Отмъщението на Лазар

Първа глава

Вторник, 12 октомври

Институт за напреднали технологии „Едуард Телър“

Санта Фе, Ню Мексико

Подполковник Джонатан (Джон) Смит, доктор по медицина, се отклони от шосето при Олд Агюа Фрайа и продължи към главния вход на института. Той присви очи, заслепен от ранната утринна светлина. Вляво от него слънцето тъкмо огряваше заснежените върхове на планината Сангре де Кристо. То освети стръмните склонове, покрити с трепетлики със златистожълти листа, високи борове, елхи и дъбове. По-надолу, в подножието на планината, по-ниските борове, хвойнови дървета и избуял пелин, заобикалящи жълтеникавите тухлени стени на института, все още бяха потопени в сянка.

Някои от протестиращите, които лагеруваха край шосето, се измъкнаха от спалните си чували, за да наблюдават преминаващата кола. Неколцина размахаха написани на ръка плакати: „ПРЕСТАНЕТЕ ДА УБИВАТЕ НАУКАТА, НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА“ или „ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР“. Повечето останаха в чувалите. Не им се искаше да се излагат на сутрешния октомврийски студ. Санта Фе се намира на надморска височина седем хиляди мили и нощите тук ставаха все по-студени.

За миг Смит изпита прилив на съчувствие към протестиращите. Дори при включено отопление във взетата под наем кола усещаше студа през кафявото си кожено яке и зеленикавите панталони.

На входа униформен пазач му махна да спре. Джон свали стъклото и му подаде картата си за самоличност. На снимката се виждаше як мъж малко над четиридесетте, чиито високи скули и гладка тъмна коса му придаваха вид на надменен испански роялист. На живо обаче игривите тъмносини очи на Смит разбиваха илюзията за безцеремонност.

— Добро утро, полковник — поздрави пазачът, бивш рейнджър от пехотата, сержант на име Франк Диас. След като провери картата, се наведе и погледна през стъклото на колата да се увери, че Смит е сам. Дясната му ръка бдително стоеше над деветмилиметровия пистолет „Берета“ в кобура на хълбока му. Кобурът бе откопчан, за да може в случай на нужда да измъкне бързо беретата.

Смит повдигна вежди. Мерките за сигурност в института „Едуард Телър“ обикновено не бяха толкова строги, със сигурност не и на нивото на свръх секретните ядрени лаборатории в близкия Лос Аламос. Но президентът на САЩ Самюъл Адамс Кастила щеше да посети института след три дни. А речта му щеше да съвпадне с многолюдния анти технологичен протест. Демонстрантите пред входа тази сутрин бяха само първата вълна от хилядите, които се очакваше да пристигнат от всички краища на света. Той посочи с палец над рамото си:

— Да си виждал някой от онези хора, Франк?

— Не — отвърна Диас. — Но ги държим под око. Момчетата от администрацията са се побъркали от тоя митинг. ФБР казва, че насам се придвижвали някои наистина яки смутители на реда, от онези, които хвърлят коктейли „Молотов“ и чупят прозорци.

Смит се намръщи. Масовите протести бяха истинска съблазън за анархисти с вкус към насилието и разрушението. Генуа, Сиатъл, Канкун и десетина други градове по целия свят вече станаха свидетели на улични битки между смутители на реда с маски на лицата и полицията.

Преглътна проверката, махна за поздрав на Диас и подкара колата към паркинга. Перспективата да попадне сред безредици не го блазнеше особено. Не и когато се намираше в Ню Мексико на нещо като почивка.

Забрави, каза си Смит и се усмихна накриво. Превърни го в работна ваканция.

Като военен лекар и специалист по молекулярна биология той прекарваше повечето време в Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ) във Форт Детрик, Мериленд. Пребиваването му в института „Телър“ беше временно.

Отделът за научни технологии на Пентагона го изпрати в Санта Фе да наблюдава и да докладва за работата в три от лабораториите за нанотехнологии. Изследователите от цял свят се конкурираха жестоко да изнамерят практическо и печелившо приложение на нанотехнологиите. Някои от най-способните работеха именно тук, в „Телър“, включително екип от самия институт, от „Харкорт Биосайънсис“ и „Номура Фарматек“. Смит със задоволство си помисли, че Министерството на отбраната всъщност му предоставяше възможност да обогати представите си за най-обещаващите нови технологии на века, при това му плащаше да го прави.

Работата тук бе от неговата област. Терминът нанотехнология включваше невероятно широк диапазон от значения. Основното бе създаването на изкуствени механизми във възможно най-малките размери, които човек може да си представи. Нанометърът е една милиардна част от метъра, около десет пъти по-голяма от атома. Всяко нещо с широчина десет нанометра се равнява на десет хилядни от дебелината на човешкия косъм. Нанотехнологията е конструиране на молекулярно ниво, в което участват квантовата физика, химията, биологията и суперкомпютрите.

Популяризаторите на научни открития разказваха за роботи с големината на няколко атома, които се движат из човешкото тяло и лекуват болести и вътрешни рани. Други караха читателите да си представят информационна банка с размерите на една милионна от зрънце сол, която може да побере цялото човешко познание. Или прашинки, нещо като миньори в атмосферата, които летят кротко из замърсените небеса и ги прочистват.

Смит видя достатъчно много през седмиците, които изкара в „Телър“, за да е наясно, че някои от тези на пръв поглед невероятни измишльотини бяха съвсем близо до действителността. На паркинга той промуши колата между два огромни джипа. Предните им стъкла бяха прашасали — доказателство, че учените или лаборантите, които ги притежаваха, са били в лабораториите през цялата нощ. Поклати одобрително глава. Това бяха хората, които творяха истинските чудеса, при това на диета от силно черно кафе, газирани напитки с кофеин и пакетирани сладкиши от машините за закуски.

Излезе от колата и дръпна ципа на якето, потръпвайки от хладния утринен въздух. После пое дълбоко дъх и долови слаб мирис на огньове и канабис, който вятърът донасяше откъм лагера на протестиращите. Напливът от миниванове, автобуси и автомобили на газ и електричество се увеличаваше постоянно, като потокът се отклоняваше от междущатско шосе 25 по пътя за института. Той се намръщи. Обещаното множество от хора се събираше.

За нещастие потенциално тъмната страна на нанотехнологията подхранваше въображението на активистите и съмишлениците на Движението на Лазар, които се събираха пред телената ограда. Те се ужасяваха от идеята, че маломерни механизми биха могли да проникват свободно в човешките клетки и да променят структурата на атома.

Радикални либертарианци предупреждаваха за опасността от „молекули шпиони“, кръжащи незабелязано във всяко публично или частно пространство. Налудничави конспиративни теоретици пълнеха чатрумовете в Интернет със слухове за тайни миниатюрни машини за убиване. Други се страхуваха, че излезли извън контрол наномашини ще се самовъзпроизвеждат непрестанно, ще се реят из света като безкраен парад от магьосници с летящи метли и най-накрая ще завладеят Земята и всичко на нея.

Джон Смит сви рамене. Човек не може да сложи край на подобни дивашки преувеличения по друг начин, освен с видими резултати. Веднъж хората да видят с очи непротивоестествените облаги от нанотехнологиите, страховете им щяха да изчезнат постепенно. Или така поне се надяваше. Обърна се рязко на токовете си и закрачи към главния вход на института, нетърпелив да узнае какви нови чудеса са сътворили през нощта гениите там.

На двеста метра от телената ограда Малаки Макнамара се бе разположил с кръстосани крака върху шарено индианско одеяло, постлано в сянката на хвойново дърво. Бледосините му очи бяха отворени, но той седеше тихо, без да мърда. Последователите на Движението на Лазар, насядали наблизо, бяха убедени, че мършавият загорял канадец медитира, възстановявайки духовната и физическата си енергия преди решителната битка. Пенсионираният биолог от горската служба на Британска Колумбия бе спечелил тяхното възхищение с пламенните си призиви за „незабавни действия“ за постигане целите на Движението.

„Земята умира — заявяваше той настойчиво. — Тя се дави в потопа от токсични пестициди и замърсители. Науката няма да я спаси. Технологията няма да я спаси. Те са нейни врагове, източникът на ужаса и заразата. Ние трябва да ги спрем. Сега. Не по-късно. Веднага! Докато все още е останало малко време…“

Макнамара прикри леката си усмивка при спомена за озарените лица, разпалени от неговото красноречие. Той притежаваше много по-голям талант на оратор или проповедник, отколкото си бе представял.

Наблюдаваше оживлението около себе си. Внимателно си подбра този наблюдателен пост. От него се виждаше голямата зелена брезентова палатка, разпъната като команден център от Движението на Лазар. Десетки от ръководните национални и международни активисти работела вътре неуморно на компютрите, свързани с интернет страниците му по целия свят, регистрираха новопристигналите, правеха плакати и знамена, координираха плановете за предстоящата демонстрация. Другите групи от коалицията — „Организъм против технологиите“ — клуб „Сиера“, „Първо Земята!“ и други подобни — също разполагаха със свои командни центрове из непрестанно разрастващия се бивак и Макнамара знаеше, че е на точното място в точното време.

Движението бе истинската сила в протестната акция. Останалите организации за защита на природата и против технологиите бяха дошли само на разходка, опитвайки се отчаяно да задържат своите членове и малкото им останало влияние. Все повече от техните най-запалени привърженици ги изоставяха и се присъединяваха към Движението на Лазар, привлечени от яснотата на целите му и от неговия кураж да се опълчи срещу най-мощните корпорации и правителства в света. Неотдавнашното клане на негови последователи в Зимбабве подейства като още по-притегателна сила за новите съмишленици. Снимки на клането в Кусаса бяха представени като доказателство за страха на „глобалните корпоративни управници“ и техните марионетни правителства от Движението и неговите послания.

Канадецът с кокалесто лице се поизпъна още малко.

Няколко грубовати млади мъже вървяха към зелената палатка, като с мъка си проправяха път през тълпите. Всеки носеше продълговата мъхеста торба през рамо. Движеха се с грациозността на дебнещи хищници.

Един след друг те влязоха в палатката.

— Браво, браво, браво — измърмори на себе си Макнамара. Бледите му очи светнаха. — Колко интересно.

Втора глава

Белият дом, Вашингтон

федерален окръг Колумбия

Изящният часовник от осемнадесети век върху една от извитите стени на Овалния кабинет отмери тихичко дванадесет часа по обед. От тъмносивото небе навън леденостуденият дъжд се изсипваше върху улиците и пръскаше високите прозорци откъм Южната морава. Каквото и да показваше календарът, първите признаци на зимата вече се усещаха в столицата.

Светлината от лампите се отразяваше от очилата за четене с дебели рамки на президента Самюел Адамс Кастила, докато прелистваше свръх секретния доклад на разузнаването с оценка за заплахите, който току-що му донесоха. По лицето му премина сянка. Погледна над голямата маса от бор, която му служеше за писалище. Гласът му бе опасно спокоен.

— Искам да съм сигурен, че ви разбирам правилно, господа. Наистина ли предлагате да отменя речта си в института „Телър“? Само три дни преди да я произнеса?

— Точно така, господин президент. Казано без заобикалки, посещението ви в Санта Фе носи неприемливо високи рискове — отговори хладнокръвно Дейвид Хансън, ново утвърденият директор на Централното разузнаване.

Миг по-късно думите му потвърди и изпълняващият длъжността директор на ФБР Робърт Зелър.

Кастила изгледа за момент двамата мъже, но вниманието му продължаваше да е приковано върху Хансън. Шефът на ЦРУ бе по-печеният от двамата, макар да приличаше повече на дребен на ръст благ колежански професор от 50-те години със задължителната папийонка, отколкото на факир в тайните действия и специалните операции.

Боб Зелър от ФБР беше свестен мъж, но много далеч от неговите познания за дълбоките подводни течения на политическите интриги във Вашингтон. Висок и широкоплещест, Зелър изглеждаше добре на телевизионния екран, но въобще не биваше да го местят от длъжността му на главен прокурор в Атланта, дори и временно, докато Белият дом търсеше човек за поста. Хубавото бе, че бившият строевак от флота и дългогодишен федерален прокурор поне съзнаваше своята безпомощност. През повечето време си държеше устата затворена и накрая подкрепяше онзи, който му се струваше най-убедителен.

Хансън бе пълна противоположност. Ако не за друго, ветерана от ЦРУ го биваше много в политическите игри. Докато в продължение на много години оглавяваше Оперативната дирекция на ЦРУ, той успя да си създаде яки връзки с членовете на комисиите по разузнаването в Камарата на представителите и в Сената. Редица влиятелни конгресмени и сенатори смятаха, че Дейвид Хансън е факир. Това му даваше голямо поле за маневриране, дори си позволяваше да възразява на президента, който току-що го бе назначил да ръководи всички дирекции в ЦРУ.

Кастила отхвърли доклада с оценката на опасностите с думите:

— В този документ виждам само предположения. Онова, което не забелязвам, са точни факти. — Той прочете на глас едно изречение: — „Прехванати разговори от неуточнен източите, но от важен характер показват, че радикални елементи сред демонстрантите в Санта Фе може би готвят насилствена акция — или срещу института «Телър», или срещу самия президент.“

Той свали очилата си за четене и вдигна очи.

— Ще ми обясниш ли за какво става дума на обикновен английски, Дейвид?

— Събираме все повече и повече данни, както от Интернет, така и от подслушани телефонни разговори. Няколко тревожни фрази, отнасящи се до планираната демонстрация, се повтарят отново и отново. Непрекъснато се говори за „голямото събитие“ или „акцията от Телър“ — отговори шефът на ЦРУ. — Моите хора са ги чули и в чужбина. Също и Агенцията за национална сигурност. ФБР прехваща същите приказки и у дома. Така ли е, Боб?

Зелър кимна загрижено.

— И твоите аналитици са се бъхтили за това? — Кастила поклати глава определено разочарован. — Защото хората си разменят имейли за политически протест? — Той изсумтя. — Мили боже, всеки митинг, който може да привлече трийсет или четирийсет хиляди души в Санта Фе, е наистина дяволски голямо събитие! Ню Мексико е моя територия и аз се съмнявам, че някога моите речи са били удостоявани и с половината от това внимание.

— Когато членове на клуб „Сиера“ или на Федерацията за дивата природа говорят по този начин, аз не се притеснявам — каза спокойно Хансън. — Но и най-обикновена дума може да придобие различно значение, когато е изречена от някои опасни групи и индивиди. Смъртоносно значение.

— Имаш предвид онези така наречени радикални типове?

— Да, сър.

— И кои са тези опасни момчета?

— Повечето са свързани по един или друг начин с Движението на Лазар, господин президент — отвърна внимателно Хансън.

Кастила се намръщи.

— Тази песен съм я чувал вече, Дейвид.

Хансън сви рамене.

— Известно ми е, сър. Но истината не става по-малко истинска само защото е неприятна. Погледнати като цяло, разузнавателните ни сведения за Движението на Лазар са изключително тревожни. Движението пуска метастази и от относително мирно политическо и природозащитно обединение постепенно се превръща в нещо далеч по-тайнствено, опасно и смъртоносно. — Той погледна през писалището президента. — Знам, че сте запознат със съответните доклади за подслушаните и прехванатите разговори. Както и с нашите анализи за тях.

Кастила кимна бавно с глава. ФБР, ЦРУ и другите федерални служби за разузнаване държаха под око няколко групи и отделни лица. При надигането на световния тероризъм и разпространяването на технологии за химически, биологични и ядрени оръжия никой във Вашингтон не искаше да бъде хванат неподготвен от неизвестен враг.

— Позволете ми да говоря директно, сър — продължи Хансън. — Според преценката ни Движението на Лазар е решило да постигне своите цели чрез насилие и тероризъм. Реториката му става все по-яростна, параноична и изпълнена с омраза срещу онези, които смята за врагове. — Шефът на ЦРУ подаде лист хартия през писалището. — Това е само един от примерите.

Кастила си сложи очилата и зачете мълчаливо. Устните му се изкривиха от отвращение. Листът бе разпечатка от интернет страницата на Движението, изпълнен със странни снимки на обезобразени и разлагащи се трупове. Заглавието гласеше: НЕВИННИ ЖЕРТВИ НА КЛАНЕ В КУСАСА. Текстът под снимките обвиняваше за избиването на цяло село в Зимбабве финансираните от корпорациите „отряди на смъртта“ или „наемници на американското правителство“. Твърдеше се, че убийствата били част от таен заговор да бъдат осуетени намеренията на Движението на Лазар да възроди природосъобразното земеделие в Африка, които заплашвали американския монопол върху генномодифицираните култури и производството на пестициди. Текстът завършваше с призив за елиминиране на онези, които искат да „унищожат Земята и хората, които я обичат“.

Президентът остави листа на писалището.

— Какви глупости само.

— Така е — Хансън взе обратно листа и го мушна в куфарчето си. — Но за съжаление изключително въздействащи глупости. Поне за аудиторията, за която са предназначени.

— Изпратихте ли екип в Зимбабве да разбере какво точно се е случило в Кусаса? — попита Кастила.

Директорът на ЦРУ поклати глава.

— Това е изключително трудно, господин президент. Без позволение от тамошните власти, които са враждебно настроени, ще се наложи да действаме под прикритие. Но и при това положение се съмнявам, че ще открием много. Зимбабве е тежък случай. Тия селяни може да са убити от всеки — от правителствените войски до върлуващите бандити.

— По дяволите — измърмори Кастила. — Ако хората ни бъдат заловени да душат наоколо без позволение, всеки ще си помисли, че ние сме замесени в това клане и само се опитваме да прикрием следите.

— Това е проблемът, сър — съгласи се Хансън. — Но каквото и да е станало в Кусаса, едно е ясно: ръководството на Движението на Лазар използва инцидента да радикализира последователите си, да ги подготви за по-директни и насилствени акции срещу нас и съюзниците ни.

— По дяволите, мразя подобни неща — изръмжа Кастила. Той се наклони напред. — Не забравяйте, че познавам мнозина от мъжете и жените, които основаха Движението на Лазар. Те бяха уважавани природозащитници, учени, писатели… дори неколцина политици. Искаха да спасят Земята, да я върнат към живота. Не одобрявах много от целите им, но те бяха добри хора. Достойни хора.

— И къде са сега, сър? — попита спокойно шефът на ЦРУ.

— Движението на Лазар бе основано от девет души. Шестима от тях умряха или от естествена смърт, или при подозрителни обстоятелства. Другите трима изчезнаха безследно. — Той се вгледа внимателно в Кастила. — Включително Джинииро Номура.

— Да — отвърна президентът.

Той погледна една от снимките, подредени в единия край на писалището. Бяха направени през първия му мандат на губернатор в Ню Мексико. На тях се виждаше как си разменят поклони с нисичък и по-възрастен от него японец, Джинииро Номура. Номура беше виден депутат от Диетата, японския парламент. Тяхното приятелство, основано на общия им вкус към скоча и откровеността, се запази и след като Номура се оттегли от политиката, за да се насочи към природозащитна дейност.

Преди една година Джинииро Номура изчезна, докато пътуваше за участие в организиран от Движението на Лазар митинг в Тайланд. Неговият син Хидео, президент и изпълнителен директор на „Номура Фарматек“, помоли властите на Америка за помощ в издирването на баща му. Кастила се отзова моментално. От седмици специална група от оперативни агенти на ЦРУ претърсваше улиците и затънтените квартали в Банкок. Президентът дори заповяда да бъдат използвани супер секретните сателити на Агенцията за национална сигурност в издирването на неговия стар приятел. Но нищо не излезе. Никой не поиска откуп. Не откриха мъртво тяло. Нищо. Последният от първите основатели на Движението на Лазар бе изчезнал безследно.

Снимката остана върху писалището на Кастила, за да му напомня колко ограничена е неговата власт.

Кастила въздъхна и отново погледна двамата навъсени мъже, които седяха пред него.

— Добре, казахте каквото имахте да казвате. Лидерите, които познавах и на които вярвах, или са мъртви, или изчезнаха от лицето на земята.

— Точно така, господин президент.

— Което отново ни връща към въпроса кой всъщност ръководи Движението на Лазар в момента — каза строго Кастила. — Да минем директно на въпроса, Дейвид. След изчезването на Джинииро възложих на специален екип да провери Движението въпреки собствените ми лоши предчувствия. Е, хората ти успяха ли да разберат кои са сегашните лидери?

— Не — призна с неохота Хансън. — Въпреки че работиха здраво месеци наред. — Той разтвори ръце. — Почти сме убедени, че властта е съсредоточена у един човек, който нарича себе си Лазар, но не знаем истинското му име, нито как изглежда, нито местонахождението му.

— Не може да се каже, че ме удовлетворява — коментира Кастила студено. — Може би трябва да престанеш да ми обясняваш какво не знаете и да се придържаш към онова, което знаете — Той го погледна под око. — Така ще ми спестиш време.

Хансън се усмихна угрижено.

— Впрегнали сме огромни ресурси — човешки и сателитни, за да се справим със задачата. Също МИ-6, френското главно разузнавателно управление и още няколко западни разузнавателни служби, но през последната година Движението на Лазар целенасочено се реорганизира, за да ни попречи.

— Продължавай — каза Кастила.

— Движението се преобразува в строго затворена и непробиваема структура от концентрични кръгове — заяви Хансън. — Повечето от симпатизантите са във външния кръг. Те действат открито — участват в срещи, организират демонстрации, публикуват листовки и работят по финансирани от Движението проекти по целия свят. Те обслужват и офисите на Движението по света. Но всяко следващо ниво е недостъпно и по-прикрито. Малцина членове на висшите ешелони знаят истинските имена на останалите или се срещат очи в очи. Ръководството комуникира изключително чрез Интернет или с кодирани послания… или чрез комюникета, поместени в уебстраниците на Движението.

— С други думи, класическа клетъчна структура — каза Кастила. — Заповедите се разпространяват свободно по веригата, но никой извън групата не може да проникне лесно в сърцевината.

Хансън кимна.

— Правилно. Има идентична структура с всяка от най-гадните терористични организации. „Ал Кайда“. „Ислямски джихад“. „Червените бригади“ в Италия. „Червената армия“ в Япония. Да не изброявам всичките.

— И досега не сте имали късмета да проникнете във висшия ешелон? — попита Кастила.

Шефът на ЦРУ поклати глава.

— Не, сър. Нито британците или французите, никой. Опитваме, но без успех. И един по един губим най-добрите си източници в Движението на Лазар. Някои се оттеглиха. Други бяха изгонени. Неколцина просто изчезнаха и предполагаме, че са мъртви.

Кастила се намръщи.

— Явно в тая банда хората имат навика да изчезват.

— Да, сър. Твърде много станаха.

Хансън остави неприятната истина да виси във въздуха.

След петнадесет минути директорът на ЦРУ излезе бързо от Белия дом, слезе по стълбите на Южния вход и се отправи към черната, лимузина, която го чакаше. Мушна се на задната седалка, изчака, докато униформен служител на „Сикрет Сървис“ затвори вратата след него, и натисна интеркома.

— Върни ме обратно в Ленгли — заповяда той на шофьора.

Хансън се облегна на меката кожа, докато лимузината набираше скорост по алеята за автомобили и завиваше към Седемнадесета улица. Погледна към набития мъж с квадратни челюсти, който седеше на седалката срещу него.

— Много си тих днес, Хал.

— Плащаш ми да ловя и убивам терористи, а не да плямпам любезности — отговори Хал Бърк.

В очите на шефа на ЦРУ се прокрадна за миг задоволство. Бърк беше старши служител в Отдела за контратероризъм в Управлението. Той оглавяваше специалната група, разследваща Движението на Лазар. Двадесетте години работа на терен бяха оставили върху дясната страна на врата му белег от куршум и постоянно цинично изражение. Това бе възглед за човешката природа, който Хансън споделяше.

— Някакъв шанс? — попита накрая Бърк.

— Никакъв.

— Мамка му — Бърк се загледа през напръсканите от дъждовни капки стъкла на лимузината. — Кит Пиърсън ще изпадне в истерия.

Хансън кимна. Катрин Пиърсън заемаше същия пост като Бърк във ФБР. Двамата работиха в тясно сътрудничество при подготовката на разузнавателната оценка, която той и Зелър току-що показаха на президента.

— Кастила иска от нас да ускорим разследването на Движението, но няма да отмени пътуването си до института „Телър“. Не и без ясни доказателства за сериозна заплаха.

Бърк отново погледна през прозореца. Устните му бяха присвити в тънка линия.

— Всъщност това означава, че не иска „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Фокс Нюз“ да го нарекат страхливец.

— Ти би ли го направил?

— Не — призна Бърк.

— Тогава имаш двадесет и четири часа, Хал — предупреди шефът на ЦРУ. — Искам двамата с Кит Пиърсън да изровите нещо солидно, което да отнеса в Белия дом. Кастила лети за Санта Фе и ще се изправи лице в лице с протестиращите. Знаеш какъв е президентът.

— Той е един упорит кучи син — изръмжа Бърк.

— Да, именно.

— Добре — отвърна Бърк и сви рамене. — Надявам се и този път да не му теглят куршума.

Трета глава

Институт за напреднали технологии „Телър“

Джон Смит взимаше широките стъпала към горния етаж на института по две наведнъж. Тичането нагоре–надолу по трите етажа бе за момента единственото физическо натоварване, за което имаше време. Дългите дни и нощите, които понякога прекарваше в различните нанотехнологични лаборатории, нарушаваха обичайните му занимания в извънработно време.

Стигна до последния етаж и се спря за момент, доволен, че дишането и сърдечният му ритъм бяха изцяло нормални. Слънцето, което влизаше някак през тесните прозорци на стълбището, затопли приятно раменете му. Смит погледна часовника си. Старши изследователят на „Харкорт Биосайънсис“ му беше обещал „една наистина върховна демонстрация“ на техните най-нови постижения след пет минути.

Там, горе, обичайният шум от долните етажи — звънът на телефоните, щракането на клавиатурите и човешкият говор — не се чуваше и цареше почти църковна тишина. На първия етаж на института „Телър“ се разполагаха кабинети за администрацията, бюфет, компютърен център, помещения за служителите и библиотека с научна литература. Горните етажи бяха запазени за лабораториите на различните изследователски екипи. Подобно на конкурентите си от самия институт и „Номура Фарматек“, „Харкорт“ разполагаше с помещения в северното крило.

Смит тръгна надясно по широк коридор, който минаваше по цялата дължина на продълговатата сграда. Гланцираните кафяви плочки на пода идеално се съчетаваха със снежнобелите гипсови стени. На равни разстояния в малки ниши, заоблени в горния край, бяха окачени портрети на прочути учени — Ферми, Нютон, Фейнман, Дрекслер, Айнщайн и много други, — рисувани от местни художници. Между нишите имаше високи керамични вази с букети от великолепни жълти и бледорозови цветя. Ако човек се абстрахира от огромните размери, мислеше си Смит, мястото изглежда като хол на частен дом в Санта Фе.

Спря пред заключената врата на лабораторията на „Харкорт“ и прокара магнитната си карта през процепа. Лампичката отгоре пресветна от червено на зелено и ключалката щракна. Неговата карта бе една от малкото, кодирана за достъп до всички забранени райони. Конкуриращите се учени и лаборанти нямаха право да навлизат в територията на другите. Нарушителите не ги застрелваха, но веднага им връчваха еднопосочен билет от Санта Фе. Институтът вземаше много на сериозно задължението си да опазва интелектуалната собственост.

Смит прекрачи прага и веднага се озова в напълно различен свят. Тук полираното дърво и текстилните тапети, характерни за старовремския Санта Фе, отстъпваха място на лъскав метал и други материали на двадесет и първи век. Уютът на естествената слънчева светлина и приглушеното осветление беше заменен с ярката светлина от флуоресцентни тръби на тавана. Тази светлина имаше високо съдържание на ултравиолетови лъчи, предназначени да унищожават бактериите по повърхностите. Сякаш лек бриз проникна през ризата му и прошумоля през тъмната му коса. В нанотехнологичните лаборатории се поддържаше известно налягане, за да се минимизира рискът от зараза чрез въздуха от достъпните места в сградата. Филтри със свръхвисока способност за разграждане на въздуха — УЛПА — пропускаха пречистен въздух с постоянна температура и влажност.

Лабораторията на „Харкорт“ се състоеше от серия „чисти помещения“, като всяко следващо имаше по-висока степен на стерилност. Тази периферна част бе като офис, препълнен с бюра и работни маси, отрупани с високи купчини справочна литература, каталози за химикали и апаратура, принтери. По протежение на източната стена огромните от тавана до пода прозорци бяха затъмнени, закривайки живописната гледка към планината Сангре де Кристо.

По-навътре в помещението следваше районът за контрол и подготовка на пробите. Тук имаше лабораторни маси с черна повърхност, компютърни конзоли, по-голямата част от два сканиращи електронни микроскопа и друго оборудване, необходимо за наблюдаване на нанотехнологичните модели и производствените процеси.

Истинската „светая светих“ бе най-вътрешната част, видима само през херметизирани наблюдателни прозорци на стената в дъното. Представляваше камера, пълна с огледално лъскави резервоари от неръждаема стомана; подвижни панели с помпи, смукачи, вентили и сензорни апарати; вертикално издигнати кръгли рамки за осмотични филтри; и купища цилиндри от луцитна пластмаса, пълни с различни видове пречистващи гелове, всичко това свързано с разклонени прозрачни тръби.

Смит бе наясно, че в сърцевината може да се стигне само през поредица от въздушни камери и стерилни помещения. Всеки, който работеше в производствената камера, носеше изцяло стерилни дрехи, ръкавици и ботуши, както и шлем с кислороден апарат. Той се усмихна леко. Ако активистите на Движението на Лазар, които лагеруваха отвън, видеха тези приличащи на извънземни хора, щяха да се потвърдят най-лошите им страхове, че луди учени си играят със смъртоносни отровни химикали.

В действителност нещата стояха точно обратното. В света на нанотехнологията човешките същества бяха източник на опасности и зарази. Люспичка от кожа, фоликула от човешки косъм, издишани частици влажен дъх при най-обикновен разговор или при кихане — всичко това можеше да нанесе големи поразии върху състава на наночастиците чрез изпускане на мазнини, киселини, алкиди и ензими, които да провалят производствения процес.

За щастие по-голямата част от работата можеше да се свърши дистанционно извън камерата и помещенията за контрол и подготовка на моделите. Роботи, контролирани чрез компютри, мобилни апарати и други нововъведения до голяма степен намаляваха нуждата от човешко присъствие в стерилните помещения. Високото ниво на автоматизация в лабораториите на института „Телър“ беше една от най-популярните новости, тъй като даваше на учените много повече свобода на движение, отколкото в други обекти.

Смит мина през лабиринта от бюра във външното помещение и се отправи към д-р Филип Бринкър, старши научен сътрудник на „Харкорт Биосайънсис“. Високият, блед и тънък като върлина учен бе обърнат с гръб към входа и разглеждаше с голямо внимание образите, възпроизвеждани от сканиращия електронен микроскоп, така че изобщо не усети как Джон се приближава.

Главният асистент на Бринкър, д-р Рави Парих, обаче бе нащрек. По-ниският на ръст и мургав молекулярен биолог го забеляза. Тъкмо отвори уста да предупреди шефа си и веднага я затвори с усмивка, след като Смит му намигна и даде знак да мълчи.

Джон застана на две крачки зад двамата изследователи, без да мърда.

— По дяволите, добре изглежда, Рави — каза Бринкър, все още наблюдаващ образа върху екрана пред него. — Човече, обзалагам се, че нашият любим шпионин от МО ще се преклони пред нас, като види това.

Този път Смит не се опита да скрие смеха си. Бринкър винаги го наричаше шпионин. За учения от „Харкорт“ това беше шега, нещо като закачка за ролята на Смит като наблюдател на Пентагона, но Бринкър нямаше ни най-малка представа колко близо бе до истината.

Всъщност Смит бе много повече от военнослужещ и учен. От време на време той изпълняваше задачи на свръх секретна разузнавателна група — Първи секретен отдел, който бе на пряко подчинение на президента. Първи секретен отдел работеше под прикритие, при това толкова дълбоко, че никой от Конгреса и от бюрокрацията във военното разузнаване не знаеше за съществуването му. За щастие работата на Джон в Института бе изцяло научна.

Смит се наведе и погледна през рамото на Бринкър.

— Е, Фил, кое точно ще ме накара да боготворя земята под краката ти?

Изненадан, Бринкър подскочи.

— Исусе! — той бързо се обърна. — Полковник, ако още веднъж ми скроиш този номер, кълна се в Господа, че ще падна мъртъв пред теб. Как ще се почувстваш тогава?

— Ще ми е мъчно, предполагам — каза Смит и се засмя.

— Без съмнение — недоволно отвърна Бринкър. После се оживи. — Но след като не умрях въпреки усилията ти, можеш да хвърлиш едно око на онова, което двамата с Рави сътворихме днес. Наслади се на все още непатентования нанофаг „Модел две Бринкър-Парих“, който атакува ракови клетки, опасни бактерии и други гадости… е, през повечето време.

Смит се доближи и заразглежда внимателно уголемения черно-бял образ на монитора. Той представляваше сферична полупроводникова обвивка, натъпкана отвътре с най-различни сложни молекулярни структури. От индикатора в единия край на екрана разбра, че наблюдава механизъм с диаметър едва двеста нанометра.

Смит вече познаваше общата концепция на изследователския екип от „Харкорт“. Бринкър, Парих и останалите бяха насочили усилията си към създаване на медицински наномеханизъм — „нанофаг“, както го наричаха, — който да издирва и унищожава ракови клетки и болестотворни микроорганизми. Вътрешността на сферата, която разглеждаше, явно бе пълна с биохимични вещества — като фосфатидилзерин и други ко-стимулаторни молекули, чиято функция бе или да накарат клетките мишени да се самоубиват, или да ги маркират за унищожаване от собствената имунна система на организма.

Техният „Модел едно“ се провали при първите опити върху животни, тъй като самите нанофаги бяха унищожени от имунната система, преди да започнат своята работа. Оттогава изпробваха различни конфигурации и материали, опитвайки се да намерят комбинацията, неуловима за естествените защити на организма. От месеци магическата формула им се изплъзваше.

Погледна Бринкър.

— Изглежда почти по същия начин като конфигурацията на „Модел едно“. Какво сте променили?

— Вгледай се по-внимателно в обвивката — подкани го русият мъж.

Смит кимна и се насочи към копчетата на микроскопа. Натисна лекичко бутона и бавно уголеми част от външната обвивка.

— Добре — каза той. — Виждам, че е грапава, а не гладка. Има някакво тънко молекулярно покритие — намръщи се.

— Структурата на това покритие ми се струва ужасно позната… Но къде съм я виждал?

— Идеята хрумна изведнъж на Рави — обясни Бринкър. — И като всички велики идеи е неописуемо проста и направо се набива на очи… Поне след като стане факт. — Той повдигна рамене. — Представи си една малка лоша бактерия — резистентна стафилококова аурея. Как се крие от имунната система?

— Покрива клетъчните си мембрани с полизахариди — отговори веднага Смит. Той отново погледна към екрана.

— За бога…

Парих кимна самодоволно.

— Образците от „Модел две“ са покрити със захар. Точно като най-добрите лекарства.

Смит подсвирна лекичко.

— Това е гениално, момчета. Абсолютно гениално.

— При цялата ни скромност трябва да признаем, че си напълно прав — каза Бринкър. Той сложи едната си длан върху монитора. — Красавецът „Модел две“, който виждаш, трябва да изпълни номера. Поне на теория.

— А на практика? — попита Смит.

Рави Парих посочи към друг високо разделителен дисплей с големината на телевизионен екран. На него се виждаше стъкленица с двойни стени, поставена върху лабораторна маса в съседното стерилно помещение.

— Предстои да разберем точно това, полковник. Работим от трийсет и шест часа без прекъсване, за да произведем достатъчно от новия модел нанофаги за опита.

Смит кимна. Наномеханизмите не се правеха един по един с миниатюрни пинсети и капки лепило с размери по-малки от атома. Те се произвеждаха с десетки милиони или стотици милиони, дори милиарди чрез биохимични и ензимни процеси, строго контролирани с помощта на индекса за водородна химична активност на разтворите рН, температурата и налягането. Различните елементи се създаваха в различни химични разтвори при различни условия. Започваше се в една стъкленица, където се формираше основната структура, после излишъкът се изхвърляше, след това материалът се преместваше в нова химична баня, за да се формира следващата част от механизма. Изискваше се постоянно наблюдение и абсолютно точно спазване на времето.

Тримата мъже се приближиха още по-близо до монитора. В стъкленица с двойни стени имаше десетина бели мишки. Четири от тях бяха летаргични, заразени по лабораторен път с различни по вид тумори. Другите шест, здравата контролна група, се щураха напред-назад, търсейки начин да се измъкнат. Номерирани цветни табелки идентифицираха всяка мишка. Видеокамери и най-различни сензори около стъкленицата бяха в готовност да регистрират всяко явление след началото на експеримента.

Бринкър посочи към малка метална кутия, прикрепена в единия край на експерименталната камера.

— Ето ги там, Джон. Петдесет милиона от „Модел две“ са готови да тръгнат, плюс-минус пет милиона. — Той се обърна към един от лаборантите, който се суетеше наоколо. — Нашите малки рошави приятелчета получиха ли си инжекциите, Майк?

— Съмнявате ли се, д-р Бринкър? Преди десет минути. По една на всеки.

— Нанофагите влизат в инертно състояние — обясни Бринкър. — Вътрешноклетъчната им енергия стига само за това, така че тази част на механизма покриваме със защитен слой.

Смит разбра каква е причината. АТР — аденозин трифосфат — бе молекула, осигуряваща енергията за повечето метаболични процеси. Но АТР започваше да освобождава енергията си в момента, в който влезеше в контакт с течност, а повечето живи организми се състоят главно от течност.

— Значи инжекциите са нещо като ритник за начало? — попита той.

— Точно така — потвърди Бринкър. — Инжектираме уникален химичен сигнал на всеки опитен субект. След като някой от пасивните сензори на нанофага улови този сигнал, защитният слой се отваря и течната среда активира АТР. Нашите малки машинки се задействат и тръгват на лов.

— Значи защитният слой играе също и ролята на предпазен механизъм — осъзна Смит. — В случай, че някой от „Модел две“ попадне не където трябва — да речем у някой от вас.

— Точно така — потвърди Бринкър. — Без уникалния химичен сигнал нанофагът не се активира.

Парих не бе толкова сигурен.

— Има малък риск — предупреди той. — Винаги има известен процент на грешка в нанофага.

— Което означава, че понякога защитният слой не се образува както трябва? Или сензорът пропуска, или улавя грешен сигнал? Или се задействат други биохимични вещества от вътрешността на нанофага?

— Нещо такова — каза Бринкър. — Но процентът на грешка е много малък. Невероятно малък, почти нулев. — Той сви рамене. — Освен това тези неща са програмирани да убиват ракови клетки и болестотворни бактерии. На кой му пука, ако някои се заблудят и се помотаят минута — две.

Смит повдигна вежди скептично. Сериозно ли говореше Бринкър? Малък риск или не, главният изследовател на „Харкорт“ звучеше доста небрежно. Добрата наука бе изкуството да полагаш неимоверни усилия. Тя не допускаше пренебрегване на потенциалните рискове за сигурност, независимо колко нищожни са те.

При вида на изражението му ученият се разсмя.

— Не се коси, Джон. Не съм луд. Е, не съвсем. Държим под строг контрол нашите нанофаги. Те са добре и правилно структурирани. Освен това Рави е до мен през цялото време. Разбра ли?

Смит кимна.

— Просто проверявам, Фил. Ако искаш, го отдай на моята подозрителност, нали съм шпионин.

Бринкър му пусна широка усмивка. После погледна лаборантите, които стояха до различните конзоли и монитори.

— Всички ли са готови?

Всички вдигнаха по един палец.

— Добре — каза Бринкър. Очите му блестяха от възбуда.

— Първи експеримент върху опитен жив организъм с нанофаг „Модел две“. Три, две, едно… сега!

— Нанофагите освободени — измърмори единият от лаборантите, наблюдавайки кутията.

За няколко минути сякаш не се случваше нищо. Здравите мишки тичаха насам-натам напосоки. Болните стояха на място.

— АТР енергиен цикъл завърши — обяви накрая друг лаборант. — Жизненият цикъл на нанофага завършен. Опитът с живите организми завършен.

Бринкър пое дълбоко дъх и погледна към Смит триумфално.

— Ето, полковник. Сега ще упоим рошавите приятелчета, ще ги отворим и ще проверим какъв процент от раковите клетки е унищожен. Ако питате мен, мисля, че ще сме близо до стоте процента.

Рави Парих продължаваше да наблюдава мишките. Изведнъж се намръщи.

— Мисля, че имаме издънка, Фил — каза той тихичко. — Погледни опитен обект пет.

Смит се наведе, за да види по-добре. Мишка номер пет бе една от най-здравите в контролната група. Тя се движеше особено, блъскаше се в останалите животинки, отваряше уста и я затваряше бързо. Изведнъж падна на една страна, поразена от явна агония, и застина.

— Мамка му! — викна Бринкър, зяпнал невярващо умрялата мишка. — Това не го очаквахме.

Джон Смит се намръщи, решавайки на мига да провери отново процедурите за сигурност на „Харкорт Биосайънсис“. Дано да бяха толкова строги, колкото твърдяха Парих и Бринкър, и онова, което уби здравата мишка, да си остане заключено вътре в тази лаборатория.

Наближаваше полунощ.

На километър и половина на север светлините на Санта Фе озаряваха в топъл жълт цвят ясното и студено нощно небе. На последния етаж прозорците върху фасадата на института „Телър“ светеха зад спуснатите щори. Прожектори, закачени на покрива, пускаха дълги черни сенки през двора. Покрай северния край на оградата ниските борове и хвойнови дървета бяха потопени в мрак.

Паоло Понти се промъкна по-близо до оградата през високата изсъхнала трева. Той лазеше по земята, като внимаваше да не излезе от сянката, където черната му фланела и тъмни джинси го правеха почти невидим. Италианецът беше на двадесет и четири години, строен и атлетичен. Преди шест месеца, уморен от живота си на студент, живеещ от помощи, се присъедини към Движението на Лазар.

Движението даде смисъл на живота му и цел, изпълни го с емоции, каквито не бе сънувал. Първоначално тайната клетва, която положи, да опазва Майката Земя и да унищожава враговете й, му се стори мелодраматична и смешна. След това обаче Понти прегърна целите и идеите на Движението със страст, която изненадваше всички, които го познаваха, както и самия него.

Паоло погледна през рамо и забеляза смътната фигура, която пълзеше отзад. Запозна се с Одри Кравиц на митинг на Движението на Лазар в Щутгарт преди няколко месеца. Двадесет и една годишната американка пътуваше из Европа — подарък от родителите й по случай нейното дипломиране. Отегчена от музеите и църквите, тя отиде на митинга от скука. Но тази прищявка промени целия и живот, след като Паоло я вкара в леглото си, а после и в Движението.

Италианецът се обърна, усмихвайки се самодоволно. Одри не беше красива, но притежаваше формите, които трябваше да притежава една жена. Още по-важно, нейните богати и наивни родители й даваха щедра издръжка, която осигури самолетните билети за нея и Паоло до Санта Фе за участие в протеста срещу нанотехнологията и покварения американски капитализъм.

Паоло допълзя внимателно до оградата. Погледна през телената мрежа. Кактусите, избуялият пелин и дивите цветя, засадени там да разнообразят пейзажа в сухата местност, щяха да послужат като прикритие. Погледна светещия циферблат на часовника си. Следващата патрулна обиколка на охраната на института щеше да е най-рано след час. Идеално.

Италианският активист отново докосна оградата, този път стисна с пръсти металните връзки да провери здравината им. Кимна, доволен от откритието си. Ножиците за тел, които носеше, щяха да свършат работа.

Дочу силен пукот зад себе си — звук като при кършене на дебел клон от силни ръце. Понти се намръщи. Понякога Одри се мъкнеше с грациозността на болен от артрит хипопотам. Той обърна глава и погледна през рамото си, за да й се скара.

Одри Кравиц лежеше извита на една страна сред високите бурени. Главата й се бе отпуснала под ъгъл, очите широко отворени и замръзнали завинаги от ужас. Вратът й бе счупен. Тя беше мъртва.

Стреснат, Паоло Понти се надигна и седна на земята. В първия миг не можа да разбере какво става. Отвори уста да извика… и огромна ръка го сграбчи за лицето, изви назад главата му, заглушавайки вика му. Последното, което младият италианец усети, бе непоносима болка от забито леденостудено острие дълбоко в гърлото му.

Високият кестеняв мъж измъкна бойния нож от гърлото на мъртвия и го избърса в гънките на черната фланела на Понти. Зелените му очи блестяха.

Огледа се да види къде лежи момичето, което уби преди това. Две облечени в черно фигури ровичкаха из раницата, която момичето тътреше след себе си.

— Е?

— Какво очакваш, Прайм? — дочу дрезгав шепот. — Екипировка за катерене, спрейове с флуоресцентна боя. И знаме на Движението на Лазар.

Зеленоокият мъж поклати учудено глава.

— Аматьори.

Един от хората му коленичи до него.

— Какви са заповедите?

Гигантът сви рамене.

— Почистете тук. После заровете телата на друго място, където да ги открият.

— Скоро ли трябва да ги открият или по-късно? — попита мъжът тихичко.

Едрият оголи зъбите си в мрака.

— Утре сутринта.

Четвърта глава

Сряда, 13 октомври

„Предварителният анализ показва, че няма замърсяване в първите четири химични бани. Данните за температурата и рН също са в очакваните норми…“

Джон Смит се облегна назад и прочете онова, което току-що бе написал. Очите му се затваряха. Стоя буден почти през цялата предна нощ, преглеждайки биометричните формули и процесите за изграждане на нанофага с Фил Бринкър, Рави Парих и останалите от екипа. Засега грешката, която провали първия експеримент с нанофаг „Модел две“, им убягваше. Изследователите на „Харкорт Биосайънсис“ вероятно още се мъчеха, проверявайки отново и отново разпечатките и данните от теста. След по-малко от четиридесет и осем часа президентът щеше да пристигне, за да похвали както тяхната работа, така и на останалите лаборатории в института „Телър“, и напрежението бе огромно. Никой от корпорацията „Харкорт“ не искаше в медиите да се появят снимки на тяхната нова технология „за спасяване на човешкия живот“, която убива мишки.

— Сър?

Джон Смит се дръпна от монитора на компютъра, сдържайки раздразнението си, че го прекъсват.

— Да?

Набит мъж със сериозно изражение, облечен в тъмносив костюм, закопчана до горе риза и вратовръзка в убито червено, стоеше на прага на вратата в малкия му кабинет. Той погледна ксерокопирания лист, който държеше.

— Вие ли сте д-р Джонатан Смит?

— Аз съм — отговори Смит. Изправи тялото си на стола и забеляза леката издутина от кобур под сакото на мъжа. Беше странно. Само униформените служители от охраната имаха право да носят огнестрелно оръжие в района на института. — А вие кой сте?

— Специален агент Марк Фароус, сър. От „Сикрет Сървис“.

Това обясняваше скритото под мишницата оръжие. Смит се поуспокои.

— Какво мога да направя за вас, агент Фароус?

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да напуснете кабинета си за малко, докторе. — Фароус се усмихна неспокойно, очаквайки следващия въпрос. — Спокойно, сър, не сте арестуван. Аз съм от отряда за защита. Тук сме да направим проверка на сигурността.

Смит въздъхна. Научните институти ценяха президентските визити, защото в повечето случаи те увеличаваха тяхната популярност в национален мащаб, а и прибавяха нещо към финансите. Но не можеше да се заобиколи фактът, че създаваха огромни неудобства. Проверки за сигурност като тази, претърсване за взривни устройства, потенциални скривалища за убийци и други опасности винаги разстройваха работата на лабораториите.

От друга страна, Смит знаеше, че в задълженията на „Сикрет Сървис“ влиза да опазят живота на президента. За агентите, на чиито плещи падаше тази задача, охраняването на президента в подобна масивна сграда, натъпкана с токсични химикали, контейнери под високо налягане и високоволтово електричество, достатъчно да захранва малък град, бе истински кошмар.

Ръководството на института вече бе предупредило, че предстои щателна проверка от „Сикрет Сървис“. Очакваше се, че тя ще стане на следващия ден — преди пристигането на президента. Растящото множество от протестиращи отвън явно бе накарало „Сикрет Сървис“ да действа по-рано.

Смит стана, взе си якето от облегалката на стола и последва Фароус в коридора. Десетки учени, лаборанти и служители от администрацията минаваха на върволици, повечето с преносими компютри в ръце, за да продължат работата си, докато „Сикрет Сървис“ им позволи да се върнат на работните си места.

— Молим персонала на института да почака в бюфета, докторе — каза учтиво Фароус и посочи натам. — Проверката наистина няма да продължи дълго. Не повече от час, надявам се.

Беше около единадесет часа преди обяд. Перспективата да стои в претъпкания бюфет някак си не допадаше на Смит. И без това бе затворен вътре от доста време, а и човек трудно може да диша пречистен въздух и да се налива с кафе часове наред, без да се нервира. Обърна се към агента.

— Ако ви е все едно, предпочитам да подишам чист въздух.

Агентът от „Сикрет Сървис“ протегна ръка да го спре.

— Съжалявам, сър, но не ми е все едно. Заповедите ни са много ясни. Всички служители на института отиват в бюфета.

Смит го изгледа мрачно. Той нямаше нищо против да остави хората на „Сикрет Сървис“ да си вършат работата, но нямаше да им позволи за нищо на света да му нареждат какво да прави. Изчака, докато мъжът махна ръката си от ръкава на коженото му яке, и каза:

— В такъв случай заповедите ви не важат за мен, агент Фароус. Аз не работя в института „Телър“.

Смит отвори портфейла си да му покаже военната си карта за самоличност.

Фароус я погледна. Повдигна вежди.

— Значи сте от армията, подполковник? Аз пък ви мислех за учен.

— И двете съм — отговори Смит. — Изпратен съм от Пентагона. — Той посочи с глава към листа, който мъжът все още държеше в ръка. — Честно казано, съм учуден, че тази подробност не е отразена във вашия списък.

Фароус повдигна рамене.

— Явно някой е пропуснал. Случва се. — Допря радиостанцията до ухото си. — Изчакайте да изясня това с моя началник.

Смит кимна. Всеки отряд на „Сикрет Сървис“ се командваше от отговорен специален агент. Той изчака търпеливо, докато Фароус обясняваше ситуацията на своя началник.

Най-после мъжът му махна с ръка.

— Можете да вървите, полковник. Но не се отдалечавайте много. Ония ненормалници от Движението на Лазар в момента са в лошо настроение.

Смит мина покрай него и се озова в огромното фоайе. Вляво от него едно от трите стълбища на сградата водеше към втория етаж. Вратите от двете страни бяха на кабинетите на администрацията. На отсрещната страна на фоайето мраморен парапет, висок до кръста, отделяше кабинките за регистриране на посетителите и за информация. Вдясно двете крила на дървената входна врата зееха отворени.

След като излезе през нея, по широко стълбище с пясъчен цвят стигна до широката алея за автомобили. Два огромни джипа с табелки на американското правителство бяха паркирани в единия край на алеята, вдясно от стълбите. Втори цивилен агент на „Сикрет Сървис“ стоеше до входа и наблюдаваше фоайето и паркираните отпред автомобили. Носеше слънчеви очила и държеше страховит на вид деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“ МР5. Извърна леко глава и изгледа Смит, който мина покрай него, но после се върна към задълженията си.

Навън Смит спря на стълбището и постоя за миг, радвайки се на слънцето. Времето се затопляше и пухкави бели облачета се носеха лениво по синьото небе. Беше чудесен есенен ден.

Пое дълбоко въздух, опитвайки се да изгони натрупаните токсини от организма си.

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР“

Смит се намръщи. Ритмичните, напевни скандирания раздразниха слуха му и развалиха моментната илюзия за свобода. Бяха по-силни и по-гневни, отколкото предния ден. Огледа множеството от скандиращи демонстранти, които напираха към периметъра на оградата. Днес като че ли бяха още повече. Вероятно десетина хиляди.

Море от кървавочервени и яркозелени знамена и плакати се надигаше и спадаше в ритъм с всеки рев от тълпата. Организаторите на протеста се суетяха върху подвижна сцена, разположена недалеч от кабината на охраната, и крещяха в микрофона, като докарваха демонстрантите до лудост.

Главната порта беше заключена. Малък отряд охранители в сиви униформи стояха зад нея, нервно оглеждайки скандиращата тълпа. Отвън, малко по-нататък, на шосето за института, Смит забеляза няколко патрулни коли — две от тях с черно–белите маркировки на щатската полиция в Ню Мексико, а останалите с бели, светлосини и златни ивици на областното шерифство в Санта Фе.

— Очертава се голяма лудница, полковник — каза недоволен познат глас зад него.

Франк Диас излезе от своя пост и се изправи до вратата. Днес бившият рейнджър от пехотата носеше бронежилетка. В едната си ръка държеше щит от онези, които се използваха при безредици, а през рамото на другата ръка бе преметнал пушка „Ремингтън“. От патрондаш висяха гранати със сълзотворен газ и патрони за пушката.

— Какво толкова са се разпалили тия хора? — попита Смит. — Нали президентът Кастила и медиите ще дойдат вдругиден. За какво е тоя рев?

— Някой е видял сметката на двама членове на Движението на Лазар снощи — каза Диас. — Полицията в Санта Фе е открила два трупа, натъпкани в контейнер за смет. Зад търговския център на пътя за Серилос. Единият е бил намушкан с нож, а на другия е счупен вратът.

Смит изсвири леко с уста.

— По дяволите.

— Не се майтапя — ветеранът от пехотата се изкашля и плю на земята. — Тия там сега обвиняват нас.

Смит се обърна и го изгледа.

— Наистина ли?

— Явно убитите са имали намерение да срежат оградата миналата нощ — обясни Диас. — За някаква акция на гражданско неподчинение. Естествено радикалите твърдят, че ние сигурно сме ги хванали и сме ги заклали. Пълни глупости естествено…

— Разбира се — съгласи се Смит разсеяно. Той прокара поглед по телената ограда. Изглеждаше недокосната. — Но въпреки това са мъртви и ви набеждават, че сте лошите момчета, а?

— По дяволите, полковник — каза бившият рейнджър. Звучеше почти обидено. — Ако аз бях убил тия розови задници, еко идиоти нарушители, мислите ли, че съм толкова глупав, че да ги напъхам в кофа за боклук зад проклет търговски център?

Смит поклати глава. Той не успя да удържи усмивката, която грейна на лицето му.

— В никакъв случай, сержант Диас. Наистина не бих повярвал, че си толкова глупав.

— Направо идиотщина.

— И все пак се чудя кой може да е бил толкова глупав?

Рави Парих бе съсредоточил вниманието си върху силно увеличения образ на монитора. Полупроводниковата сфера, която наблюдаваше, изглеждаше напълно според параметрите на модела. Увеличи още повече образа, изучавайки предната част на нанофага.

— Не откривам никакъв проблем в подреждането на сензорите, Фил — каза той на Бринкър. — Всичко си изглежда на мястото.

Бринкър кимна уморено.

— Това прави деветдесет и девет от сто — Той разтърка очи. — А сбърканият, който открихме, не беше формирал сензорна редица въобще, което означава, че енергийният източник не се е активирал.

Парих се намръщи замислено.

— Това не е фатална грешка.

— Да, поне за приемника. — Бринкър се вторачи в монитора мрачно. — Но каквато и диващина да се е получила, за мишка номер пет определено е била фатална. — Той се прозя. — Човече, Рави, това е като да търсиш игла в купа сено с размерите на Юпитер.

— Може да извадим късмет — предположи Парих.

— Да, бе, разполагаме с… ъ, да видим… четиридесет и седем часа и тридесет и три минути да оправим работата.

Бринкър се завъртя на стола. Недалеч от него стоеше началникът на екипа от „Сикрет Сървис“, изпратен да гарантира сигурността на президента. Беше едър мъж, над метър и деветдесет и вероятно тежеше около сто и двадесет килограма, като по-голямата част бяха мускули. Точно в този момент той бе зает да наблюдава двама от своите хора, които поставяха устройства срещу подслушване и радари за засичане на опасности на различни места из лабораторията.

Бринкър щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни името на агента. Фицджералд? О’Конър? Нещо ирландско.

— О, агент Кенеди?

Едрият кестеняв мъж обърна глава.

— Името ми е О’Нийл, д-р Бринкър.

— Разбира се, извинявайте — каза Бринкър. — Е, просто исках да ви благодаря, че ни позволихте да останем с Рави, докато хората ви си вършат работата.

О’Нийл се усмихна, но зелените му очи останаха непроницаеми.

— Не е необходимо да ми благодарите, д-р Бринкър. Няма защо.

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА СМЪРТТА! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР!“

Малаки Макнамара стоеше близо до платформата на ораторите, почти в самия център на гневната скандираща тълпа. Както другите около него и той ритмично вдигаше юмрук нагоре в израз на гняв и скандираше оглушително. Но през цялото време бледосините му очи не спираха да оглеждат наоколо.

Сега доброволци от Движението на Лазар се промъкваха през множеството и раздаваха нови плакати и знамена. Ръцете на всички бяха протегнати към тях. Макнамара се шмугна между хората, за да вземе и за себе си. На плаката бе отпечатана цветна снимка на Паоло Понти и Одри Кравиц — снимката вероятно бе направена съвсем наскоро, тъй като двамата стояха на фона на белите върхове на планината Сангре де Кристо. Над младите усмихнати лица с дебели червени букви бяха изписани думите: ТЕ БЯХА УБИТИ, НО ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР ЩЕ ПРЕБЪДЕ!

Като продължаваше да скандира, бледоокият мъж поклати глава. Умно, мислеше си той. Много умно.

— Боже мой, полковник — измърмори Диас, заслушан в дивата омраза, която изригваше от тълпата навън. — Прилича на зоопарк с изгладнели зверове.

Смит кимна мълчаливо. За миг му се прииска да е въоръжен. После отпъди тази мисъл. Ако се стигнеше до ексцеси, петнадесетте деветмилиметрови патрона в пълнителя на беретата нямаше да спасят живота му. А и не бе постъпил в армията на САЩ, за да стреля срещу невъоръжени размирници.

Светещи фарове откъм алеята за автомобили привлякоха вниманието му. Малка колона от черни джипове и седани се движеше бавно по алеята, като си проправяше път през набъбващите тълпи. Дори и от това разстояние Джон забеляза гневните удари с юмруци по колите. Погледна към Диас.

— Очаквате ли подкрепления, Франк?

Охранителят поклати глава.

— Не бих казал. По дяволите, като изключим Националната гвардия, всички останали сили за сигурност в радиус от седемдесет километра са впрегнати. — Той се загледа в приближаващите автомобили. Първият тъкмо спря пред външната врата. — Това със сигурност не са хора от Националната гвардия.

Радиостанцията на Диас изведнъж запращя, достатъчно силно, за да чува и Смит.

— Сержант — чу се глас. — Тук е Баталия, на входа.

— Продължавай — прекъсна го грубо Диас. — Казвай.

— Дошли са още федерални. Но мисля, че тук има нещо нередно…

— Какво?

— Ами, тези момчета твърдят, че са от предния отряд на „Сикрет Сървис“. Единственият — запелтечи другият пазач. — Специален агент на име О’Нийл е тук при мен и е бесен, че не му отварям вратата.

Диас намали звука на радиостанцията. Погледна Смит объркано.

— Два отряда на „Сикрет Сървис“? Мамка му, възможно ли е да дойдат два отряда?

Тръпки побиха Смит.

— Невъзможно.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето и извади мобилния си телефон. Беше специален модел, сигналите, които излъчваше и приемаше, бяха строго кодирани. Натисна един-единствен бутон, с който активира автоматичното набиране на спешния номер.

Телефонът от другата страна звънна веднъж — само веднъж.

— Клайн слуша — чу се тих глас. Гласът на Натаниел Фредерик Клайн, недостъпният шеф на Първи секретен отдел. — Какво искаш, Джон?

— Хората ти могат ли да влязат във вътрешната комуникационна система на „Сикрет Сървис“? — попита Смит.

Последва кратка пауза.

— Да — отговори Клайн. — Можем.

— Тогава действайте, незабавно! — каза настоятелно Смит. — Трябва да знам точното местонахождение на предния отряд за охрана на президента в института „Телър“.

— Изчакай секунда.

Смит задържа телефона между рамото и ухото си, освобождавайки за малко двете си ръце. Погледна към Франк Диас, който имаше странно, невярващо изражение.

— Твоят шеф дал ли е на първия отряд от „Сикрет Сървис“ достъп до честотите на радиостанцията ти?

— Да, естествено.

— Добре тогава, сержант — каза хладно Смит. — Ще ми е нужно оръжие.

Бившият пехотинец кимна бавно.

— Няма проблем, полковник — подаде му беретата си и загледа как Смит провери пълнителя, освободи затвора, за да зареди патрон в цевта, после дръпна предпазителя, за да запъне ударника. Смит направи всичко с плавни и бързи движения. — Трябваше да се досетя, че не си обикновен доктор.

Фред Клайн се обади.

— Първият отряд начело с главен специален агент Томас О’Нийл в момента е пред портите на института. Те съобщават, че охраната отказва да ги пусне — Шефът на Първи секретен отдел се поколеба. — Какво става там, Джон?

— Нямам време да обяснявам в подробности — отвърна Смит. — Но явно имаме ситуация, която прилича на историята с Троянския кон. А проклетите гърци вече са вътре.

После изведнъж разбра, че двамата с Диас имат по-малко време, отколкото си е представял.

Мнимият агент на „Сикрет Сървис“, когото бе забелязал да охранява главния вход, излизаше на открито. Той вече насочваше дулото на автомата си към тях.

Смит реагира мигновено. Хвърли се на едната страна. Притисна се към стълбището с беретата, която държеше с двете си ръце, насочена към целта. Диас се хвърли на другата страна.

За част от секундата въоръженият се поколеба, опитвайки се да определи откъде идва най-голямата опасност, после насочи своя МР5 към униформения пазач.

Огромна грешка, помисли си хладнокръвно Смит, освободи предпазителя и натисна спусъка. Беретата отскочи в ръцете му. Той отново я насочи напред и стреля.

Двата деветмилиметрови куршума се забиха точно в целта, разкъсвайки плътта и раздробявайки костите. Улучен два пъти в гърдите, въоръженият се свлече на земята.

Автоматът му издрънча на плочника, а по стълбите се стече кръв.

Смит дочу отваряне на автомобилна врата. Обърна се.

Друг мъж в тъмен костюм изскочи от единия черен джип, паркиран до алеята за автомобили. Той измъкна пистолет „Зиг Зауер“, който насочи право в главата на Джон.

Смит отскочи, опитвайки се отчаяно да се прицели, съзнавайки, че е безсмислено. Реагира твърде бавно, беше прекалено далеч от позиция за стрелба, а мъжът в тъмния костюм вече натискаше спусъка…

Франк Диас стреля с пушката. Сълзотворната граната улучи втория стрелец точно под брадичката и му откъсна главата, после отскочи от бронята на джипа и избухна във въздуха с облак от сивкава мъгла на изток от сградата.

— Мамка му — измърмори Диас. — Несмъртоносна муниция, а? — Бившият рейнджър бързо презареди, този път с патрони. — А сега какво, полковник?

Смит остана притиснат към земята още няколко секунди, като оглеждаше входа на института за други врагове. Нямаше никакви признаци на движение.

— Прикривай ме.

Диас кимна. Той коленичи и се прицели към вратата.

Лазейки по корем, Смит се изкачи по стълбите до мястото, където лежеше първият убит стрелец. Долови с ноздрите си металния мирис на кръв и още по-отвратителната миризма на изпразнени вътрешности. Не обръщай внимание, заповяда си той. Първо победи. После съжалявай, че си отнел човешки живот. Той дръпна предпазителя на беретата и я мушна в колана си. С бързи движения измъкна автомата МР5.

Погледът му падна върху радиостанцията на убития. Ще е от полза да разбера каква е целта на господата, реши той. Откопча радиостанцията от колана на мъжа и я допря до ухото си.

— Делта едно? Делта две? Отговорете — каза строг глас.

Смит задържа дъха си. Това бе гласът на врага. Но кои, по дяволите, бяха тези хора?

— Сектор Делта? Отговорете — повтори гласът. После заговори отново заповеднически: — Тук е Прайм. Делта едно и две не отговарят. До всички сектори. Прекъсвам линията. Сега…

Изведнъж гласът замря. Смит осъзна какво точно се случи. След като разбраха, че комуникациите им са компрометирани, самозванците в сградата превключиха на друг канал, следвайки предварително уговорен план. Така че радиостанцията в ръката му бе вече безполезна.

Смит подсвирна леко. Каквото и да ставаше, едно бе ясно: двамата с Диас се бяха изправили срещу хладнокръвни професионалисти.

Пета глава

В лабораторията на „Харкорт Биосайънсис“ цареше тишина и чистота. Високият кестеняв мъж се намръщи. Ранното пристигане на истинския отряд на „Сикрет Сървис“ беше възможност, която той бе предвидил в плана на мисията. Загубата на двамата мъже, които охраняваха входовете към института, бе далеч по-сериозно усложнение. Той заговори тихичко в малкия микрофон, закрепен върху ревера на сакото му.

— Сиера едно, тук е Прайм. Покрийте стълбите. Веднага!

Обърна се към хората, които бяха при него.

— Колко още?

Главният техник, нисък и набит, с подчертано славянски черти, го погледна откъм огромния метален цилиндър, към който прикрепяше устройство с дистанционно управление. Беше качил цилиндъра върху една от масите близо до прозорците на лабораторията.

— Две минути още, Прайм — прошепна той в своя микрофон и се ослуша внимателно. — Другите от нашия сектор потвърдиха, че също привършват — докладва той!

— Има ли проблем, агент О’Нийл?

Зеленоокият мъж се обърна и забеляза д-р Рави Парих, който го гледаше. Бринкър все още бе зает с анализа на проваления опит с нанофага, но колегата му индиец го наблюдаваше с подозрение.

Едрият мъж му пусна успокоителна усмивка.

— Няма никакви проблеми, докторе. Можете да продължите работата си.

Парих се поколеба.

— Каква е тази апаратура? — попита той накрая, сочейки към обемния цилиндър, край който се суетеше техникът. — Не ми прилича много на детектор за откриване на опасни материали или онова, което казахте, че ще монтирате в лабораторията.

— Уважаеми, доктор Парих… вие сте много наблюдателен човек — отговори внимателно зеленоокият.

Той пристъпи по-близо и сякаш правеше нещо обичайно, изведнъж удари учения по врата с дясната си ръка.

Парих се свлече на пода.

Изненадан от неочаквания шум, Бринкър се обърна. Шокиран, забеляза на пода асистента си.

— Рави? Какво…

Едрият мъж, който вървеше към него, се завъртя и го изрита силно. Токът му се заби в гърдите на изследователя и го просна върху бюрото. Бринкър си удари главата, после падна на пода и остана неподвижен.

Смит въртеше копчето на радиостанцията, превключваше на различните честоти и бързаше доколкото може. Ослушваше се внимателно. Само шумове и пращене. Никакви гласове. Никакви заповеди, които да долови и разшифрова.

С намръщена физиономия той свали слушалката от ухото си и изостави вече безполезната радиостанция. Време беше да действа. Ако остане още малко на място, прехвърля инициативата в ръцете на врага. Когато човек има насреща си аматьори, това е опасно. А срещу обучена сила бе равносилно на катастрофа. В този миг онези фалшиви агенти на „Сикрет Сървис“ методично изпълняваха някакъв много мръсен замисъл вътре в института „Телър“. Но каква ли бе играта им? — чудеше се той. Тероризъм? Взимане на заложник? Опасен индустриален шпионаж? Саботаж?

Поклати глава. Нямаше начин да разбере. Поне не веднага. Но каквото и да правеше врагът, сега бе моментът да го притисне, преди да е в състояние да отвърне. Повдигна се на едно коляно, като оглеждаше входа към института.

— Къде, полковник? — прошепна Диас.

— Вътре.

Очите на пазача се разшириха невярващо.

— Но това е лудост! Защо не изчакаш да дойде помощ? Там има най-малко десетима от тия копелета.

Смит хвърли бърз поглед назад към оградата и портата. Гневната тълпа излизаше от контрол — демонстрантите блъскаха и прескачаха оградата, някои удряха яростно по капаците и покривите на колите на „Сикрет Сървис“. За да не провокират и без това побеснялата тълпа, истинските федерални агенти се бяха прибрали в заключените автомобили. Ако охраната на института отвореше портите да ги пусне в двора, протестиращите също щяха да нахлуят. Изруга тихичко.

— Погледни, Франк. Не мисля, че идва подкрепление.

— Тогава да останем тук — възрази отново Диас. Той посочи с палец към паркираните зад тях джипове. — Само от тук могат да избягат. Да ги причакаме.

Смит поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Първо, тези типове може да са решили въобще да не излязат. Второ, те знаят, че сме тук. Не пасат трева. Сигурно имат резервни планове за бягство, които не са малко — може с хеликоптер да ги вземат от покрива на сградата, а може да ги чакат други коли извън института. Трето, тези оръжия — той кимна към двата автомата МР5, които отмъкна, и пушката на Диас — не ни осигуряват достатъчно огнева сила да ги спрем при престрелка. Ако позволим на тия лоши момчета да ни нападнат, с нас е свършено.

— Тъпа работа — въздъхна ветеранът от пехотата и провери дали е зареден неговият „Ремингтън“. — Мразя да играя каубой като Джон Уейн. Не ми плащат достатъчно да се правя на герой.

Смит оголи зъбите си в усмивка.

— На мен също. Но това е положението. Предлагам ти да млъкнем и да действаме, сержант — въздъхна. — Готов ли си?

Намусен, но въпреки това решителен, Диас даде знак, че е готов.

С притиснат към гърдите си МР5 Смит стигна на бегом до десния край на огромната входна врата на института. Мускулите на стомаха му се напрегнаха в очакване на внезапната, разтърсваща агония от куршум, изстрелян откъм главното фоайе. Дишаше учестено. Притисна се плътно до огряната от слънцето стена.

Диас го последва след секунда.

Смит заобиколи ъгъла на вратата и с насочен напред автомат обходи с поглед вътрешността. Нищо. Огромното помещение изглеждаше празно. Приведен, той тръгна напред, прикривайки се зад мраморния парапет, висок до кръста му. През отворената врата ставаше течение и от бюрото на регистратурата се разхвърчаха листове хартия и се разпиляха по пода.

Смит занаднича зад парапета.

— Наведи се — извика Диас.

Смит мярна силует, който пробяга в коридора, вляво от него. Хвърли се на земята в момента, в който мъжът започна да ги обстрелва с деветмилиметров пистолет. Куршумите отскачаха от мрамора над главата му, разпращайки разтрошени парчета камъни из въздуха. Едно парче го улучи по дясната ръка и остави дълга червена драскотина.

Все още по корем на пода, Джон стреля три пъти, опрял автомата МР5 на раменете си. От прага на отворената врата Диас даде няколко изстрела и от гипсовите стени на института се откъртиха няколко големи парчета мазилка.

Смит изпълзя иззад парапета. Един куршум се удари вдясно от главата му. Претърколи се бързо, спря и остана да лежи по корем, но този път имаше ясна видимост към коридора.

Джон съзря стрелеца, който вече бе вперил очи в него. Разделяха ги не повече от петдесет стъпки. Беше набитият мъж със сериозното изражение, представил се като агент Фароус. Самозваният агент на „Сикрет Сървис“ беше коленичил, държеше с двете си ръце пистолет „Зиг Зауер“ и стреляше с отмерени движения. Нов куршум се заби в пода съвсем близо до главата на Смит, за пореден път разпращайки малки късчета супени плочки към лицето му.

Той преглътна острата болка и въздъхна. Насочи мерника си към стрелеца. Натисна спусъка. Автоматът изтрещя три пъти.

Два пропуска. С третия изстрел уцели Фароус в лицето, куршумът проби челото му и излезе през тила.

Смит скочи на крака и побягна към стълбището, което водеше към втория етаж на института. Трима от враговете бяха повалени, помисли той, но колко остават?

Диас мина на бегом през фоайето и залегна недалеч от него, до стълбището, готов за стрелба.

— Сега накъде, полковник? — попита той тихо.

Добър въпрос. Смит мислеше. Ако нарушителите планираха да вземат изследователите за заложници, повечето щяха да се насочат към бюфета на института — недалеч от мястото, където Фароус лежеше мъртъв. В такъв случай прибързани действия можеха да доведат до твърде много невинни жертви.

Смит обаче се съмняваше, че целта бе вземане на заложници. Цялата операция бе планирана прекалено добре, за да се отнася за нещо толкова просто и неизискващо кой знае каква подготовка. Това, че дойдоха преоблечени като агенти на „Сикрет Сървис“, говореше, че целта им е била безпрепятствен достъп до лабораториите.

Джон взе решение. Посочи към тавана.

Диас кимна.

Джон Смит и пазачът на института се придвижваха нагоре по централното стълбище един след друг, всеки момент готови да се отбраняват.

„ДА ПРЕБЪДЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИИТЕ! ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР ДА ПРЕБЪДЕ! НЕ НА МАШИНИТЕ НА СМЪРТТА!“

Малаки Макнамара бе избутан максимално близо до оградата от скандиращата тълпа. Беше начумерен. Мразеше подобни изблици на дивашки, безумни емоции. Чувстваше се много по-щастлив сам сред дивата природа, отколкото притиснат по този начин сред море от хора. В момента обаче не му оставаше нищо друго, освен да се движи заедно с тази влудяваща вълна. Знаеше, че ако се опита да върви срещу течението, ще го пометат и прегазят до смърт.

И все пак той си мислеше, че не бива да се оставя на течението като обикновена, пасивна марионетка.

Размърда се и със злоба започна да забива лакти в ребрата на хората около него. Уплашени от яростта му, те се отдръпваха. Направиха му достатъчно място, за да погледне назад към трибуната. Беше празна. Присви очи, докато премисляше ситуацията. Радикалите от Движението на Лазар, които настървяваха тълпата от над десет хиляди демонстранти, бяха изчезнали.

Къде ли са?

Дори сред множеството, мургавият канадец бе достатъчно висок, за да вижда какво става. Две от колите на „Сикрет Сървис“ се изтегляха на заден ход към началото на автомобилната алея. Смачканите капаци и покриви, изтръгнатите огледала и счупените стъкла свидетелстваха за силата на човешката буря, през която бяха преминали. Виждаха се малки групи щатски полицаи от Ню Мексико и шерифи от Санта Фе, които отстъпваха внимателно, за да не предизвикат цялостен бунт. Изкушени от възможността да заснемат драматичните събития за националните и международните телевизионни мрежи, няколко местни телевизионни екипа се бяха доближили прекалено до напиращите протестиращи.

Макнамара извърна поглед. Очите му затърсиха активистите на Движението, които искаше да види. Нямаше ги. Повече от любопитно, помисли си той невъзмутимо. Плъховете напускат потъващия кораб? Или хищници, притаили се другаде, за да нападнат поредната плячка?

Натискът на хората към оградата растеше. Под напора на толкова много тела на места мрежата хлътна навътре. Пазачите зад оградата вече бяха започнали да отстъпват назад към сравнително по-безопасната сграда на института. Канадецът поклати глава. Не бе никак учудващо. Само глупак можеше да очаква от малобройна полицейска сила да се изправи срещу десетхилядна тълпа на открито. Подобна дързост би била равносилна на самоубийство.

Изведнъж се вцепени, забелязвайки неколцина мъже, които се придвижваха целенасочено през пресата от изпълнени с омраза лица, зелени знамена, плакати и стиснати юмруци. Бяха младите здравеняци, които видя да пристигат предишния ден, всеки от тях преметнал продълговата раница през рамо.

Тълпата ги предпази от полицейска проверка и мъжете стигнаха до оградата необезпокоявано. Свалиха раниците, извадиха ножици за тел и с отмерени движения започнаха да режат металните връзки една след друга от горе надолу. Не след дълго цял участък от оградата на института се отцепи и падна. Хиляди демонстранти нахлуха през пролуката и се стекоха в откритото пространство пред масивната, боядисана в пясъчен цвят сграда на института.

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР!“ — продължаваха скандиранията. „НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИИТЕ! НЕ НА МАШИНИТЕ ЗА УБИВАНЕ!“

Без да е в състояние да направи нищо друго, синеокият мъж Малаки Макнамара ги следваше в тяхната лудост, крещейки като всички останали.

Смит напредваше в северна посока покрай стената на коридора на втория етаж в института „Телър“, стиснал здраво автомата МР5 и готов да стреля. Диас се придвижваше от другата страна.

Стигнаха до тежка метална врата, една от няколкото, които се отваряха към широкия коридор. Лампата на системата за охрана светеше червено. На табелката отпред пишеше, че това е лаборатория на „Вос Лайф Сайънсис“, отдел за човешкия геном. Диас посочи към вратата с пушката си.

— Влизаме ли? — прошепна той.

Смит поклати глава. В института се помещаваха толкова много различни изследователски отдели и всички бяха насочили усилията си към напредналите технологии, все много скъпи и потенциално ценни. Нямаше начин двамата с Диас да проверят всяка лаборатория и кабинет на този етаж.

Така че Смит бе решил да заложи на интуицията си. Насроченото посещение на президента в Санта Фе трябваше да популяризира научните изследвания в нанотехнологиите, извършвани от „Харкорт“, „Номура Фарматек“ и независим екип от института. Самозваните агенти на „Сикрет Сървис“ си бяха осигурили достъп именно до тези лаборатории. Смит бе убеден, че каквото и да търсеха, то бе свързано със северното крило.

Продължиха безшумно по централния коридор, докато стигнаха в далечния край на сградата, където се пресичаха два коридора под формата на буквата „Т“. Друго стълбище водеше към приземния етаж. Точно до първото стъпало беше желязната врата към лабораторията, наета от „Номура Фарматек“. Ако свиеха надясно, щяха да се озоват до помещенията на изследователския екип на института. Лабораторията на „Харкорт Биосайънсис“, ръководена от Фил Бринкър и Рави Парих, беше отляво надолу по коридора.

Смит се колебаеше. Накъде ли да тръгнат?

Внезапно предупредителната лампичка над вратата на „Номура Фарматек“ светна зелено.

— Клекни! — изсъска Джон.

Двамата се снижиха, подпряха се на едно коляно и зачакаха.

Вратата се отвори. В коридора се появиха трима мъже.

Двама от тях — единият русокос, другият плешив — бяха облечени в гащеризони като техници. Бяха приведени под тежестта на куфарите с инструменти, които носеха на рамо. Третият, по-висок и преждевременно побелял, беше в черно яке и камуфлажен панталон. Държеше малък автомат „Узи“.

Смит усети, че пулсът му се учестява. С Диас можеха да повалят мъжете с няколко изстрела. Без съмнение това щеше да е най-безопасният и прост начин на действие. Но ако ги убиеха, нямаше да узнаят какво става в института „Телър“. Въздъхна. Въпреки риска той се нуждаеше от пленници, които да разпита, а не от трупове.

Изправи се и насочи автомата МР5 към самозванците.

— Пуснете оръжията! — викна той. — Вдигнете ръце!

Напълно изненадани, те замръзнаха на място.

— Правете каквото ви казват — намеси се Диас с насочена към тях пушка, — преди да съм ви гръмнал.

Видимо все още изненадани от развоя на събитията, двамата мъже в гащеризони внимателно свалиха куфарите и вдигнаха ръце.

Недоволен, третият мъж също се подчини. Узито му издрънча върху плочките.

— Сега елате насам — каза Смит. — Бавно. Един по един. Първо ти — добави той, сочейки с дулото на автомата към високия побелял мъж, за когото подозираше, че е техен лидер. Самозванецът се поколеба.

За да го принуди да побърза, Джон се премести в напречния коридор. Вляво от себе си долови слабо движение. Обърна се рязко, а пръстът му вече натискаше спусъка. Но никой не стреля. Вместо това мярна малка масленозелена метална топка, която летеше срещу него. Тя се удари в близката стена, отскочи и се изтърколи към напречния коридор. За част от секундата Смит не можеше да повярва на очите си. Но десетте години тренировки, бойните му рефлекси, както и дивият животински страх си казаха думата.

— Граната! — изкрещя той.

Хвърли се на пода, претърколи се и прикри главата си с ръце.

Гранатата избухна.

Оглушителният взрив разкъса дрехите му и го хвърли във въздуха. Нажежени до бяло шрапнели изсвистяха над главата му, надупчиха гипсовите стени и изпочупиха лампите.

Почти оглушал от експлозията и все още с кънтене в ушите, Смит изпъна тялото си и бавно се надигна. Седна и изумен откри, че не е ранен. Автоматът му лежеше близо до него. Грабна го. Имаше драскотини по дръжката и гумените уплътнения, но иначе бе здрав. Слухът му започна да се връща. Вече долавяше викове откъм коридора, идваха от врата на лабораторията на „Номура Фарматек“. Двамата мъже в гащеризони, изподрани от остри метални парченца, се гърчеха в агония, а от телата им се стичаше кръв по плочките. Третият мъж, вероятно с повече късмет или с повече опит, не беше ранен и тъкмо посягаше към автомата си, който бе изпуснал.

Смит стреля три пъти в него. Той падна по очи и не се помръдна.

Джон се огледа за Диас. Беше мъртъв. Бронежилетката, която носеше, беше спряла повечето от шрапнелите на гранатата, но не и едно парче, което бе направило дупка в гърлото му. Смит изруга, гневен на съдбата, ядосан, че въвлече друг човек в тази битка.

Още една граната подскочи през коридора и се търкулна към стълбището. Тя обаче не избухна. Само изсвистя и изпусна гъст, дразнещ ноздрите, червен пушек във въздуха. За секунди двата коридора се изпълниха с гъст дим, който се носеше на талази.

Смит погледна над дулото на автомата, мъчейки се да долови признаци на движение сред дима. Ако стреляше напосоки, щеше да издаде местоположението си. Нуждаеше се от мишена.

Някъде отпред, дълбоко в червения кълбест облак два автомата „Узи“ трещяха, изпращайки дъжд от куршуми по коридора. Медните деветмилиметрови куршуми пробиваха нови дупки в стените или рикошираха от металните врати. Керамични вази се пръскаха. Разкъсани части от жълти и розови цветя хвърчаха из въздуха, раздиран от куршуми. Смит залегна на пода, опитвайки се отчаяно да се спаси от куршумите, които свистяха над главата му.

Изведнъж стрелбата спря и настъпи пълна тишина.

Изчака, без да мърда. Ослуша се. Долови заглъхващи стъпки по задименото стълбище. Намръщи се. Лошите момчета се измъкваха. Автоматичната стрелба трябваше да го задържи на място, докато избягат. Най-лошото е, че замисълът им проработи.

Смит се изправи и тръгна напред през ослепяващия го червен облак. Напъна се да види какво има пред него. Подритваше празни гилзи, които дрънчаха по плочките и трошаха отцепените от стената парчета мазилка. Димът над стълбището вече се разнасяше. Приведе се и погледна надолу. Ако нарушителите бяха оставили някой да ги прикрива, тези стълби щяха да се окажат смъртоносен капан. Но той не разполагаше с време да се върне до централното стълбище. Или трябваше да рискува, или да остане тук и да чака.

Готов за стрелба, той заслиза по широките стъпала. Ослепителна бяла светлина зад него озари внезапно коридора. Цялото стълбище се разлюля от серия мощни експлозии, идващи откъм лабораториите за нанотехнологии на „Номура Фарматек“ и института.

Реагира инстинктивно. Хвърли се върху стъпалата, претъркулвайки се презглава, докато сградата над него избухваше в пламъци.

Шеста глава

Доктор Рави Парих изплуваше бавно от тъмнината, опитвайки се да възстанови напълно съзнанието си. Отвори очи. Лежеше с лице към пода. Студените кафяви плочки се тресяха под него всеки път, когато внимателно поставените взривни устройства вдигаха във въздуха другите лаборатории в северното крило и ги превръщаха в пламнали руини. Молекулярният биолог стенеше, опитвайки се да се пребори с пристъпите на болка и гадене.

Плувнал в пот, той се насили да се изправи, като се подпираше на ръце и колене. Повдигна бавно глава. Пред него се намираше високият от пода до тавана прозорец, който заемаше цялата предна стена на лабораторията. Капаците, обикновено пуснати, сега бяха широко отворени.

Близо до главата му странният метален цилиндър, на който толкова се чудеше, все още стоеше върху една от масите до прозореца. Мигащ дисплей в единия край отброяваше поредица от числа: 10… 9… 8… 7… 6… 5…

Малки кръгли заряди, прикрепени към прозореца, избухнаха един след друг сред оранжевочервени пламъци. От стъклото останаха само хиляди дребни парченца, които се изсипаха навън. От внезапната промяна в налягането десетки листове хартия се разхвърчаха във въздуха, а после излетяха през огромната дупка.

Все още зашеметен и отмалял, Парих наблюдаваше напълно объркан. Пое дълбоко дъх.

3… 2… 1. Мигащият дигитален дисплей замря. Превключвателят на клапа щракна и я превъртя в цилиндъра.

После с тихо съскане като на змия металният цилиндър с нанофаги започна да изпуска под високо налягане смъртоносното си съдържание към външния свят.

Невидимата струя нанофаги от втори стадий се понесе кротко през избития прозорец. Бяха десетки милиарди все още в инертно състояние частици в очакване на сигнала, който ще ги съживи. Изтласкана навън от системата за налягане на лабораторията „Харкорт“, огромната маса от микроскопични нанофаги постепенно се разпръсна и после бавно, много бавно се понесе из въздуха.

Невидимата мъгла се спусна бавно върху хилядите стъписани демонстранти от Движението на Лазар, които с ужас наблюдаваха как експлозиите разрушават горния етаж на института „Телър“. С всяко вдишване милиони нанофаги попадаха в белите дробове на протестиращите. Милиони други навлизаха в телата им през кожата на лицата или проникваха през лигавицата на очите.

За няколко секунди нанофагите останаха неактивни и се разнесоха чрез кръвоносните съдове и клетъчните стени по естествен път. Но един на всеки сто хиляди, по-голям и по-съвършен като модел от себеподобните си, веднага се активира. Тези контролирани механизми превземаха телата на приемниците, след което тръгваха на лов за някой от разнообразните биосигнали, които техните сензорни редици можеха да познаят. Всяко разчитане на сигнал бе съпроводено от освобождаване на потоци от кодирани уникални молекули.

Останалите нанофаги, които продължаваха да се движат кротко из тялото, разполагаха с по един сензор, способен да открива въпросните кодирани молекули дори ако съдържанието им бе разредено до няколко на милиард. Създатели наричаха тази способност на своя модел „рецептора на акулата“, тъй като имитираше способността на белите акули да подушват и най-малката капчица кръв из дълбините на морето. Сравнението беше ужасно точно и в още едно отношение. Всеки нанофаг реагираше и на най-слабия сигнал от кодирана молекула точно както акула, подушила прясна кръв във водата.

Притиснат в центъра на тълпата, стройният, загорял от слънцето мъж пръв разбра истинския кошмар, който тегнеше над демонстрантите. Както всички, и той се бе умълчал и наблюдаваше експлозиите. Повечето детонации ставаха в северната и източната част на института „Телър“ и изпращаха огромни кълба пламъци и отломки високо във въздуха. Но Малаки дочуваше и други, по-малки експлозии дълбоко във вътрешността на масивната сграда.

Жената до него, млада блондинка с решително изражение, облечена в широко армейско яке с навити ръкави, изведнъж изстена. Тя падна на колене и започна да се дави отначало леко, а после неудържимо. Макнамара я погледна и забеляза следите от спринцовка върху ръцете й. Някои бяха все още пресни.

Наркоманка, осъзна той и у него се породи смесено чувство на съжаление и отвращение. Вероятно митингът на Движението на Лазар я бе привлякъл заради обещаната от организаторите тръпка и от възможността да участва в нещо по-голямо и по-значимо от мизерния й живот. Дали тази млада глупачка бе взела свръхдоза тук и сега? Той въздъхна и коленичи, за да види дали може да й помогне.

После видя странната мрежа от бразди с червени ръбове, която бързо покриваше лицето й и белязаните от игли ръце, и веднага разбра, че това бе нещо много по-ужасно. Тя изстена отново, издавайки звук, който бе по-скоро животински, отколкото човешки. Браздите се разшириха. Кожата й се олющи и постепенно се разтвори в нещо като прозрачна слуз.

Ужасен, Макнамара видя как свързващите тъкани под кожата й — мускулите, сухожилията и хрущялите — също се размекнаха. Очите й се изцъклиха и изтекоха от кухините. Яркочервена кръв изпълни ужасяващите рани. Под кървавата маска, каквато представляваше сега лицето й, се показваха белите кости.

Вече сляпа, младата жена заопипва отчаяно с протегнати ръце. Още оцветена в червено слуз изтичаше от безформения отвор, където преди това беше устата й. Отвратен и засрамен от собствения си страх, Макнамара се отдръпна назад. Момичето падна, а тялото й се разтрепери от спазми. Ръцете и пръстите й се разпаднаха на купчина отделени кости. Пред очите му якето и джинсите й хлътваха все повече навътре, подгизнали от кръв и телесни течности, изтичащи от разчлененото тяло.

Макнамара, който имаше чувството, че е минала цяла вечност, бе вперил в нея очи невярващо, ужасено и без да може да отвърне погледа си. Сякаш тази жена бе изядена жива отвътре. Накрая тя се отпусна безжизнено, превръщайки се по-скоро в купчина кости и напоени със слуз дрехи, отколкото в неидентифициран човешки труп.

Той бързо се изправи, но сега чуваше страховит хор от мъчителни викове, стенания и виене, който идваше от тълпата край него. Стотици други протестиращи залитаха, хващаха се и се вкопчваха един в друг, докато отвътре нещо изяждаше плътта им.

Все още незасегнатите активисти на Движението на Лазар за миг останаха неподвижно, втренчени в земята, шокирани и смразени от страх. Но изведнъж те се разбягаха във всички посоки, прескачайки мъртвите и агонизиращите, обезумели от паника, мъчейки се да се измъкнат незасегнати от новата чума, която излиташе през взривените лаборатории на института „Телър“.

Малаки Макнамара побягна с тях. Той чуваше учестения пулс в ушите си, докато се чудеше колко ли му остава да живее.

Подполковник Джон Смит лежеше присвит в основата на стълбището в северното крило. Няколко мъчителни секунди не можеше да се помръдне. Всяка кост, всеки мускул в тялото му го боляха, сякаш изкълчени, наранени или раздрани по особено болезнен начин.

Институтът „Телър“ се разлюля, разтърсен от нова мощна експлозия някъде на горния етаж. Градушка от прах и изпотрошена мазилка се изсипа надолу по стълбите. Листове хартия, подпалени при взрива, се носеха из въздуха и падаха надолу по етажите като малки горящи факли.

Време е да тръгвам, каза си Смит. Ако останеше, пострадалата от бомбите сграда можеше да рухне и да го премаже. Внимателно изпъна тялото си и се изправи. Потрепери От болка. Петте метра от стълбището, които измина, като се преметна презглава, бяха лесната част, помисли си той и направи кисела физиономия. Поради острата болка в костите му всичко след това беше като непоносим кошмар.

Огледа се наоколо. Последните кълба червен дим от гранатата се разнасяха, но откъм партера се носеха облаци по-плътен и тъмен дим. Из цялата сграда горяха пожари. Погледна към тавана. Противопожарната система явно бе извън строя.

Смит облиза устни намръщено. Можеше да се обзаложи, че всичко това бе преднамерено. Не ставаше дума за разкрит индустриален шпионаж, нито за обикновен саботаж. Беше хладнокръвен, безмилостен тероризъм.

Протегна се към автомата, който лежеше до него. Беше цяло чудо, че не гръмна в ръцете му, докато се търкаляше по стълбите. Магазинът на автомата, който побираше тридесет патрона, бе някак странно изкривен. Натисна предпазителя — не помръдваше.

Захвърли автомата и извади деветмилиметровата берета. Пистолетът изглеждаше невредим, но болката, която усети, му подсказа, че на следващата сутрин ще има рана с форма на берета на кръста си.

Ако до утре сутринта останеш жив, напомни си той.

С пистолета в ръка Смит започна да си проправя път през горящата и полуразрушена от взривовете сграда. Не бе никак трудно да следва пътя, по който се бяха измъкнали нападателите. Бяха оставили след себе си само трупове.

Смит мина покрай няколко тела, сгърчени в изпълнения с дим коридор. Повечето от хората познаваше най-малкото по физиономия, а с някои от мъжете и жените бе контактувал лично. Между тях бе Такаши Укита, ученият, завеждащ лабораторията на „Номура Фарматек“. Беше прострелян с два куршума в главата. Джон поклати глава със съжаление.

Дик Пфаф и Бил Коримонд лежаха мъртви недалеч в същия коридор. И двамата бяха застреляни от упор. Те бяха старши изследователи от групата за нанотехнологии на института. Усилията им бяха насочени към разработване на миниатюрни самовъзпроизвеждащи се механизми, които да разграждат разливи от петрол, без да вредят на околната среда.

Колкото повече напредваше, толкова по-голяма ярост го обземаше. Парих, Бринкър, Пфаф, Коримонд, Укита и останалите бяха отдадени изцяло на науката изследователи и търсачи на истината. Изследванията им щяха да са от огромна полза на целия свят. А сега някакви терористи, някакви кучи синове ги бяха убили и пратили по дяволите дългогодишните им усилия. Той щеше да направи и невъзможното, за да накара същите тези терористи да си платят за престъпленията.

Смит ускори ход. Държеше очите си присвити. Някъде отпред се намираха мъжете, които трябваше да убие или да залови.

Мина край още трупове. Димът ставаше все по-гъст. Усещаше топлината от безконтролно разрастващите се пожари из офисите от двете страни на коридора. Някои от дървените врати вече се бяха подпалили. Смит се затича.

Накрая стигна до един от страничните входове, оставен полуотворен. Бързо се наведе и заоглежда за жици на взривно устройство. Не видя нищо и бързо се измъкна навън.

Пред погледа му се откри сцена като извадена от странните картини, изобразяващи ада, дяволите и проклятията — един от любимите сюжети на средновековните християни. Хиляди ужасени активисти на Движението на Лазар се опитваха да напуснат района на института, лазейки с мъка през градината от кактуси, пелин и диви цветя. Някои се олюляваха, после падаха на колене с отчаяни викове и стенания. Един след друг те се препъваха и падаха. Смит се бе вторачил в тях с ужас. Стотици хора буквално се разпадаха и се превръщаха в червеникава слуз. Стотици други вече бяха станали на купчини от изпоцапани дрехи и бели кости.

За момент почувства непреодолимо желание да се обърне и да избяга. Имаше нещо толкова зловещо, нечовешко в онова, което се случваше с тези хора, че страхът, който смяташе, че отдавна е погребал с тренировки, дисциплина и воля, се завърна у него. Никой не биваше да умира по този начин, помисли си той отчаяно. Никой не бива да става свидетел на разлагането на собственото си тяло, докато е още жив.

С огромно усилие Смит отклони поглед от разпадащата се плът и безформените трупове пред института. С пистолета в ръка той огледа внимателно бягащата към оградата тълпа, опитвайки се да открие онези, които не показват признаци на страх, а се движат самоуверено, без паника. Забеляза група от шестима мъже, които крачеха спокойно към оградата. Бяха на стотина метра пред него. Четирима, облечени в сини защитни комбинезони, мъкнеха тежки чанти с инструменти. Смит поклати глава. Това бяха специалистите, поставили бомбите в института. Другите двама мъже, които вървяха няколко крачки зад тях, бяха облечени в еднакви тъмносиви костюми. Бяха въоръжени с къси автомати „Узи“. По-ниският от двамата беше горе-долу с неговия ръст и с късо подстригана черна коса. Но другият, който наистина грабна вниманието му, як мъж с кестенява коса, който явно даваше заповедите, беше поне с една глава по-висок от останалите.

Смит затича отново. Втурна се през откритата площ, заобикаляйки зловещите останки от хора, разхвърляни навсякъде, и догони бързо оттеглящите се терористи. Беше на по-малко от петнадесет метра от тях, когато шефът им обърна глава, за да се наслади за последно на разрушения и обхванат от пламъци институт „Телър“, и го забеляза.

— Нападение! Откъм гърба! — извика гигантът.

Той вече бе насочил автомат към Смит и веднага откри огън по него.

Джон се хвърли вдясно и падна по гръб. Веднага се изправи и се подпря на коляно, насочвайки беретата. Без да се прицелва, натисна спусъка и стреля два пъти. Нито един от куршумите не улучи, но поне накараха едрия мъж да се снижи зад висок храст от пелин.

Още един откос от узи раздроби земята точно зад Смит, разпръсквайки наоколо огромни буци пръст. Той се превъртя. Чернокосият нападател връхлиташе срещу него отстрани и стреляше, докато тичаше.

Джон насочи беретата, изпреварвайки мъжа със секунди. Издиша бавно и стреля три пъти. Първият изстрел не улучи. Вторият и третият куршум се забиха в крака и дясното рамо на терориста.

Виейки от болка, чернокосият се олюля и падна. Двама от мъжете в защитни костюми пуснаха куфарите с инструменти и се затичаха да му помогнат. В същия миг високият мъж изскочи от храста и започна отново да стреля.

Смит усети, че един от куршумите проби подплатата на якето му. Нажежената въздушна струя опари ребрата му.

Отново се претърколи, опитвайки се отчаяно да се измъкне от насочения автомат. Още куршуми се забиха в пясъка и сухата растителност около него. В очакване едрият мъж да стреля отново, Смит отвърна с няколко изстрела напосоки с надеждата да го принуди да се прикрие.

Все още претъркулвайки се, той се мушна зад голям камък, полузаровен сред участък от висока трева. Легна по корем. Автоматичната стрелба засипа издадената част на камъка.

Ревът на мощен двигател заглуши трясъка от стрелбата. Джон внимателно подаде глава, за да види какво става. Видя огромен тъмнозелен форд екскършън да набира скорост през една от дупките в оградата. Джипът зави надясно, а после тръгна право към полесражението. Стотици демонстранти, изпаднали в паника, се разбягаха от пътя му, докато джипът подскачаше на скорост през неравния терен.

Спирачките изскърцаха, автомобилът поднесе и после спря съвсем близо до групата терористи. Облаците прах, които вдигна с гумите си, се разсеяха бавно от вятъра. Защитени от големия автомобил, четиримата специалисти по експлозивите хвърлиха куфарите си на задната седалка, напъхаха ранения терорист вътре, а после и те се вмъкнаха в колата. Все още стреляйки към Смит, кестенявият гигант се оттегляше назад към автомобила. Той се хилеше, а очите му светеха от удоволствие.

Ах, ти, мръсен убиец! Гневът на Джон избухна в неудържима ярост, която надделя над всякакъв инстинкт за самосъхранение. Без въобще да се замисли, той се изправи и насочи беретата към стрелеца.

Изненадан от неговата дързост, високият мъж мина от премерени изстрели изцяло на автоматична стрелба. Автоматът „Узи“ затрещя лудо.

Смит чуваше как куршумите свистят във въздуха съвсем близо до главата му. Не им обръщаше внимание. Съсредоточи се изцяло към своята мишена. Петдесет метра бе пределът на точната стрелба с неговия пистолет, така че концентрацията бе от решаващо значение. Насочи мерника на беретата към масивните гърди на мъжа и го задържа.

Започна да натиска спусъка, произвеждайки изстрел след изстрел, без да измества мерника. Първият куршум проби дупка във вратата откъм седалката за пътници на автомобила само на сантиметри от бедрото на огромния мъж. Вторият счупи стъклото съвсем близо до лакътя му. Джон се намръщи. Беретата даваше отклонение вляво. Измести леко мерника и отново стреля. Този път деветмилиметровият куршум изби автомата от ръцете на терориста и го запрати далеч от него. Куршумът рикошира от бронята на джипа, разпръсквайки дъжд от искри.

Уплашен от стрелбата по автомобила, шофьорът натисна рязко педала на газта. Гумите на форда се превъртяха за секунда на празни обороти, но после поддадоха на тягата. Тъмнозеленият джип потегли, забуксува отново, докато завиваше рязко, и отпраши с рев към оградата, изоставяйки високия мъж сред облак прах и пясък.

За момент гигантът замръзна на място, докато наблюдаваше как хората му го изоставят. После за изненада на Смит той само вдигна широките си рамене и се обърна към американеца с напълно безизразно лице. Джон се приближи до него с насочен пистолет.

— Горе ръцете!

Мъжът остана на място, без да мърда.

— Казах горе ръцете! — кресна Смит.

Той продължи да върви, скъсявайки разстоянието все повече. Спря на около петнадесет метра, откъдето знаеше, че може да насочи куршума където пожелае.

Мъжът не каза нищо. Зелените му очи се присвиха. Изражението им напомняше на Джон на тигър в клетка, който обикаля напред-назад покрай човешка плячка, която не може да достигне.

— И какво ще направиш, ако откажа? Ще ме убиеш — отговори най-после високият мъж.

Гласът му бе по-тънък, отколкото Джон очакваше, а английският му — перфектен, без следа от акцент.

Смит кимна хладно.

— Ако се наложи.

— Тогава действай — каза мъжът.

Без да чака повече, той се хвърли напред със смъртоносната грация на хищник. Дясната му ръка се стрелна под сакото, измъквайки остър боен нож.

Смит натисна спусъка на беретата. Тя отскочи нагоре, а откатът избута плъзгача назад, изхвърляйки празната гилза. Този път обаче плъзгачът остана в задния край. Смит изруга тихичко. Току-що бе изстрелял последния от петнадесетте патрона на пистолета.

Деветмилиметровият куршум улучи противника му от лявата страна. За част от секундата той се олюля назад. Погледна малката дупка с червени ръбове върху сакото си. От раната бликаше кръв и се стичаше бавно по тъмния плат. Разтвори пръстите на лявата си ръка и стисна ножа с дясната. Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Поклати глава, имитирайки съжаление.

— Не беше съвсем точен. Както виждаш, още съм жив.

Все още зловещо усмихнат, зеленоокият мъж се канеше да убие противника си, описвайки с ножа криволичеща, почти хипнотизираща дъга. Смъртоносното острие блестеше на слънцето.

Отчаян, Смит хвърли срещу него вече ненужната берета.

Огромният мъж се наведе, за да избегне удара, и атакува. Замахна с невероятна бързина към гърлото на американеца.

Смит отскочи встрани. Острието на ножа мина на по-малко от сантиметър от лицето му. Бързо заотстъпва назад. Дишаше тежко.

Зеленоокият го последва. Отново замахна, този път по-ниско.

Джон се извъртя на една страна, замахна силно с юмрук, опитвайки се да счупи китката на мъжа. Все едно удари висококачествена стомана. Ръката му изтръпна. Отново отстъпи назад и раздвижи пръстите си. Срещу какво, по дяволите, се биеше? Едрият мъж се канеше да го атакува за трети път с още по-широка усмивка, явно се забавляваше. Замахна уж с дясната ръка, с която държеше ножа, но нанесе толкова силен удар в ребрата на Смит с лявата, че изкара въздуха от дробовете му. Джон се олюля назад, опитваше да си поеме дъх — сега се бореше да остане на крака и в съзнание.

— Може би трябваше да запазиш последния патрон за себе си — каза учтиво зеленоокият мъж. Той вдигна бойния нож. — Щеше да е по-бързо и по-безболезнено от това.

Смит продължи да отстъпва и се заоглежда за нещо, което да му послужи за оръжие. Нищо — само пясък и спечена земя. Почувства, че го обзема паника. Стегни се, Джон, заповяда си той. Ако се гипсираш пред това копеле, мъртъв си. Може и да те убие, но нека поне да е в битка.

Стори му се, че чува вой на полицейски сирени някъде в далечината — сирени, които доближаваха. Но зеленоокият мъж продължаваше да го дебне, твърдо решен да го убие.

Седма глава

На двеста метра разстояние в началото на гъсталака от борове и хвойнови дървета трима мъже лежаха, прикрити зад високата суха трева. Единият, доста по-едър от останалите, насочи високочувствителен бинокъл към осеяния с трупове район около института, наблюдавайки ръкопашния бой между стройния тъмнокос американец и неговия висок и много по-як съперник. Намръщи се, докато преценяваше какво да прави. До него снайперист бе допрял око в оптичния мерник на пушката и бавно и методично нагласяше целта.

Третият мъж, специалист свързочник, лежеше със слушалки сред купчина комуникационна техника. Той слушаше внимателно настойчивите, изчистени от странични шумове гласове.

— Властите започват да реагират по-адекватно, Търс — предупреди той. — Насам се придвижват допълнителни полицейски сили, линейки и противопожарни части.

— Разбирам — отговори Търс, мъжът с бинокъла, и сви рамене. — Прайм допусна непростима грешка.

— Шофьорът му реагира неадекватно — измърмори снайперистът до тях.

— Шофьорът ще бъде наказан — съгласи се Търс. — Но Прайм знаеше какви са изискванията за мисията. Тази битка е безсмислена. Трябваше да се измъкне при първа възможност, а вместо това позволява страстите му да надделеят. Може и да убие този мъж, но едва ли ще успее да избяга. — Той взе решение. — Така да бъде. Ликвидирайте го.

— И другия ли? — попита снайперистът.

— Да.

Снайперистът кимна. Погледна през оптичното устройство, нагласяйки мишената за последен път.

— Целта е на мушка. — Той натисна спусъка. Сложната на вид пушка издаде тих кашлящ звук. — Целта е улучена.

Смит се приведе бързо, за да избегне поредния смъртоносен удар от ножа на противника си. Той продължи да отстъпва назад, съзнавайки, че и времето, и пространството за маневриране свършват. Рано или късно този маниак щеше да го прободе.

Внезапно мъжът срещу него се плесна по врата, все едно го ухапа оса. Направи още една крачка напред и спря, взирайки се в дланта си с ужас. Устата му се отвори и той се извърна наполовина, поглеждайки през рамо към горичката.

В този миг Смит стана свидетел на нещо ужасно — високият мъж започна да се разпада. Мрежа от червени резки запълзя бързо по цялото му лице и ръцете, след което кожата започна, да се цепи. За секунди тя се смъкна и се превърна в прозрачна червеникава лепкава течност. Зелените му очи се стопиха и изтекоха по лицето. Едрият мъж пищеше в нечовешка агония. Гърчейки се, гигантът се строполи на земята и започна да дере с нокти малкото, което бе останало от тялото му, в напразен опит да се пребори с онова, което го разяждаше жив.

Джон не можеше да понася повече гледката. Той се обърна, спъна се и падна на колене, след което му се догади. В същия миг нещо изсвистя покрай едното му ухо и се заби в земята до него.

Инстинктивно Смит се хвърли встрани и после запълзя към най-близкото прикритие.

В горичката снайперистът бавно свали дулото на пушката.

— Втората цел е на земята. Не улучих.

— Няма значение — отговори студено мъжът с бинокъла.

— Човек повече или по-малко не е от значение. — После се обърна към свързочника. — Свържи се с Центъра. Уведоми ги, че вторият експеримент на терен е в ход и се развива по план.

— Добре, Търс.

— Ами Прайм? — попита тихичко снайперистът. — Как ще съобщим за смъртта му?

За момент Търс се умълча, обмисляше отговора. После попита:

— Знаеш ли легендата за Хораций?

Снайперистът поклати отрицателно глава.

— Това е стара, много стара история — каза му Търс. — От епохата на римляните, дори преди тяхната империя. Трима абсолютно еднакви братя Хораций били изпратени на дуел с трима шампиони от съседен град. Двамата се борили смело, но били убити. Третият от братята Хораций победил — не със сила, а с хитрост.

Снайперистът не каза нищо.

Мъжът с бинокъла обърна глава и се засмя студено. Слънцето освети кестенявата му коса и озари удивително зелените му очи.

— Като Прайм аз също съм един Хораций. Но за разлика от него, смятам да оцелея и да спечеля наградата, която ми е обещана.