Отменена присъда

25.

Гледах как съдебните заседатели влизат и заемат местата си в ложата. Наблюдавах ги внимателно и най-вече очите им. Интересуваше ме как гледат обвиняемия. От това може да се научи много — дали го стрелват с поглед крадешком, или осъдително впиват очи в него.

Изборът на съдебни заседатели беше протекъл по график. Приключихме с първата група от деветдесет кандидати за един ден, но след като елиминирахме повечето поради медийна информираност за делото, останаха само единайсет. С втората група се случи същото и чак в шест без двайсет в петък най-после стигнахме до нужния брой — осемнайсет.

Бях поставил схемата на съдебните заседатели пред себе си и погледът ми скачаше от лицата в ложата към имената върху моите самозалепващи се листчета, исках да запомня кой кой е. Вече познавах доста добре повечето, обаче исках имената да ми станат втора природа. Исках да мога да ги гледам и да се обръщам към тях така, като че ли са ми приятели и съседи.

Съдията седеше на катедрата, готова да започне точно в девет. Първо попита страните дали има нещо ново, или е останало нещо недовършено. След като чу, че няма, тя покани съдебните заседатели.

— Добре, всички сме тук — каза Брайтман. — Искам да благодаря на всички съдебни заседатели и на двете страни, че дойдохте навреме. Започваме процеса с встъпителните пледоарии на обвинението и защитата. Те не бива да се тълкуват като доказателства, а само…

Съдията млъкна, вперила очи в задния ред на ложата. Една жена плахо вдигаше ръка. Брайтман я изгледа продължително, после се консултира със своята схема на заседателите.

— Госпожо Тучи? Въпрос ли имате?

Проверих в моята схема. Номер десет, Карла Тучи. Една от заседателите, които още не бях запомнил. Плаха брюнетка от Източен Холивуд. Трийсет и две годишна, неомъжена, работеше като рецепционистка в медицинска клиника. В моята цветово кодирана схема я бях класифицирал като заседател, който може да се повлияе от по-силните личности сред дванайсетте. Това не беше лошо. Просто зависеше дали тези личности са за присъда „виновен“, или не.

— Струва ми се, че видях нещо, което не биваше да виждам — уплашено отвърна жената.

Съдия Брайтман сведе глава за миг и знаех защо. Не можеше да изкара колелата от калта. Бяхме готови да започнем, а сега процесът щеше да се забави още преди да сме започнали встъпителните пледоарии.

— Добре, да се погрижим бързо за това. Искам съдебните заседатели да останат по местата си. Всички останали също. Ние с госпожа Тучи, обвинението и защитата ще се оттеглим за кратко в кабинета ми, за да разберем за какво става дума.

Докато се изправяхме, отново погледнах схемата. Имаше шест резерви. Бях определил три от тях като клонящи към обвинението, две по средата и една към защитата. Ако Тучи бъдеше отстранена за простъпката, която щеше да ни разкрие, нейният заместник щеше да бъде избран произволно от резервите. Това означаваше, че има доста голям шанс тя да бъде заменена със съдебен заседател, който е на страната на обвинението, докато вероятността заместникът да е на страната на защитата беше само едно към шест. По пътя към кабинета реших да се възползвам от тази възможност и да направя каквото мога, за да отстранят Тучи.

В кабинета съдията даже не отиде до бюрото си, навярно с надеждата, че забавянето ще е съвсем кратко. Застанахме заедно в средата на помещението. Всички, освен съдебната стенографка, която седеше на един стол встрани, за да може да пише.

— Добре, обсъждането се протоколира — започна Брайтман. — Госпожо Тучи, моля, разкажете ни какво сте видели и какво ви смущава.

Заседателката сведе очи към пода и стисна длани пред себе си.

— Сутринта пътувах в метрото и един човек, който седеше срещу мен, четеше вестник. Държеше го изправен и видях първата страница. Не я погледнах нарочно, но видях снимка на мъжа от процеса и прочетох заглавието.

Съдията кимна.

— Говорите за Джейсън Джесъп, нали така?

— Да.

— Кой беше вестникът?

— „Таймс“, струва ми се.

— Какво гласеше заглавието, госпожо Тучи?

— „Нов процес, стари доказателства срещу Джесъп“.

Тази сутрин не бях виждал печатното издание на „Лос Анджелис Таймс“, но бях прочел материала онлайн. Позовавайки се на анонимен източник, близък до обвинението, статията съобщаваше, че се очаквало процесът срещу Джейсън Джесъп да се състои изцяло от доказателства от първия процес и да разчита изключително на разпознаването, направено от сестрата на жертвата. Автор беше Кейт Солтърс.

— Прочетохте ли статията, госпожо Тучи? — попита Брайтман.

— Не, ваша светлост, само я зърнах за секунда и когато видях снимката, се извърнах. Вие ни казахте да не четем нищо за процеса. Просто ми попадна случайно пред очите.

Съдията кимна замислено.

— Добре, госпожо Тучи, бихте ли почакали малко в коридора?

Заседателката излезе и Брайтман затвори вратата.

— Заглавието казва всичко, нали?

Тя погледна Ройс, а после и мен, за да види дали някой от нас ще отправи искане или ще даде предложение. Британецът мълчеше. Предполагах, че е класифицирал заседател номер десет също като мен. Само че можеше да не е обмислил пристрастията на шестте резерви.

— Смятам, че злото вече е сторено, ваша светлост — заявих аз. — Тя знае, че е имало предишен процес. Всеки, който познава най-общо съдебната система, е наясно, че не те съдят повторно, ако са те обявили за невинен. Следователно заседателката е разбрала, че Джесъп е бил обявен за виновен. Въпреки че това би трябвало да я е предубедило в полза на обвинението, според мен ще е честно тя да бъде отстранена.

Брайтман кимна.

— Господин Ройс?

— Съгласен съм с оценката на господин Холър за предубеждението, но не и с така нареченото му желание да бъде честен. Той просто иска да я отстрани и вместо нея да вземе някоя от онези набожни резерви.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Няма да удостоя с отговор това твърдение. Щом не искаш да я изхвърлиш, твоя работа.

— Само че това решение не се взима от страните по делото — заяви Брайтман.

Тя отвори вратата и покани заседателката да влезе.

— Много ви благодаря за честността, госпожо Тучи. Върнете се в стаята на съдебните заседатели и си вземете вещите. Вие сте отстранена от този процес и можете да отидете в канцеларията за регистриране на съдебни заседатели, за да им го съобщите.

Тучи се поколеба.

— Това значи ли…

— Да, за съжаление сте отстранена. От онова заглавие сте получили информация за делото, която не би трябвало да знаете. А именно, че в миналото господин Джесъп е бил съден за тези престъпления. Това ви внушава предубеждения и по тази причина не мога да ви оставя в състава на съдебните заседатели. Можете да си вървите.

— Съжалявам, ваша светлост.

— Да, и аз.

Тучи напусна кабинета с колебливата, прегърбена походка на човек, който е обвинен в престъпление. След като вратата се затвори, съдията ни погледна.

— Ако не друго, това поне ще прати съответното послание на останалите заседатели. Остават ни само пет резерви, а още не сме започнали. Сега поне ясно виждаме, че медиите могат да повлияят на процеса. Не съм чела въпросната статия, но ще го направя. И ако видя, че е цитиран някой в тази стая, много ще се разочаровам. А за онези, които ме разочароват, обикновено има последици.

— Ваша светлост — обади се Ройс. — Сутринта прочетох статията и никой тук не е цитиран по име, но авторката приписва информация на източник, близък до обвинението. Имах намерение да го сведа до вашето знание.

Поклатих глава.

— Това е най-старият трик на защитата. Да сключиш сделка с репортер и да се скриеш зад публикацията. Източник, близък до обвинението, как ли не! Тоя източник седи на няма и два метра от мен, от другата страна на пътеката. Ето какво значи „близък“ за репортерката.

— Ваша светлост! — изсумтя Ройс. — Нямам нищо общо с…

— Бавим процеса — прекъсна го Брайтман. — Да се връщаме в залата.

Затътрихме се обратно. На влизане в съдебната зала огледах галерията и видях Солтърс, репортерката, на втория ред. Бързо се извърнах с надеждата, че никой не е забелязал краткото ни споглеждане. Аз бях нейният източник. Целта ми беше да манипулирам историята така — „подготовка на сцената“, както го нарече Солтърс, — че да придаде на защитата измамна самоувереност. Не бях възнамерявал да променям състава на съдебните заседатели.

Когато се върна на катедрата, съдията си записа нещо в бележника, вдигна глава и се обърна към заседателите, като отново ги предупреди за четенето на вестници и гледането на информационни предавания по телевизията. После погледна секретарката си.

— Одри, купичката, моля.

Секретарката взе купата с отделно опаковани освежаващи бонбони от плота пред себе си, изсипа ги в едно чекмедже и я занесе на съдията. Брайтман откъсна страница от бележника си, раздели я на шест парчета и написа номер на всяко от тях.

— Написах номера от едно до шест на листчетата и сега произволно ще избера резерва, която ще заеме мястото на заседател номер десет.

Тя сгъна листчетата и ги пусна в купата. След това я разклати и я вдигна над главата си. С другата си ръка извади едно листче, разгъна го и го прочете гласно.

— Резерва номер шест — обяви съдията. — Ако обичате, преместете се с всичките си вещи на място номер десет в ложата на заседателите. Благодаря ви.

Не можех да направя нищо друго, освен да седя и наблюдавам. Новият заседател номер десет се оказа трийсет и шест годишният филмов и телевизионен статист Филип Кърнс. Това, че е статист навярно означаваше, че е актьор, който още не се е реализирал и така свързва двата края. С други думи, Кърнс ходеше на работа и по цял ден се навърташе около актьори, които са успели. Това го пращаше откъм озлобената страна на пропастта между „съм“ и „не съм“. Което щеше да го направи пристрастен към защитата — потисканият срещу Човека. Бях го маркирал с червено и сега нямаше как да го разкарам.

— Надявам се, че нямаш нищо общо с онази статия, Холър — прошепна Маги в ухото ми, докато чакахме Кърнс да заеме мястото си. — Защото ми се струва, че току-що изгубихме един глас.

Вдигнах ръце, за да й покажа, че не съм аз, но тя явно не ми се върза.

Съдията завъртя стола си изцяло към съдебните заседатели.

— Мисля, че най-после сме готови да дадем начало на процеса. Започваме с встъпителните пледоарии на страните. Те не бива да се приемат като доказателства, а са само възможност обвинението и защитата да изложат пред заседателите какво според тях ще покажат доказателствата, с други думи — какво можете да очаквате да видите и чуете по време на процеса. След това страните са длъжни да представят доказателства и свидетелски показания, които вие по-късно ще прецените по време на обсъждането. Започваме с пледоарията на обвинението. Господин Холър?

Изправих се и отидох при катедрата, поставена между масата на обвинението и ложата на заседателите. Не носех бележник, листчета или каквото и да е друго. Смятах, че е важно първо да им се харесам, а чак после да ги убедя в правотата на аргументите си. Затова и не можех да откъсвам поглед от тях. През цялото време трябваше да съм прям, открит и честен. Пък и пледоарията ми щеше да е кратка и конкретна. Нямах нужда от пищови.

Започнах, като представих себе си и Маги. После посочих Хари Бош, който седеше до парапета зад масата на обвинението, и казах, че е следовател по делото. Накрая стигнах до същината.

— Днес сме тук за едно нещо. Да говорим за човек, който вече не може да говори от свое име. През хиляда деветстотин осемдесет и шеста дванайсетгодишната Мелиса Ланди била отвлечена от предния двор на дома й. Трупът й бил открит само няколко часа по-късно, захвърлен в един контейнер, като чувал със смет. Била е удушена. Мъжът, обвинен в това ужасно престъпление, седи тук, на масата на защитата.

Обвинително насочих показалец към Джесъп, както през годините безброй прокурори бяха сочили клиентите ми. Струваше ми се фалшиво да соча праведно с пръст когото и да било, даже убиец. Това обаче не ми попречи. Не само че посочих Джесъп, ами продължих да го соча, докато обобщавах делото и разказвах на съдебните заседатели за свидетелите, които ще призова, и какво ще разкажат и покажат те. Бързо преминах нататък, като не пропуснах да спомена свидетелката, разпознала похитителя на Мелиса, и космите на жертвата, открити в „паяка“ на обвиняемия. Свърших с грандиозен финал.

— Джейсън Джесъп е отнел живота на Мелиса Ланди. Отвлякъл я от предния двор на дома й и завинаги я отнел от нейното семейство и от тоя свят. Стискал с ръка гърлото на това красиво момиченце, докато го удуши. Ограбил неговото минало и бъдеще. Ограбил му всичко. И обвинението ще докаже това отвъд всякакво основателно съмнение.

Кимнах веднъж, за да подчертая това обещание, и се върнах на мястото си. Предишния ден Брайтман ни беше инструктирала пледоариите ни да са кратки, но даже тя изглеждаше изненадана от моята лаконичност. Трябваше й известно време, за да разбере, че съм приключил. После даде думата на Ройс.

Както и очаквах, той отложи пледоарията си за втората част, когато защитата щеше да изложи аргументите си. Това отново насочи вниманието на съдията към мен.

— Много добре. Господин Холър, повикайте първия си свидетел.

Върнах се на катедрата. Този път носех бележките си и куп разпечатки. Бях отделил по-голямата част от седмицата преди избора на съдебни заседатели за подготовка на въпросите, които щях да задам на моите свидетели. Като адвокат, съм свикнал да подлагам на кръстосан разпит свидетелите на обвинението и да атакувам показанията, дадени в отговор на въпросите на прокурора. Тази задача е съвсем различна от прекия разпит и полагането на основите за представянето на доказателствата. Напълно съзнавам, че е по-лесно да събориш нещо, отколкото да го построиш. Обаче в този случай щях да съм строителят и бях подготвен за това.

— Народът призовава Уилям Джонсън.

Обърнах се към дъното на залата. Докато отивах към катедрата, Бош бе излязъл да доведе Джонсън от свидетелската чакалня и сега се върна с него. Джонсън беше дребен и слаб, с тъмна като махагон кожа. Беше на петдесет и девет години, но чисто бялата му коса го правеше да изглежда по-стар. Хари го преведе през портала и му посочи свидетелската скамейка. Съдебната секретарка бързо го закле.

Трябваше да призная пред себе си, че съм нервен. Чувствах се така, както неведнъж се бе опитвала да ми го опише Маги, когато бяхме женени. Тя го наричаше „тежест на доказване“. Не правната, а физическата тежест да знаеш, че представляваш целия народ. Винаги бях смятал нейните обяснения за егоцентрични. Прокурорът никога не беше онеправдан. Той бе Човекът. В това нямаше никаква тежест, поне в сравнение с адвоката, който е съвсем сам и държи нечия свобода в ръцете си. Никога не бях разбирал какво се опитва да ми каже.

Досега.

Сега разбирах. Изпитвах го. Предстоеше ми да разпитам първия си свидетел пред съдебните заседатели и бях нервен като на първия процес след завършването ми.

— Добро утро, господин Джонсън — започнах аз. — Как сте?

— Добре съм, да.

— Чудесно. Бихте ли ми казали с какво се издържате?

— Да, шеф съм на поддръжката в кинотеатър „Ел Рей“ на Уилшър Булевард.

— Какво означава „шеф на поддръжката“?

— Грижа се всичко да работи както трябва — от осветлението до тоалетните, всичко това влиза в задълженията ми. Ама, естествено, имам електротехници, които поддържат осветлението, и водопроводчици, които се занимават с тоалетните.

Отговорът му предизвика любезни усмивки и тих смях. Джонсън говореше с лек карибски акцент, но думите му бяха ясни и разбираеми.

— Откога работите в „Ел Рей“, господин Джонсън?

— Вече стават трийсет и шест години. Започнах през седемдесет и четвърта.

— Браво, това си е истински рекорд. Поздравления. През цялото време ли сте били шеф на поддръжката?

— Не, започнах най-отдолу, като чистач.

— Бих искал да се върнем в хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава вече сте работили там, нали?

— Да, тогава още бях чистач.

— Добре, а спомняте ли си конкретно датата шестнайсети февруари онази година?

— Спомням си я.

— Било е неделя.

— Помня, да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели защо си я спомняте?

— Тогава намерих тялото на едно момиченце в контейнера за смет зад „Ел Рей“. Ужасен ден.

Озърнах се към заседателите. Всички погледи бяха вперени в моя свидетел. Дотук добре.

— Представям си, господин Джонсън, наистина трябва да е било ужасен ден. Бихте ли ни разказали как стана така, че намерихте тялото на момиченцето?

— Правехме ремонт в кинотеатъра — строяхме нова стена от гипсокартон в дамската тоалетна заради теч. Та отидох да изхвърля в контейнера една ръчна количка, пълна с парчета от старата стена, гнило дърво и тъй нататък. Вдигнах капака и онуй клето момиченце беше там.

— Било е върху вече изхвърлените в контейнера отпадъци, така ли?

— Точно така.

— Имаше ли някакви боклуци върху тялото?

— Не, абсолютно нищо.

— Като че ли онзи, който го е хвърлил там, е бързал и не е имал време да го покрие…

— Възразявам!

Ройс беше скочил на крака. Знаех, че ще възрази. Обаче бях успял да произнеса почти цялото изречение — със съдържащия се в него намек — пред заседателите.

— Господин Холър насочва свидетеля и иска от него да прави заключения, за които той не е компетентен — заяви адвокатът.

Оттеглих въпроса, преди Брайтман да приеме възражението. Нямаше смисъл съдията да застава на страната на защитата пред съдебните заседатели.

— Господин Джонсън, онази неделя за пръв път ли отивахте до контейнера?

— Не, вече бях ходил там два пъти.

— Кога за последно ходихте до контейнера, преди да откриете трупа?

— Около час и половина преди това.

— Тогава видяхте ли труп върху отпадъците?

— Не, нямаше труп.

— Значи е бил оставен там през тези деветдесет минути, така ли?

— Да, точно така.

— Добре, господин Джонсън, бихте ли насочили вниманието си към екрана?

На стената срещу ложата на заседателите бяха монтирани два големи плоскоекранни монитора. Единият беше леко обърнат под ъгъл към галерията, за да може и публиката да вижда дигиталните изображения. Маги управляваше пауърпойнта от своя лаптоп. Беше направила презентацията през последните две седмици и уикендите, докато подготвяхме аргументацията на обвинението. Всички стари снимки от делото бяха сканирани и качени в програмата. Сега тя показа първото ни фотографско доказателство. Снимка на контейнера, в който бяха открили трупа на Мелиса Ланди.

— Това прилича ли на контейнера, в който намерихте тялото на момиченцето, господин Джонсън?

— Да, той е.

— Защо сте толкова сигурен?

— Отстрани със спрей е написан адресът, петдесет и пет — петнайсет. Аз го написах. И мога да кажа, че това е зад „Ел Рей“. Бая време работя там.

— Добре, това ли видяхте, когато вдигнахте капака и погледнахте вътре?

Маги превключи следващата снимка. В залата и без това цареше тишина, но когато на екраните се появи трупът на Мелиса Ланди в контейнера, ми се стори, че настава мъртво мълчание. Според правилата за доказателствата, въведени по силата на неотдавнашно решение в Девети район, трябваше да намеря начин да представя старите доказателства на новите съдебни заседатели. Не можех да разчитам на следствените материали. Трябваше да открия хора, прехвърлящи мостове към миналото, и Джонсън беше първият ми мост.

Той не отговори веднага на въпроса ми. Просто се взираше в екрана като всички останали. После по тъмната му буза неочаквано се изтърколи сълза. Ако бях на масата на защитата, щях да го приема цинично. Но аз знаех, че реакцията му е искрена, и тъкмо затова го бях избрал да даде пръв показания.

— Тя е — каза Джонсън накрая. — Точно това видях.

Кимнах, докато свидетелят се прекръстваше.

— И какво направихте, след като я видяхте?

— Навремето нямахме мобилни телефони, нали знаете. Затуй се втурнах вътре и се обадих в полицията от служебния телефон.

— Полицията бързо ли дойде?

— Адски бързо, все едно вече я търсеха.

— Последен въпрос, господин Джонсън. Този контейнер виждаше ли се от Уилшър Булевард?

Той категорично поклати глава.

— Не, беше зад кинотеатъра и се виждаше само ако минеш по задната уличка.

Тук се поколебах. Можех да изцедя още от този свидетел. Информация, събрана от Бош по време на неговото разследване, която не бяха представили на първия процес. И за която Ройс може и да не знаеше. Можех просто да задам въпроса, който щеше да доведе до излагането й, а можех да хвърля зара и да видя дали защитата ще отвори възможност за кръстосан разпит. Информацията и в двата случая щеше да е една и съща, но щеше да има по-голяма тежест, ако съдебните заседатели си мислеха, че защитата се е опитала да я прикрие.

— Благодаря ви, господин Джонсън — казах накрая. — Нямам повече въпроси.

Свидетелят беше прехвърлен на Ройс, който зае мястото ми на катедрата.

— Само няколко въпроса. Видяхте ли кой хвърля трупа на жертвата в контейнера?

— Не — отвърна Джонсън.

— Значи, когато сте се обадили в полицията, не сте имали представа кой го е извършил, нали така?

— Да.

— До онзи ден бяхте ли виждали обвиняемия?

— Не, съмнявам се.

— Благодаря ви.

И толкова. Ройс беше подложил на кръстосан разпит свидетел, който нямаше никакво значение за защитата. Джонсън не можеше да разпознае убиеца и така адвокатът отразяваше този факт в протокола. Само че в този случай просто трябваше да пасува. Като го попита дали е виждал Джесъп преди убийството, той отваряше врата. Изправих се, за да мина през нея.

— Още въпроси ли, господин Холър? — погледна ме Брайтман.

— Съвсем кратки, ваша светлост. Господин Джонсън, през периода, за който говорим, често ли работехте в неделя?

— Не, обикновено почивах. Обаче ме викаха, ако имаше някаква бърза работа.

Ройс възрази, че поставям въпрос, който излиза извън сферата на неговия кръстосан разпит. Обещах на съдията да не излизам от тази сфера и това скоро да стане ясно. Тя удовлетвори искането ми и отхвърли възражението. Отново насочих вниманието си към господин Джонсън. Бях се надявал адвокатът да възрази, защото след малко щеше да изглежда, че се е опитвал да ми попречи да получа вредна за защитата на Джесъп информация.

— Споменахте, че контейнерът, в който сте намерили тялото, се е намирал в дъното на уличката. Зад „Ел Рей“ няма ли паркинг?

— Има, ама не е на „Ел Рей“. Уличката ни осигурява достъп до задния вход и контейнера.

— Чий е паркингът?

— На една фирма, която има много паркинги из целия град, „Сити Парк“.

— Този паркинг отделен ли е от уличката със стена или ограда?

Ройс пак се изправи.

— Ваша светлост, това се проточва прекалено и няма нищо общо с въпросите, които зададох на господин Джонсън.

— Ще стигна до същината след още два въпроса, ваша светлост — заявих аз.

— Можете да отговорите, господин Джонсън — разреши Брайтман.

— Има ограда — отвърна свидетелят.

— Значи паркингът се вижда от уличката на „Ел Рей“ и от мястото на контейнера, а всеки на паркинга може да види контейнера, нали така?

— Да.

— Преди да откриете трупа, случвало ли се е да сте на работа в неделя и да забележите, че паркингът зад кинотеатъра се използва?

— Да, например един месец преди това отидох на работа и отзад имаше много коли. Докарваха ги с „паяци“.

Не се сдържах. Трябваше да хвърля поглед към Ройс и Джесъп, за да видя дали вече се гърчат. Предстоеше ми да пролея първата кръв на процеса. Те смятаха Джонсън за маловажен свидетел, който само ще установи убийството и местопрестъплението и нищо повече.

Грешаха.

— Поинтересувахте ли се какво става? — продължих аз.

— Да — потвърди Джонсън. — Попитах какво правят и един от шофьорите ми каза, че карат коли от квартала нататък по улицата и ги оставят там, за да могат хората да дойдат, да си платят и да си ги вземат.

— Значи са го използвали като временен наказателен паркинг, това ли имате предвид?

— Да.

— Знаете ли как се казваше фирмата, която караше колите?

— Пишеше я на „паяците“. „Аардварк Тоуинг“.

— Казахте „паяци“. Повече от един ли бяха?

— Да, видях два-три.

— Какво се случи, след като ви обясниха какво правят?

— Съобщих на шефа и той се обади в „Сити Парк“ да види дали знаят за това. Помисли си, че може да има застрахователен проблем, понеже хората побесняват, когато им вдигнат колата. И се оказа, че „Аардварк“ не са имали право да използват паркинга.

— Какво се случи после?

— Наложи се да престанат да го използват и шефът ми каза да хвърлям по едно око, ако съм на работа през уикенда, за да видя дали пак са там.

— Значи са престанали да използват паркинга зад кинотеатъра, така ли?

— Да.

— И това е същият паркинг, от който се е виждал контейнерът, където после сте намерили тялото на Мелиса Ланди?

— Да.

— Когато господин Ройс ви попита дали сте виждали обвиняемия преди деня на убийството, вие му отговорихте, че се съмнявате, нали така?

— Точно така.

— Защо се съмнявате? Защо не сте сигурен?

— Защото може да е бил един от шофьорите на „Аардварк“, които видях на паркинга. Затуй не съм сигурен, че не съм го виждал по-рано.

— Благодаря ви, господин Джонсън. Нямам повече въпроси.

26.

За пръв път, откакто се занимаваше с делото, Бош имаше чувството, че Мелиса Ланди е в добри ръце. Току-що беше видял как Холър печели първите точки в процеса. Мики бе използвал малка част от открития от него пъзел, за да нанесе началния удар. Не чак нокаут, но доста тежък. Това щеше да е първата крачка по пътя на доказването, че Джесъп е познавал паркинга и контейнера зад „Ел Рей“. До края на процеса съдебните заседатели щяха да разберат значението на този факт, но в момента за Бош бе още по-важен начинът, по който Холър използва информацията. Беше я подхвърлил на защитата и сега изглеждаше, че те се опитват да скрият фактите от делото, които изкарват тази информация наяве. Ловкият ход вдъхваше на Бош увереност в способностите на Холър като обвинител.

Той пресрещна Джонсън на портала и го изведе от залата в коридора, където му стисна ръката.

— Добра работа свършихте, господин Джонсън. Никога няма да можем да ви се отблагодарим.

— Вече го направихте. Като осъдихте оня човек за убийството на момиченцето.

— Е, още не сме го осъдили, обаче възнамеряваме. Само дето повечето хора, които четат вестници, си мислят, че сме нарочили невинен човек.

— Не, той е. Сигурен съм.

Бош кимна и се почувства неловко.

— Всичко хубаво, господин Джонсън.

— Вие слушате джаз, нали, детектив?

Хари вече се беше запътил към залата, но се обърна да го погледне.

— Откъде знаете?

— Просто предположих. При нас свирят джаз. Диксиленд. Ако някога ви потрябват билети за „Ел Рей“, само ми се обадете.

— Да, непременно. Благодаря.

Бош влезе в съдебната зала. Усмихваше се, мислейки си за предположението на Джонсън за любимата му музика. Щом беше познал това, може би щеше да познае и за изхода от процеса. Докато вървеше по пътеката, чу как съдията казва на Холър да повика следващия си свидетел.

— Народът призовава Риджайна Ланди.

Хари знаеше, че е негов ред. Тази част бе организирана преди седмица от съдията, въпреки възражението на защитата. Риджайна Ланди не можеше да свидетелства, защото беше мъртва, но бе дала показания на първия процес и Брайтман беше разрешила да ги прочетат на новите заседатели.

Сега съдията им обясни това, като внимаваше да не намеква по никакъв начин, че е имало предишен процес.

— Дами и господа, народът призова свидетелка, която вече не е в състояние да се яви тук. Но тя е дала показания под клетва, които ще ви бъдат прочетени днес. От вас не се очаква да мислите защо свидетелката не е в състояние да се яви, нито къде са дадени предишните й показания. Интересуват ви самите показания. Трябва да добавя, че реших да ги допусна въпреки възражението на защитата. Конституцията на Съединените щати постановява, че обвиняемият има право да разпита своите обвинители. Както ще видите обаче, тази свидетелка е била разпитана от адвокат, който по-рано е представлявал господин Джесъп.

Тя се обърна към съда.

— Можете да продължите, господин Холър.

Мики повика Бош на свидетелската скамейка. Той се закле и седна, като придърпа микрофона към себе си. После разтвори синята папка, която носеше със себе си, а Холър започна:

— Детектив Бош, бихте ли ни разказали малко за опита си като служител на реда?

Хари се извъртя към ложата на заседателите и докато отговаряше, плъзгаше поглед по лицата им, без да пропуска и резервите.

— Полицай съм от трийсет и шест години. Повече от двайсет и пет от тях разследвам убийства. За това време съм бил главен следовател в над двеста разследвания.

— И в това дело ли сте главен следовател?

— Да, но не съм участвал в първото разследване. Заех се със случая през февруари тази година.

— Благодаря ви, детектив. По-късно ще разговаряме за разследването ви. Готов ли сте да прочетете показанията на Риджайна Ланди, дадени под клетва на седми октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година?

— Да.

— Добре, аз ще чета въпросите, поставени навремето от прокурор Гари Линц и адвокат Чарлз Бърнард, а вие ще четете отговорите на свидетелката. Ще започнем с прекия разпит от господин Линц.

Холър замълча за миг и се вгледа в разпечатката пред себе си. Бош се зачуди дали фактът, че чете отговори на жена, ще предизвика някакво объркване. Решавайки да допусне показанията предишната седмица, съдията беше забранила всякакво споменаване на емоциите на Риджайна Ланди, описани в протокола, от който ставаше ясно, че тя е плакала през цялото време. Ала Хари нямаше да може да съобщи това на сегашните заседатели.

— Започваме — каза Холър. — „Госпожо Ланди, бихте ли посочили връзката си с жертвата, Мелиса Ланди?“

— „Аз съм й майка — прочете Бош. — Тя ми е дъщеря… но ми я отнеха.“

27.

Четенето на показанията на Риджайна Ланди от първия процес продължи чак до обед. Те бяха необходими, за да установим коя е жертвата и кой я е разпознал. Само че без емоционалността на родителските думи, прочетеният от Бош текст до голяма степен си оставаше процедурен и докато първият свидетел за деня беше дал основания за надежди, вторият звучеше толкова безизразно, колкото може да е само глас от гроба. Предполагах, че прочетените от Бош показания на Риджайна Ланди са объркващи за съдебните заседатели, понеже не бяха придружени от никакво обяснение за нейното отсъствие от процеса срещу предполагаемия убиец на дъщеря й.

Екипът на обвинението обядва в „Дъфис“, заведение, което се намираше достатъчно близо до Съдебната палата, за да ни е удобно, но и достатъчно далече, че да не се опасяваме от евентуална поява на съдебни заседатели. Никой не беше във възторг от началото на процеса, но това трябваше да се очаква. Бях планирал представянето на доказателствата като симфоничната сюита „Шехерезада“, която започва бавно и тихо и се разгръща във всеобятно кресчендо от звук, музика и емоция.

Първият ден се свеждаше до доказването на фактите. Трябваше да представя трупа. Трябваше да установя, че има жертва, че тя е била отвлечена от дома й, че по-късно е открита мъртва и че е била убита. Бях изчерпал първите два пункта с първите свидетели, а следобедният свидетел, патоанатомът, щеше да даде показания по вторите два. Оттам нататък аргументацията на обвинението щеше да се насочи към обвиняемия и доказателствата, които го свързваха с престъплението. Тъкмо тогава аргументите ми наистина щяха да се изпълнят с живот.

От обяд се върнахме само двамата с Бош. Маги отиде в хотел „Чекърс“, където щеше да прекара следобеда с главната ни свидетелка Сара Ан Глисън. В събота Хари беше отлетял за щата Вашингтон и двамата пристигнаха в неделя сутринта. Сара щеше да даде показания чак в сряда сутрин, но исках да е наблизо и Маги да прекарва колкото може повече време с нея, за да я подготви за участието й в процеса. Бившата ми жена вече два пъти бе ходила в Порт Таунсенд, но смятах, че всеки прекаран със свидетелката момент ще укрепва връзката, която исках да изградят и да демонстрират пред съдебните заседатели.

Маги ни остави неохотно. Тревожеше се, че ще допусна някоя грешка в съда, ако не е там, за да ме наглежда. Уверих я, че мога да се справя с прекия разпит на патоанатома и ще й позвъня, ако изпадна в затруднение. Изобщо не подозирах колко важни ще се окажат показанията на този свидетел.

Началото на следобедното заседание закъсня, тъй като десет минути чакахме един от съдебните заседатели, който не се върна навреме от обяд. Щом дванайсетимата се събраха и заеха местата си в ложата, съдия Брайтман за пореден път им прочете конско за точността и им нареди да се хранят заедно през останалата част от процеса. Освен това инструктира съдебния пристав да ги придружава на обяд. Така никой нямаше да се отклони от групата и да закъснее.

Приключила с това, тя сърдито ми каза да повикам следващия си свидетел. Кимнах на Бош и той се насочи към стаята за свидетелите, за да доведе Дейвид Айзънбак.

Докато чакахме, съдията започна да губи търпение, но Айзънбак се забави няколко минути повече, отколкото обикновено трябваха на свидетел, за да влезе в залата и да заеме свидетелската скамейка. Той беше седемдесет и девет годишен и ходеше с бастун. Освен това си носеше възглавничка с дръжка, все едно отиваше на футболен мач. След като положи клетва, свидетелят постави възглавничката върху твърдата скамейка и седна.

— Доктор Айзънбак, бихте ли казали на съдебните заседатели как се издържате? — започнах аз.

— В момента съм пенсионер и освен това съм консултант по аутопсии. Наемник, както казвате вие юристите. Анализирам професионално аутопсии и после обяснявам на правистите и съдебните заседатели какво е свършено както трябва и какво не.

— А какво работехте, преди да се пенсионирате?

— Бях заместник главен патоанатом на окръг Лос Анджелис. В продължение на трийсет години.

— И като такъв сте провеждали аутопсии, така ли?

— Да. През тези три десетилетия съм провел над двайсет хиляди аутопсии. Това са много мъртъвци.

— Наистина са много, доктор Айзънбак. Спомняте ли си всички?

— Не, разбира се. Сещам се само за няколко. За да си припомня останалите, ще трябва да си прегледам записките.

След като получих разрешение от съдията, аз се приближих до свидетелската скамейка и поставих пред него документ от четирийсет страници.

— Привличам вниманието ви към документа, който оставих пред вас. Бихте ли го описали?

— Да, това е протокол от аутопсия с дата осемнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Името на мъртвата е Мелиса Тириза Ланди. Посочено е и моето име. Аз съм го издал.

— Което означава, че вие сте извършили аутопсията, така ли?

— Да, това имах предвид.

Продължих със серия въпроси, които установяваха процедурата за провеждане на аутопсията и здравословното състояние на жертвата преди смъртта. Ройс на няколко пъти възрази, че въпросите ми са насочващи, и съдията прие някои от възраженията му, но това нямаше значение. Адвокатът беше възприел тактиката да се опитва да наруши ритъма ми, като постоянно ме прекъсва, независимо дали възраженията му са основателни.

Въпреки прекъсванията Айзънбак свидетелства, че преди момента на насилствената й смърт Мелиса Ланди е била в отлично здраве. Той каза, че момичето не било изнасилено по никакъв установим начин. Нямало данни за сексуални контакти — Мелиса била девствена. Причината за смъртта била удушаване. Строшените кости на шията и гърлото й предполагали, че е удушена с голяма сила от мъжка ръка.

С помощта на лазерна показалка патоанатомът посочи на снимките от аутопсията петната по шията на жертвата, предполагащи удушаване с една ръка. Той очерта следата от палеца от дясната страна и по-големия отпечатък от четири пръста отляво.

— Докторе, определихте ли с коя ръка убиецът е удушил жертвата?

— Да, беше съвсем просто да определя, че убиецът е удушил това момиче с дясната си ръка.

— Само с една ръка ли?

— Точно така.

— Успяхте ли да определите как се е случило? Момичето висяло ли е на нещо, когато са го удушили?

— Не, травмите и особено счупените кости показваха, че убиецът е поставил ръка на шията му и го е притиснал към повърхност, оказваща съпротивление.

— Възможно ли е това да е била автомобилна седалка?

— Да.

— Ами мъжки крак?

Ройс възрази, заявявайки, че въпросът изисквал чисто предположение. Съдията се съгласи и ми нареди да продължа нататък.

— Докторе, споменахте двайсет хиляди аутопсии. Предполагам, че много от тях са били убийства чрез удушаване. Беше ли необичайно да се натъкнете на случай, при който жертвата е удушена само с една ръка?

Британецът пак възрази, този път защото въпросът изисквал отговор, излизащ извън компетенцията на свидетеля. Ала Брайтман отсъди в моя полза.

— Този човек е провел двайсет хиляди аутопсии — каза тя. — Склонна съм да смятам, че е натрупал огромен опит. Разрешавам въпроса.

— Можете да отговорите, докторе — отново се обърнах към Айзънбак. — Беше ли необичайно?

— Не непременно. Много убийства се извършват при сбивания и други обстоятелства. Виждал съм го и преди. Ако едната ръка е заета с друго, втората трябва да е достатъчна. Става дума за дванайсетгодишно момиче, което е тежало четирийсет и един килограма. Може да е убито с една ръка, докато убиецът е вършил нещо друго с лявата.

— Шофирането спада ли към тази категория?

— Възразявам — обади се Ройс. — Със същия аргумент.

— И решението е същото — отвърна Брайтман. — Можете да отговорите, докторе.

— Да — каза Айзънбак. — Ако убиецът е управлявал превозно средство с едната си ръка, с другата може да е удушил жертвата. Това е една от възможностите.

Реших, че съм получил всичко необходимо от свидетеля. Завърших прекия разпит и го предадох на Ройс. За мое нещастие Айзънбак имаше по нещо за всички. И адвокатът се възползва от това.

— „Една от възможностите“, така ли се изразихте, доктор Айзънбак?

— Моля?

— Казахте, че описаният от господин Холър сценарий — едната ръка на волана, другата на шията — е една от възможностите. Нали така?

— Да.

— Но не сте били там, за да сте сигурен. Прав ли съм?

— Напълно.

— Казахте „една от възможностите“. Какви други възможности има?

— Ами… не знам. Аз просто отговорих на въпроса на прокурора.

— Ами цигара?

— Моля?

— Възможно ли е убиецът да е държал цигара в лявата си ръка, докато с дясната е душил жертвата?

— Да, предполагам. Да.

— Ами пениса си?

— Пениса си ли?

— Да, пениса си, докторе. Възможно ли е убиецът да е удушил това момиче с дясната си ръка, докато с лявата е държал пениса си?

— Ще трябва да… да, и това е възможно.

— Може да е мастурбирал с едната ръка, докато с другата е душил момичето, нали, докторе?

— Всичко е възможно, но в доклада за аутопсията няма данни, които да го потвърждават.

— Ами данни, които не са отразени в доклада, докторе?

— Не са ми известни такива.

— Това ли искахте да кажете с думите си, че сте наемник, докторе? Взимате страната на обвинението, каквито и да са фактите?

— Не работя винаги за обвинението.

— Радвам се за вас.

Изправих се.

— Ваша светлост, той тормози свидетеля с…

— Господин Ройс, моля ви, дръжте се любезно — прекъсна ме съдията. — И карайте по същество.

— Да, ваша светлост. Докторе, колко от двайсетте хиляди аутопсии, които сте провели, са били на жертви на сексуално мотивирано насилие?

Айзънбак се озърна към мен, но аз не можех да му помогна с нищо. Бош беше заел мястото на Маги и сега се наведе към ухото ми и прошепна:

— Какво прави Ройс? Да не се опитва да докаже нашата позиция?

Вдигнах ръка, за да не ме разсейва от разговора между адвоката и Айзънбак, и тихо отвърнах:

— Не, тяхната.

Патоанатомът още не беше отговорил.

— Докторе, моля, отговорете на въпроса — подкани го Брайтман.

— Не съм ги броил, но много от престъпленията бяха сексуално мотивирани.

— Това такова ли беше?

— Не мога да направя подобно заключение въз основа на резултатите от аутопсията. Но когато се касае за дете, особено момиченце, отвлечено от непознат, почти винаги…

— Моля отговорът да бъде изключен от протокола, понеже не е по същество — прекъсна го Ройс. — Свидетелят прави предположения, които не са подкрепени с доказателства.

Съдията обмисли възражението. Аз мълчаливо се изправих, готов да реагирам.

— Докторе, моля, отговорете само на поставения ви въпрос — каза Брайтман накрая.

— Мисля, че отговорих — отвърна Айзънбак.

— Тогава ще бъда по-конкретен — рече Ройс. — Не сте открили следи от сексуално насилие по тялото на Мелиса Ланди, нали, докторе?

— Точно така.

— Ами по дрехите на жертвата?

— Аз се занимавам само с тялото. Дрехите се анализират от криминалисти.

— Разбира се.

Британецът се поколеба и погледна към бележките си. Виждах, че се чуди докъде да доведе нещо. Явно си мислеше: „Дотук добре — да рискувам ли да отида по-нататък?“

Накрая се реши.

— Докторе, когато преди малко възразих срещу вашия отговор, вие споменахте за „отвличане от непознат“. Какви резултати от аутопсията потвърждават такова твърдение?

Айзънбак се замисли и даже се зачете в протокола от аутопсията, който лежеше пред него.

— Докторе?

— Хм, не си спомням нищо от аутопсията да го потвърждава.

— Всъщност резултатите от аутопсията потвърждават тъкмо обратното заключение, нали така?

Патоанатомът искрено се смути.

— Не съм сигурен какво искате да кажете.

— Привличам вниманието ви към осма страница от протокола. Предварителния оглед на трупа.

Ройс изчака малко, докато Айзънбак отвори документа на посочената страница. Аз също го направих, макар че нямаше нужда. Знаех накъде клони адвокатът и не можех да му попреча. Просто трябваше да съм готов да възразя в подходящия момент.

— Докторе, в протокола пише, че пробите, взети от ноктите на жертвата, са негативни за кръв и тъкани. Виждате ли го на осма страница?

— Да, аз взех проби от ноктите й, но бяха чисти.

— Това показва, че не е одраскала нападателя, убиеца си. Нали така?

— Заключението е такова, да.

— И това също показва, че е познавала своя напа…

— Възразявам! — изправих се аз, но не достатъчно бързо. Ройс беше успял да направи внушението си пред съдебните заседатели.

— Предположения, които не се потвърждават от доказателствата — заявих аз. — Ваша светлост, защитата явно се опитва да внуши на съдебните заседатели несъществуващи факти.

— Приема се. Господин Ройс, предупреждение.

— Да, ваша светлост. Защитата няма повече въпроси към този свидетел на обвинението.

28.

Бош почука на вратата на стая 804 и впери очи в шпионката. Скоро му отвори Макфърсън, която си погледна часовника, докато отстъпваше, за да го пусне вътре.

— Защо не си в съда с Мики? — попита тя.

Детективът влезе в стая с приятна гледка към Гранд Авеню и края на „Билтмор“. Имаше диван и две кресла, едното заето от Сара Ан Глисън. Хари й кимна.

— Защото няма нужда от мен. Нужен съм тук.

— Какво става?

— Ройс разкри картите си. Трябва да поговоря със Сара за това.

Той тръгна към дивана, но Макфърсън постави длан върху ръката му и го спря.

— Чакай малко. Преди да го обсъдиш със Сара, ми обясни какво става.

Бош кимна. Маги имаше право. Той се огледа наоколо, ала нямаше къде да поговорят насаме.

— Хайде да се поразходим.

Макфърсън отиде при масичката и взе електронна карта-ключ.

— Веднага се връщаме, Сара. Искаш ли нещо?

— Не, ще ви чакам тук.

Тя повдигна скицника, който държеше. Той щеше да й прави компания.

Бош и Макфърсън напуснаха стаята и слязоха с асансьора във фоайето. Барът беше пълен, но успяха да си намерят маса до входа.

— Добре, как Ройс е разкрил картите си? — попита тя.

— Когато разпитваше Айзънбак, той се възползва от въпроса на Мики за това, че убиецът я е удушил само с дясната си ръка.

— Да, докато е шофирал. Паникьосал се е, когато е чул съобщението по полицейската радиостанция, и я е убил.

— Това е нашата версия. Е, Ройс вече започна да излага версията на защитата. По време на кръстосания разпит попита дали е възможно убиецът да я е удушил с една ръка, докато е мастурбирал с другата.

Макфърсън се замисли.

— Това е старата версия на обвинението — каза тя. — От първия процес. Че убийството е извършено по време на сексуален акт. С Мики предположихме, че щом Ройс получи всичките ни материали и узнае, че семенната течност е от втория баща, ще го разиграе по този начин. Ще представят втория баща като чучелото. Ще заявят, че той я е убил и че ДНК експертизата го доказва.

Тя скръсти ръце и продължи да разсъждава на глас.

— Добре, обаче тази версия има две слабости. Сара и космите от седалката на „паяка“. Следователно пропускаме нещо. Ройс трябва да е открил нещо друго или свидетел, който опровергава разпознаването на Сара.

— Тъкмо затова съм тук. Донесох свидетелския списък на защитата. Тия хора си играят на криеница с мен и не успях да намеря всички. Сара трябва да прочете списъка и да ми каже върху кого да се съсредоточа.

— А тя откъде ще знае, по дяволите?

— Трябва. Това са нейни хора. Гаджета, съпрузи, приятели наркомани. Всичките имат досиета. Това са хората, с които се е движила, преди да започне живота си наново. Всички адреси вече са невалидни и не ни вършат работа. Ройс сигурно ги крие.

Макфърсън кимна.

— Затова го наричат Хитрия Клайв. Добре, да идем да поговорим с нея. Остави ме първо аз да опитам, става ли?

Тя се изправи.

— Чакай малко — спря я Бош.

Маги го погледна.

— Какво има?

— Ами ако версията на защитата е вярна?

— Майтапиш ли се?

Детективът не отговори. Тя не чака дълго и се запъти към асансьора. Хари стана и я последва.

Върнаха се в стаята. Бош забеляза, че докато ги е чакала, Глисън е нарисувала лале в скицника. Той седна на дивана срещу нея, а Макфърсън се настани на фотьойла от дясната й страна.

— Трябва да поговорим, Сара — започна тя. — Според нас някой твой познат от онези изгубени години ще се опита да помогне на защитата. Трябва да решим кой е той и какви показания ще даде.

— Не разбирам — отвърна Глисън. — Аз бях тринайсетгодишна, когато ни сполетя това. Какво значение има кои са ми били приятели после?

— Има, защото могат да свидетелстват за неща, които си направила. Или казала.

— Какви неща?

Макфърсън поклати глава.

— Тъкмо това е досадното — че не знаем. Известно ни е само следното: днес в съда защитата ясно е показала, че ще се опита да прехвърли вината за смъртта на сестра ти върху втория ти баща.

Сара вдигна ръце, сякаш се предпазваше от удар.

— Това е безумно. Аз бях там. Видях как онзи човек я отвлича!

— Знаем, Сара. Въпросът обаче е какво ще бъде представено пред съдебните заседатели и на кого ще повярват те. Виж, детектив Бош има списък със свидетелите на защитата. Искам да го прегледаш и да ни кажеш какво ти говорят тези имена.

Хари извади списъка от куфарчето си и го подаде на Макфърсън, а тя — на Сара.

— Съжалявам, всички тия бележки са мои — поясни той. — Когато се опитвах да ги открия. Гледай само имената.

Бош видя, че устните й леко помръдват, когато започна да чете. После престанаха и тя просто се втренчи в листа. От очите й бликнаха сълзи.

— Сара? — подкани я Макфърсън.

— Тези хора — прошепна Глисън. — Мислех, че никога повече няма да ги видя.

— Пак може никога да не ги видиш — успокои я Маги. — Фактът, че са в списъка, не означава, че ще ги призоват всичките. Взели са имената от досиетата и са ги вписали тук, за да ни объркат. Това се нарича „трупане на копа сено“. Те крият истинските свидетели и нашият следовател, детектив Бош, си губи времето да търси не който ни е нужен. Но тук трябва да има поне едно важно име. Кое е то, Сара? Помогни ни.

Глисън се вторачи в списъка, без да отговори.

— Някой, който ще може да каже, че сте били близки. С кого си прекарала много време и си му разкрила тайните си?

— Мислех, че съпруг не може да свидетелства срещу съпругата си.

— Единият съпруг не може да бъде принуден да свидетелства срещу другия. Но за какво говориш, Сара?

— За този тук.

Тя посочи едно име в списъка. Бош се наведе и го прочете. Едуард Роуман. Детективът беше установил, че се е лекувал в затворнически рехабилитационен център в Северен Холивуд, където Сара бе прекарала девет месеца след последния си престой в затвора. Предполагаше, че са имали връзка само по време на групова терапия. Посоченият от Ройс последен известен адрес беше мотел във Ван Найс, само че Роуман отдавна го нямаше там. Хари се бе отказал да го издирва повече, решавайки, че името е само поредната сламка в копата сено на британеца.

— Роуман — каза той. — Били сте с него в рехабилитационния център, нали?

— Да — потвърди Глисън. — После се оженихме.

— Кога? — попита Макфърсън. — Нямаме данни за този брак.

— След като излязохме. Той познаваше един свещеник. Оженихме се на плажа. Но не трая дълго.

— Разведени ли сте?

— Не… Не ме интересуваше. После, когато се излекувах, просто не исках да се връщам там. Това беше едно от нещата, които изключваш. Все едно не се е случвало.

Маги погледна Бош.

— Може бракът да не е законен — допусна той. — И затова в окръжните архиви няма нищо.

— Няма значение дали е законен — отвърна прокурорката. — Той очевидно се е съгласил да свидетелства и може да даде показания срещу нея. Важното е какви ще са тези показания. Какво ще каже Роуман, Сара?

Глисън бавно поклати глава.

— Не знам.

— Е, какво си му разказала за сестра си и втория ти баща?

— Не знам. Ония години… почти нищо не си спомням от тогава.

След кратко мълчание Макфърсън я помоли да прегледа останалите имена в списъка. Сара го направи и поклати глава.

— Не знам кои са част от тия хора. Някои познавах само по прякор.

— Но познаваш Едуард Роуман, нали?

— Да. Живяхме заедно.

— Колко време?

Глисън засрамено поклати глава.

— Кратко. В рехабилитационния център смятахме, че сме създадени един за друг. Когато излязохме, просто не се получи. Продължи около три месеца. Пак ме арестуваха и когато излязох от затвора, него го нямаше.

— Възможно ли е бракът да не е бил законен?

Тя се замисли за миг и вяло сви рамене.

— Май всичко е възможно.

— Добре, Сара, сега пак ще изляза с детектив Бош за няколко минути. Искам да си помислиш за Едуард Роуман. Всичко, което си спомниш, ще ни е от полза. Няма да се бавя.

Макфърсън взе свидетелския списък от нея и го върна на Хари. Двамата напуснаха стаята, но се отдалечиха само на няколко крачки по коридора, после спряха и заговориха шепнешком.

— Струва ми се, че е най-добре да го намериш — каза тя.

— Защо? — попита Бош. — Ако е главният свидетел на Ройс, той няма да разговаря с мен.

— Тогава научи всичко каквото можеш за него. За да можем да го унищожим, когато настъпи моментът.

— Ясно.

Бош се обърна и се насочи към асансьорите, но Макфърсън го повика и той спря.

— Сериозно ли говореше? — попита тя.

— За кое?

— Долу във фоайето. Въпроса, който ми зададе. Наистина ли мислиш, че преди двайсет и четири години тя си е измислила всичко?

Бош дълго я гледа, после сви рамене.

— Не знам.

— Ами космите на седалката? Те не потвърждават ли нейната версия?

Хари разпери ръце.

— Това са косвени доказателства. И не съм бил там, когато са ги открили.

— Това пък какво означава?

— Означава, че понякога се случват разни неща, когато жертвата е дете. И че не съм бил там, когато са ги открили.

— Божичко, може би трябваше да работиш за защитата.

Бош отпусна ръце.

— Сигурен съм, че вече са се сетили за това.

Той отново се обърна към асансьорите и се отдалечи.

29.

Понякога колелцата на правосъдието се въртят гладко. Вторият ден от процеса започна точно по график. Всички съдебни заседатели бяха в ложата, съдията седеше на катедрата, а Джейсън Джесъп и неговият адвокат бяха на масата на защитата. Изправих се и повиках първия свидетел за, надявах се, един плодотворен ден за обвинението. Хари Бош вече беше довел Изи Гордън в залата. След пет минути тя се бе заклела и настанила. Свидетелката беше дребна жена с очила с черни рамки, които уголемяваха очите й. Моите записки показваха, че е петдесетгодишна, но изглеждаше по-възрастна.

— Госпожо Гордън, бихте ли казали на съдебните заседатели как се издържате?

— Да. Аз съм криминалист в Лосанджелиското полицейско управление, ръководител оглед на местопрестъпления. Работя в Сектора по криминалистика от хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

— Бяхте ли вече на работа на шестнайсети февруари същата година?

— Да. Това беше първият ми работен ден.

— И каква задача ви възложиха?

— Моята задача беше да се уча. Определиха ми ръководител и трябваше да ме въведат в работата.

Изи Гордън бе истинска находка за обвинението. Двама специалисти и техният ръководител бяха поели трите местопрестъпления, свързани с делото на Мелиса Ланди — къщата на „Уиндзор“, контейнера за смет зад „Ел Рей“ и „паяка“ на Джесъп. Като новопостъпила, Гордън беше придружавала навсякъде главния криминалист и затова бе присъствала и на трите места. Главният криминалист отдавна беше мъртъв, а другите специалисти се бяха пенсионирали и не можеха да дадат показания и за трите местопрестъпления. Откриването на Гордън улесняваше представянето на доказателствата от местопрестъпленията.

— Кой беше главен криминалист?

— Арт Донован.

— С него ли бяхте във въпросния ден?

— Да. Отвличане, което преквалифицираха в убийство. Наложи се за един ден да се прехвърляме от местопрестъпление на местопрестъпление. На три различни места.

— Добре, да ги разгледаме едно по едно.

През следващия час и половина преведох Гордън през местопрестъпленията от 16 февруари 1986 година. С нейна помощ можех да покажа снимки, видеозаписи и протоколи от тези места. Ройс продължаваше да възразява, опитвайки се да ограничи безпрепятствения приток на информация към съдебните заседатели. Само че не можеше да направи нищо и започваше да ядосва съдията. Виждах го и затова не се оплаквах. Исках да я вбеси. Това можеше да ми влезе в работа по-късно.

Показанията на Гордън бяха съвсем банални, докато описваше неуспешните опити да намерят стъпки и други следи в предния двор на семейство Ланди. Стана по-драматично, когато си спомни, че спешно са ги повикали на ново местопрестъпление — контейнера зад „Ел Рей“.

— Повикаха ни, когато откриха трупа. Всички си шепнехме, защото семейството беше в къщата и не искахме да ги разстройваме, докато не се уверим, че има труп и той е на тяхното момиченце.

— С Донован ли отидохте при „Ел Рей“?

— Да, и с детектив Клостър. Там се срещнахме с патоанатома. Вече работехме по убийство, затова повикаха още специалисти.

Показанията за огледа на местопрестъплението при „Ел Рей“ ми дадоха нова възможност да покажа още видеозаписи и снимки на жертвата. Ако не друго, исках всеки заседател в ложата да се разгневи от видяното. Исках да запаля огъня на един от основните инстинкти. Отмъщението.

Разчитах, че Ройс ще възрази, и той не ме разочарова, обаче вече беше изчерпал кредита си при съдията и аргументът му, че този материал е илюстративен и прекалено еднообразен, не срещна разбиране. Брайтман ми позволи да продължа.

Накрая Изи Гордън ни отведе на последното местопрестъпление, „паяка“, и разказа как забелязала три дълги косъма в цепнатината между седалката и облегалката и ги показала на Донован.

— Какво стана с тях? — попитах аз.

— Бяха прибрани в отделни пликчета, надписани и отнесени в Сектора по криминалистика за сравнение и анализ.

Показанията на Гордън бяха последователни и ефикасни. Когато я предадох на защитата, Ройс направи каквото можа. Не оспори събирането на доказателства, само се опита да спечели още една точка за своята версия. Затова пропусна първите две местопрестъпления и се съсредоточи върху „паяка“.

— Госпожо Гордън, когато отидохте в гаража на „Аардварк“, полицаите бяха ли вече там?

— Да, естествено.

— Колко бяха?

— Не съм ги броила. Няколко.

— Имаше ли детективи?

— Да, детективите претърсваха цялата фирма, имаха съдебна заповед.

— Същите детективи ли бяха, които видяхте на предишните местопрестъпления?

— Да, струва ми се. Предполагам, че са били същите, но не си спомням точно.

— Но явно си спомняте други неща съвсем точно. Защо не помните с кои детективи сте работили?

— По случая работеха няколко души. Детектив Клостър беше главен следовател, но имаше три различни местопрестъпления, плюс малката свидетелка. Не помня дали той беше в гаража, когато отидох там, но по някое време го видях. Ако проверите в протоколите от местопрестъпленията, мисля, че ще видите кой и кога е бил там.

— Аха, тогава ще го направим.

Ройс се приближи до свидетелската скамейка и даде на Гордън три документа и молив. После се върна на катедрата.

— Какви са тези три документа, госпожо Гордън?

— Това са протоколи от местопрестъпления.

— И от кои местопрестъпления са?

— Трите, на които работих по делото „Ланди“.

— Бихте ли ги разгледали и оградили всяко име, което фигурира и в трите?

Отне й по-малко от минута да изпълни задачата.

— Готова ли сте? — попита Ройс.

— Да, има четири имена.

— Бихте ли ни ги прочели?

— Да, аз и моят ръководител Арт Донован, после детектив Клостър и неговият партньор Чад Стайнър.

— Само вие четиримата сте били и на трите местопрестъпления през този ден, нали така?

— Да.

Маги се наведе към мен и прошепна:

— Прехвърляне на материали от едно местопрестъпление на друго.

Леко поклатих глава.

— Това предполага елемент на случайност. Мисля, че той цели да докаже нарочно подхвърляне.

Тя кимна и се отдръпна. Ройс зададе следващия си въпрос.

— Фактът, че сте сред четиримата, които са били и на четирите места, предполага, че отлично познавате това престъпление и неговото значение, не съм ли прав?

— Не съм сигурна какво искате да кажете.

— Полицейските служители проявяваха ли силни емоции на тези местопрестъпления?

— Е, всички бяха професионалисти.

— Искате да кажете, че никой не го е било грижа за едно дванайсетгодишно момиче?!

— Напротив, на първите две местопрестъпления беше, меко казано, напрегнато. На едното място беше семейството, на второто — мъртвото момиченце. Не си спомням да е имало някакви емоции в гаража.

Грешен отговор, помислих си. Това отваряше врата за защитата.

— Добре, но на първите две местопрестъпления е имало силни емоции, нали? — попита Ройс.

Изправих се, просто за да му дам една доза от собственото му лекарство.

— Възразявам. Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

— Приема се.

Британецът не се смути.

— Тогава как се проявяваха тези емоции? — попита той.

— Ами разговаряхме помежду си. Арт Донован ми каза да запазя професионална безпристрастност. Каза, че трябвало да дадем всичко от себе си, защото ставало дума за малко момиченце.

— А детективите Клостър и Стайнър?

— И те казаха същото — че не бива да оставим и един камък непреобърнат, че трябва да го направим заради Мелиса.

— Детектив Клостър по име ли нарече жертвата?

— Да, много добре си спомням.

— Беше ли много разгневен и разстроен?

Станах от мястото си и възразих:

— Предположения, които не се потвърждават нито от доказателствата, нито от показанията.

Съдията прие възражението ми и нареди на Ройс да продължи.

— Госпожо Гордън, моля, погледнете в протоколите от местопрестъпленията, които все още са пред вас, и ни кажете дали часът на пристигане и заминаване на служителите се посочва точно.

— Да, посочва се. След всяко име е отбелязан час на пристигане и заминаване.

— Преди малко казахте, че освен вас и вашия началник, само детективите Клостър и Стайнър са били и на трите местопрестъпления.

— Да, те бяха главните следователи по това дело.

— Преди вас и господин Донован ли са били на всяко място?

Гордън трябваше да направи справка с информацията в протоколите.

— Да.

— Значи са имали достъп до трупа на жертвата, преди вие да отидете при „Ел Рей“, нали така?

— Не знам какво разбирате под „достъп“, но да, те бяха първи на местопрестъплението.

— И освен това са имали достъп до „паяка“, преди вие да отидете там и да видите трите косъма, толкова удобно защипани в цепнатината на седалката, прав ли съм?

Възразих, че адвокатът иска от свидетелката да прави предположения за неща, на които не е присъствала. Освен това оспорих употребата на думата „удобно“. Ройс явно играеше за пред заседателите. Брайтман му каза да формулира наново въпроса.

— Детективите са имали достъп до „паяка“, преди вие да видите трите косъма в цепнатината на седалката, нали така?

Гордън взе пример от моето възражение и отговори така, както исках аз.

— Не знам, защото не съм била там.

И все пак Ройс успя да направи внушението си пред съдебните заседатели. И в същото време ми разкри същината на аргументацията си. Защитата щеше да развие версията, че полицията, в лицето на Клостър и/или неговия партньор Стайнър, е подхвърлила космите, за да гарантира осъждането на Джесъп след разпознаването му от тринайсетгодишната Сара. Нещо повече, Ройс щеше да твърди, че тя нарочно го е идентифицирала грешно, тъй като семейство Ланди се е опитвало да скрие факта, че Мелиса е убита, случайно или не, от втория си баща.

Тази стратегия щеше да се реализира много трудно. За да успее, поне един съдебен заседател трябваше да повярва във версията на защитата, която предполагаше два сговора, действащи независимо един от друг и все пак заедно. Обаче се сещах за двама адвокати в града, които можеха да го постигнат, и Ройс беше единият. Трябваше да съм готов.

— Спомняте ли си какво се случи, след като забелязахте космите на седалката на „паяка“? — попита британецът.

— Показах ги на Арт, понеже той събираше веществените доказателства — отговори свидетелката. — Аз бях там просто за да наблюдавам и да трупам опит.

— Повикаха ли детективите Клостър и Стайнър, за да ги видят?

— Да, струва ми се.

— Спомняте ли си какво направиха те?

— Не си спомням да са правили нещо, свързано с космите. Те водеха следствието, затова бяха осведомени за откриването на веществените доказателства и толкова.

— Вие бяхте ли доволна от себе си?

— Не ви разбирам.

— Това е бил първият ви ден на работа — първият ви случай. Бяхте ли доволна от себе си, след като забелязахте космите? Бяхте ли горда?

Гордън се поколеба, сякаш се чудеше дали въпросът е някакъв капан.

— Бях доволна, че съм помогнала, да.

— А някога питали ли сте се защо тъкмо вие, новачката, сте забелязали космите на седалката преди вашия началник или двамата главни следователи?

Свидетелката пак се поколеба и отговори отрицателно. Ройс каза, че няма повече въпроси. Беше провел отличен кръстосан разпит, бе посял много семена, които по-късно можеха да дадат плод на нещо по-голямо в позицията на защитата.

Направих каквото можах. Помолих Гордън да съобщи имената на шестимата униформени полицаи и другите двама детективи, посочени в протоколите като пристигнали преди Клостър и Стайнър на мястото, където бяха открили трупа на Мелиса Ланди.

— Значи хипотетично, ако са искали да вземат косми от жертвата, за да ги подхвърлят някъде другаде, детектив Клостър или Стайнър е трябвало да го направят под носа на още осем полицаи или да ги убедят да им го позволят. Така ли е? — попитах аз.

— Да, предполагам.

Благодарих на свидетелката и си седнах на мястото. Ройс отново се върна на катедрата.

— Също хипотетично, ако Клостър или Стайнър са искали да подхвърлят косми от жертвата на третото местопрестъпление, не е било нужно да ги взимат направо от главата на жертвата, ако е имало и други източници, нали?

— Предполагам, че не, ако е имало други източници.

— Например четка за коса в дома на жертвата, нали така?

— Вероятно.

— Те са били в дома на жертвата, нали?

— Да, това е едно от местопрестъпленията, в чийто протокол са записани.

— Нямам повече въпроси.

Ройс ме беше приклещил в ъгъла и реших да не задълбавам повече. Каквото и да измъкнех от свидетелката, той можеше да го неутрализира.

Брайтман освободи Гордън и разпусна съда за обяд. Казах на Бош, че след почивката е негов ред да седне на свидетелската скамейка и да прочете протоколираните показания на Клостър. Попитах го дали иска да хапнем заедно, за да обсъдим версията на защитата, но той отговори, че имал да свърши нещо.

Маги отиваше в хотела, за да обядва със Сара Ан Глисън, тъй че оставах сам.

Или поне така си мислех.

Докато крачех по централната пътека към задния вход на залата, от последния ред се изправи привлекателна жена. Тя се усмихна и се приближи.

— Господин Холър, аз съм Рейчъл Уолинг от ФБР.

Отначало не включих, но после свързах името със съответния дял от паметта си.

— Да, профайлърката. Вие отвлякохте вниманието на моя следовател с версията си, че Джейсън Джесъп е сериен убиец.

— Е, надявам се, че повече съм помогнала, отколкото съм ви попречила.

— Ще видим по-късно. С какво мога да ви бъда полезен, агент Уолинг?

— Щях да ви попитам дали имате време да обядваме заедно, но щом смятате, че ви отвличам от работата, може би просто трябва да…

— Знаете ли какво, агент Уолинг, имате късмет. Свободен съм. Да вървим да обядваме.

Посочих вратата и двамата излязохме.

30.

Този път закъсня съдията. Екипите на обвинението и защитата бяха по местата си в уреченото време, ала от Брайтман нямаше и следа. Секретарката също не знаеше дали закъснението се дължи на лична работа, или на някакъв проблем с процеса. Бош стана от стола си до парапета, приближи се до Холър и го потупа по гърба.

— Скоро ще започнем, Хари. Готов ли си? — каза Холър.

— Готов съм, но трябва да поговорим.

— Какво има?

Бош се извъртя така, че да застане с гръб към масата на защитата, и сниши глас в едва доловим шепот.

— През обедната почивка отидох да видя момчетата от ЗСР. Показаха ми някои неща, за които трябва да знаеш.

Държеше се прекалено тайнствено, но снимките от наблюдението предишната нощ, които му беше показал лейтенант Райт, бяха обезпокояващи. Джесъп замисляше нещо и каквото и да бе то, щеше да се случи скоро.

Преди Холър да отговори, шумът в залата стихна при появата на съдията.

— След заседанието — прошепна Мики и се обърна към съдийската катедра.

Бош отново зае мястото си до парапета. Брайтман нареди на пристава да повика съдебните заседатели и скоро всички бяха готови.

— Бих искала да се извиня — каза съдията. — Закъснението беше по моя вина. Имах лична работа и ми отне повече време, отколкото очаквах. Господин Холър, моля, повикайте следващия си свидетел.

Холър се изправи и призова Доръл Клостър. Бош стана и се насочи към свидетелската скамейка, докато Брайтман отново обясняваше на заседателите, че призованият от обвинението свидетел не е в състояние да се яви, затова Бош и Холър ще прочетат неговите дадени под клетва показания. Въпреки че всичко това беше отработено по време на заседание преди процеса, независимо от възражението на защитата, Ройс пак се изправи и възрази.

— Господин Ройс, вече обсъдихме този въпрос — отвърна съдията.

— Бих искал да помоля съда да преосмисли решението си, тъй като този начин на даване на показания напълно нарушава конституционното право на господин Джесъп да разпита своите обвинители. На детектив Клостър не са били зададени въпросите, които бих желал да му отправя аз, въз основа на сегашната позиция на защитата.

— Повтарям, господин Ройс, вече уредихме този въпрос и не желая да го разисквам пред съдебните заседатели.

— Но, ваша светлост, така ми се пречи да защитавам господин Джесъп адекватно.

— Господин Ройс, проявих изключително великодушие, като ви позволих да се поперчите пред заседателите. Търпението ми се изчерпва. Можете да седнете на мястото си.

Ройс измери с поглед съдията. Бош знаеше какво прави той. Играеше за пред заседателите. Искаше да виждат в него и Джесъп онеправданата страна. Искаше да разберат, че срещу Джесъп е не само обвинението, но и съдията. След като проточи мълчанието си колкото посмя, той отново заговори:

— Ваша светлост, не мога да си седна, когато е заложена свободата на моя клиент. Това е нечувано…

Брайтман гневно удари с длан по катедрата и плясъкът прозвуча като изстрел.

— Няма да говорим за това пред съдебните заседатели, господин Ройс. Моля заседателите да се върнат в стаята си.

Ококорени и вече усетили обхваналото залата напрежение, те се изнизаха навън, до един озъртайки се през рамо, за да видят какво става зад тях. Ройс продължаваше да се взира яростно в съдията. И Бош знаеше, че адвокатът само позира. Тъкмо това искаше Ройс — заседателите да видят как го онеправдават и му пречат да защити обвиняемия. Нищо че ги извеждаха от залата. Всички бяха наясно, че съдията здравата ще го нашамари.

Щом вратата на тяхната стая се затвори, Брайтман отново се обърна към Ройс. За трийсетте секунди, докато заседателите напускаха залата, тя, очевидно, беше успяла да се успокои.

— Господин Ройс, след края на този процес ще проведем заседание за неуважение към съда, по време на което ще разгледаме и накажем днешното ви поведение. Дотогава, ако ви наредя да седнете и вие откажете да се подчините, ще заповядам на съдебния пристав насила да ви върне на мястото ви. И изобщо не ме интересува дали съдебните заседатели са тук, или не. Разбирате ли ме?

— Да, ваша светлост. И бих искал да се извиня, задето се поддадох на емоциите си.

— Много добре, господин Ройс. Сега седнете и пак ще повикаме заседателите в залата.

Двамата дълго се гледаха, докато накрая британецът бавно седна. Съдията нареди на пристава да доведе заседателите.

Бош ги наблюдаваше, докато заемаха местата си. Всички се взираха в Ройс и Хари разбра, че гамбитът на адвоката е бил успешен. В очите им имаше съчувствие, сякаш знаеха, че всеки момент може и те да разсърдят съдията и да бъдат порицани по подобен начин. Нямаха представа какво се е случило, докато са чакали зад затворената врата, ала Ройс се държеше като дете, което са пратили в кабинета на директора и след завръщането си е разказало на всички за това.

Преди да възобнови процеса, съдията се обърна към заседателите.

— Искам съдебните заседатели да разберат, че в процес от такъв характер емоциите понякога се разгорещяват. С господин Ройс обсъдихме въпроса и той е уреден. Не бива да обръщате внимание на това. А сега да продължим с четенето на показанията, дадени под клетва в миналото. Господин Холър?

— Да, ваша светлост.

Мики се изправи и отиде на катедрата, носеше разпечатка на показанията на Доръл Клостър.

— Детектив Бош, вие сте под клетва. Имате ли транскрипцията на показанията, дадени от детектив Доръл Клостър на осми октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година?

— Да.

Хари постави транскрипцията пред себе си и извади очила за четене от вътрешния джоб на сакото си.

— Добре, аз пак ще чета въпросите, зададени на детектив Клостър под клетва от прокурор Гари Линц, а вие ще четете отговорите на свидетеля — каза Холър.

След серия отговори, даващи обща информация за Клостър, показанията бързо преминаха към разследването на убийството на Мелиса Ланди.

— „Добре, господин Клостър, вие работите в детективския отдел в Уилшърския участък, нали така?“

— „Да, в «Убийства и тежки престъпления».“

— „Този случай не е започнал като разследване на убийство.“

— „Не. С партньора ми ни повикаха от вкъщи, след като в дома на семейство Ланди са били пратени патрулни групи и предварителното следствие е определило, че се касае за отвличане от непознат. Това е тежко престъпление и пратиха нас.“

— „Какво се случи, когато отидохте в дома на семейство Ланди?“

— „Отначало разделихме присъстващите — майката, бащата и Сара, сестрата — и ги разпитахме. После събрахме семейството и проведохме съвместен разпит. Така често е най-добре и този път също се получи. При съвместния разпит установихме посоката на разследване.“

— „Разкажете ни за това. Как я установихте?“

— „При индивидуалния разпит Сара ни съобщи, че играела със сестра си на криеница и се скрила зад някакви храсти до предния ъгъл на къщата. Не се виждала от улицата. Чула боклукчийски камион и видяла боклукчия да пресича двора и да отвлича сестра й. Тези събития се случиха в неделя, затова знаехме, че този ден не е събиран боклук. Но когато помолих Сара да разкаже историята пред родителите си, баща й веднага се сети, че в неделя сутрин из квартала обикалят няколко «паяка» и шофьорите носят гащеризони като на служителите в градската чистота. И това стана първата ни следа.“

— „Какво направихте после?“

— „Успяхме да получим списък на лицензираните компании, които вдигаха коли в район Уилшър. Дотогава вече бях събрал още детективи и си разделихме списъка. Онзи ден бяха работили само три фирми и всяка двойка детективи пое по една от тях. Ние с партньора ми отидохме в гараж на Ла Бреа Булевард, който принадлежеше на «Аардварк Тоуинг».“

— „И какво се случи, когато отидохте там?“

— „Установихме, че се готвят да затварят, защото, общо взето, работели в забранени за паркиране зони около църквите и приключили до обед. Имаше трима шофьори и когато отидохме, вече се канеха да си тръгват. Всички доброволно се съгласиха да се представят и да отговорят на въпросите ни. Докато партньорът ми провеждаше предварителен разпит, аз се върнах в нашата кола и продиктувах имената в главния диспечерски пункт, за да ги проверят за досиета.“

— „Кои бяха тези шофьори, детектив Клостър?“

— „Казваха се Уилям Клинтън, Джейсън Джесъп и Дерек Уилбърн.“

— „И до какъв резултат стигна проверката ви?“

— „Само Уилбърн имаше досие. Бяха го арестували за опит за изнасилване, но не беше осъден. Преди четири години, доколкото си спомням.“

— „Това направи ли го заподозрян за отвличането на Мелиса Ланди?“

— „Да. Отговаряше на общото описание, което ни даде Сара. Шофираше голям камион и носеше гащеризон. И имаше досие за сексуално престъпление. Това ме накара да го заподозра.“

— „Какво направихте после?“

— „Върнах се при партньора си, той още разпитваше шофьорите. Знаех, че бързината е от значение. Момиченцето още не беше открито. В такива случаи колкото повече време мине от изчезването, толкова по-малка е вероятността от щастлив край.“

— „Затова сте взели някакво решение, нали така?“

— „Да, реших, че трябва да покажем Дерек Уилбърн на Сара Ланди, за да видим дали ще разпознае в него похитителя.“

— „И сте организирали официално разпознаване, така ли?“

— „Не.“

— „Защо?“

— „Смятах, че няма време. Трябваше да бързаме, да се опитаме да открием момичето. Затова попитах тримата шофьори дали са съгласни да дойдат на друго място, където да продължим разпита. И тримата се съгласиха.“

— „Без колебание ли?“

— „Без колебание. Съгласиха се.“

— „Между другото, какво се случи, когато другите детективи отидоха в останалите две фирми, работещи в район Уилшър?“

— „Не намериха никой, когото да квалифицират като заподозрян.“

— „Искате да кажете никой с досие, така ли?“

— „Нито с досие, нито някой, който да събуди съмнения по време на проведените от тях разпити.“

— „Затова сте се съсредоточили върху Дерек Уилбърн, прав ли съм?“

— „Напълно.“

— „Когато Уилбърн и другите двама шофьори са се съгласили да бъдат разпитани на друго място, какво направихте вие?“

— „Повикахме две патрулни коли и качихме Джесъп и Клинтън в едната, а Уилбърн — в другата. После затворихме и заключихме гаража и потеглихме първи с нашата кола.“

— „Значи първи сте се върнали в дома на семейство Ланди, нали?“

— „Нарочно. Бяхме наредили на патрулните полицаи да минат по обиколен път до къщата на «Уиндзор», за да ги изпреварим. Когато се върнахме там, заведох Сара в спалнята й на втория етаж, която се намираше в предната част на къщата и гледаше към предния двор и улицата. Спуснах щорите и я накарах да погледне през пролуката между тях, за да не я видят шофьорите.“

— „Какво се случи после?“

— „Партньорът ми остана навън. Когато пристигнаха патрулните коли, аз му казах да изведе тримата шофьори и да ги накара да застанат един до друг на тротоара. И попитах Сара дали познава някой от тях.“

— „Тя позна ли някого?“

— „Не веднага. Но единият, Джесъп, носеше бейзболна шапка и криеше лицето си под козирката, като гледаше към земята.“

В този момент Бош прелисти две страници от показанията. Бяха задраскани, защото съдържаха няколко въпроса за поведението на Джесъп и опита му да скрие лицето си под шапката. Адвокатът на обвиняемия беше възразил срещу тях, съдията прие възражението, обвинението ги преработи и зададе наново, след което Ройс пак възрази. По време на заседанието преди процеса Брайтман се бе съгласила с неговото твърдение, че новите съдебни заседатели изобщо не бива да ги чуват. Една от малкото победи на британеца.

Холър продължи четенето от спорния момент нататък.

— „Добре, детектив, бихте ли разказали на съдебните заседатели какво се случи после?“

— „Сара ме попита дали мъжът с шапката може да я свали. Свързах се с моя партньор по радиостанцията и той накара Джесъп да махне шапката. Сара почти незабавно каза, че е той.“

— „Човекът, който е отвлякъл сестра й ли?“

— „Да.“

— „Чакайте малко. Казахте, че вашият заподозрян е бил Дерек Уилбърн.“

— „Да, тъй като е бил арестуван за сексуално престъпление, смятах, че е най-вероятният заподозрян.“

— „Сара сигурна ли беше, че е разпознала похитителя?“

— „Няколко пъти я помолих да потвърди разпознаването. Тя го направи.“

— „Какво се случи после?“

— „Оставих Сара в стаята й и слязох долу. Поставих Джейсън Джесъп под арест, сложих му белезници и го качих на задната седалка на една от патрулните коли. Казах на полицаите да качат Уилбърн и Клинтън в друга кола и да ги закарат в Уилшърския участък за разпит.“

— „Разпитахте ли веднага Джейсън Джесъп?“

— „Да. Повтарям, бързината беше от значение. Реших, че няма време да го водя в участъка и да го разпитвам официално. Затова се качих в колата при него, прочетох му правата и го попитах дали иска да разговаря с мен. Той отговори положително.“

— „Протоколирахте ли го?“

— „Не. Честно казано, забравих. Всичко се случваше толкова бързо, че мислех само как да открием момиченцето. Носех диктофон в джоба си, но забравих да запиша разговора.“

— „Добре, значи така или иначе сте разпитали Джесъп.“

— „Зададох му няколко въпроса, но не получих много отговори. Той отрече всякакво участие в отвличането. Призна, че същата сутрин е обикалял квартала и може да е минал покрай дома на семейство Ланди, но не си спомнял конкретно да е карал по «Уиндзор». Попитах го дали си спомня да е видял надписа «Холивуд», защото, ако си на «Уиндзор», можеш да видиш чак върха на хълма. Той отговори, че не си спомня да го е забелязал.“

— „Колко време продължи разпитът?“

— „Не много. Може би пет минути. Прекъснаха ни.“

— „Кой ви прекъсна, детектив?“

— „Партньорът ми почука по стъклото и видях по лицето му, че е нещо важно. Слязох от колата и той ми каза, че са я открили. Че са намерили труп на момиченце в един контейнер на «Уилшър».“

— „Това е променило всичко, нали?“

— „Да, абсолютно. Наредих да закарат Джесъп в участъка и да го затворят в килия, докато аз отида на местопрестъплението.“

— „Какво открихте, когато отидохте там?“

— „В един контейнер беше изхвърлен труп на момиче на дванайсет-тринайсет години. Още не беше идентифициран, но приличаше на Мелиса Ланди. Имах снимката й. Бях съвсем сигурен, че е тя.“

— „И сте насочили фокуса на разследването си към това местопрестъпление, така ли?“

— „Да. С партньора ми започнахме да провеждаме разпити, а криминалистите и хората от моргата се занимаваха с тялото. Скоро научихме, че паркингът, който граничи със задния двор на кинотеатъра, е бил използван като временен наказателен паркинг от «паяците» на «Аардварк Тоуинг».“

— „Какво означаваше това?“

— „Означаваше, че има още една връзка между убийството на момичето и «Аардварк». Свидетелката Сара Ланди беше разпознала похитителя в един от шофьорите на «Аардварк», а сега бяха открили жертвата в контейнер до паркинг, използван от шофьорите на същата фирма. За мен случаят ставаше ясен.“

— „Каква беше следващата ви стъпка?“

— „В този момент с партньора ми се разделихме. Той остана на местопрестъплението, а аз се върнах в Уилшърския участък, за да подготвя искане за издаване на заповеди за обиск.“

— „За обиск на какво?“

— „Една за целия гараж на «Аардварк Тоуинг». Втора за «паяка», който Джесъп беше шофирал онзи ден. И още две за дома и личния автомобил на заподозрения.“

— „Бяха ли издадени тези заповеди?“

— „Да. Дежурен беше съдия Ричард Питман, който по случайност играеше голф в Уилшърския кънтри клуб. Занесох му ги и той ги подписа на деветата дупка. После проведохме обиските, като започнахме с «Аардварк».“

— „Вие присъствахте ли на този обиск?“

— „Да. Ние с партньора ми го ръководихме.“

— „И бяха ли установени конкретни веществени доказателства, които сте сметнали за особено важни за следствието?“

— „Да. По някое време ръководителят на групата криминалисти Арт Донован ми съобщи, че в «паяка», който е шофирал Джейсън Джесъп, са открити три кестеняви косъма, дълги над трийсет сантиметра.“

— „Донован информира ли ви къде точно в камиона са намерени космите?“

— „Да, каза, че били в цепнатината между седалката и облегалката на «паяка».“

След тези думи Бош затвори транскрипцията. Показанията на Клостър продължаваха, но бяха стигнали до момента, в който Холър смяташе, че са вкарали в протокола всичко необходимо.

Съдията попита Ройс дали иска да бъде прочетена някоя част от кръстосания разпит. Той се изправи, като държеше два документа, прихванати с кламери.

— За протокола, нямам желание да участвам в процедура, срещу която възразявам, но тъй като съдът определя правилата, ще играя по тях. Имам два кратки откъса от кръстосания разпит на детектив Клостър. Може ли да дам разпечатка с подчертаните текстове на детектив Бош? Мисля, че това ще улесни нещата.

— Много добре — отвърна Брайтман.

Съдебният пристав взе единия документ от Ройс и го занесе на Бош, който набързо го прегледа. Състоеше се само от две страници с транскрибирани показания. Две реплики бяха подчертани с жълто. Докато детективът ги четеше, съдията обясни на заседателите, че адвокатът ще чете въпросите, поставени от предишния защитник на Джесъп, Чарлз Бърнард, а Бош ще продължи да чете отговорите на детектив Доръл Клостър.

— Можете да започнете, господин Ройс.

— Благодаря, ваша светлост. Започвам четенето на транскрипцията. „Детектив, за колко време сте затворили и заключили «Аардварк Тоуинг», закарали сте тримата шофьори на «Уиндзор» и сте се върнали с подписаните заповеди за обиск?“

— „Може ли да направя справка с хронологията на следствието?“

— „Можете.“

— „За около два часа и трийсет и пет минути.“

— „А как затворихте «Аардварк Тоуинг»?“

— „Затворихме гаражите и един от шофьорите, господин Клинтън, струва ми се, имаше ключ за вратата. Взех го и заключих.“

— „После върнахте ли му ключа?“

— „Не, попитах го дали мога да го задържа за известно време и той се съгласи.“

— „Значи, когато сте се върнали с подписаната заповед за обиск, сте имали ключ и просто сте отключили вратата, така ли?“

— „Точно така.“

Ройс прелисти страницата на своя екземпляр и помоли Бош да направи същото.

— Добре, сега четем друг момент от кръстосания разпит. „Детектив Клостър, какво заключение направихте, когато ви съобщиха за космите, открити в «паяка», шофиран онзи ден от господин Джесъп?“

— „Никакво. Космите още не бяха идентифицирани.“

— „Кога ги идентифицираха?“

— „Два дни по-късно ми се обадиха от Сектора по криминалистика. Специалистка по анализ на косми и влакна ми съобщи, че космите били изследвани и били много близки до пробите, взети от жертвата. Затова не можела да изключи жертвата като техен източник.“

— „И какво ви говореше това?“

— „Че Мелиса Ланди вероятно е била в този камион.“

— „Какви други доказателства в камиона свързваха жертвата с него или с господин Джесъп?“

— „Нямаше други доказателства.“

— „Нямаше ли кръв или други телесни течности?“

— „Не.“

— „Влакна от роклята на жертвата?“

— „Не.“

— „Нищо друго ли нямаше?“

— „Нищо.“

— „При отсъствието на други доказателства в «паяка», мислили ли сте дали космите не са били подхвърлени там?“

— „Ами да, мислих за това, както и за всички останали аспекти на случая. Но го отхвърлих, защото свидетелката на отвличането беше разпознала Джесъп и той беше шофирал този камион. Смятам, че космите не са били подхвърлени. Искам да кажа, от кого? Никой не се е опитвал да го изкара виновен. Той беше разпознат от сестрата на жертвата.“

С това четенето приключи. Бош се озърна към ложата на заседателите и видя, че като че ли всички са внимавали през тази може би най-досадна фаза на процеса.

— Нещо друго, господин Ройс? — попита съдията.

— Нищо, ваша светлост.

— Много добре. Мисля, че е време за следобедна почивка. Ще се видим отново след петнайсет минути — и този път ще гледам да дойда навреме.

Залата започна да се изпразва и Бош слезе от свидетелската скамейка. Отиде направо при Холър, който си шепнеше нещо с Макфърсън. Детективът прекъсна разговора им.

— Атуотър, нали?

Мики вдигна поглед към него.

— Да, точно така. Подготви я, че започваме след петнайсет минути.

— Ще имаш ли време да поговорим след заседанието?

— Ще намеря. И на обяд имах интересен разговор. Трябва да ти го разкажа.

Бош ги остави и излезе в коридора. Знаеше, че пред кафемашината на малкия щанд до асансьорите ще има дълга опашка и там ще са мнозина от съдебните заседатели. Реши да слезе по стълбището и да си потърси кафе на друг етаж. Но първо се отби в тоалетната.

Когато влезе, видя пред една от мивките Джесъп. Беше се навел напред и си миеше ръцете. Очите му бяха под долния край на огледалото и не забеляза, че Бош е зад него.

Детективът остана неподвижен и известно време го наблюдава, мислейки си какво ще каже обвиняемият, когато срещне погледа му.

Но точно когато Джесъп вдигна глава и го видя в огледалото, вратата на една от кабините вляво се отвори и отвътре излезе заседател номер десет. Настъпи неловко мълчание.

Накрая Джесъп измъкна книжна салфетка от автомата, подсуши си ръцете и я хвърли в кошчето. После се насочи към изхода, а заседателят зае неговото място на мивката. Бош безмълвно тръгна към един писоар, но се озърна назад към Джесъп, докато онзи излизаше навън.

Детективът го застреля в гърба с показалец. Джесъп така и не се усети.

31.

През почивката се отбих при следващата си свидетелка и се уверих, че е готова да даде показания. Оставаха ми още няколко минути, затова потърсих Бош и го открих на опашката за кафе на долния етаж. Заседател номер шест чакаше през двама души от него. Хванах Хари за лакътя и го дръпнах настрани.

— После ще си вземеш кафе. И без това нямаш време да го пиеш. Исках да знаеш, че обядвах с твоето гадже от Бюрото.

— Какво? С кого?

— С агент Уолинг.

— Тя не ми е гадже. Защо е обядвала с теб?

Поведох го към стълбището и докато разговаряхме, се качихме горе.

— Мисля, че искаше да обядва с теб, обаче ти се чупи толкова бързо, че тя се задоволи с мен. Искаше да ни предупреди. Каза, че гледала и четяла репортажите за процеса и според нея, ако Джесъп нанесе удар, щяло да е скоро. Той реагирал на напрежението и сигурно никога досега не е бил подложен на толкова силен стрес.

Бош кимна.

— Горе-долу за същото исках да поговорим и аз.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ги чува.

— Колегите от ЗСР казват, че от началото на процеса нощната активност на Джесъп се усилвала. Вече излизал всяка нощ.

— Ходил ли е на вашата улица?

— Не, от една седмица не е бил нито там, нито на другите места по „Мълхоланд“. Но през последните две нощи е вършил някои нови неща.

— Какви, Хари?

— В неделя го проследили от Венис нататък покрай плажа. Отишъл при стария склад под кея в Санта Моника.

— Какъв склад? Какво означава това?

— Стар градски склад, който толкова пъти е заливан от морето, че е заключен и изоставен. Джесъп изкопал дупка под дъсчената стена и пропълзял вътре.

— Защо?

— Кой знае? Не са могли да влязат, рискували са да се разкрият. Обаче това не е истинската новина. Истинската новина е, че снощи се е срещнал с двама души в „Таунхауз“ във Венис и после отишъл при някаква кола на един от крайбрежните паркинги. Единият извадил от багажника нещо увито в пешкир и му го дал.

— Пистолет ли?

Бош сви рамене.

— Не са могли да видят, но идентифицирали единия от мъжете по регистрационните номера на колата. Маршал Даниълс. Бил е в „Сан Куентин“ през деветдесетте, по едно и също време с Джесъп.

Започвах да се заразявам от напрежението и настойчивостта, които Бош излъчваше.

— Може да са се познавали. За какво е лежал Даниълс?

— Наркотици и оръжие.

Погледнах си часовника. Трябваше да се връщам в залата.

— В такъв случай трябва да допуснем, че Джесъп е въоръжен. Можем още сега да прекратим освобождаването му под гаранция за връзки с осъден престъпник. Имат ли снимки на Джесъп и Даниълс заедно?

— Имат, обаче не съм сигурен, че трябва да го правим.

— Ако е въоръжен… Смяташ ли, че момчетата от ЗСР ще го спрат, преди да направи ход?

— Да, но ще ни е от полза да знаем какъв ще е този ход.

Влязохме в коридора и не видях следа от съдебни заседатели и когото и да е друг от процеса. Всички освен мен бяха в залата.

— Ще поговорим за това по-късно. Трябва да се връщам в съда, иначе съдията ще ми срита задника. Аз не съм като Ройс. Не мога да си позволя заседание за неуважение към съда само за да спечеля точка пред заседателите. Иди да доведеш Атуотър в залата.

Забързах към Отдел 112 и грубо изблъсках двама зяпачи, които мудно влизаха вътре. Съдия Брайтман не ме беше изчакала. Видях, че всички освен мен са по местата си и съдебните заседатели вече се настаняват в ложата. Тръгнах по пътеката, минах през портала и се вмъкнах зад масата до Маги.

— Размина ти се на косъм — прошепна ми тя. — Струва ми се, че съдията се надяваше да изравни резултата, като този път накаже теб за неуважение към съда.

— Аха, пак може да го направи.

Брайтман се извърна от заседателите и ме забеляза на масата на обвинението.

— Е, благодаря ви, че се присъединихте към нас този следобед, господин Холър. Добре ли се поразходихте?

Изправих се.

— Моите извинения, ваша светлост. Имах лична работа и ми отне много повече време, отколкото очаквах.

Тя отвори уста да ме смъмри, но се усети, че цитирам собствените й думи за сутрешното закъснение — което беше по нейна вина.

— Просто повикайте следващия си свидетел — рязко нареди Брайтман.

Призовах Лиса Атуотър на свидетелската скамейка, озърнах се назад и видях, че Бош води специалистката от генетичната лаборатория по пътеката към портала. Погледнах часовника на задната стена. Исках да използвам останалата част от следобедното заседание за нейните показания и да стигна до същността точно преди края. Това можеше да даде на Ройс цяла нощ за подготовка на кръстосания му разпит, но с радост щях да го приема заради онова, което щях да получа от сделката — всеки съдебен заседател щеше да се прибере вкъщи с мисълта за категоричното доказателство, свързващо Джейсън Джесъп с убийството на Мелиса Ланди.

Както я бях помолил, Атуотър беше дошла от лабораторията на ЛАПУ с бялата си престилка. Светлосиньото сако отдолу й придаваше компетентен и професионален вид, какъвто иначе не притежаваше. Беше съвсем млада, едва трийсет и една годишна, с руса коса и дълъг розов кичур от едната страна — имитираше суперготината лабораторна специалистка от един телевизионен криминален сериал. Когато се запознахме, се опитах да я убедя да се откаже от кичура, но тя отговори, че щяла да изгуби индивидуалността си. Съдебните заседатели трябвало да я приемат такава, каквато е.

Поне лабораторната престилка не беше розова.

Тя се представи и се закле. Седна на свидетелската скамейка и аз започнах да й задавам въпроси за образованието и професионалната й квалификация. Отделих за това десетина минути повече, отколкото при други обстоятелства, обаче все ми се мяркаше тоя розов кичур и смятах, че трябва да направя каквото мога, за да го превърна в символ на професионализъм и вещина.

Накрая стигнах до кулминацията на нейните показания. Под грижливите ми насоки тя свидетелства, че е направила ДНК анализ и сравнение на две съвсем различни проби от делото „Ланди“. Започнах с по-проблематичните резултати.

— Госпожо Атуотър, бихте ли описали първата задача, която получихте по случая „Ланди“?

— Да. На четвърти февруари ми беше дадено парче плат, отрязано от роклята, която жертвата е носила по време на убийството.

— Откъде го получихте?

— Пристигна от отдела за съхранение на вещи в ЛАПУ, където е съхранявано в контролирана среда.

Отговорите й бяха многократно репетирани. Тя не можеше да намекне, че е имало предишен процес по същото дело, нито че Джесъп е лежал в затвора през последните двайсет и четири години. Това щеше да внуши на съдебните заседатели предубеждение към Джесъп и да доведе до анулиране на процеса.

— Защо ви пратиха това парче плат?

— Върху него имаше петно, което преди двайсет и четири години е било идентифицирано от Сектора по криминалистика в ЛАПУ като семенна течност. Моята задача се изразяваше в това да извлека ДНК и ако е възможно, да я идентифицирам.

— Когато изследвахте плата, генетичният материал беше ли увреден по някакъв начин?

— Не. Беше съхранен отлично.

— Добре, значи сте получили парчето плат от роклята на Мелиса Ланди и сте извлекли ДНК от него. Дотук вярно ли съм разбрал?

— Напълно.

— Какво направихте после?

— Превърнах ДНК профила в код и го въведох в база данните КОДИС.

— Какво е КОДИС?

— Комбинирана ДНК индексна система на ФБР. Представете си я като национална банка за ДНК данни. В нея се въвеждат всички ДНК сигнатури, събирани от органите на реда, и те могат да се използват за сравнение.

— И вие сте въвели ДНК сигнатурата, извлечена от семенната течност върху роклята, която Мелиса Ланди е носила в деня на убийството й, така ли?

— Точно така.

— Получихте ли положителен резултат?

— Да. Профилът принадлежеше на втория й баща, Кенсингтън Ланди.

Съдебната зала е просторно помещение. В нея винаги има слаб шум и някаква енергия. Усеща се, въпреки че всъщност не го чуваш. Хората си шушукат в галерията, секретарката и приставът отговарят на телефонни обаждания, съдебната стенографка докосва клавишите на стенографската си машина. Но след тези думи на Лиса Атуотър шумът в Отдел 112 напълно изчезна. Изчаках няколко секунди. Знаех, че това ще е най-слабият момент в аргументацията ми. С този отговор разкривах версията на Джейсън Джесъп. Но отсега нататък всичко щеше да е в моя полза. И в полза на Мелиса Ланди. Нямаше да забравя за нея.

— Защо ДНК сигнатурата на Кенсингтън Ланди е в база данните КОДИС? — попитах аз.

— Защото в Калифорния има закон, според който всички заподозрени в извършване на углавно престъпление са длъжни да дадат ДНК проба. През две хиляди и четвърта година господин Ланди е бил арестуван за пътнотранспортна злополука с нанасяне на телесни повреди. Въпреки че в крайна сметка се признал за виновен по предявените му по-леки обвинения, първоначално е бил обвинен в углавно престъпление, с което се е задействал ДНК законът при вкарването му в ареста и неговата ДНК сигнатура е била въведена в системата.

— Добре. А сега да се върнем към роклята на жертвата и семенната течност по нея. Как определихте, че семенната течност се е озовала върху роклята в деня, в който е убита Мелиса Ланди?

Отначало въпросът като че ли обърка Атуотър. Биваше я да прави театър.

— Не съм определяла такова нещо — отговори тя накрая. — Не е възможно да се установи точно кога се е случило това.

— Искате да кажете, че тя може да е била върху роклята седмица преди нейната смърт, така ли?

— Да. Няма как да разберем.

— Ами месец преди това?

— Възможно е, защото има…

— Ами година?

— Също…

— Възразявам!

Ройс се изправи. Крайно време беше, помислих си.

— Ваша светлост, колко време ще продължава това, след като свидетелката отговори на въпроса?

— Оттеглям въпроса си, ваша светлост. Господин Ройс има право. Свидетелката вече отговори на въпроса.

Замълчах за момент, за да подчертая, че с Атуотър ще продължим в нова насока.

— Госпожо Атуотър, неотдавна сте направили втори анализ, свързан с делото на Мелиса Ланди, нали?

— Да.

— Бихте ли ни разказали подробностите?

Преди да отговори, тя прехвърли розовия кичур зад ухото си.

— Да, става въпрос за извличане на ДНК и сравнение на проби от косми. Косми от жертвата, Мелиса Ланди, които са били взети по време на аутопсията, както и космите от камиона, шофиран от обвиняемия Джейсън Джесъп.

— За колко проби става дума?

— В крайна сметка по една от всеки. Целта ни беше да извлечем ядрена ДНК, каквато се съдържа само в корена на космите. От космите, открити в камиона, имаше само един подходящ. Ние сравнихме ДНК от корена на този косъм с ДНК от пробата, взета при аутопсията.

Преведох я през процеса, като се опитвах обясненията й да са колкото може по-прости. Като по телевизията. Държах под око свидетелката и в същото време наблюдавах съдебните заседатели, за да се уверя, че внимават и са доволни.

Накрая излязохме от отсрещния край на тясно специализирания генетичен тунел и стигнахме до заключенията на Лиса Атуотър. Тя показа на екраните няколко цветово кодирани схеми и графики и подробно ги обясни. Но в края на краищата всичко се свеждаше до едно и също — за да го усетят, заседателите трябваше да го чуят. Най-важният принос на свидетеля в съдебната зала са неговите думи. След като бяха показани всички диаграми, дойде време за думите на Атуотър.

Отново погледнах часовника на задната стена. Движех се точно по разписание. След по-малко от двайсет минути съдията трябваше да закрие заседанието. Обърнах се и се приготвих да нанеса решаващия удар.

— Госпожо Атуотър, изпитвате ли някакви колебания или съмнения относно генетичното съвпадение, за което свидетелствахте?

— Не, абсолютно никакви.

— Убедена ли сте отвъд всякакво основателно съмнение, че косъмът, взет при аутопсията на Мелиса Ланди, напълно съвпада с пробата, взета от косъм от камиона, който обвиняемият е карал на шестнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста година?

— Да.

— Има ли количествен начин да илюстрирате това съвпадение?

— Да, както показах преди малко, ние сравнихме девет от тринайсетте генетични маркера в протокола на КОДИС. Комбинацията точно от тези генетични маркери се среща при един от едно цяло и шест трилиона индивиди.

— Искате да кажете, че вероятността косъмът, открит в камиона, шофиран от обвиняемия, да не принадлежи на Мелиса Ланди, е едно на едно цяло и шест трилиона, така ли?

— И така може да се каже, да.

— Госпожо Атуотър, случайно да знаете колко е броят на населението на света в момента?

— Почти седем милиарда.

— Благодаря ви, госпожо Атуотър. Засега нямам повече въпроси.

Отидох до мястото си и седнах. Веднага се заех да събирам папки и документи, за да ги напъхам в куфарчето си и да си отида вкъщи. Този ден беше отминал и ми предстоеше дълга нощ, през която щях да се готвя за следващия. Съдията явно не ми се сърдеше, че съм свършил десет минути по-рано. Тя също се ориентираше към приключване и изпращаше съдебните заседатели.

— Ще продължим с кръстосания разпит на тази свидетелка утре. Искам да благодаря на всички за вниманието, с което изслушахте днешните показания. Утре сутрин ще започнем точно в девет и отново ви предупреждавам да не гледате информационни предавания или…

— Ваша светлост?

Вдигнах поглед от папките си. Хитрия Клайв се беше изправил.

— Да, господин Ройс?

— Извинете, че ви прекъсвам, но по моя часовник е още пет без десет и знам, че искате да отметнем колкото може повече показания. Бих желал да разпитам свидетелката сега.

Брайтман погледна Атуотър, която още седеше на свидетелската скамейка, после отново британеца.

— Господин Ройс, предпочитам да започнете кръстосания разпит утре сутрин, отколкото да започнете сега и да се наложи да го прекъснете само след десет минути. Тук не задържаме съдебните заседатели след пет часа. Няма да наруша това правило.

— Разбирам, ваша светлост, но нямам намерение да прекъсвам разпита. Ще свърша със свидетелката до пет и така няма да й се налага утре да идва пак.

Съдията дълго го гледа със смаяно изражение.

— Господин Ройс, госпожа Атуотър е един от ключовите свидетели на обвинението. Нима искате да кажете, че ще ви трябват само пет минути за кръстосания разпит?

— Е, зависи от продължителността на нейните отговори, естествено, но аз имам само няколко въпроса.

— Добре тогава. Можете да започнете. Госпожо Атуотър, все още сте под клетва.

Ройс отиде при катедрата. Тази маневра на защитата обърка доста и мен. Бях очаквал кръстосаният разпит на британеца да продължи през по-голямата част от следващата сутрин. Това трябваше да е някакъв трик. В неговия списък също имаше експерт по генетика, но аз никога не бих се отказал от възможността да поразтърся свидетел на обвинението.

— Госпожо Атуотър, всички тестове, анализи и извличания, които сте провели с пробата от косъма от „паяка“, разкриха ли ви как се е озовал там този косъм? — попита Ройс.

За да спечели време, тя го помоли да повтори въпроса. Но дори след като го чу за втори път, не отговори, докато не се намеси съдията.

— Госпожо Атуотър, можете ли да отговорите на въпроса?

— Хм, да, извинявам се. Отговорът ми е „не“, лабораторните изследвания, които проведох, нямаха нищо общо с установяването на начина, по който косъмът е попаднал в камиона. Това не ми влиза в работата.

— Благодаря ви — каза Ройс. — И за да изясним този въпрос напълно — вие не можете да съобщите на съдебните заседатели как е попаднал в камиона този косъм — който вие вещо сте идентифицирали като косъм на жертвата, — нито кой го е оставил там, така ли е?

Скочих веднага.

— Възразявам. Предположения, които не се потвърждават от доказателствата.

— Приема се. Бихте ли задали въпроса отново, господин Ройс?

— Благодаря ви, ваша светлост. Госпожо Атуотър, вие нямате представа, освен онова, което сигурно са ви казали, как анализираният от вас косъм е попаднал в камиона, вярно ли е?

— Напълно.

— Значи можете да идентифицирате косъма като принадлежащ на Мелиса Ланди, но не можете да свидетелствате със същата увереност как се е озовал в камиона, нали така?

Отново се изправих.

— Възразявам. Зададеният въпрос вече получи отговор.

— Ще оставя свидетелката да отговори — реши Брайтман. — Госпожо Атуотър?

— Да, така е — потвърди тя. — Не мога да свидетелствам за това как косъмът е попаднал в камиона.

— Тогава нямам повече въпроси. Благодаря ви.

Обърнах се и погледнах часовника. Имах две минути. Ако исках да върна съдебните заседатели на верния път, трябваше светкавично да измисля нещо.

— Още въпроси, господин Холър? — попита съдията.

— Един момент, ваша светлост.

Наведох се към Маги и й прошепнах:

— Какво да правя?

— Нищо. Иначе може да стане по-лошо. Ти изтъкна аргументите си, той изтъкна своите. Твоите са по-важни — успя да пратиш Мелиса в „паяка“. Остави го така.

Нещо ми подсказваше да не го оставям така, но главата ми беше празна. Не се сещах за въпрос, произлизащ от кръстосания разпит на Ройс, който отново да убеди заседателите в моите тези.

— Господин Холър? — нетърпеливо ме подкани съдията.

Отказах се.

— Засега нямам повече въпроси, ваша светлост.

— Много добре, тогава приключваме за днес. Съдът ще се събере утре в девет часа сутринта и предупреждавам заседателите да не четат репортажи за този процес, да не гледат информационни предавания и да не разговарят с близки и приятели за делото. Пожелавам на всички приятна вечер.

След тези думи съдебните заседатели се изправиха и започнаха да се изнизват от ложата. Нехайно се озърнах към масата на защитата и видях, че Джесъп поздравява Ройс. Двамата се усмихваха широко. Усетих в стомаха си празнота с големината на бейзболна топка. Като че ли цял ден бях играл почти идеално — близо шест часа показания — и през последните пет минути бях успял да пропусна топката между краката си.

Останах на мястото си и изчаках Ройс, Джесъп и всички останали да напуснат залата.

— Идваш ли? — попита Маги.

— След малко. Какво ще кажеш да се срещнем в офиса?

— Хайде да отидем заедно дотам.

— В момента не ставам за компания, Магс.

— Преживей го, Холър. Имаше страхотен ден. Имахме страхотен ден. Той изгря само за пет минути и съдебните заседатели го знаят.

— Добре. Ще се видим там след малко.

Тя се отказа и я чух да си тръгва. След няколко минути се пресегнах към най-горната папка от купчината пред мен и я разтворих по средата. Там имаше ученическа снимка на Мелиса Ланди. Усмихваше се към обектива. Изобщо не приличаше на дъщеря ми, обаче ме накара да се замисля за Хейли.

Мислено се заклех повече да не допусна Ройс да ме надхитри.

Скоро някой угаси осветлението.

32.

Бош стоеше до забитата в пясъка люлка на по-малко от половин километър южно от кея в Санта Моника. По черните води на Тихия океан отляво танцуваха пъстри отражения от виенското колело в края на пътя. Бяха затворили лунапарка преди петнайсет минути, но светлините на голямото колело щяха да мигат цяла нощ — постоянно менящи се цветни картини, които действаха хипнотично в студения мрак.

Хари вдигна телефона си и позвъни в диспечерския пункт на ЗСР. Беше се обадил там по-рано, за да уреди всичко.

— Пак е Бош. Как е нашето момче?

— Явно повече няма да излиза от апартамента. Днес в съда трябва да си го изплашил. На връщане от Съдебната палата се отби да си напазарува в „Ралфс“ и после се прибра направо вкъщи. Оттогава е там. За пръв път от пет вечери насам не излиза по това време.

— Да бе, не разчитайте на това. Наблюдават задния изход, нали?

— Както и прозорците, колата и колелото му. В ръцете ни е, детектив. Не се тревожи.

— Няма. Имате номера ми. Обадете се, ако се размърда.

— Дадено.

Той прибра телефона и се насочи към кея. Откъм океана духаше силен вятър и финият пясък жилеше лицето и очите му, докато се приближаваше към грамадната структура. Кеят приличаше на пристанал самолетоносач, дълъг и широк. Отгоре имаше голям паркинг и множество ресторанти и сувенирни магазини. По средата беше лунапаркът с влакчето и прочутото виенско колело. А самият му край представляваше типичен рибарски кей с магазин за стръв, офис и още един ресторант. Цялата тази грамада се подпираше на гъста гора от дървени стълбове, които започваха на брега и продължаваха над двеста метра навътре в студените дълбини отвъд прибоя.

На сушата стълбовете бяха оградени с дървени плоскости и образуваха полусухия градски склад на Санта Моника. Полусух по две причини. Складът беше уязвим за изключително високите приливни вълни, които се вдигаха при редките земетресения в океана. Освен това кеят покриваше стотина метра от плажа и стените бяха вкопани във влажния пясък. Дървото постоянно гниеше и лесно се разпадаше. В резултат складът неофициално се бе превърнал в подслон за бездомници, които властите периодично прогонваха.

Наблюдателите от ЗСР бяха съобщили, че предната нощ Джейсън Джесъп се е проврял под южната стена и е останал трийсет и една минути в склада.

Бош стигна до кея и тръгна покрай него. Търсеше мястото, където Джесъп се е вмъкнал под дървената стена. Носеше миниатюрно фенерче и бързо откри полузаровената дупка в пясъка. Приклекна, пъхна фенерчето вътре и установи, че е прекалено тясна, за да се промуши през нея. Остави фенерчето настрани, наведе се и започна да копае като куче, опитващо се да избяга от двора.

Скоро тунелът стана достатъчно голям и детективът пропълзя вътре. Беше се облякъл специално за тази цел — стари черни дънки, работни обувки, тениска с дълги ръкави и найлоново полицейско яке, което носеше с подплатата навън, за да скрие жълтия луминесцентен надпис ЛАПУ отпред и отзад.

Озова се в тъмно празно пространство. Между гредите на паркинга отгоре се процеждаха светли ивици. Изправи се, изтупа пясъка от дрехите си и плъзна наоколо лъча на фенерчето.

Миришеше на влага и плисъкът на вълните около стълбовете само на двайсет и пет метра оттам високо отекваше в затвореното пространство. Бош насочи лъча нагоре и видя, че напречните греди на кея са покрити с гъби. Тръгна напред в мрака и бързо стигна до нещо голямо, покрито с брезент. Повдигна свободния край и видя, че е стара лодка на плажните спасители. Продължи нататък и се натъкна на камари шамандури, а после и на пътни заграждения и подвижни бариери, всички с надпис „Община Санта Моника“.

След това стигна до три скелета, използвани за боядисване и ремонти на кея. Изглеждаха недокосвани отдавна и бавно потъваха в пясъка.

В дъното имаше редица затворени складови помещения, но дървените стени се бяха напукали и нацепили с времето и осигуряваха доста съмнителна изолация.

Вратите им не бяха заключени и Бош тръгна покрай тях. Установи, че всички са празни, докато стигна до предпоследното, на чиято врата висеше лъскав нов катинар. Той насочи лъча на фенерчето в една цепнатина на стената и надникна вътре. Видя нещо, което приличаше на край на одеяло, но нищо повече.

Върна се при вратата, приклекна пред нея, лапна фенерчето и извади два шперца от портфейла си. Зае се с катинара и скоро установи, че има само четири обръщача. Успя да го отключи за по-малко от пет минути.

Влезе в ограденото пространство и откри, че е почти празно. На земята лежеше сгънато одеяло с възглавница отгоре. Нищо друго. В доклада от наблюдението на ЗСР се казваше, че предишната нощ Джесъп е вървял по плажа с одеяло в ръце. Не се посочваше дали го е оставил под кея, нито пък се споменаваше за възглавница.

Хари дори не знаеше дали се намира на мястото, до което е стигнал Джесъп. Плъзна лъча по стената и по долната страна на кея, където ясно видя очертания на капак, също заключен с нов катинар.

Беше съвсем сигурен, че е под паркинга. От време на време отгоре се чуваше шум на автомобили — клиентите се прибираха у дома. Предполагаше, че капакът се използва като товарна врата за складиране на материали. Можеше да домъкне едно от скелетата и да се покатери, за да проучи втория катинар, ала реши да не си прави труда и излезе от помещението.

Докато заключваше катинара, усети, че телефонът вибрира в джоба му. Бързо го извади, очакваше да научи от диспечера на ЗСР, че Джесъп е тръгнал нанякъде. На дисплея обаче пишеше, че се обажда дъщеря му. Той отвори телефона и каза:

— Здрасти, Мади.

— Тате? Там ли си?

Гласът й се чуваше тихо и плисъкът на вълните го заглушаваше.

— Тук съм — извика Бош. — Какво се е случило?

— Кога ще се прибереш?

— Скоро, миличка. Имам още малко работа.

Тя още повече сниши глас и Бош трябваше да запуши с длан другото си ухо. От отсрещния край долитаха звуците на магистралата и Хари разбра, че Мади е на задната веранда.

— Тате, тя ме кара да пиша домашни, които са ми чак за другата седмица.

Пак я беше оставил със заместник-директорката Сю Бамбро.

— Значи другата седмица ще си й благодарна, когато всички други ги пишат, а ти вече ще си готова с тях.

— Цяла вечер пиша домашни, тате!

— Искаш ли да й кажа да те остави да си починеш?

Дъщеря му не отговори и Бош си помисли, че тя се обажда просто защото иска баща й да е наясно с мъката, която е принудена да търпи, но не иска той да се намесва.

— Знаеш ли какво, когато се прибера, ще напомня на госпожа Бамбро, че вкъщи не си на училище и няма нужда да работиш през цялото време. Съгласна ли си?

— Ами да. Защо не може просто да стоя при Рори? Не е честно!

— Може би следващия път. Трябва да се връщам на работа, Мадс. Може ли да поговорим за това утре? Искам да си си легнала, когато се прибера.

— Както кажеш.

— Лека нощ, Маделин. Провери дали всички врати са заключени, вратата на верандата също. Ще се видим утре.

— Лека нощ.

Ясно усети неодобрението в гласа й. Тя прекъсна преди него. Бош затвори телефона и тъкмо го пъхаше в джоба си, когато чу нещо като трясък на метал. Идваше откъм дупката, през която беше проникнал в склада. Веднага изгаси фенерчето и тръгна към покритата с брезент лодка.

Приклекна зад нея и видя човешка фигура, която се изправи до стената и тръгна в мрака без фенерче. Движеше се без колебание към складовото помещение с новия катинар.

На паркинга горе имаше улични лампи и светлината им се процеждаше между гредите. Когато фигурата мина през една от светлите ивици, Бош видя, че това е Джесъп.

Детективът се сниши още повече и инстинктивно плъзна длан към колана си, за да се увери, че пистолетът му е там. С другата ръка извади телефона и натисна бутона за заглушаване на звука. Не искаше диспечерът на ЗСР изведнъж да си спомни, че трябва да го извести за местонахождението на обекта.

Забеляза, че Джесъп носи торба, която изглеждаше доста тежка. Той отиде направо при заключения склад и скоро отвори вратата. Явно имаше ключ за катинара.

Джесъп се отдръпна и ивица светлина пресече лицето му, докато се обръщаше и оглеждаше целия склад, за да се увери, че е сам. После влезе в помещението.

В продължение на няколко секунди не се чуваше шум от движение, след това Джесъп отново се появи на прага. Излезе навън и заключи вратата. Когато отново застана на светло, се завъртя на сто и осемдесет градуса и огледа склада. Бош се приведе още повече зад лодката. Предполагаше, че Джесъп е подозрителен, защото е открил, че дупката под стената е прясно изкопана.

— Кой е там? — извика Джесъп.

Хари не помръдваше. Дори не дишаше.

— Покажи се!

Бош пъхна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета. Знаеше, че Джесъп най-вероятно се е сдобил с оръжие. Ако направеше и най-малкото движение в неговата посока, детективът щеше да извади пистолета си и да се приготви да стреля пръв.

Това обаче не се случи. Джесъп бързо закрачи към дупката и скоро изчезна в мрака. Хари се вслушваше напрегнато, но чуваше само плисъка на вълните. Изчака още трийсет секунди, после се насочи към отвора под стената. Не включи фенерчето. Не беше сигурен, че онзи е излязъл.

Докато заобикаляше скелетата, се блъсна силно в една метална тръба, която стърчеше от купчината. Ударът прати внезапна болка по левия му крак и наруши равновесието на металните рамки. Горните две се изхлузиха и паднаха с трясък на пясъка. Бош се хвърли на земята до тях и зачака.

Ала Джесъп не се появи. Беше си тръгнал.

Бош се изправи бавно. Болеше го и се тресеше от гняв. Извади телефона и се обади в диспечерския пункт на ЗСР.

— Трябваше да ми позвъните, когато Джесъп се раздвижи! — ядосано прошепна той.

— Знам — отвърна диспечерът. — Не е ходил никъде.

— Какво? Вие да не сте… Я ме свържи с оня, който командва там.

— Съжалявам, детектив, но така не…

— Виж, тъпанар такъв, Джесъп не си е в леглото. Току-що го видях. И за малко да стане кофти. А сега ми дай да говоря с някого там, или веднага ще позвъня на лейтенант Райт.

Докато чакаше, той се насочи към стената, за да се измъкне от склада. Куцаше, защото кракът много го болеше.

В мрака не успя да намери дупката, през която можеше да се провре навън. Накрая включи фенерчето, като го държеше ниско над земята. Откри мястото, но видя, че Джесъп е заровил отвора с пясък, също като предишната нощ.

Накрая от телефона се разнесе глас:

— Бош? Тук Джейкс. Твърдиш, че току-що си видял нашия обект, така ли?

— Не твърдя, наистина го видях. Къде са твоите хора?

— Наблюдаваме нулата бе, човек. Не е излизал.

„Нула“ наричаха дома на обекта.

— Глупости, току-що го видях под кея в Санта Моника. Докарай хората си тук. Веднага.

— Наблюдаваме нулата отвсякъде, Бош. Няма…

— Слушай, глупако, Джесъп е мой случай. Познавам го и той за малко да ме засече тук. А сега събери хората си и виж кой е напускал поста си, защото…

— Ще ти се обадя след малко — заяви Джейкс и връзката прекъсна.

Бош включи звука на телефона и го прибра в джоба си. Застана на колене и бързо изрови пак дупката, като загребваше пясъка с шепи. Провря се навън, като почти очакваше Джесъп да го чака от другата страна.

Но от него нямаше и следа. Хари се изправи, погледна на юг по плажа към Венис и не забеляза никого на светлината на виенското колело. После се обърна към хотелите и жилищните сгради по брега. По алеята пред тях се разхождаха неколцина души, но никой не приличаше на Джесъп.

Около двайсет и пет метра нататък по кея имаше стълбище, което водеше към паркинга горе. Бош се запъти натам, като куцаше силно. Вече се изкачваше, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Джейкс.

— Добре, къде е той? Идваме.

— Точно това е въпросът. Изпуснах го. Трябваше да се скрия и си мислех, че вие го наблюдавате. След малко ще съм горе на кея. Какво стана, по дяволите?

— Един от нашите отишъл по голяма нужда. Каза, че го болял коремът. Мисля, че от утре няма да е в звеното.

— Господи Боже!

Бош стигна до края на стълбището и излезе на пустия паркинг. Джесъп не се виждаше никъде.

— Сега се качих на кея. Не го виждам. Духнал е.

— Добре, Бош, след две минути сме там. Ще се разгърнем и ще го открием. Не е взел колата или колелото си, значи е пеша.

— Може да е хванал такси при някой от хотелите наоколо. И въпросът е, че не знаем накъде…

Изведнъж се сети за нещо.

— Трябва да затварям. Обади ми се веднага щом го намерите. Разбра ли ме?

— Ясно.

Бош затвори и веднага позвъни на домашния си номер с бутона за бързо избиране. Погледна си часовника. Очакваше да отговори Сю Бамбро, тъй като минаваше единайсет.

Но чу гласа на дъщеря си.

— Тате?

— Здрасти, миличка. Защо си още будна?

— Защото трябваше да напиша всички ония домашни. Исках да си отдъхна малко, преди да си легна.

— Добре. Виж, би ли ми дала госпожа Бамбро?

— Тате, аз съм в спалнята си и съм по пижама.

— Няма нищо, просто иди до вратата и й кажи да вдигне телефона в кухнята. Трябва да поговоря с нея. И в това време се облечи. Напускаш къщата.

— Какво?! Тате, имам…

— Чуй ме, Маделин. Важно е. Ще кажа на госпожа Бамбро да те заведе у тях, докато дойда. Искам да напуснеш къщата.

— Защо?

— Няма нужда да знаеш. Просто направи каквото те моля. Хайде, дай ми госпожа Бамбро, ако обичаш.

Тя не отговори, но Бош чу, че вратата на стаята й се отваря и после дъщеря му каза:

— За вас е.

След няколко секунди слушалката на деривата в кухнята се вдигна.

— Ало?

— Сю, обажда се Хари. Искам да направиш нещо. Искам да заведеш Мади у вас. Веднага. Аз ще дойда след по-малко от час и ще я взема.

— Не разбирам.

— Виж, Сю, тази вечер следихме един тип, който знае къде живея. И го изпуснахме. Няма основания за паника и не е сигурно, че се насочва към вас, обаче искам да взема всички предпазни мерки. Затова с Мади напуснете къщата. Незабавно. Идете у вас и след малко ще дойда и аз. Ще го направиш ли, Сю?

— Тръгваме веднага.

Силата, която излъчваше гласът й, му хареса и той си помисли, че тя навярно идва с това да си учител и заместник-директор в системата на общественото образование.

— Добре, тръгвам натам. Обади ми се веднага щом стигнете у вас.

Само че не тръгна натам. След разговора той прибра телефона, спусна се по стълбището на плажа и се върна при дупката под стената на склада. Вмъкна се вътре и този път освети с фенерчето пътя си до заключеното помещение. Отново извади шперцовете и се зае с катинара, като през цялото време мислеше за бягството на Джесъп. Можеше ли да е съвпадение, че е излязъл от апартамента си в момента, в който наблюдателят от ЗСР е напуснал поста си, или знаеше за наблюдението и се беше измъкнал при първа възможност?

Точно сега нямаше как да разбере.

Накрая успя да отключи, въпреки че му отне повече време от първия път. Влезе вътре и насочи лъча към одеялото и възглавницата на земята. Там беше торбата, която Джесъп носеше. Отстрани пишеше „Ралфс“. Хари приклекна и тъкмо се канеше да я отвори, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Джейкс.

— Открихме го. В момента е на „Нилсън“ при Оушън Парк. Като че ли се прибира вкъщи.

— Тогава гледайте този път да не го изпуснете. Трябва да затварям.

Той прекъсна връзката, преди Джейкс да отговори, и незабавно набра мобилния на дъщеря си. Мади пътуваше в колата със Сю Бамбро. Бош й каза, че могат да обърнат и да се приберат вкъщи. Новината не беше посрещната с облекчение и благодарност. Дъщеря му продължаваше да е разстроена и ядосана, задето я е уплашил. Хари не можеше да я обвинява, но и нямаше време да разговаря с нея.

— Ще се прибера след по-малко от час. Тогава ще поприказваме, ако си още будна. Доскоро.

Той прибра телефона в джоба си и отново насочи вниманието си към торбата. Отвори я, без да я мести.

Вътре имаше десетина малки консервени кутии с плодове — праскови на парченца в гъст сироп, нарязан на кубчета ананас и плодова салата. Имаше и пакет с пластмасови вилици. Бош дълго се взира в съдържанието на торбата, после плъзна поглед по стената към гредите на тавана и заключения капак и прошепна:

— Кого ще водиш тук, Джесъп?

33.

Всички погледи бяха вперени в дъното на залата. Беше време за голямото събитие и въпреки че имах място на първия ред, пак щях да съм само зрител като всички останали. Това не ми допадаше особено, но щях да го преглътна. Вратата се отвори и Хари Бош въведе главната ни свидетелка. Сара Ан Глисън ни бе казала, че няма нито една рокля и не иска да си купува само за да даде показания. Носеше черни дънки и лилава копринена блуза. Изглеждаше красива и уверена. Нямахме нужда от рокля.

Бош остана от дясната й страна и когато й отваряше портала, я закри с тяло от Джесъп, който седеше на масата на защитата, обърнат, като всички останали, към своята главна обвинителка.

Хари я остави да измине пътя до свидетелската скамейка сама. Маги Страшната вече стоеше на катедрата и топло се усмихна на Сара, когато тя мина покрай нея. Това беше и неин момент и аз видях в усмивката й надежда и за двете.

Сутринта мина добре. Първо даде показания Бил Клинтън, бившият шофьор на „паяк“, след което мястото му зае Бош и остана там до обедната почивка. Клинтън разказа своята история за деня на убийството и как Джесъп взел неговата шапка с емблемата на „Доджърс“ точно преди да участват в импровизираното разпознаване пред къщата на Уиндзор Булевард. Той свидетелства и че шофьорите на „Аардварк“ често използвали и добре познавали паркинга зад „Ел Рей“, както и че сутринта на убийството Джесъп предявил претенции за „Уиндзор“. Това носеше солидни точки на обвинението и по време на кръстосания разпит Клинтън не се даде на Ройс.

После на свидетелската скамейка за трети път в процеса седна Бош. Вместо да чете стари показания, той свидетелства за собственото си разследване на случая и показа шапката на „Доджърс“ — която носеше инициалите БК от вътрешната страна, — иззета от Джесъп при арестуването му преди двайсет и четири години. Налагаше се да заобикаляме факта, че през всички тези години е била съхранявана в „Сан Куентин“. Разкриването на тази информация щеше да покаже, че Джесъп вече е бил осъден за убийството на Мелиса Ланди.

Сара Ан Глисън щеше да е последният свидетел на обвинението. С нея цялата ни аргументация щеше да достигне емоционалното кресчендо, на което разчитах. По-голямата сестра щеше да представлява своята отдавна изгубена сестричка. Отпуснах се назад на стола си, за да проследя как моята бивша жена, най-добрият прокурор, когото познавах, постига крайната ни цел.

Глисън се закле и зае мястото си на свидетелската скамейка. Тя беше дребна и се наложи съдебният пристав да наклони микрофона към нея. Маги се прокашля и започна:

— Добро утро, госпожо Глисън. Как сте?

— Много добре, благодаря.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели малко за себе си?

— Хм, аз съм на трийсет и седем години. Неомъжена. Живея в Порт Таунсенд, щат Вашингтон, и съм там от около седем години.

— С какво се издържате?

— Занимавам се с художествена изработка на стъкло.

— Каква е връзката ви с Мелиса Ланди?

— Тя е по-малката ми сестра.

— Колко по-малка беше от вас?

— Тринайсет месеца.

Маги показа на мултимедийния екран снимка на двете сестри — две усмихнати момичета пред коледна елха.

— Познавате ли тази снимка?

— Тук сме с Мелиса на последната Коледа. Точно преди да я отвлекат.

— Значи Коледа на хиляда деветстотин осемдесет и пета, така ли?

— Да.

— Забелязвам, че с нея сте почти еднакви на ръст.

— Да, тя всъщност вече не беше малката ми сестричка. Беше ме настигнала.

— Разменяхте ли си дрехите?

— Разменяхме си някои неща, но си имахме и любими дрехи, които всяка от нас не искаше да дава на другата. Понякога се стигаше до схватки.

Тя се усмихна и Маги кимна в знак, че разбира.

— Казахте, че е била отвлечена. Говорите за шестнайсети февруари следващата година, датата на похищението и убийството на сестра ви, нали?

— Да.

— Добре, Сара, знам, че ще ви бъде трудно, но бих искала да разкажете на съдебните заседатели какво сте видели и направили онзи ден.

Глисън кимна, сякаш се подготвяше за онова, което й предстои. Озърнах се към заседателите и видях, че всички очи са вперени в нея. После се обърнах към масата на защитата и срещнах погледа на Джесъп. Не се извърнах. Продължих да го гледам и се опитах да му пратя собственото си послание — че две жени, едната задаваща въпросите, другата отговаряща, ще го унищожат.

Накрая се извърна той.

— Ами беше неделя — започна Сара. — Щяхме да ходим на черква. Цялото семейство. Ние с Мелиса си бяхме облекли роклите и майка ни каза да излезем отпред.

— Защо не в задния двор?

— Вторият ми баща строеше басейн и отзад имаше много кал и голям трап. Майка се страхуваше да не паднем вътре и да не си изцапаме роклите.

— Затова сте излезли в предния двор.

— Да.

— Къде бяха родителите ви в това време, Сара?

— Майка ми още беше горе и се приготвяше, а вторият ми баща беше в дневната. Гледаше спорт.

— Къде се намираше дневната?

— Отзад, до кухнята.

— Добре, Сара, ще ви покажа снимка, обозначена като „веществено доказателство на обвинението номер единайсет“. Това ли е фасадата на къщата на Уиндзор Булевард, в която сте живели?

Всички погледи се насочиха към екрана, на който се появи жълта тухлена къща. Беше снимана от улицата и се виждаше голям преден двор с триметров жив плет, който го заобикаляше отстрани. Почти напълно скрита зад декоративната растителност, предната веранда обхващаше цялата фасада на къщата. От тротоара започваше асфалтирана алея, която пресичаше моравата и стигаше до стъпалата на верандата. Докато се готвех за процеса, няколко пъти бях разглеждал снимките, но сега за пръв път забелязах, че в средата на алеята, по цялата й дължина, минава пукнатина. Изглеждаше някак уместно, като се имаше предвид случилото се в този дом.

— Да, това беше нашата къща.

— Разкажете ни какво се случи в предния двор, Сара.

— Ами решихме да поиграем на криеница, докато чакаме родителите си. Аз жумях първа и намерих Мелиса зад онзи храст отдясно на верандата.

Тя посочи към снимката на екрана. Сетих се, че сме забравили да й дадем лазерната показалка, която бяхме приготвили за нейните показания. Бързо отворих куфарчето на Маги, извадих я и й я занесох. С разрешението на съдията тя е даде на свидетелката.

— Добре, Сара, бихте ли ни посочили с показалката?

Глисън очерта с червената лазерна точка кръг около гъст храст в северния ъгъл на верандата.

— Значи тя се е скрила там и вие сте я намерили, нали така?

— Да, и после, когато беше неин ред да жуми, реших да се скрия на същото място, защото се съмнявах, че ще ме търси първо там. Когато свърши да брои, тя слезе по стъпалата и застана в средата на двора.

— Виждахте ли я от мястото, където се криехте?

— Да, виждах я през храста. Тя се въртеше в полукръг и ме търсеше.

— Какво се случи после?

— Първо чух да минава камион и…

— Позволете да ви прекъсна, Сара. Казвате, че сте чули камион. Не го ли видяхте?

— Не, не се виждаше от мястото, където се криех.

— Откъде разбрахте, че е камион?

— Беше много шумен и тежък. Усещах вибрациите като слабо земетресение.

— Добре, какво се случи, след като чухте камиона?

— Изведнъж видях мъж в двора… отиде право при сестра ми и я хвана през кръста.

Глисън сведе очи и стисна длани на масата пред себе си.

— Познавахте ли този мъж, Сара?

— Не, не го познавах.

— Бяхте ли го виждали дотогава?

— Не.

— Той каза ли нещо?

— Да, чух го да казва: „Трябва да дойдеш с мен“. И сестра ми каза… каза… „Сигурен ли сте?“ И толкова. Мисля, че той отговори нещо, но не го чух. И я отведе. На улицата.

— Вие продължихте ли да се криете?

— Да, не можех… кой знае защо, не можех да помръдна. Не можех да извикам за помощ, нищо не можех да направя. Бях много уплашена.

Настъпи един от ония тържествени моменти в залата, когато цареше абсолютна тишина, освен гласовете на прокурора и свидетеля.

— Видяхте ли или чухте ли нещо друго, Сара?

— Чух да се затваря врата и после камионът потегли.

По лицето на Сара Глисън се стичаха сълзи. Реших, че сигурно ги е забелязал и приставът, защото извади кутия с книжни кърпички от чекмеджето на бюрото си и пресече залата с тях. Но вместо да ги занесе на Сара, той ги даде на една заседателна, номер две, която също плачеше. Това ме устройваше. Исках сълзите да останат на лицето на свидетелката.

— Сара, колко време мина, преди да излезете иззад храста и да кажете на родителите си, че сестра ви е отвлечена?

— Мисля, че изтече по-малко от минута, но вече беше късно. Нея я нямаше.

Тишината, която настъпи след тези думи, бе като оная празнота, в която може да изчезне цял живот. Завинаги.

През следващия половин час Маги преведе Глисън през спомените й за последвалите събития. За отчаяното обаждане на втория й баща в полицията, за разпита на детективите и после за тримата мъже, които видяла от прозореца на спалнята си и сред които разпознала Джейсън Джесъп, човека, отвлякъл сестра й.

Тук бившата ми жена трябваше много да внимава. Бяхме използвали показания на свидетели от първия процес. Ройс също разполагаше с протоколите и не се съмнявах, че неговата помощничка, която седеше от другата страна на Джесъп, сравнява всичко, което говореше Сара Глисън, с показанията, дадени навремето. Ако Глисън променеше дори и един нюанс от разказа си, Ройс щеше да й се нахвърли при кръстосания разпит и да използва противоречието, за да изкара, че тя лъже.

Показанията изглеждаха искрени и нерепетирани, което говореше за отличната подготовка на двете жени. Маги гладко и ефикасно водеше своята свидетелка към съдбовния момент, когато Сара отново трябваше да потвърди, че похитителят е Джесъп.

— Изпитвахте ли някакви съмнения, когато през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година сте разпознали в Джейсън Джесъп мъжа, отвлякъл сестра ви?

— Не, абсолютно никакви.

— Знам, че е минало много време, Сара, но ви моля да огледате залата и да кажете на съдебните заседатели дали виждате мъжа, който е отвлякъл сестра ви на шестнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

— Да, ето го.

Тя произнесе думите без колебание и посочи Джесъп.

— Бихте ли ни казали къде седи? Моля, опишете и някоя от дрехите му.

— Седи до господин Ройс и носи тъмносиня вратовръзка и светлосиня риза.

Маги погледна съдия Брайтман.

— Нека се протоколира, че свидетелката е разпознала обвиняемия — каза тя и пак се обърна към Сара.

— След всички тези години имате ли някакво съмнение, че това е човекът, който е отвлякъл сестра ви?

— Абсолютно никакво.

Маги отново погледна съдията.

— Ваша светлост, може да е малко рано, но мисля, че е по-добре сега да направим следобедната почивка. Оттук нататък ще продължа в друга насока със свидетелката.

— Много добре — съгласи се Брайтман. — Ще се съберем след петнайсет минути. Очаквам да видя всички пак тук в два и трийсет и пет. Благодаря.

Сара каза, че иска да отиде до тоалетната, и напусна залата с Бош, който я придружи, за да се погрижи свидетелката да не се засече с Джесъп в коридора. Маги седна на масата на обвинението и се наведохме един към друг.

— В джоба са ти, Маги. Цяла седмица тъкмо това са чакали да чуят и беше по-добре, отколкото са очаквали.

Тя знаеше, че говоря за съдебните заседатели. Нямаше нужда от моето одобрение или насърчение, но трябваше да й отдам дължимото.

— Сега идва трудната част — отвърна бившата ми жена. — Надявам се Сара да издържи.

— Справя се страхотно. И съм сигурен, че в момента Хари й го казва.

Маги не отговори, а запрелиства бележника с общия сценарий на разпита. Скоро потъна в работата, която й предстоеше през следващия час.

34.

Когато Сара Глисън излезе от тоалетната, Бош трябваше да прогони репортерите. Поведе я обратно към залата, като я закриваше с тяло от камерите.

— Много добре се справяш, Сара — каза й той. — Продължавай така и този тип ще се върне там, където му е мястото.

— Благодаря, но това беше лесната част. Сега ще стане трудно.

— Не се заблуждавай. Няма лесна част. Просто продължавай да мислиш за сестра си. Някой трябва да я представлява. И в момента това си ти.

Когато стигнаха до вратата на залата, той усети, че Глисън е пушила в тоалетната.

Преведе я по централната пътека и я насочи към Маги Макфърсън, която чакаше до портала. Бош й кимна. И тя се справяше отлично.

— Довърши започнатото — каза Хари.

— Ще го довършим — отвърна тя.

След като й предаде свидетелката, Бош се върна на шестия ред. Беше забелязал Рейчъл Уолинг, която седеше в средата. Провря се край неколцина репортери и зяпачи и стигна до нея. Съседното място беше свободно и той седна.

— Хари.

— Рейчъл.

— Мисля, че човекът, който седеше тук, имаше намерение да се върне.

— Няма нищо, щом започне заседанието, ще се преместя отпред. Трябваше да ме предупредиш, че ще идваш. Мики каза, че онзи ден си била тук.

— Гледам да се отбивам, когато имам време. Засега делото е много интересно.

— Е, да се надяваме, че съдебните заседатели го смятат за повече от интересно. Страшно ми се ще оня тип да се върне в „Сан Куентин“.

— Мики каза, че Джесъп сомнамбулствал. Още ли…

Тя сниши глас, като видя Джесъп да върви по пътеката към мястото си на масата на защитата.

— … продължава?

Бош също й отговори шепнешком:

— Да, и снощи за малко да ни избяга. Момчетата от ЗСР го изпуснаха.

— О, не.

Вратата на кабинета на съдията се отвори и Брайтман се насочи към катедрата. Всички се изправиха. Бош знаеше, че трябва да се върне на масата на обвинението, в случай че им потрябва.

— Но аз го намерих — довърши той. — Сега ще тръгвам, но ще поостанеш ли следобед?

— Не, трябва да се върна в службата. В момента съм в почивка.

— Добре, Рейчъл, благодаря, че дойде. Ще се чуем.

Докато присъстващите сядаха по местата си, детективът се измъкна от шести ред и бързо мина през портала, за да се настани зад масата на обвинението.

Макфърсън продължи прекия разпит на Сара Ан Глисън. Бош смяташе, че досега и прокурорката, и свидетелката се справят чудесно, но знаеше, че им предстои да навлязат в нова територия и скоро всичко казано по-рано няма да има значение, ако казаното сега не бъде представено по правдоподобен и неуязвим начин.

— Сара, кога майка ви се омъжи за Кенсингтън Ланди? — зададе първия си въпрос Макфърсън.

— Когато бях шестгодишна.

— Харесвахте ли Кен Ланди?

— Не, не особено. Отначало всичко беше наред, но после положението се промени.

— Вие даже сте се опитали да избягате от дома си няколко месеца преди смъртта на сестра ви, права ли съм?

— Да.

— Показвам ви веществено доказателство на обвинението номер дванайсет, полицейско заявление от трийсети ноември хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво е това?

Макфърсън раздаде копия от заявлението на свидетелката, съдията и защитата. Бош го беше открил по щастлива случайност, докато издирваше документите по делото.

— Това е заявление за изчезнала личност — отвърна Глисън. — Майка ми ме е обявила за изчезнала.

— Полицията ли ви намери?

— Не, сама се прибрах. Нямаше къде да ида.

— Защо избягахте, Сара?

— Защото вторият ми баща… правеше секс с мен.

Макфърсън кимна и остави отговора да увисне в тишината на залата. Три дни по-рано Бош щеше да очаква Ройс да атакува свирепо тази част от показанията, но сега знаеше, че това е в полза и на версията на защитата. Кенсингтън Ланди беше чучелото и всички показания, които го потвърждаваха, щяха да се посрещнат с радост.

— Кога започна това? — накрая попита прокурорката.

— Лятото преди да избягам — отвърна Глисън. — Лятото преди да отвлекат Мелиса.

— Сара, съжалявам, че ви карам да се връщате към тези лоши спомени. По-рано вие свидетелствахте, че с Мелиса сте си разменяли някои дрехи, нали така?

— Да.

— Роклята, която е носила в деня на отвличането, всъщност е била ваша, нали?

— Да.

Макфърсън представи роклята като следващо веществено доказателство на обвинението и Бош я показа на съдебните заседатели, използвайки манекен без глава, който постави пред ложата.

— Тази ли е роклята, Сара?

— Да, тя е.

— Виждате, че липсва парче плат от предния долен край, нали?

— Да.

— Знаете ли защо липсва?

— Да, защото там са открили семенна течност.

— Имате предвид, че са я открили криминалистите, така ли?

— Да.

— Знаехте ли го по времето на смъртта на сестра ви?

— Знам го сега. Навремето не ми казаха нищо за това.

— Семенната течност беше подложена на генетичен анализ и източникът й е идентифициран. Знаете ли кой е той?

— Да, казаха ми, че е от втория ми баща.

— Това изненада ли ви?

— Не, за съжаление.

— Имате ли някакво обяснение как се е озовала върху вашата рокля?

Сега вече Ройс възрази, заявявайки, че въпросът изисквал необосновани предположения. Въпросът налагаше и свидетелката да опровергае версията на защитата, но той не го спомена. Брайтман прие възражението и Макфърсън трябваше да измисли друг начин да постигне целта си.

— Сара, кога за последно носихте роклята, преди сестра ви да я облече сутринта, когато е била отвлечена?

Ройс пак се изправи.

— Същото възражение. Правим свободни предположения за събития, случили се преди двайсет и четири години, когато свидетелката е била едва тринайсетгодишна.

— Ваша светлост — отговори Макфърсън. — Господин Ройс нямаше нищо против тези така наречени „свободни предположения“, когато пасваха на версията на защитата, но сега възразява, когато стигнахме до същността на въпроса. Това не са предположения. Госпожа Глисън свидетелства правдиво за най-мрачните, най-тъжните дни от живота си и не смятам…

— Възражението се отхвърля — прекъсна я Брайтман. — Свидетелката може да отговори.

— Благодаря ви, ваша светлост.

Докато прокурорката повтаряше въпроса, Бош наблюдаваше съдебните заседатели. Искаше да провери дали са видели същото като него — опита на адвоката да попречи на по-нататъшното разкриване на истината. Досегашните показания на Сара Глисън му се струваха напълно убедителни. Искаше да чуе какво ще каже тя. Надяваше се, че същото се отнася за заседателите и че те ще погледнат отрицателно на опитите на защитата да й попречи.

— Носих я две нощи преди това — отвърна Глисън.

— Значи трябва да е било в петък вечер, на четиринайсети. Свети Валентин.

— Да.

— Защо я носихте?

— Майка ми направи тържествена вечеря за Свети Валентин и вторият ми баща каза, че трябвало да се облечем подобаващо.

Глисън отново заби поглед в пода, прекъсвайки всякакъв зрителен контакт със съдебните заседатели.

— Онази вечер вторият ви баща извърши ли сексуален акт с вас?

— Да.

— Тогава носехте ли роклята?

— Да.

— Сара, знаете ли дали баща ви е еяк…

— Той не ми беше баща!

Тя извика последните думи и гласът й изкънтя в залата, отеквайки над сто души, които вече знаеха най-страшната й тайна. Бош погледна Макфърсън и видя, че тя наблюдава реакцията на заседателите. В този момент разбра, че нарочно е допуснала грешката.

— Извинявам се, Сара. Исках да кажа „вторият ви баща“. Знаете ли дали е еякулирал по време на тези си действия с вас?

— Да, и една част попадна върху роклята ми.

Макфърсън направи справка с бележките си и прелисти няколко страници от жълтия си бележник. Искаше да подчертае последния отговор с колкото може по-дълга пауза.

— Сара, кой переше във вашия дом?

— Идваше една жена, казваше се Аби.

— След Свети Валентин оставихте ли роклята си за пране?

— Не.

— Защо?

— Защото ме беше страх, че Аби ще го види и ще узнае какво се е случило. Мислех, че може да каже на майка ми или да се обади в полицията.

— Защо не искахте Аби да го направи, Сара?

— Аз… майка ми беше щастлива и не исках да разбия живота й.

— Тогава какво направихте с роклята онази вечер?

— Почистих петното и я закачих в гардероба си. Не знаех, че сестра ми ще я облече.

— И когато след два дни е поискала да й я дадете, вие какво казахте?

— Когато я видях, вече я беше облякла. Казах й, че искам аз да я нося, но тя отговори, че било късно, защото не била в списъка с мои дрехи, които не искам да си разменям с нея.

— Петното забелязваше ли се?

— Не, погледнах и понеже беше долу до ръба, не видях нищо.

Макфърсън направи нова пауза. Бош знаеше, че е изчерпала всички въпроси от тази насока на разпита. Беше обяснила достатъчно ясно присъствието на ДНК материала, заради който всички се намираха в тази съдебна зала. Сега трябваше да отведе Сара още по-нататък в нейното мрачно пътуване. Защото иначе Ройс непременно щеше да го направи.

— Сара, връзката ви с втория ви баща промени ли се след смъртта на сестра ви?

— Да.

— Как?

— Той повече никога не ме докосна.

— Знаете ли защо? Разговаряли ли сте с него за това?

— Не знам защо. Никога не съм разговаряла с него за това. Просто не се случи повече и той се опитваше да се държи така, сякаш е нямало нищо.

— Но всичко това… вторият ви баща, смъртта на сестра ви… е взело своето, нали?

— Да.

— В какво отношение, Сара?

— Хм, ами започнах да взимам наркотици и пак избягах. Всъщност бягах много пъти. Сексът не ме интересуваше. Той беше нещо, чрез което получавах каквото ми трябва.

— Арестували ли са ви?

— Да, много пъти.

— За какво?

— Главно за наркотици. Веднъж ме арестуваха и за предлагане на сексуални услуги на полицай под прикритие. И за кражба.

— Арестувана сте шест пъти като непълнолетна и още пет пъти като пълнолетна, нали така?

— Не съм ги броила.

— Какви наркотици взимахте?

— Главно метамфетамин. Но ако ми попаднеше друго, обикновено взимах и него. Такава бях тогава.

— Лекували ли сте се при психотерапевт и в рехабилитационно заведение?

— Много пъти. Отначало безуспешно, после се получи. Излекувах се.

— Кога?

— Преди около седем години. Когато бях на трийсет.

— И от седем години не сте взимали нищо, така ли?

— Да, абсолютно нищо. Сега имам друг живот.

— Искам да покажа веществено доказателство на обвинението номер тринайсет, формуляр за постъпване и преглед в лосанджелиския частен рехабилитационен център „Боровете“. Спомняте ли си кога сте били в него?

— Да, майка ми ме прати там, когато бях на шестнайсет.

— Тогава ли започнаха проблемите ви?

— Да.

Макфърсън раздаде екземпляри от формуляра на съдията, секретарката и защитата.

— Добре, Сара, искам да привлека вниманието ви към абзаца, който съм подчертала с жълто в частта за прегледа. Бихте ли го прочели на глас на съдебните заседатели?

— „Кандидатката съобщава за ПТС вследствие на убийството на по-малката й сестра преди три години. Страда от угризения, свързани с убийството, и проявява поведение, типично за сексуално насилие. Препоръчва се пълен психически и физически преглед.“

— Благодаря, Сара. Знаете ли какво означава ПТС?

— Посттравматичен стрес.

— Подложихте ли се на препоръчания преглед в „Боровете“?

— Да.

— Разговаряхте ли за сексуалното насилие от страна на втория ви баща?

— Не, защото излъгах.

— Защо?

— Вече бях правила секс с други мъже, затова изобщо не споменах за втория ми баща.

— Преди да разкриете това, което днес разказахте в съда, разговаряли ли сте с някого за втория си баща и за това, че е правил секс с вас?

— Само с вас и детектив Бош. С никого другиго.

— Омъжвали ли сте се?

— Да.

— Повече от веднъж ли?

— Да.

— И не сте разказвали за това дори на съпрузите си?

— Не. Такова нещо не се разказва на никого.

— Благодаря ви, Сара. Нямам повече въпроси.

Макфърсън взе бележника си и се върна на мястото си, където Холър я посрещна с топло стискане на ръката. Този жест беше предназначен за съдебните заседатели, ала всички погледи бяха отправени към Ройс. Беше негов ред, но Бош смяташе, че Сара Глисън е спечелила симпатиите на всички. Всеки опит на адвоката да я унищожи можеше да доведе до неприятни последици за клиента му.

Ройс постъпи хитро. Реши да остави емоциите да се поохладят през нощта. Изправи се и съобщи на съдията, че си запазва правото да призове Глисън като свидетел през защитната фаза на процеса. С други думи, отлагаше кръстосания й разпит. След това седна на мястото си.

Хари си погледна часовника. Четири и петнайсет. Съдията инструктира Холър да повика следващия си свидетел, но Бош знаеше, че няма повече. Мики погледна Макфърсън и двамата кимнаха едновременно. Холър стана и каза:

— Ваша светлост, Народът няма да призове повече свидетели.

35.

Екипът на обвинението се събра на вечеря в Каза Холър. Сготвих болонезе, като използвах за основа купешки сос и сварих кутия макарони „панделки“. Маги се включи със своята салата „Цезар“, която много обичах, но не бях вкусвал от години. Бош и дъщеря му пристигнаха късно, тъй като след заседанието той първо закара Сара Ан Глисън в хотела и се увери, че е на сигурно място.

Дъщерите ни се запознаха срамежливо и се стесняваха, тъй като родителите им прекалено очевидно наблюдаваха отдавна очаквания момент. Те инстинктивно се отделиха от нас в задния кабинет, уж да си напишат домашните. Съвсем скоро започнахме да чуваме смях откъм дъното на коридора.

Изсипах макароните и соса в голяма купа и ги разбърках. После повиках момичетата да си сипят и да занесат чиниите си в кабинета.

— Как върви при вас, между другото? — попитах ги, докато се обслужваха. — Успяхте ли да свършите с домашните?

— Тате! — изсумтя Хейли, като че ли с този въпрос ужасно съм нарушил правото й на личен живот.

Затова опитах с братовчедката.

— Мади?

— Хм, аз почти свърших с моите.

Двете момичета се спогледаха и се засмяха, сякаш или въпросът, или отговорът бяха причина за страхотно веселие. После се изнизаха от кухнята и се върнаха в кабинета.

Оставих всичко на масата, където седяха възрастните. Накрая се уверих, че вратата на кабинета е затворена и децата не чуват разговора ни, както и ние нямаше да чуваме техния.

— Е — казах, докато подавах макароните на Бош.

— Свършихме с нашата част. Сега започва трудното.

— Защитата — рече Маги. — Какво може да са приготвили за Сара?

Замислих се за момент, преди да отговоря, и опитах първата панделка. Биваше. Гордеех се с манджата си.

— Знаем, че ще хвърлят срещу нея всичко, каквото могат — отвърнах накрая. — Тя ще определи изхода на процеса.

Бош бръкна в джоба на сакото си, извади сгънат лист хартия и го разтвори на масата. Видях, че е списъкът със свидетелите на защитата.

— В края на днешното заседание Ройс каза на съдията, че ще приключи за един ден — осведоми ни той. — Щял да призове само четирима свидетели, обаче тук са посочени двайсет и трима.

— Е, още отначало знаехме, че по-голямата част от списъка е за заблуда — отбеляза Маги. — Той криеше версията, която иска да развие.

— Добре, значи пак ще призове Сара — започнах да броя на пръсти. — После е самият Джесъп. Според мен Ройс разбира, че трябва да го призове. Стават двама. Кои са другите?

Маги изчака, докато преглътне.

— Ей, много е вкусно, Холър. Кога се научи да го готвиш?

— Това е Рецептата на новака.

— Не, направил си го още по-добре. Защо никога не си готвил така, когато бяхме женени?

— Сигурно е от нужда. Понеже съм самотен баща. Ами ти, Хари? Готвиш ли?

Бош ни изгледа така, сякаш сме луди.

— Мога да изпържа яйца — отговори той. — И толкова.

— Да се върнем на процеса — подкани ни Маги. — Мисля, че Ройс ще повика Джесъп и Сара. Както и тайния свидетел, когото не успяхме да открием. Онзи от последния рехабилитационен център.

— Едуард Роуман — каза Бош.

— Да, Роуман. Стават трима и четвъртият може да е неговият следовател или пък експертът му по метамфетамин, но сигурно е само прах в очите. Няма четвърти. Много от нещата, които Ройс върши, са за заблуда. Не иска никой да види трофея. Иска да гледаме накъдето и да е, само не към истината.

— Ами Роуман? — попитах аз. — Не го намерихме, но дали сме наясно какви показания ще даде?

— Ни най-малко — отвърна Маги. — Колко пъти го обсъждахме със Сара и тя няма никаква представа какво ще каже Роуман. Не си спомня какво му е казвала за сестра си.

— В обобщението на Ройс за доказателствения му материал пише, че той щял да свидетелства за „разкритията“ на Сара за детството й — поясни Бош. — Нищо по-конкретно. И естествено Ройс твърди, че не си е водил бележки по време на разговора с него.

— Вижте, имаме досието му и ни е известно за какъв човек става дума — казах аз. — Той ще даде такива показания, каквито иска Ройс. Елементарно. Всичко, което е от полза на защитата. Затова не бива да мислим какво ще свидетелства, защото знаем, че ще са лъжи, а как да го изобличим. Разполагаме ли с нещо, което може да ни помогне да го направим?

С Маги погледнахме Бош. Той беше готов.

— Май имам нещо. Довечера имам една среща. Ако всичко е наред, утре сутрин ще ви разкажа.

Раздразнението ми от следствените и комуникационни методи на Бош достигна точката на кипене.

— Стига, Хари. Ние сме екип. Тия шпионски истории не вървят, когато задниците ни ежедневно се пържат в оная зала.

Той сведе очи към макароните си и лицето му стана тъмно като соса в чинията.

— Вашите задници ли се пържат? Никъде в докладите за наблюдението не съм забелязал Джесъп да се е мотал около твоята къща, Холър, затова недей да ми разправяш, че твоят задник се пържел. Твоята работа е в залата. Приятно и безопасно. Понякога печелиш, понякога губиш. Но каквото и да се случи, на другия ден се връщаш в съда. Ако искаш задникът ти наистина да се изпържи, опитай да поработиш там.

Той посочи към града през прозореца.

— Ей момчета, хайде да се успокоим — побърза да разведри атмосферата Маги. — Какъв е проблемът, Хари? Джесъп да не е ходил пак на „Удроу Уилсън“? Може би трябваше просто да отменим освобождаването му под гаранция и да го върнем зад решетките.

Бош поклати глава.

— Не на моята улица. Не е бил там от онази нощ и повече от седмица не е ходил на „Мълхоланд“.

— Тогава какво има?

Хари остави вилицата и отмести чинията си назад.

— Вече знаем, че съществува голяма вероятност Джесъп да се е сдобил с оръжие след срещата с осъдения оръжеен търговец. Колегите от ЗСР не са видели какво получава от него, но тъй като е било увито в пешкир, не е много трудно да се досетим. Искаш да знаеш какво се е случило снощи ли? Някакъв умник по време на наблюдението решава да напусне поста си, за да отиде до кенефа, без да предупреди никого, и Джесъп се е измъкнал незабелязано.

— Изпуснали са го? — попита Маги.

— Да, докато го открих точно преди той да открие мен, което можеше и да не свърши много добре. И знаеш ли какво е намислил? Подготвя тъмница за някого и този някой спокойно може да е… — той се наведе напред и продължи с настойчив шепот: — … дъщеря ми!

— Хей, чакай малко, Хари — рече бившата ми жена. — Върни се малко назад. Къде подготвя тъмница?

— Под кея. Там има нещо като складово помещение. Поставил е катинар на вратата и снощи остави там консервирана храна. Сякаш я приготвя за някого.

— Добре, това вече е страшничко — съгласи се Маги. — Но защо за дъщеря ти? Това не ни е известно. Ти каза, че е бил на твоята улица само онзи път. Какво те кара да мислиш…

— Защото не мога да си позволя да не го мисля. Разбираш ли?

Тя кимна и каза:

— Да. И ще се върна на това, което казах преди малко. Ще го обвиним във връзки с известен престъпник, търговеца на оръжие, и ще анулираме освобождаването му под гаранция. До края на процеса остават само няколко дни и той очевидно не е направил ход, нито е допуснал грешка, както предполагахме. Хайде да заложим на сигурно и да го приберем в затвора, докато свърши всичко.

— Ами ако не го осъдят? — попита Бош. — Какво ще стане тогава? Ще го пуснат и това ще е краят на наблюдението. Ще е на свобода и никой няма да го следи.

След тези думи на масата се възцари тишина. Вперих поглед в Хари и разбрах под какво напрежение се намира. Делото, заплахата за дъщеря му. И нямаше нито настояща, нито бивша жена, която да му помага вкъщи.

Накрая той наруши неловкото мълчание:

— Маги, ти ли ще прибереш Хейли тази вечер?

Тя кимна.

— Може ли Мади да остане при теб два дни? Носи си чисти дрехи в раницата. Аз ще дойда сутринта навреме, за да я закарам на училище.

Тази молба изглежда я изненада, особено след като момичетата току-що се бяха запознали, но Бош настоя:

— Тази вечер имам една среща и не знам докъде ще ме отведе това. Може би даже до Роуман. Трябва да мога да действам, без да се безпокоя за Мади.

Маги кимна.

— Разбира се, няма проблем. Двете явно бързо се сближават. Само се надявам да не будуват цяла нощ.

— Благодаря, Маги.

Трийсетина секунди изтекоха в мълчание.

— Разкажи ни за тая тъмница, Хари — помолих аз накрая.

— Снощи бях там.

— Защо точно кея на Санта Моника?

— Предполагам, заради близостта на онова, което е върху кея.

— Плячката.

Бош кимна.

— Ами шума? Нали казваш, че това място е точно под кея?

— Винаги има начини да заглушиш шум, издаван от човек. А и снощи плисъкът на вълните в стълбовете отдолу беше толкова силен, че можеш да крещиш цяла нощ и никой да не те чуе. Сигурно няма да чуеш и изстрел, произведен под кея.

Бош продължи да говори за тъмните места на земята и за злото, което крият. Изгубих апетит и също отместих чинията си. Обземаше ме ужас.

Ужас за Мелиса Ланди и всички други жертви на света.

36.

Гилбърт и Съливан го чакаха в кола, паркирана в северния край на Ланкършим Булевард до Сан Фернандо Роуд. В този западнал район имаше главно фирми за автомобили втора ръка и автосервизи. Насред тази евтина индустрия се издигаше порутен мотел, рекламиращ стаи по петдесет долара седмично. Нямаше табела с име. Само светлинен надпис „Мотел“.

Гилбърт и Съливан всъщност бяха Гилберто Рейес и Джон Съливан, полицаи от отдела за борба с наркотиците, прикрепени към Групата за работа в Долината — звено, което действаше на улицата. Когато търсеше Едуард Роуман, Бош разпространи информацията във всички подобни звена в управлението. Съдейки по досието му, той предполагаше, че Роуман не е променил живота си като Сара Глисън. Все някой в полицейските наркозвена трябваше да е чувал за него.

Това доведе до обаждането на Рейес. С партньора му нямали представа къде е Роуман, но го познавали от предишни сблъсъци на улицата и знаели къде се е скрило сегашното му гадже, явно в очакване на завръщането му. Старите наркомани често се сдушваха с проститутки, предлагайки им закрила в замяна на дял от дрогата, която купуваха с техните печалби.

Бош спря зад цивилната кола на агентите и угаси мотора. Слезе, отиде при тях и се вмъкна на задната седалка, след като се увери, че не е изцапана с повръщано и други неприятни неща, оставени от арестантите.

— Детектив Бош, предполагам? — попита шофьорът. Хари предположи, че е Рейес.

— Да, как сте, момчета?

Той протегна юмрук над облегалката и двамата чукнаха кокалчета с него, докато се представяха. Бош не беше познал. Полицаят, който приличаше на латиноамериканец, се оказа Съливан, а другият, който приличаше на чувал бял хляб — Рейес.

— Гилбърт и Съливан, а?

— Така ни нарекоха, когато ни определиха за партньори — поясни Съливан. — И така си остана.

Бош кимна. Това стигаше за запознанство. Всеки си имаше прякор и история, която вървеше с него. Сборът от годините на двамата беше по-малък от възрастта на Хари, пък и сигурно си нямаха и представа кои са Гилбърт и Съливан8.

— Значи познавате Еди Роуман, така ли?

— Имаме това удоволствие — отвърна Рейес. — Поредната отрепка, която се носи по течението.

— Както ти казах по телефона, не сме го виждали от около месец — прибави Съливан. — Обаче можем да ти дадем друг адрес. На неговата курва. Ей там, в трета стая.

— Как се казва?

Съливан се захили и Бош не разбра причината.

— Казва се Соня Рейес — обади се Рейес. — Но не сме роднини.

— Поне той не знае да са роднини — подметна Съливан.

И пак избухна в смях. Хари не му обърна внимание и си записа името в бележника.

— Сигурни ли сте, че си е в стаята?

— Сигурни сме — потвърди Рейес.

— Добре, трябва ли да знам нещо друго, преди да отида там?

— Не, ама и ние искаме да дойдем — заяви Рейес. — На теб може да не каже нищо.

Бош се пресегна и го шляпна по рамото.

— Не, ще се оправя сам. Не искам много хора в стаята.

Рейес кимна. Беше разбрал смисъла. Бош не искаше да има свидетели на онова, което можеше да се наложи да направи там.

— Но ви благодаря за помощта. Ще бъде отбелязано.

— Важен случай, а? — поинтересува се Съливан.

Бош отвори вратата и слезе.

— Всички случаи са важни — отговори той.

Затвори вратата, удари два пъти по покрива и се отдалечи.

Мотелът беше заобиколен с ограда, висока два метра и половина. Детективът трябваше да натисне звънец и да поднесе служебната си карта към камерата. Пуснаха го вътре, но той бързо подмина офиса и продължи по галерията, която водеше към стаите.

— Ей! — извика зад него някакъв глас.

Бош се обърна и видя мъж с разкопчана риза да наднича от вратата на мотелския офис.

— Къде отиваш бе, пич?

— Влез вътре и затвори вратата. От полицията съм.

— Няма значение, пуснах те вътре, ама т’ва е частна собственост. Не можеш просто да…

Хари енергично закрачи към него, а мъжът го прецени с поглед, заотстъпва назад и каза:

— Ясно бе, човек. Минавай.

Той бързо се скри в офиса и затвори вратата, а Бош се обърна и намери трета стая без повече проблеми. Доближи ухо до касата и се заслуша, но не чу нищо.

Имаше шпионка. Той я затисна с показалец и почука. Почака малко и отново почука.

— Соня, отвори. Еди ме праща.

— Кой си ти? — подозрително попита дрезгав женски глас.

Бош използва универсалната парола:

— Няма значение. Еди ме праща да ти оставя нещо, докато си дойде.

Никакъв отговор.

— Добре, Соня, ще му кажа, че не се интересуваш. Имам друг човек, дето го иска.

Той свали пръста си от шпионката и се отдалечи. Вратата зад него се отвори почти незабавно.

— Чакай.

Хари се обърна. Вратата беше открехната петнайсетина сантиметра и отвътре го гледаха празни очи. В стаята цареше сумрак.

— Дай да видя.

Бош се озърна наоколо.

— Какво, тука ли? Навсякъде има камери.

— Еди ми е казал да не отварям на непознати. Мязаш ми на ченге.

— Е, може и да съм, ама това не променя факта, че ме е пратил Еди.

Той пак понечи да се обърне и заяви:

— Пак ти казвам, ще му съобщя, че съм се опитал. Приятна вечер.

— Добре де, добре. Влез, ама само ще оставиш пратката. Нищо друго.

Бош се запъти към вратата, Соня се скри зад нея и я отвори. Детективът влезе, обърна се към жената и видя пистолета. Беше стар револвер и в откритите патронници нямаше нищо. Хари вдигна ръце на височината на гърдите си. Тя явно страдаше. Беше чакала прекалено дълго някого, възлагайки сляпа наркоманска надежда на нещо, което нямаше да стане.

— Това е излишно, Соня. Пък и се съмнявам, че Еди ти е оставил патрони.

— Останал ми е един. Искаш ли да провериш?

Сигурно онзи, който пазеше за себе си. Беше кожа и кости, почти на ръба. Никой наркоман не изминаваше целия път.

— Дай ми го — нареди тя. — Веднага.

— Добре, спокойно. Тук е.

Той пъхна дясната си ръка в джоба на сакото си и извади завито на топка парче алуминиево фолио, което бе взел от кухнята на Мики Холър. Отпусна го от дясната страна на тялото си — знаеше, че отчаяните й очи ще го проследят. В същия момент стрелна лявата си ръка напред и измъкна пистолета от пръстите й. После пристъпи към нея и грубо я блъсна на леглото.

— Млъкни и не мърдай — заповяда Бош.

— Какво…

— Казах да млъкнеш!

Той отвори барабана и го провери. Не го беше излъгала. Имаше един патрон. Хари го извади върху дланта си, прибра го в джоба си и затъкна револвера под колана си. След това извади служебната си карта и я разтвори, за да й я покаже.

— Позна за това.

— Какво искаш?

— Ще стигнем и дотам.

Бош обиколи леглото и огледа голата стая. Миришеше на цигари и пот. На пода се въргаляха няколко пазарски торби, в които бяха вещите й. В едната имаше обувки, а в няколко други — дрехи. На единственото нощно шкафче имаше препълнен пепелник и стъклена лула.

— Какво взимаш, Соня? Крек? Хероин? Или метамфетамин?

Тя не отговори.

— Мога да ти помогна, ако знам какво ти трябва.

— Не ти ща помощта.

Хари се обърна и я погледна. Засега всичко вървеше точно както очакваше.

— Нима? Нямаш нужда от моята помощ, така ли? Мислиш си, че Еди Роуман ще се върне за теб?

— Ще се върне.

— Слушай тогава. Него вече го няма. Предполагам, че са го изтупали от глава до пети и той няма да се върне тук, щом направи каквото искат от него. Ще гепи парата и когато изхарчи всичко, просто ще си намери нова мадама.

Бош замълча и я погледна.

— Някоя, дето й е останало нещо за продаване.

На лицето й се изписа вглъбеното изражение на човек, който е чул истината.

— Остави ме на мира — хрипливо прошепна тя.

— Знам, че не ти съобщавам нещо ново. Чакала си Еди по-дълго, отколкото си мислила, че ще отсъства, а? За колко дни е предплатена стаята?

Той прочете отговора в очите й.

— Вече са изтекли, а? Сигурно правиш свирки на оня тип в офиса, за да те остави тук. Колко ще продължи това? Оня съвсем скоро ще поиска пари.

— Казах, махай се.

— Ще си тръгна. Но ти ще дойдеш с мен, Соня. Още сега.

— Какво искаш?

— Искам да ми кажеш всичко каквото знаеш за Еди Роуман.