Отменена присъда

37.

Преди съдията да повика съдебните заседатели, Клайв Ройс стана от мястото си и поиска съдът направо да произнесе оправдателна присъда. Аргументира се с това, че обвинението не успяло да изпълни задължението си да понесе тежестта на доказване. Представените от прокурорите доказателства не предполагали вина отвъд всякакво основателно съмнение. Бях готов да оспоря твърденията му, но съдията вдигна ръка и ми даде знак да остана на мястото си. После бързо се справи с искането на адвоката.

— Искането се отхвърля — заяви Брайтман. — Съдът смята, че представените от обвинението доказателства са достатъчни, за да бъдат обмислени от съдебните заседатели. Господин Ройс, готов ли сте да започнете със защитата?

— Да, ваша светлост.

— Тогава ще повикаме заседателите. Ще направите ли встъпителна пледоария?

— Съвсем кратка, ваша светлост.

— Много добре, ще следя да изпълните обещанието си.

Съдебните заседатели влязоха и заеха местата си. На лицата на мнозина от тях видях очаквателни изражения. Приех го като добър знак, сякаш се чудеха как, по дяволите, защитата ще успее да се измъкне от всички доказателства, с които я е затрупало обвинението. Сигурно просто ми се искаше да е така, но през по-голямата част от зрелия си живот бях изучавал съдебни заседатели и онова, което видях, ми хареса.

След като ги поздрави, съдията даде думата на Ройс, като напомни на заседателите, че това е встъпителна пледоария, а не излагане на факти, освен ако по-късно не бъдат подкрепени със свидетелски показания и доказателства. Адвокатът застана самоуверено зад катедрата, без бележки или папка в ръка. Знаех, че изповядва моята философия за встъпителните пледоарии — гледай ги в очите, без да мигаш, не отстъпвай от своята версия, колкото и да е неправдоподобна. Убеди ги. Ако решат, че сам не си вярваш, никога няма да ти повярват.

Стратегическото му отлагане на пледоарията до началото на защитната фаза сега щеше да изплати дивиденти. Ройс щеше да започне деня и аргументацията си, изнасяйки пред съдебните заседатели реч, която не беше задължително да е вярна и можеше да е най-невероятното нещо, чувано в съдебната зала. Стига да приковеше вниманието на заседателите, нищо друго нямаше значение.

— Добро утро, госпожи и господа съдебни заседатели. Днес започва нова фаза от процеса. Защитната фаза. Сега ще ви изложим историята от нашата гледна точка и повярвайте ми, ние имаме своя гледна точка за почти всичко, което ви каза обвинението през последните три дни. Няма да ви отнема много време, защото и двамата с Джейсън Джесъп нямаме търпение да стигнем до доказателствата, които обвинението или не е успяло да открие, или е предпочело да не ви показва. В момента последното няма значение, важно е само, че ще ги чуете и те ще ви позволят да видите цялата картина за случилото се на Уиндзор Булевард на шестнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Призовавам ви да слушате и гледате внимателно. Ако го направите, ще видите истината.

Хвърлих поглед към жълтия бележник, на който Маги драскаше нещо. Беше написала с големи букви „ПЛЯМПАЛО!“ Още нищо не е видяла, помислих си.

— Това дело се свежда само до едно — продължи Ройс. — До най-мрачните тайни на едно семейство. По време на обвинителната фаза вие успяхте само да ги зърнете. Обвинението ви показа само върха на айсберга, но днес ще видите целия айсберг. Днес ще ви бъде разкрита студената сурова истина. А именно, че Джейсън Джесъп е истинската жертва тук. Жертва на стремежа на едно семейство да скрие най-мрачната си тайна.

Маги се наведе към мен и прошепна:

— Приготви се.

Кимнах. Знаех точно накъде сме се насочили.

— На този процес става дума за едно чудовище, което е убило дете. Чудовище, което е осквернило едно момиченце и е щяло да продължи със следващото, когато нещо се е объркало и то е убило детето. На този процес става дума за семейството, което толкова се е страхувало от това чудовище, че се е съгласило с плана да прикрият престъплението и да обвинят друг, невинен човек.

Докато изричаше последните думи, Ройс гневно посочи Джесъп. Маги отвратено поклати глава, добре пресметнат жест за пред съдебните заседатели.

— Бихте ли се изправили, Джейсън? — каза британецът.

Клиентът му се подчини и се обърна изцяло към заседателите, дръзко обхождайки с поглед лицата им, без да примигне или да се извърне.

— Джейсън Джесъп е невинен човек — със съответната ярост произнесе Ройс. — Той е изкупителната жертва. Невинен човек, станал жертва на импровизиран план за прикриване на най-страшното престъпление — отнемането на детски живот.

Джесъп си седна и адвокатът направи пауза, за да могат думите му да се запечатат в съзнанието на всеки съдебен заседател. Всичко това изглеждаше изключително театрално и предварително планирано.

— Тук има две жертви — продължи той. — Мелиса Ланди е жертва. Тя е изгубила живота си. Джейсън Джесъп също е жертва, защото се опитват да отнемат неговия живот. Семейството се е сговорило срещу него и полицията е последвала техния пример. Пренебрегнали са едни доказателства и са подхвърлили други. И сега, след двайсет и четири години, след като някои свидетели вече ги няма, а паметта на други е избледняла, те протягат ръце към него…

Ройс сведе глава, сякаш под огромното бреме на истината. Знаех, че скоро ще завърши пледоарията си.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, ние сме тук по една-единствена причина. Да търсим истината. Днес вие ще научите истината за Уиндзор Булевард. Ще научите, че Джейсън Джесъп е невинен човек.

Отново направи пауза, после благодари на заседателите и се върна на мястото си. С очевидно многократно отработван жест, Джесъп го прегърна през рамо, притисна го към себе си и му благодари.

Обаче съдията не остави време на Ройс да се наслаждава на мига или на изкусно произнесената си встъпителна пледоария и му нареди да призове първия си свидетел. Завъртях се на стола си и видях Бош да стои в дъното на залата. Той ми кимна. Бях го пратил да доведе Сара Ан Глисън от хотела още щом Ройс ми беше съобщил, че тя ще е първият му свидетел.

— Защитата призовава Сара Ан Глисън — каза британецът, акцентирайки на „защитата“, все едно това беше неочакван обрат.

Бош излезе от залата, върна се бързо с Глисън и я доведе до портала. Свидетелката сама извървя останалата част от пътя. Пак беше облечена неофициално — с дънки и бяла блуза в селски стил.

Брайтман й напомни, че продължава да е под клетва, и се обърна към Ройс. Този път той застана зад катедрата с дебела папка и жълт бележник в ръце. Сигурно просто се опитваше да уплаши Глисън, да я накара да си мисли, че има голяма, дебела папка за всяка простъпка в живота й.

— Добро утро, госпожо Глисън.

— Добро утро.

— Вчера вие свидетелствахте, че сте били жертва на сексуално насилие от страна на втория ви баща Кенсингтън Ланди, вярно ли е?

— Да.

Още в първата дума от показанията й долових тревога. Не й беше позволено да чуе встъпителната пледоария на Ройс, но я бяхме подготвили за начина, по който според нас щеше да процедира защитата. Тя вече проявяваше страх и това никога не влияеше добре на съдебните заседатели. Но нищо не можехме да направим. Сара трябваше да разчита само на себе си.

— В кой момент от живота ви започна това насилие?

— Когато бях на дванайсет.

— И кога свърши?

— Когато бях на тринайсет. Със смъртта на сестра ми.

— Забелязвам, че не казвате „убийството на сестра ми“. Наричате го „смърт“. Има ли причина за това?

— Не съм сигурна какво искате да кажете.

— Е, сестра ви е била убита, нали така? Не е било злополука, нали?

— Не, беше убийство.

— Тогава защо преди малко го нарекохте „смърт“?

— Не съм сигурна.

— Объркана ли сте за случилото се със сестра ви?

Маги скочи и възрази, преди Глисън да успее да отговори.

— Адвокатът тормози свидетелката. Той се стреми да предизвика емоционална реакция, а не да получи отговор.

— Ваша светлост, просто се опитвам да науча как и защо свидетелката вижда това престъпление по този начин. Свързано е с нейното психическо състояние. Не се стремя да получа друго, освен отговор на въпроса, който зададох.

Съдията прецени нещата за момент, преди да вземе решение.

— Възражението се отхвърля. Свидетелката може да отговори на въпроса.

— Ще го повторя — каза Ройс. — Госпожо Глисън, объркана ли сте по отношение на случилото се със сестра ви?

По време на размяната на реплики между съдията и страните Глисън донякъде беше възвърнала хладнокръвието си и сега отговори решително, като се взираше предизвикателно в адвоката.

— Не, не съм объркана. Аз бях там. Вашият клиент я отвлече и никога повече не я видях. Ни най-малко не съм объркана.

Искаше ми се да стана и да изръкопляскам. Вместо това само кимнах. Чудесен отговор. Обаче Ройс продължи, все едно не го бяха улучили с домат.

— Но в живота ви е имало моменти, когато сте били объркана, нали така?

— По отношение на сестра ми, случилото се с нея и нейния похитител? Никога.

— Говоря за моментите, когато са ви пращали в психиатрични заведения, затворнически психиатрични отделения и затвори.

Глисън сведе глава, осъзнала напълно, че този процес няма да свърши, без да разкрият всички изгубени години от живота й. Надявах се само, че ще отговаря така, както го бяха обсъждали с Маги.

— След убийството на сестра ми много неща в живота ми тръгнаха зле — отвърна тя.

После погледна Ройс право в очите и продължи:

— Да, прекарала съм известно време на такива места. Мисля — и психолозите, при които съм се лекувала, са съгласни с мен, — че е заради случилото се с Мелиса.

Добър отговор, мислено я поздравих. Бореше се.

— По-късно пак ще поговорим за това — каза Ройс. — Но да се върнем на сестра ви. Тя е била дванайсетгодишна, нали така?

— Да.

— С други думи, на същата възраст, на каквато сте били вие, когато вторият ви баща е започнал да упражнява сексуално насилие над вас. Прав ли съм?

— Горе-долу на същата възраст, да.

— Предупреждавали ли сте сестра си за това?

Последва дълго мълчание, по време на което Глисън обмисляше отговора си. Всъщност просто нямаше добър отговор.

— Госпожо Глисън? — подкани я съдията. — Моля, отговорете на въпроса.

— Не, не съм я предупреждавала. Беше ме страх.

— От какво? — попита Ройс.

— От него. Както самият вие отбелязахте, през живота си често съм се подлагала на лечение. Знам, че не е необичайно детето да не може да каже на никого. Попадаш в примката на страха. Казвали са ми го много пъти.

— С други думи, подчинявали сте се, за да се справите с проблема.

— Нещо такова. Но това е прекалено опростяване. Беше по…

— Но по онова време сте живели в постоянен страх, нали?

— Да, аз…

— Вторият ви баща предупреждавал ли ви е да не казвате на никого за онова, което е вършил с вас?

— Да, каза…

— Заплашвал ли ви е?

— Каза ми, че ако призная на някого, ще ме откъснат от майка ми и сестра ми. Той щял да се погрижи властите да си помислят, че майка ми е знаела за това, и да я сметнат за неспособна да се грижи за нас. Щели да ни вземат с Мелиса и после да ни разделят, защото невинаги можели да пращат в приемен дом по две деца.

— Вие повярвахте ли му?

— Да, тогава бях на дванайсет. Повярвах му.

— И това ви е уплашило, нали?

— Да. Исках да остана в семейството.

— Дали същият този страх и властта, която е упражнявал над вас вторият ви баща, не са ви накарали да му се подчините, за да се справите с проблема, след като той е убил сестра ви?

Маги отново скочи на крака и възрази, че въпросът е насочващ и предположенията не се потвърждават от доказателствата. Съдията се съгласи и прие възражението.

Ройс невъзмутимо продължи с безпощадния разпит на Глисън.

— Не е ли вярно, че вие и майка ви сте направили и казали точно това, което ви е подучил вторият ви баща, за да прикриете убийството на Мелиса?

— Не, това не…

— Подучил ви е да кажете, че го е извършил шофьор на камион, и да изберете един от мъжете, които полицията е довела у вас.

— Не! Той не…

— Възразявам!

— Не е имало никаква криеница в предния двор, нали? Сестра ви е била убита в къщата от Кенсингтън Ланди. Не е ли вярно?!

— Ваша светлост! — Този път Маги вече извика. — Адвокатът тормози свидетелката с тези насочващи въпроси. Той не иска да чуе нейните отговори. Просто иска съдебните заседатели да чуят неговите лъжи!

Брайтман премести поглед от Маги към Ройс.

— Добре, успокойте се всички. Възражението се приема. Господин Ройс, задавайте въпросите си един по един и изслушвайте отговорите на свидетелката. И не задавайте насочващи въпроси. Нужно ли е да ви напомням, че сам я призовахте да свидетелства? Ако искахте да я насочвате, трябваше да я подложите на кръстосан разпит, когато имахте тази възможност.

Ройс положи неимоверни усилия да имитира разкаяние. Сигурно му беше много трудно.

— Извинете, че се отнесох, ваша светлост. Няма да се повтори.

Нямаше значение дали ще се повтори. Вече бе постигнал внушението си. Той не целеше да получи признание от Глисън. Всъщност и не очакваше такова. Целеше да изложи алтернативната си версия на съдебните заседатели. И в това отношение постигна пълен успех.

— Добре, да продължим — каза Ройс. — По-рано споменахте, че сте прекарали значителна част от зрелия си живот в психиатрични клиники и рехабилитационни центрове, да не споменавам за затвора. Така ли е?

— Донякъде — отвърна Сара. — Вече не взимам наркотици и…

— Просто отговорете на въпроса, който ви зададох — побърза да я прекъсне адвокатът.

— Възразявам — обади се Маги. — Свидетелката се опитва да отговори на зададения въпрос, но пълният отговор не допада на господин Ройс и той я прекъсва.

— Оставете я да отговори на въпроса, господин Ройс — уморено нареди Брайтман. — Продължавайте, госпожо Глисън.

— Просто исках да кажа, че от седем години не взимам наркотици и съм пълноценен член на обществото.

— Благодаря ви, госпожо Глисън.

Британецът я преведе през трагичната й и мизерна история, буквално арест по арест, разкривайки всички детайли на покварата, в която толкова време беше тънала. Маги често възразяваше с аргумента, че това няма нищо общо с разпознаването на Джесъп, но съдията обикновено позволяваше разпитът да продължи.

Накрая Ройс завърши, подготвяйки почвата за следващия си свидетел.

— Да се върнем на рехабилитационния център в Северен Холивуд. Прекарали сте там пет месеца през хиляда деветстотин деветдесет и девета година, нали?

— Не помня точно кога и за колко време. Вие очевидно имате тази информация.

— Но си спомняте, че там сте се запознали с друг пациент, на име Едуард Роуман, известен като Еди, вярно ли е?

— Да.

— Добре ли го опознахте?

— Да.

— Как се запознахте?

— Ходехме заедно на групова терапия.

— Как бихте определили връзката си с Еди Роуман по онова време?

— Ами на груповата терапия разбрахме, че имаме общи познати и харесваме да вършим едни и същи неща — с други думи, да взимаме наркотици. Затова започнахме да се движим заедно и продължихме, след като ни освободиха.

— Връзката ви романтична ли беше?

Глисън мрачно се изсмя.

— Каква романтика може да има между двама наркомани? Струва ми се, че точният термин е „помагачи“. Живеейки заедно, се улеснявахме един друг. Обаче не бих използвала думата „романтика“. От време на време правехме секс — когато той беше в състояние. Но нямаше никаква романтика, господин Ройс.

— Но по някое време не сте ли смятали, че сте женени?

— Еди устрои нещо на плажа с един човек, който твърдеше, че бил свещеник. Само че не беше наистина. Не беше законно.

— Но по онова време сте смятали, че е законно, нали?

— Да.

— Значи сте била влюбена в него?

— Не, не съм била влюбена в него. Просто си мислех, че може да ме закриля.

— Значи сте се оженили, или поне сте си мислели, те сте женени. Заедно ли живеехте?

— Да.

— Къде?

— В различни мотели в Долината.

— Вероятно сте споделяли с Еди, докато сте били заедно, прав ли съм?

— Някои неща.

— Споделяли ли сте с него за убийството на сестра ви?

— Сигурно, не го пазех в тайна. Трябва да съм говорила за това по време на груповата терапия в Северен Холивуд и той беше там.

— Някога казвали ли сте му, че вторият ви баща е убил сестра ви?

— Не, защото това не е вярно.

— Значи, ако Еди Роуман дойде в тази зала и свидетелства, че сте му го казали, той ще излъже.

— Да.

— Но вие вчера и днес свидетелствахте, че сте лъгали психиатри и полицаи. Крали сте и през живота си сте извършили много престъпления. Обаче тук не лъжете. На това ли трябва да вярваме?

— Не лъжа. Вие говорите за период от живота ми, през който извърших тези неща. Не го отричам. Бях отрепка, разбирате ли? Обаче вече го преживях и съм чиста от много време. Сега не лъжа.

— Добре, госпожо Глисън, нямам повече въпроси.

Когато Ройс се върна на мястото си, с Маги доближихме глави и тя прошепна:

— Тя се държа много добре. Мисля, че трябва да го оставим така. Само ще акцентирам върху някои неща.

— Звучи добре.

— Госпожо Макфърсън? — подкани я съдията.

Маги се изправи.

— Да, ваша светлост. Само няколко въпроса.

После отиде при катедрата с верния си бележник. Прескочи встъплението и премина направо на нещата, които искаше да изтъкне.

— Сара, относно този Еди Роуман и фалшивия брак — чия беше идеята да се ожените?

— Еди ми предложи да се оженим. Каза, че сме щели да работим в екип и да си поделяме всичко, щял да ме закриля и никога нямало бъдем принудени да свидетелстваме един срещу друг, ако ни арестуват.

— А какво означаваше да работите в екип при тези обстоятелства?

— Ами… той искаше да продавам тялото си, за да имаме пари за наркотици и за стая в мотел.

— И вие направихте ли го?

— За кратко. После ме арестуваха.

— Еди освободи ли ви под гаранция?

— Не.

— Дойде ли в съда?

— Не.

— Досието ви показва, че сте се признали за виновна за проституция и са ви осъдили на вече излежаното в ареста време, вярно ли е?

— Да.

— За колко време става въпрос?

— Мисля, че бяха тринайсет дни.

— Еди чакаше ли ви, когато ви пуснаха от затвора?

— Не.

— Виждали ли сте го оттогава?

— Не, никога.

Маги се консултира с бележките си, прелисти няколко страници и намери каквото търсеше.

— Добре, Сара, по време на показанията си днес вие няколко пъти отговорихте на господин Ройс, че не помните конкретни дати и събития от периода, през който сте били наркозависима. Правилно ли се изразих?

— Да, това е вярно.

— През всички тези години на злоупотреба с наркотици, психиатрично лечение и излежаване на присъди някога забравяли ли сте за случилото се със сестра ви Мелиса?

— Не, никога. Мислех за това всеки ден. И досега продължавам да мисля.

— Някога забравяли ли сте човека, който е пресякъл предния ви двор и е отвлякъл сестра ви, докато вие сте гледали от храстите?

— Не, никога. Мислех за него всеки ден и досега продължавам да мисля.

— Някога изпитвали ли сте съмнения относно човека, в когото сте разпознали похитителя на сестра ви?

— Не.

Маги се обърна и подчертано погледна Джесъп, който се беше навел над някакъв бележник и си водеше навярно безсмислени записки. Очите й останаха вперени в него. Тя чакаше. И точно когато обвиняемият вдигна глава, за да види какво е прекъснало показанията, Маги зададе последния си въпрос.

— Абсолютно никакво съмнение ли, Сара?

— Абсолютно никакво.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

38.

След свидетелските показания на Сара Глисън съдията обяви почивка. Бош изчака на мястото си до парапета, докато Ройс и Джесъп станат и се насочат към изхода. После се изправи и отиде да посрещне свидетелката. На минаване покрай Джесъп силно го шляпна по ръката.

— Май гримът ти се е разтекъл, Джейсън.

Каза го с усмивка и отмина.

Обвиняемият спря, обърна се и тъкмо се канеше да отговори на подигравката, когато Ройс го дръпна за другата ръка и го помъкна със себе си.

Бош се насочи към Глисън. След часовете, прекарани на свидетелската скамейка в два последователни дни, тя изглеждаше емоционално и физически изтощена. Като че ли имаше нужда от помощ дори само за да стане от мястото си.

— Страхотно се справи, Сара — похвали я той.

— Благодаря. Не знам дали някой ми повярва.

— Всички ти повярваха, Сара. Всички ти повярваха.

Поведе я към масата на обвинението, където Холър и Макфърсън оценяваха по аналогичен начин показанията й. Прокурорката стана и я прегърна.

— Ти се изправи срещу Джесъп от името на сестра си — каза тя. — Можеш да се гордееш с това до края на живота си.

Глисън изведнъж избухна в сълзи и скри очите си с длани. Макфърсън отново я притегли към себе си.

— Знам, знам. Държа се мъжки до края. Сега вече можеш да си поплачеш.

Бош отиде при ложата на съдебните заседатели, взе кутията с книжни кърпички и я занесе на Глисън. Тя си избърса очите.

— Ти почти приключи — обърна се към нея Холър. — Повече няма да даваш показания. Искаме само да останеш в залата и да наблюдаваш процеса. Искаме да седиш на първия ред, когато свидетелства Еди Роуман. Следобед ще те качим на самолета.

— Добре, но защо?

— Защото той ще лъже за теб. И ако го направи, ще трябва да лъже в лицето ти.

— Мисля, че това няма да е проблем за него. Никога не е било.

— Е, тогава заседателите ще видят твоята реакция. Й неговата. И не се бой, подготвили сме нещо, от което на Еди ще му припари.

След тези думи Холър погледна Бош.

— Готов ли си?

— Само ми дай знак.

— Може ли да попитам нещо? — обади се Глисън.

— Естествено — отвърна Мики.

— Ами ако не искам днес да се кача на самолета? Ами ако искам да остана тук за присъдата? Заради сестра ми.

— Разбира се, Сара — усмихна се Маги. — Можеш да останеш докогато пожелаеш.

Бош стоеше в коридора пред залата с телефон в ръка и бавно пишеше с един пръст съобщение на дъщеря си. Заниманията му бяха прекъснати, когато самият той получи съобщение. Беше от Холър. Само една дума.

Той прибра телефона и се насочи към стаята за свидетелите. Соня Рейес се беше отпуснала на един стол с наведена глава. На масата пред нея имаше две празни чаши от кафе.

— Хайде, Соня, време е да ставаш. Сега ще свършим работата. Добре ли си? Готова ли си?

Тя го погледна с уморени очи.

— Прекалено много въпроси, пооолицай.

— Добре, ще се задоволя с един. Как се чувстваш?

— Горе-долу както изглеждам. Имаш ли още от онова, дето ми го дадоха в клиниката?

— Толкова беше. Обаче веднага щом свършим, ще пратя някого да те закара обратно там.

— Както кажеш, пооолицай. Май не съм ставала толкоз рано, откак бях за последно в окръжния пандиз.

— Да бе, не е чак толкова рано. Да вървим.

Той й помогна да се изправи и двамата се насочиха към Отдел 112. Рейес щеше да влезе в ролята на така наречената „няма свидетелка“. Нямаше да даде показания на процеса. Не беше в състояние да го направи. Но докато я водеше по пътеката и я настаняваше на първия ред, Бош щеше да се погрижи Едуард Роуман да я забележи. Надяваха се, че тя ще наруши равновесието му и може би дори ще го накара да се откаже от играта си. Залагаха на факта, че той не знае правилата за представяне на доказателствен материал и следователно не разбира, че нейната поява в галерията не й позволява да свидетелства на процеса и да изобличи лъжите му.

Докато отваряше, Хари удари с юмрук по вратата, защото знаеше, че шумът ще привлече вниманието в съда. После въведе Рейес вътре и двамата тръгнаха по пътеката. Едуард Роуман вече свидетелстваше. Костюмът не му беше по мярка — явно взет назаем от гардероба на клиента на Ройс. Беше гладко избръснат, с къса, грижливо вчесана коса. Когато видя Соня в залата, той онемя.

— Имахме групова терапия два пъти…

— Само два пъти ли? — попита Ройс, който не подозираше за случващото се на пътеката зад гърба му.

— К’во?

— Казахте, че само два пъти сте имали групова терапия със Сара Глисън, така ли?

— Не бе, човек, исках да кажа два пъти дневно.

Бош настани Рейес на място, на което имаше табелка „Запазено“, и седна до нея.

— И приблизително колко време продължи това?

— Всеки сеанс беше петдесет минути, струва ми се — отговори Роуман, без да откъсва очи от Рейес в публиката.

— Имах предвид колко време ходихте заедно на групова терапия. Месец, година, колко?

— А, пет месеца.

— И сте станали любовници, докато сте били в центъра?

Роуман сведе очи.

— Хм… да, така е.

— Как го правехте? Предполагам, че е забранено.

— Е, ако има желание, винаги има начин, нали знаете? Намирахме време. И място.

— Тази връзка продължи ли, след като двамата бяхте освободени от центъра?

— Да. Тя излезе две седмици преди мен. После излязох и аз и се събрахме.

— Заедно ли живяхте?

— Аха.

— Това „да“ ли означава?

— Да. Може ли да попитам нещо?

Ройс замълча, не го очакваше.

— Не, господин Роуман — осведоми го съдията. — Не можете да задавате въпроси. Вие сте свидетел по това дело.

— Ама как може да я домъкнат тука?

— Кого, господин Роуман?

Свидетелят посочи Рейес в галерията.

— Нея.

Брайтман я погледна, после насочи вниманието си към седящия до нея Бош. На лицето й се изписа подозрение.

— Ще помоля съдебните заседатели да се оттеглят в стаята си. Не би трябвало да отнеме много време.

Заседателите излязоха. В мига, в който последният затвори вратата, съдията се обърна към Бош.

— Детектив Бош.

Хари се изправи.

— Коя е жената, която седи от лявата ви страна?

— Ваша светлост — обади се Холър. — Може ли аз да отговоря на тоя въпрос?

— Моля.

— Детектив Бош седи до Соня Рейес, която се съгласи да помага на обвинението като консултант.

Брайтман премести поглед от Холър към Рейес и отново към Холър.

— Бихте ли обяснили по-подробно, господин Холър?

— Ваша светлост, госпожа Рейес познава свидетеля. Тъй като защитата не ни даде достъп до господин Роуман, преди той да се яви тук, помолихме госпожа Рейес да ни съветва как да подходим към кръстосания му разпит.

Обяснението на Холър с нищо не промени подозрителното изражение на съдията.

— Плащате ли й за тези съвети?

— Уговорихме се да й помогнем да постъпи в клиника.

— Дано да е така.

— Ваша светлост — намеси се Ройс. — Може ли да бъда изслушан?

— Говорете, господин Ройс.

— Струва ми се очевидно, че обвинението се опитва да сплаши господин Роуман. Това е гангстерски ход, ваша светлост. Не очаквах такова нещо от Окръжна прокуратура.

— Категорично възразявам срещу такава квалификация — заяви Холър. — Процедурните правила и етиката позволяват привличане на консултанти. Миналата седмица господин Ройс използва консултант за съдебните заседатели и тогава нямаше проблем. Обаче сега, когато обвинението е поканило консултант, който ще помогне за изобличаването на неговия свидетел в лъжа и ограбване на жени, той възразява. При цялото ми уважение, бих казал, че тъкмо това е гангстерският ход.

— Добре, сега няма да го обсъждаме — реши Брайтман. — Намирам, че обвинението е в правото си да привлече госпожа Рейес като консултант. Да повикаме заседателите в залата.

— Благодаря, ваша светлост. — Холър седна на мястото си.

Докато съдебните заседатели се връщаха в ложата, Мики се обърна, хвърли поглед към Бош и леко му кимна. Хари знаеше, че е доволен. Размяната на реплики със съдията беше идеален начин да изпратят послание на Роуман. А именно: наясно сме с играта ти и когато дойде нашият ред да задаваме въпроси, ще я разберат и съдебните заседатели. Сега свидетелят имаше избор. Можеше да остане на страната на защитата или да започне да играе за обвинението.

След като заседателите заеха местата си, Ройс бързо установи с помощта на Роуман, че двамата със Сара Глисън са имали връзка, която продължила близо година и между другото се изразявала в споделяне на личните им истории и естествено — на наркотици. Но когато дойде моментът да разкрие тези лични истории, Роуман дезертира и остави Ройс с пръст в устата.

— Имало ли е случай, когато тя е говорила за убийството на сестра си?

— Случай ли? Имаше много случаи. Тя приказваше много за туй бе, човек.

— А някога разказвала ли ви е в подробности „истинската история“, както я е наричала?

— Да.

— Бихте ли съобщили на съда какво ви е разказвала?

Роуман се поколеба и се почеса по брадичката, преди да отговори. Бош знаеше, че в този момент неговата работа или ще даде резултат, или ще отиде на вятъра.

— Каза ми, че играели на криеница на двора и някакъв тип дошъл и отвлякъл сестра й, и тя видяла цялата тая работа.

Бош обиколи с поглед залата. Първо съдебните заседатели. Дори те, изглежда, бяха очаквали Роуман да разкрие нещо друго. После погледна към масата на обвинението — видя, че Макфърсън е хванала Холър отзад над лакътя и го стиска. Накрая се обърна към Ройс. Сега беше негов ред да се колебае. Стоеше на катедрата, вторачен в записките си, опрял юмрук на хълбока си като ядосан учител, който не може да накара ученика да даде верен отговор.

— Това ли е историята, която сте чули Сара Глисън да разказва по време на групова терапия в рехабилитационния център? — попита той накрая.

— Да.

— Но не е ли вярно, че тя ви е разказвала друга версия за събитията — „истинската история“, както я е наричала, — когато сте били в по-интимна обстановка?

— Хм, не. Общо взето, постоянно повтаряше все същата история.

Бош видя, че Макфърсън отново стиска Холър за ръката. Цялото дело се решаваше в този момент.

Ройс приличаше на гмуркач, когото лодката е зарязала във водата. Плуваше, обаче се намираше в открито море и беше само въпрос на време да потъне. Опитваше се да направи каквото може.

— Господин Роуман, на втори март тази година не се ли свързахте с моята кантора, за да предложите услугите си като свидетел на защитата?

— Не знам за датата, ама се обадих, да.

— И разговаряхте с моята следователка Керън Ръвел?

— Приказвах с няк’ва жена, ама не й помня името.

— Не сте ли й разказали история, съвсем различна от тази, която току-що ни изложихте?

— Ама тогаз не бях под клетва или нещо подобно.

— Точно така, господин Роуман, но сте разказали на Керън друга история, вярно ли е?

— Ами може. Не помня.

— Когато сте се обадили в кантората, не сте ли съобщили на Ръвел, че госпожа Глисън ви е разказала как вторият й баща убил сестра й?

Холър се изправи и възрази с аргумента, че Ройс не само насочва свидетеля, но и няма никакво основание за въпроса. Освен това се опитва да получи показания пред съдебните заседатели, каквито свидетелят не желае да даде. Съдията прие възражението.

— Ваша светлост — каза британецът. — Защитата моли за кратко прекъсване, за да се консултира със свидетеля си.

Преди Холър да успее да възрази, Брайтман отхвърли искането:

— По показанията на самия свидетел, вие сте имали време от втори март да го подготвите за този момент. След трийсет и пет минути ще излезем в обедна почивка. Тогава ще можете да се консултирате с него. Задайте следващия си въпрос.

— Благодаря, ваша светлост.

Ройс сведе поглед към бележника си. От мястото си Бош виждаше, че адвокатът се е втренчил в празна страница.

— Господин Ройс? — подкани го съдията.

— Да, ваша светлост, само проверявам една дата. Господин Роуман, защо се обадихте в кантората ми на втори март?

— Ами гледах нещо по телевизията. Всъщност гледах ви вас. Видях ви да приказвате за делото. И аз знаех нещичко за това, понеже познавам Сара. Затуй се обадих да видя дали няма да ви потрябвам.

— И после дойдохте в кантората ми, нали така?

— Да, така беше. Вие пратихте оназ жена да ме земе.

— И когато дойдохте в кантората ми, вие ми разказахте история, различна от тази, която сега разказвате на съдебните заседатели, не съм ли прав?

— Както казах, не помня точно к’во съм ви разправил тогаз. Аз съм наркоман. Разправям много неща, дето после не си ги спомням и не съм ги мислил наистина. Помня само, че жената, дето дойде, обеща да ме настани в по-готин хотел, пък точно тогаз нямах пари за наем. Затуй ви разправих к’вото ми каза тя.

Бош сви юмрук и удари с него по бедрото си. Това беше пълен крах за защитата. Той се озърна към Джесъп, за да види дали е осъзнал, че в този момент всичко се е обърнало срещу него. И обвиняемият явно го беше усетил, защото отговори на погледа му — очите му бяха потъмнели от гняв и лошо предчувствие. Бош се наведе напред, бавно вдигна показалец и го прокара по гърлото си.

Джесъп се извърна.

39.

Имал съм много добри моменти в съда. Бил съм до много хора в мига, в който научават, че са свободни заради добрата ми работа. Стоял съм пред съдебни заседатели и са ме побивали тръпките на истината и справедливостта. Безмилостно съм унищожавал и лъжци на свидетелската скамейка. За тези моменти живея в професионалния си свят. Малко от тях обаче можеха да се сравняват с момента, в който видях как показанията на Едуард Роуман сриват защитата на Джейсън Джесъп.

Докато Роуман се проваляше и се пържеше на свидетелската скамейка, моята бивша жена и партньорка на масата на обвинението ме стискаше до болка за ръката. Не можеше да се сдържи. Ройс нямаше да се съвземе от този разгром. Ключова част от и без това паянтовата защита се рушеше пред очите му. Не толкова защото неговият свидетел се извъртя на сто и осемдесет градуса, а защото съдебните заседатели видяха, че защитата явно е основана на лъжа. И нямаше да му го простят. Всичко беше свършило и смятах, че с това е наясно цялата зала, от съдията до зяпачите на последния ред на галерията. Джесъп отиваше зад решетките.

Обърнах се и погледнах назад, за да споделя мига с Бош. В крайна сметка на него принадлежеше идеята за маневрата с нямата свидетелка. И го сварих да показва на Джесъп прерязаното гърло — международния знак, че е настъпил краят.

Отново насочих вниманието си към съдията.

— Господин Ройс — попита Брайтман. — Продължавате ли с този свидетел?

— Един момент, ваша светлост — отвърна адвокатът.

Въпросът беше основателен. Ройс имаше няколко начина да процедира с Роуман. Можеше да ограничи загубите си и просто да прекрати разпита. Можеше и да поиска съдията да обяви наркомана за враждебно настроен свидетел — ход, който щеше да го постави в неловко положение, защото сам го беше призовал, но щеше да му даде повече свобода да задава насочващи въпроси, анализиращи онова, което Роуман е казал на следователката, и причините сега да се отметне от думите си. Само че това криеше опасност, тъй като не бяха записали или документирали онзи първоначален разговор, защото се опитаха да скрият Роуман от обмена на доказателствения материал.

— Господин Ройс! — изсумтя съдията. — Времето на съда е изключително ценно. Моля, задайте следващия си въпрос, иначе ще предам свидетеля на господин Холър за кръстосан разпит.

Британецът кимна. Беше взел решение.

— Извинявам се, ваша светлост. Засега нямам повече въпроси.

Той унило се върна при клиента си, който изглеждаше силно разстроен от настъпилия обрат. Изправих се и се насочих към катедрата още преди Брайтман да ми предаде свидетеля.

— Господин Роуман, вашите показания малко ме объркаха — започнах аз. — Затова хайде да изясним нещата. Бихте ли казали на съдебните заседатели дали Сара Ан Глисън ви е разкрила, че вторият й баща е убил сестра й?

— Не ми е разкривала такова нещо. Просто те искаха да кажа така.

— Кои са тези „те“, господин Роуман?

— Защитата. Следователката и Ройс.

— Щяхте ли да получите нещо друго, освен хотелска стая, ако днес бяхте свидетелствали, както са искали те?

— Казаха, че щели да се погрижат за мен. Че много пари били…

— Възразявам! — извика Ройс и скочи от мястото си.

— Ваша светлост, свидетелят очевидно е враждебно настроен и говори отмъстителни измислици.

— Това е ваш свидетел, господин Ройс. Разрешавам въпроса. Продължавайте, господин Роуман.

— Казаха, че били заложени много пари и щели да се погрижат за мен — завърши той.

Ставаше все по-добре за обвинението и все по-лошо за Джесъп. Обаче трябваше да се погрижа съдебните заседатели да не помислят пък мен за злорад и отмъстителен. Промених посоката и се съсредоточих върху най-важното.

— Какво всъщност ви разкри Сара навремето, господин Роуман?

— Нали вече ви казах! Че била на двора и се криела, и видяла оня тип, дето отвлякъл сестра й.

— Някога да ви е споменавала, че е посочила друг, а не истинския извършител?

— Не.

— Някога да ви е споменавала, че полицията й е казала кого да посочи?

— Не.

— Някога да ви е споменавала, че в убийството на сестра й е бил обвинен друг, а не истинският извършител?

— Не.

— Нямам повече въпроси.

На връщане към мястото си погледнах часовника. До обедната почивка оставаха още двайсет минути. Вместо да разпусне съда по-рано, Брайтман нареди на Ройс да повика следващия си свидетел. Той призова следователката си Керън Ръвел. Знаех какво прави и бях готов.

Ръвел се оказа мъжкарана с панталон и яке. На намусеното й лице ясно беше изписано, че е бивш полицай. След като тя се закле, Ройс започна по същество, сигурно с надеждата да спре кръвта, изтичаща от защитата, преди заседателите да отидат на обяд.

— С какво се издържате, госпожо Ръвел?

— Следовател съм в адвокатска кантора „Ройс и сие“.

— Работите при мен, нали така?

— Точно така.

— На втори март тази година проведохте ли телефонен разговор с човек на име Едуард Роуман?

— Да.

— Какво ви каза той?

Изправих се и възразих. Попитах съдията дали може да обсъдим възражението ми с нея и защитата.

— Добре, елате — разреши тя.

С Маги последвахме Ройс до съдийската катедра и Брайтман ме покани да се аргументирам.

— Първото ми възражение е, че каквото и да каже тази свидетелка за разговора с Роуман, това явно ще са показания, основани на нещо чуто, и следователно ще са неприемливи. Но по-важното е, че господин Ройс се опитва да дискредитира собствения си свидетел. Той ще използва Ръвел, за да дискредитира Роуман, а това е недопустимо, ваша светлост. Това адски намирисва на склоняване към лъжесвидетелство от страна на господин Ройс, защото един от тия двама лъже под клетва, а той призова и двамата!

— Категорично възразявам срещу последната квалификация на господин Холър — заяви адвокатът, като се облегна на перилата и се наведе към Брайтман. — Склоняване към лъжесвидетелство ли? Аз практикувам право повече от…

— Първо се отдръпнете, господин Ройс, навлизате в моето пространство — строго го прекъсна съдията. — И второ, можете да си спестите егоцентричното възражение за някой друг път. Господин Холър е прав за всичко. Ако позволя на тази свидетелка да продължи, вие не само ще имате показания, основани на чуто от друг, но и ще изпаднем в ситуация, в която един от двамата ви свидетели ще е излъгал под клетва. Не можете да имате показанията и на двамата, не можете и да призовете лъжец на свидетелската скамейка. Ето какво ще направим. Ще отстраните следователката си, господин Холър ще внесе искане за заличаване на малкото показания, които вече е дала, и аз ще го приема. После ще отидем да обядваме. През това време вие с клиента си решете какво ще правите по-нататък. Но ми се струва, че през последния половин час възможностите ви доста се ограничиха. Това е всичко.

Без да изчака отговор от нас, тя отдалечи въртящия се стол от перилата.

Ройс послуша съвета на съдията и прекрати разпита на Ръвел. Аз отправих искане за заличаване на показанията й и с това се приключи. Половин час по-късно седях с Маги и Сара Глисън в „Уотър Грил“, мястото, откъдето беше започнало делото за мен. Бяхме решили да се поразпуснем, защото, както изглеждаше, празнувахме началото на края на делото „Джейсън Джесъп“ и защото „Уотър Грил“ се намираше точно срещу хотела на Сара. На масата липсваше единствено Бош, който откарваше нашата няма свидетелка Соня Рейес в рехабилитационния център за наркозависими към клиниката на общината и Университета на Южна Калифорния.

— Леле — казах аз, след като ни настаниха. — Май не съм виждал такова нещо в съдебна зала.

— Нито пък аз — присъедини се Маги.

— Е, и аз съм била в няколко съдебни зали, обаче не знам достатъчно, за да ми е ясно какво означава всичко това — рече Глисън.

— Означава, че краят наближава — осведоми я бившата ми жена.

— Означава, че цялата защита се срина — добавих аз. — Разбираш ли, същността на защитата беше елементарна. Вторият баща убива момичето и семейството се сговаря да го прикрие. Измислят историята за криеницата и мъжа на моравата, за да отвлекат вниманието на властите от пастрока. После сестрата, тоест ти, разпознава друг — Джесъп. Просто произволно го набеждава за убийство, което не е извършил.

— Ами космите на Мелиса в „паяка“? — попита Глисън.

— Защитата твърди, че са подхвърлени — отвърнах аз. — Или в сговор, или независимо от измислицата на семейството. Полицията разбира, че няма много доказателства. Едно тринайсетгодишно момиче е разпознало заподозрян. И това е почти всичко. Затова взимат косми от тялото или от четка за коса и ги подхвърлят в камиона. Ако е достатъчно глупав, за да продължи с това, следобед Ройс ще представи следствената хронология и протоколи от местопрестъпления, които ще покажат, че детектив Клостър е имал възможност и време да подхвърли уликите в „паяка“, преди да получат заповед за обиск и криминалистите да отворят камиона.

— Но това е абсурдно — смая се Глисън.

— Може би, но тяхната версия беше такава и Еди Роуман трябваше да е ключовият им свидетел, защото щеше да заяви, че си му разказала, че го е извършил вторият ти баща. Той трябваше да посее съмнението. Нищо повече не е нужно, Сара. Само мъничко съмнение. Обаче той видя кой е в публиката, а именно Соня Рейес, и реши, че е загазил. Разбиращ ли, Еди е направил със Соня същото, каквото и с теб. Срещнал я, сближил се с нея и я пратил на улицата, за да му осигурява метамфетамин. Когато я видя в съда, той загря, че е загазил. Защото знаеше, че ако Соня излезе на свидетелската скамейка и разкаже за него каквото разказа ти, съдебните заседатели ще узнаят какъв е — лъжец и хищник — и няма да повярват на нито една негова дума. Освен това той си нямаше представа какво може да ни е казала Соня за престъпленията, които са извършили заедно. Затова реши, че е най-добре да каже истината. Да прецака защитата и да зарадва обвинението. Затова промени показанията си.

Глисън кимна. Започваше да разбира.

— Мислите ли, че господин Ройс наистина го е подучил какво да каже и че е щял да му плати за лъжите?

— Разбира се — потвърди Маги.

— Не знам — побързах да отговоря аз. — Отдавна познавам Клайв. Според мен той не действа така.

— Какво?! — удиви се бившата ми жена. — Да не смяташ, че Еди Роуман сам си е измислил всичко?

— Не, но Роуман е разговарял със следователката, преди да се срещне с Клайв.

— Приемливо предположение. Ти просто си великодушен, Холър. Не му викат напразно Хитрия Клайв.

Сара явно усети, че ни е тласнала към спорна зона, съществувала много преди процеса, и се опита да насочи вниманието ни към друго.

— Наистина ли смятате, че е свършило? — попита тя.

За момент се замислих, после кимнах.

— Ако бях на мястото на Хитрия Клайв, щях да гледам кое е най-добре за клиента ми и нямаше да чакам да се стигне до присъда. Щях да се приготвя за споразумение. Той даже може да ми позвъни по време на обяда.

Извадих телефона си и го оставих на масата, сякаш готовността ми да отговоря на обаждането на Ройс щеше да го реализира. Точно в този момент се появи Бош и зае мястото до Маги. Вдигнах чашата вода.

— Наздраве, Хари. Много ловък ход. Мисля, че къщичката от карти на Джесъп се срутва.

Детективът взе една водна чаша и се чукна с мен.

— Знаеш ли, Ройс имаше право — отвърна той. — Това наистина беше гангстерски ход. Навремето го видях в един от филмите за „Кръстника“.

После вдигна чашата към жените.

— Тъй или иначе — наздраве. Вие двете сте истинските звезди. Страхотна работа, и вчера, и днес.

Всички се чукнахме, но Глисън се поколеба.

— Какво има, Сара? — попитах. — Само не ми казвай, че те е страх от дрънченето на стъкло.

Усмихнах се, горд от чувството си за хумор.

— Нищо — каза тя. — Май е на нещастие да се чукаш с вода.

— Е, сега ще е нужно нещо повече от нещастие, за да се променят нещата — бързо реагирах аз.

Бош смени темата.

— Какво ще стане сега?

— Тъкмо разправях на Сара, че според мен няма да опре до съдебните заседатели. Клайв сигурно обмисля споразумение. Всъщност не им остава друг избор.

Хари стана сериозен.

— Знам, че става дума за пари и вашият шеф сигурно смята това за най-важно, но този тип трябва да се върне в затвора.

— Абсолютно — съгласи се Маги.

— Разбира се — присъединих се и аз. — И след всичко, което се случи тази сутрин, Джесъп трябва да приеме каквото му предлагаме, иначе…

Телефонът ми започна да звъни. На дисплея пишеше „Непознат номер“.

— За вълка говорим… — рече Маги.

Погледнах Сара.

— В края на краищата довечера все пак може да се качиш на самолета за вкъщи.

Отворих мобилния и си казах името.

— Мики, обажда се окръжен прокурор Уилямс. Как си?

Поклатих глава към другите. Не беше Ройс.

— Добре съм, Гейб. Ти как си?

Фамилиарното ми обръщение явно не го смути.

— Чувам хубави неща от съда тази сутрин.

Думите му потвърдиха нещо, което бях подозирал още от началото. Въпреки че нито веднъж не се беше появил в съдебната зала, Уилямс имаше свой човек в галерията.

— Ами надявам се. Сигурно следобед окончателно ще разберем накъде отива работата.

— Мислиш ли за споразумение?

— Още не. Не съм разговарял с адвоката, но може скоро да започнат преговори. В момента навярно го обсъжда с клиента си. Аз определено щях да го направя, ако бях на негово място.

— Е, дръж ме в течение, преди да подпишеш каквото и да е.

Замълчах, сякаш преценявах казаното. Видях, че Бош пъха ръка в сакото си и вади телефона си.

— Знаеш ли какво, Гейб, като независим обвинител, предпочитам да си остана независим. Ще те информирам за евентуалното споразумение, ако и когато го сключа.

— Искам да участвам в тези преговори — настоя Уилямс.

Видях, че Бош става мрачен. Инстинктивно разбрах, че е време да прекъсна разговора.

— Пак ще го обсъдим, господин окръжен прокурор. Някой ми звъни, може да е Клайв Ройс.

Затворих в момента, в който и Хари затвори телефона си и понечи да се изправи.

— Какво има? — попита Маги.

Бош беше пребледнял.

— В кантората на Ройс е имало стрелба. Убити са четирима.

— Джесъп сред тях ли е? — попитах аз.

— Не… Джесъп е изчезнал.

40.

Бош шофираше. Макфърсън беше настояла да отиде с него. Холър и Глисън се бяха върнали в съда. Хари извади визитка от портфейла си, подаде я заедно с телефона си на Макфърсън и я помоли да набере лейтенант Стивън Райт.

— Звъни — съобщи тя.

Той взе телефона и го вдигна до ухото си в момента, в който Райт отговори.

— Тук е Бош. Кажи ми, че твоите хора са открили Джесъп.

— Де да беше така.

— По дяволите! Какво се е случило? Защо не го следите?

— По-спокойно, Бош. Следяхме го. На пода в кантората на Ройс лежи един от моите хора.

Това съобщение го връхлетя като юмрук. Хари нямаше представа, че сред жертвите има полицай.

— Къде си? — попита Райт.

— Идвам. След три минути съм там. Какво ти е известно?

— Почти нищо, по дяволите. Поддържахме свободно наблюдение по време на съдебните заседания. Ти знаеш, само една група. И пълно покритие преди и след това. Днес по обед го проследили от съда до кантората на Ройс. Екипът на защитата се движел пеша. Няколко минути след като влезли, моите хора чули изстрели. Решили да нарушат прикритието си и проникнали вътре. Единият бил улучен, другият залегнал. Джесъп избягал през задния изход и моят човек останал да окаже първа помощ на партньора си. Така Джесъп се измъкнал.

Бош поклати глава. Мисълта за дъщеря му не му даваше мира. През следващия час и половина Мади щеше да е на училище. Струваше му се, че е в безопасност. Засега.

— Кой друг е убит? — попита той.

— Доколкото знам, Ройс, неговата следователка и една адвокатка. Добре, че е било по обяд. В кантората не е имало никой друг.

Бош не виждаше нищо добро в това четворно убийство и в изчезването на въоръжения Джесъп. Райт продължаваше да говори:

— Няма да проливам сълзи за двамата адвокати, обаче моят човек оставя две малки деца, Бош. Това хич не е добре, по дяволите!

Хари зави по Първо Авеню и видя включени полицейски светлини. Кантората на Ройс се намираше на сляпа уличка зад грандхотел „Киото“ в началото на японския квартал. Съвсем близо до Съдебната палата.

— Показахте ли по телевизията колата на Джесъп?

— Да, по всички канали. Все някой ще я види.

— Къде са хората ти?

— Всички пътуват към местопрестъплението.

— Не, прати ги да търсят Джесъп. Навсякъде, където е ходил. В парковете, навсякъде, даже при моята къща. Няма смисъл да висят на местопрестъплението.

— Ще се срещнем там и ще ги пратя.

— Губим време, лейтенант.

— Мислиш ли, че мога да им попреча първо да дойдат на местопрестъплението?

Бош разбра положението, в което се намираше Райт.

— Вече пристигам — рече той. — Ще се видим, когато дойдеш.

— След две минути.

Хари затвори и Макфърсън го попита какво му е казал Райт. Той й го предаде накратко, докато спираше зад една патрулна кола.

Бош показа служебната си карта и се провря под жълтата лента. Прокурорката направи същото. Тъй като убийствата бяха извършени едва преди двайсет и пет минути, на мястото имаше предимно униформени полицаи, които първи се бяха отзовали там. Цареше пълен хаос. Хари откри един патрулен сержант, който издаваше заповеди за обезопасяване на местопрестъплението, и отиде при него.

— Сержант. Хари Бош, „Грабежи и убийства“. Кой поема следствието?

— Не сте ли вие?

— Не, аз работя по случай, който е свързан с това, но няма да съм аз.

— Тогава не знам. Казаха ми, че ще го поемат от „Грабежи и убийства“.

— Добре, значи още не са дошли. Кой е вътре?

— Двама от Централния участък. Роуч и Стаут.

Бавачки, помисли си Хари. Щяха да ги отпратят веднага, щом пристигнеха детективите от „Грабежи и убийства“. Извади телефона си и позвъни на своя лейтенант.

— Гандъл.

— Лейтенант, кой ще поеме четиримата при „Киото“?

— Бош? Къде си?

— На местопрестъплението. Убил ги е моят човек от процеса. Джесъп.

— Мамка му, какво се е прецакало?

— Не знам. Кого пращаш тук и къде се бавят, по дяволите?

— Пращам четирима. Пенцлър, Киршбаум, Крикорян и Ръсел. Обаче всички бяха на обяд в „Бърдс“. И аз ще дойда, но ти не трябва да си там, Хари.

— Знам. Няма да остана дълго.

Бош затвори и се огледа за Макфърсън. Беше я изгубил в суматохата. Забеляза я приклекнала до мъж, който седеше на тротоара пред фирмата за освобождаване под гаранция до кантората на Ройс. Бош го познаваше от нощта, в която с Маги бяха участвали в наблюдението на Джесъп. По ръцете и ризата му имаше кръв от опитите му да спаси партньора си. Хари отиде при тях.

— … отиде до колата си, когато се върнаха тук. Само за момент. Влезе и пак излезе. Изчезна в кантората. И моментално чухме изстрели. Проникнахме вътре и Мани беше улучен още щом отворихме вратата. Оня стреля и по мен, но трябваше да се опитам да помогна на Мани…

— Значи Джесъп вероятно е взел оръжието от колата си, така ли?

— Явно. В Съдебната палата имат детектори за метал. Не го е носил със себе си в съда.

— Обаче не си го видял.

— Не, не видях оръжието. Ако го бяхме видели, щяхме да направим нещо.

Бош ги остави и отиде при входа на „Ройс и сие“. Стигна едновременно с лейтенант Райт и влязоха заедно.

— О, Господи! — изпъшка Райт, когато видя своя човек на пода, точно до входната врата.

— Как се казва? — попита Хари.

— Манюел Брансън. Има две деца и трябва да съобщя на жена му.

Брансън лежеше по гръб. Бош видя входни рани от лявата страна на шията и в горния край на лявата буза. Имаше много кръв. Единият куршум явно беше пробил сънната артерия.

Хари остави Райт там, мина покрай рецепцията и продължи надясно по коридора, където се озова пред стъклена стена, вероятно заседателна зала, с врати в двата края. Останалите жертви бяха там, както и двама детективи с ръкавици и калцуни, които пишеха нещо върху клипбордове. Роуч и Стаут. Бош застана на прага на първата врата, ала не влезе. Детективите го погледнаха.

— Кой сте вие? — попита единият.

— Бош, „Грабежи и убийства“.

— Вие ли го поемате?

— Не точно. Аз работя по случай, който е свързан с този. Другите са на път.

— Господи, та ние сме на две преки от Дирекция на полицията!

— Не са били там. Обядвали в Холивуд. Но не се безпокойте, ще дойдат. Тия хора за никъде не бързат.

Огледа труповете. Клайв Ройс седеше на стол в началото на дълга заседателна маса с отметната назад глава, сякаш гледаше към тавана. В средата на челото му зееше безкръвна дупка от куршум. Кръвта от изходната рана на тила му се беше стекла по гърба на сакото му и по стола.

Следователката Керън Ръвел лежеше на пода в другата част на помещението, до втората врата. Изглежда се бе опитала да избяга, преди да я застигнат изстрелите. Беше просната по очи и Бош не можеше да види къде и колко пъти е улучена.

Красивата помощничка на Ройс, чието име Хари не помнеше, вече не бе красива. Беше седяла на стол, разположен диагонално срещу този на британеца, и сега горната половина на тялото й лежеше върху масата с входна рана на тила. Куршумът бе излязъл под дясното й око, обезобразявайки лицето й. Изходните рани винаги бяха по-големи от входните.

— Какво мислите? — попита единият полицай от Централния участък.

— Явно е открил огън още с влизането си. Първо е улучил тези двамата и после се е обърнал към другата, докато е бягала към вратата. След това се е върнал в коридора и е стрелял срещу момчетата от ЗСР.

— Да, така изглежда.

— Ще огледам останалата част от кантората.

Бош продължи нататък по коридора и надзърна през отворените врати на пустите стаи. На стената до всяка врата имаше табела с име и той си спомни, че помощничката на Ройс се казва Денис Грейдън.

Коридорът свършваше със стая за отдих, в която имаше голяма маса и кухненски бокс с хладилник и микровълнова фурна. И изходна врата, открехната седем-осем сантиметра.

Хари я отвори с лакът и излезе на уличка, покрай която бяха наредени кофи за смет. Озърна се и на двете страни и половин пряка надясно видя платен паркинг. Реши, че Джесъп най-вероятно е бил паркирал там.

Върна се вътре и този път огледа по-внимателно всички стаи. От опит знаеше, че се намира в сива зона. Това беше правна кантора и независимо че адвокатите бяха мъртви, делата на техните клиенти продължаваха да са обект на поверителни отношения. Затова не докосваше нищо, не отваряше чекмеджета и папки. Просто плъзгаше очи по повърхността на нещата, наблюдаваше и четеше само онова, което се виждаше.

Когато стигна до офиса на Ръвел, към него се присъедини Макфърсън.

— Какво правиш?

— Просто гледам.

— Може да имаме проблем с влизането в който и да е от техните офиси. Като съдебна служителка, не мога да…

— Тогава почакай навън. Както казах, само гледам. Проверявам дали кантората е обезопасена.

— Както искаш. Ще бъда отпред. Медиите вече обсадиха кантората, истински цирк.

Бош се беше надвесил над бюрото на Ръвел и не вдигна глава.

— Браво на тях.

Макфърсън напусна стаята в момента, в който Хари прочете нещо, написано в бележник, лежащ върху купчина папки до телефона в края на бюрото.

— Маги? Върни се.

Тя отново се приближи.

— Погледни това.

Прокурорката заобиколи бюрото и се наведе, за да прочете горната страница на бележника. Записките изглеждаха произволни, телефонни номера и имена. Някои бяха оградени, други зачеркнати. Приличаше на бележник, в който Ръвел бе записвала, докато е разговаряла по телефона.

— Кое? — попита Макфърсън.

Без да докосва бележника, Бош посочи бележката в долния десен ъгъл. Пишеше само „Чекърс — 804“. Но и това стигаше.

— Мамка му! — изруга Маги. — Сара дори не е регистрирана под истинското си име. Как е разбрала Ръвел?

— Сигурно ни е следила след съда и е платила на някого, за да й каже номера на стаята. Трябва да приемем, че и Джесъп го знае.

Хари извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на Мики Холър.

— Бош се обажда. Сара още ли е с теб?

— Да, в съда сме. Чакаме съдията.

— Виж, не я плаши, обаче тя не може да се върне в хотела.

— Добре. Защо?

— Защото тук има данни, че Джесъп знае къде е отседнала. Ще му заложим капан.

— Тогава какво да правя?

— Ще пратя охрана в съда — и за двамата. Нашите хора ще знаят какво да правят.

— Само за нея. Аз нямам нужда.

— Ти си решаваш. Моят съвет е да я приемеш.

Той затвори и погледна Макфърсън.

— Трябва да им пратя охрана. Искам да вземеш колата ми и да закараш дъщерите ни на сигурно място. После ми се обади и ще пратя охрана и на вас.

— Моята кола е на две преки оттук. Мога просто…

— Ще изгубиш прекалено много време. Вземи моята и тръгвай. Ще се обадя в училището и ще предупредя, че отиваш за Мади.

— Добре.

— Благодаря ти. Обади ми се, когато…

В предната част на кантората се разнесоха викове. Гневни мъжки гласове. Бош знаеше, че това са приятелите на Мани Брансън. Полицаите виждаха мъртвия си другар на пода и се зареждаха с ярост и мирис на кръв за предстоящото преследване.

— Да вървим — каза той.

Двамата се насочиха към изхода. Хари видя Райт да стои точно пред входната врата. Успокояваше двама от ЗСР, лицата им бяха гневни и мокри от сълзи. Бош заобиколи тялото на Брансън, излезе навън и потупа лейтенанта по лакътя.

— Само за момент, лейтенант.

Райт се отдели от хората си и го последва. Хари се отдалечи на няколко метра, за да могат да разговарят насаме. Но нямаше защо да се безпокои, че ще ги чуят. В небето над местопрестъплението кръжаха поне четири медийни хеликоптера и вдигаха шум, който не позволяваше на никого на улицата да подслуша чужд разговор.

— Трябват ми двама от най-добрите ти хора — каза Бош в ухото на Райт.

— Добре. Какво става?

— На бюрото на една от жертвите има бележка с хотела и номера на стаята на главната ни свидетелка. Трябва да приемем, че тази информация е известна на нашия извършител. Кланицата вътре показва, че той избива хората, свързани с процеса. Хората, които според него са му навредили. Списъкът е дълъг, обаче смятам, че свидетелката ни ще е на първо място.

— Ясно. Искаш да заложиш капан в хотела. Бош кимна.

— Да. Един отвън, един вътре и аз в стаята. Ще чакаме и ще видим дали ще се появи.

Райт поклати глава.

— Ние го правим с четирима. Двама вътре и двама отвън. Обаче се откажи от чакането в стаята, защото Джесъп няма да мине през нашето наблюдение. По-добре ние с теб да намерим някое високо място и да установим там командния пост. Така се прави.

Бош отново кимна.

— Добре, да вървим.

— Още нещо.

— Какво?

— Ако ще те взимам с нас, стой настрана. Моите хора ще се справят с Джесъп.

Хари впери очи в него, опитвайки се да проникне в подтекста на думите.

— Имам въпроси — каза той. — За Франклин Кениън и другите места. Трябва да разговарям с Джесъп.

Райт погледна над рамото му и после към входа на „Ройс и сие“.

— Детектив, един от най-добрите ми хора лежи мъртъв ей там. Нищо не ти гарантирам. Разбираш ли?

Бош се замисли и кимна.

— Разбирам.

41.

В залата имаше повече журналисти, отколкото в който и да е друг момент от процеса. Първите два реда на галерията бяха претъпкани с репортери и оператори. Останалите бяха заети от съдебни служители и адвокати, които бяха чули за случилото се с Клайв Ройс.

Сара Глисън седеше до бюрото на съдебния пристав. Мястото беше запазено за служители на органите на реда, но приставът я настани там, за да не могат репортерите да се доберат до нея. Аз бях на масата на обвинението и чаках съдията като корабокрушенец на необитаем остров. Без Маги. Без Бош. Бях сам.

— Мики — прошепна някой зад мен.

Обърнах се и видях Кейт Солтърс от „Таймс“ да се надвесва над парапета.

— Сега не мога да говоря. Трябва да реша какво да кажа тук.

— Но смяташ ли, че пълният разгром на тазсутрешния свидетел може да е…

Спаси ме съдията. Брайтман влезе в залата и зае мястото си на катедрата. Солтърс се отдръпна и въпросът, който исках да избегна през останалата част от живота си, остана незададен — поне от медиите.

— Продължаваме с делото „Калифорния срещу Джесъп“. Майкъл Холър представлява Народа. Но съдебните заседатели не са тук, нито адвокатът и обвиняемият. От непотвърдени съобщения в медиите ми е известно за случилото се през последния час и половина в кантората на господин Ройс. Можете ли да прибавите нещо към онова, което гледах и чух по телевизията, господин Холър?

Изправих се, за да се обърна към съда.

— Ваша светлост, не знам какво предават медиите в момента, но мога да потвърдя, че господин Ройс и неговата помощничка в това дело, госпожа Грейдън, са били застреляни в кантората си по обед. Керън Ръвел също е мъртва, както и един полицай, който се е отзовал при стрелбата. Извършителят е идентифициран като Джейсън Джесъп. Намира се в неизвестност.

Ако се съдеше по шепота в галерията зад мен, медиите сигурно се досещаха за тези факти, но още не ги бяха потвърдили.

— Това е много тъжна новина — каза Брайтман.

— Да, ваша светлост, много тъжна.

— Но смятам, че сега трябва да оставим емоциите настрана и да действаме внимателно. Въпросът е как ще продължим с това дело. Сигурна съм, че знаете отговора, но съм готова да чуя обвинението, преди да издам решение. Искате ли да бъдете изслушан, господин Холър?

— Да, ваша светлост. Моля съда да прекъсне заседанието за останалата част от деня и да изолира съдебните заседатели, докато чакаме нова информация. Моля също да анулирате освобождаването под гаранция на господин Джесъп и да издадете заповед за неговото задържане.

Съдията дълго обмисля исканията ми, преди да отговори:

— Ще приема искането за анулиране на освобождаването на обвиняемия под гаранция и ще издам заповед за задържането му. Но не виждам необходимост да изолирам съдебните заседатели. За съжаление не намирам алтернатива, освен да обявя процеса за невалиден, господин Холър.

Знаех, че това ще е първата й мисъл. Бях подготвял отговора си още откакто се върнах в Съдебната палата.

— Народът възразява срещу обявяването на процеса за невалиден, ваша светлост. Законът е пределно ясен. Господин Джесъп се отказва от правото си да присъства на това заседание, като доброволно отсъства от него. Според представения от защитата график той трябваше да е последният свидетел за днес, но очевидно е решил да не даде показания. Като имам предвид всичко то…

— Господин Холър, налага се да ви прекъсна. Мисля, че пропускате една част от уравнението, и се боя, че белята вече е станала. Може би си спомняте, че съдебният пристав Соланц трябваше да придружава нашите заседатели на обяд след онова закъснение в понеделник.

— Да.

— Е, обяд за осемнайсет души в центъра на Лос Анджелис е голяма поръчка. Пристав Соланц уреди групата да пътува всеки ден с автобус и да обядва в „Клифтънс Кафетерия“. В ресторанта има телевизори, но пристав Соланц винаги е внимавал да не са включени на местен канал. За съжаление днес един телевизор бил включен на „Си Ен Ен“ и мрежата излъчила директен репортаж за случващото се в кантората на господин Ройс. Няколко съдебни заседатели го гледали и се ориентирали какво става, преди приставът да успее да го изключи. Както се досещате, в момента пристав Соланц не е много доволен от себе си, нито пък аз.

Озърнах се към бюрото на съдебния пристав. Соланц беше свел поглед. Отново се обърнах към съдията и разбрах, че не мога да направя нищо.

— Излишно е да казвам, че вашето предложение за изолиране на съдебните заседатели е логично, само че е малко закъсняло. И след като взех всичко това предвид, намирам, че заседателите в този процес са предубедени от събития, случили се извън съда. Възнамерявам да обявя процеса за невалиден и да продължа делото тогава, когато отново изправят господин Джесъп пред този съд.

Тя направи пауза, за да види дали ще възразя, но аз мълчах. Знаех, че решението й е правилно и неизбежно.

— А сега да поканим съдебните заседатели — продължи Брайтман.

Скоро заседателите започнаха да се настаняват в ложата и мнозина хвърляха погледи към пустата маса на защитата.

Когато всички заеха местата си, съдията завъртя стола си към тях.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, трябва да ви съобщя, че по причини, които не са ви съвсем ясни, но скоро ще станат, обявих процеса по делото „Калифорния срещу Джесъп“ за невалиден. Правя го с огромно съжаление, тъй като всички ние вложихме извънредно много време и усилия в него.

Тя замълча за миг, втренчена в смутените лица пред нея.

— Никой не обича да влага толкова много време, без да види резултата от делото. Съжалявам, че трябва да го направя. На всички вас можеше да се разчита и почти винаги идвахте навреме. Освен това ви наблюдавах по време на свидетелските показания и всички внимавахте. Съдът ви изказва своята благодарност. От този момент ви освобождавам от функцията ви на съдебни заседатели. Можете да си отидете вкъщи.

Заседателите бавно се изнизаха обратно в стаята си. Мнозина се обръщаха и хвърляха последен поглед към залата. Щом излязоха, Брайтман отново ме погледна.

— Господин Холър, каквото и значение да има това, смятам, че вие се представихте изключително добре като обвинител. Съжалявам, че трябваше да свърши така, но винаги сте добре дошъл в тази зала — от която и да е страна на пътеката.

— Благодаря, ваша светлост. Оценявам го. Имах голяма подкрепа от страна на моите сътрудници.

— Тогава поздравявам целия ви екип.

Брайтман стана и напусна залата. Дълго останах на мястото си, заслушан в шума от изпразващата се галерия зад мен и замислен над последните думи на съдията. Чудех се как и защо толкова добра работа в съда е довела до такъв ужасен резултат в кантората на Клайв Ройс.

— Господин Холър?

Обърнах се, очаквах да е някой репортер. Там обаче стояха двама униформени полицаи.

— Изпраща ни детектив Бош. Дойдохме да вземем вас и госпожа Глисън под охрана.

— Само госпожа Глисън. Ето я там.

Тя чакаше на пейката до бюрото на пристав Соланц.

— Сара, тия полицаи ще се погрижат за теб, докато арестуват Джейсън Джесъп или…

Нямаше нужда да довършвам. Глисън се изправи и дойде при нас.

— Значи процесът свърши, така ли? — попита тя.

— Да. Съдията го обяви за невалиден. Това означава, че ако заловят Джесъп, ще трябва да започнем наново. С нови заседатели.

Сара кимна. Изглеждаше слисана. Бях виждал това изражение на лицата на много хора, които имат наивна представа за съдебната система. Те напускат съда, чудейки се какво се е случило. Със Сара Глисън щеше да е същото.

— Сега трябва да отидеш с тези хора, Сара. Ще се свържем с теб веднага щом разберем какво става.

Тя отново кимна и тримата се насочиха към изхода.

Изчаках малко сам в залата, после и аз се запътих към коридора. Видях, че репортерите интервюират неколцина съдебни заседатели. Можех да ги погледам, но в момента не ме интересуваше какво ще кажат за делото. Вече не.

Кейт Солтърс ме забеляза и се отдели от тълпата.

— Сега може ли да поговорим, Мики?

— Не ми се говори. Обади ми се утре.

— Репортажът трябва да излезе днес, Мик.

— Не ми пука.

Подминах я и се отдалечих към асансьорите.

— Къде отиваш?

Не отговорих. Стигнах до асансьора и скочих в отворената кабина. Отдръпнах се в ъгъла и видях една жена, застанала до пулта. Тя ми зададе същия въпрос като Солтърс:

— Къде отивате?

— Вкъщи — отвърнах.

Жената натисна бутона за първия етаж и асансьорът потегли надолу.