да видя документа ви за самоличност. Мъж с риза и вратовръзка, който се разхожда по пътеките с „неподходящи обувки“, ми се струва малко подозрителен.

Бош поклати глава и извади служебната си карта.

— Добре, ето.

Разтвори я и я протегна към лесничея, като му остави няколко секунди да я разгледа. Междувременно видя, че на табелката на униформата му пише „Брорийн“.

— Доволен ли сте? Сега ще отговорите ли на въпросите ми, господин Брорийн?

— Разследвате ли нещо? — попита лесничеят.

— Просто отговорете на въпросите ми за дървото на оная пътека.

Бош вдигна ръка в посоката, от която идваше.

— Сега разбирате ли?

Брорийн поклати глава.

— Съжалявам, но тук сте на моя територия и аз съм длъжен да…

— Не, приятел, всъщност ти си на моя територия. Но ти благодаря за изключителната помощ. Непременно ще спомена за теб в доклада си.

Хари се обърна и тръгна към паркинга.

— Доколкото знам, в онова дърво няма нищо специално — извика подире му лесничеят. — Съвсем обикновено дърво, детектив Борш.

Бош махна с ръка, без да се обръща, и добави неграмотността към списъка с недостатъците на Брорийн.

17.

Като адвокат имах успех тогава, когато обвинението не беше подготвено за ходовете ми и те го изненадваха. Държавната машина като цяло скърцаше по рутинни релси и съдебното преследване на нарушителите на закона не правеше изключение. Като новоизпечен прокурор, бях взел тая работа присърце и се заклех да не се поддавам на удобството и опасностите на рутината. Обещах си да съм повече от готов за ходовете на Клайв Ройс Хитрия. Да ги очаквам. Да се досещам за тях дори преди него самия. И да съм като снайперист, скрит в короната на дърво — ловко да ги елиминирам един по един от разстояние.

Това обещание често ни събираше на стратегически съвещания с Маги Страшната в моя нов офис. Обект на дискусията ни този следобед беше около какво ще бъде изградена досъдебната защита на нашия противник. Знаехме, че Ройс ще подаде молба за прекратяване на делото. Нямаше никакво съмнение. Обсъждахме основанията за тази молба. Исках да съм готов за всичко. Твърди се, че по време на война снайперистът прави засада на вражески патрул, като първо поваля командира, радиста и санитаря. Ако успее, останалите от патрула се паникьосват и се пръскат. Тъкмо това се надявах бързо да постигна, когато Ройс подаде молбата. Исках да действам светкавично и точно и с деморализиращи аргументи и отговори да покажа на обвиняемия, че е загазил. Ако подплашех Джесъп, можеше дори да не се стигне до процес. Можеше да сключим споразумение. Да се признае за виновен. А това означаваше присъда. И се равняваше на победа за нашата страна.

— Според мен един от аргументите му ще е, че обвиненията вече не са валидни без предварително изслушване — каза Маги. — Това ще му даде две възможности. Първо ще поиска съдията да прекрати делото или поне да насрочи ново изслушване.

— Но нали е отменена само присъдата? — възразих аз. — Тя е свързана с процеса, а ние ще водим нов процес. Предварителното изслушване не е оспорено.

— Тъкмо така ще отговорим ние.

— Добре, ти се заеми с това. Друго?

— Няма да изтъквам повече възможности, ако ще ми ги възлагаш за подготовка. Това е третата задача, която ми поставяш, а по мои сметки ти си поел само една.

— Добре, аз ще поема следващото, което изскочи. Давай нататък.

Маги се усмихна и ме осени, че току-що съм се натъкнал на собствената си засада. Но преди тя да успее да натисне спусъка, вратата на кабинета ми се отвори и Бош влезе, без да почука.

— Спасен в последния момент — възкликнах аз. — Какво става, Хари?

— Имам свидетел, когото, струва ми се, трябва да изслушате. Според мен ще ни свърши работа и не са го използвали на първия процес.

— Кой? — попита Маги.

— Бил Клинтън.

Не свързвах името с никой от делото, но Маги, която го познаваше в детайли, веднага събра две и две.

— Един от шофьорите на „паяк“, които са работили с Джесъп.

Бош насочи показалец към нея.

— Точно така. Навремето е работил с Джесъп в „Аардварк Тоуинг“. Сега има автосервиз на Ла Бреа Булевард до кръстовището с „Олимпик“. Казва се „Президеншъл Мотърс“.

— И с какво може да ни е полезен като свидетел? — попитах аз.

Хари посочи вратата.

— Оставих го да чака при Лорна. Поканете го и той сам ще ви обясни.

Погледнах Маги и след като не видях възражение от нейна страна, казах на Бош да доведе Клинтън. Преди да излезе, той сниши глас и ни довери, че го проверил в полицейските бази данни и бил чист. Нямал криминално досие.

— Нищичко — завърши Хари. — Даже глоба за неправилно паркиране.

— Добре — отвърна бившата ми жена. — Да видим какво ще ни каже.

Бош излезе в приемната и се върна с нисък, около петдесет и пет годишен мъж, облечен в син работен панталон и риза с овална кръпка над джоба на гърдите, на която пишеше „Бил“. Не носеше очила и косата му беше грижливо сресана. Забелязах машинно масло под ноктите му, но реших, че този проблем може да се реши още преди да се е появил пред съдебните заседатели.

Хари придърпа един стол от стената и го постави в средата на стаята, с лице към бюрото ми.

— Седнете, господин Клинтън — покани го той. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

После с кимване ми предаде топката.

— Първо, господин Клинтън, благодаря ви, че се съгласихте да дойдете и да поговорите с нас.

Мъжът кимна.

— Няма проблем, в момента в сервиза няма много поръчки.

— С каква работа се занимавате в сервиза? Специализиран ли е в нещо?

— Да, в реставрация. Главно на британски коли. Триумфи, емджита, ягуари и всякакви други колекционерски марки.

— Ясно. Колко върви напоследък триумф „Ти Ар“ двеста и петдесет?

Клинтън ме изгледа, изненадан от очевидната ми запознатост с един от автомобилите, в които бе специализирал.

— Зависи в каква форма е. Миналата година купих една красавица за двайсет и пет бона. И вложих още близо дванайсет в реставрацията й. Плюс много работа.

Кимнах.

— Имах такава в гимназията. Ще ми се да не я бях продавал.

— Произвеждали са ги само една година. Шейсет и осма. Което я прави истинска колекционерска рядкост.

Пак кимнах. С това изчерпвахме всичко, което знаех за тая кола. Харесвах я просто заради дървеното предно табло и гюрука. През уикендите ходех с нея до Малибу и киснех по плажовете за сърфинг, въпреки че не можех да сърфирам.

— Е, да прескочим от шейсет и осма на осемдесет и шеста, става ли?

Клинтън сви рамене.

— Съгласен.

— Ако не възразявате, госпожа Макфърсън ще си води записки.

Отново свиване на рамене.

— Тогава да започваме. Добре ли си спомняте деня, в който е убита Мелиса Ланди?

Клинтън разпери ръце.

— Ами спомням си го отлично заради случилото се. Онова момиченце беше убито и се оказа, че съм работил с оня, дето го е извършил.

— Трябва да е било много травмиращо.

— Да, държа ме известно време.

— И после ви е изхвърчало от ума, така ли?

— Не, не точно… но престанах да мисля непрекъснато за това. Отворих сервиза и така нататък.

Кимнах. Клинтън изглеждаше достатъчно искрен и честен. Добро начало. Погледнах Бош. Знаех, че е открил в свидетеля някакво зрънце, което според него е злато. Затова исках да поеме той.

— Бил — започна Хари. — Разкажи им малко за онова, което се е случвало с „Аардварк“ навремето. За западането на бизнеса.

Клинтън кимна.

— Да, ами тогава ни вървеше доста добре. Гласуваха закон, че никой не може да паркира на пресечките на „Уилшър“ без стикер за местен жител. Всички останали трябваше да ги вдигаме. Та в неделя сутрин отивахме в квартала и събирахме колите, паркирани заради църковните служби. Поне в началото. Собственик беше господин Кориш и вдигахме толкова много коли, че той назначи нов шофьор и даже почна да ни плаща за извънредно работно време. Беше голям майтап, защото в квартала работеха още две фирми и се състезавахме кой да вдигне повече коли. Все едно печелехме точки и бяхме отбор.

Клинтън погледна Бош, за да види дали разказва вярната история. Хари му кимна и му каза да продължи.

— После нещата тръгнаха на зле. На хората им дойде акълът и спряха да паркират там. Някой каза, че даже на службите ги предупреждавали: „Не паркирайте северно от «Уилшър».“ Та както бяха прекалено много, че не можехме да се справим с тях, колите изведнъж станаха недостатъчно. Затуй господин Кориш рече, че трябвало да съкрати разходите и един от нас трябвало да си иде, а може би даже двама. Каза, че щял да следи как се справяме и да вземе решение.

— Кога ви го каза, по отношение на деня на убийството? — попита Бош.

— Беше точно преди това. Защото и тримата още бяхме на работа. Нали разбирате, той още не беше уволнил никого.

Поех разпита и го попитах как се е отразила новата заповед на конкуренцията между шофьорите.

— Ами, стана свирепо, нали разбирате. Всички бяхме приятели и после изведнъж почнахме да не се харесваме, защото искахме да си запазим работата.

— Как се работеше с Джейсън Джесъп след това?

— Джесъп беше абсолютен главорез.

— Напрежението ли му въздействаше?

— Да, защото беше на последно място. Господин Кориш постави специално табло, за да следим броя вдигнати коли, и той беше на последно място.

— И затова не е бил доволен.

— Не беше доволен. Стана отврат да се работи с него, ще прощавате за езика.

— Спомняте ли си как се държеше в деня на убийството?

— Малко. Както казах на детектив Бош, той почна да си заплюва улици. Например твърдеше, че цял „Уиндзор“ бил негов. „Лас Палмас“ и „Люсърн“ — също. Ей такива неща. А ние с Дерек, другия шофьор, му казахме, че няма такива правила. А той вика: „Хубаво, само се опитайте да вдигнете кола на някоя от тия улици и ще видите какво ще се случи“.

— Заплашвал ви е.

— Да, и така може да се нарече. Определено.

— Със сигурност ли си спомняте, че „Уиндзор“ е била една от улиците, за които твърдял, че са негови?

— Да, сигурен съм за „Уиндзор“.

Информацията си я биваше. Щеше да илюстрира психическото състояние на обвиняемия. Но трудно щяхме да я вкараме в протокола, ако нямаше потвърждение от Уилбърн или Кориш. Стига да бяха още живи.

— Изпълни ли заплахата си по някакъв начин? — попита Маги.

— Не — отвърна Клинтън. — Само че това беше денят на убийството. Арестуваха го и с това се приключи. Не мога да кажа, че съм се разстроил прекалено от напускането му. После господин Кориш уволни Дерек, щото той го излъга, че нямал криминално досие. Аз останах последен. Работих там още четири години — докато спестих пари да открия сервиза.

Обичайната американска история за успеха. Изчаках да видя дали Маги има други въпроси, но нямаше. За разлика от мен.

— Господин Клинтън, преди двайсет и четири години разговаряли ли сте за тези неща с полицията или прокуратурата?

Той поклати глава.

— Не точно. Тъй де, говорих с детектива, дето беше главен тогава. Той ме разпита. Обаче не са ме викали в съда или нещо подобно.

Защото тогава не са имали нужда, от теб, помислих си. Но сега ще ми потрябваш.

— Какво ви прави толкова сигурен, че Джесъп ви е отправил тази заплаха в деня на убийството?

— Просто знам, че беше оня ден. Спомням си го, защото не всеки ден арестуват за убийство човека, дето работи с теб.

Той кимна, сякаш за да подчертае думите си.

Погледнах Бош, за да видя дали пропускаме нещо. Той разбра намека и отново пое разпита.

— Бил, кажи и на тях какво е станало, когато сте били в полицейската кола с Джесъп. По пътя за „Уиндзор“.

Клинтън кимна. Лесно се поддаваше на водене и аз го приех като поредния добър признак.

— Ами те всъщност си мислеха, че е Дерек. Полицията де. Той имаше криминално досие, но излъга, че нямал, и те го разкриха. Та затуй беше главен заподозрян. Качиха го на задната седалка на едната патрулка, а нас с Джейсън — в другата.

— Казаха ли къде ви водят?

— Казаха, че имали още въпроси, затуй си помислихме, че ни карат в участъка. В колата с нас имаше двама полицаи и ги чухме да си приказват, че щели да ни използват за разпознаване. Джейсън ги попита какво е това и те казаха, че не било голяма работа, просто им трябвали хора с гащеризони, защото искали да видят дали някакъв свидетел можел да познае Дерек.

Клинтън млъкна и погледна очаквателно първо Бош, после мен и накрая — Маги.

— Какво стана после? — попитах.

— Ами първо Джейсън каза на двамата полицаи, че не можели да ни взимат просто така за някакво разпознаване. Те отговориха, че изпълнявали заповед. Та отиваме ние на „Уиндзор“ и спираме пред една къща. Ченгетата слязоха да говорят с главния детектив, който стоеше там с още неколцина. Ние с Джейсън гледахме през прозорците, ама не видяхме никакъв свидетел. После главният детектив влезе в къщата и повече не излезе. Ние не знаехме какво стана и тогава Джейсън поиска да му дам шапката си.

— Шапката ли? — изненада се Маги.

— Да, моята шапка с логото на „Доджърс“. Носех я винаги и Джейсън вика, че трябвало да я вземе, защото познавал едно от ченгетата, дето стояха при къщата, когато пристигнахме. Каза, че веднъж се сбил с него заради някаква кола, която бил вдигнал, и ако оня го видел, щял да си изпати. И все повтаряше: „Дай ми шапката си“.

— И вие какво направихте? — подканих го аз.

— Ами не си помислих нищо особено, понеже не знаех онова, дето го научих после. Нали разбирате какво имам предвид? Затуй му я дадох и той си я тури. След туй, когато се върнаха да ни вземат от колата, ченгетата май не забелязаха, че сме си разменили шапката. Накараха ни да слезем и да застанем до Дерек. Стояхме там и после единия полицай го повикаха по радиостанцията, спомням си го. Той се обърна и рече на Джейсън да си махне шапката. Той си я махна и след няколко минути всички го наобиколиха, туриха му белезници и се оказа, че не е Дерек, ами той.

Преместих поглед от Клинтън към Бош и после към Маги. По изражението й видях, че историята с шапката е важна.

— И знаете ли кое е смешното? — попита автомонтьорът.

— Не, кое? — обърнах се аз към него.

— Така и не си получих шапката.

Той се усмихна и аз му отвърнах.

— Е, ще трябва да ви вземем нова шапка, когато приключим с всичко. А сега ще ви задам основния въпрос. Готов ли сте да повторите под клетва всичко, което ни разказахте, на процеса срещу Джейсън Джесъп?

Клинтън се замисли за няколко секунди и кимна.

— Да, ще го направя.

Изправих се, заобиколих бюрото и му подадох ръка.

— В такъв случай май си имаме свидетел. Много ви благодаря, господин Клинтън.

Ръкувахме се, после направих знак на Бош.

— Трябваше да те попитам, Хари, това ли беше всичко?

Той също се изправи.

— Така ми се струва. Ще върна господин Клинтън в сервиза му.

— Отлично. Още веднъж ви благодаря, господин Клинтън.

Свидетелят се изправи.

— Моля, викайте ми Бил.

— Непременно, обещавам. Ще ви викаме Бил и ще ви повикаме за свидетел.

Всички се засмяха по оня фалшив начин и Бош изведе Клинтън от офиса. Върнах се и седнах зад бюрото.

— Добре, кажи сега за шапката.

— Това е страхотна връзка — отвърна Маги. — Когато разговаряхме със Сара, тя си спомни, че Клостър се обадил по радиостанцията от спалнята на полицаите на улицата и им наредил да накарат Джесъп да си свали шапката. И тогава тя го разпознала. После Хари прегледа материалите по делото и откри списък с иззетите вещи при ареста на Джесъп. Шапката на „Доджърс“ беше в него. Още се опитваме да открием тези вещи — доста е трудно след двайсет и четири години, но може да са отишли в „Сан Куентин“. Така или иначе, даже да нямаме шапката, имаме списъка.

Кимнах. Това беше добре по много причини. Показваше, че свидетелите независимо един от друг взаимно потвърждават показанията си, хвърляше съмнение върху евентуално твърдение на защитата, че след толкова години спомените са недостоверни, и накрая, но не на последно място, изясняваше психическото състояние на обвиняемия. Джесъп е знаел, че има опасност да го разпознаят, че някой го е видял да отвлича момичето.

— Добре, хубаво — казах. — Какво мислиш за първата част, дето се конкурирали помежду си и някой щял да бъде уволнен? Даже двама.

— И това е полезен материал от психологическа гледна точка. Джесъп е бил под напрежение и не е издържал. Може би всичко е заради това. Навярно трябва да включим психолог в свидетелския списък.

Отново кимнах.

— Ти ли каза на Бош да издири и разпита Клинтън?

Тя поклати глава.

— Направил го е по своя инициатива. Бива го в тези неща.

— Знам. Само ми се иска да ми казва малко повече за намеренията си.

18.

Рейчъл Уолинг поиска да се срещнат в един от стъклените небостъргачи в центъра. Бош отиде на адреса и се качи с асансьора на трийсет и четвъртия етаж. Вратата на адвокатската кантора „Франко, Бекера & Ицурис“ беше заключена и той трябваше да почука. Рейчъл му отвори веднага и го покани в луксозен офис, в който нямаше нито адвокати, нито чиновници. Тя го заведе в заседателната зала на фирмата. На голяма овална маса детективът видя кашона с папките, който й бе дал предната седмица. Влязоха и той отиде до френските прозорци, които гледаха към града.

Не си спомняше да се е качвал толкова нависоко в центъра. Разкриваше се гледка чак до Доджър Стейдиъм и дори още по-нататък. Той потърси с очи Дирекция на полицията и видя облицованата със стъкло сграда до редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. После плъзна поглед към Ехо Парк и си спомни деня, в който бяха там с Рейчъл Уолинг. Тогава бяха един екип, в повече от едно отношение. Но сега това му се струваше много отдавна.

— Какво е това място? — попита Бош, още загледан навън. — Къде са всички?

— Няма никого. Използвахме го само като декор в едно разследване на пране на пари. Затова е празно. Половината от тази сграда е празна. Заради кризата. По-рано офисът е бил на истинска адвокатска кантора, която фалирала. Ние просто го взехме под наем. Управата е доволна от държавните субсидии.

— От какво са прали пари? От дрога? Или оръжие?

— Знаеш, че не мога да ти кажа, Хари. Сигурно ще прочетеш за това след няколко месеца.

Той кимна, спомняйки си името на вратата. „Франко, Бекера & Ицурис“: ФБР. Хитро.

— Чудя се дали управата ще съобщи на следващите наематели, че офисът е използван от Бюрото за залавяне на опасни престъпници. Може да се появят техни приятели.

Рейчъл не отговори, просто го покани на масата. Той се настани и хубаво я огледа, докато сядаше насреща му. Носеше косата си спусната, нещо необичайно. Беше я виждал така, но не и на работа. Тъмните къдри обрамчваха лицето й и насочваха вниманието към тъмните й очи.

— Хладилникът на кантората е празен, иначе щях да ти предложа нещо за пиене.

— Няма нужда.

Тя отвори кашона и започна да вади папките.

— Много съм ти признателен за това, Рейчъл — каза Бош. — Надявам се, че не съм смутил живота ти прекалено много.

— Работата — не. Беше ми приятно. Но ти, Хари, твоето завръщане смущава живота ми.

Не беше очаквал това.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам приятел и му разказах за теб. За теорията за единствения куршум и всичко останало. И той не остана доволен, че си губя вечерите, за да работя за теб.

Бош не знаеше как да й отговори. Онова, което Рейчъл Уолинг казваше, винаги криеше по-дълбок смисъл. И той нямаше представа дали в думите й сега няма нещо повече.

— Съжалявам — отвърна той накрая. — Каза ли му, че е чисто служебно, че просто искам професионалното ти мнение? Че съм се обърнал към теб, защото ти имам доверие и си най-добрата в тази област?

— Той знае, че съм най-добрата, но това няма значение. Хайде да приключваме.

Тя разтвори една от папките.

— Бившата ми жена е мъртва — рече Бош. — Убиха я миналата година в Хонконг.

Не беше сигурен защо й го казва. Тя вдигна рязко поглед и Хари разбра, че не е знаела.

— Господи, ужасно съжалявам.

Бош само кимна. Реши да й спести подробностите.

— Ами дъщеря ти?

— Сега живее при мен. Добре се справя, но й е много тежко. Оттогава минаха само четири месеца.

Тя кимна, изглеждаше много смутена от казаното.

— А ти? — попита след малко. — Предполагам, че ти е било много трудно.

Той пак кимна, не можеше да измисли подходящите думи. Дъщеря му вече присъстваше изцяло в живота му, но на ужасна цена. Осъзна, че е повдигнал въпроса, а не може да говори за това.

— Виж, много е странно — продължи детективът. — Не знам защо ти го казах. Ти спомена за единствения куршум и си спомних, че съм ти казвал за нея. Може да си поговорим за това някой друг път. Ако искаш, разбира се. А сега да се върнем към делото. Съгласна?

— Да, естествено. Просто си мислех за дъщеря ти. Да изгуби майка си и после да се наложи да се премести толкова далече от дома си… Знам, че при теб ще й е добре, но… това е голяма промяна.

— Да, но казват, че децата са издръжливи, и е така. Тя вече има много приятели и се справя добре в училище. И за двама ни промяната беше огромна, но мисля, че тя ще го преодолее.

— А ти как ще го преодолееш?

Бош я погледна в очите за миг, преди да отговори:

— Вече го преодолях. Дъщеря ми е при мен — тя е най-хубавото нещо в живота ми.

— Това е чудесно, Хари.

— Да.

Рейчъл откъсна поглед от него и продължи да вади папките и снимките от кашона. Изведнъж се преобрази и стана делова — профайлър от ФБР, готов да докладва откритията си. Бош бръкна в джоба си и извади бележника си, поставен в сгъваем кожен калъф с детективската значка на корицата. Разтвори го и се приготви да записва.

— Ще започна със снимките — рече тя.

— Добре.

Уолинг нареди на масата пред него четири снимки на трупа на Мелиса Ланди в контейнера. Под тях сложи още две фотографии от аутопсията. Бош никога не бе успявал да гледа спокойно снимки на мъртви деца. А тези тук бяха особено мъчителни. Той дълго се взира в тях, преди да осъзнае, че свиването под лъжичката му се дължи най-вече на факта, че детето е било намерено в боклукчийски контейнер. Изхвърлянето на момичето приличаше на послание относно жертвата и оскърбление за нейните близки.

— Контейнерът — каза Хари. — Смяташ, че е избран като послание.

Уолинг не отговори веднага, сякаш за пръв път обмисляше тази възможност.

— Всъщност подхождам от друга гледна точка. Мисля, че решението е било почти спонтанно. Не е било планирано. Трябвало е да се избави от трупа незабелязано и да не намерят момиченцето веднага. Знаел е, че зад кинотеатъра има контейнер, и го е използвал. Така се е случило. Не е послание.

Бош кимна. Наведе се напред и си записа да попита Клинтън за контейнера. „Ел Рей“ се намираше в Уилшърския коридор, в който бяха работили шофьорите от „Аардварк“. Сигурно знаеха за него.

— Извинявай, нямах намерение да тръгвам в грешната посока — каза той, докато пишеше.

— Няма проблем. Започвам със снимките на момичето, защото смятам, че това престъпление може да не е разтълкувано вярно от самото начало.

— Не е разтълкувано вярно ли?

— Да, изглежда тогавашните следователи са възприели местопрестъплението буквално и са го сметнали за резултат от плана на заподозрения. С други думи, че Джесъп е отвлякъл момичето с намерението да го удуши и захвърли в контейнера. За това свидетелства характеристиката на престъплението, пратена във ФБР и калифорнийското министерство на правосъдието, за сравнение с други подобни.

Тя разтвори една папка и извади дългата характеристика и съпътстващите я формуляри, подготвени от главния следовател преди двайсет и четири години.

— Детектив Клостър търсел подобни престъпления, които евентуално да свърже с Джесъп. Не се натъкнал на нищо и с това се приключило.

Бош беше разучавал няколко дни материалите по делото и знаеше всичко това, но не я прекъсна, защото предчувстваше, че ще го наведе на нови заключения. Тъкмо в това се състоеше красотата на нейното изкуство. Нямаше значение, че във ФБР не го признаваха и не използваха максимално способностите й. Той винаги щеше да го прави.

— Мисля, че това престъпление още отначало е изтълкувано грешно. Прибави факта, че навремето базата данни явно не е била толкова развита и всеобхватна като сега. Посоката е била тотално сбъркана и нищо чудно, че са стигнали до задънена улица.

Хари кимна и си записа нещо.

— И ти си се опитала да направиш нова характеристика, така ли? — попита той.

— Доколкото можах. И отправната точка е точно тук. На снимките. Разгледай травмите й.

Бош се наведе към първия ред фотографии. Не видя никакви наранявания. Момичето просто беше хвърлено в почти пълния контейнер. В кинотеатъра сигурно бяха изграждали някакви декори или просто бяха правили ремонт, защото в контейнера имаше главно строителни отпадъци. Стърготини, кофи от боя, парчета нарязано и натрошено дърво. Облицовъчни материали и разкъсани найлони. Мелиса Ланди лежеше по гръб в един от ъглите на контейнера. Нито по нея, нито по роклята й имаше кръв.

— Какви травми имаш предвид? — попита той.

Уолинг се изправи, за да се надвеси над масата, и посочи с химикалката си петната по шията на жертвата.

— Травмите по шията й — поясни тя. — Ако се вгледаш внимателно, ще видиш овална синина отдясно. От другата страна има симетрично, но по-голямо петно. Това показва, че е удушена с една ръка.

Докато говореше, Рейчъл илюстрираше думите си с химикалката.

— Палецът тук отдясно, четирите пръста от ляво. С една ръка. Добре, а защо с една ръка?

Тя седна на мястото си. Бош също се отпусна назад в стола си. Фактът, че Мелиса е била удушена с една ръка, не го изненадваше. Това фигурираше в характеристиката на убийството, изготвена от Клостър.

— Преди двайсет и четири години се е предполагало, че Джесъп е удушил момичето с дясната си ръка, докато е мастурбирал с лявата. Тази версия се основава само на едно нещо — на спермата по роклята на жертвата. Тя е оставена от човек със същата кръвна група като Джесъп и затова са решили, че е негова. Следиш ли логиката ми?

— Да, давай нататък.

— Добре, ето какъв е проблемът. Вече ни е известно, че спермата не е от Джесъп. Следователно основната характеристика или версия за престъплението от осемдесет и шеста е погрешна. Това се доказва и от факта, че Джесъп е десняк, ако се съди по почерка му. Експериментално е доказано, че при десняците мастурбирането почти винаги се извършва с водещата ръка.

— И са правили такива научни експерименти?!

— Да, колкото и да е странно. Аз определено се изненадах, когато се поразрових из мрежата.

— Знаех си, че му има нещо на тоя интернет.

Тя се усмихна. Изобщо не личеше да се притеснява от темата на дискусията им. Беше свършила цялата тази работа само за един ден.

— Всичко са изследвали, даже с коя ръка хората си бършат задниците. Всъщност това е изключително занимателно четиво. Въпросът обаче е, че следователите са сбъркали още отначало. Това убийство не е извършено по време на сексуален акт. Ще ти покажа още няколко снимки.

Уолинг се пресегна към масата, събра всички фотографии на куп и ги премести встрани. После подреди на тяхно място други, показващи вътрешността на „паяка“, шофиран от Джесъп в деня на убийството. Колата дори си имаше име, отпечатано с шаблон върху предното табло.

— Добре, та въпросния ден Джесъп карал Матилда — продължи Рейчъл.

Бош разгледа трите нови снимки. В кабината на „паяка“ цареше идеален ред. На таблото грижливо бяха поставени наръч карти — по онова време още не бяха използвали навигационни системи — и малко плюшено животно, навярно фирменият мравояд на „Аардварк“6, предназначен за закачване на огледалото. В поставката на централната конзола имаше голяма чаша с газирана напитка от „Севън-Илевън“. Стикерът на жабката гласеше: „Екс или секс — никой не се вози безплатно“.

С помощта на вярната си химикалка Уолинг огради нещо на една от снимките — полицейска радиостанция, монтирана под таблото.

— Някой замислял ли се е какво означава това?

Той сви рамене.

— Не знам за осемдесет и шеста. Какво значи сега?

— Ами Джесъп е работел в „Аардварк“, фирма за извозване на неправилно паркирани коли, лицензирана от общината. Няколкото такива компании са се конкурирали. Шофьорите са подслушвали полицията и са научавали за катастрофи и нарушения. Така са имали предимство пред конкуренцията, нали разбираш? Само че всички „паяци“ са имали такива радиостанции и всички шофьори са ги слушали, за да имат предимство едни пред други.

— Ясно. Какво значи това?

— Нека първо да помислим за отвличането. От свидетелските показания и всичко останало е съвсем ясно, че това престъпление не е грижливо и търпеливо планирано. Извършено е импулсивно. Знаели са го още отначало. След малко може подробно да обсъдим мотивите, но за момента е достатъчно да кажем, че нещо неудържимо е подтикнало Джесъп да действа.

— Струва ми се, че знам нещо за мотивите — рече Бош.

— Добре, нямам търпение да го чуя. Но засега ще приемем, че някакво вътрешно напрежение е накарало Джесъп да действа импулсивно и той е отвлякъл Мелиса. Качил я е в „паяка“ и е потеглил. Очевидно не е знаел, че сестра й се крие в храстите и ще вдигне тревога. Затова отвлича жертвата и тръгва, но след няколко минути чува по радиостанцията в колата полицейското съобщение за похищението. Това го връща в реалността и го кара да осъзнае ситуацията, в която се намира. Изобщо не си е представял, че всичко ще се развие толкова бързо. Донякъде идва на себе си. Наясно е, че трябва да се откаже от плана си, за да се спаси. Трябва да убие момичето, за да го елиминира като свидетел, и после да скрие тялото, за да не бъде арестуван.

Хари кимна. Разбираше версията й.

— Искаш да кажеш, че не е възнамерявал да извърши такова престъпление.

— Точно така. Отказал се е от първоначалния си план.

— И когато се е обърнал към Бюрото, Клостър не е търсел каквото трябва.

— Точно така.

— Но дали наистина е имал план? Ти самата току-що каза, че престъплението е извършено импулсивно. Джесъп е видял възможност и се е възползвал от нея в рамките на секунди. Що за план може да е имал?

— Всъщност е повече от вероятно да е имал сложен и подробен план. Такива убийци имат парафилия — готов сценарий за идеалното психосексуално преживяване. Фантазират си го в най-малки подробности. И както можеш да очакваш, това често включва мъчения и убийство. Парафилията е част от ежедневния им измислен живот и се стига до момента, в който желанието става подтик, а подтикът се превръща в импулс за действие. Когато пресекат тази граница и започнат да действат, отвличането на жертвата може да е абсолютно неподготвено и импровизирано, но не и самото убийство. И нещастната жертва попада в сценария, който убиецът безброй пъти е разигравал във фантазиите си.

Бош погледна бележника си и установи, че е престанал да си води записки.

— Добре, но ти казваш, че в нашия случай не е станало така. Той се отказал от плана си. Чул е съобщението за отвличането по радиостанцията и то го е изтръгнало от фантазията и го е върнало в действителността. Разбрал е, че може би са близо до него. Убил е момичето и го е изхвърлил с надеждата, че няма да го заловят.

— Точно така. И както ти току-що отбеляза, когато следователите са се опитали да сравнят елементи от това убийство с други престъпления, по същество са сравнявали ябълки с портокали. Не са открили нищо подобно и са решили, че това е еднократно убийство с импулсивен характер. Аз не смятам така.

Хари вдигна поглед от снимките към Рейчъл.

— Смяташ, че го е правил и преди.

— Идеята, че го е правил и преди, е много съблазнителна. Няма да се изненадам, ако установиш, че е замесен и в други отвличания.

— Оттогава са минали повече от двайсет и четири години.

— Знам. И тъй като Джесъп не е бил свързан с неразкрити убийства, сигурно се касае за изчезнали и избягали от дома си деца. Случаи, в които не е било открито местопрестъпление. Момичета, които така и не са намерени.

Бош се сети за среднощните посещения на Джесъп в парковете по Мълхоланд Драйв. Може би вече знаеше защо е палил свещ в основата на дървото.

После го прониза още по-смайваща и страшна мисъл.

— Смяташ ли, че такъв човек може да използва онези престъпления отпреди толкова години, за да подхранва фантазиите си сега?

— Разбира се. Той е бил в затвора, имал ли е друг избор?

Обзе го усещане за неотложност. Неотложност, която вървеше заедно с все по-голяма увереност, че не си имат работа с изолирано убийство. Ако версията на Уолинг се окажеше вярна, а той нямаше причини да се съмнява в това, Джесъп беше рецидивист. И макар че го бяха затворили на топло за двайсет и четири години, сега отново вилнееше из града. Не след дълго щеше да се поддаде на напрежението и неустоимите желания, които вече го бяха тласкали към импулсивни действия.

Бош бързо взе решение — следващия път, когато Джесъп се поддадеше на напрежението и го обземеше непреодолимо желание да убива, той щеше да е там, за да го унищожи.

Погледът му се фокусира и той видя, че Уолинг го гледа странно.

— Благодаря ти за всичко, Рейчъл — каза накрая. — Струва ми се, че трябва да вървя.

19.

Това щеше да е обикновено заседание за решаване на досъдебни процедурни въпроси, но залата се пръскаше по шевовете. Адски много зяпачи и журналисти, както и доста адвокати. С Маги седяхме на масата на обвинението и за пореден път преглеждахме аргументите си. Всички въпроси пред съдия Брайтман вече бяха поставени и документирани. Сега Нейна светлост щеше да отправи още питания и да съобщи решенията си. Обземаше ме все по-силно безпокойство. Всички искания на Клайв Ройс бяха съвсем рутинни и с Маги бяхме представили солидни отговори. Бяхме готови да ги подкрепим и устно, но такова заседание можеше да крие и изненади. Неведнъж бях сварвал обвинението неподготвено тъкмо в такива случаи. А понякога делото може да бъде спечелено или изгубено още преди процесът да е започнал, с решение, взето на такова заседание.

Отпуснах се в стола и се озърнах назад, после бързо огледах залата. Усмихнах се престорено на един познат адвокат в галерията и отново се обърнах към Маги.

— Къде е Бош?

— Съмнявам се, че ще дойде.

— Защо? Последната седмица никакъв го няма.

— Работи по нещо. Вчера ми се обади и попита дали трябва да присъства. Отговорих му, че няма нужда.

— Дано да работи по нещо, свързано с Джесъп.

— Каза, че било свързано. Скоро щял да ни го съобщи.

— Много мило от негова страна. Процесът започва след четири седмици.

Зачудих се защо Бош се е обадил на нея, а не на мен — главния обвинител. Осъзнах, че съм ядосан и на двамата.

— Виж, не знам какво се е случило между вас по време на малкото ви пътуване до Порт Таунсенд, но той трябваше да се обади на мен.

Маги поклати глава, сякаш разговаряше с капризно дете.

— Не се тревожи, той знае, че ти си главният обвинител. Сигурно смята, че си прекалено зает, за да те информира ежедневно какво прави. И ще забравя какво каза за Порт Таунсенд. Само този път. Ако направиш още един такъв намек, ще си имаме сериозен проблем.

— Добре, извинявай. Просто…

Вниманието ми бе привлечено от Джесъп, който седеше оттатък пътеката, на масата на защитата, заедно с Ройс. Зяпаше ме с ехидна усмивчица и разбрах, че е наблюдавал двама ни с Маги. Може би даже ни беше подслушвал.

— Извини ме за малко — казах й аз, изправих се и се приближих до тях.

Наведох се към него.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Джесъп?

— Не разговаряй с клиента ми, Мик — намеси се Ройс, преди Джесъп да успее да каже нещо. — Ако искаш да го попиташ нещо, питай мен.

Джесъп пак се усмихна, окуражен от защитния ход на адвоката си.

— Я си сядай на мястото — изсумтя той. — Нямам какво да ти кажа.

Ройс го хвана за ръката, за да го накара да млъкне.

— Аз ще се оправя с това. Ти кротувай.

— Той ме заплаши. Трябва да се оплачеш на съдията.

— Казах кротувай, аз ще се оправя с него.

Джесъп скръсти ръце и се отпусна назад.

— Проблем ли има, Мик? — попита британецът.

— Не, няма проблем. Просто не ми харесва да ме зяпа.

Върнах се на масата на обвинението, като се ядосвах на себе си. Не биваше да си изпускам нервите. Седнах и погледнах към камерата, поставена в ложата на съдебните заседатели. Съдия Брайтман беше одобрила заснемането на процеса и заседанията преди него, но само с една камера, която трябваше да снабдява с материал всички канали и мрежи.

След няколко минути съдията зае мястото си и призова залата за тишина. Едно по едно прегледахме исканията на защитата и повечето решения бяха в наша полза, без да се налага да излагаме още много аргументи. Най-важно беше рутинното искане за прекратяване на процеса по липса на доказателства, което съдията отхвърли почти без коментар. Когато Ройс поиска да бъде изслушан, тя отговори, че няма нужда да обсъждаме повече въпроса. Това сериозно порицание ужасно ми хареса, макар външно да се преструвах, че всичко е рутинно и досадно.

Единственото решение, което съдията пожела да дискутираме подробно, беше ексцентричното искане на Ройс да бъде позволено на клиента му да използва грим по време на процеса, за да скрие татуировките на шията и пръстите си. Всички татуировки били направени в затвора, където бил хвърлен несправедливо за двайсет и четири години. Според адвоката те можело да настроят враждебно съдебните заседатели. Неговият клиент възнамерявал да ги скрие с фон дьо тен и Ройс искаше да се забрани на обвинението да повдига този въпрос пред заседателите.

— Трябва да призная, че за пръв път се сблъсквам с такова искане — каза съдията. — Склонна съм да го удовлетворя и да забраня на обвинението да привлича вниманието към татуировките, но виждам, че то е възразило срещу искането с аргумента, че съдържа недостатъчно информация за съдържанието и историята на тези татуировки. Бихте ли хвърлили светлина по въпроса, господин Ройс?

Адвокатът се изправи и се обърна към съда от мястото си. Аз погледнах натам и вперих очи в ръцете на Джесъп. Знаех, че Ройс се безпокои най-вече за татуировките по кокалчетата на пръстите на клиента му. Шията му можеше почти изцяло да се скрие под яката на ризата, каквато той несъмнено щеше да носи на процеса. Дланите му обаче винаги щяха да са на показ. На четирите кокалчета на едната му ръка и на трите на другата с мастило бяха татуирани буквите Е-Б-Е-Т-Е-С-Е и Ройс знаеше, че ще се погрижа съдебните заседатели да ги прочетат. Това обстоятелство навярно беше главният проблем със свидетелските показания на Джесъп, защото британецът знаеше, че ще измисля как волно или „неволно“ посланието на татуировката да стигне до заседателите.

— Ваша светлост, позицията на защитата е, че тези татуировки са били нанесени върху тялото на господин Джесъп, докато несправедливо е бил в затвора, и са плод на това мъчително преживяване. Затворът е опасно място и затворниците взимат мерки, за да се защитят. Понякога това става и с помощта на татуировки, които целят да уплашат другите или да покажат връзка, каквато затворникът може да няма. Определено няма да е от полза съдебните заседатели да ги видят и затова молим за разбиране. Това, бих могъл да добавя, е само тактика от страна на обвинението да отложи процеса и защитата твърдо настоява на решението си да не забавя правосъдието.

Маги бързо се изправи. Тя беше отговорила на това искане и трябваше да го поеме в съда.

— Ваша светлост, може ли да бъда изслушана във връзка с обвинението на защитата?

— Един момент, госпожо Макфърсън, първо искам да бъда изслушана аз. Господин Ройс, бихте ли обяснили последното си твърдение?

Адвокатът учтиво се поклони.

— Да, разбира се, съдия Брайтман. Обвиняемият вече се подлага на процедури за отстраняване на татуировките. Но те изискват време и няма да приключат до процеса. Като възразява срещу нашето искане господин Джесъп да използва грим, обвинението се опитва да отложи процеса до завършването на тези процедури. Това всъщност е опит да ни се отнеме правото на съкратено съдебно производство, от което защитата още от първия ден заяви, че не се отказва, за ужас на обвинението.

Съдията насочи поглед към Маги Страшната. Беше неин ред.

— Ваша светлост, защитата лъже. Обвинението нито веднъж не е искало отлагане, нито се е противопоставяло на искането на защитата за съкратен процес. Всъщност обвинението е готово за процес. Тъй че това твърдение е странно и аз възразявам срещу него. В действителност обвинението възразява срещу искането да бъде позволено на обвиняемия да се дегизира. Съдебният процес е търсене на истината и разрешението обвиняемият да използва грим, за да скрие кой е всъщност, ще бъде оскърбление пред лицето на истината. Благодаря ви, ваша светлост.

— Ваша светлост, може ли да отговоря? — моментално попита Ройс.

Брайтман не отговори веднага, тъй като записваше нещо от заявлението на Маги.

— Не е необходимо, господин Ройс — отвърна тя накрая. — Ще издам решение по това искане и ще позволя на господин Джесъп да скрие татуировките си. Ако реши да даде показания в своя защита, обвинението няма да повдига този въпрос пред него в присъствието на съдебните заседатели.

— Благодаря ви, ваша светлост — каза Маги.

Тя седна, без да прояви външни признаци на разочарование. Просто поредното решение сред много други, повечето от които бяха в полза на обвинението. Тази загуба можеше да се смята за нищожна, в най-лошия случай.

— Добре — продължи съдията. — Мисля, че изчерпахме всичко. Нещо друго?

— Да, ваша светлост — отново скочи от мястото си Ройс. — Защитата би желала да подаде ново искане.

Той излезе иззад масата и занесе копия от документа първо на съдията и после на нас, като даде отделни екземпляри на мен и Маги. Искането се състоеше само от една страница. Бившата ми жена четеше светкавично, умение, което генетично беше предала на нашата дъщеря — Хейли четеше по две книги на седмица, освен домашните си.

— Това са пълни глупости — прошепна тя още преди да съм успял да прочета заглавието.

Обаче бързо я настигнах. Ройс включваше нов адвокат в екипа на защитата и това щеше да отстрани Маги от обвинението поради конфликт на интереси. Новият адвокат се казваше Дейвид Бел.

Тя бързо се завъртя и огледа залата. Последвах примера й и видях Дейвид Бел да седи в края на втория ред. Познавах го, защото го бях виждал с нея през месеците след развода ни. Веднъж отидох в нейния апартамент да взема дъщеря си и той ми отвори вратата.

Маги се обърна напред и понечи да се изправи, но аз поставих ръка на рамото й и я спрях.

— Аз ще отговоря.

— Не, почакай — настойчиво прошепна тя. — Искай десетминутно прекъсване. Трябва да го обсъдим.

— Точно това щях да направя.

Изправих се и се обърнах към съдията.

— Ваша светлост, както и вие, ние току-що получихме този документ. Можем да го вземем със себе си и да предадем отговора в писмен вид, но предпочитаме да го оспорим веднага. Ако съдът ни даде кратка почивка, мисля, че ще бъдем готови да отговорим.

— Петнайсет минути стигат ли ви, господин Холър? Имам друго дело и мога да се заема с него, след което ще продължим с вас.

— Благодаря ви, ваша светлост.

Това означаваше, че трябва да освободим местата си, докато другият прокурор заседава със съдията. Преместихме папките си и лаптопа на Маги в края на масата, станахме и се запътихме към задната врата на залата. Когато минавахме покрай Бел, той вдигна ръка, за да привлече вниманието й, но тя го подмина.

— Искаш ли да се качим горе? — попита ме Маги на излизане. Предлагаше да отидем в канцелариите на Окръжна прокуратура.

— Няма време да чакаме асансьора.

— Може да се качим по стълбището. Само три етажа са.

Минахме през вратата на затвореното стълбище, но аз я хванах за ръката и казах:

— И тук става. Казвай какво ще правим с Бел.

— Това са пълни глупости. Той през живота си не се е занимавал с наказателно дело, камо ли с убийство.

— Да, ти не би повторила грешката си. Маги остро ме изгледа.

— Това пък какво означава?

— Нищо, тъпа шега. Да не се отклоняваме.

Тя беше скръстила ръце на гърдите си.

— По-коварен ход не съм виждала. Ройс иска да ме отстрани от делото, затова се обръща към Бел. А Бел… не мога да повярвам, че ще ми причини такова нещо.

— Да бе, сигурно и той ще намаже от гърнето със злато в края на дъгата7. Може би трябваше да предвидим, че се задава нещо от тоя род.

И аз бях използвал тази защитна тактика, но не и толкова очевадно. Ако съдията или прокурорът не ти харесват, един от начините да ги разкараш, е да включиш в екипа си човек, който е в конфликт на интереси с тях. Понеже конституцията гарантира на обвиняемия правото сам да избере защитниците си, обикновено от процеса се дисквалифицират съдията или прокурорът. Много хитър ход от страна на Ройс.

— Разбираш какво прави той, нали? — каза Маги. — Мъчи се да те изолира. Наясно е, че съм единственият човек, на когото можеш да се довериш като помощник, и се опитва да те лиши от него. Знае, че без мен ще изгубиш.

— Много ти благодаря за вярата ти в мен.

— Знаеш какво искам да кажа. Ти никога не си бил обвинител. Аз съм тук, за да ти помагам в това. Ако ме изхвърли от масата, кого ще вземеш? На кого можеш да имаш доверие?

Кимнах. Имаше право.

— Добре, излагай фактите. Колко време живяхте с Бел?

— С него ли? Не сме живели заедно. Излизахме за кратко преди седем години. Не повече от два месеца и ако каже нещо друго, значи е лъжец.

— В какво е конфликтът, в това, че сте имали връзка, или има нещо друго, което си направила или казала? Нещо, което той знае.

— Няма нищо. Излизахме и просто не се получи.

— Кой кого остави?

Тя замълча за миг и заби поглед в пода.

— Той мен.

Кимнах.

— Ето го конфликтът. Може да заяви, че му имаш зъб.

— Отхвърлена жена, това ли? Пълни глупости. Вие мъжете сте…

— Почакай, Маги. Почакай. Само казвам, че това е техният аргумент, а не че съм съгласен с него. Всъщност искам…

Вратата към стълбището се отвори и прокурорът, който беше заел нашето място на масата, влезе и тръгна нагоре. Погледнах си часовника. Бяха минали само осем минути.

— Тя отиде в кабинета си — осведоми ни той, докато минаваше покрай нас. — Спокойно.

— Благодаря.

Изчаках да чуя стъпките му на следващата площадка, преди да продължа, вече по-тихо.

— Добре, как да го предотвратя?

— Кажи на съдията, че това е очевиден опит за саботиране на обвинението. Наели са нов адвокат по една-единствена причина — защото е имал връзка с мен. А не заради някакви специфични умения, с които ще допринесе за защитата.

Кимнах.

— Добре. Друго?

— Не знам. Не се сещам… било е отдавна, без силна емоционална привързаност, без отражение върху професионалната преценка и поведение.

— Да, да, да… ами Бел? Той знае ли нещо, за което трябва да внимавам?

Тя ме погледна така, сякаш бях предател.

— Маги, трябва да знам, за да няма още изненади, разбираш ли?

— Добре, няма нищо. Той наистина трябва съвсем да е закъсал, че да взима пари само за да ме отстрани от делото.

— Не се бой, тая игра се играе от двама. Да вървим.

Върнахме се в залата и на минаване през портала кимнах на секретарката да повика съдията от кабинета й. Вместо да отида на масата на обвинението, се насочих към защитата, където бяха Ройс и неговият клиент. Сега Дейвид Бел седеше от другата страна на Джесъп. Надвесих се над рамото на Ройс и прошепнах достатъчно високо, за да ме чуе обвиняемият.

— Клайв, когато съдията излезе, ще ти дам възможност да оттеглиш това искане. Ако не го направиш, първо ще те изложа пред камерата и този момент ще е дигитално запечатан завинаги. И второ, онова предложение за освобождаване и обезщетение, което направих на клиента ти миналата седмица, е оттеглено. Окончателно.

Видях, че веждите на Джесъп се повдигат няколко сантиметра. Не беше чувал за никакво предложение, свързано с пари и свобода. Не беше чувал, защото аз не бях правил такова. Обаче сега Ройс трябваше да го убеди, че не е скрил нищо от него. Много му здраве.

Британецът се усмихна така, като че ли беше много доволен от реакцията ми. Отпусна се нехайно назад и хвърли писалката, която държеше, върху бележника си. Позлатен „Монблан“. Не биваше да се отнася така с нея.

— Мислиш си, че ще постигнеш нещо, а, Мик? Е, чуй какво ще ти кажа. Няма да оттегля искането и ми се струва, че ако ми беше направил предложение за освобождаване и обезщетение, щях да си спомням.

Добре, беше изобличил блъфа ми. И все пак му оставаше да убеди клиента си. Видях, че съдията излиза от кабинета си и изкачва трите стъпала към катедрата. Използвах оставащото ми време, за да прошепна за последно на Ройс:

— Колкото и да си платил на Бел, хвърлил си си парите на вятъра.

Отидох на масата на обвинението и останах прав. Брайтман призова за тишина.

— Добре, продължаваме с „Калифорния срещу Джесъп“. Господин Холър, ще отговорите ли на последното искане на обвиняемия, или ще представите отговора си в писмен вид?

— Ваша светлост, обвинението би желало да отговори веднага на… това искане.

— Добре тогава, давайте.

Опитах се да събера достатъчно възмущение в гласа си.

— Ваша светлост, и аз съм доста циничен, обаче трябва да кажа, че съм изненадан от тактиката на защитата с това искане. Това всъщност не е никакво искане, а просто опит за саботиране на съдебната система чрез лишаване на Народа на Кали…

— Ваша светлост — прекъсна ме Ройс, като скочи от мястото си. — Категорично възразявам срещу очернянето на моята репутация, което господин Холър прави за протокола и пред медиите. Това не е нищо повече от…

— Господин Ройс, ще имате възможност за реплика, след като господин Холър отговори на вашето искане. Седнете, моля.

— Да, ваша светлост.

Той седна и аз се опитах да си спомня докъде бях стигнал.

— Продължавайте, господин Холър.

— Да, ваша светлост. Както знаете, във вторник обвинението предаде всички доказателствени материали на защитата. Това, което получихте току-що, е изключително коварен ход, замислен от господин Ройс, след като е осъзнал срещу какво ще се изправи на процеса. Мислел си е, че обвинението ще се препъне в това дело. Сега вече знае, че няма да е така.

— Но какво общо има това с новото искане, господин Холър? — нетърпеливо попита съдията.

— Има много общо. Чували ли сте за „купуване“ на съдия? Е, господин Ройс прави опит за „купуване“ на прокурор. От доказателствените материали е разбрал, че Маргарет Макфърсън е може би най-важният член на прокурорския екип. Вместо да атакува доказателствата в съда, той се мъчи да нанесе коварен удар на обвинението, като разцепва екипа, събрал тези доказателства. До процеса остават само четири седмици, а господин Ройс прави ход, насочен срещу моята помощничка. Наел е адвокат, който изобщо няма опит в наказателното право, да не споменавам, че не е участвал в процес за убийство. Защо ще го прави, ваша светлост, освен за да скалъпи този мним конфликт на интереси?

— Ваша светлост?

Ройс отново беше на крака.

— Господин Ройс, казах ви, че ще получите възможност — отвърна съдията. Предупреждението съвсем ясно се долавяше в гласа й.

— Но, ваша светлост, аз не мога…

— Сядайте.

Той се подчини и Брайтман отново насочи вниманието си към мен.

— Ваша светлост, това е циничен ход, направен от отчаян адвокат. Позволявам си да се надявам, че няма да му позволите да подкопае устоите на конституцията.

Бяхме като скачени съдове, аз седнах — а Ройс моментално се изправи.

— Един момент, господин Ройс — вдигна ръка съдията и му даде знак да се върне на мястото си. — Искам да поговоря с господин Бел.

Сега дойде ред на Бел да стане. Той беше добре облечен, с пясъчноруса коса и червендалесто лице, но виждах страха в очите му. Независимо дали той се беше обърнал към Ройс, или Ройс — към него, ставаше ясно, че не е очаквал да се изправи пред съдията и да дава обяснения.

— Господин Бел, не съм имала удоволствието да ви видя да практикувате в моята зала. С наказателно право ли се занимавате?

— Хм, не, госпожо, обикновено не. Аз съм адвокат, участвал съм в над трийсет процеса. Разбирам си от работата в съда, ваша светлост.

— Браво. Колко от тези процеси са били за убийство?

Стана ми смешно, докато наблюдавах как онова, което бях привел в движение, набира собствена инерция. Ройс изглеждаше покрусен, планът му се пръскаше на парченца като скъпа ваза.

— Сам по себе си, нито един не беше процес за убийство. Но няколко бяха за неумишлено причиняване на смърт.

— Не е същото. В колко наказателни процеса сте участвали, господин Бел?

— В нито един, ваша светлост.

— С какво ще допринесете за защитата на господин Джесъп?

— Ваша светлост, аз имам извънредно богат съдебен опит, но не мисля, че биографията ми има някакво значение. Господин Джесъп има право сам да избира защитниците си и…

— Какъв точно е конфликтът на интереси между вас и госпожа Макфърсън?

На лицето на Бел се изписа озадачено изражение.

— Разбрахте ли въпроса? — попита съдията.

— Да, ваша светлост, конфликтът се състои в това, че имахме интимна връзка, а сега ще бъдем противници в процеса.

— Били ли сте женени?

— Не, ваша светлост.

— Кога сте имали интимна връзка и колко е продължила тя?

— Преди седем години и продължи около три месеца.

— Оттогава поддържали ли сте контакт с нея?

Бел вдигна очи към тавана, като че ли търсеше отговора там. Маги се наведе и зашепна в ухото ми.

— Не, ваша светлост — отвърна Бел.

Изправих се.

— Ваша светлост, в интерес на пълното изясняване на истината, ще добавя, че за последните седем години господин Бел е пратил на госпожа Макфърсън една коледна картичка. Тя не му е отговорила.

В залата се разнесе приглушен смях. Съдията не обърна внимание и погледна нещо на катедрата пред себе си. Като че ли беше чула достатъчно.

— В какво се състои конфликтът на интереси, за който се тревожите, господин Бел?

— Хм, ваша светлост, малко ми е трудно да говоря на открито заседание, обаче аз прекъснах връзката с госпожа Макфърсън и се безпокоя, че от нейна страна може да е останала известна враждебност. Ето това е конфликтът.

Съдията нямаше да се върже на това и всички в залата го знаеха. Започваше да става неловко даже да гледаш.

— Госпожо Макфърсън — каза Брайтман.

Маги отмести стола си назад и се изправи.

— Изпитвате ли враждебност към господин Бел?

— Не, ваша светлост, поне до днес. Занимавах се с по-приятни неща.

Когато копието на Маги улучи целта, отново чух тих кикот от редовете зад мен.

— Благодаря, госпожо Макфърсън — отвърна съдията. — Можете да седнете. Вие също, господин Бел.

Той облекчено се стовари на стола си. Съдията се наведе напред и заговори делово по микрофона.

— Искането се отхвърля.

Ройс незабавно скочи на крака.

— Ваша светлост, аз не бях изслушан преди вашето решение.

— Искането беше ваше, господин Ройс.

— Но бих желал да отговоря на някои от нещата, които каза господин Холър…

— Господин Ройс, вече издадох решението си. Не виждам необходимост от повече обсъждания. А вие?

Той разбра, че поражението му може да стане още по-тежко, и преустанови опитите си.

— Благодаря, ваша светлост.

Британецът седна. Съдията прекрати заседанието ние си събрахме нещата и се насочихме към задната врата. Но не толкова бързо, колкото Ройс. Той, клиентът му и набеденият му колега си плюха на петите, все едно ще изпуснат последния влак в петък вечер. И този път Ройс не си направи труда да спре пред залата, за да поприказва с медиите.

— Благодаря, че ме защити — усмихна ми се Маги, когато стигнахме при асансьорите.

Свих рамене.

— Ти сама се защити. Сериозно ли говореше, когато каза, че след Бел си се заела с по-приятни неща?

— Определено по-приятни от него.

Погледнах я, но не успях да открия по-дълбок смисъл в думите й. Вратата на асансьора се отвори и ние се озовахме пред Хари Бош, който тъкмо се канеше да излезе от кабината.

20.

Бош излезе от асансьора и за малко да се сблъска с Холър и Макфърсън.

— Свърши ли? — попита той.

— Пропусна го — отвърна Холър.

Детективът бързо се обърна и удари едно от гумените уплътнения на вратата, преди да се е затворила.

— Слизате ли?

— Такива са намеренията ни. — Гласът на Холър не скриваше яда му. — Мислех, че няма да идваш на заседанието.

— Нямаше. Дойдох да ви взема.

Спуснаха се с асансьора и Хари ги убеди да повървят с него до Дирекция на полицията. Регистрира ги като посетители и тримата се качиха на петия етаж, където се намираше отдел „Грабежи и убийства“.

— За пръв път идвам тук — отбеляза Макфърсън. — Тихо е като в застрахователна фирма.

— Да, с преместването изгубихме доста от стария си чар — отвърна Бош.

Дирекцията беше в новата сграда едва от шест месеца. Тя беше някак тиха и стерилна. На повечето й обитатели, включително на Бош, им липсваше старият „Паркър Сентър“, въпреки че беше съвсем порутен.

— Имам самостоятелно помещение ей там — посочи той вратата в отсрещния край на помещението.

Отключи я и влязоха в просторен кабинет с голяма заседателна маса в средата. Едната стена беше стъклена и гледаше към общото помещение, но Бош спусна и затвори щорите. На срещуположната стена висеше голяма бяла дъска с един ред снимки отгоре и множество бележки под всяка от тях. На всички фотографии имаше момичета.

— Работя по това цяла седмица без прекъсване — осведоми ги той. — Сигурно сте се чудили къде съм изчезнал, затова реших, че е време да ви покажа какво съм открил.

Макфърсън спря на няколко крачки от вратата и се вгледа в снимките с присвити очи, разкривайки на Бош суетата си. Имаше нужда от очила, но той не я бе виждал да носи такива.

Холър отиде до масата, на която бяха оставени няколко кутии с архивни дела. Издърпа бавно един стол и седна.

— Маги — покани я детективът. — Защо не седнеш?

Макфърсън най-после се откъсна от транса си и седна в края на масата.

— Дали е това, което си мисля? — попита тя. — Всички приличат на Мелиса Ланди.

— Хайде първо да ви изложа нещата и вие сами ще направите заключения — рече Бош.

Той заобиколи масата, за да отиде при дъската. Застана с гръб към нея и започна разказа си:

— Имам една приятелка, бивш профайлър. Не…

— Къде е работила? — прекъсна го Холър.

— Във ФБР, но какво значение има? Не познавам по-добър специалист от нея. Затова скоро след като се включих в тая история, я помолих неофициално да прегледа материалите по делото и тя го направи. Стигна до заключението, че през осемдесет и шеста тотално са сбъркали в интерпретацията на случая. Там, където тогавашните следователи са видели импулсивно престъпление, тя откри нещо друго. Накратко, откри признаци, че убиецът на Мелиса Ланди може да е убивал и преди това.

— Уф, почна се — отново го прекъсна Холър.

— Виж бе, човек, не разбирам защо се държиш така — ядоса се Бош. — Ти ме привлече като следовател в тая работа и аз я разследвам. Защо не ме оставиш да ви разкажа каквото знам? После прави каквото щеш. Ако решиш, че е вярно, действай нататък. Ако не, майната му. Аз ще съм си свършил работата, като съм привлякъл вниманието ти към това.

— Никак не се държа, Хари. Просто разсъждавам на глас. За всички неща, които могат да усложнят един съдебен процес. Да усложнят споделянето на доказателствения материал със защитата. Ясно ли ти е, че всичко, което ни разказваш сега, трябва моментално да бъде предадено и на Ройс?

— Само ако възнамеряваш да го използваш.

— Какво?

— Мислех, че знаеш правилата за доказателствения материал по-добре от мен.

— Знам правилата. Защо ни доведе тук за тоя цирк, щом смяташ, че не бива да го използваме?

— Защо просто не го оставиш да ни разкаже историята? — намеси се Макфърсън. — И тогава може би ще разберем.

— Добре де, давай — отстъпи Холър. — И без това казах само „почна се“, което, струва ми се, е доста широко разпространена фраза, изразяваща изненада и неочаквана промяна на посоката. И толкова. Продължавай, Хари. Моля те.

Бош хвърли поглед към дъската, после отново се обърна към двучленната си публика.

— Та моята приятелка смята, че Джейсън Джесъп е убивал и преди да убие Мелиса Ланди и най-вероятно е успявал да скрие причастността си към тези предишни престъпления.

— И ти си започнал да търсиш — предположи Макфърсън.

— Да. Спомняте ли си първия следовател, Клостър? И него си го бивало. И той е търсил подобни случаи. Само че въз основа на грешна характеристика. Имали са спермата по роклята, удушаването и трупа, изхвърлен на достъпно място. С това характеристиката се изчерпвала и въпреки че търсил, не открил аналогични убийства или поне случаи, свързани с неговия. Край на историята, край на търсенето. Решили, че Джесъп е действал само този път, че е изключително неорганизиран и небрежен и затова е бил заловен.

Хари се обърна и посочи снимките на дъската зад него.

— Затова аз подходих по друг начин. Започнах да търся момичета, които са обявени за изчезнали и не са намерени. Тук включих както похищенията, така и случаите на бягство от дома. Джесъп е от окръг Ривърсайд, затова разширих зоната на търсене до окръзите Ривърсайд и Лос Анджелис. Понеже Джесъп е арестуван на двайсет и четири години, аз се върнах до времето, когато е бил на осемнайсет, и установих границите на търсене от хиляда деветстотин и осемдесета до осемдесет и шеста. Що се отнася до профила на жертвите, заложих на бели момичета на възраст от дванайсет до осемнайсет години.

— Защо чак до осемнайсет? — учуди се Макфърсън. — Нашата жертва е била дванайсетгодишна.

— Рейчъл каза… моята приятелка де… тя каза, че понякога тези хора стигат до собствената си възрастова група. Научават се да убиват и после започват да избират жертвите си според своите парафилии. Парафилия е…

— Знам какво е — прекъсна го Маги. — Сам ли свърши всичко това? Или тази Рейчъл ти помогна?

— Не, тя работи само по профила. Малко ми помогна моят партньор, докато събирахме цялата информация. Обаче беше трудно, понеже не се пазят всички данни, особено в случаите на бягство от дома, и много са унищожени. Повечето такива дела от онова време липсват.

— Не са ли ги дигитализирали? — попита Макфърсън.

Бош поклати глава.

— Не и в окръг Лос Анджелис. При преминаването към компютризирани архиви са определили приоритети и са въвеждали данни за тежките престъпления. Нито един случай на бягство, освен ако е имало вероятност за отвличане. В окръг Ривърсайд не е така. Там имат по-малко случаи, затова са дигитализирали всичко. Тъй или иначе за шестте години от интересуващия ни период в двата окръга открихме двайсет и девет случая. Всички са неприключени следствия. Изчезнали момичета, които не са се завърнали у дома. Събрахме каквито данни успяхме да открием и повечето не съответстваха на профила заради свидетелски показания или други проблеми. Но не можах да изключа тези осем.

Хари се обърна към дъската и погледна снимките на осем усмихнати момичета. Всичките отдавна изчезнали.

— Не твърдя, че Джесъп има нещо общо с изчезването на което и да е от тия момичета, но е възможно. Както Маги вече отбеляза, всички те си приличат, както помежду си, така и с Мелиса Ланди. И между другото, приликата се отнася и за физическия тип. Разликите в теглото им са в рамките на четири килограма и половина, а във височината — пет сантиметра.

Бош се обърна към публиката си и видя, че Макфърсън и Холър се взират във фотографиите като хипнотизирани.

— Под всяка снимка съм написал конкретните данни — поясни той. — Физическо описание, дата и място на изчезване, основните неща.

— Джесъп познавал ли е някоя от тях? — попита Холър. — Свързан ли е по някакъв начин с която и да е от тях?

Това беше най-важното, Бош го знаеше.

— Няма нищо категорично… Искам да кажа, че още нищо не съм открил — призна той. — Най-близката връзка е с това момиче.

Детективът отново се обърна и посочи най-лявата снимка.

— Първото момиче. Валъри Шликтър. Изчезнала през хиляда деветстотин осемдесет и първа от същия квартал в Ривърсайд, в който израснал Джесъп. Той е бил на деветнайсет, тя — на седемнайсет. И двамата са учили в Ривърсайдската гимназия, но понеже той напуснал, преди да завърши, явно не са се засекли там. Тъй или иначе тя се води избягала от дома си, защото имала семейни проблеми. Живеела само с майка си и брат си и един ден, около месец след завършването на гимназията, изчезнала. Разследването така и не надхвърлило категорията „изчезнала личност“, главно заради възрастта й. Навършвала осемнайсет след месец. Всъщност изобщо не бих го нарекъл „разследване“. В общи линии просто чакали да видят дали ще се върне. Не дочакали.

— И нищо друго?

Бош се обърна и погледна Холър.

— Това е засега.

— Тогава споделянето на доказателствения материал не е проблем. Тук няма нищо. Джесъп не е свързан с което и да е от тези момичета. Най-близката връзка, която имаш, е с това момиче от Ривърсайд, което е пет години по-голямо от Мелиса Ланди. Цялата работа ми се струва малко неправдоподобна.

На Хари му стори, че долавя нотки на облекчение в гласа на Холър.

— Е, всичко това си има и друга страна — отвърна той, отиде при кутиите в края на масата и извади една папка. После се върна и я сложи на масата пред Макфърсън.

— Както знаете, поставихме Джесъп под наблюдение още от самото му освобождаване.

Маги разтвори папката и видя наръч снимки на обвиняемия с размери 20 на 25 сантиметра. Очевидно бяха направени по време на наблюдението.

— Оказа се, че той няма установен режим, затова го следят денонощно. И скоро стана ясно, че Джесъп води два поразително различни живота. Публичен, за пред медиите, в така нареченото му пътуване към свободата. От усмивки пред камерите и ядене на хамбургери до сърфиране на Венис Бийч за телевизиите.

— Да, това ни е известно — рече Холър. — И в голямата си част е дирижирано от неговия адвокат.

— После идва частният му живот — продължи Бош. — Обиколки по барове, вечерни разходки и среднощни посещения.

— Къде? — попита Макфърсън.

Хари стигна до последното си нагледно помагало — карта на планината Санта Моника. Разгъна я на масата пред тях и каза:

— От освобождаването му насам Джесъп девет пъти е напускал апартамента си във Венис и посред нощ е отивал с колата си на „Мълхоланд“. Оттам е посещавал един-два парка на нощ. Франклин Кениън му е любимият. Ходил е там шест пъти. Но е бил няколко пъти и в Стоун Кениън, Ръниън Кениън и на площадката във Фрайман Кениън.

— И какво е правил там? — погледна го Маги.

— Ами, първо, това са обществени паркове, които са затворени след залез-слънце — поясни Бош. — Затова му се налага да се вмъква вътре. Става дума за два-три часа през нощта. Влиза и просто седи там. Общува с нещо. Два пъти е палил свещи. Винаги на едни и същи места във всеки парк. Обикновено на пътека или под дърво. Нямаме снимки, понеже е много тъмно и не можем да рискуваме да се приближим. Тази седмица няколко пъти ходих с хората от ЗСР и го наблюдавах. Като че ли просто медитира.

Хари огради четирите парка на картата. Всички се намираха до „Мълхоланд“, близо един до друг.

— Разговарял ли си с твоята профайлърка за това? — попита Холър.

— Да, и тя е на същото мнение като мен — че той посещава гробове. Общува с мъртвите… с жертвите си.

— О, божичко… — изпъшка Мики.

— Да — каза Бош.

Последва дълго мълчание, докато Холър и Макфърсън обмисляха последиците от разследването на детектива.

— Хари, някой копал ли е на тези места? — наруши тишината Маги.

— Не още. Не искахме да се юрнем там с лопати, защото той все се връща на местата. Ще разбере, че става нещо, а засега не бива да го подплашваме.

— Ясно. Ами…

— Кучета, издирващи трупове. Да, вчера са ги завели там под прикритие. Ние…

— Какво значи „куче под прикритие“? — прекъсна го Холър.

Бош избухна в смях и това донякъде разпръсна напрежението в стаята.

— Исках да кажа, че имаме две такива кучета и ги закарахме с цивилни коли. Водеха ги цивилни детективи. Все едно някой си разхожда кучето, обаче и това е проблем, защото по тези пътеки в парка е забранено за кучета. Тъй или иначе направихме каквото можахме. Обадих се в ЗСР, за да се уверя, че Джесъп не е в района на „Мълхоланд“. Беше на сърфинг.

— И? — нетърпеливо се обади Макфърсън.

— Тези кучета просто лягат на земята, когато уловят миризма на човешки леш. Уж можели да я усетят през пласта почва даже след сто години. Както и да е, на три от четирите места, на които е ходил Джесъп, кучетата не реагираха. Но едното куче легна на четвъртото място.

Макфърсън рязко се завъртя на стола си и погледна Холър. Той отговори на погледа й, все едно водеха безмълвен разговор.

— Трябва да отбележа, че точно това куче в миналото е грешало — тоест, давало е фалшива положителна реакция — в около една трета от случаите — добави Хари. — Другото куче не е реагирало на същото място.

— Страхотно — отвърна Холър. — И какво ни говори това?

— Ами затова ви повиках — каза Бош. — Достигнахме момента, в който може би трябва да започнем да копаем. Поне на онова място. Но така рискуваме Джесъп да разбере и да се сети, че го следим. Ако започнем да копаем и открием човешки останки, разполагаме ли с достатъчно улики, за да обвиним него?

Макфърсън се наведе напред, докато Холър се отпусна на облегалката на стола си, очевидно отстъпвайки й думата.

— Не виждам правен проблем с копането — заяви тя накрая. — Паркът е обществена собственост и нищо не ти го забранява. Няма нужда от съдебна заповед. Но сигурен ли си, че искаш да го направиш сега, въз основа на реакцията на куче, което в много случаи греши? Или да изчакаме края на процеса?

— Или може би даже по време на процеса — прибави Холър.

— Вторият въпрос е по-сложен — продължи Макфърсън. — Да речем, че на едно или дори на всички тези места са заровени човешки останки. Да, поведението на Джесъп изглежда предполага, че знае какво има под земята на местата, на които ходи нощем. Но това доказва ли вината му? Едва ли. Бихме могли да му предявим обвинения, но той е в състояние да се защити достатъчно добре въз основа на това, което знаем засега. Съгласен ли си, Майкъл?

Холър се наведе напред и кимна.

— Да речем, че започнеш да копаеш и откриеш останките на едно от тези момичета. Даже да потвърдиш самоличността му — а това остава под въпрос, — няма да имаш достатъчно доказателства, свързващи смъртта му с Джесъп. Разполагаш само с гузния му спомен за мястото на заравяне. Това е от изключително значение, но дали е достатъчно за съда? Не знам. Струва ми се, че в този случай предпочитам да съм на мястото на защитата. Според мен Маги е права, той може да се защити и да обясни откъде знае за тия места. Може да измисли чучело, някой друг, който е извършил убийствата и му е разказал за тях или го е принудил да участва в заравянето. Джесъп е лежал двайсет и четири години в затвора. С колко други затворници се е срещал? Хиляди? Десетки хиляди? Колко от тях са били убийци? Може да прехвърли цялата тази работа на някой от тях, да каже, че е чул в затвора за тия места и е решил да иде там, за да се помоли за душите на жертвите. Може да си съчини какво ли не.

Той отново поклати глава.

— Заключението е, че има много начини да се защити от такова обвинение. Без веществено доказателство, което да го свърже с убийствата, без свидетел, мисля, че ще си имаш проблем.

— В гробовете може да има такова веществено доказателство — каза Бош.

— Възможно е, но ако няма? — възрази Холър. — Не се знае. Може също да изтръгнеш признание от Джесъп, но се съмнявам и в това.

По-нататък пое Макфърсън.

— Майкъл спомена за голямата въпросителна — останките. Могат ли да бъдат идентифицирани? Ще успеем ли да установим откога са в земята? Не забравяй, Джесъп има желязно алиби за последните двайсет и четири години. Ако изровиш купчина кости и не можем да кажем със сигурност, че са лежали там поне от осемдесет и шеста, Джесъп ще се измъкне.

Холър се изправи, отиде до дъската и взе един маркер от полицата под нея. Избра свободно място и начерта два кръга един до друг.

— Ето с какво разполагаме засега. Това е нашето дело, а това е цялата тая работа, която ни описваш. Двете са съвсем отделни неща. Имаме делото и предстоящия процес, а после твоето ново разследване. Когато са отделни, всичко е наред. Твоето разследване няма връзка с нашия процес, тъй че можем да оставим двата кръга отделени. Разбираш ли?

— Естествено — потвърди Бош.

Холър взе гъбата от полицата и изтри двата кръга от дъската. После нарисува нови два, които се пресичаха.

— А ако сега идеш там, започнеш да копаеш и откриеш кости? Ето какво ще се случи. Нашите два кръга се застъпват. И тогава твоята история става наша и трябва да я разкрием на защитата и на целия свят.

Макфърсън кимна в знак на съгласие.

— Тогава какво да правим? — попита детективът. — Да се откажем ли?

— Не, няма да се отказваме — отвърна Мики. — Просто ще внимаваме кръговете да останат отделени. Знаеш ли каква е най-добрата стратегия за съдебен процес според всеобщото мнение? Води го просто и тъпо. Затова нека не усложняваме нещата. Хайде да оставим кръговете отделени, да спечелим процеса и да турим тоя тип в затвора за убийството на Мелиса Ланди. После ще се качим на „Мълхоланд“ с лопатите.

— Да го пратим.

— Моля?

— Да го пратим в затвора.

— Както кажеш, професоре.

Бош премести поглед от пресичащите се кръгове на Холър към лицата на снимките. Инстинктът му подсказваше, че поне някои от тези момичета не са пораснали, че лежат в земята и са заровени там от Джейсън Джесъп. Беше му противна мисълта да останат в пръстта дори само още един ден, но знаеше, че ще трябва да почакат.

— Добре — реши той накрая. — Ще работя отделно по този случай. Засега. Обаче в новия профил има още нещо, което трябва да знаете.

— Най-после падна и втората обувка — рече Макфърсън. — Давай.

— Моята приятелка каза, че убиец като Джесъп не се променя в затвора. Тъмната материя вътре не изчезва. Остава си там. Чака. Като рак. И реагира на външно напрежение.

— Значи пак ще убие — заключи Маги.

Бош кимна бавно.

— Може да посещава гробовете на някогашните си жертви само докато не изпита потребност от… ново вдъхновение. А ако се почувства под напрежение, има голяма вероятност да извърши нещо в тази посока още по-скоро.

— В такъв случай трябва да сме готови — заяви Холър. — Аз го пуснах на свобода. Ако имаш някакви съмнения, че сте в състояние да го следите постоянно, искам да ги чуя.

— Нямам никакви съмнения — отвърна Хари. — Ако Джесъп направи ход, ще го пипнем.

— Кога ще излизаш пак с групата от ЗСР? — попита Макфърсън.

— Когато имам възможност. Но дъщеря ми е при мен, така че остават нощите, през които спи при приятелката си, или когато успея да намеря някой да остане с нея.

— Искам и аз да дойда веднъж.

— Защо?

— Искам да видя истинския Джесъп. Не онзи от вестниците и телевизията.

— Ами…

— Какво?

— Виж, в групата няма жени и постоянно са в движение с тоя тип. Няма почивки за тоалетна. Пикаят в бутилки.

— Не се безпокой, Хари, мисля, че ще се справя.

— Тогава ще го уредя.

21.

Погледнах си часовника, когато чух Маги да поздравява Лорна в приемната. Тя влезе в кабинета и остави чантата си на своето бюро — една от ония тънки и модерни италиански кожени папки за лаптоп, каквато в никакъв случай не би си купила сама. Прекалено скъпа, прекалено червена. Искаше ми се да знам кой й я е подарил. Искаше ми се да знам много неща, които никога нямаше да ми каже.

Произходът на червеното й куфарче обаче беше най-малката ми грижа. След тринайсет дни щяхме да започнем избора на съдебни заседатели за процеса срещу Джесъп, а Клайв Ройс най-после бе нанесъл най-могъщия си досъдебен удар. Беше дебел два и половина сантиметра и в момента лежеше на бюрото пред мен.

— Къде беше? — попитах аз с раздразнение. — Търсих те по мобилния, но не ми отговори.

Тя се приближи до бюрото ми и си придърпа стол.

— По-скоро ти къде беше?

Погледнах настолния си календар и не видях нищо в квадратчето за деня.

— За какво говориш?

— Телефонът ми беше изключен, защото присъствах на тържеството за награждаване на отличниците в училището на Хейли. Там не обичат да звънят джиесеми, докато връчват наградите на децата.

— Уф, мамка му!

Беше ми казала и ме бе подсетила с имейл. Аз го разпечатах и го закачих на хладилника. Обаче не го записах в настолния си календар, нито в телефона. Бях се издънил.

— Трябваше да присъстваш, Холър. Щеше да се гордееш с нея.

— Знам, знам. Прецаках се.

— Нищо, ще имаш други възможности. Да се прецакаш или да се гордееш.

Болезнен удар. Щеше да е по-добре, ако ме беше сдъвкала, както обикновено. Пасивно-агресивният подход винаги те засяга по-силно и тя сигурно го знаеше.

— Другия път ще дойда. Обещавам.

Маги не каза нищо саркастично от рода на „Естествено, Холър“ или „Това вече съм го чувала“. И кой знае защо ми стана още по-кофти. Тя просто мина към работата.

— Какво е това? — кимна към документа пред мен.

— Това е последният отпор на Клайв Ройс. Най-добрият. Искане за изключване на показанията на Сара Ан Глисън.

— И естествено го подава петък следобед, три седмици преди процеса.

— По-скоро седемнайсет дни.

— Моя грешка. Какво пише?

Завъртях документа и го плъзнах по бюрото към нея. Беше прихванат с голям черен кламер.

— Работил е по това още отначало, защото знае, че делото се свежда до нея. Тя е главният ни свидетел и без нея всичките ни аргументи губят значение. Даже космите в „паяка“ са косвено доказателство. Ако я отстрани, обвинението ни отива по дяволите.

— Ясно ми е. Но как се опитва да се избави от нея?

Маги запрелиства страниците.

— Искането е получено в девет и е дълго осемдесет и шест страници, тъй че нямах време да го смеля изцяло. Но има два аспекта. Оспорва първоначалното идентифициране на Джесъп, когато Сара е била малка. Според него цялото разпознаване било организирано тенденциозно. И…

— Това вече беше оспорено, съдията прие нашите аргументи и потвърди решението си след възражението на защитата. Той само губи времето на съда.

— Този път има нещо ново. Помниш, че Клостър е болен от Алцхаймер и не става за свидетел. Не може да ни разкаже за следствието и не е в състояние да се защити. И сега Ройс твърди, че Клостър е казал на Сара кого да разпознае. Че й е посочил Джесъп.

— И как се аргументира? Нали в стаята са били само Сара и Клостър?

— Не знам. Няма аргументация, но предполагам, че импровизира около обаждането по радиостанцията, когато Клостър наредил да накарат Джесъп да си свали шапката.

— Това няма значение. Организирали са разпознаването, за да видят дали Сара ще идентифицира Дерек Уилбърн, другия шофьор. Всякакви твърдения, че детективът после й е казал да посочи Джесъп, са абсурдни. Разпознаването е било абсолютно неочаквано, но естествено и убедително. Няма защо да се безпокоим. Ще го оборим и без Клостър.

Знаех, че е права, но всъщност първото оспорване не ме смущаваше толкова.

— Това е само встъпителният му залп — продължих. — И е нищо в сравнение с втората част. Ройс иска да изключи всичките й показания на основание на ненадеждна памет. Изложил е цялата история на нейната наркозависимост, едва ли не чак до последното кристалче метамфетамин, което е изпушила. Приложил е данните за арестите и присъдите й, свидетели разказват подробно как е взимала наркотици, за безразборните й полови контакти и за вярата й в някакви си „извънтелесни преживявания“ — предполагам, че е забравила да ви спомене за това в Порт Таунсенд. И отгоре на всичко е привлякъл специалисти по загуба на паметта и създаване на фалшива памет в резултат от метамфетаминова зависимост. Та, в заключение, знаеш ли какво постига той? Не ни оставя никакъв изход.

Маги не отговори — преглеждаше обобщението в края на искането.

— Той има следователи и тук, и в Сан Франциско — добавих аз. — Всичко е много подробно и изчерпателно, Магс. И знаеш ли какво? Той дори още не е ходил в Порт Таунсенд да разговаря с нея. Пише, че било излишно, понеже нямало значение какво ще каже тя сега. Не можело да се разчита на показанията й.

— Той ще има свои експерти, ние пък ще повикаме наши — спокойно отговори Маги. — Очаквахме този ход и аз вече съм подготвила нашите. В най-лошия случай можем да превърнем всичко това в празни приказки. Знаеш го.

— Експертите са съвсем малка част от проблема.

— Ще се оправим — настоя тя. — Погледни тези свидетели. Бившите й мъже и гаджета. Виждам, че Ройс не си е направил труда да включи данните за техните арести. Много удобно. Всички те също са наркомани. Ще ги изкараме сводници и педофили, които я мразят, защото ги е оставила в калта, след като се е избавила от своята зависимост. Омъжила се е за първия на осемнайсет, а той бил на двайсет и девет. Тя ни разказа. С удоволствие ще го разпитам пред съдията. Всъщност смятам, че се тревожиш прекалено, Холър. Можем да го оборим. Можем да го накараме да призове някои от тези така наречени свидетели и да ги изритаме до един от свидетелската скамейка. Обаче си прав за едно. Това е последният отпор на Клайв Ройс. Най-добрият. Само че не е достатъчно добър.

Поклатих глава. Маги виждаше само онова, което е на хартия и което можем да блокираме или парираме със собствените си саби. Убягваше й ненаписаното.

— Виж, става дума за Сара. Той знае, че съдията няма да иска да отреже главната ни свидетелка. Знае, че ще се справим с това. Обаче предупреждава Брайтман на какво ще подложи Сара, ако тя седне на свидетелската скамейка. Ройс ще извади целия й живот, и най-малката гадна подробност — всяка лула, която е изпушила, всяка пишка, която е лапала, — а тя ще трябва да седи там и да го изтърпи. А после той ще извади някой доктор, която ще покаже на екрана снимки на втечнен мозък и ще заяви, че това са последиците от метамфетамина. Искаме ли да я подложим на всичко това? Достатъчно силна ли е, за да издържи? Може би трябва да отидем при Ройс и да му предложим споразумение, да се задоволим с излежаното от Джесъп време и даже да му дадем някакво обезщетение. Нещо, с което ще се примирят всички.

Маги удари с документите по бюрото.

— Ти майтапиш ли се? От това тук ли си се уплашил?

— Не съм се уплашил. Просто съм реалист. Аз не съм ходил в Порт Таунсенд. Нямам представа дали онази жена ще издържи. А и винаги можем да опитаме втори път със случаите, по които работи Бош.

Тя се отпусна назад в стола си.

— Няма гаранция, че от другите случаи ще излезе нещо. Трябва да заложим всичко на това дело, Холър. Мога пак да отида при Сара и да й подържа ръката. Ще й обясня малко повече какво да очаква. Ще я подготвя. Тя вече разбра, че няма да е приятно.

— Меко казано.

— Мисля, че е достатъчно силна. Струва ми се, че даже се нуждае от това. Нали разбираш, да го изкара навън, да изкупи греховете си. Става дума за изкупление, Майкъл. Това ти е познато.

Задълго се вгледахме един в друг.

— Така или иначе смятам, че тя ще е много силна и съдебните заседатели ще го видят — наруши мълчанието Маги. — Сара е борец. Всички обичат борците.

Кимнах.

— Бива те да убеждаваш, Магс. Това е дарба. И двамата знаем, че ти трябваше да си главен обвинител.

— Благодаря, че го казваш.

— Добре, иди при нея и я подготви. Може би другата седмица. Дотогава би трябвало вече да има график за свидетелите, тъй че ще й кажеш кога ще я повикаме.

— Ясно.

— Между другото, какви са плановете ти за уикенда? Трябва да напишем отговор на това нещо.

Посочих искането на защитата.

— Ами Хари най-после уреди да отида с групата от ЗСР утре вечер. И той ще дойде — май дъщеря му ще нощува при приятелка. Иначе съм свободна.

— Защо ти е да губиш толкова време да наблюдаваш Джесъп? Полицията се справя с това достатъчно добре.

— Както вече казах, искам да видя Джесъп, когато си мисли, че не го вижда никой. Щях да ти предложа да дойдеш, но Хейли ще е при теб.

— Не бих си губил времето. Но би ли дала на Бош копие от това искане? Ще трябва да провери някои от тези свидетели и техните показания. Не всички бяха включени в материалите, които Ройс ни предаде.

— Да, хитро го изигра. Не ги включи в свидетелския списък, докато не се появиха тук. Ако съдията отхвърли искането и заяви, че съдебните заседатели сами ще решат дали да вярват на показанията на Глисън, той ще излезе с нов свидетелски списък и ще каже, добре, трябва да изкарам тези хора пред съдебните заседатели, за да свидетелстват за достоверността на нейните показания.

— И тя ще трябва да го приеме, иначе ще влезе в противоречие със собственото си решение. Клайв Хитрия. Той си знае работата.

— Както и да е, ще занеса копие на Хари, но мисля, че той още се занимава със старите случаи.

— Няма значение. Процесът е най-важен. Трябва ни пълната биография на тези хора. Ти ли ще се разбереш с него, или аз да го направя?

Когато си поделихме задълженията преди процеса, оставих на Маги подготовката на свидетелите на защитата. Всички, освен Джесъп. Ако дадеше показания, щеше да е мой.

— Аз ще поговоря с него — отвърна тя.

После смръщи чело. Познавах този навик.

— Какво има?

— Нищо. Просто мисля как да го оспорим. Предлагам да подадем досъдебно искане с цел да ограничим Ройс по отношение на дискредитиращите неща. Въз основа на това, че фактите от живота й след убийството на сестра й нямат отношение към достоверността на показанията й, ако разпознаването на Джесъп сега съответства на направеното в миналото.

Поклатих глава.

— Ако бях на мястото на Ройс, щях да възразя, че нарушаваш гарантираното от шестата поправка право на клиента ми да подложи на кръстосан разпит своя обвинител. Съдията може да ограничи някои от нещата, ако се повтарят, обаче не разчитай, че ще забрани всичко.

Маги сви устни, знаеше, че съм прав.

— Все пак си струва да опитаме — добавих. — Всичко си струва. Всъщност искам да удавя Ройс в хартия. Ще му тръснем цял телефонен указател — нека се рови в него.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Какво има?

— Харесва ми, когато те обзема справедлив гняв.

— Още нищо не си видяла.

Бившата ми жена извърна очи, преди нещата да отидат по-далеч.

— Къде искаш да работим през почивните дни? — попита тя. — Не забравяй, че Хейли ще е при теб. Няма да й хареса, ако си зает целия уикенд.

Замислих се. Хейли обичаше музеи. Дотолкова, че ми беше писнало да обикалям сто пъти едни и същи музеи. Освен това обичаше да ходи на кино. Трябваше да проверя дали дават някой нов филм.

— Доведи я вкъщи утре сутринта и се приготви да поработим върху нашия отговор. Може да се редуваме. Аз ще я заведа на кино или някъде другаде следобед, а ти ще продължиш и после ще отидеш с хората от ЗСР. Ще се получи.

— Добре, уговорихме се.

— Или…

— Или какво?

— Можеш да я доведеш довечера и да си устроим празнична вечеря в чест на непълното отличие, с което завършва дъщеря ни. Може даже да отметнем малко работа с теб.

— И да остана да пренощувам, това ли имаш предвид?

— Естествено, ако искаш.

— Ще ти се, Холър.

— Определено.

— Между другото, тя завърши с пълно отличие. Гледай да не сбъркаш довечера, когато я видиш.

Усмихнах се.

— Довечера ли? Сериозно?

— Да, струва ми се.

— Тогава не се бой. Всичко ще е наред.

22.

Тъй като Бош беше споменал, че един от прокурорите иска да участва в наблюдението на ЗСР, лейтенант Райт направи графика си така, че да е нощна смяна в събота и да шофира колата. Трябваше да ги вземе от обществен паркинг във Венис, на шест преки от плажа. Бош се срещна с Макфърсън там и се обади по радиостанцията на Райт, за да му съобщи, че са готови и го чакат. След петнайсет минути джипът влезе в паркинга и спря до тях. Хари й отстъпи предната седалка и се качи отзад. Не проявяваше кавалерство. Широката седалка щеше да му позволи да се поизтегне през дългата нощ на наблюдението.

— Стив Райт — представи се лейтенантът и подаде ръка на Макфърсън.

— Маги Макфърсън. Благодаря, че се съгласихте да ме вземете.

— Няма проблем. Винаги сме доволни, когато Окръжна прокуратура проявява интерес. Да се надяваме, че тази нощ ще си струва.

— Къде е Джесъп в момента?

— Когато тръгвах, беше в „Брига“ на „Абът Кини“. Той обича оживени места, което всъщност е добре за нас. Две от момчетата ми са вътре, навън има още няколко. Вече посвикнахме с ритъма му. Отива в някое заведение, чака да го познаят и да почнат да го черпят пиене, после се мести другаде — доста бързо, ако не го забележат.

— Май повече ме интересуват среднощните му разходки, отколкото алкохолните му навици.

— Хубаво е, че пие — обади се от задната седалка Бош. — Има някаква причинно-следствена връзка. Ходи на „Мълхоланд“ в нощите, през които обикаля заведенията.

Райт кимна и изкара джипа от паркинга. Беше много подходящ за наблюдение, защото не приличаше на полицай. Почти шейсетгодишен, с очила, оредяла коса и две-три химикалки в джоба на ризата, той повече имаше вид на счетоводител, но работеше в ЗСР от над двайсет години и бе участвал в няколко от завършилите с жертви удари на звеното. През около пет години „Таймс“ пускаше материали за ЗСР, в които обикновено се анализираше броят на убитите от тях. В последния репортаж, който Бош си спомняше, вестникът наричаше Райт „симпатичния главен убиец на ЗСР“. Докато репортерите и редакторите, подготвили материала, навярно бяха вложили в това критичен смисъл, лейтенантът го приемаше като медал за доблест и беше поръчал да го отпечатат под името на визитната му картичка. В кавички, естествено.

Райт потегли по Абът Кини Булевард и подмина „Брига“, който се намираше в двуетажна постройка от източната страна на улицата. Продължи още две преки нататък и направи обратен завой, върна се и спря до тротоара пред противопожарен кран на половин пряка от заведението.

Светещата табела пред „Брига“ изобразяваше боксьор на ринг, вдигнал в готовност червените си ръкавици. Тази реклама на пръв поглед не отговаряше на името на бара, но Бош знаеше нейната история. Беше живял в квартала навремето. Табелата с боксьора бе сложена от човека, купил заведението от първите му притежатели — бивш боксьор, който беше декорирал интериора в този дух. Плюс рекламата. Оттогава бе останал и стенопис, представящ боксьора и жена му, макар тях отдавна да ги нямаше.

— Тук Пети — каза Райт. — Докладвай.

Говореше по микрофон, закрепен на сенника над главата му. Бош знаеше, че радиостанцията се включва с бутон на пода, който се натиска с крак. Вторият, за високоговорителя, се намираше под таблото. Това оставяше ръцете на наблюдателите свободни, за да могат да шофират, и което беше по-важно — позволяваше им да запазят прикритието си. Ако говореха по обикновени радиостанции, веднага щяха да се издадат. В ЗСР бяха прекалено печени, за да го допуснат.

— Трети — разнесе се ответният глас. — Ретро е още тук, Първи и Втори също.

— Прието — отвърна Райт.

— Ретро ли? — попита Макфърсън.

— Така го наричаме — поясни лейтенантът. — Нашите честоти са доста ниски и са вписани в регистъра на Федералната комисия по комуникациите като канали на общинския отдел за водоснабдяване и електроенергия, но не се знае кой може да подслушва. Не използваме в ефир имена на хора и места.

— Ясно.

Още нямаше девет. Бош не очакваше Джесъп да си тръгне скоро, особено ако хората го черпеха пиене. Райт изглежда харесваше Макфърсън и му допадаше да й обяснява процедурите и изкуството на топнаблюдението. Дори и да й доскучаваше, тя с нищо не го показваше.

— Виждате ли, щом установим ритъма в движението на обекта, можем да реагираме много по-добре. Да вземем това място, например. „Брига“ е един от баровете, които Ретро редовно посещава. Пращаме различни хора във всеки бар, за да приличат на редовни клиенти. Двамата, които в момента са в заведението, са „постоянни“. Други двама ще отидат в „Таунхауз“, когато и той е там, а трета двойка покрива „Джеймс Бийч“. Ако ги забележи. Ретро ще ги помисли за редовни клиенти, които е засичал там. Виж, ако види един и същи човек на две различни места, ще стане подозрителен.

— Разбирам, лейтенант. Струва ми се много интелигентна тактика.

— Наричайте ме Стив.

— Добре, Стив. Вашите хора вътре могат ли да контактуват помежду си?

— Да, обаче са глухи.

— Глухи ли?

— Всички имаме микрофончета, нали знаете, като на Секретната служба. Но не си слагаме слушалки, когато сме в барове например. Прекалено очевидно е. Тъй че те съобщават къде се намират, когато е възможно, но не чуват нищо, освен ако не извадят слушалката изпод яката си и не си я сложат. За съжаление това не е като по телевизията, където просто си пъхат миниатюрната слушалка в ухото и няма никаква жица.

— Разбирам. Хората ви пият ли наистина, докато са на наблюдение в бар?

— На такова място, ако човек си поръча безалкохолно или чаша вода, ще стане подозрителен. Затова си поръчват пиячка. Обаче не се наливат. За щастие Ретро обича да ходи на оживени места. Така е по-лесно да поддържаме прикритието си.

Докато на предната седалка водеха общи разговори, Бош извади телефона си и започна да пише съобщение на дъщеря си. Макар да знаеше, че няколко чифта очи наблюдават „Брига“ и самия Джесъп вътре, той час по час вдигаше поглед към вратата на бара.

„Как е? Забавлявате ли се?“

Маделин щеше да нощува в дома на приятелката си Орора Смит, само на няколко преки от тях, но Бош нямаше да е наблизо, ако се нуждаеше от него. Изтекоха няколко минути, преди тя неохотно да му отговори. Само че се бяха споразумели. Трябваше да отговаря на обажданията и есемесите му, иначе свободата й — или както тя я наричаше, каишката — щеше да бъде ограничена.

„Всичко е наред. Няма нужда да ме проверяваш.“

„Разбира се, че има нужда. Аз съм ти баща. Не стойте до много късно.“

„К.“

И толкова. „К“ вместо „ОК“. Детско съкращение в и без това непълноценна връзка. Бош беше наясно, че се нуждае от помощ. Не знаеше адски много неща. Понякога като че ли се разбираха чудесно и всичко изглеждаше идеално. Друг път бе сигурен, че тя ще се измъкне през вратата и ще избяга. Вследствие от съвместния им живот любовта към дъщеря му растеше повече, отколкото смяташе, че е възможно. Мислите за нейната сигурност и надеждите за щастливото й бъдеще постоянно изпълваха ума му. Копнежът му да направи живота й по-добър и да я отдалечи колкото може повече от миналото й от време на време пронизваха гърдите му с физическа болка. И все пак сякаш не можеше да се пресегне през пътеката. Самолетът се разтърсваше и той все не улучваше ръката й.

Прибра телефона и отново погледна входа на „Брига“. Отпред имаше тълпа пушачи. Точно в този момент от радиостанцията се разнесе глас, на фона на рязко изтракване на блъскащи се билярдни топки.

— Излиза. Ретро излиза.

— Доста рано — отбеляза Райт.

— Той пуши ли? — попита Макфърсън. — Може просто да…

— Поне ние не сме го виждали да пуши.

Хари не откъсваше очи от изхода и вратата скоро се отвори. Един мъж излезе и тръгна по тротоара. Дори от това разстояние Бош го разпозна — беше Джесъп. Абът Кини Булевард прорязваше Венис в северозападна посока. Обектът се движеше натам.

— Къде е паркирал? — осведоми се Бош.

— Никъде — отвърна Райт. — Живее на няколко преки оттук. Дойде пеша.

Продължиха да го наблюдават в мълчание. Джесъп измина две преки по булеварда, подминавайки ресторанти, кафенета и галерии. По тротоара се движеха много хора. Почти всички заведения бяха отворени, за да посрещнат наплива от клиенти в събота вечер. Джесъп влезе в кафене на име „Абътс Хабит“. Лейтенантът включи радиостанцията и нареди на един от хората си да го последва, но преди полицаят да успее да изпълни заповедта, обектът се появи навън с чаша кафе в ръка и продължи нататък.

Райт запали джипа и навлезе в трафика, движейки се в обратната посока. Направи обратен завой чак две преки нататък, така че Джесъп да не го види, ако случайно се озърне назад. Лейтенантът през цялото време поддържаше радиовръзка с другите от групата, които обгръщаха обекта в невидима мрежа. Дори Джесъп да знаеше за нея, нямаше как да им се изплъзне.

— Насочва се към апартамента си — съобщи някой от наблюдателите. — Може да е решил да се прибере рано.

Абът Кини Булевард, носещ името на човека, построил Венис преди повече от век, продължаваше като Брукс Авеню, което после се пресичаше с Мейн Стрийт. Джесъп прекоси „Мейн“ и зави по една от пешеходните улици, които бяха забранени за автомобили. Райт беше готов за това и прати две от колите на Пасифик Авеню, за да го пресрещнат, когато излезе от другата страна.

Лейтенантът спря до кръстовището на „Брукс“ и „Мейн“ и изчака да му докладват, че Джесъп е на „Пасифик“. След две минути загуби търпение и отново включи радиостанцията.

— Къде е той, момчета?

Никой не отговори. Никой не виждаше Джесъп. Райт бързо прати някой на мястото.

— Втори, върви там. Действай по двайсет и трета.

— Ясно.

Макфърсън се озърна към Бош на задната седалка, после пак погледна Райт.

— Какво е „двайсет и трета“?

— Прилагаме различни тактики и не говорим за тях в ефир.

Той посочи през предното стъкло.

— Това е двайсет и трета.

Бош видя мъж с червен анорак, който носеше кутия с пица, да пресича „Мейн“ и да тръгва по пешеходната улица — Брийз Авеню. Зачакаха и накрая радиостанцията изпращя.

— Не го виждам. Минах по целия път и го ня…

Гласът секна. Райт мълчеше. Продължиха да чакат и после същият глас прошепна:

— За малко да се блъсна в него. Появи се измежду две къщи. Вдигаше си ципа.

— Добре, той заподозря ли нещо? — попита лейтенантът.

— Не. Помолих да ме упъти към Брийз Корт и той каза, че това било Брийз Авеню. Чисти сме. Вече би трябвало да излезе.

— Тук Четвърти. Прихващаме го. Насочва се към „Сан Хуан“.

Четвърти беше една от двете коли, пратени от Райт на „Пасифик“. Джесъп живееше в апартамент на Сан Хуан Авеню, между „Спийдуей“ и плажа.

Мимолетното напрежение, обзело Бош, започна да го напуска. Понякога проследяването ставаше много нервно. Скривайки се между две къщи, за да се облекчи, Джесъп почти беше предизвикал паника.

Лейтенантът насочи екипите към района около Сан Хуан Авеню, между „Пасифик“ и „Спийдуей“. Обектът отключи вратата на апартамента на втория етаж, в който бе отседнал, и групите бързо заеха позиции. Отново щяха да чакат.

Бош знаеше от опит, че главното качество на добрия наблюдател е да не се смущава от тишината. Някои хора изпитваха желание да запълнят мълчанието. Хари не беше от тях и се съмняваше, че в ЗСР има такива. Обзе го любопитство да види как ще реагира Макфърсън, след като краткият курс по наблюдение на Райт бе приключил и нямаше какво друго да правят, освен да чакат и гледат.

Детективът извади телефона си, за да види дали не е пропуснал есемес от дъщеря си, но нямаше нищо. Реши да не я тормози с нови проверки и го прибра. Дойде време да се възползва от факта, че бе отстъпил предната седалка на Макфърсън. Завъртя се и изпъна крака върху седалката, заемайки полулегнала поза, с гръб, опрян на вратата. Маги се озърна назад и се усмихна в мрака на купето.

— Аз те помислих за джентълмен, а ти просто си искал да се изтегнеш.

Бош също се усмихна.

— Хвана ме.

Отново се възцари тишина. Той се замисли за думите на Макфърсън, докато чакаха на паркинга Райт да ги вземе. Първо му беше дала копие от последното искане на защитата, което той заключи в багажника на колата си, а после му каза, че се налага да проучи свидетелите и техните показания, да потърси начини да превърне опасността, която представляват за делото, в предимство за обвинението. С Холър цял ден работили върху отговора си на искането за отстраняване на Сара Ан Глисън като свидетел. Решението на съдията по този въпрос можело да предопредели изхода на процеса.

Бош винаги се ядосваше, когато виждаше как ловки юристи манипулират правосъдието и закона. Неговото участие в процеса беше чисто. Започваше с местопрестъплението и проследяваше уликите, докато стигне до убиеца. По пътя имаше правила, но той поне обикновено бе ясен. Щом стигнеха до съда обаче, нещата придобиваха друга форма. Юристите спореха за тълкувания, версии и процедури. Като че ли нищо не се движеше по права линия. Правосъдието се превръщаше в лабиринт.

Как беше възможно, удивляваше се детективът, да не позволят на свидетел на ужасно престъпление да даде показания в съда срещу обвиняемия? Работеше в полицията повече от трийсет и пет години и още не можеше да си обясни как функционира системата.

— Тук Трети. Ретро се раздвижи.

Съобщението рязко изтръгна Бош от мислите му. Изтекоха няколко секунди и друг глас докладва:

— Качи се в колата си.

— Добре, готови за проследяване — нареди Райт. — Първи, излез на „Мейн“ и „Роуз“, Втори, върви на „Пасифик“ и „Венис“. Всички останали чакайте да видим в каква посока тръгва.

След няколко минути получиха отговор на този въпрос.

— На север по „Мейн“. Както обикновено.

Лейтенантът даде нови указания на екипите и грижливо организираната система за проследяване се завъртя около Джесъп, който продължи по „Мейн“ до „Пико“ и оттам към изхода на 10-о шосе.

Обектът се отправи на изток, после зави на север по 405-о шосе, по което движението беше много натоварено въпреки късния час. Както очакваха, той се насочваше към планината Санта Моника. Групите на ЗСР използваха най-различни коли, от джипа на Райт до черен мерцедес кабрио, волво комби с два велосипеда, поставени на релси отзад, и два японски седана. Липсваше им само хибрид — за наблюдение в Холивудските хълмове. Прилагаха тактика, наречена „подвижна кутия“. Две коли от двете страни на обекта, още две отпред и отзад. И всички постоянно сменяха позициите си. Джипът на Райт се движеше най-отзад.

По целия път Джесъп поддържаше скорост до или под позволената. Когато шосето започна да се издига към планинския хребет, Бош погледна през прозореца и видя музея „Гети“ в мъглата на върха, извисил се като замък на черния фон на небето.

Тъй като очакваше, че обектът се насочва към обичайните си свърталища на Мълхоланд Драйв, Райт избързат напред. Искаше да разположи пеши екип с очила за нощно виждане във Франклин Кениън, преди Джесъп да стигне до парка.

Верен на обичая си, заподозреният зави по изхода за „Мълхоланд“ и скоро потегли на изток по двулентовия път, който лъкатушеше по хребета на планината. Лейтенантът обясни, че това е моментът, в който наблюдението най-лесно може да бъде разкрито.

— За да го направим както трябва, ни е нужна пчела, обаче бюджетът ни не го позволява — прибави той.

— Пчела ли? — попита Макфърсън.

— Също кодова дума. Значи хеликоптер. Хич няма да ни е излишен.

Първата изненада за нощта дойде след пет минути, когато Джесъп подмина Франклин Кениън, без да спре. Райт веднага повика пешия екип от парка. Обектът продължи на изток.

Той подмина и Колдуотър Кениън Булевард, без да намали скоростта, а след това и площадката над Фрайман Кениън. Когато пресече кръстовището на Мълхоланд Драйв и Лоръл Кениън Булевард, наблюдателната група навлезе в нова територия.

— Каква е вероятността да ни е забелязал? — информира се Бош.

— Никаква — заяви лейтенантът. — Прекалено добри сме за него. Просто е намислил нещо ново.

През следващите десет минути проследяването продължи на изток към прохода Кахуенга. Главната кола се движеше далеч след останалите и Райт и неговите двама пътници трябваше да разчитат на докладите по радиостанцията, за да научават какво става.

Един от автомобилите пътуваше пред Джесъп, а всички останали бяха зад него. Задните постоянно се редуваха да изостават и изпреварват, така че конфигурацията на фаровете в огледалото на обекта често да се променя. Накрая прозвуча съобщение, което накара Бош да се наведе напред на седалката си, сякаш близостта с източника на информация можеше да направи нещата по-ясни.

— Тук има знак стоп и Ретро зави на север. Прекалено тъмно е, за да видя името на улицата, но трябва да остана на „Мълхоланд“. Твърде рисковано е. Следващият ляв завой, на стопа.

— Прието. Ние ще го поемем.

— Чакайте! — настойчиво каза Бош. — Кажи му да почака.

Райт го погледна в огледалото и попита:

— Какво си намислил?

— На „Мълхоланд“ има само един стоп. На Удроу Уилсън Драйв. Знам го. Улицата се спуска надолу и пак стига до „Мълхоланд“ на светофара при „Хайланд“. Водещата кола може да го поеме там. Но „Удроу Уилсън“ е прекалено тясна. Ако пратиш кола по нея, Джесъп може да разбере, че го следят.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз живея на „Удроу Уилсън“.

Лейтенантът се замисли за миг, после отново включи радиостанцията.

— Отменям предишната заповед. Къде е волвото?

— Изчакваме ново нареждане.

— Добре, продължете нататък, после завийте наляво с велосипедите. Внимавайте за насрещно движение. И за нашия човек.

— Прието.

Джипът на Райт скоро стигна до пресечката. Бош видя спрялото до пътя волво. Велосипедната релса беше празна. Лейтенантът отби, за да изчака, и провери групите по радиостанцията.

— Първи, зае ли позиция?

— Да. Долу на светофара сме. От Ретро още няма следа.

— Трети, горе ли си?

Отговор не последва.

— Добре, всички чакат следващата информация.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош. — Ами колелата?

— Трябва да са оглушали. Ще се обадят, когато…

— Тук Трети — разнесе се шепот по високоговорителя. — Натъкнахме се на него. Затворил е очи и спи.

Райт преведе съобщението на пътниците си:

— Угасил е фаровете и не се движи.

Хари усети стягане в гърдите.

— Сигурни ли са, че е в колата?

Лейтенантът предаде въпроса по радиостанцията.

— Да, виждаме го. Запалил е свещ на таблото.

— Къде точно сте, Трети?

— Приблизително по средата. Чува се шосето долу.

Бош рязко се наведе напред между двете седалки.

— Питай го дали може да различи номера на тротоара. Дай ми адрес.

Райт отново предаде искането и изтече близо минута, преди да чуят шепота на Трети:

— Много е тъмно и тротоарът не се вижда без фенерче. Обаче до вратата на къщата, пред която е паркирал, има лампа от ония, дето висят на конзола. Оттук изглежда, че номерът е седемдесет и две нула три.

Хари се отдръпна назад и тежко се отпусна на облегалката. Макфърсън се обърна и го погледна. Райт впери очи в огледалото и попита:

— Знаеш ли този адрес?

Бош кимна в мрака.

— Да. Това е моята къща.

23.

Дъщеря ми обичаше да спи до късно в неделя. Не исках да губя от времето, което можех да прекарвам с нея, всеки втори уикенд и всяка сряда. Тази неделя обаче беше различно. С удоволствие я оставих да си поспи, а аз станах рано, за да се заема отново с отговора си на искането да бъда лишен от показанията на главната ми свидетелка. Бях в кухнята и си наливах първата чаша кафе за деня, когато чух почукване на входната врата. Навън беше още тъмно. Преди да отворя, погледнах през шпионката и с облекчение видях, че е бившата ми жена. Зад нея стоеше Хари Бош.

Само че облекчението ми не трая дълго. В момента, в който завъртях топката на бравата, двамата се втурнаха вътре и незабавно усетих, че с тях нахлува отрицателна енергия.

— Имаме проблем — заяви Маги.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Случи се това, че тая нощ Джесъп лагерува пред моята къща — осведоми ме Бош. — И искам да знам как я е намерил и какво е правил, по дяволите.

Докато говореше, той стоеше прекалено близо до мен. Не можах да преценя кое е по-неприятно — дъхът му или обвинителният му тон. Не бях сигурен какво си мисли, но разбрах, че цялата отрицателна енергия идва от него.

Отдръпнах се и казах:

— Хейли още спи. Изчакайте да затворя вратата на спалнята й. В кухнята има горещо безкофеиново кафе и ако искате, мога да направя нормално.

Тръгнах по коридора да проверя дъщеря си. Спеше. Затворих вратата с надеждата, че гласовете, които със сигурност щяха да станат високи, няма да я събудят.

Когато се върнах в дневната, двамата ми гости още стояха прави. Никой не беше си сипал кафе. Силуетът на Бош се очертаваше на фона на големия френски прозорец, който гледаше към града — гледката, която ме беше накарала да купя къщата. По небето зад раменете му виждах изсветляващи ивици.

— Няма ли да пиете кафе?

Те просто продължиха да ме зяпат.

— Добре, хайде да седнем и да поговорим за това.

Посочих към дивана и фотьойлите, но Бош като че ли беше замръзнал на мястото си.

— Хайде де, нека го обсъдим.

Минах покрай тях и седнах на креслото до прозореца. Накрая Бош се раздвижи и се настани на дивана, до училищната раница на Хейли. Маги зае другия фотьойл. Тя заговори първа:

— Опитвах се да убедя Хари, че не сме вписали домашния му адрес в свидетелския списък.

— Категорично. Не сме давали лични адреси. Посочих за теб два адреса, служебния ти и моя офис. Даже дадох общия номер на Дирекция на полицията, а не пряката линия.

— Тогава как е намерил къщата ми? — обвинително попита Бош.

— Виж, Хари, обвиняваш ме за проблем, с който нямам нищо общо. Не знам как е намерил къщата ти, но едва ли е било чак толкова трудно. Тъй де, всеки може да намери когото си поиска в интернет. Ти си собственик на къщата, нали? Плащаш данъци, имаш битови сметки и се басирам, че даже си се регистрирал като гласоподавател — републиканец си, сигурен съм.

— Независим.

— Чудесно. Въпросът е, че хората могат да те открият, ако поискат. Освен това имаш особено име. Само трябва да го въведеш в…

— Дал си им истинското ми име?!

— Налагаше се. Това е задължително и името ти е фигурирало в материалите за всеки процес, в който си давал показания. Няма значение. Джесъп е имал нужда само от достъп до интернет и може да е…

— Джесъп е лежал в затвора двайсет и четири години. Той знае за интернет по-малко и от мен. Някой трябва да му е помогнал и съм убеден, че това е Ройс.

— Виж, няма как да сме сигурни.

Бош мрачно ме изгледа.

— Сега пък него ли защитаваш?

— Не, не защитавам никого. Просто казвам, че не бива да се нахвърляме на прибързани заключения. Джесъп си има съквартирант и е нещо като звезда. Звездите карат хората да вършат нещата вместо тях, нали така? Хайде, успокой се и да се върнем малко назад. Разкажи ми какво се е случило при твоята къща.

Той като че ли се поотпусна, но далеч не беше спокоен. Почти очаквах да скочи и да замахне към някоя лампа или да пробие с юмрук дупка в стената. Добре че Маги беше там, за да ми обясни всичко.

— Бяхме с хората от ЗСР и го наблюдавахме. Мислехме, че ще отиде в някой от парковете, в които е ходил. Той обаче ги подмина и продължи нататък по „Мълхоланд“. Когато стигна до улицата на Хари, трябваше да изостанем, за да не ни види. Една от колите на ЗСР караше велосипеди и двама се спуснаха с тях надолу. Заварили Джесъп да седи в колата си пред къщата на Хари.

— По дяволите! — изсумтя Бош. — Дъщеря ми живее при мен. Ако оня шибаняк…

— Не толкова високо, Хари, и внимавай какво говориш. Моята дъщеря е от другата страна на тази стена. Моля те, да се върнем на историята. Какво е направил Джесъп?

Бош се поколеба. Маги — не.

— Просто седя там. Около половин час. И запали свещ.

— Свещ ли? В колата?

— Да, на таблото.

— Какво значи това, по дяволите?

— Кой знае?

Хари не го свърташе на едно място, скочи от дивана и закрачи напред-назад.

— След половин час потегли и се прибра — завърши Маги. — Това беше. Пристигаме направо от Венис.

Сега вече и аз се изправих и започнах да се разхождам из дневната, само че извън орбитата на Бош.

— Добре, хайде да помислим. Какво може да е правил?

— Без майтап, Шерлок — рече Бош. — Това е въпросът.

Кимнах. Очаквах реакцията му.

— Има ли причина да смятаме, че той знае или подозира за наблюдението? — попитах аз.

— Не, невъзможно е — категорично отговори Хари.

— Чакай малко, не толкова бързо — възрази Маги. — Мислих за това. Веднъж през нощта за малко да го изпуснем. Спомняш ли си, Хари? На Брийз Авеню?

Бош кимна.

— Решиха, че са го изгубили на една пешеходна улица във Венис — обясни ми тя. — Лейтенантът прати един от хората си с кутия с пица. Джесъп се появил измежду две къщи, след като се облекчил.

Разперих ръце.

— Ами може да е това. Може да се е усъмнил и да е решил да види дали го следят. Появяваш се пред къщата на главния следовател — това е добър начин да изкараш наяве мухите, ако има такива.

— Искаш да кажеш, че е било нещо като проверка? — попита Бош.

— Точно така. Никой не се е приближавал до него, нали?

— Не, оставихме го на мира — потвърди Маги. — Ако беше слязъл от колата, мисля, че всичко щеше да свърши по съвсем друг начин.

Кимнах.

— Добре, или е било проверка, или е замислил нещо. Във втория случай най-вероятно е отишъл там с разузнавателна цел. Искал е да види къде живееш.

Хари спря да се разхожда и впери поглед през прозореца. Небето вече беше съвсем светло.

— Обаче не бива да забравяме, че това, което е направил, не е незаконно — отбелязах аз. — Улицата е обществена и той няма забрана за пътуване в окръг Лос Анджелис. Тъй че каквото и да е замислил, добре че не сте го спрели и не сте се разкрили.

Бош продължаваше да гледа през прозореца. Нямах представа за какво мисли.

— Хари — казах аз. — Знам за какво се безпокоиш и съм съгласен с теб. Но не бива да допуснем това да ни разсейва. Процесът наближава и имаме много работа. Ако го осъдим, ще изчезне завинаги и няма да има значение, че знае къде живееш.

— И какво да правя дотогава, всяка нощ да кисна на предната веранда със заредена пушка?

— От ЗСР го следят денонощно, нали? — попита Маги. — Имаш ли им доверие?

Бош дълго мълча.

— Те няма да го изпуснат — отвърна накрая.

Маги ме погледна и видях загрижеността в очите й. Всеки от нас имаше дъщеря. Трудно можеше да се довериш на някой друг, даже на елитен отряд за проследяване. За момент се замислих за нещо, което ми беше хрумнало още в началото на разговора.

— Ами ако се преместите тук? С дъщеря си. Тя може да се настани в стаята на Хейли, която днес се прибира при майка си. А ти можеш да спиш в кабинета ми. Там има диван, на който съм прекарал не една нощ. Направо си е много удобен.

Бош се извърна от прозореца и ме погледна.

— Какво, да остана тука през целия процес?!

— Защо не? Дъщерите ни най-после ще имат възможност да се запознаят, когато Хейли идва при мен.

— Добра идея — подкрепи ме Маги.

Не знаех дали има предвид запознанството на дъщерите ни, или преместването на Бош и детето при мен.

— Освен това аз съм тук всяка нощ — продължих с аргументите. — Ако се наложи да излезеш с хората от ЗСР, ще има кой да остане при дъщеря ти, особено когато и Хейли е тук.

Той се замисли, но накрая поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото това си е моята къща. Моят дом. Няма да избягам от тоя тип. Той ще бяга от мен.

— Ами дъщеря ти? — попита Маги.

— Сам ще се погрижа за нея.

— Помисли, Хари — настоя тя. — Помисли за дъщеря си. Нали не й желаеш злото?

— Виж, щом Джесъп има моя адрес, сигурно има и този. Преместването тук не е решение. А само… само бягство от него. Може би тъкмо това е искал да провери — да види какво ще направя. Затова няма да направя нищо. Няма да се преместя. Имам хората от ЗСР и ако се върне, и дори само пресече тротоара отпред, ще го чакам.

— Това не ми харесва — каза Маги.

Замислих се върху думите на Бош, че Джесъп може да има моя адрес, и добавих:

— На мен също.

24.

Не се налагаше Бош да присъства в съда. Всъщност неговото присъствие щеше да е нужно чак след избора на съдебни заседатели и действителното начало на процеса. Ала той искаше да види отблизо човека, когото следеше от разстояние заедно със ЗСР. Искаше да види дали Джесъп ще реагира по някакъв начин на появата му. От дългото пътуване от „Сан Куентин“ беше минал месец и половина. Бош изпитваше потребност да се доближи повече, отколкото му позволяваше наблюдението. Това отново щеше да разгори огъня.

Заседанието щеше да е процедурно. Съдията искаше да приключи с последните искания и въпроси, преди на другия ден да започне изборът на съдебни заседатели и после плавно да продължат с процеса. Трябваше да обсъдят проблеми, свързани с графиците и съдебните заседатели, и да разгледат списъците с веществени доказателства на всяка от страните.

Обвинението беше напълно подготвено. През последните две седмици Холър и Макфърсън бяха доизпипвали аргументите си, бяха разигравали разпити на свидетели и бяха обсъдили абсолютно всички съдебни материали. Грижливо бяха разработили схемата, по която щяха да представят двайсет и четири годишните доказателства. Бяха готови. Тетивата бе опъната и стрелата само чакаше да излети.

Беше взето, или по-точно оповестено, дори решението за смъртната присъда. Холър официално се отказа от нея, макар Бош да предполагаше, че той още от начало я използва само за да сплаши Джесъп. Мики си бе адвокат по природа и нямаше как да прекрачи тази граница. Едно осъждане по повдигнатите обвинения щеше да донесе на Джесъп доживотен затвор без право на помилване и това щеше да е достатъчно правосъдие за Мелиса Ланди.

Самият Бош също беше готов. Беше разследвал усърдно случая и бе открил свидетелите, които щяха да дават показания. И продължаваше да излиза с колегите си от ЗСР колкото можеше по-често — нощем, когато дъщеря му оставаше при приятелки или със заместник-директорката Сю Бамбро. Подготви своята част и помогна на Холър и Макфърсън да подготвят своята. И тримата бяха уверени в успеха — още една причина да присъства на заседанието. Искаше да види как започва всичко.

Съдия Брайтман влезе в залата в девет и нещо и призова за тишина. Мястото на Бош беше до парапета точно зад масата на обвинението, където седяха Холър и Макфърсън. Бяха му предложили да се премести на масата, но той отказа. Искаше да наблюдава Джесъп изотзад, а и от двамата прокурори се излъчваше прекалено голяма нервност. Съдията щеше да вземе решение дали Сара Ан Глисън ще бъде допусната да даде показания срещу Джесъп. Както Холър беше казал предишната вечер, нищо друго нямаше значение. Ако изгубеха Сара като свидетел, със сигурност щяха да изгубят процеса.

— Отново по делото „Калифорния срещу Джесъп“ — обяви Брайтман, след като се настани на катедрата. — Добро утро на всички.

След хоровия отговор тя премина по същество.

— Утре ще започнем избора на съдебни заседатели по това дело и после ще продължим с процеса. Та днес е денят, в който ще разчистим гаража, тъй да се каже, за да можем най-после да вкараме колата вътре. Някакви последни искания, някой да иска да каже нещо за веществените доказателства или за каквото и да е друго? Сега е моментът. Имаме няколко чакащи искания и първо ще започна с тях. Искането на обвинението за повторно разглеждане на въпроса за правото на обвиняемия да използва грим, за да скрие татуировките си, се отхвърля. Вече подробно дискутирахме този въпрос и не виждам необходимост да се връщаме към него.

Бош погледна Джесъп. Седеше така, че не виждаше лицето му, но забеляза, че Джесъп кима одобрително на първото решение за деня.

Брайтман продължи с дълъг списък по-маловажни искания на двете страни. Изглежда, искаше да удовлетвори всички, така че нито една от страните да не започне процеса като очевиден фаворит. Хари видя, че Макфърсън педантично си води записки по всяко решение в задължителния за юристите жълт бележник.

Всичко това представляваше само встъпление към решението на деня. Тъй като Макфърсън щеше да разпитва Сара по време на процеса, преди два дни тя беше изложила устни възражения срещу искането на защитата. Бош не бе присъствал на това заседание, но Холър му каза, че добре подготвеният отговор на Маги продължил почти цял час. И тримата от екипа на обвинението бяха убедени в аргументите си, ала нито един от тях не познаваше достатъчно добре Брайтман, за да е сигурен в характера на решението.

— А сега стигаме до искането на защитата за отстраняване на Сара Ан Глисън като свидетел на обвинението — съобщи съдията. — И двете страни са аргументирали позициите си и съдът е готов да вземе решение.

— Ваша светлост, може ли да бъда изслушан? — изправи се Ройс.

— Не виждам необходимост от повече аргументи, господин Ройс — отвърна Брайтман. — Вие подадохте искането си и аз ви позволих да отговорите на възраженията на обвинението. Какво повече трябва да се каже?

— Да, ваша светлост.

Той седна и онова, което щеше да прибави към атаката си срещу Сара Глисън, си остана неизвестно.

— Искането на защитата се отхвърля — незабавно продължи съдията. — Ще ви дам свобода при разпита на свидетелката на обвинението, както и при призоваване на собствени свидетели по отношение достоверността на показанията на госпожа Глисън. Но смятам, че съдебните заседатели сами трябва да решат дали нейните показания са достоверни и надеждни.

Залата потъна в тишина, сякаш всички колективно бяха затаили дъх. Отговор не последва — нито от масата на обвинението, нито от масата на защитата. Това беше поредното неутрално решение. Навярно и двете страни бяха доволни, че са получили по нещо. Глисън щеше да даде показания, така че аргументите на обвинението нямаше да пострадат, но съдията щеше да позволи на Ройс да я атакува с каквото може. В крайна сметка всичко се свеждаше до това дали Сара е достатъчно силна, за да издържи.

— А сега бих желала да продължим нататък — каза Брайтман. — Първо да поговорим за избора на съдебни заседатели и графика, после ще се заемем с веществените доказателства.

Тя очерта как ще процедират с избора. Щяла да остави всяка страна да разпита кандидатите, но щяла строго да ограничи времето за това. Искала да наберат инерция, която да осигури плавния преход към процеса. Освен това даваше на двете страни право само на дванайсет безапелационни отхвърляния — отстраняване на заседател без посочване на причина — и искаше да изберат шест резерви, защото имала навик незабавно да отстранява заседателите, които се държат неподобаващо, редовно закъсняват или имат дързостта да заспят по време на свидетелски показания.

— Обичам да разполагам с достатъчно алтернативи, защото обикновено се налага да се възползваме от тях — заяви Брайтман.

Малкият брой безапелационни отхвърляния и големият брой резерви предизвикаха възраженията и на обвинението, и на защитата. Брайтман неохотно отпусна на двете страни по още две отхвърляния, но предупреди, че няма да позволи изборът да забуксува.

— Искам да приключим с избора на съдебни заседатели до петък. Ако ме забавите и аз ще ви забавя. Ще задържа съда и всички прависти в залата до среднощ, ако се наложи. Искам в понеделник да започнем с встъпителните пледоарии. Някакви възражения?

И двете страни изглеждаха напълно смирени пред волята й, Брайтман очевидно владееше положението в своята зала. След това тя очерта графика за процеса, съобщавайки, че свидетелските показания ще започват всяка сутрин точно в девет и ще продължават до пет, с час и половина обедна почивка и сутрешно и следобедно прекъсване по петнайсет минути.

— Така ни остават шест пълни часа на ден. Ако показанията се проточат повече, съдебните заседатели започват да губят интерес. Затова ги ограничавам до шест часа. Вие трябва да сте тук и да сте готови всяка сутрин, когато вляза в залата в девет. Въпроси?

Нямаше. Съдията попита всяка от страните колко смятат, че ще продължи представянето на доказателствата им. Холър отговори, че ще му трябват не повече от четири дни, в зависимост от продължителността на кръстосаните разпити на неговите свидетели. Това вече беше удар срещу Ройс и намеренията му да атакува Сара Ан Глисън.

Ройс заяви, че му трябвали само два дни. Брайтман събра четири и две и в резултат получи пет.

— Е, мисля, че по един час встъпителна пледоария в понеделник сутрин е достатъчен. Според мен това означава, че ще приключим в петък следобед и следващия понеделник ще преминем към заключителните пледоарии.

Нито една от страните не възрази срещу съдийските сметки. Смисълът им беше ясен — поддържайте постоянно темпо, намерете начин да съкратите времето. Естествено съдебният процес имаше променлив ход и криеше много неизвестни. Нито една от страните нямаше да бъде държана отговорна за казаното на това заседание, но всеки юрист знаеше, че може да има последици от страна на съдията, ако не поддържа постоянна скорост в представянето на аргументите си.

— И накрая стигаме до веществените доказателства и електронните средства — обяви Брайтман. — Предполагам, че всеки е прегледал списъците на другата страна. Някакви възражения?

Холър и Ройс се изправиха едновременно. Съдията кимна на британеца.

— Първо вие, господин Ройс.

— Да, ваша светлост, защитата възразява срещу намеренията на обвинението да прожектира на мултимедийните екрани в залата множество снимки на трупа на Мелиса Ланди. Тази практика е не само варварска, но и манипулативна и внушава предубеждения.

Брайтман се завъртя на стола си и погледна Холър, който още стоеше прав.

— Ваша светлост, обвинението е длъжно да представи трупа. Да покаже престъплението, което ни е довело тук. Най-малко искаме да манипулираме или внушаваме предубеждения на когото и да е. Съгласен съм с господин Ройс, че тази граница е деликатна, но не възнамеряваме да я пресичаме.

Ройс изстреля още един залп:

— Това дело е на двайсет и четири години. През хиляда деветстотин осемдесет и шеста не е имало мултимедия, никакви подобни холивудски неща. Смятам, че това нарушава правото на моя клиент на справедлив процес.

Реакцията на Холър не закъсня.

— Възрастта на делото няма нищо общо с този въпрос, но защитата е готова да представи доказателствата по същия начин, по който…

Макфърсън го дръпна за ръкава, за да го прекъсне. Холър се наведе и тя зашепна в ухото му. Мики бързо се изправи.

— Извинявам се, ваша светлост, обърках се. Обвинението е готово да представи тия доказателства по същия начин, по който са били показани на съдебните заседатели през осемдесет и шеста. С удоволствие ще им раздадем цветни снимки. Но в предишен разговор съдът посочи, че не харесва тази практика.

— Да, намирам раздаването на такива снимки направо на заседателите за още по-манипулативно и внушаващо предубеждения — потвърди Брайтман. — Такова ли е вашето желание, господин Ройс?

Британецът сам си беше заложил този капан.

— Не, ваша светлост, ще се съглася със съда в това отношение. Защитата просто се опитва да ограничи броя и използването на тези фотографии. Господин Холър изброява повече от трийсет кадъра, които иска да представи на големия екран. Това ми се струва прекалено.

— Ваша светлост, това са снимки на трупа на мястото, където е бил открит, както и по време на аутопсията. Всяка от тях е…

— Господин Холър — монотонно произнесе съдията, — позволете веднага да ви прекъсна. Снимките от местопрестъплението са допустими, стига да вървят със съответните основания и свидетелски показания. Но не виждам необходимост да показвате на нашите заседатели аутопсията на клетото момиче. Няма да прибягваме до такива неща.

— Да, ваша светлост — отвърна Холър.

Той остана прав, докато Ройс седна, удовлетворен от частичната си победа. Брайтман заговори, докато пишеше нещо:

— А вие имате ли възражения срещу списъка с доказателствата на господин Ройс, господин Холър?

— Да, ваша светлост, защитата е включила в списъка си вещи, свързани с употребата на наркотици, за които твърди, че принадлежали на госпожа Глисън. Както и нейни снимки и видеозаписи. На обвинението не беше дадена възможност да проучи тези материали, но смятаме, че те се отнасят само до период, който ще потвърдим по време на процеса и ще разясним при разпита на свидетелката. Тоест, че през един период от живота си тя редовно е взимала наркотици. Не виждаме нужда да показваме снимки как е взимала наркотици или на лулите, с които ги е приемала. Това е инсинуативно и внушаващо предубеждения. И не е необходимо, като се има предвид, че обвинението не оспорва факта.

Ройс се изправи и съдията му даде думата.

— Ваша светлост, тези доказателства са жизненоважни за аргументацията на защитата. Обвинението на господин Джесъп разчита на свидетелските показания на една наркоманка, на която не може да се разчита да си спомни истината, камо ли да я каже. Тези доказателства ще помогнат на съдебните заседатели да разберат до каква степен свидетелката е употребявала незаконни вещества в продължителен период от време.

Той свърши, но Брайтман мълчеше, вперила поглед в списъка с доказателствата на защитата.

— Добре — каза тя и отмести документа встрани. — И двамата изтъквате убедителни аргументи. Затова ще разглеждаме тези доказателства едно по едно. Когато защитата иска да представи някое от тях, ще го обсъждаме в отсъствието на съдебните заседатели. И тогава ще взимам конкретно решение.

Адвокатът и прокурорът седнаха. Бош едва не поклати глава, ала не искаше да привлича вниманието на съдията. И все пак го болеше, че в този случай тя не удари шамар на защитата. Двайсет и четири години след като бе видяла да отвличат малката й сестричка от предния двор, Сара Ан Глисън бе готова да свидетелства за този ужасен, кошмарен момент, променил завинаги живота й. И въпреки нейната жертва и усилията й съдията всъщност щеше да удовлетвори искането на защитата да я атакува със стъклените лули и другите неща, които някога е използвала, за да избяга от преживяното. Не му се струваше честно. Това нямаше абсолютно нищо общо със справедливостта.

Заседанието скоро завърши. Страните си събраха нещата в куфарчетата и групово напуснаха залата. Бош се позадържа и незабелязано се присъедини към групата точно зад Джесъп. Не каза нищо, но обвиняемият усети присъствието зад себе си и се обърна.

Когато видя детектива, той се ухили нагло.

— Е, детектив Бош, следите ли ме?

— Трябва ли?

— А, не се знае. Как върви разследването ви?

— Съвсем скоро ще узнаеш.

— Да, нямам тър…

— Не разговаряй с него!

Това беше Ройс, който също се беше извърнал.

— И вие не разговаряйте с него — добави той и навири пръст към Бош. — Ако продължите да го безпокоите, ще се оплача на съдията.

Бош разпери ръце, сякаш за да покаже, че не е докосвал нищо.

— Всичко е наред, господин адвокат. Просто си бъбрим.

— Няма такова нещо, когато е свързано с полицията.

Ройс се пресегна, постави ръка на рамото на Джесъп и го отдалечи от Бош.

Щом излязоха в коридора, двамата се насочиха право към очакващата ги група репортери. Бош ги подмина, ала се озърна назад навреме, за да види, че лицето на Джесъп се променя. Стоманеният поглед на хищник в очите му изчезна и той изведнъж придоби наранения вид на жертва.

Журналистите побързаха да се скупчат около него.