Отменена присъда

42.

Бош и Райт бяха заели позиция във взет под наем офис срещу хотел „Чекърс“. Това беше командният пост и макар никой да не смяташе Джесъп за толкова глупав, че да влезе през входа на хотела, оттам се виждаше добре цялата сграда, както и другите два наблюдателни поста.

— Не знам — каза Райт, който стоеше пред прозореца. — Тоя тип е хитър, нали?

— Така ми се струва — потвърди Хари.

— Тогава не го виждам да направи такъв ход. Иначе досега щеше да се е появил. Сигурно вече е преполовил пътя до Мексико, а ние висим тук и наблюдаваме някакъв хотел.

— Възможно е.

— Ако бях на негово място, щях да отида там и да кротувам. Щях да се излежавам колкото може по-дълго на плажа, докато ме открият и ме върнат в дранголника.

Телефонът на Бош започна да звъни, беше дъщеря му.

— Ще изляза да се обадя — каза той на Райт. — Ти ще наблюдаваш, нали?

— Да.

Хари отговори, докато излизаше в коридора на офиса.

— Здрасти, Мадс. Всичко наред ли е?

— Отпред има полицейска кола.

— Да, знам. Аз я пратих. Просто допълнителна предпазна мярка.

Бяха разговаряли преди час, след като Маги Макфърсън беше закарала момичетата в дома на своя приятелка в Портър Ранч. Бош бе обяснил на дъщеря си за бягството на Джесъп и случилото се в кантората на Ройс. Тя не знаеше за нощното посещение на обвиняемия пред дома им преди две седмици.

— Значи още не са хванали онзи тип?

— Работим по въпроса и в момента съм зает. Не се отделяй от леля Маги и се пази. Ще дойда да те взема веднага щом всичко това свърши.

— Добре. Ето, леля Маги иска да говори с теб.

Макфърсън взе телефона.

— Какво ново, Хари?

— Все същото. Чакаме го и сме завардили всички известни места. В момента с Райт сме при хотела на Сара.

— Внимавай.

— Като стана дума за това, къде е Мики? Той отказа да го вземем под охрана.

— Вкъщи си е, но каза, че щял да дойде при нас.

— Добра идея. Ще се чуем.

— Дръж ни в течение.

— Непременно.

Бош затвори и се върна в офиса. Райт още стоеше пред прозореца.

— Мисля, че си губим времето и трябва да прекратим тая работа — заяви той.

— Защо? Какво става?

— Току-що ми съобщиха по радиостанцията, че открили колата, която шофирал Джесъп. Във Венис. Той не е тук, Бош.

Хари знаеше, че зарязаната във Венис кола може да е за отвличане на вниманието. Отиваш на плажа, оставяш колата и се връщаш с такси. Въпреки това неохотно трябваше да се съгласи с лейтенанта. Тук само хвърляха усилията си на вятъра.

— По дяволите! — изруга той.

— Не се тревожи. Ще го пипнем. Оставям една група тук и една при твоята къща. Всички останали пращам във Венис.

— А кея в Санта Моника?

— Вече е покрит. Имам две групи на плажа. Никой не се е мяркал.

Райт включи радиостанцията на честотата на ЗСР и започна наново да разгръща хората си. Докато слушаше, Бош нервно крачеше напред-назад и се опитваше да предугади действията на Джесъп. След малко пак излезе в коридора, за да не пречи на дистанционната хореография на лейтенанта, и позвъни на шефа си в „Грабежи и убийства“, Лари Гандъл.

— Бош е.

— Още ли си при хотела?

— Да, но се готвим да се насочим към плажа. Предполагам, вече си чул, че са намерили колата.

— Да, преди малко бях там.

Бош се изненада. Смяташе, че Гандъл е още на местопрестъплението.

— Колата е чиста — осведоми го лейтенантът. — Джесъп още е въоръжен.

— Къде си сега?

— На „Спидуей“. Току-що бяхме в стаята на Джесъп. Отне ни време, докато получим заповед за обиск.

— Има ли нещо?

— Засега не. Тоя скапаняк… Гледаш го в съда с костюм и вратовръзка и си мислиш… Не знам ти как смяташ, обаче е живял като животно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош.

— Навсякъде се въргаляха празни консерви, някои с вече развалена храна. Същото е на кухненския плот — навсякъде боклук. Закачил е одеяла на прозорците, за да затъмни стаята като пещера. Превърнал я е в затворническа килия. Даже е писал по стените.

Изведнъж го осени. Вече знаеше за кого Джесъп в приготвял тъмницата под кея.

— Каква храна? — попита той.

— Моля? — не разбра Гандъл.

— Консервите. От какво са?

— Не знам, плодове и праскови — всякакви неща, каквито можеш да купиш пресни в кой да е магазин. Обаче той е ял консерви. Като в затвора.

— Благодаря, лейтенант.

Бош затвори и бързо се върна в офиса. Райт беше приключил разговорите си по радиостанцията.

— Твоите хора влизали ли са под кея, за да проверят складовото помещение, или само са организирали наблюдение?

— Установили са свободно наблюдение.

— Което значи, че не са го проверили, така ли?

— Проверили са района. Нямало признаци някой да е минавал под стената. Затова са заели позиции на разстояние.

— Джесъп е там. Изпуснали са го.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Да вървим.

43.

Стоях пред френския прозорец в дневната и гледах града на фона на потъващото зад него слънце. Джесъп беше някъде там. Щяха да го преследват като бесен звяр, да го приклещят в ъгъла и, не се съмнявах, да го унищожат. Това щеше да е неизбежният завършек на неговата игра.

От гледна точка на закона Джесъп беше виновен, ала не можех да не си мисля за своята вина в тия тъмни неща. Не в юридически, а в личен, душевен смисъл. Трябваше да се запитам дали нарочно бях задействал всичко това в деня, в който седнах на масата с Гейбриъл Уилямс и се съгласих да пресека границата в съдебната зала и в самия себе си. Връщайки свободата на Джесъп, може би бях предопределил съдбата му, а също и участта на Ройс и другите. Аз бях адвокат, а не прокурор. Представлявах онеправданите, а не властите. Навярно бях предприел всички тези стъпки и маневри, за да не се стигне до присъда, която да тежи на биографията и съвестта ми.

Това бяха размисли на виновен човек. Но те не траеха дълго. Телефонът ми иззвъня и аз го извадих от джоба си, без да откъсвам поглед от града.

— Холър.

— Аз съм. Нали щеше да идваш?

Маги Страшната.

— Скоро. Тъкмо приключвам тук. Всичко наред ли е?

— За мен — да. Но сигурно не и за Джесъп. Гледаш ли телевизия?

— Не, какво дават?

— Евакуираха кея в Санта Моника. От Пети канал са пратили там хеликоптер. Не потвърждават, че е свързано с Джесъп, но съобщиха, че Звеното за специални разследвания на ЛАПУ е поискало разрешение от полицейското управление на Санта Моника да проведе задържане на беглец. В момента са на плажа и влизат вътре.

— В тъмницата ли? Джесъп отвлякъл ли е някого?

— Не споменаха такова нещо.

— Обаждала ли си се на Хари?

— Опитах, но той не отговори. Сигурно е на плажа.

Извърнах се от прозореца и вдигнах дистанционното от масичката. Включих телевизора и натиснах бутона на Пети канал.

— Пуснах го — осведомих Маги.

Показваха въздушна гледка на кея и плажа наоколо. На пясъка имаше хора, които напредваха към склада от север и юг.

— Май си права. Трябва да е заради него. Тъмницата, която си е направил отдолу, всъщност е била за него. Като скривалище, в което да избяга.

— Като затворническата килия, с която е свикнал. Чудя се дали знае, че идват за него. Може би чува хеликоптерите.

— Според Хари плисъкът на вълните под кея бил толкова силен, че нямало да чуеш даже изстрел.

— Е, може би скоро ще разберем дали е така.

Известно време и двамата мълчахме.

— Маги, и момичетата ли гледат? — попитах накрая.

— Господи, не! Играят на видеоигри в другата стая.

— Хубаво.

Продължихме да гледаме в мълчание. Гласът на водещия кънтеше по линията, нелепо описвайки случващото се на екрана. След малко Маги зададе въпроса, който навярно цял следобед я беше измъчвал.

— Мислил ли си, че ще се стигне дотук, Холър?

— Не, а ти?

— Не, никога. Сигурно съм си мислила, че всичко ще си остане в съдебната зала. Както винаги.

— Да.

— Джесъп поне ни спести унизителната присъда.

— Какво искаш да кажеш? Ние го изобличихме и той го знаеше.

— Не си гледал интервютата със съдебните заседатели, нали?

— Какво, по телевизията ли?

— Да, по всички канали дават как заседател номер десет разправя, че щял да гласува „невинен“.

— Кърнс ли имаш предвид?

— Да, резервният заседател, който зае мястото на отстранената жена. Всички останали интервюирани бяха за „виновен“, обаче Кърнс твърди, че не сме го убедили. Заседателите нямаше да стигнат до съгласие, Холър, и знаеш, че Уилямс нямаше да се съгласи на нов процес. Джесъп щеше да се измъкне.

Замислих се и само поклатих глава. Толкова много усилия за нищо. Беше нужен само един заседател, който мрази обществото, и Джесъп щеше да бъде свободен. Откъснах поглед от телевизионния екран и го насочих към хоризонта на запад, където Санта Моника прегръщаше вълните на Тихия океан. Стори ми се, че различавам кръжащите в небето хеликоптери на медиите.

— Чудя се дали Джесъп някога ще узнае за това — казах накрая.

44.

Слънцето се спускаше над Пасифика и разпалваше блестяща зелена пътека по морската повърхност. Бош стоеше до Райт на плажа, на стотина метра южно от кея. И двамата гледаха дванайсетсантиметровия квадратен видеоекран, закачен с ремъци за гърдите на лейтенанта. Виждаше се мътен образ на сумрачния склад под кея. Хари носеше слушалки, но не му бяха дали микрофон. Можеше да слуша комуникациите по време на операцията, но не и да се включва в тях. Каквото имаше да каже, трябваше да минава през Райт.

Гласовете по линията се чуваха зле заради постоянния плисък на вълните под кея.

— Тук Пети, вътре сме.

— Регулирайте видеовръзката — нареди Райт.

Образът на екрана се фокусира и Бош видя, че камерата е насочена към складовите помещения в задния край на кея.

— Там.

Той посочи вратата, през която беше видял да влиза Джесъп.

— Добре — отвърна Райт. — Целта ни е втората врата отдясно. Повтарям, втората врата отдясно. Приближете се и заемете позиции.

Образът се раздвижи и камерата се насочи към вратата.

— Трети и Четвърти са…

Останалата част бе заглушена от грохота на поредната вълна.

— Трети и Четвърти, повторете — заповяда лейтенантът.

— Трети и Четвърти са на позиция.

— Чакайте моята команда. Горен екип, готови ли сте?

— Горен екип е готов.

Групата върху евакуирания кей беше поставила малки количества експлозив в ъглите на капака над помещението, в което предполагаха, че се е скрил Джесъп. По заповед на Райт групите от ЗСР щяха да взривят капака и да проникнат вътре едновременно отгоре и отдолу.

Лейтенантът стисна с длан микрофона, който минаваше покрай челюстта му, и погледна Бош.

— Готов ли си?

— Напълно.

Райт пусна микрофона и даде заповед на групите.

— Добре, да му дадем шанс — каза той. — Трети, мегафонът включен ли е?

— Мегафонът е включен. Три, две… едно.

Райт заговори, опитвайки се да убеди човека, сврял се в тъмната стаичка на сто метра оттам, да се предаде.

— Джейсън Джесъп. Говори лейтенант Стивън Райт от Лосанджелиското полицейско управление. Вие сте обграден отвсякъде. Излезте с ръце зад главата, с преплетени пръсти. Приближете се към очакващите ви полицаи. Ако не изпълните точно тази заповед, по вас ще бъде открит огън.

Бош притисна към ушите си миниатюрните слушалки и се заслуша. Чуваше приглушените думи на Райт под кея. Нямаше съмнение, че Джесъп също чува заповедта, ако беше долу.

— Имате една минута — завърши лейтенантът.

Той си погледна часовника и двамата зачакаха. След трийсет секунди Райт се обърна към хората си под кея.

— Някакъв резултат?

— Тук Трети. При мен — нищо.

— Четвърти — чисто.

Райт погледна Бош, сякаш искаше да му каже, че се е надявал да не се стига до това.

— Добре, започваме по моя команда. Внимавайте да няма кръстосан огън. Горен екип, ако стреляте, гледайте да сте сигурни по кого…

Нещо на екрана помръдна. Вратата на едно от помещенията рязко се отвори, само че не онази, пред която бяха заели позиции. Камерата светкавично се завъртя наляво и Бош видя Джесъп да се появява от мрака. Той вдигна напред сключените си ръце и зае поза за стрелба.

— Огън! — извика Райт.

Последвалата канонада продължи не повече от десет секунди. Но за това време поне четирима полицаи под кея изпразниха оръжията си. Монотонният грохот беше нарушен от излишния взрив горе. Дотогава Бош вече бе видял Джесъп да пада. Като осъден на смърт пред наказателен взвод, той отначало сякаш се задържа изправен от силата на куршумите, долитащи от много ъгли. После се намеси гравитацията и той се свлече на пясъка.

След няколко секунди мълчание по линията се разнесе гласът на Райт:

— Всички добре ли са? Докладвайте.

Рапортуваха всички полицаи под и на кея.

— Проверете заподозрения.

На екрана Хари видя двама души да се приближават до трупа на Джесъп. Единият провери пулса му, докато другият го държеше на прицел.

— Мъртъв е.

— Приберете оръжието.

— Слушам.

Райт изключи екрана и погледна Бош.

— Това е.

— Да.

— Съжалявам, че не получи отговор на въпросите си.

— И аз.

Двамата закрачиха към кея. Райт си погледна часовника и обяви по радиовръзката, че официалното време на стрелбата е 19,18 часа.

Бош обърна глава наляво — към океана. Слънцето вече беше залязло.